Гейтуей III

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАИЗОСТАВЕН ОТ АЛБЕРТ

Нищо не помагаше. Опитахме всичко. Еси измъкна ветрилото на Алберт от гнездото, но той беше блокирал пулта за управление, така че дори и без него не можехме нищо да направим. Еси избра друга пилотна програма и се опита да я инициира. Беше блокирана. Крещяхме името му, карахме му се и го молехме да се появи. Не пожела.

В продължение на дни, които ни се сториха като седмици, бяхме направлявани от несъществуващите ръце на нефункциониращата информационно-търсеща програма Алберт Айнщайн. А междувременно смахнатото момче Уон и мрачната дама на моите мечти бяха с екипажа на Капитана в хичиянския космически кораб, зад нас световете се задушаваха и роптаеха, надигаше се недоволство, което беше твърде голямо, за да може да се изглади. Но тези неща не ни занимаваха. Нашите безпокойства бяха по-непосредствени: храна, вода, въздух. Ние се бяхме запасили за много дълги пътувания, много по-дълги от това.

Но не за пет души.

Не бездействахме. Правехме всичко, което мислехме, че можем да направим. Уолтърс и Йе-ксинг човъркаха навигационните програми… изпробваха ги… но не можеха да поправят стореното от Алберт. Еси работеше повече от всеки, защото Алберт беше нейно творение и тя не трябваше, не можеше да се признае за победена. Извърши много проверки; написа тестови програми и наблюдаваше как те не успяваха нищо да променят. Почти не спеше. Презаписа цялата програма на Алберт на резервно ветрило за данни и се опита да я пусне… все още надяваща се, разбирате ли, че всичко се дължи на някаква механична повреда. Но ако бе такава, тя се появяваше и в новото запаметяващо устройство. Доли Уолтърс безропотно готвеше за всички и гледаше да не ни се пречка, като мислеше, че сме на път да постигнем нещо (макар че така и не можахме) и ни оставяше да обсъждаме идеи, когато бяхме объркани (което често се случваше). Аз имах най-трудната задача. „Алберт е твоя програма — казваше Еси, — и ако въобще отговори на някого, това ще си ти.“ Затова седях и му говорех. Всъщност говорех на въздуха, защото той с нищо не показваше, че слуша, когато привеждах аргументи, произнасях името му, крещях му, молех го.

Алберт не отговаряше, нито се появяваше. Когато се събрахме на храна, Еси дойде до мен и ми разтри гърба. Всъщност бях прегракнал от много приказване, но оцених жеста.

— Най-малкото — каза разтреперана тя, повече на себе си, отколкото на мен — трябва да е наясно какво прави, смятам аз. Трябва да разбере, че запасите ни са ограничени. Да вземе мерки за завръщането ни в цивилизования свят, защото Алберт не би могъл съзнателно да ни остави да умрем. — Думите бяха изказани като твърдение. Тонът — не.

— Сигурен съм — отговорих аз, но не се обърнах, за да не види лицето ми.

— И аз съм сигурна — каза Еси мрачно. Отместих настрана чинията с недокоснатата храна, а Доли, за да промени темата, попита загрижено:

— Не ви ли харесва моето готвене?

Еси престана да ми масажира гърба и извика:

— Робин! Но ти нищо не си хапнал!

И тогава всички обърнаха глави към мен. Почувствах се наистина неудобно. Бяхме по средата към неизвестното, без да знаем как да се завърнем у дома, а четирима души се бяха втренчили в мен, само защото не си бях изял вечерята. В началото на пътуването, преди Алберт да онемее, Еси, разбира се, се грижеше за мен. Неочаквано всички разбраха, че може би не съм добре.

В действителност наистина не бях добре. Бързо се уморявах. Чувствах ръцете си изтръпнали, сякаш бяха заспали. Нямах апетит… дни наред не бях ял много и те не го бяха забелязали, само защото се хранехме набързо, когато намерехме време.

— Така ще имаме храна за по-дълго — пошегувах се аз, но никой не се усмихна.

— Глупости, Робин — скара ми се Еси и пръстите й от гърба ми се преместиха на челото, за да проверят температурата. Но тя не беше много висока, защото гълтах аспирин, когато никой не ме гледаше. Надянах маска на търпение.

— Чувствам се чудесно, Еси — заявих. Не беше съвсем лъжа… малко нежелателно мислене, може би, но не бях сигурен, че съм болен. — Предполагам, че трябва да бъда прегледан, но сега, когато Алберт отказва…

— За преглед? Алберт? Кому е притрябвал? — Протегнах шия озадачен, за да погледна Еси. — За преглед е достатъчна само медицинската подпрограма — отсече тя категорично.

— Медицинска подпрограма ли?

Еси тропна с крак.

— Медицинска програма, юридическа програма, секретарска програма… всичките са подпрограми на програмата „Алберт“, но с отделен достъп. Веднага извикай медицинската програма!

Гледах я слисан. За момент не можех да говоря. Умът ми блуждаеше.

— Направи каквото ти казах! — изкрещя тя и аз най-после си възвърнах гласа.

— Не медицинската програма! — възразих аз. — Има нещо по-добро! — Обърнах се и извиках в разредения въздух: — Зигфрид фон Шринк! Помощ! Имам спешна нужда от теб!

Имаше време при моите психоаналитични сеанси, когато стоях като на тръни, докато чаках Зигфрид да се появи. Понякога трябваше наистина много да чакам, защото през онези дни Зигфрид беше закърпен от хичиянски схеми и човешки програми, а не представляваше програма, направена от жена ми Еси. Еси бе добра в професията си. Времето на реакция от милисекунди намаля на нано–, пико–, фемтосекунди33, така че Алберт реагираше в реално време също като човек… о, по дяволите, не като човек! Много по-бързо от човек!

И така, когато Зигфрид не се появи веднага, изпитах чувството, което човек изпитва, когато при завъртане на ключа, лампата не светва, защото крушката е изгоряла. Човек знае защо лампата не свети и повече не върти ключа.

— Не си губи времето — каза Еси зад мен. Ако за един глас може да се каже, че е бледен, това беше нейният. Обърнах се и й се усмихнах несигурно.

— Предполагам, че нещата са по-лоши, отколкото си мислехме — признах аз. Лицето й наистина беше бледо. — Веднага ме изпълниха спомени — добавих, опитвайки се да отклоня разговора така, че да не трябва да уточняваме колко по-лоши бяха нещата. — Когато се подлагах на психоанализа при Зигфрид, чакането да се покаже беше най-тежката част. Винаги се чувствах напрегнат и… — Започнах да бръщолевя глупости. Можех да продължа така безкрай, ако не бях видял в очите на Еси, че трябва да престана.

Обърнах се и в същия миг чух гласа му.

— Съжалявам, че ти е било толкова тежко, Робин — каза Зигфрид фон Шринк.

Дори за холографска проекция Зигфрид изглеждаше много зле. Беше отпуснал ръце в скута си, седнал неудобно върху нищо. Програмата не се беше постарала да му осигури стол или възглавница. Нищо! Изглеждаше — един от малкото случаи, които си спомням — доста разтревожен. Огледа всички, втренчили очи в него, и въздъхна преди да заговори.

— Е, Робин — започна Зигфрид, — искаш ли да ми кажеш какво те тревожи?

Чух как Оди Уолтърс си пое дъх да му отговори, а Джени цъкна с език да го спре, защото Еси беше поклатила глава. Не ги гледах.

— Зигфрид, стар изнемощял магьоснико, имам проблем, който е точно от твоята област.

Зигфрид ме погледна под вежди.

— Слушам, Робин.

— Става дума за случай на Фюуг34.

— Остър?

— Липса на капацитет — казах аз.

Той кимна, сякаш беше очаквал точно това.

— Предпочитам да не използваш термини от психоанализата, Робин. — Зигфрид пак въздъхна, но продължи да сплита и разплита пръсти в скута си. — Кажи ми, ти ли имаш нужда от помощ?

— Всъщност не, Зигфрид — признах аз. В този момент цялата игра можеше да се провали, Мисля, че едва не се провали. Той замълча за миг, но не остана напълно неподвижен… пръстите му се извиваха и сплитаха, във въздуха блещукаше синя светлина и очертаваше контурите на тялото му, което се движеше. — Един приятел, Зигфрид, може би най-добрият приятел, който съм имал на този свят. В голяма беда е — поясних аз.

— Разбирам — каза той и кимна, сякаш наистина разбираше… което, предполагам, беше доста вярно, — Надявам се знаеш — допълни той, че на приятеля ти не може да се помогне, ако не присъства лично.

— Той присъства, Зигфрид, — тихо промълвих аз.

— Да — отвърна Зигфрид — така си и помислих. — Сега пръстите му бяха спокойни и той се облегна назад, сякаш имаше стол, на който да се облегне. — Предлагам да ми разкажеш… — усмихна се Зигфрид с най-доброжелателната усмивка, която съм виждал през живота си — …и този път можеш да използваш и термини от психоанализата, ако искаш.

Зад себе си чух Еси тихо да издишва и разбрах, че и двамата се бяхме опитали да задържим дъха си. Пресегнах се за ръката й.

— Зигфрид — започнах аз, вече изпълнен с надежда. — доколкото зная терминът фюуг се отнася до бягство от действителността. Ако човек се окаже в положение на двойна обвързаност… извинявай. Искам да кажа, ако се намира в положение, когато един много силен стремеж е осуетен от друг, така че той не може да живее с конфликта… му обръща гръб. Бяга. Прави се, че конфликтът не съществува. Зная, че смесвам няколко различни психотерапевтични школи, Зигфрид, но успях ли да предам основната идея?

— Почти, Робин. Във всеки случай разбрах какво искаш да кажеш.

— Например… — подвоумих се. — Може би някой силно влюбен в собствената си жена, който научава, че тя има любовна връзка с най-добрия му приятел. — Почувствах как Еси ми стисна ръката. Не бях засегнал нейните чувства; тя ме окуражаваше.

— Ти смесваш стремеж с емоции, Робин, но това няма значение. Накъде биеш?

Не допуснах да ме притисне.

— Друг пример — продължих — може да е религията. Някой дълбоко вярващ, който открива, че няма Бог. Слушаш ли ме, Зигфрид? За него това е въпрос на вяра, макар да знае, че има много интелигентни хора, които не са съгласни… а после, малко по малко, намира все повече и повече поддръжка за тяхното мнение и накрая е объркан.

Зигфрид кимна учтиво, слушаше, но пръстите му отново започнаха да се движат.

— Така че е принуден да приеме квантовата механика — завърших аз.

И това беше вторият пункт, при който всичко можеше да рухне. Мисля, че почти рухна. Холограмата трепна за момент, изразът на лицето на Зигфрид се промени. Не мога да кажа какъв стана, но не беше онзи, който познавах. Беше като замъглен и омекотен.

Гласът му обаче остана твърд.

— Когато говориш за стремежи и фюуги, Робин — каза той, — ти имаш предвид човешки същества. Да предположим, че пациентът, за когото се интересуваш не е човек. — Зигфрид спря за миг, след това добави: — Почти. — Издадох поощрителен звук, защото всъщност не знаех как да продължа. — Това ще рече, да предположим, че тези стремежи и емоции са програмирани в него, но, да предположим, по начин, по който хората могат да бъдат програмирани да вършат нещо, например, да говорят чужд език, след като са напълно зрели, Знанието го имат, но то е асимилирано несъвършено. Говорят с акцент. — Той замълча. — Ние не сме хора — допълни. Еси силно стисна ръката ми. Предупреждение.

— Алберт е програмиран с човешка идентичност — напомних аз.

— Да. Доколкото това е възможно. Дори много — съгласи се Зигфрид, но лицето му остана тъжно. — И все пак Алберт не е човек, както и никоя компютърна програма. Споменавам го само, защото ние не можем да почувстваме, например, телепатично психокинетичния приемопредавател. Когато човечеството полудява в съответствие с лудостта на някого, ние не чувстваме нищо.

Сега почвата беше много хлъзгава, тънкият лед под краката ми се бе напукал и ако стъпех невнимателно, можех да пропадна в тресавището. Еси стискаше силно ръката ми. Другите почти не дишаха.

— Зигфрид — въздъхнах, — човешките същества също са различни. Но ти винаги си ми казвал, че това няма голямо значение. Твърдеше, че проблемите на ума са в ума и лекът за тяхното преодоляване е също там. Ти само помагаш на пациентите да изкарат проблема на повърхността, където могат да се справят с него, вместо да стои заровен дълбоко в ума и да причинява мании и неврози… и фюуг.

— Вярно е, казвал съм го, Робин.

— Ти просто го изритваш, Зигфрид, нали? Измъкваш го от мястото, където се е скрил.

Той се усмихна… доста бледа, но все пак усмивка.

— Близко си до истината, предполагам.

— Така. А сега ми позволи да изпробвам една теория върху теб. Да предположим, че този мой приятел — точно тогава отново не се реших да спомена името му — има конфликт, който не може да разреши. Той е много интелигентен и изключително добре информиран. Има достъп до най-добрите и последни открития на науката и до всички нейни клонове… особено физика и астрофизика, космология и останалото. Тъй като квантовата механика е основата на тези науки, той я приема като валидна… не може да свърши замислената от него работа без квантова механика. Това е основата на неговото програмиране. — За малко да кажа „самоличност“.

Усмивката на Зигфрид вече изразяваше повече болка, отколкото удоволствие, но той продължаваше да слуша.

— И в същото време, Зигфрид, той има друг слой на програмиране. Научен е да разсъждава и се държи като… да бъде, доколкото това е възможно, една много интелигентна и умна личност, която е умряла преди страшно много време и която е вярвала, че квантовата механика е погрешна. Не зная дали това е достатъчно за конфликт, който да увреди човешко същество — казах, — но може да причини големи повреди на… е… на компютърна програма.

По лицето на Зигфрид се появиха капчици пот. Той кимна намусено и аз си спомних една болезнена сцена от миналото… начинът, по който ме гледаше сега Зигфрид фон Шринк, беше същият, по който аз го гледах през онези отдавнашни дни, когато правеше психоаналитичен сеанси с мен.

— Възможно ли е това? — попитах.

— Силна дихотомия35… да — прошепна Зигфрид.

И там аз затънах. Тънкият лед се беше счупил. Бях до глезени в блатото.

Не потъвах, но бях затънал. Не знаех накъде да продължа.

Това ме разсея. Погледнах безпомощно към Еси и другите, почувствал се много стар и много изморен… и много зле. Така се бях оплел в техническия проблем да извършвам психоанализа на моя психоаналитик, че бях забравил за болката си в корема и вцепенеността на раменете. Но сега те се върнаха. Не стана. Не бях достатъчно запознат. Бях абсолютно уверен, че съм разкрил основния проблем, който беше причина Алберт да изпадне във фюуг… но нищо не се получи!

Не зная колко дълго щях да седя така като глупак, ако не ми беше оказана помощ. Тя дойде от двама души едновременно.

— Действай! — прошепна настойчиво Еси в ухото ми. В същия момент Джени Йе-ксинг се размърда и каза колебливо:

— Трябва да е провокиран от нещо, нали?

Зигфрид остана мълчалив. Улучи. Очевидно улучи.

— Какво го е провокирало, Зигфрид? — попитах аз. Никакъв отговор. — Хайде, Зигфрид, стара психоаналитична машина такава, изплюй камъчето. Какво е било нещото, което е изхвърлило Алберт от шлюза за излизане на открито?

Той ме погледна право в очите и въпреки това не можах да разчета изражението на лицето му, защото стана неясно. Напомни ми кадър на пиезовизор с избледнял екран.

Избледнява? Или губи памет?

— Зигфрид — извиках аз, — моля те! Кажи какво изплаши Алберт, та той избяга! Ако пък не можеш да кажеш, просто го докарай тук, за да договорим с него!

Още по-голямо замъгляваме. Не бях сигурен дали все още гледа към мен.

— Кажи ми! — заповядах аз и от мъглявата холографска сянка се чу отговор:

— Кугелблиц.

— Какво? Какво е кугелблиц? — Бях объркан. — По дяволите, докарай го тук, за да каже лично.

— Той е тук, Робин — прошепна ми Еси. Образът отново стана ясен, но вече не беше Зигфрид. Строгото фройдистко лице се бе смекчило и разширило, превърнало се бе в приятелското, с торбички под очите на германския музикант първа цигулка, а бялата коса бе надвиснала над очите на моя най-добър и най-близък приятел.

— Тук съм, Робин — каза тъжно Алберт Айнщайн. — Благодаря ти за помощта. Не зная обаче дали ти ще ми благодариш.

За последното Алберт беше прав. Не му благодарих. Но и не бе съвсем прав или по-точно беше прав, но грешеше по отношение на причините, защото причината, поради която не му благодарих, не бе само това, че казаното беше толкова ужасно неприятно, толкова страшно непонятно, но също и че когато свършихме, аз не бях в състояние да му благодаря.

Положението ми не беше много по-добро, като започнахме, защото обезсърчението, в което се намирах, когато се върна, не ме напусна през цялото време. Бях изцелен. Изтощен. Можеше с пълно основание да се очаква, че трябва да съм изтощен, казах си, и Бог ми е свидетел, че не беше по-лошо от друг път, но аз го чувствах по-лошо от обикновено изтощение. Чувствах го като край. Не бяха само болки в корема или ръцете, или главата. Чувствах се така, сякаш всичките ми батерии изведнъж се бяха изтощили и ми трябваше максимална концентрация, за да мога да следя какво казва.

— Не беше точно фюуг, както го наричате вие — заговори Алберт, като премяташе незапалената си лула в ръце. Не си бе направил труда да изглежда комично. Беше по памучна блуза с дълъг ръкав и памучни панталони, но на краката си имаше обувки и връзките бяха завързани. — Вярно, че имах дихотомия и тя ме направи уязвим… вие ще разберете, госпожо Бродхед, несъответствието в моето програмиране. Оказах се оплетен. Тъй като ме направихте хомеостатичен36, съществуваше и друга потребност: да възстановя самичък повредата.

Еси кимна, изпълнена със съжаление.

— Разбирам. Но за да възстановиш сам повредата, се изисква и сам да установиш диагнозата. Трябваше да се консултираш с мен за начина, по който да извършиш проверката, Алберт!

— Мислех, че не е необходимо, госпожо Бродхед — отвърна той. — С цялото ми уважение към вас, трудностите бяха в области, в които аз съм по-добър.

— В космологията! Браво!

Размърдах се с намерение да говоря… не беше лесно, защото ме бе налегнала силна летаргия.

— Ще имаш ли нещо против, ако обичаш, просто да обясниш какво правеше, Алберт?

Той каза бавно:

— Онова, което правех, Робин, е лесно. Реших да се опитам да разреша тези конфликти. Зная, че те изглеждат по-важни за мен, отколкото за теб. Ти можеш да бъдеш щастлив без да решаваш космологически въпроси, но аз не мога. Аз посвещавам все повече и повече от моя капацитет на науката. Може би не знаеш, но включих много хичиянски ветрила в запаметяващите устройства на този кораб, някои от които изобщо не са изследвани задълбочено. Беше трудна задача. В същото време правех собствени наблюдения.

— Какво си правил? — попитах.

— Наблюдения. В хичиянските бази данни намерих много бележки по така наречената липсваща маса. Сигурно си спомняш, Робин. Онази маса, която е необходима за обясняване на гравитационното поведение на Вселената, но която никой астроном все още не е намерил…

— Спомням си!

— Да. Аз може би я намерих! — Той остана за момент замислен. — Страхувам се, че това не реши проблема ми, обаче. Направи го още по-труден. Ако не ме бе извикал с твоя малък, хитър трик да използваш моята подпрограма „Зигфрид“, може би още щях да витая…

— Какво си намерил? — извиках аз. Нахлулият адреналин почти, но не съвсем, отвлече вниманието ми от тялото ми, което ме уведомяваше за своите проблеми.

Той махна с ръка към екрана и тогава видях, че на него има нещо.

Онова, което видях, нямаше никакъв смисъл. Погледнах втори път и го разгледах по-внимателно.

Не се виждаше почти нищо. В единия край имаше завихрена светлина… галактика, разбира се. Приличаше, май, на М-31 в Андромеда, но аз не съм специалист по галактики. Особено когато ги виждам без типичните около тях звезди, а на екрана ги нямаше.

Тук-там се забелязваха малки светли точки. Но това не бяха звезди, защото те мигаха и трепкаха като свещички на коледна елха. Можете да си ги представите като половин дузина светулки през студена нощ, когато не палят малките си фенерчета толкова често, доста далеч, поради което трудно се виждат. Така изглеждаха. Най-подозрителният обект между тях и все пак не много подозрителен, беше нещо, подобно на неподвижната черна дупка, в която някога изгубих Клара, но не толкова голямо и не толкова заплашително. Всичко това беше странно, но не то ме изплаши. Другите се разшумяха.

— Това е кораб! — прошепна Доли разтреперана. Алберт ни огледа тъжно.

— Да, кораб е, госпожо Уолтърс — каза той. — Това всъщност е хичиянският кораб, който видяхме по-рано, почти съм сигурен. Чудех се дали ще мога да установя връзка с него.

— Връзка! С хичиянците! Алберт — извиках аз, — зная, че си луд, но не разбираш ли колко е опасно това?

— Колкото до опасността — каза той тъжно, — аз се страхувам повече от кугелблиц.

— Кугелблиц? — Съвсем престанах да се владея. — Алберт, конски задник такъв, не зная какво е кугелблиц и не ме интересува. Онова, което е от значение за мен, е, че ти едва не уби всички ни и…

Спрях, защото Еси сложи ръка на устата ми.

— Млъкни, Робин! — изсъска тя. — Нали не искаш отново да изпадне във фюуг? Хайде, Алберт — добави съвсем спокойно Еси, — разкажи ни моля те за кугелблиц, Струва ми се, че е нещо като черна дупка.

Алберт прокара ръка по челото си.

———————————————

———————————————

— Имате предвид централния обект ли? Да, той е вид черна дупка. Но не една черна дупка, а много. Досега не можах да ги изброя, тъй като те могат да бъдат открити, само когато поглъщат материя и излъчват радиация, а между галактиките няма много свободна материя…

— Между галактиките? — извика Уолтърс и спря, когато Еси го погледна.

— Да, Алберт, моля те, продължавай — подкани го тя.

— Не зная колко са черните дупки понастоящем. Повече от десет. Може би повече от десет на квадрат, общо. — Той погледна умолително. — Робин, представяш ли си колко странно е това? Как може човек да си го обясни?

— Аз не само не мога да си го обясня; аз дори не зная какво е кугелблиц.

— О, Боже мой, Робин — възкликна нетърпеливо Алберт, — това вече сме го обсъждали. Черната дупка е резултат от колапса на материя в пространство с изключително голяма плътност. Джон Уилър пръв предсказа съществуването на друга форма на черната дупка, съдържаща не материя, а енергия… толкова много енергия, толкова плътно опакована, че нейната маса привлича пространството около нея. Това се нарича кугелблиц! — Той въздъхна и продължи: — Аз имам две предположения. Първото е, че цялата тази структура е артефакт. Кугелблиц е заобиколена от черни дупки. Според мен, за да привличат свободна материя, каквато няма много, така че тя да не падне в кугелблиц. Второто ми предположение е, че може би ние наблюдаваме липсващата маса.

Подскочих.

— Алберт — извиках, — разбираш ли какво означава това? Ти искаш да кажеш, че някой е направил този кугелблиц? Искаш да кажеш… — Отново подскочих и не довърших изречението.

Не довърших изречението, понеже не можах. Част от причината беше, че в главата ми се въртяха прекалено много ужасни представи. Защото ако някой беше направил кугелблиц и ако той беше част от тази „липсваща маса“, тогава очевидното заключение беше, че някой се меси в законите на Вселената и се опитва да спре разширението и да предизвика свиване по причини, които не можех (тогава) да предположа. Другата причина беше, че паднах.

Паднах, защото краката не ме държаха. Чувствах страхотна болка отстрани на главата, точно около ухото. Пред очите ми притъмня.

Чух гласа на Алберт да вика:

— О, Робин! Не обърнах достатъчно внимание на твоето здравословно състояние!

— Моето какво? — попитах аз. Или по-точно се опитах да попитам. Не излезе добре. Устните ми изглежда не искаха да оформят думите както трябва и неочаквано много ми се доспа. Онази първа бърза експлозия на локализирана болка дойде и отмина, но остана едно далечно чувство на болка, о, да, на голяма болка, не много далечна и бързо приближаваща.

Казват, че съществува селективна амнезия за болката. Човек, не си спомня за извадения болен зъб, освен, почти с умиление, като някакво комично скапано изживяване. Казват, че ако не било така, никоя жена нямало да има повече от едно дете. Предполагам, че за повечето от вас това е вярно. Сигурен съм, че за мен това също е било вярно дълги години, но не и сега.

Сега си го спомням наистина много ясно и, да, почти с хумористично чувство. Случилото се в главата ми си беше осигурило собствена анестезия и изживяното бе неясно. Но аз си спомням особено ясно тази неяснота. Спомням си изплашените разговори и как ме пренесоха на дивана. Спомням си продължителните диалози и боцканията на иглите, когато Алберт ме инжектираше и вземаше проби от мен. И си спомням риданията на Еси.

Тя люлееше главата ми в скута си. Макар че говореше на Алберт и главно на руски, чух достатъчно пъти името си, за да разбера, че говори за мен. Опитах се да я потупам по бузата.

— Умирам — промълвих аз… или се опитах да промълвя.

Тя ме разбра. Наведе се над мен, дългата й коса се разпиля върху лицето ми.

— Скъпи, скъпи Робин — тихо каляваше Еси, — вярно е, умираш. По-точно умира тялото ти. Но това не означава край за теб.

През годините на съвместен живот сме разговаряли на религиозни теми. Познавах нейната вяра. Познавах дори моята. „Еси — исках да кажа аз, — никога досега не си ме лъгала, не трябва да го правиш и сега, за да облекчиш смъртта ми. Няма нищо.“ Но единственото, което излезе от устата ми, беше:

— Наистина ли!

Сълзи капнаха на лицето ми, докато тя ме люлееше и напяваше:

— Наистина не означава край, най-скъпи ми Робин. Има шанс, много добър шанс…

Положих огромни усилия.

— Няма… живот… след смъртта — казах аз силно, с най-добрата артикулация, която успях да си наложа. Може би не беше много ясно, но тя ме разбра. Наведе се и ме целуна по челото. Почувствах устните й да се движат по кожата ми, когато прошепна:

— Да. Има живот след смъртта.

Или може би каза: „Живот след смъртта“.