Гейтуей III

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАГЕОГРАФИЯТА НА РАЯ

Къде бях в действителност? Трябваше ми много време да си отговоря на този въпрос, защото моят наставник го отхвърли като глупав.

— Въпросът „къде“ е глупава човешка грижа, Робин — отговори кисело той. — Концентрирай се! Научи се как да действаш и как да чувстваш! Остави философията и метафизиката за онези дълги вечери на бездействие с лула в ръка и чаша хубава бира.

— Бира, Алберт?

Той въздъхна.

— Електронният аналог на бирата — отвърнали сепнато — е достатъчно „истински“ за електронния аналог на човека. А сега обърни внимание, моля те, на входните сигнали, които ти предлагам. Те са видеоизображения на вътрешността на каютата за управление на „Истинска любов“.

Направих, разбира се, както ми каза. Аз имах не по-малко желание от Алберт да свърша с курса на обучение, така че да продължа самостоятелно… онова, което беше възможно да върша в това ново и ужасно състояние. Но при моите странни фемтосекунди имах достатъчно време да мисля и върху този въпрос, докато най-после намерих отговор.

Бях в рая.

Просто си представете. Имах всички известни ми райски условия. Червата не ме боляха… всъщност нямах черва. Ужасът от смъртта бе преодолян, защото ако дължах нещо на смъртта, вече го бях изплатил и бях оставен на мира. Макар и да не ме очакваше истинска вечност, бях много близко до нея. Знаем, че данните, съхранени в хичиянските ветрила, датират отпреди половин милион години без съществено влошаване… защото имаме оригинални хичиянски ветрила все още годни за употреба… а това е много повече от фемтосекунди. Никакви земни грижи. Никакви грижи изобщо, с изключение на онези, които сам можех да си избера. Рай! Истински рай!

Вие може би не вярвате, защото не приемате, че едно съществуване в безплътната бъркотия на битове данни, запаметени във ветрило, може да съдържа в себе си нещо наистина „райско“. Напълно ви разбирам, защото на мен също ми беше трудно да го приема. Да, „реалността“ е… „наистина“… нещо субективно. Ние, хората от плът и кръв, „наистина“ възприемаме действителността само от втора или трета ръка, като аналогия, представена ни от нашите сензорни системи върху нервните окончания на собствените ни мозъци. Алберт винаги го е твърдял. Беше вярно… или почти вярно… не, беше повече от вярно, в някои отношения, защото ние, безтелесните, имаме по-голям избор от реалности от вас.

Но ако все пак не ми вярвате, не мога да ви се сърдя. Колкото и да си повтарях, че е рай, не го намирах за много райско. Никога по-рано не ми беше идвало наум колко ужасно неудобно е… във финансово, юридическо и в много други отношения, не на последно място и в семейно… да си мъртъв.

И така, да се върнем на въпроса. Къде всъщност бях? Как къде, в действителност бях у дома. Веднага щом съм си отишъл… е… щом съм умрял, Алберт от разкаяние поел обратен курс. Пътувахме доста време, докато се върнем на Земята, но аз не вършех нищо специално. Просто се учех да се преструвам на жив, макар фактически да не бях. През цялото време на обратния полет се упражнявах, защото беше много по-трудно да се родиш в запаметяващо устройство на ветрило, отколкото по стария биологичен начин… трябваше активно да участвам в раждането, нали разбирате. Всичко около мен беше много по-огромно. В известен смисъл бях ограничен до ветрило с данни, хичиянски модел, с обем не повече от хиляда кубически сантиметра и в този си вид бях изваден от гнездото и прекаран през няколко митници обратно на старото място на Тапанско море така лесно, както вие бихте пренесли допълнителен чифт обувки. В друг смисъл бях по-огромен от галактиките, защото можех да ползвам данни от всички ветрила в света. По-бърз от сребърен куршум, по-подвижен от живак, мълниеносен като светкавица… Можех да отида навсякъде, където бяха ходили хичиянци и хора, чиито памети са съхранени в запаметяващи устройства, а това включваше всички места, за които някога бях чувал. Слушах легендите на блатните от платноходката и участвах с първите хичиянски изследователи, които са пленили австралопитеките, в търсенето на интелигентна форма на живот. Бъбрех с Мъртвите от хичиянския рай (бедни неразбираеми нещастници, толкова лошо и набързо съхранени от недобри специалисти, но все още спомнящи си какво е да си жив!) Всъщност няма значение къде съм ходил. И без това нямате време да ме изслушате. И всичко това беше лесно.

Човешките дела бяха по-трудни…

По времето, когато се връщахме на Тапанско море, Еси имаше възможност да си отпочине и да се упражнява да разбира какво съм видял. И двамата успяхме да преодолеем част от травмата, причинена от моята смърт. Не искам да кажа, че съвсем я преодоляхме, но поне можехме да разговаряме.

Отначало аз само говорех, защото се срамувах да правя опити да се показвам пред милата си жена като холограма. По-късно Еси ме скастри:

— Слушай, Робин! Това вече не се търпи! Тези разговори с теб са като по телефон. Излез на място, където мога да те видя!

— Да, направи го! — заповяда другата Еси, включена в моята програма, а Алберт й заприглася:

— Просто се отпусни и позволи това да стане, Робин. Подпрограмите са си на мястото.

Въпреки поддръжката на всички, трябваше да събера целия си кураж, за да се покажа. Когато го направих, скъпата ми жена ме огледа от горе до долу и каза:

— О, Робин. Изглеждаш отвратително!

Може да ви се стори, че не звучи много мило, но аз знаех какво искаше да каже Еси. Тя не ме критикуваше. Тя ми съчувстваше и полагаше усилия да не заплаче.

— По-късно ще изглеждам по-добре, скъпа — успокоих я аз и изпитах желание да я докосна.

— Наистина ще изглежда по-добре, госпожо Бродхед — подкрепи ме сериозно Алберт, от което разбрах, че той стои до мен. — Сега аз му помагам, а едновременното проектиране на два образа е трудно. Страхувам се, че и двата са деформирани.

— Тогава изчезвай! — заповяда тя, но Алберт поклати глава.

— Робин се нуждае от още упражнения… пък и смятам, че може би ще искате да направите някои подобрения в програмирането. Например, средата. Не мога да дам на Робин среда, ако аз самият не я притежавам. Подобрения са необходими също за пълна анимация, за реакция в реално време, съвместимосг между кадрите…

— Да, да — изстена Еси и се зае да направи тези подобрения.

Всички се заловихме за работа. Оставаше още много да се свърши. Особено от моя страна.

През живота си съм се тревожил за много неща и почти всичките са били погрешни. Тревогите около смъртта не са ме напускали през целия ми физически живот… както и вас. Страхувах се да не изчезна. Не изчезнах, но си навлякох куп нови проблеми.

Един мъртъв човек, разбирате, няма никакви права. Той не може да притежава собственост. Не може да се откаже от собственост. Не може да гласува… не само в парламентарни избори; не може да гласува, дори когато се отнася до акциите, които притежава в стотици създадени лично от него корпорации. Когато е малцинство… дори да е влиятелна личност каквато бях аз, например, в транспортната система, която изпраща нови колонисти на планетата Пегис, даже няма да искат да го изслушат. И тогава бихте казали; по-добре, че е мъртъв.

Не исках да съм такъв мъртвец.

Не беше от скъперничество. Като консервиран интелект не се нуждаех почти от нищо. Нямаше никаква опасност да ме изключат заради неплатени сметки за комунални услуги. Имаше нещо много по-спешно от това. Пентагонът бе заловил космическия кораб на терористите, но те не престанаха да съществуват. Всеки ден имаше бомбени атентати и отвличания, и стрелби. Две други стартови спирали бяха атакувани и едната повредена. Един танкер с пестициди съзнателно бе потопен край брега на Куинсланд и сто километра от Големия бариерен риф умираше. Водеха се боеве в Африка и Централна Америка, и Близкия изток. Капакът на парния котел само бе открехнат съвсем малко. Човечеството се нуждаеше от още хиляда транспортни кораба с размерите на „С.Я.“, а кой щеше да ги построи, ако аз мълчах?

Затова ние излъгахме. Новината, че Робин Бродхед е получил мозъчно-съдов удар, бързо се разнесе, но в лъжата, която бе добавена към нея, се казваше, че непрекъснато се подобрява. Е, не беше съвсем лъжа. Не в истинския смисъл, който се подразбираше, естествено. Но почти веднага след като се върнахме у дома, аз можех да говоря и се свързах, само гласова връзка, с генерал Манцберген и някои хора в Ротердам. Една седмица след това започнах, от време на време, да се показвам… увит в дълги кабинетни халати, набавяни ми от любезното и неизчерпаемо въображение на Алберт. След един месец той позволи на екип от пиезовизията да ме заснеме — загорял, макар и слаб, как плувам в морето с малка платноходка. Екипът от пиезоввзията, разбира се, беше мой и клиповете, които се появиха по новините, бяха повече изкуство, отколкото репортаж, но много добро изкуство. Не се решавах да се срещна лице в лице с никого. Но и не се налагаше.

И така, общо взето, вие виждате, че не бях съвсем изключен от земните дела. Ръководех си бизнеса. Правех планове да намаля напрежението, подхранващо терористите, и ги изпълнявах… но това не беше достатъчно за премахване на проблема, а само държеше предпазния вентил малко по-дълго отворен. Имах време да слушам тревогите на Алберт за странните обекти, наричани от него кугелблиц, и ако тогава не знаехме какво точно представляват те, това вероятно също беше добре. Единственото, което ми липсваше, беше тяло и когато се оплаках за това на Еси, тя каза твърдо:

— Всемогъщи Боже, Робин, това не е краят на света за теб! Колко много други имат същия проблем!

— Превърнати в база данни? Не са много, струва ми се.

— Но все пак проблемът е същия — настоя тя, — Представи си: млад мъж участва в състезание по ски скокове, пада и си счупва гръбначния стълб. Какво следва? Парализа, нали? Тяло, което не служи за нищо, което носи само несгоди, което трябва да бъде хранено, обличано, къпано… всичко това ти е спестено, Робин. Но важната част от теб е все още тук!

— Разбира се — съгласих се аз. Не добавих, че от всички хора на света Еси най-малко трябваше да бъде убеждавана, че по моята собствена дефиниция „важните“ части включваха някои аксесоари, на които държах особено много. Но дори и при тях имаше плюсове, които можеха да бъдат противопоставени на минусите. Ако вече нямах, например, полови органи, отпадаше проблемът с моите неочаквано заплели се сексуални връзки.

Такива работи, разбира се, не трябва да се казват. Вместо това Еси каза:

— Горе главата, мили Робин. Не забравяй, че засега си само първо приближение на крайния продукт.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Беше много трудно, Робин. Признавам, че запаметяващото устройство „Живот след смъртта“ е доста несъвършено. Научих много в разработването на „Новия Алберт“. Никога по-рано не съм правила опит за пълно съхранение на цяла и много ценна личност, за нещастие умряла. Техническите проблеми…

— Разбирам, че си имала технически проблеми — прекъснах я аз. — Но точно сега не ми се слушат подробности за риска, липсата на опит, изключително сложната операция по преливане на „моето аз“ от разлагащото се ведро на собствената ми глава в басейна на запаметяващата матрица.

— Сигурно. Почивай, скъпи Робин. Вече съм в състояние да направя по-фина настройка. Повярвай ми, приятелю, могат да се въведат подобрения.

— В мен?

— В теб, разбира се! Също така — каза тя и намигна — и в много незадоволителното копие от мен. Имам сериозни основания да вярвам, че то може да стане много интересно за теб.

— Страхотно! — възкликнах аз. И пожелах повече от всякога поне временно да имам някои части от тяло, защото страхотно ми се прииска просто да прегърна скъпата си жена.

А междувременно, междувременно животът си течеше. Дори ограниченият живот на моя приятел Оди Уолтърс и неговата сложна любов.

Гледан отстрани, животът на всички изглежда еднакъв. За Оди животът, който водеше, не му се струваше ограничен. Аз реших много бързо един от техните проблеми. На всеки дадох по десет хиляди акции в транспортната фирма на планетата Пегис, „С.Я.“, и принадлежащите й предприятия. Джени Йе-ксинг не трябваше повече да се безпокои, че е уволнена. Тя можеше отново да стане пилот, ако реши, или да се вози като пътник на „С.Я.“ ако предпочита. Същото можеше да стори и Оди. Освен това той можеше да се върне на Пегис и да стане шеф на бившите си шефове в групата за търсенето на нефт. А можеше и просто да се излежава, потънал в лукс, до края на живота си. Същото можеше и Доли. Но, разбира се, това ни най-малко не решаваше другите им проблеми. Тримата се мотаеха из апартаментите за гости. Накрая Еси предложи да им отстъпим „Истинска любов“ за едно пътуване където пожелаят, докато си изяснят какво точно искат. Така и направихме.

Не бяха глупави… като нас. Ние, може би, постъпихме глупаво. Те умееха моментално да различат подкупа, когато видеха такъв. Тримата разбираха, че искам от тях да си държат устите затворени относно сегашното ми неприятно нематериално състояние. Но те знаеха какво представлява един приятелски подарък и че това условие също влиза в прехвърлянето на акции.

И какво са правили тримата на „Истинска любов“? Мисля, че не ми се ще да го кажа. По-голямата част от онова, което са правили, си е лично тяхна работа. Помислете. В живота на всеки има случаи… включително и във вашия и съвсем определено в моя… когато онова, което вършите или говорите, не е нито важно, нито красиво. Вие се превивате от болки в стомаха или имате краткотрайна и ужасяваща мисъл, не спазвате обещание, лъжете. Нищо от това не е от значение, но не искате да се излагат на показ тези страни от живота ви, в които изглеждате смешен или достоен за презрение, абсурден или подъл. Обикновено тези неща се скриват, защото няма начин някой да ги види… но сега, когато съм всеобхватен, винаги има някой, който може да ги види, и този някой съм аз. Може би не веднага. Но по-рано или по-късно. Тъй като паметта на всеки се прибавя към базата данни, нищо не остава в тайна.

Това се отнася и за скритите безпокойства на Оди Уолтърс. Неговите действия бяха мотивирани и безпокойствата му подхранвани от онова очарователно и желано чувство — любовта. Неговата любов беше разбита също от любов. Той обичаше жена си, Доли, защото се бе научил да я обича, докато бяха женени… Така според неговото виждане трябваше да постъпват женените хора. От друга страна Доли го бе изоставила заради друг мъж (в случая на Уон използвам термина произволно), а Джени Йе-ксинг се бе появила да успокои Оди. И двете бяха привлекателни личности. Но му бяха много. Оди бе моногамен, като мен. Ако искаше да се помири с Доли, трябваше да изостави Джени… а тя беше много мила. Той й дължеше някакво уважение… наречете го любов. Но между него и Джени стоеше Доли. Двамата бяха планирали съвместен живот и той нямаше никакво намерение да го променя, така че това също можеше да се нарече любов. Усложнена от някакво чувство, че трябва да накаже Доли, задето го бе изоставила, и някакво възмущение от Джени, задето пречи… ако си спомняте, аз ви казах, че това са достойни за презрение и абсурдни страни. Усложнени още повече от противоречивите чувства между Доли и Джени…

Сигурно са изпитали облекчение, когато — обикаляйки самоцелно по голямата елипса на една комета, която ги тласкала към астероидите под ъгъл към еклиптиката — разговорите, които водели в момента, били прекъснати от едно възклицание на Доли и потиснат писък от Джени. Оди Уолтърс се обърнал към екрана и видял голям куп от кораби, огромни и многобройни, много, много по-големи от най-големия, виждан някога от човешко същество в слънчевата система на Земята.

Не ще и съмнение, че са си изкарали акъла. Но не повече от нас. По цялата Земя и навсякъде в Космоса, където имаше човешки същества и комуникационните средства предаваха новината. И навсякъде бяха шокирани и обхванати от ужас. Това беше най-лошият кошмар за всяко човешко същество през последното столетие.

Хичияниите се връщаха. Те не се криеха. Приближаваха се открито… и бяха толкова много! Оптическите сензори в орбиталните станции откриха повече от петдесет кораба… и то какви кораби! Дванадесет или четиринадесет колкото „С.Я.“. Около една дузина други още по-големи — сферични структури като онази, която бе погълнала платноходката. Имаше триместни и петместни, и някои междинни — като онези, на които Върховното военно командване гледаше с подозрение и смяташе за кръстосвачи. И всичките идваха право към нас откъм Вега41. Бих могъл да кажа, че отбранителните системи на Земята бяха изненадани и хванати неподготвени, но това ще бъде нагла лъжа. Истината беше, че Земята нямаше такива системи, които си заслужаваше да се споменат. Имаше патрулни кораби, естествено. Но те бяха построени от земни хора за защита от други земни хора. Никои не бе помислял да ги използва срещу полумитическите хичиянци. И тогава те изпратиха послание към нас. Беше на английски. В него се казваше:

— Хичиянците не могат да позволят повече да се извършват междузвездни пътувания или комуникации, освен при условия, които те ще поставят и ще контролират. Всички други трябва веднага да се преустановят. Те идват да ги спрат. — Това беше всичко, което предаде говорителят, преди безпомощно да поклати глава и да изчезне от екрана.

Прозвуча като декларация за обявяване на война. Така и беше схванато. Във Върховното военно командване, в намиращите се на орбита гарнизони на другите нации, във военните съвети по целия свят свикаха извънредни заседания и конференции, и сесии. Някои кораби бяха спрени за превъоръжаване, други бяха пренасочени към хичиянската флота. Орбитални оръжия, които не бяха използвани от десетилетия, бяха проверени и приведени в готовност… безполезни като арбалети, но тъй като те бяха единственото, с което можехме да се бием трябваше да бъдат готови. Объркване, шок и реакция заляха света.

Но никъде объркването и изненадата не бяха по-големи от тези сред членовете на моето щастливо домакинство. Защото Алберт веднага позна лицето, което предаде хичиянския ултиматум, Еси само миг по-късно, а аз още преди да я бях видял. Беше Джел-Клара Моинлин.