Подлудява ме понякога този ужасен сърбеж в плешките. Как съм попаднал тук? Ама че досадна мисъл! Трябва да има някакво средство срещу нея, може би някакъв разтворим препарат? Паметта ми започва да се съвзема. Как иначе да си обясня проблясъците за някогашно битие: образи, ситуации, едно разплакано лице… Те стигат до мен като далечни смущения в телевизионна картина. Но опитам ли се да настроя картината, спомените изчезват, сякаш всичко е било само прашинка в окото ми.
Да вземем моето име — Ипсилон. Неестествено ми се струва. Не може да съм се казвал така. Снощи в теготата, която къпеше цялата лаборатория натрапчиво като неоновата лампа, реших, че се казвам Павлов. Няколко пъти си повтарях „Павлов, Павлов“. Но апаратите — СЪРДИТКО, СИТИЯ, ЛИПСАТА, дори УМНИКА — с нищичко не реагираха. Затова предполагам, че съм тръгнал по погрешна диря. Отказвам се от мисълта, че в небитието самоличността ми ще бъде Павлов.
През останалото време често ме занимава морзовата азбука. Веднага наизустих написаното на листа, който залепиха в долния ляв ъгъл. Дешифрирам всякакъв вид сигнали. Повредената лампа, която се мъдри на тавана и денонощно ме залива със заваления си брътвеж — няма ли кой да запуши устата на това кречетало! Ако времето навън се случи променливо, търся смисъл в посланията му. Дълга сянка, кратко просветване и тъй нататък. Когато влиза сутрин, професорът винаги започва опитите си да общува с мен, като почуква с нокътя на показалеца по стъклото на аквариума. Какво ми съобщава?! Многократно стигам до SOS „Save Our Souls!“.
По едно време мислех, че трябва да съм мозък на дете. Не бебешки мозък, обсебен от сукални рефлекси — нито веднъж не съм изпитвал и най-малко желание да засмуча предмет от близкото обкръжение — било то терморегулатора, термометъра или пък фотоклетката. Ако съм дете, трябва да съм поне десет-дванайсетгодишно. Все още мек мозък, но с достатъчно дълги нервни влакна, за да си извайва абстракции в празното пространство. Но мисля, че сигурно съм по-възрастен. Отношението ми към Ема — тя всъщност е прехвърлила двайсетте — говори, че трябва най-малкото да съм минал пубертета.
Мозъкът ми е замък, в който господарите се свиват в три стаи и кухня в едното крило. Искам да видя целия замък обитаван, представям си как във всички помещения има живот, комините пушат и навсякъде кипи оживление като в навечерието на карнавал: в трапезарията репетира духов оркестър, в избата махат втулките на бъчвите, върху спалнята на господарите е оставена голяма мукавена маска, която прилича на довеян от вятъра усмихнат балон.
Откъде-накъде мозъците ще са винаги в главите? Ако се намираха в гръдния кош или корема, всичко би било много по-просто. Да вземем някои видове животни, червеите например — как те имат мозъци и в двата си края. А човекът си е избрал централизирана система и е толкова по-уязвим.
Основната грешка е, че търсим индивидуално решение на проблема. Би трябвало по няколко души да се обединяват около един мозък. В такъв случай ще е достатъчно едно тяло, тялото на най-здравия в рода. Някои непредвидени технически трудности ще възникнат, когато се стигне до там как да се съберат няколко души в една глава. Най-просто ми изглежда да се изчакват естествените миграционни периоди, които при човека не са свързани с пролетта и есента, а със смъртта. Когато човек умира, канавата за неговата душа се разпада. Душата бива прокудена като нещастна сврака, която напразно пърха по таваните и търси ново клонче, на което да кацне. В този случай аз се осланям на политиката на отворените врати.
В бъдеще навярно ще се намерят и други начини за подплатяване на човешкото съзнание. То би могло да се въплъщава в най-различни форми. В някои случаи да се създават духовни сдружения, които да се приютяват в старите, обичайни представителни селения — в сецесионните лабиринти на мозъците. В други съзнанието да обладае някои растения или животни. А защо пък то да не потърси почва и в най-обикновени топли, влажни погачи; както се правят посевки?
Обикновено животът в аквариума тече доста безбурно. Какво съм аз — ранена златна рибка, пренесена от някое езерце, или делфийският оракул? Понякога, когато се чувствам мокър, прогизнал, ми се приисква да живея във вековен дъб като свещения оракул в додонската дъбрава. Чрез додонския оракул говорел Зевс. Думите му се превъплъщавали в шепота на вятъра, който разклащал клоните на дъба. Такова превъплъщение би удовлетворило моето приповдигнато самочувствие — а и любовта ми към природата и поезията.
Ако не ми е писано да стана оракул в свещения дъб, бих приел и по-неизгодната перспектива — да ме главят за оракул на Зевс-Амон в Либийската пустиня. Там волята на бог Амон се тълкува в зависимост от това, накъде ще се наклони идолът, понесен начело на процесията към храма. Все пак бих приел тази служба с известни колебания, защото винаги съм бил податлив към пътната болест.