Жива душа

3.

Минава визитацията. Вече от няколко минути се занимава с мен. Забелязвам, че кучето почва да проявява нетърпение. Стажантът донесе стол за професора и сега той седи точно срещу мен, с ръце на коленете — гледа ме втренчено. Аз също го гледам втренчено, какво друго ми остава? Ето че доцентката му подава един лист. Професорът плъзга няколко пъти поглед по написаното. Сетне подава листа на стажанта, който го вдига срещу мен. Чета:

Да, спомням си! Това е единственият спомен от предишното ми битие: лежах под апарат за изкуствено дишане. Всеки ден разговарях с психиатърката. След многобройни разговори се примирих с положението си: Предстоеше ми да остана за цял живот под апарата за изкуствено дишане. Години наред белите ми дробове да дишат въздуха, вкарван в тях от него. А сетне тялото ми да се опълчи срещу апаратурата. Белите ми дробове да станат нееластични и жилави. Докато накрая сърцето ми спре. Тази перспектива водеше до предложението: Позволи ни да те освободим от тялото. Това, което си е съсредоточено в мозъка. За да се поддържа жив мозъкът, не са необходими нито тяло, нито апарат за изкуствено дишане.

Седмици наред психиатърката и аз разговаряхме на тази тема. Аз мигнах в знак на съгласие още след първите няколко разговора. Но те искаха да бъдат сигурни Разговорите се проточиха безкрайно. „Разговори“ е силно казано: психиатърката приказваше, а аз примигвах. Бях готов на всичко, за да се отърва от „железния бял дроб“. Привлякоха юристи. Свикаха комисията по етични проблеми. Изготвяха и преработваха договори. Само това се е запечатало в паметта ми. Всички останали спомени бяха повалени от снайперисти с целенасочени електрически шокове — с помощта на малокалибрена електротерапия, фина и прецизна. На нея дължа между другото, че не съм загубил езиковите си умения.

Не мога да откъсна поглед от нечетливия подпис, символа на моята самоличност. Искам да науча името си. Но ми е невъзможно да го разшифровам. Накрая стажантът отмества договора, съгласно който съм се поверил в ръцете на медицинска корпорация „Биомаш“. Доцентката подава на професора бележник. Той пише нещо на коляно и връчва листа на стажанта. Стажантът притиска посланието към стъклото на аквариума:

„Не, не! — искам да извикам. — Не ме лишавайте от последната искрица на моето аз!“ Жиците, към които съм скачен, се разлюляват. Опитвам да уловя погледа на кучето. На тях, разбира се, не им убягва безпокойството ми. Не съм толкова глупав, че да не проумявам за какво са всички тези жици. Включен съм към електроенцефалограф. Всяко мое вълнение се отразява от кривите на електроенцефалограмите. Професорът махва на доцентката да приближи. Тя държи пипета с бистър, син разтвор. Синята течност капва пред широко отвореното ми око и се разтваря във водата.

Десет секунди по-късно съм изпълнен единствено от чувство на благодарност. Нямам нищо против да започна отначало. След като са изтрили светлите ми спомени, нека заличат и лошите. Щом забелязва, че капките вече действат, професорът става. Стажантът отнася стола. Сетне и тримата стоят прави пред мен. Професорът вдига ръка да ми помаха.