Душата витае в мозъка. А кой знае дали не би могла да съществува и без самата мозъчна тъкан. Тогава би се превърнала в свободно силово поле. Дарвин ще ни предложи ли отговор колко милиарда години са необходими за подобно развитие? Засега душата е нещо като магнитно поле. За да се държи полето на място и в равновесие, са необходими полюси, мозъчни клетки.
Какво ли не ми минава през ума, докато лежа тук. Това дали е полезно? За да мога да контролирам състоянието си, сложили са ми три осцилоскопа — плоски метални кутии с малки екрани. Върху зелената основа на екраните пробягват светли линии. Щом ме връхлети бурно чувство, линиите на осцилоскопите върху лабораторните маси се разиграват в начупени криви. Щом почна да дремя, кривите се изправят в линии.
Нарекох трите осцилоскопа, както са подредени отгоре надолу, СЪРДИТКО, СИТИЯ и ЛИПСАТА. Като, разбира се, опростявам нещата. СЪРДИТКО реагира не само при раздразнение, но и при всякаква възбуда. СИТИЯ отчита не само кога съм се нахранил. Той отбелязва всички признаци на добро здраве. Най-трудно ми е да разчитам ЛИПСАТА. Тя се задейства понякога, без да проумявам причините.
Днес по време на визитацията ме включиха в четвърти апарат, казва се, ако не греша, УМНИКА. Появиха се в колона — най-напред професорът, сетне доцентката, с неизбежната папка под мишница, а накрая и стажантът, който мъкнеше голяма кутия. В кутията лежеше УМНИКА. Към УМНИКА има червена и зелена лампа, монтирани на конзола. Встрани от двете лампи се намира малка стъкленица със син разтвор. Тънка тръбичка води от нея към моя аквариум. При всяко просветване на зелената лампа от стъкленицата се отделя капка от синия разтвор. Тогава за миг се чувствам безкрайно щастлив. Струва ми се, че целият свят е мой.
Изпробваха УМНИКА няколко пъти. При всеки опит аз политах като ракета към небето. За да се сгромолясам след това и да забия глава в калта. Преди визитацията да се запъти към кучето, професорът се наведе към мен, почука на стъклото, усмихна се и каза съвсем отчетливо:
— Умник си ми ти, умник…