Жива душа

22

Кой може да бъде сигурен как изглежда? Във всеки наш образ има нещо невярно. Вече за четвърти път ми показват на филм как съм бил подложен на електротерапия. След последните три прожекции Джордж ми повтаря:

— Трябва да приемеш, че това си ти.

Готов съм да приема. Но същевременно трябва да бъда искрен. Не мога, просто не мога да проумея, че аз съм сивкаворозовата, нагъната пихтия от филма. Това ме кара да се чувствам жалък.

— Ето, погледни мен — казва Джордж, запретва ръкави и се разкопчава около шията, тъй че да видя гърдите му. — Някаква съществена разлика да намираш?

Двамата разговаряме с помощта на апарат, поставен до мен под прав ъгъл, тъй че през цялото време мога да го следя с крайчеца на окото си. Апаратът има екран. На екрана се виждат устни. Щом си помисля думата „здравей“, устните с пресилено усърдие се разтеглят в „ЗЗЗДДДДРРАААВВВЕЕЙЙЙ“. Ако искам, мога да разговарям и сам със себе си. Сутрин, като се събудя, да си казвам: „Здравей, тикво!“ „Тиква“ е една от думите, които трябва да упражнявам. Насърчават ме да се упражнявам винаги, когато имам свободно време. Вече изричам думата „тиква“ много по-ясно от Джордж — но сравнението не е съвсем обективно: аз имам достъп до електроника, докато Джордж разчита единствено на остарелите си, най-обикновени устни.

Има едно неудобство — Джордж непрекъснато е принуден да върти глава. Когато ме заговаря, устните му трябва да са към мен. Необходимо ми е да виждам и двете им страни. Когато пък говоря аз, Джордж трябва да се извръща в профил. Иначе не вижда екрана. Предложих да монтират два екрана: един голям на масата пред мен, на който да следя собствените си думи, и друг, по-малък, до мен, за персонала, който да чете думите ми, без да отмества поглед от аквариума. Но по финансови причини това е неосъществимо.

— Огледалата обаче не са толкова скъпи, нали?

Сега търсят огледало. Пратиха младата жена, която не се казва Мама, а Ема. А в това време Джордж не спира да нарежда.

— Ако ти покажех твоето сърце с думите: Това си ти. И него ли щеше да отхвърлиш?

Какво да му отговоря на такъв въпрос? Тук могат да те засипят с какво ли не: сърца, бъбреци, черни и бели дробове. Как бих могъл да се позная?

— Страдаш от предразсъдъци, Умник — казва тогава Джордж. — Защо непременно лицето да е всичко? Да речем, че вместо лица всички хора имаха на раменете си сърца, червенокафеникави пулсиращи парчета месо. Доста бързо бихме се убедили, че сърцата ни не са съвсем еднакви. Същата работа както с китайците, Умник. Който е бил в Китай, престава да мисли, че всички китайци си приличат.

— Ти бил ли си в Китай?

Професорът е кисел, когато, прочел въпроса ми, отново извръща лице към мен.

— Всъщност как се чувстваш. Умник? Започвам да се питам дали не попрекалихме с електротерапията. Проявяваш се много под собственото си ниво. Кажи ми, чувстваш ли се наистина като някой с коефициент на интелигентност 300?

— Честно казано, не.

— Но нямаш ли чувство, че напредваш?

— По един-два милиметра.

Джордж се затруднява да разчете „милиметра“ от екрана; няма много навик да разгадава думи по движението на устните.

— Много бавно! — променям аз.

Ето че идва и Ема с огледалото. Малко съм сдържан по отношение на Ема; чувствам я някак близка и същевременно много далечна. Да не сме били съученици? Ще питам при случай. В сравнение с Джордж Ема има повече опит в разгадаването на думи по мърдането на устните. Тя слага огледалото пред мен и Джордж казва:

— Гледай сега внимателно, Умник. Това си ти.

Гледам внимателно. Отблизо май нямам толкова глупав вид както на екрана. Окото ми има своеобразен блясък. Ушите са добре оформени, но малко стърчат. Поставен в аквариума, не изглеждам тъй беззащитен както във филма. Там ме разнасяха във влажна кърпа.

— Сигурно съм аз — казвам с половин уста.

Опитваме дали огледалото може да се използва вместо втори екран. Но нищо не излиза: както и да го слагаме — на масата, при положение, че екранът е до мен, или обратното, отражението е много малко. Най-смущаваща е обаче обърнатата перспектива в огледалото — а именно, че лявото става дясно, а дясното ляво. Всеки би помислил, какво от това — устата нали е напълно симетрична. Нищо подобно! С устата е същото както и с цялото лице — двете половини просто се допълват. Така е вероятно и с мозъчните полукълба: едното е убежище на чувствата, другото — на интелекта. Душевността се поражда само при плодотворно взаимодействие между дясната и лявата половина.

Скоро ще ми присадят сребърен щифт. Сребърният щифт ще свързва моя център на говора с малка антена отгоре върху самия мозък. С помощта на антената направо ще мога да предавам речта си на обкръжаващите ме. Единственото приспособление, което ще им е необходимо на тях самите, са чифт обикновени слушалкови очила.

След като маха огледалото, Ема казва:

— Жалко, че огледалото не свърши работа, Ипсилон.

— Казвам се Умник, а не Ипсилон!

Джордж се разсмива и поглежда Ема.

— Не, „Умник“. Що се отнася до името ти, грешиш. Казваш се Ипсилон. Сам ще стигнеш до това убеждение, когато всичко в мозъка ти отново се намести.

След като електротерапията простреля паметта ми, първите дни живеех в силно приповдигнато настроение, чувствах се тъй щастлив — освободен от бремето на всички стари спомени, летях половин метър над земята. Постепенно това чувство започва да ме напуска. Сега съм нагазил във вода и опитвам да се добера до някой камък или до друга опора под краката. Когато Ема каза „Ипсилон“, за миг като че стъпих на здрава земя. Но почти веднага се подхлъзнах, сякаш името Ипсилон бе изтъркано със сапун. Нима това е истинското ми име? Ема? Ема! Наведи се и ме целуни. Не, не очаквам като жабата да се превърна в принц. Искам само да ми върнеш тялото.