Жива душа

18

Днес е денят на второто ми пътешествие. Двама пъшкащи санитари пренесоха моя аквариум на писалището на доцентката. Най-напред ме сложиха — по навик, предполагам — върху коженото канапе в кабинета й. Но щом влезе, доцентката нареди да ме преместят на писалището. Сега е разгърнала в скута си справочник за езика на глухонемите и се старае да общува с мен с помощта на знаци.

— Как се чувстваме днес? — жестикулира тя.

Какво да й отговоря? Нямам ръце, за да се изразя със знаци. Да беше прибягнала до морзовата азбука, бих могъл да използвам ушите си; да ги мърдам на дълги или кратки промеждутъци. Когато разговарях с шимпанзето, изпращах отговорите право в челото му. Но с нея не ми се иска да опитвам. Едва ли е разумно да издавам това си умение.

— Изглеждаш потиснат…

Така е. Като ми отнеха моя съквартирант — кучето. А което е по-страшно: спомням си, че не за пръв път ми отнемат нещо. Никак не се доверявам на спомените си. Нали знам, че размагнетизираха паметта ми, сега обаче ме спохождат видения от някаква скрита черна дупка; видения, които сигурно са спомени. Иначе защо ще ме възбуждат? Виждам се в някакво легло. Не, това не е обикновено, а респираторно легло. Изцяло съм зависим от ритъма на апаратурата. Опитвам да се отпусна и да оставя апарата да диша вместо мен, но през цялото време в главата ми се върти: ами ако стане късо!

Изведнъж си спомням: встрани от леглото седи жена. Същата жена, която сега държи в скута си справочника за езика на глухонемите и кълчи тънки пръсти. Но когато седеше край леглото, тя не кълчеше ръце. Тогава ми шепнеше на ухото. Посещава ме много пъти. Знаеше всичко за моя живот. Една вечер дойде с предложение, от което си спомням всяка дума. Можем да те освободим от тялото ти, каза тя. Аз бях готов веднага да се съглася, но тя ме възпря. Настояваше добре да премисля положението. Затова май водихме още десетки разговори, преди тя да приеме моето съгласие.

— Гнетят те може би лоши спомени — успява да ми каже жената след многократни опити; да беше взела Флинк като посредник, далеч по-лесно би могла да общува с мен.

Изведнъж не искам да си спомням нищо. Искам да се отърся от всяка мисъл как и защо съм се озовал под апарата за изкуствено дишане. Позволих им да ме извадят, тоест да извадят мозъка от негодното ми тяло и да ме сложат в аквариум. Знам, че им дължа благодарност.

— Дай ми някакъв знак… — моли тя.

Но аз разтърсвам глава в истинска истерия. Мърдам ту едното, ту другото ухо и се мятам напред-назад. Треса се все по-необуздано, вече не мога да се спра. Водата започва да се плиска. Най-накрая жената потапя ръце направо, без ръкавици, за да ме усмири.

Сетне излиза от кабинета. Аз вторачвам поглед в езерото, което наводнява подложката на писалището, подмокря настолния бележник и руква в един страничен ръкав, за да облее стойката с химикалките.

Когато жената се връща заедно с професора, вече напълно съм се успокоил. Професорът ме разглежда с лупата, провесена на врата му на черен шнур. Напрегнато следя всяко негово движение. Когато заговаря, той се извръща с профил към мен, тъй че мога да следя само дясната половина на устните му. Но и така знам какво гласи предписанието: отново електротерапия.

Вяло прехвърлям през ума си последния спомен: Влиза жената в черно. Доцентката става и я поздравява. След това бързо излиза от стаята, а жената в черно сяда на ръба на леглото. Докосва лицето ми, но аз нищо не усещам.