Жътварите

Пролог

Понякога Луис сънува Пламтящия1. Сънят идва в дълбоката доба, когато шумовото кресчендо по улиците на огромния град затихва в приглушена нощна тоналност. Но невинаги е сигурно дали Луис наистина спи. Защото наред с Човека факла от спомена той реално възприема и спокойното дишане на мъжа в леглото до себе си, а обонянието му долавя познат, но и чужд мирис. Това е вонята на изгоряла, разпадаща се плът и цвърчаща на огън човешка мазнина. И ако е сън, то тогава той трябва да е някъде в онези мигове, които ни се губят в бледосивите часове, в паузите между реалния сън и пробуждането, когато светът около нас тепърва се формира.

Някога в миналото Пламтящия е притежавал и име. Само че Луис просто не е в състояние да го изрече. Струва му се, че то не може да изрази сложната човешка многозначност. Усеща го стеснено като звучене и ограничено по стойност — онази, която има за самия Луис. Затова дори и в себе си не го нарича Ерол или г-н Рич, нито дори г-н Ерол, както се е обръщал към него приживе. Сега той е повече от име, наистина много повече.

И все пак някога е имало господин Ерол Рич: едър, с напращели мускули здравеняк, с цвят на кожата като току-що преобърната от ралото влажна, плодородна земя. Луис е запомнил кротък и преди всичко търпелив човек, но под тази привидна мекота винаги тлее нещо, готово да лумне в буен пламък. Затова взрете ли се неочаквано в очите му, възможно е и да го съзрете, преди да е успял да го прикрие. То напомня за рядко интелигентен звяр, способен да съобразява как да остане извън обсега на пушките. Ловните пушки на белите ловци в Юга.

В Ерол Рич пламтеше яростен гняв срещу света и неговите порядки. Вярно, стараеше се да го потиска. Съзнаваше, че изпусне ли го, огънят на омразата може да помете всичко, да унищожи и него самия. Даваше си сметка още, че това чувство едва ли е чуждо и на повечето от неговите братя и сестри. Защото Ерол бе чернокож, попаднал в капана на белия човек и неговия свят с присъщите му ритуали и ритъм. Живееше в град, където той и подобните му нямаха право на движение, щом падне здрач; а бяха лишени и от много други права. В по-далечни места нещата се променяха, порядките постепенно се смекчаваха. Но не и в неговия щат, не и в неговия град. Вероятно и там предстояха промени, но то бе въпрос на бъдеще и бавно навлизане на новото. Кога ли щеше да дойде то? Във всеки случай това зависеше от други хора и фактори. Вярно, настъпи време, когато някои люде наистина заприказваха за човешки права, и то без боязън от репресии, но Ерол вече го нямаше на този свят. Най-малкото не и във формата, в която близките биха го разпознали. Защото бе изгорен жив, превърнат в пепел. Но пък именно тогава, в мига на смъртта, Ерол се преобрази. Напусна грешната земя, на негово място се появи Пламтящия. Сякаш тлеещият в него огън най-сетне бе намерил излаз, за да разцъфне в алено–жълта стихия, да унищожи плътта и старото му съзнание. Така скритата преди в Ерол огнена сила се превърна в истинска негова същност. Физически погледнато, други поднесоха факлата, други заляха дрехите му с бензина и го обесиха на стария дъб. Духовно обаче реалността бе съвсем различна: Ерол Рич пламтеше вътрешно още приживе, много време преди смъртта. А сетне, макар и в нея, победи онези, които отнеха живота му.

В мига, когато Ерол угасна, в сънищата на Луис се появи Пламтящия.

Луис помнеше причината: спречкване с белите. Така започваха бедите най-често. Белите определяха правилата, пак те постоянно ги променяха. Ръководеха се от случайни обстоятелства и от момента, а не от записани черно на бяло принципи. Луис размишляваше и върху друго, което намираше за най-странно: белите мъже и жени в града винаги отричаха расистката си същност. Не ги мразим черньовците, твърдяха те постоянно, просто се живее по-добре, когато те си знаят мястото. Или: На улицата са добре дошли по светло, нощем нямат място там. Какво ще търсят навън? То си е и за тяхно добро. Любопитно. Още тогава беше трудно, както е и днес, да намериш човек, който ще признае, че е расист. Излизаше, че повечето расисти се срамуват от собствената си нетърпимост към цветнокожите.

Но в града се намираха и хора, които се кичеха с този епитет като с почетно отличие. Бедата започна, когато пияни бели хвърлиха от бара на Том Ръдж, по прякор Дребния, пълна с урина бутилка по шофирания от Ерол камион. При това тя счупи предното стъкло и го удари между очите. Този път той си изпусна нервите. Набиралият се в него години наред гняв, онзи бавно тлеещ вътрешен огън, избухна и той се върна, за да запокити една цепеница през прозореца на кръчмата. Нищо особено на пръв поглед, но напълно достатъчно онези да му вдигнат мерника. Как така ще търпят дръзко предизвикателство от страна на някакъв си черньо? При това Ерол Рич не бе случаен чернокож, мнозина бели се бояха от него или му завиждаха.

Защото беше по-начетен и по-сръчен от повечето хора в града. Говореше граматически правилно, имаше собствен камион, притежаваше редица умения. Можеше да ремонтира почти всичко: домашни прибори, стари радиоапарати и телевизори, климатици, мотори. При това по-добре и по-евтино от всеки друг. Затова се налагаше същите, които не позволяваха на черните да излизат по градските улици нощем, редовно да търсят Ерол да им оправя развалените вещи. В същото време омерзението срещу него постоянно растеше.

Напоследък в градчето вървеше и друга приказка — че Ерол щял да си наеме помощни работници. Чернилки като него. Щял да ги учи на всичко, което умее. Брей, че наглост! А пък беше и хубавец, много жени го харесваха. И това пораждаше завист. Дребния му викаше „черен пръч“ и отвори ли дума за него, тутакси посягаше да свали ловната карабина от лавицата над бара. Гальовно потупваше приклада, заканително клатеше глава и опипваше спусъка. Бе повече от ясно какво му се върти в главата. И мнозина други отдавна търсеха удобен повод, за да се разправят с Ерол. На всичкото отгоре той сам им го даде. Не мина и седмица от инцидента в кръчмата, бели расисти го нападнаха, вързаха и заляха с бензин. Сетне го запалиха и обесиха на голямо старо дърво.

Ето как Ерол Рич се превърна в Човека факла.

Приживе имаше жена и дете от нея в град на стотина мили северно от тук. Поне веднъж месечно отскачаше с камиона да ги нагледа, да се увери, че си имат всичко необходимо. Жена му работеше в голям хотел. По-рано Ерол беше общ работник на същото място, но нещо се бе объркало, та го бяха изгонили. Говореше се, че пак пустата му избухливост била виновна и се наложило да остави жена и дете, за да потърси работа другаде. През свободните уикенди по вечерно време Ерол отскачаше до импровизираната кръчмица в мочурищата край градчето да изпие някоя и друга чаша бира. Посещаваха я само цветнокожи, а местният закон се отнасяше с търпимост към заведението, стига в него да няма неприятности и проститутки. И майката на Луис ходеше от време на време там с приятелки, макар че мама Луси, баба му, не гледаше на това с добро око. В барчето имаше радио, пускаха музика. Майка му и Ерол Рич често танцуваха заедно, а ритмиката на танца им издаваше само тъга и мъчителна горест, сякаш това бе единственото чувство, което могат да си позволят. Повечето посетители пиеха долнокачествен алкохол, мама Луси го наричаше „скоросмъртница“. Но майка му винаги си вземаше безалкохолна напитка, а Ерол — бира. При това не повече от една-две. Твърдеше, че не си пада по пиенето, не обича да смърди на алкохол рано сутрин. А иначе не е съдия на другите. Който иска да пие, нека си пие, негова си работа.

Луис помнеше топлите летни нощи, когато въздухът натежава от миризмата на пот и захар, чак свят да ти се завие. Ами да, и сега картината сякаш е пред очите му… Жужат насекоми, бръмчат комари, привлечени от влажните човешки тела. Музиката свири все по-силно, под тавана се стеле мек прах, танцуващите се захласват, увлечени в ритъма, замаяни от миризмите и движението. Единствено майка му и Ерол Рич танцуват бавно, нехаещи за трескавия синкоп, за възбудените гласове наоколо. Телата им са притиснати плътно, чуват само туптенето на своите сърца, а и те сякаш бият в унисон като едно общо цяло. Дланите им са влажни, пръстите преплетени, търкат се бавно един в друг.

Понякога това се оказва достатъчно, но друг път не.

Кръстосат ли се пътищата им, господин Ерол винаги даваше на Луис четвърт долар. И винаги усмихнато отбелязваше, че е пораснал, че изглежда добре и майка му сигурно много се гордее с него.

А Луис имаше чувството, че и г-н Ерол също се гордее с него, макар че не можеше да каже точно защо.

Онази нощ, когато Ерол Рич си отиде завинаги, мама Луси, матриарх на дома, където Луис отрасна сред множество жени, даде на майка му да пие бърбън и доза морфин, за да я приспи. Майка му плачеше непрекъснато, всъщност откакто бе чула какво се е случило край кръчмата на Ръдж. По-късно Луис щеше да научи, че е ходила в колибата на Рич, придружена от сестра си, и го молила да напусне градчето. Но той отказал, твърдял, че повече никога няма да бяга. Обяснил, че ходил при Том Ръдж, за да се извини. Оставил му и 40 долара като обезщетение за повреденото и за неприятностите му като собственик на заведението. Дребния приел парите неохотно и с кисела физиономия. Казал: хайде от мен да мине, станалото — станало, прощава му простъпката. Парите били немалка сума за Ерол, но той си давал сметка, че иска да остане в градчето, да работи и живее сред хората, които харесва и уважава. И най-вече сред онези, които обича. Това, последното, го рекъл, като гледал майка му в очите.

Луис чу всички тези неща от леля си, само че много години по-късно. Тя описа и друго: как майка му и Ерол си държали ръцете, докато той говорел, и как по едно време тя (лелята) излязла навън. Хем да глътне чист въздух, хем да им даде възможност да си кажат насаме каквото имат за казване.

Когато майка му излязла от колибата, лицето й било бяло като тебешир, а устните й ситно треперели. Досещала се какво ще стане, пък и Ерол знаел. Било неизбежно, без значение какво е казал Ръдж. Върнала се у дома и там заридала с все сила. Плакала дълго, чак дъх не й останал, а накрая припаднала на кухненската маса. Тогава мама Луси й дала морфина и малко алкохол. Благодарение на тях я приспала, и то навреме — тъкмо изгаряли жив човека, когото обичала.

Същата нощ кръчмицата в мочурищата била затворена, а чернокожите, които работели в града, си тръгнали доста преди да падне здрач. Прибрали се по къщурките и колибите, залостили вратите и тревожно се вслушвали в шумовете на нощта отвън. Никой не отронвал и дума. Семействата седели край угасналите огнища и печки с наведени глави. Знаели какво ще стане, чувствали го как настъпва, също както при задух пред буря. Срамували се от себе си, от страха, от бездействието, от безсилието си да възроптаят.

Седели безпомощно в мрака и чакали Ерол Рич да напусне този грешен свят.

В тази драма има още една картина и Луис помни подробностите й кристално ясно и с всичките си сетива. Слуховият спомен възпроизвежда тихите стъпки пред мъничката като кухненски бокс стаичка, където спи. Те са женски, познава ги — на баба му са. Вижда се как става от леглото, дъските са хладни под босите му крака. Излиза и тръгва към вратата на колибата. Отвън е баба му, стои на верандата и се взира в мрака. Вика я по име, но тя не се обажда. Свири музика, радиото предава песен на Беси Смит. Мама Луси я обича много, винаги я е обичала.

Баба му е боса, само по нощница и с шал на врата. Ето я, слиза по трите стъпала и поема през двора предпазливо, сякаш с мерени стъпки. Подире й върви малкият й внук. Изведнъж отвъд гората лумват пламъци. Огънят придобива формата на човек, който се гърчи в агония, докато червено-жълтата стихия бавно го поглъща. Занемял, Луис трепери. Струва му се, че силуетът на горящия върви между дърветата, а листата около него постепенно се овъгляват. Силно мирише на бензин. Обонянието му долавя и миризмата на изгоряла плът, вижда почернялата кожа, чува цвърченето на телесна мазнина. Баба му мълчаливо протяга ръка назад, без да отделя очи от Пламтящия. Луис поставя длан върху нейната, пръсти върху нейните пръсти. И когато тя стиска ръката му, страхът го напуска, сега чувства само тъга и болка за страдащия. Гняв няма. Той ще дойде години по-късно, суров и безмилостен. А в този миг го обзема безпощадна мъка, обгръща го като в тъмен плащ, задушава го. Баба му шепне нещо, сетне започва да ридае. Заплаква и малкият, а сълзите им заедно гасят пламъците. Устните на Пламтящия се движат, оформят думи, но те не се чуват. Огънят бавно гасне, фигурата бледнее, стопена, остава само миризмата на изгоряла човешка плът. И един образ, запечатан върху ретината на Луис, както след яркия блясък на фотографска светкавица.

Сега Луис лежи в креват далеч от мястото, където е роден и отрасъл. До него дълбоко спи човекът, когото обича. Отново тънко замирисва на бензин и изгоряло месо. И той отново вижда Пламтящия, различава мърдащите се останки от устни в горящото лице. Този път обаче му се струва, че разбира поне част от промълвеното в онази съдбовна нощ преди толкова много години.

Нека ми прости… кажи й, че съжалявам…

Повечето от последвалите думи са неясни, губят се в отблясъците и съсъка на пламъците. Изпъкват само две думи, но Луис не е сигурен, че и тях е разчел правилно. Колебае се дали от обгорената уста са излезли същите слова, или просто на него му се иска да е така.

Сине…

Сине мой…

Огънят пламтеше в Ерол Рич приживе, а в мига на смъртта му част от него се пренесе в момчето. И лумна там, но днес нещата стоят по-различно. Ерол Рич намираше сили да го отхвърля, укротява и задържа до сетния си час, макар и да бе фатално осъден да загине в пламъците му. Луис обаче прегърна огнената стихия. И я подхранва, тя на свой ред подхранва него, макар че този баланс е извънредно деликатен и много опасен. Огънят трябва да бъде подклаждан, за да не се обърне срещу гостоприемника си. Затова хората, които Луис убива, са жертвоприношения в негова чест. Пожарът в Ерол Рич бе в изпепеляващо тъмночервени, крещящи краски, а пламъците в Луис горят бели, хладни и безмълвни.

Сине…

Сине мой…

Нощем Луис сънува Пламтящия.

Нейде на друго място Пламтящия сънува него.