Жътварите

23

Отстъплението от пътя приличаше на по-раншния преход: притичваха от дърво на дърво, изчакваха, прикривайки се един друг. Прокрадваха се с наострени уши, взираха се във всяка сянка. В началото очакваха закачулените фигури да ги преследват. И бяха готови за това. Стиснали щаерите, преценяваха на око разстоянията, местата за евентуални засади и възможностите на автоматите. Но онези не помръдваха от местата си.

За беля дъждът не секваше, нямаше и признаци, че скоро ще спре. Дрехите им подгизнаха, застудя. Ейнджъл вече трепереше, старата рана на гърба се обаждаше. Обичайно болката бе лека, друг път изчезваше съвсем. Но всеки престой на студено или влажно бе опасен и я изостряше. Дългото тичане и ходене също я засилваше. Сега чувстваше опъване, сякаш някой нарочно разтегляше кожата там.

Луис понасяше несгодите на времето много по-леко и няколко пъти се върна назад, за да огледа обстановката на пътя. Ясно бе, че хората на Лийхейгън имат за цел да ги задържат.

Поне засега. Ще ги убият само в краен случай. Не виждаше реални възможности за измъкване от този капан. Излъгаха се да влязат в него, сега ги принуждаваха да се придвижват в северна посока. След като двамата Ендол бяха убити, вероятно и останалите са попаднали на смъртоносни засади. До един бяха много опитни бойци, но откъде да знаят, че всяко тяхно движение ще бъде предварително известно на противника? Лийхейгън ги изпреварваше при всеки пореден ход. Знаеше кога ще дойдат — очакваха ги навсякъде. А присъствието на живата Лорета Хойл в големия дом подсказваше, че баща й е участник в предателството.

Обаче ликвидирането им не бе възложено на мъжете около пътя. Това поне му беше вече ясно. Оставаше да се види защо ги задържат на това място. Изчакваха нещо или някого, как иначе да го разбира? Луис имаше определени подозрения, обаждаше се и интуицията му.

На югоизток се намираха оборите, хамбарът, където бяха оставили колата си, и къщата на Лийхейгън. Евентуално са планирали да ги убият някъде там — може би когато влизат в къщата, без да знаят, че мишената е предупредена. Ако е било така, значи предполагаемият екзекутор се е намирал в нея и ги е очаквал. В такъв случай сега той ще тръгне да ги търси. Междувременно Луис бе почти изключил оригиналния план — възможността да ударят самия Лийхейгън бе почти нулева. Стопроцентово го пазеха много добре. Елементът изненада бе пропуснат, по-точно казано, дори и не съществуваше. Сега обаче нещата стояха другояче. Едва ли някой ще допусне, че те ще имат дързостта да се върнат и нападнат дома отново. Значи няма и да ги очакват там. Бяха ги блокирали в източната част на имота, около главния път. Противникът смяташе, че ще хвърлят всички усилия в опит да се измъкнат от капана, респективно от района.

Луис не знаеше какви са реалните шансове за успех в това отношение, но едва ли бяха добри. На първо място се налагаше да изминат известно разстояние пеша, сетне да намерят транспорт. Но дори да се снабдят с автомобил и успеят да пробият кордона, сетне щяха да ги преследват добре въоръжени и отлично мобилни местни екипи. При това по добре познати им пътища, на които с лекота можеха да поставят заграждения. Най-добрият шанс бе да ликвидират някоя от моторизираните двойки и да се измъкнат с нейния камион, надявайки се на несъвършена комуникация и противникови грешки.

А тръгнеха ли на запад — към крепостта на Лийхейгън, — сами влизаха в още по-ефективен капан — между хората на изток и главната охрана на къщата. Съседното езеро бе естествено препятствие, освен ако намереха лодка и успееха да отблъснат тамошните охранители. В никакъв случай нямаше да могат да се справят с всички тях.

Друга възможност предлагаше къщата, която Луис познаваше само от спътниковите снимки. Можеха евентуално да се барикадират в нея, да повикат външна помощ и да опитат да задържат преследвачите, докато дойде тя. Луис имаше хора за такава задача — длъжници за стари услуги. При това разполагаха с хеликоптер и можеха да пристигнат най-много за час. Приземяването под евентуален обстрел нямаше да е лесно, но те бяха достатъчно опитни.

Наложи се да вървят доста, но те преодоляха разстоянието и стигнаха целта. Постройката бе стара, двуетажна, боядисана някога в червено. Сега боята бе силно избеляла, цветът бе по-скоро измито кафеникав. Малко по-отдалече на човек би могло да му се стори, че конструкцията е метална и силно ръждясала, прилична на корабна отломка, откъсната от главния корпус и започнала да се разпада. До нея се стигаше по пътека, за която Луис не знаеше. На спътниковите фотографии тя не се виждаше — прикриваха я короните на дърветата. Въпреки това бе предположил, че до къщата ще има някакъв път. Оказа се прав.

Целият двор беше зает от зеленчукова градина. Вдясно имаше направени от метални мрежи кокошарници, отляво се издигаше неголям сайвант. Вратата зееше отворена, дървета вътре бяха нарязани и подредени, готови за зимата. Встрани бе построена пещ, в нея горяха големи пънове, коминът й бълваше белезникав дим.

Прозорците на къщата светеха, от комина също се виеше дим. Отляво бе паркиран стар камион с превърната в клетка каросерия. Смърдеше на животински тор.

— Как ще действаме? — запита Ейнджъл, но събитията изпревариха отговора.

Вратата се отвори, на верандата излезе жена. Изглеждаше на около четирийсет години, но бе облечена като старица. Косата й бе посивяла, очевидно преждевременно, лицето носеше белезите на тежки изпитания, очите говореха за някогашни надежди и мечти, разпаднали се под ударите на живота.

Жената изгледа новодошлите, задържа поглед върху оръжията и отвори уста.

— Какво търсите тук?

— Убежище, госпожо — отвърна Луис. — Нужен ни е телефон и известна помощ.

— Винаги ли търсите помощ с оръжие в ръка? — хапливо подхвърли тя.

— Не, госпожо.

— Би могло да се каже, че сме жертва на обстоятелствата — безпомощно допълни Ейнджъл.

— Може би, само че не мога да ви помогна с нищо. Затова по-добре хващайте си пътя и да ви няма.

Луис се възхити на куража й. Не беше лесно сама жена да изпрати по дяволите двама въоръжени непознати.

— Съжалявам, госпожо — извини се той. — Смятам, че не разбрахте за какво точно става дума.

— Ами, разбрахме и още как — чу се глас отзад.

Луис замръзна. По дяволите! Отлично знаеше какво ще последва. Секунди по-късно усети натиска на двойната цев в гърба.

— Знаеш ли какво е това, синко? — запита гласът.

— Да — отвърна Луис.

— Тогава пусни оръжието на земята. А така, лекичко. И приятелят ти също. Хайде де!

Двамата изпълниха нареждането. Луис постави щаера на пътеката, а ръката му се прокрадна към глока на кръста. Човекът отзад издърпа двата автомата встрани.

— Хей, синко, махни си ръката оттам — обади се гласът отново. — Мръднеш ли, ще гръмна.

Луис замръзна отново. Онзи отзад го опипа внимателно и измъкна пистолета му от колана. Същият глас запита Ейнджъл къде е неговият пистолет. Той отговори бързо и честно. Извръщайки глава вляво, Луис видя висок млад мъж, който сръчно обискира партньора му и измъкна неговия глок. Сега и двамата бяха напълно обезоръжени.

Отзад се раздвижиха — човекът се отдръпваше. Луис се обърна. Ейнджъл вече оглеждаше двамата мъже с нескрито любопитство. Бяха ги изненадали, измъквайки се иззад сайванта. Или са били в него? Старият бе с широкопола кожена шапка и изглеждаше на около шейсет години. Младият бе може би двайсетгодишен и гологлав. Прясно избръснатата му глава лъщеше под дъжда. Капките се стичаха по бледото лице, в което изпъкваха сините вени. Лявото око бе дефектно, цялото бяло и сякаш нямаше ретина. Кожата бе същата на цвят — наситено бяла, като след прекарана тежка болест или отравяне. И двамата бяха въоръжени — първият с рязана двуцевка, другият с лека ловна карабина. Помежду им стоеше момиченце на не повече от седем години, в червеникав дъждобран и яркочервени ботушки. Отнетите оръжия се търкаляха в краката му. Не изглеждаше развълнувано, нито изплашено.

— Трябваше да си стоите в Ню Йорк — каза възрастният.

— Откъде знаете, че сме от Ню Йорк? — запита Ейнджъл.

— Ами, слуховете си вървят. Очакваха ви. Беше само въпрос на време кога точно ще пристигнете.

— Кой ни е очаквал?

— Г-н Лийхейгън и неговите хора.

— Вие за Лийхейгън ли работите?

— Тук всички са негови работници. Така или иначе. Ако не лично, тогава ви плаща някой друг, който е на работа при него.

Старият наведе глава към момиченцето.

— Хайде, пиленце, върви при баба.

Детето се шмугна зад гърба на младия и затанцува весело из локвите. Изкачи се по стъпалата към верандата и застана до бабата, която постави ръка на рамото му. Малката вдигна лице към нея усмихната и запляска с ръчички, сякаш ставаше нещо много весело и приятно. Кой ли е бащата? — неволно се запита Ейнджъл. Не ще да е бледоликият с измитото око. Момиченцето бе прекалено жизнерадостно и красиво, за да бъде негова дъщеря. Онзи приличаше на жив труп.

— Томас… — обади се жената от верандата, впила очи в стария мъж.

В гласа й прозвуча молба. Едва ли се застъпваше за живота на двама непознати, промъкнали се в двора им с оръжия и неясни намерения. По-скоро не желаеше съпругът й да пострада, проливайки кръвта им.

— Я прибери детето вътре! — сопна се Томас. — Ние тук ще се оправим.

Жената стисна ръката на момиченцето и го дръпна към входа. То се намуси, очаквайки нещо интересно. Наложи се бабата да приложи повечко сила, сетне вратата се затръшна след тях. В последния миг Ейнджъл долови впитите в него детски очички — в тях се четеше разочарование.

— Вижте, не желаем неприятности — каза той високо.

— Така ли? — обърна се към него Томас. — Малко късно се сещате.

— Просто искаме да се измъкнем живи — добави Ейнджъл.

— О, синко, не се и съмнявам. Само ми се струва, че ще си имате доста проблеми.

— Но вие можете да ни помогнете.

— Мога, но няма да го направя.

— Защо?

— Защото сетне вместо вас ще убият мен. При положение, разбира се, че успеете да се измъкнете от забърканата от вас самите каша. Нещо, в което лично аз се съмнявам. За г-н Лийхейгън лоялността е най-важното нещо.

— Онези хора горе на пътя ще ни убият.

— Каквото посееш, това ще пожънеш. И в Светото писание го пише, нали? Ето, и жена ми ще потвърди. Тя редовно чете Библията — поклати глава Томас и помести пушката.

Ейнджъл погледна към Луис, усети напрежението и готовността в него. Канеше се да рискува. Почувства ги и Томас. Цевите помръднаха отново, заковаха се в гърдите на Луис. Вятърът задуха в друга посока и сега Ейнджъл усети вонята на животинския тор още по-силно.

— Недей, синко — каза Томас простичко. — Сетне трупът ти ще го гризат свинете.

Свине? Сега Ейнджъл долови и далечното грухтене. Някъде зад къщата имаше свинарник. Нещо светна в съзнанието му.

— Онзи запис е правен тук, нали? — обади се той.

Томас се сепна, помести крака и се прокашля неловко.

— Не разбирам за какво говорите — рече той и в гласа му прозвуча безпокойство.

— За филмчето с младата жена и свинете. Кукла ли използваха или някой наистина легна в калта? Плюс малко монтаж и специални ефекти? — неумолимо продължаваше Ейнджъл.

— Хайде, кажете, така ли беше?

— Нищо не знам и не ме интересува — сопна се Томас и изведнъж се разприказва. — Лично нямам нищо против вас. Не желая да ви убивам. И без това на г-н Лийхейгън няма да му хареса. Той си има други планове за вас… Я най-добре се разкарайте. И да не се връщате! Оръжията ви обаче остават тук. Върна ли ги, Бог знае какво ще се случи. Не ви вярвам. Хайде, свободни сте.

— Без тях нямаме шанс — възрази Луис. — Абсолютно никакъв.

— Че вие и преди нямахте шанс.

— Много добре сте осведомен — замислено подхвърли Луис.

Старецът се усмихна. Но в изражението му нямаше злоба, а по-скоро съжаление.

— Идвате тук въоръжени като на война, готови за големи дела, ама Съдбата ви прецаква и нещата се обръщат срещу вас. Какво очаквахте? Лежи сам в къщата безпомощен дядка, а вие влизате и го застрелвате. И никой не си помръдва пръста, така ли? Слушайте сега какво ще ви кажа! Аз онзи мръсник в голямата къща хич не го обичам. Убеден съм, че светът щеше да бъде много по-читав, ако той изобщо не се бе раждал. Обаче идването ви тук е груба грешка. Ще трябва да си я изкупите, било живи, било мъртви. Вече ви казах, каквото посеете, това ще пожънете.

Сетне завъртя цевите към гората и добави:

— Ей там ви е пътят. Може би пък ще ви изведе оттук. Само не се връщайте. Върнете ли се, ще ви убием. Семейството ми е по-скъпо от вас. А Лийхейгън да върви по дяволите.

— Разбирам ви — поклати глава Луис и погледна Ейнджъл.

— Добре тогава. Хайде да ви няма.

Томас и младежът отстъпиха назад с насочени пушки, другите бавно закрачиха към дърветата. Бяха изминали известно разстояние, когато старият извика след тях.

— Хей!

Двамата спряха.

— Казахте, че съм бил отлично осведомен, но не е вярно. Преди няколко вечери чух в бара един пийнал — хвалеше се, че щели да претрепят някакви си от Ню Йорк. А сетне ни предупредиха да си държим очите отворени и видим ли непознати, веднага да докладваме. Та горе-долу ми стана ясно за какво иде реч. Само че онези на пътя горе няма да ви убият. Те само пазят да не избягате — щял да дойде някакъв друг, много опасен.

— Кой например? — запита Луис.

— Споменаваха му името… как беше? Алис не… Вилис… не… О, да! Блис.

Луис вървеше с наведена глава и мълчеше. Виновен беше, даваше си сметка. Причината бе собственото му самочувствие и самонадеяност. Извърна се, погледна по-ниския мъж, който тътреше крака след него, изморен, пребледнял от болка. Вдигна глава, кръстосаха погледи. В очите на Ейнджъл обаче нямаше обвинение, нямаше и гняв. Както винаги беше готов на всичко. Луис бе трогнат, но тутакси го обля студен душ.

— Знаеш ли, че си задник! — неочаквано викна Ейнджъл. — Истински задник!

— Така е, прав си.

— Браво! Прав съм бил! Целият съм вир-вода, замръзнал, капнал! На всичкото отгоре някъде тук дебне истински ненормалник, ловец на скалпове на професионални убийци. Твоя имам предвид! И за всичко си виновен само ти.

— Тъкмо реших, че няма да пискаш. И си казвах, че се възхищавам от теб още повече.

— Така ли? Значи си превъртял! Да ти имам егото! Как няма да пискам? Виновен си! И на надгробния ти камък ще го напиша, само дето ще съм прекалено умрял! — закани се Ейнджъл и се разкиха. — Виждаш ли — мамка му! Мамка му!

Луис погледна нагоре и дълбокомислено каза:

— Да се надяваме, че дъждът ще спре.

— Надявай се, мамка му!

— Виж, я спри да се вайкаш. Трябва ни оръжие.

— Оръжието по пътя се търкаля, нали!

— Викам си дали да не се върнем обратно?

Ейнджъл се замисли. Знаеше, че могат да го направят. Въпреки двете пушки и самочувствието на стареца онези в къщата не бяха равностойни противници за хора като тях. Само че там имаше дете, имаше и жена, която дори се опита да се застъпи за тях. По дяволите! В такъв сблъсък най-напред загиват невинните. Не, той няма да се върне.

Погледна Луис и разбра. Бяха единодушни.

— Онези горе очакват да бягаме до дупка, евентуално да опитаме пробив в блокадата. Изобщо не допускат, че можем да се появим отново точно на същото място…

— Предлагаш да ударим Лийхейгън ли?

— Ами да.

— Като няма по-добро предложение, ще гласувам за това — поклати глава Ейнджъл и изтръска дъжда от якето. — Само че как? Както е заваляло, да вземем да го удавим, а?

Спогледаха се и потеглиха.

— Но ти наистина ме виниш, така ли? — запита Луис след малко.

Ейнджъл се замисли, сетне изтърси:

— Най-вече обвинявам себе си.

— Вярно ли? — ухили се Луис.

— Ами, вярно! — закиха отново Ейнджъл. — Ти си виновен, задник такъв! Мамка му!

24

Мустангът мина по моста и пое по шосето към кръстовището. Там се пресичаха два пътя, единият вървеше от изток на запад, другият продължаваше на юг. Мястото изглеждаше ужасно затънтено, но може ли на всеки кръстопът да има заведения, барчета и магазини, мислеше си Уили.

Двамата убити не излизаха от ума му. Не беше минал и час, откакто ги бяха открили в онази дива местност, а вече беше ясно, че екипът им продължава да се свива. Ето на, нямаше ги и хората на Паркър. И макар че се правеше на непукист, Уили бе сигурен, че и Детектива се тревожи вътрешно. Положението не беше добро, виждаше се с просто око. Арно бе взел правилното решение — да си стои у дома. Не го бивало за такива работи. Като че ли Уили много го биваше! По дяволите!

В този миг на разкаяние за решението си да дойде механикът видя нещо необичайно. От запад се зададе гигантски джип с четири исполински гуми, черен като смола. Когато се приближи, Уили забеляза, че му липсва предното стъкло, а фаровете бяха избити. Кабината бе предостатъчна да помести петима едри мъже. В момента там седяха трима, но им беше тясно. Двамата отляво и дясно бяха същински Гаргантюа и Пантагрюел. И третият по средата не беше дребен, но в сравнение с тях изглеждаше недохранен. По лицето му се разливаше блажена усмивка, сякаш ситуацията бе празнична, докато другите двама изглеждаха смръщени и разлютени.

— Боже мой! — възкликна Уили неволно и браунингът в ръката му като че се смали още повече.

— Спокойно, човече — рече Детектива, усетил тревогата. — Тези са наши.

Обаче в гласа му не звучеше задоволство.

Джипът закова току пред тях. Двамата излязоха от мустанга. Мъжищата се изхлузиха тромаво от кабината на джипа и скочиха на земята. Механикът бе готов да се закълне, че го е раздрусало като при земетресение.

— Е, Уили, запознай се — каза Паркър тихичко. — Това са Тони и Поли Фулси. Третият е Джаки Гарнър. Той е малко по-читав в главата.

Бру не познаваше Гарнър, но за Фулси бе чувал от Ейнджъл. Беше ги сравнил с неконтролируеми природни стихии от рода на най-страшните сеизмични и метеорологични явления. И бе добавил — от такива да стоиш по-далеч. Уили си спомни тези думи и мислено пресметна разстоянието между себе си и братята, като установи, че се намираше в критичната зона.

— Какво се случи с вашия джип? — попита Паркър.

— Случиха му се едни хора — в скоропоговорка отвърна Поли и завъртя палец към Гарнър. — А той само кибичеше.

— Нали вече се изяснихме — обади се Джаки. — Беше недоразумение.

— Аха, недоразумение — недоволно възропта Поли.

— Къде са въпросните хора? — продължи да разпитва Детектива.

Двамата мъжаги запристъпваха неспокойно от крак на крак.

— Единият не е много добре — промълви след малко Тони.

— Какво значи това?

— Амиии… не зная… шибнах го малко по-силно.

— А другите?

— Другият е убит — поправи го Гарнър. — Бяха само двама.

— Вижте, господин Паркър, беше нещастен случай, сър. Ние… — заекна Тони и се смути още повече.

Паркър слушаше с каменно изражение. Уили се възхити вътрешно. Нито едно мускулче не трепваше по лицето му.

— Преди това не опитахте ли да научите нещо полезно от тях? — продължи Паркър все така спокойно.

Тони поклати глава и заби очи в земята.

— Разбрахме как поддържат контакт с другите. В камиона имаха радиостанция — обади се Гарнър и се замисли. — Хм, и там се получи кофти, знаеш, братче…

— Хайде, казвай — въздъхна Детектива.

— Ами да взема да се обадя по радиостанцията…

— За Бога, кажи, че се шегуваш!

— Абе, рекох си, че мога да науча нещичко и…

— И какво?

— Тц — познаха, че не е техният…

— Е, браво, Джаки. Много смешно…

— Съжалявам, Чарли. Просто не се и замислих.

— Значи знаят, че сме тук?

— Предполагам, че да.

Уили въздъхна тихо — позната от Виетнам ситуация. Издънка подир издънка. Ето и сега, вместо да се оправят, нещата се влошават още повече. При това вече беше мокър, а обувките му жвакаха.

Изведнъж чуха шума на работещ двигател: приближаваше се превозно средство. Детектива незабавно влезе в ролята на командир.

— Уили, махай мустанга оттук — върни го зад моста и чакай там. Поли, качвай се в джипа и тръгвай бавно на изток. Не бързай, нека те видят. Джаки, Тони — хайде с мен в дърветата отсреща. Никой да не стреля, преди да разберем кое къде е!

Всички изпълниха нарежданията веднага. Уили направи съвършена маневра на съвсем малко място и потегли в обратна посока, а след моста спря и изгаси двигателя. Усети, че има проблем с дишането, макар че не се бе напрягал физически. Дали не е началото на инфаркт? Раздвижи лявата ръка сви я, за да провери дали не е изтръпнала. Бе чел, че това е един от симптомите. Но не, движеше се леко, усещането беше съвсем нормално. Мамка му. Сигурно е от напрежението. Помести огледалото за задно виждане, за да наблюдава пътя зад себе си. Браунингът лежеше на седалката до него. Хвана ключа с пръсти, с другата ръка стисна лоста на скоростите. Появи ли се непознат отзад и веднага отлепя. Така де. Поне той да се спаси.

Тогава започна стрелбата.

В последния момент Детектива смени плана. Изпрати Джаки и Тони към дърветата на изток от пътя, а той влезе в гората откъм западната страна. След секунди се появи камион „Форд Бронко“. В кабината бяха двама, вторият с рязана двуцевка в ръцете. Трети стоеше на платформата и държеше карабина. Щом видя джипа, шофьорът натисна газта, а човекът горе се прицели в задния му прозорец и стреля.

Тримата в гората откриха огън едновременно и без предупреждение. В предното стъкло на форда цъфнаха две дупки, човекът на волана удари глава в него и камионът поднесе и сви вдясно. Вторият хвана волана и се опита да изправи колата, а онзи горе се вкопчи в скобата над кабината, за да не падне. Тримата продължиха да стрелят, предното стъкло заприлича на решето. Камионът изви, излезе от пътя и се свлече по източния склон. Блъсна се в първия бор, но подсилената броня омекоти удара. Мъжът отзад излетя, строполи се сред шубраците и повече не помръдна.

Детектива излезе иззад дебело дърво и се затича към форда с насочен пистолет. Тони и Джаки го последваха, подтичвайки тромаво. Двамата в кабината бяха мъртви — шофьорът две рани — в шията и гърдите. Другият бе пропуснал да постави колана и бе политнал напред, разбивайки с глава надупченото предно стъкло. Сега лежеше изхвърлен върху предния капак със спукан череп и насечено лице. Десният му крак се бе оплел в колана, който би могъл да го спаси.

Джаки стигна пръв до падналия на земята. Не беше мъртъв, стенеше тихо. Левият му крак бе извит под непривичен ъгъл. Гарнър се наведе, взе карабината и я захвърли по-надалеч встрани. Паркър се приближи, наведе се към ранения и заговори.

— Хей, чуваш ли ме?

Човекът скърцаше със зъби от болка.

— Боли ужасно…

— Кракът ти е счупен, но тук не може да се направи нищо.

Междувременно Поли обърна джипа. Детектива размаха ръце и му даде знак да остане на място, за да наблюдава околността. После попита брат му дали в колата нямат обезболяващи.

— Докторите ни тъпчат с к’ви ли не боклуци, край немат — отвърна Тони. — Транквиланти им викат. Може и да свършат работа. Да донеса ли?

Паркър кимна и отново заговори с ранения.

— Как ти е името?

— Фрай — с мъка отвърна мъжът. — Еди Фрай.

— Добре, Еди. Сега ме слушай внимателно. Ще ми отговориш на няколко въпроса, в замяна ще ти дам нещо за болката. Ако откажеш, ще се наложи онзи едрият да ти стъпи на крака. Разбираш ме, нали?

Фрай кимна.

— Търсим двама приятели. Висок чернокож и бял, по-нисък. Къде се намират?

Тялото на Фрай се изви от нов пристъп на болка и той заудря с ръце по земята, сякаш можеше да я прогони. Беше прехапал горната си устна, но отговори.

— Някъде в гората, но са заобиколени отвсякъде. За последен път са ги засекли западно от вътрешния път. А ние сме подкрепление, в случай че пробият кордона.

— С тях е имало и други хора. Двама заварихме убити при моста. Какво се случи с останалите?

Фрай прехапа устни отново и замълча. Не му се говореше за това. Паркър кимна на Гарнър.

— Джаки, стъпи на крака му. Като начало по-леко.

— Недейте! — извика Фрай и умолително вдигна ръце. — Моля ви, недейте! Убити са. Не бяхме ние. Други… аз само работя за господин Лийхейгън. Говедата му съм гледал. Не съм убиец. Моля ви!

— Сега обаче помагаш на убийци.

— Не, не — отчаяно завъртя глава Фрай. — Не бяхме ние. На нас ни наредиха само да завардим пътищата, те да не избягат. Моля, направете нещо за крака ми!

— Добре, ще се погрижа. Но първо ми кажи кой трябваше да ги убие?

Фрай притвори очи и се унесе. Изглежда, губеше съзнание. Паркър се наведе и го плясна по бузата.

— Отговаряй!

— Някой друг — изплака Фрай с разкривено от болка лице. — Друг има задача да ги ликвидира. Такава е била уговорката…

Вече се потеше обилно, дори и дъждът не бе достатъчен да отмие солената пот от очите му.

— Кой е другият?

— Блис! Блис! Той трябва да ги убие.

— Кой е Блис?

— Не зная! Кълна се в Божието име! Не го познавам, никога не съм го виждал. Той е там някъде — в гората. Търси ги, за да ги застреля. Моля ви — кракът ми…

Междувременно пристигна Уили. Стоеше встрани и слушаше разговора с пребледняло лице.

Дотича и Тони с две пластмасови торбички, натъпкани с медикаменти. Клекна, сложи ги на земята и започна да ги вади опаковка по опаковка.

— Ей ти на, бупирон — за тревожни състояния и депресия. Ето и клозапин — за психози. Не помня, пихме ли от него, не пихме ли? Тия боклуци и без това не действат. Тразодон — антидепресант, локсапин — пак за психози. И още… абе, нали виждаш — край немат…

— Хей, човече, губим време! — сопна се Детектива.

— Ами да му дадем нещо, дето ще свърши работа. Аз ги познавам тия лекарства — възрази Тони с апломб на фармацевт.

— Тони, лекарствата не са за болка! Няма да му подействат.

— На нас, че не действат, това си е така, обаче на него… Само глей к’ъв коктейл ще му дам — бизон ще гътне — закани се Фулси и се наведе отново.

— Ето флоразепам — седатив, две таблетки. Ето ти още два хапа есзопиклон — седатив и за безсъние. И с к’во да ги пийнеш — довърши Тони и извади от джоба плоска бутилка „Джак Даниелс“.

— Ей, приятел, не са ли много? — обади се Гарнър. — Може да го довършат.

При тези думи Уили потръпна и се извърна към двамата мъртъвци в оплисканата с кръв кабина на бронкото. Джаки улови погледа му и поклати глава.

— Не е същото, човече — рече той.

— Кое не е същото?

— Ами да застреляш човек не е като да го отровиш.

— Може би — въздъхна Уили и отново си каза, че не биваше да идва.

Кръв, кръв, безжизнени тела, изнемогващ ранен мъж, проснат на тревата под дъжда. Беше чул думите на Фрай, че не е убиец. Просто наемен работник, принуден да изпълнява заповедите на работодателя. Боже мой! Може би Фрай знаеше нещо за други хора, които бяха истинските убийци. Но това не го поставяше редом с тях. А в момента си имаше работа с човек като Детектива. Агне на заколение. Уили чак сега си даваше сметка какъв наивник е бил. Не, не му беше мястото тук! Не беше тръгнал да убива невинни хора, но от съдбата си не можеш избяга.

Детектива помогна на Фрай да преглътне таблетките. Сетне му остави шишето и закрачи към форда. Огледа оръжията, посегна към радиостанцията, но тя се оказа разбита. Захвърли я с омерзение и промълви:

— Къде ли са в момента? Как да ги намеря по-бързо?

25

Човекът, облегнат на покрива на форд рейнджъра, беше вир-вода. Името му бе Къртис Раунди и в момента си казваше, че каквото и да се случи, все той ще е прецаканият. Колкото и да се старае, каквото и да предприема, винаги той е жертвата. И неизменно страда за сметка на чуждото спокойствие уж в името на „по-голямото добро“. Вятър и мъгла, все него будалкат! Вино да пусне Господ от небето, на него вместо чаша ще му пробутат цедка — такъв му беше проклетият късмет. Ето на, и сега пак беше така! Стоеше, заметнат с подгизналото пончо, и се взираше в пущинаците с шибания бинокъл. В ботушите му жвакаше, във врата му се стичаха капки. Пак добре, че е дъжд, а не пикня например.

Но и това не беше утешение. Би било честно да е в кабината заедно с другите двама, а не отвън, в гадното време. Ама Бентън и Куин си бяха мръсници, те ли ще чуят молбата ти? Ами, друг път ще чуят! На всичкото отгоре Къртис беше поне петнайсетина години по-млад от тях, на бой по-дребен, и тези копелдаци го прекарват както си искат. От всички възможни екипи точно на него да му се падне да партнира с тях! Мамка му и късмет!

И двамата бяха подли, дребнави и непредсказуеми. А след завръщането им от Ню Йорк и разговора с Майкъл Лийхейгън, Бентън стана още по-бесен и гаден. Да не говорим, че гълташе обезболяващи за раните в рамото и ръката. Сетне се сдавиха с онзи тип на име Блис и ги изритаха от операцията.

Къртис видя как Бентън изхвърча от къщата като тапа, видя и тежкия поглед, с който го изпрати Блис.

Повече от явно беше, че Бентън не го чака нищо добро, мислеше Къртис, макар че на глас не би споделил нищо подобно. И как да каже, когато Бентън бе освирепял още повече и бе на път да извърши нещо фатално. Но шансовете му да надвие Блис бяха почти нулеви, в това Къртис беше убеден.

Баща му, Едгар Раунди, бе работил в талковата мина на господин Лийхейгън. И макар че почина от злокачествен тумор, никога не каза лоша дума за своя работодател. За него Лийхейгън си остана истински благодетел до края: той му даваше работа, той осигуряваше хляба на семейството, колата и покрива над главата му. Когато разбра, че е болен от рак, само въздъхна и рече, че късметът му бил такъв. Не че беше глупав или неук човек. Напротив, знаеше, че един миньор едва ли ще се радва на добро здраве и дълголетие, та каквото и да копае — било талков концентрат, било въглища. А заговореха ли хората за съд и обезщетения от страна на г-н Лийхейгън, старият Раунди просто замълчаваше и си тръгваше. Така продължи до края, докато почина. В знак на благодарност за лоялността господин Лийхейгън даде на сина му работа извън мината. Ако беше жив, Едгар сигурно щеше да се трогне от жеста.

Къртис бе достатъчно умен да си даде сметка, че след затварянето на мината извади още по-голям късмет. Защото г-н Лийхейгън отново му осигури препитанието, докато много други хора, също работили за него, едва преживяваха с отпуснатите пенсии — стигаха им колкото за пилешки сандвичи и семейното меню на Кей Еф Си.

В началото Къртис не се досещаше на какво се дължи това благоволение. Не знаеше, че навремето, когато все още беше в по-добра форма, г-н Лийхейгън редовно е посещавал майка му. Тези визити, разбира се, съвпадаха със смените на Едгар, който съсипваше здравето си в мината сред прах и отрови, раздиран от зловеща, суха кашлица. А господин Лийхейгън обичаше да се изживява като господар и като феодален владетел не бе чужд на земните радости, особено когато ставаше дума за хубави жени като г–жа Раунди, които не му отказваха нищо. Къртис наистина не знаеше за похожденията на г-н Лийхейгън, но по-късно разбра и се опита да си внуши, че не знае и не му пука. Защото Бентън и Куин не бяха хора, дето ще пропуснат да се възползват от пикантните факти, за да се повеселят за негова сметка. Когато го подиграха за пръв път, Къртис избухна и посегна да удари Бентън. Това завърши зле за него, макар че Бентън запази някакво неохотно уважение по повод дързостта му.

В момента Бентън и Куин бяха пияни като задници. Господата Лийхейгън, баща и син, сигурно щяха да се вбесят от факта, че техни служители пиянстват в работно време. При това Майкъл наблегна на важността на задачата: двамата от Ню Йорк не бива да напускат района. Трябва да бъдат задържани в него на всяка цена. Всички екипи да бъдат нащрек и да изпълняват нарежданията най-стриктно. Ще има награди и бонуси, ако задачата приключи успешно. Техният екип не беше от главните, но Къртис не желаеше да пропусне евентуалния бонус. За него бе важен всеки цент. Отдавна кроеше планове да избяга от тук — от двамата Лийхейгън, от изроди като Бентън и Куин, от спомена за баща си, който и на смъртното си легло хвалеше отговорния за нещастието му човек. Къртис имаше приятели във Флорида, които ремонтираха покриви. Там, където ураганите нямат край, винаги се намираше работа. Отдавна го канеха да се включи в екипа, особено ако влее и малко капитал. Къртис бе спестил почти четири хиляди долара. Старият Лийхейгън му дължеше още хиляда, а със сегашната задача може би щяха да дойдат и други пари. Бе си определил таван от седем хиляди — шест за включване в общия бизнес и хиляда за текущи разноски във Флорида. И в момента този план изглеждаше напълно реалистичен.

Дъждът барабанеше по качулката, свали бинокъла, за да отмори очите, размърда се, за да намери по-удобна позиция, но не успя и пак продължи да се взира в гората.

Изведнъж мярна сенки сред дърветата. Бяха двама. Сигурно са същите. Потропа на покрива, за да предупреди Бентън. Страничните прозорци бяха свалени, смърдеше на алкохол и тютюнев дим.

— К’во има? — обади се Бентън.

— Виждам ги онези.

— Къде?

— Недалеч от дома на Брукър, движат се на запад.

— Мразя го онова дърто копеле, и жена му, и онзи изрод — сина им. Мамка им! — изруга Бентън. — Отдавна трябваше г-н Лийхейгън да ги е разкарал оттам.

— Не вярвам старият да им е помагал — обади се Къртис. — Знае, че ще си изпати.

Каза го, но не беше уверен в думите си. Брукър бе особен човек, саможив и винаги навъсен, странеше от хората, които работеха за Лийхейгън. Защо ли стоеше по тези места? Вероятно си падаше инат.

— Дааа — потвърди Бентън. — Прав си, кофти човек, ама не е глупак.

И като че за награда ръката му се подаде през прозореца и поднесе към Къртис шише с уиски, собствено производство. Куин, специалист по домашно правения концентрат, винаги твърдеше, че за категорията си Бентъновият житен алкохол е отлична напитка и най-доброто, което може да се купи по техните места. От него няма да ослепееш, нито кръв ще пикаеш, няма и да изкрейзиш. Изобщо първо качество като за скоросмъртница.

Къртис пое бутилката и опъна дълга глътка. Замириса му неприятно, зави му се свят и главоболието май се засили. Казваше си, че алкохолът помага на мокър и настинал човек. Обаче се закашля мъчително и изплю останалото. Имаше чувството, че е погълнал парещи парченца стъкло, смърдящи на бензин. В същия миг чу завъртането на ключа. Двигателят запали веднага.

— Сега ще им го начукам аз на тях! — извика Бентън. — Хайде, слизай оттам.

Къртис скочи на земята и отвори дясната врата, където седеше Куин. Приличаше на биче, на ръст бе около метър и осемдесет и поне десет сантиметра по-висок от Къртис, с черна, късо подстригана коса, гъста и остра като метална четка. Беше съученик на Бентън и най-добрият му приятел. Отвореше ли уста, говореше в скоропоговорка, сливаше думите, а речникът му бе подбран най-вече от мръсотиите, изографисани по стените на мъжките тоалетни. Двамата бяха излежавали присъди в Огденсбърг по едно и също време. Но имаше малка разлика — Куин прекара по-голямата част от своята в затворническата психиатрия.

Бентън бе зъл и отмъстителен, но Куин бе направо откачен. Къртис се плашеше от него и го избягваше, но сега нямаше как.

— Моля, помръдни малко — рече той и опита да влезе, но не се получи.

— Мамка ти кво искаш бе копеле? — изломоти Куин и Къртис не можа веднага да загрее смисъла на неясния словесен поток.

— Опитвам да седна при вас.

— Шти отнеса гъза бе копеле тъпо няма да минеш оттук! — отново изръмжа Куин.

— Стига, брато — помирително се обади Бентън. — Пусни хлапака да седне в средата.

Сега Куин извъртя колене встрани и пропусна Къртис, който едва се помести между двамата, въпреки че беше доста слаб.

— Целия ме омокри бе копеле шибано гъза шти отнеса! — отново избълва Куин.

— Извинявай — наведе глава Къртис.

— Ше се извиниш къде ше ходиш копеле тъпо шти отнеса гъза! — освен че беше мръсен, речникът на Куин бе доста ограничен по идеи и еднопосочен.

Мамка ти и откачено копеле! — изпсува Къртис наум и си представи как на свой ред рита Куин отзад. В същия миг обаче съзря вперените в него немигащи психопатични очи и почти се вцепени. Не вярваше Куин да има телепатични способности, но да се рискува с такъв ненормалник беше крайно опасно.

— Какво ще правим? — плахо запита той, извърнал глава към Бентън.

— К’вото трябваше да се свърши още като им прецакаха колата — заканително завъртя глава човекът на волана. — Ще ги оправим…

Къртис потрепери. Спомни си как изглеждаше мъртвата жена, когато с Куин я слагаха в багажника. А онези двамата се хилеха идиотски, възхитени от гениалната си идея. Всъщност Уилис и Хардинг бяха убили мъжа и жената през нощта, а на Бентън бе наредено неговият екип да погребе двойката. Това бе още едно наказание за зле свършената в началото на седмицата работа. Бентън обаче реши, че багажникът е по-подходящо място, няма да се хабят да копаят, я. И въпреки дъжда Къртис все още усещаше парфюма на мъртвата по дрехите и ръцете си.

— Казаха ни да не се намесваме в нищо — още по-плахо се обади той. — Нали имаме заповед от сина на г-н Лийхейгън?

— Добре де, ама двамата копелдаци не знаят за нея. Ами ако Брукър им е помогнал, ако е позволил да използват телефона? Представи си, че са викнали помощ. К’во става тогава? А може да са затрили дъртака и цялото семейство. Това им е работата — да трепят хората. И докато ние тука се туткаме и чакаме някой друг да се погрижи за тях, току-виж са се покрили. Слушай к’во ще ти кажа: Лийхейгън няма да има нищо против, стига да ги затрием на негова земя.

Къртис не беше убеден, че идеята е добра. Познаваше Лийхейгън и знаеше колко тежи думата му. Макар че сега обикновено нарежданията даваше синът, зад тях все така стоеше старият. А заповедта беше ясна: да не се намесват. Да се въздържат от действия спрямо двамата от Ню Йорк и само да ги следят. В никакъв случай да няма сблъсъци, още по-малко с фатален резултат. Щом навлязат в територията на Лийхейгън, да изчакват и да ги следят и нищо повече. Общо петнайсетина души бяха натоварени със същата задача: веднъж попаднали в капана, онези да не се измъкнат от него. А сега Бентън се канеше да наруши заповедта. Къртис съзнаваше, че гордостта му е наранена и че се надява да се изяви с нещо, за да умилостиви стария Лийхейгън. Смяташе, че така ще поправи направените в Ню Йорк грешки, а ще се изживее и като терминатор.

Вярно, Бентън къркаше повече от някои други, но пък често се оказваше прав, та дори и пиян. И колкото повече мислеше върху ситуацията, толкова повече се убеждаваше, че и сега има известно право. Защо да бездействат, когато онези могат да се измъкнат?

Вярно обаче беше и друго. Къртис си падаше хамелеон. Прегъваше се пред всеки по-силен. Не беше трудно да се промени мнението или позицията му.

И след малко Бентън, Куин и Къртис зарязаха пътя и тръгнаха по дирите на двамата убийци. Първо се отбиха в дома на Брукър да проверят какво става там и да получат някаква информация. За Къртис не беше тайна, че Брукър презира Бентън. Това обаче бе нищо в сравнение с отношението на съпругата му. Дъртата дори не ги и поздрави, нито се уплаши от оръжията им. Гледаше ги с омерзение, дори с омраза, кучката му с кучка.

И синът Люк не се държа по-различно. Беше се облегнал на стената на хамбара и очите му не помръдваха от тях. Какво ли вижда с това измито бяло око? — запита се Къртис. Сигурно все пак различава нещо — околния свят като обвит с бял муселин може би, а хората — като кандилкащи се призраци. Не беше чувал гласа му досега. Знаеше със сигурност, че не е ходил на училище поради заболяване. Май че бе работил в мините още като дете. В града го е срещал няколко пъти, винаги със стария Брукър — обикновено се черпеха със сладолед в сладкарницата на Таскър. А чие дете бе момиченцето? Също не знаеше. Може би Люк бе извадил късмет с някоя девойка? Ама коя ли би се навила да легне с него — та той приличаше на зомби.

Брукър им показа отнетите от онези типове оръжия. Бентън го потупа по рамото и обеща, че ще го похвали пред господин Лийхейгън за добре свършената работа.

Сетне тримата потеглиха, а Брукър седна в кухнята, където жена му месеше тесто. Мълчеше и се правеше, че не забелязва неодобрителните погледи, които тя често му хвърляше.

Двамата чуха шума на мотора още преди да видят самия камион. Намираха се в естествена падина на пътя край тревиста поляна и им бе нужно малко време да определят посоката на звука. Луис се ориентира пръв и изтича по наклона, за да види приближаващия се от изток форд. Шофьорът му караше бързо по черния път, който водеше към дома на стария Брукър. Хората в кабината не се виждаха добре, но Луис бе повече от сигурен, че намеренията им не са приятелски. Беше сигурен, че Блис не е сред тях. Не беше в стила му. Изглежда, намеренията на Лийхейгън се бяха променили. Може би Томас се бе уплашил и телефонирал? А може би новината, че са обезоръжени, да е наклонила везните в полза на друго решение.

Луис се замисли върху сегашните възможности. Да търсят прикритие в гората бе вече късно. Погледна в югоизточна посока: преди малко бе забелязал намиращата се там постройка. Приличаше на хамбар, встрани тъмнееше подобен на купол зърнен силоз. Отзад се простираше разчистена площ, след която започваше гората.

Ейнджъл го настигна и го изгледа въпросително.

— Ето ги. Идват — кимна Луис към приближаващия се автомобил.

— Накъде ще хванем?

— Натам, и на бегом — посочи Луис към хамбара.

Нямаха голям избор.

Камионът стигна върха на наклона и Бентън тутакси зърна плячката. Двамата бяха на същото ниво отсреща и вече тичаха. Единият, висок и строен чернокож, се извърна за миг и ги измери с очи. Бентън заби спирачките и без да гаси двигателя, изскочи от кабината, измъквайки ловния мартин от рафта над шофьорската седалка. Клекна, прицели се във фигурата и дръпна спусъка, но човекът изчезна в поредната падина. Куин и Къртис не направиха опит да стрелят. От рязаната двуцевка на първия едва ли щеше да има някаква полза. Другият носеше стария бащин пистолет, както му бе наредил младият Лийхейгън, но не бе поел ангажимент да убива хора.

— По дяволите — изруга Бентън, но всъщност се смееше. — Аре на бас, че черньото не е търчал така, откакто някой му е размахвал примка в стария Юг.

— Откъде знаеш, че е южняк? — запита Къртис.

Струваше му се, че въпросът е напълно резонен.

— Познавам ги аз печките — похвали се Бентън. — Те не се ловят в тоя бизнес, освен ако нямат зъб на някой бял човек. Тоя със сигурност го прави за отмъщение срещу нас — белите.

Твърдението не убеди Къртис, но пък и не посмя да го оспорва. Може би Бентън имаше право, ама дори да не беше така, нямаше смисъл да се противопоставя. Беше зъл, същински дявол. Като едното нищо ще го зареже тук сам на дъжда. А може и носа му да разбие или ребрата да му изпотроши — като урок да си затваря устата.

— Хайде! — изкомандва ги Бентън и закрачи към кабината, после подкара като луд.

— Стръмничко е тук — осмели се да каже Къртис, докато машината летеше по стръмния наклон.

— Това е форд рейнджър, ве-образен, двойна предавка, момченце — похвали се Бентън. — На две колела може да го вземе.

Къртис премълча. Автомобилът беше поне на дванайсет години, гумите бяха стари и доста изтрити. Чудо голямо, че имал двойно предаване. Това да не го прави самолет, я! Но за всеки случай се хвана здраво за скобата под прозореца и опъна краката напред.

Рейнджърът щеше да изкатери отсрещния баир при сухо време сравнително лесно. Но валеше, в дъното на падината имаше силно размекната земя и гумите забуксуваха безпомощно. Бентън даде още газ, но това само влоши положението.

Куин изломоти нещо, от което Къртис дочу само две съчетания — „копеле тъпо“ и „потъна в лайната“. Ядосаният Бентън форсира двигателя до край, колата подскочи напред, после свлече назад и задните гуми хлътнаха в калта.

Бентън плесна волана с все сила, сякаш той беше виновен, и отвори вратата, за да огледа положението. Здравата бяха затънали.

— Мамка му! — изпсува той. — Е, хайде, ще ги догоним пешачката.

— Ама сигурен ли си, че е разумно? — осмели се да попита Къртис.

— Ония нямат оръжие — сопна се Бентън. — Или тебе те е шубе и от обезоръжени?

— Ами — възрази Къртис, но вътрешно си каза, че лъже и сам себе си.

— Тръгвай тогава, че ония да не вземат да се самоубият — изкомандва Бентън и високо се изсмя на шегата си.

Куин оцени хумора на другаря си с кикота на хиена и няколко неразбираеми попържни. Сетне потеглиха, затъвайки в калта.

Къртис тръгна с тях, нямаше как иначе.

Хамбарът се открои пред тях на фона на тъмнеещото небе. Оттук изглеждаше като едро допотопно животно. Силозната кула отляво се извисяваше на не по-малко от дванайсетина метра. И двете съоръжения не бяха толкова модерни, както онези при оборите зад къщата на Лийхейгън. Нямаше охладителни инсталации, липсваха специалните покрития срещу ръжда и киселинни образувания от ферментационните процеси, а отвеждащата фуния на елеватора не бе облицована с фин керамичен слой, улесняващ плъзгането на зърното. Това тук бе обикновен зърнен склад и нищо повече.

Луис дишаше тежко, Ейнджъл бе на края на силите. И двамата бяха премръзнали и мокри, късметът им изневеряваше напълно. Даваха си сметка, че възможностите им са вече изчерпани, а бяха и преуморени. Луис погледна назад. Автомобилът на преследвачите не се виждаше. Изглежда, хлъзгавите наклони и дъждът създаваха проблеми. Бяха си купили малко време. Но преследването със сигурност щеше да продължи, може би пеша, обаче онези имаха оръжие, а Луис и Ейнджъл бяха на открито и представляваха лесна мишена. Дори и да се доберат до хамбара, там ще са като в капан. Сетне сигурно ще пристигнат още хора и това ще бъде краят.

А може би други няма да дойдат? Ако казаното от Томас беше вярно, можеха да очакват само Блис, помисли си Луис. Защото Блис от край време работеше сам. Вероятно сегашните им преследвачи действаха по собствена инициатива. Дали знаеха, че нямат оръжие? Ако е така, ще са доста по-предпазливи, а това щеше да осигури още малко време. Но Луис си даде сметка, че са се отбили при Томас и са говорили с него. И сигурно знаят истината.

Обаче един от главните уроци, научени през дългия стаж като носител на смъртта, бе, че във всяко помещение може да се намери оръжие. От много години не бе влизал в хамбар, но там наистина имаше доста подходящи за целта предмети. И въображението му си представи инструменти и сечива, пожарогасители, чували и опаковки… леснозапалими, взривими предмети.

О, да! Чудесна идея.

Зърно, огън, взрив…

Е, вече имаше едно оръжие предвид.

Куин изкачи баира пръв, застана на билото и се огледа. Стори му се, че край хамбара се мярна човешка сянка. Ето и още една — изчезват зад него. В имота на Лийхейгън имаше две големи складови инсталации — едната при оборите, а тази тук бе реликва от старите дни, която използваха за силаж. И в нея държаха зърно, но силозът беше резервен, ако нещо се случи с главния склад или падне голям сняг и затрудни изхранването на животните. Всъщност формалното задължение на Бентън като служител на Лийхейгънови бе да надзирава второто зърнено хранилище и да взема мерки срещу влага, гризачи и други вредители. Когато, разбира се, не изпълняваше мокри поръчки или не подритваше по-дребните от него. Никой друг не се интересуваше от стария склад и това го правеше удобно място за различните му хобита. Там чукаше младите чужденки, които влизаха нелегално през канадската граница, и това ставаше най-често противно на волята им.

Междувременно другите двама настигнаха Куин.

— Видя ли къде отидоха? — попита Бентън.

Куин посочи хамбара с двуцевката.

— Отзад е празно и равно — кимна натам Бентън. — Поне триста метра няма спукано дърво. Хукнат ли да бягат, наши са. И да се скрият вътре, пак ще ги пипнем, дори още по-лесно.

Познаваше инсталацията отлично. Още преди много години бе посъветвал Лийхейгън да преустрои и модернизира силоза, но след като изклаха животните, това се оказа ненужно. Преди това бяха приспособени ясли и направена втора врата за спешно въвеждане на добитъка при зимни условия, макар че никога не се бе наложило да ги използват. Междувременно една от стените бе хлътнала навътре поради неправилния режим на гравитационно зареждане. Сега се оказа, че съоръжението ще свърши чудесна работа като капан за преследваните от тях хора.

Бентън плесна Къртис здравата по рамото и рече:

— Хайде, момче! Дойде време да те понаучим на някои нещица. И ти да пуснеш малко чужда кръвчица.

Сетне, размахал карабината високо в ръка, поведе двамата към хамбара.

Оказа се, че той не е заключен. Едва ли някой би се осмелил да краде от Лийхейгън, помисли си Луис. А пък и най-интелигентният гризач не може да отвори вратата като човек. Влязоха в помещението. Не беше голямо, отсреща се редяха индивидуални клетки за добитъка. В тавана бяха вградени три остъклени прозореца с вентилационни решетки помежду им.

— Огледай наоколо — помоли Луис партньора. — Търси масло, спирт, изобщо леснозапалим материал.

Самият той отиде до тръбния отвор на силозния елеватор, откъдето би трябвало да постъпва зърното. Какви ли бяха шансовете? Не хранеше големи надежди. Тръбата се оказа обикновена, метална, леко стеснена по външната периферия. Отворът бе на височина около три метра от пода. От едната страна имаше пускателен кран, а директно отдолу — фуния и улей към поставена на пода голяма пластмасова кофа. Луис я обърна наопаки, стъпи на нея и завъртя крана. Беше ръждясал и се наложи да употреби повече сила, но скоро въздъхна с облекчение. Зърното потече направо на пода. Слезе от кофата и загреба с две шепи, опипвайки зърната. Бяха съвсем сухи, пропукваха в ръцете му. Покачи се пак и отново завъртя крана. Сега рукна доста по-силен поток. След около минута въздухът се запраши силно.

Приближи се Ейнджъл, покрил лице с кърпичка.

— Нищо не намерих — каза той носово.

— Няма значение. Иди погледни докъде са стигнали онези.

Ейнджъл затича към предната врата. Беше двойна, качена на плъзгачи, а от двете й страни имаше замърсени прозорци. Протри стъклото и надникна. В дъжда се мяркаха три приближаващи се фигури. Вече бяха на стотина метра и току-що се разгъваха във верига под командата на единия, който размахваше ръце и сочеше кой накъде да се отправи. Очевидно двама се канеха да влязат отпред, третият щеше да заобиколи към задния вход. Това бе най-елементарният начин да затворят капана.

— Близо са — викна Ейнджъл през рамо и се закашля силно. — Въпрос на минути.

Помещението беше вече силно запрашено и видимостта постоянно намаляваше. Луис почти не се виждаше през прашната завеса.

— Покажи се, нека те видят — викна му той.

— Какво? — не разбра Ейнджъл.

— Отвори вратата, подай се и пак затвори. Да те видят.

— А не искаш ли и ябълка да си сложа на главата? Вилхелм Тел ще ми играеш, а?

— Хайде, човече. Просто се покажи!

Ейнджъл издърпа резето и помести дясното крило на вратата. Отсреща незабавно загърмяха. Той я затръшна и затича обратно към Луис.

— Е, доволен ли си?

— Супер. Време е да движим — процеди Луис.

Беше захапал запалка, в ръце държеше тънки сухи чували и резервната пачка на глока.

— Къде е твоята?

Другият извади своя пълнител и му го подаде. Луис завърза чувал около пачките и опита тежестта на ръка, сетне затегна още един и още един.

— Е, добре, хайде тръгвай — рече той и посочи към задния вход.

Ейнджъл излизаше, когато на близкия ъгъл вдясно се появи млад мъж с пистолет в ръка. Беше дребен и изглеждаше неуверен. Насочи оръжието, но ръката му трепереше. Явно не му беше по сърце.

— Не мърдай! — викна той, но Ейнджъл вече летеше насреща му.

В движение тласна пистолета с ръка вляво и му нанесе съкрушителен удар с глава в носа. Младежът рухна на земята, а пистолетът се оказа в ръката на Ейнджъл. В същия миг се чу метално дрънчене. Другите отваряха предните врати.

Нещо светна зад него. Обърна се, на изхода Луис палеше чувалите.

— Бягай! — викна му той.

Ейнджъл хукна, след секунди го последва и партньорът. Спринтираха като луди, Луис го настигна, събори го и почти легна отгоре му. Ейнджъл потръпна и започна да се моли на глас.

Бентън и Куин чуха гърмежите още с влизането си в хамбара. Избухваха патроните от пачките. Тук беше ужасно запрашено, не се виждаше нищо. Пръв се усети Куин и задърпа приятеля си назад. В същия миг праха като че се събра в огромна пращяща, горяща топка.

— Мамка му! — викна Бентън. — К’ъв е тоя прашен ад…

Думата се оказа почти пророческа. В следващата секунда нещо избумтя оглушително и складът се превърна в пламтяща преизподня.

На Гарнър му писна от дъжда.

— Няма смисъл да висим тук в този шибан порой — оплака се той. — По-добре да тръгваме да ги търсим.

— Да се разделим, а? — предложи Поли. — Всеки ще хване по една посока, пък ще видим к’во ще стане.

Какво ли? — рече си Уили. — Като пилци ще ни избият поединично. Петима заедно винаги имат повече шансове от един или двама. Откачалки или не, братята Фулси и Джаки бяха бойци с оръжие.

— Площта е огромна — въздъхна Джаки. — Може да са навсякъде…

В същия миг едно от възвишенията на юг от тях лумна в пламъци. Чу се мощна експлозия, във въздуха полетяха дървета и пръст, издигна се дебел стълб дим.

— Мамка му — подскочи той. — На бас, че са някъде там!

Двамата се изправиха с мъка. Наоколо се стелеха овъглени останки — дъски, парчета от чували, почерняло тлеещо зърно. Якето на Луис гореше на гърба, но той успя да го изхлузи и да го загаси. Косата на Ейнджъл бе обгорена на няколко места, на лявата му буза червенееше голяма резка. Половината хамбар липсваше, силозът бе рухнал, оцелялото зърно се валяше наоколо. Сред руините лежеше трупът на младия мъж. Останалата част на постройката продължаваше да гори, като бълваше кълбета черен дим.

— Поне сега сме въоръжени — каза Ейнджъл дрезгаво и повдигна пистолета.

— Ами. Дай! — Луис протегна ръка и го взе.

Ейнджъл въздъхна, загледан в развалините.

— Този път вече ще се изтресат всичките — рече той.

— Е, хубаво, нали ще носят оръжие — завъртя глава Луис. — Ще увеличим арсенала.

— Така ли мислиш?

— Така.

— Забравяш Блис.

— Не го забравям нито за миг.

— Остава ли решението да ходим на гости на Лийхейгън?

— Остава.

Двамата закрачиха към гората.

— Обувките ми са мокри — оплака се Ейнджъл.

— Обаче вече не ти е студено, нали? — ухили се Луис.

26

И Блис чу експлозията. Вече беше сигурен, че Луис е някъде наблизо. Не го притесняваше възможността да е убит. Един вътрешен глас постоянно нашепваше, че той е негов и ще бъде само негов. Полагаше му се да отмъсти. След всичко, което бе понесъл и изтърпял през тези години.

Навремето бе подценил протежето на Гейбриъл. Старият отдавна търсеше съвършения Жътвар — питомец, когото ще формира да изпълнява заповедите му безпрекословно. Мнозина бяха минали през ръцете му, но повечето от добрите загиваха. Смъртта им го наскърбяваше само защото смяташе техния провал и за свой. За разлика от самия Блис не бе разбрал обаче най-важното, че всеки пречупен и абсолютно подчинен на волята му изпълнител става безполезен на края. Блис и Луис носеха своя индивидуалност, своя духовност, макар и покварена, а те бяха извор на съмнения и лична свобода. И в края на краищата щяха да разбият оковите на зависимостта, налагана от Гейбриъл и хората, които на свой ред използваха него. Именно това правеше Блис специален и Луис, макар и неохотно, му признаваше този факт. Затова те двамата винаги оцеляваха, докато повечето от колегите им умираха. Но Блис си бе дал сметка навреме: тази ситуация няма да продължава вечно. Умората се натрупва, мисловният процес се забавя, реакциите — също. Един ден ще му се случи да направи грешка, за която ще си плати. Имаше една възможност: да се измъкне незабелязано от играта и да потъне някъде в анонимност. Но и тя не бе гарантиран изход. Мнозина, в това число и Гейбриъл, ще го търсят под дърво и камък, предпочитайки той да отнесе в гроба всичко, което знае. При това колкото по-бързо, толкова по-добре.

Затова Блис пое известен риск — постави условия, които бяха приети. Но после направи грешка и Луис оцеля. Сега имаше възможност да я поправи.

Експлозията улесняваше задачата. В момента имаше точна представа къде се намира мишената — малко по-далеч в югозападна посока, отколкото бе очаквал. Любопитно беше все пак защо Луис отново се пъха в капана? От сина на Лийхейгън бе научил, че заедно с партньора си опитвали да пробият кордона, не успели и били принудени отново да потърсят убежище в гората. Чудно. При малко повече постоянство вероятно щяха да успеят да се изплъзнат от негодните за сериозна работа местни селяндури, дори и да се доберат до някой от мостовете. Но той бе взел необходимите мерки. Движението им се следеше още от самото начало. Съдбата им бе в ръцете му изцяло. Смърт. Такава бе неговата присъда.

А вместо да бягат, те се връщаха назад. Интересно. Помисли за миг дали да не предупреди Лийхейгън, сетне се отказа. Дъртият негодник може и сам да се ориентира, а пък не успее ли — значи не заслужава да живее. Въпреки всичките пречки обаче, изглежда, Луис се връщаше, за да изпълни задачата. Браво, възхитително. Какво постоянство само. Винаги бе смятал, че чернокожият не е съвършен професионалист просто защото не би могъл да притежава неговите — на Блис — качества и чистота на изпълнение. И въпреки всичко налагаше се да признае, че в по-младия мъж има нещичко от него самия.

Поклати глава, сетне бързо и енергично закрачи към мястото на експлозията.

Нещо помръдна в канавката край развалините на хамбара. Раздвижиха се натрошени дъски, отмести се встрани палета, след нея парче ръждива ламарина. Отдолу се показа Бентън. Лявата част на лицето му бе обезобразена. Кожата бе обгоряла, виждаше се оголена червена плът, досущ магма, пробила вулканичната кора. Не виждаше с едното око, а го болеше зверски.

Напрегна всички сили, отмести още няколко предмета и успя да се изправи до седнало положение. Погледна ръцете си. Бяха обгорени, почернели и напукани, но дланите не бяха засегнати. Ризата бе овъглена, кожата — покрита с мехури и надупчена от остри трески. Встрани лежаха останките на Куин. Беше го помело челото на взрива още при възпламеняването на хамбара. Повдигнато от ударната вълна, тялото му бе отблъснало Бентън назад и като щит го бе предпазило от най-лошото.

Оцелелият се изправи с мъка, изтърси отломките от панталона. Чак сега забеляза пръските кръв и множеството розови частици. Човешка плът. Потисна желанието да повърне — тя принадлежеше на най-добрия му приятел. Обзе го гняв и възмущение. Усети болка в главата. Опипа я, намери рана, липсваше парче кожа заедно с косата. Боже мой! Погледна дланта си — беше окървавена.

Болката в лявото око бе най-страшната, особена, пулсираща. Повдигна ръка, усети, че нещо стърчи от очната ябълка. Пипна внимателно и шокиран, изрева от болка. Беше треска! Сълзи рукнаха от здравото око, сега почти не виждаше. Опита се да се овладее. Казваше си, че не бива да изпада в паника, че трябва да се успокои и нормализира дишането. Дълбоко и бавно пое дъх. Насили се да направи спокойна преценка на ситуацията.

Треска в окото, за Бога! Не бива да я оставя там. Събра цялата си воля и бавно, с върховно усилие на духа приближи пръсти към стърчащата отломка. Този път очакваше болката, казваше си, че е готов за нея. Едно, две, три! Рязко дръпна треската. Страданието беше нечовешко, в главата му с все сила запищяха мощни сирени. Сетне, когато всичко свърши, по бузата му течеше нещо топло. Едва сега си даде сметка, че реве с все сила.

Взря се в извадената отломка с дясното око. Беше близо петсантиметрова, окървавена, мазна. Обзе го дива ярост. Мръсни копелета, ослепиха ме! — повтаряше си отново и отново. Тъпкано ще им го върне!

Огледа се и залитна. Мозъкът му не работеше както трябва — губеше равновесие. Сигналите към крайниците не бяха точни. Краката му се подгъваха, виеше му се свят. Но намери карабината и я взе. Напрегна воля и сили и излезе от горящите развалини. За късмет падна само веднъж и успя да се изправи. Вече бе забравил изгарянията, зловещите останки на Куин, а съдбата на Къртис изобщо не го и вълнуваше. Движеше се като автомат, отнесен, с разпиляна и нездрава мисъл. В главата му натрапчиво се въртеше само едно — бе ослепен. Какви бяха онези хора? Изроди, ослепили ближния си. Чудовища, дето не заслужават да живеят.

Не след дълго зърна двете фигури в далечината — едната доста по-висока. Ето ги и тях. Последва ги…

Бяха изминали не повече от миля в посока на взрива, когато видяха първата кола. Беше червена тойота камри и се отдалечаваше от тях. Уили стисна пистолета. Детектива отне газта, позволявайки на тойотата да увеличи разстоянието. Движещият се зад тях джип също намали.

— Какъв е планът сега? — запита Уили.

— Същият както преди — да оцелеем.

По пътя се носеха плътни облаци дим. Те затрудняваха шофирането, но прикриваха придвижването им. Във всеки случай се получи нещо съвсем неочаквано. Наближавайки пожара, за малко не се сблъскаха с тойотата, която се връщаше.

Тя изскочи от димната завеса внезапно и закова. Детектива отведе мустанга вдясно и рязко удари спирачките. Това Даде възможност на Тони да изнесе джипа напред и вляво, блокирайки десните врати на червената кола.

Двамата отпред опитаха да отворят страничните прозорци, за да открият огън. Това бе грешка и тя им струва скъпо. От високата си позиция в джипа Поли ги изпревари с четири куршума в тавана. Шофьорът загина на място, другият бе тежко ранен. Отзад изскочи трети с пистолет, но Детектива даде газ и го помете, изкъртвайки задната врата на тойотата. Сетне излезе в дъжда и клекна до ударения. Видимостта бе лоша, димът дразнеше очите. Уили се поколеба, но последва Паркър навън.

От димната пелена отсреща внезапно изскочиха двама в жълти дъждобрани с рязани пушки. Пръв ги забеляза Уили и понечи да предупреди другите, но се закашля и от устата му излезе неразбрано дърдорене. Гарнър и Поли Фулси слизаха от джипа, а Паркър бе коленичил до тойотата.

Уили насочи браунинга.

За Бога, защо върша това? Смятах, че мога, но съм се лъгал. Вярвах, че идваме, за да помогнем на Ейнджъл и Луис… ще ги измъкнем, ще си тръгнем. Не очаквах стрелби, кръв, издевателства. Не съм убиец като тези хора. Няма и да бъда!

Подухна вятър, пушеците се разсеяха за миг, сетне отново полазиха навсякъде. Като че притъмня. Хората с дъждобраните изчезнаха, сякаш се превърнаха в дим, но това беше измамно.

Върви си! Бягай! Не ти е мястото тук! Просто тръгваш и изчезваш… Никой няма да те види…

Фигурите в жълто се появиха отново. Уили чу изстрелите, зърна пламъчетата в дулата отсреща. Стреля два пъти в мъжа отляво, целеше се в горната част на тялото. Онзи рухна и повече не помръдна. Откъм джипа загърмяха бясно. Падна и другият. Джаки и Тони затичаха към тях и взеха оръжието им. Сетне Паркър поведе другите към догарящия хамбар, но Уили изостана. Спря до убития от него човек и се загледа в лицето му. Изглеждаше на около четирийсет години, възпълен и плешив, с евтини работни панталони и изтъркани боти. Имаше само една рана — в гърдите. Другият куршум го бе отминал.

Механикът клекна и се опита да потисне позива за повръщане. Очите му се замъглиха, предметите наоколо се разлюляха. Чувстваше гняв и срам. Излезе от пътя и седна под едно дърво. Дъждът намаля, но под дървесната корона капеше. Не посмя да стане, усещаше слабост в краката. Облегна се на дебелия ствол и с омерзение захвърли браунинга встрани.

Остана така, затворил очи.

След малко прозвучаха стъпки. Беше Детектива. Лицето му чернееше от дима и саждите. Уили си рече, че сигурно и неговото е в същото състояние.

— Ще продължаваме да търсим — каза Паркър. — Нямаме време, по дирите им очевидно са и други.

— Заслужава ли си? — уморено запита механикът. — Кажи ми, всичко това… трябваше ли да става?

— Виж, не ме питай — отвърна другият хладно. — За мен е важно само едно нещо: те са ми приятели, в момента са загазили здраво.

Сетне чертите му се смекчиха и той протегна ръка. Уили я пое и се изправи с негова помощ.

— Пистолетът ще ти трябва — обади се Паркър.

Механикът погледна лежащото наблизо оръжие.

— Вземи го, приятелю — настоя Детектива и за пръв път в живота си Уили почувства омраза към него.

Но не възрази, прибра браунинга в джоба и се присъедини към групата.

Бентън чу стрелбата, но дори не се и обърна назад. Не смееше. Страхуваше се, че направи ли го дори и за миг, ще загуби представа за посоките, ще се обърка и край. С усилие на волята полуавтоматично местеше крак подир крак, стискаше карабината, за да не я изпусне, и мислеше за онези отпред. Движеше го смътната надежда за отмъщение: ще ги настигне и ще си разчистят сметките. А връзките в мозъка му постепенно изгасваха една след друга като дали на късо бушони. Вече почти не помнеше името си, бе забравил за загиналите в пожара другари. В главата му натрапчиво продължаваше да се върти само една мисъл: виновните за всичко бяха някъде пред него, той трябваше да ги настигне и убие. Веднъж да свърши тази работа, сетне ще почине и повече няма да има болка. Чака го отмора, безкрайно спокойствие, приятен полумрак, като потапяне в гальовно топла морска вода…

27

Пръв го забеляза Ейнджъл. Тъкмо преваляха дола, главата на Бентън се мярна на билото отзад. Потупа Луис по рамото, за да го предупреди за опасността. Двамата спряха и се обърнаха.

Отдалече личеше, че преследвачът е силно травмиран. Не беше стабилен на краката си, залиташе леко вляво, сетне коригираше посоката. Подтичваше някак си механично, със силно наведена глава, стиснал карабина в дясната ръка. Когато наближи, забелязаха обезобразеното лице, изгарянията по тялото. Ясно беше откъде идва.

— Един е оцелял — подхвърли Ейнджъл. — Изглежда лошо ранен.

— Обаче носи пушка — отвърна Луис.

— Няма вид на човек, дето ще свърши работа с нея.

Луис повдигна пистолета и закрачи назад към ранения.

— Вероятно си прав — късо рече той.

Бентън усети, че преследваните от него хора са спрели. Хрумна му, че е време и той да спре. Едва ли ще може да продължи, не тук и не в този живот. Странна беше тази мисъл. Предметите наоколо се клатеха и въртяха. Двамата отсреща се замъглиха, телата им като че се разляха. Опита да насочи карабината, но ръцете не го слушаха. Отвори уста да проговори, но от изгорялото гърло излезе само нещо подобно на мучене. Болката беше във всичко, дори и в трескавото желание за мъст. Нарушената мозъчна дейност и агонията го бяха довели до интелектуалното ниво на животно. В съзнанието му се въртяха гротескни образи на несвързани неща, те се появяваха и изчезваха, преди да е успял да ги разпознае. Мярна се жена, която би могла да бъде майка му; сетне друга, може би някогашна любима? Умиращ в дъжда мъж, кръвта му като размазани бои в картина…

Даваше си сметка, че карабината е в ръцете му. Напрегна сили да се съсредоточи върху нея. Успя да постави на спусъка показалеца на дясната ръка, с лявата все така стискаше цевта. Натисна, възпроизведе безполезен изстрел в земята. От здравото му око се търкулна сълза. Усети, че една от фигурите приближава. Тези хора… трябваше да ги убие, но вече не помнеше защо. Нищо не помнеше. Всичко се рееше в главата му като мъгла.

Изведнъж съзнанието му се избистри. Вероятно това бе последната мозъчна искра на яснота, проблеснала в преддверието на вечната забрава. Болката изчезна, гневът и усещането за загуба — също. Сега успя да фокусира приближаващия се мъж. Беше чернокожият. Повдигна лявата ръка, усети я стабилна. Затаи дъх, пръстът леко опъна спусъка. Казваше си, че всичко ще бъде точно.

Куршумът влезе в слепоочието малко над здравото му око и излезе през лявото ухо, отнасяйки немалка част от черепа. Беше 25-грамов „Мачкинг“, но това едва ли би означавало нещо за Бентън, дори и да беше жив.

Легнал върху мократа трева, от височината Блис видя как Бентън се сгъна и падна. Придвижи се малко вляво и отмести око от окуляра на снайпера, за да прецени обстановката. Другите двама вече тичаха, изкачвайки се по съседния скат с надежда да намерят прикритие в по-гъстите дървета отвъд билото. Това не беше хубаво, щяха да излязат от обхвата на карабината, макар и да беше далекобойната XL. Но Луис трябваше да бъде убит отблизо — лице в лице, за да знае кой е отмъстителят му. А партньорът нямаше значение, може да го довърши и сега, можеше и по-късно. Насочи оръжието, долепи око до снайпера, прицели се малко по-нагоре, прецени ъгъла и къде ще бъде мишената след части от секундата. Задържа дъх и натисна спусъка.

— По дяволите! — изруга Ейнджъл, стъпвайки накриво.

Загуби равновесие и политна наляво. Луис бе до него и се спря за миг, но Ейнджъл не падна, а само неволно смени посоката на движение. На мястото, където беше преди секунда, изригна гейзерче пръст и трева. Двамата се устремиха още по-трескаво, впили очи в сравнително безопасната гориста зона на метри пред тях. След малко се чу втори изстрел, но те бяха превалили малката височина и се намираха отвъд хребета, сред десетки дървета. Ейнджъл се хвърли по очи и запълзя към близкия дебел ствол. Прикри се зад него и свил колене, гълташе въздуха жадно, на големи глътки.

След секунда се огледа, но не видя Луис. Повика го по име, отговор нямаше.

— Хей, къде си? Добре ли си? — викна повторно, вече разтревожен.

Отново мълчание. Ейнджъл не помръдна. Трябваше да го намери, а всяко надничане иззад голямото старо дърво бе крайно опасно. Вероятно стрелецът го следеше и при подаване щеше да го убие.

Но трябваше да провери какво става с Луис. Мисълта, че може да е ранен, го жегна в сърцето. Прилепи се плътно към земята, преброи до три и рискувайки, надникна, като държеше главата си максимално ниско.

Първо видя приятеля си, който лежеше странично, напълно неподвижен, под върха на малката височина, спускаща се към гората. Едновременно с това избумтя пореден изстрел, куршумът удари дървото и отпрати тресчици към лицето му. Успя да се прикрие навреме. Ситуацията изглеждаше почти безнадеждна: беше обезоръжен; най-близкият му човек лежеше тежко ранен или убит, а той не можеше да помогне с нищо. Досещаше се кой е стрелецът. Блис, кой друг? Завладя го истинско отчаяние за пръв път от много години насам.

Щастливо попадение. Как другояче да го нарече? Не беше го планирал. Другият залитна, а Луис сам попадна на мушката и той дръпна спусъка. Никога не пропускаше подобни възможности. Помогнаха естественото движение на оръжието и случайността. Ясно видя как Луис загуби равновесие, краката му се преплетоха и той падна. Сетне изчезна от погледа му поради неравностите на терена. Обаче не бе сигурен дали раната е смъртоносна. Подозираше, че го е улучил някъде високо в гърба, но не и в сърцето. Но явно, че Луис беше още жив.

Трябваше да провери. На Лийхейгън бе обещал две неща. Първо, че Луис ще загине на негова земя, тя ще попие кръвта му. И, второ, че ще отнесе главата му като трофей на стария негодник. Втория ангажимент бе поел почти неохотно. Струваше му се прекалено. Интересно, че Хойл бе поискал от него същото за Кандич — първата му важна задача след завръщането в бранша. И с Кандич имаха лични сметки, резултат от стар конфликт на интереси. Обезглавяването не го обезпокои чак толкова. Но му отвори касапска и гадна работа. Освен това си даваше сметка, че личният елемент фигурира във всичките му нови задачи: беше огледален образ на някогашното си „аз“ и не се различаваше особено от сегашните си жертви. В известен смисъл това му даваше преимущества, макар че в друг го правеше уязвим. Най-добрите Жътвари бяха напълно лишени от емоции. Навремето и той беше такъв. Всяко емоционално отклонение бе слабост.

А поръчките, които приемаше, не оставаха тайна за професионалните кръгове в бранша. Съзнаваше, че постепенно се превръща в легенда, като твори собствена митология. Кандич, Били Бой, сега и Луис — те ще бъдат неговият завет. Ще го запомнят като Блис — убиец на убийци, терминатор на терминаторите. И след смъртта му едва ли ще има подобни нему.

А сега трябваше да довърши задачата. Луис беше въоръжен — видя пистолет в ръката му. За другия — Ейнджъл — не знаеше, но не забеляза у него оръжие. Сигурно ще предпочете да се спотайва зад онова дърво, за да не получи куршум в челото. Значи сега беше моментът да действа експедитивно: Ще скъси разстоянието помежду им, като се придвижва под удобен за стрелба срещу Ейнджъл ъгъл. Ще го убие, сетне ще довърши и Луис.

Блис вдигна карабината и потегли.

— Накъде са тръгнали според теб? — попита Уили.

Заедно с Детектива стояха недалеч от пожара. Джаки Гарнър оглеждаше разрушения силоз и се любуваше на резултата. Поначало имаше слабост към взривовете.

— Логичното е да се отдалечат максимално оттук и да напуснат района — отвърна Паркър. — Но говорим за Луис и Ейнджъл, а те са непредсказуеми. Дошли са да убият Лийхейгън. И въпреки несполуките и опасността може би не са променили решението си. Ако питаш мен, тръгнали са към къщата. Ще избягват пътищата, но няма да се откажат от задачата.

В същия миг чуха първия изстрел.

— Ей там някъде стреляха — извика Джаки, сочейки в западна посока.

Боже, точно както предположи Паркър, рече си Уили.

Изтрещяха още два изстрела почти без интервал помежду им.

— Джаки, хайде в джипа при братята! — нареди Детектива.

— Давайте по пътя. Ние ще хванем пеша напряко.

Сетне се обърна към механика, който отново се колебаеше.

— Идваш ли?

Уили кимна неволно. Не знаеше от кое му се гади повече — да тича като луд по този насечен терен или от възможността пак да стреля срещу жив човек.

Влагата накара Ейнджъл да се раздвижи. Нещо го засърбя нетърпимо, а раната на гърба се обади отново. Помести се леко, опита да се почеше, но не можа.

— Луис! — извика отново, но гората мълчеше.

Очите му пареха, гърлото го дереше. Беше готов да се разплаче, но си даваше сметка, че ако надвият емоциите, всичко ще бъде загубено. Трябваше да се мобилизира и да измисли нещо. Може би Луис е само ранен? Винаги има надежда. Нали казват, че тя умира последна?

Какви бяха възможностите? Реши, че са две. Първо, Блис да е останал на същата позиция и да изчаква шанс за точна стрелба срещу тях. Главната му мишена безсъмнено е Луис. Той самият е важен дотолкова, доколкото може да попречи. Не че Блис ще се поколебае да ликвидира и него. Сегашното затишие се дължи вероятно на това, че след трите си изстрела Блис не вижда Луис. В същото време не знае дали го е улучил.

Втората възможност беше по-страшна, а и по-вероятна — Блис да се придвижва към тях, търсейки максимално удобна позиция. В това отношение беше повече от професионалист. Ейнджъл имаше в момента евентуален шанс да се премести, без да бъде убит веднага. Беше си чист хазарт наистина, но наред с множеството си пороци Ейнджъл не бе успял да стане комарджия. Навремето веднъж загуби петдесет кинта в казиното на Саратога Спрингс и не можеше да се побере в кожата си цяла седмица. Но така и не се пристрасти. Сегашното решение обаче не беше чак толкова сложно. Дори и да загуби живота си, едва ли ще има време да съжалява. А да остане на място, беше сигурна смърт. Рано или късно тя ще докопа и двамата, ако, разбира се, Луис не е вече мъртъв. Но за такава възможност на Ейнджъл дори не му се мислеше.

Хрумна му нещо: пистолетът на Луис. Успее ли да се добере до него, ще имат шанс срещу Блис.

По дяволите! Отново се ядоса на Луис. Какъв егоист само! Взе му пистолета от ръцете, баровецът му с баровец, а сетне го гръмнаха като на стрелбище. И заряза най-близкия си човек сам да умира невъоръжен някъде на гъза на географията! Е, това вече не се траеше.

Знаеше, че се самонавива, но продължаваше нарочно. Усещаше и адреналина, който препускаше по вените му. Бяха прецакани! Това беше истината. Прецакани и още как!

И в апогея на този самоиндуциран гняв Ейнджъл скочи на крака и препусна между дърветата.

Незабелязаното придвижване на Блис се улесняваше от пресечения терен. Видимостта обаче беше лоша, докато преваляше множеството долчета и дерета. Нямаше как да следи Ейнджъл, който можеше да промени убежището си. Възможно бе и Луис да се съвземе, ако раната му не е много сериозна, а той имаше оръжие и току-виж му устроил засада. Значи и Блис рискуваше. Един фактор обаче работеше за него. Страхът. Ейнджъл се страхуваше, това бе повече от сигурно, и нямаше да се осмели да излезе от гората.

Междувременно Блис скъси разстоянието и след минути беше съвсем близо до билото, отвъд което бе паднал Луис. По груби изчисления би трябвало да е тук някъде, на броени метри разстояние.

Остави карабината. Ще си я прибере после. Измъкна малката берета модел „Томкат“ от подраменния кобур. Беше перфектен инструмент за целта, малък калибър, лек и евтин. Спокойно можеш да го захвърлиш, след като си свършиш работата. Сетне бавно и безшумно запълзя към билото. Три метра. Два и нещо… един.

С плавно движение на ръката изнесе беретата напред, готов за стрелба.

Когато Блис се появи, Ейнджъл бе на открито, невъоръжен, идеалната безпомощна мишена на половината разстояние между гората и Луис. За части от секундата понечи да спре, сетне продължи да тича отчаяно, въпреки че оръжието в ръката на Блис описа дъга и дулото зейна насреща му.

В същия миг почти едновременно се обадиха два гласа. И двата му бяха отлично познати, и двата изрекоха една и съща дума.

— Хей!

Първият прозвуча зад Блис. Той се извърна рязко, за да види клекнал в тревата човек с насочен в него пистолет. На десетина метра зад него подтичваше пълен мъж на около шейсет години, силно запъхтян и потен.

Вторият глас отекна отпред, от ниското. Блис се сепна и погледна натам. Луис лежеше по гръб, а хванатият с две ръце пистолет сочеше право в гърдите му. Неволно се възхити. Какво търпение! И само как го бе подмамил. Хитро, печено копеле, не може да му се отрече.

После отекна изстрел, още един и още един. Блис усети тласъците едновременно отпред и отзад, стана му нетърпимо горещо. Тялото му се търкулна по склона и се спря в храст няколко метра по-долу. Дъждът беше спрял, облаците се бяха стопили. Преди да умре, зърна късче синьо небе.

28

Ейнджъл не можеше да повярва на очите си. Сетне гневът му изригна с нова сила и намери точната си мишена.

— Задник такъв! — крясна в мига, когато се увери, че партньорът му е жив, и го срита в ребрата. — Мамка му!

— Ранен съм! — възрази Луис и посочи тъмното петно на десния ръкав, където куршумът бе одраскал кожата.

— Това не е рана, а драскотина, задник такъв! — още по-възмутено викна Ейнджъл и понечи да го ритне отново, но Луис тромаво се изправи. — Защо не се обади, когато виках?

— Да се обадя? Нали Блис ще чуе. Щеше да изчаква да ни ликвидира отдалече със снайпера. Единственият изход бе да го подмамя да дойде наблизо. Какво толкова викаш?

— Можеше да ми прошепнеш. Знаеш ли само какво ми беше? Помислих, че си убит!

— Е, добре де, ама не съм!

— Майната ти, трябваше да те убият!

— Би трябвало да се радваш, че не са.

— Я да вървиш по дяволите!

Все още гневен, Ейнджъл вдигна очи към чудотворно появилите се двама мъже, които стояха на билото. Луис се извърна към Детектива и Уили Бру, а челото му се сбърчи от изненада.

— Хей, момчета, вие да не сте на екскурзия? — измери ги с очи той.

— Дойдохме да ви търсим — отвърна Паркър.

— Че защо?

— Уили смяташе, че сте загазили.

— Кой ти пусна тази муха в главата, а, Уили?

Механикът мълчеше, все така стресиран, но Детектива се усмихна и каза:

— Ами разчу се, някои хора научили, че планирате разни лудории… Сетне сте взривявали и хамбари, а?

— Да бе, дори ме раниха. Само че на кого ли му пука за мен?

Паркър се засмя отново.

— Само двамата ли сте? — попита Луис.

Паркър пристъпи от крак на крак с видимо неудобство.

— Е, не съвсем — отвърна той.

— Боже мой, да не си довел братята? — позна Ейнджъл.

— Нямах време да подбирам хората.

— Къде са?

— Наблизо — неопределено махна с ръка Паркър. — Те хванаха по пътя, ние — пеша.

— Току-виж вземат да се загубят — рече Ейнджъл. — За постоянно, дай Боже!

— Виж, дойдоха заради вас.

— Ами, психически болни хора.

— Това ли е най-лошото в грешния ни свят? — укорно поклати глава Детектива. — А този тип кой е?

— Казваше се Блис — отвърна Луис. — Поръчков убиец.

— Вас ли търсеше?

— Аха. И май работеше без хонорар. Навремето минаваше за най-добрия. Сетне уж се пенсионира.

— Да си е стоял у дома — поклати глава Паркър.

От изток прозвуча мощен клаксон. Чудовищният джип на братя Фулси превали съседното хълмче и се насочи към тях. Междувременно гневът на Ейнджъл стихна и той се зае с раната на Луис.

— Няма как, ще оживееш — констатира с усмивка след малко.

— Май не се радваш, а?

— Задник такъв!

Джипът наближи, огромните гуми потъваха във влажната почва. Двамата Фулси слязоха тромаво, последва ги Гарнър.

— Кой е тоя? — запита Поли, загледан в трупа на Блис.

— Килър — отвърна Детектива.

— Аууу! — измуча Поли и със страхопочитание се обърна към Луис. — Вие добре ли сте, сър?

Уили забеляза как Детектива извръща глава, за да прикрие усмивката си. Малцина бяха хората, към които братята се обръщаха по този начин. Приличаха на деветгодишни хлапета, готови да коленичат пред прочут герой.

— Аха — отвърна Луис. — Но ме раниха.

— Аууу! — откликна и Тони.

— Сега какво правим? — делово го прекъсна Детектива.

— Дошли сме по работа, ще я свършим, но сами — отвърна Луис. — Вие няма да идвате. Особено ти, положението при теб е деликатно.

— О, не. Вече съм тук, няма да се откажа.

— А ние? — умолително запита Тони.

Луис го изгледа и помисли, сетне посочи назад.

— Двата пътя се събират на около половин миля от къщата на Лийхейгън — каза той. — Отивате там с Джаки и внимавате. Пристигнат ли местни, просто не ги пускате по-нататък.

Детектива се обърна към безмълвния Уили.

— Можеш да идеш с тях. Както решиш.

Механикът усети симпатията, но не можа да я оцени. Нещо в сърцето му бе охладняло.

Докато се колебаеше, чу разговора между братята и Гарнър. Джаки вадеше от чанта цилиндрични предмети и разясняваше разликата между тях.

— Гле’йте сега тук — това е димка. Двата края са маркирани със зелено. А това е бомба, маркирана е с червено. Тук се дърпа, ей този пръстен — виждате ли? Дърпаш и хвърляш, тя избухва. Внимавай какво ти показвам, Тони! Зеленото пуска дим, червеното избухва.

Тони Фулси съсредоточено се взираше в цилиндрите.

— Хубаво де — рече той. — Виждам. Червено и зелено. Газ и взрив.

— Не така — възрази Гарнър. — Обратно.

— Кажи му, Поли — възрази Тони. — Червено — газ, зелено — взрив.

Гарнър въздъхна.

— Тони, ти си далтонист, брато. Сега разбирам защо винаги минаваш на червено.

— Чакай, чакай малко — опита пак Тони. — Зеленото е газ, червеното…

— Правилно — зарадва се Джаки.

Уили поклати глава и взе решение.

— С вас ще дойда — рече той на Паркър.

29

Тръгнаха по пътя, който бяха избрали първия път — покрай оборите. Минаха покрай гаража, надникнаха. Колата стоеше на същото място. Труповете на семейство Ендол лежаха на пода. Оборите бяха естествено прикритие по трасето към къщата, но в някои от тях можеше да има засада. Обаче стигнаха до билото на възвишението без инциденти. Къщата се показа, притихнала в подножието му. На пръв поглед тук цареше спокойствие и все пак в атмосферата като че витаеше скрито напрежение: сякаш отсреща очакваха неизбежното. Отвън нямаше признаци на движение, пердетата бяха спуснати, неподвижни. Беше тихо и мрачно.

Луис огледа терена, постройките, сенките извънредно внимателно и без да бърза. Ейнджъл легна до него на земята, също насочил бинокъл. За беля раната се обаждаше отново. Болката не бе силна, но постоянна и дразнеща. Знаеше, че Фулси разполагат със седативи, но не си поиска. Беше опасно да притъпява сетивата си точно сега.

— Откритото пространство не е малко — обади се той. — Ще ни забележат, докато пресичаме.

— И какво? — сви устни Луис. — По мен стреля един от най-добрите снайперисти — именно в движение и на открит терен. И се издъни. Мислиш, че отсреща са по-добри от Блис? Трудно се улучва движеща се мишена, освен в близък бой.

Зад тях беше приклекнал Детектива. Уили седеше на няколко метра встрани. Почти не беше проговорил след убийството на Блис. Изглеждаше посърнал, очите му — хлътнали в орбитите и отнесени, сякаш се взираше в нещо, което вижда само той. Паркър съзнаваше, че механикът е в шок. Освен това, за разлика от Луис, отлично разбираше какво изпитва той в момента. Знаеше, че отнемайки нечий живот, извършителят обичайно поема върху себе си тежко бреме. Това бе закон на живота и цената, която плаща убиецът. Беше го изпитвал върху себе си десетки пъти. Само че Уили нямаше как да знае това. Кой да му го обясни? И сега убийството щеше да го измъчва до сетния му ден и час.

Луис погледна небето. Вече притъмняваше, отново се набираха облаци, въздухът тежеше. Пак щеше да вали. Детектива проследи погледа му и кимна.

— Ще изчакаме.

После се обърна към Уили и му предложи да не участва в предстоящото кръвопролитие.

— Ако искаш, изчакай ни тук. Какво ще кажеш?

Монтьорът се замисли и след малко отсече:

— Ще дойда.

Сега изглеждаше още по-отпаднал, безсилен, като че животът бавно го напускаше. Ръцете му не преставаха да треперят. Даваше си сметка, че едва ли ще е в състояние да държи браунинга стабилно. Оръжието бе в джоба на гащеризона и сигурно щеше да си остане там. Повтаряше си, че няма да го използва, никога повече. Сякаш той бе фатално простреляният.

Изчакаха на същото място, безмълвни, напрегнати. Тръгнаха веднага, щом заваля.

Движеха се на двойки, бързо притичваха от място на място. Духаше западен вятър, валеше силно и видимостта бе лоша. Едрите капки плющяха по дрехите им, но биеха и по прозорците на Лийхейгъновата къща, а това заглушаваше стъпките им. Стигнаха оградата, оттук нататък за прикритие използваха декоративните храсти и дърветата. Заобиколената отвсякъде с веранда главна сграда бе вече близо. Прозорците на първия етаж бяха плътно затворени, пердетата — спуснати. Успоредно със стълбището към главния вход се издигаше рампа за инвалидната количка на милионера. Минаха покрай жилището на милосърдната сестра, надникнаха в помещенията. Нямаше никой. Ейнджъл си помисли, че сигурно са я отпратили за известно време.

Събраха се при задния вход — голяма и тежка врата с няколко остъклени прозорчета. От вътрешната й страна висяха дантелени перденца. Отвъд ясно се виждаше модерно обзаведена кухня, следваше просторна столова. От дясната страна започваше коридор. Там врата нямаше, сигурно заради инвалидната количка.

Беше заключено. С дръжката на взетата от мъртвия Блис берета, Ейнджъл разби стъклото на най-долното прозорче и провря ръка. Пръстите му сръчно напипаха топката на бравата и я завъртяха. Ключалката щракна, вратата се открехна, Ейнджъл залепи гръб на стената. Съзнаваше, че в момента е изключително уязвим, но стрелба не последва.

Пръв влезе Луис и тръгна вляво приведен. Очакваше евентуален огън откъм коридора вдясно. Последва го Детектива. В този миг изтрещя изстрел и стъклата над главата му се пръснаха. Паркър залегна и запълзя покрай стената. В настъпилата относителна тишина отчетливо се чу изхвърлянето на празната гилза и зареждането на нов патрон в цевта. Тресна втори изстрел, този път куршумът удари шкаф на десетина сантиметра от мястото, където се намираше кракът му преди секунди. Ейнджъл откри огън откъм вратата, прикривайки двамата отпред. Това им позволи да стигнат столовата, докато стрелецът трябваше да потърси прикритие. Нещата се развиха светкавично. Чуха се боричкане и удари. Ейнджъл и Уили прекосиха кухнята и се втурнаха в следващото помещение.

На дървения под в началото на коридора по гръб лежеше младеж. До него се търкаляше карабина. От главата му течеше кръв, очите бяха отворени, но се виждаше само бялото на очните ябълки. Паркър го бе зашеметил с удар в главата, вместо да го застреля. Ясно защо. Беше на не повече от седемнайсет години, почти хлапак, русокос и силно загорял. Още едно селско момче от подчиняващите се на заповедите на Лийхейгън наемни работници.

— Но това е просто дете — ахна Уили.

— Дете с карабина — поправи го Ейнджъл.

— И все пак… — измърмори Бру.

— Изобщо не са очаквали, че ще стигнете чак дотук — подхвърли Детектива.

Луис се огледа и закрачи към голямата дървена маса. Бе забелязал оставената на нея „Чандлър ХМ-3“, а до прозореца все така стоеше армираното пластмасово куфарче. Погали с пръсти цевта на карабината, погледна стола встрани.

— Ето тук е изчаквал — каза той.

— Личен проблем, нали? — запита приближилият се Паркър.

— Беше — натърти Луис.

Междувременно Уили внимателно наместваше възглавница под главата на ранения. Детектива отиде при него.

— Защо не останеш при момчето? — подхвърли той. — И без това трябва някой от нас да се навърта тук. Просто за всеки случай.

Механикът си каза, че му нямат доверие, не е боец като боец. Не му дойде наум, че може и да го съжаляват. Не даваше и пет пари. Доволен бе, че намери възможност да изкръшка от тези безкрайни кръвопролития. Ще се погрижи за хлапето, ще донесе вода. Ще почисти раната, дано предотврати инфекцията. Повтаряше си, че няма да пипне оръжие повече, каквото и да става — дори и Лийхейгънови хора да дойдат. Ако искат, да го застрелят, тяхна воля.

Този път Паркър тръгна пръв нагоре по вътрешното стълбище. Другите двама изчакваха да им даде знак, че е чисто, и го следваха на прибежки. На втория етаж имаше пет врати и всичките бяха затворени. Оказа се, че никоя не е заключена. Проверяваха стаите една по една, прикривайки се един друг. Първите три бяха спални. В едната намериха женски дрехи, в следващата — мъжки, макар че тук имаше и много женско бельо, а на нощното шкафче стоеше кутия с презервативи. Четвъртата беше голяма баня, видимо приспособена за личните нужди на стария Лийхейгън. Под душа стоеше широк пластмасов стол, във ваната бе поставена надуваема гумена възглавница. По множеството лавици на стените бяха подредени различни лекарства и медикаменти, спринцовки, медицински консумативи. Миришеше неприятно, на гниеща отвътре човешка плът. Още на разложение и предстояща смърт.

В банята имаше втора врата, която вероятно водеше към спалнята на Артър Лийхейгън. Луис и Ейнджъл заеха позиции от двете й страни, а Детектива се върна в коридора, за да влезе оттам.

Двамата партньори се спогледаха и си кимнаха. Луис отстъпи и силно удари с пета дървото под бравата. Ключалката издържа на мощния тласък. В същото време отекна изстрел — изглежда Детектива влизаше от другата страна. Луис ритна бравата отново, този път тя поддаде и вратата отлетя навътре. Първото нещо, което видяха, бе огромно болнично легло, в което лежеше съсухрен възрастен мъж с кислородна маска на устата и носа. От другата му страна с полуавтоматичен пистолет в ръка стоеше възпълен мъж на около четирийсет години. Това бе Майкъл Лийхейгън, синът на милионера. В краката му седеше млада жена, закрила лицето си с ръце.

Младият Лийхейгън въртеше глава панически. Не можеше да контролира двете врати едновременно.

Луис стреля. Куршумът удари сина в гърдите и го отхвърли към отсрещната стена. Тялото му се плъзна по нея и тежко се свлече на пода. Бялата риза почервеня отпред, очите замръзнаха в недоумение. Лорета Хойл излезе от вцепенението, прегърна главата му и високо зарида. Майкъл опита да каже нещо, но само потръпна и издъхна. Жената изпищя и заплака още по-силно. Детектива се приближи и ритна встрани падналия на пода пистолет.

Бащата с мъка се надигна в леглото. Силно зачервените, подпухнали очи огледаха стаята. Изпод завивките се подаде бледа, тънка ръка и свали маската. Чу се хрипаво дишане, сетне прозвуча слаб глас.

— Момчето ми… — рече Лийхейгън и от очите му потекоха сълзи.

Луис пристъпи напред.

— Причината за всичко това сте вие — рече той отчетливо.

Старецът впи очи в него. Беше почти напълно плешив, само няколко дълги бели косъма лепнеха по голото теме. Кожата белееше, почти прозрачна, безкръвна, лишена от топлина. Очите обаче пламтяха на изпитото, сухо лице. Болестта бе надвила тялото, но не и духа. В погледа се четеше болка и разочарование. Лийхейгън си даваше сметка, че едва ли му остава да живее още много. Физическата форма едва поддържаше живота в излинелия, полумъртъв организъм.

— Ти си същият, който уби и другия ми син, моя Джон — заговори старецът, като с мъка артикулираше думите.

— Точно така.

— Поне знаеше ли защо го убиваш?

— Няма значение. Сега е мъртъв и другият. Но както казах, причината е у вас самия.

Лийхейгън посегна към маската и я притисна към лицето си, като жадно загълта животоносещия газ. Настъпи тишина, прекъсвана само от мъчителното дишане. След малко успя да го нормализира и отново свали маската.

— Ти ми отне всичко — промълви той.

— Но сте жив.

Лийхейгън опита да се изсмее, но се получи нещо като хриптяща кашлица.

— Жив, а? Това живот ли е? Просто бавна смърт.

Луис го изгледа продължително и изведнъж попита:

— Защо планирахте да ни убиете именно тук?

— Питаш защо, а? Исках да пролея кръвта ти върху гроба на моя Джон. Да я попие земята, дето покрива костите му. Да знае, че съм отмъстил за него.

— А Хойл?

Милионерът преглътна с мъка, гърлото му беше съвсем сухо.

— Хойл ли? Той е добър приятел. Верен.

Споменаването на това име, макар и само за миг сякаш му даде нова енергия.

— Това не е краят. Ще наемем други. Развръзката тепърва предстои.

— Само че сега сте сам — процеди Луис. — Ред е на Хойл. И приключваме.

Нещо изгасна в очите на Лийхейгън. Даваше си сметка, че казаното е самата истина. Извърна глава към мъртвия си син, сетне вдигна очи нагоре, сякаш виждаше и другия. И с огромно, последно усилие отново се надигна от леглото, като протегна ръка към Луис.

— Тогава убий и мен — помоли той с угаснал глас. — Няма смисъл. Моля, прояви милост…

Не издържа на физическото усилие и падна назад върху възглавницата, но очите му останаха заковани във високия мъж край леглото.

— Моля! — повтори той.

Луис се замисли за миг. После кимна и бавно затисна с длан устата на милионера, а с палец и показалец защипа потръпващите му ноздри, прекъсвайки достъпа на въздух. Лийхейгън примига, но това бе знак на съгласие. Агонията продължи няколко секунди: опита се да поеме дъх, не успя. Тялото му се разтресе в конвулсии, пръстите се вкопчиха в леглото, очите се отвориха широко. В смъртта тялото като че се смали още повече.

В същия миг на вратата се показа Уили. Беше дошъл, разтревожен от тишината след първите изстрели, колкото да стане свидетел на последния жест на Луис. Но за механика с посърналото лице и отчаяните очи той имаше съвсем друг смисъл. Едно бе да убиваш въоръжени хора, които стрелят срещу теб, съвсем друго да отнемеш живота на стар, немощен мъж. И то по този начин, сякаш гасиш пламъчето на свещ. Това бе извън границите на разбираемото, на човешкото. То бе и край на връзката му с тези мъже. Не би могъл повече да понася присъствието им в своя живот. Както не би могъл да носи и бремето на собствения си грях — убийството на онзи човек на пътя.

Луис отмести длан и внимателно, почти нежно, затвори клепачите на покойника. После се обърна към Паркър, за да му каже нещо, а в същото време Лорета Хойл направи отчаян ход. Очите й блестяха неистово, приличаше на обезумяло диво животно. Ръката й се измъкна изпод тялото на мъртвия Майкъл с пистолет, пръстът й беше на спусъка. Синът явно е имал второ оръжие, сигурно затъкнато в колана на панталона отзад.

Куршума обаче пое Уили Бру, който междувременно вървеше към леглото. Той пръв засече движението на ръката й и застана пред Луис. В постъпката му нямаше нищо драматично, нито героично. Направи го спонтанно, инстинктивно, без да мисли и не за да го спаси. Истината бе, че за частица от секундата прозря в това изход и начин на изкупление. Така заплащаше собствения си грях.

От врата му бликна кръв, инерцията го отхвърли назад върху Луис. Той го пое и внимателно свали тялото на пода. Изтрещяха още два изстрела — Ейнджъл и Детектива реагираха почти едновременно. Лорета умря на място.

Луис опита да разкопчае ризата на ранения, но той го отблъсна, полузадавен в собствената си кръв. Ейнджъл и Детектива се наведоха и хванаха ръцете му. Уили усещаше наближаващата смърт и стисна пръстите им с последни сили, понечи да проговори, не успя.

— Спокойно, Уили — шепнеше Паркър. — Спокойно, приятелю…

Умиращият се опита да поеме въздух, лицето му потъмня от усилието, чертите му се разкривиха мъчително.

— Не се съпротивлявай, Уили — отново прошепна Детектива. — Още малко и ще настъпи облекчение…

Тялото на механика се изви и сякаш омекна, отпуснато в ръцете на Луис. Това беше краят на Уили Бру.

30

Трупа завиха в бял чаршаф и го положиха в каросерията на камион, който намериха зад къщата. На волана седна Ейнджъл, Детектива — до него. Луис се качи отзад при покойника. Бързо и безпроблемно стигнаха до мястото, където чакаха братята Фулси и Гарнър. Те видяха попилата в белоснежната материя кръв, но не посмяха да коментират.

— Никой не се е появявал — докладва Джаки. — Бяхме готови, но не стана нужда.

В това време, сякаш предизвикан от думите му, в далечината се появи кортеж автомобили. Отпред се движеха два черни експлоръра, следвани от три също черни форда. Настръхнали, Тони и Поли посегнаха към оръжието си.

— Оставете! — просто нареди Луис.

Колите спряха недалеч от тях. От първия експлорър излезе мъж в дълга черна връхна дреха и в движение сложи мека шапка, за да се предпази от дъжда. Луис тръгна насреща му.

— Май посещението е било ползотворно — вместо поздрав рече Милтън.

Луис го изгледа продължително, с безизразно лице. Двамата стояха на половин метър разстояние, но всъщност помежду им зееше огромна пропаст.

— Защо си тук? — запита Луис.

— Други хора задават въпроси. Току-така не се обявява война на човек като Артър Лийхейгън, че пък и никой да не забележи. Той жив ли е?

— Мъртви са и той, и синът му, и дъщерята на Никълъс Хойл.

— Аха. Не бих очаквал друг резултат от теб.

— И Блис също.

Милтън примига, но този път премълча.

— Сега ти отговори на въпроса ми — продължи Луис. — Защо си тук?

— Може би изпитвам угризения. Гузна съвест, знаеш.

— Ти изобщо нямаш съвест.

Милтън кимна, сякаш потвърждаваше думите на Луис.

— Ами тогава наречи го както искаш: професионална колегиалност. Услуга. Приключване на въпроса. Няма значение кое ще избереш.

— Ти ли поръча убийството на Джон Лийхейгън?

— Аз.

— Балънтайн за теб ли работеше?

— В дадения случай, да. Беше буфер между нас и теб. Винаги можем да го отречем.

— Гейбриъл знаеше ли?

— Предполагам, че подозираше истината. Но пък си даваше сметка, че няма да е много разумно да проверява.

Милтън погледна към къщата на Лийхейгън и за миг очите му се промениха, станаха далечни и някак отнесени.

— Всъщност нося неприятни новини. Гейбриъл почина през нощта. Съжалявам.

Кръстосаха погледи и се гледаха доста дълго, без да проговорят.

— Е, и какво сега? — запита най-сетне Луис.

— Нищо. Свободен си.

— А официалната версия?

— Мафиотска война. Лийхейгън се е сблъскал с неподходящи хора от конкуренцията. И без това беше затънал до гуша в престъпна дейност като наркотици и трафик на хора. Винаги можем да кажем, че са го ликвидирали руснаците. Едно птиченце ми каза, че и ти си ги познавал отблизо. Вярвам, че ти звучи напълно правдоподобно, нали?

— Ами оцелелите?

— Ще си траят. Пошушваме им някои нещица и готово. За това ни бива.

Милтън се обърна и махна с ръка към автомобилите. Първите два форда незабавно поеха към къщата на Лийхейгън.

— Чистачи си водиш… — замислено подхвърли Луис. — Имам още един въпрос.

— Вече отговорих на прекалено много въпроси. Фактически на всички, на които смятам да ти отговарям.

И Милтън закрачи назад към кортежа. Луис пренебрегна думите му и викна след него:

— Беше ти нужен някой да очисти Лийхейгън, нали?

Милтън се обърна. По лицето му заигра усмивка.

— Ако не беше ти, щеше да се наложи ние да се погрижим. Трафикът на хора е мръсен бизнес. Светът гъмжи от терористи, а те използват всяка появила се възможност. Лийхейгън и синът му не подбираха с кого въртят бизнес. А кой да оправя постоянните им издънки? Ние. Сега и след теб ще почистим. Но както виждаш, отиваш си по живо, по здраво. В крайна сметка изпълни още една поръчка за нас, нали? За приятелите ти няма да говорим. А, щях да забравя нещо.

Милтън махна с ръка към третия форд. Вратите му се отвориха, за да пропуснат двамата Хари.

— Местните ченгета са ги прибрали — засмя се той. — Вероятно по нареждане на Лийхейгън. Не знам дали си дават сметка, че при въпросните обстоятелства са извадили невероятен късмет. Е, хайде — води си ги у дома: и живите, и мъртвите. Тук свършихме.

Милтън се качи на експлоръра и той потегли след екипите на чистачите. Луис остана дълго време неподвижен под проливния дъжд. Бе вдигнал лице към небето, стоеше със затворени очи, като че пороят можеше да отмие вината му за всичко, което се бе случило.