Жътварите

16

Гейбриъл отвори очи. Известно време не можа да се ориентира къде се намира. Звуците бяха непознати, всичко наоколо беше бяло. Не си беше у дома. Там преобладаваха други цветове — най-вече червено, пурпурно, черно. Както в разтворено човешко тяло — кръв, мускули и сухожилия. Беззащитен и изолиран, лежеше в тази стерилна обстановка.

Реакциите му бяха извънредно бавни — доста време бе нужно да разпознае болката — притъпена, далечна и неопределена.

Устата му бе пресъхнала. Опита се да пораздвижи езика, но той бе като залепнал върху небцето. Бавно, бавно набра малко слюнка и успя да оближе устните. Не беше в състояние да помръдне главата си. Направи усилие, сетне още едно, заболя го още повече. Реши да се съсредоточи върху пръстите на ръцете и краката. В същото време се напрегна да си припомни: как се бе озовал тук? Нямаше спомен за случилото се след разговора с Луис в онзи бар.

Нещо се раздвижи в съзнанието му. О, да… бе залитнал, отлично познаваше старческия ужас от падане. Сетне бе почувствал парене, не, по-силно беше, като при изгаряне — като че бе погълнал тлеещи въглени. И звуци — мъгляви, неясни, но все пак доловими — приличат на пукането на далечни балончета. Разбира се! Изстрели.

Усети чуждо тяло и дискомфорт на опакото на лявата ръка и в сгъвката на дясната. Малко по-късно различи висящата на стойка интравенозна система и двете игли в ръката и лакътя. Струваше му се, че си спомня: силна светлина в очите, лекари и медицински сестри в бяло се суетят около него. Не беше ли сънувал? Може би всичко е било само сън — още от началото?

Както повечето от нас, така и Гейбриъл бе чувал, че в миговете преди смъртта човек виждал целия си живот като на кинолента. Нищо подобно не бе изпитал, но пък бе усетил съсъка на косата на Смъртта — бе изсвистяла над главата му, хладният й полъх в крещящ контраст с жестокото парене, последвало проникването на куршумите. Сега, сглобявайки бавно елементите на преживяното, на преден план излизаше най-вече бледият спомен за изненада: сякаш неволно се бе блъснал в чужд човек на улицата и, поглеждайки го в лицето, за да се извини, бе разпознал стар познат.

Всъщност основните събития в неговия живот наистина потекоха хронологично в съзнанието му, само че това стана по-късно — когато лежеше в ступор под въздействието на силните лекарства. В този наркотичен сън реалното и въображаемото се смесваха и преплитаха. Така видя отдавна покойната си съпруга, заобиколена от деца, каквито нямаха: въображаеми същества, за чието отсъствие никога не бе съжалявал. Разговаря с младите мъже и жени, които бе изпращал да отнемат живота на други. Но във виденията му се връщаха само мъртвите и в думите им нямаше укор, защото никога не бе изпитвал угризения. Смяташе, че ги е лишил от живот, който иначе сигурно би завършил в затвора, в беднота или безпросветно пиянство. Някои от собствените му хора наистина бяха умрели в резултат на жестоко насилие. Но пък беше убеден, че съдбата им е била предопределена още преди пътищата им да се кръстосат. И вярваше, че е коригирал само времето или мястото на кончината им, продължителността и реализацията на предшествалия я живот. Те бяха неговите Жътвари, неговите специални изпълнители. Бе ги подготвял по най-добрия възможен начин за бъдещите им задачи. И, разбира се, за съответната съдба.

Само един от тях се появи в тези видения в реалната си същност. Луис. Гейбриъл никога не бе разбирал истинските причини за привързаността си към този нестандартен човек. Този път обаче получи прозрение. Обичаше го, защото Луис приличаше на него самия.

Изведнъж чу скърцането на стол някъде в стаята. Сега успя да отвори очи малко повече от преди. Бавно, мъчително извърна глава в посоката на шума. На фона на прозореца се мярна сянка, наруши симетрията на хоризонталните бели щори. Силуетът порасна, когато човекът се изправи от стола и се приближи. Позна го веднага.

— Труден си за убиване — рече Милтън.

Гейбриъл опита да отговори, но устата и гърлото му бяха все така пресъхнали. Посочи с очи каната на шкафчето до леглото. Понечи да повдигне ръка, но примигна от рязката болка в нея. Проклетата игла беше като нажежена във вената му! През последните десетина години се бе налагало да влиза в болница два пъти. Първия заради доброкачествен тумор, втория — за бедрена фрактура, но и в двата случая най-много го измъчваха системите. Странно, каза си сега, тук съм за сериозни наранявания, а ме притесняват дребни неща. Сигурно защото са по-скоро досадни, отколкото болезнени.

Новодошлият наля чаша вода, поднесе я към устните му. Докато Гейбриъл пиеше, той внимателно поддържаше главата му с дясната си ръка. Това бе интимен, дори мил жест, но той подразни възрастния мъж. Преди бяха равни с Милтън в сложната вселена, която обитаваха, но вече нямаше да е така, след като бе го докосвал по този начин, който уронваше достойнството и самоуважението му. Няколко капки попаднаха върху брадичката на ранения и гостът ги попи със салфетка. Това още повече усили гнева и неудобството на стария мъж. Но направи всичко възможно, за да не ги покаже, защото то пък щеше да означава да се предаде и унижи докрай. Напрегна воля и с дрезгав шепот успя да произнесе няколко думи.

— Благодаря. Какво се случи с мен?

— Имаш три рани от куршуми. Единият е минал на два сантиметра от сърцето, вторият близнал десния бял дроб, третият раздробил ключицата. Както и да го погледне човек, извадил си голям късмет, че си жив. И не за пръв път, ако не се лъжа?

Милтън наведе глава, за да прикрие изражението си, но в същия миг Гейбриъл затвори очи и пропусна жеста.

— Откога съм тук?

— От два дни. Персоналът е на мнение, че си цяло медицинско чудо. Или може би сам Бог те пази, а?

По устните на ранения заигра подобие на усмивка.

— Само че Господ Бог не вярва в такива като нас — рече той и със задоволство видя как лицето на другия се сгърчи в гримаса. — А ти защо си тук?

Последните думи бяха произнесени с усилие и старият мъж се задъха.

— Че защо да не посетя пострадал приятел?

— Не сме приятели.

— Хайде сега! Добре де, почти приятели — тук Гейбриъл кимна в знак на неохотно съгласие, а Милтън посочи камерата в отсрещния тавански ъгъл. — Погледни, охраняваме те.

— Малко сте закъснели.

— Може би, но се опасявахме, че някой ще се появи да довърши задачата.

— Хич не ти вярвам.

— Няма значение дали ми вярваш.

— Ти ли си единственият посетител?

— Не. Имаше и друг.

— Кой?

— Твоят любимец.

Гейбриъл се усмихна отново.

— Той смята, че раняването ти е свързано с предишните нападения — продължи Милтън. — И сега е тръгнал подир Лийхейгън.

Усмивката на стария угасна и той се загледа в госта.

— А теб Лийхейгън защо те интересува?

— Не съм казвал такова нещо — възрази Милтън и нарочно млъкна, изчаквайки да продължат да го разпитват.

Но Гейбриъл замълча, а по лицето му пробяга особено изражение, сякаш знаеше нещо много тайно и съществено. Другият изчака още малко, но накрая не се стърпя.

— Ти настояваше да науча каквото мога за Лийхейгън и Никълъс Хойл. Макар че може би вече знаеше повечето неща. Във всеки случай попаднахме на аномалия. Използвам тази дума, защото не се досещам за по-точна.

Гейбриъл отново премълча. Очакваше да чуе повече.

— Онзи тип на име Кандич не е бил нает, за да убие Лийхейгън.

Раненият се замисли върху казаното. Главата му все още беше замаяна от силните лекарства и упойката. Мозъкът му действаше бавно и тромаво. Напрегна се да подреди нещата, но не успя. При други обстоятелства би съумял да направи нужната дедукция сам, и то бързо. Сега обаче му бе необходим Милтън да му подсказва. Преглътна и заговори.

— Тогава кого е трябвало да убие?

— Хойл.

— И го е изпратил Лийхейгън?

— Не — поклати глава Милтън. — Някой страничен. Хойл участва в сделки с каспийски нефт. Изглежда има хора, които желаят да го отстранят. Моят източник докладва и друго. Сблъсъците в миналото между Лийхейгън и Хойл са отдавна забравени и от двамата. Или са просто пресилени. Вероятно никога не е имало толкова жестока вражда, както твърди Хойл. Използвали са слуховете за съществуващ между тях антагонизъм за своя обща изгода. Или сами са ги пускали. И са си сътрудничили на базата на принципа „Неприятелят на моя неприятел ми е съюзник“. Да речем, че съперниците на единия търсят информация или помощ от другия, а той съответно го е предупреждавал. Стар номер и понякога извънредно ефикасен. А имат и друг общ интерес — обичат млада плът, при това пределно млада. Правили са си взаимни подаръци поне до момента, когато болестта на Лийхейгън навлиза в критична фаза. Той обаче продължава да прави същата услуга на Хойл. Става дума за девствени момичета. Хойл има фобия и на тема сексуално преносими болести.

— А собствената му дъщеря? — запита Гейбриъл. — Нали беше убита от другия?

— Ако наистина е мъртва, то най-малкото виновникът не е Лийхейгън, а някой друг. Евентуалната й смърт няма нищо общо с вражда между двамата — реална или по-скоро измислена.

— Реална или въображаема… — глухо повтори Гейбриъл.

Чувстваше световъртеж, гадеше му се, а и болката се усили. Значи онова е било капан. Затвори очи. Беше се оказал най-обикновен дърт глупак. И то какъв! Само гледай как гори старо бунище, както гласи небезизвестната поговорка!

— Помогни им! — рече той изведнъж и сграбчи Милтън за ръкава на сакото, надвивайки болката в ръката.

— На кого по-точно?

— На Луис. И на онзи, другия — Ейнджъл.

По-младият издърпа ръкава от пръстите на стария мъж и се върна да седне на стола.

— Няма как — рече след малко. — Дори и след посегателството срещу теб пак няма как да се намеся. Не мога да го направя.

Гейбриъл почувства, че напрежението в цялото му тяло расте. Отпусна глава върху възглавницата, дишането му се учести, стана по-шумно и още по-напрегнато, като на бегач пред финала на тежко състезание. Усещаше, че краят наближава.

— Съжалявам — рече Милтън и се изправи.

— Кажи на Уили — с мъка издума Гейбриъл и усети настъпващия мрак. — На Уили Бру, знаеш кой е… само това, нищо повече…

Стори му се, че другият кимна. Сетне изгуби съзнание.

Къщата бе на парцел от около акър. Самата сграда бе триетажна и се простираше на площ от близо четири хиляди квадратни фута13. Дворът бе ограден с висока, трудна за прескачане ограда. Осветяваха го тела, активирани от детектори за движение, имаше и алармена система, поддържана от частна охранителна фирма със служители, които не се колебаят да стрелят по нарушители.

В къщата се намираше мъж на име Еманюъл Лоуейн със съпругата си Селис и двете им деца Дейвид и Джули, на единайсет и дванайсет години. Преди два дни в дома се бяха нанесли още двама, които говореха рядко, още по-рядко лягаха да спят. Тези мъже пуснаха пердетата плътно и следяха членовете на семейството да не се приближават до прозорците. Освен това наблюдаваха околността с помощта на дистанционно управляеми камери.

Досега Луис не бе попадал в същата тайна квартира, а за Блис само бе чувал. Лоуейн разполагаше с деликатна информация за неколцина централноамерикански политици, а от нея много се интересуваха едни познати на Гейбриъл. На свой ред Лоуейн се нуждаеше от гаранции за сигурността на семейството си, евентуално и от нов живот с нова самоличност някъде достатъчно далеч от всички видове джунгли и хунти.

Гейбриъл бе поел ролята на посредник, а докато вървяха преговорите, Луис и Блис бяха изпратени като допълнителна охрана. За Лоуейн бе пусната поръчка от среди, силно заинтересовани, устата му да бъде затворена завинаги, преди да е успял да сподели информацията с когото и да е друг. А Гейбриъл отдавна вярваше в тезата, че е най-добре сред телохранителите на подобна мишена да има хора с мисловната нагласа на професионални убийци.

Блис бе по-възрастен от Луис поне с десетина години. И за разлика от младежа вече имаше репутацията на високопрофесионален наемник с редица нашумели убийства зад гърба си. По същото време плъзнаха слухове, че е решил да изчезне от публичното пространство и за известно време да мине в дълбока нелегалност. Хората от тяхната професия често си създаваха сериозни неприятели и най-вече сред онези, които не правят разлика между изпълнител и поръчител. За професионалните Жътвари това бе нелепо. Все едно да хвърляш вината върху карабината, куршума или взривното устройство. Както самото оръжие, така и извършителят бе просто инструмент на изпълнението, а в него нямаше нищо лично. Така или иначе този вид логика бе трудноразбираема за претърпелите загуба, била тя персонална, професионална, политическа или финансова.

Гейбриъл обаче не бе готов да се лиши от услугите на Блис. И нареди проверки относно подготовката на последния да напусне организацията, след което, изглежда, изгуби старото си доверие в него. Точно по това време се наложи на семейство Лоуейн да бъде придадена допълнителна охрана и изборът падна върху Блис и Луис.

Работата не беше трудна, по-скоро бе скучна и те убиваха времето по различни начини. Докато семейството спеше, двамата най-често разговаряха за битието на Жътварите и Блис споделяше своя опит. Даваше на Луис съвети, разясняваше му тайните на снайперското изкуство, защото бе един от най-добрите в тази област. Разказваше за произхода на думата „снайпер“ през XIX век в Индия при лова на дивеч и птици. Или за Хирам Бердан, инженер и офицер от Гражданската война в Америка, развил и усъвършенствал снайперската техника. Още по-интересни бяха фактите около английския майор Хескет-Причард, организирал пионерска школа за разузнавачи, наблюдатели и снайперисти през Първата световна война. Тя била първата контрамярка срещу акциите на елитните германски снайперисти, избили немалко британски войници. Блис знаеше много и за съветските майстори стрелци през Втората световна война, както и за неудачите на американците в това отношение. Според него отговорните армейски фактори все още не бяха разбрали, че да въоръжиш един отличен взводен стрелец с оръжие от типа на М1, М1С или М1903 съвсем не знаци, че създаваш снайперист.

Луис слушаше внимателно и попиваше всичко. Бързо схвана, че е задължително да култивира в себе си ценените в един снайперист качества: наблюдателност и инициативност, стабилност и желязна самодисциплина. Даде си сметка също, че има смисъл да работи постоянно върху уменията си, да постигне върхова форма във всяко едно от тях, а и да я запази. Осъзна и огромното значение на отличната физическа кондиция, с нея вървеше самоувереността, издръжливостта и съвършеният самоконтрол. По същата причина не пропуши — представяше си как проклетата тютюнджийска кашлица го издава в засада, а неудържимото желание да запали го прави уязвим — нервен и раздразнителен. Всеки подобен порок би имал отрицателно отражение върху способностите му като изпълнител, най-вече върху емоционалния баланс, предизвиквайки например тревога или угризения в мига, когато се налага да убие.

Най-сетне Блис му отвори очите и за друг изключително важен професионален фактор — умението да се откаже от изпълнението, ако в съпровождащата го ситуация нещо куца. На жаргона на професионалните убийци това се наричаше „отказ“. Жътварите, включително снайперистите, са инструменти на сгодата, на благоприятната възможност, казваше Блис. Особено важна е подготовката — всички аспекти на изпълнението да са изпипани и когато настъпи благоприятният момент. Жътварят да е стопроцентово готов. Всъщност добрата подготовка е майката на сгодата, но понякога намесата на неочаквани фактори я провалят. В такива случаи не е разумно да се рискува. Ще се представи и друга възможност, особено ако изпълнителят владее умението да изчаква.

Следващият ключов момент бе интуицията на истинския Жътвар. Обади ли се тя с тревожни сигнали, най-добре е да зарежеш всичко и да прибегнеш до „отказ“. Блис разказа на младежа за подобен случай в Чили. Мишената му била вече закована в кръстчето на снайпера, пръстът му обирал спусъка, когато най-неочаквано един от охраната се извърнал и погледнал право в прозореца на сградата, където се намирал той. Блис знаел, че би трябвало да е невидим за бодигарда. Било тъмно, той — облечен в черни, неотразяващи светлина дрехи, прозорецът — отлично камуфлиран, сградата — анонимна, мястото и времето — отлично подбрани. Дори карабината била почернена със специален материал. Нямало начин охранителят да го забележи. И все пак… Блис дори и не се поколебал, а незабавно се изтеглил. После се изяснило, че е имало предателство и му бил поставен капан. Но успял да се измъкне от сградата секунди преди клопката да се затвори, изоставяйки снайперската карабина. Гейбриъл взел незабавни мерки предателят да бъде намерен и съответно санкциониран.

— Помни добре — бе подчертал Блис, — имаш само един живот. Твой дълг е да го удължиш максимално. Номерът е да се научиш да усещаш необходимостта от „отказ“.

Така разговаряха до онзи фатален момент. Семейство Лоуейн спеше: бащата и майката в стая на втория етаж, децата — в съседната. Третият етаж бе празен, те дежуряха на първия. Проверяваха ги през половин час, като се редуваха. Радиото предаваше музика на Кони Франсис14, записи от стар концерт. Блис обичаше тази музика, Луис я търпеше от уважение към по-възрастния колега.

Удари два през нощта. Беше време за проверка и ред на Блис, който тръгна към втория етаж. Минаха пет минути, шест, седем, но той не се връщаше. Луис стана от стола, излезе в коридора.

— Блис? Къде си? Какво става? — извика оттам.

Отговор нямаше. Опита уоки-токито, връзка не се получи.

Измъкна пистолета от кобура и изтича по стълбището нагоре. Завари вратата на детската стая отворена, дребните фигурки — на леглата, завити с чаршафи. Нощната лампа на стената бе изгасена. Но миналия път, когато мина оттук, тя светеше? Запали я.

И веднага видя кръвта по чаршафите. Една от възглавниците лежеше на пода, пробита на две места. От дупките се подаваха пух и пера. Луис пристъпи към първото легло, отметна чаршафа.

Дейвид Лоуейн беше мъртъв, възглавницата — цялата в кръв. Сестрата лежеше до него, застреляна в гърба.

Луис реши да се обади за помощ, сетне замръзна на място. В съседната стая се чуха нечии стъпки. Загаси лампата и се прокрадна към междинната врата, която зееше полуотворена. Побутна я бавно навътре, изчаквайки с допрян в стената гръб.

Нищо.

Влезе в стаята и в същия миг към него залитна женска фигура. Кремавата нощница на Селис Лоуейн беше подгизнала в кръв, в гърдите й зееше рана. Съпругът лежеше мъртъв върху леглото отзад. За миг Луис помисли, че тя протяга ръка към него за помощ. След секунда проследи погледа й и разбра, че се опитва да стигне до децата си, за да се погрижи за тях. Хвана я с едната ръка, успя да я задържи права. Жената го погледна и отвори уста в опит да проговори. В очите й светеше отчаяние, сетне то угасна, а с него и животът в нея.

Луис долови стъпките отзад прекалено късно. Опита да се извърне, но усети пистолетното дуло в тила и се отказа.

— Недей — обади се гласът на Блис.

— Защо? — запита Луис.

— За пари. Какво друго? — последва отговорът.

— Ще те намерят.

— Няма да ме намерят. Клекни!

Луис си каза, че настъпва последният му миг. И решен, че няма да умре на колене, се извъртя светкавично, натискайки спусъка. Но Блис го изпревари, а сетне всичко потъна в мрак.

17

Уили Бру и Арно настояха пред Луис да отворят сервиза отново. Той се възпротиви, защото се опасяваше за сигурността им. Двамата обаче упорстваха докрай. Не виждаха себе си в друга роля, освен да свещенодействат в любимия автомобилен рай. Уили изтъкна, че имат поети ангажименти. Множество коли очакват поправка, сроковете изтичат, обещанията висят неизпълнени. Арно запя друга песен — че от безделие не можел да спи.

Откъснат от обстановката в гаража и ежедневната рутина, запълвали живота му години наред, Уили отново бе започнал да се притеснява прекалено много. При него бездействието водеше до тревожни мисли и съжаление по повод редица изгубени неща. Оттук идваше и подтикът да пие. Да удари едно-две, сетне още и още, да удави лошите мисли, да подобри настроението. По природа бе самотник с роля, за която бе просто създаден: в зацапания работен гащеризон, с грес по ръцете, надвесен над някой двигател, да води с машината интимна беседа. С този образ бе познат на клиентите ексцентричният, винаги добродушен собственик на сервиза. Извън него той просто не можеше да бъде Уили Бру.

Ето защо двамата с Арно висяха в гаража и в събота, и в неделя, почти без изключение. Радиото свири в офиса, те бърникат в поредния автомобил, омацани от главата до петите, но щастливи и най-вече спокойни. Работа имаше винаги и предостатъчно. Репутацията им бе отлична, напливът на клиенти никога не секваше. А Уили таеше и отдавнашна амбиция — да върне дадения му преди много години заем. Благодарен беше за голямата услуга навремето, но мразеше финансовите задължения. Парите хвърлят сянка върху всяко приятелство, а отношенията с Луис бяха от особени по-особени. Знаеше с какво се занимава той, но трябваше да се прави, че не знае. Бе наясно с убийствата и кръвта по ръцете му, а трябваше да се преструва, че това не го засяга. Неотдавнашната случка и фактът, че почти бе загубил живота си, правеха връзката с него още по-проблематична. Но Уили съзнаваше, че тя никога няма да бъде прекъсната, поне не и изцяло, защото нещата, които ги свързваха реално, съвсем не бяха само финансови. В същото време си даваше сметка, че върне ли парите, това би било заявка за бъдеща независимост. И тайничко в себе си се надяваше, че ще дойде мигът на една по-трайна раздяла.

Но в момента дългът не бе начело на дневния ред. Отново заобиколен от познатите миризми и предмети, механикът бе потънал в работата, опитвайки да забрави случилото се. Тук бе в стихията си, винаги истински целеустремен, винаги силен. Това бе особено важно след онзи инцидент. Собствената му светая светих бе осквернена и той интуитивно се стремеше да възстанови статуквото. Използвайки сервиза за истинското му предназначение, двамата с Арно на практика пречистваха омърсяването.

А бяха успели да убедят Луис с помощта на Ейнджъл, който застана на тяхна страна. Понякога Ейнджъл се опълчваше на партньора, най-вече когато преценеше, че така му помага да заеме по-реалистична позиция. В такъв случай можеха да се сдърпат и да стигнат до сериозно скарване, но накрая винаги се сдобряваха. В това отношение приличаха на всяка друга гей двойка по света. Но Ейнджъл разбираше Уили по-добре от Луис: най-вече защото отдавна съзнаваше жизнената важност на сервиза за него. Сега си даде и сметка колко го бе уплашило, но и разгневило посещението на двамата убийци. И беше сигурен, че в крайна сметка пред едно продължително и фатално боледуване у дома монтьорът винаги би предпочел да умре от насилствена смърт в гаража. Ейнджъл си я представяше например под вдигнат на крикове екстравагантен „Плимут Фюри“, модел 1962 година, или двуместен „Додж Роял“ от 1957 година. Защото един автомеханик с истинско призвание винаги изпитва нещо специално към изключителния автомобил: то е като привличане, много подобно на сексуалното.

Същата вечер минаваше десет, но те още работеха, без да се смущават от късния час. Радиото свиреше. Станцията пускаше старо злато — Боби Дарин, Тенеси Ърни Форд, „Алвин и Чипмънкс“, все от 50–те и 60–те години. Подборката не бе по вкуса на Уили, но той си мълчеше. Във всеки случай чашата на търпението преля, когато Арно запя фалшиво, надвиквайки „Чипмънкс“.

— Хей, за Бога, спри се! — не се стърпя шефът.

— Кое да спра?

— Да пееш!

— Че аз пея ли?

— Дявол го взел, прав си, това не е пеене. Пей нещо читаво, не с шибания Алвин и някакви си изроди!

— С Дейвид Севил, а? — лукаво завъртя очи Арно.

— Кой?

— Глей, шефе, той е солистът на „Чипмънкс“, Алвин е измислено име. Ето на, не знаеш, а вряскаш. А преди него беше Рос Багдасерян, арменец от Фресно.

— Фресно в Армения ли е, бе, идиот!

— Не бе, казвам ти, че е роден във Фресно, иначе си е от арменски произход. Боже, ама ти съвсем си ошашавял. Гериатрията, брат ми, е кофти нещо!

— Гериатрия, педиатрия, дрън-дрън! Само такива ги знаеш. Нищо полезно. Куфалницата ти е тъпкана с ненужни неща. А иначе да стигнеш до скоростната кутия на доджа, ти трябва географска карта и ядене за пет дни!

— Щом съм толкова кофти механик, защо ме държиш?

— Уволнявал съм те цели три пъти!

— Е, а сетне защо пак си ме вземал?

— Щото си евтин. Зле работиш, ама разходите са ти малки.

— Нали все с боклуци ме храниш!

— И то малки порции — откликна Уили и двамата се разсмяха от все сърце.

Такива си бяха — беззлобни един към друг, истински другари. Смехът им още отекваше из ъглите на гаража, когато Уили неочаквано взе гаечен ключ и отчетливо почука три пъти по металния тезгях. Това беше новоуговорен сигнал: потенциална опасност! Арно грабна бейзболната бухалка. Вече я държеше постоянно подръка. Уили пъхна ръка в джоба и стисна компактния браунинг — неотдавнашен подарък от Луис.

Арно наостри уши и сега ясно чу почукването. Някой беше отвън в мрака, вероятно искаше да влезе. А напоследък държаха вратата постоянно заключена.

— Мамка му — рече Арно, — кое време е, а?

Уили с измъкнат пистолет закрачи към вратата и надникна през плексигласовото прозорче. Сетне натисна ключа за външното осветление.

Отпред стоеше мъж в дълга връхна дреха с ръце в джобовете. Въоръжен ли беше? Кой знае!

— Вие ли сте Уили Бру? — попита мъжът.

— Аз — рече механикът кратко — не беше от онези, дето говорят без мярка.

— Нося съобщение за Луис.

— Не познавам такъв.

Мъжът се доближи плътно до вратата, почти допря лице и заговори тихо, сякаш не беше чул какво е казал Уили.

— Предавам съобщение от неговия ангел хранител. Луис знае за кого става дума. Кажете му да зареже задачата и незабавно да се връща заедно с приятеля си. Нужен е отказ — той ще разбере. Кажете му още, че Хойл и Лийхейгън играят в комбина. Запомнихте ли?

Някакъв вътрешен глас прошепна на Уили, че непознатият се опитва да направи услуга на Луис, колкото и объркано да звучеше предаденото послание. И да продължава да отрича връзката си с Луис, ще бъде безполезно. Може би дори ще нанесе вреда.

— Щом като е толкова важно, защо не му го кажете лично? — запита механикът.

— Няма как — отвърна онзи отвън. — Намира се някъде извън обхват. Затова обади ли ви се, предайте му думите ми.

— Тук никога няма да се обади — поклати глава Уили. — Той така не работи…

— В такъв случай изобщо не го чакайте — няма да се върне — отсече мъжът и си тръгна.

Монтьорът се поколеба само за частица от секундата. Сетне отключи вратата и изтича след него, като прибра оръжието в джоба на комбинезона. Настигна го на улицата. Посетителят тъкмо протягаше ръка към задната врата на лъскав черен автомобил. Беше линкълн, спрял така, че да не се вижда от вратата на сервиза. В същия миг от шофьорското място изскочи едър млад мъж с хладни сиви очи и бръкна в пазвата на сакото. Носеше официален тъмен костюм и съвсем не приличаше на шофьор. Уили благодари на Бога, че се бе досетил да прибере браунинга, и веднага протегна ръце встрани, максимално далеч от джобовете.

— Хей, секунда, моля! — викна той и непознатият се извърна. — Кой сте вие?

— Казвам се Милтън. Луис ме познава.

— Но това не върши работа. Нямам връзка с тях двамата. Вие не можете ли да направите нещо?

— Не.

— Но аз не зная дори къде се намират… — рече Уили и веднага долови унизително умолителната нотка в гласа си, но не изпита срам.

Наистина Ейнджъл бе споделил нещичко с него, но то не казваше много. Дори го учуди, че му се доверява подобна информация, но пък в оня момент не му беше до такива неща. Единствената му мисъл бе час по-скоро да се завърне в любимия сервиз. Всъщност знаеше името на град на север. Но какво би могъл да направи сам? Беше просто един застаряващ, пълен мъж в гащеризон с пистолет, който не би желал да използва.

Обаче след Арно Луис и Ейнджъл бяха най-близките му хора. Каквито страхове и резерви да имаше спрямо тях, те го бяха спасили навремето, бяха му правили услуги и в по-късни години. Не хранеше илюзии, че Луис бе проявил алтруизъм. Не, чисто и просто му е било изгодно не друг, а Уили да остане в сградата, станала негова собственост. А за причините не се и досещаше. Но му бяха помогнали да запази онова, което ценеше най-много на света. Това се бе случило преди много, много време, а днес ситуацията бе по-различна. Обаче те се държаха като истински приятели. Платиха разноските на празненството за рождения му ден. Направиха му и изключителен подарък — часовник „Ролекс“, модел „Събмаринър Ойстър“. Никога не бе притежавал такава вещ. За миг бе понечил да я скрие при най-ценните си неща, но сетне размисли. Ще го носи, докато е жив, и ще му се любува.

Беше им длъжник и трябваше да им помогне. На всяка цена. Дори и това да значеше да клекне на колене по средата на улицата и най-унизително да моли някой непознат.

В същото време посетителят, изглежда, промени решението си.

— Целта им е да убият човек на име Артър Лийхейгън. Той живее в североизточната част на щата Ню Йорк, в Северен Адирондак. Е, сега вече знаете къде се намират. Какво ще направите по въпроса?

Сетне отвори вратата и се качи в автомобила. Мъжът с хладните, безизразни очи остана навън още малко, вперил тежък поглед в Уили. После седна на волана и потегли.

18

Заключиха вратите на сервиза. Изгасиха радиото, после и лампите около вдигнатите на хидравлични крикове две машини, които ремонтираха. Автомобилите останаха сами в мрака, две тъмни маси като забравени на операционните маси пациенти.

Уили и Арно се прибраха в малкия офис, задръстен с фактури, надраскани на листчета бележки и зацапани с машинно масло картонени кутии с резервни части. Тук имаше само един стол и на него се настани шефът. Помощникът, дребен, с несъразмерно едра глава, седна направо на пода. Уили си помисли, че прилича на гаргойл, фантасмагорична готическа гротеска, сякаш току-що свалена от покривните ъгли на някоя стара сграда. В ръцете им се появиха чаши, наляха си бърбън — „Мейкърс Марк“. Сега повече от всеки друг път бе време за нещо по-силно.

— А може да не е толкова зле, а? — замислено рече Арно. — И друг път са изпадали в кофти ситуации, пък са се измъквали…

Думите му не звучаха бодро, в тях се долавяше тревога.

Уили отпи глътка и направи физиономия. На вкус беше отвратително. Защо ли държеше такъв боклук? Подарък от доволен клиент, ама не ще да е бил сериозно благодарен, щом не е купил по-добро качество. Още навремето смяташе да изхвърли шишето, ама все си казваше, че може да му дойде ред. И ето — точно така се бе получило.

— В края на краищата няма ли начин да се обадим на ченгетата? — плахо добави Арно.

— О, не.

— Искам да кажа, ще измислим някакво обяснение изчелото на помощника се сбърчи в размисъл, сякаш вече съчиняваше нещо, което да звучи достоверно за пред полицията. — Иначе пък сами с нищо не можем да помогнем. Ти поне можеш да стреляш, а пък мен и за това не ме бива.

Уили кимаше тъжно в знак на съгласие.

— Виж, не ме разбирай погрешно — продължаваше Арно. — Бих направил всичко, което кажеш, но аз само от коли разбирам. С какво можем да бъдем полезни? Кажи де!

— Гади ми се от това! — избухна Уили и избута чашата встрани, но не стана ясно какво има предвид — уискито или ситуацията.

Сетне затвори очи и стисна глава с двете ръце, при което пръстите му почти побеляха от напрежение.

Арно се загледа в работодателя и по лицето му се изписа искрено съчувствие. Вярно би било да кажем, че го обичаше от все сърце. Безусловно и предано, макар че не би посмял да го изрече на глас, защото шефът не търпеше подобни лиготии. А му бе дал работа и му бе помагал стотици пъти. В сервиза се чувстваше като у дома си, дори повече, отколкото в претъпканото с книги и периодика апартаментче. Уили уважаваше уменията и знанията му, макар че рядко го показваше с жестове или с думи. Беше и най-добрият му приятел, всъщност и единственият. Когато майка му почина, беше се обърнал към него за помощ. Заедно отнесоха ковчега й до гроба, те бяха и единствените опечалени хора там, като изключим професионалните лица. Уили бе най-качественият механик, когото познаваше, беше и най-честният човек на света. За него би направил всичко, би дал всичко, ама просто всичко. И живота си дори.

Но не и за Луис или Ейнджъл. Втория харесваше, той винаги се държеше приятелски, човешки, естествено. Не и първият. Него не го харесваше, той имаше ужасяващо излъчване и го плашеше до полуда. Съзнаваше, че е човек, когото би трябвало да уважава — влиятелна, силна, при това смъртоносна личност. Само че далеч повече уважаваше Уили. Той бе спечелил този респект с делата и най-вече с човечността си. Луис внушаваше уважение, но и страх, все едно че имаш насреща си пантера, защото само идиот би пренебрегнал нещо толкова реално опасно. Но това не означаваше, че трябва да другарува или съжителства с такъв хищник.

Отлично помнеше разговора с Уили онази паметна сутрин. Пристигна в сервиза с нагласата, че този е последният му работен ден. Шефът обаче го посрещна с кафе и прясно изпечени понички, целият офис приятно ухаеше на тях. Сетне му разказа за Луис и неговото предложение и изложи убеждението си, че няма друг избор, освен да приеме. Точно така се бе изразил, отлично помнеше. Приема заема, защото няма как, но го прави с нежелание, кажи-речи насила. Уили бе достатъчно печен в житейско отношение, за да знае, че никой не прави подобни благодеяния безкористно и без определени условия. По онова време Арно изпитваше голяма благодарност, че запазва работата си, и не даваше и пет пари какъв е човекът, отпуснал заема. Ако ще да е и с рога и копита, голяма работа.

Това отношение се промени, след като се запозна лично с Луис и усети физическото му излъчване. А то щеше да хвърля постоянна сянка върху онова, което преди появата му бе напълно нормален, законен бизнес. Присъствието на Ейнджъл донякъде смекчи ситуацията, но страшната сянка остана и двамата с Уили работиха под хладното й було в продължение на много години. И по този повод Арно негодуваше постоянно, макар и тайно.

Сега Луис и Ейнджъл бяха в беда. Арно знаеше, че предприетите от тях действия са в отговор на случилото се по-рано. Разбираше, че не са имали особен избор в това отношение. Даваше си сметка, че сигурността на Уили и неговата собствена до голяма степен зависят от техния успех и собственото им оцеляване. А в същото време се страхуваше. Съзнаваше, че надвисналата заплаха е ответна мярка срещу минали действия на Луис. Никой не убива ей така, без нищо. И не искаше Луис и Ейнджъл да умират, но му беше ясно защо някой друг желае тяхната смърт.

Внезапно Уили се изправи и трескаво започна да рови в купищата бумаги по бюрото. Избута встрани кутия с болтове и гайки, тя падна на пода и се разсипа. С нея се разпиляха и цял куп неплатени сметки, но този път намери онова, което търсеше. Беше парцаливото тефтерче с адреси и телефони. Разлисти го и се спря на сектора Н–П.

— На кого ще се обаждаш? — любопитно запита Арно, дори се опита да се пошегува. — Да не би на някое ченге, а?

По лицето на Уили заигра странна усмивка. Това не се хареса на помощника, той си каза, че шефът май започва да изкукуригва.

— В известен смисъл на думата, да — бе тайнственият отговор.

Сетне взе химикалка и започна да пише номера — първо 1, сетне 2-0-7 и тогава Арно се досети с кого иска да се свърже. Наля си уиски, доля и на Уили.

— Е, късмет! — вдигна чашата той.

Ще вика Детектива, значи нещата определено ще загрубеят. Само дано да не пострада той или Уили.

Последният тръгна към бара на Нейт, за да се обади оттам. Опасяваше се, че ФБР подслушва телефонната линия на сервиза. А може да са му поставили скрит микрофон в офиса? Но пък въпреки ужасната бъркотия там познаваше до сантиметър своята територия. И най-малката промяна би привлякла вниманието му. Телефонът обаче бе съвсем друго нещо. Гледаше телевизия редовно, знаеше, че техниката от времето на студената война бе останала безвъзвратно в миналото. Отдавна вече нямаше нужда да пъхат разни устройства в слушалката. Сега разполагаха с невероятни възможности. Могат да познаят и какво си закусвал например — насочват някаква джунджурия към корема ти и готово. И с джиесема трябваше човек да внимава. Луис му бе обяснил колко лесно е да го засекат. Защото апаратчето действа като портативен електронен маяк дори и когато е изключено. Затова единственият номер да се направиш невидим е да извадиш батерията. Тези неща безпокояха Уили повече от всичко друго. Вярно, не би отишъл да живее някъде в изолация на майната си, но пък не му се искаше да улеснява копоите от явните и тайните служби. Ужасно ненавиждаше възможността някой да го подслушва и следи къде ходи. При това съзнаваше, че поради връзката му с Луис може да разследват евентуално и него. Значи си струваше човек да е предпазлив.

Когато влезе в бара, Нейт махна с ръка в знак на поздрав, но Уили отвърна само с гримаса, защото мислеше за друго.

— Едно кафенце? — предложи Нейт.

— Налага ми се да използвам твоя телефон — помоли Уили и кимна към задната част на бара, където бе насядала шумна компания млади жени в съседство със стенния монетен апарат. Нейт долови напрежението в гласа и изражението на новодошлия. Ясно бе, че има спешна нужда да води дискретен разговор.

— О, да. Разбира се, влез в офиса и затвори вратата.

Уили благодари и бързо се вмъкна в уютното помещение. Телефонът бе стар, с шайба и той изруга: веднъж да бърза и да му се случи такава антика! Първо набра службата за телефонни услуги и остави съобщение за Луис и Ейнджъл. Формулира го с точните думи на Милтън и термина „отказ“ с надеждата, че все някой от двамата ще провери дали има нещо за тях. Сетне се обади в Мейн. Детектива не си беше у дома, затова реши да го потърси в портландския бар, където работеше сега. Как обаче се казваше пустото заведение? Загуби време, но се сети — „Голямата изчезнала мечка“! Номера взе от 411. Отсреща отговори жена, каза му да почака. Някъде отзад приглушено звучеше музика, Уили се притесни още повече. След малко Паркър се обади.

— Уили Бру съм — рече механикът задъхано.

— О, здравей, Уили. Как я караш?

— Горе-долу, долу-горе. Не си ли чел вестници?

— Не съм, бях извън града за известно време, на открито. Току-що се връщам. Защо?

Уили му предаде накратко случилото се. Детектива слушаше търпеливо, без да го прекъсва. Биваше го за слушател, не задаваше излишни въпроси. При това бе удивително спокоен и в това ужасно приличаше на Луис.

— Знаеш ли къде се намират?

— В северната част на щата. Някъде около Масена. Човекът, който ме предупреди, спомена името Артър Лийхейгън.

— Имаш ли указания какво да правиш, ако нещо се обърка?

— Само за служба телефонни услуги. Оставям съобщение, те си го получават. По принцип, когато пътуват, проверяват на всеки дванайсет часа. Вече го направих, но не зная кога и дали са го получили. И виж… не зная как да постъпя… не е редно да седим и да чакаме.

Детектива отмина последните думи, при това дори и не запита за джиесеми. Просто знаеше.

— Повтори името, което са ти предали.

— Лийхейгън. Артър Лийхейгън.

— Добре. Ти в гаража ли си?

— Не, от Нейт се обаждам. Мисля, че ми подслушват телефона.

— А защо така мислиш?

Уили допълни предишния си разказ с фактите около посещението на федералните агенти.

— Хммм. Дай ми номера, откъдето звъниш.

Уили го продиктува, сетне затвори. В същия миг на вратата се почука тихо.

— Влез.

Показа се Нейт. Носеше чаша с два пръста бренди.

— Рекох си, че ще имаш нужда. Заведението черпи.

Уили благодари, но отказа алкохола.

— Не бива. Очертава се дълга нощ.

— Да не е убит някой?

— Засега не — отвърна механикът. — И дай Боже, нещата да останат в същото положение.

Час по-късно се завърна в сервиза. Арно беше в офиса, но бутилката с уискито бе прибрана и миришеше на прясно сварено кафе.

— Искаш ли? — запита помощникът.

— Разбира се.

Уили огледа лавиците — търсеше атласа на националната автомобилна асоциация. Намери го и разлисти картите на северните райони в щата Ню Йорк. Арно наля кафе в голяма керамична чаша, добави мляко и я побутна към дясната ръка на шефа.

— Е, и? — запита той.

— Налага се да пътувам.

— Там ли ще ходиш?

— Ами да.

— Смяташ ли, че идеята е добра?

Уили помисли секунда, две, сетне отсече.

— Не. Вероятно не.

— Детектива ще дойде ли?

— Да.

— С кола ли?

— Да.

— Не е ли по-добре да вземе самолет? За по-бързо?

— С оръжие на самолета ли? Не става, брат ми.

Арно премълча, а Уили се огледа. Какви дрехи да вземе? Да свали ли комбинезона? Но с него се чувстваше най-добре, затова реши да облече отгоре старото яке.

— Ти стой тук, чуваш ли? — нареди на помощника. — В случай, че се обадят.

— Вече ти казах, че никъде няма да мърдам. За такива неща не ме търси.

— Рекох си, че поне ще предложиш да помогнеш — поклати глава Уили. — Ей така. От кумова срама, ако не за друго. Както в уестърните.

— Недей така, шефе. Ти скандинавски уестърн гледал ли си?

— Май не — отвърна Уили и махна с ръка.

Излязоха през задната врата на сервиза. Там стоеше старото му шелби. На външен вид изглеждаше скапан, обаче и двамата знаеха, че едва ли в Ню Джърси има по-добре поддържан автомобил.

— Е, хубаво — рече Уили.

Арно кимна, но не посмя да направи нищо повече. Искаше му се да го прегърне, да го потупа по гърба, да каже една мила приказка. Но знаеше, че няма да се получи. Затова само стисна ръката му и го посъветва да бъде внимателен.

— Ти да се грижиш за сервиза — наставнически отвърна Уили. — И слушай сега внимателно: ако нещата се сговнят, просто заключваш и се разкарваш оттук. Сетне ще се обадиш на моя адвокат. Старият Фрийдман знае какво да прави. Споменат си в завещанието ми. Умра ли, няма да имаш грижи.

Арно се ухили.

— Ех, шефе, защо не си казал, бе? Де да знаех — досега да съм те гътнал!

— Ами. Щеше постоянно да мрънкаш да ти дам парите предварително, нали?

— Бог да те пази, шефе.

— Ще ме пази той. И да не плащаш сметки, докато ме няма, чуваш ли?

Уили се качи в колата и запали. Махна за сбогом от прозореца и натисна газта. Арно се върна в офиса и забеляза, че кафето му не е докоснато. Това го натъжи.

Пътят на север бе дълъг. Трябваше някъде да направи почивка. Блазнеше го да се отбие за кафе или нещо безалкохолно, но знаеше, че не може да разчита на пикочния си мехур. Сетне ще му се налага да спира на всеки двайсет минути, за да се облекчава. Слушаше радио с носталгия, докато сигналът започна да заглъхва. Порови в жабката, откри стара касетка на Тони Бенет и пусна нея.

В стомаха усещаше неприятно стягане. Отначало си каза, че е от страх, после реши, че е симптом на нетърпението, с което очаква развръзката. Прекалено дълго бе живял заседнало, без да променя динамичния си стереотип, без да се лишава от любимите неща, но и без да си позволи динамика, нещо извънредно, да речем по-палаво. Смяташе, че това време безвъзвратно е отминало, останало в младостта. И ето сега се задаваше възможност да го направи.

Опипа браунинга в джоба на гащеризона. Този път му се стори малък и лек за сериозна работа, в същото време като че излъчваше топлина и особена сила. Опита се да си представи как го използва. Знаеше, че е оръжие за убиване отблизо, само че досега не се бе случвало да гледа човек в очите и да стреля в него. Помисли за смъртта. Не че го беше страх, не, сигурен беше в това. Не го плашеше фактът, че няма да го има повече на този свят, обаче начинът на раздялата с живота е съвсем друго нещо. Е, какво толкова? Нали е на възраст, когато човек вече възприема смъртта като обективна реалност, не като абстрактно понятие.

Най-много се притесняваше да не подведе Ейнджъл и Луис или Детектива. Не биваше да става така. Молеше се Бог да му даде сили и кураж да се справи с всяко предизвикателство.

Бе изчислил, че са му нужни около шест часа от Куинс до мястото на срещата с Детектива. Пътят дотам минаваше предимно по магистрали, затова средната му скорост не падна под 80 мили в час. Сетне сви по шосе 87, където и теренът, и пътят бяха далеч по-лоши, затова трябваше да намали. По магистрала с шест платна човек просто не забелязва природата, там рядко може да се види и убито от автомобил животно. По второстепенните шосета природата те притиска от двете страни: дърветата сякаш протягат клони към колата, единствените светлини са твоите и отблясъкът на монтираните в настилката светлоотражателни тела.

По едно време заваля. Дъждовните капки почукваха в прозореца и играеха в двата лъча на фаровете. Нещо доста едро и тъмно на цвят прелетя ниско и без малко да се удари в предното стъкло. Помисли си, че е прилеп, но си даде сметка, че толкова големи прилепи няма, освен в научната фантастика и филмите на ужасите. После се досети, че сигурно е тръгнал на лов бухал. Изпита странно удоволствие — досега бе виждал такива птици само по телевизията или в зоологическата градина. Но дори и там не би могъл да си представи колко огромни изглеждат те в нощен полет на живо. Въздъхна с облекчение: добре, че се разминаха, иначе това чудовище току-виж отнесло предния прозорец, а с него и главата му.

Уили беше градски човек, по-точно нюйоркчанин. Прострялата се на шир и длъж зеленина наоколо бе за него сравнително рядка гледка. Не че бе лишен от нормалния човешки усет към природата. Но Ню Йорк бе различен от другите щати. Обликът му се определяше от гигантския едноименен град, за разлика от което и да е друго място в страната. Споменете ли Ню Йорк пред някого, било американец или чужденец, той тутакси си представя небостъргачи, жълти таксита, бетон и стъкло, но едва ли ще се досети за планините Адирондак, реката Сейнт Лорънс, водопадите, гъстите гори.

Хрумна му, че Ейнджъл и Луис са минали по същия път и сега той върви по дирите им. Мисълта дойде с прилив на прясна енергия и като че подсили решимостта му. Погледна километража и си даде сметка, че има не повече от час до мястото на срещата. Отново усети същото стягане в корема, а пистолетът сякаш натежа в джоба му.

Погледна напред и натисна газта.

19

Както и приятелите му преди него, Уили мина през поредицата градчета и гори, за да навлезе в район с множество мотели и казина недалеч от канадската граница. Тук бе идвал само веднъж, и то преди много години — на път към Ниагара по време на медения месец със съпругата си. Сигурно е бил откачен, но пък какво ли не прави любовта. Освен това тогава и той, и жена му не бяха особени почитатели на лятото. Тя бягаше от градските жеги, а на него му бе дошло до гуша от виетнамския зной и постоянното потене. Ниагарската гледка му се стори наистина величествена, макар че проникналият дълбоко в костите му мраз би трябвало да го предупреди за бъдещето на семейния живот. Госпожата пък бе заявила, че водопадите сигурно са още по-красиви и неотразими зиме, заобиколени от лед и сняг. Днес, давайки си сметка за всичко, което се бе случило впоследствие, Уили си каза, че още тогава е трябвало да я напъха в голям варел и да го засили в бушуващата водна стихия.

Веднага зърна мустанга на Детектива. Беше на паркинга на „Мечешката бърлога“ — ресторант и любима спирка на тираджиите на около десетина мили от Масена. Погледът му се задържа върху колата с гордост и удоволствие. Нали той му я беше намерил, при това здравата бе смъкнал продажната цена. В сервиза я разглоби част по част, замени всичко износено с ново, настрои двигателя да работи като часовник. В момента се чувстваше като учител, който среща любим бивш ученик и се наслаждава на големите му успехи в живота. Тръгна срещу мустанга, почти очаквайки колата да го познае и радостно да му бибипне. Обиколи я няколко пъти, надникна в купето и кимна одобрително. Изглеждаше почти перфектно, като се изключат няколко дребни драскотини по боята и леко износените грайфери на задните гуми. Искаше да надникне и в двигателя, но сега не му беше времето. Вероятно и в Мейн се намират добри механици, но бе сигурен, че никой не обича своите коли като него самия. Потупа предния капак, както се гали любим кон, и влезе в ресторанта. До вратата зад стъклени витрини се кипреха няколко препарирани мечки. Когато доближи, забеляза, че тук-там козината им е окапала. Кой знае защо, това го потисна. Побърза да се отдалечи.

Минаваше шест часът, отвън вече леко светлееше. Дъждът бе спрял, но небето сивееше смръщено, сигурно пак се канеше да вали. „Мечешката бърлога“ се оказа голямо заведение, но половината сепарета бяха вече заети, някои от клиентите закусваха, други пушеха. Уили се понамръщи, но нюйоркските забрани не важаха тук. Я се опитай да запалиш в нюйоркско заведение! Веднага ще връхлети някое ченге, ако, разбира се, преди това не скочат да те бият изнервени посетители от съседни маси.

Детектива седеше в дъното на залата, в червено сепаре с възглавници от изкуствена кожа. На прозоречния перваз до него имаше направена от дървени стърготини имитация на купа сено със забити отгоре миниатюрни бостанско плашило и пластмасови тикви. Паркър бе в тъмносини джинси, черна тениска, черно яке военна кройка. Не беше свалил якето, въпреки че помещението беше добре затоплено, защото отдолу носеше пистолет. След като щатската полиция бе отнела разрешителното му, би трябвало да е предал всичките си оръжия. Механикът обаче знаеше, че това важи само за официално регистрираните. Защото както Луис, така и Детектива не бе човек, който декларира всичко, което притежава.

На масата пред него стоеше чаша кафе и остатъци от порция хемендекс. Уили седна отсреща и келнерката се появи веднага. Поръча кафе и препечени филийки, но не чувстваше глад. Не беше и много уморен. Това го изненада, но обикновено спеше по четири-пет часа на денонощие.

— Видях, че не можа да отминеш мустанга, без да му се порадваш — засмя се Детектива.

— Колите са ми като деца — отвърна монтьорът. — Все едно при мен се раждат, през ръцете ми минават и винаги ми се е искало всички да са добри към тях.

В същия миг видя, че Паркър примигна, думите му като че попариха усмивката му. Изруга се мислено — не биваше да говори за деца. Човек, загубил дете, винаги носи незараснала рана.

— Как работи двигателчето? Създавало ли е неприятности? — залита тромаво, бързайки да стъпи на по-безопасна почва.

— Не, върви отлично.

— Е да, като не стрелят по него.

Не бе забравил, нито простил на Паркър за предишния мустанг, също доставен и прецизно ремонтиран от него. Някой обаче го бе направил на решето в отдалечен, забравен от Бога град в Мейн и ремонтът се оказа просто невъзможен. Уили настояваше да му го докарат в Куинс, беше готов да плати и разноските, но Ейнджъл прецени, че идеята не е добра. Знаеше, че гледката ще бъде прекалено шокираща за него — все едно, че вижда любим приятел в ковчег.

— Старая се да избягвам престрелките, поне когато е възможно — с извинителен тон рече Детектива.

Уили се поблазни да отвърне — „аха, стараеш се — вятър, нали те зная“, — но успя да надвие себе си. Паркър неудържимо привличаше куршуми, ножове, юмруци, изобщо всичко, което може да причини тежка телесна травма. И в момента му се струваше напрегнат, готов за сблъсък.

Закуската пристигна и за миг отвлече мислите му в друга посока. Кафето беше вкусно и силно. С благодарност отпи, усещайки как организмът реагира на прилива на захар и кофеин.

— Тук може ли да говорим? — запита той след втората глътка.

— Не бих казал. Хапни, после ще идем в колата. Не са се обаждали, нали?

— Не — отвърна Уили и в същия миг джиесемът му изписука.

Трескаво забърка по джобовете обнадежден, но когато извади апаратчето, видя, че е получил стандартното съобщение — „Добре дошли в Канада!“.

— Не сме в Канада, нали? — запита той удивено.

— Не сме, освен ако не са преместили границата — засмя се Детектива.

— Мамка им канадска! — изруга механикът, усещайки как разочарованието му се превръща в гняв. — Глупости разни! Като няма какво друго да измислят.

Искаше да зададе куп въпроси, на първо място дали тук са само те двамата. Но захапа едната филийка и потисна любопитството. Знаеше, че Детектива е печен, познава си работата отлично. Ейнджъл и Луис го бяха казвали десетки пъти, а той вярваше на преценките им. В същото време си повтаряше, че двама души не са достатъчни за онова, което предстоеше. Колкото и да бе загрижен за приятелите си, едва ли бе готов да загине безсмислено. Внезапно му хрумна, че положението е направо отчайващо, какво друго би могло да се каже? Човек трябва да е реалист. Премина и желанието му да яде, а то и без това не беше голямо. Захвърли филийката в чинията, извини се и се упъти към тоалетната. Там наплиска лицето и врата си със студена вода, избърса се с книжни салфетки и излезе.

Сметката беше платена, а Детектива го чакаше на вратата. Сигурно съзнаваше какво чувства Уили, но с нищо не го показа.

— Трябва ли да вземеш нещо от колата?

— Не. Каквото ми е нужно, си е в мен — отвърна механикът и инстинктивно потупа браунинга в джоба на якето.

Почувства се нелепо. За какъв се има, по дяволите? На гангстер ли се прави? От онези, дето ги гътват по средата на филма. Детектива го изгледа изпитателно. Сигурно му четеше мислите.

— Уили, добре ли си? — загрижено попита той.

— Хей, не искам да се правя на някой от ония… — извинително рече Уили. — … като Мръсния Хари… просто не ме бива за такива неща. Не съм свикнал.

— За утешение ще ти кажа, че мен ме бива за такива неща, често ги правя и пак не съм свикнал — потупа го по гърба Паркър и го поведе навън.

Качиха се в мустанга и потеглиха. Изминаха може би миля до първия празен паркинг. Детектива влезе в него и загаси мотора. Сетне извади десетина листа хартия. Бяха компютърни разпечатки на сателитни снимки с много добро качество. На едната имаше голяма сграда, изглежда, нечий дом. На други се виждаха град, пътища, реки и полета.

— Откъде ги имаш тези неща? Да не би от ЦРУ? — наивно запита Уили.

— Ами, от „Гугъл“, търсачката — отвърна Паркър. — Човек, ако рече, и план за нападение на Китай може да разработи с помощта на персонален компютър и интернет. На юг от тук Артър Лийхейгън има цял комплекс сгради и терени. Ето това е главната къща, строена е край езеро. Изглежда, че има и два пътя, за навътре и навън, те минават над река. От снимките личи също, че земята му е заобиколена с вода почти отвсякъде. Изключение са две тесни ивици на север и юг, където реката стига почти до езерото, но сетне се отклонява. Южният път се извива на северозапад, а северният — на югозапад, и по този начин почти се срещат близо до къщата на Лийхейгън. Пресичат ги две други шосета, те вървят от север на юг, първото е близо до реката, второто — на миля и нещо.

Детектива обясняваше и сочеше с пръст на снимките. Уили нямаше компютър, не познаваше тази техника. Смяташе, че му е късно да се занимава с такива неща, пък и от работа къде ти време за компютри. Представата му за „Гугъл“ беше далечна и неясна, не би могъл да обясни какво точно разбира под търсачка дори и на самия себе си. Но беше впечатлен от обясненията на Детектива и показаните снимки.

— Носиш пистолет, нали? — запита по едно време Детектива.

— Да. Луис ми го подари.

— Значи е добър. Стрелял ли си скоро?

— Не, май от Виетнам не съм.

— Оръжията не са се променили много. Я го покажи.

Уили измъкна браунинга и му го подаде. Беше модел от преди 1995 година, със синя оксидация. С пълна пачка от 13 патрона, а не десет и тежеше около килограм. В момента в цевта нямаше патрон, показваше го индикаторът на екстрактора.

— Чудесен и лек — отсече Паркър. — Не е нов, но е запазен и отлично чистен. Имаш ли резервна пачка?

Уили поклати глава в знак на отрицание.

— С малко повече късмет няма и да ти е нужна. Наложи ли се да презареждаме, значи насреща си ще имаме доста хора. А щом сме малцинство, то няма да има и особено значение.

Механикът усети хладни тръпки по гърба. Думите никак не бяха окуражителни.

— Може ли да запитам нещо? — рече той неспокойно.

— Разбира се.

— Само ние двамата ли сме? Виж, Чарли, да не се обидиш, ама какво са двама души? Нищо работа.

— Не, няма да сме само ние. Има и други.

— Къде са?

— Заминаха по-рано — отвърна Паркър и погледна часовника си. — Всъщност след малко ще се срещнем с тях.

— Може ли още един въпрос? — обади се отново Уили, докато другият палеше двигателя.

— Давай.

— Имаме ли план?

Детектива го изгледа.

— Че разбира се. Да не ни улучат.

— Харесва ми! — възкликна Уили с много чувство.

Детектива запали фаровете. Уили се вгледа и реши, че бият малко нагоре, но не каза нищо. За тях ще се погрижи по-късно, могат и да почакат. Сега в ума му беше друго — дали ще стрелят по тях, колко ли критично ще бъде положението? Във Виетнам е бил под вражески обстрел, но куршумите го бяха отминавали. Надяваше се и сега да е така. И все пак по-добре е да има предварителна информация. Виждал бе ранени с доста различно поведение. Някои крещяха и ревяха от болка. Други мълчаха, издържайки на агонията, а трети се шегуваха, сякаш раняването им е нещо незначително. Най-сетне не се стърпя и зададе въпроса.

— Теб ранявали ли са те?

— Ранявали са ме, да — отвърна Детектива.

— И какво?

— С една дума, не е за препоръчване.

— Знаеш ли, точно това си казвах — замислено отвърна Уили.

— Но пък моят случай не беше типичният. Бях потопен в ледена вода и предполагам, че когато ме раниха, организмът ми е бил вече в шок. Първо куршумът беше обикновен и мина през мен, вместо да се пръсне в тялото ми. Уцели ме тук, предимно в мастна тъкан — показа Паркър мястото на раняването. — Не помня и да ме е боляло в началото. А когато излязох от водата, ме заболя адски. Само че имаше една… една жена, която познавах, тя бе преминала сестринска подготовка и ме заши. После бях на крак още поне два часа. Сам не зная как съм съумял. Във всеки случай бил съм в продължителен шок. Тогава и тримата с Ейнджъл и Луис бяхме загазили здравата. Случва се ранени да действат, защото просто се налага, движи ги адреналинът. Иначе няма как, сам разбираш. А бяха отвлекли дъщерята на Уолтър Коул и ако не бях издържал…

Механикът бе чувал част от тази история от самия Ейнджъл.

— Два дни по-късно колабирах. Лекарите казваха, че било забавена реакция. Бяха избити и предните ми зъби и докато ми ги правеха, болеше не по-малко от самата огнестрелна рана. Опитваха да ме задържат в болницата, но отказах и се прибрах у дома. Доста време мина, преди да престана да усещам раненото място. И до ден-днешен при определени движения чувствам болезнено опъване там. Казах ти вече — не го препоръчвам никому.

— Разбирам — кимна Уили.

След малко излязоха от главното шосе и свиха на юг. Детектива намали скоростта и започна да се оглежда. Скоро стигнаха до второстепенен път с табела „Частна собственост“. Паркър пое по него и не след дълго отпред се показа мост. Тук спряха и останаха в колата, напрегнати, наострили слух. След малко сред дърветата отсреща се мярна светлина. Извърна глава вляво — спътникът му вече държеше пистолет. Извади своя и свали предпазителя. Паркър го погледна и кимна одобрително.

Излязоха от автомобила едновременно и тръгнаха към светлината. Тя идваше от купето на кола с разбит страничен прозорец и отворена врата, а в нея лежеше убит мъж с рана в гърдите. Автомобилът беше „Шевролет Тахо“. Паркър заобиколи колата внимателно и тръгна да огледа съседния терен. Недалеч попадна на друг труп — също мъжки. Човекът лежеше по очи, прострелян в тила.

— Кои ли са? — запита приближилият се Уили.

Паркър клекна и докосна кожата на мъртвеца с опакото на ръката.

— Не зная. Но е минало известно време от убийството — рече той замислено.

Ботите на убития блестяха, лъснати типично по военному, само по токовете имаше малко кал.

— Не са тукашни — добави Детектива.

— Не са — съгласи се механикът и отмести поглед. — Какво мислиш? Дали не са били с нашите?

Другият помисли, преди да отговори.

— Едва ли Луис е смятал, че ще се справи с Лийхейгън единствено с помощта на Ейнджъл — каза той след малко. — А територията е доста обширна, сигурно е имал нужда от повече хора. Логично е да се контролират и мостовете. Затова предполагам, че са били от екипа на Луис, но хората на Лийхейгън са ги разкрили и убили.

— А къде ли са твоите? — въздъхна Уили и се огледа.

Паркър впи поглед в тъмнеещите гори отсреща. Сетне махна с ръка в посока на моста.

— Някъде там.

— Да не би да им се е случило нещо? — несигурно запита Уили.

— Няма страшно. Ще се появят, когато най-малко ги очакваш — поклати глава Детектива.

20

Презимената им бяха Уилис и Хардинг. По стечение на обстоятелствата носеха едно и също малко име — Ленард. И по тази причина враждуваха още от детска възраст. Защото детството им премина в затънтено провинциално градче, където винаги има значение кой е Ленард номер едно и кой — две.

Нещата обаче се развиха малко по-различно. Адашите си приличаха и с течение на времето противоборството им прерасна в приятелство. То укрепна още повече една вечер пред бар в Омосаса Спрингс, Флорида, където двамата ритаха до смърт младеж на име Джеси Бърчол. Инцидентът започна, когато Джеси заяви, че Уилис нямал право да опипва годеницата му по задника. А когато по-късно полицията започна да задава въпроси за случилото се, същата годеница се оказа направо безпаметна. Не можеше да си спомни физиономиите на двамата побойници, нито как са били облечени. Въпреки факта, че докато Джеси се давеше в кръвта си на асфалта и тя протестираше на висок глас, единият от нападателите я бе цапардосал и счупил лявата й ябълчна кост. Късата й памет обаче се дължеше най-вече на това, че същият тип й прошепна в ухото какво ще й се случи, ако отвори уста пред ченгетата. Момичето беше само на осемнайсет години, при това не бе чак толкова влюбено в Джеси Бърчол. А след заканите Уилис й каза, че в крайна сметка може да се намерят и други любовници — по-читави и с повече пари.

Накрая тези двама негодници постъпиха на служба при Артър Лийхейгън. Наред със законните начинания той въртеше и друга печеливша дейност, незаконна, но и много дискретна. Заедно с други наемници Уилис и Хардинг помагаха най-вече във втората област, но бяха полезни и в първата, особено когато там възникваха различни проблеми. Когато случаите на рак сред миньорите на Лийхейгън зачестиха, двамата посещаваха недоволните и протестиращите, най-вече онези, които заплашваха да съдят или да говорят с журналисти. Понякога бе достатъчно само едно посещение. Друг път се налагаше да изчакват съпруги и майки, дошли в училището да си приберат децата, и да им шепнат на ухо. В трети случаи влизаха на тренировките на училищните мажоретки и продължително се вглеждаха в късите полички и бюстиетата на момичетата. А ако учителят по физическо възпитание им направеше забележка, напомняха му, че и той има деца. Както обичаше да казва Уилис, дал Бог момичета, че и момчета, той самият не е от придирчивите. Имаше, разбира се, оплаквания в полицията, обаче Уилис и Хардинг бяха служители на г-н Артър Лийхейгън, високоуважаван бизнесмен и финансов магнат. А това в техния град бе равнозначно на дипломатически имунитет.

Намираха се и по-упорити, инатчии и разни глупаци, които не чуваха предупрежденията. Е, случваха им се разни неща…

На всичкото отгоре Уилис и Хардинг си приличаха и физически, макар че не бяха роднини. И двамата бяха високи и яки, със сламеноруси коси и бяла, напръскана с лунички кожа. Никой обаче не се осмеляваше да пита дали случайно между тях няма родство. Всъщност хората не смееха да им задават каквито и да е въпроси, защото Ленард и Ленард внушаваха неистов страх. Нали затова ги бе взел на работа Лийхейгън. А те говореха много рядко, при това тихо и кротко, сякаш не държат особено на казаното. Никой обаче не се съмняваше в искреността или точността му. Шепнеше се, че са хомосексуални. Истината бе друга: бяха омнисексуални, същински всеядни животни. Не се спираха пред нищо и макар интимността помежду им да не бе стигала до физически измерения, бяха винаги готови да споделят обектите на апетитите си. Било мъже, било жени, кога доброволни участници в поредната оргия, кога не.

Въпросната сутрин дъждът току-що бе спрял, а слънцето вече нагряваше, макар и слабичко. Двамата бяха облечени в джинси, черни работни боти и сини дочени ризи. Движеха се с камиона — Уилис на волана, Хардинг пушеше и зяпаше през прозореца. Главната им роля в операцията бе да наблюдават северния мост и околностите му. Имаха и допълнителни указания — да патрулират по външния околовръстен път на Лийхейгъновия имот. Това беше за всеки случай: ако по някакво чудо попадналите в капана двама нюйоркски натрапници успеят да се промъкнат през вътрешния кордон.

На седалката между тях стояха оръжията, с които бяха убили Линът и Марш. За втората двойка се бяха погрижили други. Уилис чувстваше мрачно удовлетворение, защото Бентън не бе включен в основните екипи въпреки бурните му протести. Не го обичаше. Според него Бентън бе дребен грубиян и побойник и не ставаше за сериозна работа. Въпреки това го бяха изпратили в Ню Йорк заедно с тъпоглавото му обкръжение. И то само защото беше приятел на сина на шефа и Майкъл смяташе, че по този начин Бентън ще се докаже. И наистина се беше доказал, само че за друго — че е напълно некадърен задник. А в Ню Йорк би трябвало да изпратят тях — Уилис и Хардинг.

След като мъжете на двата моста бяха ликвидирани, те нямаха повече грижи. За всеки случай щяха да патрулират по външния път, но мислите им вече се въртяха около друг проблем. Защо, по дяволите, не ги изпратят да видят сметката и на онези двама типове? От къде на къде шефът ще плаща големите пари на някакъв си външен? И наум не им минаваше, че въпросният човек може да има лични сметки с нюйоркчаните. Хардинг изрази недоволството си по случая с ругатня, но в същия миг Уилис го сръга в ребрата.

— Глей!

От дясната страна на шосето, току пред високите борови дървета, бе спрял огромен джип 4×4, обърнат към тях с двигателя. На пън до него седеше мъж, протегнал лениво крака напред. Ядеше шоколадов десерт, изглеждаше весел и безгрижен, а на земята отляво стоеше картонена кутия с мляко. Уилис и Хардинг тутакси се наежиха — ей сега ще му сменят самодоволната физиономия на този навлек.

— Ама к’во, по дяволите, търси тоя тук? — изтърси Уилис възмутено.

— Давай да го сритаме.

Спряха недалеч от чудовищното возило и слязоха, небрежно понесли рязаните карабини. Мъжът им махна с ръка любезно.

— Как сте, момчета? — запита той. — Не е ли чудесна сутрин в това прекрасно Божие кътче?

Уилис и Хардинг се спогледаха.

— Земята тук е на г-н Лийхейгън — мрачно отвърна Уилис. — И Господ не стъпва на нея без негово разрешение.

— О, така ли? Аз пък никъде не видях табели.

— Не си гледал добре — сурово отсече Хардинг. — Навсякъде пише „Частна собственост“ — ясно и четливо. Или не можеш да четеш?

Човекът отхапа от шоколада и млясна доволно.

— Ммм, вкусно. Може и да е имало, пък аз да съм ги пропуснал. Трябва да съм гледал в небето. Толкова е ведро и красиво, нали?

А небето наистина беше прекрасно, слънцето надничаше през редките облаци в оранжево-жълти багри. Свежият въздух навяваше поетични настроения и би развеселил душата и на най-суровия човек. Просто да викнеш, че да запееш. Не Уилис и Хардинг, разбира се.

— Хей, я по-гот вземи, че разкарай колата оттук и себе си заедно с нея — тихо, но заплашително процеди Хардинг.

— Няма как, момчета — отвърна седналият.

Хардинг завъртя глава, обръщайки ухо към него.

— Май не чух добре, я повтори! — рече той още по-тихо.

— Няма проблем. И аз не те чувам. Много тихо говорите тук, човек да не разбере какво искате — рече мъжът и протегна ръка към млякото.

Хардинг пристъпи и ритна кутията встрани.

— Хей, защо ми разливаш млякото?

— Казах вече, ставай и разкарай колата!

— Нали обясних, че няма как.

Уилис пристъпи напред, замахна с карабината и счупи десния фар на джипа.

— Хей, почакайте, бе, хора! — викна седналият.

Уилис не обърна внимание, разби и левия с приклада.

— Разкарай машината!

— С удоволствие, но не мога, честна дума!

Хардинг вкара куршум в цевта, вдигна карабината на рамо и стреля в предното стъкло. То се пръсна, по кожената тапицерия се посипа порой от дребни късчета.

Мъжът вдигна ръце над главата си. Не беше жест на покорство, а по-скоро на удивление и разочарование.

— Хей, хора, хора, спрете! Няма нужда от такива крайности. Автомобилът е чудесен. Защо ще го повреждате? Това е… това е… — закима той с глава в опит да намери точната дума — … неестетично.

— Ама ти слушаш ли ме или не? — изрева Хардинг, забравил тактиката на страховитото шепнене.

— Аз да — но вие не ме чувате.

— За последен път! Разкарай джипа веднага!

— Не мога.

— Защо, бе, дявол да те вземе? — Уилис вече не вярваше на ушите си.

— Ами не е мой. Ключовете са си в тях… — рече мъжът и посочи с ръка към гората зад Хардинг.

Последният се извърна, но не беше достатъчно бърз.

Смъртта го изпревари.

Братята Фулси, Тони и Поли, не бяха злобари. Напротив, имаха ясно формулирано чувство за добро и лошо, макар и в съвсем простички граници. На първо място сред лошите неща бе да причиняваш болка на жени и деца; на приятелите на семейство Фулси; на всеки, който не ти е направил нищо. Последното търпеше различни тълкувания, най-често в ущърб на потърпевшия. Защото братята първо биеха, после разсъждаваха кой какво е направил и как. Най-лошото нещо на света обаче беше да обидиш госпожа Луиза Фулси — високоуважаваната и обична тяхна майка. Това беше смъртен грях, който не подлежеше на обсъждане и се наказваше извънредно жестоко.

Списъкът на добрите неща включваше наказание за всеки нарушител на по-горе изредените правила. И точка. Човек би казал, че на света има доста животинки, които сигурно се подчиняват на по-сложен морален кодекс от този на братята.

Семейство Фулси се бе преселило в Мейн още докато Тони и Поли бяха тийнейджъри. Преди това живееха в Ървингтън, Ню Джърси, където някой застреля баща им в спор относно концесията за събиране на боклука. Майка им побърза да ги изведе оттам, твърдо решена да ги отдалечи от престъпния свят, към който принадлежеше покойният й съпруг. Но момчетата си имаха призвание. Растяха едри и здрави като бичета. Още на тринайсет и четиринайсет години изглеждаха олицетворение на неудържимо първична, сляпа сила. По същото време бяха на по метър и петдесет и нещо, но заедно тежаха колкото четирима техни връстници, като при това по телата им нямаше и грам тлъстина.

За съжаление в нашия свят при много хора физическите характеристики често предопределят житейския им път. Братята приличаха на престъпници и имаше опасност да станат именно такива. Възможността да излъжат съдбата бе допълнително възпрепятствана от емоционалното им и психическото развитие. Прагът на търпимостта им падаше толкова ниско, че бе под въпрос дали изобщо съществува. С течение на времето с тях се занимаваха многобройни медицински специалисти (включително в затвора), които опитваха да балансират нестабилността в поведението им с помощта на медикаменти. За съжаление с еднакъв неуспех. Някои от тях стигнаха до интересни заключения, които биха могли да послужат за основа на сериозни научни публикации.

При повечето психически заболявания поведенческите отклонения могат да се контролират с помощта на професионално предписани медикаменти. Въпросът се свежда както до намиране на подходящата комбинация от лекарства, така и до убеждаване на болния индивид да ги приема редовно и точно. Оказа се, че при братята лекарствата действат ефикасно само за кратко, докато организмът свикне да ги усвоява и се адаптира към тях. Най-често това отнемаше месец и нещо. Сетне ефектът на лечението рязко отслабваше и увеличаването на дозировките не вършеше работа. Лекарите си блъскаха главите отново, за да предпишат друг лекарствен коктейл, само и само да установят за пореден път, че двамата Фулси не се поддават на нищо. Приличаха на реципиенти, чийто организъм незабавно отхвърля трансплантирания орган, или на лабораторни плъхове, за които всеки пореден експеримент се оказва неподходящ.

Един от лекувалите ги психиатри дори планира научно съобщение за тяхното заболяване и предварително го нарече „Вирусна психоза: нов подход към психичните разстройства при възрастни пациенти“. Теорията му почиваше върху тезата, че психозата при Фулси има аналози с мутацията на вируси след лекарствени интервенции. И че тяхното заболяване излиза извън рамките на традиционните концепции за психозата. Горкият лекар така и не успя да публикува труда си, защото се опасяваше, че колегите ще му се подиграват. В същото време го беше страх и от евентуалната реакция на братята, когато научат, че ги е изкарал ненормални, та макар и под прикритието на сложни медицински термини. Двамата Фулси обаче не бяха несхватливи, нито неграмотни. Старши полицейски офицер бе записал в един от докладите си, че били слабограмотни, правописът им страдал и за пример бе дал думата „рехабилитация“. Това не беше вярно. Можеха да пишат думата правилно, но не разбираха как тя би могла да има отношение към собственото им състояние. Чувстваха се добре и щастливи. Обичаха майка си, приятелите, простия ежедневен живот. Според тях въпросният термин бе свързан с престъпността, а те не смятаха себе си за престъпници.

Законът бе на малко по-друго мнение. С течение на годините двамата минаха през доста изправителни институции. В сиатълския затвор лежаха за кражба на руска водка на стойност 150 000 долара от пристанището, макар че бяха наети само да прекарат камионите с алкохола. Въпреки това следствието намери водка у тях. Не беше в голямо количество, но достатъчно, колкото да бъдат привлечени под отговорност. По-късно излежаваха присъди и в Мейн, във Върмонт, Ню Хемпшир, в канадската провинция Ню Брънсуик. Съдеха ги главно за противозаконно присвояване или „прехвърляне на собствеността“, както шеговито се изразяваше техният добър приятел Джаки Гарнър. Престъпленията им често включваха и различна степен на насилие — в случаите, когато някой нарочно или неволно нарушеше вижданията им за добро и лошо. Законът, разбира се, не гледаше на нещата през техните очи.

Най-съдбоносният миг в живота им настъпи, когато ги задържаха за убийство в Кънектикът. Жертвата бе букмейкър на име Бени, по прякор Устата. Той бе въртял счетоводството си по доста творчески начин, докато за това научиха босовете му. Същите бяха свързани с боклукчийския спор, станал навремето причина за кончината на бащата Фулси. Прякорът на Бени се дължеше на злощастния му навик да се обажда нощем по телефона на различни дами с непристойни предложения и нецензурни квалификации. Някои от тях се оплакваха в полицията, а тъй като той звънеше от собствения си дом, на ченгетата не бе трудно да го хванат. Докато го арестуваха, букмейкърът се бе спънал по стълбището и паднал зле, което се дължеше и на това, че сред най-търсените от него жени бе съпругата на един от местните полицейски сержанти. Оттогава накуцваше и му излезе още един прякор — Куцото. Бени мразеше прякорите си и протестираше най-гръмогласно. Докато някой го застреля. Това разреши проблема по най-добрия за всички засегнати начин.

На местопрестъплението случайно се намираше и един извънредно съвестен гражданин. Той направи описание на убийците, а за беля в него имаше съвпадения с физическите данни на двамата Фулси. Така те се озоваха в участъка заедно с други задържани. Там въпросното лице ги разпозна и бяха намерени косвени улики, които доказваха вината им. Братята бяха много учудени, тъй като те не бяха убили никого, още по-малко Бени Устата, известен и като Куцото.

Наред с предишните престъпления съдът взе предвид и заболяването им заедно с обемистата му документация. И ги осъди на доживотен затвор въпреки някои спорни от медицинска гледна точка положения. За беля ги разделиха. Въдвориха Поли в четвъртото ниво на изправителна институция в Ункасвил, близо до Монтвил, Кънектикът. Тони се озова в Сомърс, само че на пето ниво, предназначено за най-закоравелите престъпници. Тези, които демонстрират неспособност за адаптация към институцията и представляват заплаха за обществото, затворническия персонал и самите затворници. Повод за това даде нестабилното му поведение още на процеса, а реалната причина беше, че лекарствата вече не му действаха. Затова при най-леката провокация Тони удари един от охраняващите полицаи и неволно счупи челюстта му.

Много вероятно бе двамата братя да останат в затвора за вечни времена — озадачени, обидени и невинни в случая. Само че се намеси Съдбата в лицето на един от босовете, поръчали отстраняването на Бени Устата. Той изпитваше известни угризения за това, че двама италоамериканци са несправедливо осъдени, при това хора, чийто баща бе загинал за една справедлива, макар и престъпна кауза. И машината се завъртя. Бяха проведени телефонни разговори, задвижени поредица инструменти. Прочут с идеализма си млад адвокат получи нужната информация, че съдебните доказателства на въпросния процес са неадекватни и може би нагласени. Много му помогна и последвалото в Ню Хейвън задържане на двама едри и физически извънредно надарени юначаги при опит за убийство на собственик на нощен клуб. В единия бе намерено употребеното при убийството на Бени оръжие. Човекът имал сантиментална слабост към него и си го задържал, вместо да го изхвърли.

В крайна сметка братята бяха помилвани и освободени след 37 месеца в затвора. При това получиха чудесно обезщетение от щата Кънектикът. Фулси бяха добри синове и парите отидоха в джоба на майка им да й осигурят удобства до края на живота. Тя щедро им отпусна една част, която изхарчиха за нов автомобил изцяло по поръчка — чудовищен джип 4×4. Останалото профукаха за бира и печени ребърца.

Именно този джип бе пострадал от гнева на Хардинг и Уилис.

— Ох… — въздишаше Джаки Гарнър. Той седеше на пъна пред колата и търпеливо изчакваше братята да се облекчат в гората. — Много сте нервни, бе, хора.

Извърналият се Хардинг зърна току зад себе си две огромни разлютени мъжища. Единият дозакопчаваше ципа на панталона, другият гледаше джипа и като че не вярваше на очите си. Лицата им бяха яркочервени, цветът ставаше все по-наситен, близък до апоплектично мораво. Сториха му се като облечени в полиестерни якета тролове от фентъзи книгите. Телата им същински гардероби, пристъпваха тромаво като роботи, земята под тях сякаш се тресеше.

Оттук нататък нещата се завъртяха като на филмова лента и всичко свърши за броени секунди. Слисаният в първия миг Хардинг вдигна карабината, но тежкият като гюле юмрук на Тони го блъсна в лицето. Ударът разтроши лицевите му кости и го отхвърли назад върху Уилис, който дърпаше спусъка. Хардинг почина на място. А изправилият се Гарнър удари в тила Уилис с дръжката на пистолета и местният герой рухна на земята в безсъзнание. Поли понечи да го довърши с няколко мощни ритника, но се измори и спря да почине.

Тони обаче се нахвърли върху Гарнър.

— Мамка му, Джаки! Къде си гледал! Нали остана да пазиш шибания джип!

— Ами пазех го. Те викаха да го разкарам, но ключовете бяха у вас. Тъкмо обяснявах, и те се разбесняха.

— Защо не ги спря?

— Опитвах!

— Ами! Опитвал! Ял си шоколад. Ей го на! — изрева Тони още по-силно, като сочеше падналия на земята станиол. — Вместо да пазиш колата! Мамка му, Джаки! Мамка му!

Гарнър усети, че Фулси става неудържим и възприе помирителен тон.

— Вярно, Тони. Съжалявам, брато. Само че тия изведнъж ошашавяха. И преди да се намеся… виж само какво стана. С ненормалници как да се оправиш, кажи ми?

— Трябваше да ги спреш. Ако не става — куршум в главата!

— Чакай малко — убиват ли се хора за два счупени фара?

— Хайде стига, бе, Джаки! Това е нашият джип! Мамка му!

Поли стоеше пред колата, галеше предния капак и шепнеше нещо под нос. Тони хвърли още един-два люти погледа на Гарнър и тръгна към брат си.

— Тапицерията раздрана! Дупки в ламарините! Фаровете разбити! Мамка му, на нищо са го направили копелетата! — стенеше Поли.

Тони го потупа по гърба.

— Не се коси. Ще го оправим. Кажи му, Джаки!

Гарнър усети, че бурята отминава, и побърза да замаже нещата.

— Разбира се. Като нов ще стане, по-гот отпреди. Вие ако не се оправите, кой друг!

Поли се покатери в кабината, измете стъклата от седалките и запали двигателя, който заработи като часовник. Гарнър въздъхна с облекчение — добре че моторът беше напълно в ред.

Сетне се върна при ранения и се наведе над него. Уилис дишаше съвсем плитко. След малко пристигна и Тони, все още зачервен и разгневен. Джаки затаи дъх — очакваше да го довърши, но братът неочаквано попита:

— Паркър ще се сърди ли, как мислиш?

За двамата Фулси той беше повече от бог. Възхищаваха му се, но и се бояха от него.

— Не — отвърна Гарнър. — Мисля, че дори няма и да се изненада.

Лицето на Тони светна. Двамата пренесоха мъртвия Хардинг в каросерията на камиона, вързаха ръцете и краката на Уилис и го положиха до другаря му. Сетне Гарнър откара автомобила достатъчно навътре в гората — да не се вижда от пътя.

— Тия двамата не са ли роднини? Доста си приличат — подхвърли Тони.

— Възможно е. Жалко, че постъпиха като истински задници — завъртя глава Поли.

Оказа се, че в камиона има радиопредавател приемник. Гарнър беше още в кабината, когато говорителят изпука и нечий глас запита:

— Уилис? Уилис, там ли сте? Обади се!

Джаки се поколеба. Да се обади ли? Беше гледал доста филми, в които добрите разкриват плановете на лошите тъкмо по този начин. И какво може да загуби? Реши да опита и включи микрофона.

— Тук Уилис. Какво има?

Настъпи продължителна пауза. Сетне гласът се обади отново.

— Уилис?

— Аз съм.

— Кой се обажда?

Мамка му, рече си Гарнър. Не се получава. Май трябваше да внимавам. Но не се сдържа да не се изгаври.

— Грешка, моля.

Захвърли микрофона и на бегом се върна при братята.

— Хайде, момчета, време е да се изнасяме. Ще идват гости.

21

Никой не стреля по тях. Защо ли? Но бяха живи.

Това бе първата мисъл в съзнанието на Ейнджъл, когато прекосиха празната площ и стигнаха до дърветата. Бяха живи! Тичането по голото пространство между хамбара и края на гората се оказа ужасяващо изживяване, едно от най-страшните в живота му. През цялото време очакваше да чуе свистене и да усети как куршумът го пронизва… онзи фатален миг, когато цялото му тяло ще се разтресе от попадението. Като мощен боксов удар, а после идва болката — разкъсваща, мъчителна. И… какво още? Смърт — мигновена или бавна? Може би ще го ранят и втори път… Представи си сцената. Луис го влачи по влажната трева, кръвта му изтича, подире им се точи тъмноцветна диря. Животът напуска тялото му бавно, настъпва краят. Втори шанс няма да има. Тук ще умре, може би и Луис заедно с него. Или не?

Тичаше с все сила, напрегнат до крайност в опит да надмогне инстинктивното желание да легне и да се свие на кълбо. Но това бе повече от опасно. Нямаше избор — трябваше да продължава напред. Или, или. И даде всичко от себе си, за да бъде максимално бърз. Всеки мускул в тялото участваше в усилието, лицето му се разкриви грозно в предусещане на куршумите. Знаеше: първо ще усети тласък, чак сетне ще чуе гърмежа. А ужасната тишина, прекъсвана единствено от тежкото дишане и топуркането на ботите по земята, не носеше никакво утешение.

Двамата тичаха на зигзаг, рязко и често сменяха посоката в надежда да заблудят прицелващия се в тях скрит неприятел. Дърветата на края на отсрещната гора постепенно растяха. Ейнджъл вече различаваше листата и лишеите по дънерите. Гората тъмнееше, мрачна, потънала в сенки. Там ли ги чакат в засада: насочили карабини, заковали силуетите им в мушките? Ще види ли мигновеното святкане в дулото?

Десет метра. Пет, два… ето ги вече сред самите дървета. Тук бе доста по-тъмно. Залегнаха край храстите. Запълзяха бавно, безшумно, за да са по-неуязвима мишена. Едно невнимателно движение в храстите можеше да издаде мястото им. Хвърли кос поглед към Луис, който бе на около три метра вдясно. Той вдигна ръка: знак да спрат. Нещо прелетя отгоре им в мрака, но и двамата не посмяха да вдигнат глави. Замряха неподвижни, напрегнати, изчакваха очите им да привикнат със сумрака.

— Защо не стреляха? — прошепна Ейнджъл.

— Не зная — отвърна Луис, вглеждайки се в пространството между дърветата.

Очакваше движение. Не виждаше нищо съмнително, но беше убеден, че отнякъде ги наблюдават. Някой си играеше с тях. Беше повече от сигурен в това.

Отново даде знак на Ейнджъл — да продължат. Запълзяха внимателно, използвайки дебелите дънери за прикритие. Изчакваха се, като се прикриваха взаимно — възможно бе да ги нападнат и в гръб. Гората немееше, изглеждаше тиха и празна. Но това бе измамно усещане. И двамата го знаеха, нямаше да се поддадат на илюзията, че са невидими. Труповете в багажника бяха оставени нарочно, за да ги видят. Колата е била извадена от строя по същата причина — демонстративно. Да, изпращаха им послание. Бяха живи, но само по нечия прищявка.

Луис се замисли за мярналата се на прозореца жена. Съвпадение ли беше появата й? И то точно когато двамата оглеждаха сградата с биноклите? Едва ли. Бяха им разрешили да я видят нарочно, а сетне те самите постъпиха повече от предсказуемо — отказ от плана и завръщане към превозното средство. Междувременно капанът се беше затворил. Вече нямаха друг изход, освен да се движат и да очакват някакво развитие на нещата. Само че играта се ръководеше от друг.

Продължиха напред, през цялото време бяха нащрек, наострили уши, оглеждайки се на всички посоки. Така изминаха не повече от три-четвърти миля, но вече бяха изтощени от огромното напрежение. След малко дърветата се разредиха, откри се празно пространство, след което започваше склон, водещ към вътрешно шосе. И отново започваше гора.

Спряха. Тук все още имаха някакво прикритие. Луис подуши въздуха, опитвайки се да долови цигарен дим или друга носена от вятъра миризма, която да говори за нечие присъствие. Но не усети нищо.

Сега бяха съвсем близо един до друг, почти се докосваха.

— Тръгваме — прошепна Луис. — Аз на три, ти на четири.

Малката разлика във времето можеше да им помогне по пътя към шосето, раздвоявайки за кратко вниманието на неприятеля. Ако, разбира се, там имаше хора. Луис раздалечи средния пръст на лявата си ръка от показалеца в символична вилица.

— Аз вляво, ти — вдясно. Не спирай, докато не влезеш в гората.

Ейнджъл кимна. Продължиха още малко до края на дърветата. Устните на Луис започнаха безмълвно броене. Едно. Две…

Три.

Той спринтира към пътя. Секунда по-късно в зигзаг хукна и Ейнджъл, отдалечавайки се вдясно. Тичаше устремно, не така отчаяно както преди, но с пълното съзнание, че на шосето ще бъде най-беззащитен.

Не стигнаха дори средата на наклона. Първият куршум разпръсна пръстта на половин метър пред Ейнджъл. Вторият и третият удариха по шосето. Последваха залпове. Те принудиха двамата отново да потърсят прикритие сред дърветата отзад. Луис залегна и откри огън с автомата, последва го Ейнджъл. Целеха се в святкащите пламъчета отсреща, като стреляха пестеливо. Оттатък шосето се надигна фигура в зелено бойно яке и побягна вляво. Луис пусна кратък откос, но онзи спокойно продължи да тича. Щаерите не бяха дългобойно оръжие.

— Не стреляй повече — обърна се той към Ейнджъл.

За съжаление бяха изхабили по един пълнител и се налагаше да презаредят.

Хората отсреща не прекратиха огъня, но не го и коригираха. Задоволяваха се да брулят листата на дърветата около залегналите. От време на време демонстрираха, че напълно контролират пътя, като се целеха в трасето, вдигаха облачета прах и разпръскваха чакъла. Ейнджъл и Луис отстъпиха по-назад в гората.

Стрелбата секна, макар че ушите им продължаваха да пищят. Неприятелят отсреща вече не се криеше — показаха се трима с качулки. Единият бе свалил карабината, другите държаха оръжието си насочено. Не им пукаше, че стоят на открито. След малко се появиха още трима: двама по пътя от север, един откъм юг. И те заеха позиция сред дърветата заедно с другите, като жестикулираха и се хилеха. Разиграваше се игра на котка и мишки и те бяха печелившите.

Ейнджъл остави щаера на земята и извади глока, но Луис поклати глава и го спря:

— Недей!

Обградили са ни отвсякъде — мислеше си той. — Знаеха откъде ще тръгнем, преценили са приблизително къде ще излезем. Имат хора и на изток, и на запад. Може би са на рядко, но винаги могат да им изпратят подкрепления.

Някъде встрани горе на пътя се чуха гласове и типичният пукот на работеща радиостанция, сетне и шумът на автомобилен двигател. Откъм юг се появи камион с открита малка каросерия. Спря на не повече от трийсетина метра от мястото, където бяха залегнали двамата, моторът запърпори на нулева скорост. В кабината бяха двама.

— Какво става? — прошепна Ейнджъл.

Луис не отговори. Правеше светкавични сметки наум: изчисляваше разстояния, време за реагиране, обхват на оръжията. Опитваше се да прецени шансовете им да нападнат онези в камиона под прикритието на гората. Не бяха лоши, но си даде сметка, че другите неизбежно ще ги подгонят. А вероятността да се измъкнат от преследвачите беше почти никаква.

В същото време не биваше да остават в пасивна позиция. Задържаха ги нарочно, сигурно ръководени от някакъв план. Може би онези горе очакваха някого? Голяма бе и опасността да ги нападнат отзад. Дали вече не се готвят да отрежат и пътя им за отстъпление? Приличаха на преследвани от ловци лисици с блокиран към бърлогата път, принудени да влязат в смъртоносен бой с кучетата.

— Тръгваме назад — каза Луис след малко.

— Какво?

— Контролират терена отпред. В същото време знаят къде се намираме и това не е хубаво. Доколкото можем, ще използваме възможностите на гората. В североизточна посока има къща. Помня я от сателитните снимки. Може би там ще се доберем до кола или камион, най-малкото до телефон.

— Ами да — съгласи се Ейнджъл. — Колко му е — ще помолим ченгетата да дойдат на помощ. Ще си признаем, че сме тук да пречукаме някого, ама сме направили грешка.

Изведнъж заваля. Едри капки заудряха по листата над тях. Небето притъмня. Дъждът се усили. След малко и двамата бяха вир-вода. Обаче онези с качулките отсреща не мърдаха от местата си. Бяха се подготвили и за дъждовно време. Всъщност за всяка евентуалност.

Ейнджъл и Луис бавно отстъпиха в гората.

Вътрешният кръвоизлив беше масивен. Мозъкът бе травмиран, а отокът предизвикваше допълнителни кръвоизливи. Лекарите се бореха за живота му, извадиха куршума, отстраниха няколко костни частици и съсирек. В крайна сметка успяха да го стабилизират и всичко завърши благополучно. Щеше да му остане белег, но косата щеше да го прикрива.

Докато медицинският екип се бореше със смъртта, Луис за щастие витаеше в други измерения. Виждаше се седнал на брега на езеро, заобиколено с високи дървета. На отвъдния бряг беше приличната на колиба къща, в която бе минало детството му. Виждаше я добре: пустееше изоставена, почти развалина, но не можеше да се върне и в нея отново да намери дом. Нямаше вече живинка сред хладните й мрачни и оголени стени. Всъщност живот нямаше никъде: гората наоколо линееше, езерото беше мъртво, рибата бе изчезнала. Луис седеше в това неживо място и чакаше.

Мина време, от изток, от тъмната утроба на гората, се зададе човек. Беше безлик, белееха оголените му зъби, защото липсваха и устните. Нямаше и очи, обаче безпогрешно извърна глава направо към Луис. Изглеждаше ухилен, сигурно поради деформациите. А може би наистина се хилеше. Защото Дебър си беше такъв и приживе: ухилен дори и в мига, когато уби майката на Луис.

На запад светна. Появи се Пламтящия и застана край водата. Говореше на сина си, устните му се движеха, оформяха безмълвни думи на болка и гняв. На север бе къщата. На юг — Луис. На изток — Дебър. На запад — Пламтящия. Посоките на компаса.

Обаче откъм южната страна Луис не беше сам. Отзад се чуха стъпки, нечия ръка гальовно се плъзна по тила му. Опита да се извърне, но не успя. Тогава чу гласа на баба си, а тя шепнеше: „Тези посоки не са единствените, имаш и друг избор…“

И това бе началото на края. Беше семе, което покълна, за да даде живот на една бавно разцъфваща съвест.

Оздравяването беше дълго. Куршумът бе влязъл в черепната кутия, но не бе проникнал в мозъка. Това го спаси. Нали и майка му навремето казваше, че бил твърдоглав. След първоначалното подобрение обаче Луис имаше проблеми с говора и артикулирането на някои думи, не различаваше цветовете добре, зрението му страдаше в продължение на месеци. Измъчваха го фантомни звуци и болки в крайниците. Гейбриъл се колебаеше дали да го остави в екипа, но Луис бе най-младият изпълнител и вероятно притежаваше потенциала да надмине всички досегашни очаквания. Патронът му си даваше сметка и за друго: организмът на младия мъж се поддава на лечението не само поради естествената му физическа сила, движи го и воля за отмъщение. Блис беше се покрил, но щяха да го намерят. Имаше начини. А и не биваше да оставят подобна постъпка без наказание. Биха дали лош пример и погрешни сигнали.

Така или иначе изминаха цели петнайсет години, докато най-сетне попаднаха на определени следи. Тогава Луис бе изпратен да екзекутира Блис.

А той живееше в Амстердам под името Миерло и беше се сдобил с холандско гражданство. Беше се подложил на пластични операции на носа, очите и брадата. Промените не бяха кой знае какви, но при евентуална среща и на пръв поглед старите му познайници едва ли биха го познали. Важно беше да се печели време — било то дори секунди, минути или час–два. Луис знаеше също, че Блис не е преставал да се готви за мига, когато миналото му ще го застигне някъде. Със сигурност се е подготвил за внезапно заминаване при извънредни обстоятелства. Познаваше района, където живееше, до най-малки подробности и можеше да реагира незабавно. Винаги ходеше въоръжен. Имаше си добре скрита кола на удобно място, готова за спешно изтегляне. Оказа се, че я използва изключително рядко. Държеше я за критични случаи, ако другите пътища за бягство са отрязани.

Проучванията показваха също, че Блис редовно използва таксита. Но не ги викаше по телефона, а винаги спираше някое на улицата. Никога не махаше на първото или на второто, избираше третото или четвъртото, дори петото. Веднъж месечно посещаваше адвоката си в Ротердам, като се качваше на влак от централната гара. Беше наел четириетажна сграда на странична улица, но живееше на втория и третия етаж. Луис веднага се досети, че на първия и четвъртия вероятно има капани — евентуално минирани стълбища или врати. Убеден бе също, че Блис си е осигурил авариен изход към някое от страничните здания.

Не бе сигурен за друго, дали знаеше, че жертвата му е оцеляла? Вероятно бе информиран. И по принцип ще очаква да натоварят именно Луис със задачата да го ликвидира. Сигурно ще е готов за нападение с нож или за изстрел с пистолет в главата. Ще допуска и друга възможност: Гейбриъл да е наредил да го върнат насила в САЩ, за да го съди на място и лично. И че при всички варианти Луис ще присъства. Защото не го познаваше толкова добре, колкото Гейбриъл или например Дебър в последните си дни.

Но Луис напусна Холандия още преди Блис да е успял да го засече. Задачата пое друг. В началото обаче той следеше мишената постоянно, като използваше всестранните възможности и помощта на Гейбриъл, но и собствена инициатива. По този начин откриха банковите сметки. Успяха да проникнат в кантората на неговия адвокат и да прегледат съответните документи. Така попаднаха на деловите му интереси и притежаваното имущество. Научиха дори и къде крие колата.

Към края на престоя на Луис в Амстердам назряваха профсъюзни вълнения — бяха се влошили отношенията на транспортните синдикати с правителството. Очакваха се стачки. По тази причина седмица по-късно на Блис се наложи да пътува до Ротердам и да използва колата, защото железниците и автобусният транспорт не работеха. На излизане от гаража включи уредбата и пусна любимата си касетка. Вместо познатото до болка изпълнение на „Ролинг Стоунс“ чу женски глас, който запя „Who’s Sorry Now?“ („Кой ще съжалява сега?“). По дяволите, тази не беше ли Кони Франсиз? Но нали нямаше нейни записи? Би трябвало да се досети по-рано, но загря с известно закъснение, когато колата стъпваше на наклона към гаражния изход. Единият му крак бе вече на земята, когато живачният механизъм включи устройството и автомобилът пламна като факла заедно с него самия.

— Оцелял е — каза Гейбриъл на Луис. — Трябваше да измислиш нещо по-ефикасно.

— Изглеждаше съвсем точно. Сигурен ли си, че е оживял?

— В колата не са намерили човешки останки, ако ме питаш за това. Обаче следствието е открило парчета човешка кожа и дрехи на гаражната рампа.

— Колко големи са били парчетата?

— Достатъчно големи. Очевидно е бил в агония. Проследихме движенията му, но се забавихме. Успял е да се добере до лекарска амбулатория на „Рокин“ в Амстердам. Когато влязохме там, лекарят, разбира се, беше вече мъртъв.

— Ако Блис наистина оцелее някой ден… можем да очакваме негово посещение.

— Може би. В същото време пък кой знае?

— Бих могъл да го открия пак.

— Едва ли. Има достатъчно пари и връзки. Този път ще се скрие на сигурно място. Смятам, че ще се наложи да изчакаме. Ако изобщо реши да ни посещава. Търпение, Луис, търпение му е майката…

22

Блис се намираше в дома на Артър Лийхейгън. Седеше пред прозореца в столовата, а в краката му стоеше празен куфар от армирана пластмаса. Носеше непромокаем шлифер и шапка от същата материя. Навън нямаше добра видимост, всъщност виждаше само собственото си отражение в стъклото, а то го връщаше в миналото. Не чувстваше умора или притеснение. Бе постигнал нещо, за което отдавна мечтаеше. Оставаше му още съвсем мъничко.

В съзнанието му се въртяха болезнени спомени. Виждаше себе си през онези първи часове, когато мислеше, че е обгорен смъртоносно. За миг му се стори, че изпитва същата ужасяваща агония. Залиташе в нощта, мозъкът му беше почти напълно парализиран от нечовешката болка. Правеше огромни волеви усилия, за да се съсредоточи върху намирането на изход. Постепенно старите инстинкти надделяха и той успя да стигне до телефон. Оттам нататък нещата се оправиха. Имаше пари, а те решаваха всичко, особено ако бяха достатъчно. Скривалище, транспорт, спешно и качествено лечение, ново лице, нова самоличност.

Шанс да живее.

Обаче пък болката… Тя остана в него да го измъчва и никога не секна изцяло. Някои твърдят, че човек забравял страданията си с течение на времето, но при Блис не беше така. Споменът за болката никога не избледня, тя се връщаше и го измъчваше — душевно и физически. Усещането беше кристално ясно и остро като бръснач. Този призрак от миналото постоянно възкресяваше изживяното.

Отзад се чуха стъпки. Прозвуча гласът на Майкъл Лийхейгън, но Блис не се обърна.

— Имало е кратък сблъсък — съобщи домакинът.

— Къде?

— На горския път, недалеч от южната пресечка.

— Хората на баща ви изпълнили ли са нареждането този път?

Настъпи пауза. Майкъл забавяше отговора. Блис отлично знаеше, че споменаването на бащата и намекът за върховенството на решенията му ще подразнят сина. В същото време му напомняше, че с удара срещу Гейбриъл е престъпил допустимото. Да си даде сметка, че Блис не е забравил. След като свърши другата работа, ще дойде ред и на това. Онзи Бентън, човекът, натиснал спусъка, ще си плати. Той ще бъде изкупителната жертва, такава ще бъде и разплатата от страна на Блис. Защото смяташе, че е лично негово право да решава дали Гейбриъл ще живее или не. Съзнаваше, че навремето Старият е постъпил правилно — по принцип никой не оставя предателството ненаказано. Затова не възнамеряваше да го преследва и да му изпраща убийци. Нужен му бе Луис. Луис го беше подпалил. Нещата бяха вече на чисто лична основа.

— Само са ги принудили да се върнат. Не са стреляли с цел да убиват.

Блис изпръхтя презрително.

— С цел да убиват, а? Вятър работа. И обратното да беше, пак едва ли щяха да уцелят. Освен случайно или по погрешка.

— Не сте прав. Хората са читави.

— Ами, читави. Местни негодници. Селяндури, дето се хранят с катерички.

Майкъл не се опита да оспорва точността на квалификацията.

— Обаче пък има нещо друго. Загубихме връзка с двама от нашите, които бяха на другото шосе. Уилис и Хардинг. А от тяхната радиостанция се обадил непознат.

— Ами тогава занимайте се с проблема.

— Това правим. Просто сметнах, че е необходимо да ви информирам.

Блис стана и се извърна. Но не за да обърне внимание на домакина, който стоеше до голямата дървена маса в столовата. На нея бе оставил качена на триножник снайперска карабина — „Чандлър ХМ-3“ с титанов механизъм за омекотяване на отката, последна дума на техниката, и обикновен оптичен мерник за дневна стрелба NXS. Имаше и нощен, но Блис смяташе, че светлината ще е достатъчна и ще се справи с обикновения. Навън бе притъмняло от дъжда. Денят тепърва предстоеше.

До снайперската карабина лежеше друга — „Сърджън XL“. Понякога трудно избираше между двете, въпреки че думата „трудно“ не бе точна, в крайна сметка изборът бе винаги хладнокръвен и прецизен. Макар и донякъде необичайно за човек с неговото призвание, Блис не страдаше от особено влечение към оръжията. Познаваше хора от занаята, в чиито очи те имаха едва ли не сексуална стойност. Не харесваше тези хора. Смяташе ги за професионално уязвими, а тази им слабост бе на практика и симптом на заболяване. Психари, които наричат половите си органи с гальовни имена и търсят сексуално удовлетворение в убиването. За Блис това граничеше с върховната глупост.

Втората карабина бе модел „Лапюа Магнум“ с оптичен мерник марка „Шмид & Бендер 5-25х56“. Имаше мултифункционално противооткатно устройство, също съвсем модерно, прикладът беше плексигласов, с всичките й екстри и триножника тежеше около 8 килограма. Хвана ремъка, прехвърли я през лявото рамо. Навремето предпочиташе дясното, но след случилото се в Амстердам бе променил много от навиците си.

— Веднага ли тръгвате?

— Да.

— Как ще ги откриете?

— Просто ще ги подуша.

Младият Лийхейгън се замисли: шегува ли се този странен, белязан човек? След секунда-две реши, че говори напълно сериозно. И не каза нищо повече, остана на място, безмълвно загледан в гърба му. Блис излезе от дома и тръгна напряко през обширната морава. Отиваше да търси плячката си.