Жътварите

13

Срещата се състоя в частен клуб някъде между „Парк Авеню“ и „Медисън“ и недалеч от музея „Тугенхайм“. На входа нямаше табела, може би защото наистина не бе необходимо. Онези, които трябваше да знаят за него, отдавна бяха наясно по въпроса. Иначе личеше, че мястото е специално, но в случай че поредният минувач проявеше любопитство, щяха да го отпратят любезно.

Трудно бе да се обясни как действа правото на достъп в клуба. Като институция бе по-млад в сравнение със сходните заведения в района, но това не значеше, че му липсва история. Тук нямаше дискриминация на раса, пол или вяра. И личното богатство не бе задължителна предпоставка за членство, напротив. В регистрите фигурираха имената и на хора, които трудно биха заплатили няколко напитки в клубно заведение с нисък праг на търпимост към платежоспособността на своите членове. Може би най-точно би било да се каже, че институцията водеше политика, която условно може да се опише като умерено доброжелателен протекционизъм. И то основан на презумпцията, че клубът е за хора, които ненавиждат клубовете — било поради това, че са саможиви, или просто защото предпочитат анонимността. В общите помещения важеше забрана за употреба на всички видове телефони. Разговорите се водеха само шепнешком, доловимо за същества от рода на кучетата и прилепите. Официалната трапезария бе една от най-тихите в целия град. Това се дължеше отчасти на забраната на всяка форма на гласово общуване, но и на факта, че повечето членове предпочитаха да се хранят в интимна обстановка в изолирани помещения, където тайната на разговора бе гарантирана. Всъщност клубът се гордееше с изключителната си дискретност, валидна дори и посмъртно. Келнерите олицетворяваха същата политика, все едно бяха глухонеми и слепи. Камери за наблюдение нямаше, забранено бе да се използват имена — лични или фамилни. Членските карти носеха само номера. На горните два етажа имаше спални, обзаведени уютно и удобно, макар и не луксозно. Използваха ги онези, които предпочитаха да прекарат нощта в града, без да използват хотелски услуги. Единствените въпроси, изобщо отправяни към посетителите, бяха от типа дали господинът ще желае още вино, или има например нужда от помощ при изкачването на стълбището за горния етаж.

На срещата присъстваха осем души заедно с Ейнджъл и Луис. Помещението бе неофициално наречено „Президентска зала“ в чест на един от най-висшите държавни чиновници, използвал веднъж удобствата му за някои свои нужди.

Масата бе кръгла. Вечерята се състоеше главно от еленско филе на скара, полято с отличен южноафрикански шираз. Сетне раздигнаха, донесоха кафе и бренди за мераклиите. Луис заключи вратата и разстла картите и снимките пред гостите. Описа плана си веднъж от начало до край без прекъсване. Шестимата слушаха съсредоточено, Ейнджъл внимателно следеше лицата им за евентуални реакции. Струваше му се, че някои от тях може би ще споделят резервите му. Но не забеляза нищо особено. Сетне започнаха въпросите, но и в тях не проличаха съмнения — хората искаха само допълнителни пояснения. Никой не попита за причините за операцията — те не ги интересуваха. Нито пък рисковете, защото им плащаха отлично за работата и специалните умения. При това всички уважаваха Луис и му имаха доверие. Бяха бойци, калени в истински битки, и отлично разбираха, че компенсациите са достатъчно щедри именно поради реалната опасност.

Трима от тях бяха стари ветерани от международни конфликти: англичанинът Блейк, Марш от Алабама и Линът, човек с неопределен произход и силен акцент. Все хора, чиято лоялност се определя от настроение, пари и чак тогава от морал. Хара и Харада, и двамата наричани Хари, бяха японци или се представяха за такива, макар че имаха паспорти от още четири–пет азиатски страни. Биваше ги в много области, на първо място в електрониката. Приличаха на туристи, каквито често ще срещнете на обекти от рода на Големия каньон. Винаги ухилени, с фотоапарати в ръце, щракат ли щракат, уж да показват забележителностите на близки и приятели у дома. Харада носеше очила с черни рамки и постоянно ги наместваше на носа си. Тъмнокожи и дребни, те изглеждаха невинни и безвредни, но за тях се носеха ужасяващи истории. Ейнджъл не им вярваше, докато не му подариха направен от тях филм. Твърдяха, че бил изключително смешен, и поднасяйки му го, се кикотеха до сълзи. Тръпки полазиха по гърба му обаче, когато го пусна на плейъра. По-късно се опита да забрави съдържанието заради собственото си психическо здраве, но в съзнанието му най-настойчиво продължаваха да се въртят кадри на неописуема жестокост. Една сцена се натрапваше особено: нечии пръсти пробождат клепач с акупунктурна игла, а сетне почукват очната ябълка. Не беше в стила му да нарича когото и да било изрод, но двамата Хари идеално се вписваха в тази квалификация.

Шестият беше Вайс, висок швейцарец, бивш гвардеец от папската охрана. Изглежда, че между него и Линът имаше стара разправия, съдейки по разменените помежду им неприязнени погледи. Това още повече обезпокои Ейнджъл. От опит знаеше, че този вид конфликт понякога създава вътрешно напрежение, особено в малобройна група. А то можеше да има лоши резултати. Все пак всички се познаваха, макар и някои само по репутация. Вайс и Блейк скоро потънаха в задълбочен разговор за общи познати, живи и покойни. Линът и двамата Хари също намериха някаква допирна точка, което още повече натовари Ейнджъл с подозрения.

Към края на вечерта определиха екипите. Вайс и Блейк щяха да осигуряват северния мост, Линът и Марш — южния. Двамата Хари получиха задачата да наблюдават пътя между двата моста, пътувайки на определени интервали в двете посоки. А в случай на нужда щяха да подкрепят някоя от двойките или сами да поемат съответния мост, ако се наложи екипът да прекоси реката, за да подпомогне изтеглянето на Ейнджъл и Луис.

Решиха да потеглят още на следващия ден, като отседнат в предварително уговорени мотели недалеч от мишената. Сетне, когато всеки екип е заел мястото си, Ейнджъл и Луис ще прекосят реката, за да убият Артър Лийхейгън и сина му Майкъл, както и всеки друг, който би попречил на изпълнението на така подготвения план.

Когато шестимата напуснаха и сметката бе уредена, Ейнджъл и Луис също се разделиха. Първият се върна в апартамента, вторият посети кръчма в Трибека, където пи чаша вино с отдавна позната семейна двойка на име Абигейл и Филип Ендол. Те изглеждаха като всяко друго нормално, заможно семейство на възраст около четирийсетте, макар че думата нормално не бе твърде подходяща за избраното от тях поприще. Ендол — мъж и жена — бяха джокерите в оперативното тесте на Луис и с тях той обсъди друг вариант на оригиналния план. Нямаше намерение да се захваща с Лийхейгън единствено с помощта на Ейнджъл. Семейството щеше да бъде на Лийхейгънова територия още преди тях двамата, скрито, готово да ги прикрива и подкрепя.

Същата нощ Ейнджъл лежеше в мрака буден, изпълнен с неясни тревоги и предчувствия. Луис веднага усети безпокойството му.

— Какво има? — запита след малко.

— Не им каза за петия екип.

— Че защо? Няма нужда да знаят. Само аз и ти сме наясно с всички детайли.

Ейнджъл не отговори. Луис седна на леглото и настолната лампа светна автоматично.

— Какво ти става? — запита той отново. — Напоследък изглеждаш направо като изгубено кученце.

Ейнджъл се извърна и го изгледа продължително.

— Не са точни нещата — рече той. — Аз ще участвам, но пак ти казвам, че не са точни.

— Кое не е точно — да отстраним Лийхейгън ли?

— Не, говоря за евентуалните издънки. И други неща не пасват така, както би трябвало.

— Сигурно говориш за Вайс и Линът? Няма страшно, ще се оправим. Просто трябва да ги държим по-надалеч един от друг.

— Но не са само те. Говоря ти за малобройния екип и за празнотите в информацията на Хойл.

— Какви празноти?

— Не мога да ги назова с точност. Просто ги усещам. Нещо не ми звучи както трябва.

— Гейбриъл потвърди всичко казано от Хойл.

— Кое е потвърдил? Враждата между него и Лийхейгън ли? Голяма работа. Мислиш, че това е достатъчно да затриеш нечия дъщеря и да я хвърлиш на свинете? Да платиш почти милион долара поръчка за две убийства ли? О, не. Казвам ти, че не ми харесва. Нещо намирисва на постановка. Струва ми се, че Гейбриъл не е споделил всичко. Ти сам го каза, след като говори с него. Сетне забравяме и Блис…

— Не знаем дали е там или не.

— Ами поръчката за Били Бой? Чисто негово изпълнение, не е ли така? Оттук чак го подушвам.

— Хей, замязал си на дърт мърморко пенсионер. Остава да си вземеш котка, да сложиш дебели вълнени чорапи и да режеш купоните от рекламите.

— Казвам ти: нещо е много кофти, ама много.

— Ако те е шубе, остани си тук.

— Знаеш, че не мога да постъпя така.

— Тогава лягай и заспивай. Не те искам утре такъв изнервен.

И нарочно изгаси светлината, оставяйки Ейнджъл в мрака. Но той не заспа, въпреки че Луис захърка сладко. Божи дар беше това: нищо не можеше да развали почивката му. И тази нощ не сънува нищо. Но това не беше сигурно, защото когато се събуди, в ноздрите му вонеше на овъглена човешка плът, а Ейнджъл най-сетне спеше.

Казваха се Олдърмън Ректор и Атлъс Григс. Олдърмън беше от Онийда, Тенеси, градче, където още като дете бе гледал как бели полицаи и цивилни пребиват чернокож скитник, чието единствено прегрешение бе слизането му на тяхната гара. Сетне го подгониха през съседната гора и го отстреляха като животно, а трупа му подхвърлиха на перона — другите черньовци да го гледат за назидание. Майка му го нарече Олдърмън11 нарочно — от омерзение срещу белите, които се бяха погрижили черен никога да не носи тази титла. Освен това го научи да се облича винаги спретнато и чисто и никога, ама никога да не позволява другиму да се отнася към него с неуважение, та бил той черен или бял. Ето затова, когато се срещнаха с Григс на боя с петли, Олдърмън бе облечен в светложълт костюм, кремава риза и алено-оранжева вратовръзка. Обувките му бяха двуцветни — в кремаво и кафяво, а шапката — жълта с червено перо, затъкнато в панделката на периферията. Носеше ятака здраво нахлупена на главата, че бе оставила постоянен кръгов белег в косата му. Отблизо личеше, че костюмът е изрядно изпран и изгладен. Но старите петна стояха, изпъкваха оръфаната яка на ризата и износената връзка, както и дребните мехурчета от гуменото лепило, с което бе поправял отпраните подметки на вехтите обувки. Олдърмън имаше само два костюма — жълт и кафяв. Бяха купени от вдовици, и двата свалени от труповете на покойните им мъже току преди кремацията и продадени за дребни пари. Затова пък често казваше на Григс, че два костюма са много повече от нищо. Мнозина други хора, и бели, и чернокожи, например нямаха нито един.

Никой не го наричаше Ректор. Малкото му име като че наистина се бе превърнало в онази почетна титла, която никога нямаше да получи поради цвета на кожата. На ръст бе метър и петдесет и нещо и толкова слаб, че приличаше на мумия. Или на чудодейно съживен мъртвец с жълтеникав оттенък на кожата, изпъната по костите, сякаш отдолу нямаше плът. Очите бяха дълбоко хлътнали в орбитите, косата черна, мека, вече сивееща. Повечето от зъбите на долната челюст вляво беше изгубил в сбиване с банда бели негодници в Баунти Кънтри, Арканзас. Затова не можеше да затваря устата си докрай, а това му придаваше тревожен вид.

Винаги говореше извънредно тихо. Затова мнозина се навеждаха към него, за да го чуят по-добре, и това често се оказваше в техен ущърб. Не че имаше голяма сила, напротив. Но пък в бой бе интелигентен, извънредно бърз и безмилостен. Носеше ноктите си максимално дълги и заострени — опасно оръжие срещу очите на неприятеля. Така с голи ръце бе ослепявал доста по-едри от него мъже. Под каишката на ръчния часовник държеше хитроумно направен сгъваем нож, който отваряше с ловко движение на китката. Предпочиташе малокалибрените пистолети, най-вече 22-ри калибър — бяха лесни за скриване и реално смъртоносни отблизо. Много обичаше да усеща дъха на умиращата жертва.

Към жените се отнасяше с уважение. Веднъж се бе женил, но благоверната почина и той не си взе друга. Отбягваше проститутките и леките жени, както и хората, които ги предпочитаха. Едва понасяше сексуалния садист и експлоататор на жени Дебър. Затова пък Дебър имаше други качества — успяваше да се внедрява на места, които предлагаха лесно обогатяване. И умееше да се домогва до тлъста и лесна плячка, промъквайки се към нея през уязвими дупчици и цепнатини, досущ както змиите и плъховете. Благодарение на него Олдърмън се бе опаричвал неведнъж, но пък самият той имаше друг порок — комара. Това ужасно увлечение го опустошаваше духовно и материално. И затова този иначе интелигентен престъпник с често печеливши удари притежаваше само два стари костюма.

За разлика от него Григс не беше особено интелигентен, но беше лоялен партньор. На такъв можеш да разчиташ за всичко. При това притежаваше необичайна сила и кураж — беше малко по-висок от Олдърмън, но тежеше поне трийсетина килограма повече. С абсолютно кръгла глава и мънички, прилепнали към черепа му уши, Григс бе черен като катран, а на определена светлина кожата му придобиваше леко червеникави оттенъци. Дебър му се падаше далечен братовчед, заедно гонеха жените и никога не удряха на камък. Дебър имаше чар, а Григс бе хубавеляк и леко възпълен, при това обожаваше братовчед си, като го смяташе за много печен. По тази причина затваряше очи за иначе нелицеприятното му поведение спрямо жените — жестоките побоища, пускането на кръв, извращенията. Така постъпи и в онази злощастна нощ, когато братовчед му преби жената, с която живееше, и я заряза зад магазин за алкохолни напитки окървавена и полугола, със запретната рокля, изнасилена дори и в мига на смъртта.

Боят с петли бе уреден в стар сайвант за картофи. Григс пристигна за последния двубой. Беше август, в края на сезона, и оцелелите птици до една носеха белези и рани от предишни схватки. Тук нямаше бели. В мрачното помещение бе горещо, повечето хора бяха голи до кръста и в опит да се охладят се наливаха с евтина бира, налята в големи кофи с лед. От рова в средата на сайванта се носеше воня на урина и пот, на изпражнения и птича кръв. Единствено Олдърмън не беше разсъблечен, очевидно топлината нему влияеше. Седеше върху варел, в лявата ръка стискаше тънка пачка банкноти, очите му бяха вперени в ямата.

Двамата последни противници довършиха подострянето на петльовите шипове и слязоха в рова. Внезапно глъчката придоби друг характер — сега залагащите започнаха да се надлъгват, други разменяха сигнали с пръсти, трети викаха или изчакваха потвърждение, че залозите им са приети. Олдърмън не беше в нито една от тези категории. Вече бе направил залога си, при това не чувстваше нищо почти до последната секунда.

Двамата мъже клекнаха в дупката един срещу друг, стиснали петлите. Единият шепнеше нещо, което звучеше като заклинание, другият се усмихваше. Сетне поднесоха птиците напред и ги сблъскаха леко — така започваше насъскването. Гребените щръкнаха войнствено, перушината се наежи в естествена омраза срещу съперника. Сетне ги пуснаха на земята и кървавата схватка започна.

Григс си пробиваше път в тълпата, заслушан в птичия крясък. От време на време зърваше летящи във въздуха пера, долавяше тъпите удари на човките, виждаше пръските кръв, които попадаха по хорските лица, ръце, гърди. Загледа се за по-дълго в мъж с изцъклен поглед, който облиза попадналата върху горната му устна кръв, без изобщо да откъсне поглед от боя в рова.

Едната птица — жълтеникава на цвят, получи силен удар във врата и загуби равновесие. Собственикът я оттегли от боя веднага. Задуха в главата й, избърса кръвта, напръска я с някаква течност и отново я побутна напред, но тя застина на място като парализирана, без да реагира на агресивното противниково кълване. Реферът обяви край на схватката. Мъжът изгледа птицата си с укор и известно съжаление, сетне сръчно изви врата й.

Олдърмън не помръдна от варела. Григс си познаваше човека: нощта не бе печеливша за него.

— Говнян късмет, човече — промълви той, когато партньорът се доближи, а гласът му бе тих, приличен на шептяща молитва. — Скапана работа, ти казвам.

Григс се облегна на стената и запали цигара, за да прогони гадната воня от рова. Не си падаше по боевете с петли, не беше и хазартен тип. А и бе израснал в градска атмосфера, тук не му харесваше.

— Нося ти новини — каза той кратко. — Току-виж те развеселили.

— Аха — неутрално откликна Олдърмън и започна да брои парите в поизтънялата пачка, сякаш можеше да ги умножи.

— Говоря за копелето, дето затри Дебър. Зная къде е.

Олдърмън свърши с броенето, прибра банкнотите в изтъркан кафяв кожен портфейл. Него на свой ред внимателно постави във вътрешния джоб на сакото и закопча копчетата до едно. Вече десета седмица търсеха въпросното момче. В началото ходиха при жените в къщурката. Пристигнаха с очукания стар форд с фалшиви усмивки на лицата и започнаха да ги навиват, сетне опитаха със закани. Тогава на входа се появи бабата на онова момче и сякаш ги парализира със страшния си поглед. В същото време откъм гората се зададоха трима от местните. Дявол ги знае, те пък какво търсеха на същото място. Олдърмън реши да се разкарат. Беше сигурен, че и да знаят, жените ще си мълчат, дори и да ги измъчват. Упорити бяха, пък и силни характери.

Освен това не си падаше по насилие над жени. А онази дъртата, матриархът на семейството, ги гледаше, без да мигне, и мърмореше нещо под нос. Клетви ли бяха, заклинания ли, кой знае. Очите й излъчваха сила и още нещо, тайнствено. Също както полицейският началник Устър, така и Олдърмън бе чувал много за нея. Не беше страхлив, не вярваше нито в Бога, нито в Дявола и неговите демони. В същото време се възхищаваше от куража на възрастната жена. И не направи нищо повече, позволи си само да каже какво ще се случи с момчето, когато го намерят.

— И къде е онзи? — запита той Григс.

— В Сан Диего.

— Доста далечко. Кой ти каза?

— Един приятел. Видели се с познат в кръчма, разговорили се. Знаеше, че търсим оня младок и ще пуснем малко сухо за точна информация. Познатият твърдял, че е виждал подобен тип в Сан Диего. Търсел работа още преди два месеца, взели го в кухнята на някакво ресторантче.

— Кой е този познат?

— Бял тип, не ми каза името му. Чувал за случая и от друг бял, който държал бар в родния град на момчето. Аз обаче веднага позвъних на едни авери в Сан Диего да отскочат — да погледнат на място. Казаха, че отговаря на описанието.

— Ако не е той, бая път ще бием напразно.

— Той е, усещам го.

Олдърмън се изправи, за да се поразтъпче. И без това тук работа за тях без Дебър вече почти нямаше. А бе тръгнала и приказка за момчето — как отнесло Дебър като едното нищо. Кофти ситуация. Хората вече не ги гледаха със същото уважение както преди. Трябваше да намерят нещо ново, доходно, само че как при сегашното положение? Първо ще оправят онова копеле — нека се разчуе, че са му видели сметката, сетне бизнесът пак ще потръгне.

Същата вечер ограбиха семеен магазин. От касовия апарат извадиха 75 долара, а когато Григс допря ножа до гърлото на жената, съпругът бързо измъкна още 120 кинта от някаква стара кутия. Зарязаха ги здраво завързани в задното помещение, изгасиха лампите, скъсаха кабела на телефона и се чупиха. Олдърмън бе със старо пардесю върху костюма и двамата носеха за маски качулки от чували. Бяха оставили форда по-надалеч, така че по колата нямаше как да ги разпознаят. Обирът се оказа много лесен, при това съвсем не приличаше на старите удари с Дебър. Той би мъчил и изнасилил жената, и то нарочно пред мъжа й.

Спряха недалеч от Абилийн, за да се отбият в бара на стар познат. Там обаче ги зърна шегаджия на име Пурбридж Дентикът и пусна няколко жлъчни майтапа за тъжната кончина на Дебър. Наложи се да го изчакват на тъмния паркинг, за да му дадат един хубав урок. Всъщност преби го Григс почти сам, насини лицето и откачи челюстта му, едното ухо остана да виси само на парче кожа. Това да е послание към другите, да се научат на малко уважение.

И всичко това заради Дебър, мислеше Олдърмън, докато отиваха на запад. Изобщо не го харесваше, а сега се налагаме да пътуват дни наред, за да очистят някакъв си хлапак, и то само защото Дебър не можеше да удържа шибания си ненормален нагон. Е, ама така трябваше. Момчето ще си плати, ще послужи за назидание, а хората ще знаят, че Олдърмън и Атлъс са хора на място. Друг начин нямаше. Иначе беше само бизнес. Единствено бизнес.

Ресторантчето се намираше на булевард „Нешънъл“, недалеч от кино „Пусикат“. Построено още през 1928 г. като „Буш Тиътър“, през различни етапи на своята история то се бе наричало „Нешънъл“, „Обилайн“, „Перис“, а през 60-те го включиха в порноверигите.

Луис пристигаше на работа сутрин много рано — малко след пет часа. По това време „Пусикат“ тъмнееше, изглеждаше като дълбоко заспала след тежка нощна работа стара уличница. Когато си тръгваше обаче, някъде десет-дванайсет часа по-късно, отвън вече се виеха дълги опашки от мъже. Собственикът на ресторантчето г-н Васич обичаше да казва иронично:

— Тия не стоят вътре по много, стига им и първата прожекция.

Над вратата на заведението висеше неонов надпис в розово и жълто „Васич: ресторант номер 1“. Луис вършеше каквото му кажеха — на практика всичко необходимо за функционирането на ресторанта, като се изключи готвенето и прибирането на парите от клиентите. Миеше съдовете, влачеше продукти, белеше картофи, лъскаше подовете, изхвърляше боклука. Важно задължение бе поддържането на хигиената е тоалетните и особено редовната смяна на хартия. За всичко това получаваше по долар и четирийсет на час, от което собственикът удържаше по двайсет цента за храни и квартира. На седмица му се събираха 60 работни часа без неделите, които бяха почивни. Понякога идваше и в неделя — да оправи счетоводните книги. Работеше не повече от час — два и за това г-н Васич му плащаше твърдата сума от 5 долара. Не задаваше въпроси, пестеше парите, харчеше много умерено, само понякога ходеше на кино в неделя следобед. Храната не беше лоша. Спеше в стая на горния етаж, откъдето нямаше достъп до самия ресторант, а тоалетната беше в коридора. Останалите стаи там се използваха като складови помещения срещу заплащане, а в част от тях бяха натрупани стари мебели и обзавеждане.

След първите две седмици работа Луис хвана автобус за Тихуана. Там обикаля улиците няколко часа, докато попадна на магазин за оръжие. В него си купи „Смит & Уесън“ 38-и калибър и две кутии патрони. На развален английски човекът зад тезгяха обясни как се разглобява и смазва оръжието, но се наложи да му го покаже и нагледно. Подари му още четка за протриване на цевта и тубичка оръжейно масло. Сетне Луис тръгна да търси хлебарница, ядеше му се пресен хляб. Оказа се, че всички хлебопекарници и магазини за продажба на тестени изделия бяха затворени. Обясниха му, че има забрана: в държавния склад в Мексикали наред с брашното и зърното държали някакъв пестицид. Престъпната небрежност довела до смъртта на няколко деца и сега имало разследване, а междувременно въпросните заведения били затворени по нареждане на местните власти. Нямаше как — купи си половин пиле, завито в спаружено листо от маруля, и се върна в САЩ.

Следващата неделя измъкна стар велосипед от складовите помещения на г-н Васич. Беше си го харесал отдавна. Напълни пътна чанта с празни бутилки от безалкохолни напитки, добави питейна вода, един сандвич и няколко сладки гевречета, а пистолета скри на дъното. Сетне яхна колелото и отпраши далеч извън града. Намери удобен дол, скри велосипеда в храсталака, нареди празните шишета по скалите в единия му край и започна да стреля по тях. Когато ги изпочупи, на тяхно място сложи камъни. Беше му за пръв път, но бързо свикна с тежестта на оръжието, със спусъка и трясъка на изстрелите. Разстоянието до мишените бе между пет и осем метра, но си казваше, че вероятно ще му се наложи да стреля отблизо. Когато се увери, че владее оръжието сравнително добре, зарови изпочупените стъкла, грижливо събра гилзите до една и се върна в града. Този вид практика продължи недели наред, само че се наложи да си купува още патрони.

Краят на дългото чакане най-сетне дойде през една гореща и тиха августовска нощ. Събуди го скърцането на дъските пред стаята. Навън бе тъмно, струваше му се, че не е спал много. Не разбираше как са успели да се приближат така близо, без да вдигнат шум. До втория етаж се стигаше единствено по разклатено външно стълбище от дясната страна на сградата. Луис винаги заключваше металната врата там по изрично нареждане на г–н Васич, а ключалката беше качествена. В същото време не се изненада, че в крайна сметка са го намерили. Гейбриъл предрече, че точно така ще стане, и той повярва на думите му. Измъкна се безшумно от леглото, както беше само по боксерки, и грабна оставения до възглавницата пистолет. Вратата се отвори с трясък от ритник. На прага стоеше възпълен мъж с кръгла глава, зад него надничаше друг — по-дребен и много слаб.

По-едрият държеше пистолет с дълга цев, обаче Луис го изпревари. Ръцете му трепереха, но това не беше страх, а мощният прилив на адреналин.

— Хей, момче, шубето ти работи, а? — ухили се човекът на вратата. — Имаш патлак, ама не е лесно да претрепеш човек ей така, нали…

Не успя да довърши и в гърдите му зейна дупка, от която бликна тъмна кръв. Луис пристъпи напред и вторият куршум попадна във врата на Григс. Той рухна назад и повлече със себе си Олдърмън. Ректор успя да се задържи прав и стреля веднага, но неточно — малокалибреният куршум се заби в рамката на прозореца някъде вдясно. Ръката на Луис вече не трепереше и следващите три попадения описаха почти равностранен триъгълник в центъра на Олдърмъновия торс. Дребният мъж изпусна оръжието, залитна назад и се опря на стената. Оттам успя да направи крачка — две, сетне краката му се подкосиха и той се свлече на пода. Изпъшка, болката бе непоносима. Опита да излази встрани, като се отблъскваше с крака от трупа на Григс. Луис пристъпи и изстреля последния си куршум. Олдърмън не помръдна повече.

Младежът дишаше тежко, сърцето му биеше лудо. Върна се в стаята и се облече. Прибра нещата си, което отне секунди — чантата му беше готова много отдавна. Знаеше, че ще дойде този миг, очакваше го и за да оцелее, ще трябва да изчезва на секундата. Презареди пистолета, като си помисли, че онези може и да не са дошли сами. Прекрачи труповете и пое към стълбата. Отвори вратата и се заслуша в шумовете на нощта, оглеждайки двора отвън. Беше тъмно и тихо. Отсреща стоеше очукан форд с отворени врати, но в него нямаше хора.

Изтича надолу по стълбището, сви зад ъгъла и тутакси получи силен удар в лицето. Падна на земята, зашеметен от болката, а от носа му шурна кръв. Опита се да вдигне ръката с пистолета, но нечий крак в тежка обувка я настъпи, подметката се завъртя и притисна и пръстите му. Тогава изпусна оръжието. Силни ръце го хванаха и го изправиха на крака, след като нечия длан го тласна назад, Луис се препъна в долното стъпало на стълбището и без да иска, седна на него. Едва сега видя нападателя. Беше бял мъж, висок над метър и осемдесет, здрав като бик и подстриган късо като ченге или военен. Само че носеше черен костюм, черна вратовръзка и бяла риза. По яката й тъмнееха петънца. Сигурно бяха от неговата кръв.

От мрака излезе Гейбриъл.

Очите на Луис сълзяха и той ужасно се страхуваше да не помислят, че плаче.

— Онези са мъртви — каза на глас.

— О, да — отвърна белокосият мъж. — Друго не съм и очаквал.

— Значи сте ги проследили?

— Просто ме информираха, че тръгват насам.

— И не ги спряхте?

— Имах пълна вяра в теб. И се оказах прав, нали? Нямаше нужда от чужда помощ. Отлично се оправи и сам.

В това време някъде на юг зареваха сирени. Пристигаха ченгетата.

— Колко време според теб ще е нужно на полицията да те залови? — запита Гейбриъл. — Ден? Два?

Луис премълча.

— Значи предложението ми е все още валидно — продължи мъжът. — Дори с още по-голяма готовност от моя страна след успешната демонстрация на твоите умения. Е, какво избираш? Газовата камера в „Сан Куентин“ * или мен? Хайде, побързай, че времето лети.

Луис гледаше възрастния мъж изпитателно, в главата му се въртяха куп въпроси. Беше се оказал на точното място в точния миг. Вече бе ясно, че е проверявал качествата му — ще се справи ли с онези двамата. Възможно ли е обаче сам да е оркестрирал разигралия се преди минути инцидент? Напълно възможно. Някой все е казал на тези мъже къде да го намерят. Може би са го следили през цялото време. Може да е било и съвпадение.

Така или иначе Гейбриъл беше тук и предлагаше помощта си. Дали да му се довери?

А белокосият го гледаше право в очите и четеше мислите му.

След секунди Луис се изправи. Кимна с глава в знак на съгласие и вдигна падналата встрани чанта. Човекът в черно взе пистолета от земята и го прибра. Полицията пристигна, но тримата бяха вече далеч, поели в северна посока.

Така момчето, работило в ресторанта на г-н Васич и убило двама на втория етаж в същата сграда, си отиде завинаги. Нямаше да се появи отново, освен понякога в тайничко, скрито кътче на собствената му душа.

14

Закусиха и поеха на север. След тях май не тръгна никой. Извън града обаче Луис приложи всичките си, при това немалки умения за измъкване от евентуална опашка. Спираше неочаквано, правеше обратни завои, влизаше в задънени улици и криволичещи алеи в гъсто населени квартали. Но така и не успя да засече нечие проследяване. Не успя и Ейнджъл. В крайна сметка и двамата се увериха, че са излезли от града напълно чисти.

Избягваха темата на снощния си разговор. Отлично знаеха, че това може само да влоши атмосферата. Поведението им бе обичайното: ще помълчат, всеки зает с мислите си, сетне ще стане дума за музика, за бизнес, за спомени, майтапи. Пръв се обади Ейнджъл.

— Филаделфия, а? Градът на братската любов, вятър и мъгла. Помниш ли Джак Уейд?

— Джак Кактусовия ли?

— Хей, не е смешно, ама хич. Човекът имаше кожно заболяване и нищо не му помагаше. Този прякор е несправедлив и гаднярски. Само че аз за друго ти разправям. Веднъж помогнал на възрастна дама да пресече улицата, а уж немощното бабе му забило един в топките и му свило портфейла! Не помниш ли?

— Гаден град наистина — съгласи се Луис и завъртя глава.

Ейнджъл замълча и се загледа в прелитащия встрани пейзаж.

— Кое се падаше там? — запита той след малко.

— Къде по-точно?

— На изток. Масачузетс ли?

— Върмонт.

— Гот, че не е Ню Хампшир. Винаги ме е било шубе да минавам оттам. Все някой ще се намери да гърми по теб по погрешка.

— Ами да, там мъжагите са корави.

— Корави, ама леваци. И отказаха да приемат закона за задължително слагане на коланите.

— Май четох някъде.

— Значи вземеш си кола в Ню Хампшир, палиш и компютърът не ти бибитка, ако забравиш да сложиш колана.

— Хайде бе.

— Ами да. А опиташ ли да го сложиш, се обаждал глас и ти викал да си го начукаш.

— Воля твоя, човече. Живей свободно или умри.

— Ама това е зов за борба против тирания и потисничество, а не четка за някой левак, дето не си знае спирачния път.

— Виж, там пък бензинът е по-евтин.

— Евтин бензин. Евтин алкохол. Изобилие от евтино оръжие.

— Е, хайде стига бе — изпъшка Луис. — На теб все не може да ти се угоди.

От междущатската магистрала излязоха недалеч от езерото Шамплейн, при Муърс свиха вдясно и хванаха през Форкс, за да прекосят река Грейт Чейзи на по-плиткото. Тукашните градчета си приличаха като близнаци: доброволни пожарни, еднообразни гробища, по кръстовищата старомодните помпи на извадени от употреба бензиностанции. Металните струйници по колонките стърчаха като оръжия на древни войници в броня, а по градската периферия блестяха модерните им събратя с компютърна техника. Някои места изглеждаха по-бедни, други по-проспериращи, но духът бе все един и същи — разпродажби на коли, бизнес, магазини с облепени прозорци. Прекалено много бяха къщите, нуждаещи се от ремонт и пребоядисване, наоколо имаше разнебитени автомобили, използвани за части, изпотрошени мебели и покъщнина.

Минаха покрай почти обезлюдени места, които сякаш не съществуваха — нямаше ги на картата. По веранди и дворове бяха накачени фенери от тиквени кори, остатъци от празника на Вси светии. По клоните на изкорубен бряст като захвърлени одежди на призраци висяха вехти чаршафи с нарисувани по тях страховити лица. Вятърът ги развяваше, раздвижвайки безжизнените им форми.

В Чъръбъскоу спряха пред сграда с голяма табела „При Дик: оръжия и музика“. Забавна им се видя рекламата: „500 вида китари, 1000 марки пушки & пистолети“. Ейнджъл се подсмихна, някой май се бе поизсилил. „При Дик“ обаче се оказа истински. Отдясно на фасадата имаше неголяма бакалия, отляво входът се разклоняваше в два коридора. Първият водеше към магазин за музикални инструменти. Продавачът бе живописен запалянко — ерудит на тема китари и усилватели. Седнал на пода дългокос младеж настройваше черна „Гибсън“, пръстите му умело налучкваха наченките на мелодия. По стените висяха десетки известни марки китари. Вторият коридор ги отведе в двойно помещение с рафтове и гондоли, където бяха подредени какви ли не марки карабини, пистолети и револвери, ножове, боеприпаси, снаряжение. Тук продавачи бяха двама мъже със сериозни лица, единият млад, другият доста по-възрастен. Голям надпис на стената предупреждаваше, че без издадено в щата Ню Йорк разрешение за носене на оръжие нямате право дори и да пипате стоката. На тезгяха едра жена с ъгловато лице попълваше формуляр за покупка на пистолет за четиристотин долара.

— Тук какво да пиша? Купувам го за подарък ли? — питаше тя.

— Това е приемливо — отговори възрастният продавач, без да обясни дали става въпрос за законността на покупката, или за характера на подаръка.

Ейнджъл и Луис разгледаха асортимента с интерес, купиха кафе от магазина и отново потеглиха. По хълмовете откъм западната част на градчето се въртяха турбинните перки на вятърни електрогенератори. Приличаха на играчки, забравени от деца на гиганти.

— Интересно място — подхвърли Ейнджъл.

— Аха.

— Тук повечето хора едва ли са гласували за Хилари, а?

— Колкото толкова — философски коментира Луис.

— Е, няма значение — поклати глава партньорът. — Аз пък винаги съм я харесвал.

Някъде преди Бърк се мярнаха и първите кафяви на цвят автомобили на щатската гранична полиция и въпреки че караше само с пет мили над ограничението, Луис свали крак от газта. Вече беше тъмно, без малко щяха да изпуснат отклонението за шосе 122. За късмет зърнаха обърнатите наопаки кофи за боклук на крайпътния къмпинг, та по този повод забелязаха и табелата за десен завой. Отляво стърчеше самотният комин на недостроена къща, тухлената му шахта почти покрита от пълзящата навсякъде вездесъща зеленина. Поеха по голямата магистрала и скоро забелязаха първите мотели, може би на около дванайсет мили от Масена. Малко по-нататък блеснаха осветителните тела на поредното индианско казино. Встрани от него се редяха магазини за тютюн и цигари. Голям пътен знак уведомяваше, че до канадската граница остава само една миля. Друг надпис, закачен на стената на нисък склад, гласеше: „Тук е мохиканска територия, не на щата Ню Йорк.“

Значи наближаваха.

В Масена избраха анонимен мотел. Влязоха поотделно, регистрираха се самостоятелно и си взеха единични стаи. Луис веднага заспа. Ейнджъл погледа телевизия със силно намален звук, заслушан в шумовете на пристигащите автомобили и в смътните гласове отвън на паркинга. Беше му прекалено рано за нормален сън. По природа бе тип сова, създание на нощта: вечер трудно заспиваше, сутрин се чувстваше недоспал. Най-сетне събра воля да изгаси апарата и да отпусне глава на възглавницата. Успя да поспи кратко, но отвори очи още преди стрелките на будилника да са показали четири часа. Изключи алармата, стана и се облече.

Когато излезе от стаята, Луис бе вече в колата. Прекоси малкото разстояние безшумно, влезе при него. Нямаше поздрави, нямаше нужда от думи. Излязоха от Масена в пълно мълчание и поеха в нужната посока. Съсредоточено следяха пътя в мрака и мислеха за предстоящата задача.

15

Някъде на пет мили извън Масена Луис сви на запад. След още около шест мили и нещо минаха покрай поредица изпълнени със застояла вода ровове и полуразрушени постройки — единствените остатъци от Лийхейгъновите талкови мини. Още по-нататък се намираха руините на Уинслоу, където природата бавно възвръщаше владенията си, покривайки всичко по пътя си в зеленина. Не се виждаше добре в мрака, но Луис знаеше точно кое къде е. Беше запаметил снимките на Хойл, познаваше района в детайли, най-вече координатите на двата немаркирани пътя, които се виеха в югозападна посока и отвъд реката продължаваха в земята на Лийхейгън.

До първото кръстовище стигнаха след още шестнайсетина мили. Тук имаше табела „Частна собственост“ и отклонението водеше към моста над Рубо. Луис намали съвсем. Отдясно в мрака просветна фенерче — сигналът бе еднократен: Линът и Марш даваха знак, че са тук. Луис и Ейнджъл продължиха напред още три мили и скоро се появи вторият мост. И тук получиха същия вид сигнал — откъм гъстите дървета примига светлина: Блейк и Вайс.

Двамата Ендол вероятно вече се намираха на Лийхейгънова територия. По план трябваше да са пристигнали малко след полунощ, за да се придвижат пеша до старите говежди обори. Оттам щяха да наблюдават главния дом на мишената, изчаквайки пристигането на основните играчи.

След като операцията бе вече в ход, тук комуникацията между двойките бе невъзможна. Но това нямаше особено значение. Всеки си знаеше ролята и задачата. Не би било лошо да имат телефонна или радиовръзка, но такава опция нямаше. Засега отсъстваха Хара и Харада. Бяха в Масена, за да тръгнат в предварително уречено време след придвижването на Луис и Ейнджъл към дома. Така бе по-добре, защото движението на повече коли в пакет би могло да привлече ненужно внимание.

След като се убеди, че мостовите екипи са си по местата, Луис мина по южния мост и навлезе във владенията на Лийхейгън. Пътят беше безлюден — не срещнаха коли, нямаше светлини. Наоколо се разстилаше гора, от двете страни се точеха безкрайни дървета. На няколко пъти попаднаха на широки просеки — те водеха към секторите, където дърветата са били изсечени, за да се отвори паша на добитъка. След около две мили хванаха по черен път в северна посока и скоро гората оредя. Още половин миля път ги отведе до хамбар в изоставена ферма, маркирани на една от картите, с които разполагаха. Намираха се на не повече от половин миля разстояние до дома на Лийхейгън. Тук цареше пълна тишина. Оставиха колата в хамбара. По-нататък беше опасно да се движат с нея, рискът да вдигнат излишен шум беше огромен.

Въоръжиха се с пистолети „Глок“ и деветмилиметрови автомати „Щаер ТМП“ на ремък със заглушители и резервни пълнители от мобилния арсенал в багажника. Акцията трябваше да бъде светкавична и точна, нямаха нужда от дългобойно оръжие. Щаерите бяха прости и ефикасни, лесно се боравеше с тях, стреляха с точност до 25 метра. Бяха и много леки — не повече от килограм и половина, със слаб откат и скорострелни — деветстотин куршума за минута.

Отпред се редяха оборите — дървени, двойни, едноетажни и боядисани в бяло. В съседство се издигаше модерен силоз, оцветен в синьо. Миришеше на тор и животинска урина. Ейнджъл надникна в първото отделение отдясно — помещенията не бяха почиствани, откакто е бил изклан добитъкът. Луис провери другите отляво. Сетне потеглиха безшумно напред, използвайки постройките за прикритие, докато стигнаха подножието на неголямо възвишение на около четвърт миля западно от дома на Лийхейгън.

Планът предвиждаше проникване в него и незабавни действия. Луис не си падаше по снайперистки изпълнения. Дори Лийхейгън да бе по-мобилен и да излизаше извън къщата свободно, пак не би предпочел стрелба отдалеч. Не беше и по силите му — бе травмирал лявата си ръка преди години в Луизиана при един от случаите на Паркър. Освен това използваш ли снайпер, винаги зависиш от атмосферните условия. А задачата включваше и сина. Не убият ли и него, вендетата практически щеше да продължи. Значи двамата трябваше да бъдат отстранени заедно. Най-сигурният вариант бе това да стане в къщата: Луис и Ейнджъл влизат, двамата Ендол осигуряват прикритие. Тишината беше друг желателен фактор. Но въпреки заглушителите винаги имаше опасност от издънки. Трудно бе да влязат и да излязат незабелязани в толкова голяма сграда. И въпреки умерения си оптимизъм Луис Допускаше възможност за изтегляне с бой. За щастие хората на Лийхейгън едва ли бяха в състояние да се справят с обединената огнева мощ на десетимата.

— Къде ли са? — прошепна Ейнджъл.

Луис се извърна и се взря в празните постройки отзад. Там трябваше да се срещнат с двамата Ендол, но от тях нямаше и следа.

— Мамка му! — изруга Луис. — Хайде да огледаме обстановката около къщата.

— Защо? — запита Ейнджъл. — Без тях ли започваш?

— Нищо не започвам. Просто ще хвърлим едно око.

Бе ред на Ейнджъл да изругае, но си премълча и тръгна след партньора към върха на възвишението. Оттам заобиколената с мрежеста бяла ограда постройка се виждаше като на длан. Един от горните прозорци бе мъжделиво осветен, цареше пълна тишина. Зад къщата проблясваше повърхността на езерото, тъмно на цвят, простиращо се към обвити в мъгли хълмове. Луис залегна, извади бинокъл, внимателно проследи терена наоколо. Ейнджъл последва примера му, но насочи цялото си внимание към ниските странични постройки. Огледът продължи близо пет минути. Двамата Ендол не се появяваха. Това бе вече обезпокоително.

— Трябва да… — започна Ейнджъл, но Луис изшътка.

— Шшт. Гледай! — прошепна той, като посочи осветения прозорец.

Ейнджъл насочи бинокъла. В откритото пространство там успя да зърне женско лице, сетне се мярна мъжка фигура и рязко дръпна пердето. Но в кратката секунда преди това Ейнджъл разпозна жената — беше Лорета Хойл. Русокосата покойна дъщеря на милионера бе чудотворно възкръснала.

— Хей, нали я бяха разкъсали онези зверове? — възкликна той.

Луис се изправи рязко.

— Това е постановка с капан. Давай!

Линът и Марш седяха в колата. Оказа се, че харесват една и съща музика. Марш носеше айпод, автомобилното стерео пък имаше вход за МРЗ. Включиха го и сега слушаха „Гласове“ на Стан Гетц. Саксът звучеше меко, успокоително, изпълнението едва ли бе сред най-доброто на Гетц, но в случая вършеше отлична работа. Бяха добре прикрити сред дърветата. Оттук отлично виждаха моста и всяко евентуално движение. Би могъл да ги забележи само идващ от запад пешеходец, при това когато е съвсем близко. Но би съжалил за близостта с двамата в автомобила.

На задната седалка стояха бутилчици с минерална вода, термос с кафе, четири добре завити сандвича, кифлички и шоколад. Заслугата беше на Марш. Линът бе благодарен за предвидливостта му, макар че вече имаше причини да се притеснява.

— Налага се да пусна една вода — рече той. — Може ли тук? Ето, в празното шише?

Марш го изгледа, сякаш бе поискал да уринира върху самия него.

— Хайде стига, бе! Да не смяташ, че го вдигам на пикаещи мъже? И жена да е, пак не си падам.

— Просто питам. Може да си педант на тема напускане на поста.

— Хайде сега! Иди си намери подходящо място.

Линът излезе. Хубаво бе да се поразкърши. Въздухът бе хладен, миришеше на зелено и чиста вода. Тръгна тихичко през дърветата право срещу наклона, като внимаваше да не се подхлъзне на влажните листа. Хареса си удобно дърво, погледна през рамо, за да се увери, че вижда колата. Сетне обърна гръб и дръпна ципа. Единственият звук в притихналата гора бе шуртенето на течността върху дървесната кора. Въздъхна с облекчение.

Внезапно към тези два звука се присъедини трети — нещо средно между въздишка и кашлица. Линът го разпозна мигновено, но нещо го блъсна в тила и той умря, преди да е разбрал какво става.

Ейнджъл напрегна цялата си воля, за да не каже на глас, че го беше предупредил именно за това.

Слязоха бързо, поеха между празните обори, дулата на пистолетите им скачаха от врата на врата, от прозорец на прозорец, очите търсеха и най-лекото движение. Спираха в синхрон, заслушани за шумове. Стигнаха хамбара. Тук отново спряха, наострили уши. Нищо. Всичко изглеждаше, както го бяха оставили — двойната врата затворена, за да не се вижда оставената вътре кола. Луис даде знак на партньора да отвори лявото крило, като започна обратно броене с пръст — едно, две, три! Ейнджъл чувстваше устата си суха, в корема тъпа болка. Облиза потта от горната устна и рязко отвори крилото.

Автомобилът изглеждаше някак неестествено, килнат на една страна, почти допрян в пода.

И двете гуми отдясно бяха срязани. Прозорецът откъм волана беше счупен, предният капак — вдигнат, сетне пуснат обратно, но незаключен. Луис остана на вратата, Ейнджъл огледа помещението. Нямаше нищо особено. Отзад започваше празна площ чак до гората. И там не се виждаше нищо, освен смътните форми на дърветата в далечината.

Ейнджъл клекна и внимателно повдигна капака на не повече от няколко сантиметра. Извади портативно фенерче от джоба и като го захапа, освети пространството между ръба му и автомобилния корпус. Жици не се виждаха. Повдигна още малко, провери отново, този път осветявайки двигателя. Не забеляза пружини, тампони или друг механизъм на взривно устройство. Сетне пое дълбоко въздух и рискувайки, отметна капака до край. Миришеше показателно. Въздъхна дълбоко.

— Изгорили са таблото с бушоните. Няма мърдане оттук.

— Ще походим пеша — кимна Луис и заобиколи автомобила.

Спря пред багажника, поставил пръст върху бутона за отваряне, и изгледа Ейнджъл.

— Отпред нямаше нищо — вдигна рамене последният.

— Много успокоително. Би ли се поразкарал? Малко по-надалеч, ако обичаш.

— Хей, ако ще става, да сме заедно.

— Може би не искам заедно.

— Искаш някой да остане, че да те оплаква ли?

— Ами, просто нямам мерак да прекарвам вечността с теб. Хайде сега, чупката назад.

Ейнджъл се отдръпна достатъчно. Луис натисна бутона. Капакът отскочи и той изруга високо. Партньорът дотича и двамата се вторачиха в багажника.

Вайс и Блейк нямаха стереоуредба в колата, пък и отдавна бяха изчерпали темата за общите познати. Това не ги безпокоеше особено, и двамата обичаха мълчанието. Именно затова Вайс не харесваше Линът, който не бе в състояние да мълчи и да кротува по-дълго време. Пътищата им се бяха кръстосвали в Чад, където по принцип се сражаваха на една и съща страна. Още тогава той бе на мнение, че Линът не е истински професионалист, а по-скоро мародер и крадец. Всъщност Вайс лесно се настройваше и в момента вече се дразнеше и от Блейк. Струваше му се, че диша прекалено шумно, че сумти и постоянно шава ненужно. Но нямаше начин това да се избегне, освен може би да вземе да го удуши.

Интересно бе, че в момента Блейк чувстваше почти същото относно Вайс. И реши да му го каже.

— Слушай, човече… — извърна се той към него, но в същия миг прозорецът откъм страната на партньора се пръсна, а с него изчезна и главата му.

Ревът на рязаната карабина почти оглуши Блейк, кръвта на мъртвия заля лицето му. В следващия миг отвори вратата и се изтърколи навън, стреляйки напосоки. Бе отчасти заслепен, но разчиташе, че стрелбата може да му купи няколко безценни секунди. Зърна свличащ се на земята мъж в зелен камуфлажен костюм и си каза, че е извадил голям късмет. Не спря, защото знаеше, че в подобна ситуация най-важното е да се движиш максимално бързо. Спреш ли — умираш. Почувства болка в главата и рамото и си даде сметка, че е ранен. Все пак тялото на покойния другар го бе предпазило от най-опасната част на сачмения залп.

Продължи да бяга, а около него засъскаха куршуми. Един близна бузата му току до очите и го парна, стори му се дори, че различи сивата маса на оловото. След малко дърветата се сгъстиха, следващият залп го поръси с листа и клони. Продължаваше да тича на зигзаг, използвайки дърветата за прикритие. Търкаляше се и ставаше, без да даде шанс на преследвачите за точен прицел. Чуваше трополенето на тежки боти зад себе си, но не се извърна нито веднъж. Това означаваше да се забави за частица от секундата, а тогава — край!

Стори му се, че пред него се открива просека. Пое дълбоко въздух и се приготви за спринт. В следващия миг се сблъска челно с нещо много твърдо, блесна бяла светлина и го заслепи. Чу хрущене — беше си счупил носа, а сигурно и някои от предните зъби. Падна назад, но инстинктът за оцеляване в него бе изключително силен и ръката му автоматично насочи пистолета, пускайки няколко куршума. Някой отпред изохка, върху него се строполи тежко тяло и го затисна в земята. Светлината бавно гаснеше, замести я силна болка. Падналият се гърчеше в предсмъртни спазми, шуртеше кръв. Блейк отхвърли мъжа и се изправи, като залиташе, все така зашеметен. Първият куршум го удари в горната част на гърба, завъртя тялото му и отново го свали на земята. Опита да вдигне ръката с пистолета, но в нея нямаше сила. С огромно усилие на волята успя да натисне спусъка, но усети още по-силна болка и изпусна оръжието. Протегна към него лявата ръка, но следващият куршум мина през нея и попадна в гърдите му. Сега лежеше по гръб и виждаше само върховете на дърветата и тъмнеещото небе.

Над Блейк се надвеси човек с черна ски маска. През дупките любопитно надничаха две сини очи. Изведнъж под тях се появи трето — черно, празно, немигащо. То светна и се превърна в куршум, който сложи край на агонията му.

В багажника един върху друг лежаха два трупа, по които лазеха дебели черни мухи. Абигейл Ендол бе застреляна в гърдите с рязана двуцевка. Сачмите бяха разкъсали дрехите и плътта кръгообразно. От големите поражения личеше, че е стреляно от сравнително близко разстояние. Съпругът бе убит с пистолетен изстрел от упор в челото. Кожата около входната рана бе обгорена, имаше нагар от барутните газове. Очите на жената бяха полуотворени, сякаш е била разбудена в мига на изстрела.

— Помогни да ги извадим — помоли Луис и се наведе напред.

Ейнджъл го спря с потупване по рамото и му показа фенерчето. Луис изруга и се отстрани. Лъчът обходи телата и дъното на багажника, но Ейнджъл направи и други проверки за заложен експлозив. След като реши, че взривно устройство няма, той кимна на партньора и с общи усилия измъкнаха първо жената, сетне и съпруга Филип. Скривалищата отдолу бяха празни, задвижваните с тайни механизми панели — отворени. Липсваше оръжието и всички резервни боеприпаси. Нарязана бе и резервната гума.

Ейнджъл погледна Луис и запита:

— А сега?

Хара и Харада не стигнаха по-далеч от Масена и по този начин извадиха късмет, но ги застигна и несполука. Последната се изрази в рутинна полицейска проверка на автомобила им, при която ченгетата откриха разнообразно оръжие, скрито в дъното на багажника. Това завърши с арест и затварянето им в килия в масенския полицейски участък на главната улица. Тепърва предстоеше полицейският началник да реши какво да прави с тях. Вече нямаше да могат да участват в операцията и да окажат помощ на Луис и Ейнджъл, обаче животът на двамата Хари със сигурност беше спасен.

Ейнджъл и Луис закрачиха към вратата. Движеха се бавно и внимателно.

— Сто фута — рече Луис.

— Какво имаш предвид?

— Разстоянието от тук до гората в източна посока.

— Ако има засада, ще ни убият веднага щом се покажем.

— Ти какво искаш: тук ли да ни убият?

Ейнджъл поклати глава мълком.

— Ти хващаш вляво, аз — вдясно — продължи Луис. — Спринтираш и не спираш за нищо на света. За нищо. Ясен ли съм?

— Напълно.

Луис кимна.

— Е, хайде, ще се видим оттатък.

Сетне двамата излязоха и хукнаха с все сила.