Ще падне той под моите стрели… О, да, гневът мой огнен ще ме окрили. Един подир един животите му ще отнема… а кръвта пролята, нея ще погълне земята…
Убиват хора всеки ден, в различни инциденти има жертви, погубен и разрушен е толкова много човешки живот, че е просто трудно да се държи сметка за всичко това. Още по-мъчно е да се намерят връзките между факторите, които биха помогнали за изясняване на случаите и разкриване на престъпленията.
Някои са просто очевидни: младеж убил приятелката си, сетне извършил самоубийство. Било от угризения на съвестта или поради неспособност да поеме отговорност за действията си. Подобни са постоянните сблъсъци на улични престъпници и гангстери, наркотрафиканти и дилъри, извършвани на принципа око за око, зъб за зъб. При тях едно убийство води до друго, то на свой ред до трето и така насилието ескалира в безкрайността. В него се хили грозно озъбената уста на Смъртта, свисти косата й, бляска секира, святка нож. Налице е верига от събития, чиято последователност може да бъде уточнена, самите действия — пресъздадени от вървящите по следите им служители на закона.
Има обаче друг вид убийства, много по-трудни за разгадаване. Връзките помежду им са често завоалирани от значителни географски разстояния, размити от изминали години, от шуплестото устройство на нашия кух свят, чиито пластове неусетно се наслояват един върху друг във времето.
Шуплестият свят не крие тайните: той ги съхранява. Той е хранилище на погребани спомени и полузабравени действия.
В кухия, порест свят всичко е свързано.
„Св. Даниил“ се намира на „Брайтуотър Корт“, недалеч от клубовете на „Брайтън Бийч Авеню“ и „Кони Айлънд Авеню“. Последните са места, в чиито просторни сводести зали обичайно вечерят двойки от всички възрастови групи. Те танцуват на руска, испанска или английска музика, опитват екзотични ястия, пият водка и вино, гледат шоута, каквито могат да се видят и в по-скромните хотели в Рино или по екскурзионните яхти. „Св. Даниил“ обаче е различен от тях, по-особен в редица отношения. Сградата му гледа към морето и към покритата с дъски плажна алея с трите й ресторанта „Волна“, „Татяна“ и „Зимна градина“, чиито открити тераси сега са затворени заради хладния вятър и разнасяния от него непослушен пясък.
Наблизо се намират спортните площадки на Брайтън. По каменните им маси обичайно играят карти възрастни посетители, докато наоколо лудуват дечица — забавно контрастна картинка на съжителство между младостта и настъпващата старост. На изток и запад се издигат нови жилищни комплекси — неотменна част от преобразяването на Брайтън Бийч през последните години.
„Св. Даниил“ е част от една по-стара генерация. Принадлежи към Брайтън Бийч от минали времена, с друг вид дребен бизнес, набиращ печалбите си от хората на ръба на бедността. Бюра, където е било възможно да си осребрите чека безпроблемно, но срещу възнаграждение от 25 на сто върху сумата, а сетне да теглите заем срещу горе-долу същата месечна лихва. Магазинчета за стоки с големи отстъпки, продавали евтина посуда с емайл или пък коледни украшения по всяко време на годината. Там са били и семейните бакалници с винаги усмихнатите съпрузи, но днес на тяхно място ще видите неприятни хора с вид на престъпници. И пералните, където клиентите влизат с омазнени и вонящи дрехи, събличат каквото могат и го пускат в машините; вадят и сушат прането по съкратената процедура, защото всяка минута в повече увеличава цената на услугата. И заложните къщи с постоянни доходи било от откупени, било от неоткупени вещи, защото винаги има хора, които печелят от нещастието на други. Въртял се е още и безименен, сенчест бизнес без фирмени табели и обяснения за любопитните.
В голямата си част тях вече ги няма тук. Преместени са по странични и задни улички, в по-бедни квартали, все по-далеч и по-далеч от Брайтън Бийч, крайбрежната улица и морето. Това не е беда — който се нуждае от услугите им, знае къде да ги намери.
Но „Св. Даниил“ си е тук, издържал проверката на времето. Той е клуб, частен клуб за определена публика. Няма нищо общо с лъскавите събратя от големите булеварди. Помещенията му са в мазето на стара каменна къща. Наоколо е имало подобни сгради, построени по същото време, от същия кафеникав на цвят камък. По-късно всички те били преустроени и днес „Св. Даниил“ се намира между два значително по-красиви жилищни блока. Клубът стои по средата им като беден роднина, натрапил се в семейна снимка, без да се стеснява от неугледния си вид.
Над клубните помещения е разположен истински лабиринт от неголеми апартаменти, някои достатъчни за семейни жилища, други едностайни и подходящи за хора, които държат повече на анонимността, отколкото на жилищната площ. Някога там са живели постоянни наематели, но не и днес. Част от тях са складове за алкохолни напитки, цигари, електроуреди, електроника и най-различна друга контрабандна стока. Останалите се използват почасово от млади (в някои случаи и прекалено млади) проститутки и техните клиенти. Няколко стаи са по-луксозно обзаведени и поддържани; там е монтирана съвременна снимачна и звукозаписна техника за порнографски филми.
Макар наричан „Св. Даниил“, клубът няма официално име. На метална плоча до вратата на английски и на кирилица е написано „Обществен клуб за частни лица“, обаче думата „обществен“ тук едва ли е точна. Вътре има бар, но в него рядко се задържат посетители. Повечето влизащи там пият кафе и убиват времето, докато чакат инструкции за изпълнение на определени поръчки, като например събиране на пари от длъжници и трошене на кости на провинили се по някакъв повод хора.
На екрана на телевизора над бара най-често се въртят пиратски дивидита, записи на стари хокейни мачове, често и порно. Но късно вечер, когато с бизнеса за деня е приключено, могат да се видят и стари ленти от войната в Чечения, където руските части извършват наказателни акции срещу врага, бил той реален или измислен. Покрай стените се редят полусферични по форма пластмасови сепарета с надраскани овехтели маси в средата — истински реликви от стари времена, когато клубът наистина е бил обществен. Тогава тук се събирали имигранти, носталгично жадни да побъбрят с някого за далечната родина, да прочетат пресни вестници, а често и писма, донесени от пристигнали неотдавна сънародници. По стените висят стари съветски плакати от 40-те години на миналия век, купени за по няколко долара от видеомагазинчетата по „Брайтън Бийч Авеню“.
Полицията бе държала клуба под око известно време. Но опитите й да проникне в сградата и да монтира скрити микрофони се оказаха неуспешни. Безрезултатно бе и продължителното подслушване на телефонните разговори оттам. Ченгетата подозираха, че сериозният бизнес се върши с временни джиесеми, използвани максимум за по една седмица, а сетне захвърляни или унищожавани. Отделът за борба с порока организира две акции, хората му наистина проникнаха в сградата през един от прозорците над клуба. Заловиха неколцина клиенти и още толкова уплашени проститутки, които не говореха английски и нямаха документи. Така и не успяха да се доберат до сводниците, а ченгетата си знаеха: курвите са като консумативи — лесно ги заменят.
По време на въпросните акции вратата към мазето бе заключена. А когато полицията най-сетне влезе там, завари скучаеш барман и четирима възрастни руснаци с изпадали зъби. Играеха покер, но вместо пари залагаха кибритени клечки.
Беше хладна вечер в средата на октомври. В клуба бе заето само едно сепаре — на обичайното си място там седеше украинец, известен като Попа. Наричаха го така, защото бе учил три години в православна духовна семинария, преди да намери истинското си призвание в живота. Призванието пък бе свързано с дела, за които обичайно се иска прошка от свещеник. А неофициалното име на клуба свидетелстваше за краткия му флирт с религията. Защото така се нарича най-старият московски манастир — Даниловския, — известен като истинска крепост на православната вяра по време на най-свирепите ексцесии на комунистическата ера в СССР. Мнозина от монасите на „Св. Даниил“ са провъзгласени за мъченици, а мощите на самия светия били тайно прехвърлени в САЩ, за да бъдат спасени от поругаване.
За разлика от мнозината си помощници, Попа говореше английски почти без акцент. Бе един от първите съветски имигранти в САЩ, работил упорито, за да опознае този нов свят. Отлично помнеше времената, когато в Брайтън Бийч в апартаменти под наем живееха само възрастни хора. Повечето къщи там бяха малки, занемарени, често полуразрушени. Доста години бяха минали от времето, когато този район бе същински магнит еднакво за имигранти и нюйоркчани, бягащи от пренаселените квартали на Браунсвил, Ийст Ню Йорк и манхатънския Лоуър Ийст Сайд, за да намерят истински простор и далеч по-чист въздух — морския.
Попа се гордееше с ерудицията и изискаността си. Четеше „Таймс“, а не „Поуст“. Ходеше на театър. Появеше ли се в малкото си царство, порното тутакси изчезваше от екрана на телевизора. Скриваха и некачествените пиратки, а апарата настройваха на Би Би Си Уърлд или Си Ен Ен. Канали като „Фокс Нюз“ не бяха желани. Тази програма облъчва по-скоро вътрешния консуматор, а Попа бе човек, винаги ориентиран към възможно най-широката световна панорама. През деня пиеше чай, вечер — само компот или по-точно неговия сок, за предпочитане от сливи. Беше доволно амбициозен, същински принц, отправил очи към царската корона.
Към възрастните в организацията се отнасяше с почитание. Те бяха предимно хора, лежали в затворите по Сталиново време, други пък основатели на сегашното им престъпно начинание. Но макар и да се прекланяше пред заслужилите си партньори, Попа постоянно търсеше начини да подкопава позициите им. Отдавна наблюдаваше потенциалните съперници сред своето поколение и преценяваше силите им, като подготвяше приближените си за неизбежния сблъсък. Защото предстоеше кръвопролитна война за власт, то бе повече от сигурно. За беля напоследък имаше провали. Все пак фаталните грешки бяха избегнати, при това не бе правилно за случилото се да винят само него. Но други не виждаха нещата по този начин. Твърде възможно бе разривът да настъпи и по-рано от очакваното.
И днес имаше несполуки — още един лош ден в поредица от подобни. На всичкото отгоре сутринта се появи и проблем в тоалетните. Целият клуб смърдеше ужасно, бяха извикали канализационна фирма, ползваща се с доверието на организацията им. При друг случай Попа би си взел шапката и би тръгнал да си върши работата, но сега това не бе желателно. Затова се бе примирил с вонята и търпеше.
Отново прелисти купчината снимки на масата пред него. Бяха на работещи под прикритие полицаи, вероятно някои говореха и руски. Познаваше този тип ченгета — ако не друго, поне бяха корави и решителни. Трябваше да поръча нужните проверки: може ли да се окаже натиск върху семействата им, а по този начин и върху самите тях.
Нямаше много време. Копоите вече душеха по петите му. Години наред правеха неуспешни опити да се доберат до него, за беля напоследък им потръгна. Миналата зима в Мейн убиха две от момчетата му, сетне и двама посредници. Смъртта им разкри на полицията малка, но много доходоносна част от бостънската му операция: порнография и проституция с деца. Беше принуден да спре доставките на материали и хора, а това незабавно се отрази и на нелегалното прехвърляне на жени и деца в САЩ. Оттук неизбежно щяха да пострадат и други клонове на бизнеса: нямаше как да се освежават екипите проститутки — неговите и чуждите, — откъдето печелеше отлично. С една дума, губеше пари, и то болезнено. Хич не му харесваше, ама хич. Още повече, че паралелно страдаха и други, а те виняха него.
Сега и клубът засмърдя на изпражнения зловонно, а времето направо летеше. Вероятно бе въпрос на дни да свържат мъртвите сътрудници с него лично.
Все пак извади и малко късмет. Неотдавна получи информация, че има надежда да се намери решение поне на един от проблемите. Всъщност всичко започна по вина на някакъв си частен детектив от Мейн. Досаден тип, който си няма работа и си вре носа в чуждите дела. Отстраняването му нямаше да го отърве от полицията, напротив, можеше да предизвика още по-силен натиск.
Да, но се налагаше да отправи предупреждение към личните врагове и зложелателите, които ще се изкушат да свидетелстват срещу него. В същото време и той да получи малко персонално удовлетворение. Ами разбира се.
Някой се обади на руски откъм вратата.
— Шефе, ония дойдоха.
Седмица преди това събитие в центъра на „Биг Ърл Клийнинг & Дрейн Сървисиз Инкорпорейтид“ на „Ностранд Авеню“ пристигна човек. Но вместо да влезе през централния вход и покритото със светли килими фоайе, където ухаеше на скъпи аромати, той заобиколи офисите. Избра си сервизна врата, водеща към инсталациите за поддръжка на сградата и обработка на боклука.
Там смърдеше отвратително.
Мъжът се вмъкна в гаража, пресече паркинга и се покачи по стълбище, което го отведе до остъклена стаичка. В нея имаше бюро, няколко различни по цвят и модел шкафове, две коркови табла, на които висяха закачени с кабари фактури, писма и два календара със снимки на различно разсъблечени жени. Зад бюрото седеше висок слаб мъж с бяла риза и жълто–зелена найлонова вратовръзка. Беше кестеняв, в пръстите си нервно подмяташе писалка — сигурен симптом, че е временно лишен от опиата си пушач. Служителят вдигна глава от натрупаните пред него документи и изгледа госта.
Новодошлият бе възнисък, облечен в моряшки тип полушубка, закопчана на врата. Отдолу се виждаха избелели, оръфани джинси и светлочервени маратонки. Беше небръснат от поне два-три дни, но пък с изражение на човек, който нарочно поддържа немарливо небрежен вид.
— Май се опитваш да ги зарежеш, а? — обади се влезлият.
— Какво казахте?
— Викам, че се пробваш да откажеш тютюна. Цигарите.
Човекът зад бюрото изгледа изненадано писалката в дясната си ръка, сякаш там трябваше да има цигара.
— О, хм, да, вярно. Жената ме е юрнала от години, докторите — също. Викам си, че защо да не опитам?
— Купи си никотинови лепенки.
— Тц, пробвах. Не вършат работа.
— Ърл да е тук някъде?
— Ами той почина.
Посетителят се сепна.
— Хайде бе! Че кога?
— Има-няма два месеца. Белодробен рак — рече домакинът и се закашля смутено. — И аз затова си рекох… Аз съм Джери Марли. Ърл ми е брат. Дойдох да помогна… пък сетне той се разболя и оттогава все съм си тук. Приятел ли ви беше?
— Познат по-скоро.
— Ами какво да ви кажа? Сега е на едно по-добро място, дето викат.
Гостът погледна към стъклената стена. В съседното помещение двамина в комбинезони и лицеви маски обработваха тръби и метални детайли с течен химикал. Острата миризма на препарата проникваше и в остъклената стаичка.
— Брей, трудно е човек да повярва… — рече той и набръчка нос.
— Нали? За жалост, истина е. Но кажете, какво мога да направя за вас?
— Вие чистите канали, нали? И отпушвате задръстени тръбопроводи?
— Точно така.
— Значи щом можете да отпушвате, знаете и как се запушват?
Джери Марли се озадачи, помисли за миг. Сетне лицето му постепенно се наля с кръв и недоумението отстъпи пред гнева.
— Я да се разкарате оттук, да не викам ченгетата! — викна той и се изправи. — Нашето е бизнес, по дяволите! Помагаме на клиентите, не се мъчим да ги закопаваме!
— Аз пък знам, че брат ти не беше толкова обидчив. И не подбираше чак пък толкова…
— Хей, я да си затваряте устата за брат ми!
— Чакай, бе, човек, нямам предвид нищо лошо. Такъв си беше, затова го харесвах. Винаги усмихнат, винаги готов да услужи.
— Пет пари не давам! Разкарайте се от офиса!
— Май е по-добре да се представя — каза посетителят. — Казвам се Ейнджъл.
— Изобщо не ме интересува как се каз… — викна Марли, но неочаквано гласът му секна.
И той седна, давайки си сметка, че го интересува и още как.
— Май че Ърл ме е споменавал, а?
Марли кимна утвърдително. Беше пребледнял.
— Споменавал ви е. Вас и още един човек.
— О, да, и той е тук някъде. Той е… — рече Ейнджъл и се запъна, търсейки точната дума. — … хм, да, той е голям чистник. Тук смърди ужасно, без да се обиждаш, а неговите дрехи са много скъпи, маркови, не са като моите. Пък вонята прониква в тях, нали разбираш?
— Разбирам… — заекна Марли и без да иска, запелтечи. — Аз вече не я зззабелязвам… жената ме кара да се сссъбличам в гаража, преди да вввляза у дома. Сетне ме пппраща направвво под душа. И вика, че пак сссъм миришел…
— Жените са такива — поклати глава Ейнджъл. — Чувствителни същества.
Настъпи кратка тишина. Не изглеждаше напрегната, обаче на Джери Марли така му се допуши, че всичките му задръжки рухнаха. Нямаше сила, способна да го спре.
— Така че — обади се Ейнджъл отново, — ставаше дума за…
Марли повдигна ръка в умолителен жест.
— Имате ли нещо против да запаля? — жално запита той.
— Нали се беше отказал?
— И аз така си мислех, ама…
— Е, хубаво тогава — сви рамене Ейнджъл. — Сигурно и работата ти е доста напрегната, а?
— Понякога…
— Е, няма да допринасям повече за това. Само че ми е нужна услуга, а в замяна и аз ще ти направя една.
— Каква? — тревожно наостри уши Марли.
— Повече няма да идвам тук.
Марли помисли за секунда и побърза да каже:
— Дадено!
Ейнджъл поклати глава. Чак тъжно да му стане на човек, винаги приемаха това му предложение светкавично. Марли се досети какво си помисли другият.
— Не съм искал да ви обббидя! — отново заекна той.
— Аха, не — въздъхна Ейнджъл. — Винаги е така.
Този път Марли не разбра какво искаше да каже посетителят.
Чудновата двойка влезе в клуба седмица по-късно и се запъти към сепарето на Попа. Но той имаше богат житейски опит и знаеше, че често нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Първият бе чернокож в сив костюм, който изглеждаше чисто нов. Официалните му черни обувки светеха до блясък, възелът на изящната черна копринена вратовръзка стоеше перфектно в яката на белоснежната риза. Бе гладко избръснат и ухаеше на скъп одеколон. Букетът му се хареса на Попа, още повече предвид несекващата воня на изпражнения.
Вторият бе доста по-дребен, смугъл, можеше да мине и за латиноамериканец. Усмихваше се любезно, а дрехите на гърба му със сигурност бяха виждали и по-добри дни. Джинсите му бяха неизвестна марка; носеше мърляви, може би миналогодишни маратонки и сако с големи подплънки на раменете. То изглеждаше марково, но бе правено за човек поне двайсетина години по-млад и два ръста по-едър.
— Чисти са — кратко докладва Василий, след като професионално обискира новодошлите.
Те изтърпяха изпитанието кротко и без видимо раздразнение.
Василий бе измамно слаб, с приятно деликатни черти на лицето. Движеше се грациозно, гъвкаво и бе един от най-доверените изпълнители на Попа. И той беше украинец, доста интелигентен и амбициозен, макар и не толкова, че да застрашава работодателя си.
Попа учтиво покани гостите да седнат в сепарето. Двамата се настаниха.
— Нещо за пийване? — попита домакинът.
— За мен нищо — отвърна чернокожият.
— Аз бих искал нещо безалкохолно — рече другият. — Може и кола. Само чашата да е чиста.
Усмивката не напусна лицето му и за миг. Обърна се към бармана през рамо и му намигна. Едрият мъжага зад бара се намуси.
— Е, какво мога да направя за вас? — запита Попа.
— Въпросът по-скоро е какво ние можем да направим за вас — поправи го дребният.
Попа се усмихна и сви рамене.
— Да не чистите помещения? — пошегува се той. — Или може би сте амбулантни търговци?
Хората му наоколо тутакси захихикаха. Бяха трима от онези, които на жаргона на занаята наричат „бойци“, плюс барманът. Двама седяха на бара с обичайната чаша кафе. Третият — Василий — стоеше зад гостите малко вдясно. Попа го погледна и си помисли, че изглежда неспокоен. Но пък това бе нещо постоянно при него. Василий беше песимист или по-скоро реалист — шефът му все не можеше да реши кое по-точно. Вероятно бъдещето щеше да покаже. В крайна сметка всичко трябва да се гледа в перспектива.
Усмивката на дребния леко помръкна.
— Тук сме заради поръчката.
— Каква поръчка? Аха, сигурно сте разносвачи?
Хората му отново се изкискаха.
— За детектива Паркър говоря. Чарли Паркър. Разбрахме, че е пусната поръчка за отстраняването му. Бихме предпочели да я отмените.
Смехът тутакси секна. Попа бе предварително информиран, че тези типове идват във връзка с детектива. Затова казаното не беше съвсем неочаквано. Обичайно Василий се занимаваше с такива посетители, но в дадения случай ситуацията бе по-особена, а и самите хора — по-специални. На Попа бяха докладвали за репутацията им и за това, че в съответните среди са твърде уважавани. Но сега бяха на негова територия, а се държаха нагло. Това го подразни, той беше за принципа: тачиш онези, които те тачат. А тези двамата дори не се застъпваха за живота на онзи тип, напротив — внушаваха му как да върти собствения си бизнес.
Барманът постави чаша пред дребния тип. Той отпи глътка и се намръщи.
— Топла е.
— Сложи лед — нареди Попа.
Барманът кимна. Един от седналите на бара се пресегна, напълни чаша с кубчета лед от голямата кофичка и му я подаде. Барманът бръкна с пръсти, извади две кубчета и ги пусна в колата. Течността се разплиска и намокри джинсите на дребния.
— Хей — обади се последният. — Това е невъзпитано, човече. Да не казвам, че е шибано нехигиенично, та дори и в място, дето смърди така ужасно.
— Знаем кои сте — пресече го Попа.
— Моля?
— Казах, че знаем кои сте вие. Ти си Ейнджъл — посочи го с пръст Попа.
Сетне пръстът му се завъртя наляво.
— А ти си Луис. Славата ви се носи, граници няма, както се пее в една песен.
— Трябва да се чувстваме поласкани, така ли?
— Ами така мисля.
Ейнджъл се усмихна, изглеждаше доволен. Сега Луис се обади за пръв път.
— Налага се поръчката да отпадне.
— Че защо? — повдигна вежди Попа.
— Детективът е забранена зона. Табу.
— Брей, и по чие нареждане?
— Мое. Наше. На трети хора.
— Кои са тези „трети“ хора?
— Ще повярваш ли, ако кажа, че не зная; освен това не ти и трябва да научаваш.
— Възможно е — рече Попа. — Само че онзи ми създаде доста неприятности. Нужно е да се даде урок. За назидание.
— И ние бяхме на същото място заедно с него. И на нас ли ще пуснеш поръчка?
Попа завъртя пръст двусмислено.
— Хайде, хайде сега. Не на мен тия. В случая вие сте забранената зона. Нали сме професионалисти? Знаем как стоят нещата.
— Така ли? Не мисля, че сме от същия бранш.
— Е, хайде де, няма нужда да се правиш на велик.
— Бедата е, че ти се правиш на такъв.
Може би Попа усети жилото на последната реплика, но си направи оглушки. Изненадваше го решимостта на гостите му да нагнетят напрежение, въпреки че дори не бяха и въоръжени. Но да, поведението им бе арогантно, че и провокиращо.
— Значи няма какво повече да говорим за детектива.
— Как да го разбираме това?
— Разбирайте го както си пожелаете. Аз работата сам си я върша. Сам си кося моравата, сам си лъскам обувките. Няма нужда да търся помощ за онова, за което мога да се погрижа и сам.
— Това ни противопоставя.
— Само в случай, че лично го поискате и настоявате — завъртя глава Попа и се наведе напред. — Искате ли го, а?
— Искаме само едно: лично спокойствие.
— Е, че то ще ви доскучае — изсмя се Попа. — Мен лично би ме хванала ужасна скука.
Пръстите му заиграха върху снимките на масата, побутнаха ги леко към чернокожия.
— Приятели, а? — подхвърли Луис.
— Ченгета.
— Посегнете ли на детектива, сами ще си създадете още повече неприятности. И с тези тук — на снимките, а и с нас. Полицията гони до дупка. Няма нужда да й давате нови поводи да души подире ви.
— Значи да оставя детектива на мира, а? Това ли искате от мен? — завъртя глава Попа. — Пък и сте се загрижили за моя милост, за бизнеса ми, чак и за ченгетата.
— Точно така — рече Луис. — Защото сме добри, съвестни граждани.
— Да речем тогава… какво ще спечеля аз?
— Ние двамата ще се разкараме.
— Само това ли?
— Само това.
Попа отпусна рамене, въздъхна театрално.
— Добре тогава. Дадено. За вас ще го направя. Нека си живее.
Луис дори не помръдна от стола. Ейнджъл се раздвижи, изглеждаше напрегнат.
— Просто така, а? — обади се Луис.
— Просто така. Не желая конфронтация с хора от… хм, вашия калибър. А може би някой ден и вие ще ми направите подобна услуга?
— Едва ли, но пък надеждата умира последна.
— Сега ще приемете ли глътка алкохол?
— Не.
— Добре, значи приключихме с разговора — кимна Попа и скръсти ръце на гърди, като леко повдигна лявото си кутре.
Това бе сигнал за бойците. Василий посегна към пистолета, затъкнат в колана на кръста отзад, другите двама направиха същото.
— Казах ти, че точно така ще стане — оплака се Ейнджъл. — Привидно ще се съгласи, а сетне…
Луис му хвърли презрителен поглед. Взе чашата му, понечи да отпие, но се отказа.
— Браво на теб — рече той хладно. — Голям пророк си, няма какво…
В същия миг нещата се промениха светкавично. За частица от секундата ръката на Луис се стрелна под масата. Когато се изправи и извъртя назад, в дясната ръка държеше пистолет, а с лявата заби чашата в лицето на Василий. Последният бе извадил оръжието си, но закъсня, получи два куршума в гърдите и залитна. Луис го сграбчи с лявата и използва като щит, откривайки огън срещу двамата на бара. Единият успя да стреля, но пропусна, куршумът му отиде някъде високо. Секунди по-късно в помещението останаха живи четирима: Попа, барманът и двамата посетители.
Попа не беше и помръднал, лицето му бе сгърчено в напрегнато размишление. Пистолетът в ръката на Ейнджъл сочеше в него. Бе вторият от чифта, прикрепен с лепенки към долната част на масата в дежурното сепаре на Попа. Това бе свършил човек, дошъл с екипа на фирмата, която трябваше да отпуши умишлено затлачената канализация. Ейнджъл дори не бе стрелял, стопроцентово вярваше в партньора.
— И всичко това заради някакъв си детектив, а? — обади се Попа.
— Приятел ни е — отвърна Ейнджъл. — Но има и друго.
— Какво е то? — запита руснакът със спокоен глас. — Каквото и да е, кажете. Винаги можем да се споразумеем. Доказахте се. Няма да има поръчка.
— И очакваш да ти повярваме ли? Не си от онези, които прощават.
— Но пък искам да оцелея.
Ейнджъл се усмихна.
— Не е лошо да си амбициозен — рече след малко. — Само че амбицията ти е лишена от сериозно покритие.
— След всичко, което се случи тук, окажете ли ми милост, към вас ще се отнесат по същия начин.
— Ами — поклати глава Ейнджъл. — Аз нали видях децата, които даваш под наем на клиенти. С очите си видях и зная. Не мисля, че ти се полага милост.
— Такъв е бизнесът — глухо рече Попа. — Нищо лично няма там.
— Хайде бе — възрази Ейнджъл. — Думи, думи, думи.
Помести ръка, дулото на пистолета му опря в шкембето на Попа, сетне тръгна нагоре към сърцето, погали гърлото и спря срещу лицето му.
— Ей това сега не е бизнес. Това е лично — каза той и застреля Попа в главата.
Луис пристъпи към бармана, който лежеше на пода, широко прострял ръце встрани.
— Ставай!
Мъжът понечи да се изправи, тогава той натисна спусъка. Онзи рухна, прегъна се на две и замря неподвижен върху мръсния килим.
— Защо? — запита Ейнджъл.
— Не са ни нужни свидетели.
Огледаха се и се затичаха към вратата. Луис я открехна, огледа улицата отвън и кимна с глава. Двамата се втурнаха към паркирания недалеч олдсмобил.
— Мислиш ли, че е знаел за децата? — запита Ейнджъл, докато сядаше в колата, а приятелят му се настаняваше зад волана.
— И още как! — отвърна чернокожият, като направи маневра и потегли.
— Значи си го е заслужил.
От сградата над клуба изскочиха двама с пистолети в ръце. Но бяха закъснели, междувременно олдсмобилът ускори, зави на ъгъла с пронизително свирене на гумите и изчезна.
— Сега какво? — запита след малко Ейнджъл.
— Нищо, какво какво? Онзи се беше самоиздънил. Дните му бяха преброени. Само ускорихме неизбежното.
— Убеден ли си?
— И още как. Направихме услуга на някои от същата организация. Решихме им проблема, сега те да му мислят.
— Докато отново започнат бизнеса с децата, нали?
— С този въпрос ще се занимаем по-нататък.
— Обещаваш ли?
— Дадено — отвърна Луис. — Каквото можем, ще направим.
Няколко пресечки по-нататък зарязаха олдсмобила и продължиха пеша към мястото, където бяха оставили своя лексъс. Качиха се и потеглиха. Ейнджъл пусна сателитното радио. Бяха се споразумели за музиката и станцията. През ден единият се кефи, другият няма право да се оплаква. Тази вечер бе ред на Ейнджъл, той обичаше хардкор пънк. Слушаха състави от първата вълна.
Така пътуването до дома в Манхатън мина в почти дружеско безмълвие.
Някъде на юг вече се формираше втора брънка от веригата убийства.
В бара седяха шепа хора и влизайки, хищникът веднага забеляза плячката: тъжен, възпълен дребен мъж с увиснали рамене. Беше плешив и потен, носеше кафяви панталони, негладени поне от седмица, и високи обувки в същия цвят. Имаха вид на качествена стока и сигурно бяха стрували добри пари навремето, но сега изглеждаха силно овехтели. Обаче собственикът едва ли имаше възможност да ги подмени. Пред него стоеше чаша бърбън, златистата течност бе вече почти на дъното под топящите се кубчета лед. Мъжът я изгледа със съжаление и шумно изсмука остатъка. Доближи се барманът, запита дали да налее ново питие. Пълният бръкна в джоба си, извади тънък портфейл, провери съдържанието и кимна. Барманът великодушно наля догоре. Щедростта бе разбираема — марката беше от най-евтините.
Хищникът огледа обекта продължително. Очите му вещо опипаха пълните, къси пръсти; впитият в плътта венчален пръстен; тлъстото тяло; увисналото над евтиния колан шкембе; тъмните потни петна на мишниците на ризата; влажното лице, чело и теме. Познаваше този тип хора.
Измъчва ги бремето на затлъстялата, подобна на желатинова маса плът, тя натоварва сърцето, принуждава го да работи прекомерно. Потят се и лете, когато тялото е облечено само в тениска и шорти, и зиме — под няколкото ката плътни дрехи. Каква ли е съпругата му? Дебела и отблъскваща като него? Или пази диети, та докато той пътува по работа, да примами в леглото си някой по-угледен мъж, било и за една–единствена нощ? А той дали си дава сметка за това, докато се мести от град в град, търсейки нещо доходоносно? Неудачник, който влачи жалкото си съществувание и едва изкарва насъщния. Несретник, който черпи хора с последните си пари и плаща чужди сметки в ресторанти с надежда да получи работа, макар и краткотрайна. Целият му живот преминава в напрегната борба с живота, винаги в бяг срещу времето, с вечната надежда Съдбата най-сетне да се усмихне. Но това никога не става, няма и да стане. Е, вече идва край на проблемите му. Аз съм твоят спасител.
Хищникът поръча бира, но почти не я докосна. Не обичаше алкохола, избягваше ефектите, които той има върху човешките рефлекси. Работи ли, трябва изцяло да владее всички свои сетива и физически атрибути. Противопоказано е всякакво отклонение, дори и частичното.
В същия миг зърна отражението си в огледалото на стената отсреща. Оттам го гледаше висок мъж със сивееща коса и жилаво тяло под коженото яке и черните панталони. Лицето му бе бледо, с нездрав тен. Иначе обичаше слънцето, но избраното от него призвание изискваше друг режим и подобен лукс невинаги бе възможен.
Защото убийствата се извършват най-често на места, където слънце не грее. А нали трябва да си плаща и сметките.
За беля напоследък доходите му се бяха съкратили. Не че това го тревожеше особено. Пък и невинаги е било така. Навремето се радваше на завидна репутация. Беше един от Жътварите, а това прозвище носеше огромна тежест. И сега бе търсен, но не толкова и името му вече не бе така авторитетно. Мнозина знаеха за залитанията му и макар че се бе научил да ги впряга в полза на работата, понякога те се оказваха по-силни от него. Даваше си сметка, че през последната година това се бе случило поне веднъж. Възложителите очакваха отстраняването на въпросния обект да е опростено и бързо, а не удължено във времето и болезнено. Неговото изпълнение обаче ги озадачи и раздразни. След случая работата намаля по обем, а без работа апетитите му оставаха незадоволени. Налагаше се да търси друг отдушник.
Следеше този обект втори ден. Възприемаше работата като упражнение, а тя му носеше и удоволствие. Жертвите наричаше в себе си „плячка“. Никога не ги възприемаше като „мишена“, мразеше категорията „потенциална“. Веднъж надушеше ли някого, можеше вече да го смятат за мъртъв. Би могъл да подбере и по-интересна плячка, по-предизвикателна, да речем. В този дебелак имаше нещо, което го отблъскваше, сякаш излъчваше особена миризма — на мъка, на житейски провал. Светът едва ли ще загуби нещо от неговото отсъствие. В същото време той привличаше хищника, както най-тромавото животно в стадото привлича гепарда.
И ето: хищник и плячка са в сходна ситуация, споделят едно и също пространство, слушат една и съща музика. Това продължи почти час. Сетне пълният се запъти към тоалетната. Наближаваше краят на танца, започнат преди 48 часа, а той дори не подозираше, че е участник в него. Хищникът се изправи и го последва, като спазваше дистанция от десетина крачки. Изчака вратата да се затвори плътно, сетне влезе. Обектът беше сам в помещението, стоеше пред писоара, лицето му бе смръщено от болка и напрежение.
Май неприятности с бъбреците. Сигурно камъни. Още по-добре, идва им краят.
Вратите на двете кабинки бяха отворени. Хищникът се запъти към втората, оглеждайки пространството. И тук нямаше никой. Усети ножа в дланта, чу металическото изщракване — острието излетя от дръжката.
Сетне съвсем неочаквано звукът се повтори. За части от секундата си даде сметка, че първото изщракване не е от неговия нож, а вероятно от друг… чужд! Настръхна. Познатите до болка движения се ускориха, гърлото му пресъхна, отчетливо чу зашумялата в слепоочията кръв. В същия миг дебелакът внезапно се раздвижи, сякаш напълно преобразен. Ръката му описа светкавично движение, в пространството се мярна нещо сребристо. Нож за хвърляне. Хищникът усети натиск в гръдния кош, последва го остра болка: тя плъзна по цялото му тяло и го парализира. Когато се опита да направи стъпка встрани, краката вече не го слушаха и той се свлече на хладните, влажни плочки, а ножът се изплъзна от дясната му ръка. Лявата безсилно стисна дръжката на забитото в сърцето му острие. От раната бликаше кръв, тя бързо полази по пода. Видя как кафявите обувки на другия се преместиха встрани, който отстъпи, за да не се изцапа.
Хищникът направи върховно усилие, надигна глава и се вгледа в нападателя. Дебелакът изглеждаше съвсем различен. Под привидните тлъстини играеха мускули, отпуснатите рамене бяха изправени, потта по лицето вече беше изсъхнала. Във въздуха наоколо витаеше смъртта, целенасочена, безпощадна.
Умиращият забеляза белезите по врата на изплъзналата се плячка. Бяха от изгаряне. И докато губеше съзнание, в него се завъртяха спомени, отдавнашни образи, наместваха се асоциации.
— Трябваше да внимаваш повече, Уилям — обади се дебелият. — Бизнес и удоволствия не вървят заедно.
Устата на падналия се отвори, езикът му се раздвижи, чу се само гъргорещ звук. Опитваше се да заговори, но думи не се получаваха. Правият обаче се досещаше.
— Напрягаш се да си спомниш кой съм, нали? Вярно, познаваме се от миналото. Променили са ме годините — възрастта, делата на разни хора, хирургическият скалпел. Аз съм Блис.
Очите на хищника се завъртяха отчаяно, беше го познал. Пръстите безпомощно зашариха по пода в опит да хванат падналото оръжие. Блис изчака малко, наведе се и рязко раздвижи острието в раната, чак тогава го изтегли. Извади шишенце, поднесе го към бликащата кръв. Когато то се напълни, завъртя капачката и излезе от тоалетната, превръщайки се отново в отпуснатия тлъст неудачник. Никой не обърна внимание, когато напускаше бара. По-късно намериха трупа на хищника, но Блис си бе заминал отдавна.
Следващото убийство бе извършено на обезлесен терен на около двайсетина мили южно от река Сейнт Лорънс в северните части на масива Адирондак3. Това е територия, белязана и формирана от суши и огън, рудо- и дърводобив, земеделие и железници. Навремето желязната руда носеше повече доходи от дървения материал, но пък жп линиите кръстосаха територията нашир и надлъж, навлязоха в горите, за да оставят своя белег и там. Искрите от комините им често предизвикваха пожари, те се разпространяваха мълниеносно, в гасенето им трябваше да участват хиляди хора.
Една от тези линии, отдавна извън употреба, все още се извива през гъста гора, където растат различни дървета — ела, клен, бук и бреза, а в центъра й има просторна поляна. Всъщност това е и въпросното място, оголено по време на големия горски пожар през 1950 година. Оцеляла е само една-единствена ела.
Сега под широката й корона пред надгробен камък клечеше мъж и се взираше в издълбаното в него име. Наоколо стояха безмълвни фигури. Една от тях освети надписа с електрическо фенерче, за да може клекналият да го види добре. Сетне започнаха да го бият. В края на поляната имаше къща, а един от високите й прозорци светеше. Зад стъклото изпъкваше самотен силует — човекът в къщата следеше с поглед как методично пребиват доведения.
Бяха го заловили във вила недалеч от Лейк Пласид. Беше там с момиче. Помоли ги да не го закачат. Онези завързаха девойката, напъхаха парцал в устата й и я заключиха в банята, а него отведоха. Все пак проявиха някаква милост.
Вече не виждаше добре. Едното му око бе подпухнало, затворено, мораво на цвят. Едва ли някога щеше да вижда с него — не и на този свят. Устните му бяха подути, разкървавени, повечето от зъбите избити. Имаше и счупени ребра. Всъщност побоят бе методичен, но не садистичен. Биеха го на почивки и очакваха да получат информация. Най-сетне го пречупиха и той им я даде. Тогава спряха и го оставиха да клечи на меката, влажна земя. Коленете му бавно потъваха в нея, сякаш предсказваха предстоящо погребение.
Откъм къщата се зададе пикап. Движеше се по добре оформен стар коловоз, който водеше към гроба. Наближи и спря. Задните врати се отвориха, чу се приглушен съсък на хидравличен механизъм. Оказа се малка рампа, а по нея свалиха човек в инвалидна количка. Беше възрастен, прегърбен, обвит в одеяла като пашкул. Приличаше на сбръчкано бебе с червена вълнена шапчица на главата — да го пази от вечерния хлад. Очите — белезникаво кафяви — се виждаха добре, макар че носеше кислородна маска, захранвана от бутилка, окачена на облегалото на количката. Буташе я мъж на около четирийсет години. Спряха на по-малко от метър пред коленичещия.
Старецът смъкна маската с треперещи пръсти.
— Знаеш ли кой съм аз?
Пребитият кимна, но другият посочи с пръст камъка и продължи да говори, сякаш не приемаше това за отговор.
— Онзи, който лежи там, долу, е моят син, първородният. Ти си поръчал да го убият. Защо?
— Какво значение има това сега? — промълви коленичещият, като се опитваше да изговаря думите ясно.
— За мен има.
— Върви по дяволите — изфъфли другият и от усилието от устата му потече кръв. — Вече казах всичко, което зная.
Старецът поднесе маската към устата за миг, мъчително пое дъх и зареди гневни думи:
— Много време изгубих да те издирвам. Добре се беше скрил — и ти, и другите. Страхливци сте вие всичките, и мръсници, до един. Мислехте, че ще се скапя от скръб и ще ви оставя на мира, а? Но аз няма да забравя, няма да се спра пред нищо. Кълна се! И тяхната кръв ще бъде пролята тук — на неговия гроб!
Коленичилият се изплю в камъка и с мъка изфъфли:
— Хайде, приключвай. Пет пари не давам за теб и сина ти.
Старецът повдигна костелива, изтъняла ръка. По лицето на смъртника премина сянка, в гърба му стреляха два пъти. Рухна напред върху гроба, кръвта му потече направо в земята. Старецът удовлетворено закима с глава.
— Започна се — рече тихо на себе си.
Уили Бру празнуваше кръгла годишнина в бара „При Нейт“. В момента беше в тоалетната, оглеждаше се в старото огледало над очуканата мивка и си казваше, че не изглежда чак толкова дърт. При подходящо осветление я му познаят шейсетте лазарника, я не. Спокойно може да мине за пич на петдесет и пет години. Е, хайде да е петдесет и шест. За беля все ще трябва да търси подходящо осветление. Защото в кенефа на кръчмата светеше много ярко, като на разпит.
А беше плешив. Повечето си коса загуби още някъде около трийсетте. Сетне експериментираше тарикатски с маскиране на лисите петна: пускаше оцелялата коса дълга, разресваше я над тях, носеше бейзболни шапки, дори перуки. Купи си и една от най-скъпите — правена от специални влакна, перфектна имитация на косми. Нещо в нея обаче не беше наред — дали цветът, дали друго, кой знае какво, — но му се смееха дори и децата. Хилеха се и възрастните, най-вече на червеникавите нюанси, които изпъкваха под осветителните тела в сервиза. Пък си имаше достатъчно грижи и без гаврите на мало и голямо, а те на всичкото отгоре започнаха да му измислят и прякори. Затова захвърли перуката и се примири с голото теме.
Обаче в тукашното огледало се виждаше и увисналата кожа, и дълбоките бръчки около устата и очите. Хм… Развесели ли се, може да минат и за надиплени от усмивката, а? Но Уили Бру не беше от веселяците, усмихваше се рядко и си го знаеше. Пък и в днешно време има ли някакъв повод човек да се засмее?
По носа му аленееха пукнати капиляри — спомен от бурни младежки години, няколко зъба вече здраво се клатеха. Ето я и двойната гуша, появи се някак си неусетно.
Май наистина си изглеждаше на шейсет.
Във всеки случай поне зрението му си беше на място. За беля то помагаше по-лесно да констатира процесите на остаряването. Понякога се питаше как ли виждат себе си хората с влошено зрение? То е като специалните филтри в киното и фотографията, с чиято помощ снимат застаряващите звезди. Човек и трето око да извади на челото си, не вижда ли читаво, пак може да си внуши, че изглежда като Кари Грант.
Отстъпи крачка назад и огледа шкембето си. Обхвана го с две ръце и го повдигна, но в същия миг си каза, че така правят бременните жени. Сконфузен от мисълта, побърза да го пусне и изтри потни длани в панталоните, като че е извършил нещо мръсно. А коремът му беше голям още от млади години, сякаш консумираше само пици и бира. Не беше така, но пък водеше застоял живот. Арно, помощникът му в сервиза, имаше любима приказка — наричаше го „класическо обездвижване“. Но Уили не можеше да си представи, че ще хукне да тича за отслабване в еластичен спандекс екип, както правят разни ненормалници.
Изведнъж се сепна: какво му става, на връх рождения си ден виси в кенефа и разсъждава за дивотии! Май пиенето му е дошло в повечко.
По повод празника бе свалил гащеризона и облякъл официални дрехи. Но веднага се почувства некомфортно. Беше човек, роден да носи работен комбинезон. Широк в талията, да не го стиска; с множество джобове за куп полезни неща, пък и ръцете си да държи на топло. А най-важното бе, че с него не изглеждаше като лоена топка. Но щом свали гащеризона и облече празничните дрехи, те се впиха в тялото му като пиявици. Майната им, пък и всичко изпъкна, и шкембето, и задните части.
Сега носеше черни панталони и бяла риза, пожълтяла от старост. Сивото сако бе класическо по кройка, обаче и то — горкото — бе пределно овехтяло. Единственото ново по него бе елегантната вратовръзка — подарък от Арно. Поднесе му я с думите: „Честит празник, шефе! Няма ли да се пенсионираш, че да ми оставиш гаража?“ А беше скъпа — черна, копринена, с бродирани златисти фигурки. Не като ментетата в Китайския квартал и Малката Италия с надпис „Гучи“ или „Армани“ за леваците, дето всеки ги лъже. Хем скъпа, хем стилна. Дали я беше купил Арно, или някой му е дал акъл? Сигурно второто. Защото Уили знаеше какво държи помощникът му в гардероба — един костюм с една-единствена връзка, при това найлонова и зацапана с грес.
Отново се погледна в огледалото. Кое в крайна сметка е най-важното? Че не се чувства на 60 години. Че не се изживява като дъртак. А животът му бе низ от изпитания — служба във Виетнам, болезнен развод, здравословни сърдечни проблеми. Но външно най-вече го бе състарила болестта. А вътрешно се чувстваше както винаги — все едно е на двайсет-трийсет години, когато бе свеж като кукуряк. Две години изкара в морската пехота, върна се при любимото момиче у дома, а то за щастие го чакаше. Ожениха се и заживяха добре. Съпругата не се оказа от най-верните, но истината той научи по-късно. От тъста взе пари назаем, нае помещения недалеч от парка „Кисена“ в Куинс, захвана се да ремонтира коли. Сръчен беше, а монтьорската професия бе усвоил и усъвършенствал в армията. Потръгна му със сервиза, работа имаше винаги, дори предостатъчно. Наложи се след две години да вземе помощник — дребен скандинавски младеж с щръкнала коса, но пък жилав, силен и голям женкар. Трийсет години по-късно Арно все още беше при него, само дето вече не гонеше жените със същия ищах.
За късмет службата във Виетнам не му остави травми — нито физически, нито психически. В морската пехота попадна през март 1965 година. Прикрепиха го към Трета дивизия, специализирана за организиране на анклави около приоритетни обекти на ВВС. Там научи множество полезни неща. Съдбата го отведе чак в Чу Лай, на 60 мили южно от Дананг, където строителните войски на ВМС създадоха същинско чудо на техниката — укрепена с алуминиеви елементи километрова самолетна писта насред кактусите и подвижните пясъци. Това бе истински строителен подвиг, при това извършен в условия на постоянно напрежение.
В армията постъпи още ненавършил 19-годишна възраст, без да чака да го търсят наборните власти. Баща му, имигрирал в САЩ през 20-те години и воювал в американската армия през Втората световна война, винаги казваше, че семейството е длъжник на новата родина. А Уили не подлагаше бащините думи на съмнение. Когато се прибра в Куинс след Виетнам, по улиците хора на годините на баща му налитаха да бият дългокосите младежи, които протестираха и изгаряха повиквателните си за армейска служба. Уили не се месеше в тези уроци по патриотизъм: нито ги осъждаше, нито ги поддържаше. Бе дал своя принос, в същото време можеше да разбере защо други не искат да служат във въоръжените сили. Всеки си знае най-добре, нали така? В крайна сметка кръшкането ще тежи на тяхната съвест, а не на неговата. Някои от старите му приятели също воюваха и се прибраха у дома инвалиди. Един загуби дясна ръка от скрита в хляб граната. Друг остави в далечни земи крака си — беше стъпил върху мечи капан. Челюстите на това устройство захапят ли плячката, се отключват извънредно трудно, а местните ги прикрепяха с дебели вериги към зарити в земята железобетонни блокове. Иди, че ги отваряй. Единственият начин е да изкопаеш блока под вражески обстрел, да натовариш ранения и бетона на военен транспорт и да ги откараш в лагера. А там най-често пострадалия го очакваше ампутация.
Двамата му приятели вече ги нямаше. Умряха млади. Но Уили бе жив и отиде на погребенията им, за да ги изпрати във вечността.
А времето летеше. Така изминаха тези шейсет години: 34 от тях в един и същи бизнес, повечето дори и в същото помещение. Само веднъж възникна критична ситуация, заплашила сигурността на следвоенната му дейност. Това стана, когато бившата му съпруга поиска половината от придобитото през годините на съвместния брак. Беше изправен пред опасността да продаде сервиза, защото макар че имаше постоянна и добре платена работа, нямаше готови пари в банката. В онези години Куинс бе много по-различен от днес.
Сред жителите му нямаше баровци, нито пък хора като днешните, които карат свръхскъпи автомобили и нямат понятие от поддръжката им. Тукашните гонеха колите си до дупка, докато им изпаднат джантите. А сетне идваха при Уили с надежда той да ги побегне, колкото да изкарат още някой друг месец. В онова време по улиците се стреляше наистина, убиваха полицаи, бушуваше гангстерска война. За да въртиш бизнес, трябваше да плащаш рекет. Може и да не плащаш, тогава обаче ще работиш за бандите безплатно. Ще ти докарат някоя надупчена от куршумите голяма лимузина, вътре цялата в кървища, да я кърпиш и пребоядисваш. При това се налага да мълчиш като риба и да я криеш добре, защото ченгетата я търсят под дърво и камък.
Елмхърст и Джаксън Хайтс се превърнаха в Малка Колумбия, а Куинс — в главен входен пункт на кокаиновия трафик в САЩ. Парите се перяха предимно в бюрата за осребряване на чекове и пътническите агенции. В махалата на Уили всеки ден умираха колумбийци. Той дори познаваше неколцина, и трафиканти, и други. Отлично помнеше човек на име Педро Мендес, който агитираше да изберат Сесар Трухильо за президент, защото обещавал война срещу дрогата. И как да го забрави? Оправи колата му един четвъртък, а в събота някой му пусна три куршума в главата.
О, да, друг район беше Куинс тогава, много по-различен от днес. Несъизмерим с Бронкс или Бруклин, разстлан на големи разстояния, а не струпан на височина. Никой не пишеше хвалебствени слова и книги за него. Нямаше свои хора да го митологизират като родения в Бруклин новелист и журналист Пийт Хамил. Не го и познаваха. Станеше ли дума за някакво събитие там, винаги казваха: „Случи се някъде на майната си — на едно място, как ли му беше името? О, да — Куинс.“ А на площ беше същински океан — огромен и непознаваем, изпуснеш ли нещо в него, забрави! — изгубено е завинаги.
Въпреки това Уили обичаше живота там, скъп му беше всеки ден, всеки час. Тогава пък благоверната понечи да му отнеме именно този живот. Намери малко пари назаем, Арно добави всичките си спестявания, но пак не стигаха. На всичкото отгоре собственикът обяви, че ще продава сградата, в която беше сервизът. Уили се видя в пълна безизходица, още повече че имаше 24–часов срок да вземе решение. Как да отпише всичко, което бе постигнал досега, дългогодишните си усилия? И когато вече беше готов да прати всичко по дяволите, на прага на малкия му гаражен офис застана висок чернокож в елегантен костюм под скъпа връхна дреха, за да му предложи изход.
Уили му махна с ръка да влезе. Високият мъж пристъпи в малкото помещение и затвори вратата след себе си. Монтьорът изведнъж изпита странно усещане — за надвиснала опасност. В армията беше механик, но се е налагало и да стреля. Не че е убивал хора, не беше се и опитвал. Повече му прилягаше да ремонтира машини, да сглобява и настройва двигатели, да създава нещо, а не да разрушава или унищожава. А новодошлият имаше точно такова излъчване — сякаш бе роден да убива.
Уили познаваше много хора, които са убивали. Разбира се, и те бяха различни: някои го правят само при крайна нужда. Други са психари, удоволствие е да пребият или застрелят човек. И най-сетне има още една категория — родените за това. Тези, за които убийството е призвание. Този тип е извънредно рядък — представителите му се броят на пръсти. На тях убийството им идва отръки, правят го естествено и сръчно, хладнокръвно, без угризения на съвестта. В тях сякаш пламти хладен огън, контролиран и недосегаем. Отвън не личи, но това е стихия с потенциала на истинско торнадо. Уили винаги избягваше близостта с такива хора. Обаче сега, волю-неволю, пред него беше един от тях.
Отвън бе тъмно, Арно си беше тръгнал. Не че го бе изоставил в труден момент, напротив, даваше си ясна сметка, че може би този ден е последният им тук. Уили обаче го отпрати — искаше да остане сам. Усещаше съпричастието и състраданието му, но сервизът беше негово творение, рожба на собствените му ръце, воля и амбиции. За последно ще преспи тук, заобиколен от предмети и миризми, които обича най-много на този свят. Сетне ще му мисли. Може би ще се наложи да работи на чуждо. Винаги има надежда да успее да спести пари, че отново да започне свой бизнес. В банката проявиха разбиране, но в крайна сметка не помогнаха с нищо. Такава е съдбата на човек, попаднал в капана на болезнен и разорителен развод, с носещ пари, но не и достатъчно доходоносен бизнес.
В този самотен миг на подобни размишления се бе появил непознатият. И към другото бреме на Уили се присъедини още едно: на силно притеснение и неясни предчувствия. Защото си спомняше ясно, че заключи външната врата след Арно. А може би беше забравил? Но не, по-скоро заключената врата едва ли бе проблем за късния посетител.
— Съжалявам, затворено е — рече Уили безпомощно.
— Виждам — отвърна другият и протегна ръка. — Казвам се Луис.
Уили не бе човек, който би проявил ненужна грубост. Затова я пое и стисна.
— Вижте, приятно ми е да се запознаем, обаче това не променя нещата — рече той. — Късно е. Бих ви поканил да наминете утре, обаче не съм сигурен дали изобщо ще бъда тук.
— Да — кимна Луис. — Чух, че имате неприятности. Аз обаче мога да помогна.
Уили настръхна. Представи си какво ще последва. Предостатъчно бе слушал за лихварите обирджии. Ще ти пуснат пари срещу огромна лихва, все едно да си пъхнеш главата в разтворената паст на акула. И без това жена му ще отмъкне половината от това, което има, а този тип иска да му отнеме и останалото.
— Не зная какво са ви казали — уклончиво измънка Уили. — Мога и сам да се оправя с проблемите. Моля да ме извините, но имам сметки да дописвам и…
Понечи да му обърне гръб, но се досети, че това ще бъде още по-лошо. На такъв гръб не се обръща — може да получиш нож в него. Не че беше страхливец. Но в чернокожия имаше и нещо друго, много по-особено. Едва ли беше лихвар, не приличаше на типичен мошеник. Тук личеше истинско достойнство и още нещо, неуловимо. Не, не бива да го отпъжда. По-добре да се измъкне с любезни, учтиви приказки. Ще се понапъне, ще се справи.
— Вие ще загубите сервиза — изведнъж каза Луис. — Не бих искал това да стане.
Уили въздъхна, нещата се усложняваха.
— Че защо, какъв интерес имате?
— Да речем, че съм добрият самарянин. Грижа се за клиентите от района.
— Ами кандидатирайте се за кмет! Веднага ще гласувам за вас.
Чернокожият се усмихна.
— Предпочитам да не си навирам носа в публичното пространство.
Уили го изгледа отново и кимна.
— Аха, мисля, че се досещам.
— Ще инвестирам във вашия бизнес. Предоставям половината сума от реалната му стойност. В замяна ще ми изплащате годишна лихва от един долар — докато дългът се погаси.
Долната челюст на Уили буквално увисна. Какъв е този тип и за какъв го взима? Или е най-печената акула сред лихварите, или в предложението има някаква скрита дяволия. Каква ли? Такава, дето сигурно ще го унищожи.
— Един долар годишна лихва… това е… — измърмори той едва чуто.
— Разбирам какво подозирате. Че е капан. Ще ви оставя да помислите тази нощ. Чух, че съпругата ви е дала четирийсет и осем часов срок. Май не съм толкова щедър, колкото нея, а?
— Жена ми щедра, а? И това си го бива — кисело рече Уили.
— Сигурно сте имали хубави мигове заедно — рече Луис с каменно лице.
— Имахме — отвърна Уили. — Отдавна беше.
Луис извади визитка с образа на крилат ангел, чийто крак размазва змийска глава. Изписан телефон и нищо повече.
— Няма име — констатира Уили.
— Няма — съгласи се другият.
— Бизнес визитка без име. Не е ли трудно да се печели така?
— Трудно, а? Така ли мислите?
— Какво работите? Змии ли убивате? — изтърси Уили, без да мисли, и веднага жестоко съжали.
От устните му се отдели едно горчиво, беззвучно „Дявол ме взел!“. За Бога, не може ли да си държи проклетата човка затворена!
— И така може да се каже. Борба със зловредници например — такъв ми е бизнесът.
— Аха, вредни гадини, като например животински контрол?
Мъжът протегна ръка за довиждане. Уили беше като замаян, но я хвана.
— Луис, а? — измърмори той. — Само Луис ли?
— Само Луис — отвърна високият мъж и добави: — Аха, да не забравя, от днес аз съм новият собственик на сградата, а вие — мой наемател.
Това бе началото на цялата тази история.
Уили наплиска лицето си с вода. Отвън долитаха смях и приказки. Гласът бе на Арно, който изказваше крайно неласкаво мнение за нюйоркските „Мете“, като комбинираше името на бейзболния отбор с вариации на трибуквена нецензурна дума. Арно беше майтапчия и се гордееше с ерудицията си, най-вече когато беше на четвъртата водка. И въпреки че приличаше на застаряващ плъх, знаеше повече думи и от най-дебелия „Уебстър“, при това дълги и сложни, като например „копулативен“ и „карнален“.
Уили бе ходил на гости в апартаментчето на Арно само веднъж. Тогава върху главата му се изсипа водопад от книги, без малко да му счупи черепа. Беше застанал пред една лавица, а наоколо навсякъде вестници, книги, пак вестници, дебели томове и тук-таме по някоя автомобилна част. Макар и рядко, понякога Арно закъсняваше за работа, а Уили винаги си го представяше да лежи на пода, затрупан от десетки енциклопедии или, не дай Боже, приклещен в капана на избухнал в онова мъничко пространство пожар. Само си представете една искра и всичките му вестници!
Отново погледна в огледалото. В долния ъгъл някой беше написал с червило: „Джейк е мъжка курва!“ Сигурно е била жена. Пък и мъж да е, голяма работа. Хомосексуалистите вече не го притесняваха, както преди години. Нещата се бяха променили. Всеки да прави каквото си знае! — това му беше лозунгът днес. Нали и спасителят на бизнеса му Луис също беше гей. Имаше приятел и партньор на име Ейнджъл и двамата живееха заедно като семейна двойка. Не че е имало сватбени камбани, цветя, църква и съобщение в неделния „Ню Йорк Таймс“, ама на — бяха като семейство. „Заедно убиват, заедно спят!“ — се бе изцепил веднъж пийналият повечко Арно, а Уили се стресна и дълго се оглеждаше гузно. Пък като стана дума за пиене, Луис му беше спасил и живота — защото по онова време около развода Уили вече попийваше здраво, на ден отиваше по бутилка бърбън „Фор Роузис“. Всъщност той винаги е имал слабост към алкохола и ако не бяха Луис и Ейнджъл, Бог знае как и къде щеше да свърши. Отново се огледа дали отнякъде няма да изскочат високата елегантна фигура и по-дребната — винаги заедно. Вече не го плашеха както навремето, но пък избягваше да мисли лошо за тях. Още тогава внимаваше да не ги обиди с нещо, да не нарани чувствата им. Все пак му бяха благодетели. Същото бе казвал и на Арно — да си мери приказките, когато е на градус. Арно се извини и оттогава не се беше изпускал. А Уили понякога си казваше, че какво пък толкова — помощникът му говореше истината, нали?
В този миг вратата на тоалетната се отвори, показа се главата на Арно.
— К’во, по дяволите, правиш тук още, бе, шефе? — запита той.
— Мия си ръцете.
— Колко време ги миеш, бе? Хайде идвай, хората чакат!
В същия миг зърна надписа на огледалото и запита:
— Кой е тоя Джейк? Ти ли написа това?
Веднага отскочи, за да избегне полетелия към него сапун. А Уили Бру — юбиляр на 60 лазарника и отдавнашен съдружник на двама от най-смъртоносните мъже в града — закрачи към масите, където го чакаше компанията за празника.
Самата кръчма беше мрачна и така беше винаги. Дори и лете, при най-силно слънце, дебелите стъкла на прозорците трудно пропускаха светлината. Енергията й се губеше досущ като тази на ранните пиячи, погълнали алкохол още на обед и сетне вече негодни за сериозна работа. И като изключим мястото непосредствено около двойните летящи врати, никоя друга част на заведението не бе виждала естествена светлина вече повече от половин век.
Но въпреки това в „При Нейт“ не беше тъмно, нито безрадостно. Над бара целогодишно святкаха гроздове бели лампички, на всяка маса имаше свещ в стъклен абажур върху метална основа във формата на широк свещник. Основата бе завинтена в дървото с трисантиметрови винтове (мярка против подпийнали клептомани), а свърши ли поредната свещ, келнерките бързаха да я подменят. През почивните им дни същото вършеше Нейт — дребен мъж на шейсетина години с издължени уши и остър поглед, за когото вървяха различни приказки. Например, че още докато бил на служба във флота, веднъж при кръчмарско сбиване отхапал нечий нос. Не се знаеше вярно ли е или не, защото никой не смееше да го запита. Нейт бе любезен и приказлив, щом ставаше дума за спортни резултати, за ненормалниците от Нюйоркското кметство и разни други висши администратори, за общи приятели и семейни новини. Но опиташ ли да интимничиш с него, лицето му се вкаменяваше и той се оттегляше зад бара, а дръзналият да навлезе в деликатни теми сконфузено млъкваше. „При Нейт“ не е такова място, обичаше да казва самият той, без да уточнява какво точно има предвид. А постоянните клиенти си знаеха урока и никога не прекрачваха прага на търпимостта му.
И заведението, и собственикът бяха реликви от други времена, когато тази част на Куинс беше почти стопроцентово ирландска. Индийците, афганистанците, мексиканците и колумбийците пристигнаха доста по-късно, за да нацепят територията на малки анклави.
Самият Нейт обаче не беше ирландец и не празнуваше деня на св. Патрик както в ирландските кръчми. Атмосферата в неговия бар се дължеше по-скоро на определено състояние на духа или да речем на по-специално отношение към света. И затова в един постоянно променящ се град, с чуждестранните му миризми и недодялания акцент на външни хора, „При Нейт“ олицетворяваше стабилността. С други думи, барът принадлежеше към една по-стара епоха. Хората идваха в него, за да пийнат качествена напитка и да похапнат вкусно, без да се опасяват за холестерола и поредните дивотии на модните диети. И още нещо: доброто поведение бе задължително в заведението. Ако някой ругаеше, правеше го много тихо, особено в присъствието на дами. Сметката се плащаше на излизане, прието бе да се оставя подходящ бакшиш. Столовете бяха удобни, тоалетните — винаги чисти, от време на време се появяваха графити, но пък какво толкова? Нейт правеше чудесни коктейли, ръката му бе точна при наливането: нито ще прекали, нито пък ще пести алкохола. Само че не обичаше хора, които идват да се напият набързо с концентрат или разни силни мешавици. Веднъж бе изгонил компания колежанчета, поръчали трийсетина „Дайв Бомбър“, за да ги изпият на екс. Неслучайно наричаха този коктейл пикиращ бомбардировач, правеха го със сладък италиански ликьор и бира, за да лови бързо. Поначало Нейт мразеше всеки, който бърза да се натряска за броени минути, а сетне да буйства, както често постъпваха колежаните. Което не значеше, че не уважава местните младежи, които се стремяха към по-добро образование. Напротив, винаги бяха добре дошли в неговия бар, още повече че познаваше и родителите, и бабите и дядовците им. Но при сервирането на алкохол беше консервативен и безкомпромисен — който иска да се накърка, да върви другаде.
Заведението нямаше отделен салон за частни празненства, но пък в задната му част винаги се намираха четири маси зад дървена преграда с матови стъкла. Там беше организирал шейсетия си рожден ден Уили Бру. С напредването на вечерта компанията стана по-шумна. На масата му бяха насядали шест-седем гласовити приятели. На съседната, гостите бяха по-кротки, вече изпаднали в блажена полулетаргия с помощта на отлежал „Джеймисън“. На третата седяха съпруги и приятелки, доведени от поканените. В началото Уили се пораздразни, беше решил партито му да е мъжко, а то какво стана? В крайна сметка си каза, че би трябвало да бъде по-толерантен, само жените да си знаят мястото. Но тайничко в себе си остана доволен и малко поласкан. Нали след развода не бе имал вземане–даване с жени, а пък не беше и красавец. Единственото в женски род в живота му бяха колите с фарове, там, където на жените обичайно са им гърдите. Помисли си това и веднага си рече, че май алкохолът му идва в повечко. Постоянно се изчервяваше, докато гостенките идваха да го поздравят за юбилея и да го целуват, допирайки при това различни части от телата си в неговото. Пустите му женски! Заради тях ходи в тоалетната — да изтрие червилото от бузите си. Иначе, както се изрази Арно, мязал на дебел Купидон от бедняшка честитка за Св. Валентин.
На връщане се задържа за миг на място и отново огледа смесената компания. Май прекалено много бяха хората с престъпно минало в нея. Ей го там Гручо — електромеханик, от когото би излязъл чудесен майстор, само да не се занимаваше с кражби на коли и далавери. До него седеше Томи Кю, най-недискретният човек, когото Уили познаваше, сякаш бе роден без цензурен филтър между мозъка и устата. Томи копираше незаконно филми, музика и компютърни софтуерни продукти и си беше стопроцентов пират. Липсваха му само черната очна превръзка и ругаещият папагал на рамото.
Веднъж, вероятно в състояние на временна невменяемост, Уили бе направил грешката да купи от него филм. Оказа се, че субтитри няма, а озвучаването беше сбъркано — през цялото време имаше пуканки и тежко пъшкане като при порносекс. Сега Томи му носеше подарък и по вида на неугледно увития пакет личеше, че в него има няколко дивидита. Стопроцентово пиратски, разбира се.
Някои от старите приятели не бяха тук по най-различни причини. Ковчега Ед например излежаваше петгодишна присъда в Снейк Ривър, Орегон, заради гавра с труп. Уили не бе запознат в големи подробности с престъплението и нямаше желание да навлиза в дълбочина. Не беше човек, който ще съди сексуалните наклонности на друг. Две голи тела в интимна поза? Чудо голямо. Е, когато разбра, че едното не било живо, си каза, че все пак е кофти история. Винаги бе подозирал, че около Ед има нещо нечисто. И как не: нормално ли е да крадеш трупове и да искаш срещу тях откуп? Но пък мислеше, че Ед държи откраднатото във фризери, а не в леглото.
Отсъстваше и Джей, човек читав и според Уили най-качественият специалист в областта на скоростните кутии. За съжаление преди пет години почина от инфаркт в съня си. Не беше най-лошият начин да си отидеш от този свят, дори напротив. Но много му липсваше, дълго време бяха работили заедно. Старият Джей бе олицетворение на почтеността и здравия разум, качества, крещящо отсъстващи при повечето от тазвечерните гости. Как го бе нарекъл? Старият ли? Тъжно поклати глава. Че нали той сега е на същата възраст!
Погледът му мина по-нататък, спря се за малко върху жените. Някои му се сториха много привлекателни, ама пък нали беше гаврътнал една–две бири. Погледна още по-нататък: на бара Нейт бъркаше коктейли за двама костюмирани посетители. В сумрака наоколо се мяркаха приятни лица, унесени в тихи разговори, озарени от меката светлина на свещите.
Застанал в полусенките, Уили се почувства временно откъснат от настоящето. Като призрак на собствения си празник. Хареса му това усещане.
Встрани от гостите стоеше масичка. На нея се търкаляха останки от пържени пилета, говеждо и люти сосове, там беше и половината от юбилейната торта. В ъгъла вдясно от нея, на самостоятелна маса, седяха трима. Единият беше Луис, доста посивял в сравнение с деня на запознанството им и не така страховит. Но Уили си даваше сметка: това се дължи на дългогодишното им познанство. При други обстоятелства би имал съвсем друго излъчване.
Отдясно на Луис седеше Ейнджъл, поне трийсетина сантиметра по-нисък от своя партньор. Беше се пременил за случая, което всъщност означаваше, че дрехите му не бяха толкова неугледни. Затова пък се бе избръснал и изглеждаше по-млад. Уили знаеше някои неща за миналото му, за други се досещаше. Умееше да преценява хората, и то много по-точно, отколкото смятаха някои от близките му. Преди години бе говорил с човек, познавал бащата на Ейнджъл, и от него разбра какъв негодник е бил родителят. Стана дума и за сексуалните посегателства върху детето, за предоставянето му на чужди хора срещу заплащане и алкохол, а понякога ей така — просто за веселба.
Уили пазеше тези неща в себе си, никому не споменаваше за тях. Те поне отчасти обясняваха на какво се основава неразривната връзка между Луис и Ейнджъл. Макар и да не знаеше нищо за детството на първия, Уили предполагаше, че и то е било много тежко — вероятно на тази основа сходната съдба ги свързваше така здраво.
Всъщност Уили ги познаваше сравнително добре. Истинската загадка на тяхната маса беше третият. Той го смущаваше, в негово присъствие често изпитваше странното чувство, че светът наоколо е някак си нереален, непознаваем и чужд. Иначе го уважаваше, дори го харесваше и в същото време в него имаше нещо…
Арно използваше една дума… каква беше тя? О, да — етереално. Квалификацията все се набиваше в съзнанието му, защо ли? Потърси я в речника, намери описание — неземно, от друг свят. Не му звучеше много точно, но пък останеше ли насаме с този човек, в съзнанието му тутакси изскачаха образи от детството му на иподякон, черковни служби, тамян, пламенни проповеди, анатема, огън и жупел. Нямаше обяснение за това, но пък ето на — беше факт. И още нещо — мъжът имаше особена аура: не светла, напротив, сякаш свързана с мрака и нощта. Напомняше на Уили за войници, които бе познавал във Виетнам — хора, из основи променени от тежестта на онова, което бяха вършили и виждали. Сякаш част от тях вече не съществуваше, изгубена, запратена нейде далеч, където цари здрач и полувидими форми витаят в сенките.
Опасен беше този човек, смъртоносен — също както двамата си приятели. Но докато при тях това качество бе част от природата им, третият сякаш се бореше с него в опит да го отхвърли от себе си завинаги. Уили знаеше още, че навремето бил полицай, сетне убили съпругата и дъщеричката му, а преди това ги обезобразили безмилостно и жестоко. Той намерил виновника и го застрелял. А после убил още много други — все зли и брутални мъже и жени, поне според информацията, която бе стигнала до него. В тези дела му помагали Луис и Ейнджъл, в тях пострадали и тримата, всеки по различен начин. Имало болка, рани, мъчения. Луис бил ранен в ръката, куршумът раздробил някои от костите. Ейнджъл прекарал месеци в болница, наложило се да присаждат кожа на гърба му. Това било особено мъчително и отнело голяма част от жизнената му енергия. А сега имаше опасност да загуби и живота си. Третият неотдавна бе загубил правоспособността да упражнява професията си на частен детектив. Нещата вървели зле и с приятелката му. Вероятно нямало и да се подобрят, а по тази причина той рядко виждал дъщеря си. Уили бе научил още, че му се наложило да стане барман в Портланд. Но това едва ли щеше да продължи дълго. Този човек бе като магнит за неприятностите — привличаше Злото неудържимо и хората, които го търсеха за помощ, неизбежно водеха след себе си една или друга беда.
Уили се обръщаше към него по малко име — Чарли, Арно — с г-н Паркър. Навремето имал и прозвище — Птицата, — от годините на служба в полицията, но Ейнджъл бе обяснил, че вече не го харесва. В негово отсъствие Уили и Арно го наричаха Детектива. Не беше нарочно, беше си дошло от само себе си, напълно естествено. Детектива, с главно „Д“, разбира се, защото в това влагаха и своето уважение, а може би и мъничко страх.
Но на пръв поглед той не изглеждаше страшен. По това се отличаваше от Луис, който винаги стряскаше случайно срещнатия, дори и при весели обстоятелства. На ръст беше малко по-висок от среден — да речем метър и седемдесет и нещо. Косата му бе черна, леко посребрена на слепоочията, лицето му — белязано на брадичката и под дясното око. Като физика не беше много едър, но под кожата му играеха гъвкави, мощни мускули. Очите бяха синьо-зелени в зависимост от светлината, а зениците — винаги малки и черни. Особени бяха те, като че проникват в теб, а срещнеш ли погледа му, неволно извръщаш глава.
Дори когато изглеждаше напълно спокоен, в него пак имаше нещо прикрито и напрегнато. Казват, че очите са прозорците на душата и хората с добри сърца излъчват добрина през тях. Детектива беше различен. Не че не беше добър човек. Уили знаеше, че никога не е обръщал гръб на чуждата болка и нещастие, никога не е отказвал помощ на ближен в беда. Белезите по лицето и тялото му бяха доказателства за истинска доблест и мъжки кураж. Още много подобни носеше дълбоко в себе си, в самата си душа.
Но колкото добрина да имаше в него, тя винаги се бореше с бушуващия там гняв, с изстраданата мъка и загуба. Детектива се бореше със себе си, съпротивляваше се на опитите на тъмната страна да победи светлата, но невинаги успяваше.
— Хей, к’во ти става тази вечер, бе, човек? — стресна го гласът на Арно. — Писмо от данъчните ли получи, що ли?
— Сигурно е от възрастта — сви рамене Уили. — Кара ме на размисъл.
— За к’во ти е, бе, шефе? От мислене по-добре няма да ти стане. Пък и си доста дърт вече тепърва да започваш. Я удари една бира.
— Май си прав — отвърна Уили и някой пъхна в ръката му шише бруклинско пиво.
Напоследък пиеше само светло. Радваше се, че в Уилямсбърг отново отвориха старата пивоварна, и смяташе, че е редно да подкрепя родното производство.
Отново извърна глава към тримата в ъгъла. Ейнджъл срещна погледа му и вдигна чаша за наздравица, Луис го последва. Уили размаха бутилката с навлажнени очи и пламнало лице, обзет от топло чувство на благодарност.
Тези хора му бяха приятели и миналото им беше без значение. А пък и нещо се бе променило в техния свят, струваше му се, че поради влиянието на третия — Паркър. Така или иначе за него те бяха на страната на доброто, та било то и по свой собствен начин. В следващия миг усмихнат се обърна и Детектива. Уили отговори с усмивка и за пореден път изпита странното чувство, че този човек чете мислите му.
Това го наведе на друга мисъл. През последните няколко дни имаше неприятното усещане, че нещо не е наред. Не знаеше причината, не можеше да се досети за нищо определено. Само че… ето например онзи ден на улицата срещу сервиза забеляза спрял шевролет, модел „Малибу“.
Отпред седяха двама и го наблюдаваха. Поне така му се стори и може би беше прав, защото когато той се загледа в тях, онези веднага се разкараха. Рече си, че май го избива на параноя. Само че на следващия ден същата кола се мярна отново, но този път спря малко по-далеч от входа на сервиза.
Помисли си дали да не спомене случилото се на Луис, но веднага се отказа. Не му беше нито мястото, нито времето. Започваше седмото десетилетие в своя живот и сигурно затова бе станал свръх подозрителен. То е присъщо на дъртаците. И все пак не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че нещо не е наред, че в битието му има пробойна. Същото усещане имаше, когато съпругата му подаде молба за развод и без малко не изгуби сервиза. По същия начин бе изпитал чувството, че в съществуването му се е появила пукнатина. Че светът му ще бъде променен от нещо извън него, нещо враждебно и опасно.
И че самият той — Уили — не е в състояние да го предотврати.
Вече минаваше един след полунощ. Повечето гости се бяха разотишли и от главната група бяха останали само той, Арно и Сол Веселяка. Сол бе страдал от нервно заболяване в детството, в резултат на което получи фациална пареза и лицето му остана разкривено в подобие на ухилена маска. Така получи прякора си и като отрасна, на погребенията всички го отбягваха. Беше малко необичайно, защото прякори от типа на Веселяка, Ухиления и Готиния обичайно получаваха агресивните, гневни или депресирани хора. А Сол, като изключим фиксираното от болестта изражение, бе симпатяга и приятен в компания. В момента обаче разказваше бая соленичък виц и Уили вече го измъчваха угризения. Не бива да го слуша толкова захласнат, току-виж ще гори в ада за вечни времена.
Луис и Ейнджъл седяха сами в ъгъла. Детектива си бе отишъл. Той почти не пиеше вече, още повече че на следващия ден в ранни зори трябваше да хваща пътя за Мейн. Преди да си тръгне обаче, Уили отвори поднесения от него подарък. Беше опакован в красива хартия, поставен в рамка сертификат с оригинален подпис на самия Хенри Форд и снимка на основателя на прочутата автомобилна корпорация.
— Рекох си, че ще можеш да го закачиш някъде в сервиза — каза гостът, докато Уили се взираше във факсимилето, а пръстите му нежно галеха подписа на великия мъж.
— Непременно ще го направя — кимна домакинът. — На най-почетно място. Много благодаря. Не бях виждал подобно нещо, ама наистина!
Уили се разчувства, в същото време изпита и угризения за по-раншните си мисли по адрес на Детектива. Не бива да виждаш човека само в черно, нали?
— Благодаря ти, Чарли — рече той. — За подаръка и че уважи празника ми.
Сетне се сбогуваха, а Уили се върна при Арно и Сол.
— Страхотна находка — коментира Арно, докато разглеждаше документа.
Механикът не го чу. Гледаше след Детектива, който се ръкува с Нейт и излезе в нощта. На лицето му бе изписано непознато за Уили изражение и то го разтревожи.
Двамата отсреща седяха близо един до друг. Луис беше поставил ръка върху облегалката на стола на Ейнджъл. Съвсем небрежно, но в жеста се долавяше и интимност. Нейт не би възразил срещу тяхната връзка. Нито пък Уили или Арно, но не всички в заведението бяха така либерални във възгледите си. Това не беше проблем за Ейнджъл и Луис. Едва ли някой би се осмелил да обсъжда сексуалността им на глас, а в случай на подобна обида сигурно би си получил заслуженото на секундата. А пък и те не обичаха да бъдат в центъра на общественото внимание. И не толкова заради Нейт в дадения случай, а по причини, свързани с други страни в живота им. Понякога това беше доста трудно. Не можеше да остане незабелязан високият, изрядно и модно облечен чернокож с леденото излъчване в комбинация с дребния, немарливо облечен негов партньор, който понякога приличаше на току–що зарязал работата си боклукчия.
Двамата бяха минали на бренди, а за случая Нейт извади от резервите най-красивите си конячени чаши, достатъчно големи да поберат и по една златна рибка. Тихо звучеше запис на Синатра с Каунт Бейси. Франки пееше за вечния капан на любовта, а Нейт бършеше бара със замечтано изражение и си тананикаше под нос. По това време той обикновено затваряше, но днес бе особена вечер, времето бе спряло за присъстващите — поне за малко да загърбят житейските неволи. Жестът бе неговият подарък за юбиляря.
— Уили направи прекрасна вечер — обади се Луис.
Механикът се полюшваше на стола, а очите му бяха изцъклени като на човек, тупнат по главата с тиган.
— Аха — кимна Ейнджъл. — Накрая някои от гостенките май искаха да му подарят по нещо от себе си. Пак добре, че не му смъкнаха дрехите.
— По-добре е така — коментира Луис.
— Може би. Но в момента не изглежда много весел.
— Дължи се на повода. На шейсетия си рожден ден човек се настройва философски. Дава си сметка, че е смъртен.
— Ех, че свежа мисъл. Ободри ме, значи. Остава да започнем да си изпращаме картички с подобни поздравления — „Честита тленност“.
— Хей, спри с гробарските приказки. Какво има?
— Нищо няма. Разприказвам ли се, и ти се вкисваш.
— Само когато нямаш какво да кажеш.
— Не е вярно, винаги имам.
— Тц, това ти е проблемът. Може би Уили има специални филтри за мълчание — да ти монтира един — усмихна се Луис, а пръстите му гальовно се плъзнаха по врата на приятеля. — Хайде, кажи какво има!
Наблизо нямаше никой, но Ейнджъл се огледа бързо, изпитателно. По-добре бе човек да внимава.
— Подочух нещо. Помниш ли Уилям Уилсън, известен като Били Бой?
— Разбира се, че зная кой е — смръщи се Луис.
— Беше.
Луис замълча, погледът му обгърна околното пространство.
— Какво е станало?
— Разделил се е с живота в една мъжка тоалетна в Суитуотър, Тексас.
— Естествена смърт ли?
— Почти. Сърцето му спряло, но след като някой заврял нож в него.
— Хм, не звучи правдоподобно. Беше много добър. Животно и перверзен, обаче професионалист. Няма начин да го доближиш, не и с нож.
— Вървят слухове, че често се увличал — усложнявал прости задачи, за да се кефи.
— И аз съм ги чуван. Прекалено си падаше по болката.
С Били Бой нещата не бяха наред още от самото начало. Луис избягваше да работи с него. Поне по времето, когато вече можеше да подбира партньорите.
— Изглежда, някой е решил да сложи край на това.
— Може да е било и по-просто — замисли се Луис. — Повечко алкохол в някой бар, скандал, еди-кой си вади нож, с него има доста приятели и ето как…
Но личеше, че и сам не вярва в казаното. Просто разсъждаваше на глас, прехвърляйки теоретични възможности.
— По принцип да — само че заведението било кажи-речи почти празно, а става дума за Били Бой, не за някой левак. Не помниш ли какво си ми разказвал за него? Който го е довършил, трябва да е бил не просто добър, а изключителен.
— Били вече остаряваше.
— Ама е по-млад от теб.
— Не ни е голяма разликата. Пък и аз остарявам.
— Аз ли не го зная!
— Че остаряваш ли?
— Не, че ти остаряваш!
За миг очите на Луис се присвиха.
— Да ти кажа ли какво мисля за теб?
— Не, по-добре недей.
Луис помълча, сетне подхвърли:
— Къде е била раната? В гърдите или в гърба?
— Отпред.
— Някой да му е пускал поръчка?
— Едва ли. Щеше да се разчуе.
— И все пак е възможно. Ти откъде научи?
— Четох в интернет. Сетне завъртях един-два телефона.
Луис притисна чашата между длани, за да затопли брендито, наведе се, за да усети букета. Беше ядосан. Редно би било да го информират за Били Бой. Дори само протоколно, в знак на уважение. Така се постъпва в бранша, това е част от професионализма. В миналото му имаше прекалено много хора, мишени, поръчки и там връзките бяха сложни. Не би трябвало да допуска подобно нещо.
— Ти винаги ли следиш движенията на хората, с които съм работил? — внезапно запита той приятеля си.
— Ами. При това малцина от тях са живи днес.
— По-точно казано, след смъртта на Били Бой никой не би трябвало да е жив.
— Хм, сигурен ли си? Май не е така.
Луис се замисли.
— Може и да си прав — рече той.
— Има и други нещица — подхвърли Ейнджъл.
— Казвай.
— След намирането на трупа ченгетата разпитвали поред всички присъстващи в заведението. Изяснили категорично, че дълго време никой не е излизал. С изключение на нисък, пълен мъж в овехтял костюм. Седял на бара, пиел от най-евтиното. Не бил от най-чистоплътните и много се потял.
Луис отпи от чашата, задържа напитката в уста, преди да я глътне.
— Друго?
— Барманът забелязал белези от старо нараняване на врата на онзи. Над яката на ризата му. Като от изгаряне. Сторило му се, че имал подобни и на дясната китка.
— Много хора имат белези от изгаряния — кимна Луис с особен тон.
Изглеждаше напълно безразличен, но в гласа му звучеше и дълбоко потисната тревога.
— Вярно, ама не всеки може да се оправи с човек като Били Бой, нали? Не мислиш ли, че е той?
— Нож, а? — проточи Луис замислено. — Острието в тялото ли е било?
— Не. Взел си го е.
— Да, читав нож не се изоставя. Той използва ножове за хвърляне, но винаги довършва мишените контактно.
— Ако е той, нали?
— Точно така.
— Много време мина оттогава…
Кракът на Луис затупа бавно, ритмично по пода.
— Беше пострадал почти фатално. Бая време е било нужно да се възстанови напълно. Сигурно е правил пластика, променял е лицето си. И никога не би си показал носа ей така, за обикновена поръчка. Трябва да е била специална. Някой здравата му е бил мераклия на Били Бой.
— Не е било само заради парите обаче, нали?
— В никакъв случай. Разбира се, ако говорим за него.
— Ако е той, Били Бой е само началото. Сетне би трябвало да споменем и дребния факт, че именно ти се опита да го изгориш жив.
— Вярно. Сигурно още е бесен. Само че едва ли е това, което беше.
— Но е бил достатъчно точен, за да се справи с Били Бой, нали?
— Ако е той.
Последните три думи вече звучаха като мантра. Може би наистина беше същият човек. Луис отдавна си казваше, че е напълно възможно един ден Блис отново да се появи отнякъде. И по-добре да е истина. Ще му олекне най-сетне. Край на чакането.
— Така или иначе беше голяма работа още в самото начало. Дори и след случилото се вероятно пак е по-добър от повечето в бранша. За Били Бой вече е ясно.
— За Били няма кой да плаче.
— Така е.
— Обаче и завръщането на Блис в бизнеса не е добра новина.
— Не е.
Повечето от събитията, които имаха предвид, се бяха разиграли преди Луис и Ейнджъл да се срещнат. Но Ейнджъл знаеше доста за Били Бой и не го харесваше, макар и да признаваше в себе си, че сигурно е предубеден от чувствата на Луис към него. Веднъж двамата попаднаха на Били случайно — бяха спрели да заредят на калифорнийска бензиностанция. Изправени един срещу друг, Луис и Били приличаха на въртящи се в кръг вълци единаци, озъбени и настървени, жадни да пролеят кръв. Ейнджъл познаваше Блис само от разказите на Луис за сблъсъците помежду им; в тях бяха пострадали и двамата. А Луис предчувстваше, че развръзка тепърва ще има, и смяташе, че е по-добре да предупреди приятеля си.
— По едно време се надявах, че е мъртъв, но… Трябваше някой да се заеме специално, а задачата е много трудна, в нея няма пари, няма и сигурност.
— Ами ако си в списъка на мишените му?
— Едва ли ще ми изпрати предупреждение.
— Естествено — рече Ейнджъл, гаврътна брендито на екс и се закашля мъчително.
— Хей, това се пие по мъничко, не е алказелцер — клъвна го Луис.
— По-добре да бях гаврътнал една бира.
— Нямаш класа, човече.
— Затова пък живея с хора, дето имат.
Луис се замисли за миг върху казаното.
— Е — рече след малко, — тука си прав…
Общият им апартамент не бе онова, което биха си представили повечето от познатите, предвид различния им начин на обличане, отношение към живота и типично поведение.
Жилището заемаше двете най-горни нива на триетажна сграда някъде към края на Ъпър Уест Сайд — там, където различията между бедни и богати почти се размиват.
Помещенията му бяха изрядно чисти. Въпреки че спалнята бе обща, всеки имаше индивидуално пространство, където можеше да се уедини и да се отдаде на собствените си интереси. Ейнджъл бе събрал в стаята си целия инструментариум на човек с умения да се справя с ключалки и алармени системи. Там се намираха множество лавици с литература по темите, подбрани прибори, работна маса с безброй модерни механични и електрически инструменти. И във всичко това обичайно разхвърляният бивш взломаджия бе проявил специфично за един истински майстор в своя занаят чувство за ред.
Стаята на Луис съдържаше по-малко вещи. На първо място лаптоп, бюро, стол. На лавици по стените бяха подредени книги и музика — предимно компактдискове. Вкусовете му биха изненадали доста хора — предпочитанията на Луис клоняха към кънтри жанра, макар че изпълнителите бяха предимно чернокожи: Дуайт Куик, Вики Ван, Карл Рей. Тук беше и Каубой Трой Коулман от по-новите, Дифорд Бейли и Стоуни Едуардс от по-ранно време, няколко неща на Чарли Прайд и Рей Чарлс с „Модерен саунд в кънтри & уестърн“, още Боби Уимък и поредица на име „Моята гледна точка“, представяща черния саунд в кънтри жанра. За Луис бе трудно да разбере защо мнозинството от собствената му раса не си пада по този вид музика: тя изразяваше тежненията на бедните в глухите провинциални райони, възпяваше любовта, верността и изневярата, оплакваше мъката и отчаянието. Тоест говореше за битието на всички несретници там, било то черни или бели. Защото бедният черен има много повече общо с бедния бял, отколкото с богатия черен. В тези песни звучеше гласът на низвергнатите, звучаха изстраданите травми, тъгата и мизерията им, независимо от цвета на кожата. Във всеки случай Луис вече се бе примирил с мисълта, че в обичта си към кънтрито ще остане сам. Беше успял да надвие омерзението на Ейнджъл към редовното подстригване и навиците му да купува дрехи от евтини разпродажби. Но не съумя да го приобщи към черната, нито към която и да е друга кънтри музика.
На втория етаж се помещаваха модерна кухня, която ползваха рядко; обширна всекидневна, комбинирана със столова, и работилницата на Ейнджъл. На третия се намираше луксозна баня с вана, която Луис бе запазил за лично ползване, отстъпвайки на партньора си по-малко нейно подобие с душ; кабинетът на Луис; неголяма спалня плюс баня за гости (и двете не бяха използвани досега) и главната спалня с множество вградени в стените гардеробни шкафове. Като изключим няколкото разхвърляни тук-там книги за прочит, това помещение бе поддържано в идеален порядък и чистота, достойни за снимки в каталозите за интериорен дизайн.
Зад огледаното в банята за гости имаше скривалище със сейф за оръжие. Когато си бяха у дома, той оставаше отключен; нощем и двамата държаха пистолети подръка в спалнята. Когато отсъстваха, сейфът се затваряше, огледалото отиваше на мястото си с помощта на система от лостове, хидравлика и хитроумно маскиран заключващ механизъм. Двамата сами поддържаха и чистеха жилището. Чужди хора в него не влизаха. Приятели и близки почти не идваха на гости, при това те се брояха на пръсти.
Двамата се криеха на открито, дето има една приказка. Използваха предплатени джиесеми и редовно ги подменяха. Купуваше им ги доверен човек, който работеше с посредници и бездомници за конкретните покупки от магазини на територията на четири щата. При това ги употребяваха само при крайна нужда. А повечето от съществените разговори провеждаха от обществени телефони.
В апартамента нямаше връзка с интернет. Компютър за такава цел държаха в офис на една от многото фиктивни фирми на Луис. Използваха го рядко, за по-деликатни цели и търсене, по-често отиваха в някой клуб или кафене с интернет услуги. Избягваха електронната поща, а при по-особени случаи работеха с кодирани съобщения, включени в най-обикновени на пръв поглед писма.
Навсякъде, където беше възможно, плащаха в брой, а не с кредитни карти. Използваха за транспорт метрокарти, изхвърляха ги след изчерпване и си купуваха нови, вместо да ги презареждат. Адвокатска кантора им плащаше сметките. Познаваха всички безопасни маршрути, удобни за избягване на охранителни камери и електронно наблюдение, било пеша или с кола. А светлините на регистрационните им автомобилни номера бяха с инфрачервени тела, за да разстройват евентуален запис на инфрачервените термовизионни камери за наблюдение.
Имаше и други, далеч по-необичайни защитни мерки. Наемател на мазето и първия етаж в тяхната сграда бе възрастна дама на име Ивлин Бондарчук, вдовица, която отглеждаше померански кучета и колекционираше порцелан. Г–н Бондарчук бе загинал още на младини: жертва на жп катастрофа след злоупотреба с алкохол. Госпожата бе предпочела да не се омъжва повторно и цялата й любвеобилност сега бе насочена към кучетата. Официално сградата се водеше собственост на фирма на име „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“, за която се знаеше само, че има пощенска кутия някъде в Лоуър Манхатън. Къщата бе купена от предишните собственици в началото на осемдесетте. Тогавашният наем на г–жа Бондарчук бе съвсем нисък и при продажбата тя се разтревожи, че той ще бъде увеличен. За нейно удивление това не се случи. Увериха я, че може да продължи да си живее при същите условия, а когато почина наемателят на помещенията в мазето, получи правото да държи кучетата си там без допълнителен наем. Жената съзнаваше, че това е нещо доста необичайно, да не кажем нечувано. И бързо си даде сметка, че е най-разумно да си мълчи за късмета, за да не чуе дяволът и да загуби прекрасните си привилегии.
Така минаха доста години. Единствената по-значителна промяна бе, че двамата счетоводители, които обитаваха горните два етажа, се пенсионираха и изнесоха. На тяхно място се нанесоха други двама. Единият бе висок и мълчалив, прекрасно облечен чернокож; другият — по-нисък и с неугледни дрехи. Госпожа Бондарчук си каза в началото, че прилича на човек, дето пипа чуждото, току-виж й изчезнали бижутата (и може би би станало точно така, ако Съдбата вече не бе свързала двамата нови наематели един с друг). Във всеки случай те бяха извънредно учтиви, макар и госпожата да подозираше, че сексуалната им ориентация не е съвсем наред. Но пък в това за нея имаше голяма тръпка, тъй като вече години наред живееше извънредно изолирано и отдавна бе скъсала с външния свят и новите му порядки.
При повреди в сградата Бондарчук се обаждаше на определен телефон на името на „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“. Една възхитително любезна млада жена на име Ейми винаги вдигаше слушалката. Фирмата притежаваше доста недвижими имоти в Ню Йорк и на същия телефон звъняха множество бизнесмени, които нямаха възможността или желанието физически да присъстват в големия град. Що се отнасяше до битовите проблеми, докладвани от Бондарчук, Ейми имаше точни инструкции да ги решава незабавно. Затова разполагаше със списък от доверени професионалисти: електротехник, водопроводчик, дърводелец и т.н., които реагираха с нужната бързина и дискретност.
Госпожата познаваше наемателите над нея по малки имена. Така ги и наричаше — г-н Луис и г-н Ейнджъл. Но пък никога не ги бе свързвала с „Лирой Франк Пропъртийз“. Още по-малко би й дошло наум, че е възможно Лирой Франк да е някакъв далечен еквивалент например на Le Roi Français, нито пък че най-често срещаното име сред френските крале е Луи и се пише по същия начин както и името на г-н Луис. Този вид асоциации не бяха типични за нея, пък не й беше и работа да прави подобни сложни връзки. С ниския наем живееше повече от идилично и нямаше никакво желание да си вре носа в чуждите работи. Оставаха й достатъчно пари да си позволи някой и друг лукс, а най-щастливият звук в ежедневието бе джавкането на любимите кучета наред с музиката на оркестъра на Мантовани. Бе установила, че той има галещи ухото клавирни изпълнения за всякакви случаи.
Всъщност госпожа Бондарчук ценеше създалата се ситуация повече от всичко друго и всеотдайно я бранеше от всички страни. Влезеше ли майстор за ремонт в сградата, тя вървеше по петите му заедно с псетата и най-педантично го гледаше в ръцете — къде пипа, какво прави. Пощаджията не стъпваше по-далеч от прага. Същото важеше и за млекаря, амбулантните търговци, доставчиците на пица, децата от квартала и всякакви други личности. Единственото изключение бе глухата съседка, също вдовица, на име госпожа Ноути, с която играеха домино и попийваха евтино шери всеки четвъртък вечерта.
„Лирой Франк Пропъртийз“ бе инсталирала извънредно скъпа и сложна алармена система и нарочно изпратен техник бе обучил Бондарчук да работи с нея. Така че, без самата тя да го съзнава, присъствието й в този дом бе толкова важно за сигурността и душевния мир на двамата мъже от апартамента над нея, колкото и пистолетите, които понякога носеха при изпълнение на различни задачи. Госпожа Бондарчук беше техният Цербер, тя вардеше портите на подземното им царство.
Тази вечер тя почиваше в леглото и слушаше „Шведска рапсодия“ на малък сидиплейър, подарък от господата Луис и Ейнджъл за Коледа. Въпреки това ясно ги чу да влизат. Отлично различи и предупредителния звук на алармата, преди да го анулират с кода, а сетне и последното изписукване при затварянето на вратата и превключването на системата.
— Лека нощ, госпожо Бондарчук — чу се гласът на г–н Ейнджъл от тъмния коридор.
Тя не отговори, но се усмихна, спря музиката и загаси лампата. Бяха ли си у дома и двамата, винаги спеше като къпана.
Същата нощ Луис не мигна до късно. Мислеше за миналото, за скритата природа на нашия кух свят. За пролята кръв, за отнет и загубен живот, за майка си, за жените, които го бяха отгледали. В спомена виждаше и Блис. Връщаше се назад в своето битие, проследяваше различните му нишки, там, където те се пресичаха, там, където се разминаваха.
Сетне затвори очи и зачака появата на Пламтящия.
Малко беше градчето и от онези, които наричат „съндаун“. Това на английски ще рече залез-слънце, но смисълът, който белият южняк влага в думата, е друг: чернилките да се прибират, преди да се е смрачило, и да кротуват до изгрев-слънце, иначе… Момчето и връстниците му отлично усещаха скритата закана. Вярно, нямаше я вече онази табела на края на градчето с недвусмисления текст: „Черньо, само глей тъмното да не те завари навън!“ Бяха я махнали и това бе известна стъпка напред в името на прогреса, но пък повечето хора помнеха къде стърчеше тя — на видно място пред фермата на Върджил Джеликоут. Старият Върджил ревностно следеше надписът да не е зацапан с кал или изтрит. Защото и такива неща се бяха случвали по време на безредиците, последвали линча на Ерол Рич. Дори нечия ръка замаза думата „Черньо“ с блажна боя и отгоре й написа друга — „Белчо“.
Въпросният вандалски акт бе разтревожил Върджил много сериозно. И други хора също, при това не всички от тях бяха бели. Стореното на Ерол беше нечовешко, но много по-страшно бе да дразниш градската полиция и управа, като поругаваш любимия на белите надпис. И щом законът тръгна да проверява кой е виновникът, навсякъде чернокожите го посрещаха с мълчание и наведени глави. Да се правиш на гламав не е престъпление (поне още не е обявено за такова), а за цветнокожите така или иначе имаше десетки видове наказания.
Градчето не бе единствено в отношението си към черния човек. Хиляди бяха подобните в САЩ, дори имаше цели окръзи с такъв режим. „Съндаун“ бяха поне половината от градовете в Орегон, Охайо, Индиана, в района на Къмбърланд и планините Озарк в Арканзас. Бог да му е на помощ на цветнокожия, който окъснее по тъмно да речем в Джоунсборо, Илинойс, или в близкия до него Ана. Там вървеше друга приказка, но смисълът й по вечерно време бе съвсем същият: „За печки забранено!“ Надписи в този дух имаше и по цялото шосе 127 чак до седемдесетте години на миналия век, още и в Апълтън, Уисконсин, в предградия като Ливайтаун на Лонг Айлънд, в Ливония, Мичиган, в Седър Кий, Флорида. И да не забравяме: същото важеше за евреи, китайци, мексиканци и коренното население — индианците. „Хайде, синко, обирай си парцалките и да те няма. Че времето лети…“ — това предупреждение можеше да се чуе често по улиците привечер.
Иначе градът, където живееше момчето, бе чудесен — красив и чист. Хората не бяха груби денем, не и на публични места. Главната улица бе спретната и подредена, цветя в саксии цъфтяха навсякъде почти целогодишно. Направо за пощенска картичка да я снимаш. Лесно беше да се поддържа ред, селището бе малко, едва се вписваше в административните изисквания за град, но никой не го наричаше село. Думичката град стоеше много по-добре, звучеше по-гордо. Тя означаваше съседи, къща до къща, на улиците тротоари, бръснарски салони, черкви, неделни служби, определен стандарт на живот и поведение, закон и спокойствие. Е, понякога ставаше някоя беля, но хората знаеха кое е криво, кое — право, и простъпките бяха нещо преодолимо и временно.
Момчето обаче не можеше да възприеме града като свой. Вярно, имаше магазини, киносалон, няколко черкви, но не и католическа. За католическа служба трябваше да се ходи в Мейлърсвил, на осем мили на изток, или в Лъдлоу — на дванайсет мили на юг. Намираха се и по-големи и по-представителни къщи с широки дворове и добре поддържани морави отпред, с пръскачки през знойните летни дни, адвокатски кантори, лекарски кабинети, цветарски магазини, погребални бюра. И погледнато формално, градът разполагаше с всичко необходимо за обслужване на хората, които го наричаха свой.
Но момчето виждаше проблема другояче: всички тези хора бяха бели. Селището бе построено за бели хора и управлявано пак от тях. Продавачите в магазините бяха бели, както и мнозинството от купувачите. Бели бяха адвокатите, полицаите, дори цветарите.
И чернокожи се мяркаха в града, но само за да вършат грубата физическа работа — да товарят и разтоварват обемисти стоки, да копаят, да пренасят тежки предмети. Черният трябваше да работи, белият имаше право да бездейства. В определената негласно за бели хора градска територия черните можеха да идват единствено за кратко време и само като хамали и общи физически работници. Сетне бяха длъжни да си ходят. А нощем нямаха право дори да излизат на улиците.
По принцип нямаше излишни грубости, жестокости, брутално поведение спрямо чернокожите. Разбира се, ако черньото си гледа работата и си знае мястото. Просто и ясно правило. Лошото идва, ако чернокожият го забрави. Затова цветните имаха отделни магазини, черкви, заведения с музика. Всъщност живееха другаде, там, където не подлежаха на грижи от страна на официалните власти, нито пък фигурираха в официалните преброявания на населението и помощите за него. Някои имаха къщи, сред тях дори и хубави, други живееха в горите и по мочурищата. Никой не се интересуваше къде и как.
На тяхна територия се появяваха и бели, особено от онези, дето търсят екзотична черна плът за по-особени удоволствия. Това опровергаваше твърдението, че черни и бели не общували, нито се движели заедно. Движеха се и още как, при това от някои движения се печелеха отлични пари.
Важното беше никой никога да не забравя, че законът е бял. Темида може да е сляпа, но законът — не е. Правосъдието е въпрос на аспирации, а законът — на действие. Затова е и реален. Носи униформи и оръжие. Смърди на пот и тютюн. Шофира голям автомобил със звезди по вратите.
За белите има правосъдие. За черните има само закон.
Момчето разбираше всички тези неща чисто интуитивно. Никой не му бе разяснявал тънкостите на правосъдието и закона в приложенията им спрямо чернокожата общност. Дори и майка му не успя да го направи преди смъртта си. Освен това кой признаваше съществуването на чернокожа общност? Кажи–речи никой. Имаше просто черни, черньовци, чернилки, печки, вакси. От друга гледна точка пък общност предполагаше организация. А под организация мнозина разбираха заплаха. Например профсъюзна. Или организирана от комунистите. Затова черньовците нямаха право на организация, не и на бяла територия. Може би някъде другаде. В същото време някои говореха, че времената се променяли. Имало нови виждания за човешките права. Но не и в този град. Тук статуквото си беше точно на място.
Момчето безпокоеше белия полицай, който го наблюдаваше през огледалното стъкло в стената на стаята. Нововъведението бе един от малобройните компромиси в полза на модернизацията в градската полиция. Бяха инсталирани и климатици, но имаше проблем със захранването. Пуснеха ли ги, гърмяха бушоните поради слабата инсталация, както бе обяснил местният електротехник. Нужно било да се подмени, а в стара сграда това излизаше много скъпо. Затова градската управа не даваше пари. От къде на къде? Само защото полицейският началник Устър щял да се поти през летните горещници. При това имаше и хора, които бяха на мнение, че не е лошо от време на време шкембелията Устър да се поизпотява. Прекалено беше надебелял, сърцето му се пренатоварваше, и то едва ли от неудържима любов към ближния.
В стаята, откъдето полицейският шеф наблюдаваше чернокожото момче, беше зверски горещо въпреки работещия вентилатор. Пък и вентилаторът беше един, комар да пръдне, повече ще раздвижи въздуха. Униформата лепнеше по тлъстото началническо тяло, пъпът на шкембето му напираше да излезе през светлокафявия плат. По лицето му струеше пот, влизаше в очите и го дразнеше ужасно, макар че я попиваше с носната кърпичка.
Но въпреки всичко това Устър не помръдваше от стола. Гледаше хлапака втренчено и напрягаше воля в надежда да го пречупи. Беше затлъстял, циник и дори мизантроп, но не и глупак. Това момче го интересуваше особено много. Беше успяло да затрие любовника на майка си — човек на име Дебър, — без да го пипне дори и с пръст. В това началникът бе напълно убеден, а пък Дебър съвсем не беше за всяка уста лъжица, камо ли за такова хлапе. Лежал за убийство в затвора още на тринайсетгодишна възраст, този тип бе извършил и куп други престъпления, обаче не бяха успели да докажат, че са негово дело. Едно от тях бе убийството на красива чернокожа жена, майка на момчето отсреща.
В момента го обработваха хора на Устър — Кларк и партньорът му, брутални, силови ченгета. Добре се бяха постарали: лицето на арестувания бе подуто и насинено, дясното му око — полузатворено. Оказа се още, че в урината му имало кръв. Устър нахока Кларк здравата — необходимо му бе признание, а не труп.
За беля на щатската полиция й бе нужен цял ден да се организира, за да изпрати свои хора на място. Именно затова междувременно местните го млатиха здравата и заплашваха семейството му. Сетне приложиха друга тактика — завързаха го за стола и започнаха да го наливат с безалкохолно, в което имаше разхлабителни.
Устър следеше усилията му да задържи действието на лаксатива с огромен интерес. Момчето напрягаше цялата си воля, стягаше коремните и тазовите мускули, хапеше устни, а те трепереха, ноздрите му потръпваха, по челото му изби едра пот.
Време беше да направят предложение. Хлапакът да признае, че е убил Дебър, в замяна веднага ще го откарат в тоалетната. Момчето обаче само поклати глава.
Началникът почти се възхити на тази волева сила, но пък тя го правеше смешен в очите на подчинените. Затова даде ново нареждане: веднага да го заведат в клозета, преди да се е насрал и усмърдял единствената стая за разпит. Кларк изпълни заповедта с омерзение. Сетне обаче изведе момчето на двора, смъкна му гащите и дълго го ми с маркуча. Другите ченгета хихикаха мръснишки, а мощната струя болезнено биеше в слабините на чернокожия.
Не го пречупиха и заплахите срещу семейството. Беше отраснал в дом с много жени. Устър ги познаваше всичките. Бяха читави хора, почтени, работливи. Полицейският шеф не беше расист. Делеше черните на лоши и добри, както и белите. В същото време не можеше да се каже, че отношението му към двете раси беше еднакво. И да искаше, такова нещо пак не би му се отдало. Нямаше да остане на поста си и седмица дори, а за почти десетте му години като началник изобщо да не говорим. Затова си беше изработил компромисна система. Черните и бедните бели третираше по един и същи начин. Богатите бели изискваха уважение, с тях работеше внимателно. Ще запитате за богатите черни? Да, ама в района на Устър заможни негри просто не се намираха.
Шефът вярваше и в криминалната превенция, наричаше я полицейска профилактика. Арестът беше крайна мярка само след наистина сериозна простъпка или след поредица неуспешни опити да вкара този или онзи непрокопсаник в правия път. Познаваше отлично хората в своя район, гонеше и подчинените си да следват примера му в това отношение. Сегашният арестант и цялото му семейство не бяха давали повод за полицейска намеса през деветте и нещо години на мандата му като полицейски началник. Това стана чак когато се появи Дебър и успя да се сближи с майката на момчето. А Дебър не беше човек, способен да спечели нечии топли чувства, любов още по-малко. Затова Устър подозираше, че в тази връзка е имало принуда, заплахи и страх. Беше направил жената своя любовница било с изнудване, било с нещо друго, не по-малко брутално.
Сетне я намериха убита, тялото й — обезобразено, захвърлено зад магазин за продажба на алкохол. При разследването стана ясно, че Дебър е бил на същото място малко преди откриването на трупа. Намериха се и свидетели, които потвърдиха, че зад магазина е имало скандал, чували се гласове — мъжки и женски. При разпита в щатската полиция обаче Дебър се оказа същият костелив орех, както сега и това момче. Мълчеше упорито, отказваше всичко и накрая се наложи да го пуснат, а престъплението остана неразкрито. По-късно до шерифа стигнаха сведения, че заподозреният се завърнал в къщата на същото семейство и този път се захванал с лелята на момчето. Жените се страхували от него, това беше ясно, а пък имаше и от какво. Малцина знаеха обаче, че женското семейство не бе чак толкова безобидно или безпомощно. Членовете му бяха интелигентни, със силни характери, нямаше как дълго да търпят присъствието на брутален насилник като Дебър.
Мина известно време, нощем Дебър спеше с лелята на момчето, през деня бе надзорник на строителни работници и печелеше добри пари. Така продължи до фаталния му край. Металната свирка, с която командваше работниците, се пръсна в устата му и отнесе половината му лице. Някой достатъчно начетен я бе заредил със собственоръчно приготвен експлозив и хитроумно замислен взривател. Дебър живя два дни, ослепен, в нетърпими болки, и въпреки усилията на лекарите почина.
Устър бе вярващ и смяташе, че агонията му ще продължи и във вечността: приживе си го бе заслужил напълно. Иначе едва ли бе загуба за някого, дори напротив. Обаче убийството си беше убийство и отговорният за него трябваше да бъде намерен и наказан. Опасно беше да се толерират хора, които могат да правят смъртоносни бомбички от подръчни материали, независимо чия глава ще отнесат — черна или бяла. Пистолетите и ножовете бяха по-различно нещо. Обикновено оръжие, широко разпространено, нищо особено няма в него, освен бруталния факт на убийството. Всеки ден се гърми или някой наръгва друг, било за неплатен дълг, в любовна свада, че дори и за чифт обувки. С тези хора Устър можеше да се справя чудесно — познаваше психологията им, нямаше какво да го изненада в тях. Обаче умението да убиеш човек със собствената му свирка, и то от разстояние, представляваше нещо съвсем ново — и като начин на мислене, и като изпълнение. Не, полицейският началник Устър нямаше никакво намерение да поощрява подобни неща.
Беше си подсигурил съдебно решение за арест на името на момчето още в деня, когато Дебър почина. От щатската полиция му се изсмяха, когато ги уведоми за намерението си. Дебър имал толкова много врагове — явни и тайни, — подиграха му се те, че цял телефонен указател не можел да ги побере. И отново му обясниха механизма на убийството: миниатюрно взривно устройство, талантливо замислено и изпълнено така, че смъртоносно да пострада само евентуалната мишена. Това предполага умения, планиране и мозък на човек с опит, а не на някакво си петнайсетгодишно хлапе, неуко и чернокожо. В отговор на поученията Устър изтъкна, че благодарение на благотворителна фондация въпросното момче учи в гимназия, която разполага с що-годе прилична лаборатория. От нея с лекота могат да се вземат йодните кристали и амоният, употребени като компоненти на експлозива, с който е убит Дебър. Това бяха факти, установени от следствието и експертизата на останките от свирката. И още: такива материали би употребил именно един интелигентен ученик с добри бележки, а не истински експерт по взривни устройства. При това е цяло чудо, добави Устър, че заредената с експлозив свирка не е избухнала предварително, защото въпросното съединение е крайно нестабилно и свръхчувствително на допир. Според специалистите вероятно убиецът е държал сместа във водна среда до последния миг; тя е започнала да съхне немного време преди жертвата да употреби свирката. Най-накрая всички тези аргументи относно естеството и употребата на експлозива бяха убедили щатската полиция да изпрати двама детективи на място.
И ето ги тези умници след дълго часово закъснение най-сетне при момчето. По едно време единият заряза разпита и влезе при Устър. Носеше бутилка изстудено безалкохолно, отпиваше от нея.
— Доникъде не стигаме с този хлапак — измуча недоволно той.
— Ами продължавайте да опитвате — посъветва го началникът.
— Вие май доста сте му се опитвали — язвително подхвърли детективът. — Целият е издут.
— Ами. Падна и се удари на път към тоалетната.
— Така ли? И колко пъти падна?
— Откъде да знам, да не съм ги броил? Нарочно блъскаше глава в цимента.
— Сигурни ли сте, че сте му прочели правата?
— Някой от полицаите все го е направил. Аз не съм.
— Не си ли поиска адвокат?
— Може да е поискал, не съм чул.
Детективът отпи от шишето, избърса потта от челото си, въздъхна.
— Не е негово дело това. Убийството е изпипано тънко.
Устър също избърса челото си и отвърна:
— Тънка работа казваш, а? Аз Дебър го познавах отблизо. И хората, с които движеше — също. Тая измет не е по тънките изпълнения. Те щяха да го гръмнат, евентуално да го наръгат, може би топките да му отрежат. Ей така, за авторитет. Никой не би се заел да разглобява свирка, да прави експлозив, за който се искат сериозни познания по химия, че да запоява парчетата й сетне. Хората, за които говоря, не са такива умници, напротив. А хлапакът ей там… — началникът направи пауза и посочи с пръст към стъклото — виж, той достатъчно е учил в шибаното училище, може да свърши такова нещо. При това има и мотив: Дебър уби майка му, чукаше леля му ей така — нарочно.
— Къде са ти доказателствата, че Дебър е убил майката?
— Доказателства ли? Пфу! — изплю се Устър на пода. — От доказателства нямам нужда. Просто зная. Сигурен съм!
— О, така ли? Само че в съда на тези неща гледат по-иначе. Нали познавам хората, които разпитваха Дебър. Какво ли не го правиха, само на ток не са го пекли. И не успяха да го пречупят. Затова налице няма нищо. Нито свидетели, нито признание, нито доказателства, нито реално обвинение — само общи приказки.
В стаята за разпити главата на момчето леко помръдна, сякаш чуваше какво говорят. Устър не бе сигурен, но му се стори, че за миг по лицето на хлапака заигра усмивка.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Устър и сега гласът му беше по-мек.
— Откъде да зная? Ти ми кажи. Ти се правиш на Шерлок Холмс.
„Майната ти, нагъл, тъп копелдак! — изруга наум Устър. — И баща ти беше същият тъпанар. По-далеч от носа си не виждаше.“
— Мисля си — продължи на глас началникът с леден тон, — че ако хлапето не беше убило Дебър, той самият щеше да го довърши. Казвам си също, че и двамата не са имали избор. Или единия щеше да го бъде, или другия. Ако го нямаше хлапето, сега на онзи стол ей там щеше да седи Дебър.
Детективът изгълта остатъка от напитката и почти се задави. Тонът на Устър бе направил нужното впечатление. Вече съжаляваше, че го е обидил. Прочисти гърло и опита да поправи грешката.
— Гледай, шефе, сигурно си прав. В този хлапак има нещо… признавам, че ги разбираш тези неща. Само че докога ще се туткаме? Той мълчи като риба…
— Още няколко часа са нужни. Най-много. Не го ли натиснахте на тема семейство — там му е слабото място?
— Не сме. А ти?
— Опитах, тогава за пръв път проговори.
— И какво каза?
— Че не съм човек, дето несправедливо ще посегне на жени.
Щатското ченге се ухили, но се усети и сконфузи.
— Има и други начини, малко по-така… — подметна той.
— Мисля си, че и ти не си такъв човек — поклати глава Устър.
Детективът кимна.
— Е, ще продължим.
— Давайте. Той е убиецът. Сигурен съм.
Детективът излезе. Началникът дори не погледна към вратата. Продължаваше да се взира в чернокожото момче отвъд. Струваше му се, че и то го гледа право в очите.
Два часа по-късно той беше все така на същото място. Захвърлили саката, двамата щатски полицаи седяха на стъпалата пред участъка. Дояждаха купените хамбургери и се готвеха да запалят по цигара. Устър си даваше сметка, че на практика разпитът бе завършил, при това напълно безрезултатно. Момчето бе отворило уста само за да каже името си — Луис — и да изрази убеждение, че началникът не би направил нищо срещу семейството му.
След малко единият от детективите влезе в шефската стая и обяви:
— Ще идем да пием по бира.
Устър кимна. Значи край — решили са, че няма смисъл да опитват повече. И ще се върнат само за да си вземат колата, ако, разбира се, си спомнят къде са я оставили. Зависеше от броя на изпитите бири.
В чакалнята на участъка, на стол встрани от бюрото на дежурния полицай, седеше чернокожа жена, стиснала в ръце чанта. Беше бабата на момчето, но би могла да му бъде и майка — лицето й беше младо, фигурата все още стройна и гъвкава. Откакто го бяха арестували, тук всеки ден идваше някой от семейството и мълчаливо сядаше на същия твърд и неудобен стол. Неизменно жена, тя се държеше гордо и спокойно, сякаш удостоява полицаите с присъствието си. Обаче в тази — най-възрастната от рода — имаше нещо, което будеше смущение и притесняваше началника. Не малко слухове бе чувал за нея. В дома й постоянно ходели хора: гледала на ръка, на бременни познавала пола на плода в утробата, врачувала, прогонвала духове, гадаела и успокоявала душите на починали деца, посочвала къде се намират отдавна изчезнали хора. Устър не вярваше в подобни бабини девитини, но към тази жена винаги се бе отнасял с респект. А тя самата се държеше като че това й се полага. Само глупак би дръзнал да не я уважи.
И ето я сега пак тук. Седи и мълчи, излъчва достойнство, при това изглежда сигурна, че момчето ще бъде освободено днес. Нямаше как да не се забележи приликата между баба и внук. Просто се набиваше на очи и не бе само физическа, която изпъкваше най-вече във високите, стройни, гъвкави тела и в грациозните движения. Но най-вече това удивително, ледено спокойствие, от което тръпки те побиват. Ами очите? Погледнеш в тях и сякаш потъваш в черни води, бездънни и страшни, а надолу те чака нещо още по-зловещо.
Устър си каза, че денят и без това е провален, по-лошо от това, здраве му кажи. Що се отнася до него лично обаче, работата съвсем не бе привършена. О, не! Ще пусне момчето за момента. Да върви при лелите и баба си в онези гори, но той — полицейският началник — няма да го изпуска от око. Където и да ходи, каквото и да прави, ще души по петите му. И най-сетне ще го пречупи. Прошка за убийство не се полага.
А имаше и един особен коз, скрит, досега неизползван. О, да. Изглежда, хлапакът беше обратен. Шефът отдавна таеше подобни съмнения. И доста приказки бе чувал по негов адрес: не си падал по момичетата, в училището веднъж-дваж имало закачки с момчета. На деца стопроцентово не можеш да вярваш, обаче във всяка лъжа има и частица истина, статистически погледнато. При това в разказите, които бе чувал, ставаше дума за фина чувствителност, скрита женственост и прочие подобни симптоми, нетипични за нормалния мъжки пол. А в техния щат законът беше извънредно строг. Закачи ли му нещо подобно, сетне ще го използва като инструмент за натиск във връзка с убийството на Дебър. Веднъж да го вкара в ареста с обвинение в хомосексуализъм, там животът му тутакси ще се стъжни. Очаква го само болка, мъка и унижение. По-добре би било да влезе на топло като убиец, то би му спечелило уважение и би внушавало страх в съкилийниците. Но Устър съвсем не гонеше наказание от типа на електрическия стол. Напротив. Достатъчно би било да натрие носовете на онези фукльовци от щатската полиция, дето се мислят за големи специалисти. И на подчинените си, разбира се, които се подиграваха зад гърба му, защото вярваше, че някакво си чернокожо копеленце можело да извърши толкова тънко престъпление.
Дали пък да не му устрои постановка? В града имаше неколцина, дето си падат по младо черно дупе. Ще пусне някой от тях подир хлапето, ще се уговорят за време и място. Самият той ще цъфне там уж случайно. Ще разкара другия, а момчето ще подбере по подозрение за хомосексуална връзка. Да, това беше възможност.
За беля Устър не знаеше, че в това време се задават други неприятности. Денят бе кофти още от началото, но тепърва предстоеше да се превърне направо в трагедия. И плановете за хомосексуалния капан да отидат по дяволите.
— Шефе? — обади се някой от вратата.
Устър се извърна. На прага стоеше Сет Кавана, най-младият му полицай — смотано ирландско католиче. Устър имаше проблеми с някои от местните по повод назначаването му. Дори и посещение на Том Ръдж Дребния и някои от приближените му. Все хора от качулатите, дето нощем гонят черните с калъфки от възглавници на главите. Том изрази недоволство, че в полицията на един изцяло баптистки град може да служи някакъв си католик, още повече ирландски. Устър ги изслуша внимателно, сетне ги разкара с уклончивото обещание да помисли по въпроса. Космите му настръхваха от деянията на Клана, зърнеше ли хората му, винаги изпитваше сериозни угризения. Отлично бе информиран за побоищата и издевателствата над местни чернокожи, „заварени да се скитат из територията на града по вечерно време“. Знаеше също, че доколко часът в тези случаи е бил вечерен, а територията — градска, почти винаги е зависело от количеството на изпития в бара на Ръдж алкохол. Добре бе осведомен и за опожарените колиби, и за изнасилванията на чернокожи, впоследствие обяснявани от извършителите с думи от рода на: „Шегичка беше, само дето малко му изпуснахме края.“
Знаеше за Ерол Рич и линча, както и кои са били главните действащи лица. На всичкото отгоре сядаше до същите хора на неделните черковни служби. О, да. Наясно беше, че от юридическа гледна точка и той носи отговорност за извършените тежки престъпления, макар че лично не бе присъствал.
За съжаление в началото Устър не владееше града така, както би подобавало на един полицейски началник. Когато научи за издевателствата, беше вече късно да им сложи край или поне така се успокояваше. Впоследствие бе събрал сили да заяви категорично, че повече няма да разрешава безобразия в поверения му град. Имаше предвид убийствата и че ще бъде безпощаден към извършителите им. Декларациите му обаче дадоха надежда на чернокожите и те надигнаха глава. Стана още по-лошо, защото се наруши балансът между техния гняв и обичайния им страх и на моменти положението беше неудържимо. А то се усложняваше още повече поради продължаващите безобразия на негодници като Том Ръдж и другите от Клана. Стигна се почти до намеса на ФБР. Това беше опасно — федералните не разбираха в дълбочина процесите и начина на мислене на хората от малките градове. Не само не разбираха, а и пет пари не даваха за тях. Целта им беше само да се даде урок и пример на останалите. Да знаят какво очаква онези, които не се съобразяват с промените и повелята на новото време, както пееше един прочут чернокож изпълнител.
Това е още една сериозна причина момчето на име Луис да бъде наказано за убийството на Дебър. Защото само Бог знае какво би могло да се очаква, ако и този път виновникът избегне предвиденото от закона. Може би следващият му ход ще е срещу убийците на Ерол Рич? Срещу онези, които бяха издърпали камиона изпод краката му, за да увисне безпомощен с примка на шията? Или срещу другите, които го заляха с бензин? И онези, които го запалиха жив? Устър бе чувал слуховете за връзката между Рич и майката на Луис. Сигурно и момчето беше наясно. Ако убият баща ти по такъв зверски начин, ти няма ли поне да опиташ да отмъстиш? — питаше се полицейският началник. И си даваше сметка, че на мястото на Луис би постъпил точно така.
От тези мисли го извади гласът на застаналия на прага Кавана, също обект на негов експеримент за социални промени в градчето. Кой знае с какви дивотии щеше да го занимава точно сега.
— Какво има? — запита недоволно, като отново насочи поглед към момчето в съседната стая.
— Дошли са ни гости.
Устър въздъхна и погледна навън през другия прозорец. Пред сградата бяха спрели две коли. От първата вече излизаха двама. Беше обикновен форд, приличаше на държавен. Подозрението му се потвърди, когато видя третия в него. Специалният агент Рей Валънс свали прозореца и изхвърли цигарена угарка току пред вратата на участъка. Валънс бе заместник–шеф на местното бюро на ФБР и не беше лош човек, доколкото това може да се каже за федералните. Беше умерен, няма да те пришпорва на тема човешки права, но няма и да те остави да се правиш, че не си чувал за тях. Обаче това с фаса бе демонстрация на неуважение. Е, ще трябва да си поговорят по въпроса.
Втората кола беше прекалено луксозна, за да е държавна. Светлокафеникава отвън, тапицирана с кожа в тон с цвета, а човекът на волана приличаше повече на професионален бодигард, отколкото на федерален агент. Устър го огледа внимателно, когато излезе: не беше много по-различен от федералните копелета. И неговото сако беше издуто отляво под мишницата, и той имаше същото самоуверено, почти нагло изражение. От задната седалка на баровската кола се измъкна мъж на годините на самия Устър, само че изглеждаше значително по-стар. Напомняше му за актьор от „Моята прекрасна лейди“, филма, дето го даваха преди няколко години. Как ли му беше името? О, да — Уилфрид Хайд-Уайт в ролята на полковник Пикъринг със силно сбръчканата муцуна, майната му и на него. Та мъжът много приличаше на него.
Валънс поведе новодошлите към участъка. Мина покрай дежурния и другите полицаи, без дори да ги погледне. Застана на прага на шефската стая и с насилена любезност поздрави:
— Добър ден, полицейски началник Устър.
— Здравейте, специален агент Валънс — отвърна Устър, въпреки че обичайно си говореха на „ти“ и на малко име.
Агентът кимна с глава назад, сякаш искаше да каже, че ги наблюдават и случаят е много сериозен. Устър го изгледа изкосо — такива не му минаваха. Тук беше негова територия. Фебереецът да не се пише толкова важен, а да вземе да се извини за фаса.
— Може ли да говорим насаме? — запита Валънс.
Устър изгледа изкосо стоящите пред вратата четирима — двамата агенти от ФБР, шофьора и дъртака. Отзад любопитно се тълпяха неговите хора.
— Вие какво? — запита той нарочно небрежно. — Да не сте тръгнали на годеж? Е, щом сте дошли, заповядайте.
След Валънс обаче влезе само възрастният. Преди да затвори вратата, Устър усети очите на своите хора — чакаха да видят няма ли да се огъне пред федералните. Затова се изправи, изпъчи гърди, прибра шкембето и тежко изрече:
— Та за какво става дума, агент Валънс?
— За момчето, дето сте го нагънали в стаята отсреща.
— Задържано е по подозрение за убийство. Водим следствие.
— Какво конкретно имате против него?
— Възможна причина. Мотив. Убитият от него вероятно е убил майка му.
— Вероятно?
— Ами вече го няма, че да го питаме пак.
— Доколкото съм осведомен, доста пъти са го питали преди кончината му. Не е признал нищо подобно.
— Няма значение, той е убиецът. Който не вярва, негова си работа.
— Значи възможна причина… С това ли разполагате?
— Засега да.
— Ще признае ли?
— Упорит е, но поддава. Ще се пречупи.
— Прекалено сте уверен и в това.
— Че той е момченце, аз какви по-големи бабаити съм огъвал. Този ли ще ми се опъне?
— Ами така изглежда.
Сега Устър се ядоса и рязко премина на „ти“, забравил учтивостта.
— Чакай малко, Рей. За какво става дума? Ти тук нямаш юрисдикция! Случаят не е федерален.
— Напротив. Смятаме, че е федерален.
— И как така го измислихте?
— Покойният е бил надзорник на екип работници, заети в строежа на новия път край мочурището Орисмачий. А то е федерален резерват.
— Ще стане федерален резерват — поправи го Устър. — Засега е само мочурище.
— Тц, не си осведомен добре. Мочурището и пътят край него получиха нов статут — федерален. Документите дойдоха вчера. Спешно при това.
Валънс бръкна във вътрешен джоб, извади няколко листа и ги подаде на Устър. Полицейският началник намести очилата на носа и започна да чете дребния шрифт.
— Е, добре — каза, когато свърши. — Това обаче не променя нищо. Престъплението е извършено, преди да е влязъл в сила новият статут. Юрисдикцията си е моя.
— Виж, шефе, няма смисъл да спорим. Просто прочети по-внимателно. Документът е със задна дата, от първо число на месеца, когато е започнат строежът. Вероятно това са бюджетни фокуси на бюрократите. Знаеш как действат административните служби на правителството.
Устър се залови да чете отново и наистина намери датите. Челото му се сбръчка, лицето му се наля с кръв и гневът го задави.
— Редовните тарикатлъци, майната им! Ти кажи защо си се захванал с този случай? Тук имаме престъпления на цветнокожи — един срещу друг. Не става дума за човешки права. Защо си вреш носа в тези неща, кажи ми?
— Същите неща определено придобиват федерален характер, шефе. Няма причини да се гневиш. Не отправяме упреци срещу твоята служба. Просто освободи момчето.
Устър си давеше сметка, че ситуацията му се изплъзва. Най-напред случаят, но с него си заминават и собственият му авторитет, и най-вече престижът пред подчинените. Никога повече няма да може да ги възстанови. Дори и момчето ще му се хили, когато излезе на свобода.
А пък този дребен лайнар Уилфрид еди-кой си с бялата коса и скъпите дрехи какво прави тук? Имаше някаква далавера. Устър бе сигурен в това.
— А ти какво общо имаш със случая? — не изтърпя той и гневно запита втория посетител.
— Моля да ме извините — отвърна ниският мъж, пристъпи напред и подаде ръка. — Името ми е Гейбриъл.
Устър се направи, че не я вижда, и след малко човекът я отдръпна. Майната му! И на Валънс също. На всичките поред! Сетне се досети, че репликата не бе отговор на въпроса, и отново изрева:
— Не чу ли какво питам?
— Тук съм като гост на специалния агент Валънс.
— За правителството ли работиш?
— Може да се каже, че извършвам услуги и на правителството.
Това не беше едно и също, Устър отлично го знаеше. Бе достатъчно интелигентен, за да си даде сметка, че тук имаше и нещо друго, недоизказано, двузначно и опасно. Внезапно му хрумна, че ще сгафи още повече, че гневът е лош съветник и че не бива повече да закача този тип Гейбриъл, а? Както името на архангела Гавраил4… Бяха го хванали натясно. Като агне на заколение, оставаше и шиша да му заврат и да го завъртят на огъня. О, не! Ще избегне тази съдба на всяка цена, та дори това да значи, че трябва да се откаже от момчето.
Напрегна воля да потисне гнева. Седна зад бюрото и отвори някаква папка. Дори не видя каква е, нито прочете написаното в нея.
— Вземете си го — рече на глас. — Ваш е.
— Благодаря ви, господин полицейски началник — обади се Гейбриъл. — Още веднъж моля, приемете извиненията ми за всички причинени неприятности.
Устър не отвърна, не вдигна очи от бюрото. Чу ги да излизат. Вратата се затвори след тях тихичко.
Началникът Устър. Големият шеф. Е, току-що му бяха показали реалностите. Дребна рибка в плитка водица, по погрешка навлязла в дълбокото. А там истинските хищници й се бяха озъбили.
Погледна затворената врата на стаята, премести очи към огледалния прозорец. Представи си, че отвъд пред момчето стои Гейбриъл. Двамата се гледат и сякаш се преливат един в друг, превръщат се в едно цяло. Сетне избледняват и се губят в червена като кръв маса.
Уили въздъхна. Ужасно го цепеше главата.
Събуди се скован и адски жаден. Беше спал като заклан, но не се чувстваше отпочинал. Стана да се измие и веднага усети мускулната треска — болеше го цялото тяло. Може би ще се поразмине, като отиде в гаража и работата го поразкърши. Обаче там главоболието се засили и стана непоносимо. По обед беше мокър от пот и замаян, при това си даваше сметка, че състоянието му се влошава. Дано денят свърши по-бързо, че да се прибере вкъщи и да се наспи. Утре главата му ще е по-ясна, ще изпитва само срам и угризения.
Уж беше пил само бира. От твърдия алкохол се бе отказал отдавна, иначе в доброто старо време обръщаше по цяла бутилка, а на следващия ден работеше нормално, все едно нищо не е било. Сега и бира пиеше умерено, обаче и тя опиваше. Ето и вчера. Но пък не всеки ден е шейсетгодишнина. А и приятелите очакваха да почерпи — няма как иначе. Сега си плащаше за това, че се беше наливал.
И обедната храна не помогна. Сервизът се намираше в алея встрани от 75 улица между 37 авеню и „Рузвелт“, недалеч от адвокатска кантора. Юристът беше индиец, специалист по имиграционни въпроси и визи. Изборът на място не бе лош, като се има предвид, че в района се намираха повече негови сънародници, отколкото в някои части на Индия. На 37 авеню бе пълно с италиански, афганистански и аржентински ресторанти, но стигнете ли 74 улица, оттам нататък всичко беше вече индийско. Дори и улицата бе преименувана — сега я наричаха „Калпана Чавла“ — на индийския космонавт, който загина в инцидента със совалката „Колумбия“ през 2003 година. По нея постоянно шареха мъже със сикхски тюрбани и предлагаха на минувачите ресторантски менюта.
Това бе махалата на Уили. Тук бе роден, тук възнамеряваше и да умре. Като дете караше велосипед на воля. Стигаше чак до летището „Ла Гуардия“ и стадиона „Шиа“, мяташе камъни по плъховете, които се въдеха по дворищата и пустите места. Само че по онова време тук живееха само ирландци и евреи. 94 улица пък наричаха линията Мейсън-Диксън5, защото отвъд нея живееха само чернокожи. Уили не помнеше да е виждал бяло лице там, но през 80-те години в училищата чак до 98 улица вече учеха множество бели деца. Те другаруваха с чернокожите, играеха с тях бейзбол и заедно се биеха срещу дръзнали да се появят в квартала външни младежи. Към края на 80-те ирландците започнаха да се изселват, макар и постепенно, а откъм „Рузвелт“ плъзнаха етно бандите. Така започна подялбата на територията. Уили остана да живее на същото място в малко апартаментче недалеч от сегашния си сервиз. И оцеля, само дето сложи на прозорците дебели решетки.
Арно живееше на „Форли“, където сега е Малко Мексико, но не проговори испански. Отвъд 83 улица територията бе по-скоро колумбийска, отколкото мексиканска, и изглеждаше доста по-различно. По улиците се продаваха най-разнообразни стоки, звучаха възгласите и ругатните на продавачи и купувачи, в магазините предлагаха музика и филми, озвучени на испански, каквито бял човек никога няма да купи.
Уили свикна с всичко, научи се да преодолява превратностите и промените. Когато Луис бе принуден да продаде сградата край парка „Кисена“, пак съумя да намери подходящ гараж по-близо до дома си. И днес и той, и сервизът бяха реална част от историята на района, също както заведението на Нейт.
Междувременно главоболието го натисна още повече. Влязоха да похапнат в един от ресторантите. Отказаха козето къри, предпочетоха пиле.
— Ти виждал ли си жива коза? — запита помощникът.
Уили призна, че не е виждал. В Куинс това едва ли бе възможно: тя би паднала под ножа на първия имигрант, който я зърне. Арно бе приобщил Уили към индийската кухня, само че и двамата избягваха козето месо и лютото, като залягаха най-вече на ориза и плоските хлебни питки, наричани наан.
Храната беше вкусна, но не можа да оправи махмурлука на Уили. Затова броеше минутите до затварянето, а под нос ругаеше работата и най-вече бруклинската пивоварна и пивката й бира.
— На кофти майстор инструментите му пречат — заядливо изкоментира Арно.
Уили се ядоса. Помощникът го будалкаше още от сутринта. И защо, дяволите го взели? Не пиха ли снощи заедно? Не си ли спомняха старите приятели, не превъзнасяха ли някогашните автомобилни марки? Арно си беше къркач. Само че поркаше концентрат, предпочиташе джин или водка и срещу всяка бира на Уили гаврътваше най-малкото по две питиета. Но ето ти го тази сутрин — свеж като кукуряк, пък се и заяжда, мамка му! Каква беше тази негова обмяна на веществата? Железен организъм, просто изгаряше алкохола.
Ох, Уили мразеше Арно днес.
— К’во им се сърдиш на пивоварите? — безмилостно продължаваше помощникът. — Те ли те караха да изплюскаш толкова много бири?
— Не те, а ти! — още повече се ядоса Уили. — Аз исках да си ходим.
— Ами, искал си. Така говориш днес. Вчера се напъваше да празнуваме до зори. И накрая останахме само аз и ти! — възрази Арно и се ухили идиотски.
— Боже мой, ти си злият ми гений! — извика Уили. — Не стига дето сме всеки ден заедно, ами и в неделя на черковната служба! Постоянно се мъкнеш след мен. От теб спасение няма. Защо ли седнах снощи с теб?
— Защото съм ти най-добрият приятел.
— Аре стига бе!
— Защо, да нямаш по-добър?
Арно се ядоса на свой ред, запуши уши с длани и потъна в склада в дъното на сервиза. Уили понечи да го замери с гаечния ключ, но реши, че може да счупи нещо ценно. И без това днес мерникът му не беше в ред.
Седна на сандък, опря глава на ръце и затвори очи. Наближаваше осем часът, навън тъмнееше. В четвъртъците работеха до осем. Още няколко минути, ще ударят ключа и ще се приберат да почиват. Хрумна му да не забрави да откачи табелите с офертите: Реглаж на спирачки — 44,99$; Смяна на маслото — 14,99$. А сетне у дома, едно аспиринче и право в леглото.
По-късно си казваше, че сигурно се е унесъл и заспал. Защото когато отвори очи, пред него стояха двама. Веднага разбра, че не са тукашни. Не бяха и градски, смърдяха на тор и говежди лайна. На ръст бяха средни. По-възрастният изглеждаше на около четирийсет години. Дългата му черна коса висеше на фъндъци около яката на ризата, заострените накрая бакенбарди почти допираха козята брадичка. И косата, и брадата стояха като залепени на лицето му и приличаха на изкуствени. Уили си представи как нощем ги сваля, за да ги постави върху главата на пластмасов манекен. Но това беше може би ефект от умората и махмурлука. Мъжът носеше цветна риза за голф, кафяво кадифено сако и кафяви джинси. Ботушите му бяха евтина имитация на известна марка.
Монтьорът мразеше хората, които играят голф, ненавиждаше типа дрехи и всички останали атрибути на този спорт. Дойдеше ли такъв за услуга, зърнеше ли сака със стиковете в багажника на колата му, веднага лъжеше, че е много зает и няма как да помогне. Сигурно имаше и читави хора сред тях, но Уили бе срещал предостатъчно боклуци и вярваше в статистиката. И в още нещо бе безспорно сигурен: колкото по-скъпа е колата на голф играча, толкова по-голям задник е той. За беля тези двамата му се бяха изтресли по никое време, а и без тях махмурлукът му бе изопнал нервите докрай.
Вторият бе доста по-едър и широкоплещест. Впреки вечерния хлад носеше тънко джинсово яке, отдолу само тениска и избелели джинси. Дъвчеше дъвка и се хилеше гадно като типичен негодник от онези, дето обичат да сритат някого ей така, без повод и за личен кеф.
Двамата го гледаха мръсно, както се гледа обречен.
Уили се досети кои са. Представи си как синият им шевролет малибу чака отвън да ги върне там, откъдето са дошли, след като изпълнят поръчката. Ех, защо не каза на Луис снощи, когато си спомни за тях? Сега беше вече късно.
Изправи се и вдигна оставения до него тежък гаечен ключ.
— Вече затваряме — каза той, въпреки че знаеше — тези не са дошли за ремонт на автомобил.
Приказките само отлагаха неизбежното, а двамата очевидно не бяха от търпеливите. Кой ли ги беше изпратил? Не помнеше да е обиждал или излъгал някого. Пък и никой не го мразеше до такава степен. Май че ставаше дума за предупреждение. Ще му изпочупят кокалите и ще го затрият, за да предадат нечие послание, вероятно предназначено за Луис и Ейнджъл.
Онзи с дъвката измъкна пистолет. Не го насочи в Уили, а отпусна ръка небрежно край крака си, като палецът и показалецът му бяха готови за съответните движения.
— Я пусни ключа! — обади се козята брадичка.
Уили го послуша. Инструментът издрънча на цимента.
— Не ми изглеждаш много добре — продължи онзи.
Уили се опита да разпознае акцента, но не можа. Май долавяше канадски нюанс? Пък и какво ли значение имаше?
— Снощи имах тежка вечер.
— Опасявам се, че и днес ще е така…
И преди да го е изрекъл, го удари силно. Уили беше неподготвен, ударът го намери в лицето и му счупи носа. Смъкна се на колене и хвана главата си с ръце. Чу подигравателното хихикане на другия, който вече вървеше към склада. Погледна след него и мислено се помоли: „Боже, само дано Арно не направи някоя простотия сега!“
В ръката на козята брадичка се появи пистолет.
— Човек трябва да внимава в подбора на бизнес партньори. Едно е да дружиш с педерасти, макар да не ги обичам обратните. Друго е, когато са и убийци, като мен и моя приятел. Ние обаче само убиваме. А ти се гушкаш с поръчкови килъри и педали, които спят заедно, и това е много кофти. Затова няма какво да се чудиш, че сме тук.
Сетне насочи пистолета в главата му и Уили затвори очи. Чу изстрел и потръпна, но си даде сметка, че ехото се връща откъм склада. То отвлече вниманието на убиеца и той извърна глава. Без да му мисли, Уили грабна ключа от пода и с все сила го стовари върху ръката с пистолета. Чу се хрущящ звук. Дали му счупи костта? Сетне с цяло тяло отхвърли мъжа назад към червения олдсмобил, по който работеха с Арно. Но дори и наранен, онзи беше светкавично бърз. Лявата му ръка се стрелна и попадна право в счупения нос. Болката беше непоносима и за миг механикът направо ослепя, но съумя да го ритне с десния крак. Работната обувка с метално бомбе удари нападателя в бедрото, той се олюля и се насочи към падналия пистолет. Уили се хвърли на пода и ритна оръжието встрани. В същия момент проехтя втори изстрел, някъде се счупи стъкло. Сгушен долу, Уили зърна раздробения заден прозорец на олдсмобила, а през него и бягащата към вратата брадата фигура. Тресна трети изстрел, тичащият залитна силно и се хвана за дясното рамо, но успя да се измъкне на улицата.
Застанал на вратата на склада, Арно пусна още един куршум, но онзи вече бе потънал в нощта. Ръцете на помощника трепереха, големият пистолет се тресеше. Уили знаеше, че Арно мрази оръжията и никога не е стрелял. Истинско чудо бе да уцели подвижна мишена. Двамата тръгнаха бавно към вратата на сервиза. Отвън се чу рев на форсиран двигател и скърцане на гуми.
Уили въздъхна и запита:
— Какво стана с онзи?
— Ударих го с чука — отвърна Арно и пребледнялото му лице се сви в гримаса. — Падна и пистолетът му гръмна. Ти добре ли си?
Механикът кимна. Носът го болеше зверски, но нали беше жив? И неговите ръце трепереха, гадеше му се. Протегна ръка, взе оръжието от Арно и внимателно постави предпазителя.
— Тия к’во искаха? — попита помощникът.
— Трябва да се обадя — вместо отговор каза Уили. — Намери жица и го вържи онзи в склада, ама яко.
Арно не помръдна.
— Май няма нужда, шефе — рече унило.
— Боже мой, колко силно си го ударил?
— Ами с чук, шефе. Колко силно е било, как мислиш?
Уили поклати глава. Сам не бе сигурен какво искаше да изрази — възхищение или отчаяние.
— Ти си бил истински Рамбо, бе! Кой да те знае?! Как успя да уцелиш другия при вратата?
— Мерех се в краката — рече Арно.
— Браво. В краката, Боже мили! Я заключи.
Арно се зае с ключалките, Уили влезе в офиса и вдигна телефонната слушалка. Наизуст знаеше номера, който завъртя.
Отговори телефонен секретар. Тогава набра номера на „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“. Отсреща беше Ейми, обеща да предаде за обаждането. Сетне хвана джиесема, но електронният оператор му каза, че апаратът на абоната е изключен.
Луис и Ейнджъл имаха други неприятности.
Г-жа Бондарчук беше в коридора и чу звънеца веднага. Погледна през матовото стъкло на вътрешната врата. Отвън стоеше мъж в синя униформа. В едната ръка държеше пакет, в другата — защипани за твърда поставка документи. Човекът се взря навътре и отново позвъни. Бондарчук натисна бутона на домофона, кучетата се разлаяха.
— С какво мога да ви помогна? — запита тя, но тонът й не изразяваше особена готовност да окаже помощ.
Не обичаше да й звънят непознати и много внимаваше с отварянето на вратите, особено когато бяха мъже. Познаваше ги, не бяха цвете за мирисане. Глупаво бе да им вярва човек. Единствено изключение правеше за господата от горния етаж.
— Куриерски услуги — доставка на колетна пратка — обади се гласът отвън.
— За кого?
Настъпи тишина, след малко онзи отвърна.
— За госпожа Ивлин Бондарчук.
— Оставете я на прага — нареди жената и натисна бутона за отваряне на външната врата.
— Вие ли сте Бондарчук? — запита онзи и пристъпи навътре.
— Че коя друга да съм?
— Трябва да се разпишете.
С такава цел на вътрешната врата бе направен прорез с широчина около три сантиметра.
— Подайте документа — подкани го жената.
— Госпожо, така не става. Нося финансова отговорност, има си правила. Трябва да го държа, докато подписвате.
— Че за какво са ми на мен вашите бумаги? — тросна се тя. — Да ги продам и да замина за Русия ли? Я ги подайте насам.
Мъжът пристъпи още напред. Сега лицето му се виждаше отлично. Беше чернокос, с нездрава кожа.
— Хайде, госпожо, не ме мотайте. Бъдете разумна, отворете и подпишете.
Не й хареса внушението, че може да бъде неразумна.
— Няма да стане. Вървете си. Ще дойда да си получа пратката лично в куриерската служба. Оставете ми номера и адреса.
— Но това е неприемливо, госпожо. Не го искате, ваша си работа. Само че в такъв случай ще трябва да го разнасям и да го връщам в службата. Може да се загуби, а може и да съдържа бързоразвалящи се продукти, откъде да зная? Сетне мен ще глобят.
— Ако се вмирише, изхвърлете го — на моя отговорност — язвително рече Бондарчук. — А сега си тръгвайте, моля.
Мъжът обаче се огледа, измъкна пистолет със заглушител, насочи го във вратата и стреля.
— Тъпа дърта кучка — изсъска той и пусна още един куршум, а в това време Бондарчук натисна бутона на беззвучната аларма.
Звуковият ефект бе като от пукане на надут хартиен плик, а на стъклото пред лицето й цъфнаха следи, но то не се пръсна. Беше бронебойно, правено по специална поръчка, както много други неща в къщата. Мъжът огледа безпомощно улицата. Удари стъклото с облечена в ръкавица ръка, сякаш очакваше да го избие от рамката, но това не стана. Тогава побягна навън. Настъпи тишина.
Измина малко време, Бондарчук чу шумове. Идваха откъм мазето в задната част на къщата. Погледна часовника. Пет минути бяха изтекли от активирането на алармената инсталация. Ако до десет минути никой не дойде, ще се обади в полицията. Така й бяха наредили господата Луис и Ейнджъл, а беше получила и най-подробни указания от фирмата, която инсталира съоръжението. Ако за десетина минути не получи помощ, ще се наложи да търси ченгетата.
Шумовете отзад заглъхнаха, сетне отново се възобновиха. Жената изшътка на кучетата и тръгна по стълбището към мазето. Задната врата — двойно армирана с допълнителни стоманени елементи — се отваряше към неголям павиран двор, където стояха кофите за боклук. Бондарчук надникна през шпионката и видя мъжете — двама в еднакви сини куриерски униформи. Бяха избутали кофите встрани и закачаха нещо откъм външната страна на вратата. Единият беше стрелецът от преди малко. Той усети погледа й върху себе си и впери очи в шпионката. Държеше дебела продълговата плочка с цвят и вид на маджун. От единия й край стърчеше подобна на молив тръбичка, а от нея излизаше жица.
— Отстъпи от вратата — обади се той с приглушен глас, но тя го чу отлично. — Или по-добре се облегни на нея и само глей къв фокус те очаква.
Госпожата се отдръпна, ужасена.
— О, не! — изплака тя. — Не, не, не!
Трябваше да извика полицията. Отстъпи още и още. Обърна се и побягна, разплакана. Трябваше да стигне до телефона. Фирмата я беше подвела, помощ не идваше! Подире й заджавкаха кучетата.
Още не бе стигнала до стълбището, когато отвън отекнаха два изстрела. Звукът бе доста по-силен отпреди, сетне нещо тежко се блъсна в металната врата. Жената замръзна, извърна глава назад. Повдигна ситно треперещите си пръсти към устата си, наостри уши.
— Госпожо Бондарчук, там ли сте? — чу се гласът на г-н Ейнджъл. — Добре ли сте?
— Да — отвърна тя със слаб глас. — Да. Кои са тези мъже?
— Не знаем, госпожо. Но не се безпокойте.
— Тръгнаха ли си?
— Ами в известен смисъл… да… — отвърна гласът отвън.
Треперейки и хлипайки, жената се прибра в апартамента си и заключи вратата. Седна на стола с две от кучетата в скута и дълго не помръдна оттам. Стана чак когато по-късно се появи г-н Ейнджъл. Носеше й разкошна шоколадова торта от бродуейския кулинарен център „Забарс“. Когато видя колко е уплашена, поседя при нея. Пиха прясно мляко, почерпиха се със сладкиша, поприказваха. Ейнджъл си тръгна чак когато тя напълно се успокои.
Мъжът в склада се оказа жив. Уили не вярваше на очите си, но Арно видимо се успокои. Вярно, черепът му бе пукнат и от ушите му течеше кръв, но определено дишаше. Тогава механикът реши, че няма друг избор, освен да се обади в полицията. Не можеше да остави непознат човек да умре на пода в сервиза му, затова завъртя 911. Докато чакаха линейката и ченгетата, двамата се уговориха кой какво ще приказва. Беше си чисто и просто нападение с грабеж. Онези влизат въоръжени, заплашват, искат пари и хубава кола. Уплашени за живота си, безнадеждно притиснати в ъгъла, Уили и Арно успяват да им надвият. Единият е с черепна травма, лежи в склада, другият е ранен и побягва с колата, с която са дошли.
Уили се досети за още нещо. Нагря няколко свещи на парното, докато омекнаха достатъчно, и взе отпечатъци от пръстите на изпадналия в безсъзнание. Сетне скри свещите зад куп стари документи в офиса и заключи вратата. Убиецът нямаше документи, не носеше портфейл и това беше странно. Уили знаеше, че ченгетата ще снемат отпечатъци, обаче беше сигурен, че Луис ще предпочете да направи свои собствени справки. Затова снимаха ранения с джиесема на Арно. Апаратчето на Уили нямаше такава опция, беше от най-евтините.
Когато детективите пристигнаха, майсторът и помощникът си изиграха ролите съвършено. Двама честни бачкачи, заплашени с телесни повреди и дори със смърт, се опълчват срещу агресивните бандити. И надделяват, колкото и да изглежда странно. Ето ги сега, стоят шокирани, но пък живи и опазили дребния си бизнес. При това тази версия съвсем не беше далеч от истината. Ченгетата ги изслушаха съчувствено, съгласиха се да запишат официалните им показания на следващата сутрин в участъка. Арно запита дали да си потърси адвокат. Старшият детектив отвърна, че едва ли ще се наложи, защото не вярва да има отправени обвинения, дори и в случай, че раненият престъпник почине. В прокуратурата не обичат подобни дела, каза той, а Арно лесно можеше да докаже, че е действал при самозащита.
Сетне полицаите констатираха, че в джобовете на въпросния господин има само дъвка, снопче банкноти от по десет, двайсет и петдесет долара и резервна пачка за пистолета. Уили и Арно се направиха на слисани и го изиграха чудесно.
Тъкмо смятаха, че всичко е приключило, когато в сервиза пристигнаха още двама — мъж и жена, облечени в официални тъмни костюми. Нямаше нужда да гадаят какви са, отдалеч се виждаше, че са от ФБР.
Дошлите с линейката медици наместиха носа на Уили и му поставиха лепенка, спестявайки отиването до болница. Обаче болката бе все така непоносима. Чувстваше се замаян и на края на силите си, а за това допринасяха махмурлукът и отзвучаващият ефект на адреналина. Но щом зърна влизащите, се мобилизира и даде знак с очи на Арно, че бедите май тепърва започват. Не беше експерт по полицейската работа, но бе живял достатъчно дълго в Куинс, за да знае, че федералните не тичат подир всяка кокошкарска стрелба или опит за ограбване на сервиз. Иначе нямаше да им стига времето за важните дела. Явно имаше нещо друго и то предвещаваше неприятности.
Фебереецът бе чернокож и се представи като специален агент Уесли Брус. Партньорката му, също специален агент на име Сидра Люис, бе блондинка с пронизителни сини очи и смръщена физиономия, сякаш всички насреща й бяха престъпници. След като поговориха с детективите, федералните веднага разделиха Арно от Уили. Жената отведе помощника в офиса, а Брус остана до седналия край олдсмобила майстор. Бе скръстил ръце на гърдите си, а на лицето му играеше широка, неприятна усмивка, напомняща за изражението на убиеца с дъвката.
— Е, как се чувствате сега? — запита агентът.
— Бил съм и по-добре — отвърна Уили напълно честно.
И без да си дава сметка защо, си помисли, че федералното ченге отлично знае доста неща за него и за сервиза.
— Излиза, че нашите двама приятели са избрали неподходящи хора за обир, а?
— Така излиза.
— Казвате, че търсили кола?
— Кола и пари.
— Държите ли по-големи суми в наличност тук?
— Не. Обикновено ми плащат с чек или кредитна карта. Е, има и хора, които предпочитат да се разплащат кеш. В нашия район старите навици мъчно умират.
— Аха — откликна агентът двусмислено, сякаш не ставаше дума за плащане в брой, а за нещо друго.
Уили се замисли: какво ли му се върти на този в главата сега? Обаче възможностите бяха толкова много, че дори нямаше смисъл да се напряга. След малко му хрумна друго: тези двамата да не са дошли във връзка с Ейнджъл и Луис? Може би да. Постепенно съмнението се превърна почти в сигурност и въпреки че външно не му пролича, вече изпитваше определено омерзение спрямо специалния агент.
— Аха — повтори федералният и отново продължително измери Уили с очи.
Механикът премълча, заслушан в долитащия от офиса глас на Арно. Думите не се различаваха ясно, защото той говореше бързо и продължително, жената мълчеше. Брус клатеше глава безмълвно, изчакваше Уили да се размекне и да задърдори като помощника си.
„Няма да стане, синко“ — рече си наум Уили.
След малко Брус прочисти гърло и продължи:
— Значи и да бяха сполучили, нямаше да намерят кой знае колко пари?
— Най-много сто-двеста кинта в дребни банкноти.
— И какво излиза — куп неприятности за двеста долара? Биха могли да си намерят много по-доходоносна мишена.
— Тук нямаме камери.
— Моля?
— Камери за наблюдение, казвам. Не използваме. Повечето хора имат, ние не. Може би са сметнали, че като няма камери, какво пък — защо да не опитат?
— Отчаяни хора, а?
— Ами да, нещо такова.
— Изглеждаха ли отчаяни?
Уили се замисли.
— Не знам какво да ви кажа… във всеки случай не бяха арабийски настроени.
— Питах по-скоро дали правеха впечатление на хора, които отчаяно се нуждаят от пари?
— Ами всеки се нуждае от пари — рече Уили просто.
— Обаче нашият приятел с разбитата глава има в джоба си поне петстотин долара, да не говорим за доста скъпия пистолет. Не прави впечатление на човек, който ще ограбва сервиз за някакви си мижави 200 долара.
— Вижте, не съм експерт по криминална психология. Това е по вашата част.
— Експерт по криминална психология, а? Ха-ха-ха — изсмя се агентът, но личеше, че е насила. — Хайде сега да минем на колата — продължи след малко той.
— Какво за колата?
— На детективите сте казали, че са дошли с кола и единият престъпник е избягал с нея. Защо им е кола, щом си имат?
— Защо ли? Може да са планирали грабеж, да им е трябвала кола.
— Значи са искали да ви убият, за да не ги разпознаете по-късно. Тях и колата. Така ли?
— Нали именно затова единият получи удар по главата… вижте, г-н Брус…
— Предпочитам да ме наричате „специален агент Брус“ — прекъсна го фебереецът.
Уили въздъхна театрално, изгледа го невъзмутимо, помълча миг — два и продължи:
— Вижте, специален агент Брус — не разбирам какъв ви е проблемът. Не сме ги канили тия типове на кафе, че да си чуруликаме любезно или да ни обясняват какви мотиви ги водят насам. Влязоха, разбиха ми носа, обявиха какво искат, останалото вече го знаете.
— Точно така. Знаем. Вие сте герои. Ето, отвън има репортер от „Поуст“, готов да ви снима. Ще станете прочути. Чудесно за бизнеса.
— Ами — рече Уили и нещо го жегна отвътре.
— Май не се зарадвахте много, а?
— От такава реклама… опазил ме Бог. Нямам нужда.
Усмивката на федералния се разшири още повече.
— Точно така! И аз това исках да кажа. Кой се нуждае от такава реклама? А какво ли би рекъл вашият бизнес партньор?
— Не разбирам за какво говорите.
— Наистина ли не разбирате? Кой ви измъкна от финансовата дупка навремето? Бившата ви съпруга е искала да разделите придобитото след брака по силата на съдебното решение за развод, нали? Нещата са били крайно проблематични за вас. Трябвало е да продадете бизнеса. И изведнъж всичко се оправя като по чудо. Имате пари да изплатите нейния дял, без да продавате сервиза. Откъде дойдоха те?
Уили въздъхна. Опасенията му се потвърждаваха. Специалният агент Брус знаеше прекалено много за живота и бизнеса му. Откъде и как? Майната им на федералните институции! Ето за какво се харчат парите на данъкоплатците. И неговите включително.
— От един добър самарянин.
— А той има ли си име?
— Парите дойдоха посредством агенция. Името й не помня.
— Аха. Казва се „Ласт Хоупс Инвестмънтс“. Много интересна институция. Просъществувала е ден до пладне. Същинска еднодневка.
— Не зная колко, но е било достатъчно, за да ми помогне. За мен това е важното.
— А заема изплатихте ли го?
— Опитвах, но както казахте, агенцията беше вече закрита.
— Няма какво да се чудим, след като дава заеми, а не си ги прибира. И името6 й е любопитно, не мислите ли?
— Проблемът не е мой. Аз си обявих заема. Както си е законно.
— Кой е собственикът на тази сграда?
— Компания за недвижими имоти.
— Аха. „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“.
— Същата, да.
— На нея ли плащате наем?
— Хиляда и петстотин месечно.
— Никак не е много за толкова голямо място.
— За мен е напълно достатъчно.
— С въпросния Лирой Франк виждате ли се?
— А вие как мислите — ако работя в „Тръмп Билдинг“, дали ще се виждам с Доналд?
— Защо не, особено ако ви е приятел?
— Доналд Тръмп едва ли има приятели сред наемателите. Той да не е…
— … Лирой Франк — довърши Брус вместо него.
Уили поклати глава съжалително и разпери безпомощно ръце. Чудесно наподобяваше обикновения човечец, сблъскал се с недоброжелателно настроено служебно лице, което постоянно и целенасочено изкривява думите му.
— Казах ви — не се срещам с никакъв си Лирой Франк, не го познавам. Плащам си наема, гледам си работата, редовен съм с данъците, със закона съм точен, за цял живот нямам дори и една глоба за неправилно паркиране.
— Ами да — саркастично кимна Брус. — Сигурно сте най-честният човек оттук и чак до края на света.
— Не зная — простичко отвърна Уили. — Дотам не съм ходил.
Брус кипна, но мигом се овладя и смени темата.
— Неоткриваем е този г-н Лирой Франк — саркастично рече той. — Ненамираем, непроследим. Само бумаги и банки около компаниите му. Иначе е чистичък и точен, да не ме разберете криво. Но пък истинска загадка. Трудно е за нормален човек днес да бъде чак такава загадка.
Уили премълча.
— Сам разбирате, че е наложително да се интересуваме от финанси, при които не всичко изглежда както трябва, особено пък във времена като сегашните, при постоянни терористични заплахи — търпеливо издума Брус. — Сега това е по-лесно, отколкото преди. Разполагаме с повече ресурси, с повече възможности за осигуряване на прозрачност. Разбира се, ако сте невинен, няма от какво да се боите…
— Същото съм го чувал навремето от Джо Маккарти7 — спокойно отвърна Уили. — После се оказа, че лъже и го разобличиха.
Брус се раздвижи, усмивката му изчезна. Изкашля се ядовито и отново си каза, че едва ли ще измъкне нещо от този инат, който така успешно се прави на тъпанар.
На глас рече друго:
— Е, хубаво, засега се разделяме, но пак ще се видим. А срещнете ли се с мистериозния Лирой Франк, предайте му поздрави от мен. Жалко, че такива неща стават на негова територия. Още по-жалко, ако някой прошепне на журналистите, че си заслужава да поровят около недвижимите му имоти. Може да застрашат анонимността му. И току-виж изскочил на светло.
— Аз само си плащам парите в банката — рече Уили. — Въпроси не задавам, единствено си искам разписките.
Междувременно специалният агент Люис излезе от офиса. Беше още по-смръщена отпреди и изглеждаше доста ядосана. Уили наведе глава, потисна усмивката. Арно можеше да влуди и най-търпеливия човек. Да изкараш от него отговори противно на волята му, бе равностойно да опитваш да изправиш ресорна пружина. Двамата агенти се спогледаха и мълком размениха информация за отрицателния резултат на разпитите. Уили зърна тънката усмивчица на единия от детективите, които също си тръгваха.
— Както ви казах, пак ще си поприказваме — закани се Брус на изпроводяк.
— Ние сме си тук всеки ден — кротко отвърна Уили.
Агентите излязоха, а Арно се приближи ухилен.
— Боже, тая мадама как се бе стегнала. Язък, иначе ми харесваше. Гот си поговорихме.
— И за какво?
— За етика.
— Каква ти етика, бе, Арно?
— Аре сега, к’ва. Етика. Кое е право, кое криво. За общочовешкия баланс на нещата.
Уили завъртя глава.
— Я се прибирай у дома и лягай да спиш. От теб още повече ме цепи главата.
На излизане извика подире му:
— Ей! И внимавай какво говориш по телефона!
Арно се извърна, отново ухилен.
— Аз, шефе, имам само две дежурни реплики: „Още не ти е готово возилото!“ и „Ще кихнеш още мангизи, няма как!“ Феберето да не ги помисли за код, а?
Уили махна с ръка. Майтапчия, лесно му е на него.
— Хайде стига, бе. Ти си затваряй човката по принцип, чу ли? И да не говориш с репортерите отвън. Имай малко уважение, бе, човече! Нали аз ти плащам заплатата!
— Аха, аха — викна помощникът от прага. — Тая заплата тъкмо ще ми стигне за новата яхта.
Луис телефонира веднага, щом труповете бяха отнесени. Беше въпрос на приоритети. Каза името си на операторката от службата за телефонни услуги. Позвъниха му десетина минути по-късно.
— Господин Де Анджелис ще бъде на ваше разположение утре около седем часа на 1226 — рече любезен глас, който удивително напомняше този на Ейми.
Луис благодари и затвори. В съзнанието му изплуваха спомени от предишни срещи. Де Анджелис. Хубаво име, свързано с ангели. И това ако не беше майтап.
Малко преди седем вечерта на следващия ден Луис бе на ъгъла на „Лексингтън“ и 84 улица. Беше тъмно, тротоарите вече пустееха, повечето от магазините бяха затворени. Тук-там светеха прозорците на барове и ресторанти. Над Манхатън бе влажно и мъгливо, сигурно щеше да вали. Пълзящата мъгла променяше уличния пейзаж, придаваше му нереалния вид на фото негатив. Отляво бе голямата дрогерия „Ласкоф“ с отколешната си табела, напомняща стрела. Оттук при подобно време случайният минувач с малко повече въображение би могъл поне за миг да си представи как е изглеждала тази част на „Лексингтън“ преди стотина години.
Реликва от същата епоха бе и заведението „Лексингтън Кенди Шоп енд Лънчънет“, основано от стария Сотириъс Филис през 1925 година. В него продаваха шоколадови изделия, сандвичи и напитки. Наследи го синът Питър и на свой ред го завеща на своя син и сегашен собственик Джон Филис, който и днес седи на касовия апарат и е на „ти“ с повечето клиенти.
Витрините бяха отрупани с различни поколения бутилки от кока-кола, сред тях се виеше пластмасово влакче, а най-отгоре висяха снимки на местни легенди и бейзболната бухалка на незабравимия Ръсти Стоуб от „Ню Йорк Мете“. И до ден-днешен сладкарницата беше позната на поредица поколения само като „Сода Кенди“, а фасадата й остана непроменена от кажи–речи незапомнено време.
От отсрещната страна на улицата Луис наблюдаваше движещите се вътре две фигури, облечени в бели престилки. Прибираха масите и чистеха, вратата бе вече заключена: работното време бе от седем до седем всеки ден без неделята. Единствено зелената гумена изтривалка стоеше отвън в очакване да я приберат. На нея с бели букви бе изписан номерът на адреса — 1226.
Луис прекоси платното и почука на вратата. Единият от чистачите се приближи и отвори. Поздрави го с кимване и веднага заключи след него. Сетне прислугата се оттегли безшумно, влизайки в помещение, на чиято врата пишеше „Вход забранен. Само за персонала“.
Интериорът бе същият, какъвто го помнеше, макар че от много години не бе идвал тук. Ето го зеления тезгях, белязан с петна от стотици горещи чаши и чинии в продължение на десетилетия. Същите си бяха и зелените, въртящи се на поставките си, винилови столчета — източник на безкрайно забавление за децата. Отвъд тезгяха се мъдреха голямата двойна кафе машина, работеща на газ, зелените миксери и сокоизтисквачки, крановете за малцова бира и други напитки.
„Сода Кенди“ остана прочута с лимонадата си. Правеха я само по поръчка, лимоните изстискваха пред самия клиент, сока размесваха със захарен разтвор, а готовата напитка сервираха в голяма чаша с надробен на люспици лед. Две чаши със същата лимонада сега стояха на масата в ъгловото сепаре пред един мъж. На излизане персоналът бе затъмнил флуоресцентното осветление и Луис за миг изпита странно чувство — сякаш старият мъж в ъгъла бе съумял да асимилира светлината по някакъв магически начин. Досущ като черна дупка в човешка форма: отвор във времето и пространството, поглъщащ всичко около себе си — добро и лошо, светло и тъмно, захранвайки собственото си съществувание за сметка на всичко, появило се в сферата му на влияние.
Доста време бе минало, откакто Луис и личността на име Гейбриъл се срещнаха за пръв път. Но пък трудно се прекъсва връзка, създала се между двама, чийто живот е бил някога толкова тясно свързан. А Гейбриъл бе създателят на Луис, поне в известен смисъл на думата. Той го бе открил — момчето с безспорни дарби, за да го превърне в мъж, който може да бъде използван като оръжие. Именно при Гейбриъл идваха навремето онези, които желаеха да се възползват от услугите на Луис. Гейбриъл бе връзката с тях, както и своего рода филтър. Какъв беше той самият? Това остана неясно. Посредник, уредник, силов фактор? Нещо друго? Ръцете му не бяха окървавени. Поне не и видимо. Луис му вярваше донякъде, в същото време не би му се доверил изцяло. Прекалено много бяха неизвестните и неизвестностите около стария му учител. Необясним беше и неразбираем. И все пак към него Луис изпитваше нещо, което далечно наподобяваше обич.
Човекът на масата му се видя смален и изсушен от старостта. Косата и брадата му бяха снежнобели, а в дебелото черно палто изглеждаше още по-дребен. Дясната ръка трепереше леко, когато поднесе чашата към устата си и част от течността се разля по масата.
— Не е ли хладно за лимонада? — попита Луис.
— Студът не е проблем — отвърна Гейбриъл. — Кафе може да се намери навсякъде, а пък тукашното е особено хубаво. Допускам, че се дължи на газта. Обаче истинската лимонада е нещо много рядко. Човек не бива да изпуска възможността да я опита.
— Щом така казваш — отвърна Луис и се настани на стола, откъдето най-добре се виждаха изходът и вратата на помещението за персонала.
Остави вестника, който носеше, върху масата, но не докосна лимонадата.
— Знаеш ли, тук снимаха епизоди от „Трите дни на Кондора“? Редфорд седеше на същия стол, където си ти сега.
— Помня, че си ми разказвал — отвърна Луис. — Беше доста отдавна.
— Така ли? — в тона на стария прозвуча съжаление. — Стори ми се удачно предвид обстоятелствата.
Изкашля се и помълча, сетне заговори отново:
— Вярно, че е минало много време. Десет години, дори повече. Откакто ти откри съвестта си.
— Тя винаги си е била на мястото. Просто не съм й обръщал достатъчно внимание.
— Съзнавах, че те губя още доста преди пътищата ни да се разделят.
— А те защо се разделиха?
— Значи вече ще се питаме „защо“?
— Стори ми се на място.
— На място? Това е нещо относително. В нашата работа има хора, за които въпросът „Защо?“ е само прелюдия към отговори от типа на „Смъртта ли си търсиш?“ или „На гроба какво да ти донесем — рози или лилии?“.
— А ти не беше от тях, нали?
— Не бих казал — сви рамене Гейбриъл. — Просто не съм искал да те хвърлям на вълците. И винаги съм бил отзивчив към тревогите и съмненията в теб. Преди, разбира се, да те освободя от ангажиментите.
— Ти ли ме „освободи“ от тях?
— Позволи на стареца да се поглези. В края на краищата не с всички трябваше да се разделя.
— Не бяха останали много, когато напуснах.
— А сред тях нямаше равен на теб.
Луис се направи, че не е чул комплимента.
— Освен това моралният ми компас, ако ми разрешиш да се изразя по този начин, бе далеч по-точен, отколкото ти си мислеше.
— Без да се обиждаш, не съм сигурен, че ти вярвам.
— Не се обиждам. Но вярното е това, което казах. Винаги съм внимавал на каква работа те изпращам. Имало е случаи, когато съм рискувал прекомерно, но не смятам, че съм прекалявал умишлено, поне не и когато ти си бил на линия.
— Благодарен съм ти за това. Просто смятам, че по едно време рискът рязко се увеличи.
— Може би — съгласи се Гейбриъл. — Може би. Я кажи какво се случи снощи? Чух, че си имал посещение.
Луис не се учуди, че събеседникът му е осведомен за инцидента в жилището. След неговото обаждане веднага би могъл да запита тук и там. Но бе сигурен, че е знаел и преди това. Имаше хора, които биха го информирали незабавно. Така работеха старите системи, затова и собственото му неведение относно смъртта на Били Бой го бе смутило сериозно.
— Аматьорска работа — отвърна на въпроса Луис.
— Вярно. Макар че случилото се в сервиза е изненадващо. Изглежда ненужно и грубо изпълнено, освен ако целта е била предупреждение. Но пък тогава защо ще нападат жилището ви, и то по същото време?
— Не зная — призна Луис. — А го отразиха вестниците. Уили не харесва такава публичност. И на мен не ми допада. Ще привлече внимание.
Гейбриъл махна с ръка небрежно, отхвърляйки опасенията му.
— Вестниците не се интересуват толкова кой какви имоти притежава. Сензациите им се въртят предимно около убийствата и секса.
— Аз не говоря за репортерски интерес.
Гейбриъл се взря в прозорците, сякаш очакваше от мрака отвън да изскочат ченгета. И когато това не стана, изглеждаше разочарован. Но Луис знаеше, че при него всичко е привидна игра. Доколко се бе отдалечил от стария живот? Вече не разполагаше с елитните си убийци — Жътварите, които би могъл да насочи срещу мишена по всяко време. Но пък едва ли би се примирил с тихото пенсионерско битие. Прекалено много знаеше и винаги се е стремял да научи повече. Може би вече не изпращаше хора да вършат чуждата мръсна работа, но завинаги щеше да остане част от същия този свят.
Луис дискретно побутна вестника с пръст. В него бе завит пакет със свещите, носещи отпечатъците на ранения нападател и копия от снимките му, правени с телефона на Арно. Там бяха още и отпечатъците от пръстите на двамата убити при нападението на жилищната сграда.
— Донесох няколко неща във връзка със случилото се. Бих желал да помогнеш.
— Полицията вече не разполага ли с тези данни?
— Ти би свършил работа много по-бързо. Ако помолиш приятелите си да услужат.
— Те са от хората, които винаги искат нещо в замяна.
— Тогава значи ще им дължиш две услуги, защото имам още една молба.
— Казвай.
— Двама федерални са душили около сервиза, задавали въпроси за Лирой Франк.
— Лично аз нямам сведения за текущо разследване. Възможно е да са попаднали на случайна улика, може би са изровили нещичко. Но по принцип напоследък са се увълчили. Едно време тероризмът беше дори полезен за бизнеса. Днес нещата се усложняват постоянно: най-малкият намек за подозрително разплащане и от ФБР хукват да задават стотици въпроси. Дори и във връзка с нещо толкова чисто, колкото е ситуацията около въпросното име.
— Да, но е възможно доста хора да загазят, ако онези продължават да попадат на случайни улики и прочие.
— Убеден съм, че можем да направим нещо — обеща Гейбриъл. — Обаче последните събития изискват много по-спешни ответни мерки. Кой стои зад тях и какво да направим, че подобни неща повече да не се случват?
— Защо говориш в множествено число?
— Защото чувствам, че нося известна отговорност за твоето благополучие, макар и да е минало много време. Освен това в известен смисъл твоите проблеми са и мои. Особено ако се отнасят до нещо, което е станало по мое време. Но няма значение дали е така, или са свързани с другата ти дейност. Твоят приятел Паркър умее да си създава врагове, и то от най-опасния тип.
— Уили твърди, че Паркър изобщо не е споменаван. Ставало е дума за мои дела.
— Хубаво.
— Кое му е хубавото?
— Стеснява полето ни за дейност. Нямам информация да ти е пускана поръчка, а и ти си на мнение, че изпълнителите са били дилетанти. Всеки, който се осмели да ти изпрати убийци, ще потърси елитни професионалисти. На твое място дори бих се обидил: в случая някой си е решил, че подобни аматьори могат да се справят с ас като теб.
— О, да, ще си посипя главата с пепел. Между другото, надявам се, че си изпратил цветя на погребението на Били Бой?
Гейбриъл закима със симпатия.
— Не беше съвсем неочаквано. Заболяването му бе доста напреднало. Наложило се е радикално лечение. И някой сам си е предложил услугите.
— Убеден съм, че Били щеше да поиска и второ мнение по въпроса.
— Във всеки случай лечението е било на най-високо ниво, а финалът — бърз.
— И блажен8.
По лицето на Гейбриъл пробяга сянка на неудобство.
— Трябваше да бъда уведомен — натърти Луис.
— Какво знаеш по въпроса?
— Слухове, нищо друго.
— Блис беше в неизвестност дълго време. Никой не го бе виждал. Говореше се, че е мъртъв.
— Аха, дрън-дрън.
— Ти май си неспокоен? — лукаво запита събеседникът.
— Има ли основания за това?
— Не зная, честно. Но в случая с въпросното лице едва ли заинтересованите биха посветили именно мен. Както казах, той дълго време бе извън кадър. А вие двамата си имате стари сметки. И ако наистина се е завърнал в играта, може би ще има желание да подновите запознанството си.
— Не звучи много успокоително. Нито за мен, нито за теб.
— Е, че аз съм само един старец.
— И старци е убивал навремето.
— Моят случай е по-различен.
Луис кимна, приемаше аргумента.
— Така или иначе двамата с партньора сте се справили отлично с проблема. Казвам си, че в твое лице старият ни приятел би намерил сериозно предизвикателство. Между другото — какво направихте с боклука?
— Изнесохме го. Сметища и трапове колкото искаш.
— А старата дама?
— Купихме й шоколадова торта.
— Ех, да би могло с всеки да е толкова лесно. А твоите хора от сервиза?
— Пораздрусани са. Предложих им да починат няколко дни. Отидоха на хотел.
Гейбриъл допи лимонадата и се изправи, като с ловко движение на ръката прибра вестника в джоба на палтото си.
— Вероятно до ден-два ще имам нещо за теб.
— Ще ти бъда много благодарен.
— Да, не е хубаво човек да има такива грижи. Представя всички ни в лоша светлина.
— А не бива.
— Вярно. Е, пази се.
И с тези думи Гейбриъл потъна в нощта.
Две сутрини по-късно Гейбриъл отиде на друга среща, този път в Сентръл Парк. Небето синееше чисто, освободено от облаците и мрачните пушеци на последните дни. Въздухът бе свеж и хладен, почти мразовит. Като по чудо нощта бе прогонила мъглата и мръсотията над огромния град. Денят бе от онези, които напомнят на хората за безоблачно детство и щастливи дни. С напредването на възрастта напоследък обаче Гейбриъл все по-често се връщаше в определен период на своята младост. В откъслечните спомени за него се въртеше една личност, непряко свързана с него, по-скоро далечно позната. Беше като да гледаш стар филм, да си припомняш познати мигове, реплики и думи, които някога са означавали нещо за теб.
Ненавиждаше настъпването на старостта. Мразеше я. Срещата с Луис го върна в доброто старо време, напомни за предишните му сила и влияние. Все пак бе останало нещо от тях. Вече ги нямаше Жътварите, не разполагаше с елитни убийци, които да изпраща по свои или чужди поръчки срещу заплащане. Но пък имаше друго: мнозина му дължаха услуги в замяна на жестове и помощ — заради запазени тайни, за решени проблеми, за отнет живот. Гейбриъл държеше точна сметка за всички тези неща, защото знаеше, че собственият му живот би могъл да зависи от тях. Дългът е източник на сигурност, някакъв ресурс, на който винаги може да се разчита. Също както парите.
Отнякъде встрани неусетно се появи по-млад мъж и с лека стъпка закрачи към него. Бе с цяла глава по-висок и значително по-силен, но пък Гейбриъл разполагаше с огромния опит на годините си — поне трийсетина повече от новодошлия. Кодовото му име бе Мъркюри, наречен на бога на търговията Меркурий, още и патрон на шпионите, крадците и измамниците. Гейбриъл обаче го познаваше отдавна като Милтън и подозираше, че може би то е истинското му име. Беше образован и донякъде ерудиран, но не и в областта на литературата, защото преди години бе реагирал с недоумение на въпрос относно „Изгубеният рай“9.
Милтън-Мъркюри бе най-обикновен на вид, неизпъкващ с нищо, сякаш създаден нарочно в лаборатория с цел да не привлича внимание: среден на ръст, нито красив, нито грозен, с нормална коса и дрехи. Погледнеш ли го, очите ти минават по него и тутакси го забравяш. В същото време такъв човек би трябвало да е наистина изключителен, за да може да бъде толкова незабележим.
Двамата тръгнаха бавно покрай езерото. Правеха път на тичащите за здраве, в същото време зорко следяха дали някой не ги следи. Милтън носеше сив вълнен лоден и шал в тон, отлично лъснатите му черни обувки отразяваха есенното слънце. Гейбриъл до него приличаше на скитник: този път бе с неугледни дрехи и стара вълнена шапка, изпод която стърчаха белите му коси. Минаха няколко минути, пръв заговори Милтън.
— Хубаво е, че пак се виждаме — произнесе той с толкова безличен тон, че Гейбриъл се усъмни в искреността на думите, но се замисли, че вложеното в тях чувство може и да е неподправено. Не си спомняше Милтън да е казвал подобно нещо друг път.
— И аз се радвам — излъга Гейбриъл, а Милтън се усмихна.
И да бе доловил лъжата, не се издаде. Задоволството от факта, че я е разпознал, сигурно би надвило обидата.
— Не очаквах да дойдеш лично — добави старият.
— Отдавна не сме имали възможност да се видим очи в очи. Пътищата ни не се кръстосват както едно време.
— Вече съм стар човек — въздъхна Гейбриъл и си спомни, че е казал същото преди два дни, но в по-различен контекст.
Прав ли беше да го казва пред Луис? Ще го предпазят ли преклонната възраст и бившият му ранг от хищника Блис? Тази мисъл го е тревожила и преди. Защото си даваше сметка, че и той носи отговорност за разни случки в миналото. Макар че Блис не би трябвало да се сърди — напълно си бе заслужил постигналото го възмездие. Обаче пък враждата между него и Луис имаше по-дълбоки корени, а характерът й бе най-вече личен. Не — реши Гейбриъл най-сетне. — Ако Блис наистина се е завърнал, той самият едва ли ще бъде сред мишените му.
— Е, не чак толкова стар — обади се Милтън и сега бе негов ред да излъже.
— Достатъчно, че да виждам тунела в края на светлината — възрази Гейбриъл. — Но пък светът е много променен, има множество нови правила. Трудно ми е да разпозная мястото си в него.
— Правилата са същите, само броят им е намален — рече другият.
— От теб това звучи почти носталгично.
— Вероятно. Липсва ми сблъсъкът с равностойни противници, които имат моя начин на мислене. Трудно разбирам днешните врагове. Намеренията им са винаги прекалено мъгляви, завоалирани с думи. Не могат да ги дефинират точно. Идеология също нямат. Имат само вярата си.
— Да се сражаваш за религия за мнозина е въпрос на чест — отвърна Гейбриъл. — Самата тя не им е толкова скъпа, по-важното е какво могат да вършат в нейно име.
Милтън премълча. Гейбриъл подозираше, че е вярващ. Не беше евреин, може би е католик? Но пък му липсваше нужното въображение. Най-вероятно е да е протестант, член на една от множеството общности. Сигурно седи на твърда пейка в някоя безрадостна конгрегация и слуша многословни скучни проповеди. Представи си Милтън в черква и се запита: как ли изглежда съпругата му? Ако изобщо има такава. Венчален пръстен не носи, но това не означава нищо. Още повече при служител като него, обучен да не привлича внимание и да не издава нищо за себе си. Все пак Гейбриъл си изгради образ: мършава, упорита жена, строга до смърт, както предполага религията, дори и думата „любов“ ще произнесе с омерзение.
— Значи установи контакт с отлъчената от стадото овца — подхвърли Милтън, сменяйки темата.
— Добре изглеждаше.
— Като изключим факта, че някой полага усилия да го елиминира.
— Да, като изключим този факт.
— Полицията удари на камък с първите отпечатъци — продължи Милтън. — И ние също. Хм, на свещ, а? Изобретателно. И пистолетът от сервиза също е чист — не е употребяван в регистрирано престъпление, пак според полицията.
— Учудва ме.
— Защо?
— Говорим за непрофесионалисти. Аматьорите винаги правят дребни грешки, преди да са направили съществената, разбира се — отвърна Гейбриъл и поклати глава.
Нещо не се връзваше. Реши да остави нещата да се поуталожат. Нека мине малко време, пак ще говорят.
— С единия чифт от другите отпечатъци обаче извадихме късмет. Любопитно е, че именно този тип изскача на повърхността.
— Ами. Трудно е да изскочиш изпод два метра пръст и отпадъци.
— Така ли? Отпечатъците са на човек на име Марк вай дер Саар. Дълго име, необичайно — холандско. Та този Ван дер Саар е лежал три години в „Гъвърнийр“ в нашия щат. За престъпления с употреба на огнестрелно оръжие.
— Откъде е?
— От Масена, Ню Йорк — съвсем наблизо.
— С кого е работил?
— В момента проучваме. Един от известните му съучастници е човек на име Кайл Бентън. Тоест бил е, щом като г-н Ван дер Саар е вече покойник. Бентън е лежал в Огденсбърг също за употреба на огнестрелно оръжие. Също в Ню Йорк, ако не знаеш.
— Благодаря за урока по география. Давай по същество.
— Бентън работи за Артър Лийхейгън.
Гейбриъл се сепна, поспря, сетне продължи:
— Име от миналото, а? Само това ли изровихте?
— Досега да. Мислех си, че ще се впечатлиш. Не е ли повече, отколкото знаеше преди да се видим?
Другият премълча, дълбоко замислен. Продължиха покрай езерото. Гейбриъл прехвърляше наум различните елементи от пъзела. Луис. Артър Лийхейгън. Били Бой. Все имена от миналото. За миг почувства облекчение — ако не друго, поне не бе трудно да ги свърже.
— Познаваш ли федералните агенти Брус и Люис? — запита, след като бе направил някои заключения.
Милтън вече гледаше часовника си — явен сигнал, че бърза.
— А трябва ли?
— Надничали са в делата на общия ни приятел.
— Не съм убеден, че в дадения случай бих използвал думата „приятел“.
— Хммм. Бил е достатъчно приятел да си държи устата затворена в продължение на доста години. Бих казал, че поведението му е далеч по-приятелско от мнозина други, с които си имал работа.
Милтън не направи опит да възрази и Гейбриъл разбра, че е спечелил точка.
— В какво точно са надничали?
— В имуществените му инвестиции.
Милтън измъкна от джоба облечената си в ръкавица ръка и я размаха презрително.
— Мамка му, това са дивотиите, дето влязоха в сила след терористичните актове на 11 септември 2001 г.!
Гейбриъл бе удивен. Не бе чувал Милтън да ругае и смяташе, че изобщо няма склонност към подобни емоции.
— Имаме инструкция да работим по документи, свързани с необичайни бизнес инвестиции, с финансови операции, най-вече трансакции със съмнителен характер, с имуществени и транспортни холдинги, където има нещо подозрително. Майката ни се разгонва от тях — на всички служби.
— Но той не е терорист.
— Повечето не са такива, обаче при разследванията често излиза информация, която все води нанякъде. Надушили са нещо въпросните двама, събудило е любопитството им и са тръгнали по него.
— Само че са прекалено любопитни. Изглежда, знаят за миналото му.
— А, че то да не е държавна тайна.
— Част от него е точно такава — възрази Гейбриъл.
Спряха и двамата, изгледаха се, присвили очи срещу яркото слънце. Дишаха един срещу друг, от устите им бълваше пара.
— Репутацията му е лоша — въздъхна Милтън. — Движи се с кофти хора, а като се има предвид и собствената му природа, не мога дори да кажа кой е по-калпав — той или приятелчетата му.
— Предполагам, че говориш за частния детектив.
— Паркър, да. Вече не е частен детектив. Отнели са му правоспособността.
— Може би си е намерил по-кротко занимание.
— Съмнявам се. На него белята му е занаят. Където и да отиде, тутакси започват неприятностите.
— Наистина Луис е привързан към него.
— Привързан, казваш? При това толкова много, че по негова поръчка убива. И ако е привлякъл нечие внимание, значи сам си е виновен. Чудно е защо ФБР се сеща за него чак сега.
— Виж — поклати глава Гейбриъл, — много неща се знаят за него, но и много други не са известни. Убеден съм, че ти лично би предпочел ситуацията да не се променя.
— Надявам се, че това не е заплаха?
Старият мъж протегна ръка и приятелски го потупа по ръкава на лодена.
— Познаваш ме достатъчно добре, затова не говори така — рече той. — Искам да кажа само едно: всяко разследване ще доведе до преграда — издигната от теб и колегите. Обаче и този вид пречки не са непреодолими… тоест точните въпроси, зададени на точните места в удобен момент, биха извадили на бял свят информация, което ще е неудобна и за двете страни.
— Винаги можем да се отървем от него — заяви Милтън с усмивка, която накара Гейбриъл да се смръщи.
— Ако сте искали, отдавна да сте го направили — възрази той. — А може би и мен бихте отстранили, а?
Милтън не отговори, а отново закрачи напред. Другият се задържа за миг на място, сетне го настигна.
— Бихме, но със съжаление — рече първият през рамо.
— Е, това е почти успокоително.
Какво искаш от мен? — запита след малко Милтън.
— Разкарай копоите.
— Лесно е да се каже. Смяташ ли, че във ФБР обичат други институции да се бъркат в работата им и да определят приоритетите?
— Аз пък си мислех, че всички вие работите в името на една и съща кауза.
— Всеки работи за своята кауза. Няма значение, ще поговоря с едни хора и ще видя какво може да се направи.
— Ще ти бъда много благодарен. В крайна сметка ще предпазиш ценен ресурс и агент.
— Ценен в миналото — поправи го Милтън. — Освен, разбира се, ако отново излезе на пазара, готов да приеме поръчка.
— За съжаление избрал си е по-друг път.
— Жалко. Беше много добър. Направо елитен.
— А, тъкмо ми напомняш да попитам… — улучи сгодния миг Гейбриъл, — … какво можеш да ми кажеш за Блис?
— Блис си? — замисли се Милтън. — Мисля, че с него загубихме контакт още преди години. При това никога не е бил сред предпочитаните от мен лично. Намирах го за отблъскващ. Изобщо не ми е липсвал.
— Да, но го използвахте.
— Няколко пъти, и то чрез теб. Винаги ми е било напрегнато с него. После научих, че с твоя „приятел“ сте решили да прекратите кариерата му.
— Да, но успяхме само отчасти.
— Отчасти ли? Ами да — трябвало е да сложите повече експлозив.
— Искахме да отстраним само него, а не други хора, случайно попаднали на същото място.
— В някои кръгове такава хуманност минава за слабост.
— Именно затова навремето вложих предостатъчно средства и енергия, за да намаля броя на тези кръгове. Мисля, че и ти работеше в същото направление.
Милтън кимна скромно в знак на съгласие.
— Въпреки всичко има признаци, че Блис е в играта отново.
— Хайде бе! — Милтън се сепна и изгледа Гейбриъл право в очите. — Интересно защо ли?
Гейбриъл умееше да чете лица и изражения, гласовия тон на събеседника, жестовете на ръцете. Отдавна се бе научил да отсейва фалша в думите и да намира фините нюанси, които ръководят лъжата. И сега, докато слушаше и гледаше Милтън, си помисли, че той знае по въпроса много повече, отколкото показва.
— Надявам се, ако чуеш нещо, да се обадиш.
— Може би — отвърна Милтън.
Гейбриъл протегна ръка, двамата се сбогуваха. При ръкостискането в ръкава на Милтъновата връхна дреха бе мушнат сгънат на две лист хартия.
— Малък израз на искрена благодарност. Информация за един контейнер… на едно място. Със сигурност ще заинтересува твоята служба.
Милтън благодари с кимване, а на глас каза:
— Видиш ли отлъчената овца, предай поздрави от мен.
— Непременно. Ще се зарадва, винаги е бил привързан към теб.
Другият направи гримаса.
— Хей, не харесвам такива майтапи. Ама никак — сопна се той.
Гейбриъл се свърза с Луис по-късно същата вечер и този път чрез съответните служби за телефонни услуги. Срещнаха се за няколко минути в такси на път за Бродуей и използваха времето, докато шофьорът говореше по телефона.
— Позвъни ми един господин — каза Гейбриъл. — Работел за Никълъс Хойл.
— Хойл? Милионерът ли?
— Същият. Милионерът отшелник.
— И какво каза?
— Хойл искал да се срещнете. Твърдял, че има полезна за теб информация. Във връзка със събитията от последните дни.
— На неутрална територия?
— О, не. Хойл не напуска баровската си мансарда — поклати глава Гейбриъл и се помести на седалката. — Знаеш, че е доста ексцентричен. Ти ще го посетиш.
— Тези неща не стават така — възрази Луис.
— Но той се свързва с теб чрез мен. И си дава сметка за евентуалните последствия, ако не спазва правилата. Така стават нещата.
— Възможно е той да е изпратил онези типове. За да ме накарат да се покажа на светло.
— Ако това е била целта му, просто щеше да наеме много по-читави хора и да си свърши работата. Във всеки случай няма причини Хойл да действа против теб. Поне аз не зная да има такива. Освен ако не си го ядосал с нещо напоследък — и Гейбриъл изгледа Луис изпитателно.
— Едва ли.
— Добре тогава. Убеден съм, че с приятеля ти от Мейн не бихте се издънили, в каквото и да е. Шансът за оцеляване е по-висок при рака, отколкото при вас. Имайки предвид това, предполагам, че Хойл ще излезе с взаимноизгодно предложение. Изборът си е ваш, аз само осъществявам връзката.
— На мое място ти как би постъпил?
— Бих отишъл на срещата. Засега нямаме нова информация за онези хора и кой е стоял зад тях.
Гейбриъл стрелна Луис с очи. Лъжата бе минала. Хубаво. Сега ще изчака да чуе от него какво иска Хойл. Междувременно бе пуснал запитване на няколко места относно Артър Лийхейгън. Все още не бе готов да сподели казаното от Милтън. Във всеки свой ход Гейбриъл вземаше най-напред стриктни мерки за собствената си сигурност, сетне правеше каквото и да е друго. Имаше ли сериозен риск лично за него, той спокойно би пожертвал Луис въпреки всичките си симпатии.
— Излиза, че онези са аматьори, а шефът им не, така ли? Освен ако не се върнем към презумпцията, че целта е била да ме осветят.
— Смятам, че не е толкова трудно да бъдеш намерен, колкото си мислиш. Последните събития го доказаха. Но липсват някои звена от главната информационна верига… може би Хойл ще ни ги набави? При него се влиза много трудно, знаеш това. И при други обстоятелства сегашната покана би била направо почетна.
Луис се загледа в мяркащите се отвън светлини на града. Напоследък всичко се движеше прекалено бързо — събития, хора, решения. А бе свикнал да контролира нещата, той да дърпа конците. Но външните фактори станаха прекалено много: Гейбриъл, невидимите му контакти, сега и Хойл. Помисли още секунда и взе решението.
— Добре, уговори подробностите.
— Естествено. Първо: отиваш без оръжие. Хойл не допуска въоръжени при себе си.
— Ей, става все по-интересно.
— Убеден съм, че можеш да се справиш с всякаква ситуация. Впрочем говорих по федералния проблем с едни заинтересовани хора. Вярвам, че нещата ще се уредят по задоволителен начин.
— Би ли ми казал кои са т.нар. заинтересовани хора?
— Хайде сега, достатъчно си печен, за да задаваш такива въпроси. О, момент. Аз слизам тук. И да не забравиш да платиш за таксито.
Блис пътуваше на север. Безименна фигура в безлична кола, анонимна посока на маршрута. Чифт фарове в мрака, два снопа бяла светлина. Скоро ще се наложи да спре някъде, за да прекара нощта. Но няма да спи, само ще отпочине. Истински не бе спал вече години наред, живееше в постоянна агония.
Копнееше да намери покой, да отхвърли всичко, да потъне в пълна забрава. Но се бе научил да оцелява с по няколко часа безпаметен сън, възможен само при крайна умора, когато най-сетне надвиваше остатъчната болка. Лечението на тежките травми и усилията да се изплъзва от преследвачите го бяха изчерпали физически и финансово. Затова се наложи да се появи на пазара отново, само че този път извънредно внимателно подбра работодателя. В лицето на Лийхейгън намери източник, който да задоволи и финансовите нужди, и личните му цели.
Шишенцето с кръвта на Били Бой бе в облечена във вата кутийка на дъното на малък куфар. Лийхейгън настояваше Били да бъде убит на негова територия, но Блис отказа. Беше прекалено опасно. Но по-късно самочувствието му се върна. Това стана, когато ножът излетя от ръката му и секунди по-късно зърна удивеното изражение на Били Бой, който го позна в мига на смъртта си. Значи уменията му си бяха на място. А бъдещето го очакваше — обещаващо и близко.
Същата нощ лежеше на леглото в скромна, но чиста мотелска стая и си тананикаше тихичко. Мислеше за Луис с пламенността на влюбен, който отива при избраницата на сърцето си.
Централата на „Хойл Ентърпрайзис“ се намираше на няколко пресечки от щабквартирата на ООН. Струпването на дипломатически представителства по околните улици напомняше същински Вавилон. Почти както в библейската кула, само че по хоризонталата, тук насила съжителстваха отявлени международни врагове, принудени да си поделят паркингите и да понасят близостта си. Сградата на Хойл бе постара, по-малка от околните и, общо взето, не изпъкваше с нищо особено. Изградена в крайната източна част на голяма обществена площ, между нея и околните здания съществуваше пространство, формиращо естествена граница.
Веднага след срещата с Гейбриъл Луис и Ейнджъл се заеха с разузнавателни задачи. Издириха плановете на центъра „Хойл Ентърпрайзис“ и с помощта на безработните Уили и Арно я наблюдаваха на смени през следващите 24 часа. Целта бе да се изучи ритъмът на сградата, смените на хората от сигурността, обедните им почивни часове, режимите на допуск за външни хора и превозни средства, графиците на доставките и прочие. Времето, с което разполагаха, не бе достатъчно за точно дефиниране на възможните рискове при влизане и излизане, но пък бе по-добро от нищо.
За Уили задачата бе по-тежка дори и от пълно бездействие. Арно четеше и не внимаваше достатъчно в наблюдението. Луис бе решил сервизът да не работи няколко дни, а това лазеше по нервите на майстора и нарушаваше динамичния му стереотип. След няколко дни на целодневен застой механикът имаше чувството, че нещо в него бавно умира.
Милионерската мансарда на Хойл — т.нар. пентхаус — заемаше най-горните три етажа. Останалата част от сградата бе поделена между офисите му. Притежаваните от него компании се занимаваха с минно дело, недвижима собственост, застраховки, фармацевтична дейност и някои други начинания. В същото време голямото сърце на основната му дейност биеше зад скромната фасада на манхатънския офис. Тук беше фирмата майка и цялата власт и мощ бяха съсредоточени в него.
Денем през фоайето в двете посоки се движеше неголям, но постоянен поток хора. Темпото нарастваше между дванайсет и два часа, а след пет движението беше вече само еднопосочно — навън. По време на смяната си Ейнджъл не забеляза нищо особено или опасно, същото докладваха и Уили, и Арно. Никой от тях не засече тежковъоръжени хора или специални оръжия, прикрити из фоайето и съседните коридори.
Но пък както отбеляза и Гейбриъл, Хойл бе потърсил Луис посредством традиционните канали, а в днешни времена това бе подход, типичен за стария свят. При това в случая се опираше на репутацията на Гейбриъл, човек, комуто мнозина дължаха услуги. Знаеше се, че при нарушаване на приетия протокол Хойл би понесъл съответна отговорност. Що се отнасяше до Гейбриъл, Луис си даваше сметка, че няма защо да се безпокои повече от обичайното. Или, с други думи, Луис и Ейнджъл влязоха в сградата малко след осем вечерта нащрек и подготвени за всякаква изненада.
На рецепцията във фоайето седеше охранител, който им кимна към асансьорите. Вратата само на един беше отворена, но бутони нямаше нито вътре, нито отвън. Стените на кабината бяха огледални. Камери не се виждаха. Ейнджъл се усмихна на Луис: това означаваше, че има най-малко три — по една зад огледалата и евентуално още една миниатюрна зад дисплея, който показваше номера на етажа. Влязоха, асансьорът потегли автоматично. Стопроцентово имаше микрофони, затова двамата мълчаха и гледаха отраженията си в огледалата, единият очевидно със задоволство, другият — критично. Ейнджъл не обичаше огледалните повърхности поради особеностите на стария занаят. Луис често се майтапеше, че и те не го обичат: „Да ги погледне само, пак леке ще остави“ — смееше се той.
Най-сетне на дисплея светна пентхаус, кабината спря, вратите се отвориха безшумно към елегантно фоайе с огледала и високи вази с пресни цветя. Тук чакаха двама в черни костюми и черни вратовръзки. Провериха ги с електронни детекторни палки за оръжие, най-щателно прегледаха коланите, монетите и часовниците им. Сетне ги отправиха към двойна дървена врата с изящна и очевидно много стара резба, която изглеждаше ориенталска по произход. Зад нея ги очакваше трети мъж, облечен по-свободно: черни панталони, черно вълнено сако и отворена на врата бяла риза. Бе сресан грижливо, косата му не бе нито дълга, нито къса, очите — кафяви. В тях Ейнджъл прочете любопитна смес от чувства: интерес, известно разочарование и професионална завист. Имаше тяло на плувец — широки рамене, тесен таз, стройно, мускулесто тяло. Сакото бе широко, висеше свободно, за да прикрива пистолета и, разбира се, бе разкопчано.
Ейнджъл тутакси усети реакцията в Луис — той се отпусна и сякаш свали гарда. Знаеше, че това е измамно, означаваше, че партньорът му предчувства опасност и се мобилизира за ответна реакция. Приличаше му на стрелец, който ще изпусне набрания въздух едновременно с излитането на стрелата, събирайки цялата си волева енергия в нея. Двамата се спогледаха, в същия миг третият заговори.
— Аз съм Симиън, личният сътрудник на г-н Хойл. Благодаря ви, че се отзовахте на поканата. Г-н Хойл ще се присъедини към нас след малко.
Ейнджъл се усмихна вътрешно: ясно бе, че задълженията на Симиън едва ли включват кореспонденция и вдигане на телефона. В същото време не беше и обикновен телохранител както двамата, които ги претърсиха преди малко. Пред тях стоеше човек със специфични умения и знания. С Луис бяха попадали на същия тип и преди. Интересно бе друго: защо бизнесмен, макар и милионер отшелник, се нуждае от човек с качества, каквито Симиън безсъмнено притежаваше?
Погледът на сътрудника опипа Ейнджъл, задържа се кратко върху него, изглежда реши, че не заслужава повече внимание, и се върна на Луис. Сетне мъжът отстъпи назад към следващото помещение и с широк жест на ръката ги покани да го последват. Не обърна гръб на Луис нито за миг. Смисълът бе пределно ясен: учтивост, но преди всичко предпазливост.
Влязоха в просторна, оскъдно осветена зала. По стените в раздвижена конфигурация от пода до тавана стояха лавици с книги, между тях скулптури и древно оръжие: алебарди, секири, кинжали на подпори от прозрачно стъкло. Тук бе хладно, дори мразовито, кожата на Ейнджъл настръхна. Подовата настилка бе от рециклирано дърво, столовете и широките канапета — луксозни и в тъмни тонове. Очевидно домакинът обичаше литературата и оръжията: това бе обиталище на човек с вкусове и навици от друга ера. И залата би могла да мине за ехо от едно по-далечно минало, ако не беше стената от армирано стъкло, отделяща плувния басейн в дъното й. Бодната повърхност отвъд играеше, по стените танцуваха гротескни светлосенки. На пръв поглед контрастът смущаваше, но след малко Ейнджъл реши, че той по-скоро допринася за декора, отколкото му вреди. Басейнът бе на по-ниско ниво спрямо пода в основното помещение. И ако посетителят не бе съвсем близо до стената, единственият видим ефект бяха играещите по стените светлини. Усещането бе като в просторна каюта на голям плавателен съд в открито море.
— За Бога, водата е синя — възкликна Ейнджъл след малко.
Това не бе чак толкова необичайно, но му се стори, че е нарочно боядисана. И си помисли, че не би се потопил в този басейн, който приличаше на голяма вана в химическа лаборатория.
— Водата постоянно се пречиства професионално — обади се Симиън. — Г-н Хойл е маниак на тема чистота.
В репликата прозвуча известна острота, а май и нотка на сарказъм. Това даде на Луис повод да се запита: доколко Симиън е привързан към Хойл? Познаваше неколцина подобни — бяха много повече от бодигардове, но не и истински приятели на работодателя. Приличаха му на расови кучета пазачи: обикват човека, който им хвърля храна, умилкват се при всеки жест на обич, приемат раболепно гнева като наказание за направена грешка. Но Симиън не беше като тях. Тук имаше финансова връзка, проста и ясна: докато Хойл прехвърля уговорените суми редовно в сметката му, Симиън ще му служи, влагайки цялата си професионална компетентност. И двете страни са наясно кой къде стои, вероятно са и доволни от ситуацията.
— Симиън първо име ли е или фамилия? — внезапно запита Ейнджъл.
— Има ли значение?
— Просто се опитвам да поведа любезен разговор.
— Не ви бива в това отношение — отсече наемникът.
Ейнджъл наведе глава.
— На мен все така ми се случва.
В същото време Луис с интерес се взираше в едно от копийните остриета. Но не го докосна с ръка, само завъртя подвижната под ставка, за да го насочи към себе си.
— Носил го е воин от династиите Хиксос — обади се Симиън. — Този народ напада Египет хиляда и седемстотин години преди Христа и там основава петнайсетата си династия.
— Това сте го чели някъде, така ли? — запита Луис.
— Не. Чел го е г-н Хойл. Но бе така любезен да сподели знанията си с мен. Сега аз постъпвам по същия начин.
— Интересно. От вас може да излезе и екскурзовод — обърна се Луис към гарда. — Отдавна ли работите за Хойл?
— Достатъчно отдавна.
— Това може да се тълкува и двояко.
— Вероятно.
— Къде сте служили?
— Какво ви навежда на мисълта, че съм бивш военен?
— Имам набито око.
Симиън се усмихна.
— В морската пехота — отвърна след малко.
— Хайде да позная: в разузнаването?
— Не, при антитерористите, базата в Норфолк.
О, антитерорист, значи. В Норфолк бе разположено антитерористично подразделение за сигурност към флота, създадено в края на 80-те години на миналия век със задача да осигурява допълнителна временна охрана на различни звена, когато и където заплахата надхвърля възможностите на традиционните сили за сигурност. Стопроцентово бе преминал сериозна специална подготовка: категоризация и оценка на заплахата, планиране, изпълнение на мерки за сигурност, ВИП охрана, цял куп други неща плюс бойни умения. Макар и неохотно, Луис си призна, че е впечатлен.
— Сигурно сегашната ти работа е кефска в сравнение с оная хамалогия, а? — обади се Ейнджъл.
И двамата не му обърнаха внимание. В момента Луис стоеше пред оръжие, съчетаващо брадва и кинжал със злокобен триъгълен връх. Донякъде приличаше на алебарда, но беше по-различно.
— Бойна брадва от типа асо… — обади се непознат глас отдясно.
В помещението незабелязано бе влязъл мъж с добре подстригана сребриста коса, в червена фланела с дълги ръкави и светлокафеникави панталони. На краката носеше леки и видимо удобни кафяви мокасини. Имаше слънчев загар, а когато се усмихна, разкри неравни, белезникави зъби. Сините му очи изглеждаха ненормално големи зад лещите на очилата. Каквито и да бяха пороците му, суетата не бе сред тях или просто бе отказал да й робува. Единственото по-особено и изпъкващо нещо в този човек бяха белите му ръкавици.
— Аз съм Никълъс Хойл. Добре сте дошли, господа, наистина сте добре дошли.
Сетне се приближи до Луис и с видимо удоволствие заговори за колекцията си.
— Единайсети или десети век преди Христа — поясни той и поднесе брадвата към гостенина, за да я разгледа по-добре. — Същият тип е бил много употребяван в Пашу в рамките на династия Източна Джоу в Китай, но моят експонат е намерен в провинция Шанси.
Хойл върна предмета на мястото му и се спря пред следващата лавица.
— Това тук е още по-интересно — каза той и внимателно свали от нея закривен ханджар. — Късна Шан, тринайсети–дванайсети век преди Христа. Забележете, в дръжката е вградено дрънкало — обясни милионерът и разклати оръжието, което зловещо издрънча. — Не върши работа за безшумно убиване, нали?
Следващият експонат, пред който домакинът се спря, бе грубо изсечена каменна брадва, положена върху широка подставка.
— По възраст това е най-старата ми находка — обясни той. — От неолита, намерена е в района на река Ляо в Североизточен Китай. На три хиляди години е, възможно дори и на четири или повече. Ето, вземете.
И подаде брадвата на Луис. Ейнджъл видя как Симиън замръзна на място в готовност за действие. Оръжието имаше смъртоносен вид дори и на тази преклонна възраст. Изработката бе възгруба, но говореше за определени умения — горната част на главата бе издялана във формата на орел.
— Носи религиозен характер — заяви Хойл. — Смята се, че първият вестител на Небесния владетел е птица. Според някои източници орлите са предавали посланията свише на човеците. В дадения случай можем да предположим, че става дума за смъртта на неприятел.
— Наистина удивителна колекция — коментира Луис, връщайки брадвата на домакина.
— Колекционирам още от детска възраст — продължи милионерът. — Започнах с оловни куршуми от времето на Гражданската война. Събирал съм ги по полесраженията в планините край Кенъсоу в Джорджия. Баща ми беше голям ентусиаст на тема Гражданската война, водил ни е по всичките й исторически бойни полета. Майка ми не си падаше по тези екскурзии, аз обаче бях много запален. Дори се научих да правя смес от пчелен восък и лой — същата, каквато войниците са използвали по онова време, за да протриват цевите на пушките след стрелба. Иначе…
— Иначе се наслагват остатъци от черния барут и куршумите засядат — довърши вместо него Луис. — Познавам проблема. И аз съм събирал същите куршуми.
— Кога е било това? — запита Хайл.
— Няма значение — отвърна Луис. — Преди много време.
— О, да — смути се домакинът, досещайки се, че престъпва правилата, като задава въпроси за миналото му.
И за да прикрие неудобството, поведе гостите към красива ниска масичка от червено дърво, заобиколена с кресла и меки канапета. Луис и Хойл седнаха на кресла, Ейнджъл се настани на канапето срещу тях. Домакинът предложи алкохол, двамата отказаха. Тогава сервираха зелен чай и японски бонбони с аромат на лимон и хрян. Те полепнаха по зъбите на Ейнджъл, но вкусът не бе неприятен, а просто особен.
— Моля да ме извините, че не се ръкувах — започна милионерът. — Както виждате, нося ръкавици. Но дори и с тях пак внимавам извънредно много. Човешката ръка е своето рода гостоприемник на бактерии, а те менят състава си постоянно. Образно казано, това е същинска клоака, генерираща микроби и бацили. За съжаление имунната ми система не е вече такава, както преди години. Имам проблеми още по рождение, но напоследък балансът й се наруши повече и не смея да излизам извън тези стени. Въпреки това здравето ми е в добро състояние, обаче се налагат предпазни мерки. Особено когато имам посетители. Моля ви, не се обиждайте.
Двамата свиха рамене — не бяха обидени. Луис премълча, Ейнджъл се пораздвижи и усмихнато се взря в ръцете си. Изглеждаха чисти, а сравнението с клоака бе смущаващо. Реши да отпие от чая. Не му се хареса особено. Какво ли би станало, ако вземе да си измие ръцете с него? В същия миг домакинът заговори отново.
— Научих, че сте имали затруднения напоследък — рече той, обръщайки се само към Луис.
Това не подразни Ейнджъл, беше свикнал на подобно отношение. В случай на проблем то му даваше редица преимущества над онези, които го подценяваха, както сега Симиън и Хойл.
— Отлично сте информиран — каза Луис.
— Такава ми е работата. Оказа се, че в създалата се ситуация моите и вашите интереси съвпадат. Зная кой и защо е изпратил онези хора в жилището ви и в сервиза в Куинс. Имам и друга информация, при това важна. Ако не вземете нужните мерки, положението вероятно ще се влоши, и то сериозно.
Луис изчакваше и не реагира.
— През 1983 г. е убит човек на име Лутър Бъргър. Застрелян е в тила от упор в момента, когато излизал от делова среща в Сан Антонио. За изпълнението сте получили петдесет хиляди долара. По онова време сумата беше много добра, въпреки че сте я поделили с човека на волана, осигурил изтеглянето. Не сте питали каква е причината за поръчката, защото такъв е редът при поръчковите убийства.
Хойл направи пауза и продължи:
— За съжаление обаче истинското име на убития не е Лутър Бъргър, а Джон Лийхейгън, понякога наричан Джони Лий. Баща му се казва Артър Лийхейгън. Преживял е много тежко убийството на големия си син и години наред търси информация за извършителя. През последните месеци изважда късмет и значително напредва в частното си разследване. Най-напред открива името на човека, който ви е наел посредством Гейбриъл. Той се казва Балънтайн и вие лично не се познавате с него. Преди седмица Балънтайн е бил отведен някъде в имота на Лийхейгън и убит, а останките му — захвърлени за храна на свинете в една от тамошните ферми. Лийхейгън успява да установи и вашата самоличност, както и тази на шофьора, работил с вас. Мисля, че са го наричали Били Бой. И той е убит неотдавна. Наръгали са го в тоалетната на бар, но може би вие знаете по въпроса повече от мен.
Хойл изчака Луис да каже нещо, но той продължаваше да мълчи.
— Хората, нападнали дома ви и гаража в Куинс, са изпратени от Лийхейгън. Ще ги последват други. Не се съмнявам, че сте в състояние да се справите с повечето от тях. Но както става при терористите, рано или късно някой от тях ще сполучи. А вие постоянно ще бъдете в напрежение, ще ви е нужен и много късмет. Давам си сметка и за друго: че не желаете да привличате внимание нито към себе си, нито към своите бизнес операции. Следователно наложително е да действате максимално бързо, за да изпреварите събитията.
— Бихте ли ми казали откъде знаете всичко това?
— Зная, защото между мен и Лийхейгън се води война — отвърна милионерът. — Поставил съм си за цел да научавам колкото може повече за действията му.
— Да предположим, че всичко казано дотук е вярно. Каква е причината да го споделяте именно с нас?
— Мисля, че бях ясен още в началото, когато говорих за общи интереси. Враждата между мен и Лийхейгън датира много отдавна. Израснахме заедно в сравнителна близост, само че животът ни поведе в различни посоки. Въпреки това сме се сблъсквали често — по една или друга причина, — и то жестоко. Моето желание е да го надживея. Бих искал мерките в тази насока да започнат колкото се може по-скоро.
— Изглежда, враждата ви е доста сериозна — подхвърли Луис.
Хойл кимна на Симиън, който постави на масата портативен DVD плейър и натисна бутона за възпроизвеждане. По екрана заиграха сиви ивици, започна филм. Образът беше на снежинки.
— Това пристигна в колетна пратка преди два месеца — обади се милионерът.
Не гледаше в екрана, а към отблясъците на стената край басейна отсреща.
След малко качеството се подобри леко. Сега се виждаше красива русокоса жена на двайсетина или малко повече години. Вероятно бе мъртва, лицето и косата й бяха окаляни, самата тя лежеше гола по гръб, но по-голямата част от тялото й бе закрито от едрите глави на свине, които разкъсваха плътта й. Ейнджъл извърна очи. Симиън натисна бутона „пауза“ и образът замръзна.
— Коя е тя?
— Дъщеря ми Лорета — отвърна Хойл. — Виждаше се с малкия син на Лийхейгън — живия. И го правеше нарочно, за да ми отмъщава. Твърдеше, че съм й съсипал живота. Да спи със сина на човека, когото презирам най-много, бе за нея достойно отмъщение. Само че подцени качествата на семейство Лийхейгън, склонността им към насилие и жаждата за възмездие.
— Каква е пряката причина? — запита Луис тихо.
Хойл отмести очи, изглежда, не му беше удобно да каже истината.
— Няма значение — въздъхна той и тонът подсказваше, че поводът трябва да е бил достоен за реакцията.
— Защо не се обърнахте към полицията?
— Нямам никакво доказателство, че това е дело на Лийхейгън. В себе си зная, че колетчето е изпратено от него. Сигурен съм, чувствам го. Но дори и да убедя полицията, че той е отговорен за смъртта на Лорета, повече от убеден съм, че резултати няма да има. От дъщеря ми едва ли е останало нещо, дори да предположим, че намерят въпросната свинеферма. На второ място идват взаимоотношенията с Лийхейгън. И двамата носим вина за различни неща, при това войната е напреднала дотам, че връщане назад няма.
Домакинът кимна на Симиън, който отнесе DVD плейъра и се скри зад една от вратите вдясно.
— Трябва да призная, че не сте първият, към когото се обръщам — добави той след малко. — Най-напред наех човек на име Кандич, сърбин по народност, да убие живия син на Лийхейгън, по възможност и него. Информираха ме, че Кандич е най-добрият в бизнеса.
— И? — запита Луис.
В този миг Симиън се върна в залата. Носеше голяма стъкленица, в нея в прозрачна течност висеше отрязана човешка глава. Очните роговици бяха обезцветени вероятно от субстанцията за балсамиране; кожата бе избеляла и на цвят напомняше кост. В долната си част плътта висеше разкъсана и назъбена.
— Ето какво получих преди седмица — сухо откликна Хойл. — Възможно е да са ме заблудили, че Кандич е най-добрият. Така или иначе това е предупреждение какво ще се случи с всеки, който дръзне да се заеме със същата задача.
— А сега искате Лийхейгън да си плати за случилото се с дъщеря ви?
— Просто целя да се сложи край на всичко. А той е възможен само когато някой от нас двамата си отиде завинаги. Естествено, както вече ви казах, предпочитам аз да го надживея.
Луис кимна и се изправи. Движението стресна двамата от охраната край вратата и те посегнаха към оръжията си, но Симиън ги укроти с жест на ръката.
— Е — рече Луис, — беше забавно да поговорим. Не зная откъде черпите информация, но би трябвало да внимавате с източниците, защото са ви подали погрешни данни. Изобщо не съм чувал за Лутър Бъргър, при това никога не съм държал пистолет в ръце. Аз съм бизнесмен, това е всичко. На ваше място бих внимавал, когато говоря подобни неща публично. Бих могъл да ви съдя за клевета.
Сетне Луис закрачи към вратата, Ейнджъл го последва. Никой не направи опит да ги спре, никой не каза нищо, докато не стигнаха пред асансьора и спряха там.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си — вежливо се обади зад тях милионерът. — Сигурен съм, че скоро пак ще се чуем.
Вратата отпред се отвори безшумно, двамата влязоха. В кабината мълчаха. Излязоха във фоайето, прекосиха го и потънаха в мрака на улицата.
Дълбоко замислен, Луис мълчеше в колата. Наоколо се мяркаха светлини, мигаха реклами, движеха се пешеходци. Ню Йорк тръпнеше в особен, невидим ритъм. Винаги се бе питал дали градът диктува движението на хората, или те определят скрития му живот? Пръв заговори Ейнджъл.
— Номерът с ръкавиците не беше лоша идея. Прави се на интересен. Да беше малко по-загорял, можеше да изтананика нещичко от Ал Джолсън10.
Отговор не последва. Светофарът на кръстовището светна червено, но Луис натисна газта и мощният автомобил се стрелна напред. Друг път не би направил такова нарушение, което лесно би привлякло вниманието на ченгетата, обаче тази вечер, изглежда, имаше нещо наум. Ейнджъл забеляза също, че очите му постоянно шарят по огледалата и внимателно наблюдават движещите се отзад и встрани автомобили. Може би очакваше проследяване.
— Е, какво ще правим сега? — попита Ейнджъл, загледан в летящите покрай колата многоцветни витрини.
Този път в тона му звучеше раздразнение. То подсказваше, че все пак очаква някаква словесна реакция от страна на партньора.
— Първо ще завъртя няколко телефона. Да видим доколко казаното от Хойл е истина.
— Значи не му вярваш?
— Никога не съм вярвал на човек с толкова много пари.
— Изпълнението с главата в стъкленицата бе доста убедително. Нищо ли не знаеш за този Кандич?
— Не.
— Значи едва ли е бил толкова добър, щом не си чувал за него.
— Ами фактът, че главата му е препарирана, насочва към такова заключение.
— Е, и?
— Ако поне част от приказките на Хойл са истина, ще се наложи да ударим въпросния Лийхейгън — рече Луис. — При това максимално бързо. Той е наясно, че в момента проверяваме кой стои зад нападенията. Следователно планира да ни изпревари. Затова, както вече ти казах, ще позвъня на едни хора, сетне ще вземем решение.
— Тъкмо ми се струваше, че животът поутихна и се нормализира — въздъхна Ейнджъл.
— Така е, но човек трябва да чуе и шума, за да оцени тишината.
— Ти с тая приказка на какъв ми се правиш — на Буда ли? — изгледа го Ейнджъл.
— Вероятно съм я чел някъде.
— Аха. В миналогодишния алманах с рецептите на баба.
— Хей, ама ти си много дребнава душица!
— Хайде, хайде, баровец, карай колата и мълчи.
Ейнджъл се взря в бягащия отвън градски пейзаж, но този път не виждаше нищо.
Беше сам в работилницата. Работният тезгях беше отрупан с десетки свързани с професията му инструменти. Сред тях бяха елитна електроника за сондаж на заключващи устройства, електронни клавиатурни ключалки, техника за пробив на алармени инсталации, дистанционни радио ключове, саморъчно направен четец на пръстови отпечатъци. Само компонентите за четеца струваха около две хиляди долара. Ейнджъл обичаше да е в крак с електронните новости в занаята.
Някои от тях бяха предназначени за битова употреба. Опитът обаче показваше, че хората не бързат да внедряват в дома си най-новата дума на техниката. При това повечето майстори ключари не бяха запознати с нея. Мнозина сред тях нямаха доверие в новите продукти като например безключовите системи за достъп. Подозираха, че ще се развалят по-лесно или ще са по-податливи на корупционните практики. Обаче в електронните конфигурации движещите се части са много малко или изобщо липсват и веднъж инсталирани, те са много по-трудни за преодоляване отколкото традиционните механични еквиваленти. Да отвори обикновена секретна брава с помощта на отвертка и просто шило бе детска игра за човек като Ейнджъл. Биометричният четец обаче беше съвсем друго нещо.
Обикновено се забавляваше чудесно, съзерцавайки някое саморъчно разглобено устройство. Чувстваше се като анатом, получил рядката възможност да изследва вътрешните органи на изключително интересен екземпляр. Този път обаче мислите му се рееха другаде. Нападението на дома им бе опънало нервите му до крайна степен, а срещата с Хойл едва ли бе допринесла с някакво успокоение. Веднага след инцидента обсъдиха с Луис възможностите да се скрият някъде за известно време, но сетне се отказаха от тази идея. Първият проблем бе госпожа Бондарчук: тя категорично би отхвърлила молбата им да се мести, оправдавайки се с кучетата. Тя имаше и други аргументи: често се хвалеше с дядо си — белогвардейски офицер, отказал да бяга от болшевиките в Русия. Той бе загинал в сражение с червените, а баща й пък бе убит при Сталинград в кръвопролитните боеве срещу нацистите. И двамата не бяха отстъпили пред опасностите, нямаше да се огъне и тя. Не я плашеше фактът, че проявявайки такава доблест, и двамата бяха загубили живота си.
Луис не вярваше да има втори опит за проникване в апартамента. Противникът бе загубил общо трима души и сигурно ще преосмисли стратегията си. По този начин печелеха малко време. По-добре бе да го използват у дома — там разполагаха с много повече преимущества и възможности, отколкото в някое набързо подготвено скривалище или уязвим в различни отношения хотел. Ейнджъл се бе съгласил, но поведението на партньора му сериозно го тревожеше.
Иска му се убийците да се върнат — мислеше си той. — И смъртоносната схватка да продължи. Това му харесва.
Не би признал пред когото и да е, че понякога Луис го плаши. Дори и на самия него не би го казал директно, но си даваше сметка, че партньорът му сигурно и сам се досеща. Не се притесняваше, че би могъл да предизвика гнева му. Луис често беше язвителен, езикът му болезнено остър, но тлеещата в него бруталност никога не би се насочила към най-близкия му човек. Всъщност най-много го стряскаше вътрешната необходимост на Луис от насилие. Тя подхранваше самото му съществуване и Ейнджъл просто недоумяваше на какво се дължи това. Вярно, знаеше много за миналото му, но може би не всичко: сигурно имаше неща, които оставаха скрити. Също както и Ейнджъл не бе споделил с него абсолютно всичко за себе си.
Случилото се през ранните години на Луис обаче не бе достатъчно обяснение как момчето се бе превърнало в днешния мъж. Или по-скоро Ейнджъл не можеше да го разбере. В лицето на Дебър Луис бе разпознал майчиния убиец и усетил заплахата за себе си и за жените от семейството. Тогава започнал да крои хладнокръвен план за отмъщение и премахване на опасността. С острия си нюх Дебър си е давал сметка какво би могло да се върти в главата на иначе спокойния на външен вид хлапак. И напълно интуитивно е допуснал, че Луис ще го нападне открито, както постъпват буйните младежи — с нож или евтин пистолет. При това сигурно ще иска да се наслаждава на последните му мигове.
Но момчето се оказа съвсем различно. Още от най-ранно детство в него имаше нещо недосегаемо, неведомо и свръхинтелигентно. Сякаш в младото тяло се бе вселила стара душа. Дебър бе лукав и жесток, а Луис — умен и безстрастен. Дебър бе очаквал удар с нож в корема или изстрел от упор. Но смъртта го изненада и завари неподготвен. Дойде във вид на евтина тенекиена свирка, към която той бе неестествено привързан. Бе я поднесъл към устата си онази фатална сутрин, учуден, че не издава обичайния пронизителен писък, с който командваше семейството и работниците. В следващия миг взривът отнесе лицето и част от черепа му.
Луис не изпита нужда да присъства на организираната от него екзекуция или да се наслаждава на конвулсиите на проснатата в праха окървавена фигура. Прие смъртта на Дебър като нещо напълно естествено и го запомни само по един начин: дребен, издокаран, самовлюбен мъж с любимото си пискало, окачено на врата на синджирче.
Затова не би било вярно да се каже, че този пръв акт на насилие го е повел по определен път, за да го превърне в онова, което представляваше днес. Луис носеше в себе си фатален потенциал по рождение, а катализаторът, отключил тази стихия, съвсем не бе толкова интересен. Важното бе друго: веднъж освободена, тя се бе превърнала в негово второ аз, бе потекла във вените му така естествено както кръвта.
И Ейнджъл е убивал, но с много по-прости мотиви. Отнемал е живот по необходимост, в самозащита, най-често по целесъобразност — просто защото в дадена ситуация не би могъл да постъпи другояче. Не изпитваше угризения за това, нито пък го преследваха образите на убитите. Понякога се учудваше сам на себе си: дали пък в него няма нещо по-различно от другите? Допускаше, че може и да има. Но пък никога не бе изпитвал вътрешен подтик да убива. Не е чувствал необходимост да издирва насилници, да им се опълчва и да мери сили. Да му бе казал някой, че от днес нататък повече няма да държи оръжие в ръка, че ще води кротък и незабележителен живот, би го приел напълно спокойно, стига това да не означава раздяла с Луис. Но именно тук се криеше проблемът. Подобен живот щеше да бъде невъзможен за Луис, следователно би се наложило връзката им да бъде пожертвана. Насилието при Ейнджъл бе резултат от стечение на определени обстоятелства, при Луис то бе първично и стихийно.
Отчасти и по тази причина бяха толкова близки с Паркър вече години наред. Ейнджъл му бе длъжник. По онова време все още полицай, Чарли му помагаше да оцелее в затвора, където излежаващият присъда взломаджия бе попаднал на опасни врагове. Ейнджъл така и не можа да разбере защо той беше постъпил така. Вярно, той знаеше за тежкото му детство и ужасните издевателства, на които е бил подлаган. Но сходна съдба имаха и много други престъпници, някои от тях дори и много по-тежка. Затова беше трудно да обясни помощта и приятелството на полицая със съжаление или съпричастие.
Имаше и нещо друго, много странно: сякаш по онова време Паркър бе надникнал в бъдещето и то бе продиктувало действията му. Всъщност около детектива се случваха множество необичайни неща, те нямаха просто обяснение и понякога граничеха с паранормалното. В същото време той не бе ясновидец, нито пророк, прозиращ в неведомото. Така или иначе основата на приятелската връзка между тях оставаше неясна. По някакви си причини, скрити за нормалните човешки възприятия и разбиране, животът им бе взаимосвързан.
В началото Луис не разбираше това приятелство, отблъскваше го и професията на Чарли. Не обичаше ченгетата, настоящи или бивши. В същото време си даваше сметка, че Ейнджъл не би оцелял без помощта на този необикновен човек, измъчван от постоянна вътрешна борба. А Паркър наистина изглеждаше разкъсван от мъка, угризения и тъга: понякога едва креташе под бремето на житейската си загуба, друг път успяваше да надделее болката и изглеждаше желязно силен. С течение на времето Луис разпозна нещо от себе си в този мъж. Така се породи взаимна симпатия, тя се превърна в разбирателство, сетне в уважение и особен вид приятелство, макар то да бе подлагано на изпитания неведнъж.
За Ейнджъл най-съществената прилика между двамата се криеше в тъмните им страни. И в Паркър гореше хладен, бял огън, подобен на този в Луис. Движеше го същата вътрешна необходимост, макар че при Чарли тя изглеждаше по-рафинирана. И двамата използваха способностите и възможностите на другия, допълваха се и си помагаха.
За съжаление през последните месеци нещата се бяха променили. Паркър загуби правоспособността си на частен детектив. При това усещаше, че го следят, и то същите хора, които му отнеха разрешителното. Една погрешна стъпка и можеше да се озове в затвора или да привлече внимание към приятелите си. Как ли бяха избегнали досега тази реална опасност? Вярно, действаха професионално и максимално предпазливо, а може би и късметът им работеше. Но и тези фактори, взети заедно, едва ли бяха достатъчни да ги предпазят от всичките им зложелатели и врагове. Какво им помагаше в случая? Беше загадка.
В същото време наложената на детектива забрана лишаваше Луис от някои възможности да задоволява вътрешните си потребности. И той отново се обърна към старото поприще. Посещението при руснаците не бе продиктувано толкова от непосредствена заплаха за Паркър, колкото от желанието му да демонстрира сила и да изпусне натрупаното напрежение. На всичкото отгоре сега двамата бяха пряко заплашени от неизвестни фактори, а все още не бяха успели да ги установят. Ейнджъл подозираше, че Луис тайно се радва на евентуалния сблъсък и с нетърпение го очаква. Това го тревожеше най-много.
И Гейбриъл беше проблем, и то сериозен. Той носеше отговорност за сегашната ситуация, най-малкото ако казаното от Хойл бе вярно. Гейбриъл изпращаше Луис да убива. Ейнджъл не го познаваше лично, но бе научил предостатъчно за него. А взаимоотношенията между двамата бяха доста сложни. Изглежда, Луис хранеше чувство за дълг към стария си работодател, макар че според Ейнджъл Гейбриъл го бе манипулирал, покварил и използвал за свои лични цели.
Сега старият ментор се завърна в живота на своя ученик и, изглежда, целеше отново да го оплете в сложни и опасни мрежи. Така мислеше Ейнджъл и все повече се опасяваше, че някои страни от тъмното минало на Луис проникват в тяхното общо настояще и постепенно го тровят.
В същото време някои качества на Ейнджъл пък оставаха смущаващо далечни, понякога неразбираеми за Луис. Въпреки всичко преживяно бившият крадец и затворник притежаваше мекота и добросърдечие, които партньорът му възприемаше като слабост. Ейнджъл бе състрадателен и съпричастен, най-вече спрямо малтретирани деца. От личен опит Луис знаеше, че всеки човек, измъчван и насилван в детството си, завинаги ще носи в сърцето си образа на многострадалното дете. Не можеше да не уважава това, усещаше също, че самият той е преобразен именно благодарение на близостта си с този изстрадал мъж. Даваше си и сметка, че в действителност Ейнджъл се стреми да го облагороди. Но не беше ли това тяхната Ахилесова пета?
За щастие чувствата му към партньора бяха по-силни и той доброволно обръщаше гръб на истинската си природа. Това обаче раздвояваше защитните му сили. Преди се грижеше единствено за собственото оцеляване в неимоверно опасната си професия. Сетне се наложи да отговаря за двама. Когато преди време Ейнджъл попадна в ръцете на опасни психопати, където бе малтретиран и едва не загина, Луис за пръв път почувства пределно ясно какво означава за него той. И си даде сметка, че без приятеля си отново ще се превърне в движена от пламтяща ярост машина за убиване и в крайна сметка нейна жертва.
Но никога не сподели с Ейнджъл, че понякога нещо в него ужасяващо копнее именно за такъв финал.
И Паркър изигра роля в преобразяването му. В негово лице Луис разпознаваше много от себе си, но и от Ейнджъл. Детективът притежаваше съпричастността на последния, готовността му да защитава слабите и онеправданите от безпощадността на насилника. Същевременно носеше склонността на Луис към агресия и неговата необходимост да нанесе удар, да съди и да въздава правосъдие. Двамата се допълваха и взаимно балансираха. Паркър съумяваше да потисне най-лошото в Луис, последният поощряваше най-тъмното в Паркър, но пък винаги намираше за него отдушник.
Ами Ейнджъл? Той бе центърът, около който гравитираха другите двама. Те му доверяваха всичко, той поемаше в себе си тяхното ехо. А не беше ли вярно това и за тримата? Това единение ги свързваше и сплотяваше. То и постепенно изпълващото ги проникновение, че Паркър се движи към съдбовен сблъсък, в който Съдбата е отредила роля и за другите двама.
Луис не си бе давал сметка, че ще се окаже свързан с човек като Ейнджъл. Години наред предпочиташе да обръща гръб на собствената си сексуалност. На млади години му се струваше срамна, затова всячески потискаше желанията си. И с течение на времето ставаше все по-трудно да я признае дори и пред себе си.
И тогава един ден странно облечен мъж се опита да обере апартамента му. Не беше много сръчен или пък Луис бе достатъчно печен, защото го закова под дулото на пистолета си, когато онзи се опитваше да измъкне през прозореца обемист телевизор. Кой, се бе запитал Луис тогава, краде тежък телевизор от скъпо обзаведен апартамент с леснопреносими ценни произведения на изкуството? Значи нищо чудно, че Ейнджъл се бе озовал в затвора. Като крадец се оказа удивително некадърен, но пък като взломаджия — човек, който може да отвори и най-сложната ключалка — бе истински гений. Имаше дарба за това и в нея Луис бе доловил Божията ръка. Всъщност Всевишният се бе пошегувал с този човек. Бе му дал божествен дар — умението да борави с удивително сложна техника, но го бе лишил от тънкия усет да го прилага практически изгодно за самия себе си. Без, разбира се, да смятаме законния бизнес на майстор ключар. Обаче самата идея да бъхти за насъщния бе отблъскваща за Ейнджъл.
В същото време не по-малко отблъскващ пък за Луис бе вкусът на партньора му към дрехите. Отначало смяташе, че това е някаква ексцентричност — да се обличаш крещящо и евтино. Ейнджъл се ровеше по щандовете на разпродажбите в най-обикновените вериги като „Маршълс“ или „Ти Джей Макс“, оттам като истински далтонист избираше невероятни цветови комбинации и десени. За марковите магазини нехаеше. В тях не влизаше, освен ако и те нямаха отдел за разпродажба с огромни намаления, все едно че плащат на клиента да изнесе стоката им. Ейнджъл изпитваше особено удоволствие да търси нещо — риза, джинси, маратонки, — чиято оригинална цена да е намалена поне десетократно. А сетне се радваше и гордееше, сякаш е постигнал нещо върховно. Това бе непростимо в очите на Луис. Той правеше забележки, сърдеше се, понякога коментираше избора му на облекло жестоко и язвително. Години бяха минали, преди да разбере, че в тези случаи Ейнджъл се свива в себе си като сконфузено дете, което се е опитвало да угоди на родителя, но е било наказано незаслужено. Вероятно в детството си е мечтал да притежава хубави дрехи и скъпи предмети, но в по-късни години не можеше да оправдае цената им в собствените си очи. Струваше му се, че не са за него, и лъжеше сам себе си дори и когато купуваше маркови, но преоценени стоки.
Навремето Луис му подари по някакъв повод прекрасно сако от „Бриони“. Но то остана необлечено години наред. Висеше в гардероба, грижливо покрито със специален калъф, да го предпазва от прах и молци. Когато запита защо не го носи, Ейнджъл отвърна, че дрехата е много скъпа и трябва да се пази. Тогава Луис не го разбра, не го разбираше и днес, но беше свикнал да държи устата си затворена и да прехапва език, когато приятелят му се върне от пазаруване и гордо демонстрира поредната провокативна безвкусица. В крайна сметка и Ейнджъл научи нещо: че изгодната покупка не е толкова удачна, ако не я оценяват и околните. Най-сетне бе постигнато компромисно споразумение и изборът на облекло се подобри, макар и не съвсем.
Сега Ейнджъл се въртеше около масата в своята светая светих и се взираше в купищата електроника, но всъщност не виждаше нищо. Луис се намираше в анонимен офис в друга част на града. Седеше пред включен компютър, дълбоко замислен, и преценяваше възможностите. Въпросът бе: дали да не остави партньора у дома и да посети Лийхейгън самостоятелно? Отлично знаеше, че Ейнджъл няма да се съгласи.
Друга възможност беше да тръгне, без да му се обади, но и тази идея не струваше.
Нямаше търпение да тръгне незабавно, да намери бързо и крайно решение. Това бе в кръвта му, такъв бе и смисълът на живота за него. Още с възникването на проблема Лийхейгън бе почувствал как отново цялото му същество се изпълва с целенасоченост. Старите навици се събуждаха, обаждаха се старите инстинкти. Налице бе сериозна заплаха за всичко, на което държеше, но се чувстваше напълно способен и достатъчно силен да я неутрализира. Знаеше, че Ейнджъл ще настоява да бъде до него, но няма да изпитва същата тръпка. Повтаряше си, че не намира удоволствие в самото убийство, че не го влече насилието и смъртта. Истинската наслада се крие в качеството на изпълнението и точния професионализъм.
Потисна тези мисли и пръстите му заиграха по клавиатурата. Издирването на Артър Лийхейгън започваше. Следваше истинският лов.
Гейбриъл седеше на стол в стая до шефската пред същия вид огледален прозорец. Момчето бе високо, възслабо, но това беше поправимо. Беше и хубавец, а сигурно щеше още да се разхубави. Повече впечатляваше обаче леденото спокойствие, то беше многообещаващо. Главата му бе гордо изправена въпреки продължителния и видимо болезнен разпит. Очите бяха блестящи, зорки и не потрепваха.
Измина минута и нещо. Момчето помръдна. Напрегна се леко като зверче, вече надушило друг, приближаващ се по-едър екземпляр, но все още несигурно дали той представлява заплаха. Усещаше, че го наблюдават. И което бе по-важно — съзнаваше, че отвъд преградата не е Устър.
Гейбриъл се наведе напред, допря пръст в стъклото. Очерта с него контура на момчешката глава, сякаш дистанционно докосваше бузите, брадичката. Приличаше на селекционер, който проверява качествата на чистокръвно жребче. О, да, рече си той, имаш необходимия потенциал. Точно каквото ми е нужно.
Истински Жътвар.
Гейбриъл знаеше, че в огромното си мнозинство хората не се раждат убийци. Има мъже, които смятат, че са способни да извършат убийство. Има и други, които можеш да обучиш да убиват. Но на пръсти се броят онези, които притежават вродената способност да отнемат живота на ближния. Историята ни предоставя множество факти за най-различни човешки нагласи. Например за хора, които са отказвали да убиват по време на война дори и когато е трябвало да спасяват живота си или този на свои другари. Една статистика от Втората световна война например сочи, че не повече от 15 на сто от американските войници реално са обстрелвали врага. Повечето са стреляли напосоки или във въздуха или изобщо не са натискали спусъка. Трети са предпочитали да изпълняват други задачи извън полесраженията: транспортни, съобщителни, строителни. Известни са случаи на доброволно изнасяне на ранени от бойното поле при тежък обстрел — правили са го хора с огромен риск за живота си и с единствената цел да избегнат пряко участие в боя. С други думи, тук не ставаше дума за малодушие и страх, а за вътрешна нагласа на индивида и отказ от посегателство върху живота на ближния, много често в резултат на религиозни убеждения.
С развитието на военните науки и психологията, разбира се, този феномен постепенно се бе променял. Психологическата обработка на личния състав в армията ставаше все по-ефикасна, методите й в обучението на субекта да убива — все по-резултатни. И все пак едно бе да аргументираш необходимостта от убиване по време на война, съвсем друго — да намериш хора, при които това изобщо не е необходимо. По време на афект, гняв или страх начинът на мислене при човешкия индивид се променя радикално (тук роля според някои научни школи играят мозъчните лобове, най-вече предният и средният); отпада интелектуалният филтър, който контролира екстремните действия и се намесват фактори като например средният лоб. Други източници твърдят, че при насрещна опасност автоматично се включва механизъм, условно наречен „съпротивлявай се или бягай!“. Трети са на мнение, че реалният спектър на реакции е далеч по-широк и доста по-сложен. Да бягаш или да влезеш в бой е финалният избор, едва след като са изчерпани други възможности като например подчинение, опит за заблуда, хитруване.
Гейбриъл знаеше също, че според повечето специалисти при социопата има определен мозъчен дефицит, оттук следва отсъствието на абсолютно всякакви задръжки при убиване. В същото време е трудно да принудиш социопата да изпълнява заповеди, следователно няма как той да бъде контролиран. А в армията целта на психологическата обработка бе да се преодолеят или неутрализират определени функции на мозъчните дялове и по този начин да бъде създаден т.нар. псевдосоциопат. Тоест човек, който може да бъде контролиран, да изпълнява заповеди — да влиза в бой и да убива. Защото добре обученият и психологически обработен войник е отлично оръжие сам по себе си. Този процес накърняваше най-добрите страни на пълноценната човешка личност. И най-вече разбирането, че човек не съществува сам по себе си, че той е част от една колективна цялост и всяка смърт способства за нейното разрушаване, респективно за неговото. Военното обучение изискваше това разбиране да бъде анулирано. И както при ранните хирургически процедури в античността, то бе базирано на недостатъчно и неточно познаване на човешкия организъм.
Гейбриъл бе добре запознат и с тази материя. Според повечето експерти страхът от смърт или раняване не е главната причина за психически срив в бойна обстановка. Напротив, оказва се, че той е един от най-маловажните фактори. Крайната умора или физическото изтощение също не играят кой знае колко съществена роля, макар че могат да допринесат за срива. Главната причина е бремето на мисълта, че си убил, особено в непосредствен, да речем, ръкопашен, бой; осъзнаването, че твоят куршум или щик е сложил край на един човешки живот. При военните моряци, при пилотите на бомбардировачи психическата травма не е същата. Отдалечеността от мишената е фактор, който значително намалява стреса при осъзнаването, че си причинил смърт. В близост с нея обаче роля играят миризмата, звукът, вкусът, непосредственото усещане за нечия гибел. Тогава човек най-остро възприема пряко насочената срещу него агресия и враждебност и е принуден да отчита собствените си равнозначни чувства. Тоест да си даде сметка, че е едновременно потенциална жертва и екзекутор. Което е равно на отказ от нормалната човешка природа, както от едната, така и от другата страна.
Момчето на име Луис се оказа необичайна находка. Беше индивид, реагирал на враждебен стимул непосредствено с интелектуалния си мозъчен филтър: тоест пристъпил към заплахата като към изискваща решение задача. Извършеното от него убийство бе хладнокръвно, предумишлено и подсказваше невероятен потенциал. Физическата отдалеченост от мястото на убийството обаче поставяше някои въпроси. Гейбриъл много добре знаеше, че продължителността на еуфорията, която често обхваща убиеца, зависи от близостта му до жертвата, защото чувството за вина се увеличава обратнопропорционално на разстоянието до нея. Познаваше войници, които, наведени над тежко ранения от тях неприятел, шепнат извинения и се молят за умиращия.
Очевидната лекота, с която момчето бе убило, подсказваше различни възможности: дистанциране от акта, неохота или неспособност да разпознае последствията от действията си. Възможно бе също на интелектуално ниво да си дава сметка за убийството, на емоционално — да отхвърля отговорността за него. Гейбриъл си казваше, че вероятно ще се наложи да го подложат на поредица тестове, за да доразкрият истинската му природа, чувствителност и интуитивност. На външен вид обектът не даваше симптоми за извънреден стрес. По време на разпита се беше се държал спокойно въпреки силовите методи на местната полиция. И не бяха успели да го пречупят. При това не бе търсил възможности да си признае вината, за да изкупи греха си за нея по-лесно. Евентуално по-късно можеха да се появят признаци на остатъчен стрес, но в момента не изглеждаше разтревожен от деянието.
Малцина са мъжете, които при определени обстоятелства убиват с лекота и без угризения: може би някъде около два процента според някои източници. При това тези обстоятелства не предполагат непременно риск за извършителя или за живота на странични лица. По-скоро става дума за нагласа и ситуация. Значи спешно трябваше да се проверят реакциите на Луис в подходяща обстановка. Окажеха ли се неадекватни за целта, експериментът ще бъде прекратен. В практически план това можеше да означава и отстраняването на Луис.
Имаше още един важен въпрос: ще се подчинява ли на заповеди? Защото едно е да убиваш по собствено усмотрение, съвсем друго по чуждо нареждане. Известно е, че войниците са по-изпълнителни в присъствието на своя командир. Гейбриъл обаче бе в коренно различна позиция — трябваше да възпитава питомците си така, че да се подчиняват на нарежданията му дори когато той е някъде много далеч. В практическо отношение беше върховен главнокомандващ, но без екип от офицери на място, които осигуряват стриктното им изпълнение. И въпреки това в сравнение с истинските военни командири той бе далеч по-многозначен.
По тези и други причини подбираше възпитаниците си много внимателно. Избягваше истинските социопати. Знаеше, че не вършат работа, защото не се поддават на чужда команда. Вземаше само млади хора: колкото по-млад е един изпълнител, толкова по-лесно можеш да го манипулираш. Търсеше слабостите им, за да ги експлоатира с по-голяма лекота. Умееше да попълва празнотите в живота им, това бе още един инструмент за подчинение. Луис нямаше баща, още повече че не беше приел Дебър, а бе планирал смъртта му. С това момче трябва да се внимава, повтаряше си Гейбриъл. Трудно ще спечели доверието му.
Дълго бе проучвал миналото на момчето. Знаеше, че е индивидуалист, няма близки приятели, израсъл е сред жени. Не търсеше принадлежност към определени групи или религиозни микрообщества. Това означаваше, че ако естествените му инстинкти бъдат насочени в нужната насока, той не би търсил в такъв колектив израз на чувствата си, респективно опрощение на греховете. Но и Гейбриъл не бе човекът, който би му го дал. Ето защо предпочиташе субекти, необременени с излишни угризения на съвестта. И отхвърляше онези, които биха се идентифицирали с жертвата. От питомците си изискваше максимална емоционална резервираност. В дадени случаи умело се възползваше от подходящите културни, социални и морални различия между своите Жътвари и мишените им. В същото време избягваше да потиска емпатията изцяло, защото пълната липса на съпричастност е типичен симптом на социопата. Смяташе, че умерената емпатия е необходим цензурен механизъм. В това отношение най-добре бе да се поддържа деликатно равновесие. Именно тук бе и разликата между готовността да причиниш болка някому по нареждане или по собствено желание.
Още преди да дойде в местния полицейски участък, Гейбриъл бе наясно, че момчето е почти завършен боец, и то от твърдите, които не отстъпват пред провокация и не бягат от предизвикателства. Това беше чудесно. Означаваше, че е налице съществено предразположение към агресия, дори вътрешна готовност да я демонстрира. Случаят Дебър просто беше я отключил. Знаеше се, че момчето е с объркана сексуалност, но не и практикуващ хомосексуалист сигурно поради крехката възраст. Налице бяха и симптоми, които говореха, че това е възможно. Както в много други области, Гейбриъл имаше стабилни познания и в тази. Познаваше видовете отклонения, като например склонността към насилие и малтретиране на деца и резултатите от това в по-късни години. Но за неговия занаят тази склонност бе противопоказна. На практика тя представляваше елемент на нестабилност с възможност за проява и в други области. Насилниците бяха неподходящи за целите на Гейбриъл. Самият той не беше хомосексуалист, но разбираше естеството на сексуалното желание, както разбираше природата на агресивността и омразата. Знаеше, че има аспекти на човешкото поведение, които подлежат на контрол, както и други, които не могат да бъдат променяни, както например сексуалната ориентация. Сексуалността при Луис бе даденост, която го интересуваше само от една гледна точка: уязвимост и конфликтност. Беше слабост, която също можеше да експлоатира.
Сега продължаваше да го следи през стъклото и след малко момчето погледна право в него, въпреки че нямаше как да го види. Така изтекоха около пет минути и Луис не промени позата си. Гейбриъл закима в знак на задоволство, изправи се и напусна помещението, за да се срещне с петнайсетгодишния убиец очи в очи.
Както всички добри лидери, така и Гейбриъл обичаше хората си по свой начин, макар че при нужда бе готов да пожертва всеки един от тях. През следващите години Луис оправда очакванията му и дори ги надхвърли. С едно-единствено изключение: отказваше да убива жени. Гейбриъл си казваше, че това е резултат от миналото и възпитанието му в семейството, и си затваряше очите. Още повече, че наистина го обичаше. Луис му стана като син и на свой ред менторът зае мястото на липсващия баща.
Гейбриъл влезе в стаята за разпити и седна срещу Луис. Тук вонеше на пот, носеха се и други неприятни миризми, но той не даде вид, че ги усеща. Лицето на момчето бе мокро.
Гейбриъл се пресегна и издърпа шнура на магнетофона от стенния контакт. Сетне сложи ръцете си върху масата, за да се виждат.
— Името ми е Гейбриъл — започна той. — А твоето е Луис, нали?
Момчето не отговори и продължи да гледа новодошлия съсредоточено, сякаш очакваше да чуе още нещо.
— Между другото си свободен — продължи възрастният мъж. — Срещу теб няма да има обвинение.
Този път получи реакция. Но тя се изрази само в леко отваряне на устата, повдигане на веждите и извръщане на главата към вратата.
— Да — потвърди Гейбриъл. — Можеш да си тръгнеш веднага. Както решиш. Никой няма да те спира. Баба ти те чака отвън да те отведе у дома. Пак ще спиш в собственото си легло, в позната обстановка. Всичко ще бъде може би постарому.
И се усмихна. Момчето не помръдна.
— Що, не ми ли вярваш?
— Какво искате от мен? — запита Луис.
— Какво искам ли? Единствено да ти помогна. Мисля, че си необичаен младеж. Бих се осмелил да кажа дори, че притежаваш особена дарба, само че такава, дето мнозина тук не биха могли да оценят.
И махна с ръка пред себе си, сякаш имаше предвид стаята за разпити, участъка, Устър, закона.
— Казвам си, че мога да помогна да намериш мястото си в живота. Така, че уменията ти да бъдат използвани много по-добре, отколкото в това градче. Виждаш ли, останеш ли в него, ти непременно ще прекрачиш рамките на позволеното. Ще те предизвикват, ще те заплашват. Най-напред полицията, но ще има и други. И ти ще откликнеш на предизвикателствата. Само че вече си достатъчно известен. Втори път няма да се измъкнеш. Ще трябва да отговаряш за стореното, а наказанието ще бъде евентуално най-тежкото.
— Не разбирам за какво говорите.
Гейбриъл поклати пръст, но жестът не беше укорен.
— Добре, даже чудесно — засмя се той и направи кратка пауза. — Нека ти обясня какво ще се случи в близко бъдеще — започна той след малко. — Дебър има приятели или може би е по-точно да се каже „познати мъже като него“, че и по-лоши. Те няма да оставят смъртта му да мине току-така. Не могат да си го позволят. Защото така ще покажат слабост и уязвимост, нали? А репутацията им съществено ще пострада. Вече знаят, че са те разпитвали за смъртта на Дебър, но няма да бъдат така скептично настроени както тукашните детективи. Завърнеш ли се у дома, ще те издебнат и ще те убият. Възможно е също да пострадат жените от твоето семейство. Избягаш ли, пък ще тръгнат по дирите ти.
— Вас това какво ви е грижа?
— Грижа ли? О, не. Мога да си тръгна веднага и да ви оставя на милостта на съдбата — и теб, и семейството ти. Никакво съжаление няма да изпитам. Но има и друга възможност — ти да се вслушаш в моето предложение и да се получи нещо взаимноизгодно. Разбирам твоя проблем. Не ме познаваш и няма как да ми вярваш. Влизам ти в положението. Давам си сметка също, че сигурно ще имаш нужда от малко време да обмислиш моето предложение…
— Че аз не зная какво предлагате — възрази Луис. — Нищо конкретно не съм чул.
Става забавно, рече си Гейбриъл. Момчето е и прекалено умно за годините си.
— Предлагам обучение, режим, дисциплина. Предлагам ти насоки: за оползотворяване на гнева в теб. За използване на дарбите ти.
— А протекция?
— Ще те науча сам да се защитаваш.
— А семейството ми?
— За тях риск има само ако останеш тук. Или ако знаят къде се намираш.
— Значи изборът е да тръгна с вас или сам да изляза оттук?
— Точно така.
Луис прехапа устни и се замисли.
— Благодаря ви, че ми отделихте време, сър — каза той след малко. — Мисля да си тръгвам.
Гейбриъл кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и измъкна плик. Протегна го към момчето. След кратко колебание то го пое и отвори. Опита да прикрие изненадата, но не успя — издадоха го широко ококорените очи.
— Да, в плика има хиляда долара. И картичка с телефонен номер. На него можеш да ме намериш по всяко време, денем, нощем, няма значение. Помисли върху предложението ми, но помни какво ти казах: у дома не бива да се завръщаш. Необходимо е да се махнеш оттук и да заминеш много далеч. Тогава пак ще размислиш, ще вземеш решение как да постъпиш. И какво да правиш, когато онези хора те открият. Защото точно така ще стане, друг вариант няма.
Луис затвори плика и излезе от стаята. Гейбриъл не тръгна след него, нямаше защо. Беше сигурен, че момчето ще напусне града. Не го ли направеше, значи самият той се бе излъгал в него. И така или иначе то нямаше да му върши работа. Но Гейбриъл вярваше в преценките си. Парите бяха без значение, щеше да си ги възстанови стократно.
Луис се върна у дома заедно с баба си. По пътя не разговаряха, макар че разстоянието беше повече от две мили. Вкъщи момчето подбра най-хубавите си дрехи, някои от майчините снимки, дребните ценности, които притежаваше, и ги сложи в пътна чанта. Двеста долара скри на различни места по себе си: в колана на панталона, в едната обувка, в подгъва на ризата. Още триста разпредели по джобовете. Останалите петстотин предаде на баба си, сетне целуна жените една по една и излезе от дома си завинаги.
Отвън срещна господин Отис и го помоли да го откара с камиона си до автобусната спирка, и без това отиваше в същата посока. По пътя изведнъж поиска да спрат. Отис бързаше и не му се искаше да губи време, но в очите на момчето забеляза нещо особено и си каза, че е по-добре да не му противоречи. Мястото, което Луис посочи, бе горичката срещу кръчмата на Том Ръдж. Момчето пресече черния път и се скри.
Загледан в гърба му, Отис започна да се поти.
Том Ръдж Дребния четеше вестник, разстлан върху тезгяха на бара. В момента нямаше посетители, а радиото предаваше футболен мач. Обичаше тези тихи мигове на спокойствие. Сетне до късно щеше да налива питиета на клиентите и заедно да обсъждат спорта, времето, семейните дрязги и съпругите. Барът на Том бе особено място, където не влизаха цветнокожи и жени. Заведението беше нещо като оазис, но само за определен тип бели мъже. Тук Дребния бе пълен господар, всичко, което ставаше, беше изцяло по негов вкус. Не се водеха съществени разговори, не се взимаха важни решения. Нямаше свади и безобразия: Ръдж не позволяваше своеволия на своя територия. Не обичаше и пияниците, не толерираше неумерената консумация на алкохол. И прекалеше ли някой с чашката, казваше му „достатъчно“ и го отпращаше. При това го съпровождаше до возилото му, съветвайки го да шофира бавно и внимателно, а у дома да не влиза в пререкания с благоверната. Нямаше неприятности с полицията, ченгета рядко идваха тук. Отлични отношения поддържаше и с градските старейшини.
Само че всичко това бе само параван и димна завеса. Истината за него бе съвсем друга. Въпреки привидно добродетелния начин на живот, спазването на добрия тон и норми на поведение Том Ръдж беше истинско животно с вкус към насилието, перверзиите и крайностите. Беше безнравствен, сексуално невъздържан, изпълнен с омраза към всички, които не бяха като него. Ненавиждаше и жените, тъй като с него лягаха само бели проститутки, а те се брояха на пръсти и го правеха единствено срещу достатъчно високо заплащане. Мразеше и евреите, макар че не познаваше нито един. Мразеше и всички религии извън своята, респективно техните църкви и паства. Презираше чужденците — поляци, германци, ирландци, всички с чуждестранен акцент, всички, чиито имена не можеше да произнася. Най-много, разбира се, мразеше цветните. Там изключения нямаше.
И ето сега, когато обръщаше поредната страница на вестника, нещо се мярна на прага на бара. Том вдигна очи — отсреща му стоеше чернокож младеж. Не знаеше колко време е бил там, но това нямаше значение. Секунда да е, пак е било много.
— Изчезвай, черньо — изръмжа той. — Тук печки не пускам.
Момчето не помръдна. Дребния се помести, направи стъпка към вратичката на бара, сетне още една. По пътя грабна бейзболната бухалка, която държеше под плота. Там имаше и рязана двуцевка, но Том сметна, че бухалката ще бъде напълно достатъчна.
— Абе ти не чу ли к’во казах? Хващай пътя!
Сега момчето отвори уста.
— Зная какво си направил.
Том Ръдж зяпна, загубил дар слово. Как се осмелява това копеле! Спокойствието на черньото беше влудяващо, тонът — равен, а погледът му сякаш проникна в него и полази чак по мозъка му, опазил го Бог!
— К’ви, по дяволите, ги дрънкаш ти, а? — изрева кръчмарят, най-сетне овладял гласа си.
— Зная всичко за Ерол Рич.
— Ааа, така ли? — ухили се Ръдж.
Усмивката му се разшири бавно и обхвана цялото лице. За това ставало дума значи… Оглупял черньо, гневът го заслепил, забравил си мястото. На бял човек ще се дърви! Ей сегичка ще му даде да се разбере! Дребния ли не знае как да опуха печките, дето не си знаят езика!
— Рич казваш, а? Той си получи заслуженото. Сега ще си го получиш и ти!
Ръдж пристъпи напред и замахна. Не знаеше обаче с кого си има работа. Вместо да побегне назад или встрани, както очакваше белият, Луис влезе под бухалката и сграбчи нападателя право за гърлото, блъскайки го към стената. Дебелата дървена палка се отклони и се тресна в горната част на вратата. Ударът бе силен и предизвика болезнени вибрации по ръката на Том. В следващия миг сабленият удар в нея превърна болката в агония, а бухалката тупна на пода.
Дребния бе толкова изненадан, че не успя дори да реагира. Този хлапак да го удари? Него и черна жена не го бе докосвала, защото Том черно не пипаше, нито насила, нито доброволно. Усещаше дъха на момчето отблизо. Силните пръсти стискаха гърлото му като в менгеме, притокът на въздух секна. В същия миг чу шум — отваряше се задната врата. Прозвуча мъжки глас и хватката на врата му отслабна, после усети силен тласък встрани, препъна се в съседния стол и тежко се стовари на пода.
— Хей, мамка му! — викна мъжът откъм задната врата и Том разпозна гласа на Уилърд Хоуг. — К’во си мислиш, че правиш, бе, копеле?
Момчето грабна бухалката от земята и се извърна към новодошлия. Хоуг обаче не беше въоръжен и застина на място. Луис погледна странично към Ръдж и каза само две думи:
— Следващия път…
Сетне излезе през вратата заднешком. След секунди стъклото на левия преден прозорец се пръсна, по пода се посипаха стотици стъклени късове, а бухалката се строполи сред тях. Том чу шум на мотор в далечината, но когато успя да стигне до пътя, вече нищо не се виждаше.
Въпреки многократните си усилия така и не можа да открие кой бе помогнал на чернокожия да изчезне толкова бързо. Мина време, успя да разбере кой е младежът. Тогава разговаря с едни хора, които пък имаха други сметки за уреждане с Луис. Годините летяха, гневът на Ръдж утихна и почти премина, споменът съвсем избледня. Междувременно заболя, умствените му способности се влошаваха прогресивно, настъпи деменция. Успяваше да прикрива болестта си от посетителите, но бизнесът му все повече западаше. Един ден обаче момчето Луис — вече мъж — наистина се завърна и Том Ръдж Дребния си получи заслуженото. За съжаление вероятно по ирония на съдбата преди смъртта си не успя да разпознае единствения чернокож, дръзнал някога да вдигне ръка срещу него.
Веднъж Ейнджъл попита Луис защо бе отлагал отмъщението години наред? Отговорът бе, че не си струвало да бие толкова път за човек като Ръдж. Но това не означавало, че е забравил или че възмездието го е отминало. Просто изчаквал удобен момент, когато ще се случи да посети района по друга причина.
Но това бе станало много по-късно. След инцидента в бара Луис се качи на автобуса и пое на запад. Пътува доста време, променяше транспорта, стигна чак до океана. Там намери нужното, живееше и работеше, изчаквайки появата на онези мъже.
Луис бе подранил за срещата с Гейбриъл. По принцип не обичаше да пристига пръв. Предпочиташе да го чакат, това винаги даваше психологическо преимущество. Би могло да се спори дали в случая с Гейбриъл е така — все пак се познаваха толкова отдавна. Но и двамата си даваха сметка колко по-трудни са взаимоотношенията им днес. На първо място, не бяха равнопоставени. Гейбриъл бе играл донякъде ролята на баща, бе прибрал момчето под свое крило. Обучаваше го и го научи да оцелява благодарение на вродените си умения. Макар че и двамата знаеха защо менторът е постъпил така.
Бе се възползвал изцяло от инстинктите и качествата на своя питомец, след като ги бе доразвил и усъвършенствал. Най-вече бе експлоатирал склонността му към насилие, превръщайки ученика си в страховито наемно оръжие. Луис не беше наивник: даваше си сметка, че и без появата на Гейбриъл животът му едва ли би поел по друг път — по-добър, по-безопасен, по-добродетелен. Но без Гейбриъл най-вероятно днес нямаше да е жив. Затова пък бе платил подобаваща цена.
Като последен сред Жътварите Луис се раздели с него без съжаление и угризения, без да се обръща назад. Сетне години наред се ослушваше и взимаше предпазни мерки, винаги нащрек срещу невидими заплахи. Знаеше, че мнозина ще заплатят добри пари само и само някой да затвори устата му завинаги. За съжаление бе много вероятно да е сред тях и старият учител, който бе присъствал в живота му най-дълго. Разбира се, с изключение на няколкото живи жени от семейството, на които Луис изпращаше пари до ден-днешен. Така успокояваше съвестта си, макар да знаеше, че те нямат нужда от тях. Но Гейбриъл бе вървял почти неотлъчно до него през най-важната част от юношеството и по-голямата част на зрелия му живот. Всъщност до мига, когато Луис прекъсна връзката им. Сега Съдбата бе пожелала двамата да се срещнат отново — единият в заника на живота си, другият на средна възраст. Странна бе мисълта, че при първата им среща Гейбриъл бе по-млад, отколкото Луис сега.
Погледна часовника си. И отново съжали, че е подранил, защото не бе в настроение да чака. Усещаше постоянно нарастващото вътрешно напрежение, но не се стараеше да го овладее. То носеше и приятно предусещане, защото със сигурност предстоеше насилие и цялото му същество вече се настройваше за него. Идваше край на спокойствието, на месеците тих и кротък, нормален живот и забавно безделие. Вярно, че в началото на годината бяха прескочили с Ейнджъл до Мейн, за да помогнат на Паркър в конфликт с човек на име Мерик, но Луис се завърна оттам разочарован и неспокоен. Оказа се, че няма нужда от специализираните му умения. Двамата с партньора бяха играли ролята на всяващи респект охранители, нищо повече. Сега обаче се задаваше реална заплаха и той се подготвяше да я посрещне подобаващо. За съжаление все още нямаше достатъчно ясна картина за измеренията й. Именно затова беше тук сега — в стария бар недалеч от сервиза на Уили Бру. Гейбриъл бе обещал допълнителна информация във връзка с наученото от Хойл, както и евентуално потвърждение на някои от споменатите факти. А каквито и да бяха недостатъците на стария ментор, той поне не беше човек, който забравя дадените обещания.
Сервизната врата тихо изскърца и се отвори. Показа се познатата фигура в тъмно палто. Нейт бе предоставил бара на Луис за срещата. Други посетители нямаше. Всъщност и това заведение бе част от тайните инвестиции на Луис — място за тайни срещи и хранилище, където държеше предмети от първа необходимост за извънредни случаи. В добре прикрития в офиса на Нейт сейф се намираха пари, торбичка с диаманти, инвестиционни златни монети и пистолет с достатъчно патрони. Комбинацията за отварянето му знаеше единствено Луис. Подобни тайни гнезда имаше още на пет места в Ню Йорк и Нова Англия, а за две от тях, включително и тукашното, не бе информиран дори и Ейнджъл.
Гейбриъл се настани и даде сигнал на Нейт, че иска кафе. Мълчаха, докато го донесоха, сетне изчакаха да останат сами. Старият мъж пое чашата с елегантно изпънат встрани малък пръст и отпи с удоволствие. Винаги е спазвал най-педантично този етикет на изискано поведение, помисли си Луис, дори и когато планираше нечия смърт.
— Е, казвай — изрече той на глас.
Гейбриъл се завъртя на стола неспокойно.
— Балънтайн е изчезнал на дванайсето число. В това време го е разследвала Комисията по ценните книжа и фондовите борси, а проверяващите възнамерявали да замразят авоарите му. Разполагали с анонимно предадени данни за незаконни сделки с вътрешна информация от компаниите, където е директор. Подготвени са няколко обвинения, само че не са успели да му ги предявят. Предполагат, че се е укрил.
— Друга информация нямаш ли?
— Има съпруга и три деца. Не им се е обаждал. Разпитвали са ги, изглеждали искрени в твърденията, че не знаят къде е. Паспорт на негово име намерили на бюрото в дома му. В един от стенните шкафове открили добре замаскиран сейф. Съпругата не знаела комбинацията или излъгала, че не я знае. Извадили съдебно решение за отварянето му. Вътре имало сто хиляди долара в наличност и ценни книжа на два пъти по-голяма стойност.
— Бягаш от закона човек обикновено не зарязва такива неща.
— Така е. При това г-н Балънтайн е известен като домошар и прекрасен съпруг, който изключително държи на семейството си.
Последното беше изречено с отровна доза сарказъм.
— Толкова чист и праведен, чак не е за вярване, а?
— Знам, че имаше вила в Адирондак, планинския масив. Води се на името на една от компаниите. Там кани гости, забавлява клиенти. И самият той си устройва купони.
— С кого?
— Последния път с проститутка, от най-скъпите. Скръцнали са й със зъби да мълчи, не че тя знае нещо повече. Каза ми, че дошли едни мъже, отвели Балънтайн. Нея оставили в банята.
— Ти знаеше ли за изчезването му, преди да те помоля за тази услуга?
Гейбриъл погледна Луис право в очите, но това бе предварително премерено усилие.
— Не мога да следя движенията на всичките си бивши клиенти.
— Лъжеш.
Другият сви рамене.
— Защо да лъжа? Някои следя, защото си има причини, други зарязвам. Той беше посредник, нищо повече. Използвал ме е, да. И аз го използвах веднъж, но това са вършили и мнозина други. Ти най-добре знаеш как стават тези неща.
— Точно така, зная. Именно затова се опитвам да разбера какво си крил от мен досега.
Сега старият се усмихна за пръв път, откакто бе пристигнал тук.
— Всички крием по нещо. Дори и ти самият.
— Кандич от твоите хора ли беше?
— Не. След като ти напусна, интересът ми към бизнеса намаля. Сега има нови изпълнители. Сред тях са ветерани от войните в Чечения и Босна, най-често военнопрестъпници. Издирва ги ООН, търсят ги различни органи в собствените им страни. Доколкото знам, Кандич са го търсили от доста официални организации. Бил е член на „Скорпионите“, специална част от сръбски главорези, извършили куп жестокости на Балканите. Има си и предистория още преди кланетата на немощни старци в Косово. Когато нещата се комплицирали, предал другарите си на мюсюлманските сили и се прехвърлил тук. Само че все още не са ми докладвали точно как се е свързал с Хойл.
— Биваше ли го?
— Едно нещо знам: препоръките му бяха отлични.
— Аха, бих искал да ги видя. Там сигурно не пише, че е податлив на обезглавяване. Това ли е всичко, което ми носиш?
— Почти всичко, да.
Хойл бе потвърдил казаното от Милтън на Гейбриъл: че следата води към Лийхейгън. И старият разказа каквото знаеше за човека на име Кайл Бентън, за отношенията му с Лийхейгън и с един от убитите пред дома на Луис мъже. Не спомена единствено, че Бентън му е познат далеч по-отдавна.
— Все още проучвам останалото — завърши той. — Тези неща отнемат време, знаеш това.
— Колко време?
— Още няколко дни. Няма да е повече. Ти вярваш ли на всичко, казано от Хойл?
— Показа ми препарирана глава в стъкленица и снимка на прасета, които разкъсват жена. Сториха ми се автентични. Ти знаеше ли, че въпросният Лутър Бъргър е бил в действителност Джон Лийхейгън?
— Да.
— Но не ми каза.
— Това имаше ли някакво значение?
— Тогава не — призна Луис. — Обаче знаеше ли кой е баща му?
— Бях чувал разни неща за него. Противоречив човек. Гангстерче от майната си, обаче проницателен бизнесмен. Невежа, а пък лукав като лисица. Животновъд и сводник, в същото време собственик на печеливши мини. Трафикант и насилник на женска плът, но човек, който истински обича синовете си. Не беше заплаха за кръговете, където се движехме навремето ние с теб. Сега е тежко болен — рак на белите дробове, на черния дроб и панкреаса. Минал е на помощно дишане. Практически е прикован към дома си, от време на време го извеждат навън с инвалидна количка, колкото да почувства свеж въздух по лицето. Именно в това се крие и проблемът. Подозирам, че Хойл е прав: ако Лийхейгън наистина стои зад всичко това, той ще продължава да те преследва. Защото така или иначе няма какво да губи.
— А враждата с Хойл?
— Истина е, потвърждава се. Отдавна са жестоки съперници в бизнеса, навремето са били такива и в любовта. Жената избрала Лийхейгън, родила му двама синове. Сетне починала от рак, мисля, че в същата форма, която сега измъчва съпруга. Антагонизмът Хойл — Лийхейгън е достатъчно известен в публичното пространство, макар че точните причини се губят някъде далеч в миналото.
— Синът заслужаваше ли да умре?
— Знаеш ли — въздъхна Гейбриъл, — мисля, че те предпочитам такъв, какъвто беше навремето — без сегашните скрупули.
— Това не е отговор на въпроса.
Гейбриъл вдигна ръце безпомощно.
— За Бога, какво означава заслужаваше да умре, кажи ми? Синът не е бил по-различен от баща си. Може би има малко по-малко грехове, но това се дължи на възрастта, а не на морала. Някой истински вярващ би казал, че и един-единствен сериозен грях е достатъчен да бъдеш прокълнат завинаги, нали? И ако вземем това за еталон, значи е трябвало синът да бъде прокълнат стократно.
Обичайно невъзмутимото лице на Луис се промени за миг, сега изглеждаше изморен и уязвим. Гейбриъл не пропусна промяната, но не каза нищо. В същия миг обаче надеждите му относно стария питомец рухнаха. Бе вярвал, че Луис може да се окаже полезен отново. Навремето беше елитен в занаята, но сега… За да запази себе си в такава форма, човек би трябвало да прави жертви. Съвест, състрадание, човечност — както и да ги наречете, те трябва да бъдат пожертвани пред олтара на истинската професия. В душата на Луис отдавна се бе промъкнало съмнение, през последните десетилетия обаче то, изглежда, бе узряло и развило в качествено ново отношение към живота.
Гейбриъл все още хранеше топли чувства към стария ученик, но те бяха на път да отстъпят пред чистия прагматизъм. Ще му помогне сега, но за последен път. Сетне връзката им ще стигне своя безусловен край. Прекалено слаб изглеждаше Луис днес. А слабостта е като вирус: прехвърля се от един гостоприемник в друг, от една система в друга. В безкрайните си превъплъщения Гейбриъл бе оцелявал благодарение на различни комбинации от фактори. Най-често късмет, примесен с безпощадност и умение да разпознаваш слабостите на човешките индивиди. А възнамеряваше да се порадва на живота още. Смяташе, че вътрешно се е запазил млад. Че без живеца и динамиката на занаята би бил изгубен. Така си казваше, но въпреки всичките му дарби и умения в него отсъстваше самопрозрението. Не бе в състояние да си даде сметка, че и вътрешно е вече пътник.
— Нещо за Блис?
— Нищо не съм чувал.
— Когато отстранихме сина на Лийхейгън, на волана беше Били Бой.
— Да, знам това.
— Сега е мъртъв, Балънтайн — също. Поне според Хойл. Ако тази поредица е свързана с Лийхейгън, значи оставаме само аз и ти.
— Е, хубаво. Значи колкото по-бързо изясним тази история, толкова по-добре и за нас двамата — рече Гейбриъл и се изправи. — Науча ли нещо повече, веднага ще се обадя. Тогава ще можеш да вземеш радикално решение.
Измъкна се от заведението през същата врата. Луис остана на място, замислен върху наученото. Беше повече от преди, но пак недостатъчно.
От позицията си на гаражния покрив Ейнджъл зорко следеше вървящия по алеята леко приведен Гейбриъл. Злокобен дъртак! А той крачеше бавно, стигна до широката главна улица и там спря. Огледа се в двете посоки, видимо несигурен коя да хване. Отляво се зададе стар форд бронко с извънградски номера. Движеше се бавно, моторът кихаше. Изравни се с Гейбриъл и Ейнджъл ясно видя примигващите пламъчета в тъмния интериор на автомобила. Старият мъж залитна и се прегъна, от изходните рани на гърба му бликнаха тъмни струйки. Сетне рухна на земята. Около тялото му, свито на две, се образува локвичка, която бързо растеше.
Ейнджъл потръпна шокиран, но не изпита съжаление.
— Ще оживее. Поне засега.
И двамата бяха в апартамента. Беше късен следобед. Плътен глас телефонира на Луис с новината за Гейбриъл. Ейнджъл не го разпозна и не понечи да разпитва. Само мълчаливо изслуша партньора си, когато той повтори чутото. Малко по-късно реагира накратко:
— Жилаво дърто копеле.
В думите нямаше хумор, още по-малко топлина или симпатия. Луис не пропусна да усети жилото в тях.
— Той би те оставил да умреш ей така, за нищо. Стига това да го устройва — добави след секунди Ейнджъл. — И за миг не би се замислил.
— Не е вярно — откликна Луис, застанал пред прозореца и загледан навън. — Би ми отделил поне минутка.
Ейнджъл поклати глава. Самият той имаше тежък живот, бе преживял много травми и бе лишен от много неща. Запита се обаче колко ли трябва да е ощетен Луис в емоционално отношение, че да изпитва обич към чудовище като Гейбриъл? Може би е вярно, че мъжете винаги изпитват привързаност към бащите си, колкото и да са изстрадали по тяхна вина? И че във всекиго остава по малко топлина към бащината личност. Спомни си, че бе плакал, когато научи за кончината на баща си. А старият негодник го водеше при педофили и всякакви други извратени мръсници за дребни пари — колкото да си купи пиене. Казваше си, че сигурно затова е ридал така горко — всъщност е оплаквал безчовечностга в него.
— Ако Хойл е прав, Лийхейгън наистина се е добрал до Балънтайн — обади се Луис. — Вероятно от него е изтръгнал информация за Гейбриъл.
— Аз пък мислех, че старият се подсигурява достатъчно добре — каза Ейнджъл.
— О, да, обаче с Балънтайн се познават лично, а между тях е имало може би само един буфер. И Лийхейгън го е разкрил. Оттам е направил и останалите връзки.
— Какво ще предприемем ние?
— Първо, ще посетим още веднъж Хойл, сетне ще се заема с Лийхейгън. Иначе това изобщо няма да спре.
— Заради кого го правиш? За себе си или заради Гейбриъл?
— Какво значение има? — повдигна рамене Луис.
Боже мой, въздъхна Ейнджъл, това е старият Луис с най-тъмното си излъчване. Онзи Луис, отгледан и възпитан лично от Гейбриъл.
Бентън се обаждаше от телефонна будка на „Рузвелт“.
— Задачата е изпълнена — докладва той и неволно направи гримаса.
Болеше го и китката, и рамото. Вероятно раменната рана отново кървеше — точно там чувстваше мокрота и топлина. С получените в сервиза наранявания не биваше да поема задачата лично — той да стреля по стария. Обаче беше ядосан, а се налагаше и да изкупи грешките си за предишния провал.
— Добре — отвърна Майкъл Лийхейгън. — Можеш да се връщаш.
Синът остави слушалката и тръгна към спалнята на баща си. Старият Лийхейгън спеше. Остана за малко при него, загледан в излинялото тяло, но реши да не го буди. Ще изчака да се събуди сам, тогава ще му каже.
Всъщност Майкъл не знаеше коя е мишената. Балънтайн бе говорил за възрастен мъж, и то в най-общи линии. Но стана ясно, че последният е бил ключовата фигура в убийството на брат му. Това бе напълно достатъчно. Това и фактът, че се е срещал с Луис, човекът, пряко отговорен за братовата му смърт. Ударът на Бентън бе още един стимул за въпросния Луис. Всъщност предизвикателство с цел да го извади на светло и да го подмами да тръгне срещу тях, което значеше, че ще потегли на север, към тяхната територия. Най-сетне Майкъл започваше да разбира логиката и стратегията на баща си. Подмами врага при себе си, пролей кръвта му върху гроба на техния син и брат. В същото време смяташе, че баща му надценява този Луис, неговия партньор и заплахата, която двамата представляват заедно. Според Майкъл нямаше нужда да наемат и онзи убиец, хищника със странното име Блис. Но не успя да разубеди баща си и в крайна сметка се отказа. Парите си бяха негови, а и той ръководеше отмъщението. Би се съгласил с всичко, което старият нареди. Обичаше го много, при това знаеше отлично: след смъртта му ще наследи цялото огромно бащино състояние.
Бъдещият шеф бе той — Майкъл Лийхейгън. Нямаше нищо против да почака още малко, при това бе напълно верен на стария семеен властелин.
Не се обадиха на Хойл, за да предупредят, че пристигат. Появиха се във фоайето късно вечерта и настояха дежурният охранител да уведоми Симиън, че г-н Хойл има посетители. Дежурният не изглеждаше разтревожен от неподходящия час на визитата. Ейнджъл си помисли, че при ексцентричния начин на живот на милионера бодигардовете са свикнали с влизането и излизането на външни хора по всяко време на денонощието.
— За кого да предам? — попита охранителят.
Луис не отговори, а застана пред най-близката камера така, че лицето му да се вижда достатъчно добре.
— Горе ще разберат — обади се Ейнджъл.
Дежурният каза нещо в телефонната слушалка. Минаха няколко минути. Междувременно във фоайето се появи привлекателна жена в предизвикателно тясна пола и бяла блузка и изгледа Луис продължително. Последният помръдна почти незабележимо. Но жестът не убегна на Ейнджъл.
— Видях те — укори го той.
— Нищо не си видял.
— Напротив. Веднага обърнахме нагласата, нали?
Вратата на директния асансьор се отвори и бодигардът безмълвно кимна към него. Двамата влязоха в кабината.
— Всеки обича да бъде харесван — подхвърли Луис.
— Аз пък си мисля, че си със сбъркана сексуалност.
— Защо? — вдигна рамене Луис. — Имам очи, разпознавам хубавото. И онази дама също.
— Аха — сопна се Ейнджъл. — И това ако не е разюзданост, здраве му кажи!
— Напротив — бреме е — възрази Луис и вратата се затвори.
Във фоайето на пентхауса ги чакаше Симиън в черни панталони и тъмна риза с дълги ръкави. Този път оръжието му се виждаше — „Смит & Уесън“ 5906 в ниско изрязан подковообразен кобур на колана.
— Хубава вещ. По поръчка, а? — подхвърли Луис.
— Само някои дребни модификации — скромно отвърна Симиън и в същия миг светкавично измъкна пистолета, поднасяйки го към тях.
Виждаше се, че са изгладени обичайно острите ръбове при мерника и мушката, на петлето, лостчето на пачката и спусъчната рама.
Демонстрацията бе излишна и изненадващо суетен акт от страна на професионалист като Симиън. Но може би това бе неговият начин на предупреждение: идваха без предизвестие и доста късно. Сигурно не одобряваше подобно поведение.
Бодигардът прибра оръжието и ги поведе. Минаха по същия път, озоваха се в залата с басейна. Този път играта на светлини по стените изглеждаше по-различно — беше разкъсана и неритмична. Чуха и плясъка на водата — някой плуваше там. Оказа се Хойл, който опитваше бътерфлай.
— Често ли плува? — попита Ейнджъл.
— Сутрин и вечер — отвърна Симиън.
— Друг може ли да влиза в басейна?
— Не.
— Май не е от онези, дето обичат да споделят?
— Напротив. Ето например с вас споделя информация.
— Аха — разочаровано кимна Ейнджъл и се върна при Луис, който вече седеше в креслото до масичката, където бяха разговаряли миналия път.
Симиън застана встрани така, че да ги вижда, а и те него.
— Защо работите на това място? — подхвърли Луис след малко. — Тук кажи–речи няма нужда от специалните ви умения. По цял ден висите с човек, който дори не излиза навън.
— Заплащането е добро.
— Само затова ли?
— Вие вършили ли сте подобна работа?
— Не.
— Значи не разбирате причините. Доброто заплащане може да изкупва минали грехове.
— Сигурно говорим за много грехове… Той голям грешник ли е?
— Може би. Но не сме ли грешници и всички ние?
— Може и така да се каже. Обаче вашите умения така си ръждясват тук ненужни.
— Тц, тренирам.
— Не е същото.
Ейнджъл усети, че Симиън се напрегна.
— Намеквате, че ще имам нужда от тях ли?
— Просто казвам, че трябва да се поддържа форма. Ще дойде миг, ще ви потрябват спешно, а пък няма да са си на мястото.
— Човек никога не знае кога и дали, така ли?
— Ами да, не знае.
Ейнджъл притвори очи и въздъхна. В това време се появи Хойл. Беше в бял халат и чехли, бършеше косата си с хавлиена кърпа. И пак носеше същите ръкавици.
— Радвам се, че се виждаме отново. Би ми се искало и обстоятелствата да бяха по-весели, но… как е вашият… — тук домакинът направи пауза, търсейки точна дума за Гейбриъл, — приятел?
— Прострелян — просто отговори Луис.
— Хм, вече чух — продължи Хойл. — Но благодаря за потвърждението.
Настани се срещу тях и подхвърли влажната кърпа на Симиън. Охранителят положи върховни усилия да я поеме с достойнство и да не издаде пред Луис омерзението си, че го третират като прислужник.
— Предполагам, че покушението срещу него е причина за повторната ви визита. Мисля, че разбирате: Лийхейгън ви предизвиква нарочно. В същото време наказва един от хората, които смята отговорни за смъртта на сина си.
— Изглежда сте сигурен, че Лийхейгън му е изпратил убийци — подхвърли Луис.
— Че кой друг? Никой не е толкова неразумен да посегне на личност като Гейбриъл — поклати глава милионерът. — Известни са връзките, тайното му влияние. Само човек, който няма какво повече да губи, би планирал удар срещу него.
Луис бе принуден да се съгласи с простата му логика. В кръговете, където смъртта беше бизнес, винаги е царяло негласното споразумение, че онзи, който осигурява работната ръка, не носи отговорност за начина, по който тя се използва. И без да иска, си спомни как Гейбриъл бе описал Лийхейгън: на смъртно легло, няма какво да губи, отчаяно жадува за отмъщение, преди да е напуснал този свят.
— Но нека сме наясно — внезапно каза домакинът. — Може би се съмнявате, че тук има записващи устройства. Че казаното от вас може да стигне до някои институции на закона. Искам да ви уверя, че апартаментът е чист и че нямам никакво желание да замесвам закона в този случай. Моето искане е да убиете Лийхейгън. И за целта ще ви предам цялата информация, с която разполагам, а тя ще ви улесни до голяма степен. Освен това ще ви заплатя каквато сума посочите.
Сетне кимна към Симиън, който извади папка от стенния шкаф и я сложи на масата.
— Тук е всичко, което съм събрал за Лийхейгън — каза Хойл. — Или поне онова, което мисля, че ще ви е от полза.
Луис отвори папката и разлисти съдържанието. Зачете се в документите и надписите на множеството снимки. Много от изложените там факти вече знаеше, но имаше и доста непознат материал. Подробно бе описана семейната история на Лийхейгън, бизнес интересите и различните му начинания. Някои от тях имаха откровено престъпен характер, съдейки по приложените фотокопия на полицейски доклади и писма от прокуратурата и Министерството на правосъдието. Следваха снимки на внушителна сграда, вероятно домът на семейството, сателитни фотографии с образи на горски терени и пътища, карти. Най-накрая беше снимката на силно оплешивял, много пълен мъж с няколко гуши, опрели в масивния му гръден кош. Беше облечен в черен костюм и риза без яка. Остатъците от косата му по темето бяха невчесани и висяха грозно. Очите бяха черни, приличаха на свински, може би защото почти се губеха в пълното лице.
— Ето го и Лийхейгън — обади се Хойл. — Снимката е правена преди пет години. Зная, че оттогава е силно променен — ракът си е казал думата.
Домакинът протегна ръка и взе една от сателитните фотографии, потупвайки с пръст бялата сграда в центъра й.
— Ето това е главният дом. Там живеят баща и син. Старият разполага с медицинска сестра, която има отделен апартамент в съседство. Около четвърт миля в западна посока, може би и малко по-нататък…
Милионерът замълча, взе друга снимка и отново посочи с пръст.
— … има обори с добитък. Лийхейгън имаше млекодайни породисти крави. Еърширски.
— Теренът не е пасбищен — отбеляза Луис.
— Това за него е без значение. Внушил си е, че е животновъд селекционер. Беше изсякъл големи пространства гори — там да пасат. Използваше и опустошените от ураганите и пожарите площи. Понякога съм си мислил, че се изживява като поземлен аристократ фермер.
— Казахте имаше… Какво стана с кравите?
— Изпрати ги в кланица. Негови са си, ще ги прави, каквото си иска. Няма да позволи да го надживеят.
Луис отдели няколко снимки. На тях се виждаше неголяма сграда от индустриален тип, в околността й — населено място и жп линия.
— Какво е това?
— Уинслоу — обясни Хойл, отдели две карти стандартен географски тип и ги разположи една до друга пред Луис и Ейнджъл. — Погледнете сега. Намирате ли някаква разлика?
Ейнджъл ги разгледа внимателно. На едната бе маркиран град на име Уинслоу. На другата го нямаше.
— Първата е от 70-те години — обясни милионерът. — Втората е издадена наскоро, само преди няколко години. На нея Уинслоу го няма, както виждате. Вече не съществува, защото никой не живее там. На изток от града имаше мина за добив на талк, която принадлежеше на семейството. Може да се види на някои от приложените тук снимки. Нерудното полезно изкопаемо обаче се е изчерпало някъде през осемдесетте години и хората започнали да се изселват. Лийхейгън пък решил да изкупи къщите и имотите им. Не всички бързали да напуснат, но той настоявал да купи и тяхната собственост. О, не мислете, че не е плащал. Напротив, плащал си е напълно законно. Обаче онези, които не искали да продават, били заплашвани тихомълком. Знаело се какво ще ги постигне, ако се инатят. И днес всичко това е празно — частна собственост на североизток от главния семеен дом. Вие знаете ли нещо във връзка с добива на талк?
— Не — отвърна Луис и за двамата.
— Опасно е за човешкото здраве. Миньорите са изложени на силно вреден за белите дробове прах — тремолитови ахамфиболни форми на азбестови влакна. Повечето фирми, които се занимават с този бизнес, включително и Лийхейгън, знаят, че талкът съдържа азбест. Обаче най-често не предупреждават работниците си за опасните заболявания, причинени от азбеста. Говоря за белодробни страдания, силикоза най-вече, и случаи на месотелиома — рядка форма на рак. За съжаление в Уинслоу са заболели и много хора, включително деца, които не са пряко свързани с работата в мините. Семейството обаче отричало, че индустриалният талк съдържа азбест и е рисков фактор при някои белодробни и ракови заболявания. А талкът се използва и при производството на детски моливи, пастели, креда. Нали знаете какво правят децата с моливчетата си? Често ги лапат, лижат, дъвчат…
— Прощавайте, без да ви обиждам… каква е връзката тук с обсъждания бизнес? — не се стърпя Луис, леко подразнен от дългата лекция.
— Исках да ви разкажа как Лийхейгън обезлюди Уинслоу. Предлагал е и обезщетения на някои семейства, но срещу документ, който лишава от правото тях и наследниците им да го преследват в бъдеще по съдебен път. Просто ги е прецаквал, и то здравата. Това става някъде около 1980 г. и сумите, които те са получили, са нищожни в сравнение с онова, което би им дал един съд. Допускам, че повечето от тях дори не са и разбрали каква е причината за болестта им. А мнозина са били вече мъртви, когато по много други места започнаха съдебни дела по същия повод. Ето, такъв човек е Лийхейгън. Мисля, че можете да си направите съответните заключения. Донякъде е ирония на съдбата, че същите мини, които го обогатиха неимоверно, са може би причина за сегашните му страдания. Струва ми се, че те предизвикаха и кончината на съпругата му. Сега и той умира бавно.
При споменаването на думата съпруга домакинът примигна леко. Направи кратка пауза и взе друга карта, показваща в едър мащаб руслото на река.
— След като унищожи града, подаде молба да пренасочи руслото на местна река на име Рубо. Аргументира се с мъгляви екологически съображения, а на практика си създаде почти непроходима граница от предостатъчно широк крепостен ров. Над него минават само два пътя. Зад голямата къща пък се намира езерото Фолън Лейк. То е оградено със скали и специално опънати мрежи с ток и други приспособления и е също непроходимо. Единственият начин да влезеш на негова територия е през двата моста над реката.
Милионерът показа всичко това на картата, проследявайки с пръст двете шосета, които се събираха в едно. Преди съединението ги пресичаха два вътрешни пътя, успоредни на източния бряг на езерото.
— На мостовете има ли охрана? Или се наблюдават?
— Не постоянно, но наоколо са къщи на негови наематели — хора, които отглеждаха говедата, и други, заемащи различни длъжности в големия имот. Само две къщи там не са негови, но със собствениците е постигнал споразумение да не се бъркат в работите му, а той ги е оставил на мира. Къщите са предимно около северното шосе. Южното е много по-слабо натоварено. И по двата пътя може да се стигне близо до дома му, но южният е по-безопасен. А в случай, че усетят нещо, ще блокират мостовете и ще стане трудно за изтегляне.
— С колко мъже разполага?
— Предполагам, че с около дузина, които се движат по цялата територия на имота. Снабдени са с висококачествена комуникационна техника, гарантирана против подслушване. Някои са бивши затворници, други просто местни негодници.
— Само предполагате? — подхвърли Ейнджъл.
— Ами да. Лийхейгън е отшелник като мен. Всичко, което зная за сегашната ситуация около него, е купено скъпо и прескъпо. При това не е много.
Хойл прехвърли снимките и отдели една.
— Ето го неговия син и наследник Майкъл.
Човекът на фотографията бе на около четирийсет години; приличаше на баща си и най-вече в очите, беше възпълен, но далеч не като него. Носеше джинси и шарена риза, държеше ловна карабина. В краката му лежеше едър елен, главата му положена на пън и обърната към обектива. Луис си представи Джони Лий — човека, когото бе убил в Сан Антонио. Доколкото си спомняше, той приличаше повече на стария Лийхейгън.
— Тази снимка е съвсем нова — продължи Хойл. — Синът се грижи за бащиния бизнес и на практика е връзката на семейството с външния свят. На фона на баща си изглежда истински бонвиван, обаче сравним ли го с нормалния начин на живот, и той е почти отшелник. Няколко пъти годишно се показва тук и там, иначе хората отвън идват при него.
— Както се е случило с вашата дъщеря — обади се Луис.
— Именно — кимна Хойл. — Затова искам да ликвидирате и Майкъл. Ще заплатя отделно и за него.
Луис се изправи в стола. Ейнджъл мълчеше.
— Изобщо не съм претендирал, че задачата ще е лека — продължи милионерът. — Ако можех да се оправя с този проблем със собствени ресурси, изобщо нямаше да ви търся. В същото време ми се струва, че в ликвидирането на Лийхейгън интересите ни се покриват. Още, че и вие вероятно ще успеете, докато други биха се провалили.
— Това тук всичко ли е, с което разполагате? — кимна към папката Луис.
— Да, всичко, което може да се окаже полезно.
— Все още не сте ни информирали как започна враждата ви с Лийхейгън — обади се Ейнджъл.
— Открадна жена ми. Или по-точно жената, която щеше да стане моя съпруга. Просто я отмъкна и тя затова умря. Работила на мината му като чиновничка, представете си. Лийхейгън смятал, че не е лошо сама да си изкарва прехраната.
— Значи всичко е заради жена? — запита Ейнджъл.
— Вижте, съперници сме в много отношения. Изпреварвал съм го в множество дела. Бил съм по-добрият. И в целия този двубой жената, която обичах, се отчужди. Сетне избяга при Лийхейгън, за да си отмъсти. Трябва да призная, че той невинаги изглеждаше така отблъскващ. А и боледуваше много години, преди да се появи ракът. Сетне напълня, но причина за това са лекарствата.
— Значи жена ви отиде при Лийхейгън…
— И той я умори — довърши Хойл. — За да отмъстя, активизирах усилията си да го съсипя. Давах бизнес информация на съперниците му, включително и на разни престъпници. Той отговаряше на ударите. Аз нанасях нови. И сега сме в ситуацията, която вече познавате — всеки се е затворил в своя крепост, всеки мрази другия с цялото си същество. Желая всичко това да свърши. Не искам да живее повече, макар и да е болен и слаб. И затова ви правя следното предложение: плащам петстотин хиляди долара, ако го убиете. Давам бонус от 250 000 да убиете и сина. В жест на доверие предплащам 250 000 за бащата и 100 000 за сина. Остатъка получавате след приключване на задачата.
Хойл прибра снимките и картите в папката и я побутна към Луис. След кратко колебание той я взе.
Телефонният звън събуди Майкъл Лийхейгън от дълбок сън. Той разтри кървясали очи, стана трудно и с мъка пое към съседната стая. Гласът му бе дрезгав, когато вдигна слушалката.
— Ало?
— Съзнавате ли какво сте направили?
Майкъл разпозна гласа незабавно. Все едно го обля хладен душ и го разбуди окончателно.
— Какво, какво? — заекна той.
— Кой ви даде право да изпращате убийци на Стария?
В гласа на Блис звучеше ледено спокойствие. Майкъл се стъписа, но се и ядоса.
— Какво право? Тук решавам сам, заповеди не приемам от никого! Името научих от Балънтайн — той е уредил убийството на брат ми, бил е на среща с Луис. Последният ще направи връзката и със сигурност ще цъфне тук.
— Да. Може би. Само че тези неща не се уреждат по този начин — каза Блис и сега в тона му сякаш прозвуча укор, като че не бе очаквал подобно развитие на нещата. — Трябваше първо да говорите с мен.
— Без да се обиждате, не сте от най-контактните.
— Значи е трябвало да изчакате аз да ви се обадя! — този път вече гневът в гласа на Блис беше смразяващ.
— Съжалявам — възрази Майкъл противно на волята си. — Не смятах, че ще има проблем.
— Добре — човекът отсреща пое дъх дълбоко, опитвайки се да укроти гнева си. — Нямало е как да знаете. Но сега може да се наложи да се готвите за ответен удар, ако в някои среди свържат поръчката с вас. Няма да им хареса, ама хич.
Майкъл нямаше представа за какво говори този Блис. Баща му бе наредил да бъдат унищожени всички, свързани с убийството на Джони Лий. Друго не го интересуваше: само крайният резултат. Синът изчака другия да продължи.
— Наредете на хората си да се връщат веднага — каза Блис и сега в гласа му се долавяше умора. — Всички до един. Разбрахте ли ме?
— Вече са на път за насам.
— Добре. Кой е стрелял?
— Не мисля, че съм длъжен да…
— Питах кой е стрелял?
— Бентън.
— Бентън — повтори Блис, може би, за да запомни името, и Майкъл потръпна: дали по този начин не обрече на смърт своя изпълнител?
— Кога ще бъдете тук?
— Скоро… — отвърна Блис, — скоро…
Луис се наведе над човека в леглото. Гейбриъл изглеждаше още по-дребен и далеч по-стар, почти неузнаваем. Не бе минал и ден, а сякаш се бе смалил наполовина. Кожата му бе сива, а на места, където бе мазана с мехлеми, жълтееше. Очите бяха дълбоко хлътнали в орбитите, около тях тъмнееха синьо-черни кръгове. Приличаше на пребит боксьор, притиснат до въжетата и удрян почти до безсъзнание от настървен противник. Дишаше плитко, дъх почти не се усещаше. Раните, покрити с плътни превръзки, бяха отнели по-голямата част от и без това изчерпващата се вече живителна сила. Луис си представи как се е изцеждала тя, подобна на белезникаво облаче сред алените пръски кръв. Съзнаваше, че тази енергия няма да се възстанови. Беше загубена завинаги, с нея си бе отишла и съществена част от самия Гейбриъл. И да оцелееше, никога вече нямаше да е същият. Както и другите в бизнеса, цял живот се бе движил със смъртта, сега тя надвиваше и едва ли щеше да охлаби фаталната си хватка.
Луис очакваше полицейско присъствие, но ченгета нямаше. Стори му се странно, сетне го разтревожи. Веднага след това си даде сметка, че сега други бяха поели грижата за стария ментор. В десния горен ъгъл на тавана забеляза малка камера, но не беше сигурен дали не е от по-рано. Помисли си, че в момента сигурно наблюдават и него. Изчака някой от онези да се появи, но това не стана. В същото време фактът, че му бе разрешено да се доближи непосредствено до Гейбриъл, говореше, че знаят кой е. Това не го обезпокои. Винаги са знаели къде да го намерят в случай, че им е нужен.
Докосна ръката на стареца — черно върху бяло. В жеста му имаше известна нежност, в същото време по лицето му пробяга и друго — сянка от нещо като омраза.
Ти ме създаде — мислеше си Луис. — Какъв ли щях да бъда, ако те нямаше?
Вратата зад него се отвори. Беше сестрата, силуетът й се отрази върху силно полираната стена зад болничното легло.
— Извинете, сър — обади се тя. — Налага се вече да тръгвате.
Кимна леко в знак, че е разбрал. Наведе се и целуна Гейбриъл по бузата. Почувства се като Юда, който предава своя Спасител, за да го обрече на смърт. И като човек без баща, но и с много бащи. Човекът в леглото бе един от тях, сега Луис тепърва щеше да търси своя начин да опрости всичко сторено от него.
Милтън стоеше в малък офис почти непосредствено до стаята на Гейбриъл. На вратата имаше надпис „Влизането забранено“, вътре — бюро, два стола и сложна електронна техника за наблюдение и комуникации заедно с апаратура за аудио- и видеозапис. В съответните среди помещението бе известно под условното наименование „Сестринската стая“ и по принцип бе на разположение на всички сродни служби от сферата на разузнаването и сигурността. На практика обаче и тук имаше йерархия, а в нея Милтън бе някъде почти на върха. Сега до него стояха двама въоръжени агенти и тримата заедно следяха на екрана излизащия от болничната стая Луис.
— Какво ще наредите, сър?
— Нищо — отвърна Милтън след секунда колебание. — Оставяме го да си отиде.
Намираха се в кабинета на Луис. Предоставените от Хойл снимки и карти бяха подредени на бюрото заедно с други, по-рано правени бележки и червен маркер. Това беше цялата събрана информация. След планирането на бъдещата акция всички материали щяха да бъдат нарязани и изгорени. На един стол встрани бяха оставени карти и сателитни снимки, които щяха да покажат на останалите от екипа.
— Колко са хората? — попита Ейнджъл.
— Колко имаме или за читава работа?
— За читава.
— Най-малко 16 души. По един на мостовете, значи двама, а може би и повече. Четирима в града за спешна помощ. Два екипа по четирима за придвижване към обекта директно по местните терени. И ако искаме да изпипаме работата перфектно, ще е нужен хеликоптер за изтеглянето им. При това ще имаме проблеми с връзката. Джиесемите нямат сигурно покритие по планинските райони. Дърветата и пресеченият терен с разнообразен релеф пречат на пряката видимост, респективно на комуникация с уоки-токи. Затова не можем да ги използваме.
— А сателитни телефони?
— Глупости. Все едно да изпратим на ченгетата собственоръчно написани признания.
Ейнджъл сви рамене. Само беше попитал.
— А колко имаме?
— Десет души с нас двамата.
— Можем да вземем и Паркър.
Луис поклати глава в знак на отрицание.
— Играта си е наша. Ще играем без него, пък да видим какъв зар ще хвърлим.
Сетне подбра четири от сателитните снимки на дома на Лийхейгън с различно увеличение, подреди ги една до друга и започна да сравнява подстъпи, ъгли, възможности за приближаване, силните и слабите им страни.
Ейнджъл излезе тихо от стаята, оставяйки го да планира сам.
И двамата съзнаваха, че подобна операция не се провежда по този начин. Би трябвало да направят предварителни проучвания на десетки допълнителни фактори, но те биха отнели седмици, може би и месеци. Добрата подготовка предполагаше алтернативни стратегии за влизане и излизане от обекта, редица други разузнавателни и тактически мерки. Обаче ситуацията изискваше спешни действия. Имаше реална опасност: след нападенията в дома и сервиза и раняването на Гейбриъл можеха да очакват други удари. Дори и без предоставената от Хойл информация бяха наясно, че предприелият редица безразсъдни мерки противник няма да спре дотук. А ще прави нови и нови опити, докато успее, евентуално посягайки на уязвимите им места, като например беззащитни близки хора.
Както и при други общи проблеми, така и сега Ейнджъл бе по-интуитивният. Той по-бързо разпознаваше фините нюанси на всяка мотивация и по-точно разчиташе чуждите чувства. Независимо от редицата скрити страни на своя партньор, Ейнджъл бе винаги в съзвучие с неговата ритмика, начина на мислене и методи на логика, нещо, което бе чуждо на Луис въпреки немалкото години съвместен живот. За човек, живял прекалено дълго в един сив свят, лишен от морал и съвест, Луис винаги се бе чувствал по-добре в сферата на черно-белите категории. Не беше склонен да се самоанализира, а в редките случаи, когато го правеше, разглеждаше действията си единствено в краткосрочен план. Понякога Ейнджъл си казваше, че това е следствие от начина на живот, който си бе избрал. В същото време подозираше, че то може да е неотделим аспект от нарочно избран параван, но и реална част от него, като например цвета на кожата и сексуалността му. Някакъв наивитет, вроден и доразвит с годините, усетен от Гейбриъл и впрегнат в служба на неговите интереси.
Сега обстоятелствата се бяха променили и Луис отново служеше на стария ментор, макар че имаше и сериозни лични мотиви. Проблемът бе, че бързаше да нанесе ответен удар, да освободи натрупаната до експлозивна точка енергия и това го правеше непредпазлив. Прекалено много прибързваха в хода си срещу Лийхейгън. В информацията им зееха празноти, бяха уязвими в редица отношения.
Затова Ейнджъл наруши кардинално правило. Довери се на трети човек. Не му каза всичко, но сподели достатъчно, че да знае къде да ги търси и кому да отмъщава, ако нещата започнат да се разпадат.
Същата вечер похапнаха в „Ривър“ на „Амстердам“. Вечерята беше съвсем лека, дори и за техния вкус. Сетне се отбиха в „При Пийт“ за по една бира, но първо изчакаха редовните следобедни клиенти да се разкарат. Там гледаха баскет — „Селтикс“ биха „Никс“, ама с голям зор и играта беше вяла. За да се забавлява, Ейнджъл броеше посетителите в заведението, които използваха ръчни флакони за дезинфекция на ръцете. По едно време цифрата стана двуцифрена и той се отказа.
Какво му става на нашия град? — негодуваше той. Но пък разбираше защо нюйоркчани постъпват така. В метрото се возят множество пътници със замърсено облекло и ръце. Но и на таксита да не се качваш! Сетне се налага да даваш дрехите си на химическо чистене ако не за друго, поне заради попилата в тях воня. И въпреки това едва ли флакончето с дезинфектант беше точното решение. В Ню Йорк се въдеха гадини, дето биха устояли на ядрен взрив, хлебарките бяха нищо в сравнение с тях. Наскоро бе чел някъде, че при проверка на водата в един от каналите открили гонококи — причинителите на гонореята. Боже мой! От една страна, не беше чак толкова чудно, в каналите риба не можеше да се намери, поне не и годна за ядене. Обаче пък в тях да плават носители на социални болести? Да не ти дава Бог да влизаш!
При обичайни обстоятелства би споделил тези мисли с Луис, но сега той беше на друго място, някъде далеч оттук. Уж следеше развитието на баскетболния мач, но умът му бе зает с предстоящата операция и различните й стратегии. Допи своята бира. Луис имаше още в чашата, но очевидно не му бе до нея.
— Тръгваме ли? — попита Ейнджъл.
— Добре — отвърна партньорът.
— Ако ти се гледа мачът, да изчакаме края на играта?
— Игра ли? — поклати глава Луис. — Нашата игра сега е другаде.
Излязоха навън и тръгнаха по ярко осветените улици. Вървяха заедно, но всъщност бяха далеч един от друг. Пред един от баровете на ъгъла на 75 улица подпийнали морячета закачаха минаващите жени. Някои им се усмихваха, други мятаха отровни погледи. Един се бе облегнал на вратата, захапал незапалена цигара. Потупваше се по джобовете, напразно търсейки запалка. Когато двамата се изравниха с него, той ги спря.
— Хей, приятели, да имате огънче?
Луис бръкна в джоба, извади медна зипо и щракна. Хрумна му, че човек не бива да ходи по улиците без огън и пистолет. Морякът заслони пламъка с длани, всмукна дълбоко, с наслада.
— Благодаря — рече след малко.
— Няма защо — отвърна Луис.
— Хей, откъде си? — обади се Ейнджъл.
— От Айова.
— Че какво търси във флота човек от Айова?
— Казвах си, че е гот да видя голямата вода — усмихна се морякът.
— И какво, видя ли я?
— Видях я и хич не ми трябва повече, ама няма как — служба — въздъхна младежът и потупа паважа с подметката на лъснатата си до блясък черна обувка.
— Terra firma, а? — ухили се Ейнджъл.
— Ами да, няма нищо по-гот от сушата. Ама имала глава да пати! Благодаря за огънчето.
— Удоволствието беше мое — кимна Луис.
Двамата се отдалечиха.
— Защо ли му е на човек от Айова да постъпва във флота? Пък и откъдето и другаде да е — подхвърли Ейнджъл.
— Да пукна, ако знам. Айова, за Бога! Сигурно е виждал снимки на океана и решил, че там е интересно. Мечтатели разни, знаеш. Тъжното идва, когато се наложи да се пробудят, нали?
Настъпилата след тези думи тишина бе по-дружеска от преди малко. За миг Ейнджъл се примири с онова, което предстоеше. Нали и той беше мечтател…