Голямото завещание

На трийсетте прекрачил прага1,

преглътнах всякакъв позор.

Мъдрец ли? Шапката ме стяга,

че върху моя кръгозор

поупражни нелек надзор

отец Тибо от Осини2…

Той светлост е за нечий двор,

но черен бе за моите дни.

Не ми е господ, ни владика,

че аз обора му да рия,

не съм му лика, ни прилика,

ни дивеч в негова кория.

Вода съм газил, без да пия,

аз цяло лято, Боже мил —

да сърба (ама че циция!)

каквото ми е надробил!

Потърсят ли теле под вола

и кажат, че кълна на глас,

против съм — истината гола

е в туй, че не злословя аз.

И ето — казвам го без бяс:

ужасно милостив бе той,

но Бог е затова над нас —

да му плати за всичко в брой.

Ако пък бил е по-жесток,

отколкото се премълчава

от мене тук, то нека Бог

му вземе мярка по̀ такава.

Мен църквата ме поучава

да моля милост и за враг,

за туй позорната му слава

е, Господи, пред твоя праг.

Два заека с един куршум:

и Жан Котар3 във този миг

почитам също тъй наум —

алкохолик до католик!

Като фламандски еретик

(във Лил и във Дуе4 така е!)

държа зад зъбите език —

какво се моля, дявол знае.

Молитвата ми е без мъст,

а щом си трая за злините

и всичко казвам с честен кръст,

ще си затвори той очите.

Псалтирът ми съвсем разшит е,

че пак стиха го вадя тук:

„Дано му бъдат кратки дните

и мястото му вземе друг!“

Сина на Бога моля аз —

дано ми чуе той молбата,

че са във неговата власт

и тялото ми, и душата;

простил ми неведнъж вината,

аз него вечно ще го хваля

ведно със Майката пресвята,

а с тях, разбира се — и краля!

На Яков5 челядта безчет

и Соломоновата слава6

да има кралят ни напет,

че той това го заслужава;7

във свят, осъден на забрава,

да доживее този крал

(напълно ще му подобава!)

до възрастта на Матусал8.

Деца дванайсет нека има

и всичките — с кръвта на крал;

да бъде той велик за трима,

какъвто бе самият Карл9;

като светеца Марсиал10,

епископ първи на Лимож,

накрая в рая този крал

да найде пълния разкош!

Безсилен съм, но в този миг

умът ми още е наред.

На Господ само съм длъжник.

И в плен — на моя мироглед.

Да бъде по законен ред

това, което завещая,

е волята ми на поет,

напълно спазил обичая.

Написах всичко през шейсет

и първа. Бях затворник в Мьон.

Спаси ме кралят ни напет

и ме дари със небосклон.

Ще славя неговия трон,

че зная истина една:

дължа му най-смирен поклон —

не се забравя добрина.

И всъщност болка, плач, беда —

ей тъй, листец подир листец —

ведно със мъка, скръб, вражда

на чувствата ми са венец;

в тях има повече живец

от книжни коментари, тоест

каквото пише като спец

към Аристотел Авероес11.

Във джоба без ези-тура,

бях се наситил на омраза.

Исус с ръката си добра

(съвсем като в библейска фраза!)

град толкоз хубав ми показа,

изпълнен със надежда свише…

Но вироглаво там да вляза,

аз знам, че лошо ми се пише.

Че аз съм грешник — знам, но Бог

не би ми пожелал смъртта;

към никой той не е жесток,

а вдъхва само доброта.

Умра ли в грях, на милостта

му се осланям — вярвам в Бога!

А щом ме мъчи съвестта,

на прошка да разчитам мога.

Като в прочутия „Роман

за Розата“12 и аз с насмешка

да кажа тука съм призван:

докле е младост, няма грешка,

а ако има, е човешка,

че мъдростта е в старостта.

Но аз във тази въртележка

ще стигна ли до мъдростта?

Да кажем, че смъртта ми може

за вас да бъде като лек,

аз бих умрял, Велики боже,

че все живях на самотек.

Но знам, че жив или в ковчег,

еднакво мен не ме цените —

заради бедния човек

не мести никой планините.