Голямото завещание

Понеже вече нямам време,

а и представа от живота,

младокът Мерл96 от днес да вземе

да ми поеме оборота!

На близък и на чужд с охота

кон за кокошка той да дава,

че влюбеният във живота

такава радост заслужава.

Научих аз, че моите трички

деца на бедността97 без мен

растат пред погледа на всички

и поумняват ден след ден.

Едва ли някой друг, освен

тях, тъй усърдно днес се труди.

И най-големият кретен

не би помислил, че са луди.

При Ришие98 ли ще сполучат,

изучил не едно момче?

Ще си дадат ли труд да учат?

Да дават, хич не ги влече…

Умът им, зная, ще сече,

тъй както се секат пари.

Не може да се отрече:

ще са отличници дори.

Да учат ли? Такъв регрес

не мисля, че им пожелах.

На кредит кредото е днес —

в очите детски хвърлен прах.

Разделям плаща си пред тях —

с продадената половина

ще влезе лесно всеки в грях,

тъй както в младостта мнозина.

Желая аз — и още как! —

да бъдат в крак с добрите нрави —

и с пръчка да ги бият чак,

ако остават твърдоглави,

ще късат нервите ви здрави

с „Какво? Не съм… Не, аз не бях…“

И хората ще бъдат прави,

че много си ги бива тях.

Не съм забравил Дьо Витри,

не съм забравил и Котен99 —

на тези две чада добри

отдавна аз съм задължен,

но казах им, че не от мен

паричките (дали ме чуха?)

ще си получат някой ден,

ами от тоя, дето духа.

Макар че палави са те,

от друго нямам миг покой,

че знам: щом минат трийсетте,

ще станат други, боже мой.

Дори с белите си безброй

добри са днес и ще е грях

да вдигнете ръка за бой —

големи хора дремят в тях.

Дочуят ли монетен звън,

ще бъдат винаги нащрек,

а щом не карат зимен сън,

и джобът няма да е лек…

Добре е младият човек

да бъде буден в младостта —

преди да легне във ковчег,

ще си подремне в старостта.

За тях и в църквата света

молба от мен ще се открие.

Не оценят ли щедростта,

дръпнете им ушите вие!

Все някой, знам, ще ми натрие

носа, че давам пет пари,

ала такива сме си ние

към непознатите дори.

Мишо Кюл д’У100 с Шарло Таран101

с какво ли аз да ги подхвана?

Сто су да хвърля с щедра длан,

за тях ще е небесна манна…

И чифт обувки ми остана —

обуят ли ги, нямам други,

но нека ходят с тях при Жана102

или при своите съпруги.

На властелина Дьо Грини103

(с Бисетр, крепост тъй значима!)

му давам кулата в Бийи,

пък ако тя прозорец има,

да се потруди и за трима,

но да я стегне някой ден —

пари на заем той да взима,

обаче да не търси мен.

На Дьо ла Гард104, Тибо… Тибо ли?

Сгреших. Та той се казва Жан.

Какво да дам? Май все неволи

останаха на преден план.

От мен да мине: в „Буре-хан“105

дай боже да избегне мрака —

Пиер Жоньовоа106 пиян

отдавна вече там го чака.

Да бъде, както съм решил:

с Мотен107, а също тъй с Роснел108,

да цъфне като карамфил

Базание109 при Дьо Руел110.

И вече към съда поел,

дарявам тази китка цвете

на Д’Естутвил111 — добър и смел,

и най-достоен сред мъжете.

Предлагам му една балада

като любовен еликсир —

това е моята награда

за неговия сватбен пир.

Сразил Рьоне д’Анжу112 в турнир,

той тъй спечели свойта дама —

такъв герой, такъв кумир

и в митологията няма.