Голямото завещание

Тъгувам днес за мойта младост

(за възрастта на любовта,

когато аз изпитвах сладост),

но си отиде младостта.

Дали пеша си тръгна тя,

или на кон — е под въпрос.

Съвсем внезапно отлетя,

оставяйки ме гол и бос.

Остави ме да чезна в мрака,

от смисъл всякакъв лишен,

като съвсем ненужна драка,

израснала на чужд терен.

Забравил своя дълг свещен,

готов да ме натика в гроба,

днес бяга ближният от мен,

че нямам пукнат грош във джоба.

От упреци не ме е страх:

аз не наддадох на тегло,

продажен приживе не бях

заради някакво легло,

на хора с мойто потекло

не се оказах в тежест много;

а който не е вършил зло,

не трябва да се съди строго.

Обичах — вярно е това! —

и да обичам съм готов,

но тъжен, с куркащи черва,

щом стане дума за любов,

съвсем отслабва моят зов

и тъй понятно днес това е:

за сития е танцът нов,

че гладна мечка не играе.

Да бях прилежен ученик,

несвил по кривата пътека,

днес нямаше да съм длъжник,

бих имал дом с постеля мека.

Но колко му е на човека,

не взел се овреме в ръце?!

Сега е късно, тъй че нека

се къса моето сърце!

Мъдрецът, каза ми го той

(и аз му следвах мисълта!):

„Във свойта младост, сине мой,

отдавай се на сладостта!“

Но с туй не свърши мъдростта

очакваше ме друга фраза:

че младостта е суета,

мъдрецът също тъй ми каза.

Минават дни… Като при Йов15

в платното нишката подскача.

А щом с платното е готов,

запалил стиска слама в здрача,

започва да гори тъкача

туй, дето тук-таме стърчи…

Не мога аз да се оплача —

смъртта и мен ще заличи.

Мъжете где са отпреди,

които бяха в младостта

пред всички със едни гърди

и все със песен на уста?

Отнесе някои смъртта

и няма днес от тях следи —

да им е райска участта,

а Бог над живите да бди!

Успяха някои дори

да станат важни царедворци,

а други хляба без пари

го гледат само през прозорци,

пък трети — гиздави монаси! —

играят своите игри…

Седяхме уж на общи маси,

а днес иди ни разбери!

На господарите ни кръста

от Господа е отреден —

и без да си помръднат пръста,

живеят те живот блажен.

А за бедняци като мен

едно търпение остана…

Докато други всеки ден

го прекаляват със прехрана

Че пият вино, си личи,

месото го ядат със сос,

а за яйцата на очи

не го и правя на въпрос.

Не са като зидаря прост,

от помощ дето има нужда —

самички вдигат тост след тост

и плюскат те без помощ чужда.

Изглежда, че разгорещен

отбих от темата встрани —

не ми е писано на мен

да бъда съдник в наши дни

относно чуждите злини…

Да бди Исус Христос над нас

и нека да ме извини:

написаното писах аз.

Ще спра. Шегата настрана.

И даже давам дума мъжка.

Защо да местя планина,

когато може да се кръшка?

Беднякът, дето охка, пъшка,

като че ли му е горещо,

говори често без задръжка.

Или поне ви мисли нещо.

Закърмен съм със неохота,

наследник съм на нищетата —

баща ми не видя в живота

и опакото на парата;

на дядо му Орас съдбата

преследва ни като прокоба —

ще ни извади Бог душата,

дордето ни натика в гроба.

Потърся ли за бедност лек,

крещи душата ми: „Позор!

Не се оплаквай, мой човек,

и от богатия Жак Кьор16

си по-добре — не, няма спор;

макар облечен в шаяк груб,

си жив, наместо да си тор:

във гроб разкошен — жалък труп.“

Той беше важен господин,

а днес не е дори боклук.

Давид го казва в псалм един:

изстина мястото му тук…

Простете грешника неук,

ако ви дава пак урок —

оставям казаното тук

на всеки срещнат теолог

Дете не съм (добре го зная!)

на ангел някакъв небесен.

Баща ми свърза двата края

и днес лежи във гроба тесен.

Ще се превърне всичко в плесен.

И мойта майка ще умре.

Синът й в този свят чудесен

едва ли ще е по-добре.

Аз знам, че бедни и богати,

и врагове по мироглед,

и мъдреци, и психопати,

велможи и слуги безчет,

жени с късмет и без късмет,

и с най-различна красота

не ще пропуснат своя ред

в обятията на смъртта.

Умират Парис и Елена —

обречена е всяка плът.

Човек се гърчи в пот студена

от страх, че ще му спре дъхът.

Приключил с жизнения път,

той си отива от земята —

безпомощни са да го спрат

детето, братът и сестрата.

Премахва хубавия тен

смъртта — променя ни изцяло:

оклюмал нос и врат вдървен

(добре, че няма огледало!).

И теб ли, дивно женско тяло,

познало всеки миг щастлив,

те чака черно покривало?

Не влиза никой в рая жив.