Голямото завещание

Ех, тази, на която аз

й служих честно нощ и ден

(и се измъчвах до захлас,

напълно обезобразен!),

да беше казала на мен

какво ли всъщност иска тя,

не бих търпял подобен плен

във мрежите на любовта…

Щом исках да й кажа нещо,

готова бе да слуша тя,

но с мен не спореше горещо,

а ми търпеше близостта;

почти докосвах със уста

ухото й във късен час —

говорех хиляди неща

и се самозалъгвах аз.

Тя ми втълпяваше каквото

си иска, докато ме сплеска:

че черна пепел е брашното,

а шапка — дамската прическа,

че всяко днеска е нощеска,

а епекът е всъщност дюсе…

(Направо те обзема треска,

ако лъжецът е изкусен!)

Че небосводът е тава,

а облакът — парче джолан,

картофът — лукова глава,

а карфиолът — патладжан;

че е бесилото гердан,

а джепането — шарен боб,

че всеки трезвен е пиян

и офицер е всеки поп.

Любов-измама! Неведнъж

изпод носа ми се изниза.

Едва ли може някой мъж

да й надвие на каприза.

По долни гащи и без риза

мъжът е смешен в този свят —

изобщо в сметките не влиза

един любовник непризнат.

Отрекъл любовта, с омраза

я предизвиквам на двубой.

Смъртта чрез нея ми показа,

че хич, уви, не съм от сой.

Прибран е инструментът мой —

насвирих се и се напях.

Знам: влюбените нямат брой,

но вече аз не съм от тях.

Надул се като млад петел,

да чака друг плода на рая!

Преследвайки едната цел,

по тази точка ще си трая.

Попитат ли защо нехая

и хуля разни женски двори,

ще кажа: който вижда края,

е в правото си да говори.

Не вярвам вече в чудеса

и в разрез със добрия тон

като монашески раса

са храчките ми. Жанетон47

ме има за бракуван кон…

Но как ли да се разберем?

Гласът ми е сподавен стон —

изкукуригал съм съвсем.

С омразата на Так Тибо48

бях хвърлен във вода до гуша

от Д’Осини. Свит на кълбо,

проклинах кривата си круша.

Студен за мене беше душа

и да се моля нямам глас —

дай боже Господ да се вслуша

в това, което мисля аз!

На Д’Осини не мисля зло,

ни на наместника му стар,

което е добре дошло

и за добрия му стражар.

Докато ми е господар

Робер49, палачът най-велик,

на тази Троица със жар

ще бъда предан еретик.

Добре си спомням (ха на бас!)

туй, дето с моята ръка

през петдесет и шеста аз

написах просто ей така.

Но „Завещание“ сега

наричат го и млад, и стар…

Не, няма място за шега —

човек не си е господар.

Да ме съзре разколебан

едва ли някой ще дочака —

милея за Перне Маршан50,

наричан още Копелдака:

на този сводник, свикнал с мрака,

си давам старите рогозки,

че много жули камънака

при сексуалните обноски.

Да вземе някой своя дял,

знам, пътищата са нелеки —

ще трябва да се е разбрал

с наследниците мои преки.

Кои са те? Душици меки:

Моро51, Провен52, Робен Тюржи53 —

зарад паричките ми всеки

от тях до мен се приближи.

Не искам нищо тук, освен

да завещая всичко аз —

ако не е заспал, Фремен

очаква този важен час.

Ще сторя всичко зарад вас,

без да изпадам в самохвалство

дано се чуе моят глас

из цялото ни френско кралство!

Сърцето слабо бие в мен,

едвам отварям аз уста:

„Седни край моя нар, Фремен,

тъй както сме сами в нощта!

Вземи мастило и листа,

с перото бързай ти безспир —

записвай всичките неща,

че аз започнах най-подир…“

Молбата ми под свода син

е към Троѝцата света̀,

че не един човешки син

е бил спасен от гибелта…

Но май е грешна участта

човек да си живее все

със вярата, че след смъртта

в небето ще се възнесе.

Умрем ли, удряме на камък —

започва адът ни жесток:

и тяло, и душа сред пламък

заплащат всеки свой порок.

Но не важи такъв урок

за някой важен душевадник,

че патриарх или пророк

не би опарил своя задник.

Попитат ли ме: „Кой ти дава

да ги разправяш ти такива?

На теолога подобава

подобни тези да развива!“,

разказвам притчата правдива,

изписана във храма наш:

беднякът Лазар си почива,

а ври в казана богаташ…

Но пламне ли на Лазар пръста,

от жажда повече ще страда

богатият — устата тлъста

ще моли жадно за пощада…

Но който е пропил с наслада

дори и долните си гащи,

не би намерил място в ада

за нуждите си належащи.

Във името на Господ-бог

и Богородицата свята

да бъде словото урок,

от мен изнесен в нищетата!

Не й е леко на душата,

че не е мъка ден до пладне.

Започвам да редя словата —

на всеки нещо ще се падне…

И тъй: душата си нещастна

аз давам, както си е ред,

на Девата ни най-прекрасна,

прочута с милостта си вред.

Че не един нещастник клет

е вярвал в този ореол

и най-подир е бил приет

с любов край божия престол.

На майката земя се пада

да завещая мойто тяло,

макар и червеят да страда,

понеже е изпосталяло…

Но тържествува като цяло

тук истината вездесъща:

нали от кал е всяко тяло,

накрая пак в калта се връща.

За мен бе повече от татко

Гийом Вийон54, учител мой,

че като майка нежно, сладко

изцяло ме отгледа той.

Спасил ме неведнъж от бой,

при него — ако друго не —

поне се радвах на покой,

когато бях на колене.

На него аз оставям в дар

романа си прочут „Пръднята

на дявола“55, преписан с жар

от Табари56, раздул нещата.

Надникне ли се във листата,

се вижда, че е труд нелек —

дори на тема най-позната

се сблъсква с трудности човек.

А мойта майчица нещастна,

подвластна на съдба нелепа,

да моли Девата прекрасна,

че стискайки душата в шепа

(дори да се чернее крепа,

а пък сърцето да се вайка!),

за нас е Девата подкрепа —

за мен и бедната ми майка.