Пък Жан Корню64 желая аз
натясно още да го хвана,
че в дните трудни час по час
е бъркал с пръст във мойта рана.
Една градина ми остана
от прокурора Бобиньон65:
вратата къщна — разкована,
съвсем несигурен подслон…
Поради липса на врата
живеех като колец гол.
И птичка там не прелетя —
умря ми не един сокол.
Над всичко като ореол
висеше шперцът — знак красив,
та който тук ме е забол,
да знае, че съм още жив.
А тъй като в очите с влага
жената на Дьо Сент Аман66
ми връчи просешка тояга,
го пращам аз от хан във хан,
че там го чака дар желан:
при „Коня бял“67 (понеже стар е!) —
една кобила с кръшен стан,
а пък при „Мулето“ — магаре.
Щом на вината ми държи,
оставям на Дени Еслен68
във хана на Робен Тюржи
сто бъчви вино с цвят червен.
Но прекали ли някой ден,
сложете в бъчвите вода,
че на вина попаднал в плен,
човек изчезва без следа.
Като на Итие Маршан
и на Шарьо69, защитник пръв,
оставям меча си кован,
пък да му търси той калъф.
Понеже неведнъж със стръв
за мен пледирал е служебно,
прибавям грош (и то какъв!),
изцяло развален на дребно.
На прокурора Фурние70
оставам предан до захлас
(ще бръкна в мойто портмоне
и ще му кажа „Здрасти“ аз) —
спасявал ме е в труден час
и — слава богу! — доста вещо…
Ще рухне правото у нас,
не го ли подпомогнем с нещо.
А пък „Голямото стаканче“71
Жак Рагие72 от мен да вземе —
това добре познато ханче
ще го лиши от всяко бреме:
и панталона му ще снеме,
с което ще е порицан,
че падаше от свойто стреме
без мене във „Шишарка-хан“.
На Меребьоф с Дьо Лувие73
не завещавам крава, вол,
че те са хора с битие,
а не родени в някой дол.
Затуй им давам по сокол —
прииска ли им се рагу,
на лов да идат! Дивеч — бол
при кебапчийката Машку74.
Робен Тюржи да дойде сам
при мен, ще му платя във брой
(къде ми е домът, не знам —
дано е ясновидец той!).
Ще му отстъпя поста мой
съветник градски в тези дни…
Да лъжа тъй без миг покой,
научиха ме две жени.
Със дивна хубост са и двете,
а станът кръшен — прословут
(в Бретан и в Поату мъжете
изпадат постоянно в смут!),
но хич не си правете труд
да ви призная где са днес,
че аз не съм чак толкоз луд
да кажа техния адрес.
Жан Рагие75, един от тези
дванайсет стражници, които
се подвизават по трапези,
да се оплеска най-честито
с омлетите и малебито
на прокурора Дьо Байи76,
а от чешмяното корито
на воля да се напои!
И на глупците Краля наш
почитам, казвайки „Бонжур!“ —
за неговия антураж
му давам аз Мишо дю Фур77.
Такъв изискан чукундур
се ражда рядко в този свят
и трябва да си трижди щур,
за да го имаш за събрат.
А ето че на боен ред
сега е стражата парижка —
Дени Рише и Жан Валет78
да дойдат във войнишка нишка!
Ще дам на всеки по каишка,
та шапката си тъй да мъкне,
че инак, казано с въздишка,
на всеки шапката ще хвръкне…
И пак се връщам към Перне
Маршан, наричан Копелдака —
да вземе той от мен поне
туй, за което толкоз чака:
със картите му давам в мрака
и трите си фалшиви зара…
Но пръдне ли от зор дъртака,
кълна го треска да прекара!
А пък Шоле79 като бъчвар
не искам все да се измъчва —
за него си е цял кошмар
да прави бъчва подир бъчва…
Лионска сабя му се връчва,
по-тежка даже и от чук,
с което му се препоръчва
да вдига шум по начин друг.
Льо Лу80, живял със много чар
сред боклукчийски миризми,
дарявам с куче-кокошкар,
че той нагоре се стреми…
Не спирам аз дотук, ами
прибавям и едно палто —
понеже му е доземи,
ще скрие краденото то.
На Жан Мае81, палача мил
и ювелир върху дръвника,
му давам малко джинджифил,
та да го слага под езика
на жертвата, за да не вика,
щом почне да я шиба яко,
че всеки подир сто камшика
си казва майчиното мляко…
Да включат в своето меню
шест вълка, давам като брат
на капитана Жан Риу82
и стрелковия му отряд —
налегне ли ги страшен глад,
да си ги сготвят в този студ,
че на един такъв обяд
ще се зарадва всеки луд.
А и обяд с месо такова,
знам, повече ще им се нрави,
отколкото пред служба нова
да вземат те да чакат прави.
Разкъсани от вълкодави,
за вълците не се тревожа,
че знам и как калпак се прави
от хубавата вълча кожа.
А Робине Траскай83, че с мъка
във кариерния процес
не щъка като пъдпъдъка,
а в кариер препуска днес,
дарявам този главорез
с гаванката ми от детинство —
тя представлява интерес
за всяко свястно домакинство.
Оставям на Перо Жирар84
два калайдисани легена —
във Бург на Рейн е той бръснар
и дейността му е ценена.
Там бях със мисия блажена
преди години шест приет —
живях и плюсках седем дена
със абатисата Югет85.
А пък на тази братска сган
от монахини и монаси
(и във Париж, и в Орлеан —
сган тъпа и не знам каква си!),
пред техните добри стомаси
принасям в жертва „поп чорба“,
пък после нека у дома си
да го ударят на молба.
Не е от мене всъщност дарът,
но божи дар е за чадата,
които — слава богу! — карат
със името му на устата…
Живее с вярата си свята
монахът в днешния Париж:
щом любиш някому жената,
ти за мъжа й се косиш!
Какво, че Жан дьо Пулию86
надигна срещу тях глава —
самичък после се оплю
и публично се разрева!
Какво, че с всякакви слова
в роман осмя ги Жан дьо Мьон87?
Да тачим църквата — това
си е за църквата закон.
Отстъпвам също примирен
аз, нейният служител верен,
понеже бил съм нощ и ден
към църквата добронамерен.
Но трябва да си доста скверен,
та честни хора от амвон
да обявиш с глас лицемерен
днес вън от всякакъв закон.
А кармелитът Бод88 с наслада
най-нужното от мен да вземе —
нелека участ му се пада,
ако без меч е и без шлем е,
че Дьо Тюска89 ще му превземе
крайманастирския бардак…
Държи ли се на свойто стреме,
е дявол Бод, и още как!
А на Ришар дьо ла Палю90,
понеже с восък е олят,
като че ли муха го плю,
си давам личния печат.
В епархията е признат
Ришар за писар най-чевръст —
дай боже с този занаят
във всичко той да има пръст!
На всеки седнал индивид
във счетоводния хамбар
ще облекча със стол пробит
хемороидния кошмар,
ако по обичая стар
се слиса с по-голяма глоба
Масе91 — онази жалка твар,
която ми опразни джоба.
А Франсоа дьо ла Вакри92,
това съдебно протеже,
че не един човек затри —
от мен да наследи въже.
Щом той от своето чердже
на кон качи се, почна бясно
и пред жени, и пред мъже
да хули свети Гьорги гласно.
На следователя Лоран93
(ах, колко взорът му червен е —
баща му сигурно пиян
е съумял да го зачене!)
чифт гащи давам аз от мене…
Дали са чисти — е въпрос,
тъй както: где ли да се дене
човек, във всичко щом е бос?!
На моя съдник Жан Котар,
помагал ми във нищетата,
длъжник съм грош — дългът е стар
(виновна бе една позната!);
та тук е място за отплата:
видял душата му как литва
покой да търси в небесата,
написах следната молитва…