Гонитбата на Шута

21.Винделиар

Бях по-добре. Всички ми го казваха, дори и Шън. Не бях сигурна, че са прави, но беше твърде голямо усилие да споря с тях. Кожата ми беше престанала да се бели и вече нямах треска. Не треперех и можех да ходя, без да се олюлявам. Но ми беше трудно да слушам, особено ако говореше повече от един човек.

Пътуването беше станало по-трудно. И имаше повече напрежение между Дуалия и Елик. Трябваше да преминем една река и те похабиха почти цяла вечер в спорове къде да я преминем. За първи път виждах конфликт между тях. Имаха карта и стояха не при нашия огън, нито при този на халкидците, а между двата, и сочеха, и спореха. В едно село имаше сал. Дуалия твърдеше, че щяло да е прекалено трудно за Винделиар.

— Не само ще трябва да попречи на всички, които чакат да преминат, да си спомнят за нас, но трябва да замъгли и салджиите. Не веднъж, а три пъти, докато прехвърлим всички шейни и коне.

Имаше мост, който Дуалия предпочиташе, но за да стигнем до него трябваше да минем през голям град.

— Това е съвършеното място за засада — възрази Елик. — И щом не може да замъгли салджиите, как ще може да замъгли цял град?

— Минаваме посред нощ. Бързо през града, по моста и после бързо се измъкваме от тържището на другата страна.

Облегнах се на Шън. Цялата беше напрегната и се беше съсредоточила в подслушването. Омръзнали ми бяха приказките им и копнеех за тишина. Тишина и истинска храна. Ловът беше зле и от два дни ядяхме само овесена каша и от кафявата супа. Шейните бяха натоварени, конете впрегнати. Халкидците бяха на конете си и чакаха в строй. Луриките стояха до своите коне. Всички чакаха Елик и Дуалия да се разберат. Мостът тази нощ или салът утре? Беше ми все едно.

— Как са дошли от тази страна на реката? — попитах тихо Шън.

— Млъкни — сряза ме тя с глас, който чух само аз. Това ме накара да наостря слух и да чуя повече.

Говореше Дуалия. Виждах, че е изнервена. Ръцете ѝ бяха свити в юмруци, притиснати до гърдите ѝ.

— Салът е прекалено близо до Бъкип. Трябва да се прехвърлим бързо и да се махаме. Щом прехвърлим реката, можем да тръгнем през хълмовете…

— Ха, хълмовете! Ако не вървим по пътищата, шейните ще затънат в неотъпкания сняг — сопна се Елик. — Оставете шейните. Само ни бавят, откакто ги откраднахте.

— Но ще трябва да оставим и палатките…

— Ами оставете ги. — Елик сви рамене. — Без тях ще пътуваме по-бързо. Женското ви настояване за тези удобства ни забавя.

— Не гледай към тях — изсъска Шън в ухото ми.

Наистина се бях вторачила в тях. Обикновено не се караха дълго. Обикновено идваше Винделиар, усмихваше се и кимваше, а след това правехме каквото иска Дуалия. Присвих очи и се престорих, че дремя. Виждах безсилието на Дуалия. Тя погледна към нас и Шън се наведе напред и разбърка огъня.

Винделиар се приближи бавно. Усмихваше се както винаги. Спря до огъня ни и се огледа озадачено.

— Защо не сте на шейната? Не трябва ли да тръгваме скоро?

Вече се стъмваше. Обикновено по това време бяхме доста далече от дневния бивак.

Дуалия повиши глас и му отвърна:

— Да. Трябва да тръгваме много скоро. Имай търпение, Винделиар. Ела при мен да почакаме, докато Елик реши какво да направим.

За първи път наблюдавах внимателно и видях много ясно какво направи Винделиар. Усмихна се и се загърчи като дебело малко момченце, щом се доближи до Дуалия. Погледна Елик и му кривна глава. Елик се намръщи. Дуалия заговори тихо:

— Херцогът каза, че смята прехвърлянето ни със сала за твърде опасно за нас. Прекалено близо е до Бъкип. Но ако побързаме, казва, че можем да стигнем до моста тази нощ. И може би да преминем, и дори да сме в подножията преди слънцето да се е вдигнало много високо. А оттам — до Соларски пропад и кораба.

Елик се намръщи и изръмжа:

— Не казах това.

Дуалия тутакси взе да се извинява. Плесна с ръце и закима.

— Толкова съжалявам. Какво точно бяхте решили?

Той изглеждаше много доволен от смиреното ѝ държане.

— Реших, че трябва да минем по моста. Ако си стегнете мързеливците и ги накарате да яхнат конете, току-виж ще сме в подножията преди слънцето да се е вдигнало много високо.

— Разбира се — каза Дуалия. — Прав сте. Това е единственото разумно нещо. Лурики! По конете! Командир Елик каза да тръгваме. Одеса! Качвай веднага шайсим в шейната. Сула и Репин, товарете останалото! Командир Елик каза да тръгнем веднага.

Елик стоеше и се усмихваше доволно.

Сритаха сняг върху гаснещите огньове, а мен ме качиха бързо в шейната. Престорих се на отпаднала и луриките побързаха да ме предадат на грижите на Шън. Винделиар и Дуалия се качиха последни. Никога не бях виждала по-доволни хора от тях двамата.

Елик изрева заповедите си и потеглихме. Прошепнах на Шън:

— Видя ли?

Тя не ме разбра и каза:

— Да. Не сме далече от Бъкип. Тихо.

Когато доближихме речния град, Винделиар слезе от шейната, яхна коня си и отиде до Елик. А по-късно сутринта, когато най-сетне стигнахме гористия район на планинските подножия и направихме бивак, Елик се хвалеше на всички колко просто било.

— А сега сме на северната страна на река Бък, малко остава между нас и целта ни, само няколко градчета и хълмовете. Нали ви казах. Мостът беше най-добрият ни избор.

А Дуалия се усмихваше и кимаше съгласна.

Но дори да го бяха изхитрили с Винделиар да избере моста вместо сала, това все пак ни най-малко не улесни пътуването ни през хълмовете. Оказа се прав за шейните. Дуалия настояваше, че трябва на всяка цена да избягваме пътища, тъй че войниците и конете прокарваха пъртина за по-тежките животни, които теглеха шейната. Преминаването не беше леко и виждах как Елик се ядосва от това колко малко се придвижваме всяка нощ.

Двете с Шън имахме малко време да поговорим насаме.

— Споменаха за кораб — каза тя, когато клекнахме в храстите да се облекчим. — Това може да ни даде шанс да избягаме, дори и да трябва да скочим във водата. Каквото и да се случи, не бива да им позволим да ни откарат навътре в морето.

И аз се съгласих с това, но се зачудих дали наистина ще имаме удобна възможност да се измъкнем от похитителите си.

Бавно се възстановявах, но заради оскъдната храна, непрестанното пътуване и приспиващия студ имах чувството, че самите те са направили някаква болест. Една вечер, щом станахме да продължим пътуването си, се почувствах почти замаяна от глад за нещо по-питателно от кашата. Когато последвах Шън от палатката до огъня, заговорих лекомислено:

— Скоро ще умра, ако не получа истинско ядене.

Неколцина наблизо се обърнаха и се вторачиха в мен. Алария вдигна ръка и покри устата си. Пренебрегнах зяпачите. Както винаги, луриките бяха наклали два огъня, един за нас и един за войниците. Луриките вършеха цялата работа с готвенето, но нямаше общо ядене в края на дневната почивка. Винаги двама от тях носеха врящо котле с каша на войниците. Ние ядяхме отделно. Тази вечер войниците бяха убили нещо и го печаха над огъня. Техният огън беше по-близо до нашия, отколкото обикновено, защото поляната беше малка. Месото миришеше много хубаво в студения нощен въздух.

Внимателно и с това също, предупреди ме Вълкът Баща. Огледах се, намръщих се и попитах:

— Къде е Винделиар?

— Върви пред нас. Трябва да пътуваме по пътищата тази нощ. Ще минем през едно малко градче и той ни оглажда пътя — каза Дуалия.

Реших, че ми говори само с надеждата, че ще ме накара да ѝ кажа нещо в отговор. Рискувах. Подуших шумно и казах с въздишка:

— Месото мирише хубаво.

Дуалия присви устни.

— Парче от това месо би струвало повече, отколкото някой тук би искал да плати — отвърна ми кисело.

Не бях усетила, че войниците ни слушат. Един се изсмя грубо.

— За парче плът от жената от Бък ще ти дадем парче от тоя заек!

Всички се разсмяха. Шън беше седнала до мен. Присви се и сякаш стана съвсем малка. Обзе ме паника. Тя беше голямата, на която татко ми бе наредил да се грижи за мен. Но ако тя беше уплашена, колко по-ужасена трябваше да съм аз? Това ме изплаши още повече и някак си ме ядоса още повече също така. Станах.

— Не! — извиках на хилещите се мъже. — Това никога не се случва, в никое бъдеще, което виждам. Нито дори в онова, в което нейният скрит баща ви прави всичките на кървави парцали!

Олюлях се и щях да падна, ако Шън не ме беше уловила. Призляваше ми. Бях отдала къс от силата си. Не бях искала да споделя този сън. Все още ми изглеждаше безсмислен. В съня те не бяха хора, а флагове, провиснали на дрипави парцали от въже за сушене, и от тях капеше кръв. Не знаех защо споменах за скрит баща.

— Шайсим!

В гласа на Дуалия имаше стъписване. Извърнах се към нея. Вгледах се в изпълнените ѝ с укор очи и се опитах да се престоря на малко детенце, хванато в пакост.

— Шайсим, не е редно да разказваме сънищата си пред всички. Сънищата са скъпоценни и лични неща, нашите жалони към многото пътеки, които съществуват. Изборът между пътеките изисква огромно знание. Когато стигнем в Клерес, ще научиш много неща. Едно от най-важните неща е да записваш сънищата си сама и тайно или само с писар, избран от теб.

— Клерес ли? — Старият войник, Елик, беше дошъл и стоеше зад Дуалия. Коремът му издуваше елека му. На светлината на огъня очите му бяха бледи като сняг на стъмване. — След като се качим на кораба, тръгваме за Халкида и залива Ботър. Така се разбрахме.

— Разбира се — съгласи се Дуалия спокойно. Колкото и да беше пълна, се надигна изящно и застана до него. Не искаше да му позволи да се извисява над нея ли?

— И няма да търпя зли прокоби за мен и хората ми. Не и от едно побъркано пале като него.

— Момчето нямаше предвид нищо лошо. Няма нужда да се притесняваш.

Той ѝ се усмихна, самоуверена усмивка на зъл старец.

— Изобщо не се притеснявам.

После, най-неочаквано, ме ритна в гърдите. Изхвърчах от дървото, на което седях, и тупнах в снега. Ударът ми изкара въздуха. Лежах задъхана. Шън скочи — да побегне, мисля, — но той я перна с опакото на ръката си през лицето и я събори сред рояка лурики, които се бяха вдигнали като птици, запърхали да ни се притекат на помощ. Очаквах да се нахвърлят върху водача на войниците, да се скупчат отгоре му и да го затиснат, както бяха направили с красивия изнасилвач. Но те само хванаха Шън и я отмъкнаха настрани.

Усетих как страхът на Дуалия се надигна. В миг на прозрение осъзнах, че момчето-мъгла е далече от лагера и казва на хората, че не трябва да забележат, когато минем през селото им през нощта. Винделиар не беше тук, за да упражни силата си над командир Елик, тъй че Дуалия стоеше сама срещу него. Одеса заобиколи дървото и ме прихвана под мишниците. Задърпа ме назад през снега, докато Дуалия говореше. Изглеждаше спокойна. Никой ли друг не можеше да усети страха, забушувал в нея?

— Той е просто момче и вика по момчешки, когато е сърдит или уплашен. Не си ли бил и ти момче?

Той я изгледа мрачно, без изобщо да се трогне.

— Бях някога. Бях момче, когато видях как баща ми удуши по-големия ми брат затова, че не му показва почит. Бях умно момче. Само един урок ми трябваше, за да си науча мястото.

Одеса ме беше издърпала на крака. Стоеше зад мен и ме беше прегърнала. Още не можех да си поема дъх. Когато командир Елик изпъна ноктестия си пръст към мен, изоставих всякаква мисъл да вдишам.

— Учи се. Или мри. Не ме интересува с какво име те наричат, момченце, или на колко те оценяват. Смири го тоя език, или ти и курвата дето се грижи за теб ще ви хвърля на хората ми.

Обърна се и закрачи към другия огън.

Най-сетне вкарах въздух в дробовете си. Отчаяно ми се искаше да изпикая страха си.

А Дуалия извика дръзко след него:

— Не това е споразумението ни, командир Елик. Ако това момче пострада по какъвто и да било начин, няма да бъдем задължени да ви платим, щом стигнем в залива Ботър. Онзи, който държи златото, няма да ви го даде, ако не съм жива да му го кажа. А ако момчето пострада, докато стигнем там, няма да му кажа да ви плати.

Тонът ѝ беше твърд, но благоразумен. На друг човек може би щеше да подейства. Но когато Елик се обърна към нея с озверяло лице, изведнъж разбрах, че не бе трябвало да споменава за пари, сякаш парите могат да го озаптят. Този мъж не жадуваше за пари.

— Има не един начин да обърна теб, белокожите ти слуги и скъпоценното ти момче в злато. Няма нужда дори да чакам да стигнем до залива Ботър. Все още има търговци на роби във всяко пристанище в Халкида. — Обърна се към зяпналите лурики и заговори презрително: — Хубавите ви бели коне може да ми донесат по-добра цена от малокръвните ти слугинчета и хилави мъже.

Дуалия пребледня и се вцепени.

Високият му глас изпълни нощта:

— Аз съм халкидец и командир и лорд не по рождение, а заради здравата ми десница. Не ме командват хленчещи жени, нито ще ме уплашат шептящи жрици. Правя каквото смятам за най-добро за себе си и за мъжете, които са ми се заклели.

Дуалия се овладя. Луриките ѝ се бяха скупчили като стадо овце, всеки се мъчеше да скрие зад някой друг. Одеса все така ме държеше пред себе си. Защитаваше ме храбро или ме използваше като щит? Шън се беше съвзела. Стоеше сама и отделно от луриките и гледаше свирепо халкидците. Приготвих се да побягна.

Спокойствие. Запази спокойствие като ловец и слушай.

Отпуснах се. Дуалия овладя страха си и заговори отново на Елик. Луда ли беше? Или беше толкова свикнала да заповядва, че не разбираше слабостта на позицията си?

— Твоите мъже са ти се заклели. Обет са ти дали, значи? Врекли са се, точно както ти ми даде думата си, когато направихме сделката. И вярваш в обещанията им, след като ти не зачиташ собственото си? Даде ви се щедър аванс, за да не се налага да плячкосвате. Но плячкосвате въпреки заповедта ми. Обещахте, че няма да има никакво насилие извън неизбежното. Но имаше. Глупаво разрушение, трошене на врати и убийства. Оставяне на следи от преминаването ни, които нямаше нужда да се оставят. Убиване извън наложителното. Безсмислено и безполезно насилие.

Елик я зяпна. След това отметна глава и се разсмя и за миг го видях такъв, какъвто можеше да е бил в младостта си, див и безразсъден.

— Безполезно насилие? — повтори той. Грубият му смях прокънтя отново. Хората му идваха, по двама и по трима, и заставаха наоколо да гледат. Развеселени като него. Разбрах, че представлението му е всъщност за тях. — Тук говори жена, която нищо не знае за истинското си предназначение на света. Но да ти кажа, сигурен съм, че хората ми намират ония жени там за доста полезни.

— Ти наруши думата си пред мен! — Дуалия се помъчи да вложи в гласа си увереност и укор. Но прозвуча като хленчещо дете.

Той кривна глава и я изгледа и видях на лицето му, че тя е станала още по-безсилна в очите му. Толкова незначителна, че си направи труда да ѝ обясни света.

— Един мъж има думата си. И може да даде думата си на друг мъж, защото и двамата знаят какво означава това. Защото един мъж има чест и да наруши думата си пред друг мъж означава да опетни честта си. Нарушаването на думата на един мъж заслужава смърт. Но всички знаят, че една жена не може да даде думата си на никого, защото жените нямат чест. Жените обещават, а после казват: „Ама не разбрах, не го мислех по този начин, мислех, че ония думи значат нещо друго.“ Тъй че думата на една жена е без стойност. Тя може да я наруши и винаги го прави, защото няма чест, която да опетни. — Изсумтя презрително. — Дори не си заслужава да убиеш жена, която нарушава думата си, защото така правят жените.

Дуалия го гледаше зяпнала и онемяла. Съжалявах я и се страхувах за всички нас. Дори аз, едно дете, знаех, че такива са нравите на халкидците. Всеки свитък, който бях прочела за тях, всеки път, когато татко ми бе споменавал за тях, те бяха тези, които винаги намираха начин да нарушат думата си. Правеха деца на слугите си и след това продаваха в робство собствените си рожби. Как можеше да не е знаела с какви хора се е спазарила? Луриките се трупаха зад нас, бледо отражение на войниците зад Елик — мъжете му стояха разкрачени и нащрек, с ръце на кръста или скръстени на гърдите. А луриките се свиваха един в друг и си шепнеха като вятър, тръпнещ в трепетликите. Дуалия сякаш бе изчерпала думите си.

— Как бих могъл да разменя обещание с тебе? Ще дам мъжката си дума, мъжката си честна дума, в замяна на какво? Мисълта, която си таила в глупавата си главичка за онзи момент? — Изсмя се презрително. — Разбираш ли изобщо какви глупости говориш? — Поклати глава. — Водиш ни по този дълъг път, все по-навътре в опасността, и за какво? Не за съкровище, пари или хубава стока. За едно момченце и неговата слугиня. Мъжете ми ме следват и в замяна взимат дял от всичко, което взема аз. А какво можахме да вземем оттам? Малко мърсуване за войниците ми. Няколко хубави меча. Малко пушено месо и солена риба. Няколко коня. Мъжете ми се присмиват на набега ти! Това не е добре, защото вече се съмняват защо дойдоха толкова далеко, в такава опасна територия, за толкова малко плячка. И почват да се съмняват в мен. И какво трябва да правим сега, когато сме толкова дълбоко във вражеска територия? Мотаем се и избягваме пътищата и селата, така че едно пътуване, което трябваше да трае само няколко дни, се проточва към месец.

— И сега момчето смее да ми се подиграва! Защо? Защо няма никаква почит? Може би ме смята за глупав, какъвто искаш да ме изкараш ти. Но аз не съм глупак. Мислил съм го, и съм го мислил много. Не съм мъж, когото ще го управлява жена. Не съм мъж, когото ще купят със злато и ще го командват като прост наемник. Мъж съм, който заповядва, който ще поеме задача и ще я изпълни така, както той сметне за най-добре. И все пак толкова пъти се подчинявах на волята ти. Не го разбирам. Винаги отстъпвам пред волята ти. Защо? Мисля, че го отгатнах. — Изпъна обвинително пръст към нея. — Знам ти магията, жено. Онова бледно момченце, което държиш до себе си, онова, дето говори все едно че е момиче. Той прави нещо, нали? Пращаш го напред през града и минаваме, и никой не се обръща да ни погледне, докато минаваме. Хубав номер е това, много добър номер. Възхищавах му се. Докато не ми хрумна, че върти същия номер и на мен. Нали?

Аз щях да излъжа. Щях да го погледна изумена и след това да настоя да обясни. Тя зяпна като риба. После едва промълви:

— Така не става.

— Нима? — попита я той хладно.

Звук. Всички глави се обърнаха натам, дори моята. Идваха коне. Винделиар се връщаше с ескорта си. Дуалия направи втората си грешка. В очите ѝ блесна надежда.

Елик го разчете ясно като мен. Усмихна се с най-жестоката усмивка, каквато бях виждала.

— Не. Ето как ще стане. — Обърна се към хората си. Бяха се струпали зад него, с нетърпението на хрътки. — Идете ги посрещнете. Спрете ги. Задръжте Винделиар. Кажете му, че знаем номерата му. Кажете му, че сме изумени и смятаме, че той е чудесен. Напомпайте суетата му, както бихте угодили на себе си! — Изсмя се грубо, и другите също. — Кажете му, че тази жена ви е поръчала да му заповядате да не използва повече номерата си върху нас, защото пътеката му вече лежи с нашата. Отведете го в нашите палатки и го дръжте там. Дайте му всяко хубаво нещо, което имаме. Хвалете го. Тупайте го по рамото, накарайте го да се почувства вече мъж. Но бъдете нащрек. Ако усетите, че решимостта ви отслабва, убийте го.

— Но се постарайте да не се стигне до това. Много е полезен. Струва повече злато, отколкото може да ни предложи тази стара курва. Той е истинската плячка, която ще отнесем у дома. — Насочи отново вниманието си към Дуалия. — По-полезен е дори от жена, готова да я изнасилят.