Гонитбата на Шута

24.Пътищата се разделят

Всичко се промени, откакто Елик взе Винделиар под своя власт. Не бях сигурна защо, освен че му доставяше удоволствие страданието, което това причиняваше на луриките на Дуалия. В нощта, когато той плени момчето-мъгла и го задържа в своя лагер, не натоварихме шейните, всъщност изобщо не пътувахме. Елик не ни каза нищо и ни остави да чакаме.

Елик отиде при войниците си и Винделиар. Седнаха да ядат. Войниците ги обкръжиха в плътен кръг така, че да не можем да виждаме какво става. Лингстра Дуалия стоеше с гръб към нашия огън и се взираше натам, но не се намеси. Елик говореше тихо. Чухме как каза нещо и как после Винделиар се опита да му отвърне. Отначало Елик говореше добродушно, после сериозно, а накрая ядосано. После чухме как Винделиар захлипа, гласът му стана по-висок и тънък, но не можах да чуя какво им каза. Чух обаче нещо, което да ме накара да мисля, че са го ударили. От време на време мъжете избухваха в груб смях. Ръцете на Дуалия мачкаха полите ѝ, но тя не проговаряше на никого от нас. Двама от мъжете на Елик стояха близо до нашия огън и я наблюдаваха. Веднъж, когато тя направи две стъпки към тях, единият извади меча си. Усмихваше се, докато го правеше, подканвайки я да се доближи. Тя спря и когато се върна към огъня ни, двамата се засмяха.

Беше много дълга нощ. Когато дойде утрото, тя сигурно си мислеше, че може би ще ни върнат Винделиар. Не го върнаха. Половината войници отидоха при походните си постели, но другите сложиха още дърва в огъня и продължиха да пазят човека-мъгла. Когато стана ясно, че Елик си е легнал да спи, тя се обърна към нас и каза сърдито:

— Лягайте си. Тази нощ ще пътуваме и трябва да сте отпочинали.

Но малцина от нас спаха. Преди зимното слънце да стигне зенита бяхме будни и обикаляхме нервно из лагера. Елик стана и видяхме, че смениха охраната около Винделиар, както и двамата мъже, които наблюдаваха нашия бивак. Бледите Слуги се стараеха да не се вторачват в тях. Никой нямаше желание да привлича вниманието им. Все пак се опитвахме да чуем какво заповядва Елик на хората си.

— Задръжте ги тук — чух да казва Елик, докато се качваше на коня си. — Когато се върна, искам да заваря всичко точно както съм го оставил.

Тревогата на Дуалия се усили, когато Елик заповяда да оседлаят още един кон за Винделиар. Гледахме със страх, докато се отдалечаваха, последвани от четирима халкидци. Яздеха към градчето посред бял ден.

Мисля, че това беше най-страшният ден, защото Елик беше далече от нас, а войниците му бяха останали да ни пазят. И, о, как само ни пазеха! Хвърляха ни ко̀си погледи, подсмихваха се, сочеха луриките и показваха с ръце големината на гърдите на някоя или задника на друга. Не ни говореха, нито докосваха някоя, но това някак си правеше докосването на погледите им и промърморените им думи още по-заплашителни.

Но спазиха наложената им от Елик дисциплина. Беше им казал да не ни закачат, „засега“, и не го правеха. Все пак ужасяващото напрежение да знаеш, че във всеки момент той би могъл да отмени или да промени тази заповед, висеше над всички. През целия следобед луриките шетаха по задачите си свели глави и очите им непрекъснато шареха насам-натам да видят какво правят войниците в съседния бивак. Чух ги да си шепнат: „Това изобщо не е видяно, никога не е било предсказано! Как може да бъде?“ Ровеха из запаметени писания, цитираха си пасажи, опитваха се да ги изтълкуват по нов начин, така че да могат да си повярват, че това, което се случва, по някакъв начин е било предсказано. Дуалия, струваше ми се, прекъсваше тези разговори колкото може по-често, като заповядваше на Слугите да стопят сняг за вода или да донесат още дърва за огъня. Те ѝ се подчиняваха, пръсваха се по двама и по трима за безопасност и, мисля, за да могат да продължат да си шепнат.

Докато Дуалия се мъчеше да поддържа лагера ни оживен, хората на Елик си седяха и обсъждаха жените все едно са коне за продан. Мъжете в групата ни бяха не по-малко изнервени: чудеха се дали Дуалия ще им заповяда да ни защитят. Никой от тях не беше боец. Всички бяха от онзи сорт хора, които мислех за писари: пълни със знание и идеи, но крехки като върбови клонки и безкръвни като риби. Можеха да ловуват достатъчно добре, за да имаме храна на шиша над огъня, и Дуалия им заповяда да идат да ловуват. Кръвта ми изстина, когато видях как няколко от войниците се надигнаха и се повлякоха след тях, злобно ухилени.

Чакахме около огъня премръзнали — пламъците изобщо не можеха да ни стоплят. Най-сетне ловците се върнаха с два мършави заека. Войниците не им бяха направили нищо, но вървели след тях и говорели какво щели им направят достатъчно високо, за да ги чуят.

Изчаках колкото можах, но най-сетне трябваше да се облекча. Отидох при Шън, която беше много притеснена и в същото отчаяно положение. Отидохме заедно, като се озъртахме през рамо, докато намерим малко по-закътано място. Все още се преструвах, че пишкам изправена, преди да отида до нея и да клекна в снега. Ставах все по-добра в това. Вече не си напикавах ботушите отзад. Тъкмо бяхме свършили и се изправяхме, когато една сянка наблизо се раздвижи. Шън насмалко да изпищи.

— Недей — чухме глас, по-скоро молба, отколкото заповед. Обърнах се и видях младия войник, който беше гледал Шън с обожание, откакто бяхме тръгнали от Върбов лес. Продължи кротко и тихо: — Просто исках да ти кажа, че ще те защитя. По-скоро ще умра, отколкото да позволя някой да те нарани. Или нея.

— Благодаря ти — казах също толкова тихо; искаше ми се да повярвам, че говори на мен, а не на Шън.

Не можах да разгадая погледа в очите му в сумрака, но видях усмивката му.

— И няма да издам тайната ти — каза той и след това се отдалечи.

Постояхме известно време на място, преди предпазливо да се приближим към горичката. Нямаше никого.

— Говорил ми е и преди — каза Шън. Погледнах я изумено. — Много от войниците ми говорят. — Загледа се в тъмното след младия войник. — Той обаче е единственият, който ми е казвал нещо мило.

— Ти вярваш ли му? На това, което каза?

Тя ме погледна.

— Че ще ни защити ли? Един срещу толкова много? Не може. Но това, че мисли, че може да му се наложи да ни защити от приятелите си, ми подсказва, че предстои нещо лошо.

— То си е ясно — отвърнах.

Тръгнахме обратно към лагера. Исках да хвана ръката ѝ, да се държа за някого, но знаех, че тя няма да го приеме добре.

Елик и хората му се върнаха, когато вече се смрачаваше. Дуалия изпъшка от облекчение, като видя, че Винделиар е с тях и изглежда непокътнат. Дисагите на всички коне бяха издути и спътниците на Елик се смееха и завикаха на приятелите си още преди да стигнат до огъня.

— Плячкосахме цял град посред бял ден и жива душа не разбра! — извика един и това накара мъжете около огньовете да наскачат, за да видят какво са донесли.

Извадиха от дисагите бутилки вино и храна — бутове шунка и самуни хляб, поръсени със стафиди и омесени с подправки, солена риба и сушени ябълки.

— Посред бял ден! — викна един от мъжете, а друг, докато развяваше във въздуха дебела топла дреха, добави:

— Смъкнах я от нея, докато тя стоеше като крава, чакаща да я издоят! Поопипах я, обаче нямаше време за нещо повече! А когато се отдалечих, мъжът ѝ я хвана под мишница и си тръгнаха през града, без дори да погледнат назад!

Дуалия зяпна от ужас. Помислих, че е заради казаното от мъжа, но после проследих погледа ѝ. Винделиар седеше на коня си до ухиления Елик. Усмихваше се колебливо, с перлен наниз около врата и кожена шапка на главата. Шал с ярки шарки загръщаше шията му, а ръцете му бяха в ръкавици от червена кожа с пискюли. Един от мъжете, които бяха яздили с него, го плесна по бедрото и му каза:

— Това е само началото!

Усмивката на Винделиар се разшири и стана по-уверена.

Мисля, че това сломи решимостта на Дуалия.

— Винделиар! Помни пътеката! Не се отклонявай от това, което е видяно! — извика му тя.

Елик подкара коня си право към нея, бутна я назад и тя залитна и едва не падна в огъня.

— Мой е вече! Не му говори!

Но усмивката на пълничкото лице на Винделиар бе угаснала и той гледаше ужасѐн как Елик се наведе, за да зашлеви Дуалия. Тя не помръдна от мястото си и понесе удара. Кураж? Или пък се страхуваше от по-лошо, ако го избегне?

Елик впи поглед в нея и тя наведе очи. После Елик подкара обратно към огъня на халкидците и заяви високо:

— Тази нощ пируваме! А утре — ново изпитание на способностите на чудесния ни приятел!

Някои от Слугите гледаха с тъжни и гладни очи към лагера на войниците. Щом Елик слезе от коня си, мъжете му предложиха най-доброто от плячката. Известно време слисаният Винделиар гледаше към нашия бивак като куче, закопняло да се върне в познатия си кучкарник. После хората на Елик го наобиколиха, дадоха му вино и козунак. Един го прегърна свойски. Спомних си един сън, който бях имала, за просяк, повлечен и удавен във въртоп от скъпоценности и храна.

Мраз се надигна в мен. Никой от тях не беше провидял това. Но аз бях. Само аз.

Не разбирах как е възможно това, но съзнавах, че трябва да го разбера. Имаше голяма опасност в това, че не разбирах сънищата си. Аз бях единствената, която можеше да сграбчи кормилото и да насочи лодката, но не знаех как.

Шшт, заповяда ми строго Вълкът Баща. Не казвай нищо. Не и на тези хора.

Трябва да знам.

Не. Не трябва да си това. Поеми си дъх. Вдишай сега, подуши миризмите на сега. Бъди нащрек за опасността, която е сега. И никога няма да ти се наложи да се боиш за утрешната опасност. Имаше категоричност в предупреждението му, сякаш знаеше твърде добре смисъла му. Потиснах въпросите, които ме глождеха, и се отворих за всичко, което ставаше около нас.

— Поне не са направили нещо по-лошо освен да вземат дрехата ѝ — каза тихо Одеса.

Дуалия, която седеше унило до огъня, предположи причината за това.

— Докато не разберат границите на силата на Винделиар, няма да рискуват да се поставят в положение, в което целият град би могъл изведнъж да се обърне срещу тях. Но докато ограбват разни търговци, ние седим тук, открити за всеки, който може да реши да мине през тази ивица дървета. Вече сме видими. Всичко може да ни сполети.

— Всичко ли? — попита Одеса, сякаш самото понятие я озадачаваше.

— Да. Всичко. Толкова сме далече от пътеката, не знам как да се върнем на нея. Не знам дали трябва да действаме, или да се надяваме, че пътеката сама ще ни върне. Всичко, което направим, може да ни отклони от правилния избор.

Одеса кимна, почти страстно.

— Така ни учиха в школата. „Вярвай в пътя на Белия пророк. Избягвай крайни действия. Само Пророкът чрез неговия Катализатор може най-добре да насочи бъдещето.“ Но когато сме толкова далече от пътеката, все още ли е вярно това?

— Така трябва да вярваме — отвърна Дуалия, но според мен неуверено. Луриките се бяха скупчили около нея като стадо овце, струпали се около своя пастир. В ума ми се върна споменът за един мрачен сън. Стиснах зъби, с чувството, че едва сдържам черна жлъч, вместо звуци, докато думите от съня отекваха в главата ми. „Овцете са се пръснали от зъбите на вятъра, докато пастирът бяга с малкото вълче.“

Някой извика високо от другия огън:

— Защо? Защо не? За празненство! За онези от нас, които останахме тук и чакахме, докато вие изпитвахте момчето в града.

— Те са мои — отвърна Елик, но в строгите му думи звучеше добродушно веселие. — Когато ги разменим за пари, бъдете сигурни, че ще получите полагащия ви се дял. Лъгал ли съм ви някога за дължимото?

— Не, но…

Говореше красивият изнасилвач. На светлината на огъня носът и страните му бяха зачервени, не само от студа. Бяха пили откраднатото вино. Успях да зърна Винделиар. Седеше в снега с глуповата усмивка.

— Всичко е по негова вина — каза Дуалия с отровно горчив глас. Помислих, че говори за Елик, но тя се взираше невиждащо в помръкналата гора. — Той ни причини това. Не можа да се задоволи с ролята, която му беше дадена. Отнасяха се с него добре. Нямаше никаква причина да бяга, да си избере сам Катализатор, да унищожи пътеката със своята упоритост. Чувствам влиянието му в това. Как е възможно, не знам. Но съм сигурна, че е така, и проклинам името му…

— Тогава ни задели две-три! — предложи дръзко Хоген. — Една няма да направи толкова голяма дупка в кесията ти, командире!

Помислих, че Елик ще се разгневи на това искане, но може би беше поомекнал от виното и от радостта си от плячката за този ден.

— Командире? Не. Херцог. Херцог ще съм отново, с това момченце на каишката ми. Така ме наричайте отсега нататък!

При това изявление няколко от хората му завикаха одобрително.

Дали Хоген прецени, че е омекнал от виното и успеха? Поклони се на Елик и заговори с изящен тон:

— Херцог Елик, ваша светлост, ние, най-верните ви поданици, ви молим за щедро благодеяние. Не бихте ли ни отстъпили едно парче от вашата женска плът, за да се позабавляваме в тази студена нощ?

Всички избухнаха в смях и весели викове. Херцог Елик също се включи. Плесна здраво Хоген по гърба и заговори високо и ясно:

— Хоген, знам те добре. Една изобщо няма да ти стигне. А докато всички приключите с една, нищо няма да остане за пазара!

— Тогава дай ни две! — предложи дръзко Хоген и трима-четирима извикаха одобрително.

Усетих как Шън до мен се вцепени. Сложи ръка на рамото ми. Стискането ѝ беше като птичи нокти. Наведе се и каза на ухото ми:

— Хайде, Пчеличке. Сигурно си уморена. Да отидем да си легнем.

И ме дръпна да стана. Около нас луриките се свиваха около огъня с извърнати към другия огън очи.

— Не можем ли да избягаме? — прошепна една. — Ако се пръснем из гората, някои от нас може и да се спасят?

— Не правете нищо — изсъска Дуалия. — Нищо.

Но Шън не обърна внимание на думите ѝ. Поведе ме тихо извън кръга светлина. В ужаса си луриките сякаш не забелязаха, че тръгваме. Но Дуалия забеляза. Погледна ни, но не направи нищо, сякаш искаше да избягаме.

Спряла бях да следя разговора от другия огън, но грубият смях, който чух, беше по-скоро плашещ, отколкото весел. Елик извиси глас и каза почти добродушно:

— О, добре, Хоген. Всички знаем, че мозъкът ти спира да работи, когато пишката ти копнее да се топне. Ще ти дам една. Само една. Избрана специално за тебе. Хайде, поданици! Последвайте херцога си.

Изсумтях и спрях. Шън също спря. Погледнах назад. Бях ужасена, но трябваше да видя какво става. Ръката на Шън ме стисна още по-силно, но вече не ме теглеше. Мисля, че изпитваше същото парализиращо любопитство. Същия страх и ужас.

Елик тръгна към огъня ни с широка пиянска усмивка на изпъстреното с белези старческо лице. Ръката му беше на рамото на Хоген, все едно го буташе напред, но мисля, че по-скоро се подпираше на него, докато залиташе през снега. Изнасилвачът беше красив: златната му коса блестеше на светлината на огъня; усмихваше се; зъбите му бяха равни и бели. Толкова красив и толкова жесток. Луриките станаха, щом Елик се приближи, и се отдръпнаха, но не далече. Струпаха се около Дуалия, сякаш тя щеше да ги защити. Знаех, че няма да го направи.

— Не правете нищо — предупреди ги тя строго, щом Елик се доближи. Мъжете му се струпаха зад него и красивия насилник, зли, със зяпнали усти като на задъхани от бяг псета. Устата на Хоген бе широко отворена и влажна, беше се хванал за чатала с лявата си ръка, сякаш едва можеше да се сдържи. Светлите му очи шареха по луриките като очи на просяче, зяпнало сладкиши на сергия. Белите стояха замръзнали като зайци. Шън простена тихо и гърлено. Сви се и я оставих да ме издърпа няколко крачки встрани към рехавото укритие на няколко върби.

— Ето я и нея! Ето я хубавицата за теб, Хоген!

И Елик посочи едно крехко момиче с бледо като луната лице. То проплака тихо и се присви към Дуалия. Дуалия не направи нищичко. Взираше се в Хоген и Елик, без да издаде и звук. В последния момент ръката на Елик се измести встрани и той сграбчи Одеса за предницата на палтото и я издърпа от групата все едно просто беше избрал прасенце за шиша. Устата ѝ провисна и грозноватото ѝ лице се сгърчи, щом Елик я издърпа напред под насмешливите викове на мъжете и разочарованото ръмжене на Хоген.

— Тая е грозна като кучи задник. Не я искам!

Всички зареваха от смях. Елик се смя, докато лицето му стана яркочервено, след което изхъхри задъхано:

— Курът ти няма очи! Ще стане за теб. Бездруго нищо няма да донесе на пазара!

Одеса се беше смъкнала на колене, държеше я само хватката на жилавия старец. Елик беше по-силен, отколкото изглеждаше. Вдигна я рязко и я блъсна към Хоген толкова силно, че да я хване в прегръдката си или да падне.

— Взимай я, куче! — Всякакъв хумор изведнъж изчезна от гласа му и той продължи свирепо: — И помни тази нощ добре, когато приспадна цената ѝ от дяла ти в плячката ни. Не мисли, че можеш да ми скимтиш и да се пазариш, момченце. Аз правя сделките. И тази мръсна дрипа е това, което получаваш тази нощ от мен.

Хоген зяпна командира си. Одеса се беше съвзела, колкото да се бори вяло, ръцете ѝ тупаха немощно по гърдите му. Лицето на Хоген беше потъмняло от гняв, но щом срещна погледа на Елик, той наведе очи.

— Глупава кучка — каза презрително и помислих, че ще захвърли Одеса при другите лурики. Но той само я хвана по-здраво, стисна я с една ръка за гърлото и я повлече след себе си. Другите войници, смълчани за малко от мъмренето на командира, тръгнаха след него с викове и облози кой да е следващият.

Дуалия не направи нищо. Луриките се свиваха зад нея като овце. Чудех се дали всяка от тях тайно не се радва, че вълците са отвлекли Одеса, а не нея.

Не вълци. Вълците ядат, когато са гладни. Не насилват.

Съжалявам. Усещах, че съм обидила Бащата Вълк.

— Хайде. — Шън ме издърпа иззад отрупания със сняг храст. — Няма да спрат с нея. Трябва да бягаме!

— Но нямаме нищо…

От другия бивак се чуваха писъци. Мъжете се подиграваха с Одеса и пищяха като нея. Ръката на Шън, стиснала ме за рамото, затрепери.

— Имаме живота си — прошепна тя сърдито. — С него бягаме.

Едва си поемаше дъх. Беше ужасена. И се опитваше да ме спаси.

Не можех да откъсна очи от скупчените лурики.

— Елик! — извика изведнъж гневно Дуалия. — Имаме договор! Ти ни даде думата си! Не може да правиш това!

— Това е… глупаво — каза Шън разтреперано. — Трябва да бягаме. Трябва да се измъкнем. Те ще я убият. И тогава няма да има нищо между тях и нас.

— Да. — Слушах Бащата Вълк и говорех: — Не трябва да оставяме прясна диря. Движим се там, където снегът вече е отъпкан. Отдалечаваме се колкото може от лагера, докато те са залисани. Намираме сушина, място под някой бор, чиито клони са натежали от сняг и огънати надолу, но земята около дънера е почти чиста. И се скриваме там.

Хванах я за китката и изведнъж аз започнах да я водя, далече от Дуалия и парализираните ѝ лурики, далече от лагерните огньове и в тъмното. Писъците на Одеса бяха секнали. Отказах да се чудя защо. Движехме се крадешком. Шън не говореше. Просто ме следваше. Отведох я до пъртината, която конете и шейните бяха проправили през снега. И двете бяхме задъхани от страх. Гората бе черна, снегът беше бял. Видях диря от дивеч, пресичаща пътя ни. Завихме по нея и оставихме зад себе си дирята на конете и плазовете. Вървяхме навели глави под ниско надвиснали отрупани със сняг клони.

— Не докосвай клоните. Не бива да пада сняг — предупредих я. На едно възвишение вляво видях горичка ели. — Насам — прошепнах ѝ. Тръгнах първа, проправях пътека през дълбокия сняг. Оставях следи. Не можехме да го избегнем.

Снегът е по-плитък в по-дълбоката гора. Продължавай, кутре. Не се крий, докато не си твърде уморено да бягаш повече.

Кимнах и се опитах да тръгна по-бързо. Снегът сякаш се вкопчваше в ботушите ми, а Шън вдигаше твърде много шум. Щяха да ни чуят. Щяха да ни хванат.

И тогава чух писъка на Дуалия. Не беше пронизителен, беше хриплив. И пълен с ужас. Изпищя отново, а след това извика:

— Винделиар! Върни се при нас! Винде… — И гласът ѝ секна, бързо като факла, угасена в снега.

Чух изплашени гласове. Хор от гласове, някои пронизителни. Питащи гласове, като пилци, събудени посред нощ. Луриките.

— Да бягаме. Веднага!

— Какво ѝ правят?

— Винделиар! Той трябва да ни помогне!

Зад нас в нощта чух как гласът на Дуалия отново се извиси в отчаян задавен вик.

— Това не трябва да се случи! Това не трябва да бъде! Накарай го да спре, Винделиар! Това е единственият ти шанс да се върнеш на вярната пътека. Забрави какво ти каза Елик! Не е истина! Забрави Елик! — После, с отчаяно хриплив глас: — Винделиар, спаси ме! Накарай ги да спрат!

После нещо друго проряза нощта като писък. Не беше звук. Нарани ме, когато го чух. Призля ми от него. Страх потече във въздуха и се просмука в мен. Бях толкова ужасена, че спрях. Шън замръзна. Опитах се да заговоря, да ѝ кажа, че трябва да се отдалечим още, но гласът не излизаше от устата ми. Краката ми не искаха да ме държат. Свлякох се в снега и Шън падна върху мен. Мъртва тишина изпълни леса. Нощна птица не се обади, жива твар не издаде звук. Беше толкова затихнало, че чувах пращенето на дървата в огньовете.

След което последва самотен пронизителен вик:

— Бягайте!

И дрезгави мъжки викове:

— Дръжте ги! Не ги оставяйте да откраднат конете!

— Убийте ги! Убийте ги всичките! Предатели!

— Спрете ги! Не ги оставяйте да стигнат до селото!

— Кучки! Мръсници!

И след това нощта се изпълни със звуци. Писъци, викове. Мъжки ревове. Изръмжани заповеди. Изкрещени молби.

Шън ме задърпа да стана.

— Бягай — проплака и аз се опитах. Краката ми бяха омекнали.

Шън ме повлече през снега.

Побягнахме далече от писъците и в тъмното.