28.Отзвуци

Опустошенията на този дракон са точно толкова бедствени, колкото ако сме изправени пред нашествие на армия. Тя била „малка“, казват ми, според драконовите мерки, но въпреки това гладът ѝ изглежда неутолим. Пастирите не смеят да изкарат стадата си по по-високите летни пасища, защото дори с мъже и кучета, които да ги пазят, драконът се спуска и взима каквото му хареса. Добитък и овце умират колкото от ноктите ѝ, толкова и в главоломния си бяг. Най-породистите стада добитък и коне бяха за известно време в безопасност, пазени в обори и конюшни, но дори това вече не е така. Има вече три донесения, че драконът с ноктестите си крака и пердашещата си опашка разрушава постройки, за да се добере до добитъка вътре.

Дали домове и хора ще са следващите? Положението е нетърпимо. Като крал, вие трябва да предложите някакво решение, все едно дали ще е договаряне или военен отговор. Има слухове, че котериите на Умението са способни да общуват с дракони. Моите пастири и земеделци, които са били достатъчно смели да стоят на място и или да предложат на този дракон избрано животно, или да я заплашат, са пренебрегвани. Най-малкото, не можете ли да изпратите една котерия да се опита да вразуми това същество?

От херцога на Фароу до крал Предан

Стоях все едно бях станал парче лед.

— Какво имаш предвид? — успях да изрека най-после, но знаех какво има предвид. Колкото и невъзможно да изглеждаше, имаше само едно обяснение.

— Като вас — каза тя. — Влязоха в един камък, като вас. И взеха Пчеличка. Усетих как светът спря. Ушите ми кънтяха.

— Какъв камък? Къде? — Не можех да намеря достатъчно въздух в дробовете си и въпросите излязоха на шепот.

Шайн примига. Заговори тихо и объркано:

— Те ни изхитриха. Халкидецът, който изглеждаше добър. Той ни намери и ни върна при Дуалия. И при Винделиар, и още няколко други. Криеха се, защото наблизо имаше халкидци. Щом ни видя, тя ни накара всички да се хванем за ръце. — Изведнъж се намръщи. — Все едно беше игра. Детска игра. Сула държеше ръката ми много силно, забила беше ноктите си. Кучка мръсна…

Гласът ѝ заглъхна. Затаих дъх. „Остави я да говори. Не задавай въпроси.“ Виждах колко е крехка, едва можеше да се съсредоточи. Тя се пресегна към Ридъл с трепереща ръка и продължи задъхано:

— Дуалия извади един свитък. И ръкавица, много тънка ръкавица със сребро на връхчетата на пръстите. Но не беше хубава. Сложи си я. И пипна камъка, и…

— Шън! Мила Еда, слава на теб! Ти си! Шън!

Фоксглоув беше спряла гвардията ми на почтително разстояние, а Петлите се бяха струпали зад тях. Лант и Настойчивост бяха подкарали напред, за да видят защо са спрели, и сега Лант се метна от коня си и се втурна към нас.

— Лант! — извика Шайн и след това закрещя: — Лант! Лант! — Хвърли се в прегръдката му и не исках да видя ужасната борба на чувства, която се разигра на лицето му. Надявах се никой друг да не може да разбере какво означават те. Държеше я, но не както тя се беше вкопчила в него. Държеше я като нещо изгубено за него, докато тя се беше сгушила в ръцете му все едно най-сетне се е върнала у дома.

— Мислех, че си мъртъв! Видях, че те убиха. А после ме отвлякоха! — Замаяното ѝ спокойствие си бе отишло. Бе спасена в прегръдката му и истерията ѝ се усилваше.

— Шайн. Какъв камък? Къде? — настоя Ридъл. Сграбчи я за раменете и я обърна към себе си. Тя се опита да се задържи за ризата на Лант, но Ридъл го изгледа предупредително и той я пусна и отстъпи назад. Беше ли облекчен от това, че я бяха измъкнали от прегръдката му? Тя изглеждаше объркана и на ръба на паниката, но Ридъл я хвана за брадичката и извърна лицето ѝ към своето. — Шайн. Погледни ме. Може да успеем да върнем Пчеличка веднага. В кой камък влязоха? Преди колко време?

Тя се взря в него и примигна, сякаш се мъчеше да подреди паметта си. Познавах това чувство. Плачеше без сълзи, носът ѝ течеше, страните и носът ѝ бяха пламнали. Най-сетне проговори.

— Предната нощ. Дуалия ги поведе. Всички се държахме за ръце. Аз бях накрая, с Керф. И Сула. В последния миг Пчеличка се наведе и захапа ръката му. Издърпа го в камъка. Той пищеше, когато влезе. — Гласът ѝ се извиси на последните думи, сякаш това ѝ носеше удовлетворение. Обърна се отново към Лант, сякаш озадачена от това колко лесно я е пуснал.

Ридъл отново я обърна с лице към себе си.

Помъчих се да задържа гласа си спокоен.

— Шайн. Трябва да ни заведеш до онзи камък. Веднага. Трябва да отида за Пчеличка.

Тя бавно отмести поглед от лицето на Ридъл към моето. Очите ѝ станаха безмилостно твърди, а гласът — детински:

— Ти ни остави през един камък. И тогава те дойдоха. Не трябваше да ни оставяш.

— Знам. И много съжалявам. Но ти вече си в безопасност. И трябва да намерим Пчеличка, за да бъде и тя в безопасност. — Говорех много простичко, все едно беше дете. Помнех онази накъсана разсъдливост, която идва след изтезание или след крайно тежко усилие. Да ѝ викам нямаше да помогне с нищо.

Тя се наведе към мен и прошепна:

— Не. Трябва да се махнем оттук, далече. Те може да се върнат от камъка. А и все още имаше войници, блуждаеха из гората. Оставих огъня да гори, за да ги подмами, и взех коня, и се махнах колкото се може по-тихо. Жалко, че белият кон тръгна след мен. Толкова лесно се вижда нощем. Щях да го убия, за да престане да върви след мен, ако имах нож. Но нямах нищо. Нищичко. И стана много тъмно, за да мога да намеря път. Тъй че намерих една гъста дъбрава и се скрих там до разсъмване. — Пое си дъх. — Яздих през гората, докато не намерих път. Препускахме в галоп и препускахме, докато глупавият кон не отказа да тича. И тогава ви намерих.

— Трябва да ни заведеш до камъка. Виждаш ли всичките тези гвардейци? Те ще те защитят.

Тя вдигна очи и погледна към чакащите бойци. После присви устни.

— Не мисля, че бих могла да намеря мястото. Дори и да го исках. Моля ви. Трябва да се махнем, много далече от тук.

— Ще се махнем — увери я Ридъл. — Но първо трябва да се върнем за Пчеличка.

Тя го зяпна и задиша все по-дълбоко, докато не се уплаших, че ще закрещи отново.

— Вие не разбирате. Не мога да се върна там! — Очите ѝ станаха много кръгли и много черни. — След като Пчеличка издърпа Керф вътре. Ние, ние бяхме… Имаше още халкидци наблизо. Дуалия каза така. Но те влязоха в камъка и ни оставиха, Сула и мен. И Сула, Сула започна да пищи и да ме удря, и се опита да тръгне след тях в камъка. Трябваше да я накарам да млъкне. И… тя беше част от тях, ония, дето съсипаха дома ни и ни отвлякоха. Тъй че аз… аз я убих. Мисля.

— Трябвало е да я убиеш — казах ѝ. — Не можех да я оставя да мисли за това. — Трябвало е да я убиеш и баща ти ще е много горд с теб, че си го направила. Това е правилното решение. Кой камък? — Сърцето ми бушуваше. Копривка и Предан ми бяха казали, че няма никакви записи за портали на Умението в този район. Бяха ли ме излъгали? Изпитах гняв, последван от страха, че камъкът е неизвестен.

Но усилието ми да я успокоя и да я накарам да се съсредоточи се провали.

Тя бавно извърна глава към мен.

— Баща ми ли? — попита глухо.

— Нашият баща. — Гласът на Лант прекъсна и ми се прииска да го ударя. „Не сега, не сега.“ Но той продължи: — Лорд Сенч е твой баща.

Тя примига. Изражението ѝ ми напомни за бездомно животинче. Скоро щеше да рухне и с нея — шансът ми да намеря Пчеличка. Заговори бавно.

— Лорд Сенч е твой баща имаш предвид. Ти ми каза тайната си… в нощта преди…

Очите ѝ се разшириха. „Не, не позволявай мислите ѝ да се върнат към деня, в който бе изнасилена и отвлечена.“ Помъчих се да запазя гласа си спокоен.

— Трябва да знам къде е камъкът, Шайн!

Лант вдигна треперещата си ръка.

— Нека да кажа. Нека да се каже преди гвардията ви да е дошла тук. Нека да го кажа и да се свърши! Не мога да го понасям това повече. — Погледна я, лицето му бе изпълнено със скръб. — Шън… Шайн. Ти си моя сестра. Шайн Звездопад. Лорд Сенч е баща и на двама ни.

Тя зяпна, очите ѝ зашариха от мен към Ридъл, после към Лант.

— Това е лоша шега — каза накъсано. Долната ѝ устна затрепери. — Ако изобщо ме обичаш, ще ме отведеш оттук, колкото може по-бързо.

Лант ме погледна измъчено.

Понякога е по-добре да смъкнеш превръзката бързо.

— Разбира се, че те обича — уверих я. — Той е твой брат. Никога не би позволил да пострадаш.

Тя извърна рязко глава и ме зяпна.

— Мой брат?!

Ридъл ни гледаше слисано. Някои тайни не може да се запазят безопасно. Не и без риск от ужасни последствия. Заговорих тихо:

— Лорд Сенч е баща и на двама ви. — Поех си дъх и се опитах да заговоря сърдечно. — А сега трябва да ни заведеш обратно до камъка. Където е изчезнала Пчеличка.

Тя ме зяпна. После отново извърна глава и погледна брат си. Какво видя там? Същите прилики, които бях видял аз, след като се бях научил да гледам за тях?

— Лант — промълви тя с отпаднал глас, сякаш го викаше от много далече. А после коленете ѝ се огънаха и тя се свлече на пътя. Тежкото кожено палто се смъкна около нея и както лежеше там, изведнъж ми напомни за тънка сърна, убита от зимата. Ридъл клекна до нея и опря пръсти на гърлото ѝ. Вдигна очи към мен.

— Твърде много ѝ дойде. Припадна. А не можем да чакаме да се свести. Ще трябва да проследим дирите ѝ обратно. Да извикаме Фоксглоув да я вземе?

Лант простена. Хванах го за ръката над лакътя преди да е паднал на колене до нея. Заговорих на ухото му:

— Не е твоя вина. И ще е най-добре да оставиш някой друг да се грижи за нея, докато се съвземе. Ще ѝ трябва време, също като на теб.

Той се опита да се отскубне от мен, но го задържах здраво; опрях палеца си на едно определено място и натиснах между мускулите на ръката му по начин, който определено не беше приятен. Както се надявах, на мига стана от тъжен гневен. Ридъл вече надигаше Шайн. Вдигнах другата си ръка и махнах на Фоксглоув и войниците.

— Пуснете ме! — настоя тихо Лант. Поне намери присъствие на ума да бъде дискретен донякъде.

Усмихнах се и заговорих тихо, все едно говорех от грижа за Шайн. Постепенно отслабих натиска на ръката му.

— Когато можеш да се контролираш, ще спра да те контролирам. Твърде много хора гледат, за да се поддаваш на чувствата си точно сега или да си говориш сърдечно с Шайн за това кой е баща ви и какво означава това за нея. Тъй че ще се качиш на коня си и ще яздиш до Ридъл и мен, и ще ни помогнеш да проследим дирите ѝ обратно до камъка, и ще оставим грижите за нея на Фоксглоув и гвардията ми. Разбрано?

Не му хареса. Не ме интересуваше как се чувства. Наблюдавах лицето му и видях момента, в който осъзна, че логиката е на моя страна. Спря да се бори и го оставих с конете, докато отида да поговоря с Фоксглоув и Ридъл. Шайн можеше и да се е свестила, но не мърдаше. Очите ѝ бяха свити на цепки и не се обади, когато помолих Фоксглоув да направят носилка и да я качат на нея. Фоксглоув кимна и започна да се разпорежда на едни да намерят здрави клони и на други да съберат дърва за огън и да го разпалят, тъй че Шайн да може да получи гореща храна и пиене, преди да тръгнат. Съгласих се с това. Взех с мен Лант, Ридъл и няколко от останалите Петли и поехме бавно в посоката, от която бе дошла Шайн. Престорих се, че не забелязвам, че Настойчивост тръгна след нас, с Пъстра на рамото му. Момчето бе станало свидетел на разкритието на Лант. Щях да се оправям с това по-късно.

Тази част от кралския главен път прекосяваше горист район с няколко стопанства и малки имения. Късият зимен ден скоро щеше да свърши. Зачудих се колко ли дълго Шайн е яздила в галоп и колко уморен е бил конят още преди това. Исках да бързаме. Не можех да си позволя да изгубим дирята.

Разделих Петлите на двойки и ги пратих напред в галоп с указания, че на всеки кръстопът двама трябва да се откъсват от ядрото и да навлизат във всяко отклонение. Ако някоя двойка види нещо, което да указва, че два коня са излезли от гората на пътя, единият трябва да остане близо до отклонението, а другият незабавно да препусне обратно към мен. Препуснаха в главоломен галоп, може би се надяваха да изкупят греховете си.

Известно време с Лант и Ридъл яздехме мълчаливо, на по-отмерен ход, и оглеждахме грижливо пътя от двете страни. Настойчивост, който все още водеше коня на Пчеличка, беше изостанал по-назад. Оглеждах заснежения терен от лявата страна на утъпкания път, а Ридъл наблюдаваше дясната. Мислех за Пчеличка. Предната нощ тя беше яздила с Шайн. Беше захапала някого и по някакъв начин това бе помогнало на Шайн да се освободи. Защо не бе могла да се освободи самата тя? Отново беше откъсната от мен, изчезнала, както личеше по всичко, през стълб на Умението. Тъга и отчаяние ме налегнаха отново, подсилени от задържалото се въздействие на елфовата кора. Гледахме не само за дирите на Шайн, но и за всичко, което можеше да покаже, че са минали шейни или конен отряд. За какъвто и да е знак за малката ми дъщеря. След малко Ридъл каза високо:

— Няма да съм човек, ако не попитам.

Знаех въпроса му.

— Вярно е, Сенч е техен баща.

— Знаех за Лант, но не и за момичето. Защо Сенч го е пазил в тайна?

— Ами, защото е Сенч. Не ми каза, че Лант е негов син, допреди няколко дни. Макар че би трябвало и сам да се сетя по приликата.

Ридъл кимна и каза:

— Мисля, че в Бъкип знаят повече хора, отколкото Сенч подозира. Беше съвсем очевидно от начина, по който се отнасяше с Лант от самото начало. Тъй че защо да пази Шайн в тайна?

Помълчах, а после Лант каза кисело:

— Искате ли да ида напред, за да можете да си клюкарствате за моето потекло и за сестра ми насаме?

Изгледах го.

— Лант. Ридъл е женен за моята дъщеря, Майсторката на Умението Копривка. Тя ти се пада роднина. Тъй че мисля, че това прави всички ни роднини.

Ридъл надви усмивката на лицето си.

— И всъщност обсъждам баща ти, а не теб. Сенч! Направо ужасно! Какъв скандал! — Усмивката му се разшири, въпреки усилията му.

— Да, Сенч — потвърдих и мрачен смях изригна от мен, надвивайки мрачните настроения. Двамата се разсмяхме и поклатихме глави.

След малко Лант попита:

— Защо все пак е запазил Шайн в тайна дори от мен? Успя да ме вземе в Бъкип и ми каза, че ми е баща. Защо не и на Шайн?

Заговорих с неохота. По-добре беше, че задава тези въпроси сега, отколкото пред свидетели.

— Държал я е в неведение и скрита от всички заради опасности както за нея, така и за него. Семейството ѝ не било доволно да е натоварено с незаконното му дете и въпреки това нямали нищо против да изтръгват средства за гледането и възпитанието ѝ. Средства, които явно не са използвали в нейна полза. Позволявали му само краткотраен и нередовен достъп до нея. Дядо ѝ и баба ѝ се грижели за нея отначало и били ако не добри, поне не жестоки. Когато умрели и я пратили при майка ѝ и нейния съпруг…

— Знам част от това — прекъсна ме Лант припряно.

Ридъл вдигна вежда към мен.

— Почти толкова лошо, колкото можеш да си представиш — казах му и видях как потръпна.

— Какво предполагаш, че ще направи Сенч с нея сега? — попита той.

— Не знам. Не знам дори дали ще е склонен да я признае. Но мисля, че тя ще е в най-голяма безопасност в Бъкип, дадена под опеката на Кетрикен може би. Винаги е копняла да бъде в двора и по-скоро допускам, че майчината ѝ линия ще е малко по-внимателна да не влиза тепърва в пререкания с лорд Сенч по въпроса.

Фицбдителен си пое дъх, за да зададе въпрос, и знаех, че няма да искам да отговоря. Зарадвах се, като чух препускащия в галоп кон и видях един от своите Петли, запътил се назад към нас.

— Сигурно са намерили нещо!

Докоснах с пети Бързонога и тя пое неохотно в тръс. Конят на Ридъл профуча покрай нея и Не!, усетих от нея. Аз съм Бързонога. Аз винаги водя.

Покажи им! — предложих и тя се понесе в галоп. Не позволи умът ѝ да докосне моя отново и не се опитах да настоявам. Не исках да установявам отново каквато и да било връзка, но се радвах, че злоупотребата ми с нея не е прекършила духа ѝ.

Сойер, един от моите Петли, започна да вика още преди да сме стигнали до него:

— Намерихме дирята ѝ! Казах на Рийпър да стои настрана от нея, но не знам колко дълго може да изтрае.

— Добра работа — казах му.

Той обърна коня си и поведе, въпреки недоволството на Бързонога, че трябва да тича след него. Хубаво беше, че се движим. Стигнахме един участък, където пътят навлизаше в по-гъста гора. Там ни очакваше друг от Петлите, застанал в студа до изнервения си кон.

— Може ли вече да я проследим? — попита той. Не отговорих веднага. Метнах се от гърба на Бързонога и Ридъл се озова до мен на мига. Нагазихме в снега покрай следите.

— Два коня, един зад друг — заяви Ридъл убедено.

— Така е — потвърдих. Качих се отново на седлото. — Бъдете нащрек! — предупредих другите. — Шайн каза, че някои от наемниците още обикалят в района. Ако видите някои, трябва да ги заловим живи. Трябва да ги разпитам.

Сойер кимна, партньорът му също. Мимоходом забелязах, че двамата стоят малко по-изправени. Спогледаха се доволно. Тези двамата щяха да имат повод за гордост от изпълнената задача.

Дирята не беше трудна за проследяване. Подкарах Бързонога колкото може по-бързо през дълбокия сняг, като наблюдавах гората за какъвто и да било признак за наемниците. На два пъти Ридъл и Лант се отклониха настрани, за да огледат други следи. И двата пъти бяха само от сърни. Зачудих се дали уплашената Шайн не си е въобразила халкидските преследвачи, като призрака в стаята си.

Гората стана по-гъста и съответно по-тъмна. Снегът беше по-плитък, но дирята все още се виждаше ясно. Проследихме я нагоре по един склон, обикаляхме между скални издатини и се снишавахме под надвесените дървета, израснали накриво между камъните. Под зелените гиганти нямаше много храсталаци.

— Фиц! — извика Лант и обърнах Бързонога, мислех, че е видял някаква опасност. Но той се наведе от коня си и забърса снега от някакъв камък. — Тук е имало град някога. Или нещо такова. Виж, този камък е одялан.

— Прав е — потвърди Ридъл, преди да съм успял да проговоря. — Виж и ето там. Дърветата са надвесени и е стеснено, но може да е било път някога.

— Логично би било — отвърнах и върнах Бързонога по дирята. Стари здания. В Планинското кралство често бяхме намирали изправени камъни край развалините от селища на Праотците.

— Надушвам изгаснал огън — заяви Ридъл и в същия момент Сойер каза:

— Ей там има още следи, сър. Като че ли вървят в същата посока като нас!

Пришпорих Бързонога. Тя се понесе нагоре на мощни скокове и изведнъж пред нас се разкри изоставен бивак. Припряно стъкмени заслони от клони и борови клонки обкръжаваха черно петно, където беше горял лагерен огън.

— Спри! — извиках на другите.

Слязохме и Настойчивост остана с конете, а ние закрачихме бавно напред. Потърсих с Осезанието си, но не усетих други наблизо. И да бяха дебнали халкидци Шайн предната нощ, вече ги нямаше. Наведох се и надникнах в един от временните заслони от борови клонки. Някой се беше свивал там на сухо. Нищо друго не можех да кажа.

— Фиц. — Гласът на Ридъл бе тих, но настойчив. — Виж!

Бяло палто. Светла кожа, светла коса. Мъртва. Просната на гръб в снега, единственият цвят бе само малкото кръв, потекла от устата ѝ. С Ридъл се надвесихме над нея, глава до глава. Пъхнах ръка под врата ѝ и повдигнах. Не беше прекършен.

— Здраво стискане е било, и дълго — каза той. — Впечатлен съм.

Кимнах. Дъщерята на Сенч. Стискаш за врата и натискаш с пръсти силно, за да смачкаш гръкляна. Без въздух противникът се задавя в собствената си кръв. Не е най-бързата смърт на света, нито най-кротката, но беше свършило работа.

Пуснах главата да падне в снега и се изправих. И ето го, точно пред мен.

Видял бях извисяващия се каменен блок, но не бях разпознал какво е. Голямото дърво, което бе израснало до него, почти го беше съборило. Камъкът се беше килнал пиянски и едната му страна докосваше снега, натрупан около него. Лишеи пълзяха по ръбовете. Приближих се към него бавно, все едно беше дивеч, който дебнех. Лант и Ридъл ме последваха, но двамата ми Петли останаха с Настойчивост, сякаш надушваха опасност.

Някой беше забърсал наскоро снега от най-горната част на камъка. Сто въпроса ме засипаха. Как бяха узнали Слугите, че този камък е тук? Владееха ли Умението, за да могат да го използват? Знаеха ли повече за тази магия от мен? Бяха ми казали, че няма стълбове на Умението в този район. Как Слугите бяха научили за него, а ние не? Все полезни въпроси, а отговорите им несъмнено щяха да са още по-полезни. Но да размишлявам сега над тях беше загуба на време.

— Знаеш ли къде води? Разпознаваш ли руната?

— Да. — Беше една от малкото, които познавах много добре. — Отива до тържище на един кръстопът, отвъд Планинското кралство. Когато тръгнахме да намерим крал Искрен, минахме по един път на Праотците и се натъкнахме на него. Не е далече от мястото, където намерихме спящите каменни дракони. — Наистина го помнех добре. Двамата с Шута за кратко бяхме завладени от магията му. Паметният камък там беше силен и той сякаш се беше превърнал в някой друг, стародавен Бял, минал някога там, поет или шут…

Смъкнах ръкавицата си.

— Фиц, не! Свържи се първо с Копривка, уведоми я какво искаш да…

Опрях ръката си на студения черен камък.

И нищо не се случи. Бях изумен. И ядосан.

— Може би е счупен. — Ридъл го каза колебливо и долових нежеланието му да ме окуражава изобщо.

— Шайн каза, че са минали през камъка. — Наместих ръката си точно на руната, натиснах с пръсти студения груб отпечатък. Нищо. Нищо не можех да усетя от камъка.

Елфовата кора.

Не. Не можех да си позволя да съм умъртвен за Умението точно сега. Не можеше да е така, не и когато Пчеличка можеше да е само на две стъпки през мрака от мен.

— Не. Не!

Потърках длан по изронения от времето студен камък. Усетих как кожата на дланта ми задра по него.

— Не!

— Фиц, може да е…

Не помня какво още каза Ридъл. Натисках камъка, ударих го с юмрук. Изпаднах в ярост. Пред очите ми почервеня и потъмня. А когато гневът ми премина, видях, че съм удрял с бойна брадва стълба-Умение. Не помнех кога съм я измъкнал от ремъка на гърба си. Ръцете, гърбът и раменете ме боляха от силата на ударите, но на самия камък не се виждаше и следа от тях — имаше само няколко сиви драскотини на черната му повърхност. Останал бях без дъх и по гърба ми се стичаше пот, сълзи бяха потекли по страните ми. Усетих, че съм прегракнал от проклятията, които бях ревал.

Пуснах безполезното оръжие в снега и се надигнах, дробовете ми крещяха за въздух. Успях да се изправя и се огледах. Всичките ми спътници стояха в боязлив кръг, на много безопасно разстояние.

— Фиц? — каза тихо Ридъл.

— Какво?

— Защо не се отдръпнеш от тази брадва?

Вместо това се наведох и я вдигнах. Огледах нащърбения ръб и я прибрах в клупа на гърба си. Наведох се, гребнах шепа сняг в раздраната си длан и го изядох. Влагата облекчи гърлото ми.

— Приключих — казах уморено.

— Какво стана? — попита Лант.

— Глупост стана — отвърнах му. — Пих чай от елфова кора, за да не може магьосникът им да скрие Пчеличка от мен с Умението, и умъртвих Умението си дотолкова, че не мога да използвам един портал. Тя може да е само на две стъпки оттук, а не мога да ги хвана!

— Сега какво, сър? — Беше един от Петлите ми.

Сега какво? Седнах в снега. Беше студен. Все едно. Помъчих се да овладея мислите си. Като че ли бе изтекло много време. Вдигнах очи към Ридъл, който все още стоеше на разстояние.

— Аз оставам тук. Настойчивост, вземи Бързонога. Тя е бърза. Препускаш до замък Бъкип. Ридъл и Лант, следвате го колкото можете по-бързо, но се обзалагам, че момчето ще стигне там първо. Отиваш право при Майсторката на Умение Копривка. Казваш ѝ какво се случи тук и я молиш да ми изпрати Умели, които са опитни в използването на камъните за пътуване и знаят как да боравят с оръжие. Ридъл и Лант, вие докладвайте подробно на крал Предан.

Настойчивост заговори боязливо:

— Сър, не знам най-бързия път.

Все още държеше юздите на конете. Погледнах Бързонога. Знаеш ли най-бързия път до конюшните в Бъкип? Можеш ли да тичаш дотам?

Да. Осезанието ѝ беше сдържано. Все още твърдиш, че не можем да се обвържем, а ме молиш за това?

Да.

Тогава ще ми направиш едно благодеяние. Когато го поискам.

Обещавам, отвърнах примирено. Не ми дължеше нищо, а толкова отчаяно се нуждаех от това. Затаих дъх.

Ще отнеса момчето дотам.

Носи го добре, Бързонога.

Не знам друг начин. Тръсна глава и ме освободи.

Мисълта е бърза. Сделката бе подпечатана. Погледнах Настойчивост в очите.

— Довери се на Бързонога. Тя знае пътя. Тръгвай.

За миг погледите ни се задържаха. След това момчето подаде юздите на другите коне на Лант, яхна Бързонога, обърна я и тя препусна. Заговорих на другите:

— Сойер и Рийпър. Вие се връщате при капитан Фоксглоув. Кажете ѝ, че тя и гвардията ми трябва да откарат лейди Шайн до Бъкип колкото се може по-бързо. Сойер, избери шестимата най-добри войници от Петлите. Върни ги тук с каквото продоволствие можете да съберете за пренощуване на открито.

Погледнах Ридъл да видя дали не съм пропуснал нещо.

Той се мръщеше.

— Не ми харесва да те оставя тук.

— Нищо не можеш да направиш за мен, ако останеш.

— Тялото? — попита той.

Само го изгледах.

Ридъл кимна.

— Ще кажа на Сойер и хората му да го изгорят, когато се върнат.

Не ме интересуваше.



Гората наоколо стана сякаш друг свят, след като тръгнаха. Бях изпратил най-лекия от спътниците си на най-бързия си кон. Настойчивост щеше да стигне в Бъкип преди да падне нощта. Вярвах, че Копривка ще го послуша. Ако не, Лант и Ридъл нямаше да са много зад него. До утрешния следобед трябваше да пристигне някой, който да може да използва камъка. Някой друг щеше да мине през портала и да се изправи пред онова, което бе от другата страна. Можеше да ги пращам в засада или при хора, изгубили умовете си от прехода с Умението. Можеше да намерят детето ми с разстроен завинаги ум. Можеше да намерят само следи, водещи нанякъде. Знаела ли беше Дуалия къде ги отвежда, или беше само бягство напосоки? Знаеше ли как да използва стълбовете и беше ли достатъчно силна със своя чародей, за да пренесат безопасно толкова много хора?

Ако беше, бяхме изправени срещу невероятно могъщ противник. Ако не беше, издирването ми можеше да приключи с едно дете, което изобщо нямаше да ме познае.

Знаех, че трябва да запаля огън и да се подготвя за идващата нощ. Падащият сняг все още не проникваше през сплетените клонове на боровете, но щеше да проникне. Цветовете вече гаснеха в смътната светлина на гората. Светлосиво, сиво, черно. Гледах как се стъмва и не правех нищо. Неведнъж опирах длан на руните на стълба и се надявах. Напразно.

Чух Петлите преди да ги видя. Долових от тона на разговора им, че една нощ на открито, докато приятелите им се връщат в уюта на казармата в замък Бъкип, не ги радва. Светлината на факлите им потръпваше и играеше, докато идваха.

Сойер и Рийпър бяха взели още шестима Петли.

— Направете лагер — казах им и те се подчиниха. Запалиха огън в огнището, където беше горял огънят на Дуалия. Вдигнаха бързо три навеса от клони. Бяха донесли походни одеяла. Имаха храна и седнаха да ядат. Нямах никакъв апетит, но направих чай. Те се споглеждаха накриво и не пиха, докато не отпих аз. Явно Фицбдителен и Настойчивост се бяха оплакали от измамата ми.

Дълго след като си бяха легнали седях и гледах огъня. Не знам колко често съм ставал и отивал до камъка; опирах дланта си на него. Беше глупаво. Усещах, че Умението ми е потушено. Беше същото заглушаващо умствено изолиране, което бях почувствал на Аслевял, първия път, когато неволно бях изял елфова кора от Външните острови. Опитвах се да се пресегна с Умението, но безуспешно. Разгръщах Осезанието си и долавях спящите мъже и бухала, дебнещ плячка наблизо, и не много повече. Към разсъмване пропълзях в срутения навес, оставен от Слугите, и поспах. Събудих се след като другите отдавна бяха станали. Главата ме болеше и духът ми бе отпаднал съвсем. Бях премръзнал и гладен, и ядосан на себе си.

Отидох до камъка и опрях длан на руната.

Нищо.

Утрото отмина. Падна още сняг. Пратих четирима от Петлите да идат да потърсят дивеч. Не бях гладен, но това им даваше някаква работа. Никакъв знак не бях видял да има още някой из гората, а скуката ги дразнеше. Слънцето пълзеше по небето зад пласт облаци. Ловците се върнаха с две яребици. Опекоха ги. Изядоха ги. Аз пих чай. Следобедът отиваше към вечер. Твърде много време беше изтекло. Никой ли не идваше?

Дойдоха по здрач и разбрах причината да се забавят толкова. Ридъл водеше, а Копривка яздеше зад него. Седеше на коня си, но я следваше носилка: сигурно беше сметнала, че е под достойнството ѝ да е в нея. Следваше ги пълна котерия от ползватели на Умението, въоръжени и в броня. А след тях се точеше обоз и слуги, подходящи за състоянието на Копривка. Станах да ги посрещна. Официалният ѝ поздрав към мен беше сдържан, но видях яд, умора, разочарование и тъга на лицето ѝ. Ридъл беше примирен и мълчалив.

Тя му позволи да ѝ подаде ръка и да ѝ помогне да слезе от коня, но долових хлад между тях и знаех каква е причината. Тя погледна мен, не него, и каза:

— Стълбът-Умение?

Поведох мълчаливо. Зад нас свитата ѝ се раздвижи: вдигаха лагера и палатка за нея. Чух удари на брадви — събираха дърва за огъня, и как отвеждат конете. Котерията закрачи след нас. Когато стигнахме до стълба-Умение, докоснах отново руната.

— Знам къде отива.

— Древното тържище на пътя към каменните дракони — каза Копривка. Погледна ме и добави: — Мислиш, че не знам ли?

— Казах го за котерията. За да знаят какво да очакват, щом излязат от стълба.

— Разбрах. Но не сме сигурни дали стълбът не е паднал и не можем да знаем дали там има хора. Котерия Дъждосвирец предложиха да рискуват живота си, за да избавят лейди Пчеличка.

Обърнах се и се поклоних на шестимата непознати.

— Благодаря ви.

И наистина бях благодарен, но също така малко ги мразех, че могат да направят това, което аз не можех. След това им казах за стълба, както го бях видял последния път, камък, изправен в нещо, което можеше да е било пазарен площад в някое древно време. Града, съществувал някога там, отдавна го нямаше. Последния път, когато го бях видял, беше обкръжен от гора, без никакъв знак от човешко обитаване. Щеше да е студено. Те кимаха. Водачката им, Спрингфут, беше смръщила чело и слушаше напрегнато, а след това строи котерията си все едно бяха военен патрул. С левите ръце на рамото на ползвателя на Умение пред тях и с десните стиснали мечовете си, тръгнаха към камъка Умение. След това спряха и погледнаха Копривка.

Тя кимна. Гледах нещо, което никога не бях виждал: колона от ползватели на Умение, погълнати един след друг от черния камък. Външността на стълба изобщо не се промени. Котерията просто влезе в камъка и изчезна. Когато изчезна и последният, вдишах дълбоко; представях си хиляда възможности.

— Фиц.

Погледнах Копривка. Изражението ѝ беше странно. Тя преглътна и заговори отново:

— Не са намерили никого. Само площада, както го описа. Девствен сняг. Никакви следи, отвеждащи от стълба. Там няма никой.

— Не може да няма! Сигурно снегът е заличил следите.

Копривка затвори очи. Поклати бавно глава, после отново ме погледна.

— Спрингфут докладва, че там е спокойна ясна вечер. Снегът не е пресен. Има дири от зайци. Нападали листа, борови иглички. Не е валял нов сняг, няма вятър. Фиц. Според Спрингфут те изобщо не са излезли от стълба.

— Изобщо ли не са я усетили? — възкликнах. — В преминаването?

Тя поклати бавно глава и не каза нищо.

— Когато със Сенч се забавихме, Предан ни намери в стълба. Не могат ли да…?

Тя вдигна ръце и разпери пръсти.

— Опитват се, тате. Но не усещат нищо. Дори да стигнат до мен с Умението е като да надвикат прибой. Казват, че течението на Умението е силно и е трудно да се преодолее.

Ридъл я прегърна. Стоях сам. Много сам. Една обучена котерия едва да може да действа? Една необучена жена беше вкарала цяла върволица хора там; какъв шанс можеха изобщо да са имали?

— Значи… нея вече я няма?

— Ще продължат да се опитват.

Не можех да изрека на глас немислимото. Изчезнала. Изгубена в течението на Умение.

Копривка продължаваше да говори. Котерията имаше продоволствие за пет дни и щяха да останат поне три дни, преди да се върнат през стълба. Точно тази котерия бе веща в боравенето с оръжие също както с Умението. Копривка се надяваше, че може би Дуалия и онези с нея все пак ще излязат от стълба; че просто са се забавили, а не са се изгубили. Имал бях това преживяване. Знаех, че може да се случи. Напомни ми, че старите разкази са пълни с примери за хора, които случайно влизали в камък и след това се появявали извън него месеци и дори години по-късно, незасегнати от изминалото време. Думите ѝ означаваха за мен толкова, колкото шумоленето на вода, течаща над ледени камъни. Не бях имал толкова добър късмет от много дълго време.

В един момент осъзнах, че е спряла да говори. Мълчеше. Сълзи, сребристи в последните лъчи дневна светлина, се стичаха по лицето ѝ. Ридъл стоеше до нея и плачеше открито. Никой не говореше. Нямаше какво повече да се каже.

Стояхме и чакахме. Копривка изпрати с Умението. Опитах и аз, без резултат. Най-сетне умората я надви и Ридъл я отведе до палатката и горещата храна. Седнах, опрях гръб на студения камък и зачаках. Прекарах нощта загледан в тъмното.

Загрузка...