Гонитбата на Шута

8.Пророци

Смъквах дрехите си още докато слизах по стълбището. Нахлух в стаята си, тръшнах вратата и заподскачах от крак на крак, докато смъкна ботушите. Нищо от това, което бях носил през деня, не ставаше, за да сляза на събирането в Голямата зала. Трябваше някой обсебен от едностилност идиот само да ме види и щеше да разпознае дреха, носена от лорд Фелдшпат.

Понечих да извадя дрехи от гардероба и спрях. Затворих очи и си представих снощното събиране. Какво общо имаха всичките онези пуяци, парадиращи с труфилата си? Дългополите жакети. Множество копчета, повечето от които по-скоро декоративни, отколкото функционални. Натруфена дантела около шията и на раменете. И ярките цветове. Отворих очи.

Яркочервени панталони с редове сини копчета по кантовете. Бяла риза с яка, толкова висока, че едва не ме задуши. Дълъг син жакет с туфи червена дантела на раменете и червени копчета като ред зърна на свиня майка по гърдите. Огромен сребърен пръстен за палеца ми. Не. Нищо такова. Собствените ми панталони от Върбов лес, изпрани и върнати, благодарение на Аш. Най-простата от натруфените ризи в горско зелено. Кафяв жакет, дълъг, с копчета, но от рог. Това беше всичко, за което имах време. Погледнах в огледалото и прокарах длани през мократа ми от дъжда коса. Стоеше прилегнала, засега. Избрах най-простата от малките шапки: да ходя гологлав щеше да привлече повече погледи от всяка шапка. Трябваше да свърши работа. Надявах се да изглеждам достатъчно жалко, та никой да не поиска да се запознае с мен. Избрах най-малко неудобните обувки и ги нахлузих. След това, със съживения ми опит от младостта, бързо заредих скритите си джобове, като прехвърлих малките си оръжия, пликчетата с отрова и шперцовете от жакета, който бях носил през деня, като се стараех да не мисля дали ще ги използвам, ако Сенч ми заповяда. Стигнеше ли се до това, щях да реша на място, успокоих се и зарязах въпроса, от който стомахът ми се обръщаше.

Тръгвам! — изпратих с Умението до Сенч стегнато и лично.

Кой си? — Въпросът му ми напомни за старата ни игра: „Създай си самоличност за миг.“

Рейвън Келдер. Трети син на дребен лорд в Тилт. Никога не съм идвал в двора, пристигнал съм в Бъкип тази вечер и съм зашеметен от всичко, което виждам. Облечен съм просто и доста немодерно. Ще съм пълен с глупави въпроси. Баща ми е умрял наскоро, брат ми го е наследил и ме е изхвърлил от имението, като ми е казал да си търся пътя в живота. И съм повече от щастлив, че имам това приключение и ще похарча дял от малкото си наследство.

Много добре! Хайде, идвай.

И тъй, Рейвън Келдер забърза надолу по широкото стълбище и се вля в гъмжащата тълпа в Голямата зала. Тази нощ бе Последната нощ на Зимния празник. Бяхме отпразнували обрата от тъмнина към светлина, а тази вечер бе последният ни пир, преди да се снишим и да изтърпим бурите и студа на зимата. Още една нощ на приятелство, песни, пиршество и танци, а на другия ден благородниците от Шестте херцогства щяха да започнат да се изцеждат от замък Бъкип и да потекат обратно към именията си. Обикновено това бе най-потискащата от нощите на Зимния празник, време за сбогуване с приятели, време за очакване на режещ вятър и студ по пътя. Когато бях момче, нощите след Последната нощ бяха за домашни занимания: изработване на стрели, тъкане, резбарство и шиене. По-младите писари донасяха работата си в Голямата зала и слушаха менестрелите, докато правеха преписите си.

Бях очаквал бавни балади от менестрелите, греяно вино и тихи разговори. Вместо това влязох в зала, където хората отново бяха пременени в най-хубавите си дрехи и накити, а менестрелите свиреха живи мелодии, които привличаха на дансинга. Когато влязох, в средата на дансинга господстваха кралят и кралицата на Шестте херцогства. Досадните копчета, които бяха нападнали гардероба ми, не бяха пощадили кралската двойка. Стотици копчета от сребро, слонова кост и седеф красяха роклята на кралицата. Поцъкваха и звънкаха едно в друго, докато тя следваше бързите стъпки. Дрехите на Предан бяха отрупани с многобройни копчета от рог, слонова кост и сребро в по-сдържани, но не по-малко звънливи редици. Застанах най-отзад в тълпата и ги загледах. Очите на Предан не се откъсваха от лицето на Елиания: изглеждаше толкова запленен от нея, колкото когато я ухажваше. Страните на кралицата бяха зачервени и устните ѝ разтворени, докато поддържаше бързите стъпки на танца, останала без дъх. Когато музиката писна високо към края, той я вдигна и я завъртя, а тя го прегърна през раменете. Ръкоплясканията на тълпата бяха несдържани и непресторени. Широката му усмивка блесна бяла в тъмната му брада, а Елиания се беше изчервила. И двамата бяха зачервени и засмени, когато напуснаха дансинга и се върнаха на високите си тронове на подиума.

Понесох се през тълпата като водорасло, подхванато от течението на прилива. Сенч беше прав. Някаква подмолна възбуда имаше тази нощ, жилка на любопитство във въздуха. Бяха се вслушали в молбата на кралицата всички да присъстват в най-хубавото си облекло. Явно щеше да се случи нещо специално, може би раздаване на почести, и залата кипеше в очакване.

Остана ми време да прескоча до тезгяха с буренце вино и да си взема чаша, преди музикантите да започнат да се суетят с инструментите си, докато изберат нова мелодия. Проврях се и си намерих място, откъдето имах хубава гледка към високия подиум и в същото време оставах в края на тълпата. Предан каза нещо на кралицата. Тя се усмихна и поклати глава. После стана и с жест накара менестрелите да затихнат. Мълчанието се разля на вълна, докато цялото множество не стихна и вниманието на всички не се съсредоточи върху нея. Предан, все още седнал на трона, я изгледа подозрително. Тя му се усмихна и го потупа успокояващо по рамото. Пое си дъх и се обърна към благородниците.

— Лордове и дами на Шестте херцогства, имам да споделя с вас чудесна новина. И сърдечно вярвам, че ще я отпразнувате също толкова радостно, колкото и аз!

След годините, преживени в Шестте херцогства, акцентът ѝ от Външните острови бе избледнял до чаровна звънлива напевност. Предан я наблюдаваше с вдигната вежда. На една маса наблизо лорд Сенч изглеждаше някак притеснен, а на лицето на Кетрикен се беше изписала озадаченост. Майсторката на Умението седеше от лявата страна на лорд Сенч. Лицето ѝ беше мрачно и умислено. Зачудих се дали изобщо слуша Елиания, или умът ѝ е изпълнен със собствената ѝ дилема. Без да бърза, кралицата огледа мълчаливо залата. Всички мълчаха; слугите стояха неподвижно по местата си. Тя остави тишината да се проточи, след това продължи:

— От дълго време ме измъчва това, че няма жени, родени от Пророците през моето царуване като кралица. Наследници съм дала на моя крал. И съм горда и радостна с нашите синове, и вярвам, че те ще управляват добре след баща си. Но за собствената ми страна е нужна принцеса. А такава не можах да родя. — Гласът ѝ се поколеба и секна. Кралят вече я гледаше със загриженост. Видях как херцогинята на Фароу вдигна ръка към устата си. По страните ѝ потекоха сълзи. Явно кралицата не беше единствената, борила се да износи живо дете. Това ли щеше да оповести тази вечер? Че отново е с дете? Разбира се, щеше да е казала на Предан и това изявление щеше да се отложи, докато бременността се гарантира.

Кралица Елиания вдигна глава. Обърна се към Предан, сякаш за да го успокои, и каза:

— Но разбира се, има принцеса от Пророците. От дълго време живее сред нас, позната тихомълком на мнозина, но непризната от нейните херцози и херцогини. Преди два дни тя ми съобщи знаменателна новина. Скоро ще роди дете. Аз лично завъртях игла на конец над дланта ѝ и сърцето ми подскочи от радост, когато люшкането ѝ предрече момиче в утробата ѝ. Дами и господа на замък Бъкип, мои херцози и херцогини на Шестте херцогства, скоро ще бъдете благословени с нова принцеса Пророчица!

Това, което бе започнало като ахкания от изумление, прерасна във вълна от мърморещи гласове. Прималя ми. Пребледняла, Копривка гледаше право напред. На лицето на Сенч се бе изписала скована усмивка на престорено удивление. Предан, зяпнал, гледаше с ужас кралицата, а след това издаде Копривка, като извърна поглед към нея.

Елиания изглеждаше напълно неподатлива на катастрофата, която причиняваше. Огледа публиката си с широка усмивка и след това се засмя звучно.

— И тъй, мои приятели, народе мой, нека признаем онова, което мнозина от нас отдавна знаят. Майсторката на Умение Копривка, Копривка Пророчица, дъщеря на Фицрицарин Пророка, племенница на моя скъп съпруг и принцеса от родословието на Пророка, станете.

Бях скръстил ръце на гърдите си. При споменаването на законното име на дъщеря ми и моето едва можех да си поема дъх. Шепотът из залата се усили до бръмчене на рояци летни насекоми. Огледах лицата наоколо. Две млади дами си размениха радостни погледи. Един сивокос лорд изглеждаше възмутен, а дамата му държеше ръце пред устата си в ужас пред този срам. Повечето обаче бяха просто слисани и изчакваха да видят какво ще се случи по-натам. Очите на Копривка бяха ококорени, устата зяпнала. Лицето на Сенч беше пепеляво. Нежните пръсти на Кетрикен покриваха устата ѝ, но не можеха да скрият радостта в очите ѝ. Погледът ми пробяга към крал Предан. За един сякаш безкраен миг той остана неподвижен. После се надигна и се изправи до кралицата си. Протегна ръка към Копривка. Гласът му трепереше, но усмивката му беше искрена, когато изрече:

— Моля, станете.

Фиц, Фиц, моля те! Какво… Отчаяното послание, стигнало до мен от Сенч, беше почти несвързано.

Спокойно. Остави ги да се справят сами. Какъв избор имахме всъщност? Ако беше нечий друг живот, ако беше нечия чужда тайна, гледката може би щеше да ми се стори очарователна. Кралицата, със зачервени страни и с очи, блеснали от радост заради удостояването на Копривка с такава чест; Предан, с протегнатата му ръка, за да посрещне Копривка в най-опасния миг на живота ѝ; и дъщеря ми, с насилена усмивка, с поглед, вперен в масата, вцепенена.

И Ридъл. Винаги бе имал дарбата да се промъква през тълпи незабелязано. Сега пореше през човешката гмеж като акула. Видях решителното му изражение. Ако се нахвърлеха на Копривка, щеше да умре в бой, за да я защити. От леко извитото му рамо разбрах, че ръката му вече е на дръжката на ножа. Сенч също го забеляза и видях как направи леко движение. Изчакай, каза ръката му, но Ридъл се приближаваше.

С плавно движение лейди Кетрикен застана зад стола на Копривка, наведе се и ѝ прошепна нещо. Видях как Копривка си пое дъх. Изправи се, столът ѝ изскърца назад по пода. Бившата кралица закрачи до нея и я придружи до тронния подиум. Там, както се полагаше, двете се присвиха в дълбок реверанс. Кетрикен остана долу до стъпалата, а Копривка изкачи и трите. Предан хвана ръцете ѝ. За миг наведените им глави се задържаха една до друга. Сигурен съм, че ѝ прошепна нещо. След това се изправиха и кралица Елиания я прегърна.

Копривка беше заключила мислите си толкова здраво, че не можех да достигна до нея. Каквото и да изпитваше вътрешно, външно издаваше само задоволство, когато благодари на краля и кралицата за поздравленията им за детето ѝ. Не каза нищо за разкриването на произхода ѝ. Вярно, Елиания беше права, когато каза, че това е тайна, вече известна на мнозина. Печатът на родословието на Пророка бе на лицето на Копривка и мнозина от по-старите бяха знаели скандалната клюка за Фицрицарин и слугинята на лейди Търпение. Прехвърлянето на Върбов лес на лейди Моли от Търпение, уж в почит към саможертвата на Бърич за фамилията на Пророка, само потвърждаваше, че дъщерята на Моли е моя. Ами бракът на Копривка? Ами бащата на детето ѝ? Доста клюки щеше да има. Гледах дъщеря си, когато понечи да се обърне и да се върне на мястото си, но Кетрикен я спря с ръце на раменете. Видях как Ридъл вдигна очи към нея, с пребледняло лице, един най-обикновен мъж между многото, докато жената, която обичаше, бе провъзгласена за принцеса. Бях с него с цялото си сърце.

И тогава Кетрикен заговори, гласът ѝ спря усилващото се бръмчене на множеството.

— Години наред мнозина вярваха, че Фицрицарин Пророка е предател. Въпреки онова, което съм разказвала за съдбовната нощ, в която избягах от Бъкип, петното на неговото име се задържа. Тъй че бих искала да попитам дали някой менестрел тук знае една песен, пята само веднъж в тази зала? Тагсън, син на Таг, син на Рийвър, я изпя. Беше верният разказ за делата на Фицрицарин Пророка, когато той дойде на помощ на своя крал в Планините. Някой от менестрелите тук знае ли я?

Устата ми пресъхна. Никога не бях чувал песента, но ми бяха казали за нея. През живота си съм бил герой на две песни. Едната, „Кулата на острова Еленов рог“, беше балада, която разказваше как се сражавах срещу нашествениците на Алените кораби, когато с измяна бяха успели да стъпят на Еленов рог. Беше съчинена през Войните на Алените кораби от една амбициозна млада менестрелка, Славея Сладкопойна. Мелодията беше приятна и рефренът — незабравим. Когато бе изпята за първи път, хората в замък Бъкип бяха готови да повярват, че в копелдашките ми жили тече достатъчно кръв на Пророка, за да мога да бъда поне донякъде герой. Но това беше преди изпадането ми в немилост, преди принц Славен да убеди всички в измяната ми. Преди да бъда хвърлен в тъмницата му по обвинение в убийството на крал Умен. Преди уж да умра там и да изчезна завинаги от историята на Бъкип и обществената памет.

Но имаше и втора песен, в която се възпяваше не само моята кръв на Пророк и магията на Осезанието, но се твърдеше, че съм се вдигнал от гроба, за да последвам крал Искрен в търсенето на Праотците, та да спечели помощта им за Шестте херцогства. Както и в песента за Острова на Еленовия рог, нишки истина бяха преплетени с поезия и преувеличение. Доколкото знаех, само един менестрел я беше пял изобщо в Бъкип и го беше направил, за да заяви, че хората от Старата кръв, владеещи магията на Осезание, може да са също толкова верни и благородни, колкото всички други. Много от слушателите тогава не бяха приели радушно такова мнение.

Погледът на Кетрикен обходи галерията, където се бяха струпали менестрелите. С облекчение видях как те се заспоглеждаха озадачено и почнаха да вдигат рамене. Един скръсти ръце на гърдите си и поклати възмутено глава, явно недоволен, че някой ще иска да се пеят възхвали за Осезаващия Копелдак. Един арфист се надвеси над перилото, за да се посъветва с някакъв сивобрад долу. Човекът кимна и макар да не можех да го чуя, като че ли призна, че е слушал веднъж песента, но с красноречиво вдигане на рамене отрече, че знае думите, мелодията или авторството. И тъкмо щом сърцето ми започна да забавя и на лицето на Кетрикен се изписа разочарование, от тълпата излезе достолепна жена, облечена в екстравагантна рокля в синьо и зелено. Когато си проправи път в откритото пространство пред кралския подиум, чух рехаво ръкопляскане, а после някой извика:

— Славея Сладкопойна! Разбира се!

Зачудих се дали щях да разпозная старата си любовница без този вик. Тялото ѝ се беше променило с годините, станала бе по-широка в кръста, с по-пищни извивки. В отрупаните с копчета пластове плат, оформящи роклята ѝ, не познах коравата и прагматична странстваща менестрелка, която също бе последвала Искрен в Планинското кралство, за да събуди Праотците. Беше пуснала косата си да порасте дълга и кичурите в нея бяха сребристи, не сиви. Носеше накити на ушите, китките и пръстите си, но докато вървеше напред, сваляше пръстените от ръцете си.

Разочарованието на лицето на Кетрикен се бе сменило с радост.

— О, от толкова много години не сме я чували да извиси глас! Самата Славея Сладкопойна, сега госпожа съпруга на лорд Фишер! Помните ли песента, за която говорех?

Въпреки годините си Славея отвърна с дълбок реверанс, след което се изправи изящно. Възрастта бе снишила тембъра на гласа ѝ, но мелодичността му беше същата.

— Лейди Кетрикен, крал Предан и кралица Елиания, чула съм тази песен само веднъж. Не ме мислете за злонравна критичка, но трябва да кажа, че макар през нея здраво да са втъкани нишки истина, думите стържеха една в друга като пясък в ботуш, а мелодията бе открадната от една древна балада. — Поклати глава, присвила устни, и добави: — Дори да помнех всяка дума и нота, не бих казала, че си струва да я изпея пред вас.

Замълча, навела глава почтително. Въпреки всичките ми опасения почти се усмихнах. Славея. Толкова добре знаеше как да изостри апетита на публиката! Изчака точно до мига, в който Кетрикен си пое дъх, за да заговори; тогава вдигна глава и предложи:

— Но мога да ви изпея по-добра песен, ако благоволите, милейди и моя някогашна кралице. Ако само с кимване ми разрешите, ако моят крал и моята кралица дадат позволение, ще я изпея, ще изпея всичко, което зная за Осезаващия Копелдак. За Фицрицарин Пророка, син на Рицарин, верен на крал Искрен и до последния дъх на дните си чистосърдечен Пророк въпреки низшето си рождение!

Музиката се усили и влезе в ритъм с думите ѝ: тя настройваше и подготвяше гласа си. Чак сега видях съпруга ѝ, застанал в края на тълпата, усмихваше се гордо. Раменете му бяха широки като някога; беше стегнал посивялата си коса във воинска опашка. Винаги беше сиял в светлината на популярността на своята съпруга менестрел. Радостта, изписана на лицето му, не беше престорена; той грееше в отразения ѝ блясък. Тя не беше дошла на празненството тази нощ като менестрела Славея, а като лейди Фишер. И все пак това бе моментът, за който беше мечтала през всичките тези години. Нямаше да позволи да я подмине и той щеше да ликува с нея. Огледа публиката си, сякаш за да запита: „Да пея ли?“.

Можеше и трябваше. Лордовете и дамите на Шестте херцогства вече попиваха всяка нейна дума. Как можеше крал Предан да го забрани, когато собствената му кралица беше разкрила незаконната дъщеря на незаконния Пророк, подслонена и след това издигната като Майсторка на Умението в замък Бъкип? Лейди Кетрикен се спогледа със своя син и съпругата му. А после кимна и кралят разпери ръце, давайки позволение.

— Арфата ми идва ли? — обърна се Славея към съпруга си, а той се отзова с широк жест. Вратите на Голямата зала се разтвориха и се появиха две здрави момчета, понесли внушителна арфа. Неволно се усмихнах. За да се появи толкова бързо, трябваше да я е поръчала в мига, в който Кетрикен попита дали някой помни песента. И такава арфа! Това не беше арфа на странстващ менестрел! По лицата на младежите лъщеше пот и се зачудих от колко ли далече и колко бързо са мъкнали този звяр. Славея беше пресметнала забавянето си съвършено за пристигането ѝ. Двамата младежи я понесоха напред и я поставиха на пода. Издигаше се чак до рамото на Славея. Тя погледна към галерията с менестрелите, но някой вече беше тръгнал напред, понесъл стола си. Намести го пред арфата и тогава видях единствения неловък момент в представлението ѝ. Роклята ѝ изобщо не беше скроена, за да седи зад арфа с инструмента, опрян на рамото ѝ. С изящно пренебрежение към всякаква скромност тя вдигна полите си и ги отметна настрани, оголвайки все още прелестните си крака, стегнати в яркозелени чорапи и фини сини пантофи със сребърни копчета. Събуди арфата, като пръстите ѝ леко пробягаха нагоре и надолу по струните и ги оставиха да проговорят, сякаш ѝ зашепнаха, че са настроени и я очакват.

След това дръпна три струни една след друга все едно пускаше златни монети по пътека и ни кани да я последваме. Нотите се сляха в акорд и другата ѝ ръка заизвлича от струните игрива мелодия.

Това, разбрах, беше песента, за чието изпяване беше чакала през целия си живот. Винаги, винаги беше искала да остави песен, която да се съхрани в паметта на Шестте херцогства и да бъде пята отново и отново. Когато я бях срещнал първия път, ми беше говорила с жадна амбиция как би тръгнала с мен, за да опишете делата и съдбата ми, тъй че да е свидетелка на обрата в историята на Шестте херцогства. И беше свидетелка, но устните ѝ бяха останали смълчани и песента ѝ неизпята, по кралско повеление, според което случилото се в Планините трябваше завинаги да остане тайна. Бях мъртъв и трябваше да остане така, докато тронът на Пророка се върнеше към стабилност.

Сега стоях и слушах собствената си история. Колко дълго беше настройвала тези думи, колко пъти бе упражнявала музиката, която се лееше безусилно и безпогрешно от пръстите ѝ? Това беше най-високото ѝ постижение. Чувал я бях да пее творби на други менестрели и я бях слушал да пее и свири свои композиции. Славея беше добра. Никой изобщо не можеше да ѝ го отрече.

Но това беше по-добро от добро. Дори менестрелът, който преди това се беше намръщил, изглеждаше омаян от думите и нотите ѝ. Това беше музиката, която бе съхранила, и това бяха думите, които бе обръщала и оформяла като дърворезбар. Знаех историята на собствения си живот и повечето от двора знаеха поне част от нея. Но тя запя за мен от едно изоставено незаконно дете до героя, до позорната смърт в една тъмница и изпълзяването от един забравен гроб, докато се възправих пред каменен дракон, който беше изпил живота от крал Искрен, и вдигнах очи към нея, когато тя и кралица Кетрикен заминаваха.

Известно време дърпаше струните и сплиташе акорди, докато тази част от сказанието попие в умовете на слушателите. Не беше пято така преди и мнозина бяха озадачени. После, с внезапно помитане на пръстите ѝ, мелодията зазвуча мощно и войнствено и тя довърши разказа си. Лично ѝ бях разказал какво се случи, след като двете бяха заминали на гърба на самотен дракон със сърцето на крал, понесъл ги към Бъкип. Искрен-Дракона се бе изправил срещу цялата флота на Външните острови, за да спаси своята кралица, нероденото си дете и цялото си възлюбено кралство от опустошенията на Алените кораби. Сълзи потекоха по страните на Кетрикен, докато слушаше, а крал Предан беше прехласнат и слушаше зяпнал.

И тъй, аз и моят спътник в Осезанието — моят вълк Нощни очи — бяхме събудили другите спящи дракони. Ние се бяхме сразили с покварената котерия на Умението на крал Славен и техните злочести чираци и леейки кръв бяхме пробудили каменните дракони в подобие на живот, и ги бяхме отпратили с разперени криле след Искрен, същинска армия зад гърба му. Последваха три строфи за това как драконите бяха последвали краля; Славея описваше различните им форми, а след това припомни колко бързо бяха прогонени Алените кораби от бреговете ни. Искрен-Дракона беше повел последвалите го дракони и бе пренесъл битката на техните острови. Кралица Елиания, от кръвта на Външните острови, слушаше намръщено и кимаше, сякаш в потвърждение на всичко, което Славея разказваше за онези кървави дни.

Отново интерлюдия, само с музика. Постепенно темпото забави и акордите станаха по-дълбоки. Тогава тя запя как Копелдака и неговият вълк, знаейки, че са мъртви за всички, знаейки, че името на Фицрицарин Пророка завинаги ще е опетнено с позор и обвинения в измяна и страхливост, се отдръпват в дълбините на Планинските лесове. Никога повече, пееше Славея, нямаше да ловуват по зелените хълмове на Бък. Никога повече нямаше да се върнат у дома. Никога нямаше да се знаят подвизите им. Никога. Никога. Разказът и песента забавиха и преляха в капещи, тъжни ноти. Заглъхнаха. Тишина.

Не знам колко дълго продължи песента. Върнах се в Голямата зала и при събраните благородници на Шестте херцогства като от дълго пътуване. Славея седеше пред високата си арфа, с наведена напред глава и чело, отпуснато на тъмното дърво. Лицето ѝ блестеше от пот. Дишаше все едно беше тичала през девет хълма. Взирах се в нея. В живота ми беше странница, любовница и предателка. А сега беше моята историчка.

Ръкоплясканията започнаха като шепот и се извисиха до грохот. Славея вдигна бавно глава и проследих погледа ѝ, докато оглеждаше публиката. Сълзи се стичаха по лицата на мнозина, а по някои се четеше затаен гняв. Видях как една жена се изсмя презрително на емоцията на дамата до себе си. Един благородник поклати глава, наведе се и зашепна нещо на приятеля си. Две млади жени се бяха прегърнали, очаровани от романтиката на разказа. Херцогинята на Беарния се беше присвила, стиснала ръце под брадичката си и отпуснала глава на дланите си. Херцогът на Рипон като че ли казваше на хората около себе си: „Знаех го. Винаги съм го знаел“, и биеше едрите си юмруци един в друг.

А аз? Как да опиша онова, което изпитвах при тази реабилитация? Стоях между тях, непознат и невидян, но с чувството, че най-сетне съм се върнал у дома, двамата с моя вълк. Жегна ме, че Шутът не беше тук да чуе това, и усетих, че потръпвам все едно съм дошъл от някое много студено място и треперя, след като топлината най-сетне се е върнала в тялото ми. Не плачех, но очите ми се насълзиха и почти не можех да виждам.

Погледът на Предан обходи тълпата и разбрах, че оглежда за мен. Но ме търсеше зад маската на лорд Фелдшпат. Лорд Сенч стана и тръгна бавно от мястото си до високата маса. Помислих, че отива към Кетрикен, но след това стъпките му се разколебаха и той си запробива път през тълпата. Гледах го озадачен, а после с ужас разбрах, че ме е видял и идва право към мен.

Не, изпратих му с Умението, но той се беше затворил плътно — не за да не ме допусне, а за да скрие онова, което изпитваше. Когато стигна до мен, ме хвана здраво за ръка.

— Сенч, моля те, не — замолих го. Какво го беше прихванало стареца?

Погледна ме. Страните му бяха мокри от сълзи.

— Време е, Фиц. Време е, и то крайно. Хайде. Ела с мен.

Хората най-близо до мен гледаха и слушаха. Видях как един се ококори и лицето му се преобрази от удивление до стъписване. Бяхме насред тълпата. Ако се нахвърлеха върху мен, щяха да ме разкъсат. Нямаше никакво отстъпление. Тъй че, докато Сенч ме дърпаше за ръката, се оставих примирено да ме води. Коленете ми бяха омекнали: чувствах се като кукла на конци, олюлявах се при всяка стъпка.

Никой не беше очаквал това. Кралица Елиания се усмихваше радостно, но лицето на Копривка беше бяло като платно. Брадичката на Кетрикен трепереше, а след това лицето ѝ се сгърчи и тя заплака все едно, че самият крал Искрен вървеше към нея. Когато подминахме Славея, тя вдигна глава. Щом ме видя, ръцете ѝ литнаха към устата ѝ. Очите ѝ се разшириха жадно и някаква част от ума ми помисли: „Вече замисля каква нова песен да направи от това.“

Празното пространство между тълпата и подиума на краля и кралицата беше безкрайна пустиня, която прекосихме. Лицето на крал Предан беше бяло и вцепенено. Какво правите? Какво правите? — питаше ни настойчиво, но Сенч не го чу, а аз нямах отговор, който да дам. Объркан ропот, шепоти, спекулации, а след това зад нас се надигнаха викове. Очите на Копривка бяха черни, на лице, изваяно от лед. Страхът ѝ се просмука в мен. Когато застанах пред своя крал, паднах на колене повече заради внезапната си слабост, отколкото от някакво чувство за благоприличие. Ушите ми кънтяха.

Предан спаси всички ни.

Поклати бавно глава и се взрях в него.

— „Никога“ свърши — заяви той на множеството. Погледна извърнатото ми нагоре лице. Взрях се в него и видях там крал Умен и крал Искрен. Моите крале, които ме гледаха отгоре с искрено съпричастие. — Фицрицарин Пророк, ти твърде дълго живя сред Праотците и споменът за теб беше презрян от народа, който спаси. Твърде дълго беше там, където месеците отминават като дни. Твърде дълго вървя сред нас под лъжлив облик, лишен от своето име и чест. Стани. Обърни се и погледни хората на Шестте херцогства, своя народ, и най-сетне бъди добре дошъл у дома.

Наведе се и хвана ръката ми.

— Трепериш като лист — прошепна в ухото ми. — Можеш ли да се изправиш?

— Мисля, че да — промърморих. Но неговата сила ме вдигна на крака. Изправих се. Обърнах се. Застанах с лице към всички.

Одобрителният рев ме заля като вълна.