Гонитбата на Шута

7.Тайни и врана

Закуцуках обратно към стаята си, като ругаех наум стягащите обувки. Трябваше да поспя. После щях да нагледам Шута, а след това, помислих с въздишка, щях отново да приема ролята си на лорд Фелдшпат. Вечерта отново щеше да има празненство, танци и музика. Умът ми се зарея към Пчеличка и внезапно ме обзе угризение. Ревъл, казах си твърдо. Той щеше да се погрижи Зимният празник да протече добре във Върбов лес. И със сигурност Шън нямаше да позволи празникът да мине без подходящите храни и празничност. Надявах се само да включват и детето ми. Отново се зачудих колко дълго ще съм далече от Пчеличка. Беше ли Кетрикен по-разумна от мен? Щеше ли да е най-добре да я повикаме тук?

Хапех устна при тази мисъл, когато изкачих стълбите. Щом погледнах по коридора и видях Ридъл, застанал пред вратата ми, духът ми се повдигна, както става щом човек види стар приятел. После, щом се приближих, сърцето ми отново се сви, защото лицето му беше строго и очите му мътни, както когато някой крие чувствата си.

— Лорд Фелдшпат — поздрави ме той мрачно. Поклони се, а аз се постарах поклонът, с който му отвърнах, да не е повече от кимване. По-натам в коридора двама слуги пълнеха светилниците.

— Какво ви води до вратата ми, добри човече? — Постарах се думите ми да съдържат обичайната доза пренебрежение към един пратеник.

— Нося ви покана, лорд Фелдшпат. Може ли да вляза в стаята ви и да ви я съобщя?

— Разбира се. Момент. — Потупах по дрехите си, намерих ключа и след като отворих вратата, влязох пред него в стаята.

Ридъл затвори плътно вратата. Смъкнах с облекчение перуката и шапката и се обърнах към него. Очаквах да видя приятеля си. Но той все още стоеше пред вратата все едно не беше нищо повече от пратеник, с мрачно и студено лице.

Изрекох думите, които най-много мразех:

— Наистина съжалявам, Ридъл. Представа нямах какво ти причинявам. Мислех, че давам на Шута от своята сила. Изобщо не възнамерявах да крада от твоята. Ти възстанови ли се? Как се чувстваш?

— Не съм тук за това — каза той хладно. Сърцето ми изстина.

— Тогава какво? Седни. Да поръчам ли да ни донесат храна или пиене?

Постарах се да запазя топлина в гласа си, но поведението му ме предупреди, че точно сега сърцето му е затворено за мен. Не можех да го виня.

Той раздвижи беззвучно уста, вдиша дълбоко, после издиша.

— Първо — заяви с почти твърд тон, въпреки треперенето, — това не е за теб. Може да се обидиш. Може да решиш да ме убиеш… Давам ти правото да се опиташ. Но не е за теб или за твоята гордост, или за мястото ти в двора, или коя е Копривка, или за моето просто потекло. — Думите му ставаха все по-несдържани и страстни и лицето му се зачерви. Гняв и болка заискриха в очите му.

— Ридъл, аз…

— Само мълчи! Просто слушай. — Вдиша отново. — Копривка е бременна. Няма да позволя да бъде опозорена. Няма да позволя детето ни да бъде опозорено. Кажи каквото искаш, направи каквото искаш, тя е моя жена и няма да позволя радостта ни да бъде омърсена с политика и тайни.

Аз бях този, който седна. За късмет леглото беше зад мен. Ако ми беше изкарал въздуха с удар в корема, ефектът нямаше да е по-силен. В главата ми загъмжаха думи. Бременна. Посрамена. Жена. Омърсено. Тайни.

Бебе.

Гласът ми се върна.

— Аз ще…

Ридъл скръсти ръце на гърдите си и заяви предизвикателно:

— Не ме интересува какво ще направиш. Разбери го. Прави каквото искаш, но това няма да промени нищо.

— … бъда дядо. — Думата ме задави. Неверие стопи лицето му и той зяпна. Даде ми нужния миг да подредя мислите си. Думите се затъркаляха от устните ми. — Имам спестени пари. Може да ги вземете всичките. Трябва да напуснете скоро, преди пътуването да стане твърде трудно за нея. И мисля, че трябва изобщо да избягате от Шестте херцогства. Тя е Майсторката на Умение; твърде известна е, за да можете двамата да…

— Не напускаме! — Гняв стегна отпуснатото му лице. — Отказваме. Бяхме законно ожене…

Невъзможно.

— Кралят го забрани.

— Кралят може да забрани каквото си иска, но ако мъж и жена се закълнат пред Свидетелските камъни с най-малко двама свидетели…

— Само ако единият е менестрел! — прекъснах го. — И свидетелят трябва да познава и двете страни.

— Обзалагам се, че кралицата на Шестте херцогства ни познава и двамата — каза той тихо.

— Кетрикен? Мислех, че Кетрикен участваше в забраняването на брака.

— Кетрикен не е кралицата на Шестте херцогства. Елиания е. И там, откъдето е, една жена може да се омъжи за когото пожелае.

Всичко се намести здраво като блоковете, които образуват арка. Почти.

— Но другият ви свидетел трябва да е менестрел… — Думите ми заглъхнаха. Знаех кой е бил менестрелът им.

— Хеп Веселото сърце — потвърди го тихо Ридъл. И почти се усмихна. — Може би си чувал за него?

Доведеният ми син. Беше се зарадвал да нарече Копривка сестра. Усетих, че съм притиснал длани на устата си. Помъчих се да помисля. Тъй. Женени. Публично и все пак — тайно. Да, Елиания можеше да го е направила и вероятно да не е осъзнала, че пренебрегвайки авторитета на съпруга си, е направила много повече от това просто да утвърди убеждението си, че една жена би трябвало да има пълната власт над това за кого да се омъжи. Или да не се омъжи, а само да спи с него.

Оставих ръцете си да се смъкнат от устата ми. Ридъл продължаваше да стои все едно очакваше да скоча и да го забъхтя с юмруци. Опитах се да си спомня бях ли изпитал изобщо такъв импулс. Не. Никакъв гняв — всичко това беше удавено в страх.

— Кралят никога няма да приеме това. Нито Кетрикен, нито Сенч. О, Ридъл. Какво си мислехте вие двамата? — Радост се бореше със скръб в гласа ми. Дете, дете, за което знаех, че Копривка иска. Дете, което щеше да промени напълно живота им. Мое внуче. И на Моли.

— Бебетата се раждат. От години бяхме предпазливи. И късметлии, предполагам. А после не бяхме и двете. И когато разбра, че е бременна, Копривка ми каза, че възнамерява да бъде щастлива от това. Каквото и да трябва да направи. — Гласът му се промени и изведнъж заговори приятелят ми. — Фиц. И двамата не сме младежи. Това може да е единственият ни шанс за дете.

Каквото и да трябва да направи. Можех почти да чуя гласа на Копривка, как изрича тези думи. Вдишах дълбоко и се постарах да подредя мислите си. Тъй. Това беше нещо направено. Бяха женени, щяха да имат бебе. Безполезно беше да ги съветвам тепърва да нямат бебе, безполезно — да ги укорявам, че са се опълчили на краля. Трябваше да се започне от сега, оттам, където са.

В опасност. Глупаво непокорни.

— Какво възнамерява да направи? Да отиде при краля и да му каже, че е и женена, и бременна?

Тъмните очи на Ридъл се вгледаха в моите и видях в тях нещо като съжаление.

— Тя го сподели само с кралица Елиания. Само ние четиримата знаем, че Копривка е с дете. И само петима души знаят, че наистина сме женени. Дори с братята си не е споделила новината. Но каза на Елиания. Кралицата е възбудена. И пълна с планове за детето. Направи някаква магия с люшкаща се игла над дланта на Копривка и е убедена, че детето ни ще е момиче. Най-сетне дъщеря, родена в майчиния дом на Пророците. И следователно бъдеща нарческа.

— Объркан съм — отроних след кратко мълчание.

— Разбираемо. Като мен, когато ми го каза. Първо, трябва да разбереш колко близки са станали Копривка и кралица Елиания през годините. Те са почти на една възраст. И двете се чувстваха като пришълки, когато дойдоха в двора на замък Бъкип: Елиания е от Външните острови, а Копривка е просто селско момиче, направено дворцова дама. Когато Елиания разбра, че Копривка е роднина на съпруга ѝ, я обяви и за своя родственичка.

— Нормално. Нали му е племенница.

Ридъл поклати глава.

— И за член на новия ѝ майчин дом. — Забеляза обърканото ми изражение и добави: — Трябва да го помислиш от гледната точка на Елиания. В културата на Външните острови важното е майчиното потекло. Ужасно трудно беше за Елиания да дойде тук и да стане кралицата на Пророците. Ако беше останала в родната си земя, щеше да е станала нарческа на майчиния си дом. Еквивалент на кралица. Прие тази размяна, за да спаси майка си и малката си сестра Коси, и най-сетне за да гарантира мира между Шестте херцогства и Външните острови. Това, че тя и Предан се обикнаха, беше просто доброта на съдбата. Знаеш как скърбеше Елиания, че роди само двама сина. Скръбта от невъзможността да осигури дъщеря, която да върне във Външните острови, за да управлява след майка ѝ като нарческа, я измъчва ужасно.

— А Коси? По-младата ѝ сестра е следващата поред за тази титла, нали?

Ридъл поклати глава.

— Не. Спасихме живота на Коси, но здравето ѝ така и не се възстанови. Тя беше почти две години в плен на Бледата жена. Две години глад, студ и мъчения. Крехка жена е, трошлива като сухи клонки. И е показала отявлена неприязън към мъжка компания. Няма да роди деца.

— Спомням си, че имаше една братовчедка…

— Не харесвана нито от Елиания, нито от майка ѝ. Една от причините за отчаяното ѝ желание да представи момиче за майчиния ѝ дом.

— Но детето на Копривка изобщо не е роднина на Елиания!

— Е, ако Елиания каже, ще е. Има една поговорка. „Всяка майка знае детето си.“ Тъй че, когато Елиания чертае генеалогии, ти си син на Търпение.

Бях безнадеждно объркан.

— Какво общо има пък това?

Той се усмихна.

— Вие Пророците сте в кръвосмесително родство. И въпреки това — за окайване, според стандартите на Външните острови. Поколения без женско дете. Това накара Елиания да се чуди дали има истински потомци на първоначалния майчин дом на Пророците. В отчаяното ѝ търсене на женско дете с истинско потекло е накарала най-изкуфелите менестрели да пеят до прегракване генеалогии. Знаеш ли коя е кралица Елмаз?

— Не.

— Първият Пророк, завладял скалите на Бък, е бил Граблин. Той самият бил от Външните острови и там гледат на него като на измамник, защото се отрекъл от майчиния си дом, за да основе нов тук. Взел си жена от хората, които покорил. Името ѝ е Елмаз. Сега я наричаме кралица Елмаз. Първата от майчиния дом на Пророците.

— Добре. — Не разбирах накъде бие.

— Според Елиания Търпение и Рицарин са много далечни братовчеди. По лъкатушна линия и двамата произхождат от Елмаз. „С медно блестяща коса и теменужени очи“ според една много стара балада. Следователно ти двойно възхождаш от този майчин дом. Това прави Копривка законната „нарческа“ от рода на Пророка. Майчиния дом, към който се присъедини Елиания. Нейна родственичка. И следователно възможен източник на наследник за Елиания.

— Мисълта, че е имало поколения без женска рожба, която да освежи родословната линия, я безпокои — продължи той. — И в същото време я утешава. Сега смята, че вината е у мъжете Пророци, които, изглежда, не могат да посеят момичета в утробите на жените си. Години наред се измъчваше, че по своя вина е родила само две момчета. Знае от години за истинското потекло на Копривка и вижда удобна възможност за себе си да поправи голямата неправда, нанесена на Копривка, като отгледа детето ѝ като нарческа. След недостига на жени от родословната линия накрая се е родила Копривка, истинска дъщеря на майчиния дом на Пророците. Но вместо да бъде прославена, тя е скрита в сенките. Скрита от кралския двор. Потеклото ѝ е отречено. И бе доведена в Бъкип само когато стана полезна за Пророците.

Бях се смълчал. Не можех да отрека истинността на думите му. Ужасно болеше да ги чуя изречени от нейния съпруг и мой приятел. Вярвал бях, че я предпазвах. Както предпазвах Пчеличка, като я държах далече от Бъкип? Неприятна мисъл. Опитах се да се оправдая.

— Копривка е незаконна дъщеря на незаконен син на абдикирал принц, Ридъл.

В очите му блесна гняв.

— Тук може би. Но във Външните острови детето ни като нищо може да бъде прието като принцеса от тяхното родословие.

— Двамата с Копривка бихте ли направили това? Да напуснете Бъкип и двора и да отидете във Външните острови?

— За да спася дъщеря си от това да гледат на нея като на позор и като незаконно дете? Да. Бих.

Усетих, че кимам в съгласие.

— А ако детето е момче?

Той въздъхна тежко.

— Това ще е друга битка, в друг ден. Фиц, ние бяхме приятели преди да се влюбя в дъщеря ти. Изпитвам угризения, че не дойдох при теб преди това. Че не ти разкрих брака ни.

Не се поколебах. Твърде много време бях имал през последните няколко дни, за да запомня всичките решения, които бяха взети, без да знам.

— Не се сърдя, Ридъл. — Станах и протегнах ръката си. Стиснахме китки и после той ме прегърна. Заговорих на ухото му. — Помислих, че си дошъл вбесен от това, които ти причиних, когато преминахме през стълбовете.

Той се отдръпна.

— О, ще оставя това на Копривка. Ако още не ти е съдрала кожата с думи, тепърва те чака. Не знам какво ще излезе от това, Фиц, но исках да знаеш, че се постарах да бъда почтен.

— Разбирам го. Какъвто си бил винаги, Ридъл. Каквото и да излезе от това, ще взема твоята страна и на Копривка.

Той кимна стегнато, после въздъхна дълбоко и заобиколи, за да седне на стола, който му бях предложил по-рано. Стисна ръце и заби поглед в тях.

— Има още, и новината е лоша — предположих.

— Пчеличка. — Каза името ѝ, пое си дълбоко дъх и млъкна.

Отпуснах се на леглото.

— Помня какво каза в пивницата, Ридъл.

Той вдигна внезапно очи към мен. Лицето му беше изопнато.

— И положението не се е променило, Фиц. Нито последствията. Копривка каза, че тя ще говори с теб, че това не било мое бреме. Но е. Дори и да не бях женен за дъщеря ти, като твой приятел пак щеше да е мой дълг. Фиц, трябва да се предадеш. Трябва да я доведеш тук, в Бъкип, където може подходящо да бъде наставлявана и възпитавана. Знаеш го. Наистина.

Дали? Стиснах зъби, за да затая гневната си реакция. Премислих последния месец. Колко пъти бях решавал да направя нещо по-добро за Пчеличка? И все не успявах. Колко пъти я бях оставял настрана, за да се справя с бедствия и хаос? Замесил бях деветгодишната си дъщеря в премахването на един труп и прикриването на убийство… макар и да не знаеше, че аз бях убил пратеничката. За първи път помислих за потенциалната опасност за детето ми, ако наистина все още има преследвачи, които търсят пратеничката. Или убийци, търсещи Шън и Фицбдителен. Сенч ги беше предал на мое съхранение, сигурен в убеждението си, че ще ги защитя. Изобщо не бях помислил за това, когато оставих всички, за да доведа Шута в Бъкип. Изобщо не бях помислил, че Пчеличка може да се окаже в опасност от страна на убийци, търсещи жертвите си в дома ми. Последният опит за покушение над Шън беше отравяне. Убиецът беше убил момче от кухнята вместо Шън. Мърлява работа. А ако следващият му опит се окажеше също толкова мърляв? Зимният празник бе отворил вратите на Върбов лес за всякакви хора. Ами ако убиецът отровеше повече от едно блюдо в следващия си опит за Шън?

Защо не бях предвидил всичко това?

— Загубил съм инстинктите си — промълвих. — Не я защитавам.

Ридъл изглеждаше озадачен.

— Говоря за това, че си баща, Фиц, не неин пазач. Смятам, че си повече от способен да защитиш живота ѝ. Но някой трябва да се погрижи тя да има този живот, който да защитиш. Дай на дъщеря си възпитание и възможностите, подходящи за нейното положение. Маниерите, облеклото, социалния опит. Тя е дъщерята на лейди Моли, както и детето на холдър Беджърлок. Би било много подходящо за нея да дойде в двора и да поживее със сестра си.

Беше прав. Но…

— Не мога да я предам.

Ридъл стана, изправи рамене и заговори твърдо:

— Тогава недей. Ела с нея, Фиц. Намери си ново име и се върни в Бъкип. Тук ѝ е мястото на Пчеличка. И твоето. И ти знаеш това.

Забих поглед в пода. Той почака малко да проговоря, но след като не го направих, каза по-меко:

— Съжалявам, Фиц. Но знаеш, че съм прав.

Напусна тихо и щом затвори вратата зад себе си се замислих колко трудно трябва да е било това за него. Познавахме се от дълго време. В началото беше нещо като шпионин за Сенч и телохранител, когато някой трябваше да ми пази гърба. Беше ми станал другар и човек, на когото бях разчитал, когато бяхме преживявали ужасни неща. А след това беше станал мъжът, който ухажваше дъщеря ми. Ридъл щеше да е бащата на моето внуче. Странно. Бях му доверявал живота си, и неведнъж. Нямах избор сега, в това, че трябваше да му се доверя не само за сърцето на дъщеря ми, но и за съдбата на детето, което щяха да имат. Преглътнах. А Пчеличка? Защото с нея се провалях.

„Ако дам Пчеличка на Ридъл и Копривка, бих могъл да се заема с възмездието на Шута.“

От тази предателска мисъл ми се дощя да повърна.

Станах рязко. Не можех да мисля за това в този момент. Опитвах се упорито, но просто нямаше достатъчно време или достатъчно от мен. И опитването не вършеше работа.

— О, Моли — отроних и стиснах зъби. Трябваше да има отговор, но не можех да го видя. Не сега.

Време беше да нагледам Шута. Отидох до прозореца и надникнах навън. Имах чувството, че трябва да е късно следобед, дори привечер. Твърде много неща вече се бяха случили днес. Кетрикен беше Осезаваща. Интересуваше се от Пчеличка. Уеб искаше от мен да осиновя врана. Щях да ставам дядо, вероятно дядо на нарческа. А Ридъл мислеше, че се провалям като баща, и искаше да ми отнеме детето. Когато се обърнах, за да се запътя към стълбището, Копривка притегли мислите ми.

Ридъл ми каза. Нямаше смисъл да се преструвам, че не знам. Щеше да усети загрижеността в ума ми.

Знаех, че ще го направи, макар да ми се щеше да го беше оставил на мен. Нещо за мъжка чест. Ти вика ли му? Каза ли му, че е посрамил мен и следователно теб?

Разбира се, че не! Обидчивият ѝ сарказъм ме опари. Трябва ли да ти напомням, че съм незаконен син и знам какво е да гледат на мен като на бащин срам?

Затова винаги си ме отричал напълно.

Аз… какво?! Никога не съм те отричал. А дали? Несигурност обагри мислите ми. Нахлуха спомени. Бях. О, да, бях. Само за да те защитя, поправих я. Времената бяха по-сурови тогава. Да си не само дъщеря на Копелдака, а детето на Осезаващия Копелдак, вероятно притежаващо тази мръсна магия… някои щяха да сметнат, че е уместно да те убият.

Затова позволи на Бърич да ме осинови.

Той те опази.

Да. Думите ѝ бяха неумолими. И опази теб, когато избра да се престориш на мъртъв. Опази и репутацията на Шута също. Никакви неудобни копелета, които да объркат наследствената родословна линия. Опази. Сякаш „опазването“ е по-важно от всичко друго.

Затворих мислите си от нея. Не бях сигурен какво се опитва да ми каже, но бях убеден в едно. Не исках да го чуя.

Е, моето дете ще знае кои са родителите му! И ще знае кои са дядо му и баба му! Аз ще се погрижа за това, ще ѝ дам това и никой никога няма да може да ѝ го отнеме!

Копривке, аз… Но тя си беше отишла. Не посегнах след нея. Още една дъщеря, която бях провалил. Бях я оставил да отрасне, вярвайки, че е дъщеря на друг мъж. Бях оставил майка ѝ и Бърич да вярват, че съм мъртъв. Казвал си бях, през всичките тези години, че така я опазвам. Но тя се бе почувствала отречена. И изоставена.

Помислих си за моя баща, както правех рядко. Никога не бях поглеждал в очите му. Какво бе изпитал той от това, че ме бе изоставил в Бъкип под грижата на коняря си? Зареях поглед в празното. Защо бях направил същото на по-голямата си дъщеря?

Пчеличка. Не беше много късно да съм добър баща за нея. Знаех къде трябва да отида веднага и ако използвах стълба на Умение, можех да съм там преди стъмване. Беше малко опасно, но не бях ли рискувал повече, когато пренесох Шута? Щяха да минат дни преди да посмея да рискувам с още лечение над него. Не за да я предам на Копривка, нито за да отседнем тук, а за да е до мен, докато трябва да съм тук и да се грижа за Шута. Беше логично. Точно това трябваше да направя.

Горната стая беше тъмна, освен червеникавата светлина от огъня. Шутът седеше в стола пред него. Едва се сдържах да го попитам защо седи в тъмното. Той извърна лице към мен, щом се приближих.

— Има съобщение за теб. На масата.

— Благодаря.

— Един младеж го донесе. За жалост, когато влезе, бях полузаспал. Изкрещях. Не знам кой от двама ни беше по-уплашен. — Опита се да вкара нотка насмешка в гласа си и не успя.

— Съжалявам — отвърнах и се помъчих да обуздая блуждаещите си мисли. Нямаше смисъл да споделям терзанието си с него. Нищо не можеше да ми помогне, освен да се почувства засрамен, че ме е откъснал от детето ми.

Постарах се да се съсредоточа върху угрижените му думи.

— А сега се боя да заспя отново. Не мислех, че други хора ще влизат и излизат тук. Не знам как е могло да ми убегне. Знам, че трябва да влизат. Но не мога да престана да мисля за тях. Ами ако кажат на други? Някои хора ще научат, че се крия тук. Няма да е безопасно.

— Ще запаля свещи — казах му. Не казах, че е за да видя лицето му, за да преценя колко е сериозен. Щом запалих първата, го попитах: — Как се чувстваш? По-добре ли от вчера?

— Не мога да различа, Фиц. Не мога да различа вчера от рано тази сутрин. Не мога да различа рано тази сутрин от полунощ. Всичко е едно и също за мен, тук в тъмното. Ти влизаш и излизаш. Имам храна, сера и спя. И съм уплашен. Предполагам, че това означава, че съм по-добре. Помня когато единственото, за което можех да мисля, беше колко много ме боли всяка част на тялото. Сега болката е заглъхнала дотолкова, че мога да мисля колко ме е страх.

Запалих втора свещ от първата и ги поставих в свещниците на масата.

— Не знаеш какво да кажеш.

— Не знам — признах. Постарах се да оставя собствените си страхове настрана, за да се оправя с неговите. — Знам, че тук си в безопасност. Но също така знам, че колкото и често да го казвам, това няма да промени как се чувстваш. Шуте, какво мога да направя? Какво би те накарало да се чувстваш по-добре?

Той извърна лицето си от мен. След дълго мълчание каза:

— Трябва да прочетеш съобщението си. Момчето изломоти, че е важно, преди да избяга.

Вдигнах малкия свитък на масата. Носеше шпионския печат на Сенч. Счупих восъка и го развих.

— Фиц. Толкова ли страшно изглеждам? Когато се надигнах в стола си и изкрещях, момчето също изкрещя. Все едно, че труп се надига от гроба и му крещи.

Оставих свитъка.

— Приличаш на много болен човек, който преднамерено е бил подложен на глад и изтезание. И цветът ти е… странен. Не смугъл, както беше по времето на лорд Златен, нито бял, както беше като шута на крал Умен. Сив си. Не е цвят, който човек би очаквал за жив човек.

Той мълча толкова дълго, че отново извърнах очите си към свитъка. Тази нощ щеше да има още едно празнично събиране, последното от Зимния празник, преди благородниците отново да се разпръснат по херцогствата си. Кралица Елиания бе поканила всички да присъстват и беше помолила всеки да носи най-добрите си дрехи, за да се отпразнува обръщането към нарастване на светлината. Сенч намекваше, че може би лорд Фелдшпат ще трябва да се поразходи до града и да си купи някои труфила за повода. Предлагаше един шивашки дюкян и по това разбрах, че дрехите за мен вече са били поръчани и приготвени.

— Ти си честен човек, Фиц. — Гласът на Шута беше глух.

Въздъхнах. Прекалено честен ли бях?

— Каква полза бих имал да те лъжа? Шуте, изглеждаш ужасно. Сърцето ми се къса да те гледам така. Единственото, което мога да предложа на себе си, или на теб, е, че докато се храниш, почиваш и ставаш по-силен, здравето ти ще се подобри. Когато станеш по-силен, надявам се да използвам Умението, за да подтикна тялото ти да се възстанови само. Това е единствената утеха, която имаме и двамата. Но ще отнеме време. И настоявам за търпение. Припряността няма да ни свърши работа.

— Нямам време, Фиц. По-скоро, имам. Имам време да стана по-добре или време да умра. Но някъде, сигурен съм, има син, който трябва да бъде спасен преди Слугите на Белите да го намерят. С всеки изминал ден, с всеки час, опасявам се, че те вече са го взели. И с всеки ден, с всеки час мисля за дългия плен на стотици хора в едно далечно място. Може да изглежда, че няма много общо с нас и Бъкип и Шестте херцогства, но има. Слугите ги използват със същото пренебрежение, с което ние затваряме пиле в курника или режем главата на заек. Отглеждат ги заради техните прозрения в бъдещето и използват тези прозрения, за да станат всезнаещи. Изобщо не ги притеснява, когато се роди бебе, което никога няма да ходи или едва може да вижда. Стига да са бледи и да имат пророчески сънища — само това ги интересува. Властта на Слугите стига дори дотук, те изкривяват и обръщат събития, огъват времето и света по своя воля. Те трябва да бъдат спрени, Фиц. Трябва да отидем в Клерес и да ги убием. Това трябва да се направи.

Казах това, което знаех, че е вярно.

— Едно по едно, приятелю. Можем да се опитаме само едно по едно.

Той се взря в мен със слепите си очи, сякаш бях казал най-жестокото нещо на света. После долната му челюст потрепери, той отпусна лице в осакатените си ръце и захлипа.

Изпитах остро раздразнение, а след това — дълбоко угризение, че съм си го позволил. Той беше в агония. Знаех го. Как можех да се дразня, след като знаех точно какво преживява? Не бях ли се чувствал и аз така? Забравил ли бях времената, когато преживяваното в тъмниците на Славен ме беше заливало като вълна, заличаваща всичко добро и сигурно в живота ми и повличаща ме в хаоса и болката?

Не. Бях се помъчил да забравя това, а през последните десет години от живота ми почти го бях забравил. И раздразнението ми от Шута не беше раздразнение, а крайно безпокойство.

— Моля те. Не ме карай да си спомням това.

Осъзнах, че съм изрекъл издайническите думи на глас. Единствената му реакция бе да заплаче по-силно, безнадеждно като дете, което не може да се утеши само. Това отчаяние не можеше да се надвие, защото той скърбеше за време, към което не можеше да се върне, и за себе си, какъвто никога повече нямаше да бъде.

— Сълзите не могат да го поправят — казах и се зачудих защо изричам тези безполезни думи. Исках да го прегърна и се страхувах да го направя. Страхувах се, че ще се разтревожи, че го докосват, и още повече се страхувах, че това ще ме вкара още по-дълбоко в отчаянието му и ще събуди моето. Но накрая направих трите стъпки покрай масата. — Шуте. Тук си в безопасност. Знам, че все още не можеш да го повярваш, но е свършило. И си в безопасност.

Погалих рехавата му коса, груба като козината на болно куче, а после го придърпах към себе си и сгуших главата му до гърдите си. Кривите му като птичи нокти ръце се вкопчиха в китката ми и той се притисна по-плътно в мен. Оставих го да изплаче сълзите си. Това беше единственото, което можех да му дам в този момент. Помислих за онова, което бях искал да му кажа: че трябва да го оставя за няколко дни, за да взема Пчеличка.

Не можех. Точно сега не можех.

Той бавно притихна и дори когато хлиповете му секнаха, вдишваше и издишваше треперливо. След малко ме потупа плахо по китката и отрони:

— Мисля, че вече съм добре.

— Не си. Но ще си.

— О, Фиц. — Отдръпна се от мен и се изправи, колкото можеше. Покашля се. — А съобщението ти? Момчето каза, че е важно.

— О, важно е и не е. Кралицата желае да се облечем най-изящно за последната нощ на пиршество на Зимния празник, а това означава, че трябва да прескоча до града и да си осигуря нещо за обличане. — Намръщих се при мисълта, че трябва да ида като лорд Фелдшпат, в ужасното му облекло. Но не и с онези обувки. О, не! Нямаше да вървя по леден калдъръм с онези обувки.

— Е. По-добре да тръгваш тогава.

— Трябва — съгласих се неохотно.

Не исках да го оставя сам в тъмнината му. Но и не исках да остана, след като унинието му щеше да ме зарази. Бях изкачил стъпалата с мисълта, че ще мога безопасно да споделя с него новината на Копривка. За миг бях видял в него приятеля и съветника, какъвто беше в младостта ни. Сега новината беше суха пепел на езика ми. Още един от Пророците, когото не беше предрекъл. Приказките му за недъгави бебета ме бяха смразили. Как можех да му кажа, че се очаква първото ми внуче? Това можеше да го хвърли в поредната мрачна спирала. Още по-лошо щеше да е да му кажа, че ще ме няма за шест или осем дни. Не можех да го оставя, за да взема Пчеличка. Но можех да се съглася да се разпоредят да я доведат тук. Можех на другия ден да поговоря за това с Кетрикен. Заедно щяхме да го уредим.

Изпълняваш дълга си към приятелите си. Колко пъти Нощни очи беше клякал до мен, когато се загубвах в напразните си усилия с Умението? Колко често Хеп ме беше прибирал в стаята ми и съзнателно ми беше давал по малко доза от замайващите опиати, които му бях заповядвал да донесе. Не исках дори да си спомням за седмиците, а после — и месеците, през които Бърич се беше мъчил да ми помогне да направя връщането си от вълк към човек. Приятелите ми не ме бяха изоставили и аз нямаше да изоставя Шута.

Но той все пак можеше да ме изостави. И го направи. Надигна се от масата.

— Трябва да идеш и да си свършиш работата, Фиц.

Обърна се и се запъти към леглото почти все едно беше зрящ.

Щом се смъкна на него и придърпа завивките, го попитах:

— Сигурен ли си, че вече искаш да си сам?

Той не отговори. А след малко разбрах, че няма да го направи. Почувствах се много наранен. Той нямаше представа какво бях изоставил заради него. После мигът на гняв отмина и бях благодарен, че не проговорих. Изобщо не исках да знае какво съм пожертвал за него.

И нищо друго не ми оставаше, освен да изпълня дълга си. Слязох по стълбите, поднових външността си на Фелдшпат и напук обух моите си ботуши.

Зимният празник може да е в чест на удължаването на дните, но това не означава, че пролетта е близо. Вчерашните облаци се бяха изсипали до снежинка. Небето беше тъмно и чисто синьо като полите на дама от Бък, но на хоризонта се трупаха нови облаци. Скреж покриваше празничните гирлянди, накичени по фасадите на дюкяните. Утъпканият сняг скърцаше под ботушите ми. Студът бе потиснал празничния дух, но рехави улични продавачи на зимни сладкиши и играчки хвалеха гласовито стоката си на забързаните минувачи. Подминах едно окаяно магаре със замръзнали уши и продавач на горещи кестени, който едва смогваше да поддържа запален мангала си. Топлеше ръце над стоката си и купих десетина кестена само за да ги понося в премръзналите си пръсти. Чайките кръжаха и крещяха както винаги. Врани се трупаха с шумен грак над дремеща сова, която бяха намерили. Докато стигна улицата на шивачите, пиянският ми нос беше толкова почервенял от студа, че би го одобрил дори Сенч. Страните ми бяха вкочанени и клепачите ми полепваха при всяко примигване. Придърпах по-плътно наметалото около себе си. Дано само новите дрехи, които ме чакаха, да не бяха толкова глупави като тези, които носех.

Тъкмо бях намерил точния дюкян, когато чух как някой извика:

— Том! Том! Том!

Спомних си навреме, че съм лорд Фелдшпат. Тъй че не се обърнах, но някакво момче на улицата извика на приятелите си:

— Виж, това е говореща врана! Тя каза: „Том“.

Това ми даде оправдание да се обърна и да погледна натам, накъдето сочеше малкият. Проскубана врана бе кацнала на една табела от другата страна на улицата. Гледаше и грачеше пронизително:

— Том, Том!

Преди да съм успял да реагирам, друга врана се спусна към нея, закълва я, запляска с криле и заграчи. Още десетина птици се появиха сякаш отникъде, откликнали на атаката, и се скупчиха върху нея. Когато нападнатата птица хвръкна, зърнах за миг бели пера между черните. За мой ужас една от другите врани ѝ налетя във въздуха. Нещастницата се превъртя и в отчаянието си потърси убежище под стрехите на близкия дюкян. Две от нападателките ѝ прелетяха покрай тях, но не можаха да я достигнат. Другите накацаха по близките покриви и зачакаха. С инстинкта на всички побойници на този свят знаеха, че рано или късно ще ѝ се наложи да се покаже навън.

След това, обичайно за породата им, щяха да я накълват до смърт заради това, че е различна.

„О, Уеб, в какво си ме въвлякъл?“ Не можех, не можех да взема при себе си още един сирак. Трябваше да се опази сама. Толкова. Трябваше да се надявам, че ще успее да се върне при него. Искаше ми се да не я беше пращал да ме търси. Вкочаних сърцето си и влязох в шивашкия дюкян.

Новите ми одежди започваха с много къса синя пелерина, обшита с пластове нежна, падаща като снежинки дантела. Зачудих се дали шивачката не е сбъркала поръчката на Сенч с поръчка за дама, но тя и мъжът ѝ се струпаха около мен да я пробвам и дооправиха връзките. После донесоха маншети в същия десен за китките и глезените ми. Шивачката измърмори, като видя явно неизисканите ми ботуши, но се съгласи, че може би са по-подходящи за снега. Обещах ѝ, че ще нося дантелените маншети с най-модните си обувки с камбанки на носовете, и тя като че ли се смири. Момчето, което бе донесло поръчката, им беше платило в аванс, тъй че трябваше само да взема пакета и да си тръгна.

Когато излязох от дюкяна, светлината на късия зимен следобед бе започнала да гасне. Студ се спускаше над града и движението по улиците бе оредяло. Не погледнах към враната, свита под стрехите, нито към струпаните по околните покриви нейни мъчителки. Обърнах се и закрачих към Бъкип.

— Том! Том! — извика тя след мен, но продължих по пътя си.

После тя заграчи пронизително:

— Фиц… Рицарин! Фиц… Рицарин!

Слабата жена до мен притисна кокалести ръце до гърдите си.

— Върнал се е! — извика. — Като врана!

Тук се наложи да се обърна, за да не забележат другите, че пренебрегвам тази сензация.

— Ба, просто нечия опитомена гарга — заяви презрително един мъж. Всички извърнахме очи към небето. Нещастната птица излиташе колкото може по-нависоко, с рояка преследвачи след нея.

— Чух, че като цепнеш езика на врана, можеш да я научиш да говори — подхвърли продавачът на кестени.

— Фиц… Рицарин! — изпищя враната отново, когато една по-едра врана я удари. Загуби инерцията си и се превъртя във въздуха, задържа се и запляска храбро с криле, но беше пропаднала под убийственото ято и сега всички ѝ налетяха. По две и по три, спускаха се към нея, удряха я, скубеха пера и те се разлитаха в студения въздух. Враната се бореше да се задържи, но беше безпомощна да се защити.

— Това е поличба! — извика някой.

— Това е Фицрицарин, превърнал се в звяр! — изкрещя някаква жена. — Осезаващия Копелдак се е върнал!

И в този миг ме обзе ужас. Бях ли си помислил по-рано, бях ли си спомнил какво понасяше Шута? Не. Забравил бях онази смразяваща сигурност, че всяка ръка е срещу мен, че добрите хора на Бък, облечени в празничните си одежди, щяха да ме разкъсат с голи ръце, също както ятото врани разкъсваше онази самотна птица. Призля ми от страх и коленете ми омекнаха. Започнах да се отдалечавам и на всяка стъпка си мислех, че ще видят как ми треперят краката, колко бяло е станало лицето ми. Стиснах пакета и се постарах да продължа да вървя, все едно бях единственият незаинтересован от въздушната битка горе.

— Пада! — извика някой и аз спрях и погледнах нагоре.

Но тя не падаше. Беше свила криле като връхлитащ ястреб и се спускаше. Спускаше се право към мен.

Миг, колкото да видя това, и се блъсна в мен.

— Ще ви помогна, сър! — викна продавачът на кестени и тръгна към мен, вдигнал машата си да удари пърхащата птица, заплетена в наметалото ми. Присвих рамене и се обърнах, за да поема удара вместо нея, докато я увивах в плата.

Стой мирно. Мъртва си! Заговорих ѝ с Осезанието, без да имам представа дали ще чуе мислите ми. Беше се затаила още щом я покрих и си помислих дали наистина не е мъртва. Какво ли щеше да ми каже Уеб? После видях глупавата си шапка и шляпащата перука, паднали на улицата пред мен. Грабнах я бързо и уж притиснал пакета до гърдите си, задържах здраво и враната. Обърнах се светкавично към добронамерения продавач на кестени.

— Какво си въобразявате, като ми налитате така? — викнах му, докато нахлузвах шапката и перуката на главата си. — Как смеете да ме унизявате така?

— Нищо лошо, сър! — извика продавачът и заотстъпва. — Ама враната…!

— Нима? Тогава защо ме нападате и едва не ме съборихте, ако не за да ме направите за смях?

Придърпах напразно кривналата се перука и я наместих на главата си. Чух как някакво момче се изсмя и майка му го смъмри с едва прикрита усмивка. Изгледах ги ядосано и кривнах с една ръка още повече перуката и шапката. Чух зад себе си кикот. Обърнах се рязко и шапката и перуката едва не изхвърчаха отново от главата ми.

— Тъпаци! Грубияни! Ще кажа на стражата на Бъкип колко опасна е тази улица! Гости ще нападат! Ще се подиграват те на гост на краля! И да знаете, братовчед съм на херцога на Фароу и той ще чуе за това от мен!

Издух бузи и долната ми устна затрепери в престорен гняв. Треперещия си глас нямаше нужда да преправям. Призляваше ми от страх, че някой ще ме познае. Името ми сякаш още ехтеше във въздуха. Завъртях се възмутено и закрачих припряно по пътя си, за да се махна колкото се може по-скоро. Чух как някакво момиченце извика зад мен:

— Но къде отиде гаргата?

Не се помаях, за да видя дали някой ще ѝ отговори. Видимият ми смут заради падналите шапка и перука, изглежда, им беше дал достатъчно повод за насмешка, както се бях надявал. Няколко пъти, преди да се махна от очите им, направих привидно безплодни усилия да ги наместя по-добре на главата си. Щом прецених, че съм се отдалечил достатъчно, свих в една странична уличка и придърпах качулката над шапката и перуката. Враната беше толкова неподвижна в гънката на наметалото ми, че се уплаших да не би наистина да е умряла. Беше ме ударила доста силно, толкова, че можеше да ѝ се е счупил вратът. Но Осезанието ми каза, че макар да е замаяна и вцепенена, животът все още тупти в нея.

Излязох на лъкатушещата Калайджийска улица, вмъкнах се в друга тясна уличка и най-сетне разгънах наметалото и взех в шепи вцепененото черно телце.

Очите ѝ бяха затворени. Крилете ѝ бяха свити изрядно до тялото. Винаги съм се удивлявал как птиците могат да сгънат два крайника толкова гладко, че ако не си виждал птица, ще повярваш, че имат само крака. Докоснах с пръст лъскавия ѝ черен клюн.

Тя отвори едното си блестящо око. Отпуснах ръка на гърба ѝ и стиснах леко крилете ѝ. Още не. Стой мирно, докато стигнем някъде на безопасно.

Не усетих Осезание от нея, но покорството ѝ ме накара да повярвам, че ме е разбрала. Прибрах враната и пакета под наметалото и забързах нагоре към замък Бъкип. Пътят беше по-добре поддържан и по-оживен от някога, но си беше все така стръмен и на места заледен. Светлината гаснеше и вятърът се усилваше. Надигаше снежни кристали и ги мяташе по мен, дращеха като пясък. Подминаваха ме коли и фургони с провизии за последната вечер на празненство. Щях да закъснея.

Враната беше станала неспокойна. Размърда се и се вкопчи в предницата на ризата ми с клюн и нокти. Пъхнах ръка, за да я пипна и да ѝ предложа опора. Тя запърха яростно и когато издърпах ръката си, пръстите ми бяха накълвани и кървяха. Пресегнах се към нея с Осезанието. Ранена ли си?

Мисълта ми рикошира към мен като камъче, хвърлено по стена. Но болката ѝ ме заля и пропълзя по гръбнака ми. Заговорих на глас, спокойно:

— Стой под наметалото ми. Качи се на рамото ми. Няма да мърдам, докато го направиш.

В първия момент тя не помръдна. После се вкопчи с клюна си в ризата ми и се закатери по мен, като се задържаше с клюна. Стана на буца на рамото ми под наметалото, а след това се намести по мен, докато ме направи гърбушко. Когато се успокои, бавно се изправих и казах:

— Мисля, че ще се оправим.

Ветровете бяха подбрали стадото облаци и те вече сипеха нов сняг. Падаше на гъсти парцали, които се вихреха и танцуваха на вятъра. Присвих глава и се затътрих нагоре по стръмния склон.

Пуснаха ме в двора на цитаделата, без да задават въпроси. От Голямата зала ехтеше музика и весели подвиквания. Толкова късно ли беше вече! Вранската свада ме беше забавила повече, отколкото бях осъзнал. Забързах покрай слуги, понесли подноси, и тълпа добре облечени хора, по-малко закъснели от мен, и нагоре по стълбите. Не смъкнах качулката си, гледах надолу и не поздравявах никого. В мига, в който се прибрах в стаята си, смъкнах заснеженото си наметало. Враната се беше вкопчила отзад за яката ми и перуката ми се беше заплела в краката ѝ. Щом посегнах да я хвана, тя понечи да полети. Перуката и шапката ми обаче ѝ натежаха и тя рухна на пода.

— Стой мирно. Ще те освободя — казах ѝ.

След няколко минути борба тя легна на една страна, с едното крило полуотворено, косата на перуката ми беше усукана около краката ѝ. Белите пера, разпръснати между черните, вече се виждаха ясно — перата, които означаваха, че всяка друга врана на света ще се опита да я убие. Въздъхнах.

— Хайде стой мирно и ще те освободя — повторих.

Клюнът ѝ беше отворен и едва дишаше. Едно лъскаво черно око се взря в мен. Не бързах. Струваше ми се невъзможно да се е заплела толкова сериозно за толкова кратко време. По пода се виждаха пръснати капки кръв. Заговорих ѝ, докато се мъчех да я разплета.

— Лошо ли си ранена? Накълваха ли те? — С Осезанието си се опитах да излъча спокойствие и увереност към нея. Ранена ли си? Зададох въпроса, стараейки се да не нарушавам границите ѝ.

Болката ѝ ме заля. Тя запърха яростно и провали повечето ми усилия с разплитането, а после отново затихна.

— Лошо ли си ранена? — попитах отново.

Тя затвори клюна си, погледна ме и изграчи:

— Оскубана! Оскубаха ми перата!

— Разбирам. — Учудването колко думи знае се смеси с облекчение, че може да ми даде информация. Но една птица не е вълк. Да изтълкувам това, което усещах от нея, беше трудно. Имаше и болка, и страх, и много гняв. Ако беше вълкът ми, щях да съм разбрал какво точно се опитва да сподели с някой, който говори различен език. — Позволи ми да се опитам да те освободя. Трябва да те занеса на масата и на по-добра светлина. Може ли да те вдигна?

Тя примигна.

— Вода. Вода. Вода.

— И вода ще ти донеса.

Постарах се да не мисля как отлита времето. Сякаш в отговор на тревогата ми усетих питащо щипване от Сенч. Къде бях? Кралицата беше помолила Предан да се погрижи да присъствам, крайно необичайна молба от нейна страна.

Скоро ще дойда, обещах му с трескавата надежда, че ще е така. Отключих тайната врата и вдигнах враната от пода, задържах я сигурно, но хлабаво в ръцете си и я понесох нагоре по тъмния коридор.

— Фиц? — попита с тревога Шутът, преди да съм стигнал последното стъпало. Едва успях да различа силуета му в стола пред огъня. Свещите бяха догорели преди часове. Сърцето ми се сви от безпокойството в гласа му.

— Да, аз съм. Нося една наранена врана, оплела се е в перуката ми. Ще обясня след малко, сега трябва само да я оставя, да взема светлина и да ѝ дам вода?

— Имаш ранена врана, оплетена в перуката ти? — попита той и като по чудо в гласа му имаше и веселие, и насмешка. — Ах, Фиц. Винаги мога да разчитам, че имаш някакъв странен проблем, който да разбие скуката ми.

— Уеб ми я прати. — В тъмното я поставих на масата. Тя се опита да се изправи, но кичурите коса я бяха оплели и тя се свлече на една страна. — Стой кротко, птицо. Трябва да взема свещи. След това се надявам, че ще мога да те отплета.

Тя остана неподвижна, но пък дневните птици често притихват в тъмното. Тръгнах слепешком през смътно осветената стая да намеря свещи. Докато ги запаля, поставя в свещници и се върна на масата, Шутът вече бе там. За моя изненада чворестите му пръсти вече се трудеха над кичурите коса, оплели краката на птицата. Оставих свещите в другия край на масата и загледах. Тя лежеше неподвижно, очите ѝ от време на време примигваха. Пръстите на Шута, някога дълги, изящни и ловки, сега бяха като възлести сухи клонки. Говореше ѝ тихо, докато работеше. Дланта с безчувствените върхове на пръстите леко я погали и я накара да не мърда, докато пръстите на другата му ръка вдигаха и издърпваха кичурите коса. Гласът му беше като ромон на вода по камъни:

— А този трябва да иде под първия. И сега можем да вдигнем това пръстче от примката. Така. Този крак е почти изваден. О, това тук е стегнато. Чакай да бутна този кичур под… така. Този крак е изваден.

Враната изрита рязко с освободения си крак, после затихна, щом Шутът отпусна ръка на гърба ѝ.

— Ще си свободна ей сега. Стой мирно, иначе космите просто ще се затегнат. Като въжета. Да се бориш с въжета изобщо не върши работа.

Въжета. Запазих мълчание. Отне му много повече време да разплете втория крак. За малко да му предложа ножици, но беше толкова увлечен в работата си, толкова отдалечен от собственото си нещастие, че зарязах притесненията си за изтичащото време и ги оставих.

— Ето. Готово — каза той най-сетне. Остави настрана шапката и опърпаната перука.

За миг враната остана неподвижна. После трепна, плесна с криле и се изправи на крака. Той не посегна да я докосне.

— Той ще иска вода, Фиц. От страх се ожаднява.

— Тя — поправих го.

Отидох до ведрото, напълних чаша и я донесох на масата. Поставих я, топнах пръстите си в нея и ги вдигнах така, че птицата да може да види водата, капеща в чашата, и се отдръпнах. Шутът беше взел шапката с още пришитата към нея перука. Вятърът, дъждът и снегът и борбата на враната се бяха отразили тежко на перуката. Части от нея се бяха заплели на къдри, други кичури висяха провиснали и мокри.

— Не мисля, че това може да се оправи лесно — рече той и я остави на масата. Вдигнах я и прокарах пръсти през косата в опит да ѝ придам що-годе приличен вид. — Кажи ми за птицата — помоли той.

— Уеб ме помоли да я прибера. Имала си… ами, не собственик. Приятел. Не обвързан с Осезание, а човек, който ѝ помагал. Излюпила се е с няколко бели пера в крилете и…

— Бяла! Бяла! Бяла! — заграчи изведнъж птицата. Заподскача към водата, типично подскачане на врана с двата крака, топна клюн дълбоко в чашата, после вдигна глава към тавана.

— Може да говори! — възкликна Шутът.

— Само както го правят птиците. Повтаря думи, на които е научена. Така мисля.

— Но тя ти говори чрез Осезанието ти, нали?

— Не съвсем. Мога да усетя чувствата ѝ: отчаяние, болка. Но не сме обвързани, Шуте. Не споделяме мисли, нито тя нейните, нито аз моите. — Тръснах шапката с перуката. Враната гракна изненадано, подскочи настрани и едва не разля водата. — Извинявай. Не исках да те стряскам. — Огледах тъжно шапката и перуката. Нямаха оправяне. — Момент, Шуте. Трябва да поговоря със Сенч.

Пресегнах се към Сенч с Умението. Перуката ми е повредена. Не мисля, че мога да се появя като лорд Фелдшпат.

Тогава ела както можеш, но побързай. Нещо се мъти, Фиц. Кралица Елиания направо кипи. Отначало помислих, че е ядосана, защото когато ме поздрави, очите ѝ бяха хладни и блеснали. Но изглежда необичайно топла, ликуваща почти, води танците с ентусиазъм, какъвто никога не съм виждал у нея.

Попита ли Предан дали има представа какво се мъти?

Предан не знае. Усетих как разтвори широко Умението си, за да включи Предан в мисловния ни разговор.

Може би Предан не смята, че има нещо нередно в това кралицата му толкова видимо да се забавлява тази вечер — подхвърли кралят саркастично.

Мъти се нещо. Усещам го! — отвърна Сенч.

Сигурно бих могъл да знам настроенията на съпругата си по-добре от теб — не остана длъжен Предан.

Не ми се слушаше повече дърленето им. Ще сляза колкото може по-скоро, но не като лорд Фелдшпат. Перуката е съсипана.

Поне се облечи модно, нареди Сенч раздразнено. Ако слезеш по туника и панталони, ще привлечеш вниманието на всички. Не носи поръчаното за лорд Фелдшпат. В гардероба му все трябва да има неща, които още не си носил. Избери от тях и побързай.

Добре.

— Трябва да тръгнеш — наруши тишината Шутът.

— Да. Как разбра?

— Отдавна съм се научил да отгатвам малките ти въздишки на раздразнение, Фиц.

— Перуката е съсипана. А с нея и самоличността ми като лорд Фелдшпат. Трябва да ида до стаята си, да подбера дрехи, да се облека и да сляза като някой съвсем друг. Мога да го направя. Но не ме забавлява колкото Сенч.

— И колкото мен някога. — Въздъхна на свой ред. — Как бих се радвал да бях на твое място тази нощ! Да си избера дрехи и да сляза прелестно облечен, с пръстени, обици и благоухание, и да се смеся със стотици хора, и да ям прекрасно сготвена храна. Да пия и да танцувам, и да се шегувам. — Въздъхна отново. — Ще ми се да можех да съм жив отново, преди да трябва да умра.

— Ех, Шуте. — Посегнах към ръката му и спрях. Щеше да се стресне и да потръпне от ужас, ако го докоснех, а когато правеше това, будеше болка и у двама ни.

— Трябва да тръгнеш веднага. Ще правя компания на птицата.

— Благодаря ти — отвърнах искрено. Само дано враната да не изпаднеше внезапно в паника и да запърха из стаята. Все пак беше почти тъмно и смятах, че ще кротува.

Почти бях стигнал до стълбището, когато въпросът му ме догони:

— Как изглежда тя?

— Тя е врана, Шуте. Врана. Черен клюн, черни крака, черни очи. Единственото, което я отличава от хиляди други врани, е това, че се е излюпила с малко бяло по перата си.

— Къде е бяла?

— Някои от перата ѝ са бели. Когато разтвори криле, те са почти на ивици. И има няколко бели туфи на тила, мисля. Другите врани оскубаха някои от перата ѝ.

— Оскубана — каза Шутът.

— Бяла! Бяла! Бяла! — изграчи птицата в тъмното. После, с тихо мърморене, толкова тихо, че едва го чух: — Ех, Шуте.

— Тя знае името ми! — възкликна той с радост.

— И моето. За жалост. Така ме принуди да спра и да я взема. Викаше: „Фицрицарин! Фицрицарин!“ насред Шивашката улица.

— Умно момиче — измърмори одобрително Шутът.

Изсумтях недоволно и забързах надолу по стълбите.