Гонитбата на Шута

37.Герои и крадци

Събудих се. Лежах в тъмното. Не можех да си спомня дали бях сънувал, но в ушите ми все още кънтяха думи. Искрен казва, че твърде лесно си се обезнадеждил. Че винаги си го правил.

Гласът на Пчеличка? Ако това послание беше приятният сън, който ми бе обещал чаят на Праотците, беше една тъжна и невярна изява на онова, което всъщност правеше чаят. Взрях се в таван, боядисан в тъмносиво. Цялата повърхност беше усърдно напръскана със звезди. Взрях се в тях с присвити очи, докато тъмната нощ не преля в тъмносиньо. Примигнах. Взирах се в небето. Бях стоплен, загърнат в мекота. Миришеше на гора. Някой спеше до мен.

Вдигнах глава и се взрях. Шутът. Само Шутът. В съня, докато странните му слепи очи бяха затворени, можех да видя чертите на лицето на лорд Златен, с цвета на моя приятел от детството. Но докато таванът над мен продължаваше подражанието си на разсъмване, започнах да виждам финия люспест обгар по челото му. Зачудих се дали това ще продължи, докато заприлича напълно на Праотец, или драконовата кръв е приключила с него. Беше облечен в халат на Пророците в бяло или светло сребристо — трудно беше да се определи в предутринната светлина. Ръката му притискаше ръката в ръкавица до гърдите му, сякаш бдеше над нея, докато спеше. Главата му бе отпусната и той се мръщеше в съня си. Коленете му бяха присвити до гърдите все едно се пазеше от ритник. Хора, които са били подлагани на изтезания, трудно се отпускат в спокоен сън. Свитото му на кълбо тяло твърде много ми напомняше как го бях намерил мъртъв и замръзнал в ледените зали на Бледата жена. Взрях се в него, докато не се уверих, че диша. Глупаво. Беше добре.

Превъртях се внимателно на другата страна и седнах на ръба на леглото. Надигнах се бавно. Чувствах се добре отпочинал, без схванати мускули. Не ми беше нито много топло, нито много студено. Огледах стаята. Магията на Праотците бе навсякъде около мен. Колко лесно я бях приел предната нощ. Колко бързо бях свалил гарда си.

— „Сладък сън“ — измърморих тихо.

Станах и отидох в по-малката стая. Басейнът се беше опразнил, а разхвърляните ми дрехи бяха там, където ги бях оставил. Един ботуш изправен, другият — полегнал на една страна. Движех се бавно, събирах дрехите си и в същото време се мъчех да прочистя мозъка си. Чувствах се странно. Една по една, събрах грижите си заедно с дрехите. Дори и пиян никога не се бях държал толкова егоистично, колкото предната нощ. Това ме притесни. Намерих по-чисти дрехи в торбата си, навлякох ги и сгънах захвърлените. Водата в каната беше топла. Имаше огледало, а до него — четки. Склоних косата си да се събере във воинска опашка и реших, че ще е по-лесно да съм с брада, отколкото да се бръсна. Извърнах лице на едната страна и на другата и огледах сивото в бакенбардите си. Така да бъде.

— Фиц?

— Тук съм. Станал и облечен.

— Аз… сънувах.

— Каза, че чаят го прави това, дава ти приятни сънища.

Обърнах се и видях, че седи на леглото. Халатът му беше сребрист. Приличаше на много фина ризница. Или на рибешки люспи.

— Сънувах двама ни тук. Вървяхме в този град, смеехме се и говорехме. Но толкова отдавна. Във време на дракони, когато градът беше прекрасен и не беше порутен. — Замълча, с леко отворена уста. После каза тихо: — Въздухът ухаеше на цветя. Беше като онзи първи път. В Планините, на пазарния площад.

— Ние сме дълбоко в един град на Праотци. Зданията са наситени с Умение и спомени. Не съм изненадан, че си имал такъв сън.

— Беше много сладък сън — промълви той. Стана и бавно тръгна слепешката към мен.

— Чакай. Нека аз да дойда при теб. — Стигнах до него, хванах ръката му и я поставих на рамото си. — Съжалявам, че те оставих сам да се оправиш снощи.

— Справих се чудесно.

— Не мислех да съм толкова нехаен. — И все пак, колко хубаво беше. Да мисля само за собствените си нужди и за ничии други. Колко егоистично, укорих се. Отведох го до каната с вода за миене.

— Не се извинявай. Сладкият сън ти въздейства точно както очаквах.

Торбата му беше обърната. Гардеробът на Амбър се беше изсипал по пода.

— Искаш ли да ти прибера дрехите в торбата? — попитах го.

Той се изправи, както миеше лицето си с една ръка; заопипва и намери кърпа за изтриване.

— Мила Еда, не! Ще накарам Спарк да ни прибере нещата. Фиц, ти никога не си хранил уважение към тъкан или дантела. Няма да ти ги поверя тепърва. — Тръгна към мен, ръцете му запърхаха пред него. Оголената му длан докосна рамото ми, а след това той се наведе над изсипаната торба. Намираше дрехите на допир и преценяваше тъканта. Спря и вдигна една пола. — Това синьо ли е? Или тюркоаз?

— Синьо — отвърнах и той я задели. — Гладен ли си? Да звънна ли за храна?

— Да — каза той, докато тръскаше една бяла блуза.

Мисля, че се вслушваше в ботушите ми по плочките, защото точно когато стигнах входа към дневната, каза:

— Би ли затворил вратата?

Направих го и след това огледах стаята. Прецених, че тежките мебели от тъмно дърво са от Бинград. Намерих цвете, нарисувано на виеща се лоза на рамката на вратата. Беше леко повдигнато и го пипнах. Венчелистчетата лумнаха от розово в яркочервено и отново угаснаха. Отдръпнах ръка. Не чух нищо, никакъв звънец. Отидох до прозореца. Надникнах навън озадачен, защото градината долу бе разцъфтяла буйно. Фонтан сред нея плискаше вода и птица подскачаше от клонка на клонка. Разцъфваха цветя. Нова стъпка и перспективата ми спрямо прозореца се измени. Въпреки движението на птицата и кимащите на лекия ветрец цветя нямаше прозорец. Още магия на Праотците.

Почуках на вратата за спалнята.

— Звъннах за храна.

— Можеш да влезеш — отвърна гласът на Амбър. И когато влязох, седеше пред огледалото, което не можеше да види, решеше с четка късата си светла коса, а след това я потупа. Като че ли усети, че я гледам. — Притеснява ли те това? — попита ме.

Не попитах какво има предвид.

— Колкото и да е странно, не. Ти си ти. Шутът, лорд Златен, Кехлибарен и Възлюбен. Любими. Ти си ти и се познаваме един друг толкова добре, колкото могат да се познават двама души.

— Любими — каза тя и се усмихна тъжно. Не знаех дали повтори думата ми, или ме нарече със собственото си име. Отпусна ръце на масата, тази в ръкавицата над голата. — Имаше време — започна, — когато щеше да мразиш този маскарад.

— Имаше — съгласих се. — А това е различно време.

Усмихна се на това. И кимна. Извърна главата си като да ме погледне.

— Ти… би ли искал да бъдеш Фиц, какъвто беше снощи? Мъжът, който имаше да се грижи само за себе си?

Не отговорих бързо. Можеше да хвърля вината на чая или пък да заявя, че не си спомням. Но помнех. Може би беше чаят, но той беше прав. Просто бях зарязал всичко и всички и мислех само за себе си. Някога това бе всичко, за което копнеех. Исках да бъда свободен от задължения към семейство, от дълга си към трона на Пророка. Искал бях да правя само това, което аз искам да правя и когато искам да го направя. Предната нощ бях опитал от това. Нямах представа как се беше оправил сам в непозната стая, как се беше измил или намерил дрехите, с които беше спал. Бях го изоставил да се оправи сам, с нищожните възможности, които му бяха останали.

— Не мисля, че би ти харесало много — отвърнах засрамено.

— Напротив. Защо смяташ, че те подтикнах да го изпиеш? — Бавно протегна ръка към мен. — Фиц. Би ли дошъл тук?

Ръката му в ръкавицата опипа по корема ми, докато намери моята. Хвана я и въздъхна.

— Мразя това, което ти причиних. Това, което направих на живота ти. Зависим съм от теб, сега повече от всякога, въпреки че винаги съм имал нужда от своя Катализатор, за да постигна нещо. Срам ме е като си помисля за опасността, болката и загубата, които ти причиних. Мразя да знам, че винаги си загрижен за мен и за нуждите ми.

— Загуба ли? — Бях объркан.

— Ако не бях аз, нямаше изобщо да си изгубил Моли през всички онези години.

— Не. Щях да съм мъртъв вместо това.

Той се изсмя горчиво.

— Вярно. Но напук на всичко те заобичах рано в запознанството ни. Обикнах израза ти, когато Умен забоде онази игла на жакета ти. Ти му отдаде сърцето си, както аз му бях отдал моето, и за миг изпитах най-чиста завист. Защото внезапно ми се дощя да си мой. Не просто като мой Катализатор. Като мой приятел.

— Бяхме и това.

— И повече. И точно това Слугите така и не схванаха, докато не те издадох. Че си за мен повече от моя Катализатор. Но дори и аз не съзнавах пълното значение на онази близост. Че резултатът ще е дете, толкова мое, колкото твое и на Моли. Дете, дадено на нас. Защото те използвах толкова безмилостно. И дете откраднато, защото те предадох.

— Шуте. Престани. Даде ми толкова, колкото взе от мен.

Жалкото му извинително изражение ме караше да се чувствам неловко.

— Едва ли, Фиц. Едва ли.

— Ти спаси живота ми. Неведнъж.

— След като го застрашавах, обикновено. Фиц. Ако спасиш живота на едно жребче, защото възнамеряваш да го яхнеш по-късно в битка, това обагря акта с висока степен на егоизъм.

На вратата се почука. Той пусна ръката ми. За още миг постоях неподвижно. Заговори тихо:

— Прекара една нощ, без да чувстваш задължения. За една нощ можа да зарежеш скръбта. За една нощ те освободих да мислиш само за себе си. Една нощ живот така, както повечето хора живеят всеки ден. Много малък отдих. — Потупа ме по гърдите. — Иди да видиш кой чука на вратата.

Отидох. Оказа се Спарк.

— Помислих, че може би лейди Амбър ще се нуждае от помощта ми — рече тя и Амбър тутакси я повика да влезе и да ѝ помогне. Спарк се шмугна бързо покрай мен, дръпна вратата и почти я затвори и известно време послушах господарка, наставляваща младата си слугиня. На второто почукване, оказало се слугиня с масичка на колелца, двете се появиха. Спарк беше начервила устните на Амбър и бе покрила бузите ѝ с руж. Това по-скоро подчертаваше бледия люспест обгар, отколкото го прикриваше, но не казах нищо.

— Аз ще ги обслужа — каза Спарк и момичето си тръгна. Спарк откри блюдата, наля ни чай и седнах на скромна закуска с Амбър. Овесена каша със стафиди и мед. Бекон. Запарени сушени сливи.

— Спарк, яла ли си? — попитах момичето. Тя ме погледна изненадано.

— Разбира се. Преди часове, с другите слуги. Много са гостоприемни. Всички тук обичат Ефрън. Вие сте героят на деня.

— Героят — повторих тихо. Толкова странно.

— Вкусът на бекона е малко странен — отбеляза Амбър.

— Мечка е. Мечи бекон — казах ѝ. На подноса имаше и сгънат лист светлосиня хартия. Разгънах го и бързо го прочетох. — Има бележка от кралица Малта. Моли веднага щом закусим да слезем при нея. Децата ще ни чакат там. — Постарах се да не издам в гласа си мрачното си предчувствие, докато предавах съобщението.

— Ще направиш каквото можеш, Фиц. Предупреди ги.

— Предупреждението не предотвратява разочарованието — отвърнах. На Спарк казах: — Знаеш ли дали Настойчивост вече се е събудил? И дали лорд Лант също е повикан?

— Да и на двете, сър. Настойчивост подскочи от радост при възможността да разгледа града с едно от момчетата. Мисля, че и Лант отиде с тях.

Не бях предвидил това.

— Добре — измърморих. Колко ли замаян трябваше да съм бил снощи, та да не ги предупредя да не се отделят? Тревогата ми явно се бе издала на лицето ми, защото Спарк добави:

— Сигурна съм, че ще са в безопасност, сър. Какво направихте снощи за принца? Слугите само за това клюкарстваха тази сутрин. Бяха много впечатлени и жадни да ни угодят.

— Ще ми се Лант и Настойчивост да бяха малко по-предпазливи — изръмжах недоволно.

Амбър вдигна деликатно рамене.

Спарк, изглежда, вече можеше да се оправя добре из Гостната палата. Амбър сложи ръка на рамото ми и тръгнах след момичето по коридора, който помнех от предната нощ.

— Никакви прозорци няма изобщо — подхвърлих. — Само нарисувани изображения на прозорци с гледки, които се движат като истински, щом се спреш да ги погледнеш.

— Колко щях да се радвам да можех да ги видя — каза тъжно Амбър с гласа на Шута.

— Жалко, че не можеш — отвърнах и тя ме стисна по-силно за рамото за миг.

Щом стигнахме на долния етаж, дойде слуга да ни посрещне.

— Насам, ако обичате. Крал Рейн и кралица Малта ви очакват в Приемната зала.

Но когато приближихме вратата на залата, генерал Рапскал застана пред нас, скръстил ръце на гърдите си. След като вече бях отпочинал донякъде и нащрек, а и съвзел се от пътуването ни през портала на Умение, не изглеждаше толкова внушителен. Отчасти защото нямаше дракон с него. Амбър ме стисна малко по-силно за рамото.

— Какво има?

Повиших глас.

— Генерал Рапскал. Толкова е приятно да ви срещна при по-приятни обстоятелства.

— Вие придружавате крадец.

Усмивката ми изстина.

— Не ви разбирам, сър.

Погледът му пробяга към Амбър, задържа се за миг на очите ѝ и се върна на мен.

— Може би. Но ще разберете.

Избута се от стената, на която се беше облегнал, и прегради пътя ни. Слугата, който ни водеше, ахна уплашено и офейка. Никаква помощ оттам, значи. Изместих тежестта си към пръстите на краката. Амбър усети лекото ми движение и отдръпна ръката си от рамото ми, за да съм свободен да се задвижа бързо, ако се наложи.

— Ще бъда откровен. Жените, които ви придружават тук, бяха нарушители по улиците на Келсингра преди четири дни. Дръзнаха да нахлуят в една част на града, която е забранена за пътници.

Четири дни. Четири дни. Отново бяхме загубили време в портала… Върнах рязко мислите си към настоящето.

— И се предполага, че са откраднали нещо? Какво?

Постарах се гласът ми да прозвучи объркано. Новината за изгубеното време ме смущаваше повече от обвинението му в кражба.

Той отвори уста и я затвори рязко. Обгарът на лицето му пламна червен. Усетих гнева му като стихийна вълна на Умение. Някъде в далечината дракон изрева пронизително. Чух зад мен приближаващи се стъпки и леко извърнах глава. Приближаваха се двама Праотци с броня подобна на тази, която носеше генералът им. Единият беше нисък и плещест, почти трътлест за Праотец. Другият до него имаше високата и длъгнеста фигура, която бях започнал да приемам за нормална. И двамата носеха мечове, прибрани в ножниците, както и генералът им. Аз бях невъоръжен: все пак човек не носи оръжие, когато е повикан на аудиенция с краля. Нещата можеше да тръгнат много лошо за нас всеки момент. С крайчеца на окото си видях как Спарк ненатрапчиво се шмугна от другата, незащитената страна на Амбър. „Благодаря ти, Фоксглоув.“ Надявах се да има нож в ботуша си.

— Отведете ги в ареста — заповяда Рапскал на хората си. — Трябва да ги задържим под охрана за разпит.

Шутът открай време беше чудесен актьор, добре обучен да скрива мислите и чувствата си. Но изтезанието разбива много неща у човек. Той си пое дъх и застина.

— Ако благоволите, генерал Рапскал — намесих се аз, — поканени сме на среща с краля и кралицата. Спарк, в тебе ли е бележката, която получихме?

— Да, милорд. Тука е.

Не се обърнах да я погледна. Чух шумоленето на дрехите ѝ, докато търсеше бележка в джоба си. Надявах се също така да се възползва от възможността да се увери, че и по-малките инструменти на занаята са ѝ подръка. Колко добре я беше обучил Сенч? И къде беше Лант? Вече в ареста?

Двойните врати пред нас изведнъж се люшнаха и се отвориха широко и генерал Рапскал трябваше да се дръпне настрани, за да не го ударят.

— Няма нужда да показва бележка, след като аз съм тук да посрещна гостите си. — Крал Рейн се озова внезапно на прага пред нас. — Добре дошли. Заповядайте, влезте. И вие също, генерал Рапскал. Не получихте ли и вие поканата ми? Виждам, че Кейс и Бокстер са тук. Чудесно. Поканил съм всички стражи, изглежда. — Погледна ме. — Четири деца ви очакват. Както ви казах, не са много, но тези четири най-много се нуждаят от помощта ви.

— Милорд, тези хора са опасни. Особено жената. — Хората на Рапскал се изместиха и застанаха зад него.

Рейн въздъхна.

— Генерал Рапскал, „жената“ е лейди Амбър, отдавнашна позната на кралицата, още отпреди войната ни с Халкида. Беше занаятчийка в Бинград в онези дни, със собствен дюкян на улица Дъждовна река. Правеше мъниста и талисмани, резбовани от дърво. По-късно служи на борда на „Парагон“ и изигра съществена роля за връщането на съкровището на Игрот. Нейните щедри заеми от онова богатство помогнаха да се възстанови Бинград и помогнаха на Татуираните да започнат нов живот в Трехог. Ще се отнасяте към нея с респект.

Гневният поглед на Рапскал се кръстоса с равнодушния на Рейн. Долових борба на мощ в това, борба, в която ние навярно не бяхме нещо повече от пионки. Генерал Рапскал нямаше да е първият военачалник, повярвал, че може да управлява по-добре от своя крал. След малко Рапскал отвърна:

— Разбира се. — Думите му казваха едно, тонът му — друго. Добави тихо: — Ще докажа, че съм прав.

И влезе пред нас в залата.

Изражението на Рейн не се промени. Той се отдръпна, за да направи път на генерала, а след това с махване с ръка ни подкани да влезем. Чух забързано тропане на ботуши зад себе си и рисковано погледнах през рамо. Лант и Настойчивост бързаха по коридора. И двамата бяха зачервени и се усмихваха. Бяха си прекарали добре по зимните улици на Келсингра. Не можех да ги спра да се напъхат в същата клопка, която държеше нас.

Заговорих спокойно на Амбър:

— А, ето че и лорд Лант и младият Настойчивост идват при нас. Изглежда, са имали доста оживена сутрин.

— О, сър! — Настойчивост се беше задъхал от възбуда, както и от бързането. — Магията тук е навсякъде. Нещата, които видях тази сутрин… — Усмивката му се разшири. — И Пъстра е добре! Бях притеснен за нея, но тя дойде и кацна на рамото ми. Не искаше да остане. Неудобно ѝ е в града, но, о, сър, той е чудесен!

— По-късно — предупредих го с добродушен тон. — Овладей се и покажи най-добро поведение на мъж от Шестте херцогства, момче. Точно както те научи Фоксглоув.

Двамата ме изгледаха озадачено. Палета. Нищо повече от палета. Нищо не можех да направя, за да ги предупредя по-ясно, а и забелязах, че не носят оръжие. Поне такова, което да може да се види. Имах два малки ножа, скрити по тялото ми. Надявах се, че няма да ни претърсват.

Стражата на Рапскал тръгна след нас, щом влязохме. Крал Рейн беше пред нас и вече говореше с Малта, а генерал Рапскал стоеше наблизо, намръщен и изнервен. Попих колкото може по-бързо с очи подробностите в залата. Имаше редове фалшиви прозорци по двете страни на помещението. Никакво измъкване оттам. Нямаше много хора — двайсетина Праотци и може би още толкова, които носеха белезите на драконова промяна без красотата, присъща на Праотците. Слугата, който ни бе придружил, се движеше припряно из залата, събираше другите слуги и ги извеждаше навън. Малта вече беше седнала на висок стол върху скромния подиум. Погледна ме с плаха обнадеждена усмивка. Вдясно от стола на Рейн, но не на подиума, седеше Ефрън, на по-обикновен стол. Усмихна ни се широко. Между зрителите едно дете закашля и след това се разплака. Чух как баща му се мъчи да го успокои. Всички затихнаха, щом вратите зад нас се затвориха с грохот. Бяхме единствените човешки същества тук: навсякъде около нас покрай стените стояха Праотци и ни гледаха. Рейн побърза да заеме мястото си. Това беше официалното ни посрещане в Келсингра и като човек, виждал много кралски събития, не го намерих за особено впечатляващо.

— Не мога да виждам — напомни ми с тих шепот Амбър. Ръката ѝ на рамото ми леко трепереше. Зачудих се какво ли си представя. Орда въоръжени стражи, готови да ни подкарат към зала за изтезания? Не бях сигурен, че това няма да се случи. Чула думите ѝ, Спарк започна припряно да ѝ обяснява, шепнешком. Бях благодарен.

Спрях групата ни, щом прецених, че сме на почтително разстояние от подиума, и им казах тихо:

— Сега поднасяме любезностите си.

— Не прекалено дълбок поклон. Ти си принц — напомни ми Лант. Полезно напомняне.

— Добре дошли в Келсингра — поздрави ни крал Рейн. — Мои приятели и колеги търговци, пред нас стоят пратеници от далечните Шест херцогства: принц Фицрицарин Пророк и лорд Лантърн Звездопад. Придружени са от лейди Амбър, позната на някои от вас като приятел, а на други — по име. Ще си спомните, че заетите ни от нея средства бяха съществени за пресъграждането на Бинград и преустройването на бившите роби в Трехог. Принц Фицрицарин идва при нас не само като емисар, но също и като лечител. Снощи той великодушно сподели дарбата си, за да помогне на сина ми Ефрън. Всички знаете, че Фрон страдаше тежко от дихателно запушване. Сега той може да диша, да говори и отново да се храни и пие, и да се движи свободно. За това двамата с Малта поднасяме благодарностите си.

— И аз! — вметна Ефрън с усмивка. Чу се смях заради неговата непочтителност и усетих, че това е по-скоро като събиране на търговска гилдия, отколкото кралски прием.

— Крал Рейн и кралица Малта, добро утро — започнах. — Тук сме, както ни поканихте. Много се зарадвах вчера, че мога да ви услужа. Нашата надежда е, че Шестте херцогства и Келсингра могат да останат търговски партньори и добри приятели. — Достатъчно общо изявление, надявах се да не компрометира всякакви споразумения, които Предан има наум. — Чудесата на вашия град изумиха всички ни. Такава величествена и чудесна зала! Виждам, че тук присъстват и други Праотци, и децата им с тях. — Усмихнах се и погледът ми бавно обходи залата. Зачудих се дали драконовият усет на Шута може да му каже колко са.

Замълчах, за да си поема дъх, и в този момент генерал Рапскал пристъпи от множеството.

— Мои приятели и колеги драконови пазители, моля ви да бъдете нащрек. Малта и Рейн са твърде доверчиви спрямо тези пътници, заслепени са от родителска благодарност. Те са тук не като емисари, а като шпиони и крадци!

Не ми убегна, че не удостои Малта и Рейн с кралски титли. Хватката на Амбър на ръката ми се стегна. Запазих достойнство, със спокойно лице, и се зачудих дали Рейн или Малта ще ни защитят, или ще се наложи да скалъпя бърз контраудар.

Един висок Праотец с лавандулово-черен обгар пристъпи напред. Носеше малко момченце. Детето изглеждаше на около три, но главата му се люшкаше немощно като на новородено. Виолетовите очи на мъжа бяха много широко отворени на бледото лице и той примига бавно към мен. Устните му бяха тъмни. Никакво удивление или тревога не личаха на лицето му, само отегчение.

— Стига приказки. Дойдох тук заради момчето си. Рапскал, не ме интересува дори ако са откраднали кътниците на Айсфир. Искам да помогнат на детето ми. Само това ме интересува.

Жената до него имаше много по-човешки облик, отколкото на Праотец, но все пак беше белязана от драконовия допир. Долната ѝ челюст бе обрамчена с израстъци като на гущер. Събра длани под брадичката си като в молитва и в пътечката в раздвоената и тъмна коса проблеснаха сребърни люспи.

— Нортел, разбирам, че чувстваш…

— Не, Рапскал! Не разбираш. Ти нямаш дете, още по-малко дете, което бавно умира. Тъй че не можеш да разбереш и не разбираш. Няма нужда да си тук, при това облечен като войник. Нито Кейс или Бокстер. Всички вие трябва да напуснете.

— Ей! — Един от стражите на Рапскал явно се засегна. Медните му очи блеснаха и бронзово оранжевият люспест обгар на лицето му се усили. — Аз имам дете. Аз разбирам.

Нортел му се сопна.

— Не, Кейс, не разбираш. Скрим е пощурял по малката ти дъщеря. Ден не минава, без да я видя да се катери по опашката му или да седи на крака му. Рядко го няма за повече от седмица, откакто тя се роди. Но моят Тиндър ни остави когато Мауди все още беше бременна и не се върна. Никога не е виждал Релик, още по-малко да го оформи. И не можем да чакаме повече драконът ми да се върне и да изправи сина ми.

— Не върви като в никоя друга монархия, която съм виждала — подхвърли тихо Амбър. Но Амбър не можеше да види каквото аз можех. Нортел закрачи към мен, апатичното дете се полюшваше в ръцете му. Очите му бяха мътни. Мауди го последва, вече с ръка на устата.

— Моля ви, сър, ако можете да помогнете на момчето ми, помогнете му. Моля. — И ми подаде момчето.

Главата и краката на детето увиснаха и дори не помислих, когато се пресегнах, за да задържа люшналата се глава.

Обърнах се питащо към Рейн и Малта. Тя кимаше като кукла, стиснала умолително ръце.

— Не мога да дам никакви обещания…

— Не моля за обещания. Направете каквото можете, защото отслабва с всеки ден. Моля. Помогнете на момчето ми и всичко, което е по силите ми, е ваше.

— Животът и здравето на деца не се търгуват — заяви ясно Амбър. — Каквото може да направи, ще го направи. Но може да наложи дан и на детето също така. Собственото му тяло ще го изцери; принцът само ще насочи процеса. Може да е натоварващо. Говоря от опит.

Родителите не се поколебаха.

— Молим ви — замоли се Нортел.

Огледах струпалите се Праотци. Някои държаха деца. Ако не успеех, представа нямах какво ще ни сполети. Отпуснах другата си ръка върху момчето.

Спуснах стените си. Умението ме погълна, все едно бях влязъл в кипнала вълна. Изпълни ме до предела, а след това ме свърза с детето. Познавах това момче, това дете на Праотец, и знаех как трябва да е израснало, видях какво трябва да направи тялото му, за да се поправи само. Умението, което течеше през мен, се отклони и затече през него. Съблазънта на Умение, ужасната опасност от онази главозамайваща магия, която всеки кандидат в Умението се учи да прегражда и потиска, грейна пред мен с цялата си искряща, връхлитаща красота. Гмурнахме се и заплувахме в него. Собственото му тяло отвори онова, което бе запушено, разхлаби онова, което бе стегнато твърде силно. Беше съвършено свързване на цел и решение. Насочвах силата все едно проследявах с пръст написаното в скъпоценен свитък. Съвършен. Той щеше да е съвършен. Усмихна ми се и му отвърнах с усмивка. Взрях се в него и през него и видях какво великолепно същество е това дете.

— Аз… усетих, че се изцерява!

Някой каза това, от много далече, а после взе от мен красотата на това, което бях поправил. Отворих очи и се олюлях. Нортел държеше сина си. Момчето беше слабо, но се усмихваше. Държеше главата си изправена. Вдигна тънката си ръка да докосне люспестата буза на баща си, а след това се засмя. Мауди нададе вик и прегърна и двамата. Стояха там тримата — плачещ от щастие и усмихнат стълб.

— Фиц? — проговори някой наблизо. Някой разтърси рамото ми. Беше Амбър. Обърнах се към нея усмихнат и озадачен.

— Ще ми се да можеше да видиш това — казах тихо.

— Усетих го — отвърна тя тихо. — Много се съмнявам някой тук да не го е усетил — сградата сякаш зажужа около нас. Фиц, това беше лоша идея. Трябва да спреш. Това е опасно.

— Да. Но е правилно. Много е правилно.

— Фиц, трябва да ме послушаш…

— Моля ви. Краката ѝ… Започнаха да растат неправилно преди година. По-рано тичаше и си играеше. А сега вече почти не може да ходи…

Тръснах глава и извърнах очи от Амбър. Пред мен стоеше жена Праотец с изгърбени рамене. Но изобщо не бяха рамене. Това, което бях взел за покрити с плат издутини на раменете, бяха върховете на крилете ѝ. Бяха сини и върховете им бяха високи като ушите ѝ; дългите им пера почти метяха пода зад нея. Момиченце на около седем креташе подпряно на нея, подкрепяно от баща му Праотец от другата страна. Неговите оцветки бяха зелени, на майката сини, докато шарките на детето преливаха от единия в другия цвят.

— Наша е — каза бащата. — Но от месец на месец никой от драконите ни не я иска. Или пък и двамата я искат и се дърлят за израстването ѝ все едно е играчка — единият променя каквото другият е сътворил. Двата ни дракона отидоха на по-топло място за зимните месеци. Оттогава става все по-зле.

— Тац, Тимара, мислите ли, че е разумно да го молите да се намеси? Няма ли Фенти и Синтара да се разсърдят, когато се върнат? — предупреди ги кралица Малта.

— Когато се върнат, тогава ще се тревожа за това — заяви Тимара. — Дотогава защо Филия трябва да плаща за нехайството им? Принце на Шестте херцогства, можете ли да ѝ помогнете?

Огледах детето. Почти можех да видя несъвместимостта в плановете за нея. Едното ухо беше сплескано и клепнало, другото — щръкнало. Дисонансът прокънтя в сетивата ми като звън на пропукана камбана. Опитах се да съм предпазлив.

— Не знам. И ако опитам, може да изтегля от силата ѝ, от резервите на собственото ѝ тяло. Собствената ѝ плът прави промените. Мога да я насоча, но не мога да дам онова, от което се нуждае тялото ѝ.

— Не разбирам — възрази Тац.

Посочих стъпалата ѝ.

— Виждате, че стъпалата ѝ се стремят да се превърнат в стъпала на дракон. Някоя кост трябва да се махне, трябва да се добави плът. Не мога да изрежа, нито мога да добавя. Тялото ѝ трябва да направи това. — Чух тихото мърморене на събраните Праотци, обсъждащи думите ми.

Зеленият баща клекна и погледна дъщеря си в лицето.

— Ти трябва да решиш, Филия. Искаш ли да направиш това?

Момичето вдигна очи към мен със страх и с надежда.

— Искам да мога да тичам пак и да не ме боли. Лицето ми е стегнато, когато се опитам да се усмихна, толкова, че си мисля, че устните ми ще се напукат. — Докосна покрития си с люспи череп. — Искам да имам коса, дълга и хубава! — Вдигна ръцете си към мен. Ноктите ѝ бяха сини и закривени като на птица. — Моля ви.

— Добре — отвърнах.

Протегнах ръце към нея и тя остави съдбата си в тях. Две тънки ръчички в моите, мазолести от меча. Усетих болката ѝ, докато се мъчеше да се укрепи на изкривените си стъпала. Смъкнах се, седнах на пода и тя се отпусна благодарно. Умението в мен изпъна тънка жилка и докосна челото ѝ. Тази, ах, тази беше загадка. Тук беше баща ѝ, а там майка ѝ, а тук драконите, които я бяха докосвали и се бяха карали над нея като две деца, дърпащи си една кукла, докато я разкъсат. Имаше много възможности.

— Какво би искала? — попитах я и лицето ѝ грейна. Представата ѝ за себе си ме изуми. Нямаше нищо против силните си ноктести стъпала, стига само да израстваха прави. Искаше ѝ се синьо конче на едната буза и тъмнозеленото на обгара ѝ да минава по гърба ѝ и надолу по ръцете ѝ като лози. Искаше черна коса, гъста и здрава като на майка ѝ, и уши, които да може да мърда, за да улавя звук. Показа ми и с Умението убедих тялото ѝ да последва волята ѝ. Чух как някъде далече родителите ѝ заговориха с тревога, но изборът не беше техен, а неин. А когато най-сетне се отдръпна от мен и застъпва на предните възглавнички на високо извитите си стъпала, тръскайки черна лъскава грива, тя им извика:

— Вижте ме! Това съм аз!

Друго дете ми донесоха, родено с ноздри толкова плоски, че едва можеше да диша. Намерихме носа, който трябваше да има, издължихме пръстите му и стегнахме бедрата му така, че да може да върви изправено. Това дете простена и ми домъчня колко го заболя от обръщането на костите му, но „Трябва да се направи!“ — прошепнахме му двамата с Умението. Беше изтъняло, когато го върнах на родителите му, и пъшкаше от болка. Единият ме изгледа озъбен, а другият заплака, но момчето дишаше и ръцете, които протегна към тях, имаха палци, които можеше да движи.

— Фиц. Изчерпан си. Спри. — Гласът на Амбър трепереше.

Умението течеше през мен и си спомних, че този изблик на наслада е колкото сладък, толкова и опасен. За някои. Да, за някои беше опасен. Но се учех, толкова много бях научил този ден. Можех да го контролирам така, както никога преди, така, както никога нямаше да си помисля, че е възможно. Да докоснеш с тънка жилка, да разчетеш естеството на едно дете, да му позволиш да насочи Умението, което владеех, все едно двамата стискаме четка и рисуваме — всичко това можех да го направя.

И можех да охладя Умението, от кипящо да го накарам да къкри тихо. Можех да го владея.

— Моля ви! — извика внезапно една жена. — Мили принце, моля ви, не можете ли да отворите утробата ми!? Нека да зачена и да родя дете! Моля ви. Умолявам ви!

Хвърли се в краката ми и прегърна коленете ми. Главата ѝ беше наведена, косата ѝ провиснала около покритото ѝ с дебели люспи лице, хлипаше. Не беше Праотец, но тялото ѝ бе увредено от допир с дракони. С всяко дете, което бях докоснал, влиянията на дракон над растящо човешко тяло ми бяха ставали все по-ясни. В някои от децата бях видял замисъл и дори изкуство в начина, по който драконите ги бяха белязали. Но в тази жена промените бяха безразборни, като дърво, изникнало в камениста почва и засенчено от канара. Както беше близо до мен, не можах да я изключа от Умението си и когато то я загърна, усетих вродената ѝ дарба в магията. Беше необучена и все пак в онзи миг споделих дълбокия ѝ копнеж за дете и покрусата ѝ от това да вижда как бавно текат годините и лоното ѝ си остава празно.

Такава позната болка. Как можех да откажа на такава молба, след като знаех толкова добре какво е да ти е отказано? Защо така и не се бях опитал да използвам Умението, за да открия защо Моли не може да ни роди дете? Години похабени — никога нямаше да се върнат. Отпуснах длани на раменете ѝ, за да я вдигна на крака, и с това затворих кръг. Бяхме обвързани в онзи миг, болката от загубата ни свързваше здраво и онова, което бе изкривено в нея, Умението го изправи, и каквото бе затворено, се отвори. Внезапно тя извика и се отдръпна от мен, стиснала ръце над корема си.

— Усетих промяната! — извика. — Усетих я!

— Стига! — каза тихо до мен Амбър. — Това трябва да спре.

Но изведнъж пред мен имаше мъж и казваше:

— Моля, моля, люспите са пораснали по челото ми и над клепачите ми. Едва мога да виждам. Избутайте ги назад, моля ви, принце на Шестте херцогства. — Сграбчи ръката ми и я опря на лицето си. Имаше ли Умението като жената, или то просто течеше в мен толкова силно, че не можех да му се опълча? Усетих как люспите се отдръпнаха от клепачите му, нагоре по челото, и той отскочи от мен, и се засмя радостно.

Някой хвана ръката ми и я стисна здраво. Усетих тъкан на ръкавица по кожата си.

— Крал Рейн! Кралица Малта, моля ви, кажете им, че трябва да се отдръпнат! Той ги изцерява при огромна опасност за себе си. Трябва да спре, трябва да си почине! Веднага. Вижте как трепери! Моля ви, кажете им, че не трябва да искат повече от него.

Чух думите. Не значеха нищо за мен.

— Добри пазители и приятели, чухте лейди Амбър! Отстъпете назад, отворете му място! — стигна до мен гласът на Малта през залата. По-наблизо имаше други гласове.

— Моля ви, принце!

— Ръцете ми, ако можете само да изправите ръцете ми!

— Искам отново да приличам на жена, не на гущер! Принце, моля ви, моля ви…

С по-тих глас, чух Шута да се разпорежда:

— Спарк, Нас, стойте пред него и го задръжте. Избутайте ги назад. Лант, къде си? Лант?

— Народе на Келсингра! Запазете ред. Отдръпнете се от принца! — В гласа на Рейн имаше тревога, граничеща със страх.

Трудно ми беше да използвам зрението си, когато Умението течеше толкова силно около мен, много по-мощно от всяко друго мое сетиво, много по-силно дори от Осезанието ми. Очите ми бяха жалки неща, разчитаха на светлина, за да ми покажат външните форми на нещата. Все пак се озърнах за Лант и го открих до себе си, мъчеше се да извади нещо от джоба си. Пред мен Спарк и Нас бяха сплели ръце и стояха между мен и стена от напиращи хора. Не можеха да ги задържат, не и след като бяха погълнати от такава нужда. Затворих очи и запуших ушите си. Тези сетива само ме объркваха, след като можех да загърна залата с Умение и да узная толкова много повече…

Ръката в ръкавица на Амбър продължаваше да стиска моята, а другата ѝ бе на гърдите ми, опитваше се да ме избута назад и далече от протягащите се ръце. Беше безполезно. Залата беше голяма и хората се бяха стекли около нас. Вече нямаше „назад“, само примка отчаяни хора, която се стягаше около нас.

Като за тълпа, беше малка и никой не ми мислеше злото. Някои напираха към мен от глад и нужда. Някои напираха да са първи, други само за да видят какво следващо чудо ще извърша, а някои напираха в усилие да пробият през стената от хора пред тях, за да имат шанс да помолят благодеяние за себе си. Една жена се буташе напред, защото не искаше друга жена да стигне до мен и да поиска лицето ѝ да се промени, за да спечели мъжа, когото и двете желаеха. Рапскал беше сред тях с Кейс и Бокстер, не за да въведат ред, а за да видят дали Амбър някак ще издаде, че е видяна, защото той бе сигурен, че е била при Сребърния кладенец, и бе изпълнен с омраза от това, че някой е дръзнал да открадне Сребро от драконите.

— Фиц. Фиц! Фиц! Вдигни стените си, върни се към себе си. Фиц!

Бях забравил тялото си. То трепереше цялото около мен и ръцете на Лант бяха около гърдите ми, мъчеше се да ме задържи прав.

— Махнете се от нас! — изрева Лант и за миг натискът на тълпата намаля. Но тези, които можеха да видят, че рухвам, бяха избутани от другите, които искаха да разберат какво става. Това го разбрах някак безстрастно. Щях да падна, Лант щеше да рухне, хванал се за мен, младежите, които се опитваха да задържат тълпата, щяха да залитнат назад и щяха да ни стъпчат.

Умението ми каза, че Амбър е до мен.

— Фиц — заговори Шутът на ухото ми. — Фиц, къде си? Не мога да те усетя. Фиц, вдигни стените си! Моля те, Фиц. Любими!

— Дай му това! — извика ѝ Лант.

Беше все едно. Умението бе разливащо се езеро и аз се разливах с него. Имаше други тук, разтворени и размесени. Бяха възрадвани от това, което бях направил. Усещах, че има някои, които са по-цели, по-големи души, някак по-определени. По-стари и по-мъдри. Не можех да бъда един от тях. Нямаше достатъчно от мен. Щях да се разлея и да се разпръсна. Да се смеся. Можех просто да се предам. Щеше да е като сладкия сън. Спри тревогите, забрави чувството за вина. Най-лошото бяха остро наточените надежди, в които все още се бях вкопчил. Надеждата, че някъде, някак, Пчеличка все още съществува и ще се изтърколи непокътната от портал на Умението. Но много по-вероятно бе да е тук, в тази безформена смесица. Може би ако се предадях щеше да е най-близкото до това да се събера с нея отново.

Да бъда Фиц открай време не беше привлекателно съществуване.

Пръсти се опират на устните ми, натискат зъбите ми. Горчивина в устата ми. Вълната на Умение, която бе напирала така силно срещу мен, се превърна в плисък на по-спокойна вода. Опитах се да се оттегля с нея.

Допирът на пръсти на китката ми пареше. Изгаряше, болка и екстаз неотделими.

Любими!

Светът отекна през мен, отскочи назад от разпадащите се ръбове на съществото ми, намери ме и ме обвърза. Имаше ме, затворен в едно изтощено и тресящо се тяло, треперех, докато Лант ме прегръщаше отзад и ме държеше изправен. Ръката му бе на устата ми и вкусих елфова кора. Суха прах полепна по устните ми. Настойчивост и Спарк, сплели ръце, стояха срещу напиращата тълпа. Напираха срещу Амбър, тласкаха я към мен.

Шутът ме прегърна и отпусна глава на гърдите ми. Едната му ръка бе около врата ми. Стисках празна ръкавица в едната си ръка. Бавно и вяло вдигнах очи. Ръката на Шута, с блестящите сребърни пръсти, стискаше китката ми, жигосваше самоличността ми вътре в мен. Връзката бе стъписващо и напълно възобновена.

— Казах ви! — извика Рапскал, гласът му бе изпълнен с възбуда и увереност. — Казах ви, че са крадци! Вижте там, вижте на ръката ѝ, доказателството ми! Сребро! Откраднала е Сребро от драконите и трябва да бъде наказана! Хванете я! Хванете ги всички!

Миг на ужас и стъписване. Чух как Спарк изпищя, когато някой я сграбчи. В следващия миг Шутът бе изтръгнат от мен. Помъчих се да се задържа прав.

Чух писъка на Шута, когато напиращата тълпа ни погълна.