Господари и господарки

Еднорогът тършуваше из гората. Чувстваше се сляп и някак не на мястото си. С тази земя нещо не беше наред. Небето синееше, вместо да сияе във всевъзможни цветове. А времето течеше. За същество, по природа неподвластно на времето, усещането беше по-лошо от падане в пропаст.

Освен това долавяше присъствието на своята господарка в главата си. Тежеше му повече и от времето.

Накратко казано, еднорогът полудяваше.

Устата на Маграт зейна.

— Мислех, че царицата на кошера е такава по рождение.

— А, не. Няма царско яйце. Пчелите просто решават да хранят някоя от тях, за да стане царица. Хранят я с пчелно млечице.

— Иначе какво става?

— Иначе става пчела-работничка, ваше благородие — отвърна Брукс с подозрително републиканска усмивчица.

„Тоест вади късмет“ — мислено добави Маграт.

— А когато се сдобият с нова царица, какво сполетява предишната?

— Обикновено старото момиче се рои — отвърна пчеларят. — Маха се и взема част от роя. Май съм го виждал туй хиляди пъти. Ама тъй и не зърнах досега царски рой.

— Какво е това?

— Не съм много сигурен. Има го в някои стари книги. Рой на роевете. Пишат, че такава гледка не се забравяла. — Пчеларят като че се унесе в копнежите си за миг, но тутакси се опомни. — Е, истинският майтап се почва, когато времето се скапе и предишната царица няма как да отдели своя рой, нали се сещате? — Завъртя ръка с лукава усмивка. — И тогава двечките царици, значи старата и новата, почват да се дебнат между питите. Дъждът барабани по кошера, другите пчели наоколо си вършат работата — господин Брукс зашава с пръсти и Маграт се вторачи в тях, — търтеите жужат, а цариците се усещат една друга през цялото време, щото са си такива. Накрая се виждат и…

— Да? И какво? — нетърпеливо го подкани Маграт.

— Муш! Гриз!

Тя си удари главата в стената на бараката.

— Не може в кошера да има повече от една царица — невъзмутимо завърши господин Брукс.

Маграт се озърна към кошерите навън. До днес гледката й бе харесвала.

— Много пъти съм намирал мъртва царица пред кошера след лошо време — щастливо подхвана пчеларят. — Никоя царица няма да търпи друга наоколо, нали разбирате. Страхотна битка е. Старата е по-хитра, новата пък има за какво да се бие.

— Моля?

— Ами иска да се съеши. — А-а…

— Много интересно става есента — продължи господин Брукс. — Кошерът няма нужда от излишни храненици зиме, ако ме разбирате, пък търтеите се мотаят и нищо не вършат. Затуй работничките ги замъкват всичките при входа на кошера и им прегризват…

— Стига! Това е ужасно! — изписука Маграт. — Аз пък си мислех, че пчеларството е… приятно.

— Есента бездруго си е времето, когато пчелите остават без сили — не се смути господин Брукс. — Виж сега, обикновената пчела се труди, докато не капне. Тогаз ще видиш доста от старите работнички да пълзят около входа на кошера, щото…

— Стига! Това вече е прекалено. Аз съм кралица, не забравяй. Е, почти…

— Извинявай, госпожице. Аз пък си помислих, че искаш да научиш нещичко за пчеларството.

— Да, но не и това!

Тя изфуча през вратата.

— А бе, полезно е да опознаеш отблизо природата — отбеляза пчеларят. Поклати глава весело, докато Маграт се скриваше от погледа му зад живите плетове. — Не може в кошера да има повече от една царица. Муш! Гриз! Хе-хе-хе!

Някъде в далечината изпищя Дървеняааау, който пак опознаваше отблизо природата.

Житни кръгове се появяваха навсякъде.

Вселените вече се подреждаха. Прекратиха своя танц, напомнящ за врящи спагети, и за да минат през тази теснина на историята, се впуснаха рамо до рамо в надпревара по неустойчивия гумен лист на времето.

В такива моменти, както и Пондър Стибънс се досещаше смътно, вселените си влияеха взаимно и докато се бутаха една друга, за да заемат по-изгодна позиция, изблици реалност се стрелкаха между тях.

Ако някой бе подготвил съзнанието си за най-изострена чувствителност и ако бе усилил приемането, докато въображаемото копче на регулатора не се счупи, би могъл да долови наистина необичайни сигнали…

Часовникът тиктакаше.

Баба Вихронрав седеше пред отворената кутия и четеше. Понякога затваряше очи и стискаше с пръсти носа си.

Достатъчно зле беше да не вижда бъдеще пред себе си, но поне знаеше причината. Но в ума й от цяла седмица проблясваха откъслечни видения за преживяното. Имаше обаче сериозен проблем — не бяха нейни преживелици. За пръв път си припомняше неща, които не й се бяха случили. И не биха могли да се случат. Тя си оставаше Есме Вихронрав, а здравият й разум беше по-як и от гранит. Никога не би…

Някой почука на вратата.

Примига и се зарадва, че я отърваваха от тези мисли. Минаха две-три секунди, докато се съсредоточи в настоящето. После сгъна листа, пъхна го в плика, намести го в снопчето от още много пликове, прибра всичко в кутията, заключи я с малкото ключе, което окачаше над огнището, и пристъпи към вратата. Провери за всеки случай да не е сторила щуротия от разсеяност — да речем, смъкнала си е дрехите или нещо подобно. Чак тогава отвори.

— Добра ти вечер — рече й Леля Ог, която държеше покрита с кърпичка паница. — Донесох ти малко…

Баба Вихронрав погледна над рамото й и я прекъсна:

— Тия кой са?

Трите момичета се смутиха.

— Виж какво — подхвана Леля, — те дойдоха в мойта къща и ми казаха, че…

— Нека аз да позная — пак я сряза Баба. Излезе и огледа отблизо триото. — Брей, брей. Леле-мале. Три момичета, дето ще стават вещици, нали? — Изтъни гласа си до фалцет. — „Ох, много ви молим, госпожо Ог, проумяхме грешките си, затуй искаме да се учим на сериозно вещерство.“ Е, тъй ли беше?

— Да, горе-долу — съгласи се Леля, — но…

— Туй е вещерство — натърти Баба. — Не е… не е игра с кукли! Ех, майчице… — Разходи се покрай късичката редичка от треперещи момичета. — Ти как се казваш?

— Магента Фротидж, госпожо.

— Хващам се на бас, че майка ти не те нарича тъй.

Магента се загледа в обувките си. — Нарича ме Виолета, госпожо.

— Тоя цвят е по-приятен от магента — сподели Баба. — Ще ти се да си малко загадъчна, а? Искаш хората да си мислят, че владееш окултното, нали? А магии можеш ли да правиш? Научи ли ви на нещо вашата приятелка? Я ми събори шапката.

— Какво, госпожо?

Баба Вихронрав се дръпна и й обърна гръб.

— Събори я. Няма да ти преча. Опитай. Магента-Виолета изведнъж стана розова.

— Ъ-ъ… Тъй и не схванах номера с онази пси-хо… как беше думата…

— Брей, брей. Е, да видим какво умеят другите… Ти коя си, момиче?

— Аманита, госпожо.

— Ей, че хубавичко име. Добре, да те видим сега.

Аманита се заоглежда нервно.

— Аз… ъ-ъ… май не мога, докато всички ме гледат…

— Жалко. А ти, дето стоиш накрая?

— Аз съм Агнес Нит — обади се момичето, което схващаше далеч по-бързо от предишните две и реши да не рискува с името Пердита.

— Хайде, опитай. Агнес се съсредоточи.

— Олеле-мале — въздъхна Баба. — А шапката още е на главата ми. Гита, я им покажи туй-онуй.

Леля Ог също въздъхна, взе изсъхнал клон от земята и го запрати към шапката. Баба го улови светкавично.

— Но… но вие казахте да използваме магия… — оплака се Аманита.

— Не съм — възрази Баба.

— Това би могъл да стори всеки — вметна Ма-гента.

— Вярно, но важното е, че не го сторихте. — Баба пусна една неприсъща за нея усмивка. — Вижте сега… Не че искам да се държа гадно с вас. Млади сте. В света има всякакви занятия, можете да си изберете, което щете. Хич не ви трябва да ставате вещици, особено пък ако проумеете какво означава туй. Сега си вървете. Приберете се у дома. И не се захващайте с паранормалното, преди да сте опознали нормалното. Хайде, тичайте.

— Само хитрини! — избухна Магента. — Точно както казваше Диаманда! Служите си само с думи и хитрини…

Баба вдигна ръка.

Птичките по клоните млъкнаха изведнъж.

— Гита…

Леля Ог сграбчи шапката си с две ръце, за да я опази.

— Есме, я почакай, струваше ми цели два долара…

Грохотът отекна надалеч из гората. Парцалчета подплата заваляха полека от небето.

Баба завъртя показалеца си към момичетата, които заотстъпваха.

— Защо не идете да видите как е вашата приятелка? Тя загуби. Може би не й е весело. В такъв ден не е хубаво да я изоставяте.

Още я зяпаха. Пръстът сякаш ги хипнотизираше.

— Току-що ви помолих да се приберете по домовете си. И го казах много сдържано. Иска ли ви се да кресна!

Те се обърнаха и побягнаха. Леля Ог омърлушено провря пръст през периферията на съсипаната шапка.

— Цяла вечност я приготвях тая отвара за прасето — мърмореше си под носа. — Трябва да сложиш вътре осем различни вида листа. От върба, от вратига, от дядови гащи… Цял ден ги събирах. Да не би листата да растат по дърветата…

Баба Вихронрав не откъсваше поглед от смаляващите се в далечината момичета. Леля помълча и подхвърли:

— Как да не си спомниш младостта? Като бях на петнайсет, стоях пред старата Стрина Зъркел, а тя ми ръмжеше с оня неин глас: „Каква искаш да станеш?!“, пък аз тъй се уплаших, че замалко да се нап…

— Никога пред никого не съм стояла — унесено промълви Баба Вихронрав. — Не мръднах от градината на Чепатото лелче, докато не обеща да ме научи на всичко, което знае. Ха… Проточи се цяла седмица, а накрая дори изкрънках следобедите да са ми свободни.

— Значи не си била Избрана?

— А, не. Аз избрах. — Леля нямаше да забрави скоро изражението на Баба, макар че сигурно щеше да се мъчи упорито. — Аз избрах, Гита Ог. И искам да го знаеш отсега нататък, щото всичко може да се случи. Никога за нищо не съм съжалявала. Ясно ли е?

— Щом казваш, Есме…

Що е магия?

Магьосниците дават два различни отговора според възрастта си. Старите приказват за свещи, кръгове, планети, звезди, банани, заклинания и руни, както и за значението на поне четири обилни хранения дневно. По-младите, особено онези бледите, които повечето време се свират в Крилото за високоенергийна магия16, дърдорят неуморно за променливи течения в морфичната основа на Вселената, за същностната нетрайност дори в наглед най-устойчивата пространствено-времева структура, за неправдоподобието на действителността и така нататък. По-накратко това означава, че държат в ръцете си нещо нажежено и съчиняват в движение физическата му теория, докато тичат с него нанякъде…

Наближаваше полунощ. Диаманда тичаше нагоре по склона към Танцьорите, а изтравничетата и пирените й късаха роклята.

Унижението блъскаше като тежка топка из главата й. Тъпи зли старици! И тъпи селяндури!

Тя победи. Според правилата победата се падаше на нея. Но всички й се присмяха.

Изгаряше я споменът за тъпо ухилените лица. Всеки застана на страната на ужасните дъртофел-ници, които и представа си нямаха какъв е смисълът на вещерството и докъде може да напредне то.

Ще им даде да се разберат!

Отпред Танцьорите тъмнееха под огрените от луната облаци.

Леля Ог надникна под леглото, да не би да се е скрил някой мъж отдолу. Знае ли се, може да й излезе късметът.

Канеше се да заспи рано. Денят се оказа възтежичък.

До леглото си беше приготвила кутия с бонбони и бутилка от дебело стъкло, пълна с прозрачна течност от сложно устроената спиртоварна зад бараката с дървата. Не беше нито уиски, нито джин, затова пък имаше точно 45 градуса спирт и неизменно утешаваше Леля в тревожните мигове към три сутринта, когато се събуждаше и не се сещаше веднага коя е. След пълна чаша от прозрачната течност пак не си спомняше, но нямаше никакво значение, защото и без това питието я правеше друг човек.

Оправи четирите пухени възглавници, срита мъхнатите си чехли в ъгъла и дръпна завивките над главата си, създавайки малка, топла и леко задушна пещеричка. Смучеше бонбон. Леля Ог имаше само един оцелял зъб в устата си. Бе понесъл всичко, което успя да му стори през годините. Нямаше дори да забележи един бонбон преди сън.

След няколко секунди усети тежест върху краката си — котаракът Грибо се настани на любимото си местенце. Той винаги спеше в нейното легло. Нежните му опити да й изчовърка очите сутрин я вдигаха по-успешно от будилник. Но Леля Ог не забравяше да остави отворен прозорец, в случай че го обземе желание да изскочи навън и да изкорми някоя твар, благословен да е.

Виж ти, виж ти… Елфи. (Ако произнесеш думата само в ума си, те не чуват, поне докато не са наблизо.) А тя бе вярвала искрено, че са се отървали веднъж завинаги от тях. Трябва да са минали стотици години, ако не и хилядолетия. Вещиците не обичаха да подхващат тази тема, защото посестримите им навремето допуснали ужасна грешка с елфите. Накрая проумели що за мръсници са, разбира се, но всичко се разминало на косъм. Успявали да пресрещат елфите навсякъде, да направят живота им в този свят непоносим. Борели се с желязо срещу тях. Нищо елфическо не издържа срещу желязото. То ги заслепява или нещо подобно. Прави ги напълно безпомощни.

А сега нямаше много вещици. Не и истински. По-лошото беше, че хората май изобщо не помнеха какво става, ако наоколо се навъртат елфи. Вярно, тогава животът бил по-интересен, но преди всичко защото бил по-кратък. И по-пъстър… стига да ти допада цветът на кръвта. Толкова се напекло, че хората не смеели дори да говорят открито за онези мръсници.

Наричали ги Сияйните. Наричали ги Прекрасния народ. Плюели и пипали желязо. Но много поколения по-късно забравяха за плюенето и желязото, не си спомняха и защо са измислили имената. Помнеха само колко са хубави онези твари.

Да, тогава имало много вещици. Твърде много жени намирали празни люлки или не дочаквали мъжете им да се завърнат от лова, в който замествали дивеча.

Елфи! Ама че гадници, обаче… обаче… някак правеха номера с паметта.

Леля Ог се обърна на другата страна. Грибо изръмжа възмутено.

Да вземем за сравнение джуджетата и троло-вете. Хората казват: „Да им нямаш вяра! С троловете можеш да се погодиш, ако не ти минат зад гърба. Някои са свестни по своему, ама са бъзливи и тъпи. А джуджетата… Алчни и лукави дребосъци. Е, случва се да срещнеш някой от малките хитреци, дето не е чак толкова лош, но не са по-добри от троловете, тоест…“ …са досущ като нас.

Само че не са хубави и нямат никакъв стил. Ние пък сме глупаци и паметта ни подвежда. Помним красотата и изяществото на елфите, но забравяме какво са вършили. Приличаме на мишки, които дъднат: „Каквото щете разправяйте, но котките имат стил!“ Хората никога не бяха треперили в леглата си заради джуджетата. Никога не се бяха крили под стълбите от троловете. Каквито и разправии да си имаха с тях, джуджетата и троловете си оставаха само адски досадници. Но не и ужас в мрака.

Помним, че елфите са пеели. Забравяме думите на песните им.

Леля Ог пак се завъртя. Грибо измяука приглушено, когато тупна на пода.

Тя седна в леглото.

— Я си слагай лапите за разходка, младежо. Излизаме.

На минаване през тъмната кухня Леля спря, взе един голям ръжен и му върза парче въже.

През целия си живот бе скитала из Ланкър, без да й хрумне, че има нужда от оръжие. Разбира се, през по-голямата част от живота си беше вещица и всеки нощен досадник би си отнесъл карантиите в торбичка, ако й посегне. Но и останалите жени не се бояха от нищо. Мъжете също.

А сега усещаше остро собствената си уплаха.

Нямаше съмнение, че елфите се връщат и сенките им се стелят пред тях.