Господари и господарки

Пчеларят господин Брукс гребна зеленикава воняща течност от тенджерата, която винаги къкреше в потайната му барака, и напълни пръскачката си.

В стената на градината имаше гнездо на оси.

До сутринта щеше да се превърне в гробище. На пчелите беше присъщо да бранят входа на кошера и с цената на живота си, ако се налага. Осите пък бяха много умели в намирането на пролука някъде отзад. Ловките малки гадинки се промъкваха и ограбваха кошера, преди да се усетиш. Чудно, но пчелите им позволяваха — пазеха входа, но ако осите намереха друга дупка, не знаеха що да сторят.

Натисна буталото. Изскочи струйка и се проточи в димяща черта по пода.

Осите му изглеждаха доста хубави създания. Но щом си за пчелите, трябва да си против осите.

Май щеше да има някакво празненство. Смътно си спомняше, че и той получи покана, но подобни дреболии не привличаха вниманието му. Особено сега. Нещо не беше наред. В кошерите не се забелязваха никакви признаци на роене. В нито един.

Когато минаваше край кошерите в здрача, чу жуженето. Така беше в топлите вечери. Цели отряди пчели се нареждаха пред входа на кошера и махаха с крилца, за да охлаждат яйцата вътре. Този път бръмчаха и пчели, кръжащи около кошерите.

Бяха ядосани и бдителни.

До границата на Ланкър имаше поредица от малки бентове. Баба Вихронрав се издърпа върху мокрите греди и зашляпа към брега, където изля водата от ботушите си.

След малко по реката доплува островърха магьосническа шапка и се надигна, откривайки ост-ровърхия магьосник отдолу. Баба подаде ръка на Ридкъли и го издърпа от водата.

— Е, освежи се, нали? Стори ми се, че имаш нужда от една студена баня.

Той чистеше тинята от ушите си и я гледаше ядно.

— Защо не си мокра?

— Мокра съм.

— Не си. Само си влажна. А аз подгизнах. Как тъй цопна в реката, а дрехите ти са само влажни — Бързичко съхна.

Баба Вихронрав се вторачи гневно в скалите над тях. Наблизо започваше стръмен път, водещ към Ланкър, но имаше и по-потайни пътеки в го-рата, които тя познаваше.

— Значи — промълви на себе си — тя се мъчи да ме държи настрана, тъй ли? Ще я видим тая работа.

— Настрана от какво? — не разбра Ридкъли.

— И аз не знам — призна Баба. — Знам обаче, че щом тя не иска да съм там, аз пък ще отида. Само не очаквах ти да ми се изтресеш и да се размекнеш. Хайде, да вървим.

Той си изстиска робата. Немалко от пайетите бяха опадали. Свали си шапката и отвинти върха й.

Шапките поглъщат морфични вибрации. Веднъж в Невидимия университет настана сериозна бъркотия заради тогавашната шапка на Архиканцлерите, която бе попила твърде много магия, мъдрейки се последователно върху главите на прекалено много магьосници. Дори се бе сдобила със собствено съзнание. Ридкъли сложи край на това, като поръча шапка по свой доста особен проект на фирма абсолютно смахнати шапкари в Анкх-Морпорк.

Изобщо не беше обикновена магьосническа шапка. Малцина се бяха сещали да използват за нещо острия край, освен може би да скътат там някой чифт чорапи. Но шапката на Ридкъли поби-раше малки шкафчета. Тя таеше изненади. Имаше четири разпъващи се крачета и навита по перифе-рията промазана коприна, които образуваха тясна, но практична палатка. По-нагоре бе предвидено място и за спиртна лампа. Вътрешните джобчета осигуряваха тридневен запас от суха храна. А самият връх се отвинтваше и даваше достъп до прилично количество силни напитки за извънредни ситуации — например ако Архиканцлерът ожаднееше.

Той размаха малката конусовидна чашка пред Баба и предложи:

— Малко бренди?

— Какво е туй на главата ти?

Ридкъли предпазливо опипа темето си.

— Ъ-хъм…

— Мирише ми на мед и конски фъшкии. А измишльотината за какво ти е?

Той свали мъничката клетка от главата си. В нея беше нагласена тясна пътечка за бягане, заобиколена от сложно подредени стъклени пръчици. Виждаха се и панички с храна. Насред всичко това се свираше малко, космато и в момента твърде мокро мишле.

— А, изработиха я някои от младите магьосници — обясни свенливо Архиканцлерът. — И аз се съгласих… да я изпробвам. Козината на мишлето се отърква в стъклото, изскачат искри, ясно ти е и… и…

Баба Вихронрав огледа малко позацапаната коса на Ридкъли и едната й вежда се изви нагоре.

— Леле-мале! Какво ли още ще измислят тия момчета?

— Аз не разбирам добре как работи, трябва а питаш Стибънс, но си рекох — защо да не им помогна…

— Пък и случайно тъкмо си започвал да оплешивяваш, а?

В мрака на стаята Диаманда отвори очи… стига да бяха нейните очи. Излъчваха перлен блясък.

Песента засега едва се чуваше.

И светът беше друг. В малко кътче от съзнанието си Диаманда още съществуваше и гледаше през мъглата на вълшебството. Виждаше света като плетеници от тънички лъскави линии във вечно движение, сякаш всичко наоколо бе обковано със сребърен филигран. Но не и където имаше желязо. Там линиите бяха смачкани и огънати. И светът ставаше невидим. Желязото го разкривяваше. Не биваше да припарва до желязо.

Тя стана от леглото, хвана дръжката с края на завивката и отвори вратата.

Шон Ог бе заел приблизително стойката мирно. В момента пазеше замъка и проверяваше колко дълго може да стои на един крак.

После му хрумна, че това не е подходящо занимание за изучаващ бойните изкуства, и премина към упражнение номер 19 — Двоен ритник на Падащата хризантема.

След малко осъзна, че е чул нещо. Долавяше какъв ритъм и му напомняше за цвърченето на щурец. Звукът идваше откъм замъка. Обърна се предпазливо, като внимаваше ордиот Чужбинските краища да не нахлуят, докато им е обърнал гръб.

Май се налагаше да поумува. Нали уж не пазеше от неща, които се случват във вътрешността замъка? Да си на стража означаваше да бдиш за външни опасности. В това поначало беше смисълът на замъците. Затова се градяха крепостни стени и кули. Имаше си грамаден плакат, който приложиха безплатно към „Обсадните оръжия в света“. Беше наясно с нещата.

Шон не беше светкавичен мислител, но в ума му човъркаше спомена за елфа в тъмницата. Само че онази твар беше заключена. Шон лично завъртя ключа на килията. И там навсякъде имаше желязо — неговото мамче много настояваше да има желязо.

Да, обаче…

Постара се да действа последователно. Вдигна моста, спусна решетката и за всеки случай надникна от стената, но навън бяха само здрачът и вечерният ветрец.

Вече усещаше звука. Сякаш се просмукваше от камъните и имаше зъбат ръб, който му стържеше по нервите.

Съществото не би могло да се измъкне, нали? Логично. Никой не строи тъмници, от които можещ да се измъкнеш.

Звукът играеше нагоре-надолу към високите и ниските тонове.

Шон облегна ръждивото копие на стенат извади меча си от ножницата. Умееше да го върти. Упражняваше се десет минути всеки ден и в края на тренировката провесеният чувал със слама имаше плачевен вид.

Шмугна се през задната врата и се запромъква по коридорите към тъмницата. Не зърна никого Естествено — всички отидоха на Представлението. И всеки момент щяха да се върнат, за да започнат веселбата.

Замъкът изглеждаше огромен, стар и студен Да, всеки момент.

Непременно.

Звукът спря.

Шон надникна зад ъгъла. Ето ги стъпалата ето я и отворената врата на тъмницата.

— Стой! — кресна той за всеки случай. Гласът му заподскача между каменните стени. — Стой или ще… ще… А бе, стой!

Слезе полека и се взря в тъмата под сводовете.

— Предупреждавам ви! Аз вървя по Пътя на Щастливия нефритен лотос!

И вратата на килията беше широко отворена. До нея стоеше фигура в бяло. Шон примига.

— Вие не сте ли госпожица Токли?

Тя му се усмихна. Очите й блестяха в мъжди-вата светлина.

— Носиш ризница, Шон.

— Какво, госпожице?

Той пак се озърна към отворената врата.

— Това е ужасно. Трябва да я свалиш, Шон Как ще чуваш, щом желязото ти пречи?

Шон остро усещаше празното пространство зад гърба си. Не смееше да се обърне.

— Много добре си чувам, госпожице.

Пристъпяше незабелязано в търсене на стена, по която да долепи гръб.

— Но така не чуваш истински — мълвеше Диа-манда, понесла се напред. — От желязото оглушаваш. Шон още не бе свикнал да вижда леко облечемлади жени, които го доближават със замечтан вид. Ужасно му се искаше да тръгне по Пътя на отстъплението.

Погледна настрани.

На прага на килията стоеше кльощав дългуч. Личеше, че се стреми да е по-далеч от метала наоколо.

Диаманда се усмихваше чудато.

И Шон побягна.

Незнайно как и гората се бе променила. Ридкъли изобщо не се съмняваше, че в младежките му години я изпълваха зюмбюли, иглики и… да, де, зюмбюли и тям подобни. А не проклети великански храсталаци. Все му закачаха робата, а нещо пълзящо по дърветата му събаряше шапката.

Още по-зле се чувстваше, защото Есме Вихронрав явно успяваше да им се изплъзне.

— Как го правиш?

— Винаги знам къде съм.

— И какво от това? Аз също знам къде съм.

— Не позна. Ти само си се озовал тук. Не е същото.

— А знаеш ли къде има свястна пътека?

— Ние минаваме напряко.

— И сме по средата на пътя между две места, където ти няма да си се загубила, тъй ли?

— Колко пъти да ти казвам, че не съм се загу била! Просто… се затруднявам с посоката.

— Ха!

Все пак той не отричаше един неоспорим факт за Есме Вихронрав. В момента изглеждаше, че се е загубила, освен ако в гората нямаше две дървета с абсолютно същите клони, от които да висят две еднакви парцалчета от робата му. И все пак тя се отличаваше с качество, което у всяка друга жена без очукана островърха шапка и прастара черна рокля би заслужило названието напереност. Несъкрушима напереност. Трудно си представяше как тя би сторила нещо непохватно, освен ако не го стори нарочно.

Прозря това още в онези отдавнашни години, но тогава — естествено — само го изумяваше умението й да се вписва в пространството около нея. И да…

Ето, пак се закачи.

— Чакай малко!

— Облечен си съвсем неподходящо за ходене сред природата!

— Изобщо не очаквах да се провирам през гората! Това ми е проклетият церемониален костюм!

— Ами свали го, де.

— И по какво ще си личи, че съм магьосник?

— Аз ще кажа на хората, не се безпокой. Баба Вихронрав започваше да се притеснява.

Каквото и да говореше, наистина се загуби. Лошото обаче беше, че нямаше как да се загуби между бента под бързеите на река Ланкър и самия град Ланкър. Само трябваше да върви все нагоре. Пък и нали бе обикаляла тези гори през целия си живот? Нейните гори.

Не се съмняваше, че вече два пъти минаха край едно и също дърво. На него висеше парче от робата на Ридкъли.

Все едно да се загуби в собствената си градина.

Беше сигурна и че мярна еднорога. Дебнеше. Опита да се промъкне в съзнанието му. По-лесно би се покатерила по ледена стена.

Аи в нейното съзнание нямаше спокойствие. Поне знаеше, че още не си е загубила разсъдъка.

Когато стените между вселените изтънеят, когато успоредните нишки на множеството „ако“ се сплетат, за да се промушат през Настоящето, някои неща се прехвърлят между тях. Слабички сигнали, доловими за онзи, който се е научил да ги усеща.

В главата й отекваха далечните, но натрапчиви мисли на хиляди други Есме Вихронрав.

Маграт не знаеше какво да вземе. Повечето й предишни дрехи сякаш се бяха изпарили, откакто се нанесе в замъка, а не й се вярваше, че благо-пристойността допуска да вземе тоалетите, купени от Верънс. Същото важеше и за годежния пръстен. Нямаше представа дали е редно да го задържи.

Вторачи се свирепо в отражението си.

Време е да сложи край на тези мисли. Май през целия си живот се опитваше да бъде незабележима, да се държи учтиво, да се извинява, когато някой я настъпи, да проявява добро възпитание. И какво постигаше? Хората се държаха с нея като с незабележима, учтива и добре възпитана особа.

Щеше да лепне това… това… това скапано писмо на огледалото, за да знаят всички защо си е отишла.

И беше дяволски готова да отпраши към някой град и да стане куртизанка, каквото и да предтавляваше въпросното занятие.

Тогава чу песента.

И за миг не се усъмни, че са най-прекрасните звуци, които е чувала някога. Прелитаха направо през ушите и се гмуркаха в мозъка, в кръвта в костите…

Копринена камизолка падна от отмалелите й пръсти.

Трескаво задърпа дръжката на вратата, но мъничкият остатък от нея, способен да мисли, се сети навреме за ключа.

Песента изпълваше коридора. Тя награби дип-лите на роклята, за да тича по-лесно, и се устреми към стълбата…

Нещо изхвърча от друга врата и я просна на пода.

Беше Шон Ог. През пъстрата мътилка в очите си видя угриженото му лице под ръждивата качулка от… …желязо.

Песента си остана същата, но и се промени. Сложно преливащите се тонове, омайващият ритъм изведнъж я подразниха, сякаш ги чуваше с други уши.

Шон я замъкна в стаята.

— Добре ли сте, госпожице кралице?

— Какво става?

— Де да знам! Ама като гледам, налетяха ни елфи.

— Елфи ли?

Те докопаха госпожица Токли. Ъ-ъ… Вие нали изхвърлихте железата…

— Шон, какви ги дрънкаш?

Лицето му белееше.

— После оня в тъмницата запя и тъй я белязаха, затуй прави каквото те поискат…

— Шон!

— А мойто мамче казва, че те не убивали веднага. По-забавно им било, преди да умреш.

Маграт се блещеше насреща.

— Трябваше да избягам! Тя се опита да смъкне качулката на ризницата от главата ми! Трябваше да се махна, госпожице! Нали разбирате?

— Елфи ли?

— Трябва да стискате някакво желязо, госпожице! Те мразят желязото!

Тя го зашлеви и си натърти пръстите в качулката.

— Шон, ти бълнуваш!

— Вече са навсякъде, госпожице! Чух ги да спускат моста! Те са там, а ние сме тук и не те убиват, ами те държат жив…

— Мирно, войнико!

Маграт не можа да измисли нищо друго, но май подейства. Шон се опомни.

— Чуй ме най-после! Всички знаят, че отдавна няма никакви ел… — Тя се запъна и присви очи. — Но всички освен Маграт Чеснова знаят, че не е така, нали?

Шон се тресеше. Тя го сграбчи за раменете.

— Мойто мамче и госпожа Вихронрав казаха, че вие не бива да научите! — изхленчи той. — Било работа за вещици!

— И къде са те двечките, когато има работа за вещици? Не ги виждам, а ти? Да не са зад вратата?

Не са! Да не са под леглото? Странно, и там са… Тук съм само аз, Шон Ог. И ако не ми разка-жеш всичко веднага, ще те накарам да проклинаш деня, в който съм се родила.

Гръклянът на Шон подскачаше, докато той премисляше. После се изтръгна от пръстите и Маграт и опря ухо на вратата.

Песента бе стихнала. За миг на Маграт й се стори, че чува забързано отдалечаващи се стъпки — Ами, госпожице кралице, мойто мамче и госпожа Вихронрав били горе при Танцьорите и…

Маграт го изслуша и попита:

— Къде отидоха всички?

— Де да знам, госпожице. Щяха да гледат Представлението… ама трябваше отдавна да са се прибрали.

— И къде е това Представление?

— Де да знам. Госпожице…

— Кажи.

— Защо си носите сватбената рокля?

— Не е твоя работа.

— Ама било лош късмет младоженецът да види булката с тая рокля преди сватбата — заяви Шон, намерил облекчение от ужаса в общоприетите идиотщини.

— Да, лошо му се пише, ако го зърна! — изръмжа Маграт.

— Госпожице…

— Кажи.

— Много ме е страх какво може да е сполетяло всички. Нашият Джейсън каза, че щели да се приберат след час, ама минаха много часове.

— Но нали има стотина гости, а и на практика всички хора от града отидоха там. Елфите не биха могли да им сторят нищо.

Че защо да им правят нещо, госпожице? — Шон застана пред прозореца. — Погледнете, госпо-жице. Оттук мога да скоча върху хамбара. Покри-вът е сламен, няма да се ударя. После ще се промъкна край кухнята и ще изляза през малката врачка до кулата, дето е откъм Главината. Хитра военна маневра.

— И защо?

— Да доведа подкрепления, госпожице.

— Но ти не знаеш дали има кого да доведеш.

— Вие сещате ли се нещо друго, госпожице?

Маграт не се сещаше.

— Шон, постъпваш много… смело.

— Вие останете тук и няма да загазите — увери я той — Нещо ми хрумна… Що да не взема ключа от вратата? И да ви пеят, няма да им отворите.

Маграт кимна. Шон се усмихна насила.

— Жалко, че нямаме още една ризница, ама всичко е в оръжейната.

— Ще се справя някак. Хайде, върви.

Шон постоя още миг на перваза и скочи в мрака.

Маграт избута леглото до вратата и седна на него. Помисли си, че би било по-добре и тя да се махне. Но така би оставила замъка безлюден, а това не й се струваше правилно.

Отгоре на всичко се боеше.

В стаята имаше една-единствена свещ, и то изгоряла до половината. Скоро щеше да остане само лунната светлина. Маграт винаги бе харесвала лунните лъчи. До днес.

Навън цареше тишина. Би трябвало да се чува шум от града.

В ума й се промъкна прозрението, че не беше съвсем благоразумно Шон да отнася ключа, защото хванат ли го, ще могат да отворят…

Разнесе се писък, който се проточи.

И нощта стихна отново.

След няколко минути нещо задраска по клю-чалката — някой май се опитваше да борави с ключ, хванат през няколко слоя плат, за да не докосне желязото.

Вратата се отвори, но я спря леглото.

— Няма ли да излезете, госпожице? Отново заскърца дърво.

— Няма ли да потанцувате с нас, хубава госпожице?

Гласът звучеше странно и ехото му бръмчеше в главата още миг-два.

Насилиха вратата докрай.

Три силуета нахълтаха в стаята. Единият надникна под леглото, другите провериха тъмните ъгли. Накрая някой от тях надникна през прозореца.

Ронещата се стена беше безлюдна чак до сламения покрив далеч долу. Силуетът кимна на други два в двора и русата коса се разпиля по вятъра.

Един от чакащите посочи фигура в развяваща се бяла рокля, която пълзеше нагоре по стената на крепостта.

Елфът се разсмя. Щеше да бъде по-забавно, отколкото се надяваше.