Дървеняааау прекарваше нощите в малката барачка до соколарника. И той получи покана за сватбата, но бе изскубната от ръката му и изкълвана погрешка вместо някой негов пръст от Лейди Джейн прастара и зла кралска соколица. Затова той и тази вечер се отдаде на обичайните занимания — проми раните си, хапна корав хляб и древно сирене, после си легна рано, за да кърви кротко и да чете на свещ поредния брой на „Човки и нокти“.

Сепна се от шум в соколарника, взе свещта и излезе.

Един елф оглеждаше птиците. Лейди Джейн бе кацнала на ръката му.

И Дървеняааау подобно на господин Брукс почти не отделяше време за случките извън единствената си страст. Знаеше само, че има множество гости в замъка, а за него всеки, който би дошъл да разглежда ястребите и соколите, беше съмишленик.

— Най-добрата ми птица — похвали се гордо. — Почти я опитомих. Чудесна я. Сега я обучавам. Много е умна. Знае вече единадесет команди.

Елфът кимна сериозно, свали качулката от главата на сокола и кимна към Дървеняааау.

— Убий!

Очите на Лейди Джейн блеснаха. Тя скочи от ръката и налетя към гърлото на елфа с човка и нокти.

— И с мен го прави — вдигна рамене Дървеняааау. — Съжалявам. Тя наистина е много умна.



Диаманда лежеше насред кухнята в локва кръв. Маграт коленичи до нея.

— Още е жива, но душата й е в зъбите. — Сграбчи края на роклята си и се напъна да я скъса Ама че проклетия. Шон, помогни ми.

— Госпожице?…

— Имаме нужда от бинтове! — Но…

— Я стига си се блещил!

Платът изпращя и десетина дантелени рози с разнищиха.

Шон никога не се бе запознавал с онова, което кралиците носят под дрехите си. Дори да започнеше с практическите наблюдения над Мили Чилъм и да направеше съответните корекции поради далеч по-високия сан на кралицата, не би си въобразил метално бельо.

Маграт се тупна по нагръдника.

— Почти ми е по мярка — заяви, сякаш предизвикваше Шон да изтъкне, че тук-там имаше много въздух между бронята и Маграт. — Е, не че са излишни малко изчукване и занитване, но… Според теб стои ли ми добре?

— О, да! Ъ-ъ… Направо сте родена да носите кована броня.

— Наистина ли?

— О, да — въодушеви се пресилено Шон. — Имате идеалната фигура.

Тя намести костите на ръката и пръстите му, сложи шини и ги стегна с парчета коприна. С Диаманда не й беше толкова лесно. Маграт почистваше, шиеше и превързваше, а Шон седеше и гледаше, опитвайки се да забрави натрапчивата нажежено-ледена болка в ръката си.

И все повтаряше:

— Те се разсмяха и я наръгаха. А тя дори не се опита да избяга. Все едно си играеха.

Странно, но Маграт погледна към Грибо, които прояви приличие колкото да си придаде засрамен вид.

— Остри уши и козина, която ти се иска да погалиш — смънка тя загадъчно. — Умеят да очароват. И когато са доволни, издават приятен звук…

— Какво?

— А нищо, само си мислех на глас. — Маграт изправи. — Така… Ще разпаля огъня, ще донеса два-три арбалета и ще ти ги заредя. Ти залости вратата и не пускай никого, чу ли? Ако не се върна опитай се да отидеш другаде. Качи се при джуджетата в Меден рудник. Или иди при троловете.

— Вие какво ще правите?

— Ще проверя какво е сполетяло всички останали.

Маграт отвори чувала, който донесе от оръжейната. В него имаше шлем с крилца. Шон го прецени като непрактичен.31

Имаше и ръкавици от метални брънки заедно с разнообразни ръждиви оръжия.

— Но навън сигурно има още от ония твари!

— По-добре да са навън, отколкото тук.

— А вие умеете ли да се биете?

— Не знам. Никога не съм опитвала. — Ако почакаме тук, непременно ще дойде някои. Уви, точно от това се опасявам.

— Не, исках да кажа, че не е нужно да го правите!

— Напротив. Утре ще се омъжа. Каквото ще да става.

— Но…

— Млъкни!

„Ще я убият — убедено си каза Шон. — Номерът не е само да хванеш меча. Трябва и да знаеш кой край да мушнеш във врага. Уж съм на стража пък те ще я убият… Но… Тя простреля един от тях в окото, и то през ключалката. Аз нямаше да мога Първо щях да им река нещо като «Горе ръцете!» Те й се изпречиха и тя просто… ги махна от пътя си. Все едно, ще умре. Ама може и да умре храбро… Ех, да беше тук мойто мамче!“ Маграт сгъна зацапаните остатъци от сватбената си рокля и ги натика в чувала.

— Имаме ли коне?

— Ами… В двора има елфически коне, госпожице. Само дето не ми се вярва, че ще можете да яхнете някой от тях.

Миг по-късно Шон осъзна, че избра най-неподходящите думи.



Беше черен и далеч по-едър от животните, които Маграт определи мислено като човешки коне. Озърташе се към нея с червеникавите си очи и се наместваше така, че да я срита.

Маграт успя да го яхне едва след като върза всеки от краката му за халките в стените на конюшнята. Но щом се настани в седлото, конят се промени неузнаваемо. Укроти се като след жесток побой с камшик и май загуби всякаква воля.

— Заради желязото — напомни Шон.

Но какво ли им прави? Не виждам да ги наранява. — Де да знам, госпожице. Като ги гледам, направо се смръзват, нещо такова. — Спусни решетката на портата, когато изляза. — Госпожице… — Каниш се да ме разубеждаваш, нали?

— Но…

— Тогава млъкни.

— Но…

— Спомням си подобна народна песен — сподели Маграт. — Кралицата на елфите откраднала годеника на момичето и то не почнало да се вайка, ами скочило на коня и отишло да го спаси. Е, аз ще постъпя по същия начин.

Шон се ухили насила.

— Ще пеете, значи?

— Ще се бия. Имам за какво, нали? Досега опитах всичко друго.

На Шон му идеше да се провикне: „Не е същото! Да тръгнеш на бой, когато си истински жив човек, не е като в народните песни! В истинския живот умираш! В песните само трябва да си запушваш ушите с пръсти и да помниш припева! В истинския живот никой не пее: «Тра-ла-ла, тра-ла-ла!»“ Вместо това каза:

— Но, госпожице, ако не се върнете… Маграт се изви на седлото и се вторачи в него. — Ще се върна.

Шон я погледа как подкара мудния кон в тръс и се отдалечи по подвижния мост. — Късмет! — изкрещя след нея после спусна решетката и се върна в крепостта, където на кухненската маса имаше три заредени арбалета.

Там беше и книгата по бойни изкуства която кралят бе поръчал.

Шон разръчка огъня, обърна стола към вратата и се зачете в раздела за напреднали.



Маграт преполови разстоянието до площада, когато запасите от адреналин в кръвта й се изчерпиха и миналото й успя да я застигне.

Тя погледна бронята и коня. „Аз съм се побъркала. Всичко стана заради противното писмо. И защото се уплаших. Рекох си — ще покажа на всички за какво ме бива. Вероятно тъкмо това ще постигна — ще им покажа, че ме бива за насичане на парченца. С онези елфи ми провървя. Изобщо не се замислих. Щом започна да мисля, всичко оплесквам. Не вярвам отново да ми излезе късметът…“ Късмет ли?

Спомни си печално за чувала с талисманите и амулетите, който отдавна беше на речното дъно. Ако съдеше по живота си, нито веднъж не подействаха, но може би… Ужасно хрумване! Ами ако не са допускали да стане още по-гаден?!

Почти никъде в града не се виждаха светлини, повечето кепенци на прозорците бяха залостени.

Копитата чаткаха гръмко по калдъръма. Маграт се взираше в сенките. Доскоро бяха само сенки. Сега можеха да се окажат проходи към къде ли не.

Откъм Главината напираха облаци. Маграт потрепери.

За пръв път виждаше това.

Истинската нощ.

Над Ланкър се бе спуснала древната нощ. Не то отсъствието на ден, над което се носят луната и звездите, а израстък на нещо, което е съществувало дълго преди светлината и е неуместно да го определяме чрез нейната липса. То изпълзяваше изпод дървесни корени и от каменни недра, отново се разстилаше по земята.

Чувалът с пособията, смятани от Маграт за необходими, изчезна в реката, но тя ненапразно беше вещица от десет години и чувстваше ужаса, просмукал се във въздуха.

Хората помнят зле. Затова пък обществата помнят добре, както роевете. Кодират информацията, за да я пробутат покрай цензурата на съзнанието, предават я от баба на внуче в кратички безсмислици, които те дори не си правят труда да забравят. Понякога истината се съхранява хитроумно въпреки упоритите усилия на официалните пазители на знанието. Древни откъси звъняха един след друг в главата на Маграт:

„Нагоре по склон ветровит, надолу в обрасла ливада…“ „От привидения, страшилища и дългокраки изчадия…“ „Мама ми каза никога да не…“ „Не смеем да излезем на лов, защото се боим от…“ „И ще се изтресат внезапно разни твари…“ „В гората ще играеш със същества вълшебни…“ Маграт седеше на кон, комуто не можеше да се довери, и стискаше дръжката на меч, с който не умееше да борави, а кодовите фрази се изсулваха от паметта й и придобиваха форма:

„Те крадат добитък и бебета…“

„Те крадат мляко…“

„Те обичат музика и крадат свирачи…“

„Всъщност крадат всичко.“ „Никога няма да сме свободни като тях прек-расни като тях, умни като тях, лекомислени като тях. Ние сме животни.“ Мразовит вятър фучеше в гората отвъд града. Приятна гора за нощни разходки, но не и тази нощ. Дърветата имат очи, долавяше Маграт. И вятърът, носи далечен смях.

„Те отнемат всичко.“ Пришпори коня. Някъде в града се затръшна врата.

„А в замяна дават страх.“ Наблизо се разнесоха удари на чук. Един мъж заковаваше нещо над вратата на дома си. Озърна се втрещен, видя Маграт и се хвърли в къщата.

Бе заковал подкова над вратата.

Маграт завърза здраво коня за едно дърво и се смъкна от седлото. Почука, но не й отвориха.

Кой ли живееше тук? Тъкачът Коларов ли беше или пекарят Тъкачев?

— Отвори, човече! Аз съм — Маграт Чеснова! Нещо се белееше до прага.

Оказа се паничка, пълна с мляко.

Маграт пак се сети за котарака Грибо. Смрадлив, коварен, жесток и злопаметен… но мъркаше приятно и за него всяка вечер имаше паничка мляко.

— Хайде, де! Отваряй!

След малко резетата изскърцаха и едно око се показа зад съвсем тясна пролука.

— Какво има?

— Ти пекарят Коларов ли си?

— Не, аз съм Тъкачев, майсторът на покриви.

— А знаеш ли коя съм аз? — Госпожица Чеснова, нали? — Я ме пусни да вляза! — Сама ли сте, госпожице?

— Да.

Пролуката се поразшири, колкото да я пропусне. В стаята беше запалена една свещ. Тъкачев се дрьпна по-назад и се опря неловко в ръба на масата. Маграт надникна.

Останалите от семейството се криеха под масата Четири чифта очи се вторачиха уплашено в Маграт.

— Какво става тук?

— Ъ-ъ… — з апъна се Тъкачев. — Госпожице, не ви познах с тая шапка за летене…

— Нали и ти щеше да участваш в Представлението? Какво се случи? Къде са другите? И къде е бъдещият ми съпруг?

— Ъ-ъ…

Да, вероятно се дължеше на шлема. До този извод стигна Маграт по-късно. Някои предмети, например мечове, магьоснически шапки, корони и пръстени, поемат по нещичко от притежателите си. Кралица Инци едва ли бе избродирала и един бод от гоблен през живота си и несъмнено бе проявявала търпение, по-кратко и от времето за едно мигане.32 Маграт предпочиташе да смята, че нещо от нрава на Инци се е запазило в шлема, за да се пренесе върху нея подобно на кралска кожна болест. Тогава защо да не позволи на Инци да се справи с това положение?

Тя сграбчи Тъкачев за яката.

— Ако изломотиш „ъ-ъ“ още веднъж, ще ти отрежа ушите.

— Ъ-ъ… ъх… Тоест, госпожице… Дойдоха Господарите и Господарките, госпожице!

— Значи наистина са елфите?

— Госпожице! — Тъкачев я погледна умоляващо. — Не го казвайте! Чухме ги да минават по улицата. Бяха десетки. Отмъкнаха кравата на стария Покриварски и козата на Скиндъл, изкъртиха вратата на…

— А ти защо изнесе паничката пред прага? — сопна се Маграт.

Устата му се отвори и затвори няколко пъти. Накрая изгъгна:

— Ами таквоз, мойта Ева каза, че баба й винаги им изнасяла паница мляко, за да са довол…

— Ясно — ледено го прекъсна Маграт. — Ами кралят?

— Кралят ли, госпожице? — повтори Тъкачев, печелейки време.

— Кралят — натърти повторно Маграт. — Нисък, очите му сълзят, а ушите му стърчат, което след малко няма да важи за други уши съвсем наблизо.

Пръстите на Тъкачев се оплитаха като изтормозени змии.

— Ами… ами… ами… — Схвана какво му вещае погледът на Маграт и се прегърби. — Играхме пиесата. Казах им аз: „Я да си изиграем Танца с тоягите и кофите“, ама те — не, та не. Всичко започна както си му е редът и после… после Ония ни се из-тресоха, ама стотици наведнъж. Всички се разбягакой ме блъсна и аз се търкулнах в потока. По едно време видях как Джейсън Ог повали четирима елфи с първото нещо, дето му попадна подръка… — Значи с друг елф?

— Тъй, тъй. После намерих Ева и хлапетата, а цялата навалица се втурна лудешки към вкъщи и имаше от ония… Благородници на коне, чувах ги как се смеят, сетне се прибрахме и Ева каза да закова подковата над вратата и…

— Какво сполетя краля?

— Де да знам, госпожице. Последно помня как се кикотеше на Покриварски, като го видя със сламената перука на главата.

— Ами Леля Ог и Баба Вихронрав? С тях какво стана?

— Де да знам, госпожице. Хич не помня да съм ги виждал, ама както хората търчаха на всички страни…

— И къде се случи всичко това?

— Какво, госпожице?

— Къде се случи? — повтори Маграт, насилвайки се да говори бавно и отчетливо.

— Горе при Танцьорите, госпожице. Нали се сещате — ония стари камъни.

Тя го пусна.

— О, да. Недейте нищичко да казвате на Маграт, тя не бива да знае. Танцьорите, значи? Ясно.

— Не е заради нас, госпожице! Беше само науж-ким!

— Ха!

Тя дръпна резетата.

— Къде отивате, госпожице? — попита Тъкачев, които не би победил в общо ланкърско състезание по схватливост.

— А според теб накъде съм се запътила?

— Но, госпожице, не може да вдигате желязо срещу…

Тя тресна вратата с все сила. И ритна паницата толкова свирепо, че пръсна мляко до отсрещната страна на улицата.



Джейсън Ог пълзеше предпазливо в подгизналите папрати. Зърна някого на броени крачки от себе си. Вдигна камъка и…

— Джейсън?

— Ти ли си, Тъкачев?

— Не, аз съм Шивачев.

— Къде са другите?

— Калайджийски и Пекарев ей сега намериха Дърводелски. Ти виждал ли си Тъкачев?

— Не съм, ама видях Коларов и Покриварски.

По топлата земя трополеше дъжд и се изпаряваше в белезникава мътилка. Седмината почитатели на танца „морис“ се свряха под капещ храст.

— Леле, сутринта лошо ни се пише! — застена Коларов. — Ако тя ни намери, свършено е с нас!

— Ще ни се размине, ако намерим желязо — натърти Джейсън.

— На нея желязото хич не й вреди! Ще ни скъса задниците!

От ужас Коларов притискаше колене към гърдите си.

— За коя говориш, бе?

— За госпожа Вихронрав!

Покриварски го сръга в ребрата. Водата се стичаше от листата право на шиите им.

— Стига тъпотии, бе! Не ги ли видя ония твари? Какво си седнал да се плашиш от старата чанта?

Задниците ще ни скъса, казвам ти! Ще каже, че всичко стана заради нас!

Пано доживеем да ни го каже — промърмори Калайджийски.

Насадихме се между чука и наковалнята — отбелязаПокриварски.

— Де да бяхме там — изхленчи Коларов. — Сега и те ни търсят, и тя!

— А бе, к’во стана, докато играхме Предст… — подхвана Дърводелски.

— Тоя въпрос ще го оставим за после — прекъсна го Джейсън. — Сега да ви питам как ще се приберем вкъщи тая нощ?

— Тя ще ни чака! — изплака Коларов. Нещо звънна в мрака.

— К’во имаш там? — попита Джейсън.

— Мъкна чувала с реквизита — обясни Коларов.

— Нали ми заръча аз да се грижа за чувала?

— Влачил си го чак дотук?!

— Не ща още разправии, щото съм загубил и чувала с реквизита!

Коларов се разтрепери.

— Ако успеем да се приберем вкъщи — поклати глава Джейсън, — ще си поприказвам с мойто мамче да ти намерим ония модерни хапчета от сушени жаби. — Дръпна чувала към себе си и го развърза.

— Ей ги звънчетата, ей ги и тоягите. Кой ти каза да сложиш и акордеона?

— Рекох си, че може да изиграем Танца на тояг…

— Никой повече няма да играе…

Откъм мокрия хълм се разнесе смях, в папратите изпращя съчка. Джейсън изведнъж се почувства център на вниманието.

— Наблизо са! — ахна Коларов.

— Пък ние нямаме никакво оръжие — напомни Калайджийски.

Комплект тежички бронзови звънчета го блъсна в гърдите.

— Млъквай и си слагай звънчетата, Коларов.

— Те ни чакат!

— Слушайте сега, щото няма да повтарям — отсече Джейсън. — Като мине тая нощ, повече да не съм ви чул да споменете Танца на тоягите и кофите. Разбрахме ли се?



Мъжете от Ланкърската трупа стояха в кръг с лицата навътре, а дъждът прилепяше дрехите им към телата.

Коларов, по чието лице сълзите от ужас се смесваха с грима и дъждовните капки, натисна акордеона и изтръгна провлечен акорд, който задължително предшества изпълнението на народна музика — за да имат време околните да избягат.

Джейсън вдигна ръка и започна да си брои пръстите.

— Едно, две… — Челото му се набръчка. — Едно, две, три…

— …четири… — изсъска Калайджийски.

— …четири — съгласи се Джейсън. — Играйте, момци!

Шест тежки ясенови тояги се срещнаха с трясък.

— …едно, две, напред, едно, назад, въртене… Бълбукащата мелодия на „Квартирантът на госпожа Уиджъри“ се смеси с мъглата и танцьорите бавно заподскачаха и зажвакаха в нощта…

— …две, назад, скок… Тоягите пак се удариха.

Те ни зяпат! — избълва задъхано Шивачев, когато скокът го пренесе край Джейсън. — Виждам ги!

— едно… две… нищо няма да ни сторят, докато не спре музиката!…Назад, две, въртене… Падат си по музиката!… Напред, скок, обръщане…

— Излизат от папратите! — кресна Дърводелски когато тоягите се събраха.

— Виждам… две, три, напред, обръщане… Коларов… назад, въртене… свири по-чевръсто… две, назад…

— Оплитат ми се пръстите, Джейсън!

— Свири!… Две, три, въртене…

— Вече са навсякъде около нас!

— Играй!

— Гледат ни! Събират се към нас! — …въртене, назад… Почти излязохме на пътя…

— Джейсън!

— Помните ли как… три, обръщане… спечелихме купата срещу „Охлюънските любители“?… Въртене…

Дърво се удари в дърво. Буци пръст се разхвърчаха в нощта.

— Джейсън, да не искаш да…

— …назад, две… Хайде… Коларов остана… едно, две… без дъх… две, въртене…

— Джейсън, акордеонът взе да се топи — изхълца Коларов.

— …едно, две, напред… Подредете се! Акордеонът хъхреше. Елфите напираха. С ъгълчето на окото си Джейсън мярна десетина ухилени омаяни лица.

— Джейсън! — … едно, две… Коларов по средата… едно, две, въртене…

Седем чифта ботуши трополяха…

— Джейсън!

— …едно, две… въртене… готови… едно, две назад… назад… едно, две… обръщане… БИЙ! назад, едно, две.



Кръчмата беше съсипана. Елфите отмъкнаха всичко годно за ядене и изтъркаляха навън всички бъчви, макар че две кръгли сирена, залепнали от старост за рафта в зимника, им се опънаха.

Масата бе съборена. В съсипаните гозби стърчаха щипки от омари и свещници.

Нищо не помръдваше.

После някой кихна и малко сажди паднаха върху празната решетка на огнището, последвани от Леля Ог, накрая и от малката, черна, кипяща от ярост фигура на Казанунда.

— Гнус — отбеляза Леля, щом огледа погрома. — Ей туй направо ме вкисна.

— Защо не ме оставихте да се бия с тях?!

— Твърде много бяха, момчето ми.

Казанунда ядно заби меча си в пода.

— Тъкмо се опознавахме, както си му е редът, и нахлуха петдесетина елфи! Проклятие! Все на мен ли ще се случва?

— Туй им харесвам на черните дрехи, че саждите изобщо не личат — подхвърли Леля, докато се отръскваше. — Значи успяха. Есме беше права. Чудя се къде ли е сега… Както и да е. Тръгвай.

— Къде ще ходим? — попита джуджето.

— В мойта къща.

— Аха!

— За да си взема метлата — сопна се твърдо Леля. — Не ще търпя Кралицата на приказния народ господарка на моите деца. Най-добре да потърсим помощ. Туй вече е прекалено.

Защо не отидем по-нагоре в планината? — предложи Казанунда, докато слизаха внимателно по стълбата. — Ще съберем хиляди джуджета.

— Не — отказа Леля. — Есме няма да ми благодари за туй, дето ще направя, ама нали все аз трябва да размахвам кесийката с бонбоните, когато тя се изсили?… Сетих се за едного, който истински мрази Кралицата.

— Няма да намерите никого, който да я мрази повече от джуджетата — възрази Казанунда.

— О, ще намеря — увери го Леля Ог, — защото знам къде да търся.

Загрузка...