Господари и господарки

Диаманда Токли наистина носеше широка провиснала шапка от кадифе. И то с воал.

Пердита Нит, която преди вещерския период беше Агнес Нит, също носеше черна шапка с воал заради Диаманда. И двете бяха по на седемнадесет години. Искаше й се да беше естествено кльощава като Диаманда, но поне можеше да си придаде нездрав вид. Затова прикриваше с толкова белило дадените й от природата розови бузи, че ако се завъртеше внезапно, коравата маска сигурно би се преместила на тила й.

Призоваха Конуса на могъществото, отделиха малко време за магия със свещи и ясновидство. А сега Диаманда им показваше как да работят с картите.

Твърдеше, че картите съдържали събраната мъдрост на Древните. Пердита често се усещаше, че предателски размишлява кои ли са били онези Древни, защото очевидно много се различаваха от старците, които бяха просто глупави според Диаманда. Не беше особено наясно защо би трябвало да са по-мъдри от, да речем, съвременните хора.

Освен това не проумяваше що за чудо е Женското начало. Не успяваше да разнищи докрай и бъркотията с Вътрешния Аз. Започваше да подозира, че този Аз липсва у нея.

Искаше й се да си слага грим на очите като Диаманда.

Искаше й се да носи високи токчета като Диаманда.

Аманита дьо Поквар я осведоми, че Диаманда спяла в истински ковчег.

Съжаляваше, че не й достига смелост да си направи татуировка с кинжал и череп като Аманита, която обаче рисуваше по ръката си всеки ден с мастило, за да я измива вечер, иначе майка й щеше да види.

Тихо гаднеещо гласче от Вътрешния Аз подсказваше, че Аманита не е много сполучливо подбрано име.

Впрочем Пердита също.

То намекваше и че Пердита не бива да си пъха носа в работи, които не разбира.

За жалост тя съзнаваше, че в такъв случай не би трябвало да върши почти нищо.

Как й се искаше да носи черни дантели като Диаманда.

А Диаманда постигаше резултати.

Ако бе чула от друг, Пердита нямаше да повярва. Разбира се, слушаше това-онова за вещиците, откакто се помнеше. Бяха старици, чиито дрехи ги уподобяваха на врани, с изключение на Маграт Чеснова, която несъмнено беше чалната и сякаш всеки миг готова да се облее в сълзи. Пердита си спомняше как Маграт дойде с китара на едно празненство по случай Прасоколеда. Пееше народни песни с треперлив глас и така стискаше клепачи, все едно наистина вярваше в тези щуротии. Е, не свиреше добре, но нямаше значение, защото бездруго пееше фалшиво. Хората й ръкопляскаха — даваше ли им сърце да постъпят другояче?

Диаманда обаче бе чела разни книги. Знаеше какво ли не. Например как да призове силата при камъните. Успяваше.

В момента им обясняваше картите.

Вятърът се разбушува тази вечер. Тряскаше кепенците и сипеше сажди от комина. На Пердита й се струваше, че е издухал всички сенки в ъглите на стаята…

— Внимаваш ли, сестро? — студено попита Диаманда.

И това го имаше. Трябваше да си казват „сестро“, за да изтъкват духовното си родство.

— Да, Диаманда — смирено отвърна Пердита.

— Това е Луната — натърти Диаманда. — Повтарям за онези, които не слушат. — Вдигна картата.

— И какво виждаме? Кажи ти, Мускара.

— Ъ-ъ… рисунка на луната, нали? — с надежда направи опит Мускара (по рождение Сюзън).

— Разбира се, че не е луната. Всъщност представлява амиметична условност, която не е свързана с конвенционалната система от значения — заяви Диаманда.

— А, тъй ли…

Поредният повей разтресе къщата. Вратата изтрещя в стената. В рамката се виждаше небе с разкъсани облаци, сред които се подаваше сърпът на една амиметична условност.

Диаманда махна с ръка. За миг блесна октари-ново сияние. Вратата се затвори рязко. Диаманда си позволи усмивката, която според Пердита беше хладнокръвна и многозначителна.

И сложи картата пред себе си на покривката от черно кадифе.

Пердита се вторачи унило в масата. Картите бяха хубавички, досущ пъстро изрисувани скъпоценности, и имаха интересни имена. Но онова предателско гласче нашепваше: „И как тъй познават какво таи бъдещето? Картонът няма мозък, нали?“ Все пак тяхното вещерско сборище помагаше на хората… поне в известен смисъл. Призоваваше силата и тям подобни. „Олеле, ами ако попита мен за нещо?“ Пердита съзнаваше, че се тревожи. Нещо не беше наред. Току-що се бе объркало. Не знаеше точно какво е, но преди малко положението се бе напекло. Вдигна глава.

— Сполука да споходи този дом — пожела Баба Вихронрав.

С почти същия тон други хора бяха казвали „Сега ще пиеш ти олово разтопено, омразни ми Кинкейд“ или „Сигурно се чудиш дали нямаме вкъщи още балони и абажури, та да се повеселиш като снощи, а?“.

Ченето на Диаманда увисна.

— Виж сега, тука бъркаш. Не ти трябва такваз ръка — отбеляза Леля От, която надникна над рамото й. — Имаш само Двоен Лукчо.

— Кои сте вие?

Бяха се появили изведнъж, помисли си Пердита. В един миг се виждаха сенки, в следващия стариците наложиха непререкаемо присъствието си.

— И за к’во сте нашарили пода с тебешир? — не мирясваше Леля. — Навсякъде тебешир. И езически писмена. Не че имам нещо против езичниците — добави тя и се позамисли. — Май и аз съм такава, ама не драскам по пода. Защо ви е да изписвате цялата стая? — Сръга Пердита в ребрата. — После не можеш да го изтриеш тоя тебешир, набива се в дъските.

— Ъ-ъ, това е магически кръг — обясни Пердита. — Ъ-ъ, здравейте, госпожо Ог. Той ни пази от злотворни влияния…

Баба Вихронрав леко се наведе към Диаманда.

— Кажи ми, скъпа, смяташ ли, че кръгът ви е опазил?

Наведе се още малко.

Диаманда се отметна назад на стола си.

После бавно се изправи.

И носовете им почти се допряха.

— Коя е тази? — подхвърли Диаманда, без да се извръща.

— Ъ-ъ, тя е Баба Вихронрав — осведоми я Пердита. — Ъ-ъ, тя е вещица. Ъ-ъ…

— От кое ниво? — попита Диаманда.

Леля Ог се огледа бързо за някакво укритие. Веждите на Баба Вихронрав потрепнаха.

— Нива, значи?… Е, аз сигурно съм от първо ниво.

— Тепърва започвате ли? — процеди Диаманда.

— Ох, майчице… Я слушай — прошепна Леля Ог на Пердита, — ако обърнем по-скоричко масата, може и да ни предпази.

А в същото време си мислеше: „Есме не може да устои на предизвикателство. Никоя от нас не може. Ако не си самонадеяна, каква вещица си? Само дето отдавна не сме млади. Да си на върха във вещерството е като да си наемен боец. Смяташ се за майстор, ама си знаеш, че все някъде има един по-млад, дето се упражнява от сутрин до вечер, овладява тънкостите. И веднъж, както си вървиш по пътя, чуваш глас зад гърба си — ей, я сега да видим цвета на карантиите ти. Туй важи и за Есме. Рано или късно ще налети на някоя от по-младите, дето е станала по-сръчна в хитрините.“ — О, да — промълви Баба. — Тепърва започвам. Всеки ден тепърва започвам.

„Но май няма да е днес“ — добави мислено Леля Ог.

— Изкуфяла дъртачке — изрече Диаманда, — изобщо не ме е страх от теб. Всъщност знам всичко за похватите, с които вие, бабичките, плашите суеверните селяндури. Мърморите си под носа и примижавате насреща им. Всичко става в главите им. Най-обикновена психология. Но не е истинско вещерство.

— Аз, таквоз, ще се отбия в кухнята — обади се Леля Ог, — да видя ще мога ли да напълня някоя и друга кофа с вода.

— Като гледам, научила си всичко за вещерството — установи Баба Вихронрав.

— Да, уча се — потвърди Диаманда.

Леля Ог пък забеляза, че е свалила шапката от главата си и хапе нервно периферията й.

— Предполагам, че си много способна — продължи Баба.

— Доста напреднах — съгласи се Диаманда.

— Покажи ми.

„Ама тя наистина е голяма работа — каза си Леля Ог. — Издържа погледа на Есме цяла минута. По туй време и змия щеше да се е отказала.“ Ако някоя муха се бе стрелнала през броените сантиметри въздух, разделящи тези погледи, щеше да пламне.

— Аз научих Занаята от Леля Мърморана — сподели Баба Вихронрав. — Тя пък се е учила от Стрина Хегети, която пък на свой ред се е учила от Чепатото Лелче, а нея я е учила Черната Алис…

— Тоест казваш — Диаманда зареждаше думите в тишината като патрони в пълнител, — че в действителност никоя от вас не е научила нищо ново?

Леля Ог прекъсна мълчанието:

— Ех, че гнус, прегризах си шапката!

— Ясно-о… — проточи Баба Вихронрав.

— Гледай, бе — смуши Леля Ог треперещата Пердита, — даже подплатата пробих със зъби. А пък му платих два долара за тая шапка, че и прасето му изцерих. Все едно хвърлих на вятъра и париците, и билките.

— Така че просто се махни, бабичко — заключи Диаманда.

— Но ще се видим отново — натърти Баба Вихронрав.

Старата вещица и младата вещица си взеха взаимно мярката с погледи.

— В полунощ ли? — предложи Диаманда.

— В полунощ? Нищо особено не е полунощ. Тогаз всяка може да се прави на вещица. Що да не е по пладне?

— Непременно. И за какво ще се борим? — попита Диаманда.

— Да се борим ли? Няма да се борим. Просто ще си покажем една на друга какво можем. Един вид по приятелски. — Баба Вихронрав изопна рамене. — Време е да си ходя. Ние, дъртофелниците, трябва да се наспиваме, нали знаете.

— И какво ще получи победителката? — настоя Диаманда.

В гласа й се прокрадна неувереност. По земетръсната скала на съмнението трусът едва ли би накарал и чашка да падне от рафта на десетина километра, но все пак се усети.

— Ами победителката си получава победата — обясни Баба Вихронрав. — Нали затова е всичко? Не си правете труда да ни изпращате. Не сте ни посрещали.

Вратата пак тресна в стената.

— Най-обикновена психокинеза — подхвърли Диаманда.

— А, добре. Олекна ми, че научих — сговорчиво рече Баба Вихронрав, изчезвайки в нощта. — Туй обяснява всичко, и още как.

В старите времена, преди да измислят паралелните вселени, имаше простички посоки — Горе и Долу, Дясно и Ляво, Назад и Напред, Минало и Бъдеще…

Нормалните посоки не вършат работа в мулти-вселената, където измеренията са прекалено много, за да се ориентира човек в тях. Наложи се да бъдат изобретени нови посоки, за да си намират хората пътя въпреки всичко.

Например: източно от слънцето, западно от луната.

Или: зад северния вятър.

Или: от другата страна на хоризонта.

Или: дотам и обратно.

Или: отвъд полята, що погледът обхваща.

Понякога има и пряк път. Врата или проход.

Някакви побити камъни, разцепено от мълния дърво, шкаф с досиета…

Може би част от планинска ливада…

Място, където там е почти същото като тук.

Почти, но не съвсем. Просмукването е достатъчно да разклати някое махало, екстрасенсите да страдат от гадно главоболие, запустяла къща да се прослави с обитаващи я духове, а гърнето изведнъж да прелети през кухнята. Просмукването е достатъчно, за да обикалят на стража търтеите от кошерите.

А, да. Търтеите.

Има едно явление. Наричат го търтейско сборище. Понякога през ясните летни дни търтеите от кошери, пръснати на километри околовръст, се събират някъде и летят в кръг. Бръмчат като мънички системи за ранно предупреждение. Точно такива са.

Казваме за пчелите, че са чувствителни. Това е човешка дума. Пчелите са същества на реда и в самите им гени е програмирана омразата към хаоса.

Ако някои хора преди време са научили къде има такова място, в случай че вече са имали опит с последиците от оплитането на „тук“ и „там“, биха могли — стига да знаят как — да бележат мястото с определен вид камъни.

С надеждата, че разни тъпи скапаняци ще схванат намека и ще стоят настрана.

— Е, какво ще кажеш? — попита Баба, когато вещиците забързаха към домовете си.

— Ами оная нисичката дебелана има слабовата природна дарба — отбеляза Леля. — Усетих я. Другите си търсят гъдел за нервите, ако питаш мен. Играят си на вещици. Знаеш ги таквиз. Бутат чаша по лист с букви, редят карти, носят черни дантелени ръкавици без пръсти и бърникат в окултното.

— Не понасям да бърникат в окултното — заяви Баба. — Почне ли се веднъж, значи вярваш в духове, туй пък значи, че ще повярваш и в демоните, а преди да се опомниш, вече вярваш и в богове. И тогаз си загазила.

— Че нали всички тия твари ги има наистина? — сподели недоумението си Леля.

— Туй не е причина да вземеш, че да повярваш в тях. Тъй само ги поощряваш. — Баба Вихронрав позабави крачка. — А за нея какво ще кажеш?

— За кое у нея питаш по-точно?

— Усети ли силата?

— Охо! Чак ми се изправи косата.

— Някой й е дал тая сила. Знам кой го е сторил. Помисли — недорасло момиченце с купчина кокоши идеи в главата, прочетени в разни книжки. И изведнъж се сдобива с мощ, дето не знае как да овладее. Карти! Свещи! Туй не е вещерство, а купонджийски игрички. Бърникане в окултното. Видя ли, че ноктите й са черни?

— Е, и моите не са чак толкоз чисти…

— Нейните са боядисани.

— На младини аз си боядисвах ноктите на краката червени — с лека печал промълви Леля Ог.

— Ноктите на краката са друго нещо. И червеният цвят също. Впрочем — добави Баба — ти го правеше, за да те харесват.

— И имаше полза.

— Ха!

Повървяха смълчани.

— Голяма сила усетих — смънка Леля Ог след малко.

— Знам.

— Много голяма.

— Тъй си е.

— Виж сега, не казвам, че няма да я победиш — припряно заговори Леля. — Нищо подобно! Ама не ми се вярва, че аз мога да се справя с нея, и като гледам, ти също доста ще се препотиш. Ще ти се наложи да й сториш зло, за да победиш.

— Губя си разсъдъка, тъй ли?

— О, не съм…

— Гита, тя ме ядоса. Не се сдържах. И сега трябва да си меря силите с момиченце на седемнайсет години. Ако победя, значи съм гадна, властна, дърта вещица. Ако пък загубя… — Баба срита сърдито купчина опадали листа. — Все не мога да се спра навреме, туй ми е лошото. — Леля Ог си мълчеше. — И избухвам за най-дребното…

— Да, но…

— Не съм свършила каквото имам за казване!

— Извинявай, Есме.

Прилеп прелетя край тях с тихо шумолене. Баба му кимна.

— Да си чувала как я кара Маграт напоследък? — попита с глас, стегнат в пресилена небрежност като със стоманен корсет.

— Свиквала бързо, ако се вярва на нашия Шон.

— Ясно.

Стигнаха до кръстопът. Белият прахоляк блещукаше мъждиво под лунните лъчи. Единият път водеше към град Ланкър, където живееше Леля Ог. Другият се залутваше из гората, превръщаше се в пътека, после в пътечка и накрая стигаше до къщата на Баба Вихронрав.

— Кога ние… двете… ще се сберем отново? — подхвърли Леля.

— Я ме чуй — сопна се Баба. — Тя ще стои настрана, ясно? Доста по-щастлива ще си бъде като кралица!

— Нищо напреки не съм казала — меко отвърна Леля.

— Знам, че не си! Направо те чух как нищо не каза! Твойто мълчание е най-гръмогласното, дето съм го чувала от човек, който още не е умрял!

— Значи ще се видим към единайсет, нали?

— Ами да!

Вятърът пак се разбушува, докато Баба Вихронрав вървеше по пътеката към къщата си.

Знаеше, че е настръхнала прекалено. Твърде много работа й се струпа на главата. Уреди нещата с Маграт, а Леля можеше и сама да се погрижи за себе си, но Господарите и Господарките… Изобщо не бе очаквала това.

Лошото беше…

Ами лошото беше в предчувствието на Баба Вихронрав, че ще умре. Нервите й започваха да се опъват.

За онези, които си служат с истинска магия, знанието за часа на смъртта им е едно от по-чудатите предимства. Общо взето, наистина си е предимство.

Мнозина магьосници бяха напуснали света, изпивайки весело последната бутилка от личната си изба. Впрочем по-късно се оказваше, че са задлъжнели със стряскащи суми.

Баба Вихронрав също открай време се питаше какво ли ще почувства, какво ще види да се надвесва над пътя й. Установи, че пред нея има само празнота.

Хората си мислят, че живеят подобно на точка движеща се от Миналото към Бъдещето, а спомените се носят зад тях като опашката на някаква безплътна комета. Но паметта се разпростира и напред, не само назад. Просто повечето представители на човешкия род нямат способността да боравят с нея, затова ги спохожда единствено като предчувствия, опасения, прозрения и хрумвания. Вещиците обаче много ги бива да работят с тази памет. Да открият изведнъж празно пространство там, където би трябвало да са плъзнали пипалата й, за тях е същото, както пилот на самолет, изскочил от плътни облаци, да види шерпи на планинска пътека, зяпнали го отгоре надолу.

Оставаха й броени дни… и толкова. А винаги бе очаквала да има малко време за себе си, да оправи градината, да разчисти и подреди къщата — иначе следващата настанила се вещица би я сметнала за повлекана, да си избере хубаво местенце за погребението и накрая да поседи навън в люлеещия се стол, без да върши друго, освен да гледа дърветата и да мисли за миналото. Но сега… нищо не би успяла да свърши.

Имаше и други притеснения. Паметта й се оплиташе. Може и да беше неизбежно накрая. Сигурно човек се изчерпваше полека като Чепатото Лелче. В последните си дни старицата слагаше котката на печката и изкарваше чайника навън за през нощта.

Баба затвори вратата и запали свещ.

В чекмеджето на гардероба имаше една кутия. Вещицата я отвори на кухненската маса и извади грижливо сгънат лист. В кутията имаше перодръжка и мастило. Поумува и продължи оттам, докъдето бе стигнала: „…а на мойтъ приятелкъ Гитта Ог оставям леглоту си и оназ парцалената черга, дето ми я скалъпи ковачъ от Скапан Гъс. Също нека вземе канътъ, легенчиту и оня третия съд от нощнийъ кум-плект, дето отдавна им е фърлила око. На нея се пада и мойта метла, щото си е съвсем наред, само требва малко да се постегне.

На Маграт Чеснова оставям друготу Съйдър-жание на таз кутия и моя сребърен сирвис за чай, дето каничкътъ му за мляко е смешнъ крава. Той ми е семейно наследству. Също да земе часовника, който беше на мойта майка, ама я задължавъм да го навива прилежно, щото спре ли…“ Дочу някакъв шум отвън.

Ако в стаята седеше още някой, Баба Вихронрав щеше да отвори вратата безцеремонно. Понеже беше сама, тя полека докопа машата и се плъзна към вратата с твърде изненадваща липса на звук, ако си припомним що за ботуши носеше. Заслуша се напрегнато.

В градината имаше нещо.

Не беше кой знае каква градина. Там растяха прословутите й Билки и няколко плодни храста. Имаше малко трева и — разбира се — кошери. Липсваше ограда. Местните диви животни се бяха научили да не припарват до градината на вещицата.

Баба отвори предпазливо вратата.

Луната залязваше. Бледата сребриста светлина правеше света безцветен.

На тревата стоеше еднорог. Вонята му я блъсна като юмрук.

Баба запристъпя към него, протегнала машата напред. Еднорогът отстъпваше и риеше пръстта с копита.

Вещицата прозря по-ясно в бъдещето. Вече знаеше кога. Започваше да се досеща и как ще стане.

— Тъй ли било — промърмори под носа си. — Знам аз откъде си се довлякъл. Я вземи да се прибереш, дето ти е мястото.

Съществото се помъчи да я намушка, но машата изфуча към него.

— Не понасяш желязото, а? Ами тогаз изприпкай при твойта господарка да й кажеш, че в Ланкър знаем всичко за желязото. Пък аз добре я знам нея. Да стои надалеч, ясно ли е? Тука е мойта земя!