Господари и господарки

И други се прибираха по домовете си.

— Тя ще започне да си въобразява разни щуротии за положението си — предсказа Баба Вихро-нрав.

Двете вещици крачеха полека в ароматния мрак.

— Че тя е кралица. Доста височко положение бих казала — отбеляза Леля Ог. — Почти колкото на вещица.

— Да, но… на човек не бива да му се завърта главата — сподели мнението си Баба. — Вярно, ние сме привилегировани, но се държим скромно и не се пъчим. Никой не може да каже, че не съм била подобаващо скромна през целия си живот.

— Ами да, винаги си била съща свенлива теменужка, все туй разправям — съгласи се Леля. — Тъкмо туй говоря на хората — опре ли до смирение, по-смирена от Есме Вихронрав няма да намерите.

— Винаги си гледам свойта работа…

— Тъй си е, половината време не може и да усети човек, че си наоколо — потвърди Леля.

— Гита, сега аз говоря.

— Извинявай.

Повървяха мълчаливо. Беше топла суха вечер. Птички чуруликаха в клоните.

— Ей, чудно ми е — обади се Леля, — като си помисля, че Маграт вече е омъжена и тям подобни.

— За какви „тям подобни“ говориш?

— Сещаш се, де — омъжена — натърти Леля. — Дадох й полезни съвети. Винаги да облича нещо преди лягане, че да му е по-интересно на мъжа.

— Ти винаги си носиш шапката.

— Вярно.

Леля размахваше наденичка на клечка. Беше убедена привърженичка на снабдяването с безплатна храна.

— Вечерята мина много добре, как мислиш? И Маграт ми се стори лъчезарна.

— Според мен изглеждаше сгорещена и притеснена.

— За младоженка е все същото.

— За другото обаче си права — рече Баба, която вървеше една крачка по-напред. — Хубава вечеря. Досега не съм имала „Избор на вегетарианско меню“. И ми хареса, че на всички дадоха по парченце от сватбената торта в торбичка.

— Редно си е — вметна Леля. — Нали знаеш какво разправят — сложиш ли го под възглавницата си, ще сънуваш бъдещия си съп…

Езикът й се оплете и тя млъкна неловко, което беше забележително събитие в историята на рода Ог.

— Няма нищо — успокои я Баба. — Не се засягам.

— Извинявай, Есме.

— Всичко се случва все някъде. Знам. Знам. Всичко се случва все някъде. Тъй че е все едно в края на краищата.

— Есме, избива те на континунунуумно мислене.

— Тортата е вкусна — промълви Баба, — но… ей сега ми се прииска… ама много ми се ще, Гита… да лапна едно бонбонче.

Последната дума увисна във въздуха като ехо от изстрел.

Леля спря и ръката й по своя воля се шмугна в джоба, където обикновено имаше кесийка с бонбони, по които лепнеха мъхчета. Тя се вторачи в тила на Есме Вихронрав, в стегнатия кок от посивяла коса под широката периферия на шапката.

— Бонбонче ли?

— Предполагам, че вече имаш нова кесийка — подсказа Баба, без да се обърне.

— Есме…

— Имаш да ми кажеш нещо ли, Гита? За кесийките с бонбони например?

Баба Вихронрав още гледаше напред. А Леля Ог си разглеждаше ботушите.

— Нямам, Есме — смънка накрая.

— Да ти кажа право, знаех си, че ще отидеш при Дългуча. Как успя да влезеш?

— С една от ония, особените подкови. Баба кимна.

— Гита, хич не беше задължително да намесваш и него.

— Да, Есме.

— Той е лукав като нея.

— Да, Есме.

— Опитваш се да ме умилостивиш с кротост.

— Да, Есме. Повървяха още малко.

— Какъв беше тоя танц — попита Баба, — дето твоят Джейсън и момците му изиграха, когато се натряскаха?

— Ланкърският танц на тоягите и кофите.

— Туй законно ли е?

— Общо взето, не е редно да го изпълняват пред жени. Иначе си става живо сексуално недоразумение.

— А Маграт май много се изненада, когато ти изрецитира стихотворението на приема.

— Стихотворение ли?

— Да, онуй с ръкомахането.

— А, онуй ли…

— Видях, че Верънс си записваше нещо на салфетката.

Леля отново бръкна в безформените дълбини на дрехите си и извади цяла бутилка шампанско, която наглед нямаше къде да се побере. — Е, видя ми се щастлива, както си стоеше с половинката от скъсана кална рокля и отдолу по плетена броня. Ей, знаеш ли какво чух от нея? — Какво?

— Нали помниш оня стар портрет на кралица Инци? С железните одежди? Дето по колесницата й стърчат само шипове и ножове? Та Маграт била убедена, че… че духът на Инци й помагал. Затуй облякла броня и извършила неща, които иначе не би дръзнала да помисли.

— А стига, бе — нехайно промълви Баба.

— Чуден свят — съгласи се Леля. Пак повървяха смълчани.

— Значи не си й казала, че никога не е имало кралица Инци?

— Не виждах смисъл.

— Старият крал Лули си я е измислил, защото му се искало историята да е по-романтична. Бил е малко чалнат на тая тема. Дори поръчал да изработят бронята.

— Знам. Мъжът на прапрабаба ми я изковал от тенекиено корито и две тенджери.

— Но не си сметнала за нужно да го кажеш на Маграт?

— Не.

Баба кимна.

— Брей, че смешно. Дори когато Маграт се промени напълно, пак си остава същата.

Леля Ог извади дървена лъжица от престилката си. После вдигна шапката си и внимателно свали от главата си паница със сметана, крем-карамел и плодово желе, която бе скътала.

— Хъ… Изобщо не разбирам защо отмъкваш храна — укори я Баба. — Да беше поискала, Верънс Щеше да ти напълни цяла вана с тия сладкиши.

Нали знаеш, че той не може да понася крем-карамел?

— Тъй ми е по-забавно — заинати се Леля. — Заслужавам да се повеселя малко.

Храсталакът затрещя и оттам изскочи еднорогът.

Беше луд. И разярен. Намираше се в свят, където не му беше мястото. И някой неуморно го пришпорваше.

Започна да рови с копита и наведе рога си към тях.

— Опа-а… — Леля изтърва заслужения си десерт. — Хайде, ей там има дърво. Хайде, де!

Баба Вихронрав завъртя глава.

— Не. Тоя път няма да бягам. Тя не можа да ме докопа и сега ще опитва с някакво си животно, а?

— Що не погледнеш колко е голям рогът на тая твар?

— Виждам добре — спокойно отвърна Баба. Еднорогът наведе глава още малко и се втурна напред. Леля Ог стигна до провисналите клони на дървото и подскочи…

Баба Вихронрав скръсти ръце.

— Хайде де, Есме!

— Не. Преди не мислех ясно, но сега е друго. Има някои неща, от които не е нужно да бягам.

Бялото туловище фучеше между дърветата — петстотин килограма мускули, предшествани от трийсетина сантиметра лъскав рог. Зад него оставаха струйки пара.

— Есме!

Времето на кръговете изтичаше. Пък и Баба знаеше защо умът й бе започнал да се разбягва във всички посоки, а от това й олекваше. И вече изобщо не чуваше призрачните мисли на всички останали Есме Вихронрав.

Може би някои живееха в свят, където господстват елфи. Или си мислеха, че живеят щастливо. Баба Вихронрав рядко си пожелаваше нещо, защото това беше лиготия, и все пак изпитваше сянка на съжаление, че никога няма да срещне останалите.

А може би някои щяха да умрат на тази пътека. Каквото и да направиш, милиони твои двойници ще сторят нещо друго. Някои щяха да умрат. Бе доловила предстоящата им гибел… смъртта на други Есме Вихронрав. И не можеше да ги спаси, защото случайността не го позволяваше.

По милиони хълмове тичаше момиче, на милиони хълмове решаваше девойка, на милиони пътеки стоеше жена…

До една различни, до една еднакви.

Единственото, което й беше по силите да стори за тях, беше с все сила да се мъчи да остане каквато е.

Тя рязко изпъна ръка.

И на няколко крачки от нея еднорогът се блъсна в невидима стена. Размаха крака във въздуха, тялото му се сгърчи от болка и се плъзна на гръб към Баба.

— Гита — промълви Баба, докато животното се мъчеше да стане, — свали си чорапите, вържи ги на оглавник и ми го подай полека.

— Есме…

— Какво?

— Не нося чорапи.

— Ами оня хубав чифт в червено и бяло, дето ти го подарих на Прасоколеда? Сама ги изплетох. Знаеш колко мразя плетенето.

— Да, ама тая вечер е топло. Обичам… нали се сещаш, да се проветрявам.

— Толкоз се измъчих, докато изкусуря петите.

— Извинявай, Есме.

— Е, поне бъди добра и изтичай до мойта къща. Донеси всичко, което е в дъното на шкафа.

— Дадено, Есме.

— Но първо се отбий при твоя Джейсън и му кажи да разпали огнището в ковачницата.

Леля Ог се вторачи в борещия се еднорог, който се страхуваше до смърт от Баба, но не можеше да избяга.

— Ох, Есме, нали няма да помолиш нашичкия Джейсън да…

— Изобщо няма да го моля. Не моля и теб. Баба Вихронрав си свали шапката и я запрати в храстите. Без да изпуска от поглед животното, вдигна ръка към стоманеносивия си кок и извади крепящите го фиби.

Косата се разстла на вълни до кръста й, щом Баба тръсна глава.

Леля гледаше омаяна и вцепенена как Баба откъсва един-единствен косъм.

После ръцете й извършиха сложни движения във въздуха — правеше примка от нещо прекалено тънко, за да се вижда. Без да се плаши от размахания насреща й рог, тя нахлузи примката на шията на еднорога и я затегна.

Колкото и да се боричкаше, разхвърляйки буци пръст с неподкованите си копита, еднорогът се изправи.

— Туй няма да го задържи — възрази Леля Ог, плъзгайки се надолу по ствола на дървото.

— Мога да го задържа и с паяжина, Гита Ог. С паяжина. Сега върви да свършиш каквото ти казах.

— Добре, Есме.

Еднорогът отметна глава и изцвили диво.

Половината град чакаше, когато Баба влезе в Ланкър, а зад нея еднорогът напразно се опитваше да запъне копита в земята. Кажеш ли нещо на Леля Ог, казваш го на всички.

Животното подскачаше на неимоверно тънкия си повод, опитваше се да срита непредпазливите, но не успяваше да се изтръгне на свобода.

Джейсън Ог, който още носеше празничните си дрехи, стоеше неспокойно пред отворената врата на ковачницата. Свръхпрегрят въздух изскачаше от комина.

— Господин ковачо — рече му Баба Вихронрав, — имам една работа за теб.

— Ъ-ъ… туй е еднорог, като гледам.

— Позна.

Еднорогът изцвили отново и завъртя червените си луди очи към Джейсън.

— Никой нивгаш не е подковал еднорог — сподели ковачът.

— Значи ти е дошло време да се прославиш още повече — увери го Баба.

Гъмжилото напираше в желанието си да види и чуе, като в същото време се пазеше от копитата. Джейсън се почеса по брадичката с чука.

— Знам ли…

— Я ме чуй, Джейсън Ог. — Баба подръпваше повода, а еднорогът обикаляше в кръг. — Можеш да подковеш всяка твар, която ти доведат. Но си има цена, нали?

Джейсън се озърна панически към Леля. Тя се посмути.

— Нивгаш не ми е споменавала — отрече Баба, която както винаги разчете изражението на Леля по тила й.

Сетне се наведе към Джейсън, едва ли не увиснала на мятащото се животно.

— А цената за умението да подковеш всяка твар, дето някой ще ти я доведе… е да подковаваш всяка твар, дето ти я довеждат. Цената да си най-добрият винаги е… че си принуден да бъдеш най-добрият. И ти я плащаш досущ като мен.

Еднорогът откърти една педя дърво от рамката на вратата.

— Ама желязо… — проточи Джейсън. — И гвоздеи…

— Е, какво има?

— Желязото ще го убие. Прикова ли желязо на тялото му, ще го затрия. А в мойта работа няма убийства. Никога нищо не съм погубил. Цяла нощ се мъчих с оная мравка, ама тя нищичко не усети. Няма да навредя на никоя твар, дето нищо лошо не ми е сторила.

— Гита, ти донесе ли ония неща от шкафа ми?

— Да, Есме.

— Дай ги тук тогаз. А ти, Джейсън, просто раздухай огъня в ковачницата.

— Ама нали ако кова с желязо, ще го…

— Че казах ли нещо за желязо? Рогът изби камък от стената на една стъпка от главата на Джейсън. Той се примири.

— Ама и ти влез, че да го укротяваш. Нивгаш не съм подковавал такъв жребец, без да го държат поне двама мъжаги и някое хлапе.

— Ще прави каквото се иска от него — обеща Баба. — Не може да ми се репчи.

— Тая твар уби стария Скроуп — обади се Леля Ог. — Нямам нищо против подковите да я затрият.

— Засрами се, жено — сгълча я Баба Вихронрав — Туй е животно. Те не убиват. Само ние, по висшите раси, умеем да убиваме. И по туй също се отличаваме от животните. Сега ми дай чувала Тя завлече беснеещия еднорог през отворената двукрила врата и неколцина мъже побързаха да я затворят. Миг по-късно удар с копито проби дупка в дъските.

Ридкъли дотича, метнал на рамо огромния си арбалет.

— Казаха ми, че еднорогът пак се появил! Поредната дъска се нацепи на трески.

— Вътре ли е? Леля кимна.

— Тя го довлече чак от гората.

— Но тая гадост е див звяр! Леля Ог се почеса по носа.

— Е, прав си… но пък тя е подходяща да укротя ва еднорози. Туй няма нищо общо с вещерството.

— За какво говорите?

— Аз пък си мислех — с досада рече Леля, — че всеки знае някои неща за покоряването на еднорозите. Намеквам ти деликатно точно кой може да се справи с еднорог, схвана ли? Тя, нашта Есме винаги успяваше да тича по-бързо от теб. Можеше да изпревари всеки мъж.

Ридкъли се вцепени със зейнала уста.

— А пък аз — продължи Леля — гледах да се спъна в първия корен, дето видя по пътя си. По нявгаш голямо търсене на корени падаше, та по скоричко да тупна на земята.

— Искате да кажете, че след като заминах, тя никога не е…

— Ей, я не ми се размеквай. Бездруго на наште години е все тая какво е било. Изобщо нямаше да й щукне тоя номер, ако ти не се беше изтресъл. — Леля май се подсети за нещо.

— Да си виждал Казанунда наскоро?

— Приветствам те, моя малка розичке — обади се весел и обнадежден глас.

Леля дори не се обърна.

— Много те бива да изскачаш зад гърба на хората.

— Прочут съм с това, госпожо Ог.

В ковачницата настана тишина. После чукът на Джейсън заудря полека.

— Какво правят вътре? — учуди се Ридкъли.

— Не знам, ама оная гадина спря да рита — подхвърли Леля.

— Госпожо Ог, а какво имаше в чувала? — попита Казанунда.

— Каквото тя ми каза да взема. Старият й сребърен сервиз за чай. Семейно наследство. Виждала съм го два пъти и вторият път беше, когато го пъхнах в чувала. Не вярвам някога да го е слагала на масата. Има и каничка за мляко, дето е като смешна крава.

Още хора се събираха пред ковачницата. Тълпата вече запълваше площада.

Ударите на чука заглъхнаха и гласът на Джейсън прозвуча точно зад вратата:

— Ей сега излизаме.

— Ей сега излизат — оповести Леля.

— Какво каза тя?

— Ей сега излизали.

— Ей сега излизат!

Гъмжилото се отдръпна. Вратата се отвори.

Баба изведе еднорога, който крачеше кротко, а под гладката му бяла козина мускулите подскачаха като жаби във врящо олио. Копитата чаткаха по калдъръма. Ридкъли веднага забеляза, че блестят.

Животното вървеше като опитомено до вещицата. Стигнаха до средата на площада. Тя пусна повода и плесна еднорога по хълбока.

Рогатият кон изцвили тихичко и се втурна в галоп по улицата право към гората…

Леля Ог застана безшумно до Баба Вихронрав.

— Сребърни подкови? За нула време ще се похабят.

— И сребърни гвоздеи. Ще изтраят колкото е нужно. А тя никога няма да си го върне, ако ще да го зове хиляда години.

— Да подковеш еднорога — поклати глава Леля. — Само ти можеше да го измислиш, Есме.

— Туй съм правила цял живот — отрони Баба. Еднорогът вече се мяркаше като петънце из полегатите ливади. И изчезна във вечерния мрак. Леля Ог въздъхна и магията се разпръсна.

— Е, туй беше, значи.

— Да.

— Ще ходиш ли на танците в замъка?

— А ти?

— Аз, таквоз… Господин Казанунда ме помоли да му покажа Дългуча. Нали се сещаш — на спокойствие. Сигурно понеже е джудже. Много си падат по разни градежи.

— Направо сме ненаситни — вметна Казанунда.

Баба завъртя очи раздразнено.

— Гита, дръж се, както подобава на годините ти.

— Както подобава ли? Няма проблем — отвърна Леля. — Става трудничко, когато се държа, сякаш съм наполовина по-млада. Пък и ти нищо не ми отговори.

За изненада на Леля, на Ридкъли и може би на самата себе си Баба Вихронрав хвана Архиканцлера подръка.

— Двамата с господин Ридкъли ще се поразходим до моста.

— О, колко мило.

— Гита Ог, ако още се пулиш тъй насреща ми, ще те перна по ухото, да знаеш.

— Извинявай, Есме.

— Тъй бива.

— Сигурно искате да си поприказвате за старото време — предположи Леля.

— Може за старото, а може и за някое друго време.

Еднорогът нахлу в гората и продължи нататък, без да спира.

Река Ланкър бушуваше под тях. Никой не може да прекоси една и съща река два пъти, ако ще и да минава по моста над нея.

Ридкъли пусна камъче. Чу се „пльок“.

— Всичко се нарежда все някъде — промълви Баба Вихронрав. — И твоят млад магьосник го знае, само че го казва с глупави думи. Ще поумнее много, ако се научи да вижда туй, дето е под носа му.

— Той иска да поостане — мрачно сподели Ридкъли и хвърли поредното парченце чакъл в бездната. — Май се е увлякъл по камъните. Не мога да му откажа, нали така? А кралят много се зарадва.

Казва, че другите крале имали шутове, затуй щял да опита около него да се навърта учен човек. Можело пък да е за добро. Баба се засмя.

— А пък младата Диаманда скоро ще стане от леглото и ще се развилнее.

— За какво намекваш?

— О, за нищо. Туй му е особеното на бъдещето. Може да се извърти всякак. И във всичко.

И тя взе камъче. Цопна във водата почти едновременно с хвърленото от Ридкъли и се чу двойно „пльок“.

— Как мислиш — подхвана Ридкъли, — дали… някъде… всичко се е наредило?

— Да. Тук! — Баба се смили, щом видя как се превиха раменете му. — Е, и другаде също.

— Какво?

— Тоест все някъде Муструм Ридкъли се е оженил за Есмерелда Вихронрав и заживели… — Баба изскърца със зъби — …заживели щастливо. Горе-долу. Доколкото е по силите на човек.

— Ти пък откъде знаеш?

— Прихващах по малко от спомените й. Тя ми се стори щастлива. А пък на мен не е лесно да се угоди.

— Как успяваш?

— Старая се да върша свястно всичко, с което се захващам.

— А тя каза ли ти нещо за…

— Нищо не ми е казвала! Изобщо не знае, че ни има и нас! И недей да ме разпитваш! Предостатъчно е да знаем, че всичко се случва все някъде, нали?

Ридкъли се ухили малко измъчено.

— Туй ли е най-доброто, което можеш да ми кажеш?

— По-добро няма. Общо взето.

Къде свършва всичко?36 В една лятна нощ двойките се разотиват по пътищата си, а между дърветата изсветлява аленеещ сумрак. Дълго след края на празненството в замъка се чуват приглушен смях и звън на камбанки. А откъм хълма — само мълчанието на елфите.