Господството на Борн

1

— Приличаме на пълни глупаци.

Президентът на Съединените американски щати огледа мъжете, строени пред него в Овалния кабинет. Навън светеше ярко следобедно слънце, но тук атмосферата беше толкова тежка, сякаш всеки момент ще се разрази буря.

— И как се стигна до тази жалка ситуация?

— Китайците отдавна са ни изпреварили — отвърна Кристофър Хендрикс, току-що назначен за министър на отбраната.

— Строят си собствени ядрени реактори, за да намалят производството на енергия от въглища и петрол, а сега се оказва, че освен това в момента притежават деветдесет и шест процента от световното производство на редки земни елементи.

— Редки земни елементи! — избухна президентът. — Какво, по дяволите, е това?

Шефът на Пентагона генерал Маршал пристъпи от крак на крак, видимо обезпокоен.

— Това са минерали, които…

— При цялото ми уважение, генерале — намеси се Хендрикс, — не са минерали, а химически елементи.

Майк Холмс, съветник по въпросите на националната сигурност, се обърна към Хендрикс:

— Има ли разлика, пък и на кого му пука?

— Всеки от оксидите им притежава уникални свойства — поясни Хендрикс. — Редките земни елементи са в основата на редица нови технологии, използвани при производството на електрически коли, мобилни телефони, вятърни електроцентрали, лазери, свръхпроводници, високотехнологични магнити, а също така — и вероятно това е от интерес за мнозина от тук присъстващите и по-специално за генерала — на оръжията във всички области с важно значение за отбраната и сигурността ни. Например безпилотните самолети „Хищник“ или системите с лазерно насочване от ново поколение, както и спътниковите мрежи за комуникация — всички те зависят от вноса на редки земни елементи от Китай.

— И защо досега никой не го е споменал? — ядосано попита Холмс.

Президентът хвана някакви листове от бюрото си и ги вдигна с пръсти пред себе си.

— Представям ви веществено доказателство „А“. Шест доклада, изпратени през последните двадесет и три месеца от Крис до подчинените ви, генерале, в които е изложена информацията, с която ни запознава в момента.

Президентът обърна една от страниците към себе си и зачете от нея:

— „Някой в Пентагона знае ли, че за производството на една-единствена вятърна електроцентрала са необходими два тона оксиди от редки земни елементи, както и че всичките ни електроцентрали са внос от Китай?“

Той погледна въпросително към генерала.

— За пръв път ги виждам — упорито възрази Маршал. — Нямам никаква представа…

— Е, добре, че поне някой от подчинените ви има — прекъсна го президентът, — което означава, генерале, че шибаните ви комуникационни линии нищо не струват.

Президентът рядко употребяваше подобен език. Последва пълно мълчание.

— При всички положения — продължи той — става въпрос най-малкото за грубо пренебрегване на служебните ви задължения.

— Моля?! — примигна Маршал. — Не разбирам, какво…

— Обясни му, Крис — въздъхна президентът.

— Считано от преди пет дни, китайците орязаха квотите си за износ на редки земни елементи със седемдесет процента. Трупат запаси за собствена употреба, точно както предсказах във втората си докладна записка преди тринадесет месеца.

— И тъй като никой не е предприел никакви действия — продължи президентът, — сега сме тотално прецакани.

— Крилатите ракети „Томахоук“, управляемите снаряди с широк обхват „Ескалибур ХМ982“, супербомбите за унищожаване на бункери ГБУ-28… — взе да изброява на пръсти Хендрикс. — Оптични прицели, уреди за нощно виждане, „МИКАД“ — многофункционалната интегрирана система за откриване на химични вещества и отрови, — кристалите на „Сан Гобан“ за откриване на радиация, сонарни и радарни датчици… — Той наклони въпросително глава. — Да продължавам ли?

Генералът го изгледа предизвикателно, но предвидливо запази злъчния отговор за себе си.

— И така… — Президентът забарабани с пръсти по бюрото.

— Как да излезем от цялата тази каша? — И без да изчака някой да му отговори, натисна копчето на уредбата пред себе си. — Кажете му да дойде.

Минута по-късно в Овалния кабинет с енергична крачка влезе нисичък, закръглен, оплешивяващ мъж. Дори и да се почувства притеснен в присъствието на толкова високопоставени лица, с нищо не се издаде. Вместо това леко се поклони с глава, сякаш се явяваше пред владетел от кралска династия.

— Господин президент, Кристофър…

— Господа, позволете да ви представя Рой Фицуилямс — с усмивка каза президентът. — Той отговаря за Индиго Ридж. Някой тук освен Крис чувал ли е за Индиго Ридж? Така си и мислех. — Той кимна с глава към мъжа. — Заповядай, Фиц.

— Разбира се, сър — услужливо кимна Фицуилямс. — През 1978 г. петролният гигант „Унокал“ купува Индиго Ридж — област в Калифорния с най-големите залежи на редки земни елементи извън Китай. Имали намерение да експлоатират находището, но по една или друга причина така и не го осъществили. През 2005 г. китайска компания прави предложение за закупуването на „Унокал“, но Конгресът спира сделката поради съображения за сигурност. — Той се покашля. — Притеснявали се за петролните рафинерии — да не попаднат в китайски ръце, — а за Индиго Ридж или редки земни елементи никой не бил чувал.

— И така сме запазили контрола над Индиго Ридж по една чиста случайност — обобщи президентът.

— Което ни води до настоящия момент — продължи Фиц.

— С ваша помощ, господин президент, и тази на господин Хендрикс основахме фирма, наречена „Ниодайм“. Тъй като са необходими огромни средства, за утре сме организирали мащабна кампания за първично публично предлагане на акции. Разбира се, тази информация в по-голямата си част е достъпна за широката публика, особено след изявлението на китайците. И съответно интересът към редките земни елементи определено е много голям. Вече сме информирали за търга водещите финансови анализатори и се надяваме, че ще започнат да предлагат акциите на „Ниодайм“ на клиентите си. Фирмата не само ще постави началото на експлоатацията на Индиго Ридж — нещо, което отдавна трябваше да е започнало, — но и ще осигури защитата на страната ни в бъдеще. — Той извади картонче с бележки от джоба си. — До момента сме идентифицирали тринадесет редки земни елементи в района, включително и особено важните тежки елементи. Да ви ги изброя ли? — Той ги погледна очаквателно. — Може би не е нужно. — Отново спря и се покашля. — А тази седмица геолозите ни съобщиха още по-хубави новини. В последните проби са намерени следи от така наречените зелени редки земни елементи. Това е откритие от огромно значение, защото дори в китайските мини не са попадали на такива.

Президентът разкърши рамене, нещо, което правеше, когато е стигнал до същината на разисквания въпрос.

— И така, изводът е, господа, че „Ниодайм“ е в състояние да се превърне в най-важната компания в Америка, а може би — и уверявам ви, това съвсем не е преувеличено — в целия свят. — Той ги изгледа един по един. — Няма нужда да ви казвам, че охраната на Индиго Ридж е от първостепенна важност за нас както в момента, така и в близкото бъдеще. — После се обърна към Хендрикс. — Затова днес създавам свръхсекретна специална група с кодовото название „Самаряните“. Кристофър ще я оглавява. Ще поддържа връзка с всички вас и ще използва ресурсите на подчинените ви ведомства, а вие ще му оказвате пълно съдействие. — Президентът се изправи от стола си. — И тъй като залогът е сигурността на Америка и цялото й бъдеще, не можем да си позволим нито една погрешна стъпка, пропуск или неразбирателство. — Той погледна в упор генерал Маршал. — Няма да търпя никакви междуведомствени войни, заговори или завист. Всеки, който укрие сведения или не предостави персонала си на разположение на „Самаряните“, ще бъде строго наказан. Считайте се за предупредени. А сега тръгвайте и действайте.

Борис Илич Карпов счупи ръката на единия затворник и заби лакът в очната ябълка на другия. Разлетяха се пръски кръв, а главите на жертвите увиснаха безпомощно. От телата им се разнесе тежката миризма на пот и животински страх. Бяха завързани за метални столове, завинтени за циментовия под, между които имаше отвор на канализационна тръба с внушителни размери.

— Искам отново да чуя историите ви — каза Карпов. — Веднага.

Новоназначеният началник на ФСБ-2, подразделение на тайната руска милиция, основано от Виктор Черкезов като служба за борба с наркотиците и превърнало се в съперник на наследника на КГБ — официалната Федерална служба за безопасност, — прочистваше поверената му организация. Мечтаеше за това от години и сега Черкезов негласно му беше дал разрешение да го направи.

Карпов се наведе напред и удари едновременно и двамата. Обичайната процедура беше да изолира задържаните един от друг, за да не могат да съгласуват версиите си, но случаят беше различен. Той вече знаеше отговорите — Черкезов му беше казал всичко, което му бе необходимо да знае, както за платените информатори, които доносничеха на групировките и онези олигарси, останали незасегнати от наказателната операция на Кремъл срещу тях преди няколко години, така и за офицерите, които заговорничеха срещу самия Карпов.

Задържаните мълчаха, затова Карпов стана и излезе от килията. Беше сам в подземието на жълтата тухлена сграда, намираща се малко по-долу от „Лубянка“, където също както по времето на страшния Лаврентий Берия все още се помещаваше официалната ФСБ.

Карпов извади цигара и я запали, облегнат на влажната стена, потънал в мислите си за това накъде да насочи усилията на службата и как да я издигне, като спечели благоволението на президента Имов.

Когато огънчето опари пръстите му, пусна фаса на земята, смачка го и влезе в съседната килия при един от вече пречупилите се доносници във ФСБ-2. Карпов го вдигна на крака и го повлече към килията при другите двама. Шумът от тътрузенето накара задържаните да вдигнат глава и да погледнат новия затворник.

Без нито дума Карпов извади пистолета си и застреля мъжа в тила. Куршумът излетя през челото му и опръска другите двама с кръв и парченца мозък. Трупът се кандилна напред и се просна в краката им.

Карпов подвикна нещо и на вратата се появиха двама пазачи. Единият носеше черен найлонов чувал, а другият — моторна резачка. Карпов му нареди да я пусне и от машината се издигна масленосиня струйка дим — пазачите се заеха с обезглавяването и разчленяването на трупа. От двете им страни затворниците не можеха да откъснат поглед от зловещата гледка. Когато всичко приключи, хората на Карпов събраха нарязаните парчета, пуснаха ги в чувала и излязоха.

— Не искаше да отговаря на въпроси. — Карпов изгледа втренчено първо единия, а после другия от задържаните. — И вие ще свършите по същия начин, освен ако… — Той остави изречението да увисне недовършено в пространството, като угаснало пламъче от полуразпален огън.

— Освен ако какво? — попита Антон, единият от задържаните.

— Млъкни! — прекъсна го рязко другият, Георгий.

— Освен ако не се примирите с неизбежното. — Карпов застана пред двамата, но всъщност говореше на Антон. — В тази организация ще има промени — независимо дали със или без вас. Разглеждайте го така: предоставен ви е уникалният шанс да заемете мястото си сред доверените ми хора и да ми засвидетелствате безграничната си преданост и доверие. В замяна получавате живота си, а може би дори и повишение. Но само ако мога да разчитам, че ще ми бъдете верни — на мен и на никой друг. Малко да се огънете и семействата ви никога повече няма да ви видят. Нито пък ще намерят телата ви, за да ги погребат и да ги оплачат. И следа няма да остане от пребиваването ви на този свят.

— Кълна ви се във вечна вярност, генерал Карпов. Можете да разчитате на мен.

— Предател! — изсъска Георгий. — На парченца ще те разкъсам.

Карпов не му обърна внимание.

— Това са само думи, Антон Фьодорович — каза той.

— Какво трябва да направя?

— Ако трябва да ви казвам — сви рамене Карпов, — се губи смисълът, нали?

Антон се замисли за момент.

— Развържете ме.

— И какво ще се случи след това?

— Ще си дойдем на думата — отвърна Антон.

— Веднага ли?

— Абсолютно.

Карпов кимна, мина зад тях и развърза ръцете и краката му. Антон стана и като внимаваше да не докосва разранените си китки, протегна дясната си ръка. Карпов го изгледа внимателно и след секунда му подаде собствения си „Макаров“ с дръжката напред.

— Застреляй го! — извика Георгий. — Него, не мен, идиот такъв!

Антон пое пистолета и стреля два пъти в лицето на другаря си.

Карпов наблюдаваше сцената, без да покаже никаква емоция.

— А сега как ще се отървем от тялото? — Думите му прозвучаха като въпрос на изпит. Финалната стъпка, кулминацията на посвещението.

Антон се замисли, преди да отговори.

— Резачката не е за него. Този тук… е за нищото. Съвсем нищото. — Той погледна към тръбата, която изглеждаше като зейналата паст на някакво чудовище. — Питам се… дали разполагате с някаква силна киселина?

Четиридесет минути по-късно, под яркото слънце и безоблачно синьото небе, Карпов, тръгнал на доклад при президента Имов, получи лаконичен есемес. „На границата“.

— Към Раменское — нареди той на шофьора си. На основното военно летище в Москва винаги го чакаше готов за излитане самолет.

При първа възможност мъжът зад волана направи обратен завой, а после настъпи педала на газта.

Карпов представи документите си на служителя от паспортния контрол на военното летище и веднага до него отнякъде изникна слабичък човек, който отначало му заприлича на младеж. Беше облечен в обикновен тъмен костюм, с евтина вратовръзка и прашни, очукани обувки. Нямаше грам тлъстина, сякаш тялото му се състоеше само от мускули. Приличаше на добре изработена машина или живо оръжие.

— Генерал Карпов. — Не му предложи да се ръкуват или някаква друга форма на запознанство. — Казвам се Зачек — представи се само с фамилията си мъжът.

— Така ли? — изненада се Карпов. — Също като Паладин?

Продълговатото изсечено лице на Зачек не издаваше нищо.

— Кой е този Паладин? — Той взе паспорта на Карпов от войника. — Придружете ме, генерале.

Обърна му гръб и понеже документите бяха у него, на Карпов не му остана нищо друго, освен да го последва въпреки вътрешното си недоволство. Зачек го поведе по недобре осветения коридор, умирисан на варено зеле и карболова киселина. Стигнаха до врата без табелка и влязоха в малка задушна стая без прозорци, в която имаше завинтена за пода маса и два сини сгъваеми стола от пластмаса. Красив меден самовар с две стъклени чаши, лъжички и малка захарница, напълнена с бучки бяла и кафява захар, допълваха странно картината.

— Моля, заповядайте — покани го да седне Зачек. — Чувствайте се като у дома си.

Карпов не обърна внимание на поканата.

— Аз съм директор на ФСБ-2.

— Знам кой сте, генерале.

— А вие кой сте, по дяволите?

Зачек извади ламинирана служебна карта от джобчето на сакото си и я отвори. Карпов се принуди да се приближи, за да надникне в нея. „Служба за външно разузнаване“. Моментално се дръпна назад. Този човек оглавяваше антитерористичното управление на СВР на Руската федерация. Всъщност ФСБ и ФСБ-2 трябваше да се занимават само с вътрешните дела, но Черкезов им бе дал правомощия да действат и в чужбина, без разрешението му да предизвика сътресения. За това ли щяха да говорят? За навлизането в територията на СВР? Карпов съжаляваше, че не беше повдигнал въпроса преди назначаването си.

— С какво мога да ви помогна? — Той нахлузи на лицето си неискрена усмивка.

— Въпросът по-скоро е с какво мога аз — или по-точно СВР — да ви бъда полезен.

— Нещо не ми се вярва.

От близкото разстояние, на което се намираха, на Карпов не му беше трудно да грабне картата на Зачек, преди той да успее да я прибере в джоба си. Развя я като бойно знаме, а в главата му проехтя звън на шпаги.

Зачек му подаде паспорта, двамата си размениха заложниците и документът на Карпов се озова на сигурно място в джоба му.

— Трябва да си хващам самолета — каза той.

— Пилотът има инструкции да ни изчака да довършим разговора си. — Зачек отиде при самовара. — Чай?

— Не, благодаря.

Мъжът се обърна с гръб към него и си наля една чаша.

— Грешите, генерале. Това е най-хубавият черен чай „Керван“. Тази комбинация от „Улонг“, „Киймон“ и „Лапсанг-сушонг“ е известна с това, че се транспортира от чаените плантации през Монголия и Сибир точно както през 18 век, когато с кервани от камили го докарвали от Китай, Индия и Цейлон. — Зачек взе пълната стъклена чаша с крайчеца на пръстите си и като я поднесе към носа си, вдъхна дълбоко от аромата. — Студеният сух климат на снежните степи позволява на чая да поеме точно толкова влага, колкото е необходимо. — Той отпи, изчака и пак отпи, а после отново погледна към Карпов. — Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Както искате, генерале. — Зачек въздъхна и остави чашата. — При нас постъпиха сведения…

— Нас?

— В СВР, щом предпочитате. — Той помръдна пръсти. — Така или иначе, привлякохте вниманието на службата ни.

— В какъв смисъл?

Зачек сложи ръце зад гърба си. Изглеждаше като кадет на парад.

— Знаете ли, генерале, завиждам ви.

Карпов реши да не го прекъсва. Искаше му се този мистериозен разговор да приключи час по-скоро.

— Вие сте от старата школа, издигнали сте се по трудния начин, борили сте се за всяко повишение, оставили сте зад себе си върволица от труповете на по-слабите от вас. — Зачек посочи с пръст към себе си. — Докато на мен ми беше сравнително лесно. Понякога ми се струва, че мога доста да се поуча от човек като вас.

Той изчака отговора на Карпов, но тъй като такъв не последва, продължи:

— Как мислите, генерале, искате ли да ми станете учител?

— Вие сте като младите технократчета, които си играят на видеоигри и си въобразяват, че това може да им замени истинските преживявания на бойното поле.

— Имам доста по-важни занимания от видеоигрите.

— Не е зле човек да е запознат с постиженията на конкуренцията. — Борис махна с ръка. — Нека да минем към въпроса. Не разполагам с много време.

Зачек кимна в съгласие.

— Просто искаме да сме сигурни, че споразумението ни с предшественика ви ще важи и при вас.

— Какво споразумение?

— Божичко, нима Черкезов се е измъкнал, без да ви каже?

— Не ми е известно за никакво споразумение. Ако сте ме проучили добре, знаете, че не сключвам сделки. — Той тръгна към вратата — разговорът за него беше приключил.

— Мислех, че в този случай — без да повишава глас, каза Зачек — ще направите изключение.

Карпов преброи до десет и се извърна.

— Знаете ли, този разговор ме уморява.

— Съжалявам — отвърна Зачек, въпреки че не му личеше да е така. — Сделката, генерале. Става въпрос за пари — можем да се уговорим за месечните суми — и за сведения. Искаме да знаем това, което знаете и вие.

— Това не е сделка, а изнудване.

— Можем да спорим цял ден, генерале, но както сам споменахте, самолетът ви чака. — В гласа му се появи твърда нотка. — Сключваме сделката както с вашия предшественик и вие и колегите ви може да обикаляте колкото искате света, без да се съобразявате с устава на ФСБ-2.

— Уставът ни е подписан от Виктор Черкезов. — Карпов завъртя дръжката на вратата.

— Повярвайте ми, не ви лъжа, когато ви казвам, че можем да превърнем живота ви в ад, генерале.

Борис отвори вратата и излезе навън.

Прелетяха хиляда километра над равната, еднообразна, суха пустош и кацнаха на летището в Уралск, Западен Казахстан.

Виктор Делягович Черкезов го чакаше, облегнат на прашната военна кола, и пушеше черна турска цигара. Беше висок, с гъста къдрава коса, посивяла по слепоочията. Очите му — непроницаеми и черни като кафе — бяха видели твърде много жестокости, извършени по негова заповед, в доста от които беше участвал и самият той.

Карпов тръгна насреща му. Сърцето му биеше учестено — когато сключваха сделката, му беше дадено да разбере, че получава ключовете от ФСБ-2 срещу извършването на услуги, които ще му бъдат възлагани от време на време. Не си направи труда да попита от какво естество — все едно, Черкезов нямаше да му каже. И ето че първата призовка беше пристигнала и бе настъпил часът за отплата. За отказ не можеше да става и дума.

— Изглеждаш добре — каза Черкезов. — Съсипването на чужди съдби очевидно не ти се отразява зле.

— И на теб, като гледам, новият живот не ти се отразява зле — накриво му се усмихна Карпов.

— Обичам властта. — Черкезов хвърли неугасената цигара върху грапавата асфалтова настилка. — И двамата я обичаме.

— Къде отиде, след като ни напусна?

— Никъде. В Мюнхен — усмихна се Черкезов.

— То е все същото — съгласи се Карпов. — Никак не си падам по този град.

Събеседникът му изтръска нова цигара от пакета и я запали.

— Познавам те, Борис Илич. Нещо ти тежи на ума.

— СВР — отвърна Карпов. Случката на летището не му беше дала мира по време на целия полет. — Искам да поговорим за сделката, която си сключил.

— Каква сделка? — примигна неразбиращо Черкезов.

Изведнъж всичко му стана ясно. Зачек блъфираше. Сигурно е разчитал на факта, че Борис заема поста само от един месец. Карпов разказа на началника си за неприятния разговор, без да изпуска нито една подробност — от появата на Зачек до последните думи, които си бяха разменили на излизане от стаичката.

Черкезов го изслуша внимателно.

— Иска ми се да кажа, че съм изненадан, но няма да е истина.

— Познаваш ли Зачек? В този човек има нещо много подлизурско.

— Всички лакеи са такива. Зачек изпълнява заповедите на Берия. От него трябва да се пазиш, а не от Зачек.

Константин Л. Берия беше настоящият директор на СВР и съвсем като печално известния си предшественик имаше славата на жесток, параноичен и много хитър апаратчик. И двамата внушаваха едно и също чувство на страх и отвращение.

— Берия гледа да стои далеч от мен — продължи Черкезов.

— Изпратил е Зачек на проучвателна мисия, за да провери дали може да те завербува.

— Майната му на Берия.

— Внимавай, приятелю — присви очи началникът му. — С този човек трябва да имаш очи и на гърба.

— Ще го имам предвид.

— Ако отношенията се влошат, свържи се с мен — кимна му отсечено Черкезов. Той отвори и затвори капачето на запалката си. Щракането й прозвуча като пращенето на суха трева. — А сега да се върнем на нашия въпрос. Имам задача за теб.

Карпов се опита да разбере по изражението му какво щеше да последва, но не успя. Лицето на Черкезов както винаги беше като заключен сейф. Заобикаляха ги само военните самолети, бдителни и зорки, сякаш застанали на стража. С изключение на няколко механици, които от време на време се появяваха край машините, никой не ги обезпокояваше.

Черкезов махна парченце тютюн, залепнало за устната му, и го разтри между пръстите си.

— Искам да убиеш един човек.

Карпов изпусна въздуха от дробовете си. Даже не беше забелязал, че е затаил дъх. Това ли било? Заля го вълна от облекчение.

— Дай ми данните и ще го имаш — кимна той.

— Незабавно.

— Разбира се. Веднага — кимна отново Карпов. Той дръпна от цигарата, присвивайки едното си око. — Носиш, предполагам, снимка на жертвата.

Черкезов се усмихна самодоволно, извади снимката от джобчето на сакото си и му я подаде. А после внимателно проследи реакцията на внезапно пребледнелия Карпов и му се усмихна разбиращо.

— Нямаш избор. Никакъв. — Той наклони въпросително глава. — Какво? Да не би цената на успеха да ти се видя твърде висока?

Карпов се опита да му отвърне нещо, но Черкезов сякаш го беше стиснал за гърлото.

— Така си и мислех — с широка усмивка заключи началникът му.

2

Джейсън Борн се събуди в хотела си в покрайнините на колумбийската джунгла, но не отвори очи в мрака. За момент остана неподвижен на тънкия неудобен дюшек, все още оплетен в странната примка на съня си. Беше сънувал, че се намира в къща с много стаи и коридори, които водеха към непрогледна тъмнина. Също като собственото му минало. Къщата се подпали и се изпълни с дим. Не беше сам в нея. Имаше и някой друг, който се промъкваше безшумно като лисица из стаите и все повече се доближаваше до него с намерението да го убие под прикритието на гъстия задушаващ мрак.

Не разбра в кой точно момент сънят премина в реалност. Събуди се от миризмата на дим. Облакът го обгръщаше отвсякъде и сънят отново оживя в съзнанието му. Тръгна към вратата, но се спря.

Някой го чакаше от другата страна. С оръжие в ръка. И намерението да го убие.

Борн се върна назад и грабна един очукан, паянтов стол. Отвори вратата и го хвърли през нея. И без да изчака залпът от изстрели да стихне, се втурна навън.

Удари с все сила китката на стрелеца. Чу се пращене на кост и оръжието провисна в ръката на нападателя му, но един ритник в хълбока го залепи за отсрещната страна. След като се посъвзе, мъжът отново налетя срещу него като призрак в мрака, хванал пистолета със здравата си ръка, замахна с дръжката му и го халоса отстрани по главата.

Ударът го събори на земята и Борн предпочете да си остане там. Димът се сгъстяваше, а нажежените пламъци припълзяваха все по-близо. Долу, на пода, въздухът беше по-чист и това му даваше предимство, за което другият още не се беше досетил. Нападателят замахна да го ритне, но Борн бързо хвана стъпалото му и го изви рязко. Глезенът на мъжа изпука и той извика от болка. Застанал на колене, Борн го удари силно в бъбреците и докато тялото му се свличаше, хвана стрелеца за скалпа и заби коляно в лицето му.

Коридорът беше пълен с пушек. Пламъците стигаха до стълбите и всеки момент етажът щеше да се превърне в огнен ад. Борн взе оръжието на нападателя и се върна на бегом в стаята си. Засили се, покри лицето си с ръце и скочи през прозореца сред дъжд от стъклени отломки и трески.

Долу отново го чакаха. Трима мъже го посрещнаха на земята, докато падаше от втория етаж сред парчетата стъкло. Удари единия и пистолетът му остави кървава ивица по бузата на мъжа. После заби юмрука си в корема на втория мъж и той се преви на две. И в този момент усети как в тила му се забива дулото на пистолет.

Борн вдигна ръце и мъжът с разкървавената буза изтръгна оръжието от ръката му, а после го удари по лицето.

— Basta!2 — изкомандва мъжът зад него. — El по quiere ser lastimado.3

Борн смяташе, че може да справи и с тримата, но остана неподвижен. Тези хора нямаха намерение да го убиват. Мъжът горе можеше да разбие вратата на стаята му и да го застреля, но не го беше направил, а само беше подпалил етажа. Целта на огъня и на изстрелите в коридора беше да го принудят да скочи навън. Не бяха очаквали, че ще нападне стрелеца в хотела.

Борн имаше сериозни подозрения кой ги изпраща, затова се остави да му вържат ръцете зад гърба и да нахлузят конопен чувал на главата му. Блъснаха го в задушна, тясна кола, която миришеше натрапчиво на бензин, пот и масло, и се понесоха към джунглата. Стори му се, че това е някаква раздрънкана военна таратайка. Опита се да запомни колко пъти направиха завои, като ги броеше наум, за да добие представа за разстоянието. Същевременно започна да трие връвта около китките си в острия метален ръб зад гърба си.

След около двадесет минути колата спря. Известно време нищо не се случваше освен размяната на няколко гневни реплики на неразбираем за него испански. Опита се да долови думите, но дебелото платно на чувала и акустиката във вътрешността на автомобила заглушаваха гласовете. Отново го извлякоха в прохладната сянка на някакви дървета. Наоколо жужаха мухи и комари. Едно падащо листо се плъзна по опакото на ръката му, докато го влачеха напред, а после усети острата воня на казармена тоалетна, последвана от мириса на смазка за оръжие, барут и вкиснала пот. Блъснаха го върху нещо, което му заприлича на сгъваемо походно столче, и го оставиха там половин час. Борн слушаше внимателно какво става наоколо. Долавяше някакво движение, но никой не продумваше — признак за желязна дисциплина.

Внезапно свалиха чувала от главата му. Той примигна в горския полумрак и се огледа. Намираше се в някакъв временен лагер. Забеляза тринадесет мъже в полезрението си, а сигурно имаше и още.

Към него се приближи мъж, охраняван от двама войници, въоръжени с полуавтоматични пушки, пистолети и патрондаши. От подробните описания на Мойра Борн го разпозна като Роберто Корелос. Мъжът притежаваше някаква груба красота, а магическото излъчване на черните му изгарящи очи и силното му мъжкарско присъствие нямаше начин да не импонират на неговите подчинени.

— И така… — Корелос извади пура от джобчето на красиво избродираната си мексиканска риза, отхапа крайчеца й и я запали с тежка метална запалка „Зипо“. — Ето ни и нас двамата — ловецът и жертвата му. — Той издуха облак ароматен дим. — Само че кой от нас е ловецът и кой е жертвата, питам се аз.

Борн го огледа внимателно.

— Странно. Изобщо не ми приличаш на затворник.

По лицето на Корелос се изписа усмивка и той махна с ръка.

— Само защото приятелите ми от ФАРК4 бяха така добри да ме измъкнат от „Ла Модело“.

— Интересно — каза Борн, — стоя пред един от най-могъщите наркотрафиканти в Латинска Америка.

— В света — поправи го Корелос с вдигната пура.

— Но той е едновременно ляв революционер и десен капиталист. Нещо не разбирам.

— Какво има за разбиране? — сви рамене Корелос. — ФАРК мрази правителството. Аз също. Имаме споразумение. От време на време си правим взаимни услуги, от което онези задници в правителството само страдат. Иначе стоим настрана едни от други. — Той издуха нов облак дим. — Става дума за бизнес. Няма нищо общо с идеологията. Аз правя пари. Не ми пука за ничии идеи. Но да караме по същество. — Корелос се наведе, подпрян с ръце на коленете си, и лицето му се озова точно срещу това на Борн. — Кой ви изпрати да ме убиете, сеньор? Някой от враговете ми, нали?

Този мъж представляваше заплаха за Мойра и приятелката й Беренгария. На Пукет Мойра го беше помолила да открие Корелос и да го премахне. Мойра никога не го бе молила за нищо досега, така че очевидно беше важно, въпрос на живот и смърт.

— Откъде разбра, че идвам да те очистя? — попита Борн.

— Това тук е Колумбия, мой човек. Нищо не може да остане скрито от мен.

Имаше и друга причина, поради която не се беше поколебал. Драматичната му среща с Леонид Аркадин го беше накарала да осъзнае нещо за себе си — че трудно понася онези мрачни, самотни моменти на бездействие между две мисии, когато светът сякаш спира на едно място, а той наблюдава отстрани сватби, дипломирания и погребения и не изпитва нищо. А също и че се чувства най-жив, когато най-после се впусне в акция, а тялото и мозъкът му са напрегнати до краен предел, на ръба между живота и смъртта.

— Е? — попита Корелос, почти опрял нос в носа на Борн. — Имаш ли нещо да ми кажеш?

Борн му разби носа с чело. Със задоволство чу как хрущялът изпука и като измъкна ръцете си от тайно прерязаната връв, сграбчи Корелос, обърна го като щит с гръб към себе си и обгърна гърлото му с лакът.

Насреща му моментално изникнаха пушки, но никой не предприе нищо. После на сцената се появи друг мъж.

— Идеята не е много добра — обърна се той към Борн.

Борн затегна хватката си.

— Особено за сеньор Корелос.

Новодошлият беше едър, добре сложен мъж, с кафеникава кожа и очи, черни като дъното на кладенец, тъмни, буйни къдрици и дълга, също толкова къдрава, гъста брада като на древен персиец. Излъчваше някаква особена енергия, която подейства дори на Борн. Въпреки че беше по-стар от снимката, на която го беше видял за пръв път преди години, Борн го разпозна.

— Джалал Есай — каза той. — Чудя се какво правите в компанията на тези наркотрафиканти. Нима „Северий Домна“ вече се занимава с контрабанда на кокаин и хероин?

— Трябва да си поговорим само двамата.

— Съмнявам се, че ще можем.

— Господин Борн — бавно и отчетливо произнесе Есай. — Аз убих Фредерик Уилърд.

— И защо ми го казвате?

— Не мисля, че вие и господин Уилърд бяхте на една и съща страна. Не и след като той вложи толкова време и усилия да ви настрои един срещу друг с Леонид Аркадин. — Есай махна с ръка. — Не това обаче бе причината да го убия — беше сключил сделка с Бенджамин Ел-Ариан, върховния глава на „Северий Домна“.

— Трудно ми е да го повярвам.

— И въпреки всичко е вярно. Виждате ли, и Уилърд, също като бившия ви шеф от „Тредстоун“ Александър Конклин, се опитваше да се докопа до златото на цар Соломон. Продаде душата си на Ел-Ариан, само и само да се добере до частица от него.

— И това ми го казва член на „Северий Домна“?

На лицето на Есай се изписа усмивка.

— Бях. Когато Конклин ви изпрати да проникнете в дома ми. Но това беше толкова отдавна.

— А сега…

— Сега Бенджамин Ел-Ариан и „Северий Домна“ са ми заклети врагове. — Той се усмихна заговорнически. — Както виждате, все пак има доста неща, за които можем да си поговорим.

— Приятелството… — подхвана Иван Волкин, докато наливаше водка в две стъклени чаши, — приятелството силно се надценява. — Той подаде едната чаша на Карпов и вдигна своята за тост. — Освен ако не е между руснаци. Другите народи го тълкуват твърде лековато. Само ние разбираме истинското му значение. Наздраве!

Волкин беше възрастен, посивял мъж с изпито лице. Ала сините му очи шареха все така зорко в доказателство на факта, че даже и след пенсионирането не беше загубил нито грам от бързината на острия си като бръснач ум, който го беше превърнал в най-влиятелния посредник между босовете на групировките.

Борис си наля нова доза водка.

— Иван Иванович, откога се познаваме?

Волкин примлясна с устни и протегна празната си чаша. Ръцете му бяха едри, с възлести, изпъкнали синкави вени.

— Ако не ме лъже паметта, от пелени. — После се засмя и от устата му излезе някакъв гъргорещ звук.

Борис кимна и на лицето му се изписа носталгична усмивка.

— Е, почти.

Двамата се намираха в тясното, претъпкано с мебели жилище в центъра на Москва, където Волкин живееше от петдесет години. Странно, помисли си Борис, с парите, които беше натрупал през годините, можеше да си купи и най-големия, скъп или луксозен апартамент и все пак той предпочиташе уединението на този мавзолей, пълен с рафтове с книги и сувенири от всички кътчета на земята — скъпи подаръци от признателните му клиенти.

— Отпусни се, приятелю — махна с ръка Волкин. — Разположи се удобно. Не ми се случва всеки ден на гости да ми идва директорът на ФСБ-2.

Той самият се беше настанил в любимото си кресло с подлакътници, което сигурно е трябвало да бъде претапицирано поне преди петнадесет години. Тъмнокафявият цвят на плата почти напълно се беше изгубил и замазал. Борис седеше насреща му на един също толкова очукан и вехт диван, сякаш домъкнат от разпродажба на стари мебели. Изненада се колко е отслабнал Иван, как се е прегърбил като дърво, обрулено от сезоните. „Откога не сме се виждали?“, запита се той и с изумление установи, че не може да си спомни.

— Да пием за теб, генерал е! Смърт на враговете ти! — извика Иван.

— Моля те, Иван Иванович!

— Искам тост, Борис! Радвай се, докато му е времето! Колко души могат да се похвалят с твоите постижения? Ти си на върха на успеха си. — Той вдигна рамена. — Какво, не се ли гордееш със себе си?

— Разбира се, че се гордея — отвърна Борис. — Просто… — Той не довърши изречението си.

— Просто какво? — Иван се надигна в креслото. — Какво ти тежи, приятелю? Хайде, хайде, не ни е за първи път да си споделяме.

Борис си пое въздух и отпи от огнената водка.

— Проблемът е, че след всичките тези години се озовах хванат в капан и не знам дали ще успея да се измъкна.

— Винаги има изход, друже — с пренебрежение каза Волкин. — Давай нататък.

Докато Борис му описваше сделката, която беше сключил с шефа си, и какво беше поискал от него Черкезов, очите на Волкин заблестяха като на диво животно, отразявайки събуденото му любопитство и вроденото коварство. Когато Карпов приключи с разказа си, той се облегна отново назад и кръстоса крака.

— Според мен, Борис, този капан съществува само в твоето въображение. Проблемът не е там, а във взаимоотношенията ви с този Борн. Срещал съм го няколко пъти. Всъщност даже съм му помагал. Но той е американец. А освен това и шпионин. Как да му имаш доверие?

— Той ми спаси живота.

— А, ето че стигнахме до сърцевината на проблема — мъдро кимна Волкин. — Който опира до това, че ти си сантиментален по душа, Борис. Мислиш за този Борн като за приятел, а той може да е, но може и да не е, само че ти си готов да захвърлиш всичко, към което си се стремил през последните тридесет години, за да му спасяваш кожата. — Волкин се потупа замислено по носа. — А ако приемем, че това не е капан, а изпитание на волята, решителността и целеустремеността ти? Всички големи начинания изискват жертви. Всъщност точно това ги отличава от обикновените дела на простосмъртните люде и ги прави достижими само за онези малцина, които са в състояние да принесат тези жертви. — Той се наведе напред. — Ти си един от тях, Борис.

Възцари се мълчание. Позлатеният часовник отброяваше минутите като сърце, изтръгнато от гърдите на жертвата. Погледът на Борис попадна върху старинната сабя от царско време, която беше подарил на Волкин преди много години. Беше в отлично състояние, а стоманата й грееше, добре смазана и лъсната, на светлината от лампата.

— Кажи ми, Иван Иванович, а ако Черкезов ми беше заповядал да убия теб?

Очите на Волкин светнаха почти като котешки, мистериозни и непроницаеми.

— Изпитанието си е изпитание, приятелю. Жертвата си е жертва. Смятам, че добре ме разбираш.

Квартал „Дефанс“ се издигаше като постмодернистичен чужденец в западните покрайнини на Париж. И все пак да се изнесе бизнес центърът на града тук, вместо да се загрозява красивата архитектура на Париж с модерни сгради, беше по-доброто решение. „Плас дьо л’Ирис“, по средата на който се издигаше бляскавата стъклена фасада на банка „Ил дьо Франс“, преминаваше като аорта през сърцето на „Дефанс“. На горния й етаж, от двете страни на полирана мраморна маса, се бяха разположили петнадесет мъже. Всички носеха елегантни костюми, шити по поръчка, бели ризи и вратовръзки в консервативни тонове, даже мюсюлманите. Такива бяха правилата на „Северий Домна“, както и носенето на златния пръстен на безименния пръст на дясната ръка. Това беше може би единствената организация в света, където последователите на двете основни мюсюлмански направления, сунитите и шиитите, съществуваха мирно рамо до рамо и си помагаха, когато се налагаше.

Шестнадесетият мъж заемаше председателското място. Имаше тънки устни, орлов нос, пронизващи сини очи и бронзова кожа. От лявата му страна, малко зад него, с отворени бележници в скута седеше единствената жена в стаята. Тя беше по-млада от останалите или поне така изглеждаше, с дълга червена коса, снежнобяла кожа и прозрачно сини, раздалечени очи. От време на време мъжът протягаше ръка и тя му връчваше някой лист хартия с професионалния жест на медицинска сестра, подаваща на хирурга скалпел. Той я наричаше Скара, а тя се обръщаше към него с учтивото „сър“.

Когато председателстващият прочете разпечатания документ, всички в стаята го изслушаха внимателно, с изключение на Скара, която помнеше наизуст всеки лист хартия, тъй като бележниците й съдържаха толкова поверителна информация, че беше немислимо да я прехвърли на друг носител.

Залата, изградена от бетон и стъкло, имаше вградена електронна система за заглушаване, способна да се справи и с най-съвременните средства за подслушване.

Шефовете на директорати в „Северий Домна“ се бяха събрали от четирите краища на света — от Шанхай, Токио, Берлин, Пекин, Сана5, Лондон, Вашингтон, Ню Йорк, Рияд, Богота, Москва, Ню Делхи, Лагос, Париж и Техеран.

Бенджамин Ел-Ариан, мъжът, председателстващ събранието, приключваше уводната си реч.

— Честно казано, Америка ни е трън в очите. Поне засега. — Той сви ръка в юмрук. — На крачка сме от целта. Открихме друг начин.

Той им изложи подробно плана.

— По принцип това ще ни подложи на голямо напрежение, мен и останалите американци тук, но съм напълно убеден, че с новия план ще постигнем повече, отколкото вече бяхме постигнали, преди Джейсън Борн да ни попречи.

Той каза още няколко думи в заключение и обяви почивка.

Докато останалите излизаха, Ел-Ариан повика по вътрешната уредба Марлон Етана, най-способния и съответно влиятелен оперативен агент на организацията.

— Надявам се, че смятате да очистите Борн — обърна се Етана към шефа си. — Той уби нашите хора в Мароко. Заради него загина и обичаният от всички ни Идир Сифакс.

— Забрави за Борн — усмихна се Ел-Ариан. — Целта ти е Джалал Есай. След като ни предаде, той ни причини доста неприятности. Искам да го намериш и да го премахнеш.

— Но намесата на Борн ни струва шанса да открием златото на цар Соломон.

— Защо ми припомняш нещо, което така или иначе знам? — смръщи се Ел-Ариан.

— Искам да го убия — сви ръка в юмрук Етана.

— И да дадеш възможност на Есай да ни нанесе още по-големи щети? — Той постави ръка върху рамото му. — Имай ни доверие, Марлон. Изпълни мисията си. Не забравяй за господството. Организацията разчита на теб.

Етана кимна и излезе от стаята, без да се обръща назад.

В обезшуменото помещение настъпи тишина. Скара наруши мълчанието.

— Пет минути — обяви тя, без да гледа часовника си.

Ел-Ариан кимна и пристъпи към северния прозорец. Загледа се в широката улица и дребните фигурки на хората долу. Учен по душа, професор по археология и древни цивилизации, той излъчваше някакво почти царствено достолепие.

— Ще се получи — почти сам на себе си каза той.

— Няма начин да не се получи — увери го Скара, заставайки до него.

— Цвят?

— Черен. „Ситроен“. — Усещаше дъха й върху рамото си. Парфюмът й странно ухаеше на канела с някакъв горчив примес — може би препечен бадем. — След три минути от него няма да остане и следа.

Ел-Ариан кимна механично. Познатата тръпка, която изпитваше от близостта й, все още го караше да се чувства малко неловко. За миг през ума му пробягна мисълта за съпругата и децата му.

— Как ще се казвам утре?

Той се извърна, извади дебел пакет от джобчето на сакото си и го постави в протегнатата й ръка.

Скара го отвори. Вътре намери паспорт, описание на новата си самоличност, първокласен билет с отворена дата за връщане, кредитни карти и три хиляди долара.

— Маргарет Пенрод — прочете тя името в паспорта.

— Маги — поправи я Ел-Ариан. — Наричат те Маги. — Той наклони глава и отново се загледа в улицата долу. — Пише го в описанието.

— Ще го науча наизуст, докато летим през нощта със самолета.

— Ето го Лоран — посочи с нескрито вълнение Ел-Ариан с пръст фигурата в тъмен костюм, която излизаше от сградата.

Скара извади евтин мобилен телефон, набра номера на Лоран и даде предварително уговорения сигнал. Ел-Ариан вече беше започнал да брои наум. Лоран потрепна, извади телефона си и погледна екрана.

— Какво прави? — попита Ел-Ариан.

— Нищо — успокои го Скара. — Сигурно е усетил вибрация.

— Не би трябвало — намръщи се Ел-Ариан.

Скара сви рамене.

— Може ли да направи нещо?

— Не.

С периферното си зрение долови появата на черния ситроен и премести погледа си върху колата.

— Да не би да се обажда на някого? — изви врат той.

— Няма от какво да се притеснявате — вдигна стройните си рамене Скара.

В следващия миг спокойствието й му стана ясно. Ситроенът блъсна Лоран така силно, че тялото на мъжа излетя почти на три метра във въздуха. Той падна на земята, остана там неподвижен няколко минути и после за тяхно изумление припълзя до тротоара.

Колата сви рязко, десните й гуми минаха през главата му, после потегли с пълна газ и докато минувачите се усетят и се втурнат към местопроизшествието, от нея не беше останала и следа.

3

Корелос се разшава и се опита да се освободи. Борн усети как тялото му се напряга и той се подготвя за момента, в който си мислеше, че ще може да го изненада.

— Това е моментът — каза той. — Друг няма да има.

Джалал Есай кимна, но Борн видя в очите му изгаряща омраза. Преди години го изпратиха в къщата на Есай да вземе един лаптоп. За човек като Есай нямаше по-голямо престъпление от това да влезеш в дома, където живее семейството му. Беше си истинска дилема — не можеше да прости на Борн и все пак трябваше да загърби враждата, ако искаше да постигне целта си. На Борн никак не му се щеше да изпадне някога в подобно положение.

Заобиколилите го войници свалиха оръжието.

— Човече, знаеш ли какво правиш? — гласът на Корелос беше напрегнат като опъната струна.

— Каквото е нужно — отвърна Есай.

— Не можеш да имаш доверие на този кучи син. Изпратен е да ме убие.

— Ситуацията е променена. Господин Борн вече разбира, че няма полза да ви убива. — Той наклони въпросително глава. — Прав ли съм, господин Борн?

Борн пусна Корелос от хватката си, мъжът залитна и направи една крака встрани, а после се изправи пред строгия поглед на Есай, разтрисан от едва сдържани чувства. От едната му ноздра капеше кръв. Той отиде при един от хората си и се избърса в ръкава на ризата му. Войникът направи грешката да се загледа в разкървавения му нос. Корелос дръпна автомата от ръцете му и с приклада го събори на колене.

Борн се опитваше да изчисли какви са отношенията между двамата. Преди тази случка нямаше да може да си представи, че Корелос би изпълнявал нечии чужди заповеди. Властта му беше абсолютна и никой не смееше да я оспори, дори новите, току-що изгряващи мафиотски групировки на руснаците, албанците и китайците. Безпрекословното му подчинение на заповедите на Есай беше едновременно озадачаващо и интригуващо. „Излязъл е на нова, по-голяма територия, помисли си Борн. Есай го е привлякъл към «Северий Домна».“ А после се запита: „Каква ли награда му е предложил?“ И най-важният въпрос: „Какво крои Есай?“

Правилно беше преценил, че трябва да се остави да го отвлекат. Беше се досетил, че нападателите му са изпратени от Корелос, но изненадващата поява на Есай го върна в един друг свят, който много по-силно предизвикваше любопитството му.

— Под дървото има походни столове — подканващо разпери ръце Есай. — Нека да седнем, да хапнем хляб и сол, да пийнем чай и да поговорим.

— По дяволите, хващайте оръжията, тапсопез6 такива! — Корелос ги изгледа бясно един по един. А после кимна с глава. — Донесете текила и не я пестете. — Това беше директна обида, насочена към Есай, на когото като мюсюлманин не му беше позволено да пие.

Докато сядаха, Есай се подсмихна. Огънят в очите му не беше изгаснал, сякаш вече е намислил достатъчно тежко наказание за проявеното от Корелос незачитане. Не сега или утре. Дори не вдругиден. Търпението беше един от седемте основни постулата на исляма. Корелос за сметка на това се палеше бързо и лесно се предаваше на яростта си. Всъщност Бори беше наясно, че обидата беше опит да запази достойнство пред войниците си. Не че това щеше да смекчи провинението му в очите на Есай. Може и да бяха партньори, но определено не се харесваха — факт, който можеше да се окаже от полза в бъдеще.

Есай наблюдаваше Борн, напълно пренебрегнал Корелос, който наклони бутилката и изля текилата върху носа си, а после, смесвайки кръв и алкохол, изпи няколко големи, жадни глътки, с очи, пламнали от ярост. Есай беше поставил стола си така, че да е с лице към Борн, ясно показвайки на наркотрафиканта, че ще бъде само наблюдател, но не и участник в разговора.

— „Северий Домна“ ви следи — подхвана той.

— Още в Тайланд се опитаха да ме убият. — Борн се облегна назад. — Значи сега е обратното.

Донесоха им посоле7 в глинени купички с дървени лъжици.

Корелос се изплю в своята, преобърна я с опакото на ръката си на земята и отново надигна бутилката, нашарена от отблясъците от слънцето.

— Възможно е — кимна Есай. — И все пак, изглежда, доста сте ги настъпили, защото, повярвайте ми, няма да се откажат, докато не ви видят мъртъв.

— Чувствата ни са взаимни.

Есай му отправи неразгадаем поглед.

— Вярвам ви, че е така. — Той въздъхна, постави на масата купичката си и скръсти ръце в скута си.

Борн се опита да отгатне дали е примирен или доволен. Може би по малко от двете.

— Знам, че ми нямате доверие. И аз бих се чувствал така на ваше място. — Той се наведе с ръце на коленете. — Но трябва да ви кажа, че добре прецакахте „Северий Домна“. Според плана златото на Соломон трябваше да послужи за създаването на нов златен стандарт, който да срине американската валута. Разбира се, това вече няма да стане благодарение на вас. Безвъзвратно са похарчени купища време и пари. — Той изръкопляска. — Поздравявам ви!

Доколкото Борн можеше да прецени, дотук нямаше и следа от сарказъм в гласа му.

Изведнъж лицето на Есай помръкна.

— Да имаше как цялата тази история да приключи дотук. За наше общо съжаление обаче това е само началото.

— План Б, предполагам, предвижда същите лоши последствия.

— Възможно е или пък даже по-лоши. — Той сви рамене.

Последва напрегнато мълчание, а след това Борн каза:

— Нима искате да ми кажете, че не знаете какъв е план Б?

— Освен, че ще разшири господството на „Северий Домна“ в Съединените щати, нищо друго не знам. — Той размаза един комар на ръката си и избърса кръвта от него. — По лицето ви виждам, че сте разочарован.

— Разочарован не е точната дума. Не мога да разбера защо искахте да говорите с мен.

— Организацията е издала наказателна заповед срещу вас — каза Есай и се надигна да стане.

— Няма да е нито първата, нито последната — не особено впечатлен отвърна Борн. — Ще оцелея.

— Не разбирате. — И двамата вече бяха прави. — В света на „Северий Домна“ подобни заповеди са нещо като свещена повеля и никога не се дават просто на кого да е.

— Тоест? — изгледа го, без да трепне, Борн.

— Тоест смъртоносният удар ще бъде нанесен на такова място и в такъв момент, че да ви хванат напълно неподготвен. — Той вдигна многозначително пръст. — И ударът, ще нанесе някой…

— Да?

— Истината е, че се нуждая от помощта ви, господи Борн — въздъхна Есай. Борн едва се сдържа да не се изсмее в лицето му. Вместо това поклати глава, а Есай продължи: — Знам, трудно е за проумяване. И аз се чувствам така. — Той направи крачка към събеседника си. — Но както се казва, животът е странно нещо, а, честно казано, не мога да си представя по-странни съюзници от нас двамата. — Той сви рамене. — И въпреки това…

Борн го изчака да продължи. Нямаше намерение да му прави услуга, като му помага да водят този странен разговор. Не че не го харесваше. Дори му беше неприятно, че навремето бе нахлул в дома му. Не можеше да обвинява Алекс Конклин за това прегрешение, въпреки че го бе сторил по негова заповед. Конклин най-вероятно не си беше дал сметка какви ще бъдат последствията от задачата, която бе поставил на Борн, а и едва ли го е било чак толкова грижа. Само че с Борн не беше така. Беше напълно наясно какво е за един мюсюлманин да омърсиш дома му — и все пак изпълни заповедта. Факт е, че беше длъжник на Есай. И точно това го задържаше тук в момента.

— Кога преминахте на другата страна? — Въпросът беше много важен.

— Преди много години — отвърна Есай, без да се колебае. — Но едва миналата година реших да скъсам открито с тях.

— Какво щяхте да правите с информацията в лаптопа, който откраднах от дома ви тогава?

— Канех се да изчезна и да се покрия заедно с нея. Но вие ми попречихте.

Последва гробно мълчание — дори птичките и насекомите сякаш замлъкнаха.

— И ето ни тук двамата — Есай разпери ръце с дланите нагоре, — в тази дива джунгла, заобиколени от облаци комари и мухи.

Той се дръпна от вече пияния Корелос, който се беше вкопчил в бутилката, сякаш е евтина проститутка. Борн го последва в гъсталака наблизо. Двама от войниците ги изгледаха със зле прикрито презрение, а после, отегчени, се изплюха на земята и отидоха да си вземат бира от хладилника.

— Тези колумбийци… — каза Есай с онзи заговорнически тон, който така добре му се удаваше, когато решеше да го използва. Не довърши, но само с две думи изрази всичко, което искаше да каже. Очевидно се смяташе за нещо повече от тях и може би беше прав. При всички положения беше по-добре образован, повече видял от света. Може би обаче смисълът беше друг. Тези мъже, дори и най-ниско образованите от тях, притежаваха концентрирана енергия, която като циклон можеше за секунда да опустоши всичко. Смъртта не се съобразява нито с образованието, нито със степента на осъзнатост на когото и да било — пред нея всички стават равни.

Имаше нещо важно, което Борн искаше да знае.

— Бях останал с впечатление, че веднъж постъпиш ли в „Северий Домна“, няма напускане. Какво ви накара да скъсате с тях?

— Навремето в целите на организацията имаше нещо истинско — среща между Изтока и Запада, само по себе си благородно и смело начинание, — но се получи все едно да се опиташ да смесиш вода и масло. Постепенно, почти незабележимо, „Северий Домна“ се промени. — Той сви рамене. — Може би започна с издигането на Бенджамин Ел-Ариан, макар че това твърде опростява нещата въпреки личната ми неприязън към него. Без съмнение той беше и все още е основният причинител, но заразата вече е проникнала твърде надълбоко и не може да бъде спряна.

— За каква зараза става въпрос?

— Доколкото ми е известно, господин Борн, имате представа за съществуването на Черния легион.

Ставаше въпрос за група изпълнени с омраза към Сталин етнически мюсюлмани, доведени от нацистите от Съветския съюз в Германия по време на Втората световна война. Преминали обучение в есесовските части, те били изпратени на Източния фронт, където се сражавали ожесточено срещу бившата си родина. Понеже имали влиятелни приятели сред нацистката върхушка, през последните дни на войната ги изтеглили от фронта и ги изпратили на сигурно място, по-далеч от съюзническите войски. Години по-късно, разпръснати, но не и забравени, те се събрали отново в джамия в Мюнхен, градът, който по онова време вече се бил превърнал в едно от основните средища на ислямския фундаментален тероризъм.

— Имал съм си работа с тях — потвърди Борн. — Но от две години не подават никакви признаци на живот — не издават манифести, не извършват терористични актове. Сякаш потънаха вдън земя.

— Такава е волята на Аллаха — произнесе се Есай. — Усещам го в сърцето си. — Той избърса чело с опакото на ръката си. Беше свикнал на жега, но не и на влага. — Както и да е, след като понесе редица поражения, включително и от вашата ръка, Черния легион е обърнал вниманието си, така да се кажа, навътре. — Той се огледа наоколо, сякаш преценяваше на какво разстояние се намират Корелос и войниците му. — От десетилетия висши служители от мюнхенската джамия държат под око „Северий Домна“. Те виждат в организацията директна заплаха, тъй като, както знаете, крайната им цел е да установят господството на исляма над западния свят. Именно те стоят зад постоянния приток на мюсюлмани към Западна Европа и ги настройват да искат повече права, повече власт и влияние в местното управление. Преди имаха само двама или трима свои представители в „Северий Домна“. Днес обаче са мнозинството. Ел-Ариан е също техен човек. А „Северий Домна“ има много по-широко глобално влияние, отколкото тяхната организация, и съответно представлява най-сериозната заплаха за световния мир, пред която сме били изправени.

Борн се замисли.

— Вие имате семейство, Есай. Играете много опасна игра.

— Така е, господин Борн, и вие най-добре го знаете. — По лицето му се разля усмивка. — Само че жребият е хвърлен и решението е взето. Няма да мога да живея със себе си, ако не предприема нищо и не се опитам да спра „Северий Домна“. — В очите му пламна огън. — Организацията трябва да бъде спряна, господин Борн. Нямаме друг избор — нито вие, нито аз, нито страната ви.

Борн видя омразата в очите му и я долови в гласа му. Есай беше човек със строги принципи, непоколебим дух, смела душа и бърз ум. За пръв път Борн изпита някакво чувство на респект към него. И отново се сети как бе влязъл неканен в дома му. Беше сигурен, че Есай никога няма да му го прости.

— Имам усещането, че не разполагаме с много време, за да открием какъв е новият план на „Северий Домна“ — обади се събеседникът му.

Помежду, им отново настъпи мълчание, нарушавано само от жуженето на насекомите, квакането на дървесните жаби и шума от крилата на прилепите из върховете на дърветата.

Есай стана и се отдалечи на няколко крачки от лагера. С известно закъснение Борн го последва.

— Имам четири деца — каза мъжът след дълго мълчание. — Вече са три всъщност. Дъщеря ми почина.

— Моите съболезнования.

— Случи се преди цяла вечност. — Есай прехапа устни, сякаш се чудеше дали да продължи. — Беше своенравно дете, а както можете да си представите, това не е най-положителното качество у една мюсюлманка. Когато беше малка, успявах да я контролирам, но после дойде моментът, в който тя се опълчи. Три пъти бяга от къщи. Първите два пъти успях да я върна — беше само на четиринадесет години. Четири години по-късно обаче отново избяга с един иранец. Представяте ли си?

— Можело е да бъде и много по-лошо — отвърна Борн.

— Не — възрази Есай, — по-лошо от това нямаше как да бъде. — Той започна да бели кората на едно дърво, забивайки дългите си закривени нокти в него. — Момчето беше сгодено. Отведе я със себе си у дома, в Иран. Не ме питайте защо — до ден-днешен не знам отговора.

— Може би наистина я е обичал.

— Какво ли не вършат хората… — поклати глава Есай. Не довърши изречението си, но ноктите му не спираха да дращят по дървото. После си пое дълбоко въздух и когато го изпусна от дробовете си, от устата му се изля порой от думи.

— Разбира се, случи се неизбежното. Разделили ги с дъщеря ми и я затворили. Смятали да я убият с камъни, представяте ли си? Варвари, иранци!

Имаше предвид сунитите, разбира се, защото въпреки че иранците не бяха араби като него, все пак бяха от една вяра, макар той да принадлежеше към шиитите. Враждата между двете религиозни течения беше изкопала непреодолима пропаст помежду им.

— Долни животни!

Борн не го беше чувал друг път да ругае. Виждаше се колко много му струва произнасянето на тези думи, но страстта, с която ги изрече, говореше, че има нужда да излее болката си.

— Отидох лично там. Изкарах я от затвора, изведох я от Техеран, а после и извън границите на Иран. И на връщане, докато бяхме на борда на кораб, прекосяващ Средиземно море, се появи „Северий Домна“. — Изведнъж той прониза Борн с очи. — Бяха шестима. Шестима! Толкова бяха преценили, че ще бъдат необходими. Бяха ме предупредили да не отивам в Иран и да не се намесвам. Налагало се да се пази мирът във Висшия съвет и затова шиити и сунити трябвало взаимно да зачитат традициите си. „Става въпрос за дъщеря ми, възразих аз. Моя плът и кръв.“ Да, но това щяло да предизвика междуособици в организацията — също както в останалия свят, който организацията иска да постави под контрол. Съмнявам се изобщо дали ме чуха и дали въобще им пукаше. „Нека да ви напомним за целта ни, казаха. Нищо не е по-важно от нашето господство.“ — Отново поклати глава. Под ноктите му се бяха набили трески, а по един от пръстите му пълзеше заблудена мравка. — Тогава я видях за последен път. Нищо повече не си казахме. И аз не направих нищо, защото… защото все още бях член на „Северий Домна“ и не виждах как мога да се опълча срещу колективното им решение. Е, наистина загубих доста кръв и ме позаболя на разни места. — Той вдигна дясната си ръка и Борн забеляза грозен бял белег в центъра на дланта му. — Нямам сили да се боря, казах си, трябва да бъда предан на каузата. Но когато се върнах у дома и видях изражението на жена си, всичките лъжи, които си бях наговорил, се изпариха като дим. — Той потърси погледа на Борн. — Всичко се промени, разбирате ли?

— Минали сте своя Рубикон.

Есай се замисли, а после кимна.

— Прибрах се като друг човек, изгубил мира си, с ожесточено сърце. Съратниците ми, тези, които считах за приятели, ме бяха предали. Бяха се измъкнали зад гърба ми. Вече не принадлежаха към „Северий Домна“ — поне не към тази организация, която някога почитах, — а към някаква нова структура, подчинена на Джамията и ужасния Черен легион. През цялото време мисля за отмъщение. Информацията в лаптопа, който откраднахте, щеше да е това отмъщение. Щях да открадна златото под носа на организацията, но вече няма как. — Борн понечи да отвърне, но Есай му махна с ръка. — Ала Аллах е велик и милостив и ето че вие отново се появихте и ще станете оръжието на моето отмъщение.

Отново настъпи тишина. Над главите им се носеха звуците на нощната джунгла, Корелос, отпуснал глава на гърдите си със затворени очи, захърка като дъскорезница.

Есай се засмя, а после се покашля.

— Нуждая се от уменията ви, господин Борн. Само на вас мога да имам доверие, че ще откриете какъв е новият план на организацията, за да можем заедно да го предотвратим.

— Не работя с други.

— Не е ли странно? — Или не беше чул Борн, или не искаше да обърне внимание на думите му. — Че говорим за доверие. И двамата сме мъже на честта, нали?

Борн кимна. Ъгълчетата на очите на Есай се сбръчкаха.

— Тогава предлагам…

— Знам какво искате да направя — прекъсна го Борн.

— Съвпада съвсем точно с вашите планове. Но сега ще разполагате и с моята помощ.

— Не ми е нужна помощта ви.

— При цялото ми уважение, господин Борн, в случая грешите. Организацията е голяма и силна, а пипалата й са плъзнали по всички кътчета на света. — Той размаха пръст срещу Борн. — Ако смятате, че преувеличавам, мога да ви уверя, че не е така.

— Каквото има да става, ще стане.

Есай кимна почти нетърпеливо.

— Разбирам. В замяна обещавам да ви кажа кого са изпратили да ви убие.

— Рано или късно ще разбера — сви рамене Борн. — Познавам всички пътища и всички играчи.

— Не разчитайте на това. Както ви казах, организацията си е поставила свещена мисия. Без помощта ми ще ви унищожат.

— И предполагам, за да ми дадете информацията за тази мисия, ще поискате и аз да ви дам информацията за „Северий Домна“, която ви е нужна.

— Нищо подобно, господин Борн. За мен е важно да останете жив! А и нали ви казах, че и двамата сме мъже на честта. Ще ви кажа всичко още сега. — Той се приближи и сниши глас. — Ако не успеете да го спрете, приятелчето ви Борис Карпов ще ви убие.

4

— Много сте добър с нас, господин министър.

— Питър, помолих ви да ме наричате Кристофър — отвърна министърът на отбраната Кристофър Хендрикс.

Питър Маркс, седнал до другия съдиректор, Сорая Мур, промърмори нещо в съгласие.

— Имам идеи относно възкресяването на „Тредстоун“ — продължи Хендрикс, — но преди да ви ги съобщя, искам да чуя мнението ви. Как си представяте по-нататъшното развитие на „Тредстоун“?

Намираха се в гостната на къщата му в Джорджтаун, където се бяха събрали да обсъдят стратегията си. Семейството на Хендрикс принадлежеше към висшите кръгове на джорджтаунското общество, но не беше богато, което означаваше, че въпреки синята си кръв Хендрикс притежаваше типичното за по-нисшите класи отношение към работата. Обичаше да постига нещата с труд и винаги да успява.

Строен и висок, с изправената стойка на военен, той беше служил за кратко в Корея, където го бяха ранили. След като получи от президента полагащия му се медал за храброст, Хендрикс постъпи на държавна служба. До миналата година работеше като съветник по националната сигурност.

Сега, след като най-после получи заветния пост, беше решил да въведе всички инициативи, които замисляше от години. Първата, и всъщност най-важната, беше да превърне възкресената „Тредстоун“ в своя собствена организация, независима от намесата на ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и Конгреса.

Хендрикс нямаше желание да заобикаля закона, но все пак, както отбелязваше, понякога се налага да има една малка и сплотена група хора, предани един на друг и на Америка, която да действа в областите, където прекалената публичност и грешките не бива да бъдат допускани. И сега, когато страната се намираше под атаките на различни екстремистки терористични групи, доморасли и от чужбина, беше дошъл моментът да осъществи замисъла си.

За целта Хендрикс беше наел Сорая Мур и Питър Маркс. Маркс беше ръководил „Тифон“, групата за тайни операции на ЦРУ, докато новият шеф М. Еръл Данзигер не го уволни като твърде приближен на предшественика си. Сорая и Питър се познаваха добре, имаха сходни темпераменти и оригинално мислене, което според Хендрикс беше особено ценно качество в междуведомствената престрелка, в която се бяха озовали. А Сорая освен всичко беше и мюсюлманка с наполовина египетска кръв и притежаваше задълбочени познания и личен опит по въпросите на Близкия изток. Накратко, и двамата представляваха пълна противоположност на склерозиралите генерали и политици от кариерата, с които беше осеяна американската разузнавателна общност.

Маркс и Мур седяха срещу него на същия кожен диван, на какъвто седеше и той, а секретарката му Джолийн стоеше зад него със слушалката на мобилния си телефон в ухото. Сутрешното слънце се процеждаше през завесите. В процепа им се виждаше сянката на човека от охраната му, а на масичката пред тях имаше остатъци от закуска. Клио, великолепна кръстоска между боксер и голдън ретривър, стоеше неподвижно изправена до крака му, с леко наклонена глава и отворена уста и гледаше, сякаш озадачена от дългото мълчание.

След бърза размяна на погледи Сорая се изкашля. Широките й сини очи и големият нос привличаха вниманието към нейното лице с ясно очертани арабски черти и цвят на канела. Излъчваше някакво властно присъствие, което впечатляваше Хендрикс. Това, което харесваше най-много у нея обаче, беше, че не се държи по типично женски начин, но не се прави и на мъжкарана, както повечето жени, попаднали в преобладаващо мъжки организации. Независимостта й едновременно му допадаше и му действаше някак успокоително. Затова обръщаше същото внимание на нейните мнения, както на тези на Маркс.

— С Питър искаме да предприемем действия във връзка с едно сведение, което пристигна рано тази сутрин — най-накрая подхвана Сорая.

— Какво сведение?

— Извинете, господин министър — наведе се над рамото му Джолийн, — Брад Финдли ви търси по телефона.

Хендрикс рязко се извърна.

— Джолийн, казах ли ти да не прекъсваш съвещанието ни?

Секретарката му неволно отстъпи.

— Съжалявам, сър, но предполагах, че ще искате да разговаряте с шефа на вътрешната сигурност…

— Никога не си позволявай да предполагаш — скара й се той. — Отивай в кухнята. Знаеш какво да кажеш на Финдли.

— Слушам, сър. — С пламнали страни Джолийн бързо напусна стаята.

Маркс и Сорая отново си размениха погледи. Сорая пак се изкашля.

— Трудно е да се каже.

— Малко е необичайно — поясни Маркс.

— Тоест…? — Хендрикс сви вежди. Напълно беше забравил инцидента с Джолийн и собствената си остра реакция.

— Източникът не е от обичайните заподозрени — недоволни имами, шефове на кланове, руснаците, албанците или китайската мафия. — Сорая се изправи и се разходи из стаята, докосвайки ту бронзова фигура, ту рамката на някоя фотография. Клио я наблюдаваше с големите си воднисти очи.

Изведнъж Сорая рязко се спря и погледна Хендрикс.

— Тези си ги знаем. Само че това сведение постъпи от неизвестен…

— Не разбирам. — Челото на министъра още повече се сбръчка. — За тероризъм ли…

— Не, не става въпрос за тероризъм — намеси се Сорая.

— Поне не според досегашните ни дефиниции. Говорим за определен човек, който се обърна към мен.

— Защо е поискал да премине на наша страна? Какви са мотивите му?

— Все още не е ясно.

— Все едно, който и да е, доведете го да го разпитаме — нареди Хендрикс. — Не обичам загадките.

— Щяхме да спазим правилата и да го доведем — намеси се и Маркс, — но за съжаление той е мъртъв.

— Убит?

— Прегазен — отвърна му Маркс.

— Всъщност нищо не знаем. — Сорая се хвана за тапицираната облегалка. — Искаме да отидем в Париж и да разследваме случая.

— Забравете го. Имате по-важни задачи. Пък и не знаем доколко е можело да му се има доверие.

— Даде ни предварителни сведения за организация, наречена „Северий Домна“.

— Не съм я чувал, а и името ми се вижда някак съмнително — каза й Хендрикс. — Мисля, че ви е изиграл.

— Не споделям това мнение — настоя Сорая.

Хендрикс се изправи и отиде до прозореца. Когато се запозна със Сорая Мур, се беше запитал дали не е лесбийка. Нещо в нея — уравновесеността й, откритото държане, желанието да приеме сложностите в характера на другите — не беше типично за повечето хетеросексуални жени. После беше надникнал по-дълбоко в личния й живот и така установи, че има любовник, който се казва Амун Чалтум и оглавява „Мухабарат“, египетското военно разузнаване. Всъщност дори му се беше обадил и бяха провели доста интересен двадесетминутен разговор. Данзигер беше се възползвал от връзката й с Чалтум, за да я изгони от „Тифон“ — поредната от глупостите, които бе извършил, след като оглави ЦРУ, тъй като безценните й контакти и внедрените агенти на „Тифон“ изпитваха преданост само към нея. Още щом Хендрикс я назначи за съдиректор на „Тредстоун“, всички преминаха заедно с нея в новата служба — доказателство за уникалните й качества.

— Добре — отстъпи той. — Заеми се. Но ти, Питър, искам да останеш тук. „Тредстоун“ едва прохожда, а аз си я представям като агенцията, която ще внесе ред и ще разчисти гигантския октопод, в който се е превърнало разузнаването ни след 11 септември. В момента имаме 263 най-различни органи, включително и тези, които се създадоха или реорганизираха след 2001 г., а броят им нараства с всеки изминал ден, при това без да споменаваме стотиците частни фирми, които наемаме, когато се налага. Някои от тях в такава степен са извън нашия контрол, че когато действат на територията на САЩ, се държат сякаш провеждат акции в някоя от военните зони по света. Не знам дали някой си дава сметка, но към сегашния момент 850 000 американци са получили право на достъп до поверителна информация. Това е твърде огромна цифра. — Той поклати многозначително глава. — По никакъв начин не мога да позволя на двама от сътрудниците си да участват едновременно в изпълнението на оперативна акция.

— Но… — Маркс пристъпи към него.

— Питър — усмихна се Хендрикс. — Сорая е човек с практически опит в провеждането на акции, затова тя получава задачата. Съвсем просто е. — И докато те излизаха от стаята, добави: — О, между другото, успях да осигуря достъп от сървърите на „Тредстоун“ до всички бази данни, съдържащи информация за тайни операции.

След като двамата си тръгнаха, Хендрикс се замисли за „Самаряните“. Нарочно не беше посветил Питър в съществуването на групата, тъй като знаеше, че щом разбере за Индиго Ридж, веднага ще поиска да се заеме с охраната на обекта. Въпреки ясното предупреждение на президента Хендрикс искаше да го запази за „Тредстоун“ — своята дълго лелеяна мечта, от която нямаше намерение да се отказва даже заради новосформираната група. Даваше си напълно сметка какъв риск поема. Ако някой от присъствалите на срещата в Овалния кабинет, особено генерал Маршал, разбереше, че задържа услугите на ключови кадри за себе си, щеше да изпадне в не особено лицеприятно положение. „Е, но какво пък е животът без риск?“, помисли си той.

Хендрикс се приближи до прозореца. Розите му изглеждаха посърнали и увехнали. Той погледна нетърпеливо часовника си. Къде, по дяволите, се губеше проклетият специалист по розите, когото беше наел?

В къщата, разположена далеч от шумотевицата в центъра на града, цареше тишина. Обикновено това му харесваше, защото му помагаше да мисли. Но тази сутрин беше различно. Събуди се с гризящото го чувство, че нещо пропуска. Беше се женил и развеждал два пъти, когато срещна, ожени се, а после един ден и погреба любимата си Аманда. Имаше един син от втората си жена, който в момента работеше във военното разузнаване в Афганистан. Би следвало да се тревожи за сина си, но всъщност рядко се сещаше за него. Честно казано, не беше взел активно участие в отглеждането му и не усещаше особена родствена връзка с него. След кончината на Аманда не му останаха почти никакви чувства на привързаност и семейна близост, а само роля. Подобно на европейците и Хендрикс предпочиташе собствеността пред парите в брой. В известен смисъл тази къща беше всичко, което имаше или от което се нуждаеше. Защо стана така, питаше се той? Каква е причината? На официални приеми, в ресторантите или театъра често срещаше колеги със съпругите и понякога с порасналите им деца, а той самият винаги беше сам, въпреки че от време на време водеше под ръка някоя дама — обикновено вдовица, която отчаяно се стремеше да не загуби мястото си в светското общество на политиците. Тези жени на определена възраст, със стегнати, гладки лица, изящни брадички, добре оформени деколтета и дълги, специално ушити рокли, не означаваха нищо за него. Често носеха дълги ръкавици, за да скриват старческите петна по ръцете си.

Резкият звук на звънеца го изтръгна от размислите му. Отвори входната врата и насреща му се изправи жена на около двадесет и пет годишна възраст, със сърцевидно лице и коса, небрежно завързана на опашка. Носеше очила с метални рамки, дънков гащеризон, мъжка карирана риза, яркозелено сабо и слънчева шапка с увиснала периферия.

Представи се като Маги Пенрод и му показа документите си, както вече беше направила с бодигарда, охраняващ района на къщата. Хендрикс се зачете в препоръката й. Беше получила образованието си в Сорбоната и колежа „Тринити“ в Оксфорд. Баща й, вече починал, работил в социалните служби, а майка й, шведка по произход, преподавала чужди езици в училище в Бетесда, щата Мериленд. Обикновено момиче, в което нямаше нищо запомнящо се, освен може би парфюмът й с някакъв особен остър дъх, който го лъхна, когато тя се наведе да си вземе личната карта. На какво му напомня, запита се Хендрикс и го подуши колкото може по-незабележимо. Аха, канела и нещо малко по-горчиво, като препечен бадем може би.

Докато я водеше към печално клюмналите рози, той попита:

— Какво прави човек с диплома на изкуствовед като вас…

— Тук? — Тя се засмя с мек, сочен глас, който раздвижи нещо отдавна скрито в дълбините на душата му. — Изкуствознанието не беше особено практичен избор на професия. Пък и не вирея добре в академичните среди — твърде много се занимават с машинации и интриги.

Говореше с лек акцент, който вероятно дължеше на майка си. Тя се спря до един розов храст с ръце на хълбоците.

— А и предпочитам сама да съм си началник. И да няма кой да ми нарежда.

Заслушан по-внимателно, той откри, че акцентът смекчава думите й и им придава някаква определена чувственост.

Тя клекна и се зарови с дългите си здрави пръсти в неразтворените и покафенели опърпани пъпки. По кожата й потече малко кръв, но тя не обърна внимание.

— Цветовете не са се разтворили, а листата са нагризани от насекоми. — Тя се изправи и се извърна към него. — Първата причина е, че прекалено ги поливате. А втората, че трябва да се пръскат веднъж седмично. Не се тревожете, използвам само биопрепарати. — Тя му се усмихна. Слънцето огряваше бузите й. — Ще отнеме седмица-две, но смятам, че ще успеем да ги спасим.

— Щом трябва — махна с ръка Хендрикс.

Слънцето се плъзна по кожата й като масло, осветявайки ситните златни косъмчета, от които не можеше да откъсне поглед. Усети как му припарва в гърлото. И после, без да разбере как, думите сами изскочиха от устата му:

— Искате ли да влезем за по едно питие?

Тя му се усмихна мило. Слънцето светеше в очите й.

— Някой друг път.

— Не мога да повярвам — възрази Борн. — Просто не е възможно.

— Всичко е възможно — отвърна му Есай. — Всичко е възможно.

— Не — твърдо възрази Борн. — Не е.

Есай се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Господин Борн, така е, когато сте под господството на „Северий Домна“. Повярвайте ми.

Борн се загледа в огъня. Беше се спуснал мрак. Хората на Корелос въртяха шиша с набученото на него диво прасе, което бяха хванали и одрали. Силният аромат на цвъртяща мазнина се носеше из целия лагер. Двамата с Есай седяха близо до огъня и продължаваха разговора си. На известно разстояние от тях Корелос оживено говореше нещо на помощника си.

— Дребна победа — изкоментира Есай и го погледна в очите.

Борн го изгледа въпросително.

— Всичко е ясно. Знае, че ми е забранено да ям свинско, но не предлага нищо друго за вечеря. Ако го попитате, ще ви обясни, че е заради войниците му.

— Да се върнем на темата за Борис Карпов.

Загадъчната усмивка се завърна на лицето на Есай.

— Бенджамин Ел-Ариан, нашият общ враг, е брилянтен играч. Предвижда по няколко хода напред. Беше изчислил варианта, че може да успеете да му попречите да намери съкровището на цар Соломон. — Той извърна глава и огънят хвърли отблясъци в очите му. — Мисля, че сте чували за Виктор Черкезов, нали?

— Допреди няколко месеца оглавяваше ФСБ-2. Напусна поради неизяснени обстоятелства, а Борис зае мястото му. Самият той ми го разказа. Отдавна си мечтаел да разчисти ФСБ-2.

— Добър човек е този ваш приятел Борис. Случайно да ви е казал защо Черкезов е напуснал влиятелния си пост?

— Неизяснени обстоятелства — повтори Борн.

— Не и доколкото на мен ми е известно. Бенджамин Ел-Ариан се е свързал чрез посредник с Черкезов и му е направил твърде съблазнително предложение.

Борн усети как мускулите му се свиха.

— Искате да кажете, че Черкезов вече е част от „Северий Домна“?

Есай кимна.

— И както виждам, вече се досещате за останалото. Черкезов е предложил на вашия приятел Борис сделка — да му отстъпи ФСБ-2 в замяна на някои услуги в бъдеще.

— И първата от тях е да ме убие.

Есай забеляза, че Корелос, привършил с даването на заповеди, се приближава към тях. Той се наведе напред и като сниши глас, напрегнато каза:

— Виждате колко е хитър Ел-Ариан. „Северий Домна“ не е някаква обикновена конспирация. Вече знаете срещу какво сте изправен.

Докато Корелос сядаше на походния стол до тях, Борн го подсети:

— Все още не сме обсъдили въпроса, заради който се намирам тук.

Корелос го изгледа със стоманения си поглед. Кората на дървото, под което седяха, се белеше като изгоряла кожа. Във въздуха беше пълно с мушици.

— Искам гаранции. — Беше очевидно, че Борн се обръща и към двамата.

Корелос се изсмя беззвучно, после се озъби и тракна със зъби като герой от филм на Тарантино.

— Сестрата на починалия ми партньор си въобразява разни неща. Не й мисля злото, уверявам те.

— С Густаво сте имали общ бизнес — подсети го Борн. — Сега той е само твой.

— Така ти е казала тя.

— Тя не иска да има нищо общо с кървави пари, получени от наркотици.

— Тогава защо брат й искаше тя да поеме неговата роля? — разпери ръце Корелос.

— Защото му е сестра. Но тя не е като него.

— Не я познаваш.

Борн не отговори. У наркотрафиканта имаше нещо, което предизвикваше спонтанна неприязън, сякаш си видял скорпион или отровен паяк — в момента не те застрашават, но дали в някой момент няма да те нападнат? Борн го разгледа. Беше точната противоположност на Густаво Морено, с когото се беше запознал преди години. Какъвто и да беше Морено, той все пак беше джентълмен — тоест, когато ти дадеше дума, тя означаваше нещо. Борн нямаше това усещане с Корелос. Беренгария имаше основание да се страхува от него.

По време на настъпилата пауза в разговора Корелос се отпусна назад и столът му изскърца като костите на стар човек.

— И така… Какво всъщност иска тази puta8.

— Само да я оставиш на мира.

Корелос отметна назад глава и се изсмя. Борн видя на шията му зачервената следа от душенето, когато го беше държал за заложник.

— Bueno. Добре, да минем на следващия въпрос. Колко иска?

— Казах ти — без да повишава тон, отговори Борн. — Нищо.

— Е, сега вече знам, че се ебаваш с мен. Хайде, изплюй камъчето.

Лек ветрец разгони комарите. Гората беше потънала в жуженето на насекомите, квакането на жабите и движението на малките нощни животинки. Борн не си мечтаеше за нищо друго, освен да забие юмрука си в лицето на Корелос. Сега, след като се запозна с него, вече беше убеден, че Морено е оставил своята половина на сестра си само за да му направи напук. Двамата с Беренгария просто нямаше как да си паснат.

— Ти може и да вярваш на кучката — продължи Корелос. — Но това не означава, че и аз трябва да й вярвам.

— Просто я остави на мира и спираме дотук.

— Тя държи всичките ми контакти — поклати глава наркотрафикантът.

— Ето, това идва директно от нейния компютър. — Борн му предаде разпечатката, която беше получил от Беренгария, преди да тръгне от Пукет.

Корелос я разгърна и прокара дебелия си мазолест пръст по списъка.

— Всички са тук. — Вдигна глава и сви рамене. — Само че това е копие. — Размаха го във въздуха. — Не означава нищо.

Борн му подаде хард диска от лаптопа на Беренгария.

Корелос го изгледа невярващо.

— По дяволите. — Засмя се и кимна. — Добре.

— Ако решиш да й навредиш… — Заплахата увисна недовършена във влажния въздух.

Корелос замръзна на мястото за миг, а после разтвори широко ръце.

— Ако реша да й навредя, да върви на майната си.

5

— По дяволите!

Питър Маркс удари с юмрук по кормилото и спря на червено.

— Кротко! — обади се Сорая. — Какво те тормози?

— Той ме излъга. — Питър натисна клаксона с длан. — Става нещо, но Хендрикс не ни казва.

— А ти знаеш ли какво е то? — Сорая вдигна вежди.

— Как само ме изпързаля, че трябвало да остана тук. „Тредстоун“ е възобновен, твоята мрежа в чужбина работи, така че какво? Да станем бавачки на другите разузнавателни служби ли? Нещо не се връзва. — Той поклати глава. — Става нещо, но той не иска да разберем какво.

Сорая се въздържа от острата реплика, която й дойде наум, и вместо това се замисли над предположението на Питър. С него работеха отдавна в ЦРУ. Можеха да си имат пълно доверие, а това не беше малко. А и вярата в инстинктите на другия беше част от това доверие. Какво беше доловил Питър? И защо тя не го беше усетила? Честно казано, толкова се зарадва, че й дават възможност да разследва инцидента в Париж, че не обърна внимание на последвалите реплики. Каква глупачка!

— Ей, понамали малко, каубой! — извика тя, докато той заобикаляше задницата на един камион. — Бих искала да остана жива поне до довечера.

— Извинявай — промърмори Питър.

Сорая видя, че наистина е разстроен.

— Как да ти помогна?

— Отиди в Париж, заеми се с разследването на убийството на твоя информатор и открий кой, по дяволите, го е убил.

— Не ми е приятно да те оставям в това състояние — скептично го погледна тя.

— Няма нужда да ти е приятно.

— Питър, тревожа се, че ще се забъркаш в някоя глупост. — Тя го докосна по ръката.

Той я изгледа ядосано.

— Или в нещо опасно.

Той си пое въздух.

— Смяташ ли, че ако си тук, това ще промени нещата?

— Не — намръщи се тя, — но…

— Тогава се качвай на първия самолет за Париж.

— Намислил си нещо.

— Не съм.

— По дяволите, познавам този поглед.

Той прехапа бузата си.

— А преди да заминеш, защо не се обадиш на Амун?

Сорая веднага се наежи, смятайки, че той се опитва да я дразни. Но после се замисли и видя логиката в предложението му.

— Може и да си прав. Амун ще ни даде различен поглед върху тази мистериозна група.

Тя извади телефона си и написа есемес. „Пристигане Париж следобед относно убийството. Среща?“

Усети, че сърцето й бие учестено. Не го беше виждала повече от година, но едва сега, когато му изпрати съобщението, осъзна колко много й липсва шеговитата му усмивка, докосването му, брилянтният му ум.

Колко ли беше часът в Кайро? Почти 10,30 вечерта. Докато изчисляваше разликата, телефонът й изписука и пристигна ответното съобщение: „Пристигане Париж 11,34 утре сутринта местно вр.“

По тялото й се разля топлина и тя разкърши ръце.

— Какво има? — попита Питър.

— Изтръпнаха ми пръстите.

Питър отметна назад глава и се изсмя.

Есай седеше зад кормилото на колата, с която Борн напусна лагера на Корелос. Фаровете осветяваха прашния черен път, но през клоните на гъстата гора в резервата вече се процеждаше розово-синята светлина на зората и разпръскваше сенките по земята. Птиците, замлъкнали през нощта, се надпяваха над главите им.

— Пътуваме на запад вместо на изток, към Богота — отбеляза Борн.

— Отиваме на местното летище в Пералес — отвърна му Есай. — Оттам ще взема полета до Богота и ще ти оставя колата. Трябва да продължиш на запад до Ибаке. Намира се в планините, на около сто километра от Ел Колежио.

— И защо ще ходя там?

— В Ибаке ще се срещнеш с човек на име Естеван Вегас. Той членува в „Северий Домна“ и е слабата брънка в тяхната верига, както бихте казали на английски, нали? Канех се да го убедя да мине на наша страна, но сега, след като ти си тук, мисля, че имаш по-добри шансове да го спечелиш за каузата ни.

— Обясни ми по-подробно, Есай.

— С удоволствие.

Далеч от лагера на Корелос, Есай изглеждаше много по-спокоен, почти приветливо настроен, ако подобна дума можеше изобщо да бъде използвана, за да опише този мълчалив, погълнат от идеята за отмъщение мъж.

— Съвсем просто е. В организацията аз вече съм парий, предател. Дори за не особено лоялен човек като Вегас присъствието ми няма да бъде съвсем приемливо. Всъщност може да се получи дори обратният ефект и да го накара да заеме отбранителна позиция.

— Докато аз съм неизвестна величина — заключи сам Борн.

— Вегас ще бъде много по-склонен да се вслуша в моите думи.

— Това ще зависи изцяло от способността ти да убеждаваш. Доколкото те познавам, това е още една добра причина да заемеш мястото ми.

Борн се замисли за момент.

— А ако не пропее?

— Ти сигурно разполагаш с по-скорошни сведения за „Северни Домна“. За съжаление аз отдавна съм се откъснал. В пълно неведение съм относно плановете и замислите им.

— Вегас живее в някакво затънтено градче — обърна му внимание Борн.

— Преди всичко за организацията не съществува такова понятие като „затънтено“. — Колата подскочи и се качи на асфалтиран участък от пътя, въпреки че това не им помогна да увеличат скоростта, тъй като шосето беше силно изровено и осеяно с дълбоки дупки, в които можеше да счупиш предница. — Освен това дори ако Вегас не разполага с нужната информация, то поне познава някой, който има достъп до нея. Просто ще трябва да намериш този човек и да я измъкнеш с чар от него. А след това се качваш на самолета в Пералес. Билетите ще те чакат на летището.

— А докато аз се ровя из тайните на „Северий Домна“, ти с какво ще се занимаваш?

— Ще отвличам вниманието от теб.

— И как по-точно?

— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. — Есай заобиколи ловко един огромен трап. — В жабката има сателитен телефон със заредена батерия. А също и подробна карта на района, на която съм ти отбелязал Ибаке, както и нефтеното находище, където работи Вегас.

Борн се наведе, отвори жабката и провери съдържанието й.

— Задал съм моя номер в телефона — продължи Есай. — Така винаги ще държим връзка, независимо кой къде се намира.

Минаха през клисура с отвесни скали и след няколко километра стигнаха до водопад, който се стоварваше от кървавочервените канари с огромна, неизчерпаема енергия. Внезапно горският балдахин изтъня и през клоните се запровираха безброй слънчеви лъчи.

Излязоха на открито през западния край на резервата. По каменната ограда разкошни бугенвилии отръскваха капките роса от цветовете си и се кипреха под първите лъчи на слънцето.

Борн се загледа в пейзажа. На запад се издигаше внушителна планинска верига, покрита с гъсти гори. Щеше да им отнеме няколко часа, докато стигнат до нея.

— Какво друго можеш да ми кажеш за този Вегас?

— Често е необуздан, сприхав и агресивен.

— Прекрасно.

Есай подмина саркастичния отговор на Борн.

— Но има и друга страна. Отдавна работи по нефтените сонди. Ръководи това находище от близо двадесет години. Сигурно вече и във вените си има нефт. Много е печен и до ден-днешен, макар че е на шестдесет, а може би и на повече, не е спрял да работи. Доста пие, погребал е две съпруги, дъщеря му се увлякла по един бразилец, който я прелъстил, а после я отвел със себе си. Не я е виждал и не се е чувал с нея от поне тридесет години.

— Има ли синове?

Есай поклати отрицателно глава.

— Живее с една индианка, но доколкото знам, нямат деца. Това е всичко, което ми е известно за нея.

— Какво не обича?

— Имаш предвид какво обича — изгледа го Есай.

— По-важно е да знам какво избягва да прави или за какво не обича да говори — обясни Борн.

— Ясно — замислено поклати глава Есай. — Еднакво силно мрази и комунистите, и фашистите.

— А наркотрафикантите?

Есай отново го изгледа, сякаш се опитваше да прецени какво целят тези въпроси, но беше достатъчно умен, за да не попита.

— Сам ще трябва да разбереш.

Борн се замисли.

— Интересно, защо след като има възможност да си роди още, не го е направил.

— Щади си сърцето — сви рамене Есай. — Напълно го разбирам.

— Ти на негово място не би ли…

— Съпругата ми е твърде възрастна.

— Именно. А неговата не е.

Питър Маркс видя как младата жена се качи в джипа си и тръгна. Наблюдавал я беше, докато поливаше розите, а после и когато ги пръскаше с пластмасова пръскалка. Работеше бавно, педантично, грижливо и говореше на цветята гальовно като на любимо същество. Не погледна към охраната, преди да потегли.

Четиримата мъже от охраната на министъра силно го притесняваха. Ако щеше да следи Хендрикс, за да разбере какво крие, трябваше да внимава да не го засекат. Прие го по-скоро като предизвикателство, отколкото като проблем.

Питър винаги се изправяше лице в лице с предизвикателствата — още от младежките си години, когато се хвърляше в тях с главата напред. Факта, че беше открил истината за сексуалността си, дължеше не толкова на собственото си решение, а на отец Бенедикт, местния свещеник. За разлика от другите момчета обаче, на които отецът беше предлагал църковно вино и секс в ризницата на църквата, Питър беше казал на баща си. Тогава бе на десет години, преждевременно развит и нямаше търпение да изобличи отеца по време на следващата неделна служба.

Баща му обаче му забрани. „Последствията за теб ще бъдат много по-сериозни, отколкото за него, беше му казал той. Всички ще научат и ще ти сложат клеймото за цял живот.“ Нямаше как да пренебрегне изричното предупреждение в гласа на баща си. Вече се беше сблъсквал със силата на гнева му и нямаше желание да го предизвиква отново.

В онази неделя, когато отидоха на църква, литургията отслужи друг, непознат за Питър свещеник. Запита се къде ли е отец Бенедикт. По-късно на огрените от слънцето стъпала пред църквата чу какво си говорят хората. Предната нощ отец Бенедикт бил нападнат, когато се прибирал от църквата у дома. „Смлян от бой“ беше най-често споменаваното описание. В момента се намирал в критично състояние в католическата болница. Питър не отиде да го посети, а отец Бенедикт така и не се върна в енорията, когато го изписаха след шест седмици. През последвалите години Питър не беше говорил с баща си за случилото се въпреки подозренията си, че бащиният му гняв се е стоварил върху отчето. А сега беше твърде късно да го попита — баща му се беше поминал преди единадесет години.

Питър се съсредоточи — Хендрикс излезе от къщата. Черният линкълн спря, от него излезе шофьорът и му отвори вратата. След него влезе човек от охраната. Други двама се качиха в най-обикновен форд и колите потеглиха едновременно. Четвъртият мъж от охраната остана да пази къщата. Питър се постара да не му се набива на очи и ги последва, ненапълно отърсил се от спомените си.

В училище и в колежа беше експериментирал с момчета със сходна ориентация, но винаги бе много предпазлив — просто такъв му беше характерът. После обаче откри интереса си към тайните операции и започна да записва курсове в тази област. Това доведе до смяна и на наставника му в колежа. Новият му беше напълно непознат — виждаше го за първи път. Дори не фигурираше в списъка на административния персонал. Един ден наставникът му го повика на разговор, същината на който се състоеше в това, че ако иска да направи кариера в разузнавателните служби, ще трябва да се „позагащи“, както се изрази той.

Темата не бе повдигана повече, но Питър последва предупреждението, особено след като започнаха да излизат нови и нови истории по вестниците за шпиони и мъже на влиятелни постове, замесени в гей скандали. Горещо желаеше да се опази от подобна участ, а и добре си спомняше какво се беше случило на отец Бенедикт. Така че поведе по-целомъдрен живот, отколкото отчето някога можеше да си представи.

Обичаше Сорая като сестра, каквато самият той нямаше, и затова я ревнуваше от Борн, въпреки че не беше влюбен в нея. Вече гледаше на това с насмешка. Как изобщо му бе хрумнало да ревнува от Джейсън Борн? Той самият едва ли би понесъл двойствения му живот.

Колите се насочиха по оградените с дървета улици на Джорджтаун към сърцето на Вашингтон. Започна да пада мрак, пълен със сенки и неизвестност. Той погледна часовника в колата. Всеки момент Сорая щеше да излети над Атлантика на път за Париж и срещата си с Амун Чалтум. Беше се обадил на приятеля си Жак Робине, за да му даде подробностите за престоя й там. Робине, познанството си с когото дължеше на Борн, беше министър на културата, но и един от новите идеолози на Ке д’Орсе, френското външно министерство. Притежаваше огромна власт както в страната си, така и в чужбина. Питър имаше уверенията му, че ще окаже на Сорая пълно съдействие във взаимодействието й с френската бюрокрация.

Двете коли забавиха, щом наближиха улицата на Белия дом. Подминаха номер две и спряха пред Шекспировата библиотека „Фолгър“ — една от забележителностите на Вашингтон. Хенри Клей Фолгър, бивш председател на „Стандард Ойл“ и настоящ на „Ексон Мобил“, беше индустриалец от калибъра на Джон Рокфелер, Дж. П. Морган и Хенри Хънтингтън. За разлика от тях обаче, той беше прекарал последните години от живота си, събирайки уникална колекция от първите издания на Шекспировите пиеси. Освен тях библиотеката беше приютила първи екземпляри от всяко важно изследване за Шекспир, публикувано след откриването на печатната преса в края на 17 век, както и копия от всяка историческа книга, пътепис или сборник с митове, използвани от Шекспир в творчеството му. Всъщност библиотеката притежаваше 55 процента от всички книги, публикувани на английски език преди 1640 година. Най-скъпоценното притежание на колекцията беше обаче Първото фолио, единственият оригинален източник за текстовете на поне половината от пиесите на великия бард.

Хендрикс излезе от бронираната кола. Питър се зачуди какво ще прави в библиотеката. Едва ли имаше намерение да пише дисертация за Шекспир, династията на Тюдорите или тази на Стюартите.

По-интересното беше, че никой от бодигардовете не го придружи по стъпалата на сградата. Питър провери часовника си. Минаваше четири часът, което означаваше, че библиотеката вече е затворена за посещения.

Питър познаваше сградата. Знаеше, че има страничен вход, който се използва от служителите и понякога от тълпите учени, които едва ли не нощуваха в библиотеката. Направи обиколка из квартала, паркира и отиде при врата, дискретно скрита зад строени в редица подкастрени чемширови храсти.

Солидната, дебела дъбова врата беше нашарена с кръгли бронзови гвоздеи. Напомняше му за портите на средновековна крепост. Той извади от вътрешното джобче на сакото си самоделен шперц, който специално си беше направил, когато преди пет години остана без ключове от апартамента си.

След тридесет секунди вече беше вътре. Тръгна по слабо осветения коридор, миришещ на филтриран въздух и стари книги. Миризмата, едновременно позната и приятна, му напомни за младостта, когато прекарваше с часове в антикварните книжарници — преглеждаше някоя книга, зачиташе се в друга и дори изчиташе цели глави. Понякога му стигаше само да усети тежестта на томчето в ръката си, за да си представи как на стари години седи сред библиотеката, която е събрал.

Оглеждаше се за някой от местните учени или охраната, но не видя никого. Мина през стаите, пълни с остъклени книжни шкафове, опасани от жиците на сигналната система, и тихи коридори с дървена ламперия. Когато започна да чува шум от гласове, сви по посока към тях. Докато се приближаваше, разпозна гласа на Хендрикс. Другият глас също беше мъжки, само че малко по-висок. Колкото повече приближаваше, толкова повече го обхващаше чувството, че познава този глас отнякъде — височината му, тона, дългите изречения, произнесени почти без паузи. А после прекоси стаята и гласовете станаха съвсем ясни. Беше сигурен, че идват от отворената врата на съседната стая. Една определена фраза го накара да застине.

Човекът, с когото говореше Хендрикс, беше настоящият шеф на ЦРУ, маниакално обсебения от поста си М. Еръл Данзигер. Той беше уволнил Сорая — една от причините Питър да напусне, когато усети какво ще се случи. А сега Данзигер беше на път да разпусне славната организация, която Стария бе създал със собствените си ръце след разформироването на военновременното Бюро за стратегически операции.

Питър се приближи крадешком до отворената врата. „Ако Хендрикс замисля някакъв заговор с Данзигер, помисли си той, не е чудно, че не иска да узнаем за това.“

Вече ги чуваше съвсем ясно.

— … сте вие? — Гласът беше на Хендрикс.

— Не мога да кажа — отвърна Данзигер.

— По-скоро не искате.

Последва дълбока въздишка, вероятно от директора на ЦРУ.

— Не разбирам кому е нужна цялата тази тайнственост на ниво училищна пиеска. Защо се срещаме тук? Кабинетът ми…

— Няма как да се срещнем в кабинета ви по същата причина, по която не бяхте поканен на срещата в Овалния кабинет.

Думите му бяха последвани от мълчание, което можеше да бъде описано само като мъртвешко.

— Какво искате от мен, господин министър? — с напълно безизразен, почти като на робот глас попита Данзигер.

— Да ми сътрудничите — отвърна Хендрикс. — Това е всичко, което искаме от вас, и като казвам „искаме“, включвам и президента. В „Самаряните“ аз съм неговият глас. Ясно ли ви е?

— Напълно — отвърна Данзигер.

От мястото си Питър ясно долови отровата, с която беше изпълнена тази една-едничка дума.

— Чудесно — продължи Хендрикс. Дали беше доловил горчивината в гласа на директора на ЦРУ, или бе решил да не й обръща внимание, Питър не можеше да каже. — Тъй като нямам намерение да повтарям. — Чу се някакво шумолене.

— „Самаряните“ е секретна група. Това означава, че дори хората, които ще изберете, няма да научат за съществуването й, докато не пристигнат в Индиго Ридж. Задачата е от първостепенна важност за президента, което означава, че от този момент става приоритетна и за нас. А ето и каква е заповедта. Хората ви трябва да се срещнат с екипа в Индиго Ридж след четиридесет и осем часа, считано от този момент.

— Четиридесет и осем часа? — повтори Данзигер. — Какво очаквате от мен? За бога, погледнете списъка. Невъзможно е да бъдат събрани за толкова кратък срок.

— Директорите на ЦРУ имат задължение да постигат невъзможното. — Заплахата в думите на Хендрикс беше достатъчно ясна. — Това е всичко, господин Данзигер.

Питър чу тропота от стъпките на единия по лъснатия под, последвани малко по-късно от тези на другия. А после всичко стихна.

Облегна се на стената и се замисли. „Самаряните“, Индиго Ридж… Две следи, с които трябваше да се заеме. „Задачата била от първостепенна важност за президента, помисли си той. Тогава защо Хендрикс позволи на Сорая да замине за Париж? Защо не ни включи в групата?“ Знаеше, че ще се наложи да потърси отговорите на тези въпроси, и то колкото може по-скоро. Прииска му се да изпрати есемес на Сорая, в който да я информира и да я повика да се върне във Вашингтон, но размисли. Ако тя беше решила, че този смъртен случай е толкова важен и трябва лично да го разследва, това му стигаше. Имаше пълна вяра в интуицията й. Беше се убедил, че е безупречна.

После мислите му поеха в доста по-приятна посока. Изглежда Данзигер се беше изправил на ръба на пропаст. Беше щастлив, че се е добрал до тези сведения. Всичко, което можеше да направи, за да попречи на Данзигер да изпълни мисията си в „Самаряните“, каквото и да е то, щеше да помогне значително за постигането на целта — съсипването на неговата кариера и изхвърлянето му от ЦРУ.

„Отсечете му главата!“9, мислено извика той и думите се замятаха из главата му като топче в игрален автомат, което набира сила при всяко удряне в стената.

Борн остави Есай на летището и спря пред бар в западните покрайнини на Пералес. Беше гладен, но преди всичко искаше да поразмисли. Заведението беше пълно с мухи, а цветът на стените му беше нещо средно между жълтеникаво и кирпичено кафяво. Неоновата лампа примигваше на пресекулки, а компресорът на древния хладилник за напитки до една от стените на моменти прескачаше. И двамата сервитьори бяха млади, слаби и припрени. Докато четеше отпечатаното на лист хартия меню, той мислено отбелязваше лицата, израженията, ъгъла на телата на останалите клиенти — възрастни мъже със загрубяла кожа, които седяха, четяха местната преса, пиеха кафе, разговаряха за политика или играеха шах. Имаше и една уморена проститутка, а един фермер направо помиташе храната, от отрупаната чиния пред себе си. Човек, който следи някого, никога не държи тялото си по същия начин като цивилните. Винаги се усеща известно издайническо напрежение в гърба, врата или раменете. Борн оглеждаше всеки влизащ или излизащ посетител.

След като не откри нищо извънредно, си поръча питие, бандеха пайе10 и арепас11. Когато пристигна питието му — агуапанела или подсладена вода от тръстикова захар и прясно изцеден лимон, — той изпи половината на един дъх и се отпусна на стола си.

„В жабката има сателитен телефон със заредена батерия, беше му казал Есай. А също и подробна карта на района, на която съм ти отбелязал Ибаке, както и нефтеното находище, където работи Вегас.“ Дотук добре. Само че беше допуснал грешката да добави: „Задал съм моя номер в телефона.“ Беше напълно възможно, дори предвидливо, да има подръка втори сателитен телефон, а също и карта. Но фактът, че предварително бе записал номера си в паметта, му подсказваше, че не става въпрос за никаква случайност. Той се запита дали е възможно Есай да е знаел, че Борн ще бъде изпратен да намери и убие Корелос. Може и самият Корелос да му е казал, но ако е така, Есай не би имал време да купи предварително втори телефон. От всичко това обаче излизаше, че Есай беше излъгал, когато му каза, че няма как да изкопчи информация от „Северий Домна“. Очевидно имаше свой човек в организацията, някой, който му беше верен.

Борн не беше повярвал напълно в мотивите на Есай, но нито за миг не се усъмни в искреното му желание да унищожи „Северий Домна“. В това отношение бяха на едно мнение — и двамата се нуждаеха един от друг. Нужно им беше и да си имат доверие, но то нямаше как да е неограничено, доколкото общите им цели свършваха с изчезването на организацията от лицето на света. Доста несигурен залог.

Храната пристигна, гореща и изпускаща аромат. Борн внезапно изпита вълчи глад и й се нахвърли. Царевичните хлебчета, с които загребваше от соса, му служеха едновременно и за лъжица, и за вилица. Докато ядеше, не спираше да мисли. Не биваше да се забравя, че организацията беше наела Борис да го убие. Първоначално историята му се видя толкова безумна, че му идеше веднага да я изтрие от главата си. Само че после Есай му описа капана, който Ел-Ариан беше заложил на приятеля му. Знаеше, че Борис иска да оглави ФСБ-2 повече от всичко на света. В известен смисъл това желание беше определило посоката на целия му живот. Ако се окажеше изправен пред избора дали да получи най-съкровеното си желание, или да защити Борн, кое от двете щеше да избере? С изумление установи, че всъщност не знае отговора. Да, Борис беше приятел, а Борн бе спасил живота му във временната военна зона в Североизточен Иран, но едновременно с това той беше и руснак до мозъка на костите си. Имаше различно разбиране за морал, а това намаляваше шансовете правилно да се предвиди какъв избор би направил.

При мисълта, че дори в този момент Борис може би е по следите му, го побиха тръпки въпреки жегата. Донесе сателитния телефон от колата, сложи го на масата и се загледа в него, но устоя на желанието да се обади на Борис и направо да го разпита какво е станало и какво смята да прави. Щеше да е непростима грешка — ако Борис беше невинен, щеше смъртно да се обиди. Всъщност, като се замисли, Борн реши, че руснакът би трябвало да се престори на обиден даже и да е виновен. А освен това, ако Есай се окажеше прав, щеше да се издаде, че знае за заговора, и това би го лишило от важно предимство.

Разкара телефона от масата, все едно беше излишна шахматна пешка. Не, най-добре беше да отиде една стъпка по-напред в тъмнината. Не му беше за първи път. Беше изникнал от тъмнината на един неизвестен живот в този свят на сенките, където го заобикаляше само мрак. Усещаше болка в себе си — болката да не знаеш, — с която живееше толкова отдавна, че вече почти не я забелязваше. И все пак от време на време тя го връхлиташе изневиделица като бърз влак. Нищо в миналото не му изглеждаше реално — нито едно действие, постижение или чувство, хората, с които се беше познавал или се беше чувствал близък. Всичко бе заличено от пропадането в празното пространство. Продължаваше да търси неща, които ставаше все по-невъзможно да намери. Понякога изникваше някакво парченце, но то само усилваше чувството му за самота и безпомощност. Често тези спомени сами по себе си се оказваха достатъчно обезпокояващи.

Изведнъж отново видя пред себе си лицето на жената от дискотеката, изпотената й кожа, язвителната усмивка и дулото на пистолета, насочен към него. Каква марка и модел беше? Опита се да си спомни, но в ума му беше само лицето й, по което нямаше и сянка от страх или дори примирение. Усети допира на кожената яка на палтото до бузата си. Устата й се отвори и червените й устни произнесоха някакви думи точно в момента, преди да я убие. Какви бяха? Какво му беше казала? Имаше усещането, че е било нещо важно, въпреки че нямаше идея защо. А после споменът се изниза от съзнанието му и отново потъна в бездната на миналото, което му изглеждаше толкова чуждо, сякаш принадлежи на някой друг.

Беше непоносимо мъчително да изгубиш всичко, целия си живот. Сякаш бродиш из непозната страна. Звездите над главата ти са подредени в непознати съзвездия, а слънцето така и не изгрява. Чувстваше се сам. Единствено непрогледният мрак му правеше компания.

Мракът и болката, разбира се.

6

Сорая пристигна в Париж рано сутринта. Сивото дъждовно утро не й пречеше. Париж бе единственият град, в който й беше приятно, когато вали. Мокрите повърхности, меланхоличното настроение придаваха още по-тайнствена красота и романтика на града. Покривалото на съвременността падаше и откриваше лицето на историята, прелиствайки я като страниците на книга. Само няколко часа я деляха от срещата с Амун. Изкъпа се и се преоблече в залата за първа класа. После прекара петнадесет минути в гримиране, докато пиеше ужасното кафе и ядеше кроасан, който имаше вкус на изваден от целофан.

Рядко си слагаше нещо повече от малко червило, но искаше да впечатли Жак Робине, с когото имаше среща днес. На входа при охраната обаче я посрещна не министърът на културата, а мъж, който се представи като Арон Липкин-Рене. От документите му ставаше ясно, че е инспектор в Ке д’Орсе.

Беше висок, слаб като скелет, а неподражаемият му галски нос се носеше пред лицето му като форщевена на пиратски галеон. Както подобава на истински французин, беше облечен в ушит по поръчка костюм. Истински джентълмен, помисли си тя, когато се наведе да й целуне ръка.

— Министърът ви изпраща извиненията си — каза на английски той с лек акцент, — но заради среща в Елисейския дворец няма как да ви посрещне. — Елисейският дворец, резиденцията на френския президент. Там се събираше Министерският съвет. Той й се усмихна извинително. — Боя се, че ще трябва да се примирите с моята компания.

— Je ne crains pas le moins du monde12 — отвърна тя с перфектно парижко произношение.

По продълговатото конско лице на Арон цъфна широка усмивка.

— Eh bien, maintenant, tout devient clair.13

Той взе чантата от ръцете й и двамата прекосиха залата за пристигащи. Сорая го огледа по-отблизо. Изглеждаше на около тридесет и пет, с доста стегнато за французин тяло. Въпреки че не би го описала като красив, в него имаше нещо привлекателно — някакво момчешко излъчване в сивите очи и в поведението му, опровергаващо вида на закоравял циник, който всеки неизбежно придобива от работата в разузнавателните служби. Реши, че има шанс да се сработят.

Навън дъждът беше преминал в ситен ръмеж. Небето като че ли се канеше да разтвори сивкавите си завеси. Беше доста топло за сезона. Лек ветрец разрошваше косата й. Арон я поведе към тъмно на цвят пежо, което ги чакаше до тротоара. Когато шофьорът ги видя, излезе от колата, взе чантата на Сорая от шефа си и я прибра в багажника. Домакинът й отвори задната врата, после се качи до нея, колата потегли и се включи в движението.

— Господин Робине ви е запазил стая в хотел „Астор Сен Оноре“. Мястото е централно и е близо до Елисейския дворец. Искате ли първо да се отбием там, за да се освежите?

— Не, благодаря — отвърна Сорая. — Искам да разгледам тялото на Лоран и да видя доклада от аутопсията.

Той извади една папка от джобчето на седалката пред себе си и я протегна към нея.

— Имате наполовина египетска кръв, нали?

— Това проблем ли е за вас? — Тя се вгледа в сивите му очи, търсейки в тях предразсъдъци.

— Не и за мен. А за вас?

— Съвсем не.

Сорая се постара да се успокои. Вече разбираше. Арон беше евреин, а за сънародниците му бяха настъпили трудни времена заради последната вълна имигранти от мюсюлманския свят. Особено в Париж. Еврейчетата бяха на прицел в училищата. Почти всеки ден съобщаваха за дете, пребито от банди мюсюлманчета. Наскоро беше прочела доста обезпокоителен доклад, в който се твърдеше, че еврейските семейства направо напускат Франция заради напрежението и заплахата срещу децата им.

Той й се усмихна и приликата между тях стана още по-очевидна — общият им семитски произход, който евреи и араби за съжаление не искат да приемат.

Тя отвърна на усмивката му с надеждата, че и той споделя чувствата й. После отвори папката и прелисти страниците. Имаше няколко снимки на Лоран, направени от разследващия екип на местопрестъплението. Не бяха много приятна гледка.

Тя си пое въздух.

— Струва ми се, че колата първо го е блъснала, а после го е прегазила.

— Да, така изглежда — кимна Арон. — Иначе няма как да се обяснят двата вида рани — в областта на гръдния кош и тези по главата му.

— Няма как да ги е получил едновременно.

— Не — потвърди Арон. — Нашият патолог е категоричен. — Той почука по една от снимките. — Някой определено му е имал зъб.

— Или не е искал да проговори.

Арон я изгледа рязко.

— Аха, появи се светлина в тунела. Значи затова се интересувате от убийството му. Свързано е с някакви международни афери.

— Нищо не мога да ви кажа.

— Не е необходимо. — Отново се усмихна с момчешката си усмивка.

Сорая настръхна. Да не би да се опитваше да флиртува с нея?

Колата се движеше по булевард „Периферик“, който обикаля града и се влива в него през Порт дьо Берси. Щом пежото тръгна по улиците, я лъхна топлината на града. Познатите места й се усмихваха приканващо.

Сорая откъсна поглед от старите сгради с мансарди и се върна към папката. По тялото бяха намерени следи единствено от катастрофата. Изследванията на кръвта му не бяха готови, но в предварителните резултати нямаше данни за повишени нива на алкохол или други субстанции. Сорая отново разгледа снимките, като обръщаше особено внимание на онези, на които се виждаше панорама от местопрестъплението.

Тя посочи малка точка със странна продълговата форма в долния десен ъгъл на снимка номер три.

— Какво е това?

— Мобилен телефон. Смятаме, че е принадлежал на жертвата, но тъй като е пострадал твърде много, не можахме да отворим указателя му.

— А СИМ картата?

— Огъната е, но лично я занесох на най-добрия ни компютърен специалист. В момента се опитва да свали информацията от нея.

Сорая се замисли за момент.

— Имаме промяна в плана. Заведете ме при този спец, а после искам да огледам местопрестъплението.

Арон извади телефона си, набра някакъв номер и проведе кратък разговор.

— Техникът има нужда от повече време — каза той и прибра телефона.

— Намерил ли е нещо?

— Не казва със сигурност, но аз го познавам — по-добре е да му дадем колкото време му е необходимо.

— Добре — неохотно се съгласи Сорая. — Тогава да отиваме на местопрестъплението.

— Както желаете, госпожице.

Тя направи гримаса.

— Наричайте ме Сорая, моля ви.

— Само ако вие ме наричате Арон.

— Дадено.

— Documentes de identidad, рог favor14.

Борн подаде паспорта си на въоръжения войник. Мъжът го изгледа внимателно, докато го отваряше. За втори път попадаше на контролен пункт. Революционните въоръжени сили на Колумбия се бяха активизирали през последните шест месеца, за доста голямо раздразнение на президента. После беше дошло и нападението над затвора „Ла Модело“, помогнало за бягството на Роберто Корелос. В пристъп на засегнато честолюбие президентът беше засилил военното присъствие. Борн беше убеден, че са готови да екзекутират по бързата процедура всеки въстаник от ФАРК, когото заловят.

Войникът му върна паспорта и без да каже нищо повече, му махна да мине. Борн потегли и се залепи за опашката на върволица от тирове пред себе си. След няколкочасово шофиране вече се намираше високо в планината.

Ибаке беше разположен на главен път 40, който свързваше Богота с Кали и продължаваше към тихоокеанския бряг. Намираше се на плато с над 1200 метра надморска височина, по източните склонове на Централните Кордилери и Андите.

Шосето се виеше като змия и образуваше опасни завои. Тесните банкети рязко преминаваха в пропасти, на дъното на които се виждаха малките като иглени точки върхове на иглолистни гори или остатъците от гигантски свлачища. От време на време сред дърветата се появяваше изпепелен от светкавица кръг. По необятното, залято от слънце небе се гонеха облаци. В разредения въздух всичко придобиваше някаква изумителна яркост и отчетливи очертания. Над главите им се рееха кондори, носени от топлите течения.

Според Джалал Есай би трябвало да наближава „Ла Линеа“ — най-дългият тунел в Латинска Америка. Той пресичаше местността, известна с името Алта де ла Линеа, и предназначението му беше да намали трафика по задръстената магистрала към тихоокеанския пристанищен град Буена-вентура. Тунелът беше новопостроен и не фигурираше на картата, отворена на седалката до него. Есай го беше предупредил, че тук мобилните телефони нямат покритие, а сателитният телефон няма вграден GPS.

Движението беше натоварено. Тировете се движеха с еднаква скорост из завоите, следвайки извивките на планината. Изведнъж пред тях зейна отворът на „Ла Линеа“ — черна дупка, която потъваше в недрата на планината, а после излизаше на източния й склон.

Борн влезе в тунела. От двете му страни неоновите лампи на осветлението хвърляха студена синкава светлина, която се отразяваше по капаците на автомобилите.

Забавиха скоростта, както е нормално при преминаване през тунел, но продължиха да се движат с равномерно темпо. Когато подминаха маркировката за три четвърти от дължината на тунела и в далечината започна да проблясва дневна светлина, тировете изведнъж спряха. Навсякъде се появиха червени светлинки от натискане на спирачки и движението напълно спря.

Катастрофа ли имаше? Или отново контролен пункт? Борн проточи врат през страничното стъкло. Не се виждаха мигащи светлини или характерните трикраки бариери, с които военните обикновено препречваха пътя.

Той излезе от колата. Минута по-късно забеляза група мъже да се промушват между колите в негова посока. Бяха въоръжени до зъби с автомати, но не носеха униформите на колумбийската армия. Въстаници от ФАРК. Защо бяха спрели движението?

Водачът им беше широкоплещест мъж с дълга брада и топли кафяви очи, чийто жив поглед не се губеше дори на студената неонова светлина. Единият от мъжете спираше при всеки автомобил, показваше разпечатана снимка на шофьорите, а останалите проверяваха задната част на колите и багажниците им. Тировете ги забавиха, тъй като сваляха шофьорите им и ги караха под прицела на дулата да отварят вратите отзад, за да могат да проверят товара.

Борн се приближи предпазливо, подминавайки останалите шофьори, наизлезли от камионите си, които нервно разговаряха помежду си. Изведнъж съвсем ясно видя снимката. На нея беше самият той. Въстаниците издирваха него. Нямаше време да се пита защо. Завъртя се на пети и тръгна обратно към колата си. Порови из жабката и извади от нея отвертка и гаечен ключ — все полезни оръжия.

Отиде при тировете, пъхна се отдолу и пропълзя под тях в обратна посока. След като премина под три тира, стигна до камион с открита каросерия. Хвана се за найлоновите въжета, с които бе овързано платнището отзад, и се метна вътре. Отгоре видя как отзад по тунела се приближават още въстаници от ФАРК. Отпред или отзад — вече никъде не му беше оставен изход за бягство.

Развърза края на платнището и се мушна под него. По чувалите вътре беше изписано името на известна плантация. С отвертката разпори ъгъла на един чувал. Камионът пренасяше сурови кафеени зърна. Остави под платнището инструментите, които беше взел от колата, и внимателно извади глава навън. Войниците на ФАРК се приближаваха и почти бяха стигнали до колата му. Щом стигнеха до нея и видеха, че е празна, щяха да се досетят, че жертвата им е някъде наблизо. Трябваше да се измъкне преди това.

Борн се промъкна крадешком до вратата на камиона. Шофьорът му стоеше до тира отпред и разговаряше притеснено с колегата си или помощника му. Вратата на кабината беше отворена. Борн се мушна вътре. Шофьорът извади пакет цигари, изтръска една и я сложи между устните си. Порови в джобовете си за запалка, но не я откри, обърна се и закрачи обратно към камиона си.

Борн замръзна на мястото си.

— Тук са го прегазили — каза Арон, застанал на „Плас дьо л’Ирис“.

— Знаем ли нещо за колата?

— Не много. Свидетелите се разминават в показанията си за марката. Беемве, фиат, ситроен…

— Те изобщо не си приличат.

— Свидетелска им работа — оплака се той. — Но намерихме черна боя по жертвата.

Сорая се загледа в платното на пътя.

— Нищо полезно значи.

Арон клекна до нея.

— Същите свидетели твърдят, че току-що бил слязъл от тротоара.

— Стъпил е на платното, без да се огледа? — На Сорая нещо не й се вярваше.

— Може нещо да го е разсеяло — сви рамене Арон. — Някой да го извикал или да си е спомнил, че не е прибрал дрехите си от химическото. — Той отново сви рамене в типично френски жест. — Кой знае?

— Някой определено знае — отвърна му тя. — Човекът, който го е убил например. — Нещо й хрумна и тя се изправи рязко. — Къде намерихте джиесема му?

Арон й показа мястото и тя се върна няколко крачки назад по тротоара.

— Сега, когато стъпя на платното, се блъснете в мен.

— Какво?

— Чухте ме добре — леко нетърпеливо му каза тя. — Просто го направете.

Тя извади телефона си и го долепи до ухото си, после тръгна с енергична походка към края на тротоара, където Арон се затича и я блъсна. Дясната й ръка излетя под диагонал и ако не го беше стиснала здраво, телефонът й щеше да изхвърчи на улицата почти на същото място, където бяха намерили този на Лоран.

По лицето й се разля усмивка.

— Говорел е по телефона, когато колата го е блъснала.

— И какво от това? Хората, занимаващи се с бизнес, непрекъснато го правят. — Арон не беше впечатлен. — Било е съвпадение.

— Може би да — отвърна Сорая, — а може би не. — Тя тръгна към колата му. — Дайте да поговорим с вашия специалист и да видим дали е успял да измъкне нещо от телефона или СИМ картата.

Докато отиваха при колата, тя изведнъж спря и се обърна. Загледа се в сградата точно срещу мястото, където се беше случило произшествието. Погледът й се издигна към лъскавата фасада от зелено стъкло и стомана.

— Каква е тази сграда?

Арон присви очи в следобедния полумрак.

— Банка „Ил дьо Франс“. Защо?

— Възможно е Лоран да е излязъл оттам.

— Не виждам защо. — Арон провери бележките си. — Работел е за „Монишън Клъб“.

Още един факт, който Сорая не знаеше за евентуалния си, вече мъртъв информатор.

— Това е археологическо дружество с офиси тук, във Вашингтон, Кайро и Рияд.

— Когато казвате тук „Дефанс“ ли имате предвид?

— Не. В Осми арондисман, на улица „Верне“ 5.

— Какво, по дяволите, е правил тогава тук? Заем ли е идвал да вземе?

— „Монишън Клъб“ е доста заможна организация. — Арон отново направи справка с бележките си. — Но все едно, проверих и в банката. Не е имал уговорена среща с никого, не им е бил клиент, никога не са чували за него.

— Тогава какво е правил тук през работно време?

— Хората ми все още се опитват да разберат — разпери ръце спътникът й.

— Може би е имал приятел там. Говорили ли сте с колегите му в „Монишън Клъб“?

— Не знаят много за него. Очевидно не е бил много общителен. Бил е на пряко подчинение на началника си, който ще се върне в града тази вечер, затова никой не може да ми каже какво е правил в „Дефанс“. Имам уговорка за среща с него утре сутринта.

— Добре сте си свършили работата — похвали го Сорая.

— Благодаря. — Инспекторът не успя да скрие доволната си усмивка.

Сорая отиде при колата и преди да влезе, хвърли последен поглед към банката. В сградата имаше нещо, което едновременно я привличаше и отблъскваше.

Шофьорът на тира му подвикна нещо и мъжът се върна назад. Колегата му размаха кутия кибрит и му подаде огънче. Мъжът се изправи и пое дълбоко дима в дробовете си, а после се огледа нервно докъде са стигнали войниците.

Борн бързо прерови жабката и бръкна под седалката. Нищо. После видя евтина пластмасова запалка в поставката между седалките. Изглежда беше паднала от джоба на шофьора, докато е ставал. Взе я и като се измъкна от кабината, отиде при група шофьори.

— Hombre, sabe usted lo que esta pasando?15 — попита го един от тях.

— Това са въстаници от ФАРК — отвърна му Борн и мъжете още повече се притесниха.

— Ai de mi!16 — възкликна един от тях.

— Escuchame17 — попита ги Борн, — някой има ли туба с бензин в камиона си, че моят свърши? Ако войниците ме накарат да си преместя колата, няма да мога и ще ме застрелят.

Трима от мъжете съчувствено поклатиха глава в съгласие и един от тях се затича към камиона си, а после се върна с туба и я подаде на Борн.

Борн му благодари сърдечно и си тръгна. Когато се убеди, че никой не го гледа, се качи в каросерията на камиона с кафеената реколта и се скри под платнището. Проби с отвертката дупка близо до дъното на тубата и остави бензина бавно да изтича върху чувалите. После ги подпали. Избухна облак от пламъци, последван от гъст задушлив дим. Задържал дъх, Борн се измъкна, преди да изтече още бензин и огънят да се разпростре. Очите му се бяха насълзили. От дупка в платнището се виеше дим. Борн слезе от камиона точно когато и платнището се подпали. Пламъците се извисиха нагоре и се понесоха гъсти пушеци — останалите чували вече също горяха. Димът стигна до тавана и започна да пълзи по него.

Само след няколко минути вече видимостта беше намаляла. Хората започнаха да кашлят и да се давят и не можеха да виждат през зачервените си очи. Войниците отпред се развикаха, после се чу басовият глас на командира, който им нареди да се оттеглят. Облакът дим обаче вече беше твърде гъст и войниците също се превиха на две, борейки се за въздух.

Борн се втурна през настъпилия хаос, като разблъскваше всеки изпречил се на пътя му. В дясната си ръка държеше гаечния ключ. Изведнъж от дима пред него изникна фигурата на войник с автомат и препречи пътя му. Борн го удари през лицето с ключа, ритна го в слабините и докато мъжът се превиваше от болка, се промуши покрай него. Веднага го нападна друг войник. Борн видя водача им и разбра, че няма време. Без да обръща внимание на двата силни удара, които получи, заби отвертката между ребрата на мъжа и той се свлече на земята.

Нападна изненадващо командира им от другото платно на шосето. Плъзна се по капака на една кола, сграбчи мъжа, обезоръжи го и като го хвана здраво, го повлече към светлината в края на тунела.

Мъжът едва си поемаше въздух от дима. Зачервените му очи непрекъснато се пълнеха със сълзи, които се стичаха по нашарените му от белези страни. Замахна на сляпо и се опита да го удари. Беше доста силен, но с един саблен удар по гърлото Борн успя да го укроти.

Повлече го с всичка сила, без да обръща внимание на сподавените му ругатни. Бяха излезли от обсега на войниците. Видя в далечината, че пътят е препречен от колите, с които бяха пристигнали — четири джипа и камион с плоска каросерия за превозване на провизии, оръжия и амуниции. Двама от шофьорите захвърлиха цигарите си и насочиха пистолетите си срещу Борн. После видяха командира си и собствения му „Макаров“, долепен до главата му.

— Ponga sus armas hacia abajo!18 — изкрещя Борн и изтика командира напред.

Когато видя, че се колебаят дали да изпълнят командата, той удари пленника си зад дясното ухо с дулото на пистолета. Мъжът изохка, а от главата му потече кръв. Войниците оставиха оръжията си на предния капак на камиона.

— Ahora se alejan de los Jeeps!19

— Haz lo que dice!20 — извика командирът, обхванат от пристъп на кашлица.

Мъжете се отдалечиха от колите, Борн блъсна заложника си в джипа и се качи след него. Единият от войниците посегна към пистолета си, но Борн го простреля в рамото. Изстрелът го събори на земята.

— Tu turno?21 — обърна се Борн към другия. Войникът вдигна ръце и остана на място.

— Si vienen despues de nosotros — извика им Борн, докато подкарваше джипа, — lo mato!22

Той настъпи педала на газта и колата се отдалечи с бясна скорост от димящия тунел.

7

Питър се върна в офисите на „Тредстоун“, пусна компютъра си, вкара кодовото си име, използвайки алгоритъма за деня, и пусна търсене из базата данни на разузнавателните организации с ключова дума „Самаряни“. Не се изненада, когато не откри нищо. Известно време съзерцава празния екран, а после написа „Индиго Ридж“.

Моментално получи резултати. Прочете правителствения доклад с нарастващо вълнение. Индиго Ридж, област в Калифорния, беше основната база за добив на редки земни елементи. Редките земни елементи, научи от документа, бяха особено важни за производството на презаредими никел-хидридни батерии, които той, както се оказа, без да знае, използва всеки ден. Пълното им име беше лантан никел-хидридни батерии, а лантанът бе рядък земен метал. Редките земни елементи се използваха във всички лазерни и електронни оръжия, заглушаващи апаратури, електромагнитни релсови оръдия, акустичната система с далечен обхват ЛРАД и системите за охрана на периметъра на бронетранспортьорите „Страйкър“. Списъкът на високотехнологичните оръжия, за производството на които се използваха редки земни метали, беше удивително дълъг.

Следващият абзац беше посветен на „Ниодайм“, компанията за добив на редки земни елементи в Индиго Ридж. Акциите й се продаваха на борсата, но зад компанията всъщност стоеше американското правителство. Питър веднага оцени стратегическото значение на „Ниодайм“ и Индиго Ридж. „Самаряните“ по някакъв начин имаха отношение към тях. Но какво?

Питър стана и се протегна. Излезе от стаята и махна с ръка на секретарката си Ан да не става от мястото си, после отиде и си взе кафе и престояла поничка. Разбърка захарта и сметаната в чашата си и я отнесе заедно с поничката обратно в офиса, където отново се върна към разсъжденията си.

Откакто се помнеше, захарта винаги му помагаше да мисли по-добре. Докато дъвчеше поничката си, се сети за срещата между Хендрикс и Данзигер. И изведнъж го осени: ами ако „Самаряните“ е междуведомствена инициатива? Това ги правеше нещо наистина голямо. И Питър отново усети бодването, че не са го включили в нея. Ако Хендрикс му нямаше доверие, защо тогава му беше възложил да оглави „Тредстоун“? Нямаше логика. Питър не обичаше мистериите, особено когато го засягаха лично. Изведнъж отново се сети за нещо, което го накара да се изправи на мястото си. Когато се опитваше да научи нещо за „Самаряните“, беше използвал базите данни на разузнавателните служби. Самият Хендрикс сякаш мимоходом му бе споменал факта, че има достъп до тях. Странно, като се има предвид, че доколкото му беше известно, на Хендрикс почти никога не му се случваше да изтърве нещо, което не е имал намерение да споменава. Различните служби зорко охраняваха информацията, с която разполагаха, дори след широко оповестените след 11 септември преустройства. Като вътрешен човек Питър знаеше, че шумотевицата в пресата е само трик, целящ да внесе успокоение сред американската общественост. Истината обаче беше, че нищо особено не се бе променило по отношение споделянето на разузнавателни данни. Разузнавателната общност продължаваше да бъде разделена на различни феодални владения, подчинени на политиканстващи бюрократи, чиято единствена цел беше да се преборят за финансиране от Конгреса и да предотвратят налагащите се от икономическата обстановка съкращения на бюджета и персонала във ведомствата си.

Питър изтупа пръстите си и като отпи от кафето, отново се зарови в свръхсекретната информация, до която се беше добрал благодарение на шефа си. В някакъв момент се запита дали Хендрикс не е имал и тайни мотиви да издейства неограничен достъп до базите данни за служителите на „Тредстоун“.

Почуди се защо Хендрикс му го беше споменал така нехайно. Питър беше обучен да се съмнява, да търси скрити мотиви и смисъл, да наднича и в най-тъмните кътчета на човешкото поведение. Дали Хендрикс не му беше направил тънък намек да се порови из базите данни? Но какво да търси?

Ами ако това беше свързано със самия Хендрикс? Той седна зад компютъра на шефа си и остана известно време замислен срещу екрана и примигващото на него прозорче за въвеждане на паролата за достъп. Опита се да се сети какви думи може да е използвал Хендрикс. Затвори очи и се върна мислено на срещата сутринта в дома му. Припомни си всяка казана дума и всяко движение на секретарката.

Изведнъж чу в главата си странната реплика, които му каза Хендрикс на прощаване. „О, между другото, успях да издействам достъп на «Тредстоун» до всички бази с разузнавателни данни.“ Той смръщи чело. Не, нещо не беше съвсем така. Бръчките на челото му се задълбочиха, докато се опитваше да си спомни точните думи.

— Извинете ме, господин директор.

Вдигна глава и видя Ан на вратата.

— Какво има? — сопна й се той.

Тя видимо потрепна. Не беше свикнала още с настроенията му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но синът ми има проблеми в училище и трябва да изляза за няколко часа.

— Няма нищо — махна неопределено с ръка той. — Тръгвайте. — Мозъкът му вече се беше върнал към занимаващите го мисли.

Ан понечи да излезе, но после отново се обърна.

— А, почти забравих. Преди да тръгне, директор Мур поиска да добавят допълнителен сървър към…

— Какво?!

Питър се завъртя срещу нея и седна на крайчеца на стола си. Тя пребледня, уплашена до смърт. Въпреки обхваналото го вълнение Питър го забеляза и си наложи да говори с по-нормален глас.

— Ан, казахте, че Сорая е поискала допълнителен сървър?

— Да. Щяха да го инсталират тази вечер, така че ако случайно останете да работите до късно…

— Благодаря ви, Ан. — Той й се усмихна насила. — Колкото до сина ви, заемете се спокойно, не бързайте да се връщате.

— Благодаря ви, господин директор.

Леко озадачена, тя се обърна, грабна палтото и чантата си и излезе.

Питър се обърна към екрана на компютъра и съсредоточено се опита да си припомни точните думи на Хендрикс. „О, между другото, успях да осигуря достъп от сървърите на «Тредстоун» до всички бази данни, съдържащи информация за тайни операции.“

Сървърите. Очите на Питър се отвориха широко. Защо, по дяволите, беше споменал за сървърите, след като те нямаха нищо общо с достъпа до базите? Сървърите на „Тредстоун“ служеха за съхраняване на собствената им информация. Той се загледа в мигащото прозорче, което чакаше да му въведат паролата. „Боже, попита се той, възможно ли е да е толкова просто?“

С разтреперани пръсти написа думата „сървъри“.

Незабавно на екрана се появи списък с папки. Питър още не можеше да повярва на очите си. Беше проникнал в компютъра на Хендрикс. И това беше станало по желание на шефа му, сигурен беше. Иначе защо ще казва на Питър паролата?

Първо му хрумна мисълта, че подслушват къщата на министъра, но после я отхвърли. Къщата и кабинетът му се проверяваха два пъти дневно за подслушвателни устройства. Значи Хендрикс се опасяваше от нещо друго. Дали се пазеше от вътрешен човек, някой от своите?

Питър се загледа в екрана. Имаше чувството, че отговорът се крие нейде из папките в компютъра. Той се приведе напред и трескаво се залови за работа.

— Това е пълна лудост — каза командирът на въстаниците, докато хвърчаха с откраднатия джип по магистралата.

— Как разбрахте къде съм? — попита Борн.

— Ще ви открият и на края на земята. — Казваше се Суарес. С доста голяма охота му беше съобщил не само името си, но и му беше описал с подробности по какви точно начини си представя, че смъртта ще застигне Борн.

— Нито един от хората ви няма как да напусне Колумбия — усмихна му се Борн.

Суарес се изсмя, въпреки че от това го заболя раната зад дясното ухо.

— Да не би да мислите, че служа само във ФАРК?

Борн го погледна и едва сега забеляза златния пръстен, който проблясваше на дебелия му показалец.

— Ясно, ти си от „Северий Домна“.

— А ти си вече от оня свят — решително му отвърна командирът и изведнъж сграбчи кормилото.

Борн го заудря с пистолета си по ръката, Суарес изрева като побеснял бик, но после я дръпна и я хвана другата си ръка.

— Мамка му, мамка му! — извика той. — Счупи ми ръката!

— Успокой се. — Борн си затананика, сръчно заобикаляйки тежко натоварените камиони по пътя.

— Какво толкова се радваш, скапаняко! — Суарес се клатеше напред-назад от болка.

Известно време Борн не му отговори, а после каза:

— Знам как сте разбрали къде съм.

— Не е вярно — възрази Суарес.

— Някой от последния контролен пункт преди тунела, през който минах, ви се е обадил по радиостанцията. Някой, който също членува в „Северий Домна“.

— Така е, но аз не изпълнявам заповеди. Смъртта ти е подарък за един мой приятел и твой враг.

Беше пребледнял, а от болката по челото му бяха избили капки пот. Гледаше право пред себе си, но погледът му случайно се отклони към страничното огледало и по лицето му за секунда премина лека усмивка, а после изчезна. Борн непрекъснато проверяваше огледалото за задно виждане, затова също забеляза двата мотора, които ту се появяваха, ту изчезваха в движението зад него.

— Роберто Корелос добре ни плати, за да те убием.

Значи Корелос си отмъщаваше, задето го беше посрамил пред войниците му. Имаше си вече смъртен враг.

— По-добре си сложи колана — нареди му Борн.

Изчака мотоциклетистите отново да се появят зад него и натисна газта. Те също ускориха и се приближиха. В същия момент Борн рязко настъпи спирачките и гумите на бясно препускащия джип оставиха следи по асфалта. Купето се разтърси, докато превключваше скоростите, а колата се носеше по инерция по пътя.

Мотоциклетистите профучаха край тях и завиха, описвайки широка дъга. Борн включи на скорост и отново настъпи газта. Джипът полетя и се заби с решетката напред в десния мотоциклет, който направо изхвърча от пътя. Суарес едва не проби с глава предното стъкло. Мотоциклетът поднесе неудържимо, водачът му отчаяно се опитваше да го овладее и да остане на пътя. След секунда обаче машината премина тесния банкет и изчезна в пропастта.

Един изстрел разцепи предното стъкло. Борн включи на задна, завъртя джипа и го насочи срещу втория мотоциклетист, който в това време отново се прицели в него. Сега моторът се намираше между джипа и стръмния планински скат. Заради блокирания от ФАРК път насрещното движение беше спряло, но сега шофьорите на колите отчаяно се опитваха да се измъкнат от настъпилия хаос.

Борн потегли право срещу насочилия срещу него оръжие мотоциклетист.

— Dios mio23, какви ги вършиш? — извика Суарес. — Ще ни убиеш!

— Ако се налага — невъзмутимо отвърна Борн.

— Правилно казват за теб, че си луд.

Мотоциклетистът, изглежда, също смяташе така, защото след като стреля няколко пъти напосоки, отпраши, вдигайки дъжд от камъчета под гумите си. Борн натисна спирачката и стреля. Ръцете на мотоциклетиста изхвърчаха във въздуха и той излетя от седлото. Моторът се заби в една спряла кола, а тя своя страна се вряза в камиона пред нея.

Борн потегли с пълна газ по магистралата, която благодарение на блокадата на ФАРК и на пожара в тунела вече беше напълно безлюдна.

8

Борис Карпов седеше в самолета, порещ небесата на девет хиляди метра над земята, и наблюдаваше светлосивите облаци зад прозорците. Както винаги, напускаше Русия със смесени чувства. Никой руснак, помисли си той, не се чувства добре извън родината си. Разбираемо — руснаците са странни, да не кажем необикновени хора, особено като се има предвид ужасната им история. Царизмът, казаците, Сталин, Берия, мракобесието, което винаги е заливало красивата им страна. Алтруизмът не беше сред най-изявените черти на руската душевност. Мизерията и лишенията толкова отдавна бяха превърнали оцеляването в основна необходимост, че то вече беше станало част от руския характер. В това отношение обаче Борис се различаваше от сънародниците си. Любовта към Русия го караше да търси по-добър живот не само за себе си, но и за хората, които все се стремяха към светлината в края на тунела и тя все им убягваше.

Стюардесата на първа класа го попита иска ли още нещо.

— В момента печем шоколадови курабийки — каза му тя усмихнато, наведена над него. Беше русокоса и синеока — от скандинавско потекло навярно, реши той — и имаше лек акцент. — Можем да ви ги поднесем с мляко, какао, кафе, чай или няколко вида алкохол.

„Мляко с бисквитки — помисли си той с иронична усмивка. — Колко американско.“

— Класика — каза й Карпов и стюардесата се засмя.

— Ах вие, американците, господин Стоунифилд… — закачливо се обърна към него тя с измисленото му име. А после прошумя с полите си край него и се върна към своята работа.

Карпов отново се отдаде на размислите си. Разбира се, че американците гледат на всички с пренебрежение. Но какво може да се очаква от хора, родени с толкова привилегии? Не знаеше дали да се радва, че го сбъркаха с американец. Изчака да види каква му е реакцията и с изненада установи, че се чувства някак унизен, като селски глупак, когото за момент са приели за възпитаник на Йейл. Грешката на стюардесата неизвестно как го беше принизила, сякаш беше огледало, в което бе видял всичко, което му е било отнето по рождение.

Родителите му нямаха много време за него — бяха обзети от тихата, но сериозна надпревара кой ще има повече изневери по време на брака им. За развод и дума не ставаше, тъй като беше против правилата на играта. Съответно не обърнаха много внимание дори когато Аликс, сестричката му, почина от мозъчно възпаление. Карпов се грижеше за нея по време на проточилото се тежко заболяване, първо след училище, а после напълно изоставяйки училището. Когато я взеха в болница, той отиде с нея. Остана с впечатлението, че за родителите им беше облекчение да се отърват и от двете си деца.

— Толкова си мрачен — промърморваше майка му, докато приготвяше закуската. — Толкова ужасно мрачен.

През повечето сутрини обаче тя не се появяваше. Карпов предполагаше, че е така, защото прекарваше нощите си някъде другаде.

— Не мога да го понеса — беше всичко, което имаше да каже баща му в сутрините, когато той пък си бе у дома. Не беше в състояние нито да погледне Аликс, нито да влезе в стаята й. — Какъв е смисълът? — отговори на въпроса му една сутрин. — Тя не знае, че съм там.

Карпов беше убеден, че не е така и Аликс много добре усеща, когато има някой при нея. Често му стискаше ръката, когато сядаше до нея на леглото. Четеше й истории от книгите, които й беше купил. Друг път й четеше уроците от учебниците, които считаше за важни. Благодарение на това откри любовта си към историята. Най-много обичаше да й чете за различните периоди в миналото на Русия, въпреки че някои от тях наистина бяха твърде мрачни и трудни за осмисляне.

Карпов стоя до леглото й, докато тя умираше. След като лекарят я обяви за мъртва, в стаята настъпи задушаваща тишина. Сякаш всичко на света беше замряло, дори неговото сърце. Имаше чувството, че въздухът в дробовете му всеки момент ще свърши. От миризмата на антисептик му се повдигаше. Наведе се над восъчното лице на Аликс и целуна студеното й чело. Външно по нея нямаше никакви следи от жестоката битка, която се беше водила в мозъка й.

— С нещо мога ли да ти помогна? — попита го сестрата, когато той излезе от стаята.

Борис поклати глава — чувствата го задушаваха и не можеше да говори. Ехото от стъпките му и стенанията на болните и умиращите го последваха по покритите с балатум коридори. Навън в мрака го посрещна сиянието на покритата със сняг Москва. Хората минаваха край него, говореха си, пушеха, дори се смееха. Момче и момиче, залепили глави един за друг, прекосиха улицата, шептейки си. Майка тихо пееше нещо на детето, хванало се за ръката й. Карпов гледаше тези обикновени сцени, както затворникът съзерцава синьото небе и плуващите облаци зад решетките на прозорчето в килията си. Той вече нямаше нищо общо с този свят. Чувстваше се откъснат от него като прояден клон, отрязан от дървото.

На мястото, където беше скътал Аликс в сърцето си, бе зейнала пустота. Сълзите го нападнаха, докато се щураше безцелно из града, гледаше как се трупа снегът и слушаше приглушения звън на камбаните на храма „Св. Василий“. Плачеше за нея, но и за себе си, защото беше останал съвсем сам.

— Господине? — стюардесата му носеше курабийките и млякото. Карпов се сепна и потръпна като куче, което отръсква козината си.

— Извинявайте. Да дойда ли по-късно?

Той поклати отрицателно глава и тя свали масичката и постави чинийката със сладките и млякото на нея.

— Съвсем топли са. Искате ли още нещо?

Карпов й се усмихна малко тъжно.

— Можете да поседнете при мен.

Сребърното звънче на смеха й се разля отгоре му като хладения повей на вятъра.

— Какъв флиртаджия сте само, господин Стоунифилд. — Тя поклати глава и го остави сам.

Карпов се загледа невиждащо в чинията. Мислеше си за Джейсън Борн, за това какво му предстоеше да извърши срещу него и как действията му щяха да се отразят не само на настоящия, но и на бъдещия му живот.

Нищо повече нямаше да бъде същото. Осъзнаването на този факт не го уплаши — твърде много беше свикнал с неизвестността. И все пак стомахът му се свиваше сякаш в очакване неизбежното да се случи.

Моментът наближаваше. Само в това беше сигурен.

Марсел Пробст, компютърният специалист на Ке д’Орсе, на когото инспектор Липкин-Рене беше предал телефона на Лоран и СИМ картата му, беше от онези французи, за които виното, местните сирена и нахалната усмивка са сред най-важните неща в живота.

Минути след като Сорая пристигна с Арон, Пробст й даде да разбере с киселия си, почти обиден вид, че не я харесва. Дали защото беше мюсюлманка, или пък защото е жена, не стана ясно. Обаче чувствата бяха изписани като на крайпътна табела по лицето му, намусено сякаш от кисела слива.

Елегантен, добре облечен и в края на четиридесетте, той беше точната противоположност на компютърджиите, с които Сорая си бе имала работа дотогава. „Равенство, свобода, братство“24, помисли си тя, докато заставаше до бюрото му. На него сред останалите вещи и хартии имаше лаптоп, осцилоскоп и свързани с тях модерни тонколони.

— Какво имате да ни съобщите? — попита Арон.

Пробст подръпна долната си устна и я сви на фунийка.

— Джиесемът е неспасяем — отвърна той, — а СИМ картата е в много лошо състояние.

Очевидно нямаше съгласна, която можеше да мине безпрепятствено през устните му. „Сигурно имат вкус на сирене бри“, помисли си Сорая.

Пробст повдигна едната си вежда.

— Възможно ли е да им се е случило нещо на път за тук?

— Определено не — отвърна Арон леко ядосан. — Открихте ли нещо или не? Казвайте, моля ви.

— Странното е — изсумтя Пробст, — че доколкото мога да преценя, информацията от СИМ картата е изчезнала.

Сорая помръкна.

— От повредите ли?

— Зависи, госпожице. Виждате ли, СИМ картата е била подложена на два вида щети. Едните — физически. — Той потупа стъклото на осцилоскопа. — А другите — електронни.

— Какво искате да кажете? — попита Арон.

— Не мога да бъда сто процента сигурен — продължи Пробст, — но има ясни показания, че картата е изтрита по електронен път. — Той се покашля. — Или почти. Само едно нещо можеше да се спаси. Няма съмнение, че е въведено след изтриването й, преди телефонът да спре да работи.

— Имате предвид малко преди колата да блъсне Лоран — продължи мисълта му Сорая и почти незабавно съжали, че се е обадила.

Пробст я изгледа, сякаш е гнусен плъх, незаконно пропълзял в неговата светая светих.

— Смятам, че точно това казах — студено й отвърна той.

— Да преминем на това какво сте успели да извлечете от картата — намеси се Арон.

Пробст подсмръкна като герой от „Клетниците“.

— Добре, че се обърнахте към мен, инспекторе. Много се съмнявам дали някой друг щеше да измъкне и килобайт информация от нея.

За първи път по безкръвните устни на Пробст се изписа нещо като усмивка, тънка като палтото на скъперника. Очевидно беше доволен, че е поставил натрапниците на мястото им.

— Ето какво са прехвърлили в СИМ картата на пострадалия в последните мигове от живота му.

На екрана на лаптопа се появи загадъчната дума „диноиг“.

Арон поклати глава и се обърна към Сорая:

— Имате ли представа какво означава това?

Сорая го погледна и каза:

— Гладна съм. Заведете ме в любимия си ресторант.

Далеч от „Ла Линеа“, Борн сви от магистралата в гъста горичка, обрасла с храсталак, излезе от джипа, мина от другата му страна и измъкна Суарес навън.

— Какво правиш? — попита командирът. — Къде отиваме?

Изглеждаше ужасно. Дясната страна на главата му беше окървавена, на челото си имаше огромна цицина, а дясната му ръка беше посиняла и подута.

Борн го повлече със себе си, като от време на време го изправяше на крака, когато мъжът залиташе. Щом се отдалечиха достатъчно от пътя, той го изправи срещу едно дърво.

— Кажи ми каква е длъжността ти в „Северий Домна“.

— Това няма да ти помогне.

Борн пристъпи заплашително към него и той вдигна ръка да се предпази.

— Добре, добре. Но те предупреждавам, че няма да ти послужи. Организацията е разделена на отделни, обособени нива. Аз пренасям пратки за „Северий Домна“, когато ми наредят, но не знам нищо повече от това, което ми се полага да знам за целта.

— Какви пратки?

— Сандъците са затворени — отвърна Суарес. — Не знам и не искам да знам.

— От какво са направени?

Суарес сви рамене.

— От дърво. Понякога от стомана.

Борн се замисли за момент.

— От кого получаваш заповедите си?

— От един мъж. По телефона. Никога не съм го виждал лично. Не знам дори името му.

Борн щракна с пръсти.

— Телефонът.

Суарес порови неловко с лявата си ръка в джоба и извади телефона си.

— Обади му се.

Суарес отчаяно заклати глава.

— Не мога. Ще ме убие.

Борн хвана подутата му дясна ръка и му счупи малкия пръст. Суарес изкрещя от болка и безуспешно се опита да си измъкне ръката. Борн поклати глава и хвана следващия му пръст.

— Пет секунди.

По лицето на Суарес се стичаше пот и попиваше в яката му.

— Dios, недей.

— Две секунди.

Суарес отвори уста, но оттам не излезе нито звук. Борн му счупи пръста и мъжът почти загуби съзнание. Колената му се подгънаха и тялото му се свлече по дънера на дървото. Борн го зашлеви. Очите му се насълзиха, той се обърна и повърна на земята.

Борн хвана средния му пръст.

— Пет секунди.

— Basta!25 — извика Суарес. — Basta!

Кръвта се беше дръпнала от лицето му. Цялото му тяло се тресеше от шока. Той се загледа в телефона, който стискаше в потната длан на лявата си ръка. После сякаш изведнъж излезе от транс и погледна Борн.

— Какво… какво искаш да му кажа, hombre26?

— Искам името му.

— Той няма да ми го каже.

Борн стисна пръста на изпотрошената му дясна ръка.

— Намери начин, омбре, или продължаваме нататък.

Суарес облиза устните си и кимна. Натисна някаква цифра и на екрана се изписа номер.

— Почакай! — спря го Борн, пресегна се и прекъсна връзката.

— Какво? — попита Суарес с леко замаяния глас, който излизаше от устата му, откакто Борн започна да му чупи пръстите. — Какво има? Направих каквото искаше. Не искаш ли да му се обадя?

Борн приклекна и се замисли. Знаеше кой е свръзката на Суарес. Разпознал беше номера. Беше на сателитния телефон на Джалал Есай.

9

Ресторантът „При Жорж“, където Арон заведе Сорая, се намираше на една пресечка от парижката борса. По тази причина заведението беше пълно с мъже в костюми, които обсъждаха ценни книжа, облигации, опции, дериватни инструменти и фючърсите на зърното и свинското. И въпреки това атмосферата по-скоро напомняше за стария Париж, преди появата на ЕС, еврото и бавното разпадане на френската култура.

— Първо бяха германците, после холандците — изкоментира Арон. — А сега сме заобиколени от бежанци от Северна Африка, които няма никакъв шанс да бъдат интегрирани, нямат работа или бъдеще. Не е чудно, че искат да сринат Париж със земята.

Седяха един срещу друг на дългата маса и ядяха говежди пържоли с невероятните пържени картофки на заведението.

— Хомогенността на френския народ е поставена под заплаха.

Арон я изгледа.

— Такава е тя нашата — отвърна й той на жаргона на американските полицаи, което означаваше „Така правим ние нещата.“

Тя се засмя така силно, че трябваше да сложи ръка пред устата си, за да не се разхвърчи храна навсякъде.

Ъгълчетата на очите му се сбръчкаха симпатично, когато се усмихна. И въпреки това отново й се видя подмладен, като момченце, чиято радост още не е помрачена от задължения и тревоги.

— И така… — той свали ножа и вилицата. — „Диноиг“? — Разпери ръце. Вие имате някакво обяснение.

— Да. — Сорая облиза солта от пръстите си. — Това е анаграма.

— Някакъв код? — Арон я изгледа внимателно.

— Доста примитивен — кимна Сорая. — Но държахме да е сигурен. В случай, че информаторът ми попадне в беда.

— Доста сериозна беда. — Арон отпи от минералната си вода — от любезност към нея не беше поръчал вино.

Сорая порови в чантата си, извади химикал и бележник и написа „диноиг“ на листа. Изгледа го и каза:

— Тъй като анаграмата започва със съгласна, нека да приемем като начало, че думата започва с гласна. Две „и“-та и едно „о“. Думата има само шест букви, така че шансовете и двете „и“-та да са по средата й са нищожни. — Под „диноиг“ тя написа главно „И“. — Сега става по-лесно, защото най-логично е следващата буква да е „н“ — На втория ред се появи комбинацията „Ин“.

— Готово. — Тя погледна Арон и завъртя бележника към него. После му подаде химикала. — Довършете я вие.

Арон се намръщи за секунда, а после дописа думата и я обърна, така че тя да може да я прочете.

— „Индиго“ — на глас произнесе Сорая.

Гърбът ужасно го болеше. Беше работил нонстоп по файловете на Хендрикс, отваряйки папките една по една, тъй като бяха обозначени само с номера — 001, 002, 003 и т.н. Съдържаха докладни, списъци със задачи, дори напомняния за рождени дни и годишнини. Бяха напълно безинтересни. Той се изтегна, сложи ръце зад гърба си и изпъна рамене назад. После отиде до тоалетната. Обичаше да мисли, докато се облекчава. Всъщност някои от най-добрите идеи му идваха точно в такива моменти. Очевидно физическото усещане по някакъв начин влияеше благотворно на мозъка му.

Очите му зашариха по безбройните малки пукнатини на стената, образуващи странни фигури, подобни на облаци по небето. Само че тези не се движеха. По тази причина някои вече му бяха като стари приятели. Ревящият лъв, момчето с балоните, кенгуруто боксьор, старецът с провисналите уши. И Худини, с нещо като катинар през кръста.

— Мили боже! — извика Питър. После си дръпна ципа, набързо си изми ръцете и почти на бегом се върна при компютъра.

Вместо да продължи със следващата папка, мина с мишката по-надолу и затърси папка, заключена с електронен код.

И, разбира се, откри такава на дъното на един списък. Когато се появи прозорче за парола, написа „сървъри“. Нищо не се случи, но това не го изненада. Щеше да е много глупаво от страна на Хендрикс да използва същата парола.

Питър задъвка един молив, облегна се назад и заобмисля следващия си ход. Каква парола би използвал Хендрикс? Пробва с рождената му дата, датата на назначаването му на министерския пост, адреса му. Нищо.

Толкова дълго време не беше пипал мишката, че се включи скрийнсейвърът. Красива жена със зелени очи, високи скули и открито, усмихнато лице го гледаше от екрана. След петнадесет секунди образът изчезна, заменен от друга снимка на същата жена. Този път бяха заедно с Хендрикс. Държаха си ръцете на мост във Венеция. Жената беше Аманда, третата съпруга на шефа му. Беше починала преди пет години от ужасна, мъчителна болест. Снимката отново се смени. Аманда, облечена във вечерна рокля, стоеше на терасата на голяма красива къща.

— Идиот! — изруга се наум Питър и се плесна по челото. Написа „Аманда“.

Отвори се, Сезам. Стана!

Файлът съдържаше два дълги абзаца и кратко приложение — бележките, които Хендрикс си беше водил след наскоро провела се среща в Овалния кабинет, на която бяха присъствали президентът, генерал Маршал, Майк Холмс, съветникът по националната сигурност, и някой си Рой Фицуилямс. Питър незабавно се сети за разговора между министъра и Данзигер, който беше подслушал в библиотеката. „Няма как да се срещнем в кабинета ви по същата причина, по която не бяхте поканен на срещата в Овалния кабинет“, беше казал шефът му.

От бележките ставаше ясно, че на срещата е било разисквано изключителното стратегическо значение на редките земни елементи. Президентът беше решил да сформира междуведомствена група с кодово название „Самаряните“ за опазването на добива на въпросните метали в Индиго Ридж. Беше назначил Хендрикс да оглавява операцията и я бе определил като високоприоритетна задача.

Питър стигна до края на втория абзац и отново се почуди защо шефът му не беше съобщил на него или на Сорая за сформирането на „Самаряните“. И тогава погледът му попадна на краткото приложение. През тялото му мина ток, когато осъзна, че е адресирано до него.

„Питър, знам, че в момента четеш този текст. По-любопитен си от шимпанзето Коко. Нещо у този Фицуилямс не ми харесва. Не мога да определя какво е, затова искам ти да го разследваш. Изключително предпазливо и без да се вдига шум. Президентът ни предупреди, че яко ще ни нарита, ако не съдействаме на «Самаряните». Задачата, която ти възлагам, определено може да ни навлече неприятности, така че те моля да бъдеш много внимателен. Знам, че го можеш. Ако искаш да знаеш, само на теб имам доверие да я изпълниш. НЕ ИЗПОЛЗВАЙ нормалните канали, ако искаш да ми докладваш как вървят нещата. Пиши ми само ТУК. Не мога да ти опиша колко важни могат да се окажат изводите ти. Късмет.“

— Естеван Вегас.

Борн провери картата и изчисли, че се намират на по-малко от десет километра от дома на Вегас. Трябваше да реши дали да го търси вкъщи или на нефтеното находище. Дългият прашен следобед избледняваше като стара фотография в залязващите лъчи на слънцето. Денят си отиваше, а и предпочиташе да разговаря с Вегас в присъствието на индианката, с която той живееше.

— Кой? — Изтощен от болката, страха и преживения шок, гласът на Суарес звучеше съвсем отпаднало.

— Член е на „Северий Домна“.

— И какво от това? — Суарес вече не можеше дори да свие яките си рамене, без да се смръщи от болка. — Казах ти — организацията е разделена на отделни, обособени нива. — Той примлясна с устни. — Бих изпил една бира. Предполагам и ти също.

Борн не му обърна внимание. Караше бързо, но все още не бяха превалили билото на Кордилерите. Беше си свалил прозореца — течението освежаваше въздуха, а Суарес се потеше като пор.

— Ако още веднъж ми повториш, че не знаеш кой е Естеван Вегас — предупреди го той, — ей сега ще спра колата и ще те хвърля от високото.

— Добре, добре. — Суарес отново започна да се поти. — Хубаво, де, познавам го. Всеки в района го познава, понеже е образ. И какво от това?

— Разкажи ми за жената, с която живее.

— Нищо не знам за нея.

Борн отби, спря, извъртя се и го фрасна по лявото ухо. Главата на Суарес се отметна и той изохка. През прозореца нахлуваше силният мирис на зеленина и влажна почва.

— Вече си изпях и майчиното мляко. Какво още искаш, по дяволите, човече?

— Сам си усложняваш живота.

Борн отново го удари и му изкара дъха. Той се наведе напред с глава между коленете, но Борн го изправи, дърпайки го за яката на потъналата в пот риза.

— Да продължаваме ли?

— Казва се Розалита. Вегас я нарича Рози. — Той изтри кръвта и слюнката от устата си с опакото на здравата ръка. — Живее с него от колко…? Пет години, май.

— Защо?

— Откъде, по дяволите… — Гласът му секна. — Доколкото знам, я е спасил от женска маргай27. За лош късмет Рози налетяла на леговището й малко след като била родила и не успяла да й избяга. Доста била изпохапана, когато Вегас чул виковете й и застрелял звяра. Оттогава, доколкото знам, тя се грижи за него.

— Някога виждал ли си я?

— Кой, Рози ли? Не. Защо?

— Чудя се защо нямат деца.

Суарес замълча за известно време. Пред тях на хоризонта се трупаха лилаво-жълти буреносни облаци, почти с цвета на синините по лицето му. Във въздуха се усещаше електричество. Изведнъж гръмотевица раздра тишината и веднага се появи и блясъкът на светкавицата, която я последва.

— Голяма буря се задава — каза Суарес, облегна се назад и затвори очи.

Миг по-късно първите тежки капки дъжд се стекоха по предното стъкло. Почти незабавно останалите затрополиха по тавана на джипа.

— Въпросът със сигурност има отговор. Дай ми го.

Суарес отвори очи и извърна глава към Борн.

— Чувал съм, че зад къщата има гробче. Съвсем малко гробче.

Борн се хвана здраво за кормилото.

— Колко е живяло бебето?

— Казват девет дни.

— Момче или момиче?

— Момче било.

Борн се замисли колко кратък е животът, особено понякога. Девет дни не беше никакъв живот, но за Естеван Вегас и Рози той е означавал много. Почти всичко на света.

Той подкара и се върна на мократа от дъжда магистрала. Бяха съвсем близо до дома на Естеван. Настъпи газта, доколкото смееше при тази ниска видимост.

Когато Аманда беше жива, Хендрикс обичаше да се прибира у дома след тежък, изморителен ден. Сега отиваше да тича в парка „Рок Крийк“. Всеки ден изминаваше пет километра по един и същи маршрут. Обичаше да тича в късния следобед, когато слънчевата светлина, изтощена от напрегнатия ден, огряваше като река от разтопено злато лъкатушещата пътека, която си беше избрал. Това по някакъв начин му връщаше силите, а и обичаше повторяемостта. Тичането покрай едни и същи дървета, едни и същи извивки му вдъхваше някакво странно спокойствие. Разбира се, никога нищо не беше абсолютно същото — природата се бе погрижила за това. Особено обичаше да тича в снега и да усеща бялата пара, която излизаше от устата му, и скрежа по ноздрите и ресниците си.

Клио винаги му правеше компания. Грациозното й тяло, покрито със златиста козина, подскачаше край него. Тя го гледаше с воднистите си кафяви очи, влажен нос и изплезен розов език и едновременно следеше с какво може да му угоди, но и — както му се струваше — също изпитваше удоволствието от това, че раздвижва мускулите си. Понякога се чудеше какво ли е да си на нейно място, да подскачаш радостно на четири лапи и да изпитваш чиста радост, без да мислиш за неизбежната смърт.

Разбира се, Клио и Хендрикс никога не бяха сами — бодигардовете му се грижеха пътят пред и зад него да е чист. Присъствието им не му беше приятно — нарушаваше му усещането за спокойствие и красота и не му даваше възможност да остане насаме с мислите си.

В известен смисъл и охраната му имаше вина, въпреки че го правеха съвсем непреднамерено. Всеки, имал нещастието да избере същата отсечка, биваше спиран и разпитван до най-малката подробност. После започваха да ги следват по петите, сякаш са затворници, докато той не приключеше с бягането.

Днес нямаше много жертви, докато с Клио тичаха един до друг. При вида на някаква фигура обаче той се спря на място и се върна назад при охраната си.

Когато ги наближи, един от тях излезе пред другите и го помоли да стои настрана по съображения за сигурност.

— Не, чакайте, аз я познавам — каза Хендрикс, оглеждайки се зад него.

Той заобиколи бодигарда и се приближи към млада жена, облечена в анцуг и маратонки „Найки“.

— Маги, какво правите тук? — попита я Хендрикс.

— Здравейте — отвърна жената, която му се беше представила с името Маргарет Пенрод. — Същото като вас, предполагам. Тичам.

— Мозъкът ми казва да тичам, но колената ми настояват да е по-бавно — усмихна се той.

— Трябва ли да остана тук под охрана?

— Разбира се, че не. — Той махна с ръка. — Можете да тичате с мен. Стига да издържите на сравнително бавното ми темпо.

Маги огледа недоволните лица на мъжете от охраната.

— Само ако вашите кучета пазачи ми разрешат.

— Моите кучета изпълняват заповеди. — Той погледна към тях.

— Вече я претърсихме, сър — каза му единият.

По лицето му ясно се четеше неодобрение. Тичането с някой, който не е бил проверен поне няколко седмици по-рано, беше нарушение на правилата. „Да вървят по дяволите правилата им, помисли си Хендрикс. Това време си е мое.“

Междувременно Клио се беше приближила и душеше маратонките на Маги.

— Има ли нещо интересно? — обърна се към нея Маги. Клио вдигна глава, Маги клекна и я почеса зад ушите. Кучето задиша учестено, изпаднало в екстаз.

— Харесва ме.

— Клио се влюбва във всеки, който я чеше зад ушите — засмя се Хендрикс.

Маги го погледна. Ниското слънце осветяваше лицето й и се отразяваше в очите й.

— А вие?

Хендрикс усети, че се изчервява.

— Аз…

Маги се изправи.

— Само се пошегувах. Нищо повече.

— Хайде. — Хендрикс се надигна на пръсти. — Да тръгваме.

Потеглиха, като Маги внимаваше да поддържа неговото темпо. Клио тичаше до него или между двамата и понякога се блъскаше в краката му от чиста радост. Охраната ги следваше на разстояние. Струваше му се, че долавя напрежението им и ги вижда как са заболи очи в гърба на Маги, готови да реагират при най-малкото движение. Предполагаше, че се тревожат да не би Маги изведнъж да го нападне и да му счупи врата като сух клон.

От време на време Клио я поглеждаше, сякаш се чудеше какво става. И Хендрикс си задаваше същия въпрос. Докато тичаха по пътечката с добре познатите му дървета, чиито клони се развяваха на вятъра, сякаш му махат или отдават почест, той осъзна, че всичко изглежда различно — очертанията по-ясни, цветовете по-ярки. Забеляза детайли, които не беше виждал дотогава.

Беше на джогинг с Маги. И това се случваше, защото го искаше. Дори се учуди защо досега не му се е приисквало нещо такова през последните пет години след смъртта на Аманда. Оттогава не му се беше искало да е в компанията на друга жена. Колко зле се беше отнесъл с Джолийн и другите жени, които се появяваха и изчезваха от живота му. Когато кажеха нещо, което му напомняше за Аманда, изпадаше в отчаяние. Още по-лошо ставаше обаче, ако кажеха или направеха нещо, което се различаваше от това, което тя би направила или казала. Тогава изпадаше в ярост.

Най-после беше в състояние да осъзнае цикъла от отчаяние-ярост, в чиято власт се намираше, и това по някакъв начин накара тези усещания да загубят силата си. Почувства се, сякаш животът изведнъж се беше появил отново пред очите му, и се запита: „Какво съм правил досега със себе си?“ Засрами се от поведението си. Аманда не би искала да се държи така.

И сега, докато тичаше редом с Маги и до него стигаше топлината от тялото й и особената миризма на парфюма й, смесица от канела и горчиви препечени бадеми, той направи нещо, на което не се чувстваше способен досега. Огледа се назад във времето, през последните пет години. Беше се лутал в пустиня. Може би сам си я беше създал, но това не я правеше по-малко реална. А сега най-после се чувстваше готов да напусне тази пустош и да се върне към света, в който с Аманда се бяха смели, обичали, разговаряли или просто се бяха наслаждавали един на друг с онази чиста радост, която се събуждаше у Клио по време на разходките им.

Хендрикс осъзна, че се чувства някак по-лек и му харесва да тича. Приятно му беше, че не е сам. Маги му каза нещо, а той й отговори. Секунда по-късно не си спомняше какво са си казали, но по-важното беше, че нямаше значение. Не се беше отдръпнал от нея, не му беше станало неловко, не му се бе приискало да избяга. Всъщност му се искаше маршрутът да е девет километра, а не пет. Когато стигнаха до края, той се обърна и я попита „Искате ли да вечеряме заедно?“, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Изглежда и тя се почувства така, защото този път каза:

— Ще ми бъде много приятно.

Естеван наблюдаваше бурята, която се приближаваше над Кордилерите, докато Рози приготвяше вечерята. Работеше бавно и методично както винаги. Силните й уверени ръце режеха месото, овалваха го в подправки и го слагаха да се пържи в намазан с олио тиган.

Когато пристигна дъждът, заблъска прозорците и заплющя по разхлопаните керемиди, които той си беше обещал да намести, но така и не успя. Тя вдигна глава и се засмя — познатият звук й внушаваше спокойствието, че всичко е както трябва да бъде. Краят на деня отстъпи място на мрака и за момент той видя отражението й в огледалото и дълбоките следи, оставени от ноктите на маргая от двете страни на шията й. Навън белият кръст, изработен от Естеван от широколистно дърво, се издигаше като оголен скелет под тамариловото дърво на мястото, което й беше станало любимо, след като я доведе в дома си, пищяща от болка и цялата в рани.

Тя се извърна от прозореца и докосвайки гърдите си, също покрити с белези, наведе глава и тихо се разплака. Той веднага отиде при нея.

— Няма нищо, Рози — прошепна й той. — Всичко е наред.

— Той е там отвън, в дъжда.

— Не — каза й Естеван. — Детето ни е на небето, обгърнато от Божията светлина.

Не можеха да имат други деца, така им бяха казали докторите. Естеван знаеше, че тя очаква да я обвини за смъртта на детето и да я изхвърли от къщата си. Вместо това обаче той се отнасяше с още по-голяма доброта към нея. Когато чуеше, че плаче нощем, я прегръщаше здраво, люлееше я и й казваше да забрави какво казват докторите, защото те ще продължат да опитват да си имат и други деца и със сигурност с Божията милост и помощта на сина му Исус чудото ще се случи. Бяха минали три години, но утробата й беше все така празна.

Тя прехвърляше месото при нарязаните картофи и люти чушки, когато чуха алармата. Естеван усети как тялото й се стегна.

— Не се тревожи — каза й на излизане от кухнята. Засуети се, приготвяйки се, из хола.

— Son ellos? — попита тя. — Han venido por fin?28

Вегас се върна в кухнята с пушка в ръка.

— Ама че гадно време. — Той прокара пръсти през гъстата си брада. — Кой друг може да е? Ако са те, ще трябва да тръгвам.

Вегас я прегърна със силната си ръка и като я придърпа към себе си, я целуна по бузата, слепоочието и клепачите. Тя усети познатото гъделичкане на мустаците му.

— No te preocupes, hija mia29 — всичко е готово. Не могат с пръст да ни пипнат. В безопасност сме, разбра ли?

Той я остави и отиде да довърши сложните си приготовления. Тя сложи капака на тенджерата, избърса ръце в престилката си и отиде в кабинета, където Естеван беше клекнал до оборудването, с инсталирането и изпробването на което се занимава месеци наред, докато не постигна това, което желаеше.

— Los ves, mi amor?30

— С джип са. — Естеван Вегас посочи черно-зеления образ на инфрачервената камера вляво от себе си, към която беше свързан лаптоп. Беше му инсталирал софтуер за разпознаване на образи. В момента на екрана се виждаше джип с вдигнат гюрук. — Те са — каза той. — Няма съмнение.

— Колко остава?

Вегас провери показанията на инфрачервената камера.

— Около триста метра. Съвсем близо са.

Рози сложи ръка на широките му плещи.

— Se acerca el final.31

— Para ellos, si, el final.32

Пръстите на Вегас заиграха по клавиатурата на лаптопа и образът на екрана изчезна, заменен от картината, предавана от видеокамерите, които беше инсталирал около къщата си.

Отначало се виждаше само сивата пелена на дъжда, а после изведнъж се появи сянката на джипа, подскачащ по пътя към къщата на Вегас. Рози усети как мускулите на Естеван се напрегнаха и се приведе още повече над него. Вдъхна незаличимата миризма на суров петрол, която винаги се излъчваше от него.

— Cerrar ahora33 — каза тихо той, почти сам на себе си. — Muy cerce.34

— Ще се получи ли? — със затаен дъх попита тя.

— Да. Ще се получи.

И само след секунда усилията му дадоха плод. Видяха експлозията, преди да я чуят. Експлозивите, заровени под пътя, се взривиха от вибрациите на двигателя на джипа.

Колата изхвърча във въздуха и изчезна от обхвата на видеокамерите. Когато отново се появи, падайки на земята, беше почти неузнаваема — разпадаща се купчина огънати ламарини, обвита в пламъци и дим.

Почти.

Естеван въздъхна с облекчение.

— Ya esta hecho.35

Пороят заливаше димящите останки на джипа.

— Hay es elfin de ellos.36 — Но все пак да се уверим. — Вегас не беше човек, който оставя нещо на случайността. Цял живот беше прилагал тази философия и тя му вършеше добра работа. Благодарение на нея беше забогатял.

Стана, взе пушката и отиде до входната врата.

— Заключи зад мен — нареди й той, без да се обръща, и Рози тръгна да изпълни заповедта му.

Той излезе под плющящия дъжд и отиде да търси телата.