Господството на Борн

19

Стиснал обувката с висок ток, свалена от крака на Лана Ланг, Борис заудря по разцепеното от куршуми предно стъкло точно когато камионът се заби в колата. Предната и страничната въздушна възглавница се задействаха и му спестиха навяхване на рамото. И въпреки това едва не загуби съзнание. Стегна се и удари стъклото, използвайки тока като чук.

Шофьорът беше настъпил спирачките, но инерцията на двутонния камион беше твърде голяма и той повлече колата със себе си. Дисковете на спирачките почнаха да пушат. Нещо изпадна от дъното на каросерията и се повлече сред рой искри по мокрия асфалт.

С ръце, вдигнати пред лицето, Борис се хвърли през предното стъкло. В ушите му иззвънтя звукът на счупено стъкло. Колата се разтресе под него като простреляна сърна. Той се претърколи по капака и се стовари на пътя. Болка прониза стъпалото и крака му. Плющящият дъжд моментално го намокри до кости. Колата и камионът, съчетани в някакво гротескно кълбо, продължиха заедно пътя си, завъртайки се почти на обратно. Разнесе се скърцането на прегрят метал. Спирачките блокираха и масивното тяло се понесе по инерция из улицата като планета, излязла извън орбита, после се качи на тротоара и се заби в стъклената витрина на някакъв магазин. С ужасно стържене, подобно на писъка на смъртоносно ранено животно, двете коли изпотрошиха целия му интериор и се забиха в задната стена.

Междувременно Борис беше успял да се изправи на крака сред развихрилия се хаос от крещящи пешеходци, виещи сирени и спрели коли. Разбягалите се хора се блъскаха един в друг с чадърите си. Някакви лица го гледаха, някакви ръце го дърпаха и го молеха да им отговори — добре ли е, какво е станало? Тълпата се разрасна и преля към съседните улици. Отвсякъде, прецапвайки през препълнените канавки, се стичаха нови хора.

Борис търсеше начин да се измъкне от разрастващия се хаос. Точно тогава забеляза крачещ като робот човек в тълпата. Той му се усмихна и му каза нещо неразбираемо. Беше Зачек, дясната ръка на Константин Берия, директорът на СВР. Зачек, който го беше задържал на летището в Раменское. „Какво прави тук?“ — запита се Борис.

„Повярвайте ми, не ви лъжа, когато ви казвам, че можем да превърнем живота ви в ад, генерале“, беше го предупредил той.

Изведнъж пред очите му сякаш се вдигна завеса и му разкри отровната трапеза, която му бяха приготвили. Докато се промушваше, олюлявайки се, през скупчилите се на групички превъзбудени зяпачи, Борис стигна до убеждението, че всичко е работа на СВР — и смъртта на Лана Ланг, и объркването на плановете му тук, в Мюнхен.

— Понякога сещаш ли се за тях? — попита Кая.

Борн лежеше на пода в банята, а тя седеше върху корема му, хванала в юмрук пилата, с която го бе промушила като с нож, и го гледаше с пронизителните си сини очи. Почти не усещаше болка. Предполагаше, че раната не е много дълбока, защото острието се беше плъзнало по някое от ребрата му. Можеше лесно да я преобърне, но имаше ли смисъл? Очевидно беше, че не смята да го убива или да го нарани сериозно. Имаше да му каже нещо и той искаше — а вероятно и се налагаше — да я изслуша. Затова остана неподвижен, замислен, дишайки дълбоко, и зачака подходящия момент.

— Хората, които си убил? — продължи Кая.

И докато я гледаше в очите, миналото се събуди и се сля със сегашния момент. Сините й очи се превърнаха в очите на жената от тоалетната на дискотеката. Пулсирането на прожекторите и грохотът на музиката го връщаха назад. Тя седеше на тоалетната чиния, насочила малкия пистолет със сребърни пластини, двадесет и втори калибър — почти детска играчка, с която трудно можеш да спреш някого, — към него.

Той изпълни задачата, която му беше поставил Алекс Конклин. Не знаеше нищо за тази жена, освен че е набелязана от „Тредстоун“ за ликвидиране. В онези дни вършеше каквото му заповядат, както беше обучен, преди инцидента, когато загуби паметта си, след което започна да си задава непрекъснато въпроси за всичко, започвайки с мотивите на началниците си.

Точно преди да извърши делото си, тя му беше казала „Нямаш никаква…“ Никаква какво?

Очите на Кая, същите като очите на мъртвата жена.

Изведнъж тя каза:

— Аз я видях. Полицаите дойдоха и ме заведоха на Стуреплан66, за да я идентифицирам. Седеше там, не я бяха преместили, Господ знае защо… — Главата й потрепери. — Не си имал никаква причина да го извършиш.

„Нямаш никаква причина.“ Точно така му беше казала и тя, преди да я застреля. „Нямаш никаква причина.“

Сорая пропадна в тъмнината. Стовари се върху трупа на Амун, който дори и в смъртта си я защити, така както правеше и в живота.

Мъжът с червеното поло веднага й се нахвърли, издърпа я от тялото му и я метна настрани като чувал с картофи. После се загледа за секунда в лицето на мъртвеца и го изрита. Челюстта изпращя и навсякъде се разлетяха зъби. С още един ритник му размаза носа, а след това с нарастваща ярост се зае с ребрата му. Задъха се като разгонено куче. Лицето му се наля с кръв, а жълтите му зъби се оголиха в гримаса.

Сорая се опомни и се заслуша в ругатните му. Понеже бяха на арабски, за момент загуби ориентация и й се стори, че отново е в Кайро. После погледът й попадна на обезобразеното лице на Амун и тя се разкрещя като обезумяла. Арабинът се извърна към нея, но тя се стовари върху него и го събори по гръб.

И двамата паднаха на голия цимент. Тя изстена от внезапната болка, която я прониза отляво. Арабинът се опита да се откопчи, но тя заби ноктите си в него. Въпреки обзелото я замайване не го пускаше. Той я удари по китката и това й отвори възможността, която търсеше. Удари го с ръба на дланта си в носа, подпря се на лявата си страна и замахна да го ритне с коляно. Той се дръпна рязко и кракът й го уцели в бедрото.

Той нямаше намерение да й дава повече възможности. Заби пръстите си в гърлото й и тя залитна назад, полузадушена. Бавно и методично арабинът извади сгъваем нож, отвори го и се приготви да й пререже гърлото.

На вратата се задумка и Кая побърза да я заключи.

— Всичко наред ли е? — чу се от другата страна гласът на дон Фернандо.

— Абсолютно — отвърна Кая. — Говорим си тук с Джейсън.

— Не прави нищо прибързано — предупреди я той. — Той владее сто и един начина да те убие.

— Твърде много се притеснявате, дон Фернандо — отвърна му тя.

Той разтърси дръжката на вратата.

— Излез веднага, Кая. Допуснахме грешка.

— Не, не е така — обади се тя.

— Той не помни, Кая.

— Казваш го ти. — Тя приближи лицето си до това на Борн и тихо каза: — Да не си ме пипнал с пръст, чу ли? Не и преди да научиш какво се е случило, а тогава вече ще бъде късно.

Той се почуди какво има предвид.

— Ти изобщо помниш ли я, Джейсън? Помниш ли „Магнус“, клуба в Стокхолм?

Борн продължи престрелката с очите й.

— Беше зима и валеше сняг.

Кая леко се изненада.

— Да, в онзи ден снегът беше доста обилен. Денят, в който я уби.

Най-после му просветна.

— Тя ти е била майка.

За момент в погледа й се появи нещо тъмно и грозно.

— Вивека. Името на майка ми беше Вивека. — Тя се наведе и устните им почти се доближиха. Изведнъж лицето й се сгърчи в демонична гримаса и когато отново заговори, гласът заседна в гърлото й. — Защо я уби?

Ножът описа отворена дъга. Сорая вдигна ръка да се защити, но понеже все още не си беше поела добре въздух, й липсваше сила. Арабинът отклони ръката й, сякаш беше играчка.

Хвана я за косата, дръпна главата й, откри дългата, уязвима извивка на шията и с насмешка й каза: „Кучка“. А след това я нарече и с други думи, които я накараха да потръпне. Тялото му се изви като острието на ятаган, с който се готви да й отнеме живота, сякаш това беше едничката цел, за която бе създаден.

Той замахна и Сорая започна да си чете молитвата за живот и смърт. И тогава две ръце обгърнаха главата на арабина. Едната го хвана под брадичката и докато в очите му успее да се появи някаква реакция, рязко изви главата му с неумолима жестокост. Вратът му изпука, хватката му се разхлаби и тялото му се отпусна в мрака, в който смяташе да изпрати нея.

Сорая вдигна глава и видя Арон на бледата, мъждукаща светлина на стълбището. Той се пресегна и без нито дума я взе на ръце, а после я изнесе по друг път, който сам беше намерил.

„Нямаш причина“.

Можеше да й каже истината или да я излъже. Без значение, защото тя нямаше да го чуе. Държеше да си получи кръвнината и той вече знаеше защо.

— Тя беше цивилна. Така ни каза баща ни, преди да ни напусне. „Каквото и да се случи с мен, не се тревожете. Вие сте в безопасност. Вие сте цивилни.“ Не знаех какво означава това до онзи ден със снежната буря, денят, в който майка ми… — През тялото й премина спазъм. Лицето й изглеждаше нажежено до бяло.

— Защо я уби? Кажи ми! Аз трябва да знам!

За момент болката й го блъсна като внезапен порив на вятър. Какво да й каже, за да я успокои? Опита се да прецени състоянието й и от колко време се подготвя.

Тази жена несъмнено беше със сложен характер. Години наред се беше укривала пред очите на всички при Вегас, промъквайки се в живота му. Нещо повече, беше възприела начина му на съществуване. С всеки дъх беше усвоявала новата си самоличност. Не беше вече шведка, а нападнатата от маргей индианка от племето ачагуа и рода на змията.

— Трябва да си направиш истинска татуировка — каза й той. — Онази коралова змия беше доста красива.

Думите му предизвикаха някаква почти химическа реакция в нея. Тя свали ръка от рамото му и се облегна назад, като че ли изведнъж почувствала се уморена. Тъмният, грозен блясък в очите й изчезна. Стори му се, че се връща от някакъв друг свят и отново се събужда в къщата на дон Фернандо в Кадис.

— Една сутрин видях коралова змия в гората недалеч от дома на Естеван — подхвана тя. — Беше красива, също толкова красива по свой начин като маргея. Нарисувах си я сама с растителните бои, които използват племето ачагуа.

— Изминала си дълъг път — каза й Борн. — Вече не си същата като преди.

Тя го погледна, сякаш го виждаше за първи път.

— Това се отнася и за двама ни, нали?

Тя стана от тялото му, дръпна се и без да го изпуска от очи, изтегли пилата от тялото му. По ризата му потече кръв и той я свали. Пусна топлата вода и насапуниса раната. Не беше сериозна.

— Доста кърви — обадя се тя от безопасно разстояние.

„Да не би да си мисли, че ще я ударя, запита се Борн. Или ще й отмъстя по някакъв начин?“

— Отключи — нареди й той, докато се занимаваше с раната. — Дон Фернандо се тревожи и за двама ни.

— Не и преди да ми кажеш истината. — Тя пристъпи несигурно към него. — Майка ми също ли е била шпионка?

— Доколкото знам — не. — Вече си спомняше. Силата на нейните чувства беше измъкнала забравения спомен от дълбините на миналото му. — Пратиха баща ти да убие тогавашния ми шеф. Той се провали, а на мен поръчаха да нанеса ответния удар.

Кая издаде някакъв звук — имаше вид на човек, който диша трудно.

— А защо баща ми…

— … не беше целта? — довърши той. — Той вече бе мъртъв.

— И това не беше ли достатъчно?

Нямаше как да й отговори по задоволителен за нея — или дори за себе си — начин.

„Нямаш никаква причина.“

Вивека Норен беше права. Нямаше причина за смъртта й, освен желанието на Конклин за мъст. Само че кого беше наранил Алекс? Двете дъщери на Норен бяха невинни жертви и не заслужаваха да им отнемат майката. Отмъстителността на Конклин го накара да потръпне. Той беше инструмент в ръцете му, добре трениран и изпращан да отнема живот след живот.

Борн разтърка очи. Кога щяха да свършат греховете, натрупани в миналото, което не помнеше? За първи път се запита дали амнезията всъщност не е добре дошла в неговия случай.

— Не такъв отговор очаквах — обади се Кая.

— Добре дошла в истинския свят — уморено отвърна той.

Очакваше да се разплаче, но очите й останаха сухи. Вместо това тя се обърна и отключи вратата.

Дон Фернандо веднага я отвори и прекрачи прага. Щом забеляза раната на Борн, на лицето му се изписа ужасено изражение.

— Домът ми да не е станал място за бой с бикове? Кая, какво си направила?

Тя не отговори, но Борн каза:

— Всичко е наред, дон Фернандо.

— Не смятам така. — Той се намръщи срещу Кая, която отказваше да го погледне. — Злоупотребила си с гостоприемството ми. Обеща ми…

— Постъпила е както е смятала за добре. — Борн намери стерилна марля в шкафчето с лекарствата и я сложи върху раната. — Всичко е наред, дон Фернандо.

— Нищо подобно. — Дон Фернандо беше бесен. — Помогнах ти заради приятелството си с майка ти. Очевидно обаче си прекарала твърде дълго време в колумбийските джунгли. Придобила си някои доста неприятни навици.

Кая се отпусна на ръба на ваната, събрала длани като за молитва.

— Нямах намерение да ви разстройвам, дон Фернандо.

— Мила моя, не се ядосвам заради себе си, а заради теб. — Възрастният мъж се облегна на вратата. — Представи си какво щеше да си каже майка ти. Не те е възпитавала така.

— Сестра ми…

— Не ми разправяй за сестра си. Ако подозирах, че приличаш и най-малко на нея, нямаше да те пусна да припариш до Джейсън.

— Съжалявам, дон Фернандо. — Кая не вдигаше очи от ръцете си.

Борн не беше чувал дон Фернандо да повишава глас досега. Очевидно Кая го беше изкарала извън релси.

— Де да го мислеше — въздъхна дон Фернандо. — Тук всички сме лъжци, всички се преструваме, че сме нещо, което не сме. — Той погледна от Кая към Борн. — Не е ли интересно — всички имаме проблем с истинската си самоличност.

Най-после Кая вдигна глава.

— Тайните управляват живота на всички ни.

— Така е — кимна дон Фернандо. — Но именно тайните създават проблема с идентичността. Да пазиш тайна, означава да лъжеш, а когато лъжеш, това променя самоличността ти. С времето лъжата става правило, после се превръща в истина — поне в нашата истина, — а след това… какво остава от нас? — Той премести погледа си от Борн. — Можеш ли да ми кажеш, Кая?

— Разбира се, че мога. — И понеже избърза с отговора си, се поспря и се замисли, а лицето й се смръщи.

— Ти шведка ли си — тихо каза Бори, — или си от племето ачагуа?

— Кръвта ми е…

— Кръвта няма нищо общо, Кая! — извика дон Фернандо.

— Самоличността не произтича от действителността. Тя е въпрос на възприятие. Не само как другите те виждат и реагират на теб, а какво мислиш ти за себе си и как реагираш.

— Той изсумтя с престорено възмущение. — Мисля, че Джейсън е прав. Трябва да си направиш постоянна татуировка.

Кая скочи на крака.

— Подслушвал си през вратата.

Дон Фернандо й показа ключ.

— Иначе как щях да знам кога да вляза?

— Джейсън нямаше нужда от помощта ти.

— Не мислех за него — поясни дон Фернандо.

— Благодаря ви — вдигна глава тя.

Удивително колко малко беше останало от колумбийката Рози, съжителката на Естеван Вегас.

— Струва ми се, че на всички ще ни дойде добре по едно питие.

Кая кимна и стана. Докато отиваха към дневната, тя се поинтересува къде е Естеван.

— Отспива си след преживения страх, събира сили, които ще му трябват. — Дон Фернандо сви рамене. — Не му е лесно. Познава само един вид живот и той е много по-прост от този, в който се намира в момента.

— Защо ме гледаш така? — наежи се Кая. — Да не смяташ, че ще го напусна?

— Ако го направиш — отвърна й той, докато си наливаше от великолепното шери, — ще му разбиеш сърцето.

Тя пое чашата от ръцете му.

— Сърцето му е разбито много отдавна, преди да се запознаем.

— Това не означава, че не може да се случи отново.

Борн си взе чашата с шери и отпи бавно. Седеше на дивана. Адреналинът му започваше да спада и раната го болеше, сякаш Кая го беше пронизала с нажежен шиш.

— Кая — поде той, но тя го спря с поклащане на главата.

Тя дойде и седна до него.

— Знам, че с Естеван никога нямаше да се измъкнем живи без теб. За което ти благодаря. И… — Тя се загледа в златистата течност в чашата си, пое си въздух и го изпусна бавно. — И така. Миналото е минало. Аз съм го заровила. — Тя се извърна и го погледна. — И ти трябва да постъпиш така.

Борн кимна и довърши питието си. Дон Фернандо му предложи да му долее, но той махна с ръка.

— Ще ми бъде от полза да ми разкажеш за баща си.

Кая горчиво се изсмя, а после отпи дълга глътка от шерито си и притвори очи за момент.

— Де да имаше на мен кой да ми разкаже за него. Един ден просто си тръгна. Захвърли ни като ненужни вече играчки. Аз бях на девет. Две години по-късно майка ми… — Не довърши и отпи малка глътка от чашата си. Когато я надигна, по ръба й пробягна лъч светлина. Тя преглътна тежко. — Преди тринадесет години. Сякаш е минал цял живот. — Раменете й се отпуснаха. — Или дори няколко живота.

— Той беше шпионин, убиец — каза й Борн. — За кого работеше?

— Не знам. И повярвай ми, не защото не съм се опитвала да науча. — За момент тя отклони поглед. — Убедена съм, че Микаела, другата ми сестра, откри отговора.

— И не ти го е казала?

— Убиха я, преди да успее да каже и дума на мен или на Скара.

— Тризначки са — вмъкна дон Фернандо.

Най-после парчетата от пъзела започнаха да си идват на мястото.

— И вие със Скара се изпарихте и си сменихте самоличността. Както се казва, скрихте се пред очите на всички.

— Най-малкото аз го направих. — Кая подпря чело на лепкавия ръб на чашата си. — И отидох колкото може по-далеч от Стокхолм.

— И все пак организацията на баща ти те откри.

Тя кимна.

— Бяха двама. Убих единия и раних другия. Бягах от него, когато налетях на маргея.

Борн се замисли.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за двамата?

Кая потрепери и за пръв път му се видя ужасно млада и уязвима, момичето, избягало от Стокхолм. И за момент съзря усилието, което й струваше да поддържа самоличността на Рози.

— Говореха си на английски — най-накрая каза тя. — Но този, когото убих, каза нещо точно преди да умре. Не беше на английски. Говореше на руски.

20

Хендрикс точно приключваше осмата стратегическа среща на „Самаряните“ за последните тридесет и шест часа — темата в случая бе разполагането на охрана по периметъра около мината в Индиго Ридж, — когато Дейвис, един от шестимата му помощници, влезе в залата.

— Президентът ви търси по специалната линия, сър — прошепна му той в ухото и си тръгна.

— Добре, излизайте — каза Хендрикс на участниците. — Но се навъртайте за финалните разпореждания. Ще разположим охраната след четири часа.

Всички излязоха и вратата се затвори, а той се загледа през прозореца в равната, наскоро окосена поляна, оградена с масивни бетонни блокове против терористични нападения, поставени след 2001 година. Някой, може би в пристъп на ирония, беше поставил саксии с цветя отгоре им. „Все едно да посадиш цветя на боен кораб“, помисли си той. Блоковете се издигаха непоклатими и предназначението им беше съвсем ясно. Туристите се тълпяха от другата им страна, но по безупречно поддържаната поляна не се виждаше нито стрък плевел. Нещо във вида на това празно пространство го депресираше.

Той въздъхна вътрешно, вдигна слушалката и се свърза по специалната линия с Белия дом.

— Крис, там ли си?

Чуваше се някакъв кух звук, типичен за шифровъчната програма, която закодираше думите им на всеки десет секунди.

— Тук съм, господин президент.

— Как е момчето?

Стомахът му се сви. В гласа на президента долови фалшиво-сърдечния тон, който придобиваше, когато имаше да съобщава някому лоши новини.

— Тип-топ, сър.

— Така те искам. Как вървят плановете за „Самаряните“?

— Почти сме готови, сър.

— Аха-а… — произнесе президентът, което означаваше, че не го слуша.

Хендрикс посегна в чекмеджето към кутийката с хапчета против киселини, която държеше подръка за всеки случай.

— Искам да си поговорим за „Самаряните“. Тази сутрин закусвах с Кен Маршал и Били Стоукс.

Президентът му даде време да осмисли казаното. Маршал присъстваше на срещата в Овалния кабинет, когато беше основана групата, а Стоукс, който не беше там, беше най-влиятелният генерал в Министерството на отбраната и следователно в Пентагона.

— Все едно — продължи президентът, — разговорът така или иначе стигна до „Самаряните“. Виж сега, Крис, според мнението и на двамата ЦРУ е прецакано.

— Искате да кажете Данзигер.

Усети как президентът си пое въздух и преброи до десет.

— Искам да кажа, че съм съгласен с тях. И искам да осигуриш на Данзигер по-голямо участие в операцията.

Хендрикс затвори очи. Още докато гълташе хапчето, главата му започна болезнено да пулсира.

— При всичкото ми уважение, сър, групата вече е структурирана.

— Почти. Самият ти го каза, Крис.

Дали е възможно да изкрещиш сам на себе си, запита се Хендрикс.

— Това е моя операция — упорито каза той; — Вие ми я дадохте.

— Господ дава, Господ взема, Крис.

Хендрикс стисна зъби. Нямаше смисъл да му обяснява какъв формен идиот е М. Еръл Данзигер. Президентът го беше назначил и дори и да споделяше мнението на Кристофър, никога нямаше да си признае, че е направил грешка, не и в настоящия несигурен политически момент. Всяка неправилна постъпка щеше да вдигне шум в блоговете, което от своя страна щеше да доведе до буря от коментари по Си Ен Ен и „Фокс Нюз“, а това пък щеше да даде храна за безкрайни писания по вестниците. Социологическите резултати, които президентът и съветниците му следяха всеки месец, щяха да паднат драстично. Не, в наши дни дори президентът на САЩ трябва да бъде изключително предпазлив както в решенията, така и в изявленията си.

— Ще видя какво мога да направя, за да успокоя духовете — каза Хендрикс.

— Галиш ухото ми, Крис. Дръж ме в течение как вървят нещата.

И с тези думи разговорът приключи. Хендрикс не знаеше кое го боли повече — стомахът или главата. Ясно беше, че Данзигер се опитва да установи контрол върху „Самаряните“, а това със сигурност щеше да доведе до катастрофа. Данзигер беше опортюнист и кариерист. Властта беше единствената му цел и след като се прехвърли в ЦРУ от Агенцията за национална сигурност преди година, се зае да превръща новата си месторабота в копие на старата. Фактът, че Агенцията за национална сигурност всъщност се управляваше от Пентагона, не беше особено радостен за останалите звена от разузнаването. Военните разчитат прекалено много на средствата за наблюдение от разстояние — сателити, безпилотни разузнавателни самолети и всякакви подобни устройства. Запазената марка на ЦРУ обаче винаги са били зорките очи и уши на агентите, изпратени на място. Интеркомът избръмча и прекъсна нерадостните му размишления.

— Сър, всички ви чакат. — Гласът на Дейвис излезе с пращене от говорителя. — Искате ли да продължите заседанието?

Хендрикс потърка челото си. В душата му се надигна някакъв упорит дух на неподчинение.

— Получиха нарежданията си. Кажи им незабавно да разположат хората.

— Руски ли? — попита Борн. — А на какъв руски?

— Моля? — погледна го неразбиращо Кая.

— Кой диалект? Южняшки или…

— Московски. Беше московчанин.

Борн остави чашата върху плота на масата, изработен от мароканска мозайка.

— Сигурна ли си?

Кая му отговори на руски с московски акцент.

— Баща ти е работил за руснаците — предположи Борн.

— И аз така си помислих, щом го чух как говори — каза Кая, — но нещо не ми се вярва.

— И защо не?

— И двамата ми родители мразеха руснаците.

— Може би при майка ти да е било така — обясни й внимателно Борн, — но ако баща ти е работил за руснаците, омразата му срещу тях би била част от неговото прикритие.

— Криел се е пред очите на всички.

Борн кимна и тя се изправи. Дон Фернандо го погледна многозначително. Виждаше се, че не иска разговорът да продължава в тази посока. Кая застана пред прозореца и се загледа в отражението си, почти като Борн в дома на Вегас в нощта преди нападението.

В стаята се възцари ужасно мълчание, в центъра на което беше Кая. Нито Борн, нито дон Фернандо имаха желание да го нарушат.

— Мислиш ли, че е вярно? — гласът на Кая сякаш идваше от друго измерение.

Тя най-после се обърна с лице към стаята и като ги изгледа един по един, повтори въпроса си.

— Ако се съди по думите ти — отговори й Борн, — това е най-вероятната възможност.

— Мамка му — изруга Кая. — Мамка му, мамка му.

Дон Фернандо се размърда обезпокоено.

— Все пак възможно е Джейсън да греши.

Кая се засмя, но в гласа и се долавяше горчива нотка.

— Естествено. Благодаря ви, дон Фернандо, но вече не съм малко момиченце и не вярвам в приказки. — Тя се обърна към Джейсън с ръце на кръста. — И така. Имаш ли някакви идеи?

На Борн му беше ясно, че пита за предположенията му за кого е работил баща й. Той поклати глава.

— Тъй като е бил чужденец, а е работил извън Русия, СВР — руското ЦРУ — е една от възможностите. Честно казано обаче, със същия успех може да е работил и за някоя от групировките.

— Тоест руската мафия — каза Кая.

— Да.

— Е, това поне би било по-логичен избор от негова страна — намръщи се тя.

— Кая — предупреди я дон Фернандо, — не се опитвай да разсъждаваш логично в случая.

— Дон Фернандо е прав — потвърди и Борн. — Нямаме никаква информация за ситуацията, в която е бил баща ти. И не знаем дали не е бил принуден да работи за руснаците.

Кая поклати глава, без да го доизслуша.

— Не, поне дотолкова го познавам — нямаше начин да бъде заставен насила за нищо.

— Дори и ако залогът е бил твоят живот или този на сестра ти?

— Той ни изостави, без да му мигне окото — обясни тя с твърдо изражение на лицето. — Имаше си други, по-важни неща в живота.

— Бил е наемен убиец — поясни Борн. — Трябва да си много особен човек, за да се захванеш с този занаят и да успееш в него.

— Именно — погледна го в очите Кая. — Не изпитваше нито жал, нито разкаяние, нито любов. Беше напълно откъснат от всичко човешко. — Тя изправи предизвикателно раменете си.

— Точно това те прави способен да убиваш отново и отново. Липсата на връзка. Не е толкова трудно да простреляш в тила нещо неживо.

Борн долови, че говори не само за мъртвия си баща, но и за него.

— Има моменти, в които убийството е оправдано.

— Необходимо зло.

— Както искаш го наречи — кимна той, — важното е, че се е налагало.

Кая пак се обърна към изпъстрената със светлинки тъмнина зад прозореца.

— Оставете Кристиан Норен да почива в мир — намеси се дон Фернандо. — Повярвайте ми, когато ви казвам, че животът и съдбата му са минало. Кая, време е със сестра ти да продължите напред.

Кая се изсмя мрачно, сякаш по-скоро изръмжа.

— Кажете го на Скара, дон Фернандо. Никога не ме е слушала и, уверявам ви, едва ли ще започне тепърва да го прави.

— Знаеш ли къде е? — попита я той.

Кая поклати глава.

— Когато се разделихме, си обещахме да не се търсим. Не сме се виждали повече от десет години. Бяхме още деца, а сега… — Тя се обърна към него. — Всичко се промени. И нищо не се промени.

— Щеше да е ужасно, ако беше истина. Най-малкото за теб. — Дон Фернандо се изправи с известно усилие, отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— За теб има надежда, Кая. Наистина се надявам, че е така. Колкото до Скара… — думите му увиснаха злокобно в стаята.

— Обречена е, нали?

Дон Фернандо я погледна и по лицето му се изписа безгранична тъга.

Борн пристъпи към Кая.

— Защо смяташ така?

Кая погледна настрани.

— Защото — отвърна вместо нея дон Фернандо — Скара страда от дисоциативно разстройство.

Кая погледна Борн в упор.

— Сестра ми има шест отделни самоличности и всяка от тях е точно толкова реална, колкото са и нашите.

Всяка среща с М. Еръл Данзигер беше изпълнена с напрежение и опасност — той беше изключително импулсивен и се обиждаше с повод и без повод. По някаква необяснима и за самия него причина Хендрикс се чувстваше неподготвен за срещата с Данзигер, затова я отложи за късния следобед, макар да знаеше, че би следвало да го покани на обяд.

Заведе обаче Маги на обяд. По нейна молба отиде да я вземе от едно кафене на авеню „Пенсилвания“. Тя го чакаше, приготвила достатъчно храна за пикника им в парка „Нашънъл Мол“.

Слънцето ту надничаше, ту се скриваше зад облаците, докато се разхождаха по тревните площи.

Хората от охраната му, не особено очаровани от избраното място, все пак чинно изпълниха разпорежданията — избраха подходяща полянка и се разположиха в полукръг около нея.

Двамата седнаха един срещу друг с кръстосани крака като деца и Маги извади храната. На Хендрикс почти му се зави свят от удоволствие. Почувства се като дете, избягало от училище — седят с Маги, ядат сандвичи, пият студен чай, а той се чувства обграден в усмивката й и миризмата на нейния парфюм.

— Изненада ме с обаждането си. — Тя отхапа деликатно от сандвича с шунка, бри и горчица. Гъстата й златиста коса беше опъната назад в конска опашка. Носеше черна рокля на бели точки с ниско деколте, пристегната в кръста с черен кожен колан. Беше се събула боса в тревата.

— Радвам се, че не беше заета с розите ми — подкачи я той.

— Кой каза, че не съм била? — отвърна му тя с иронична усмивка и отхапа внимателно още една хапка от сандвича си. — Щях да дойда даже и да бях заета.

От отговора й му стана толкова приятно, че храната му приседна. Пийна малко чай и я преглътна. Гледаше я в тази идилична обстановка и започваше да осъзнава, че се влюбва. Първоначалната му реакция беше скептична. Упрекна се, че се държи глупаво, пубертетски и, още по-лошо, става уязвим. Но после тези мисли изчезнаха и отстъпиха място на някакво приятно чувство за падане и безтегловност, което му напомняше за сънищата, въпреки че не го свързваше с нито един конкретен сън. Чувстваше се щастлив, а в неговия живот щастието беше най-рядко срещаното явление.

— Кристофър? — подвикна му Маги. — За какво си се замислил?

Той остави сандвича си.

— Извинявай.

— Няма нищо.

— Сетих се за срещата, която ми предстои тази вечер. — Хендрикс се поколеба. Мина му през ум, че свежият й поглед върху ситуацията може да му помогне да се справи с президента и Данзигер. — Човекът, с когото имам среща, никак не е лесен.

— Това определение подлежи на толкова различни тълкувания.

По изражението й видя, че му е обърнала цялото си внимание, и му стана приятно.

— Той е егоцентрик. Издигнал се е на гърба на другите и най-вече на предшественика ми. — Не смяташе да влиза в по-големи детайли. Щеше да се възползва от мнението й, но не възнамеряваше да изоставя правилата за сигурност. — В момента се е създала ситуация, в която се опитва да си осигури позиции в проект, който е моя инициатива.

Маги се замисли.

— Не виждам проблем. Човек, който прави кариера на гърба на другите, едва ли е много компетентен.

— Точно в това е проблемът. Ако го оставя да си прави каквото иска, ще оплеска всичко.

— Остави го тогава.

— Какво?! Да не се шегуваш?

Маги внимателно уви недоядения си сандвич.

— Помисли, Кристофър. Той оплесква работата, както цветисто се изрази…

— Но това е моята работа!

— … а ти се появяваш и я оправяш. — Тя си взе шоколадова бисквитка и отчупи парченце, но не го изяде веднага. — Хората, които го подкрепят, ще бъдат толкова засрамени, че със сигурност ще го лишат от подкрепата си. — Тя сложи бисквитката в устата си и я сдъвка бавно и с наслаждение.

— В шаха това се нарича да жертваш пешката, за да вземеш царицата.

Хендрикс се облегна назад и се загледа в нея. Тя отчупи парченце бисквита и му го подаде. Той го изяде и шоколадовият вкус изпълни устата му. Предложението й влизаше в противоречие с всички правила, които беше възприел. Да отстъпи? Да остави ръководството на Данзигер? Ама че безумна мисъл.

Преглътна и Маги му подаде още. Всъщност защо пък не? В края на краищата и президентът така иска. При това и той, и Маршал, и Стоукс си бяха заложили главите. Помисли си, че няма да му е никак неприятно да им понатрие носовете, особено на ония двамата досадници, генералите. Да не говорим за унижението, което щеше да преживее Данзигер.

Докато си мислеше за Данзигер и Индиго Ридж, изведнъж се сети: къде, по дяволите, изчезна Питър Маркс?

Оставил далеч зад себе си развълнуваната тълпа, Карпов спря за момент, за да прецени ситуацията. Кракът го болеше зверски, но иначе му нямаше нищо. Ако беше вярващ, щеше да се помоли за душата на Лана Ланг, която беше имала предвидливостта да си купи кола със странични въздушни възглавници.

Дъждът беше намалял. Водата все още се оттичаше в канавките, но облаците се разнасяха и от бурята остана само лек ръмеж. Огледа се и осъзна, че няма никаква идея къде се намира. Очевидно беше някъде около джамията, макар че това едва ли вещаеше нещо добро за него.

Намираше се в Мюнхен, от СВР му бяха организирали нападение, а той все още нямаше представа защо от „Северий Домна“ бяха изпратили Черкезов в джамията. Може би, помисли си той в пристъп на моментна слабост, е време да свие знамената и да се махне от този проклет град. Разполагаше само с няколко дни да изпълни задачата на Черкезов. Трябваше да се обади на Борн, да си уговори среща с него и да изчезне оттук. Ала докато стоеше облегнат на тухлената ограда, изведнъж мозъкът му превключи на друга вълна. Бягството нямаше да му е от полза, дори можеше да му навреди. СВР щеше да продължи да му трови живота и нямаше да знае какво крои Черкезов. Трябваше му нещо, което да използва, за да се измъкне от опеката му. Надяваше се да го открие тук, в Мюнхен.

После се сети за онзи кучи син Зачек. „Сигурно още ме преследва“, помисли си Карпов и после му хрумна, че след като го е набутал в тази каша, именно той е човекът, който може да го измъкне от нея.

Вървеше по някакви тесни улички, които му създаваха усещането за нещо ако не арабско, то поне мюсюлманско. Навсякъде имаше месарски магазини, продаващи месо от заклани според ислямските обичаи животни. Във въздуха се носеше ароматът на източни подправки, а жените бяха скромно облечени и със забрадки.

Обиколи няколко пъти квартала и най-после откри това, което търсеше. После се помота на ъгъла, сякаш чака приятел, което не беше съвсем далеч от истината. Чакаше Зачек и той не го разочарова. Когато го видя, тръгна, пресилено куцайки.

Странно, помисли си Борис, докато ускоряваше крачка, чувстваше крака си все по-добре, колкото повече го раздвижваше. Влезе в магазин за дрехи и излезе през задния му вход — доста елементарна маневра, която очакваше Зачек да предвиди. Мина по задната уличка, покрай вече познатите му ламаринени кофи с шиповете. Преследвачът му се появи от задния изход на магазина за дрехи. Борис вече приближаваше края на уличката. Чу зад гърба си подвикване и секунда по-късно насреща му излезе един от копоите на Зачек, извади пистолета си „Токарев“ и го насочи срещу гърдите му.

Без секунда колебание Борис хвана капака на кофата и заби шиповете й в лицето на мъжа. Пистолетът изгърмя и куршумът проби капака, но не го засегна. Мъжът залитна и Карпов му измъкна пистолета от ръцете, но преди да успее да го хване добре, усети до дясното си слепоочие студения хлад на опряното в него дуло.

Изникналият отнякъде втори копой му каза гърлено на руски:

— Хайде. Дай ми повод да ти пръсна черепа.

Предната врата се тръшна и дон Фернандо бързо излезе от стаята.

Кая седеше близо до Борн и гледаше отраженията им в стъклото на френския прозорец. После натисна дръжката и излезе навън. Борн я последва. Беше хладно и тя потрепери.

— Да влезем вътре — предложи й той, но тя не помръдна.

Вятърът рошеше косата й. Странно му беше да я вижда с естествената й руса коса. После се сети, че и него отдавна никой не го беше виждал в истинския му вид, дори Мойра. Беше се обградил добре, дори от себе си. Това ли искаше наистина, попита се той. Или защитните реакции му помагаха да продължава по същия път? Въпреки че не му беше лесно да си го спомни, бе убеден, че е имало време, когато не е изпитвал нужда да бъде такъв.

— Отрано забелязах странностите на Скара — подхвана Кая, обгърнала с ръце раменете си. — Нищо не можеше да се направи. Абсолютно нищо. Майка ни направо откачаше от нея.

— Нали каза, че ти си била черната овца в семейството?

— Излъгах. — Тя се усмихна вяло. — Скара ме научи. Каза, че нямала избор и за да има що-годе нормален живот в училище, всичките й самоличности трябвало да се научат да лъжат убедително.

— Сигурно ти е било много трудно — каза й Борн.

— Първоначално. Сънувах кошмари, в които тя се превръщаше в някакво чудовище — вампир или зъл дух. Тя се обърна към него. — Но най-много ме тормозеше въпросът къде отиват другите й самоличности, когато не са изявени. И как се редуват? Има ли механизъм, който определя коя личност ще изскочи в следващия момент?

— И отговори ли си?

— Скара нямаше идея. Каза, че било като да се возиш нонстоп на алпийско влакче.

— Притесняваше ли се дали и на теб няма да ти се случи същото?

— Непрекъснато. — Кая потрепери. — Гледал ли си „Точно по пладне“? Същото е. Все едно чакам да се появи влакът с убиеца в него.

Президентът на САЩ вдигна телефона и се обади на брокера си.

— Боб, дай ми цената на „Ниодайм“.

— Шейсет и седем долара и двадесет пет цента — отвърна брокерът му.

— Какво? — Президентът се изправи в креслото си. — Беше двадесет и три, ако правилно си спомням, и то само преди колко… няколко дни?

— Направо са се скъсали да ги купуват, сър — поясни Боб. — Цената им е скочила до небето.

Президентът затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Божичко, направо не разбирам.

— Ако не започнете да купувате сега, сър, ще си биете шамари, когато цената им мине сто долара.

— Добре, купи ми петстотин по обичайния канал и още петстотин, когато стигне… колко би било разумно?

— За които и да било други акции щях да кажа, че ще се върнат с една трета назад, сър. Но „Ниодайм“ ми напомня за бума на акциите в зората на интернета. Направо невероятно. Чакайте малко. — Президентът чу как Боб тропа по клавишите. — Откакто са излезли, с всеки ден цените им растат неимоверно. Може и да дръпнат с десет процента назад, но, честно казано, не очаквам нищо по-сериозно.

— Тогава да се уговорим вторите петстотин да са на шейсет долара.

— Дадено — отвърна Боб. — Нещо друго, сър?

— Нищо друго няма значение — кисело отвърна президентът и затвори.

Телефонът му почти незабавно иззвъня. Той погледна часовника си и видя, че разполага със седем минути да проведе разговор и да отиде до тоалетната преди следващата си среща. Въздъхна и вдигна слушалката.

— Рой Фицуилямс ви търси, сър.

— Свържи го. — Чу се неколкократно прищракване. — Фиц, намери ли ми отговора?

— Така мисля, сър — отвърна Фицуилямс от кабинета си в Индиго Ридж.

— Кажи ми, че си намерил метод за по-бързо извличане на редките земни.

— Щеше ми се да бях, но поне имам друго предложение. Както знаете, във всички дънни платки на компютрите се влагат редки земни елементи. Мисля, че ако започнем незабавна кампания за рециклиране, ще успеем да съберем достатъчно материал и да изпълним първата поръчка на Министерството на отбраната след, да кажем, осемнадесет месеца.

— Осемнадесет месеца! — Президентът буквално скочи от стола си. — Генералите ми казаха, че ако първата доставка беше пристигнала вчера, щеше да е съвсем навреме, но по неволя ще се съгласят на осем месеца.

— Няма как да е по-рано от осемнадесет месеца — повтори Фицуилямс, — освен ако правителството не бракува всички държавни компютри.

„Божичко, помисли си президентът, докато се опитваше да изчисли цената наум. Контролната комисия на Конгреса ще ми свали главата.“ Знаеше, че е попаднал между чука и наковалнята.

— Ще видя какво мога да направя, Фиц, но ти трябва да организираш добива в Индиго Ридж по възможно най-бързия начин.

— Ще се свържа с борда на „Ниодайм“ и ще започнем масова кампания за наемане на персонал.

— Като имам предвид, че акциите им са стигнали небето, не би трябвало да има проблеми — недоволно каза президентът.

— Така е, сър — изсмя се Фицуилямс. — Вече съм богат човек.

Дон Фернандо се появи пак.

— Есай се върна, Джейсън, и пита за теб. В библиотеката е, в източната част на къщата. Ние с Кая пък ще приготвим вечерята.

Борн прекоси гостната, мина по един коридор и влезе в библиотеката — квадратна стая, светла и добре проветрена, за разлика от повечето подобни помещения. От двете страни на прозореца бяха наредени рафтове с книги, а на различни места бяха разпръснати удобни на вид столове и възглавници с марокански мотиви.

Джалал Есай стоеше прав в центъра на стаята, с долепени пред себе си пръсти. Когато Борн влезе, той се обърна. Както винаги настроението му беше непроницаемо.

— Предполагам, че имаш доста въпроси към мен. — Той посочи към две кресла с високи облегалки. — Защо не поседнем удобно, докато си говорим?

Те се настаниха с лице един към друг.

— Есай — подхвана Борн, — няма смисъл да разговаряме, ако ще продължаваш да ме лъжеш.

Есай постави ръце в скута си. Изглеждаше напълно спокоен.

— Съгласен съм.

— Още ли работиш за „Северий Домна“?

— Не, поне не от известно време. Не съм те излъгал за това.

— А сърцераздирателната история за дъщеря ти?

— За съжаление е вярна, но — Есай вдигна пръст — не ти казах цялата истина. Да, убиха я, но не хора от организацията. Никога не биха предприели подобно действие. — Той си пое въздух и бавно го изпусна. — Убиха я агентите на Семид Абдул-Кахар. — Той вдигна глава. — Чувал ли си за него?

— Лидерът на Джамията в Мюнхен — кимна Борн.

— Точно така. — Той се наведе напред и в тялото му се появи някакво напрежение. — Абдул-Кахар се възползва от обстоятелствата и сключи сделка с Бенджамин Ел-Ариан.

— Какви обстоятелства?

— Е, сега стигнахме до сърцевината на въпроса. — Есай махна с глава. — Онази жена разказа ли ти историята си?

Борн кимна.

— Баща й е ключът към разгадаването на загадката защо „Северий Домна“ позволиха на Абдул-Кахар да навлезе в територията им.

— Не е ли имало сделка?

— Имало е, въпросът е каква — отвърна Есай. — Когато се почувстваха уязвими след сблъсъка с предишната ти организация „Тредстоун“, Ел-Ариан се обърна към Джамията.

Борн не каза нищо. За втори път ставаше дума за уязвимостта на „Северий Домна“. Проблемът беше, че нещо тази история не му се вярваше. Или Есай отново го лъжеше, или не му беше известна истинската причина, поради която бяха допуснали Джамията в организацията. Притесняваше го и фактът, че доколкото знаеше, „Северий Домна“ беше основана, за да служи като мост между културите и религиите на Изтока и Запада в благороден опит за мирно съвместно съществуване. Защо тогава ще позволяват на един ислямски екстремист като Семид Абдул-Кахар, подвизаващ се зад маската на благочестив мюсюлманин, да нарушава внимателно обмисления баланс? Нещо не се връзваше. Борн погледна изпитателно Есай. Отново се почуди като какъв да го приеме — като приятел или враг.

— Искал си да разбереш за кого работи Кристиан Норен, така ли?

— Всеки в тази къща иска. — Есай се облегна назад. — Мислехме, че Кая знае или поне ще може да ни насочи, и затова дон Фернандо ми поръча да я доведа заедно с Вегас.

— Защо не ми разказа цялата тази история, докато бяхме в Колумбия?

— Баща й е преследвал бившия ти шеф, а двамата, казват, сте били близки. Не знаех дали ще се съгласиш да изпълниш молбата ми, ако беше наясно коя е тя.

Обяснението изглеждаше логично и може дори да беше истина, но с Есай човек никога не можеше да бъде сигурен.

Дон Фернандо го бе предупредил, че той е патологичен лъжец, не че Борн не се беше сетил и сам. От друга страна, струваше си да получи потвърждение на подозренията си.

— И ако не бях дошъл?

— Преговарях с Роберто Корелос да ми помогне, когато изведнъж ти се появи от небето като подарък от Аллах. — Той се усмихна. — Почва да ти става навик. — Той посочи нагоре с ръка. — Но, повярвай ми, всичко вече е минало.

Разговорите с Есай го уморяваха — да слуша какво говори и да се опитва да отгатне какво всъщност му казва или по-скоро не му казва.

— За съжаление всичко това с нищо не ни помага да отгатнем какви са настоящите замисли на „Северий Домна“.

— Има и още нещо. — Есай пак се наведе и понижи глас. — Бенджамин Ел-Ариан предприема тайни пътувания до Дамаск. Открих го съвсем случайно чрез Естеван Вегас, представи си. Проверявах товарителниците му и открих несъответствие в сумите. Оказа, че е купен билет първа класа за отиване и връщане между Дамаск и Париж. Като се разрових още, се натъкнах на името на Ел-Ариан, заедно с факта, че това не е първото му пътуване до Дамаск. Плащал е за пътуванията с част от печалбите от износните стоки, които преминават през нефтените находища на дон Фернандо в Колумбия и Вегас.

— Някаква представа какво е правил в Дамаск?

— В задънена улица съм — поклати глава Есай. — Но смятам, че има нещо общо с групата, за която е работил Норен.

— Няма логика — възрази Борн. — Хората, които са нападнали Кая и сестрите й, са били руснаци.

Есай стана.

— И все пак от малкото, което хората ми в Дамаск успяха да съберат, мисля, че има връзка.

Борн се запита защо Есай толкова държи да открие за кого е работил Норен. После изведнъж отговорът проблесна в главата му като светкавица. Есай също като Борн имаше резерви относно историята как Ел-Ариан е стигнал до идеята за сделка с Джамията и беше убеден, че истинската причина ще се изясни едва когато се реши загадката около Кристиан Норен.

— Разказвал ли си нещо на дон Фернандо?

Есай му се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Само ние двамата знаем за това.

Борис не помръдваше. В уличката вонеше на риба и гранясало олио. Шумът от колите се чуваше като жужене на кошер. Зачек се приближи с небрежна крачка, сякаш няма никакви грижи на света. Не отделяше очи от Карпов. Изглеждаше елегантен в дългото си кашмирено палто, черни кожени ръкавици и лъснати като огледало обувки с дебели подметки, вероятно напълнени с метал — стар трик на КГБ, доста неприятен, когато те ритат. Някои неща, помисли си Борис, не излизат от мода дори сред интернет поколението.

Зачек се приближи до двамата мъже в края на уличката и каза:

— По дяволите, Карпов, значи все пак няма да те бива много за учител.

Борис кимна с брадичка.

— Защо не поискаш мнението на другаря с шиповете по лицето?

Зачек отвори уста, отметна назад глава и се изсмя.

— Ех, вие, старите кримки.

Борис се възползва от момента и заби десния си лакът в адамовата му ябълка, като същевременно изблъска с лявата си ръка пистолета встрани от себе си. Оръжието гръмна и оглуши всички. Карпов застреля притежателя му в упор и мъжът се свлече по тухлената стена, оставяйки след себе си плътно размазано кърваво петно.

Зачек започна да се опомня, но Борис го сграбчи за меката кожена яка и заби лицето му в кървавото петно.

— Какво виждаш там, Зачек, а? Кажи ми, задник такъв.

— Борис го дръпна назад и превключи на английски с безукорен, изискан акцент. — Я виж ти, Зачек, стари мой приятелю, скъпарското ти палто за пет хиляди долара е цялото опръскано в кръв. О, и тези лъскави обувки. Каква марка са? „Джон Лоб“ ли каза?

Зачек не можа да измисли нищо друго, освен да се опита да го ритне с пълните си с метал токове, но Карпов ловко му се измъкна.

— А, не. — Той го плесна яко по тила. — Май имаш нужда от уроци по добро поведение.

Зачек спря да се дърпа и започна да изтрива кръвта от лицето си. Горната му устна беше разбита, а отокът над дясното му око беше поморавял. Борис го разтърси така, че зъбите му изтракаха.

— Има ли още от другарчетата ти от СВР наоколо?

Зачек поклати глава.

— Отговаряй, когато те питам! — нареди му Карпов.

— Само… тримата бяхме.

— Какво, реши, че за старец като мен не ти трябват повече хора, така ли, задник такъв? Не клати глава, знам точно какво минава през птичия ти мозък.

— Ти… много грешиш. Ох, мамка му. — От носа му изхвърча парче съсирена кръв и се пльосна по средата на окървавеното петно.

— Хайде, задник такъв, кажи ми къде бъркам. — Той натика дулото на пистолета в мекото под брадичката на Зачек.

— Но ако не ми хареса отговорът ти — бум!

— Трябва… да седна. — На Зачек не му стигаше въздух. Под размазаната кръв кожата му изглеждаше сива.

Борис го повлече към другия край на уличката и купчина щайги с прясно набрани портокали. Зачек с благодарност се стовари отгоре им и се сви, като покри с ръце главата си, сякаш очакваше Борис да започне да го млати по нея.

От тази страна движението беше по-слабо, но имаше повече пешеходци. За щастие беше час пик. Всички бързаха да се приберат, потънали в мисли, и дори не поглеждаха към уличката. И все пак Борис не искаше да се задържа тук по-дълго от необходимото.

— Стегни се, Зачек, и ми кажи каквото имаш да ми казваш.

Зачек потрепери и се уви по-плътно с изцапаното кашмирено палто.

— Смяташ, че ние сме ви устроили засадата с онази жена.

— Не се прави, че не знаеш коя беше.

— Всъщност не знам. — Пепелявосивото лице на Зачек изглеждаше като бойно поле. Беше останал без сили. — Не съм те преследвал. И не съм ти устройвал засада. Това се опитвах да ти кажа преди в тълпата.

Борис си спомни, че Зачек му извика нещо, но заради шума от зяпачите и полицейските сирени не го беше чул.

— Нещо не ми се връзва — каза му той. — Имаш точно десет секунди да се поправиш.

Зачек потръпна.

— Берия ме изпрати да държа под око Черкезов.

Кръвта се дръпна от лицето на Карпов.

— Виктор е тук?

Зачек кимна.

— Не знаех, че си в Мюнхен, докато не те видях на улицата. Повярвай ми, и аз бях напълно ошашавен, че те виждам.

— Не ти вярвам — отвърна Борис.

— И сега какво да правя? — сви рамене Зачек.

— Дай ми причина.

На Зачек му потече кръв от носа и той наведе назад глава.

— Мога да ти уредя среща в джамията.

— Говори.

— Просто ей така? — Зачек затвори очи. — Няма да стане. Искам да ми дадеш дума, че ще остана жив.

Борис следеше езика на тялото му — сигурен начин, както беше открил, да разбереш дали някой лъже.

— Единственият начин да напуснеш това място жив е като станеш моите очи и уши в СВР.

— Искаш да шпионирам Берия? Ако разбере, ще ме убие.

— Направи така, че да не разбере — сви рамене Борис. — Не би трябвало да представлява трудност за такъв умен задник като теб.

— Не го познаваш — кисело каза Зачек.

— Но си имам теб — ухили се Борис.

Зачек го погледна и облиза посинелите си подути устни. Дясното му око почти се беше затворило. Борис скръсти ръце пред яките си гърди.

— Очевидно, задник такъв, имаме нужда един от друг.

Зачек подпря чело на тухлената стена.

— Ще ти бъда благодарен, ако спреш да ме наричаш така.

— А аз ще ти бъда благодарен, ако получа малко отговори. Съгласен ли си?

Зачек си пое въздух на пресекулки.

— Явно все пак ще ми станеш учител.

— Ако не си устроил ти засадата, кой тогава? — изсумтя Борис.

— Кой знаеше, че идваш в Мюнхен?

— Никой.

— Тогава „никой“ е устроил засадата. — Устните на Зачек се изкривиха в някакво подобие на усмивка. — Но това, разбира се, е невъзможно.

„Разбира се, че е невъзможно“, помисли си Борис. Изведнъж въздухът започна да не му стига.

Зачек очевидно забеляза промяната в изражението му, защото каза:

— Животът е по-сложен, отколкото си мислехте, а, генерале?

„Дали пък този път малкият задник не е прав, почуди се Борис. Не, не е възможно. Абсолютно немислимо е.“ Защото имаше само един човек, който знаеше, че пристига в Мюнхен: неговият стар, доверен приятел Иван Волкин.

21

Всяка среща лице в лице с М. Еръл Данзигер му беше изключително неприятна, но този път Кристофър Хендрикс бе напълно убеден, че сега ще бъде различно.

Първо се появи лейтенант Р. Саймънс Рийд, любимото протеже на Данзигер, слаб, с очи на невестулка, презрително изражение и поведение на омразен старшина от морската пехота. Двамата прекарваха толкова време заедно, че зад гърба им ги наричаха Едгар и Клайд, не много лицеприятно сравнение с Едгар Хувър и Клайд Толсън, най-известната тайна гей двойка в политическите среди.

Данзигер определено ставаше за тази роля. Нисък, понапълнял в кръста след оттеглянето си от активна служба — сигурен знак, че изпитва непреодолимо влечение към пържолите, пържените картофки и бърбъна, — той имаше глава като футболна топка и подходящ характер: на силен, нахъсан да отбележи гол, но не много надежден играч. Проблемът беше в честите му повишения. Беше се представил отлично в изпълнението на мокрите поръчки, почти великолепно като заместник-директор по подслушвателната дейност в Агенцията за национална сигурност, но като директор на ЦРУ беше пълен провал. Нямаше усещане за история, не познаваше работата на агенцията и най-лошото — не му пукаше. Резултатът беше като да се опитваш да напъхаш цилиндър в квадратна дупка. Просто не се получаваше. Но това не му попречи да продължава да се вихри в самата светая светих на ЦРУ.

— Добре дошли в кабинета на директора на ЦРУ — обяви лейтенант Рийд официално, почти като дворцов шамбелан.

— Моля, настанете се.

Хендрикс се огледа из просторното помещение и се запита за какво му е на Данзигер цялото това пространство. Боулинг ли играе? Състезания по стрелба с лък ли устройва? Или може би по стрелба с пушка?

— Къде е акулата, Рийд? — усмихна му се студено Хендрикс.

— Не ви разбрах, сър? — примигна лейтенантът.

— Няма значение — махна с ръка Хендрикс.

Седна на стола, който заемаше Данзигер при последната им среща. Рийд пристъпи леко войнствено насреща му.

— Това е столът на директора.

Хендрикс се намести по-удобно.

— Днес не е.

Рийд се навъси и се накани да каже нещо, но в стаята влезе началникът му, облечен в модерен раиран костюм, синя риза със старомодна бяла яка и ръкавели и раирана военна вратовръзка. На ревера му беше закачена малка значка с американското знаме. Трябва да му се признае, че паузата, която направи, когато видя къде е седнал гостът му, беше почти незабележима. И все пак Хендрикс не я пропусна.

Принуден да седне на стола срещу него, Данзигер подчертано се зае да си оправя панталона и маншетите на ризата, преди да проговори.

— Радвам се да ви видя тук, господин министър — поздрави той с хищна усмивка. — На какво дължа честта?

„Разбира се, че знаеш на какво, помисли си Хендрикс. Нали си ходил да се оплакваш на приятелчетата си в Пентагона да се застъпят за теб пред президента? Кой ти се прави на майчица, Данзигер?“, запита се той.

— Визитата ви развлекателен характер ли има? — попита директорът на ЦРУ.

— А, не. Просто нещо ми мина през ум.

— Искате ли да споделите с нас? — разпери ръце Данзигер.

— Нещо лично беше, Макс.

М. Еръл Данзигер мразеше да го наричат с малкото му име, което обикновено заместваше само с инициал. Рийд още беше в стаята, загрижен дали да си изпили ноктите, или поне така му изглеждаше.

— Момчето трябва ли да присъства? — Интересно беше да се наблюдава как и двамата настръхнаха едновременно.

— Лейтенант Рийд е в течение на всичките ми дела — отвърна Данзигер след секунда ледено мълчание.

Хендрикс си замълча и след малко Данзигер схвана намека. Той махна с ленив кралски жест и след като му хвърли убийствен поглед, Рийд напусна стаята.

— Наистина не биваше да се отнасяш така с него — измърмори Данзигер.

— Какво беше това, Макс? Заплаха ли?

— Моля? А, не. — Директорът се размърда неловко на стола си. — В никакъв случай.

— Слушай, Макс — наведе се напред Хендрикс, — нека да си изясним нещо. Не ми пука за Рийд и определено пет пари не давам за чувствата му. И по тази причина не искам нито да го виждам, нито да говоря с него следващия път, когато имаме среща. Ясно ли е?

— Напълно — отговори му Данзигер със стегнато гърло.

Без предупреждение Хендрикс стана и тръгна към вратата.

— Чакай малко — каза му Данзигер. — Даже не сме…

— Получаваш работата, Макс.

Данзигер скочи на крака.

— Какво? — Той тръгна подире му.

Вече на вратата Хендрикс се обърна към него:

— Искаш „Самаряните“? Твои са.

— Ами ти?

— Аз се оттеглям, Макс. Заедно с хората си.

— А предварителните им проучвания?

— Нарязаха ги с машината тази сутрин. Знам, че си имаш свои методи на работа. — Хендрикс отвори вратата, почти убеден, че ще намери отвън Рийд да подслушва. — От този момент ти отговаряш за охраната на Индиго Ридж.

Маги чу звъненето на шифрования мобилен телефон през съня си. Мелодията му беше от „Полетът на валкириите“. Не беше почитателка на оня нацист Рихард Вагнер, но въпреки това много харесваше „Пръстенът на нибелунгите“. Обърна се по гръб с натежали клепачи, залепнали от съня. След като се върна от обяда с Кристофър, се пъхна в леглото и незабавно заспа. Точно сънуваше, че с Кая водят един от нескончаемите си детски спорове. Всъщност гърлото я болеше, сякаш наистина е крещяла в съня си. Кая никога не се поддаваше на крясъци. Защо тогава стигаха дотам? Отношенията им, тайните, които споделяха, неминуемо създаваха конфликти. Ако бяха момчета, най-вероятно непрекъснато щяха да стигат до бой. Опитаха се да използват малкото, което ги свързваше, но накрая стигнаха дотам, че не можеха да се гледат. Дори обстоятелствата да не се бяха намесили, пак щеше да се стигне до раздяла. И все пак в сънищата си усещаше липсата на сестра си. Михаела никога не се появяваше в тях, но Кая винаги беше там. И когато я видеше, Маги започваше да плаче в съня си и сърцето й се късаше. Но щом започнеше въображаемият им разговор, още с първите думи той придобиваше злъчния характер на спор между две сестри, които се обичат, но не могат да намерят общ език. В по-късно време несъгласията започнаха да се въртят около баща им. Спомените им за него бяха сякаш от двама различни души. Спореха още по-ожесточено и непримиримо и това едновременно я натъжаваше и ядосваше.

Валкириите продължаваха марша си из съзнанието й. Тя се превъртя и хвърли недоволен поглед към джиесема на нощната масичка. Ясно беше кой й се обажда. Бенджамин Ел-Ариан единствен използваше този номер.

Натисна с палци очните си ябълки, за да се разсъни напълно, но не вдигна телефона, а се загледа в прашните сенки по тавана. Мелодията на телефона изведнъж прекъсна по средата. В настъпилата тишина тя се замисли за Бенджамин Ел-Ариан. Беше пълна загадка как е било възможно да се почувства привлечена от него. Сега той й се струваше като част от някакъв друг живот и съвсем друг човек.

Америка я беше променила. Досега беше пътувала къде ли не, но не и тук. Бенджамин й беше внушил, че това е държава на корупцията и злото, с отслабваща мощ в резултат на поредица от дипломатически и военни поражения. Само че тогава тя нямаше лични впечатления, с които да сравни тази представа. А сега, след като прекара известно време с Кристофър в люлката на капитализма, откри, че Америка е динамична, жизнена, вълнуващо противоречива страна. С две думи, доста интересно място.

Ала това откритие я наведе на мисълта за несъстоятелността на безкрайните антиамерикански проповеди на Бенджамин. Тя всъщност се беше престорила, че им вярва, за да спечели доверието му, но едва сега, след като влезе в контакт със смъртоносния му враг, успя да осмисли размера на неговите самозаблуди. Но дори и след като бе прекарала толкова време с него, не знаеше дали беше крил екстремистките си възгледи от останалите ръководители на „Северий Домна“, докато не се бе издигнал на власт, или ги беше прихванал впоследствие от Семид Абдул-Кахар.

Водачът на Джамията предизвикваше у нея презрение с обсебващите го омраза и неотстъпчивост, които не оставяха място за компромис. Ако на света съществуваше истинско зло, Злото с главна буква, както проповядваше католическата църква, то със сигурност беше култивирано и подхранвано точно от такава омраза.

Отначало съюзът между двамата я озадачи, но постепенно от случките, на които стана свидетел, разбра, че Бенджамин използва Абдул-Кахар като средство, с което поддържа и консолидира властта си и държи изкъсо останалите в ръководството. Беше видяла какво се случи на един от тях, достатъчно неблагоразумен да не се подчини на Ел-Ариан. Трупът му представляваше такава зловеща гледка, след като Абдул-Кахар си беше свършил работата, че за да запази собствения си разсъдък, тя незабавно я бе причислила към кошмарите, за които човек не иска да си спомня. Само Джалал Есай, единствен от недоволните, беше успял да оцелее и сега се опитваше да оспори водачеството на Бенджамин. Касапите на Абдул-Кахар не бяха успели да му затворят устата и затова Ел-Ариан възложи тази задача на Марлон Етана.

Беше напълно наясно каква опасна игра е подхванала с Бенджамин, но бе твърдо решена да продължи по избрания път. На Ел-Ариан му беше забавно да държи дъщерята на Кристиан Норен под контрола си. Беше планирала всичко съвсем точно и внимателно — да му даде каквото иска той; някой, който се подчинява на волята му. Баща й — таен агент на друга организация — беше предал „Северий Домна“, грях, който Бенджамин нямаше как да прости и затова неминуемо един ден щеше да се стовари на главата й. Номерът беше как да се измъкне, преди този ден да настъпи.

Смешното беше, че тук, в Америка, се чувстваше в безопасност. Не заради изобилието на американския начин на живот — в Париж достатъчно се беше наслаждавала на всевъзможен лукс, — а заради възможността да се изразява свободно и да бъде себе си, без да се страхува от възмездие или подигравка. Новият й живот в тази страна беше толкова различен, сякаш на светлинни години от досегашния. Неслучайно наричаха тази страна Новия свят и в определени среди все още я възприемаха така. Чудно ли е тогава, че не й се искаше да се върне при Бенджамин Ел-Ариан и „Северий Домна“? Ставаше й все по-ясно, че наближава времето да се отърве от тях. Или да умре.

Телефонът отново се разсвири и тя стисна неволно зъби. Този път щеше да го вдигне. Поколеба се за момент и го включи.

— Моментът не е много подходящ.

— За теб все няма подходящ момент. — Гласът му издаваше недвусмислено неудоволствие. — Закъсня два дни с доклада си.

Маги затвори очи и си представи, че забива нож в гърдите му.

— Операцията си е операция — отвърна му тя. — Бях заета.

— И с какво толкова?

— С действия по плана — да дискредитираме Кристофър Хендрикс, за да предпазим Фицуилямс от разкриване, поне докато трае процесът на придобиване.

— Е, и? Нещо не видях статии, представящи Хендрикс в негативна светлина.

— Естествено — рязко му отговори тя. — Нали не смяташ, че нещо такова се организира за двадесет и четири часа? Той е министър на отбраната на САЩ.

Ел-Ариан замълча за малко.

— Докъде точно си стигнала?

Маги се изправи и подпъхна възглавниците зад гърба си.

— Не ми харесва тонът ти, Бенджамин. — После замълча и зачака, решена да не проговори, докато той не отстъпи.

— Операцията си е операция, както сама каза — прекъсна Ел-Ариан проточилото се мълчание.

Маги усети, че едва ли ще получи повече от това и отстъпи.

— Смяташ ли, че някой друг можеше да спечели доверието на Хендрикс за толкова кратко време?

— Не — призна й отново заслугата Ел-Ариан. „Колко ли дълго още ще ми върви?“, запита се тя.

— Фалшивата самоличност, която ми подготви, е идеална.

Всъщност биографията на Маргарет Пенрод беше дело на хора, много по-нискостоящи в йерархията на „Северий Домна“, но не пречеше да му се подмаже малко. „Особено като се има предвид по какво опасно въже ходя.“

— А как е Хендрикс? — попита Ел-Ариан.

— Здраво е налапал въдицата. — Странно колко неловко и малко страшно й стана, когато произнесе тези думи на глас.

— Добре, значи е време да я дръпнеш.

— Но бавно. Не искам да заподозре нещо точно сега.

— Скара — покашля се Ел-Ариан. — Фазата по придобиването приключва след два дни. Трябва да се съобразиш с този срок.

„Два дни. Остават ми само два дни.“

— Разбирам напълно. Разчитай на мен.

— Винаги съм ти вярвал. До скоро.

Скара запокити телефона.

Хендрикс се намираше в гаража на сградата, в която се помещаваше „Тредстоун“. Беше заповядал да освободят помещението незабавно след експлозията. За втори път посещаваше местопроизшествието — първият беше едва час след взрива. Тогава издаде нареждане да бъдат изпратени федерални агенти, които да претърсят околния район и къщата на Питър и без да знае на кой свят е помощникът му, събра група за разследване на случая.

От огледа на мястото излизаше, че Питър не е бил в колата. Дотук добре. Къде обаче се беше дянал? Разследващият екип не успя да го намери. Хендрикс го потърси по мобилния му телефон, но се включи гласова поща. После позвъни на Ан във временно осигурените за персонала на „Тредстоун“ офиси, но и тя не се беше чувала или виждала с Питър от предишния ден. Той се отказа и си тръгна.

Прибра се вкъщи рано и без предизвестие. Охраната му претърсваше помещенията за подслушвателни устройства, както правеха два пъти седмично. Той влезе в кухнята, наля си една бира и се загледа как щъкат напред-назад, съсредоточени и организирани като мравки. Взе телефона и се опита да се свърже с Джаки, но синът му все още беше някъде на предната линия в планините на Афганистан и не можеха да осъществят връзка.

Почти беше свършил бирата си, когато хората от охраната минаха покрай него и му кимнаха на излизане. Остави чашата си, влезе в кабинета и затвори вратата зад себе си. На прозореца имаше щори с широки процепи, които той никога не вдигаше. Хендрикс седна зад бюрото си, извади ключе от портфейла си и го пъхна в ключалката на долното ляво чекмедже. Извади малък диск, приблизително колкото половин нокът. Знаеше какво представляват тези устройства, но не ги беше виждал досега. Само не можеше да разбере защо охраната му не успяваше да го открие при постоянните си проверки.

Намери го преди десетина дни съвсем случайно. Пресегна се бързо да вземе папка, доставена от куриер, и без да иска, обърна лъскавата стъклена статуетка на Айфеловата кула, която Аманда му купи при първото им посещение в Париж. Беше му любим спомен, който му напомняше за нея след смъртта й. Четирите крака на кулата бяха облепени с кече, но когато я събори, забеляза, че единият от тях стъпва върху това странно и плашещо електронно устройство.

Незабавно му минаха две възможности през ум. Първата — че е поставено от човек от охраната му, който нарочно го подминава при проверките. А втората — че устройството е съвсем нов модел и уредите не го хващат. И двете хипотези бяха еднакво обезпокоителни, но втората го притесняваше повече, тъй като означаваше, че някоя организация разполага с по-съвършена техника от тази на американското правителство. Опита се внимателно да поразпита, разчитайки на връзките си с хора от средите на разузнаването, дали някоя група в правителството не е предприела действия срещу него. До момента нищо подобно не се беше разкрило.

Огледа диска — тъмнозелен, едва различим от кечето по останалите крака на подаръка от Аманда. Нарочно го беше оставил на бюрото си и не се издаваше. Провеждаше безобидни разговори, защото не искаше собственикът му да разбере, че е открил съществуването му. Именно заради това устройство беше организирал толкова сложна система на комуникация с Питър Маркс. Той го остави на мястото му, затвори чекмеджето и го заключи.

Хендрикс отвори лаптопа си, включи се към правителствения сървър, на който се съхраняваха файловете му, стигна до шифрования файл и го отвори. Правеше чест на Питър, че се беше досетил за системата и бе прочел файла. Имаше и съобщение от него, описващо разкритията му. На регионална среща в Катар през пролетта на 1968 г. Фиц беше отбелязан като консултант на вече закритата държавна компания „Ел-Габал Майнинг“. Интересното в случая — първо за Маркс, а сега и за Хендрикс — беше, че Фиц не го бе споменал в автобиографията си.

Може би не е толкова изненадващо, че Маркс не се обажда, помисли си Хендрикс. Ако е открил още нещо във връзка с Фиц, може след нападението да е минал под прикритие, за да продължи разследването. Или да се е свързал със Сорая. Хендрикс отново я потърси по телефона, но без успех. Извади джиесема си и като излезе от кабинета, отиде по коридора в банята, където развъртя всички кранчета.

В Париж минаваше девет часът, затова потърси Жак Робине в дома му. Съпругата му каза, че още е в службата си. Имало някакъв международен инцидент. Хендрикс се притесни и позвъни в кабинета му. Докато го свързваха, се загледа в празния си дом и отново му се прииска от сърце да чуе как Аманда щъка из къщата и подрежда шкафовете, както обичаше да прави приживе. Потискаше го мисълта, че не са докосвани след смъртта й. Запита се как ли щеше да изглежда домът му, ако Маги се нанесе да живее тук за постоянно.

Най-накрая чу гласа на Робине.

— Крис, точно се канех да ти се обадя. Страхувам се, че тук стана малък инцидент.

— Какъв инцидент? — Ръцете на Хендрикс се изпотиха, докато слушаше разказа на Робине за срещата с Маршан и случилото се впоследствие, когато Сорая, Арон Липкин-Рене и Чалтум го проследили.

— Значи Чалтум е мъртъв. — „Господи, каква издънка, помисли си Хендрикс. Шефът на египетския «Мухабарат» убит на френска земя. Нищо чудно, че Робине е още в кабинета си. Сигурно ще прекара там цялата нощ.“ — Сорая добре ли е?

— Доколкото Арон е успял да види.

— Какво означава това, по дяволите?

— Все още е в безсъзнание.

Стомахът на Хендрикс запулсира като второ сърце. Той отвори шкафчето с лекарства, извади си един „Прилосек“ и го глътна без вода. Знаеше, че прекалява с хапчетата, но какво да се прави.

— Ще оцелее ли?

— Докторите все още преценяват…

— По дяволите, Жак, трябва да се погрижиш за нея.

— Арон казва, че лекарите…

— Остави Липкин-Рене — прекъсна го Хендрикс. — Жак, искам да стоиш при нея.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Крис, затънал съм до ушите в merde67 във връзка с убийството на Чалтум.

— Убит е от северноафрикански арабски екстремисти.

— Да, но на френска земя. От египетското посолство напълно са откачили.

Хендрикс се замисли.

— Знаеш ли какво? Аз ще се заема с египтяните, ако ти се погрижиш за Сорая.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Приеми го като лична услуга, Жак.

— Добре, ще бъде лична услуга и за двама ни, ако ме отървеш от тях. Вече и без това си имаме достатъчно проблеми с египтяните тук, а си представям какво ще стане, когато новината излезе в медиите.

— Няма да излезе — сериозно му обеща Хендрикс. — Жак, прави каквото правиш, но помогни на момичето да се изправи на крака.

— Ще ти се обадя веднага щом има нещо ново. — Той даде на Хендрикс друг, шифрован номер. — Не се тревожи.

Не че имаше как да спре да се тревожи. „По дяволите — помисли си Хендрикс, докато затваряше и търсеше в указателя номера на египетския президент, — какво, по дяволите, става с моите хора?“

Когато Борн и Есай излязоха от стаята, дон Фернандо ги чакаше в коридора.

— Джейсън, моля те, искам да ти кажа нещо.

Есай кимна отсечено и продължи нататък.

— Как мина?

— Ще видим — отвърна Борн.

Дон Фернандо извади пура от джоба си, отхапа крайчеца й и я запали.

— Предполагам, че се чудиш защо държа Естеван в неведение — каза той сред облаци от ароматен син дим.

— Как постъпвате с приятелите си е ваша работа.

Дон Фернандо го изгледа.

— Харесвате ми, Джейсън. Много ми харесвате. И затова няма да се обидя въпреки прикрития упрек в думите ви. — Той спря за момент, извади пурата от устата си и се загледа в огънчето на края й. — Приятелството може да приеме много форми. Като човек с опит, предполагам, осъзнавате това. — Той погледна Борн в очите. — Знам обаче, че вие не сте такъв. Вие, приятелю, сте представител на изчезващ вид, истинска останка от дните, когато съвестта, честта, дългът и приятелството бяха свещени неща.

Борн си замълча. Не му беше приятно да му обясняват що за човек е, дори и ако описанието отговаряше на истината.

— И така стигаме до трудната част. — Дон Фернандо върна пурата в ъгъла на устните си. — Кая ти е хвърлила око.

— Изразявате се странно.

— Добре, де — кимна събеседникът му. — Влюбена е в теб.

— Това е лудост. Независимо от всичко казано, тя ме мрази заради убийството на майка й.

— Една част от нея определено те мрази — тази, която не те е познавала и помни чувството, когато е видяла майка си на мраморния плот в моргата. Изградила си е свой свят около този спомен. А после си се появил ти, човек от плът и кръв. А заедно с теб и подробностите около смъртта на майка й. Все развития, за които, както предполагам, се е оказала неподготвена. — Дон Фернандо дръпна от пурата си. — Представи си го от нейната гледна точка. Ти се появяваш, спасяваш и нея, и Естеван неведнъж, не два пъти, а цели три пъти, както от „Северий Домна“, така и от хората, за които е работил баща й. Тя не знае нищо за теб, да не говорим, че и през ум не й минава, че ти може да си убиецът на майка й. В момента тя е раздвоена и води битка със самата себе си.

— Това не е моя работа — прекъсна го Борн.

Дон Фернандо дръпна от пурата и двамата потънаха в облак от дим.

— Не ти вярвам.

— Тя влюбена ли е във Вегас?

— Ще трябва сам да я попиташ.

— Точно това смятам да направя. Ситуацията и бездруго е сложна. Не ми трябва и Вегас да откачи от ревност.

— Тя е на верандата.

— Няма как да си я видял оттук.

— Винаги знам къде се намира всеки от гостите ми.

Борн леко се изненада — не беше забелязал камери из къщата.

— Отиди при нея, Джейсън — усмихна се дон Фернандо. — Гледай да оправиш нещата, преди да се е заформила някоя кръвна вендета.

— Ето как ще стане — подхвана Зачек. — Свръзката ще те чака при страничния вход на джамията. Ти ще му кажеш „Няма друг бог, освен Господ“, а той ще ти отговори: „Господ е добър. Господ е велик.“

Борис и Зачек се бяха свили в сенките на уличка, намираща се на една пресечка от тъмния и застрашителен силует на джамията, който се очертаваше срещу буреносното мюнхенско небе.

— Ти го познаваш, така ли?

Зачек кимна.

— Привидно той работи за тях, но…

— Разбирам — каза Борис.

Зачек си погледна часовника.

— Време е. Успех.

— И на теб. — Борис го погледна за последно. — Между другото, изглеждаш ужасно.

— Нищо не трае вечно — усмихна се тъжно Зачек.

Борис излезе на улицата и се смеси с потока от пешеходци. Избра внимателно темпото си — владееше майсторски умението да се смесва с тълпата. Много по-добре, отколкото Зачек някога би могъл да го усвои. За секунда се запита дали може да има доверие на човек от СВР. В този бизнес нямаше сигурни неща и човек можеше да разчита само на умението си да разгадава чуждата психика и правилно да се възползва от това. Бяха прекарали сравнително кратко време заедно, но по начин, който наподобяваше близостта, възникваща между двама войници, намиращи се по време на бой в един и същи окоп. Напрегнатото преживяване му даваше усещането, че добре е опознал Зачек.

Вече наближаваше страничния вход на джамията и не му оставаше никакъв друг избор, освен да се довери на Зачек.

Двама мъже се мотаеха на вратата и си говореха приглушено, но с приближаването му единият замълча и си тръгна. Борис се приближи към другия — нисичък, плещест мъж, с дълга до гърдите къдрава брада, който миришеше на тютюн и застояла пот.

— Няма друг бог, освен Господ — каза Борис.

— Господ е добър. Господ е велик — отвърна мъжът и го въведе в джамията.

Той си свали обувките и си изми ръцете в коритото на каменен фонтан. Борис последва примера му. После тръгнаха по тесен, зле осветен коридор, покрай поредица от стаички без врати, в които се движеха някакви сенки и се носеха тихи гласове като жуженето на насекоми. Някъде по-далече се чуваше хорово четене на молитва и напевните извивки на гласа на мюезина, наставляващ правоверните. Атмосферата беше задушна и потискаща и Борис трудно следеше пътя пред себе си.

Свиха наляво, после надясно и после отново надясно. Това място е оплетено като лабиринт, помисли си Борис.

Няма лесно измъкване от тук. Накрая спряха пред една врата и като се обърна към него, мъжът каза:

— Вътре е.

— Първо вие — отвърна Борис.

Щом мъжът се извърна, той хвана дръжката на своя макаров. Спътникът му отново го погледна, поклати глава и протегна ръка. Борис замръзна на място.

— Няма друг начин — обади се мъжът.

Борис извади пистолета си, махна патроните от него и ги сложи в джоба си, а после му го подаде. Водачът му го взе, отвори и двамата влязоха в малка квадратна стаичка с високо кръгло прозорче на височината на гърдите, през матовото стъкло на което се процеждаше светлина.

Едър мъж с мазна на вид брада седеше с кръстосани крака на молитвеното килимче и говореше с други двама, които незабавно станаха и се дръпнаха настрани. Борис отбеляза, че заеха позиции от двете страни на стаята, с гръб към стената.

Едрият мъж прокара пръсти през черната като очите му брада.

— От СВР ли сте? — попита той с дрезгав глас. — Зачек ли ви праща?

Борис кимна.

— Интересувате се от Виктор Черкезов — продължи мъжът. — Защо е идвал тук, с кого се е видял и какво е станало.

— Точно така.

— Такава информация не е лесно да се получи. А и ме излага на опасност. — Мъжът се покашля. — Трябва да си платите.

Тъй като това не беше въпрос, Борис си замълча. Мъжът се усмихна и в устата му проблеснаха два златни зъба. Другите му зъби изглеждаха черни и от устата му се носеше неприятен дъх на развалено.

— Ами тогава да се спогодим.

— Колко?

Мъжът вдигна предупредително месестата си ръка.

— А, не. Не ми трябват пари. Вие искате информация от мен. Аз искам същото.

Борис тайно държеше под око мъжете край стената, които даваха вид, сякаш се интересуват само от светлината зад прозореца.

— Каква?

— Познавате ли човек на име Иван Волкин?

Въпросът остави Борис без дъх.

— Чувал съм за него, да.

Мъжът стисна пълните си и почти неприлично розови на фона на брадата му устни.

— Въпросът не беше този.

— Срещали сме се — предпазливо отговори Борис.

Нещо се промени в тъмните очи на мъжа.

— Може би тогава информацията, която ще си разменим, се отнася за един и същи човек.

— Не виждам как — разпери ръце Борис. — Искам да знам защо Черкезов е бил изпратен тук. Волкин не ме интересува.

Събеседникът му се изкашля и се изплю в металната купичка до себе си.

— Само че Черкезов дойде тук, за да се срещне с Волкин.

Борн намери Кая, обвила ръце около тялото си на балкона. Гледаше как едно славейче подскача из дървото, сякаш се опитва да намери пътя към дома. Запита се дали и Кая не се опитва да направи същото.

Тя се размърда, когато го чу, но не каза нищо, докато птичето не кацна на едно клонче и не зачурулика звучно. Борн застана до нея.

— Не изглеждаш изненадана, че ме виждаш — каза той.

— Надявах се да дойдеш. И после всичко ще стане като във филмите.

— Не предполагах, че си романтичка.

— Така ли? — Тя се размърда и премести тежестта на тялото си върху другия крак. — А каква мислеше, че съм тогава?

— Мисля, че си човек, готов на всичко, за да постигне целта си.

— Смяташ, че ще разбия сърцето на Естеван — въздъхна тя.

— Той е простичък човек, с простички нужди. А ти си точно обратното.

Тя погледна към земята.

— Да предположим, че си прав.

— Тогава ще излезе, че той е бил само средство.

— Цели пет години му доставям удоволствие.

— Защото е повярвал на историята ти. — Борн се извърна към нея. — Мислиш ли, че щеше да се влюби в теб, ако знаеше коя си и защо ти е нужен?

— Може би да.

Тя също се извърна с лице към него. Луната огряваше скулите й, но очите й оставаха в сянка. Тук, на окичения с цветя балкон на дон Фернандо, пищната хубост на тялото й изпъкваше с пълна сила. Борн не се съмняваше, че нарочно е избрала мястото, за да постигне максимално чувствено въздействие. Знаеше си силата и не се страхуваше да я използва.

— Не искам да говорим за Естеван.

— Може би, но аз трябва да знам…

Тя обгърна лицето му с ръце и приближи устни до неговите.

— Искам да говорим за нас.

И изведнъж Борн разбра. В очите й гореше желание, но то не беше насочено към него като мъж. Не, също като Вегас преди него той беше само средство за постигането на целта. Единственото, което я интересуваше, беше да открие истината за баща си. И понеже това не беше по силите на една жена, се бе превърнала в серийна прелъстителка. Залепваше се за всеки мъж, чрез който се приближаваше до целта си.

— Дон Фернандо е останал с грешното впечатление, че си влюбена в мен.

— Грешно впечатление ли? — озадачи се тя.

Той пристъпи към нея и я целуна продължително по устните. Тя се залепи с цяло тяло до него. Усещаше всяка извивка и трапчинка по женствената й снага.

— Недей — каза той и леко я отблъсна.

Тя поклати глава с полуотворени устни.

— Не разбирам.

Запита се дали наистина не е успяла да си внуши, че е влюбена в него. Така ли успяваше да заблуди Вегас — като заблуждава себе си?

— Разбра ме много добре — каза той.

— Правиш грешка. — Тя поклати глава. — Голяма грешка.

— Амун! — извика Сорая, когато се върна в съзнание.

— Няма го, Сорая.

Арон се наведе загрижено над нея.

— Помниш ли?

И тя си спомни. Спускането в мрака, Донатиен Маршан, който я души, Амун, изкачващ на бегом стълбите, изстрелите, кръвта и после падането. Парещи сълзи изпълниха очите й, преляха от ъгълчетата им, стекоха се по бузите й и попиха във възглавницата.

— Къде…

— В болницата си.

Тя извърна глава, изведнъж усетила тръбичките, излизащи от ръката й.

— Трябва да го видя — каза тя.

Но когато се опита да се надигне, Арон я блъсна лекичко назад.

— И това ще стане, обещавам ти, Сорая. Но не сега и не днес.

— Трябва. — Даде си сметка обаче, че напразно се съпротивлява и няма сили. Сълзите й не спираха да се леят. Амун беше мъртъв. Тя погледна към Арон.

— Моля те, Арон, събуди ме.

— Ти си напълно будна, Сорая. И слава богу.

— Това не може да е истина. — Защо плаче? Сърцето й сякаш беше разцепено на две. Въпросът дали чувствата й към Амун са истински вече нямаше значение. Бяха колеги, приятели, любовници, а сега него го нямаше. И преди се беше сблъсквала със загубата и смъртта, но сега бе различно. Неясно съзнаваше, че плаче, а Арон я държи и миризмата му се смесва с гадно–сладникавата миризма на болница. Тя се хвана здраво за него. И въпреки че той я държеше, изпита странното усещане, че е сама. При това много по-самотна от когато и да било. Работата й представляваше целия й живот. И тя като Джейсън не допускаше почти никого другиго в живота си — освен Амун. А сега…

Мисълта за Джейсън я обсеби. Спомни си за неговите загуби — лични и служебни. И за Мартин Линдрос, духовният баща на „Тифон“ и неин шеф, най-близкият приятел на Джейсън в старото ЦРУ. Смъртта му разтърси нея самата, а какво ли оставаше за Джейсън. Беше обърнал земята и небето, за да го спаси, но се провали точно накрая. Мисълта за Джейсън я накара да се чувства по-малко самотна и потисната от обстоятелствата и й даде отправната точка, която й беше необходима, за да се отстрани, да помисли и да се справи със случилото се.

— Арон, трябва да ме изведеш оттук — каза тя и в думите й прозвуча такова отчаяние, че сама се стресна.

— Нямаш нищо счупено, само малко понатъртени ребра. Докторите обаче се съмняват за мозъчно сътресение…

— Не ми пука — извика тя. — Не мога да остана тук нито секунда повече.

— Сорая, моля те, успокой се. Разбираемо е, че си разстроена и…

Тя го отблъсна с колкото сила имаше.

— Престани да се държиш с мен като с дете и чуй какво ти казвам, Арон. Измъкни ме оттук. Веднага.

Той я изгледа продължително и кимна.

— Добре. Дай ми минутка да се оправя с персонала.

Щом той излезе от стаята, Сорая с усилие се изправи в седнало положение. От движението я заболя главата, но тя се постара да не обръща внимание. Махна лепенката и извади иглата от ръката си. Внимателно прехвърли крака и стъпи на пода. Подът й се видя студен. Глезените й запулсираха, когато се опита да се изправи. Изчака, дишайки дълбоко и равномерно, за да вкара кислород в тялото си, хвана се за леглото и направи няколко предпазливи крачки — една, втора, трета — като току-що прохождащо бебе. Мъчително бавно прекоси стаята и извади дрехите си от гардероба. Движеше се абсолютно по инстинкт. С вдървени крака стигна до вратата като зомби и се спря, изчаквайки енергията й да се върне, докато си поема дъх.

После я отвори и надникна отвън. Огледа се на двете страни. Освен един старец, който, тътрейки крака, буташе стойка на колелца с банка на нея, не се виждаше никой друг. Срещу нея беше сервизното помещение. Сорая се стегна и направи крачка навън. В същия момент чу приближаващи се гласове. Единият беше на Арон. С усилие на волята тя си наложи да тръгне, посегна към вратата на сервизното помещение, отвори я и влезе вътре. Точно когато я затваряше, зърна Арон в компанията на двама лекари. Отиваха към нейната стая.

Борн и Есай намериха Кая и Вегас в антрето. Предната врата беше отворена и през нея се виждаше как дон Фернандо упътва две коли към къщата.

— Десет часът е — каза Кая. И като усети, че вероятно Борн и Есай, щом са заедно, очевидно искат да говорят с нея, добави: — Вечерята е свещен ритуал за дон Фернандо.

Борн се приближи към тях.

— Как се чувстваш, Естеван? Спа цяла вечност.

Вегас докосна с пръсти челото си.

— Малко гроги, но по-добре.

Дон Фернандо се появи на вратата.

— Превозът ни пристигна.

Целта им се оказа рибен ресторант на другия край на Кадис. Терасата, покрита със скъпи теракотени плочки, граничеше с каменен вълнолом, от който се откриваше гледка към южната част на залива. Закотвени яхти леко се поклащаха върху вълничките. Голяма моторна лодка мина край тях, порейки водите, и остави бяла пяна след себе си. Лунната светлина се стелеше по водата като сребърен плащ, а небето над главите им беше изпъстрено със звезди.

Метрдотелът, който пърхаше около дон Фернандо, ги заведе до кръгла маса близо до вълнолома. Ресторантът беше пълен с отбрана клиентела. Златните и платинените украшения по китките на изисканите дами, обути в скъпи обувки на висок ток, проблясваха на светлината на свещите, а около грациозните им шии блещукаха скъпоценни камъни.

— Чувствам се като грозното патенце — каза Кая, докато сядаха.

— Глупости, любов моя. — Вегас стисна ръката й. — Никой тук не може да се закачи на малкия ти пръст.

Кая се засмя и го целуна с любов или поне така изглеждаше.

— Какъв джентълмен!

Борн седеше от другата й страна и усещаше горещината от бедрото й, допряно до неговото. Тя се обърна към Естеван, с когото все още се държаха за ръце. Бедрото й се отърка напред–назад в неговото и помежду им се създаде невидима нишка.

— Какво препоръчвате за ядене? — попита той дон Фернандо, който седеше от дясната му страна, но отговорът му беше заглушен от рева на моторите, преминаващи по крайбрежния път пред ресторанта.

Сервитьорът отвори първата бутилка вино от запасите, които дон Фернандо беше донесъл със себе си. Вдигнаха тост за домакина и той им съобщи, че вече е поръчал вечерята.

Борн отдръпна крака си от този на Кая и когато тя се обърна и го изгледа въпросително, той кимна леко, но многозначително с глава. Очите й се присвиха за стотни от секундата, а после тя обяви, че се налага да ги остави за малко, дръпна стола си и излезе на терасата. Дон Фернандо хвърли предупредителен поглед към Борн.

Вегас остави салфетката си и се накани да стане, но домакинът му каза:

— Естеван, calmate, amigo68. Предпочитам Борн да се погрижи за сигурността й.

Борн стана, прекоси терасата и влезе в закритата част на ресторанта, където го посрещна ароматната миризма на риба, приготвена с марокански и финикийски подправки. Видя Кая да излиза през предната врата и си проправи път през масите, заети от шумни компании.

Настигна я на тесния тротоар.

— Къде смяташ, че си тръгнала?

Тя се дръпна от него.

— Ти как мислиш?

— Кая, Естеван ще заподозре нещо.

Тя го изгледа ядосано.

— И какво от това? Омръзнало ми е от вас, мъжете.

— Държиш се като разглезено дете.

Кая се обърна и го зашлеви. Можеше да й попречи, но реши, че ще стане по-лошо.

— Сега олекна ли ти?

— Не мисли, че не знам какво става тук. Дон Фернандо е ужасен, че ще кажа на Естеван коя съм.

— Не мисля, че моментът е подходящ.

— Мисли си каквото искаш. Моментът никога няма да е подходящ.

— Нека да не е сега.

— И защо не сега? — попита Кая. — Той се държи с Рози като с дете. А аз вече не съм дете. И не съм Рози.

Борн държеше под око пътя и групичките млади мъже на моторите, които се смееха пиянски и се надбягваха с луда скорост.

— Рисковано беше да ви доведем и двамата в Кадис, но алтернативата бе да ви оставим да умрете.

— Дон Фернандо изобщо не е трябвало да въвлича Естеван в контрабандната дейност на „Северий Домна“. Очевидно е, че не е пригоден за такъв живот.

— Дон Фернандо е искал да влезе в играта.

— Дон Фернандо е използвал Естеван — отвратено каза тя.

— И ти също. — Борн сви рамене. — Можел е да откаже.

— Мислиш ли, че Естеван би отказал нещо на този човек? — презрително попита тя. — Той му дължи всичко.

— Querida!69

Обърнаха се и видяха Естеван, който излизаше от ресторанта със загрижено изражение.

— Всичко наред ли е? — Той се приближи към нея. — Да не би да си ми ядосана?

Кая автоматично си сложи ослепителната усмивка на Рози.

— В никакъв случай, любов моя. — Наложи й се да повиши глас, за да надвика моторите. — Как мога да ти се ядосам?

Той я прегърна и я завъртя, заставайки с гръб към улицата. Отекнаха три изстрела. Куршумите изсвистяха край рамото и главата на Кая и уцелиха Естеван. Той залитна назад, изпускайки я от прегръдката си, а Борн скочи към нея и я покри, докато убиецът с белия мотор се отдалечаваше от тротоара, натиснал газта. Борн я издърпа на крака.

— Естеван! — извика Кая. — О, божичко, Естеван!

Тялото на Вегас лежеше пред ресторанта, чиито бели стени бяха опръскани с кръвта му. Борн я бутна по-далеч от трупа в ръцете на дон Фернандо, който току-що бе дотичал отвътре.

— Отново се опитаха! — извика Борн. — Дръж я вътре!

После слезе от тротоара, издърпа един младеж, който беше спрял да зяпа окървавеното тяло, и го свали от мотора му.

Момчето се спъна и падна по гръб.

— Хей! Какво правиш! — извика той, докато Борн се отдалечаваше с мотора му по оживената улица.

22

Питър Маркс изплуваше и пак потъваше в безсъзнание като плувец, хванат от подводно течение. В един момент краката му здраво стъпваха на дъното, а в следващия се огъваха, щом вълната го залееше и го завихреше в червения мрак на световъртежите и болката.

Чуваше собствените си стенания и гласовете на непознати хора, но те стигаха до него сякаш отдалече, като през пластове марля. Светлината режеше очите му. Стомахът му задържаше само бебешка храна, и то понякога. Имаше чувството, че умира и се люшка между живота и смъртта, като неволен посетител в преддверието на ада. Вече му беше ясно откъде идва фразата „в клещите на болката“.

И все пак имаше моменти, в които страданието отслабваше, хранеше се по-добре и, слава богу, преддверието на ада се отдръпваше в царството на полузапомнените сънища и се оттегляше със скоростта на влак, отдалечаващ се от ужасното място, където е бил спрян.

Той отвори очи. Посрещнаха го цвят и светлина. Пое си два пъти дълбоко въздух и усети как дробовете му се напълват и изпразват без смазващата болка, която като че ли нямаше намерение никога да си отиде.

— Дойде в съзнание. — Гласът се чуваше някъде отгоре, сякаш над него е застанал ангел и размахва изящните си крила.

— Кой… — Питър облиза устни. — Кой си ти?

— Аз съм, шефе, Тайрон.

Клепачите му лепнеха и около всичко виждаше ореол, все едно халюцинира.

— Аз… Кой?

— Тайрон Елкинс. От ЦРУ.

— ЦРУ?

— Намерих те на улицата. Доста беше загазил.

— Нищо не помня…

Чернокожото лице се извърна.

— О, Дерон, здрасти. — После Тайрон пак се обърна към него. — Линейката. Помниш ли линейката, шефе?

Нещо започна да изплува от мъглата.

— Фалшивите лекари. Беше се измъкнал от нея. Мамка му, още не знам как си успял.

Споменът започна да се оформя като облак на хоризонта. Питър си спомни гаража в сградата на „Тредстоун“, експлозията, как го набутаха в линейката и осъзнаването, че не го водят в болницата и хората в бяло са му врагове.

— Спомням си — слабо каза той.

— Това е добре, много добре.

До лицето на Тайрон изникна друго лице — човекът, когото Тайрон нарече Дерон, красив чернокож мъж с изискан британски акцент.

— Кой сте вие?

— Тайрон ти каза — отвърна му Дерон. — Той е от ЦРУ. Приятел на Сорая. — Красивият мъж се усмихна на Питър. — Казвам се Дерон и съм приятел на Джейсън.

На мозъка на Питър му трябваше секунда, за да зацепи.

— Борн ли?

— Да.

Той затвори очи и благодари на късмета си, че го е довел на най-безопасното място в цял Вашингтон.

— Питър, знаеш ли кои бяха хората в линейката?

Питър отвори очи.

— Никога не съм ги виждал досега. — Усети как сърцето му се разтупа. Явно доста се беше потрудило да го запази жив. — Не знам…

— Добре, добре — прекъсна го Дерон. — Пести си силите.

Той се обърна към Тайрон.

— Ще се заемеш ли? Би трябвало да има полицейски доклад за престрелката. Използвай служебното си положение и виж дали можеш да вземеш имената на убитите.

Тайрон кимна и излезе.

Дерон взе пластмасова чаша с огъваща се сламка.

— Хайде да видим можем ли да те накараме да пийнеш малко течности.

Той постави ръка зад главата на Питър, повдигна я внимателно и му подаде сламката. Питър бавно отпи, въпреки че чувстваше устата си пресъхнала. Имаше чувството, че езикът му е ужасно надебелял.

— Тайрон ми разказа цялата история. Или поне онази част, която му е известна. — Той извади сламката от устата на Питър. — По всичко личи, че са те отвлекли.

Питър кимна.

— Защо?

— Не… — И изведнъж си спомни. Проучваше миналото на Рой Фицуилямс и фирмата от Дамаск „Ел-Габал“, с която Фиц имаше връзки. Хендрикс много държеше всичко, свързано с Рой Фицуилямс, да остане в пълна тайна. Питър изстена.

— Какво има? Боли ли те?

— Не, не е толкова просто — отвърна Питър с решителна усмивка. — Издъних се, Дерон. Шефът ми ме предупреди да внимавам, а аз проведох едно проучване от служебния компютър, който е свързан с правителствения сървър.

— И който те е наблюдавал, се е уплашил и е изпратил екипа за отстраняването ти.

— Е, първо се опитаха да ме убият. — Питър му описа как едва не загина в гаража. — Линейката беше там като резервен вариант.

— Което говори както за много внимателно планиране, така и за влиятелна организация с дълбоки джобове. — Дерон разтри брадичката си. — Щях да реша, че имаш сериозни проблеми, ако Тай не ми беше казал, че оглавяваш „Тредстоун“. Имате си достатъчно огнева мощ.

— Уви, не е така. Със Сорая тъкмо възстановявахме „Тредстоун“. Голяма част от хората ни са в чужбина, а тукашната структура все още не е докрай възстановена.

Дерон се облегна назад, сложи ръце на колената си и като изостави английския акцент, каза:

— По дяволите, пич, попаднал си точно където трябва.

Борн сви зад ъгъла, препускайки след убиеца, който се стрелкаше на белия си мотор сред колите по крайбрежния път в южна посока. Трудно беше да го настигне, но постепенно, като натискаше докрай газта, започна да се приближава. Мъжът не се беше огледал зад себе си и нямаше представа, че някой го преследва.

Той мина през едно кръстовище точно когато светофарът стана червен. Надвесен над кормилото, Борн прецени траекторията на насрещните превозни средства и също профуча през него.

На следващата пресечка стрелецът спря до тротоара зад черен микробус, отвори задната врата и с помощта на шофьора вкара мотора отзад, затръшна вратите и се качи на предната седалка. Борн все още хвърчеше с пълна скорост зад него и когато микробусът потегли и се включи в движението, се беше приближил на не повече от две коли разстояние.

Микробусът скоро сви от крайбрежната улица и навлезе в тесните, оплетени улици на града. Накрая спря пред някакви складове. Шофьорът излезе, отключи вратата, която се вдигна автоматично, и се върна на мястото си. Борн заряза мотора си и на бегом последва колата. Вратата се спусна надолу и той се провря под нея малко преди да се затръшне.

Лежеше на голия циментов под, миришещ на креозот и моторно масло. Единствената светлина идваше от фаровете на микробуса. Двамата мъже скочиха на земята и затръшнаха вратите зад себе си. Не си направиха труда да свалят мотора. Борн приклекна на едно коляно, скрит зад огромен железен варел. Изглежда стрелецът включи някакъв шалтер, защото след малко на тавана светнаха две лампи. Складът изглеждаше празен, ако не се броят няколко варела и две купчини дървени каси. Шофьорът изгаси фаровете и двамата мъже отидоха при тях.

— Мъртва ли е? — попита шофьорът на руски с московски акцент.

— Не знам, всичко стана твърде бързо. — Стрелецът остави пистолета си на една от касите.

— Жалко, че не си се придържал към плана — каза шофьорът с плачливия тон, така типичен за руснаците.

— Тя излезе навън — възрази убиецът. — Изкушението беше твърде голямо. Гръмваш я и отпрашваш. И ти щеше да постъпиш така.

— Добре че не съм на твое място — сви рамене другарят му.

— Да имаш да вземаш — възрази стрелецът. — И ти си част от екипа. Ако не съм я улучил, и двамата ще го отнесем.

— Ако шефът разбере, познай коя точно част от тялото ти ще отнесе.

Стрелецът взе оръжието си и го презареди.

— И сега какво?

— Първо ще разберем дали е мъртва — заяви му шофьорът.

— И ако не е, ще поправим заедно грешката ти.

Двамата заобиколиха купчината каси и отвориха тясна врата. Преди да влязат в офиса, както предположи Борис, стрелецът изгаси лампата. Борн се промъкна до микробуса, внимателно отвори вратата и се разтърси, докато не намери фенерче. От кутия с инструменти в задната част взе лост. После отиде при дървените каси и приклекна зад тях, така че те останаха между него и задната врата. Включи фенерчето и ги освети. Дървото беше странно зелено на цвят, някак гладко и почти без снадки. Лъчът освети повърхността на касата и сърцето му подскочи. На нея беше изписано откъде са докарани — нефтената компания на дон Фернандо в Колумбия.

Кръвта му изстина.

— Черкезов е идвал тук, за да се срещне с Иван? — поклати удивено глава Борис. — Отказвам да повярвам.

Домакинът му даде сигнал на мъжете край стената и те пристъпиха напред. Борис се напрегна, когато единият бръкна под наметалото си, но оттам се появиха само няколко неясни черно-бели снимки, които той му подаде.

— Хайде, разгледай ги. По осветлението се познава, че не са обработвани.

Борис ги пое и се взря в тях. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха — видя Черкезов и Иван, снимани, докато разговарят, на фона на част от стаята, в която се намираха. Погледна и датата, автоматично отбелязана в ъгъла на всяка снимка.

Едрият мъж, седнал на молитвеното килимче, не беше помръднал оттам от момента на влизането им.

— За какво разговаряха?

Събеседникът му се усмихна.

— Знам кой сте, генерал Карпов.

Борис замръзна на мястото си и прехвърли поглед върху помощниците му, но те продължаваха да проявяват почти пълна липса на интерес към него.

— Значи ме водите по точки.

— Моля?

— Аз не знам кой сте вие.

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Ах, това любопитство! По-добре е да не знаете. — Той разтвори пръсти. — Но да не се отклоняваме. Черкезов и Волкин. — Той стисна яркочервените си устни. — Нека да кажем, че съм доста наясно с борбата за власт между ФСБ-2, службата, която оглавявате, и СВР.

Борис го изчака да продължи. Започваше да опознава този безименен мъж — склонността му към драматични паузи и изявления, начинът, по който подаваше информацията на точно преценени части.

— Само че борбата за власт е на доста по-сложно ниво, отколкото предполагате. Подкрепят я сили, доста по-могъщи от ФСБ-2 и СВР.

— Предполагам, че имате предвид „Северий Домна“.

— Измежду останалите — вдигна вежди мъжът.

Сърцето на Борис подскочи.

— Има ли други?

— Винаги има и други, генерале. — Събеседникът му махна с ръка. — Извинете лошите ми обноски. Моля, седнете.

Борис стъпи на килимчето и внимателно зае същата поза като домакина си, въпреки че горните стави и мускулите го заболяха.

— Попитахте за какво са разговаряли Черкезов и вашият приятел Иван Волкин. Темата на разговора им беше „Северий Домна“.

— Знаете ли дали Черкезов е напуснал ФСБ-2, за да постъпи в организацията?

— Така се говори — потвърди мъжът.

Борис не му повярва. Усещаше, че не му дава цялата информация.

— Черкезов има амбиции, които надхвърлят властта, с която разполага в момента.

— И вие смятате, че нарочно се е оставил да го освободят от ФСБ-2? — попита мъжът.

— Да — потвърди Борис.

— Знаете какъв е бил планът му?

— Твърде възможно е един от нас двамата да знае.

Коремът на мъжа се разтресе и Борис осъзна, че той се смее беззвучно.

— Да, господин Карпов, напълно е възможно. — Домакинът му се замисли за момент. — Кажете, били ли сте в Дамаск?

— Един-два пъти. — Разговорът беше взел неочакван обрат.

— Как ви се стори?

— Париж на Близкия изток.

— Хм, може би някога е било така.

— Дамаск е красив град.

Едрият мъж се замисли за секунда над думите му.

— Да, много красив град е, но и доста опасно място.

— Защо?

— Точно за това дойде Черкезов, за да си поговори с приятеля ви Волкин.

— Черкезов вече не е добре дошъл в Русия, но Иван?

— Нека да кажем, че приятелят ви има някои бизнес интереси в Дамаск.

Борис се изненада. Иван му беше дал да разбере, че освен от консултантската си дейност се е оттеглил от останалите си начинания.

— Какви бизнес интереси?

— Такива, които могат да му развалят отношенията с шефовете на групировките, с които работи от десетилетия.

— Не разбирам. — Още щом думите излязоха от устата му, усети, че е допуснал фатална грешка. Нещо много важно коренно се промени в лицето на домакина му и приятелската близост се изпари от него като струйка дим.

— Жалко. Надявах се да можете да хвърлите светлина върху причината, поради която Дамаск е привлякъл вниманието на Волкин и Черкезов. — Той щракна с пръсти и мъжете от двете им страни извадиха по един „Таурус РТ145 Милениум“, малки по размер, но 45-и калибър.

Борис скочи на крака, но на вратата се появиха още двама, въоръжени с малокалибрени автомати ФН Р90, белгийско производство.

След тях със зловеща усмивка на лице влезе Зачек.

— Генерал Карлов, страхувам се, че полезността ви е изчерпана.

Борн точно пъхна лоста в процепа под капака в ъгълчето на една от касите, когато задната врата се отвори. Успя да угаси фенерчето точно преди да се появят руснаците. И докато единият се пресягаше за ключа на осветлението, той захвърли фенерчето някъде пред себе си. Чу се как то изтропа по пода, руснаците се стреснаха, хванаха се за пистолетите и изтичаха по посока на звука.

Беше по-близо до стрелеца — шофьорът бе минал отпред. Замахна с лоста и го стовари върху ръката му. Пистолетът издрънча на пода, мъжът извика от болка и другарят му се спря и се извъртя на пети. Борн вече беше метнал лоста по него. Металният инструмент го удари точно през лицето и го събори по гръб. Главата му се блъсна със сила в пода, черепът му се сцепи и мъжът почина на място.

Дясната ръка висеше счупена край тялото на стрелеца, но той извади с лявата си ръка четиридесетсантиметрова шокова палка, която можеше да пусне до 300 000 волта ток. Мъжът я размаха срещу приближаващия се Борн, опитвайки се да го държи на разстояние и да го изтласка до микробуса. Очевидно смяташе да го притисне в ъгъла, така че да не му остави място да избегне докосването на палката. Само един допир и щеше да се превърне в безпомощно гърчеща се на пода жертва.

Борн отстъпи по дължината на микробуса. Стрелецът държеше под око мястото, където искаше да го закара, затова реагира със секунда закъснение, когато противникът му отвори задната врата на колата и се прикри зад нея, докато ровичкаше из кутията с инструменти.

Мъжът се приближи и в този момент Борн махна капачката на спрей с лакова боя и като го насочи към лицето му, натисна. Мъжът отстъпи назад и едва поемайки си въздух, се хвана за лицето. Борн удари с дъното на спрея по счупената му ръка. От болката мъжът изстена и падна на колене. Борн му взе палката, въпреки че мъжът се хвърли напред, обви ръце около краката му и се опита да го събори. Искаше да го захапе по крака, но получи удар по главата, който като че ли му изкара дъха, и той се отпусна по гръб, търкайки със здравата ръка боята по очите си.

Борн го хвана за ръката и го издърпа.

— За кого работиш?

— Върви на майната си — изруга гърлено мъжът.

Борн настрои палката на ниски стойности и му пусна ток през хълбока. Тялото на мъжа се изви в дъга и токовете му заудряха по цимента.

— За кого работиш?

Мълчание. Борн вдигна малко волтажа и отново докосна мъжа с палката.

— Мамка му! Мамка му! — противникът му се закашля и взе да се дави. Устата му беше пълна с кръв и от болката почти си беше отхапал езика.

— Няма да потретвам.

— Няма и да ти се наложи.

Той стисна челюсти и след секунда гръдният му кош подскочи. Синкава пяна се смеси с кръвта в устата му и изби по устните. Борн се наведе и се опита да разтвори челюстта му, но твърде късно. Лъхна го ясен мирис на бадеми и той се отдръпна назад. Мъжът беше строшил капсулата с цианид в устата си.

23

Нощният Париж не беше чак толкова лошо място за самотна жена. Сорая седеше в едно кафене, пиеше лошо кафе и се питаше дали да не пропуши отново, заобиколена от младите бохеми, с които Париж никога не е преставал да бъде пълен, независимо в коя епоха. Това, което Сорая харесваше най-много в този град, беше, че обитателите му непрекъснато си сменяха облика, но самият град — широките булеварди със стройни редици кестени, величествените паркове, красивите фонтани, осеяни с кафененца, от които човек можеше с часове да наблюдава преминаващия свят — оставаше все същият, докато младите хора бяха заети с изграждането на поредния си нов образ.

Водата на канала „Сен Мартен“ бе черна и лъскава като грамофонна плоча. Заобикаляха я влюбени двойки, велосипедисти, смеещи се групи ученици, татуировчици и поети с проникновени очи, които си драскаха нещо и правеха гримаси в нощта.

Въпреки че всяко кафене беше квартално, освен местната клиентела винаги имаше място и за случайни посетители. Сервитьорите, дългокоси и с тесни тазове, щъкаха напред–назад и разнасяха чинии с пържоли и картофи, както и гарафи с пастис70. От съседните маси освен френска се носеше и английска и немска реч. Безкрайните екзистенциални спорове си оставала запазена марка на светското общество по кафенетата.

Главата толкова я болеше, че я подпря на ръцете си. Очите й се затваряха, но от това само още повече й се гадеше. Тя отвори стреснато очи и изруга тихо. Не трябваше да заспива, докато не премине опасността от мозъчно сътресение. Сорая махна на минаващия сервитьор и си поръча двойно еспресо, изгълта го набързо, преди той да си тръгне, и поиска второ. Когато й го донесоха, разтвори три лъжички захар и бавно започна да го пие. Двойният стимулант — кофеинът и захарта — измести умората. За миг болката в главата й отслабна и мислите й станаха по-ясни.

Запита се дали не направи грешка, като избяга от Арон. Изпитваше непреодолима нужда незабавно да напусне болницата, защото й напомняше за твърде много починали колеги. Арон нямаше желание да й помогне, а тя — нито сили, нито намерение да му обяснява. А и искаше да остане сама. И да си помисли за Амун.

Чувстваше се вътрешно раздвоена. Сякаш неприятните мисли по негов адрес в главата й се бяха съюзили и го бяха убили. На повърхността съзнаваше, че това е лудост, но в момента се чувстваше точно така — малко луда, малко излязла извън контрол. Мислеше, че обича Амун, но антисемитските му забележки бяха поразклатили увереността в чувствата й. Очевидно, щом един неприятен инцидент можеше да разклати любовта й към него, значи не е била истинска, но нямаше как да бъде сигурна, а сега вече никога нямаше да разбере. Погледна навън към канала и видя лицето му, умоляващо я да си поговорят. Ала мъртвите не можеха да говорят, нито да се защитят или да се извинят. Нито пък да изразят любовта си.

Сълзи изпълниха очите й и се плъзнаха по бузите й. Светът й се видя празен и безкраен. Амун беше мъртъв и това беше нейна вина. Тя го беше помолила да дойде в Париж и да й помогне с разследването и той беше дошъл от любов към нея. Загубата беше фатална и невъзвратима. Не е трябвало изобщо да си позволява да се обвързва с него. Трябвало е да вземе пример от Джейсън и да стои на безопасно разстояние. Но не заради това плачеше.

„Аз трябваше да бъда наказаната — помисли си тя, — а не Амун.“

Изведнъж й се видя невъзможно да остане във временното си убежище. Стана, хвърли няколко евро на масата и тръгна по мокрия паваж из потайностите на Париж. След три пресечки се вкопчи като удавник в една улична лампа, сви се на две и повърна всичко от стомаха си.

Преди да стане на крака, Борн претърси двете тела с надеждата да намери някакви следи, по които да открие за коя организация работят. Освен ключовете от микробуса и мотоциклета, двадесет хиляди евро, три пакета цигари и евтина запалка не намери нищо друго — нито пръстени, нито някакви други скъпоценности. Бръкна в устата на шофьора, извади капсулата с цианид и я прибра. После съблече телата, търсейки татуировки, по които да се ориентира, но не откри такива. Приклекнал на пръсти, се замисли. Вече знаеше, че не са от групировките, но не му приличаха и на агенти на СВР. Мистерията ставаше все по-объркана.

Изправи се, взе лоста и отиде при задната врата. Зад нея имаше къс вмирисан коридор, който водеше към банята, от която се носеше такава воня, че му се насълзиха очите. От дъното му се влизаше в малък офис, обзаведен с очукано метално бюро, въртящ се стол и метален шкаф. Единственият прозорец гледаше към опушената стена на вътрешен двор.

В чекмеджетата на шкафа и бюрото нямаше дори един кламер. За сметка на това, от долната страна на бюрото над мястото за краката на седящия беше залепен кафяв плик. В него Борн намери дванадесет етикета за транспортиране, точно колкото бяха касите отвън. Всички бяха адресирани до „Ел-Габал“, улица „Шукри Куатли“, Дамаск, Сирия.

Вече наистина много му се прииска да разбере какво има в касите. Тъкмо затваряше папката, когато чу как външната врата на склада се отваря и после шум от двигател. Бързо върна плика на мястото му. Разнесоха се гласове, а сетне и уплашени възгласи. Той отиде до прозореца, отвори го и се прехвърли през него.

Единственият му път за отстъпление беше през прозореца. Той се обърна и го затвори, за да спечели поне няколко минути. Сградата имаше гладка гипсова мазилка, по която нямаше къде да се хванеш или да стъпиш. Борн се хвана за водосточната тръба и се закатери нагоре.

Сградата на улица „Верне“ № 5 беше осветена, като че ли е Нова година. Поне десетина автомобила на външното министерство бяха паркирани отпред, а районът наоколо — ограден и охраняван от полицаи с автомати.

Жак Робине намери Арон в „Монишън Клъб“, зает да надзирава оперативните работници, които претърсваха лабиринта от офиси, докато хората от малобройния нощен персонал наблюдаваха ставащото, вцепенени от шок.

— Какво търсиш? — попита го Робине.

— Всичко. Каквото и да е.

— А Сорая Мур?

— Липсва.

— Моля?

— Оставих я за малко в стаята и когато се върнах… — Той сви рамене.

— И сега стоиш, вместо да я търсиш?

— Претърсих цялата болница. И изпратих две групи да я издирват в района.

— Но не счете за необходимо и ти да отидеш?

— Вижте, шефе, господин Маршан се е съюзил с група арабски терористи. Това е заплаха за националната сигурност.

— На мен ли обясняваш кое е заплаха за националната сигурност?

Робине го хвана за лакътя и го заведе встрани от останалите, а после му каза съвсем тихо, така че само Липкин-Рене да го чуе:

— Помолих те да се погрижиш за тази жена, Арон, и очаквах да изпълниш нареждането ми. Тя е много важна за нас.

— Разбирам, но инцидентът в подземието предполага…

— Какво? Неизпълнение на заповедите ми ли? — довърши вместо него Робине. — Тази Мур е съдиректор на американска разузнавателна агенция. Министърът на отбраната им, с когото сме в приятелски отношения, ме помоли за услуга. Сега тя е пострадала и изчезнала, а ти какво правиш? Стоиш и гледаш как хората ти пълнят кашони с документи. Делегирай задачите, Арон. Можеше да поръчаш тази работа на кого ли не от колегите си.

— Исках лично да надзиравам конфискуването на компютрите. — Там е най-вероятно да намерим…

— Нямате право сам да решавате, инспекторе. Но след като вече сте го направили, продължавайте. — Леденият тон на Робине издаваше яростта му. — Поне в това знам, че сте компетентен. — Той понечи да тръгне, но се обърна. — Агентите с недостатъци имат кариера с недостатъци.

Борн се изкатери по улука върху стената на склада. По средата гипсовата шпакловка свърши и беше заменена от грубо одялани хоризонтални греди, за които можеше да се хванеш с пръсти и да си помогнеш при изкачването. Наближаваше покрива, когато долови някакъв шум и замръзна. Чу драскането на кибрит, което окончателно го убеди, че там има някой. Продължи нагоре бавно и безшумно. Когато стигна почти под козирката на покрива, усети цигарен дим и долови тих разговор между два гласа.

Понадигна се колкото да вижда. Двама мъже с автомати, прехвърлени през рамо, си говореха вяло на руски за момичета и секс, докато пушеха. Никой от тях не го усети.

Борн удари по водосточната тръба и тя чинно издрънча. Секунда по-късно единият от руснаците надникна през ръба. Борн се пресегна, сграбчи го и го повлече по цимента. Руснакът се опита да го удари по ръката, но му се наложи да се подпре, за да не полети от покрива. Той измъкна нож и замахна към ключицата му, но Борн го дръпна по-яко и руснакът се преметна през перваза и полетя в празното пространство.

Като използва водосточната тръба за подпора, Борн преметна тялото си на перваза точно когато се появи вторият руснак. Изби с крак автомата от ръцете му и за миг остана легнал на крайчеца на покрива, опитвайки се да запази баланс. Руснакът му се нахвърли като побеснял и главата и плещите на Борн увиснаха във въздуха. Нападателят напипа гърлото му и започна да го души.

Борн вмъкна ръцете си между тези на руснака и ги разтвори. След като се освободи, го ритна в лицето. Нападателят му залитна и Борн се преметна на асфалтирания покрив след него. Хвана го за ризата и блъсна главата му в покрива, а после, като се възползва от замайването му, бръкна в устата му и извади маскираната като фалшив зъб капсула с цианид.

— Кой си ти? За кого работиш?

Погледът на руснака се избистри и челюстта му се задвижи.

Борн му показа отровата.

— Това ли търсиш?

Руснакът направо откачи, но Борн го очакваше и отново удари главата му в покрива.

— Няма къде да бягаш — каза му той. — И лесната смърт вече я няма.

Руснакът го погледна с мътнокафяви очи.

— Познавам те. Ти прецака „Северий Домна“. Би трябвало да работим заедно, а не да се опитваме взаимно да се убием.

— За кого работиш?

— Ще те заведа при шефа. Той ще ти каже.

Борн му взе оръжията и го остави да се надигне.

— Ти си герой за нас — каза му руснакът.

— Да тръгваме — махна му с глава Борн.

Изведнъж руснакът хукна да бяга. Борн се втурна подире му. Хавана го на края на перваза, но вместо да се опита да се освободи, руснакът го сграбчи и го издърпа със себе си на ръба. Докато се клатушкаха на крайчеца, Борн осъзна какво се опитва да направи противникът му. Удари го под носа и ръцете на мъжа се разхлабиха. Борн се измъкна от него точно преди той да последва съдбата на колегата си в празното пространство под тях.

Щом получи новината за смъртта на Маршан в подземието на арабския квартал, Бенджамин Ел-Ариан се отправи възможно най-бързо към сградата на банката в „Дефанс“, откъдето изключи компютрите на „Монишън Клъб“ от сървърите, които беше разположил в Гибралтар. Беше създал този безпогрешен механизъм точно за такива случаи, без да смята, че може да дойде време да го използва. И сега, когато моментът беше настъпил, се поздрави за предвидливостта си.

Загледан в тъмната нощ, мислено прегледа всички решения, които беше взимал през последните шест месеца. Беше ли допуснал грешки и ако да, колко сериозни щяха да се окажат?

С недоволна въздишка той обърна гръб на прозореца и като седна на председателското място на заседателната маса, включи айпода си. Какво беше накарало Маршан да потърси контактите си сред терористите?

Той се регистрира с двадесетцифровата си парола в сървърите на „Северий Домна“ и свали телефонните разпечатки от парижкото бюро за последните три дни. С помощта на филтър изолира всички разговори, проведени от Маршан, и ги сравни с базата данни на телефонните номера. С изключение на един, останалите номера му бяха познати. Около час преди инцидента в арабския квартал — тук той отново свери часа, — само минути след посещението на инспектора от външното министерство и гостите му, Маршан беше провел разговор с номер, който не фигурираше в базата данни на „Северий Домна“.

Ел-Ариан се облегна назад, загледан в номера. Защо Маршан се е обадил на този номер, вместо на него, както е бил длъжен да направи? Той вдигна телефона и избра своя човек в полицейската префектура на Париж. Събуди го, но това не беше проблем, тъй като му плащаха щедро, за да е винаги на разположение. Ел-Ариан му даде номера и агентът му каза, че ще се обади веднага щом узнае нещо.

Ел-Ариан стана и си направи черен чай „Караван“ на масичката до стената. По това време на нощта една яка доза кофеин щеше да помогне на мозъка му да остане бистър. Маршан беше допуснал фатална грешка, а това никак не бе характерно за него. Изглежда нещо се беше случило по време на визитата на представителите на министерството и то го бе извадило извън релси. Но да намеси и арабите — това беше най-лошият ход, който можеше да измисли. Ел-Ариан сръбна от чая си. Беше все едно да реши да се самоунищожи и заради постигането на тази цел да затрие целия парижки клон на „Монишън Клъб“.

Ел-Ариан въздъхна. От парижките операции на „Северий Домна“ почти нищо не беше останало. „Монишън Клъб“ беше станал безполезен, особено след като изгубиха златото на цар Соломон. Утешаваше се с факта, че поне американската операция върви по план. Погледна часовника си. На Скара й оставаха двадесет часа, за да довърши работата си, и след това всичко щеше да си дойде на мястото. Икономическата катастрофа на САЩ щеше да е гарантирана.

Телефонът иззвъня и Ел-Ариан веднага вдигна.

— Намери ли ми информацията?

— Да — отвърна агентът му, — но не беше лесно. Наложи се да мина през три защитни стени, за да стигна до нея.

Когато му каза името, Ел-Ариан изтърва чашата с чай и чинийката си. Дори не забеляза мокрите петна по панталона си.

„Не, не, не — каза си наум той. — Не може да бъде“.

24

Нощ. В дома на дон Фернандо цареше тишина. През отворените прозорци се чуваше прибоят. Миризмата на море прииждаше на талази и изпълваше стаята. Вечерята в ресторанта им се струваше сякаш се беше случила преди седмици. Докато Борн се върне в заведението, дон Фернандо беше успял да се оправи с полицията и да се обади в погребалната агенция.

Кая се прибра в стаята си още щом се върнаха. Есай също отиде да си легне. Известно време Борн и дон Фернандо поседяха в кабинета, обсъждайки убийството. Борн беше предпазлив. Дон Фернандо беше затънал в тази история до ушите. Той бе осъществил първоначалния контакт между Естеван и „Северий Домна“ под предлог, че нефтеното му находище ще бъде използвано, за да крият там пратките си, пътуващи за Дамаск, както се беше оказало днес. Дон Фернандо — твърдеше, че играе двойна игра и използва сделката, за да събира сведения за „Северий Домна“ и по-специално за Бенджамин Ел-Ариан, който бил предприел няколко пътувания до Дамаск без знанието на организацията. Дотук добре. Само че след събитията от вечерта и откритието, че складът и пратката в него принадлежат на руснаците, които преследваха Кая, за да я убият, цялата му история ставаше на пух и прах. Дали си сътрудничеше с руснаците? Ако е така, значи укрива от всички тях коя е групата, за която е работил бащата на Кая. Борн отново се изправи пред въпроса дали да го счита за приятел или враг. И затова не спомена десетината каси и какво беше открил за местоназначението им. Нито пък му разказа за руснаците на покрива. В преработената му версия историята завършваше със смъртта на шофьора и стрелеца в склада.

Дон Фернандо обръщаше твърде бързо брендитата.

— Изгубих един добър приятел тази вечер — каза той и се загледа към вратата. — Не смятам, че ще мога да изтрая присъствието й още дълго.

— Вината не е нейна.

— Разбира се, че е нейна. — Дон Фернандо си наля още бренди. — Направих грешка. Дадох й твърде много свобода на действие. Безразсъдната й обсебеност да открие тайните на баща си е виновна за всичко. Тая кучка ни вкара в беля.

Когато дон Фернандо поведе Борн към стаята му, беше станало три часът. Всички стаи за гости бяха отделени в крилото, намиращо се срещу покоите на домакина. Възрастният мъж си запали цигара и замислено задърпа от нея. Имаше вид, сякаш се е поуспокоил след кратката си тирада, но кой можеше да каже със сигурност дали е така?

— Добре се справи тази вечер — похвали го дон Фернандо, но мислите му бяха някъде далече.

— Ще отида да нагледам Кая — каза му Борн.

Дон Фернандо кимна, но когато Борн се обърна да тръгне, го хвана за лакътя. Погледът му изведнъж се избистри.

— Слушай, Джейсън, ако някой може да унищожи „Северий Домна“, това си ти. Но бъди внимателен, те са като хидра. И в момента Бенджамин Ел-Ариан я оглавява, но край него други чакат реда си.

— Мислил съм по този въпрос — отвърна му Борн. — Може би Ел-Ариан не е най-голямата ми грижа. А Семид Абдул-Кахар.

Борн почука лекичко на вратата на спалнята, която се предполагаше да е на Кая и Вегас. Чу някакъв приглушен звук, отвори и влезе. Лампите не светеха. Лунната светлина падаше върху леглото и огряваше със синята си светлина Кая, легнала с лице към тавана. Главата й беше скрита в сянка и нямаше как да види изражението й.

— Спипа ли го?

— Убиецът е мъртъв. Заедно с още няколко други.

— Благодаря ти — въздъхна тя.

През открехнатия прозорец повя лек ветрец и завесите се разлюляха.

— Аз убих Естеван. — Гласът й, натежал от емоции, я издаде — беше плакала.

— Не си причинявай това — каза й Борн.

— Защо не? Вярно е.

— Трябвало е да помислиш по-рано, преди да го използваш за прикритие.

Тя закри лицето си с ръка.

— Не ми и мина през ум. Но тогава ме беше грижа само за моето оцеляване.

— Човешко е. — Борн се приближи до леглото. — Трябва да си починеш.

От гърлото й се изтръгна нещо наподобяващо наполовина смях, наполовина плач. Тя махна ръка от очите си и го погледна.

— Аз нося смърт навсякъде със себе си.

— Изпадаш в мелодрама.

— Нима? Естеван е мъртъв заради мен. Дон Фернандо не иска да ме види. Сигурна съм, че ти е казал.

Борн я хвана за китката и усети пулса й, равномерен и силен.

— Ако останеш тук, ще попаднеш в задънена улица.

Завесите изпърхаха на вятъра като крила на бухал. Лунната светлина посребряваше завивката на леглото.

Тя извърна глава към него.

— Хората, които уби, руснаци ли бяха?

— Да. Но не бяха от групировките.

— СВР.

— Не приличаха на агентите на никоя държавна организация, с която съм си имал работа или за която съм чувал.

Тя се изправи на лакти.

— Кои бяха тогава? Моля те, кажи ми.

Краткият разговор с руснака на покрива прелетя през главата му. „Ти си герой за нас.“

— Които и да са, работят срещу „Северий Домна“.

Очите й проблеснаха.

— Не разбирам.

— Баща ти е работил за тях, въпреки че едновременно с това е бил нает от „Северий Домна“ да убие Алекс Конклин.

Кая си пое рязко въздух.

— Бил е внедрен?

— Така мисля, да.

Борн си пое въздух и после бавно го изпусна.

— И мисля, че и дон Фернандо работи за тях.

Обвит в пушек, сякаш се е подпалил, дон Фернандо проследи как Борн се отдалечи по коридора, а после се обърна и почука леко на вратата на една от спалните. След секунда оттам се подаде главата на Есай.

Дон Фернандо кимна и гостът му се изниза от стаята си, затвори вратата й и отвори отсрещната стая, където беше настанен Борн.

— Успех — прошепна възрастният мъж.

Есай кимна.

— Той е изключително опасен.

— Моля ви — каза Есай и влезе.

Затвори безшумно вратата, а дон Фернандо продължи нататък по коридора.

Есай седна на стола в ъгъла на стаята на Борн. Лампите бяха угасени, а завесите дръпнати от прозореца на южната фасада на къщата, гледащ към палмова горичка. Проникващата през стъклото лунна светлина хвърляше сини петна по стените. Сенките из стаята приличаха на увиснали по тавана и стените прилепи. Есай се сливаше напълно с обстановката.

Докато чакаше, се замисли за живота си, за пътя, който беше избрал, и за онези, които е можело да избере. Не беше удовлетворен. Според него единствено в гроба човек можеше да си позволи да намери покой. Животът беше в непрекъснато движение, а следователно и напрежение, страх и конфликт. Най-много обаче му тежеше фактът колко лесно предателството обръщаше приятелствата във вражда. Беше вярвал в „Северий Домна“ и известно време бе вярвал дори в Бенджамин Ел-Ариан. Във втория случай вероятно беше позволил на желанията си и добрите си намерения да го заблудят. От дистанцията на времето ясно виждаше наниза от дребни инциденти, които е трябвало да го накарат да се усъмни в намеренията на Ел-Ариан. Например пътуванията му до Мюнхен, а отскоро до Дамаск. Вече беше ясно, че в Мюнхен се е срещал със Семид Абдул-Кахар и са обмисляли съюз, който в крайна сметка щеше да промени безвъзвратно и неузнаваемо характера и целите на организацията.

Някакво чегъртане, съвсем слабо като драскането на мишка, привлече вниманието му. Пердетата от двете страни на прозореца се размърдаха, а с тях и лунните шарки по отсрещната стена. Като облак, закриващ луната, на прозореца изникна сянка и остана неподвижна там известно време. После съвсем бавно се раздвижи. Ако не беше внимавал, Есай можеше да реши, че просто е повей на вятъра.

Той се взря напрегнато. Прозорецът бавно се вдигна и сянката се промуши в отвора му.

Чак когато неканеният гост се обърна към леглото, Есай каза:

— Той не е тук.

— А къде е? — попита Марлон Етана.

— Предупредих те.

Етана бавно се извърна.

— Никога не съм се съобразявал с предупрежденията ти.

— Борн ми е необходим. Казах ти го съвсем ясно днес следобед на лодката.

— Не намерих за необходимо да ти обърна внимание.

Есай се изкашля.

— Ще се наложи да отговаряш за това.

— Защо?

Есай остави лунната светлина да освети пистолета „Макаров“ в ръката му. На дулото имаше заглушител.

Етана го изгледа с нещо, което наподобяваше смесица от забавление и примирение.

— Виждаш ли, Есай, това е разликата между нас. Не би трябвало да се налага да ти обяснявам защо Борн трябва да умре, а сам да се сетиш.

Есай вдигна пистолета.

— Хайде, угоди ми.

Етана въздъхна.

— Борн уби нашите хора в Тинегир миналата година. И преди всичко Идир.

— Идир Сифакс — кимна Есай. — Значи е вярно.

— За какво говориш? Всички знаят, че с Идир бяхме приятели от детинство.

— Доста повече от приятели, доколкото разбирам — наклони глава Есай.

— Не знам за какво намекваш.

— Не се хаби. — Той махна с ръка. — За разлика от повечето араби аз не съм чак такъв лицемер. Твоята сексуална ориентация ме засяга само доколкото има нещо общо с делата ми. Борн е убил любовника ти…

— Идир имаше съпруга и деца.

— Фактът, че е убил любовника ти, не ти дава правото да търсиш отмъщение.

— Точно ти ли ще ми говориш — изсмя се Етана безсърдечно. — Целият ти живот се върти около отмъщението за смъртта на дъщеря ти.

— Борн си е жив мъртвец. Както знаеш, по петите му е генерал от ФСБ-2, който, честно казано, има много по-добри шансове…

— Руснаците — презрително го прекъсна Етана. — На кого му пука? В момента ти защитаваш Борн.

— За момента да. Без него не мога да разруша „Северий Домна“. Забрави за него. Смъртта му е неизбежна, но няма да е от твоята ръка.

— От моята ще е — наежи се Етана.

— Откажи се, Марлон — въздъхна Есай.

— Не мога. Няма да се откажа.

— Нямаш избор. — Есай се надигна от стола.

Преди да се е изправил на крака, Етана го нападна. И двамата се преобърнаха назад със стола и въпреки пистолета Есай се оказа в неизгодна позиция. Когато задната част на коленете му се удари в седалката на стола, той залитна и не можа да стреля, а замахна с удълженото дуло и раздра кожата под окото на нападателя си. Етана го фрасна по гръдния кош и му изкара дъха, а пред очите му изскочиха светкавици.

Двамата мъже се биеха тихо и умело. Силите им бяха изравнени ако не физически, то заради познанията, които бяха натрупали един за друг през годините. Нищо нямаше значение в момента, нито общото им минало, нито съвместните кроежи, нито взаимното пазене на гърба. Водеше ги само борбата за оцеляване. Единият нямаше да излезе жив от стаята и те го знаеха.

Есай дочу щракането на метал, досети се, че това е сгъваемият нож на Етана, и заби лакът в корема му. Видя как острието, тънко и смъртоносно на вид, проблесна на лунната светлина, докато противникът му замахва срещу него. Ударът обаче не попадна в целта. Върхът на ножа само разпра ризата и кожата му под нея го защипа, сякаш по нея се разхождат мравки.

Отблъсна го и се опита да се освободи, за да използва пистолета си и да сложи край на схватката, но Етана го хвана с една ръка и не му даде възможност да се възползва от него. В ръкопашния бой ножът е за предпочитане. Ако го насочиш правилно, можеш да нанесе повече вреда, отколкото с петминутно бъхтене с юмруци.

Есай удари Етана през устата. Устните му се разцепиха, потече му кръв и оцвети в яркочервено зъбите му. Той я изплю в очите на Есай, който залитна, после отново замахна с ножа. Есай усети парването на острието и вътрешно изохка. Опита се да го фрасне пак по устата, но не успя и го удари по бузата.

Етана падна, събаряйки Есай със себе си. Бедрото на Есай закачи нощната масичка и лампата се наклони към него. Той я сграбчи и удари с основата й по ръката на Етана. Ножът се търколи на пода и спря в килима до леглото. Етана завъртя Есай около себе си и като удари ръката му в стената, се опита да му вземе пистолета, но Есай го удари с лакът в ребрата.

Двамата мъже залитнаха назад и паднаха заедно на пода. Пистолетът изгърмя върху дъските и куршумът се заби в тавана. Етана си удари главата в рамката на леглото и Есай започна да му нанася серия удари, ту отляво, ту отдясно по главата, докато накрая тялото на противника му не се отпусна. С ъгълчето на очите си Есай видя ножа, блъсна Етана настрана и се протегна да го сграбчи, но междувременно получи карате удар отзад по врата, Етана сграбчи ножа, дръпна главата му назад и преряза от край до край врата на Есай.

По мокета на хотелската стая сенките и светлината се редуваха точно според движението на колите на улицата отвън. Маги се намираше в стаята, където се предполагаше да доведе Кристофър. С едната ръка докосваше слепоочието си, а другата висеше до тялото й. Мислено преброи обективите на миниатюрните камери — на бара, при телевизора, в ъгъла между тавана и стената. Даже в банята имаше камера, скрита на стратегическо място. Микрофоните щяха да се задействат от първата произнесена дума. Стаята беше наета чрез едно от многото подразделения на „Северий Домна“ за месец. Още на следващия ден трима техници прекараха няколко часа в нея, като внимателно инсталираха електронното оборудване, а после замазаха следите с гипс и боя.

Чувстваше се самотна в празната стая, сякаш липсва част от тялото й. С толкова внимание бяха подготвили тази стая, а сега тя я мразеше с цялата си душа. Вече не беше същата жена, която пристигна във Вашингтон, за да съсипе Кристофър. Промяната се беше случила като с магическа пръчка за една нощ и още не можеше да я проумее. Тя седна на леглото с глава, заровена в ръцете, обградена от шарещите из стаята отблясъци от фаровете отвън.

Разполагаше с по-малко от двадесет часа да примами Кристофър тук, да го прелъсти и да го въвлече в компрометиращи пози и изказвания. Преди седмици планът й изглеждаше великолепен и забавен. За разлика от други страни, където организацията се беше настанила успешно с политически и финансови средства, в САЩ това се беше оказало по-трудно заради огромната площ, разнородното население и устойчивия му нрав. Сред развитите нации Америка единствена имаше добра система за контрол и поддържане на баланса, която не се повлияваше от машинациите дори на висшия ешелон в „Северий Домна“.

Тя беше против подкопаването на американската валута чрез борсови игри на световния пазар на злато, какъвто беше планът на организацията, докато Джейсън Борн не го осуети преди една година. Трябваше обаче да признае, че изборът на нова цел — мината в Индиго Ридж и огромните запаси на редки земни минерали там — беше великолепен. Членовете на „Северий Домна“ от китайското подразделение успешно бяха прекратили износа на минералите и сега изпълнението на военните поръчки за най-съвременните оръжия беше преустановено. Първата фаза беше завършила. Втората фаза бе доста по-трудна за изпълнение и имаше пряко отношение към мината в Индиго Ридж. Чрез агентите си в Америка организацията беше получила предварително информация за намеренията на правителството отново да я отвори и да пусне акции на пазара. Предполагаше се, че охраната й ще бъде първата по важност задача за президента. Бенджамин Ел-Ариан беше съставил списък на хората, които имаше шанс да бъдат посочени да я оглавят. Маги беше видяла изненадващо краткия списък, в който имаше само три имена — Брад Финдли, министър на вътрешната сигурност, М. Еръл Данзигер, директор на ЦРУ, и Кристофър. Данзигер беше аут според Бенджамин, тъй като ведомството му не се занимаваше с операции на територията на САЩ. Очевидният избор беше Финдли, но Ел-Ариан знаеше, че президентът има най-голямо доверие в Кристофър. Според него поради високата отговорност на задачата изборът на Хендрикс беше предрешен въпрос. Ето защо бяха нарочили Кристофър за жертва. Идеята беше да се предизвика скандал, който да провали мерките по охраната и същевременно да отвлече вниманието на ключовите лица от Индиго Ридж, докато „Северий Домна“ не завърши втората фаза от плана.

Само че сега… Маги беше объркана. За една секунда всичко се беше променило или тя го виждаше с други очи. Поради което се беше възползвала от златния шанс, който Кристофър бе поставил буквално в краката й по време на пикника им. Изобщо не се беше затруднила да отгатне за какво й говори и го бе посъветвала да се откаже от задълженията си във връзка с Индиго Ридж и да предаде цялата работа в некомпетентните ръце на Данзигер. Само така мислеше, че може да го спаси, а с него и себе си. Ако не отговаря за Индиго Ридж, няма да представлява интерес за „Северий Домна“. Можеше да приключи операцията и да забрави за нея.

Почуди се защо Бенджамин не й се е обадил още. Би трябвало вече да е получил информация за смяната на ръководството. Напрежението я прерязваше като забит в стомаха й нож. Тя леко изстена и посегна към телефона, набра номера на рум сървис и си поръча голяма пържола, пържени картофи и пюре от спанак. И без това се чувстваше нещастна, поне да похапне.

Легна върху завивката на леглото с ръце до тялото и като си пое от прекарания през климатика въздух в стаята, се загледа в тавана. Шумът от движението навън проникваше в помещението студен, чужд и враждебен. Тя потръпна, въпреки че тялото й гореше като в треска. Светлините, преминаващи по светлосиния таван, приличаха на движещи се по небето облаци. Изведнъж видя пред себе си образа на своя баща. Винаги го сънуваше как си тръгва, застанал на вратата на къщата им в Стокхолм, облечен с дебелото си вълнено палто. Зад него се виждаше само снегът, проблясващ на северното слънце като разсипана по земята захар. А после силуетът му се стопяваше в бялата светлина, сякаш никога не е съществувал. Понякога се събуждаше от тези сънувани спомени с убеждението, че знае какво е представлявал животът му, но невинаги беше толкова сигурна. В други моменти й се струваше, че спомените за него са продукт на детското й въображение, измислица, която ще се разпадне на дневната светлина. Но не, не биваше да губи вяра, че пътят, който е избрала, е правилен и единственият, по който е можело да тръгне. Толкова кръв беше пролята обаче и толкова мъка и страдание бяха причинени. Майка й беше мъртва и Микаела също. Нужно й беше да вярва, че в смъртта им е имало смисъл, иначе щеше да полудее.

Точно се обърна и маршът на валкириите се разнесе от мобилния й телефон.

„Дори тук, в Новия свят, влача хомота на стария си живот“, помисли си тя. Посегна към телефона и се обади.

— Къде си? — тънкият, отекващ отвъд океана глас на Бенджамин, удари слуха й.

— В хотелската стая. Проверявам дали всичко е готово за идването на Хендрикс.

— Има промяна в плановете.

Тя се изправи рязко в леглото с разтуптяно сърце.

— Какво искаш да кажеш?

— Хендрикс е освободен от задълженията си по охраната на Индиго Ридж.

— Какво? — Постара се гласът й да прозвучи невярващо. — Как е станало?

— Можеш ли да кажеш? Американската политика е такава лудница.

Тя свали дългите си крака на пода, изправи се и отиде боса до прозореца, където се загледа в движението. На сърцето й олекна и дробовете й започнаха да дишат свободно. За първи път през деня си пое дълбоко въздух.

— А сега накъде? — попита тя, въпреки че знаеше прекрасно отговора. — След като приключа мисията.

— Мисията продължава.

Въздухът застина в гърлото й.

— Не… не разбирам. — Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърлото.

— Хендрикс подозира Фиц. Поръчал е на Питър Маркс, един от подчинените си, да го провери.

Маги се загледа в младите двойки, които се мотаеха пред витрините на улицата. Тичаща за здраве майка мина в лек тръст, бутайки количка на три колела. Нетърпеливи шофьори натискаха клаксоните си. На Маги отчаяно й се искаше да е в коя да е от колите, на път за някъде другаде, далеч от тази стая и от гласа на Бенджамин Ел-Ариан.

Тя се покашля.

— Дайте ми два часа. Мога да накарам Хендрикс да прекрати разследването.

Ел-Ариан не си направи труда да попита как смята да го направи.

— Твърде късно е. Маркс е открил нещо. Погрижихме се за него, но все пак остава шефът му.

Маги притисна чело към стъклото с надеждата то да охлади горещината в тялото й.

— Нали не очаквате да го убия?

— Очаквам да изпълниш заповедите. — Гласът на Бенджамин се завря като стършел в ухото й.

— Той е министър на отбраната, Бенджамин.

— Използвай въображението си, но го направи — нареди й Ел-Ариан.

Настъпи мълчание, по време на което тя усещаше как кръвта пулсира в ушите й.

— Там лиси?

— Да — едва доловимо отвърна тя.

— Знаеш, че има само един начин да го извършиш.

Имаше чувството, че ще спре да диша.

— Скара, още преди да тръгнеш, беше наясно докъде може да се наложи да стигнеш.

Тя затвори очи и си наложи да остане спокойна, но гласът й все пак едва доловимо трепна, когато каза:

— Така е.

— Е, добре тогава. — Думите на Ел-Ариан се забиха като жило в ушите й. — Считай, че мисията ти вече включва при нужда и самоубийство.

Борн чу сподавените звуци и веднага ги определи като изстрел от пистолет със заглушител. Надникна през прозореца на Кая и видя как Марлон Етана изскача от прозореца на стаята му, шмугва се през палмите и се прехвърля през ниския зид. Борн отвори прозореца и изскочи навън. Избра по-кратък път до оградата, прехвърли се от другата й страна и го догони в рамките на сто метра.

Паднаха заедно на земята и се претърколиха. Борн го удари пръв, но Етана успя да се претърколи настрана и да се изправи на крака. Той хукна да бяга, а Борн го последва през палмовата горичка до крайбрежния път. Прекоси го, провирайки се през летящите мотори, и се насочи към района на пристанището.

Етана се вмъкна в някаква кораборемонтна работилница, взе едно шило и го хвърли зад себе си. Борн се наведе, но продължи след него. Прехвърли се през корпуса на лодка, обърната за намазване с катран, грабна еднометрово парче дърво, хвърли го като копие и улучи Етана в лявото рамо. Той се завъртя, олюлявайки се, около оста си и размаха ръце, за да запази равновесие. Удари се в стената и това му помогна да остане на крака. Продължи, залитайки, напред към другия изход на работилницата и излезе под обсипаното със звезди небе.

Отдясно ги заобикаляше водната шир, накъдрена под лунната светлина, а отляво — вълноломът. Етана тръгна наляво с надеждата да се покатери по него, но Борн му пресече пътя и го накара да тръгне в обратната посока, към кейовете с лодките.

Етана изтича по един от дългите кейове, от двете страни, на който бяха закотвени лодки. Борн почваше да го настига. Беглецът го забеляза, скочи в една от яхтите и се скри в кабината й. Вместо да го последва, Борн отиде на бегом до съседната яхта и скочи в нея точно когато Етана се появи с „Таурус РТ145 Милениум“ в ръка и се огледа озадачено, когато не го намери, където очакваше.

Фарове осветяваха пристанището и посочваха на Борн пътя, по който да мине. Приведен, той притича до десния борд и се прехвърли със скок на яхтата на Етана, който веднага се появи, очевидно усетил лекото разклащане.

Двамата мъже се задебнаха, използвайки формата на яхтата за прикритие. Борн се показа за миг и Етана стреля по него, като по този начин издаде местонахождението си. Борн се сви на две, скочи върху кабинката, претърколи се по нея и се стовари върху Етана. Таурусът гръмна и вторият удар на Борн запрати оръжието по палубата.

Етана заби юмрука си в лицето му и от устата му бликна кръв. След това го удари силно в бъбреците и Борн падна, превивайки се от болка. Етана се извърна, взе пистолета, но в този момент получи убийствен удар по носа. Залитна назад с опръскано от кръв лице, но все пак успя да насочи тауруса, ала преди да има време да натисне спусъка, Борн заби пръстите си в точката точно под гръдната му кост.

Етана се сви на две с изкаран въздух, Борн изтръгна пистолета от ръката му и го заби в слепоочието на противника си.

— Спрете! — извика глас откъм кея. — Достатъчно!

Борн се обърна и видя дон Фернандо, заел поза за стрелба с разкрачени крака и опънати пред себе си ръце.

— Свали пистолета, Джейсън, и се отдръпни. — И понеже Борн се поколеба, той натисна леко спусъка на своя „Магнум 357 Колт Питон“. — Избирай — сега или никога. Достатъчен е само един изстрел.