Господството на Борн

10

Борис Карпов никак не харесваше Мюнхен. Както повечето руснаци и той не обичаше германците. Горчивият спомен за престъпленията през Втората световна война, желанието за отмъщение бяха закодирани в гените му също толкова устойчиво, колкото и любовта му към водката. А и въпреки новия девиз на града „München mag Dich“ („Мюнхен те харесва“) градът имаше с какво да го отблъсне. От една страна, беше основан от религиозния орден на бенедиктинците, откъдето идваше и името му, което на старогермански означава „монах“. От друга, намираше се в Бавария, средище на десния консерватизъм, водещ началото си от омразната националсоциалистическа партия на Адолф Хитлер. Всъщност Хитлер и поддръжниците му устроили именно тук Бирения пуч през 1923 година в опит да съборят Ваймарската република и да завземат властта. Неуспехът им само временно отдалечил неизбежното. Десет години по-късно Мюнхен станал крепост на националсоциализма, събитие, последвано от извършването на хиляди престъпления, сред които е и построяването на концентрационния лагер „Дахау“, намиращ се на петнадесет километра северозападно от града.

Да, има за какво да не се обичаме, помисли си Карпов, докато даваше инструкции на шофьора на таксито да го остави на „Бринерщрасе“, в началото на „Дунстареал“ или „Ареалът на изкуствата“ — кварталът на музеите за изкуства в Мюнхен. Оттам пеша отиде до „Новата пинакотека“, музеят на европейското изкуство от 18–19 век. Влезе, купи си карта от будката на входа и се отправи към галерията, където се намираше „Оскубаната пуйка“ на Франсиско Гоя. „Не е от известните му картини“, помисли си той, докато я наближаваше.

Пред картината стоеше групичка и слушаше заучените обяснения на екскурзоводката си. Застанал отстрани, Борис я чакаше да спомене дали произведението е част от откраднатите от нацистите колекции. Мозъкът му прехвърляше наум ангажиментите му. Преди да тръгне от Москва, беше поверил управлението на ФСБ-2 на Антон Фьодорович. Естествено, само временно. Все още не беше довършил процеса на реорганизация и не бе отстранил всички плевели. Още отначало беше решил, че няма да се бави повече от пет дни с изпълнението на поръчката на Черкезов. Не можеше да разчита, че службата ще бъде управлявана както трябва в негово отсъствие, ако се наложи да отсъства за по-дълго време.

Групата най-после отмина нататък, а пред картината остана да я съзерцава само един мъж. Изглеждаше съвсем обикновен — среден на ръст, нито млад, нито стар, с оплешивяващо теме и прошарена коса. Ръцете му бяха потънали в джобовете на палтото, а раменете — леко прегърбени, сякаш на гърба си носи невидима тежест.

— Добро утро — поздрави го Борис на приемлив немски и се приближи до него. — Нашият общ братовчед съжалява, че не може да дойде лично. — Мъжът беше част от агентурната мрежа, изграждана с десетилетия от Иван Волкин, и следователно напълно надежден.

— Как е старецът? — попита мъжът на нелош руски.

— Все така жизнен.

След като приключи размяната на паролата, двамата тръгнаха из галерията, спирайки се пред всяка картина.

— С какво мога да бъда полезен? — попита тихо мъжът. Казваше се Вагнер, макар че това най-вероятно беше псевдоним. Иван се кълнеше в него и това трябваше да е достатъчна гаранция.

— Търся връзки — отвърна Борис.

— Всички, които идват при мен, търсят това — усмихна се леко Вагнер.

Намираха се пред картината на Фридрих Вилхелм фон Шадов „Светото семейство под арката“ — абсолютно ненужен според Борис сюжет, както всички религиозни сюжети, въпреки че не можеше да не оцени изчистения стил на художника.

— И Виктор Черкезов ли?

Известно време Вагнер остана загледан втренчено в картината, без да отговори.

— Фон Шадов първо е служил в армията — проговори накрая той. — После открил Бога, отишъл в Рим и станал един от водачите на така нареченото Назарянско движение, чиято цел била да внесе истинска духовност в християнското изкуство.

— Не ми пука какъв е бил — възрази Борис.

— Вярвам ви. — Каза го така, че го накара да се почувства като някакъв презрян материалист.

— Колкото до Черкезов… — настоя Карпов.

Вагнер продължи към следващата картина и въздъхна.

— Какво по-точно искате да знаете?

— Съвсем наскоро е бил тук, в Мюнхен. Защо е идвал?

— Ходи в джамията. Само това знам.

Борис се постара да не издаде притеснението си.

— Трябва ми още информация — безизразно каза той.

— Тайните на Джамията се пазят много зорко.

— Разбирам. — Само че не разбираше каква обща работа имаха новият господар на Черкезов и ръководителите на Джамията. Трудно му беше да си представи Виктор забъркан точно в това змийско гнездо — той мразеше мюсюлманите дори повече от германците. Беше прекарал повечето от времето си като ръководител на ФСБ-2 в издирване и обезвреждане на чеченски терористи мюсюлмани.

— Никак не е безопасно да се рови в делата на Джамията.

— И това ми е известно. — Борис знаеше, че мюнхенската джамия е сборна точка за редица екстремистки мюсюлмански групировки по света. Водачите й раздухваха недоволството на разочаровани от живота младежи и девойки и като се възползваха от огорчението им, разпалваха у тях гняв. После ги подлагаха на обучение, въоръжаваха ги и им осигуряваха средства за последвалите актове на насилие.

Вагнер се замисли.

— Може би има някой, който може да ви помогне. — Той прехапа устна. — Казва се Херман Болгер. Часовникар е и също се интересува какво става в джамията. — Устните му се извиха в усмивка. — Не е ли забавно?

— Не. — Борис не беше развеселен. — Къде мога да намеря хер Болгер?

Вагнер му каза адреса и Борис го запамети. Спряха се при още две картини за всеки случай и после Вагнер си тръгна. Борис остана да се разхожда в галерията, разучавайки картата си, още двадесет минути.

После отиде да търси Херман Болгер.

Дъждът прииждаше със силата на крясъка от отривиста команда или фаталното дрънчене на оръжията на две армии, вкопчени в ръкопашен бой. Борн стоеше под гъст бор, чиито приведени клони се огъваха под напора на вятъра и водата.

От мястото си той видя как от експлозията джипът се разлетя на парчета, които паднаха на земята, обвити в пламъци, само секунди преди пороят да ги угаси. Изкривени късове метал се сипеха във всички посоки. Две отломки се стовариха на метър от скривалището му — едната, осажденият волан на колата, а другата, главата на Суарес. Пушеше и миришеше на опърлено, сякаш току–що свалена от барбекюто. Устните, носът и ушите й ги нямаше, а от очите й се вдигаше дим като във филм на ужасите.

Борн чу как Вегас изтрополи по предните стълби и отстъпи по-навътре в сенките на бора. Стори му се, че мъжът носи старомодни подковани ботуши. Имаше и пушка, но това не беше като че ли най-опасното му оръжие — очите му светеха като разпалени въглени. Кръвожадният му вид напомни на Борн за мечката гризли, която беше видял в Монтана да защитава малките си от нападащия ги планински лъв. Запита се от кого се защитават Вегас и Рози. Сигурно със седмици бяха изграждали цялата тази система и при това вероятно не в негова чест.

В чия обаче?

— Ти не си с всичкия си — каза му Суарес, когато спряха джипа на километър от къщата на Вегас. — Няма да го направя.

— Само така ще си заслужиш да получиш малко медицинска помощ — отвърна му Борн.

— Щом излезеш, какво ще ми попречи да обърна джипа и да отпраша?

— Единственият път за бягство е обратно по склона на планината — обясни му Борн. Дъждът се изливаше така, сякаш стояха под водопад. — Ти ще караш с една ръка. Какво пък, можеш да се самоубиеш и така.

Суарес го изгледа с убийствен поглед, но само секунда по-късно вече се беше примирил.

— Под каква лоша звезда съм роден, че трябваше да се срещна с теб?

Борн отвори вратата и вътре нахлу ревът на бурята.

— Само спазвай плана и всичко ще бъде наред. Ти правиш връзката с Вегас, защото те познава. Аз идвам по-късно.

Суарес кимна в знак на съгласие.

— Ръката адски ме боли. Не си усещам пръстите, които ми счупи.

— Имаш късмет — отвърна му Борн. — Представи си колко по-лошо щеше да е, ако ги усещаше.

Излезе от джипа и за секунди стана вир-вода. Суарес се намести тромаво зад кормилото и потегли към къщата.

Когато забеляза първата инфрачервена камера, Борн незабавно спря, но не обясни на Суарес защо. Беше маскирана като пътна табела за километрите. Разпозна я, защото вече се беше натъкнал на същия сценарий в планинска къща в Румъния. Системата беше последна дума на техниката, доста сложна, но в крайна сметка Борн успя да я обезвреди и да проникне в дома. Даже и да беше обърнал внимание на крайпътния знак, Суарес едва ли щеше да забележи нещо съмнително в него.

Изненадата беше неприятна, затова Борн реши за по-сигурно да остави Суарес да кара джипа, а той да огледа мястото пеша.

Доказателството за нуждата от предпазливост го гледаше в момента с празни очи. Не изпитваше угризения на съвестта, че изпрати спътника си на сигурна смърт. Суарес беше хладнокръвен убиец и ако му бе паднал в ръцете, щеше да го застреля, без да му мигне окото.

Вегас обикаляше сред отломките и ги обръщаше с дулото на пушката си. Намери ръката на Суарес и приклекна, за да я разгледа. После започна да издирва и останалите части от тялото. Бавно и методично описваше кръгове, все по-далеч от центъра и постепенно, все по-неотклонно се приближаваше към скривалището му под бора.

Трясъци, дъжд и светкавици разкъсваха непрогледния мрак. Погледът на Борн се замъти от поредния налегнал го спомен. С усилие си проправяше път през виелицата на път за дискотеката, където трябваше да елиминира жертвата, посочена му от Алекс Конклин. Бързо топящите се снежинки мокреха кожената яка на палтото му, докато се провираше сред тълпата вътре. Влезе в дамската тоалетна, сложи заглушител на цевта на пистолета си и с ритник отвори вратата.

Изражението на пепеляворусата блондинка беше сериозно, почти примирено. Въпреки че беше въоръжена, не хранеше илюзии какво ще се случи. Дали заради това си беше отворила устата и му бе проговорила, преди да умре?

Какво му беше казала? Той прерови паметта си, опитвайки се да чуе гласа й в главата си. На живо, в Колумбия, под проливния дъжд дочу женски глас, който извика нещо през гръмотевиците, а наум чу гласа на пепеляворусата блондинка, подобен по височина и изпълнен със същото отчаяние.

— Нямаш никаква…

„Никаква… Какво?“, запита се Борн. Какво се опитваше да му каже? Помъчи се отново да стигне до спомена, но той вече се разтапяше като парче арктически лед през лятото и образите започнаха да стават все по-бледи, размити и неясни.

Някакъв звук съвсем наблизо го върна към настоящето. Вегас беше открил крака на Суарес. Стана, след като добре го огледа, и се озърна наоколо. Забеляза главата на трупа и тръгна към нея, озадачено смръщил вежди. Борн се почуди дали ще разпознае изгореното и осакатено лице.

Не му се наложи да чака дълго. Вегас стигна до главата, обърна я с крайчеца на пушката си и веднага отстъпи назад, вдигна оръжието си и се заоглежда в тъмнината със заплашително изражение.

На Борн това му стигаше. Явно Вегас беше разпознал Суарес и не се бе изненадал от присъствието му в джипа. Ако Есай казваше истината, вероятно се е подготвял за нападение от страна на „Северий Домна“. И ако правилно разчиташе ситуацията, Вегас беше напуснал организацията и се бе подготвил за ответния удар. Това обясняваше защо с Рози не бяха оставили всичко и избягали. Щяха да ги открият където и да са. Тук поне бяха на позната територия, която Вегас познаваше по-добре от убиеца, когото щяха да изпратят да го очисти. И се беше приготвил да го посрещне.

Борн уважаваше мъже като Вегас. Очевидно колумбиецът беше независим човек, на когото му се бе наложило да вземе трудно и опасно решение и той все пак го беше взел.

— Естеван — подвикна му Борн и излезе от сенките на бора.

Вегас завъртя пушката по посока на гласа му. Борн вдигна ръце с дланите напред.

— По-леко — обърна се към него Борн, оставайки неподвижен на мястото си. — Аз съм приятел. Дошъл съм да ти помогна.

— Да ми помогнеш? Като ме вкараш в гроба ли?

Трополенето на дъжда беше толкова силно, че трябваше да си крещят, за да се чуват, сякаш се намираха на стадион, пълен с ревящи запалянковци.

— С теб имаме нещо общо — отново каза Борн. — „Северий Домна“.

В отговор Естеван изръмжа и се изплю точно по средата на разстоянието помежду им.

— Именно — изкоментира Борн.

Вегас го изгледа и точно в този момент през дърветата се появи Рози, стиснала глок в протегната си ръка, насочен към Борн.

Очите на Вегас се отвориха широко.

— Рози!

Предупреждението му дойде твърде късно. Беше си позволила да се приближи твърде близо до Борн. Той хвана протегнатата й ръка, извъртя я и като я обезоръжи, я притисна до себе си.

— Естеван, свали пушката.

Изпита някакво мимолетно чувство на завист, когато видя с каква обич Вегас гледа жена си. Светът на нормалните хора и дневната светлина никога нямаше да бъдат негови. Нямаше смисъл да си мечтае за тях.

Щом колумбиецът свали пушката, Борн пусна Рози и тя изтича при мъжа си. Вегас я прегърна с едната си ръка.

— Казах ти да стоиш вътре — притеснено я укори той. — Защо не ме послуша?

— Разтревожих се за теб. Не знаех колко души са изпратили.

Вегас се почуди какво да й отговори. Той отново извърна мрачния си поглед към Борн и глока в ръката му.

— А сега какво?

Борн тръгна към тях и като усети как тялото на Вегас се напряга, обърна пистолета към себе си и му го подаде.

— Сега ти връщам пищова. На мен не ми трябва.

— Сами ли бяхте със Суарес?

Борн кимна.

— Защо беше с него?

— Натъкнах се на патрул на ФАРК и го взех за заложник.

Вегас изглеждаше впечатлен.

— Не ни последваха — добави Борн. — Сигурен съм.

Вегас погледна към глока, а после вдигна очи към Борн.

На мястото на изненадата по лицето му се изписа любопитство. Той взе пистолета и каза:

— Писна ми от този дъжд. Май на всички ни дойде до гуша.

Маги беше направо неузнаваема, когато се срещнаха в ресторанта, който Хендрикс избра за вечерята им. Облечена беше в тъмносиня рокля и черни обувки на висок ток. Не носеше никакви бижута, само не много скъп, практичен на вид часовник. Пуснатата й коса беше доста по-дълга, отколкото му се бе сторила преди под шапката. В широкия градинарски гащеризон тялото й изглеждаше почти момчешко, но роклята опровергаваше тази илюзия. Дългите й крака завършваха с тънки глезени. Който е измислил високите токчета, помисли си Хендрикс, очевадно е бил ценител на женските форми. Аманда не ги носеше често, защото се оплакваше, че не й били удобни. Когато й беше напомнил, че приятелката й Мики не слиза от токчетата си, тя му отговори, че Мики така е свикнала с тях, че не може да носи ниски обувки, тъй като от високите се скъсявали сухожилията на краката. „Докато е боса, ходи на пръсти“, беше пояснила Аманда.

Хендрикс се запита как ли изглежда Маги, когато е боса.

Канеше се да предаде колата си на портиера, но Маги махна на човека, че е свободен. Тя се мушна на предната седалка до него и каза:

— Предпочетох да вечеряме във „Върмилиън“, затова направих резервация там. Знаеш ли къде е?

— В Александрия37 ли?

— На „Кинг Стрийт“ 1220.

Той включи на скорост.

— Ходил ли си там?

— Веднъж. — Спомни си за празненството по случай първата им годишнина с Аманда. Каква незабравима вечер, започнала във „Върмилиън“ и завършила призори с двамата, свити и полузаспали в прегръдка.

— Надявам се, че не ме смяташ за твърде своенравна.

— Не те познавам чак толкова добре — усмихна се той.

Тя се отпусна назад. Колата се вля в движението и пое по посока на Ки Бридж и Александрия. Ръцете й бяха неподвижни в скута.

— Истината е, че съм десертохолик — има ли такава дума?

— Вече има.

Тя се изсмя продължително и звучно. Хендрикс вдъхна уханието на парфюма й, сякаш вдишваше аромата на скъпо уиски. Ноздрите му се разшириха и усети как нещо се размърда някъде в него.

— Във „Върмилиън“ имат един десерт — солени профитероли с крем. Любим ми е, а не съм го яла от доста време.

— Значи тази вечер ще си ги хапнеш. — Хендрикс маневрираше из движението, а дежурната кола го следваше по петите. — Две порции, ако искаш.

Тя се извърна към него и очите й светнаха на фаровете на насрещните коли.

— Това ми харесва — тихо каза тя. — Мъж, който не се страхува да ме превърне в ненаситна лакомница.

Вече караха по моста. Прожекторите, осветяващи паметниците в града, шареха небето в златни и сиви цветове.

— Не мога да си те представя като ненаситна лакомница.

— Понякога — въздъхна Маги — угаждането на всички желания носи известна тръпка.

Той се смръщи.

— Не съм сигурен, че…

— Тръпката на забраненото, схващаш ли?

Още не беше схванал, но на Хендрикс много започваше да му се иска това да стане.

— Никога не си правил нещо забранено, нали?

Маги седеше срещу него в ресторанта с мартини в ръката. От масата си до прозореца на втория етаж в красивата стара къща можеха да наблюдават нощния поток от млади хора — туристи и местни, които се разхождаха по тротоарите отдолу.

— Винаги си бил примерен, а?

Хендрикс се чувстваше едновременно обиден и очарован, че така бързо го беше разгадала.

— Защо мислиш така?

Тя отпи от питието си. Течността в чашата й изглеждаше, сякаш в центъра й има някаква ярка светлинка.

— Миришеш ми на примерен човек.

Той се усмихна несигурно.

— Нещо май не разбрах.

Тя остави чашата си и като се наведе, взе свободната му ръка му в своята. Обърна я, разтвори пръстите и се загледа в дланта му. От докосването й Хендрикс усети как по ръката му протече ток, премина през гърдите и стигна до слабините му. Имаше чувството, че е стъпил във вана с гореща вода.

Маги пресрещна погледа му и той остана с впечатление, че тя знае съвсем точно какво изпитва. По лицето й се разля усмивка, но в нея нямаше ирония или лукавство.

— Бил си единствено дете или по-големият брат. При всички положения обаче си първородният син.

— Така е — отвърна той след секунда забавяне.

— По тази причина имаш толкова силно развито чувство за дълг и отговорност. Първородните деца са винаги такива, то им е вродено.

Тя прокара бавно и предизвикателно пръст по линията на дланта му.

— Бил си добър син и добър човек.

— Но не бях особено добър съпруг — поне не първия път. И със сигурност не бях добър баща.

— Държиш на страната и работата си. — Очите й го огледаха преценяващо. — Тези неща винаги са били на първо място, нали?

— Да — отвърна Хендрикс. Усещаше гърлото си необяснимо пресъхнало. Изкашля се, издърпа ръката си и набързо изпи половината от уискито си. От това неблагоразумно действие му се насълзиха очите и почти се задави.

— Внимателно — предупреди го Маги. — Иначе бавачките ти ей сега ще дотърчат.

Хендрикс кимна с порозовели страни. Изтри очите си със салфетката и отново се покашля.

— Така е по-добре — каза Маги.

Не беше сигурен дали трябва да й отговори нещо, затова замълча и изпи остатъка от скоча си.

— Колко езика говориш?

— Седем — сви рамене тя. — Има ли значение?

— Питам от любопитство.

Но не беше само от любопитство. Част от него вече се беше увлякла и се бе отпуснала назад със затворени очи, но една друга част, която винаги оставаше нащрек, примерната, както я нарече Маги, искаше да я подложи на разпит. Не че не вярваше на проверките, извършени от собствената му организация, въпреки че неведнъж се беше случвало да пропуснат нещо важно — просто имаше по-голямо доверие на собствените си инстинкти.

Подаде й менюто и отвори своето.

— Какво ти се яде? Или предпочиташ да започнеш направо с профитеролите?

Тя му се усмихна, без да поглежда менюто.

— Толкова си тъжен. Заради мен ли е? Ако предпочиташ, можем да вечеряме някой друг път. Или пък изобщо да не излизаме заедно. Защото това би било…

— Не, не. — Без да се усети, Хендрикс беше повишил тон, за да я прекъсне. — Моля те, Маги. Просто… — Той погледна настрани и за секунда погледът му се замъгли.

Сякаш почувствала промяната в настроението му, тя почука с пръст по менюто.

— Знаеш ли какво харесвам тук? Сандвичите с рак, бекон, салата и домат.

— Без профитероли? — усмихна се той и отново я погледна.

Тя отвърна на усмивката му.

— Размислих. Тази вечер като че ли искам друг десерт.

11

Джалал Есай изпълни плана си точно както го беше описал на Борн, когато го остави в джипа — качи се на полета за Богота и деветдесет минути по-късно се прехвърли на презокеански полет. След това обаче нещата коренно се промениха.

Хвана полет до Мадрид, а после друг до Севиля, където нае кола и потегли към югозападното крайбрежие и Кадис. Градът имаше сложна история, в зависимост от това на кой източник вярваш. Основан бе от финикийците или може би от Херкулес според гръцката легенда. Финикийците го наричали Гадир, Ограденият град. На гърците бил известен с името Гадира. Според легендата Херкулес го построил, след като извършил десетия си подвиг и убил триглавия великан Герион. Най-старият населен град в Западна Европа, Кадис беше преминавал във владение на редица легендарни завоеватели — картагенците, Ханибал, римляните, вестготите, маврите, управлявали града между 711 и 1262 г. и дали днешното име на Кадис.

Есай имаше добър повод да се замисли за историята, докато колата му се друсаше по стокилометровия път от летището в Севиля до пясъчната ивица, на която беше построен Кадис. Голяма част от историята му беше минала под управлението на маврите и това си личеше навсякъде. Заради песъчливата почва никъде не се виждаха високи блокове, така че силуетът на града много напомняше за средновековния му облик. Въпреки че се намираше в Испания, Кадис определено имаше по-скоро атмосферата на населено място в Северна Африка.

Следвайки картата в главата си, Есай мина през стените на Каско Антигуо — Стария град. Светложълтата къща встрани от „Авенида де Дуке де Нахера“ се издигаше над „Плаита де лае Мухерес“, най-красивият плаж в околността, а от задния прозорец на втория етаж се разкриваше гледка към Каско Антигуо, събрал цялата история на Испания в себе си.

Есай се беше обадил още от летището в Севиля, така че дон Фернандо Херера го очакваше. Той отвори дебелата стара порта още щом гостът му изключи двигателя на колата.

Дон Херера живееше в Севиля, но поддържаше ваканционна къща и тук. Облечен в безупречен ленен костюм в същия оттенък като цвета на къщата, около седемдесетгодишен, но със стройно тяло, плоско, сякаш дву-, а не триизмерно, и яркосини очи, изпъкващи на фона на тъмната му, изпечена кожа с фина мрежа от бръчици покрай очите, той почти напълно приличаше на мавър, като се изключи цветът на очите.

Есай излезе от колата, протегна се и двамата се прегърнаха.

После Херера се намръщи.

— А къде е Естеван?

— Добре е. Пазят го — отвърна Есай. — Дълга история.

Херера кимна и въведе Есай в хладната вътрешност на къщата, но притеснението остана изписано по лицето му.

Къщата беше построена в мавритански стил и имаше вътрешен двор, охлаждан от фонтан и изящните клонки на финиковите палми, които леко се поклащаха на морския бриз.

Херера беше приготвил храна и напитки на поднос от кована мед, поставен върху сгъваема дървена масичка. След като Есай се изми, двамата седнаха сред сенките и ромоленето на фонтаните и си взеха от храната, типична за бедуините в пустинята, като по арабски маниер използваха само дясната си ръка.

Херера посегна към един портокал.

— Ahora — подхвана той. — Digame, por favor.38 — Той извади сгъваем нож с дълго тънко острие и започна да го бели. — Естеван за мен не е прост наемник, а стар приятел. Изпратих те в Колумбия, за да го доведеш с жена му, преди от „Северий Домна“ да ги убият.

— Значи си ме подложил на проверка.

Херера отдели едно парченце портокал от плода.

— Ако искаш и така го приеми.

— А как иначе да го приема? — Есай беше видимо разстроен. — Ти ми нямаш доверие.

— Естеван не е тук. — Херера сложи парченцето портокал в устата си и със светкавично движение притисна острието на ножа в гърлото на Есай. Посочи на запад с ръка. — Там са колоните на Херкулес. Според легендата на тях са издълбани думите „Non plus ultra“.

— „По-нататък няма нищо“39 — изрецитира Есай.

— Освен ако не ми предложиш някакво смислено обяснение, и за теб оттук нататък ще започне нищото.

— Нямаш основание да се ядосваш или да се тревожиш. — Есай дръпна назад главата си в безуспешен опит да избегне острието. Усещаше натиска на хладния метал върху пулсиращата вена на врата си. Поиска му се да преглътне, но не посмя — сигурен знак, че го е страх. — Изпрати ме да доведа Естеван Вегас. Но в Колумбия ми хрумна по-добра идея. Там срещнах Джейсън Борн.

Очите на Херера се отвориха широко.

— Изпратил си Борн да доведе Херера?

— Познавате го лично, дон Фернандо. Има ли някой, който ще се справи със задачата по-добре от него? Той е по-подходящ от мен, особено като се има предвид, че „Северий Домна“ вече са планирали нападението над Вегас.

Очите на Херера помръкнаха. Той остави ножа, но не изглеждаше успокоен.

— Какво каза на Борн?

— Не съм му съобщил истината, ако това ви тревожи. Само му казах, че Вегас е слаба брънка във веригата на организацията.

— Това поне е вярно.

— Във всяка лъжа трябва да има и малко истина, за да звучи правдоподобно.

Херера се загледа в наченатия портокал и поклати глава.

— Не е много благоразумно да лъжеш Борн.

— Няма да разбере.

— Откъде знаеш — изгледа го Херера. — Естеван…

— Вегас няма да каже нито дума на Борн. Има си свои причини да не го направи, при това доста съществени.

Херера се замисли за секунда върху думите му.

— И все пак не ми харесва. Трябва да се свържеш с Борн и да му предадеш да доведе Естеван и жена му тук. Твърде опасно е за тях.

— На местното летище го чакат билети на негово име. Когато стигне в Севиля, ще получи пакет с останалата част от плана. — Есай сви рамене. — При тези обстоятелства това беше най-доброто, което можах да направя.

— Трябвало е малко по-добре да нагодиш обстоятелствата — сопна му се Херера. — Корелос ти беше в кърпа вързан. Какво повече ти трябваше?

— Корелос е нестабилен като лодка в бурно море. Всеки момент може да експлодира.

— Може и да е така, но не променя факта, че все още може да ми бъде полезен.

— Не ти ли стига да си собственик на „Агуардиенте Банкорп“, най-голямото финансово сдружение извън Съединените щати?

Херера се загледа през люшкащите се палмови клонки в синьото като очите му небе.

— Това ми е работата през деня. — Той отдели още едно парченце портокал. — А ми трябва нещо, което да ме ангажира и през нощта. — Погледът му се сниши като слънцето по небосклона и се спря на лицето на Есай. — Ти най-добре би трябвало да ме разбираш.

Той сложи плода в устата си, замислено го сдъвка, наслаждавайки се на сладкия сок, и преглътна.

— Но в момента не говорим за мен, Есай. А за Борн. — Отчупи трето парченце и този път не го изяде, а го протегна на събеседника си. После зачака търпеливо като дзенбудистки монах.

Есай остави парченцето на връхчетата на пръстите на дясната си ръка, загледан в него, сякаш е ценна скулптура, която току–що си е купил, а не нещо за ядене.

— Знаеш какво ми причини.

— Да ти осквернят къщата не е нещо, което лесно се прощава.

Есай не откъсваше поглед от парченцето портокал.

— Или изобщо се прощава.

Херера изсумтя в съгласие и остави остатъка от портокала.

— Сега ще споделя с теб една тайна, Есай. Борн проникна и в моя дом.

Есай изненадано го погледна, а Херера му кимна.

— Вярно е. Дойде в дома ми в Севиля с жена на име Трейси Атъртън, представяйки се за… — Той махна пренебрежително с ръка. — Важното е, че това беше точно толкова нахлуване в дома ми, колкото и промъкването му в твоята къща.

— И ти какво направи?

— Аз ли? — Херера като че ли се изненада от въпроса. — Нищо. Това му е работата. Той си имаше свои причини да ми няма доверие, при това доста съществени. — Той съзнателно повтори думите на Есай. — В такъв случай няма какво да се прави. Всички знаем, че това е част от професията ни.

— Смяташ, че го приемам твърде лично — намръщи се Есай.

— Смятам, че трябва да погледнеш на нещата в малко по-широк план.

— Пропускаш разликите между източния и западния свят.

— Избрал си да живееш в западния свят, Есай. Не може да я караш и по двата начина.

— Той заслужава…

— Използваш го, за да доведе Естеван, и това е достатъчно. Познавам този човек по-добре от теб. Ще направиш грешка, ако продължаваш да предизвикваш съдбата. — Херера посочи парчето портокал. — Не ме разочаровай.

След секунда размисъл Есай сложи плода в устата си и започна да го дъвче.

— Ела, седни до огъня. — Естеван Вегас потупа с ръка каменния праг пред огнището. — Ще изсъхнеш за броени минути.

Борн прекоси кухнята и седна до възрастния мъж. Рози се въртеше около печката и довършваше вечерята. Нощта се беше спуснала внезапно като атака на хищник. Жълтата светлина на газовите лампи разпръскваше мрака, настъпващ зад прозорците. Бурята беше отминала, но небето все още бе покрито с дебели оловносиви облаци. Мракът навън изглеждаше черен като дъното на кладенец.

— Джалал Есай ли очакваше?

— Той в Колумбия ли е? — учудено повдигна вежди Вегас. — Не знаех.

— Значи всичките тези приготовления…

Вегас погледна встрани.

— … са за… други хора.

Борн взе дясната му ръка в своята и изпъна показалеца й. На мястото, където доскоро бе имало пръстен, кожата беше по-бяла. Вегас си дръпна ръката, сякаш Борн се опитваше да му я пъхне в огъня.

— Знам за „Северий Домна“.

— Нямам представа за какво…

— Те са и мои врагове.

Вегас внезапно стана.

— Направих грешка. Щом ти изсъхнат дрехите, ще си тръгнеш.

Рози се извърна от мястото си при печката.

— Естеван, къде ти е възпитанието? Не можеш да го отпращаш в този студ и мрак.

— Рози, не се бъркай. — Вегас не отделяше поглед от Борн.

— Не знаеш…

— Знам обаче как да се държа като нормален човек, mi amor40.

Сигурно можеше да продължи, но вместо това тя пресрещна погледа на Вегас и спорът се реши помежду им без думи.

— Добре — неохотно се съгласи той. — Но утре рано сутринта си тръгва.

Усмивката освети лицето на Рози.

— Да, mi amor. Както кажеш. — Тя извади печеното от фурната. А сега, por favor41, предложи на госта ни нещо за пиене, преди да е умрял от жажда.

Борн взе чашата си с качака — огнена напитка, направена от ферментирала захарна тръстика — и застана до прозореца. Зад него Рози се готвеше да сервира вечерята, а Вегас добавяше още една чиния на масата.

Естествено, видя само собственото си отражение и си помисли: „Аз съм сянка, движеща се из света на сенките.“ Мислите му се върнаха към Джалал Есай. Дали все още работеше за „Северий Домна“? Със сигурност се занимаваше с контрабанда заедно със Суарес и войниците от ФАРК. Суарес членуваше в организацията, но имаше и политически убеждения. Истинската му страст бяха ФАРК и борбата срещу колумбийското правителство. Дали Есай го беше използвал за своите цели? Но защо? И дали историята за дъщеря му не беше измислица? Ако е така, следва и плановете му за отмъщение срещу „Северий Домна“ да са пълна лъжа. Борн отпи от чашата си. Възможно е Есай да има зъб лично на Бенджамин Ел-Ариан, а не на цялата организация. Този сценарий поставяше ситуацията в нова светлина. Стига да се основаваше на факти. Истината обаче беше, че Джалал Есай представляваше пълна загадка. Нито действията му, нито мотивите му бяха ясни. Борн отново си помисли, че тук не може да има доверие на никого.

Рози го повика на масата. Когато се обърна, видя милата й усмивка и протегнатата й ръка, сочеща му къде да седне. По някакъв свой, нетрадиционен начин тя беше красива, с дългата си черна коса, очи с цвят на кафе и мургаво–розова кожа. По стегнатата й фигура почти нямаше тлъстина, както често се случва, когато живееш сред природата. Не носеше грим или бижута освен златните обички капки на ушите й. Топлата й приветлива усмивка разкриваше равни бели зъби. Борн я харесваше. Харесваше и начина, по който се справяше с Вегас. На жените не им беше лесно в едно толкова мъжкарско общество.

Вегас вече беше заел мястото си начело на масата, където ги чакаха яхния, картофи, зелена салата и хляб, прясно изпечен сутринта по думите на Рози. Естеван произнесе кратка молитва и известно време се храниха в мълчание. Резбованото дървено разпятие ги наблюдаваше от стената. Храната беше много вкусна. Рози разцъфтя от удоволствие, когато Борн я похвали.

— И така — подхвана Вегас, избърсвайки устните си с изцапана салфетка, — къде е той?

— Кой? — въпросително го погледна Борн.

— Есай.

— Значи все пак знаеше, че е в Колумбия.

— Поне се надявах. Казаха ми, че ще дойде и ще ни отведе, преди… — Той погледна бързо към Рози и не се доизказа.

— Няма проблем, кажи го, mi amor. — Тя се хранеше бавно, на малки хапки, сякаш се страхуваше, че ако се наяде до насита, няма да има достатъчно за мъжа й и за госта им. — Няма да повехна и да умра.

— Опазил ме, Господ — прекръсти се Вегас и се начумери.

— Никога не говори така, Рози. Никога!

— Както искаш. — Рози сведе очи към чинията си и се зае с храната си.

Вегас отново се обърна към Борн.

— Както видя, подготвили сме се за неизбежното, но вече не искам да оставаме тук — твърде сме уязвими.

— Но „Северий Домна“ са навсякъде.

— Есай ни обеща убежище.

— А ти имаш ли му доверие?

— Да. — Вегас сви рамене. — А и честно казано, имаме ли друг избор?

Борн помисли и реши, че е прав.

— Защо е неизбежно организацията да ви нападне? — Той остави вилицата си. — Какво сте им направили?

Вегас замълча. И точно когато Борн реши, че няма да чуе нищо повече по въпроса, получи отговор.

— Тези гадове се тревожат по-скоро от това какво няма да направя. — Вегас напълни устата си с храна и задъвка замислено.

Борн го изчака да довърши. Докато Естеван пиеше от обикновеното трапезно вино, той попита:

— Какво поискаха от теб?

— Да шпионирам. — Вегас примлясна с устни. — Да шпионирам работодателя си, който е и мой дългогодишен приятел. Той ми даде работа, когато бях без пукнат петак, пияница, изхвърлен от всички барове в Богота. Спях на улицата. Бях млад, глупав и много гневен. — Той поклати глава. — Dios, колко бях гневен. — Отпи отново от виното, сякаш за да се подкрепи. — Изкарвах си прехраната — ако може да се нарече така, — като заплашвах нощните минувачи със стария си верен нож и крадях парите им. — Той погледна към разпятието и се почеса по ръката. — Бях изгубена, никому ненужна отрепка или така поне си мислех. Една вечер съдбата ми се промени. Този човек — предполагаемата ми жертва — ме обезоръжи, преди да се усетя. Честно казано, така или иначе тази работа не ми беше по сърце, не че нещо изобщо ми беше. Но си нямах нищо друго.

Той сви рамене и се загледа в утайката в чашата си. Тръгна да си я долива, но Рози дръпна бутилката по-далеч от него. Вегас не настоя. Може би това си беше някакъв техен всекидневно повтарян ритуал.

— Не знам каква искрица живот видя в мен този човек, но, изглежда, все пак е усетил нещо. — Вегас се прокашля, сякаш задавен от емоции. — Накара ме да се спретна, взе ме на нефтеното находище, обучи ме, като постепенно ме издигна от най-ниската позиция. А аз открих нещо за себе си — наречи го дом ли, що ли. Място, където се чувствам на сигурно, защитен. Работих здраво — аз обичам да работя. Доставя ми толкова силно удоволствие, че чак боли. И ето ме сега, след толкова години, научил си урока, управлявам обекта вместо него. Имам нюх за тази работа. Предполагам той го е видял, преди аз изобщо да го знам. — Пламналите му очи се спряха на Борн. — И през всичките тези години — а минаха вече няколко десетилетия — така и не ми каза защо ме измъкна от улицата.

— А ти не си го попитал.

Вегас извърна лице, сякаш видът на Рози му действаше успокоително.

— Щеше да е в нарушение на негласното ни споразумение. — Той въздъхна и отмести чинията си. — И този човек ми наредиха да шпионирам. — В очите му заблестя истински гняв. — Това беше изпитание. Проверка на верността ми. И аз я преминах. Винаги ще бъда верен на дон Фернандо.

За миг на Борн му се стори, че не е чул добре.

— Как му е фамилното име на дон Фернандо?

— Херера. Дон Фернандо Херера. — Вегас продължи да се храни.

Борн се усмихна, опитвайки се да изчисли всички възможни последствия и посоки, произтичащи от тази важна информация. Суарес пренасяше контрабанда за Есай. Есай по някакъв начин беше обвързан с Херера, който притежаваше нефтеното находище, на което Вегас бе управител. Херера беше попаднал по все още неизвестни причини в полезрението на „Северий Домна“. Да не говорим, че Херера и Есай се бяха съюзили.

— Защо се усмихвате, сеньор? — попита Рози.

— Дон Фернандо ми е приятел — отвърна й Борн.

Вегас вдигна глава.

— Какво съвпадение! Есай е направил добре, че ви е изпратил. Вие ще ни пазите. Утре потегляме на дълъг път — отиваме при дон Фернандо.

След вечерята Хендрикс искаше да откара Маги в дома й.

— Да отидем у вас — предложи тя. — Ще ми се отново да погледна розите.

— Ще трябва ли да ти плащам извънредни?

— Правя го за себе си — усмихна се тя.

Спряха пред къщата му и тя излезе от колата. Автомобилът на охраната остана на дискретно разстояние на по-долната пресечка, но все пак достатъчно близо, за да стигнат на мига до Хендрикс, ако му се случи нещо. Представяше си колко ли се тревожат, че Маги може да го хлопне по главата с токчето на обувката си.

Всъщност Маги току-що се беше събула боса на тревата. Обувките й се клатушкаха на връхчетата на пръстите й, докато отиваше по безукорната морава при розите. Тя клекна, прошепна им нещо и ги погали една по една, сякаш й бяха деца.

Когато се изправи и се обърна към него, се усмихваше.

— Ще се оправят. Ще станат като нови. Ще видиш.

— Не се съмнявам. — Хендрикс я поведе по тухленото стълбище и отвори предната врата. Лампите бяха изгасени по съображения за сигурност и когато вратата се хлопна зад гърба им, потънаха в мрак, нарушаван от време на време от светлините отвън. На моменти през един от прозорците нахлуваше яркият лъч от прожектора на патрулиращия бодигард.

— Като в същински затвор — каза Маги.

— Какво? — Той се извърна към нея, изненадан от коментара й.

— Кулите на пазачите… Прожекторите… Нали знаеш?

Той я погледна и кожата на врата му настръхна. Разбира се, че беше права. Той — а и останалите политици от неговия ранг и по-горен — живееше като в затвор, но досега не се беше сещал да го определи така. Или пък не, Аманда не беше ли споменала нещо подобно по време на вечерята им във „Върмилиън“? Той прекара ръка през челото си. Двата случая — тази вечер и вечерята с Аманда — започваха да се сливат в съзнанието му и да се объркват. Каква глупост!

Изведнъж се усети, че стоят в почти пълна тъмнина.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Не знам. Колко време ще бъда тук?

— Зависи само от теб.

— А какво ще каже охраната ти? — изсмя се игриво тя.

— Обучени са да бъдат дискретни.

— Тоест няма опасност нашето скандално сексфилмче да цъфне при Парис Хилтън или „Дифеймър“?42

Хендрикс усети как нещо изпърха в долната част на тялото му.

— Аз… аз не ги познавам.

Тя се приближи и познатият й мирис изпълни дробовете му. Гърлото му беше толкова свито, че думите едва минаваха през него.

— Искаш ли да спиш с мен? — Прозвуча толкова ученически!

Но тя не се изсмя.

— Искам, но не тази вечер. Тази вечер искам да си поговорим. Става ли?

— Да. Разбира се. — Той прочисти гърлото си. — Но не съм разговарял с жена, откакто… — Не можеше да си наложи да произнесе името на Аманда, не и тук или в този момент. — Отдавна.

— Няма нищо, Кристофър. И аз не съм.

Той я заведе при любимия си диван. Често му се случваше да заспи на него, късно през нощта, с някой разтворен доклад на гърдите. Все още усещаше празнина в леглото си на мястото на Аманда. Харесваше му, че Маги го нарича Кристофър. Вече почти никой не го наричаше така, дори президентът. Обръщението „господин министър“ не му беше приятно. Приличаше му на титла, зад което се криеш.

Докато се настаняваха сред възглавниците, той се пресегна към близкостоящата лампа, но тя го спря.

— Моля те. Повече ми харесва така.

Лъчите от прожекторите на пазачите вече се появяваха по-рядко — бяха се върнали на местата си. Бледи ивици светлина падаха от уличните лампи на килима в краката им. Той видя, че не си е обула обувките. Имаше красиви стъпала. А как ли изглежда останалата част от тялото й, запита се той.

— Разкажи ми за себе си — помоли я Хендрикс. — Какви бяха родителите ти? — Той спря. — Нали не е твърде лично?

— Не, не. — Когато разклати глава, косата й се изви край лицето й като огнен пламък. — Само че няма много за разказване. Майка ми беше шведка, баща ми американец, но се разведоха, когато бях малка, и мама ме отведе в Исландия, където прекарахме пет години, преди да се върнем в Швеция. — Тази част беше истина и правеше образа й по-автентичен. — Върнах се Америка на двадесет и една години, предимно за да се срещна с баща си, когото не бях виждала след развода. — Тя спря и се загледа в пространството. Беше започнала да споделя с него повече, отколкото беше предвидено. Какво й ставаше? — Не знам какво или кого очаквах да намеря тук, но баща ми не ми се зарадва особено. Може би заради болестта — имаше белодробен емфизем в напреднал стадий, — но аз мислех, че може би точно затова би трябвало да е благодарен за присъствието ми.

Хендрикс изчака секунда, преди да се обади.

— Но не е станало така.

— Меко казано.

Усмивката й стана мрачна и промени лицето й по начин, който не му харесваше. Искаше му се да я прегърне през рамото, но не помръдна от мястото си.

— Беше забравил за съществуването ми. Всъщност дори го отричаше и твърдеше, че съм някаква измамница, която цели да се докопа до неговите пари след смъртта му. Твърдеше, че никога не е имал дъщеря. Накрая сестрата ми посочи вратата. Беше едра и снажна — сигурно не им е било лесно да го вдигат, — но видът й беше толкова заплашителен, че си тръгнах без нито дума повече.

— Опита ли се отново да го видиш?

— Толкова ми беше мъчно, че не можах да се реша. Когато най-после намислих да опитам отново, той вече беше умрял. — Мразеше баща си. Нямаше нещо, което да не мрази у него — и американското му нахалство да изневерява на майка й с друга жена, докато все още живеят заедно, и безочието, че я е изоставил сама в Швеция с малко дете, без да го е грижа за дъщеря му, и преструвките, че никога не е имал нищо общо със самата нея. Да оставиш жена си е едно нещо — могат да се намерят понякога и извинителни причини, — но да отричаш съществуването на детето си беше съвсем друго.

За своя изненада усети сълзите да се стичат по бузите й. Наведе се напред, подпря лакти на коленете си и зарови лице в шепи. Главата й щеше да експлодира. Чувстваше се смазана, сякаш отново й разбиваха сърцето. Част от нея обаче имаше странното и главозамайващо усещане, че наблюдава сцената отстрани, като че ли гледа необработен материал за филм, представящ неподправени, истински чувства.

Хендрикс най-после се престраши и сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам — каза той.

— Недей — миролюбиво му отвърна Маги. — Не мога, не искам да се самосъжалявам. — Тя се изправи и се обърна към него. Изведнъж лицето й му се стори младо и беззащитно. — Не си припомням често миналото и никога и на никого не го разказвам.

Хендрикс се почувства поласкан. Тя го долови и усещането й за вътрешно раздвоение се засили. При работата под прикритие винаги съществува възможността да поискаш да повярваш в измислената си самоличност и да си останеш в обстановката, в която си се озовал. Може би именно това ставаше с нея. Маги започваше да я привлича към себе си и да я отдалечава от Скара. Чувстваше се удобно в тази къща и с Кристофър Хендрикс. Той изобщо не беше такъв, какъвто си го беше представяла — циничен, двулик, алчен американски политик. Човешкият облик на жертвата, както Скара добре знаеше, представляваше най-опасният аспект на работата под прикритие.

Седнал до нея, Хендрикс, разбира се, нямаше представа за мислите й. И все пак връзката помежду им, която беше усетил още при запознанството, се беше задълбочила дотолкова през прекараното заедно време, че той долови вътрешния й конфликт, макар да беше в неведение относно причините му.

— Маги — обърна се към нея той, — мога ли да направя нещо за теб?

— Заведи ме у дома, Кристофър.

Каза го съвсем искрено, от дълбините на циничното си, двулико, алчно сърце.

Карпов хвана метрото от „Милбертсхофен“ и повървя няколко пресечки до „Кнорщрасе“. Работилничката на часовникаря Херман Болгер се намираше на втория етаж на стара тясна сграда, нелепо залепена до ултрамодерната „Комерцбанк“ от едната страна и крещящата витрина на магазин от верига за бързо хранене от другата.

Старомодна табела с нарисуван на нея часовников механизъм поскърцваше под прашните пориви на вятъра. Мраморните стъпала на тясното и стръмно стълбище бяха износени от годините. Миришеше слабо на масло и горещ метал. Някъде над него радиото свиреше някаква тъжна немска песен, която го накара да проскърца със зъби. Борис мина край малко прозорче, през чиито зацапани стъкла едва се виждаше тясна задна алея с наредени в редица поцинковани кофи за боклук.

Вратата на работилничката беше отворена и Карпов влезе вътре. Помещението беше малко. Тъжната немска песен на певицата с меланхоличния, дрезгав глас извираше от дълбините на стаята. Три от стените бяха изпълнение с часовници. Всичките му се сториха съвсем истински антики. Пред него имаше нисък тезгях, покрит със стъкло, под което бяха наредени часовници от стомана и злато — всичките, както видя, когато се наведе да ги разгледа, правени по поръчка, очевидно от самия хер Болгер, който не се виждаше никъде наоколо. Борис почука силно по стъклото, после извика към отворената врата на вътрешната стаичка, където очевидно беше работилницата на часовникаря. Песента свърши и започна друга, също сълзлив спомен от Ваймарската република.

Борис почваше да губи търпение. Той заобиколи тезгяха и влезе в стаичката. Тук миризмата на масло и горещ метал се усещаше по-осезаемо, сякаш господин Болгер си е приготвил супа от тях. От задното прозорче, гледащо вероятно към същата алея, която беше видял на стълбите, влизаше светлина. Музиката беше непоносимо силна. Той отиде при радиото и го изгаси.

В стаята се възцари тишина, а заедно с нея и миризмата, която се беше смесила с другите. Карпов добре познаваше този наелектризиращ мирис.

— Хер Болгер! Хер Болгер! — подвикна той. — Къде сте?

Той си проправи път през затрупаната с вещи стая, отвори абсурдно тясната врата на тоалетната и изруга „Мамка му“.

Хер Болгер беше коленичил с гръб към него. Ръцете му висяха край тялото и докосваха сивите плочки на пода, а главата му беше потопена във водата на тоалетната чиния.

Борис не си направи труда да проверява дали диша. Винаги познаваше мъртъвците. Излезе от работилницата на бърз ход и тъкмо слизаше по стълбите, когато чу протяжния вой на полицейската сирена. Стигна долу колкото можа по-бързо, като се спря само за да надникне през дебелото стъкло на входната врата. Най-малко три полицейски коли спряха пред сградата и от тях изскочиха полицаи с вдигнати пистолети и тръгнаха към него.

„По дяволите — помисли си Борис, — попаднах в капан!“

Той се обърна и на бегом се качи по стълбите. Прозорчето на стълбището беше твърде тясно и нямаше как да се провре през него, затова продължи нататък.

Под него входната врата се отвори и през нея се изсипаха полицаите. Няколко пъти си беше имал вземане-даване с германската полиция и не държеше да повтаря.

Той се върна в работилницата, влетя в задната стаичка и се опита да отвори прозореца, но без успех. Ключалката му беше ръждясала и заяждаше, а черчевето — залепнало за рамката от многократното боядисване.

Стъпките на полицаите се приближаваха по стълбите. Чуваше ги как си подвикват, докато напредват към втория етаж. Долови думата Uhrmacher43 и всякакви съмнения се изпариха. Идваха насам.

Той заровичка из инструментите на хер Болгер, откри каквото му трябваше и изряза стъклото в рамката. Бутна го навън, но успя да го хване, преди да падне и да се разбие на улицата. Полицаите вече влизаха в предното помещение. Без да се бави и секунда повече, Карпов изпълзя навън и нагласи обратно стъклото.

Намираше се на тесен тухлен перваз, леко наклонен надолу, за да предпазва черчевето от подгизване. Приплъзна крака си надясно и едва не падна. Хвана се за металната водосточна тръба, закрепена за стената с поцинковани скоби. Полицаите вече бяха вътре в работилницата. След като откриха тялото, последва кратко суетене. Някой се обади по радиостанцията да докладва за убийството. Борис замръзна на място. Даваше си сметка, че не може да остане дълго тук. Рано или късно някой щеше да се опита да отвори прозореца и стъклото, което беше нагласил обратно, щеше да падне.

От лявата му страна первазът продължаваше до ъгъла на сградата. Той се престраши и като се хвана за улука, се наведе да види какво има оттатък. Сърцето му подскочи — забеляза една ниша, в която беше сигурен, че може да се пъхне и да се скрие.

Височината не беше голяма, но и дума не можеше да става да скочи дори от такова скромно разстояние. Кофите за боклук имаха шипове по капаците — вероятно за да не се катерят по тях плъхове и да не ги пипат бездомниците. А и всеки момент полицията сигурно щеше да се появи от единия край на алеята. Всъщност беше изненадан, че още не са го направили.

Той се хвана по-здраво за тръбата и се обърна с лице към фасадата. После облегна горната част на тялото си върху улука, прекрачи го и стъпи от другата му страна. А сега идваше сложната операция. Трябваше да прехвърли тежестта от десния на левия си крак, нещо, което щеше да го изложи на опасност, докато не прескочи от другата страна. Тъкмо обмисляше движението, когато стъклото, което беше свалил, падна навън и са разтроши върху шиповете по капака на кофите. Трябваше незабавно да се изнесе!

Той премести тежестта си, но това не му даде съвсем сигурна опора в левия крак, затова се подпря с тяло върху улука. Преметна крака си от другата страна и незабавно чу някакво пукане, а после още едно. Погледна надолу и видя, че две от скобите са се откъснали от стената. Улукът, който не беше предвиден да носи такава тежест, се залюля и за секунда на Борис му се стори, че няма как да не полети надолу и да не се наниже върху зловещите шипове. После успя да прехвърли цялата си тежест, стъпи здраво с двата си крака на перваза и като се обърна много внимателно, се намести в скривалището си. При това съвсем навреме. Полицаите нахлуха в алеята под него.

12

Борн се събуди преди зазоряване. Нощните сенки все още изпълваха ъглите на стаята. Рози беше застлала единственото им кресло с чаршафи и възглавница, които миришеха силно на бор. Борн остана за миг неподвижен. Беше сънувал дискотеката, ярките светлини, думкащата музика и жената в тоалетната. Вместо пистолет обаче този път тя беше насочила пръст към него. И вместо синеока и русокоса беше тъмнокоса и с кафяви очи. Беше Рози. Тя отвори уста да му каже нещо. Сигурен беше, че е важно, с убедеността, която съществува само в сънищата. После внезапно се събуди.

Защо?

Да не би нещо да беше се разшавало? Огледа се, но в стаята цареше абсолютен покой.

Какво се беше случило тогава?

Той стана и разкърши схванатото си тяло. И едва когато привършваше първия комплекс от упражненията, които правеше всеки ден, разбра.

Далечният звук на автомобил беше проникнал в съня му и го бе върнал в Колумбия. Той грабна як кухненски нож от ръчно направената стойка в кухнята и излезе навън, треперейки на сутрешния хлад. Дъждът беше спрял, но по земята се носеше сребърна мъглица. Короните на дърветата също бяха обвити в бели валма. На изток избеляващият мрак отстъпваше пред бледорозовата светлина, предхождаща изгрева. Зад къщата имаше два джипа. Изглеждаха като експонати от Втората световна война.

В настъпващото утро се разнесе някакъв звук.

Борн наклони глава и се заслуша. Ето го, слабото, но безпогрешно „туп-туп-туп“.

Обърна се и тъкмо щеше да се върне на бегом в къщата, от нея излезе Вегас, помъкнал една ракета земя-въздух и малък руски преносим зенитно–ракетен комплекс „Стрела-2“ с нещо като фотооптичен мерник с лазерен далекомер СЦС-132.

— Не се шегуваше, като каза, че си се подготвил — засмя се Борн.

— Не ми е толкова заради собствената ми защита — обясни Вегас. — Трябва да пазя Рози.

И двамата се обърнаха на север със затаен дъх и след няколко секунди хеликоптерът изникна от мъглата. Докато Вегас наместваше ракетомета на рамото си и се прицелваше през мерника, над главите им се посипаха куршуми от картечница.

— Идеално! — възкликна Вегас и натисна спусъка.

Ракетата излетя с грохот, който отекна по склоновете на планината. Хеликоптерът все още се издигаше над покрития с мъгла хребет, когато тя го улучи и се взриви. Машината се обви в пламъци, разхвърляйки парчета разтопен метал и пластмаса навсякъде като изригнал вулкан.

Вегас и Борн бяха залегнали зад джиповете.

— По-добре отиди и вземи Рози — каза му Борн. — Трябва да се измъкнем оттук колкото може по-скоро. Тези джипове заредени ли са?

Вегас кимна.

— Казах ти, че съм подготвен.

Той понечи да се върне в къщата, когато и двамата отново чуха отново характерното „туп-туп-туп“.

— Надявам се, че имаш още една ракета — обади се Борн.

Вегас се върна на бегом в къщата. Вторият хеликоптер, изпратен от „Северий Домна“, се издигна над хребета на мястото на предишния, но после внезапно зави, поемайки директен курс към къщата. Пилотите сигурно бяха видели огненото кълбо и щяха да бъдат по-предпазливи.

Вегас се върна.

— Заредих.

Той отново вдигна ракетомета на рамо и започна да се прицелва. Хеликоптерът беше застанал зад няколко високи бора за прикритие. Не че имаше значение. Лазерният далекомер щеше да го прихване дори и да се скриеше от погледа им.

— Готови… — извика Вегас и Борн се дръпна настрана. Колумбиецът натисна спусъка.

И нищо не последва.

Щом посрещна Амун Чалтум на летище „Дьо Гол“, Сорая разбра, че не е трябвало да води Арон със себе си. Бяха се отбили на път за срещата с началника на Лоран в „Монишън Клъб“, но още щом видя французина, Амун го намрази от пръв поглед.

Сорая усети неприязънта му и помоли Арон да я изчака.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Амун, докато си вземаше чантата.

— Ей, не сме се виждали от колко време? От година? И ме посрещаш по този начин?

— Да, от година и нещо и ти ми водиш друг мъж, при това съвсем не грозен, като се има предвид, че е французин.

— Връзката ни е служебна, Амун. Това е инспектор Арон Липкин-Рене от Ке д’Орсе. — Оказа се, че не е трябвало да му съобщава пълното име и фамилия на французина и това е поредната й грешка.

— Какво търси евреин в Ке д’Орсе? — Черните очи на Амун изглеждаха твърди като мрамор.

Той беше висок мъж, добре сложен, широкоплещест и здравеняк. Притежаваше чар и някаква вътрешна сила. Всички му се подчиняваха безпрекословно и безусловно.

— Той е французин, който по една случайност е от еврейски произход. — Сорая се наведе, целуна го по устата и пъхна ръка в неговата. — Хайде, ела да отидем при него. Той е умен и съобразителен. Ще ти хареса.

— Съмнявам се — изръмжа Амун, но се остави да го поведат към залата, където Арон търпеливо ги чакаше.

За неприятна изненада на Сорая, между двамата протичаха само сили на отблъскване и отхвърляне, сякаш е наляла на едно място масло и вода и се надява, че противно на законите на физика те ще се смесят. Само че не се получаваше и докато отиваха в мълчание към колата на Арон, сърцето й се сви. Между тях вече се беше оформил триъгълник, чийто ключово важен връх беше тя.

По време на също така мълчаливото пътуване до Париж, Сорая имаше възможност да наблюдава тази не особено приятна страна на Амун. Вярно е, че беше обучен разузнавач, който разрушава шпионски мрежи, включително и контролираните от Тел Авив и „Мосад“. Но понеже беше роден и израсъл в Кайро, от ранна възраст му бе внушена омраза към израелците и съответно към всички евреи. Не беше си правила труда да обсъжда еврейския въпрос с него. Или може би, чудеше се тя, докато се въртеше неспокойно на мястото си, съзнателно бе избягвала темата, за да не се сблъска неминуемо с предразсъдъците му? Ако беше така, това не говореше добре и за двама им. Почувства се зле от тази мисъл.

И тогава усети как я заля усещането за самота. Беше си избрала този живот по собствена воля, а не по принуда, но в такива моменти се чувстваше изоставена като стара жена в залеза на дните си.

Гласът на Арон разчупи неловкото мълчание.

— Мисля, че трябва да оставим г-н Чалтум в хотела му. Ние имаме уговорена среща.

— Не съм си запазил хотел. — Тонът на Амун можеше да накара и разярен бик да застине на мястото си. — Ще спя при Сорая.

— Тогава ще ви оставим в нейния хотел.

— Бих предпочел и аз да присъствам на разговора.

— И дума не може да става. Това е работа на Ке д’Орсе.

„Аллах да ме пази от меренето на мускули между мъжете“, помисли си Сорая.

— Арон, поканих Амун тук, защото смятам, че може да ни окаже ценно съдействие.

— Не разбирам — намръщи се Арон.

— Организацията, за която искаше да говорим Лоран, е международна. Пипалата й са плъзнали навсякъде, особено в Близкия изток и Африка.

— Ако говорим за поредната екстремистка ислямска групировка…

— Не е такава и там е въпросът. — Сорая гледаше Арон, но с ъгълчето на очите си следеше изражението и езика на тялото на Амун. — Лоран успя да ми каже, че тази организация е успяла да обедини представителите на Изтока и на Запада.

— Вече имаше няколко такива безуспешни опита, но при сегашния политически климат мисля, че е невъзможно.

Сорая кимна, доволна, че тонът на разговора най-после е под точката на кипене.

— И аз щях да мисля така, но нещо в думите на Лоран ме убеди, че не ме лъже.

— И какво толкова е казал? — Арон очевидно не беше настроен да й вярва.

— Септимий Север, римски генерал, е роден в Либия. Именно той увеличава числеността на римската армия, като набира войници от Северна Африка и околните земи.

Арон сви рамене, но Амун се наведе от задната седалка по-близо до нея. Беше успяла да привлече вниманието му.

— Генералът се оженил за сирийката Юлия Домна, чието семейство води потеклото си от древния град Емеса.

— Продължавай — подкани я Амун с блеснали очи.

— Лоран ми каза, че името на организацията е „Северий Домна“. Ако послушаме историята, името на организацията ни казва, че някак си са успели да съберат Изтока и Запада на едно място.

Арон прехапа устна, докато размишляваше над информацията.

— Може ли да има по-опасно тайно съзаклятничество?

Всички в колата знаеха какъв е злокобният отговор.

Хеликоптерът набра височина и откри огън. Страничните картечници затракаха, въздухът се нажежи, навсякъде се разхвърчаха пръст, кал и метални шрапнели.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Борн, опитвайки се да надвика шума.

— Не знам. Мисля, че засече.

Вегас беше свалил ракетомета от рамото си и съсредоточено го разучаваше. Борн го дръпна и го събори на земята зад джипа под дъжд от куршуми. После взе оръжието от ръцете му.

— Взимай Рози и изчезвайте оттук — нареди му той.

— Няма да успеем да се измъкнем!

Борн следеше движенията на хеликоптера.

— Аз ще им отклоня вниманието.

— Това няма да ти стигне, за да се измъкнеш.

— Нека аз да му бера грижата. — Борн стисна Вегас за рамото. — Тръгвай, приятелю. Няма време за губене.

Вегас се опита да го спре, но Борн нарами ракетомета и притича към група високи борове западно от къщата. Щом пилотът го забеляза, хеликоптерът зави и се насочи в същата посока.

Вегас се възползва от възможността да прибяга от джипа до къщата, но преди да стигне до нея, вратата се отвори и Рози го пресрещна. Носеше малък кожен сак, подобен на старомодна докторска чанта. Вегас сложи ръка на раменете й, натисна я да приклекне и двамата изтичаха обратно при джипа. Той се качи вътре, запали двигателя, рязко върна назад, смени скоростите и бързо потегли покрай къщата. Вместо да се насочи към пътя обаче, сви наляво по ловната пътека, която добре познаваше. Скоро дърветата ги погълнаха и ги скриха от погледа дори на пилота в хеликоптера.

— Къде е Борн? — попита Рози.

— Защитава ни, предполагам.

— Не можем да го оставим просто така.

Вегас съсредоточено караше подскачащия джип по тясната черна пътека. Боровите клони се плъзгаха по колата и от време на време някой клон се удряше в предното стъкло и за кратко му пречеше да вижда. Вегас обаче познаваше пътеката много добре — често беше минавал по нея нощем без фенер — иначе досега щяха да са катастрофирали.

— Естеван — подкани го Рози.

— Какво искаш да направя? Да обърна и да се върна?

Тя не му отговори, а само продължи да гледа пред себе си.

— Трябва да му имаме доверие — каза й той. — Точно както се доверяваме на дон Фернандо.

— Може би имаш прекалено голямо доверие в хората, mi amor.

— Не в хората, в приятелите.

— Твърде много вярваш в приятелството, mi amor.

— Какво сме без приятелството? — възрази Вегас. — Носим се безцелно, без отговорности или задължения. И когато дойде бурята — а тя винаги идва, — къде да отидем?

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Ето затова те обичам.

Той изсумтя, но и слепец щеше да забележи, че всъщност му е много приятно.

Двойна редица трасиращи куршуми разпръсна пръстта, тревата и дебелата покривка от окапали борови иглички от двете страни на Борн. Успя да стигне на сравнително безопасно място под дърветата тъкмо навреме. Младото борче зад него се стовари на земята, прерязано от картечния откос на хеликоптера. Щом застана зад клоните, Борн приклекна и провери ракетомета. Вегас беше прав — заял беше, — но сега нямаше време да го оправя. Вместо това извади ракетата. Беше по-стара версия на СА-7 „Граал“44. Мощната осколочна бойна глава беше заредена с 370 грама тротил. Борн внимателно я разглоби и отдели тротила и контейнера с гориво за изстрелването на ракетата.

После потърси клонка в околния храсталак. Първата беше твърде дълга, втората твърде мокра, но накрая намери счупен клон с подходящата дебелина и дължина. Беше възлест като средновековен боздуган. Борн го вдигна и го развъртя няколко пъти над главата си. Щеше да му свърши работа. Съблече си якето и ризата, завърза ръкавите на ризата на два възела в краищата на пръчката и внимателно постави тротила и ракетното гориво в нея като в люлка. Провери — не падаха.

Той ги раздели отново и тръгна да се катери чевръсто по най-дебелия бор, като пазеше товара си и внимателно преминаваше от клон на клон все по-нагоре и по-нагоре. Звукът от двигателя на хеликоптера се приближаваше. Стоеше на едно място и го чакаше да се покаже. От време на време пилотът изстрелваше някой откос в горичката с надеждата да го улучи случайно или да го накара да напусне убежището си.

На Борн му трябваше позиция, на която хем да бъде на прицел, но и да има достатъчно пространство за движение. След малко намери подходящото място в основата на един клон точно под върха на бора. После вдигна глава и зачака пилотът да го забележи. Противникът му, вероятно окуражен, че вече не вижда ракетомета, се приготви за последния удар.

Борн сложи тротила и горивото в примката на своеобразната прашка, сви ръка и изчака. Няколкото секунди, в които пилотът приготвяше хеликоптера за нападение, бяха изтощително напрегнати. Борн прецени разстоянието. Трябваше му да е по-близо. Още няколко метра. Три, две, едно.

Картечницата затрака точно докато Борн мяташе нагоре импровизираната бомба. Тя се удари в лъскавата метална броня и тротилът се взриви, подпалвайки ракетното гориво.

Борн се наведе, взривът разкъса обшивката и машината се разлетя на парчета. Той бързо се спусна надолу, но поразеният хеликоптер падаше от небето със стремглава скорост. Все още въртящите му се перки прерязваха дърветата, докато корпусът се стоварваше върху горичката.

Застанал на люлеещия се клон, Борн почувства непоносимата жега, отгоре му се посипаха дървени стърготини, ритмичното тракане на перките се приближи, сякаш някъде биеха барабани на смъртта, и помитайки всичко по пътя си, се стовари право към него.

13

Индиго Ридж. Питър работи до ранни зори, проучвайки историята на калифорнийската мина. Прочете как е основана, а после внезапно изоставена през 1970 г., когато Китай наводнява международните пазари с редки земни минерали, подбива цените и прави Индиго Ридж твърде нерентабилна инвестиция. Добивът на редки земни елементи беше дълъг и сложен процес, който още повече се усложняваше на етапа на рафинирането — различно за всеки отделен елемент. После в наши дни Китай внезапно прави завой в курса, намалява износа с 85% и заварва всички неподготвени — от умните глави в Пентагона до Министерството на отбраната и ДАРПА45. И сега в Пентагона си скубеха косите. Случило се беше немислимото — производството на следващото поколение оръжия се бавеше заради недостига на редките земни елементи, използвани в частите им. Защото докато всички останали спяха като невинни агънца, Китай беше изкупил почти всички мини за редки земни елементи извън САЩ и Канада.

Поразеният Питър продължи да сваля от интернет всичко, което намери за „Ниодайм“, новата публична компания, на която беше отстъпено правото на добив в Индиго Ридж, и директора й Рой Фицуилямс. Започна да чете, а после дръпна графиката на акциите. Бяха ги пуснали вчера, на 18–и. През първия ден се бяха качили стремглаво до 12 долара на акция, после за около час бяха останали на тези нива. По-късно през деня няколко големи сделки ги бяха изкачили до 16,375 долара и бяха останали на тази цена до затварянето на борсата. Определено доста нестабилно поведение, помисли си Питър. Прочете коментара от сайтовете на CNBC и агенция „Блумбърг“ и схвана защо е така. Някои инвеститори смятаха, че тъй като добивът и пречистването на редки земни елементи щеше да отнеме години, парите им щяха да са като замразени дотогава. Други, които бяха по-наясно със стратегическото значение на мината, бяха на обратното мнение — сега е моментът да се инвестира.

Той продължи да чете заинтригувано нататък. Мина на биографията на Фицуилямс. Бакалавърска степен по „Природни науки и минералогия“ от Университета на Пенсилвания, магистърска от Университета на Южен Уелс, Австралия, после назначения в урановите мини в Австралия и Канада, кратък престой в Близкия изток, включително и Саудитска Арабия. След това му се губят около две години.

Питър прекара следващите два часа, пускайки различни търсения в интернет за периода 1967–1969 г., но никое от тях не даде резултат. И точно когато се канеше да се откаже, откри нещо. Някаква невзрачна организация, наречена „Конферентен борд за минерализация и редки земни материали“ си беше организирала регионална среща в Катар през пролетта на 1968 г., на която Фиц бил гост-лектор. След още четиридесет и пет минути отчаяно търсене попадна на нова находка — Фиц беше споменат като консултант на „Ел-Габал Майнинг“.

Питър незабавно провери и установи, че това е сирийска компания, вече несъществуваща. Естествено имаше съвсем малко информация за нея. Сирия не беше член на Световната търговска организация и всяка голяма компания като „Ел-Габал“ се контролираше от държавата, ето защо бе невъзможно дори да се гадае, а още по-малко да се открият цифри, точно отразяващи печалбите от износ не само компанията, но дори на сирийската държава.

Задънена улица, помисли си Питър и отново се зае с биографията на Фицуилямс. Върнал се от Близкия изток и оглавил „Индиго Ридж“, запазвайки длъжността си дори когато мината почти спира работа през седемдесетте. Оттогава не се бе местил и сега, след триумфалното завръщане на редките земни метали, беше се превърнал в основен играч с водеща роля в този бърз развиващ се отрасъл със стратегическо значение.

Питър се облегна назад и притисна с палци кървясалите си очи. Беше уморен и душа даваше за чаша кафе, но по това време автоматът не работеше, а и не смееше да стане, за да не прекъсне потока на мисълта си.

Помисли още малко и се обади на един от контактите на Сорая в Сирия, предаде му в резюме основните факти относно Фиц и „Ел-Габал“ и го помоли да разузнае каквото може. После влезе в компютъра на Хендрикс и описа откритията си в предназначения за това файл.

На Питър му се искаше да продължи, но цифрите, фактите и мненията започнаха да танцуват из главата му като ято летящи рибки. Трябваше да си почине. Взе палтото си и уморено напусна кабинета. Коридорите бяха пусти и само тихото бръмчене на качващия се асансьор нарушаваше покоя.

Вратите се отвориха и Питър влезе в кабинката. Натисна копчето за гаража и полузаспал, облегна глава на стената. Асансьорът спря, звънчето иззвъня, вратите се отвориха и той видя едра фигура, скрита в сенките на петия етаж. Мъжът се приближи със съвсем ясни намерения и Питър отлепи чело от стената. Лампата го освети, когато влезе вътре. Вратата се затвори и останаха сами в кабинката. Питър видя служебния пистолет на бедрото му.

— Добър вечер, г-н Маркс.

— Здрасти, Сал.

Сал натисна бутона за приземния етаж с дебелия си пръст и асансьорът тихо продължи надолу.

— Работите до късно, а?

— Както винаги.

— Имате вид на човек, на когото много му се спи — грубовато каза Сал.

— И още как.

— Е, можете спокойно да си почивате. Всичко горе е чисто.

Вратата се отвори на приземния етаж и Сал излезе.

— Лека нощ, господин Маркс.

— И на вас.

След секунди Питър беше в гаража. В помещението с нисък таван миришеше на цимент, бензин и нова кожа. Ехото от стъпките му отекваше по стените и тавана. Наколо се виждаха съвсем малко коли. Отиде при своята, извади ключа и заради студа натисна копчето за предварително запалване. Двигателят заработи и само секунда по-късно експлозията го събори по гръб.

Борн падна през клоните, последван от перките на смачкания хеликоптер, които започнаха да се въртят все по-бавно, срещайки по пътя си по-дебели клони, а после гъстата смола полепна по тях като бързо съхнещо лепило и допълнително ги забави.

Борн наполовина падаше, наполовина скачаше по клоните, изподран и насинен по цялото тяло. Очите и носът му бяха пълни със стърготини, парченца дърво и малки късчета метал. Но красивото дърво му оказа и още една услуга — здравите му долни клони задържаха отломките достатъчно дълго, така че да има време да измине последните няколко метра до земята.

Кашляйки и давейки се, той изтича до къщата. Пъхна глава под чешмата на голямата каменна мивка в кухнята и остави студената струя да го съживи и измие. Намери ключовете на втория джип там, където Вегас му беше казал, че ще ги остави. Тъй като работата на нефтеното находище не беше съвсем безопасна, банята му беше добре заредена, почти колкото хирургичен кабинет. Борн набързо взе бутилка дезинфектант, спирт и бинт. Изля спирта върху купчината дърва до огнището в стаята, отдръпна се и хвърли запалена клечка кибрит върху тях. Пламъците избухнаха с приятно съскане. За всеки случай подпали и завесите. Огънят бързо се разпростря. Удовлетворен, той излезе от горящата къща.

Навън борът, който му бе запазил живота, беше унищожен и също гореше. Парче от перките, отцепено при падането, се беше стоварило върху джипа и беше смачкало капака откъм страната на шофьора, но двигателят не беше засегнат. Борн включи на скорост, даде назад и пое по пътеката, по която бяха тръгнали Вегас и Рози, наляво от пътя, в гъстата гора.

Предположи, че това е ловна пътека. Караше бавно и внимателно по острите извивки и завои, водещи надолу по склона на планината. От време на време виждаше през пролуките в дърветата пропастта под себе си — пътеката минаваше съвсем близо до почти вертикалния откос, който слизаше право в подножието на Кордилерите.

Чу птичи песни и се ободри. Птиците първи замлъкваха, когато имаше тревога, независимо дали е истинска или не. Би се обзаложил, че с двата хеликоптера нападението на „Северий Домна“ срещу Вегас се изчерпваше. Защо ще смятат, че им е необходима повече огнева мощ?

Тридесет минути по-късно пътеката изскочи от дърветата на открита полянка, покрита с трева и диви цветчета. На другия й край се издигаха още по-високи дървета — борове и ели, прошарени по-надолу по склона с все по-често срещащи се широколистни дървета. По-далеч се виждаха дори някакви тропически разновидности. Димът от пожара в къщата тук се усещаше като натрапчив индустриален смог, закриващ изгряващото слънце и почернил високото небе.

Борн мина напряко през поляната и като откри следите от джипа на Вегас, тръгна точно по тях. От другата страна на ливадата те влизаха за кратко в горичката, а после рязко извиваха надясно. Беше ясно защо. Отляво скалата беше като отсечена, вероятно в резултат на гигантско свличане някога в миналото. Продължеше ли направо, го чакаше сигурна смърт.

Новата пътека беше по-тясна и неравна и джипът подскачаше опасно през клоните, които плющяха по предното стъкло и на моменти пречеха на Борн да вижда. След петнадесет минути всичко изведнъж свърши също така внезапно, както беше започнало, и колата излезе на лъкатушещо шосе с две ленти. Разпозна пътя, по който със Суарес бяха стигнали до дома на Вегас. На банкета го чакаше другият джип с Рози и Вегас, седнали вътре.

— Fanrastico! En verdad, me sorprende46 — усмихна му се Вегас.

— Pero yo no lo soy47 — също с усмивка му каза Рози. — Ще трябва да ни разкажете как се измъкнахте.

— Само че не веднага. — Вегас удари с длан по вратата на джипа. — Има ли оцелели?

— Не и от тяхна страна.

— Cada vez mejor.48 — Той се загледа с присвити очи в облака дим над планината. — Голям пожар.

— От твоята къща е — обясни му Борн. — По този начин никой скоро няма да узнае дали с Рози сте живи или мъртви.

— Excelente49 — кимна Вегас. — А сега накъде, мой човек?

— Към летището в Пералес. Но на магистралата ще ни чакат и полицаите, и ФАРК. Знаеш ли някакъв друг път?

По лицето на Вегас се разля широка усмивка.

— Карай след мен, амиго.

Марлон Етана пристигна в Кадис с частен самолет почти по същото време като Джелал Есай с колата си. Той стоеше срещу красивата фасада на дома на дон Фернандо Херера и я съзерцаваше. Тук, в Кадис, усещаше особено отчетливо тежестта на историята върху себе си. Всички в семейството му бяха сериозни историци. Чудесни бизнесмени в най-добрия смисъл на думата, те притежаваха умението да превръщат знанието, извлечено от миналото, във власт и пари. Именно семейство Етана беше основало „Монишън Клъб“ като удобен начин членовете на „Северий Домна“ да се събират на различни места по света, без да привличат вниманието или да използват истинското име на организацията. За външния свят клубът беше благотворителна организация, занимаваща се с антропологически изследвания и с изучаването на древни философски системи, херметично затворен свят, в който членовете на тайната група можеха да се движат, да се срещат, да сравняват работата си и да планират начинанията си.

Семейство Етана си бяха представяли това като съюз на бизнесмени от различни култури от източния и западния свят, пред чиято обединена власт и влияние силата и мощта и на най-могъщите многонационални корпорации щяха да бледнеят. „Duco ex umbra“ или „Влияние в сянка“ беше семейният им девиз от незапомнени времена.

Прапрапрадядото на Марлон — един великан сред простосмъртните — беше набелязал целите в дългосрочното развитие на „Северий Домна“, формулирани около задачата да се помага на света да израства и да се обединява, а не да се разцепва, благородна мечта, която вероятно би могла да се изпълни, ако беше оцеляла достатъчно дълго. Само че човекът е грешно същество, дори по-лошо — лесно подкупно, — а властта е много силен фактор. Рядко се намира някой, който може да устои на изкушението, на което дори наследниците на Етана се беше случвало да се поддадат. Между тях беше и бащата на Марлон, човек с доста слаба воля. За да се предпази от атаките на групировка в организацията, той сключва съюз с Бенджамин Ел-Ариан, който обаче хитро се възползва от случая и вместо да му помогне, организира свалянето му. Самият Ел–Ариан вече бил сформирал своя група съмишленици и с тяхна помощ го отстранил от ръководството. Скоро след това бащата на Марлон се самоуби, извършвайки ужасен грях пред ислямската религия, в която на самоубийците се отреждат най-долните кръгове на ада. Тази забрана се споменава на редица места в Корана, но стихът, който се запечата в главата на Марлон, когато видя бездиханното тяло на баща си, беше: „И не убивайте сами себе си! Към вас Аллах е милосърден.“50

Марлон не знаеше дали баща му беше повярвал в милостта на Аллаха, или бе решил, че той го е изоставил. Знаеше само, че Етана-страши беше използвал малкото останала му сила, за да предизвика брожение и недоволство в „Северий Домна“ с надеждата, че така ще постави началото на трудния дебат за истинските цели и характер на организацията.

Хитрецът Ел-Ариан обаче беше прозрял замисъла му и бе забранил какъвто и да било дебат. И така Марлон — последната издънка на някога могъщата династия на Етана, чието духовно творение беше „Северий Домна“ — беше принуден да се подчини на Бенджамин Ел-Ариан. Бяха го превърнали в бито псе, хранещо се с огризките, които му подхвърляше Ел-Ариан.

Малко след обяд Марлон забеляза някакво раздвижване в дома на Херера. Двамата с Есай се появиха на вратата, размениха си няколко думи и се ръкуваха по западен маниер. Херера се качи в колата си, паркирана на улицата, и потегли сам. Когато автомобилът се скри от погледа му, Есай се обърна и тръгна към брега. Марлон го последва на дискретно разстояние.

Небрежната походка на Есай създаваше впечатление, че просто се разхожда без цел и посока. Стигнаха до бреговата ивица и той си купи няколко вестника от павилиончето на брега. След около километър и половина Есай стигна до кафене с тента в бяло и синьо, в центъра, на която беше извезана червена котва.

Той седна с лице към морето и си поръча обяд. Марлон си пое няколко пъти дълбоко въздух и се оттегли настрана, така че да вижда и Есай, и околното пространство. Скри се в сянката на един вход и провери дали пистолетът му е зареден, извади заглушителя и го зави на цевта. После се отдаде на заимстваните от дзенбудизма техники за дълбоко дишане.

Щом видя мъжа да минава отново край него, бързо тръгна покрай брега, сякаш има някаква важна задача. Мъжът го последва. Бенджамин Ел-Ариан го беше изпратил, за да се увери, че Джалал Есай е ликвидиран. А ако по някаква причина Етана се провалеше, дубльорът му трябваше да изпълни задачата.

Етана го поведе към далечния край на брега, оттатък пристаните и кейовете, към отдалечена ивица, която денем беше безлюдна поради недобрите условия за плаж, но както бе забелязал, нощем се използваше от младежите за тайни купони с пиене и секс. На Етана това му се виждаше отвратително, още едно доказателство за упадъка на Запада.

Попадна на рибарска лодка, обърната с дъното нагоре върху трупчета. Разсъхналото се дърво, покритото с водорасли, мидички и ракообразни дъно, лекият мирис на гниене, който се носеше от нея, му се видяха подходящи за целта. Той клекна до нея и извади цигара. Сложи я между устните си, извади пистолета с удължената от заглушителя цев и като се обърна, застреля дубльора си между очите. Чу се изпукване, но тялото се стовари на пясъка, без да вдигне никакъв шум.

Етана прибра пистолета, отиде при трупа и като го хвана за яката, го повлече към обърнатата лодка. С известно усилие го натика в пространството отдолу. Миризмата беше и без това лоша. Щяха да минат дни, може би седмица, преди някой да усети смрадта от разлагащата се плът. Надяваше се, че гларусите ще са свършили работата си дотогава и тялото няма да бъде разпознато.

Марлон Етана отупа ръцете си, вдъхна дълбоко дима и се върна по пътя, по който беше дошъл. Наоколо нямаше хора и никой не го видя. Най-хубавото беше, че вече нямаше кой да докладва на Ел-Ариан.

Дошъл беше моментът да се заеме с Джалал Есай.

Борис Карпов имаше желание да убие някого. Ако някой от германските полицаи го причакваше в уличката, след заминаването на разследващия екип, който три часа събира улики в часовникарското ателие, нямаше да се измъкне жив.

В спусналия се над Мюнхен мрак мускулите на краката започнаха да го болят и което е по-лошо, да отслабват и да не го държат. Неудържимо му се пикаеше. Имаше чувството, че всеки момент мехурът му ще се спука. Ала устата му за сметка на това беше суха като пустиня и устните му бяха залепнали от жажда.

Най-накрая светлината угасна в работилницата на Херман Болгер, лъчите от прожекторите на полицаите долу се махнаха и всичко утихна, с изключение на дрезгавия лай на някакво куче. С усилие Борис си наложи да изчака още тридесет минути. Накрая трябваше да прехапе устни, за да не започне да стене.

Когато най-после реши, че вече е безопасно да се покаже, се хвана за улука и се спусна по него. Не беше лесно, защото почти не чувстваше краката си. На два пъти усети как тръбата се изплъзва от потните му ръце и му се наложи да се хване с колене за нея, за да не падне. Все пак се закрепи някак си.

Когато стигна до земята, отиде между две кофи и се изпика като жена — клекнал между тях. С въздишка на облекчение насъбраната течност — цяла локва — се заизлива навън. Раздвижването на краката беше друга работа. Мускулите му бяха така стегнати, че болката почти го зашемети, когато се изправи.

Въпреки ясно осъзнатата необходимост да напусне колкото може по-скоро района през следващите няколко минути разкърши тялото си, първоначално по-внимателно, а после по-енергично. Нямаше избор, защото едва ли можеше да стигне до края на алеята, без да падне. Проклинаше се за годините, прекарани на административни постове, през които беше пропускал да си прави доста безжалостната понякога гимнастика. Докато се протягаше и извиваше мълчаливо и неотклонно, се съсредоточи върху дишането си.

Щом усети, че може що–годе нормално да ходи, тръгна към далечния край на алеята, откъдето се чуваше шум от движението на коли и от време на време — нечий пиянски смях. Когато стигна дотам, предпазливо спря. Слаб дъждец ръмеше бавно и монотонно над покривите като в американски шпионски филм. Из целия град се носеше грохотът на приближаващата се буря. Изведнъж дъждът се усили и капките заподскачаха по тротоара и асфалта на улицата. Той вдигна яката на палтото си и сви рамене.

Огледа се и се ослуша за нещо необичайно. Беше се подвел и попадна в капан, за който не подозираше. Системата му за сигурност не беше сработила. Как се бе случило така? Имаше само един човек, с когото беше влязъл в контакт след пристигането си в Мюнхен. Вагнер, свръзката, с когото се беше срещнал в музея „Новата пинакотека“. Освен ако не го бяха проследили от летището до ателието на часовникаря, нямаше кой друг освен Вагнер да е информирал Джамията за търсенията му. Надушването на опашки беше по-скоро изкуство, отколкото наука, а Борис беше майстор в това изкуство. Сигурен беше, че не са го проследили.

Оставаше да е Вагнер или каквото там беше истинското му име и Карпов щеше да е в опасност, докато не спре изтичането на информация. Най-разумно беше да се обади на Иван и да му съобщи, че Вагнер играе и за другата страна. Извади телефона си и тъкмо се канеше да набере номера, когато внезапният блясък от светкавица освети мъжа, застанал във входа право срещу началото на алеята. Само след секунда се стовари грохотът от гръмотевицата.

Борис долепи телефона до ухото си и започна да говори, сякаш наистина се обажда на някого. Междувременно се заоглежда наляво и надясно по улицата, без да спира поглед на потъналия в мрак вход насреща си.

Прибра телефона и с ръце в джобовете тръгна забързано наляво под дъжда. След три пресечки влезе в една бирария. Заведението беше топло, шумно и миришеше на наденички и бира. Таванът му беше остъклен и създаваше впечатлението, че се намираш навън, без обаче да си изложен на капризите на времето. Той се отръска от капките, проправи си път през посетителите и сервитьорите и седна на дълга маса в задната част на помещението.

Внезапно се почувства зверски гладен и си поръча всичко, на което му беше замирисало на влизане. Бирата пристигна веднага в огромна халба от порцелан и метал. Той отпи две глътки и я остави на масата. От двете му страни разгорещени германци ядяха, пиеха, викаха, пееха и се смееха, вдигайки шум до небесата. Идеше му направо да стане и да си излезе, но тъй като не беше дошъл тук за удоволствие, нямаше намерение да си тръгне, преди да е разбрал дали мъжът го е последвал.

Поне десет души бяха влезли след него в бирарията, но никой от тях не му се видя подозрителен. Повечето бяха семейства и млади двойки, хванати за ръце. Борис се опита да си спомни кога за последен път беше вървял под ръка с жена. Не смяташе, че е голяма загуба.

Поръчката му пристигна и точно когато нападна димящите вкусни наденички, на входа се появи една фигура. Козината му настръхна. Сложи хапка в устата си и задъвка замислено.

Очакваше да види мъжа от уличката, но на вратата стоеше жена, при това млада. Борис я наблюдаваше под очи, докато тя изтръскваше чадъра си. Младата дама се огледа, но той внимателно избягна погледа й, преструвайки се, че съсредоточено набожда потънал в мазнина картоф в чинията си. Постави парченце в устата си, прокара го с бира и погледна отново пред себе си. Жената си беше намерила място на края на масата от отсрещната страна. Намираше се между него и входната врата.

На Карпов му писна от глупости. Тези хора или не си разбираха от работата, или просто бяха аматьори. Постави ножа и вилицата на чинията си, взе я в едната си ръка, вдигна халбата с бира с другата и се изправи.

Времето беше напреднало и шумът в бирарията бе стигнал върха си, а все повече от посетителите се бяха превърнали в пияници със зачервени лица. Докато си проправяше път през тълпата, реши, че аматьорите са най-лошият противник. Не познаваха правилата, което ги правеше непредсказуеми.

Между младата жена и съседа й — дебеловрат германец, който се наливаше с бира и се тъпчеше с наденички — имаше малка пролука. Когато Борис го побутна да му направи място, дебелият германец го изгледа ядосано. Канеше се да каже нещо, но Борис го изпревари.

— Sie haben Fett über ihr ganzes Gesicht.51

Шишкото изгрухтя като прасе, обърса се с опакото на ръката и надигна туловището си.

— Danke, mein Herr.52 — каза му Карпов и се намести до него, съзнателно тромаво, така че да побутне младата дама.

— Je suis désolé, mademoiselle.53

Тя стреснато вдигна глава и това му достави удоволствие — явно не очакваше да я заговори на френски. После в очите й нещо угасна, тя се извърна и се загледа в списанието си. Беше на английски, а не на немски. „Венити Феър“. Четеше някаква статия за Лейди Гага, една от онези идиотски поп звезди, които могат да съществуват само в Америка.

Борис отново се посвети на храната си. След известно време тя вдигна списанието си, за да оставят пред нея чиния с виенски шницел. Тя го огледа, сбърчи недоволно нос, бутна настрани чинията си и продължи да чете.

Борис преглътна парче наденичка и повика минаващия сервитьор.

— Noch ein Bier, bitte.54

Сервитьорката кимна и понечи да си тръгне, но Борис добави:

— Und eine für die junge Dame.55

— Не, благодаря — обърна се тя към него по-скоро с раздразнение, отколкото благодарност.

— Нищо, донесете я — извика Карпов след отдалечаващата се сервитьорка.

С тъмната си коса и бяла кожа тя изглеждаше красива по една типична само за американките хубост — излъчваща здраве, жизненост, със съвършено симетрично лице. С други думи, сладникава като пухкав бял хляб „Уондърбред“. Преди няколко години в Ню Джърси беше опитал филия, намазана с фъстъчено масло „Питър Пан“, и едва не се беше задавил от неядливата каша и прекалено сладкия вкус в устата си.

— Няма ли да си изядете шницела? — обърна се той към нея на английски.

— А, не — провлечено му отвърна тя.

Борис изгледа кулинарното творение в чинията й.

— Е, да, определено ще ви се лепне на фигурата.

Жаргонният израз, който Борис употреби, най-после я накара да го погледне.

— Какво искате?

— Божичко, Мидж — каза той с изкуствен глас на герой от американски филм от шейсетте, — тъкмо се канех да те попитам същото.

— Мидж — изсмя се тя. — Не бях чувала това име, откакто спрях да чета комиксите за Арчи.

Очевидно взе решение и му протегна ръка.

— Лана Ланг.

Той се ръкува с нея. Ръката й беше хладна и по-твърда, отколкото очакваше. Може пък да не е аматьор, помисли си той.

— Шегувате се, нали?

— О, не — палаво му се усмихна тя. — Баща ми беше голям фен на Супермен.

— Здравейте, Лана Ланг. Аз съм Брайън Стоунифилд.

— Знам кой сте — тихо му каза тя.

Борис стисна още по-здраво ръката й.

— Как така? Ние току-що се запознахме.

— Аз съм дъщерята на Вагнер. — Тя си изтегли ръката и остави на масата достатъчно пари, за да покрие и двете сметки.

— А сега трябва да дойдете с мен. Без въпроси.

— Чакайте — настръхна Борис. — Никъде не тръгвам с вас.

— Трябва — настоя Лана. — Заплашва ви смъртна опасност. Без мен до заранта няма да сте жив.

14

Слязоха от планината без проблеми. Борн с право се беше доверил на познанията на Вегас за местността. По неговите пътища избягнаха всички блокади — и тези на военните, и на патрулите от ФАРК, търсещи командира си.

Борн огледа с разузнавателна цел летището и околността му, но не откри враждебни сили.

— Не можеш да влезеш вътре в този вид — каза му Рози, след като слезе от джипа на Вегас.

Борн се огледа в огледалото за обратно виждане. Целият беше в петна от кръв, а дрехите му бяха на парцали.

Рози бръкна в чантата си и извади шепа банкноти.

— Стой тук — нареди му тя.

Борн се накани да възрази, но погледът й го спря. Проследи я, докато влезе в чакалнята и започна да брои минутите. На петнадесетата се накани да тръгне да я търси.

Вегас пушеше, подпрян на джипа.

— Не се тревожи, приятелю. Тя знае как да се грижи за себе си.

Очевидно Вегас имаше право. Рози излезе от летището с бяла хартиена торба в ръце. Беше му купила риза, джинси, бельо и чорапи. Докато събличаше окървавената си и разкъсана риза, тя влезе в джипа при него.

— Браво — каза Рози, когато видя марлята и препарата за дезинфекция, които беше взел от банята им.

Тя сръчно обработи всичките драскотини, порязвания и натъртвания, които беше получил при падането от дървото, а Вегас продължаваше да му се усмихва насърчително и да пуши.

— Ella es una maravilla, verdad56 — Tü debe verla en la cama!57

— Estevan, basta!58 — засмя се тя. Личеше обаче, че й е приятно.

Тя излезе от джипа, за да може Борн да се преоблече в дрехите, които му беше купила.

Два часа след срещата им на пътя Борн отиде, накуцвайки, до гишето за приемане на багаж на летището в Пералес. И накуцването, и лондонският акцент бяха фалшиви. За негова изненада там го чакаха не два, а три отворени билета на името на господин Зед. С приятна изненада установи, че Есай е платил всичко в брой, без да оставя ненужно номера на кредитната си карта при покупката им. Когато дойде време да минат в залата за чакащи излитане, поиска количка за инвалиди. Записа се с единия от двата останали му паспорта като Лойд Чайлдрес, англичанин по националност. Третият беше изхвърлил в Тайланд, защото от „Северий Домна“ бяха разкрили фалшивата му самоличност.

След това в едно закътано ъгълче на малката зала за заминаващи им разказа какво е открил.

— Есай ни е оставил три самолетни билета за Севиля с прекачване в Богота и Мадрид — тихо подхвана той. — Има и ваучер за кола под наем, когато пристигнем в Севиля. Есай казва, че финалните инструкции ще бъдат при договора на колата. — Той ги изгледа поотделно. — Имате ли паспорти?

— Отдавна сме ги приготвили — вдигна чантата си Рози.

— Добре — облекчено въздъхна Борн. Не искаше да се обажда на Дерон, връзката си във Вашингтон, за подправени паспорти заради забавянето, което щеше да се наложи. Не трябваше да забравя, че освен „Северий Домна“ по петите ги гонеха федералните и ФАРК. Пожарът в тунела, а сега и в къщата бяха следи, пред които дори заспалата колумбийска военна полиция нямаше как да си затвори очите. От друга страна, нямаше как да знаят дали някой е останал жив — Вегас, Рози или самият той.

Провери часа. Имаха два часа до излитането на самолета, а после в Богота — още деветдесет минути до презокеанския полет, потеглящ в 20,10 ч. вечерта. Беше сигурен, че ще хванат този полет, но полетът в Богота беше друга работа. Трябваше му план.

Той се извини и ги остави. Пералес беше малко местно летище. Знаеше, че по-лесно ще намери това, което му трябва, в Богота, но ако летището там се наблюдаваше, щеше да е късно. Въпросът щеше да се реши или тук, или никъде.

В залата за излитащи имаше четири търговски обекта — аптека, магазин за дрехи, павилион за вестници, където се продаваха и други полезни за пътниците вещи, и сувенирен магазин, в който знамето на Колумбия — хоризонтални ивици в жълто, синьо и червено — се кипреше върху всяка възможна вещ, от тениски до кърпи за глава и флагчета. Не бяха идеални, но щяха да свършат работа.

През следващите петнадесет минути обиколи, накуцвайки, магазините и се снабди с необходимото. Навсякъде плащаше в брой.

Върна се при двойката и изсипа покупките си. После всички отидоха в тоалетните.

— Наистина ли се налага? — попита Вегас, докато разполагаше нещата си за бръснене на полицата от неръждаема стомана над мивките.

— Действай — нареди му Борн.

Колумбиецът сви рамене, намокри лицето си с гореща вода, намаза се с крем за бръснене и започна да бръсне брадата и мустаците си.

— Не съм виждал тази част от лицето си може би от тридесет години — каза той, докато миеше пяната от самобръсначката за еднократна употреба. — Няма да мога да се позная.

— Значи и други няма да могат да те познаят — отвърна му Борн.

Той взе машинката и започна да се подстригва в стил „канадска ливада“ като морски пехотинец. След това отвори разни бурканчета с помади и потъмни кожата в долната част на току-що обръснатото лице на Вегас. После начерви собствените си устни. Бузите му бяха хлътнали и посивели. Докато свърши, Вегас се появи от кабинката, облечен в новите дрехи, които му беше избрал — шорти, джапанки, сламена шапка с лента в жълто, синьо и червено и тениска с надпис през гърдите „Член на колумбийския картел“.

— Абе, приятел, на какво ме направи? Приличам на идиот.

Борн се въздържа да не се изкикоти.

— Тениската ще им се набива на очи и само нея ще запомнят.

Той взе ножиците, разцепи левия крачол на новите си джинси и подхвърли бинта на Вегас.

— Превържи ме от средата на прасеца до под коляното.

Вегас изпълни нареждането му. Борн си сложи диоптрените очила, които си беше купил, и каза:

— Да отидем да видим как изглежда Рози.

— Нямам търпение — с преувеличена гримаса отвърна Вегас.

В последния момент обаче дръпна Борн от вратата и му прошепна:

— Слушай, приятелю… Ако нещо се случи с мен…

— Нищо няма да ти се случи. Всички ще отидем заедно при дон Херера.

Вегас го стисна по-здраво за лакътя.

— Ще се погрижиш за Рози.

— Естеван…

— Каквото и да стане с мен, ще защитаваш нея. Обещай ми, амиго.

Напрежението в гласа на Вегас му подейства.

— Давам ти дума — кимна му Борн.

— Bueno. Estoy satisfecho.59 — Вегас пусна ръката му.

Като куцаше старателно, Борн отвори вратата и двамата излязоха навън.

Рози ги чакаше отвън. Дрехите, купени от Борн, й стояха много добре, може би дори твърде, защото на Вегас очите щяха да му изскочат, когато я видя, застанала с ръце на добре оформената си фигура. Прилепналата по тялото ниско изрязана блуза откриваше горната част на гърдите й, а късата пола беше над средата на здравите й бедра. Ефектът беше доста наелектризиращ.

— Madré de Dios!60 — възкликна Вегас. — От тази гледка и мъртвец ще получи ерекция.

Рози го погледна леко надменно като Мерлин Монро и избухна в смях.

— Вече съм готова, захарче. Чувствам се силна като Ксена, принцесата воин.

— Само така. — Борн се огледа. — Остава ни да намерим инвалидна количка.

Докато слизаше към заседателната зала на долния етаж под кабинета му, на Хендрикс изведнъж му се прииска да се обади на сина си Джаки. Само че нямаше как — чакаше го среща с Рой Фицуилямс, директорът на проекта „Индиго Ридж“, който имаше някакви проблеми със „Самаряните“.

Снощи, след като остави Маги в дома й, цял час издирва местонахождението на Джаки. Добре, че беше министър на отбраната, иначе можеше да не му провърви в Пентагона. Джаки, оказа се, беше изпратен в Афганистан. И не само това — оглавяваше тайните операции на патрулите, които претърсваха надупчените с пещери планини между Афганистан и Западен Пакистан, където се укриваха талибанските вождове и елитните кадри на „Ал Кайда“ начело с Бин Ладен. Хендрикс се въртя цяла нощ, мислейки си ту за Маги, ту за Джаки.

Влезе в заседателната зала, обграден от помощниците си, и седна начело на масата. Един от тях постави на масата папките, свързани със „Самаряните“, и ги отвори пред него. Хендрикс се загледа в разпечатаните материали, опитвайки се да предвиди посоката на възраженията на Фицуилямс, но мислите му бяха другаде.

Джаки. Джаки в планините на Афганистан. Маги беше виновна, тя бе отворила сърцето му. Беше държал желанията си под ключ, но сега искаше да си върне сина. Вечерята с Маги, нещо толкова просто, беше първото нормално нещо, което бе правил от години, след като напусна обикновения живот и се отдаде изцяло на работата си. Беше пренебрегнал — или може би беше се съпротивявал — импулса да продължи напред.

Фицуилямс закъсняваше. Хендрикс насочи гнева, който изпитваше към себе си, към шефа на „Индиго Ридж“ и когато Фицуилямс влезе запъхтян и излъчващ енергия и добронамереност, Хендрикс му се сопна:

— Седни, Рой. Закъсняваш.

— Извинявай. — Фицуилямс се отпусна на стола си като спаднал балон. — Нищо не можеше да се направи.

— Разбира се, че е можело. Винаги може. Писнало ми е да слушам извинения, вместо всеки да поеме отговорността за постъпките си. — Той разлисти папката за „Самаряните“. — Вината си е само твоя, Рой.

— Да, сър. — Страните на Фицуилямс горяха, а гласът сякаш засядаше в гърлото му. — Така е. Няма да се повтори, уверявам ви.

— А сега — покашля се Хендрикс, — какъв е проблемът?

Сградата на улица „Верне“ № 5, в която се помещаваше „Монишън Клъб“, беше внушителна постройка от бледожълт камък със средновековен вид. От едната й страна имаше добре гледана градина с ограда от подстригани чемширени храсти и настлани с чакъл пътеки, които изписваха кръгове и осмици. В центъра й беше оформена лилия от чемшири — древният хералдически символ на френската кралска династия. Липсата на цветя й придаваше някаква особена строга хубост.

Сорая остави Арон да ги води. Застана зад него и леко встрани, докато той звънеше на вратата. Амун стоеше точно зад нея. Усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му. Странно как помежду им се беше оформил триъгълник само защото в съзнанието на Амун се бе появил такъв.

Вратата се отвори и ги пуснаха вътре. Тя се запита дали чувствата й към него са истински или измислени. Как е възможно нещо, което й изглеждаше толкова реално миналата седмица, да се стопи като мираж? Ужасяваше се от мисълта колко е лесно да се заблудиш в собствените си чувства.

Вървяха след млада жена с безлична външност, средна на ръст, с нормална фигура, коса, опъната в стегнат кок, и служебно изражение, което я лишаваше от индивидуалност. Меката индиректна светлина осветяваше коридорите, облицовани със скъпа дървена ламперия, и малките осветени рамки с ръкописи, окачени през равни интервали. Стъпките им потъваха в луксозния дебел тъмносив мокет.

Най-после жената спря пред лакирана дървена врата и почука леко. Отвътре й извикаха да влезе, тя отвори вратата, застана до нея и ги покани с жест да минат.

Първата стая в апартамента беше нещо средно между кабинет и офис. Основните мебели в нея бяха дълга дървена маса и рафтове от земята до тавана, които се огъваха под тежките книги, някои от тях доста стари на вид. Тук–там бяха пръснати тапицирани с кожа столове. От едната й страна имаше голям глобус с карта на света от 17 век, а зад него се виждаше другата стая, нещо като гостна, с по-леко и съвременно обзавеждане в светли тонове.

Домакинът им, стъпил на ниска подвижна стълбичка, се извърна и надникна към тях през старомодните си очила.

— А, инспектор Липкин-Рене. Довели сте подкрепления. — Той се засмя, слезе и се приближи към тях. — Донатиен Маршан, директор, на вашите услуги.

Амун излезе напред, преди Арон да успее да го представи.

— Амун Чалтум, директор на „Мухабарат“, Кайро.

В строго официалното кимване с глава имаше някаква заплашителна нотка, която накара Маршан леко да се поколебае. В тъмните му очи бегло се прокрадна някаква мисъл, преди на лицето му отново да се изпише деловата усмивка.

— Тук сте, доколкото разбирам, във връзка с кончината на бедния господин Лоран.

— Така ли я определяте? — заинтригувано попита Арон.

— А как другояче? — Маршан внимателно разтърка пръсти. — С какво мога да ви бъда полезен?

Беше дребен мъж, на около петдесет и пет години по преценка на Сорая, в доста добра форма. Косата му беше дълга, посивяла по слепоочията, но все още черна на темето, с онзи особен лъскав гарвановочерен цвят, който отразява светлината като разлян нефт.

Арон отвори бележките си.

— Лоран е прегазен на „Плас дьо л’Ирис“, в „Дефанс“, в 11,37 ч. сутринта. — Той внезапно погледна директора в упор. — Какво е правил там?

— Признавам си, нямам идея — разпери ръце Маршан.

— Не сте го изпращали в „Дефанс“.

— По това време бях в Марсилия, инспекторе.

— Господин Лоран имаше мобилен телефон — иронично се усмихна Арон. — Предполагам и вие също.

— Разбира се, но не съм му се обаждал. Всъщност не се бях чувал или виждал с него дни преди заминаването ми на юг.

Сорая забеляза, че Амун е загубил интерес към разговора и разглежда рафтовете с книги в кабинета.

— Значи твърдите, че не ви е известно каква работа е имал господин Лоран преди два дни в сградата на банка „Ил дьо Франс“.

„Правилно изчака — одобри Сорая — и спомена за банката едва сега.“

Маршан примигна, сякаш за миг насреща му светна силен лъч.

— Моля?

— До момента на убийството му господин Лоран…

— Убийство ли? — Маршан примигна отново.

Хвана се, помисли си Сорая.

— До момента на убийството му господин Лоран е бил ваш асистент, нали така?

— Да.

— Добре тогава, господин Маршан. Банка „Ил дьо Франс“. — Арон ускори темпото на въпросите и в гласа му се появи някаква твърда нотка. — Какво е правил там?

— Вече ви казах, инспекторе — раздразнено му отвърна Маршан. Почваше да се нервира и това всъщност беше целта.

— Да, да, твърдите, че не знаете.

— Наистина не знам.

Арон порови в бележките си, обърна следващата страница и Сорая усети как у нея се надига леко злорадство. Арон се приготви за следващата си реплика. „Ето, сега ще бъде“, помисли си тя.

— Много интересен отговор, господин директор. По мои данни голяма част от средствата за този клон на „Монишън Клъб“ идват от сметки в банка „Бриве“.

— И какво от това? — Маршан сви рамене. — Редица от високопоставените ни членове, които ни правят годишни дарения, имат сметки в „Бриве“.

— Алтруизмът им е похвален — лековато каза Арон. — Но с малко повече ровене се натъкнах на факта, че банка „Бриве“ е подразделение на банка „Недерланд Фрийхолд“ със седалище на Антилските острови, която от своя страна е притежание на… Списъкът е доста дълъг и не искам да ви отегчавам. В крайна сметка обаче всичко стига до „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен.

Арон си пое дъх, сякаш за да подчертае какво усилие му е струвало да се добере до тази информация.

— „Нимфенбург Ландесбанк“ има ли си собственик? Да. И това ме позабави за момент. Но после реших да си задам въпроса на обратно. И знаете ли какво? Рано днес сутринта открих, че през последните пет години „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен тайно изкупува дялове от… — той сви рамене. — Трябва ли да продължавам, господин директор?

Маршан не помръдваше. Ръцете му бяха застинали във въздуха. Сорая му отдаде нужното уважение — не се издаде и с най-малкото трепване.

— А сега „Нимфенбург Ландесбанк“ притежава контролния пакет на банка „Ил дьо Франс“. Сливането е много трудно да се забележи, тъй като и двете институции са частни и не са задължени да обявяват промените в политиката си, контрола върху дейността или своите служители на ключови постове. — Той пристъпи към Маршан с вдигнат пръст. — Но ми хрумна, че може и да има друга причина защо е толкова трудно да откриеш връзката.

Настъпи многозначително мълчание, което принуди Маршан да попита през зъби:

— И каква е тя, инспекторе?

— A bientot61, господин Маршан.

И с тези думи Арон се обърна и излезе. Сорая го последва, грабвайки пътьом сакото на Амун и откъсвайки самия него от книгите в библиотеката.

Навън слънцето грееше, птичките пееха и скачаха от клон на клон.

— Искате ли да обядваме? — попита Арон. — Аз черпя.

— Не съм гладен. Предпочитам да отида в хотела — отвърна Амун.

— Е, аз пък съм гладна за двама — каза Сорая, като се стараеше да не среща мрачния му поглед.

— Чудесно — плесна с ръце Арон. — Знам едно място. Следвайте ме.

Сорая усети, че Амун никак не гори от желание да го последва, но докато не намереше стоянка с таксита, нямаше друг избор.

— Защо не ми каза какво си открил? — попита Сорая и тръгна редом с Арон.

— Нямаше време.

Това едва ли беше цялата истина, но тя си замълча. По-скоро не е искал да й каже, смятайки, че тя може да уведоми Амун.

Върнаха се при ситроена и седнаха — Сорая на предната седалка при Арон, а Амун отзад с багажа си. Преди французинът да потегли обаче, Амун се наведе и го докосна по рамото.

— Само момент.

Сорая веднага усети тревога с изострените си от конфликта между двамата сетива. Ако Амун се канеше да започне караница, трябваше да го възпре.

— Нека да тръгваме, Амун — предложи тя с колкото може по-спокоен глас. Случвало й се беше да го види, когато е ядосан, и нямаше желание да си навлича гнева му.

— Казах да почака — отвърна Амун с ледения тон, с който беше смразявал много от подчинените си.

Арон дръпна ръка от лоста за скоростите и се извърна. За негова чест не личеше да има нещо против да изчака.

— Справихте се много добре там, вътре. — Амун го погледна право в очите. — Поздравления за добрата техника.

— Благодаря — кимна Арон. Беше ясно, че не знае накъде отива разговорът. Същото се отнасяше за Сорая.

— Първо го ударихте по слабото място, а после го оставихте на съмненията и страховете му. Жалко, че нямаше как да поставите подслушвателно устройство в кабинета му. Иначе щяхме да разберем на кого се обажда в момента.

Арон изглеждаше леко неприятно изненадан от тази проява на ниска интелигентност.

— Тук не е Египет. Нямам право да подслушвам офисите или домовете на хората без съответното разрешение.

— Вие нямате. — Амун отвори ципа на чантата си и извади черна кутия с размерите на „Айпод“ от първо поколение и решетка на капака. — Но аз имам.

Той натисна някакво скрито лостче и от устройството се разнесе гласът на Донатиен Маршан, хванат по средата на изречението. Говореше по телефона, затова чуваха само неговите реплики.

— … един Господ знае… Не, не, от Ке д’Орсе не ме питат за първи път… Определено, но мога да ви кажа, че този път е различно… Не, не знам защо.

Последва дълго мълчание.

— Заради египтянина. За да дойде шефът на „Мухабарат“… Глупости. И на теб щеше да ти се изправи косата. Тоя тип е ужасен… Не знам какво искаш… Пробвай ти тогава. Нали не ти се е налагало да се изправиш очи в очи с тях… Наистина ли? Даже не съм ти споменал името й — Сорая Мур… Добре, ти може да я познаваш, но аз — не. Тя най-много ме притеснява… Защото си мълчи, но нищо не пропуска. Очите й са като рентген. За зла участ аз съм си имал вземане-даване с такива хора. И винаги накрая се забърква голяма каша. А в историята с Лоран най-малко това ни трябва… А, така ли? И кой е той?

Последва изненадано мълчание, а после Донатиен Маршан продължи:

— Не го предлагаш сериозно. Не и него. Би трябвало да има друга алтернатива… Разбирам… — Той въздъхна примирено. — Кога?… И трябва да съм аз, така ли?… Добре тогава. — Успя да придаде на гласа си някаква твърдост. — Незабавно ще му дам разпореждания. Цената е същата, нали?

И разговорът приключи. Тримата не помръдваха и не проговаряха. Изведнъж въздухът им се видя тежък — гъста смесица от специфичната миризма на телата им. Сорая долови бавните удари на сърцето си. Да подслушваш нечий разговор, който изведнъж се завърта около твоето име, не беше лесна работа.

— Какво мислите? — попита леко задъхано Амун.

— Струва ми се, че на Маршан му поръчаха да се свърже с наемен убиец.

— Съгласен съм — кимна Арон. — Амун?

Египтянинът гледаше през стъклото на ситроена, без да си прави труд да отговори.

— Ето го — посочи той Маршан, който излезе от сградата, седна в черното си беемве и потегли.

Докато Арон потегляше подире му, той добави:

— Надявам се, че и на двамата вече ви мина апетитът.

Федералната полиция наистина издирваше Борн, само че търсеха човека с това име и с външността на мъжа от неясната снимка, получена по факса, която разнасяха из залата за международни полети на летището в Богота. А той вече не съществуваше.

— Не се тревожи — успокоително каза на Вегас Борн, седнал в инвалидната количка. — Търсят мен, а не теб или Рози.

— „Северий Домна“ имат връзки във всички…

— В този случай — прекъсна го Борн — много се съмнявам, че ще искат да намесят полицаите. Ще предизвикат твърде много въпроси.

И въпреки това, докато Вегас буташе количката към чакалнята, от него се излъчваше повече нервна енергия, отколкото от слънцето топлина, нещо, което можеше да се окаже проблем, макар че от каква величина Борн не можеше да предвиди, тъй като ченгетата надушват страха от километри.

Отидоха в чакалнята за пътниците от бизнес класата и той подаде билетите на стюардесата — стройна, мургава млада жена, която лично им показа къде е най-свободното място за количката, а после отиде да им повика сервитьор. Очевидно да те възприемат като инвалид си има някои предимства, помисли си Борн, но в момента най-голямото щеше да бъде, ако дегизировката му попречи на полицията да го открие.

Когато сервитьорът се появи, Борн поръча на Вегас алкохол за успокоение на нервите, Рози сама си поръча нещо, а Борн не поиска нищо за себе си.

— Само веднъж да видя дон Фернандо и ще се почувствам добре — каза Вегас.

— Спри да се оглеждаш — поръча му Борн. — Гледай в мен. — Той се обърна към Рози. — Хвани го за ръката и не го пускай при никакви обстоятелства.

Рози не беше казала нищо, откакто слязоха от самолета, но той не усещаше страх у нея. Вътрешната й увереност, че Вегас ще я предпази, каквото и да става, като че ли й осигуряваше защита в опасната ситуация, в която се намираха.

Щом тя се хвана за Вегас, той видимо се успокои, при това точно навреме, тъй като в залата влязоха двама полицаи и започнаха да разпитват момичетата на рецепцията. И двете поклатиха отрицателно глава, но ченгетата все пак решиха да пообиколят помещението.

Вегас още не ги беше видял, но Рози ги забеляза. Погледите им с Борн се срещнаха. Той се засмя, сякаш тя току-що си е направила някаква шега с него. Тя схвана и също се изсмя.

— Какво има? — попита Вегас. — Какво, по дяволите, е толкова смешно?

— След минута-две оттук ще минат две ченгета. — Страхът отново се появи по лицето на колумбиеца. Беше селски човек, който не се чувстваше добре в теснотията на големия град, а тук нямаше и къде да се бяга.

Почти беше преполовил питието си. Костите на черепа му изпъкнаха под внезапно пребледнялата кожа, сякаш е мъртвец. В опит да го разсее Борн започна да го разпитва за работата му на нефтеното находище — за началото, когато още е учел занаята и опасността е била най-голяма. Той се оживи, точно както Борн се надяваше. Очевидно обичаше работата си и я познаваше в детайли. Междувременно Рози го слушаше така съсредоточено, сякаш самата тя е инженер–геолог.

Полицаите се приближаваха към тях с наперена походка, изпъчили гърди и поставили ръце на дръжките на пистолетите си. Напрежението се покачваше. Даже Рози не можа да остане безразлична, забеляза Борн.

— Видях тамариловото дърво зад къщата — каза той — и кръста над гроба.

— Не говорим никога за това — отвърна Вегас, треперейки.

— Mi amor, calmate.62 — Рози го целуна по бузата. — Той няма как да знае.

— Не исках…

Рози вдигна ръка да го прекъсне.

— Няма откъде да знаеш — тъжно каза тя. Усмихна се изнурено на Вегас, с усмивка, която потрепна по лицето й като свещица на вятъра, и се обърна към Борн. — Синът ни беше само на три седмици, но целият свят се отразяваше в очите му. — По лицето й се плъзна сълза и тя я избърса с опакото на ръката си. — Всички деца са такива, преди светът на възрастните да ги опорочи.

— Смъртта му беше пълна загадка. — Вегас произнасяше с усилие думите, сякаш му причиняваха болка. — Но какво ли знам аз? Само къде съм бил вече. Но не и къде отивам.

— Трябва да пазим децата — намеси се Рози. Нещо в думите на Вегас я беше разстроило.

Полицаите бяха само на няколко крачки от тях.

— Ще имате шанса да опазите друго — утеши ги Борн.

И двамата го погледнаха.

— Но докторът каза… — обади се Рози.

— Доктор от колумбийския пущинак. В Севиля има специалисти, в Мадрид… На ваше място нямаше да губя надежда.

Ченгетата ги подминаха, бегло оглеждайки групичката им — туристи, единият в инвалидна количка, навярно ветеран от американската армия, и възрастният мъж с тениската и смешния надпис. Най-дълго задържаха погледите си върху стегнатия бюст и дългите крака на жената, от чието горещо излъчване им спря дъхът.

А после изведнъж изчезнаха като буреносен облак, който се е разнесъл, и всички в залата си отдъхнаха с облекчение.

На Маги — за Скара вече беше по-лесно да мисли за себе си като за Маги — й предстоеше да представи редовния си всекидневен отчет пред Бенджамин Ел-Ариан. Тя се излежаваше гола в леглото, покрита само с чаршаф, и съзерцаваше телефона за шифровани разговори, който използваше само когато се обаждаше на него. Бледата сутрешна светлина проникваше през рехавата тъкан на пердетата в спалнята й. В този час цареше абсолютна, почти осезаема тишина, сякаш единствено светлината помръдваше с леко припукване и проблясване, докато слънцето разпръскваше нощния мрак.

В главата й се блъскаха безброй мисли, някои от които бяха доста противоречиви. Ясно усещаше обаче, че не й се говори с Бенджамин. Той беше като ластик, който я дърпа към друг живот, избран от нея наистина, но не съвсем доброволно.

Странно как животът те принуждава да вземаш решения, помисли си тя. Човек само си въобразява, че има контрол над събитията в него. Животът беше хаос и всякакъв опит да го контролираш или дори само да го ограничиш водеше до сълзи и страдания.

Сълзите й стигаха за няколко живота. Последния път, когато беше видяла майка си на студената маса в моргата, се разплака с двете си сестри, но си обеща никога повече да не пролее и сълза. Беше спазила обещанието си до предната нощ. С какво Кристофър Хендрикс успя да пробие решението й? С часове лежа будна, докато все още усещаше трескавата възбуда от присъствието му, задавайки си този въпрос. Непрекъснато превърташе лентата в главата си и изследваше всеки жест или тон, сякаш бе гладен бездомник, ровещ в кофите за боклук.

Около четири часа най-после се отказа, сви се на кълбо, затвори очи и за да заспи, си представи, както често правеше, двете си сестри. Микаела беше мъртва, загинала в резултат на жаждата им за отмъщение, но Кая още беше жива и здрава, въпреки че по общо съгласие не бяха установявали контакт от години. Маги си представи как двете с нея са подпрели една в друга челата си, както правеха тризначките, докато бяха малки, особеното чувство на топлина, което минаваше през тях, и затворения кръг, който ги правеше по-различни, в който външният свят — омразният свят от детството им, Исландия, предателството на баща им — не съществуваше. Беше ги изоставил с майка им, за да убива и в крайна сметка да го убият в името на какво? На тайната организация, към която принадлежеше. Припомни си го как излиза през вратата на снега в яркия зимен ден в Стокхолм. И никога повече не се върна. И после нищо, докато не откриха, че мъжът, когото е трябвало да ликвидира, Александър Конклин, го е убил. По гърба й се спусна някакъв хлад — чувство, което нямаше как да сподели със сестрите си. Затвори очи и зад клепачите й се появи неприветливият Стокхолм и образът на баща й, който се отдалечаваше от нея и всъщност от тях всичките. Искаше да го сънува, затова си мислеше за него, докато се унасяше.

Когато потъна в прегръдките на съня, образите изплуваха в него като призрак от гроба, но баща й не беше сред тях. С Кристофър се намираха в някакъв спортен комплекс. Бяха абсолютно сами. Луната огряваше огромния басейн. Погледна надолу и той й се усмихна и й помаха. Изведнъж установи, че се намира на върха на кулата за скокове.

„Хайде — подкани я той, — не ме чакай.“ Нямаше представа какво има предвид, но знаеше, че ще скочи. Пристъпи към края на трамплина и пръстите на краката й се свиха по ръба. Размърда колене, усети трептенето на дъската и насъбраното в нея напрежение и това й даде кураж.

Скочи и изви тялото си в красива дъга. Ръцете й бяха изпънати пред торса с долепени като за молитва длани. Водата скоростно се приближаваше. На лунната светлина повърхността й изглеждаше като огледало. Видя се как се приготвя да се вреже в нея, но точно преди да се гмурне, откри, че образът във водата е на някой друг. Кристофър.

В този момент се събуди. В просъницата пердетата, нашарени от сутрешната светлина, й заприличаха на дебела водна завеса. За момент й се стори, че се оттласква, за да изплува. После се опомни и изпита пълна увереност. С Кристофър толкова си приличаха, че чак я побиха тръпки.

Изправи се в леглото. Пулсът туптеше в ушите й.

— Боже мили — произнесе на глас. — Какво ме очаква?

Питър се събуди в линейката, която се носеше с вой по улиците на града. Лежеше превързан на носилката с ремъци и се чувстваше слаб като недоносено бебе.

— Къде съм? Какво се е случило?

Слабичкият гласец, който чу през натрапчивото пищене в ушите си, му беше непознат.

Над него се надвеси лицето на млад мъж с руса коса и открита усмивка.

— Не се тревожете — каза му блондинът. — В добри ръце сте.

Питър се опита да се изправи, но ремъците му пречеха да се помръдне. После споменът го връхлетя като локомотив, изскочил от мъглата. Спомни си как върви през подземния гараж, натиска копчето на устройството за предварително запалване и се чува трясък, сякаш настъпва краят на света. Устата му беше пресъхнала и лепнеше. От металната миризма, която долавяше в ноздрите си, му призляваше.

После се сети за Хендрикс. Трябваше да съобщи на шефа си за случилото се. И трябваше да открие кой го е нападнал и защо. Помръдна дясната си ръка, забравяйки, че е обездвижен.

— Ей — с мъка подвикна той. — Махнете коланите. Трябва да си взема телефона.

— Съжалявам, приятел, не може. — Блондинът пак му се усмихна. — Не мога да те развържа, докато сме в движение. Такива са правилата. Ако се нараниш и решиш да ме съдиш, жална ми майка.

— Тогава накарайте шофьора да спре.

— Пак не става. Всяка секунда е ценна.

Съзнанието му все повече се проясняваше, но още се усещаше изтощен, сякаш е тичал в маратонско бягане.

— Уверявам ви, че съм много по-добре.

Блондинът направи тъжна физиономия.

— Съжалявам, но няма как да прецениш. Още си в шок и не мислиш трезво.

— Хайде, кажете на шофьора да спре — надигна глава Питър. — Аз съм федерален агент и съм на пряко подчинение на министъра на отбраната.

Усмивката се изтри от лицето на блондина.

— Известно ни е, господин Маркс.

Сърцето на Питър лудо заблъска, докато се напъваше да се освободи.

— По дяволите, развържете ме!

Блондинът извади глок и го притисна до бузата му.

— Хайде сега, легнете си и се насладете на разходката. Имаме още да попътуваме.

Което означаваше, че не отиват в болницата. Лицето на младежа вече беше непроницаемо като стена. Дали това не бяха същите хора, които са заложили експлозиви в колата му?

— Съжалявам, че ви разочаровах.

Блондинът отдръпна глока от бузата му.

— Знам, че разчитахте да умра от взрива.

Мъжът любовно поглади пистолета си.

— Само не мога да си обясня как сте заобиколили охраната и сте обработили колата ми.

Блонди се усмихна сухо на някого извън полезрението на Питър.

— Кой ти е казал, че взривът е заложен в гаража?

Значи специално го бяха нацелили и знаеха къде живее.

Все още не му беше ясно за кого работят и — нещо по-важно в момента — колко души има в линейката с него. Предположи, че са трима — Блонди, шофьорът и човекът, на когото младежът се беше усмихнал. А може би и четвърти в кабинката при шофьора. Беше ясно обаче, че са добре обучени и разполагат със средства.

Линейката зави и Питър усети как количката се наклони на една страна, но спирачките я задържаха. Слава богу, от движението ремъците се охлабиха и можа да извади лявата си ръка. Опипом потърси ръчката, с която се отключваха колелата й. След няколко минути тайно шарене с пръсти я намери и здраво я хвана.

Пресечките отминаваха и Питър почти се отчая, че ще улучи подходящия момент, когато усети как центробежната сила отново ги засмуква, докато линейката взема друг завой. В най-горната точка на поднасяне той натисна ръчката. Количката се блъсна в коленете на Блонди, а после отиде на другата страна. Питър освободи дясната си ръка и когато Блонди падна върху него, сграбчи глока му. Докато младежът се опитваше да се изправи, той го фрасна по слепоочието.

Спътникът на блондина се появи в полезрението му и посегна да го удари. Питър стреля и тежкото туловище на мъжа се стовари върху задната врата. Питър разкопча бързо ремъците и слезе от носилката.

Линейката намали скорост — вероятно шофьорът й беше чул изстрела. Без да губи време, Питър прескочи двете тела, дръпна вратата и скочи. Удари се в земята и се претърколи, но силите му се бяха изчерпали и едва се изправи на колене.

Линейката спря след няколко метра. Шофьорът изскочи от нея и се затича към него. Питър знаеше, че глокът е последният му шанс, но го беше загубил при падането. Огледа се отчаяно и го видя в канавката, ала шофьорът го стигна, преди да има шанс пълзешком да се добере до оръжието.

По тялото му се посипаха удари. Не му бяха останали сили да се защитава или да им отвърне. Пред очите му избухнаха ярки петна и започна да го обвива мрак. Помъчи се да не губи съзнание, но каузата му беше обречена.

Отчаянието му можеше да се сравни само с това на удавника, който за последен път изплува и после потъва във водата. Не си беше представял подобно неочаквано и пълно поражение. И изведнъж сред ударите, концентрираната болка и преди да го залее последната вълна, по лицето му мина прохладен ветрец. Слънцето. Миризмата на изгорели газове от ауспуха на мотоциклет.

И лице, неясно и замазано като тъмен облак, което изникна в ограниченото му полезрение.

— Спокойно, шефе, още не си мъртъв.

15

В окъпаното в роса утро Джалал Есай тръгна на разходка из криволичещите крайморски улички на Кадис. Денят беше ясен и само на юг се белееха няколко облачета. Свежият въздух миришеше на сол и водорасли. Няколко лодки се носеха по вълните с издути от вятъра платна. Щорите на доста от туристическите магазинчета бяха спуснати като решетките на замък и Есай долови в това меланхоличния полъх, който повява над морските градчета през зимата.

Внимателно си избра къде да седне. Подмина няколко заведения, близко разположени до дома на дон Фернандо, и се отби в кафенето с бяло-синята тента с извезана котва. Настани се на кръгла масичка на втората редица от тротоара и си поръча закуска.

Край него като гигантски насекоми преминаваха велосипедисти и от време на време с грохот профучаваше някой камион, но поради ранния час тротоарите бяха пусти. Донесоха му кафето и сладкиша. Пробва го — кафето беше добро, затова му добави само малко мляко. После отхапа от вкусния сладкиш, облегна се и пое влажния въздух в дробовете си.

Зае се с всекидневния си ритуал — прегледа на плановете си. Всеки ден изникваха нови неща и се налагаше да се внасят съществени промени. Беше все едно да редиш пъзел, който съвсем леко се променя всеки път, когато го погледнеш. Причината обикновено беше човешкият фактор — волно или неволно въвлечените в деянията му хора. Твърде често реакциите им бяха непредсказуеми и затова се налагаше внимателно да ги следи. Беше изморителна работа, която си струва да се върши само ако възнаграждението е достатъчно добро или води до желания резултат. В случая, реши Есай, бяха налице и двете условия.

За съжаление невинаги е възможно да контролираш всеки. Естеван Вегас например беше стар приятел на дон Фернандо, но не означаваше нищо за Есай. Виж, Борн беше константа в плановете му. Вроденото чувство за чест на американеца го правеше предсказуем в ситуации на живот и смърт, а сегашната беше точно такава. Бенджамин Ел-Ариан най-после беше направил твърде грешен ход, като възложи на Борис Карпов да убие Борн, тъй като не разбираше, че сблъсъкът между двамата е с непредсказуем и вероятно напълно неочакван изход. Ел-Ариан не познаваше Борн, както го познаваше Есай, всъщност дори никак. Есай разчиташе на този фактор точно толкова, колкото се надяваше и че Борн ще доведе Вегас и жената от Колумбия.

Тъкмо се похвали сам и долови някакво движение с ъгълчето на очите си, но не се издаде с нито едно движение, а остана загледан пред себе си, докато Марлон Етана си проправяше път в сутрешната мараня под синьо-бялата тента с червената котва.

— Оттук — каза Лана Ланг. — Бързо!

Карпов я последва през труднопроходимите улици на Мюнхен до малкия тъмнозелен опел. От небето с цвят на ламарина току преваляваше.

— Влизайте — каза тя и се настани зад волана. Той обаче остана на тротоара. — Хайде, какво чакате?

Борис чакаше да го осени музата. Да последваш някого по улицата не беше голяма работа, но да влезеш с него в малко, затворено подвижно пространство е съвсем друга работа. Всичките му инстинкти крещяха панически в главата му.

— Хей — подвикна му тя, видимо изнервена. — Нямаме време.

„Никога нямаме време, помисли си Карпов, докато влизаше. Поне не за важните неща.“ Животът му беше изпълнен с постоянни нужди, задължения, съобразяване, жестове на любезност — големи, малки и всякакви други. Нещо като политически танц, който не можеше да пренебрегне или пък да остави за момент от страх, че когато музиката спре, на стола му ще седне някой друг. А после, независимо от дългогодишната предана служба, усърдие и натрупаните малки престъпления, извършени в името на държавата, които възприемаше като невидими медали, окачени на униформата си, го чакаше живот извън системата, а в Русия това беше равнозначно на никакъв живот.

Лана Ланг караше бързо и хазартно през лабиринта из улици. Стилът й на шофиране беше мъжки — уверен и безстрашен, въпреки че дъждът се усилваше, а улиците бяха мокри. Тук се чувства в свои води, помисли си той, а в бирарията изглеждаше глупава, вманиачена по модата гъска, която не би придружил никъде, нито пък би й поверил живота си.

Очите й непрекъснато се стрелкаха между огледалото за обратно виждане и страничните огледала. Минаваше през светофарите в последния момент и според Борис често се връщаше назад по предполагаемия им маршрут.

— Къде отиваме? — попита той.

Тя се усмихна тайнствено и това също му се видя различно.

— Някъде, където не могат да ме намерят, предполагам.

— Не съвсем. — Усмивката й стана по-широка. — Ще ви заведа на единственото място, където никой няма да се сети да ви потърси.

Тя натисна газта и гърбът му залепна за седалката.

— И къде е това място?

Тя му хвърли дяволит поглед, а после отново се съсредоточи върху карането.

— Как къде? В джамията естествено.

Париж има формата на мида, извадена от Сена. Всеки район, наричан тук арондисман, се разгръща по спирала от центъра и колкото по-голям номер има, толкова по-далеч е от сърцето на града. В най-външните квартали живееха имигрантите — виетнамци, китайци и камбоджанци. След тях — идваха banlieues — предградията, неохотно преотстъпени на арабите от Северна Африка. Изолирани в пренаселените, неугледни покрайнини на града, те бяха лишени от права, работа и пълноценен контакт с парижкото ежедневие, култура, образование и изкуство.

Арон последва беемвето на Маршан в едно от северните предградия — най-мръсното, най-пренаселеното и най-западналото.

— Господи, тук смърди като в Кайро — измърмори Амун под нос.

И наистина улиците бяха тесни, тротоарите разбити, грозните бели сгради приличаха на най-долнопробните жилища за бедни в Англия, скупчени една върху друга, без никакво пространство помежду им.

Сорая, все още неспокойна, долови как напрежението между двамата се възроди и се запита откъде идва. Усещаше, че Арон става все по-напрегнат. Докато караха по неугледната улица, към тях се извръщаха тъмнокожи лица, излъчващи отровна смесица от страх и омраза. Групички младежи се отлепиха от стените, където се мотаеха, пушеха или подпираха, привлечени от непознатата кола както улични псета от парче месо. От черните им очи и тъмнокафявите устни се излъчваше враждебност. Една хвърлена бутилка се разби в страничната броня на ситроена.

Пред тях беемвето зави в някаква уличка. Арон спря до тротоара, паркира и веднага излезе от колата, но Амун му каза:

— Като имаме предвид каква е атмосферата тук, може би е по-добре да останеш в колата.

— Париж е моят град — настръхна Арон.

— Тук не е Париж — контрира Амун. — Това тук е Северна Африка. Сорая и аз сме мюсюлмани. Остави ни да поемем тази част от операцията.

Лицето на Арон потъмня.

— Арон, той е прав — меко му каза тя. — Отстъпи. Помисли малко върху ситуацията.

— Това е моето разследване. — Гласът на Арон трепереше от едва сдържани емоции. — И двамата сте мои гости.

— Приеми го като подарък.

— Подарък ли! — Арон сякаш смачка думите между зъбите си.

— Не разбираш ли? Той е свикнал с арабските бордеи и може да общува с обитателите им. Като имаме предвид каква посока взе разследването, имаме голям късмет, че можем да разчитаме на помощта му.

Арон се опита да мине покрай нея.

— Не…

Тя му препречи пътя.

— Без него дори нямаше да сме тук.

— Той вече не е тук — каза Арон.

Тя се обърна и видя, че е прав. Амун беше решил да не си губи времето и бе прав — нямаше смисъл точно сега да изтърват следите на Маршан.

— Остани тук. — Тя тръгна след Амун. — Моля те.

Уличката беше тясна, полутъмна и извита като сгърчения пръст на вещица. Едва виждаше гърба на Амун, който се промуши през очукана метална врата. Затича се и го настигна, преди вратата да се затвори. Докато влизаше през нея, забеляза слаб като клечка младеж на другия край на уличката. Тя присви очи. Видя, че е облечен в червено поло, но на слабата светлина не можеше да определи дали гледа към нея или към нещо друго.

Зад вратата имаше мръсна желязна стълба, водеща надолу. Районът се осветяваше от гола крушка, увиснала на кабела си. Тя се наведе под нея и внимателно заслиза по стълбите. Напъна се да чуе шума от стъпките на Амун или изобщо каквито и да било стъпки, но долови само скърцането и пукането на стара, зле поддържана сграда.

Стигна до малка площадка и продължи надолу. Заобикаляха я миризмата на влага, мухъл и острият мирис на гниене и разрушение. Имаше чувството, че се е преселила в умиращо тяло.

Стълбата свършваше с площадка, покрита с циментови плочи. По лицето на Сорая полепваха паяжини и от време на време чуваше трополенето на плъхове. Скоро долови други шумове — приглушени гласове, носещи се от тъмнината.

Пипнешком продължи по посока на гласовете. След около петнадесет метра започна да различава трепкащата светлина, излизаща от купчина подобни на пещери стаи. Спря за момент, поразена от приликата между атмосферата тук и базите, използвани от частите на „Хизбула“, когато се готвят да преминат границата и да нападнат Израел. Същата миризма на вкиснала пот, очакване, занемарена хигиена, подправки и острият, метален вкус на барутен погреб.

Беше достатъчно близо вече и чуваше гласовете им. Бяха трима. Това я накара да спре. Дали Амун вече ги беше заговорил? Не, вече беше достатъчно близо и ушите й разпознаваха само единия от гласовете — на оня нещастен лъжец Донатиен Маршан.

Стигна до ъгъла и надникна зад него. Слабата старомодната маслена лампа осветяваше неясните силуети на трима мъже. Единият беше съвсем млад, слаб като пръчка, с тъмни очи и изпити бузи. Другият беше малко по-възрастен, с дълга брада и ръце като чукове. С лице към тях стоеше Маршан. От тона и езика на телата им беше очевидно, че водят трудни преговори. Тя рискува и се огледа. Къде беше Амун? Сигурно някъде наблизо. Какво беше намислил? И как да се приближи дотолкова, че да чува за какво спорят? Огледа се, но не видя нищо, което да й помогне. После вдигна глава и забеляза масивни греди, които кръстосваха пространството в сенките над главата й и поддържаха цялата сграда, за да не се срути върху леговището на арабите.

Намери разхвърляни по пода щайги и се качи върху тях, хвана се за гредите, изтегли се и като кръстоса крака върху подпората, се преметна изцяло върху нея. Трябваше да внимава с натрупалата се мръсотия — сажди, лепкави паяжини, обвивки от насекоми и изпражнения на плъхове, защото ако ги събореше и те се посипеха надолу, щеше да се издаде. Сорая изпълзя сантиметър по сантиметър по гредата, докато не стигна почти над главите на тримата мъже.

— А, не, мой човек, поне тройно за такава работа.

— Твърде много е — не се съгласи Маршан.

— Мамка му, за тая кучка и тройна цена е малко. Имаш десет секунди и после цената се качва.

— Добре, добре — съгласи се след кратка пауза Маршан.

Сорая чу шумоленето на банкноти.

— Ще ти пусна снимката на джиесема — каза Маршан.

— Не ми трябва снимка. Лицето на тая кучка Мур ми е изсечено в паметта.

Сорая потръпна. Имаше нещо зловещо и сюрреалистично в това да подслушваш разговор за предстоящата си смърт. Усещаше как сърцето й се блъска в гърлото, докато срещата приключваше.

Изпълваше я омраза към арабите, но остана неподвижна. Мисията им беше да открият на кого се бе обадил Маршан, след като го подплашиха. Тези отрепки нямаше как да й кажат. Само Маршан можеше да го направи. На своя територия никога не би отстъпил, но тук, хванат в компрометиращи преговори с наемни убийци, може би щеше да е по-склонен…

Стресна се, когато Амун изскочи от сенките. По-възрастният от арабите се извърна с вече приготвен в ръката сгъваем нож. Нападна го и Амун се принуди да смени посоката. По-младият арабин стовари юмрука си в слепоочието му и го събори на земята.

Сорая се пусна с краката напред от гредата и удари с коляно младия арабин ниско в гърба. Той падна, главата му издрънча на пода и си разби предните зъби. От сцепената му устна потече кръв. Застена и замря на място. Амун се изплъзна от ножа на възрастния арабин и двамата потънаха в мрака.

Сорая и Донатиен Маршан останаха лице в лице. Той я следеше напрегнато и неотклонно като хванат в капан вълк. Очите му изглеждаха жълти от разгорялата се в тях ненавист.

— Как разбрахте къде отивам? — Когато тя не отговори, той се огледа. — Къде е евреинът? Или е твърде страхлив, за да слезе тук?

— В момента си имате работа с мен — отвърна Сорая.

Без да я изчака да продължи, Маршан хукна да бяга. Тя се спусна подире му към стълбите. Част от мозъка й беше при Амун и битката му с арабина. Дали има и други? Но сега нямаше време да мисли за това. Не можеше да остави Маршан да се измъкне.

Той стигна до подножието на стълбите и скочи на тях с бързина и подвижност, които Сорая не очакваше от него. Тя запрескача по стъпалата подире му нагоре под мъждивата, слаба светлина, стигайки през тъмни пространства до площадката по средата, а после по втората част от стълбата до голата крушка на изхода с восъчнобледата й светлина.

Маршан така се беше засилил, че удари крушката с рамо. Тя се залюля на кабела, хвърляйки хаотични, разнопосочни сенки по стъпалата. Сорая ускори крачка и скъси разстоянието.

Изведнъж Маршан спря и като се извъртя, извади малък пистолет, калибър 22, със сребърна дръжка. Стреля веднъж без посока, а после отново, когато тя се приближи. Куршумът разкъса якето й на рамото, но не я засегна.

Сорая налетя срещу Маршан, удари с ръба на дланта си китката му и изби пистолета. Оръжието издрънча по стълбите с ясен металически звук и се спря, полускрито в сенките.

Сорая хвана Маршан за предницата на сакото, приближи го към себе си, но докато разбере какво става, той уви предварително хванатия кабел на лампата около врата й. Дръпна го и тя се задави. Посегна да разхлаби примката, но противникът й само я опъна по-силно.

Пръстите й безпомощно драскаха по жицата, стегната около врата й. Опита се да си поеме въздух, но не успя. След секунда започна да губи съзнание.

16

Борн пристигна в Севиля с двамата си спътници без по-нататъшни приключения. Интерпол не ги чакаше в Мадрид, а в Севиля също минаха безпрепятствено през залата за пристигащи.

Както беше уговорено, колата под наем ги чакаше. Борн вкара интернет адреса, който намери в нея, в баузъра на телефона си и изкара карта на района от Севиля до Кадис. Маршрутът, по който Есай очакваше да поемат, беше очертан с лилава линия. Отдолу беше изписан адрес в Кадис — очевидно на мястото, където щеше да ги чака дон Фернандо Херера.

Качиха се в колата, Борн я подкара и излязоха от летището. По време на полета се беше опитал да разбере каква игра играе Джалал Есай. Нямаше съмнение, че му сервира миш–маш от лъжи и истини, така че все още нямаше отговор на въпроса дали е приятел или враг. Известно време размишлява и върху темата за приятеля си Борис Карпов. Ако наистина му беше възложено да го убие, тепърва предстоеше да се появи. Но дали щеше да дойде? Есай искаше от него нещо, което знаеше, че Борн няма да направи, ако го помоли директно. Дали имаше връзка с Борис? Имаше чувството, че се оплита в огромна мрежа, а няма представа за размера й и откъде тръгва.

Някой искаше да го спипа — но защо и кой?

— Не си от приказливите, а? — обади се Рози от мястото до него.

Борн се усмихна, загледан в пътя пред себе си, и продължи да шофира. Притесняваше се, че може да ги следят, но за момента движението зад тях изглеждаше нормално.

— Не приличаш на никой от познатите ми.

— Dios mio, Рози — обади се Вегас от задната седалка, — престани да му досаждаш с въпроси.

— Просто водя разговор, mi amor. — Тя се извърна към Борн, но очите й не гледаха към него, а навън в мрака. — Знам какво е да си сам, ама наистина сам, и да гледаш слънцето свит в сянката.

— Рози!

— Тихо, mi amor. — Тя пак се обърна към Борн. — Само не разбирам защо някой би го направил доброволно?

— Знаеш ли, не говориш като селянка от пущинаците в Колумбия — каза й Борн.

— Тоест изразявам се образовано, така ли?

— Впечатлен съм от речниковия ти запас.

— Е, да, нормално за такъв като теб — изсмя се гърлено тя.

— Нищо не знаеш за мен.

— Нима? Ти си сам, винаги сам. Мисля, че това е основната ти черта — тя определя мисленето и постъпките ти. — Рози наклони глава. — Какво ще кажеш?

— Аз не знам нищо за теб.

Рози докосна белезите по врата и гърдите си.

— О, не смятам, че е така.

— Котката маргей.

— Беше много красива, но се оказах на пътя й.

— Не — възрази Борн, — подплашила си я.

Рози се загледа през прозореца в околния пейзаж. Не беше нищо особено, разлюляно море от хълмове, покрито с малки горички възлести, прашни наглед, маслинови горички.

Борн пак провери страничното огледало. Държеше под око един червен фиат, макар да се съмняваше, че професионалист би си избрал кола с такъв цвят.

— Когато си се натъкнала на леговището на маргея… — поде пак той. — Не е много типично за човек, роден и отрасъл в Кордилерите.

— Тичах и докато прекосявах едно поточе, се подхлъзнах на камък, обрасъл с мъх, и си ударих коляното. Не гледах къде стъпвам, бях уплашена.

— Бягала си от някого.

— Да.

— От кого?

— Ти нали все бягаш — отметна глава Рози. — Би трябвало да знаеш.

— Казаха ми, че си бягала от семейството си.

— Така е — кимна тя.

— На мен не ми се е налагало.

— И все пак си сам, толкова сам. Сигурно е изтощително.

Вегас се наведе.

— За бога, Рози! — Той се обърна към Борн. — Извинявам се от нейно име.

Борн сви рамене.

— По света има различни мнения.

— Знам защо бягаш — продължи Рози. — За да не може нищо да те засегне.

Борн отново погледна към червения фиат в страничното огледало, а после към Рози, но тя вече беше отклонила поглед от него.

— В Ибаке май нямат нужда от психолог — каза й той. — Нали там си родена?

— От племето ачагуа63 съм. Ние сме от рода на змията.

Борн беше експерт по сравнително езикознание и знаеше, че ачагуа дават на различните родови разклонения имената на животни: змия, ягуар, лисица, прилеп, тапир.

— Говориш ли ирантче64?

— Добър опит. Впечатлена съм. Браво — усмихна се тя. — Не, не го знам. Хората в нашето племе говорят различни диалекти в зависимост от това дали живеят в планините или покрай Амазонка. — Усмивката й стана още по-широка. — Моля те, кажи ми, че не знаеш индиански езици.

— Не, не знам — потвърди Борн.

— И аз не ги знам. Говорили са ги преди много години. Даже баща ми не ги знаеше.

Очите на Борн отново се отклониха към страничното огледало. Червеният фиат не се виждаше. Съсредоточи се на черния микробус пред тях. През последните петнадесет минути шофьорът му на няколко пъти беше имал възможността да смени лентата или да ускори, но не бе го направил. Караше на четири коли разстояние пред него.

Борн изчака да се отвори пролука в движението и без да подаде мигач, даде газ и мина в лявата лента. След секунди изпревари черния микробус. Видя го как остава в далечината, но после колата също смени лентата и ускори.

Започна да се оглежда за „кутията“ — трик за проследяване, от който беше трудно да се откопчиш, тъй като при него колите са две, едната отпред, а втората отзад.

— Какво става? — попита Вегас.

Борн усети как тревогата се излъчва от цялото му тяло.

— На пътя ни има хора, които не би следвало да са там. Облегни се назад.

Рози се хвана за дръжката на вратата, но не каза нищо. Лицето й не издаваше емоциите й. Знае кога да си мълчи, помисли си Борн.

Черният микробус караше една кола след него. Очевидно шофьорът разбра, че е разкрит.

Борн се убеди, че пред тях няма друг черен микробус. Имаше двуместни спортни коли, автобус, пълен с японски туристи, заети да правят снимки, семейни седани, както и всевъзможни камиони, включително и един тир, но никоя от колите не приличаше на част от „кутията“.

Промени няколко пъти скоростта, отбелязвайки реакциите на колите отпред, но не откри нищо определено. Стори му се интересно, но и доста притеснително, че черният микробус се разкри, а вторият автомобил продължава да е инкогнито. Почуди се какво означава това, тъй като шпионските учебници диктуваха „кутията“ винаги да има две части. Когато едната кола бъде открита, или и двете прекратяват проследяването, или и двете се приближават.

Изведнъж черният микробус предприе действие и се изравни с Борн отляво. Той мина в средната лента и другият го последва. Премести се в дясната лента, въпреки че се наложи да кара зад тира. Ако черният микробус го последваше, винаги можеше да изпревари тира отляво.

На висока скорост микробусът засече разбрицан седан и сви в дясната лента зад тях. Борн се заоглежда за възможност да се върне в средната лента, но докато пресмяташе разстоянията, черният микробус се приближи опасно. Борн натисна газта и точно в този момент задният капак на тира падна и се повлече по асфалта сред рояк искри.

Всичко му стана ясно. Задният капак беше преработен на рампа. Черният микробус започна да го притиска и подбутва да влезе в празната вътрешност на тира — капакът на кутията. Изобщо не бяха имали намерение да ги проследяват или убиват. Целта беше да ги хванат, да ги затворят и тотално да ги извадят от играта.

Сорая се опитваше да не губи съзнание. Заби токовете си в мръсния под и същевременно извъртя таза си наляво, за да не й пречи да забие десния си лакът в гърлото на Маршан.

Той отстъпи назад, пусна от изненада жицата и със закъснение протегна ръце към гърлото си. С дясната си ръка Сорая дръпна кабела от врата си и заби коляно в слабините му. Той хлъцна, преви се на две и тя уви кабела около неговия врат. Дръпна с все сили и Маршан падна на колене.

Опитваше се да си поеме въздух като риба на сухо и я гледаше с насълзените си, кървясали и готови да изхвърчат от орбитите си очи. Посегна да я удари с дясната си ръка, а после с лявата, но тя го стискаше здраво.

Сорая навря мрачното си лице в неговото.

— А сега, господин Маршан, ще се наложи да ми отговорите на въпросите. При това веднага или, кълна се в Аллах, ще ви взема живота и душата и ще ги смеля на пух и прах.

Той я гледаше в очите. Лицето му започваше да подпухва и почервенява от насъбралата се кръв. От очите му се лееха сълзи, предизвикани от болка.

— Ак… ак… ак… — едва успя да каже той.

Щом поразхлаби кабела, той пак замахна, но тя му разби с чело носа и кръвта се разпръсна по горната му устна, бузите и брадичката му.

— А сега говори — нареди му тя. — На кого се обади, след като излязохме от кабинета ти?

— Как… как разбрахте? — учудено погледна той.

— Казвай.

— Защо да си правя труд? И без това ще ме убиете. — Гласът му звучеше безизразно, сякаш изпод вода.

— И защо не? Ти планираше моята смърт. Но за разлика от теб, у мен може да има останала малко милост. Само че това е риск, който ще трябва да поемеш.

Изведнъж рамената му увиснаха и той ги сви.

— Даже и да ти кажа, какво значение има? Няма да се измъкнеш оттук жива.

На Сорая й беше писнало от него. Желанието да го направи на парчета все повече я завладяваше. Тя хвана счупения му нос, завъртя го като кранче на чешма, докато от очите му не потекоха сълзи и не се задъха като товарно муле от болка. Едва тогава отпусна достатъчно кабела.

— Пет секунди, четири, три… — започна да брои, гледайки го вторачено в очите.

Той я удари в лявата гърда. Пред погледа й избухнаха звезди, тя залитна и едва не падна по стълбите. Маршан се възползва от момента и скочи срещу нея. Лицето му беше поморавяло, по бузите му бяха избили петна, а въздухът излизаше с хриптене от гърлото му. Започна да я души и да я натиска назад, опитвайки се да я накара да падне в черната бездна под стълбата.

Сорая, също задъхана, се прокле, че е свалила гарда, докато се опитваше да разтвори ръцете му и да отбие атаката. Маршан обаче беше решен да й свети маслото.

Сорая го блъскаше, но нямаше опорна точка и ударите й нанасяха минимални щети. Зад очите й се пръскаха светлини и почваше да мисли трудно. Съпротивляваше се, но това само усложняваше положението й. Бавно и неумолимо той я натискаше върху перилата, докато гърбът й съвсем не се огъна болезнено назад.

Светлината и сянката играеха странно пред очите й като крушката, чиято жичка светеше като миниатюрно слънце пред очите й, докато отчаяно се съпротивляваше. После примигна. Всеки момент можеше да се преобърне през перилата. Усети как той напряга цялата си енергия да я довърши. Внезапно тя светкавично грабна крушката и я заби в лявото око на Маршан.

Той изпищя, когато стъклото се разби и прободе зеницата му. Сорая усети как натискът отслабва и заби още по-надълбоко фасонката. Електрическият ток я удари и отметна като гигантски шамар. Тя си пое спазматично въздух, отчаяно опитвайки се да вкара кислород в дробовете си. Чувстваше се останала без дъх и душа.

После изведнъж й се пригади от миризмата на изгоряла плът. Изправи се със стенание — всеки мускул в тялото болеше. Маршан беше паднал на колене. Ръцете му бяха притиснати към фасонката, забита в окото му. Докато падаше, мускулите му автоматично се свиваха и подскачаха, въпреки че сърцето му беше спряло.

17

Черният микробус караше зад тях, а тирът, готов да ги погълне, се движеше отпред. Отляво имаше половинметров банкет, завършващ с ламаринена мантинела, зад който остър скат слизаше в маслинената горичка на склона на един хълм, а отдясно — двуместен мерцедес с вдигнат гюрук, чийто шофьор си тактуваше с глава в ритъма на музиката, която се изливаше от тонколоните му. Нямаше време за мислене, а само за инстинктите, изработени с години тренировки и нелек опит.

Борн ускори и намали разстоянието между тях и рампата. После се качи на нея и носът на наетата кола се вдигна нагоре.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя му Вегас.

Стъпил наполовина на рампата, Борн завъртя кормилото силно наляво и същевременно даде газ до дупка. Колата изхвърча напред и после във въздуха, прелетя над мерцедеса, като долнището й мина на сантиметри от главата на шофьора, секунди преди той инстинктивно да се наведе. Разнесоха се клаксони и скърцане на спирачки. Задницата на колата поднесе, Борн я овладя и продължи да кара в лявата лента. Зад тях колите налитаха една върху друга във верижна катастрофа, но техният автомобил вече беше свободен и се отдалечаваше бързо от тира и черния микробус, които останаха пленени в разпростиращия се наоколо им хаос.

— Madré de Dios! Пресвета Богородице! — извика Вегас. — Сърцето ми още ли бие?

Рози се пусна от дръжката на вратата.

— Естеван всъщност иска да ти благодари.

— Естеван всъщност има нужда от едно питие — измърмори Вегас от задната седалка.

Денят си отиваше. Слънцето, клонящо към оранжев цвят над хълмовете на запад, приличаше на пържено яйце. В маслиновите горички се спускаше мрак и придаваше на изкривените им клони призрачен вид. Колата се носеше на запад към настъпващата нощ и изгряващите съзвездия.

Атмосферата вътре беше променена. Борн го усещаше така ясно, както се усеща настъпването на зимата по внезапното падане на налягането и лекото потръпване от първия хлад. След измъкването им от „кутията“ между спътниците му беше настъпила невидима промяна в разпределението на силите. Вегас, компетентният сондьор, се чувстваше като риба на сухо далеч от планините си. За сметка на това далеч от Ибаке Рози беше разцъфнала като цвете, погалено от слънцето.

Замисли се за поставения им капан. По всичко приличаше на операция на „Северий Домна“. Бяха ги издирили. Джалал Есай ли ги беше издал? Борн нямаше да се изненада, ако е така. Есай си оставаше пълна загадка за него.

В думите на Рози имаше истина, макар и болезнена — той бягаше от всичко и от всички. И беше съвсем ясно защо. Някога беше обичал шепа хора, а сега всички освен Мойра и Сорая бяха мъртви. Неколцина вероятно заради него. „Никога вече“, настойчиво викаше в него някакъв глас. „Никога повече“. Новата философия, която несъзнателно беше развил, бе проста: бягай, без да спираш. Знаеше, че докато бяга, няма да се нарани. Недостатъкът в нея обаче беше, както Рози прозорливо бе му посочила, че не усещаше нищо. Това живот ли беше? Можеше ли дори да се каже, че е жив? И ако не, в какво състояние пребивава?

За да се разсее от мислите, той се обърна към нея:

— А ти защо бягаше?

— По обичайните причини.

Имаше навика да отговаря на въпросите така, както и той би го направил, без да издава важна информация.

— Няма такива причини — парира я той.

Тя се засмя и звукът от смеха й му се видя интригуващ — дълбок, богат, извиращ от корема й. Нямаше нищо фалшиво или престорено в този смях.

— Добре, прав си.

Тя замълча. Борн хвърли поглед към Вегас, заспал на задната седалка. Изглеждаше уморен и изтерзан, сякаш е изминал пътя от Кордилерите до Кадис пеша.

— Аз не бях добро момиче — поде след известно време Рози, загледана през страничния прозорец. — Бях, както се казва, черна овца. Каквото и да направех, само ядосвах другите.

— Тоест семейството ти.

— Не само семейството ми. Пострадаха и приятелите ми. И това беше едно от нещата, които моето семейство не можа да ми прости.

Караха в мълчание. Вятърът минаваше с виене и свистене през колата. Рози отметна косата от ухото си и разкри малка татуировка от вътрешната му страна.

— Виждам, че винаги носиш змия със себе си — пошегува се Борн. Влечугото беше нашарено с оранжеви и черни ивици.

Тя докосна розовата мида на ухото си.

— Това е коралова змия.

— Изглежда като митично животно. Издиша ли огън?

— Моля? Няма такива животни.

— Защото не си се срещала с някои от руснаците, които познавам.

Смехът й отново изпълни колата като парфюм.

Борн се поколеба за момент.

— Но пък си срещала други лоши хора.

Вятърът издуха косата й обратно върху ухото и закри малкия дракон.

— Да, доста лоши. — И преди той да успее да продължи, попита: — А ти защо бягаш?

— Успях да разсърдя някои доста могъщи хора. Те имаха планове, а аз им ги развалих.

Рози погледна през рамо към Вегас.

— Ако са от „Северий Домна“, добре си направил.

Борн се усмихна леко накриво.

— Какво знаеш за участието на Естеван в организацията?

Рози се поколеба — вероятно се почуди дали да сподели поверената й тайна, но после отговори:

— Мога да ти кажа, че не е било доброволно.

— Как са го принудили?

— Чрез дъщеря му.

— Мислех, че е избягала с красив бразилец.

— Кой ти го каза? Суарес? — Борн кимна и тя продължи мрачно: — Това е историята, която Естеван реши да разпространи. Стори му се разумно, изглеждаше достоверна. Истината е, че „Северий Домна“ я отвлякоха. Нямам идея къде е. Всяка седмица получаваше снимка, на която тя държи вестник със скорошна дата, и така научаваше, че е жива.

— Но той се е разбунтувал.

Тя прокара ръце през косата си.

— Есай му каза, че организацията не държи дъщеря му в плен. Отдавна била избягала. Никой не знаел как и къде. Единственото, което Есай успя да му каже, беше, че двамата мъже, които я отвлекли, били намерени мъртви, с прерязани гърла. Останалото е пълна загадка.

— А снимката всяка седмица?

— Подправена с „Фотошоп“. Очевидно са използвали момиче със същата фигура, а после са заменяли главата й с тази на дъщеря му. — Тя потрепера. — Дяволска работа.

— Предполагам не е получил вести от нея.

— Нито дума.

Борн сви от магистралата в отбивката за Кадис.

— Малко остана.

— Слава богу — тихичко каза Рози.

— Някой трябва да й е помогнал — замислено продължи Борн.

— С Естеван доста обсъждахме въпроса. — Тя сви рамене. — Не че имаше особен смисъл.

Градът изгря насреща им като лъскава топка от кована мед. Той свали прозореца и вдъхна дълбоко богатия мирис на море.

— Естеван откъде знае за „Северий Домна“? — попита той. Спомни си думите на Есай, че ако Естеван не може да му каже какви са новите планове на организацията, то поне със сигурност познава някой, който разполага с тази информация.

Рози се размърда на мястото си.

— Фактът, че е бил принуден да работи за тях, би трябвало да ти говори нещо.

— Бил е колелце в механизма.

— Всички освен директорите са само колелца. Така е по-безопасно. Когато има подразделения, сигурността е гарантирана. Естеван им вършеше важна работа.

— Която беше…?

— Нефтените сонди са под непрекъснато напрежение, частите се износват, клеясват, чупят се. Постоянно се поръчват нови части, а старите се връщат на различните производители, сещаш се, нали?

Борн схващаше много добре.

— Какво транспортираше нелегално от Колумбия за тях?

— Наркотици, оръжия, а може би дори и човешки същества — сви рамене Рози. — Честна дума, всичко може да е било.

— Не ти ли е казвал?

— Той самият не знаеше. Всичко пристигаше и заминаваше в запечатани кашони, маркирани по определен начин. Забранено му беше да ги отваря. Той беше само посредник.

— Любопитството е част от човешката природа — възрази Борн. — Никога ли не е надниквал?

— Бяха запечатани по определен начин. Но и да е намерил начин да ги отвори, не ми е казвал.

— Би ли пропуснал да сподели нещо такова с теб?

— Както си забелязал, Естеван много ме пази и защитава. По-скоро би умрял, отколкото да ме изложи на опасност.

„Кога отговорът не е отговор? — запита се Борн. — Когато идва от Рози.“

Навлязоха в Кадис и залените му от светлини и сенки улици. Навсякъде ги заобикаляше филигранната архитектура на Северна Африка, сякаш бяха емигрирали в друг свят, закотвен в океана между Изтока и Запада, приел по малко и от двете посоки, но непринадлежащ изцяло на никоя от тях.

Светлината на деня изглеждаше уморена, а във въздуха се носеше острият мирис на надвиснала буря. Нощта започваше да се спуска.

Продължиха по лъкатушещите улички, из които уличните продавачи подвикваха на испански и на арабски и се носеше ароматът на историята.

— Къде си се научил да караш лодка? — попита Марлон Етана, седнал на пейката на борда.

— Пълен съм изненади — отвърна му Есай. — Дори за човек като теб.

— Човек като мен, изпратен да убие човек като теб.

— Добър план — изсмя се Есай.

След като се срещнаха в кафенето сутринта, двамата пиха кафе и си поговориха за дома, нищо повече. После отидоха на дълга разходка, но дори тогава не си казаха нищо важно. Така и трябваше да бъде, така искаха. Отношенията им бяха дотолкова обвити в тайна, заблуда и пълна секретност, че често им беше трудно да общуват като човешки същества.

Есай беше запазил лодка под наем и веднага след обяд, докато Кадис потъваше в следобедната си сиеста, отплуваха. Всички други лодки бяха потеглили призори и щяха да се върнат чак късно следобед. Никой не ги видя, освен човекът от агенцията за лодки под наем, а той се интересуваше единствено колко евро преминават в алчните му ръце.

Денят беше ясен, само няколко облачета минаваха високо над главите им, слънцето прежуряше и се отразяваше върху водата като кована мед, но все пак подухваше. Есай управляваше умело малката лодка, сякаш е роден по вода. Подминаха покрайнините на Кадис, приличащи на огромен извит сарацински ятаган с дръжка, покрита със скъпоценни камъни, които проблясват на слънцето.

Чак след като слънцето падна ниско на хоризонта и по небето на запад се разгърна палитра от шарени цветове, се разприказваха по същество.

— Ел-Ариан все още е убеден, че ме мразиш, така ли? — попита Есай.

— Повече от всякога. — Слънцето лъщеше по голото теме на Етана, но не можеше да проникне в гъстата му брада. — Исках да тръгна след Борн, но Бенджамин ми даде задача, свързана с теб.

— Този хитрец е наел Виктор Черкезов, а само Черкезов може да върти Борис Карпов на малкия си пръст.

От мястото си при кабината Етана се загледа във водата — кобалтовосиня, прошарена с оранжеви ивици, преплетени с тъмносиньо.

— Не мисля, че това е единствената причина да наеме Черкезов.

Есай се беше обърнал да провери вятъра с ръка на руля, но се извърна.

— Така ли?

Етана се подпря с лакти на жилавите си, здрави крака.

— Първата задача на Черкезов не беше срещата с Карпов. Ел-Ариан го изпрати в джамията.

Есай усети как по гърба му мина ледена тръпка. Светлината играеше пред очите му, преминавайки от златно в тъмносиньо.

— Джамията в Мюнхен ли?

— Същата.

— Но защо?

Етана въздъхна.

— Ако бях магьосник, щях да зная.

— Изпратил е бивш директор на ФСБ в джамията? — Есай поклати глава. — Откачена работа.

Етана вдигна очи към него.

— Трябва ни по-добро обяснение, и то бързо.

— А планът? — На Есай не му се мислеше за Джамията. Тя и хората, които я управляваха, бяха причината за омразата, която го изгаряше отвътре.

— Ел-Ариан свика директорите, преди да напусна Париж, но аз, естествено, не присъствах на срещата. И никой не ми каза нищо.

— Не съм го и очаквал.

Вятърът смени посоката си и платната заплющяха като флаг. Есай стана, коригира курса, а после се върна при рубката и нагласи лодката така, че вятърът да духа откъм дясната й страна.

— Внимавай — предупреди го.

Платното изплющя и премина край тях. Есай държеше лодката под ъгъл спрямо насрещния вятър, който издуваше платната й. Носеха се леко над водата, почти успоредно с брега.

Етана събра връхчетата на дългите си като на пианист пръсти.

— Признавам, че си прав, Джалал. Няма съмнение, че влиянието на Джамията в „Северий Домна“ нараства от ден на ден.

— Това е работа на Абдул-Кахар — с горчивина каза Есай. — Слуга на Всепобедния65, няма що!

— Добре, но как Ел-Ариан е попаднал под тяхната власт?

Есай държеше здраво лодката по курса.

— Трябва да се върнем десетилетия назад. Норен, агент под дълбоко прикритие, проникнал в организацията. Когато им се наложело да търсят човек за мокра поръчка, викали него. Бил като призрак, но надежден призрак, което е най-важното. Само че докато им вършел работата, трупал данни — имена, дати, факти, цифри.

— За да ги използва срещу тях.

— Използвал ги. Загубихме двадесет и шест агенти само за три седмици.

— А за кого е работил?

— Никой не знае, макар че много хора в организацията и близко до нея се опитаха да разберат. — Есай погледна с присвити очи на запад, където се трупаха буреносни облаци. Вятърът започваше да става поривист, морето по-бурно и той обърна към брега. — Норен беше убит.

— Как стана?

— Една от жертвите му го надви.

— Кой беше? — намръщено попита Етана.

Есай нагласи лодката така, че вятърът да духа откъм гърба им. Носът цепеше водата и ги опръскваше при всяко издигане и спускане по вълните.

— Застреля го човек на име Александър Конклин. — Есай му хвърли бърз поглед. — Чувал ли си за него?

Етана поклати глава. Есай не спираше да следи сивите облаци.

— Конклин оглавяваше „Тредстоун“. Всъщност той я създаде. Една от главните й цели беше да унищожи ръководството на „Северий Домна“. Затова и поръчаха убийството му.

— А след като уби Норен?

— Счете се, че е твърде рисковано да бъде унищожен. — Вече наближаваха брега и вятърът се засили, затова се наложи Есай отново да насочи лодката срещу него, за да я забави.

— Хвани руля и го дръж здраво.

Той излезе от рубката, отиде отпред и събра едното платно, за да убие още повече скоростта. Усещаше мокрото дихание на бурята по лицето си, въпреки че тя все още не беше започнала. Върна се при кабинката и пое отново руля.

— Конклин и „Тредстоун“ подплашиха „Северий Домна“ — продължи той. — Именно тогава Ел-Ариан се свърза с Абдул-Кахар.

— Без да се допита до останалите директори?

— Той си е такъв. Имам чувството, че с Абдул-Кахар се познават от младини, въпреки че не разполагам все още с доказателства.

— Има логика.

— Ясно е обаче, че ударът от страна на „Тредстоун“ даде на Ел-Ариан повода, от който се нуждаеше, за да сключи съюз между „Северий Домна“ и Джамията. — Есай поклати глава. — Допускането на арабско влияние противоречи на хартата на организацията за сътрудничество между Изтока и Запада. Това беше преломен момент, след който всичко се промени.

Етана стоеше притихнал и позеленял и здраво се държеше за пейката. Есай си замълча от уважение и скоро събра платното, вкара лодката в дока и хвърли въжето от мостика на човека от агенцията.

— Бях започнал да се притеснявам — каза им той. — Бурята изглежда сериозна.

— За нас няма какво да се безпокоите — отвърна Есай. — Нас не ни мислете.

— Да не вземеш да припаднеш! — извика Тайрон Елкинс.

Питър Маркс, обвил ръце около кръста му, се возеше на мотоциклета, зашеметен и слаб. В тялото му бушуваше огън и той ту потъваше в безсъзнание, ту изплуваше като давещ се сред вълните. Запита се отново в полусъзнание откъде идва тази метафора с удавянето.

— Смееш ли се? — извика Тайрон през вятъра.

— Може би — отвърна Питър. — Не знам. — Той отпусна лице върху дебелото кожено яке на Елкинс. Запита се откога ЦРУ разрешава на агентите си да носят кожени якета. А после мисълта потъна във вътрешния въртоп, в който се въртеше.

— Без болници — предупреди той.

— Разбрах още от първия път, шефе.

Питър изведнъж бе обхванат от силна тревога. Кой знае кого бяха пуснали по петите му, кои места наблюдаваха? И къде го причакваха?

— Моля те.

— Не се страхувай, шефе — успокои го Тайрон. — Знам къде трябва да отидем.

— На сигурно място — неясно каза Питър.

— О-о, я стига — обади се Тайрон. — Остави ме най-после на мира.

Пристигнаха в дома на Дерон в североизточен Вашингтон седем минути по-късно, след като нарушиха всички възможни правила за движение по пътищата. Израснал в негърско гето, Тайрон и преди не си беше давал труд да ги спазва, а откакто работеше за ЦРУ, изобщо престана да се съобразява с тях. Ако някой полицай имаше неблагоразумието да го спре, той му набутваше служебната си карта под носа и ченгето изчезваше по-бързо от мишка, подгонена от котка.

Навремето Тайрон беше работил за Дерон — висок, красив чернокож с изискан британски акцент, който вършеше добра работа в общуването с международната му клиентела, състояща се от търговци на изкуство със съмнителна репутация, които изкупуваха неговите великолепни фалшификати. Дерон беше изработил и някои от подправените документи на Джейсън Борн, както и част от оръжията му. Именно благодарение на приятелката на Борн Сорая Мур Тайрон беше решил да послуша съвета на Дерон, да напусне квартала и да се погрижи за бъдещето си, като постъпи на обучение в ЦРУ. Никога не беше работил по-усърдно, но пък наистина си заслужаваше.

— Какво, по дяволите, е станало? — попита Дерон, докато му помагаше да внесе Питър в къщата.

— Направо са го прекарали през месомелачката.

Питър изглеждаше като изпаднал в делириум и несвързано обясняваше нещо — че трябва да се обади, споменаваше предупреждения и парчета от пъзела.

— Да имаш представа какви ги говори? — попита Дерон.

— Ами, не — поклати глава Тайрон. — През цялото време само повтаряше, че не трябва да го водя в болницата.

— Хм, и Джейсън така щеше да каже.

Тайрон помогна на бившия си наставник да сложи Питър да си легне на дивана.

— Подробностите — нареди Дерон.

Тайрон му описа, доколкото можеше, сцената с линейката, застреляните мъже и шофьора, който налагаше Питър.

— Доведох го право тук — завърши той и му подаде глока, взет от канавката, преди да качи Питър на мотора.

— Надявам се, че не си го пипал много.

— Гледах да внимавам — отвърна Тайрон.

Дерон кимна, видимо доволен. След като прибра пистолета в пластмасова торбичка, огледа раните по тялото на Питър. — Познаваш ли го?

— Да. Приятел е на Сорая, Питър Марк. Работеше с нея в „Тифон“, преди да я разкарат.

Дерон отиде да си вземе добре оборудваното куфарче за първа помощ. Питър тихо нареждаше:

— Извикай го, кажи му…

— Кого, Питър — наведе над него Тайрон. — На кого искаш да се обадиш?

Питър само се мяташе и мърмореше нещо неясно през окървавените си устни.

— Дръж го да не се нарани — каза Дерон.

— Този пич напусна агенцията — продължи Тайрон. — Не знам с какво се занимава оттогава, но ако се съди по сегашното му състояние, не му се е отразило много добре на здравето.

Дерон се върна, клекна до Маркс и отвори куфарчето.

— Синко, трябва да поработиш върху книжовния си език.

— К’во?

— Нищо — изсмя се Дерон. — Ще поработим върху произношението ти някой друг път.

Той би инжекция на Питър.

— Не, не! — извика пациентът му с доста помътен поглед.

— Трябва да му се обадя, трябва да му кажа. — Но успокоителното подейства и той изпадна в безсъзнание.

Дерон разкопча пропитата му с кръв риза. Гърдите на Питър бяха осеяни със стъклени и метални парченца като миниатюрно гробище.

— Хайде сега, Тайрон, да пооправим човека.

Сорая чу трополенето на стъпки и се извърна, полуприклекнала, готова да се защитава. Под мижавата светлина на стълбите обаче на бегом се изкачваше Амун.

— Добре ли си? — попита я от подножието им той.

Тя кимна, временно неспособна да произнесе и дума. Още се чувстваше слаба от второто нападение на Маршан и гърдите ужасно я боляха. Маршан уж изглеждаше като типичния професор, от когото не можеш да очакваш такава агресия, така че беше получила полезен урок.

Амун вземаше стъпалата по две наведнъж.

— Тоя Маршан, кучият му син!

— Мъртъв е. — Само толкова беше в състояние да каже.

— Свършено е. Долу всички са мъртви. Какво отвратително змийско гнездо. Трябва…

Главата му експлодира и той падна в ръцете й. Тя изпищя, залитайки. Тежеше й като олово. Видя някаква сянка да се движи и й се мярна червено поло. Човекът от края на уличката! Нещо проблясна. По перилата изплющя още един куршум, тя залитна назад и се преобърна в празното пространство.

Последваха два изстрела, после още един, силен като топовен гръм.

И след това пълна тишина, даже без ехо.

Мрак.

18

— Почакай! — каза Борис. — Спри.

— Какво?

Въпреки силния дъжд Лана Ланг караше бързо по улицата, успоредна на западната фасада на джамията. Веднага щом завиха в тъмната, неприветлива уличка, косъмчетата на ръката му настръхнаха и почувства как стомахът му се свива неприятно в тревожно предусещане.

— Спри! — изкрещя той. — Върни назад!

— Защо? Почти стигнахме.

Той се наведе и задърпа като луд лоста за скоростите.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика тя.

— Давам назад! Махаме се!

— Престани. — Тя се опита да му попречи. — Ще го повредиш.

— Тогава ти обърни. — Той не се отказваше. — Натисни шибания…

По предното стъкло се посипаха куршуми и улучиха Лана в лицето. Тялото й подскочи като кукла на конци. Борис се сви надве, пресегна се и освободи съединителя с една ръка, а с другата натисна крака на Лана върху педала за газта.

Колата изръмжа и гумите й изсвириха върху асфалта. По покрива й трополеше дъжд. Тя тръгна назад, като пътьом се одра в някаква тухлена ограда. Отново се разнесе стържещият звук и искри, вратата от неговата страна започна да поддава и да затиска дясната му страна. Той се наведе в скута на Лана. Коланът придържаше тялото й изправено, но в него нямаше живот. Кръвта й беше навсякъде, бликаше като фонтан и се стичаше на ручеи и локвички по пода на наклонилата се кола.

Посипаха се още куршуми и разбиха предните фарове и решетката на бронята. Карпов успя да хвана кормилото и да изправи колата. Спусна се по улицата като светкавица.

Разнесоха се скърцане на спирачки, оглушителен вой на клаксони и уплашени викове и ругатни. Обстрелът беше спрял и Борис се осмели да надникне над издупченото табло. Колата беше спряла напречно, блокирайки улицата. Тялото на Лана му пречеше да седне зад кормилото.

И в този момент се чу дълбокият, тръбен звук на мощен клаксон. Погледна в другата посока. Насреща му се носеше огромен хладилен камион. Движеше се твърде бързо и в това лошо време изненаданият шофьор едва ли щеше да успее да спре навреме.

Обърна се и се опита да отвори вратата, но тя беше твърде огъната и заклещена. Нито с дърпане, нито с блъскане щеше да успее да я отвори. А и беше твърде късно. Камионът го връхлетя с яростен рев като разярен бик.

— Много сме ви задължени — благодари му дон Фернандо Херера. — Направихте ни огромна услуга.

— За която искам да си получа заплащането — отвърна Борн. — Не съм алтруист.

— О, тук грешите, Джейсън. — Дон Фернандо преметна елегантно крак върху крак, отвори красива филигранна кутия за пури, предложи му една, но Борн отказа. Дон Фернандо си избра пура и се зае със сложния ритуал по подрязването на крайчето и запалването й. — Вие сте един от последните истински алтруисти в света. — Той дръпна от пурата, за да се разгори. — По мое мнение това е основната ви черта.

Двамата седяха в уютната гостна на дома му. Вегас спеше в една от спалните. Дон Фернандо му беше дал леко успокоително. Рози беше изчезнала в банята за гости — каза, че имала огромна нужда от дълга гореща баня.

Борн и домакинът бяха останали сами. Познаваха се от Севиля, където бяха кръстосвали шпаги в словесен дуел, а по-късно се бяха доопознали в Лондон след насилствената смърт на сина на Херера.

— Искам да остана половин час насаме с Джалал Есай — обади се Борн.

По устните на дон Фернандо изгря усмивка и той се наведе напред.

— Още шери?

Напълни чашата му, оставена между чиния с тънко нарязана студено пушена шунка и големи парчета сирене манчего.

Борн се отпусна назад.

— А къде е той?

— Знам ли? — сви рамене дон Фернандо.

— Значи мога да започна с вас. Защо сте приятели?

— Не сме приятели. Бизнес партньори. Върши ми работа, нищо повече.

— И каква е тя?

— Носи ми печалби. Не от трафик на наркотици.

— На хора ли?

— Опазил ме Господ — прекръсти се дои Фернандо.

— Есай е лъжец — заяви Борн.

— Вярно е — кимна сериозно дон Фернандо. — Но не познава друг начин на действие. Това е патологично.

Борн се наведе.

— Всъщност най-много искам да знам, дон Фернандо, какво е естеството на връзките ви със „Северий Домна“.

— Същото — вършат ми работа. Понякога са ми полезни.

— Ще ви компрометират, ако даже вече не е станало.

На лицето на събеседника му отново изникна усмивка.

— Подценявате ме, млади приятелю. Би трябвало да съм ви обиден, но с вас… — Той махна с ръка, отпъждайки мисълта. — Факт е обаче, че откак сключиха съюз с Джамията на Абдул-Кахар в Мюнхен, се чувствам длъжен да ги държа под око.

Той видя изражението на Борн и добродушно се засмя.

— Виждам, че ви изненадах. Добре е. Трябва да научите, приятелю, че не разполагате с всичките знания на света.

Рози влезе под душа и веднага я обгърна облак от пара. Водата се стичаше по раменете, гърба, гърдите и плоския й корем. Тя се завъртя, затвори очи под струята и усети как мускулите й се отпускат от топлината. Прекара ръце през косата си и я отметна от лицето си. Подложи лице под водата и тя се разля по клепачите, носа и бузите й. Бавно завъртя глава на едната и на другата страна, за да масажира мускулите си. Водата биеше в ушите й с някакъв шум, който й напомняше рева на прибоя, безкрайното море, и за известно време тя се изгуби в дълбините на изникналия в съзнанието й образ.

Горещата вода биеше в стакато по татуировката зад ухото й и постепенно цветът взе да избледнява и да се разтича, змията сякаш се разви от кълбото си и се разтвори в локвичката на пода, оцветена от боята, оттичаща се по врата й като сълзи към водния въртоп в краката й.

Дон Фернандо гледаше замислено запаления край на пурата си.

— Започнало е с Бенджамин Ел-Ариан, нали? — попита Борн.

Дъждът най-после беше завалял. Тропическата буря блъскаше в прозорците и превиваше клоните на палмите в атриума зад стъклото. Под порива на вятъра на покрива изтрополи разместена керемида.

Възрастният мъж стана, разгъвайки се като хартиено оригами и излезе през френските прозорци във вътрешния двор. Загледа се, с ръка на слепоочието.

— Де да беше толкова просто — най-накрая каза той. — Обикновен злодей, обикновена цел, нали така, Джейсън? Всички това искаме, защото си спестяваме усложненията. Но и двамата знаем, че животът рядко ни дава възможност да си го подредим така удобно. Когато става въпрос за „Северий Домна“, нищо не е просто.

Борн стана и отиде при него. Водата се стичаше по стъклото и отскачаше от каменната настилка. От медните улуци шуртеше вода и заливаше тревата и лехите. Пръстта беше катраненочерна.

Дон Фернандо въздъхна. Пурата стоеше забравена между пръстите му.

— Опасявам се, че в случая наблюдаваме ужасен затворен кръг. Вижте, Джейсън, всичко започна с човек на име Кристиан Норен.

Той се обърна, за да види дали името предизвиква някаква реакция.

— Не го помните, нали?

— Дори не си спомням да съм чувал това име. Разкажете ми за този Кристиан Норен.

— Това не е моя работа. — Дон Фернандо постави ръка на рамото му. — Трябва да попитате жената на Естеван.

— Не се казва Рози, нали — досети се Борн.

Домакинът му сложи пурата в устата си, но пепелта й беше изстинала и посивяла. — Отидете и я намерете, Джейсън.

Чистичка и зачервена, Рози излезе изпод душа, загърна се в дебелата хавлия, уви на тюрбан по-малка кърпа около косата си и подпъхна крайчеца й. Изтри парата от огледалото с пръсти, наведе се над мивката, махна импровизирания тюрбан и се огледа.

Косата й беше придобила естествения си русоляв цвят. Последните остатъци от боята бяха оставили следи по решетката на пода. Като внимаваше да не мърда, тя извади контактната леща от дясното си око и остана с едно тъмнокафяво и едно светлосиньо око, какъвто всъщност беше цветът на очите й по рождение. Тя отвори вратичката с огледалото и намери в шкафчето всичко, което беше поръчала — нокторезачка, пила, кремове за лице и овлажняващи лосиони. Взе си каквото й трябваше.

Точно в този вид я намери Борн, когато отвори вратата на банята. Рози погледна отражението му в огледалото.

— Никога ли не чукаш?

— Мисля, че съм си спечелил правото да влизам при теб без предизвестие — отвърна той.

Тя се извърна с лице към него.

— Кога се досети?

— В колата — отвърна Борн. — Нито веднъж не ме погледна право в очите. После, когато се обърна да провериш как е Естеван, забелязах крайчеца на лещата ти.

— И не каза нищо?

— Исках да видя как ще постъпиш.

Тя подложи шепа, извади и другата леща от окото си и я хвърли в кошчето за боклук под мивката.

— Това ли е естественият цвят на косата ти, или пак е боя? — попита Борн.

— Такава съм си.

Борн се приближи. Не усещаше никакъв страх у нея.

— Не съвсем. Въпреки че татуировката я няма, пак имаш типичния за колумбийските индианци нос. — Той я огледа от по-близо. — Много добра работа.

— Наложиха се три операции, докато го докарат.

— Доста си се потрудила, за да заприличаш на индианка.

— Най-доброто скривалище, както казва баща ми, е да се скриеш пред очите на всички.

— Прав е. Кристиан Норен, така ли?

— Значи дон Фернандо ти е казал — широко отвори очи Рози.

— Решил е очевидно, че е време.

— Сигурно е прав — кимна тя.

— И така. Ти, а не Естеван, си важният човек за дон Фернандо и Есай.

— Онези на магистралата търсеха мен.

— Кои са те?

— Казах ти, че бягам.

— От семейството си обаче.

— В известен смисъл е истина. От хората, за които работеше баща ми.

Борн застана съвсем близо до нея. Миришеше на лавандулов сапун и лимонов шампоан.

— Как да те наричам?

Тя му се усмихна загадъчно. Приближи се до него, така че почти нямаше разстояние помежду им.

— Казвам се Кая Норен. Името на баща ми е Кристиан, а на майка ми — Вивека. И двамата са мъртви.

— Съжалявам.

— Много си мил.

Кая постави ръка на бузата му и леко я погали. С другата заби пилата за нокти, скрита в дланта й, в кожата и мускулите му.