Господството на Борн

25

— Бих ви убил веднага, генерал Карпов, но джамията е свещена територия и убийството тук е забранено. — Зачек ръгна Борис в долната част на гърба. — Въпреки че не бих имал нищо против.

Двамата мъже с него се ухилиха и размахаха пистолетите си като байраци.

Навън нощта беше покрила всичко с наситено сив слой мрак, който всеки момент като че ли се канеше да се върне към изначалната си форма. Те крачеха из него, сякаш газеха в плитчините на океана.

Зачек натика Борис в чакащата кола и седна до него, а от другата страна го притисна единият от придружителите му.

— Е, какво е усещането? — попита Зачек. — Да си сам и да не знаеш пътя за дома?

Вторият мъж седна до шофьора и потеглиха. Минаха през реката и навлязоха в Зендлинг, единият от двата индустриални квартала на Мюнхен. По това време на нощта по улиците се движеха малко коли и почти не се виждаха пешеходци. Шофьорът спря на „Кирайнщрасе“ и всички излязоха от колата. Отключи една врата и влязоха в някаква изоставена сграда. Миризмата на минало изпълни ноздрите на Борис. Стените се лющеха, на пода се търкаляха стол със счупен крак и полуразпаднали се кашони. Навсякъде имаше следи от тление, сякаш се намираха във вътрешността на бавно умиращо животно.

Докато двамата придружители си проверяваха оръжието, Зачек заведе Борис до задната стена на помещението и го обърна с гръб към нея.

— Ето тук ще го направим — каза той.

— Стига да е бързо — отвърна Борис.

— Всички тук сме професионалисти. — Зачек събра ръцете му зад гърба, но вместо да ги завърже, сложи собствения му „Токарев“ в тях. После отстъпи бързо и застана встрани, така че да вижда двамата мъже и шофьора, облегнат нехайно на разпадаща се колона. Той също измъкна един таурус, затъкнат в колана под сакото му и го скри зад гърба си.

— Имате ли последни желания, генерале? — на висок глас попита Зачек. — Не си давайте труд, все едно, няма кой да ги изпълни.

Помощниците му се засмяха и вдигнаха оръжията си. Борис извади дясната ръка пред тялото си и изстреля два куршума. Докато телата на простреляните в главата мъже падаха, Зачек застреля шофьора в гърдите.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха през пушека и настъпилото след изстрелите оглушително мълчание. Окото на Зачек още беше затворено, а кожата около него — подпухнала и оцветена в различни цветове. Той пръв свали пистолета. Борис последва примера му и тръгна към него.

— Какво толкова има у малките задници като теб, че ги прави така надеждни? — попита той.

Зачек се усмихна.

Когато Робине пристигна в болницата, където Арон беше завел Сорая, откри, че лекарите, заети с нейния случай, бяха приключили с дежурството си и си бяха заминали. Погледна часовника си. Оставаше един час до зазоряване. Попита кой е най-добрият невролог на смяна в момента, но му казаха, че бил зает, затова извади служебната си карта. След пет минути наперен млад мъж с дълга коса, която издаваше бунтарски нрав, се появи и се представи като доктор Лонгьор. Хубавото беше, че носеше папката на Сорая със себе си и вече ровеше в нея.

— Не смятам, че е трябвало да напуска болницата — смръщено каза той. — Имало е редица тестове…

— Елате с мен, докторе — рязко го прекъсна Робине и го изведе навън, където му съобщи за изчезването на Сорая. — Работата ми е да я намеря, докторе. А вашата е да се уверите, че е в добро физическо състояние.

— Най-добре ще бъде да се върне в болницата.

— В дадените обстоятелства, това може да не е изпълнимо. — Робине огледа тъмните улици. — Предположенията ми са, че няма да иска да се върне.

— Фобия ли има?

— Можете да я попитате, когато я намерим.

Заедно те разпитаха постоянно мотаещите се наоколо бездомници. Робине беше сигурен, че са били там, когато Сорая е излязла. Той им показа нейна снимка.

— Тези хора имат нужда от помощ. За някои това е особено наложително — каза той.

— Болницата вече и без това е пълна с пациенти в много по-лошо състояние — сви рамене Лонгьор. — Какво искате да направим?

Продължиха да разпитват. Накрая попаднаха на една рошава жена, която твърдеше, че я е видяла и знае накъде е тръгнала. Тя протегна трепереща ръка и Робине й даде няколко евро, а после се извърна, отвратен, без да е сигурен дали му е казала истината.

Седнаха в колата. Шофьорът му чакаше инструкции. Робине отново позвъни на номера на Сорая, но както и очакваше, никой не му отговори. Групите, изпратени от Арон, също не я бяха намерили още. А и не смяташе, че ще успеят. Тя беше изключително опитен агент. Ако не искаше, нямаше да им се остави да я заловят. Усети, че е тръгнала по своя следа след смъртта на приятеля си и не иска никой да й пречи, дори външното министерство. Не беше съгласен с решението й, но я разбираше. И все пак се тревожеше за състоянието й. Беше се измъкнала на косъм от смъртта, преживяла бе загубата на близък човек. Най-вероятно преценката й за собственото й състояние не беше много добра.

Той даде на шофьора адреса на „Монишън Клъб“, но когато пристигнаха, сградата беше осветена като коледно дърво и наоколо гъмжеше от толкова полицаи и служители на министерството, че нямаше начин да я намерят тук. Но къде да я търсят?

Отново погледна часовника си. Небето на изток изсветляваше. Направи преглед на ситуацията. Знаеше всичко, което беше известно и на Арон, но Сорая вероятно разполагаше с повече информация. Според нея следите от убийството водеха до банка „Ил дьо Франс“, пред която бяха прегазили нейния информатор. Опита се да разсъждава като нея. След като има цел, защо се крие? Може би защото нямаше достъп до това, което й е нужно, през нощта. Той се наведе напред. В червата си усещаше накъде е тръгнала. Щеше да поеме риск, но нямаше друг избор.

— „Плас дьо л’Ирис“ — нареди той на шофьора. — В „Дефанс“.

Ако беше на нейно място, щеше да отиде там.

— Джейсън, моля те, дръпни се настрана — нареди му дон Фернандо. — Няма да те моля пак.

— Ще направиш грешка — предупреди го Борн.

Възрастният мъж поклати глава, но дулото на магнума му не трепна. Борн направи крачка назад и той стреля. Куршумът улучи Етана между очите и го отхвърли с такава сила, че тялото му се преметна по гръб през перилата и падна в морето. Водата потъмня от кръвта му.

Борн погледна през борда.

— Предупредих те, че е грешка. — Той погледна отново към дон Фернандо, който се приближаваше към него по кея. — Той можеше да ни каже много неща.

Дон Фернандо стъпи на палубата, свалил магнума до тялото си.

— Нищо нямаше да ни каже, Джейсън. И аз, и ти ги познаваме добре. Тези хора не изпитват болка. Страдали са цял живот и жадуват да се превърнат в мъченици. Те са само сенки в този живот, ходещи мъртъвци.

— А Есай?

— Етана му е прерязал гърлото, преди да избяга през прозореца. — Дон Фернандо седна на дървения кожух на мотора.

— Той дойде да те убие, Джейсън, заради това, което стори в Тинегир миналата година. Есай се опита да го разубеди, но Етана е упорит човек. Затова с Есай измислихме план. Аз трябваше да те държа далеч от стаята ти, докато той е там и чака.

— Чакал е Етана.

— Точно така.

— Жалко, че е мъртъв.

Дон Фернандо прокара ръка през очите си.

— Твърде много смърт ми се събра напоследък.

Борн се сети за пратката в склада, чакаща да замине за Дамаск и „Ел-Габал“. Какво ли имаше в дванадесетте каси, кой беше истинският изпращач — „Северий Домна“ или организацията, за която работеше Кристиан Норен? Дон Фернандо за същата групировка ли работеше? Отговорите очевидно се криеха на улица „Шукри Куатли“.

Той се стегна, защото на пристанището се появи полицейски катер, бавно и целенасочено като акула, която се приближава към мъртва риба.

Дон Фернандо извади пура, отхапа края й и я запали.

— Спокойно — нареди му той, когато катерът започна да намалява, за да спре. — Аз ги повиках.

Двама полицаи и един цивилен детектив излязоха от лодката. Дон Фернандо им посочи тялото на Етана. Докато полицаите оглеждаха тялото, носещо се по водата до корпуса на яхтата, детективът се насочи право към дон Фернандо, който му предложи пура.

Детективът прие, отхапа крайчеца и я запали. Не предприе опит да огледа местопроизшествието и дори не хвърли поглед към Борн.

— Значи, казвате, че мъртвият е чужд гражданин. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, сякаш страда от настинка.

— Нелегално пребиваващ в Испания — допълни дон Фернандо. — Наркодилър.

— Тук имаме много строги наказания за наркодилърите — каза детективът, обвит в облак дим. — И вие го знаете.

Дон Фернандо се загледа в крайчеца на пурата си.

— Спестих на държавата много пари, а на вас, Диас — доста време.

Диас кимна многозначително.

— Така е, дон Фернандо. Направихте ни голяма услуга и заслужавате благодарностите на държавата. — Той издуха нов облак дим и се загледа в обсипаното със звезди небе.

— Нека споделя с вас мислите, които ме занимаваха по пътя насам. Участъкът ни е беден, дон Фернандо, и заради бюджетния дефицит непрекъснато ни орязват още повече парите.

— Лоша работа. Моля, позволете ми. — Дон Фернандо бръкна в джобчето на сакото си, извади свита на две пачка с евробанкноти и я сложи в ръката на детектива. — Оставете тялото на мен.

— Както винаги, дон Фернандо — кимна Диас. После се завъртя на пети и подвикна на хората си „Vamanos, muchachos!“71 И всички си тръгнаха.

Когато катерът даде на заден и потегли по обратния път, дон Фернандо махна с ръка.

— Светът не се променя, а, Джейсън. Хайде — направи му знак той, — дай да се погрижим за Етана.

— Вие не — каза Борн и отиде до борда на яхтата. — Аз ще го направя.

Взе една кука, закачи я за яката на сакото на трупа и го издърпа, така че цялото му тяло — глава, ръце и торс — увисна над водата. Дон Фернандо го хвана за колана и го прехвърли на палубата. Загледа се за миг в него и отворената му уста, от която потече вода, а после клекна до тялото и ставите на колената му изпукаха.

Разтвори сакото и претърси всички джобове като опитен джебчия. Подаде му джиесема, портфейла и ключовете на Етана. После се изправи и извади котвата от мястото й на кърмата. Разкачи веригата от придържащата я скоба и я омота около краката на трупа.

— Пусни го през борда — нареди му той.

— Само секунда. — Борн клекна, отвори устата на Етана и огледа зъбите му. Веднага намери фалшивия зъб с цианкалия. Изправи се, извади зъба на руснака от склада и ги показа в двете си ръце на дон Фернандо.

— Откъде ги намери? — попита го той.

— Влязох в склада и убих стрелеца и шофьора му. Стрелецът счупи капсулата, докато го разпитвах. Тази е на шофьора. — Дон Фернандо не каза нищо, затова Борн продължи.

— Кухият зъб е стар номер на НКВД. Целта е агентите да не се разприказват, ако ги заловят.

Дон Фернандо посочи Етана.

— Не мога сам да го преметна през борда.

— Само след като получа някои отговори.

Възрастният мъж кимна. Борн прибра капсулите и двамата качиха тялото на Етана на перилата и го пуснаха във водата, където то незабавно потъна.

Дон Фернандо седна с лице към Борн. Изглеждаше много уморен и някак изведнъж състарен и смален.

— Марлон Етана беше внедрен в „Северий Домна“, за да ни докладва.

— С други думи, заместил е Кристиан Норен.

— Именно. — Дон Фернандо потърка ръце в панталоните си. — Проблемът е, че Етана ни предаде.

— Ел-Ариан го спечели, така ли?

Дон Фернандо поклати отрицателно глава.

— Сключи тайна сделка с Есай, когато Есай се отцепи.

— Етана е принадлежал към същата организация като Кристиан Норен, в която сте и вие. — Борн го изгледа втренчено. — Крайно време е да ми разкажете за нея.

— Прав си, естествено. — Дон Фернандо прокара длан през очите си. — Може би ако го бях направил по-рано, Есай все още щеше да е жив. — Той изчака, сякаш се чудеше как най-добре да му обясни. Най-накрая стана. — Време е да пийнем нещо и да си поговорим сериозно.

Дон Фернандо го заведе в едно крайбрежно кафене, което изглеждаше затворено, но не беше. Повечето столове бяха обърнати върху масите. Младеж с дълга до раменете коса влачеше безцелно метлата по пода, сякаш вече спи.

Собственикът излезе иззад бара, за да се ръкува с дон Фернандо и да го придружи до масата му. Възрастният мъж си поръча бренди, но на Борн не му се и мислеше за алкохол. Държеше главата му е да е свежа.

— Когато баща ми почина, всичко се промени — подхвана дон Фернандо. — Трябва да знаеш, че той беше всичко за мен. Обичах майка си, но тя беше болнава и през по-голямата част от живота ми бе на легло.

Донесоха му чашата и дон Фернандо се загледа в кехлибарената течност. Облиза пресъхналите си устни и продължи:

— Баща ми беше голям човек във всяко отношение. Беше висок и силен, физически и по дух. Присъствието му се усещаше навсякъде, където влезеше. Хората се страхуваха от него. Виждах го съвсем ясно в очите им — когато се ръкуваха с него, трепереха.

Собственикът се появи с чаша шери и я остави пред Борн, въпреки че никой не му я беше поръчвал. Сви рамене, сякаш искаше да каже: човек не се впуска в сериозен разговор без подходящо подкрепление.

— Когато бях на седем, ме заведе на лов — продължи дон Фернандо, щом собственикът се върна на мястото си зад бара. — Отидохме в Колумбия и там застрелях първата си сива лисица, когато бях на осем. Цяла година се бях опитвал да натисна спусъка. Когато за първи път видях как брат ми застреля животно, се разплаках. Баща ми ме накара да отида до него, потопи си пръстите в кръвта му и ми намаза устните. Аз отскочих назад и се задавих. А после се засрамих от суровия му поглед. Така че събрах кураж, върнах се при лисицата, намокрих пръстите си с кръв и ги пъхнах в устата си. Баща ми се усмихна, а аз за първи и за последен път изпитах едно невероятно съвършено чувство на удоволствие.

Борн усети, че това са много съкровени спомени и дон Фернандо му оказва чест, като му ги разказва.

— Както споменах, всичко се промени, когато баща ми умря. Поех бизнеса, за който ме беше подготвял от години. Трудно ми беше да го гледам на смъртно легло — слаб, едва дишащ, — а беше човек, който с еднаква лекота и хъс съсичаше на парчета и дървета, и враговете си. Всички стигаме до тази точка в живота си, знам, но с баща ми беше различно заради това, за което ме бе подготвил и което ме очакваше, щом той си отидеше.

Дон Фернандо пресуши чашата си и направи знак да му донесат нова.

— През последните години от живота си той ме запозна с разни хора. Всичките бяха руснаци и всичките ме плашеха на някакво — той махна с ръка, — знам ли, примитивно ниво. В очите им съзирах свят, изпълнен с мрак и смърт. — Той сви рамене. — Не знам как иначе да опиша начина, по който ми въздействаха. Постепенно обаче свикнах с тях. Мракът, който ме беше обгърнал, не се вдигна, но стана някак по-понятен. Опознах смъртта и това ми напомни за посвещението ми. Никога не съм бил по-благодарен на баща си, че ми е помогнал. Защото тези хора си имаха работа със смъртта, а оказа се и баща ми също.

Дон Фернандо протегна ръка и когато Борн му подаде своята, я хвана здраво в дланите си.

— Както казах, Джейсън, всички хора, с които ме запозна баща ми, бяха руснаци. С изключение на един. Кристиан Норен.

26

— Трябва ми джиесем.

Питър Маркс беше седнал в леглото си, въпреки че вече можеше да върви, без да се задъхва като стар локомотив.

Дерон извади евтин телефон в прозрачна опаковка.

— Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че противникът ти е много по-могъщ, отколкото си мислехме.

— Нищо не би ме учудило вече. Какво имаш предвид?

Дерон отвори опаковката и извади телефона.

— Изпратих Тайрон в централното управление на полицията да поразпита кой те е отвлякъл. Твърдят, че не знаят нищо. Някой се обадил на 911, но докато на местопроизшествието пристигне патрулна кола, не намерили нищо — нито тела, нито линейка, ни теб, по очевидни причини.

— Пак сме на изходна позиция — въздъхна Питър.

— Не съвсем. — Дерон му подаде нещо, което приличаше на човешки зъб. — Тай го намерил на мястото и го взел, преди да те натовари на мотора. Изглежда си го избил от устата на един от нападателите.

Питър го повъртя из пръстите си.

— И това как ще ми помогне?

Тръгна да го разглежда по-отблизо, но Дерон му каза „Внимавай“ и го взе от ръцете му.

— Само прилича на зъб. Всъщност е пълен с течен водороден цианид.

— Хапчето за самоубийство? — попита Питър. — Мислех, че е отминало в историята заедно с НКВД.

Дерон затъркаля зъба между пръстите си като стъклено топче.

— Очевидно не е.

— Но то е измислено от руснаците.

— Значи знаем откъде са нападателите ти — кимна Дерон.

— Това с нещо помага ли ти?

— Не съм сигурен още — намръщи се Питър.

Дерон включи телефона, сложи предплатената карта и го подаде на Питър.

— Имаш двадесет минути, включително и с чужбина. После го хвърляш.

Питър кимна с благодарност. Дерон отлично си знаеше работата. След излизането му от стаята той набра номера на човека на Сорая в Дамаск, с когото се беше свързал преди, когато за пръв път се натъкна на „Ел-Габал“, вече несъществуващата минна компания, на която Рой Фицуилямс беше консултант, преди да го назначат в „Индиго Ридж“.

— Ашур — обади се той, когато отсреща вдигнаха, — тук е Питър…

— Питър Маркс? Мислехме, че са ви обезвредили.

По гърба на Питър премина ледена тръпка.

— Кой се обажда? Къде е Ашур?

— Мъртъв е. Или почти.

Нещо го прободе в тила. Сети се за зъба и попита на руски:

— Откъде ме познавате?

— Ашур ни каза — отвърна гласът на руски и се изсмя злобно. — Не искаше, но накрая не му остана друг избор.

„Какво, по дяволите, търсят руснаците в Дамаск?“, запита се Питър.

— Защо се опитахте да ме убиете?

— А вие защо се интересувате от „Ел-Габал“? Фирмата не функционира от години.

Питър се опита да овладее обзелия го гняв.

— Ако убиете Ашур…

— Смъртта му е сигурна — влудяващо ведро отвърна гласът.

С огромно усилие Питър си наложи да не мисли за Ашур и да се концентрира.

— „Ел-Габал“ не е нефункционираща фирма — напосоки изстреля той. — Твърде важна е за вас.

Отсреща настъпи мълчание.

„Прав съм. Наистина още работи.“

— В мен е зъбът с отровата на един от вашите. Измъкнах го от устата му и той се разприказва. Знам, че центърът на цялата операция е в „Ел-Габал“.

Мълчанието продължи, някак празно и странно.

— Ало? Ало?

До ухото му стигаше само собственият му глас. Натисна бутона за повторно набиране, но му отговори телефонният секретар на Ашур.

Крехката следа, по която бе поел, беше прекъсната.

— Били сте приятели с бащата на момичетата, а не с майка им — каза Борн.

Дон Фернандо кимна.

— Но не сте им го казали.

Възрастният мъж отново отпи от чашата си. Може би беше игра на светлината, но очите му бяха придобили същия цвят като брендито.

— Познавам само Кая. Истината е твърде сложна за нея и тя…

— Тя е търсила отговора на въпроса кой е бил баща й през целия си съзнателен живот — укори го Борн. — Трябвало е да й кажете.

— Не можех — защити се дон Фернандо. — Истината беше твърде опасна.

Борн си отдръпна ръката.

— Какво ви дава право да взимате такива решения?

— Смъртта на Микаела. Тя разбра истината и това я уби.

Борн се облегна и изгледа дон Фернандо. Този човек беше като магьосник. Щом решиш, че си го разгадал, той си променяше формата, така както Борн си сменяше самоличността.

Дон Фернандо го погледна в очите и поклати глава.

— Поне ме изслушай, по възможност безпристрастно, преди да ме осъдиш.

— Окото ти изглежда ужасно — каза Борис. — Ще ти намеря пържола, да си го наложиш.

— Няма време — отвърна Зачек и прекъсна разговора по джиесема си. — Забелязали са Черкезов на летището в Мюнхен.

Борис застана на бордюра и махна на едно такси.

— Закъде пътува?

— За Дамаск — отвърна Зачек, докато се качваше.

Борис нареди на шофьора да кара към най-близкото разклонение за магистрала А 92 Мюнхен-Дегендорф.

— Сирия. — Той се облегна назад. — Какво, по дяволите, ще търси в Дамаск?

— Не знаем, но прихванахме разговор от джиесема му. Наредиха му да отиде в „Ел-Габал“, минна компания на улица „Шукри Куатли“.

— Интересно.

— И става все по-интересно — продължи Зачек. — Доколкото успяхме да установим, „Ел-Габал“ е закрита още през седемдесетте години.

— Очевидно данните ви са неверни — сухо му възрази Борис.

— Ако обичаш, въздържай се.

— Сключихме взаимноизгодна сделка, нищо повече. Това обаче не означава, че трябва да те харесвам.

— Но се налага да ми се довериш.

— Не ме притесняваш ти — отвърна му Борис. — А СВР.

— Тоест Берия.

Борис се загледа през стъклото, доволен, че си тръгва от Германия.

— Аз ще поема Черкезов, а ти се погрижи за Берия. Чиста работа. — Знаеше, че в работата им няма нищо чисто — лъжата в този бизнес беше не просто често срещано, а важно за оцеляването средство.

— Въпросът е в доверието. — Зачек набра някакъв номер на джиесема си. — Винаги опира до това. — Поговори малко по телефона си и затвори. — На летището те чака билет. Черкезов е излетял в четири часа следобед. Твоят самолет тръгва в шест и четиридесет. Ще пристигнеш в Дамаск в два сутринта. Добрата новина е, че този полет е по-кратък. Ще пристигнеш в Дамаск един час преди него. — Той започна да пише есемес. — Ще наредя на един от моите да те чака и да те заведе…

— Не искам хората ти да ми дишат във врата.

Зачек вдигна глава.

— Уверявам те, че…

— Познавам Дамаск толкова добре, колкото Москва. — Думите му прозвучаха така категорично, че Зачек сви рамене.

— Както желаете, генерал е. — Той остави телефона си и се покашля. — Всеки държи живота на другия в ръцете си.

— Не е много разумно — каза Борис. — Та ние едва се познаваме.

— Какво да правим с Иван Волкин?

Борис разбра много добре въпроса. С Иван се познаваха от десетилетия. Приятелството обаче не го беше предпазило от предателството на Волкин.

— Няма да си в безопасност, докато не го отстраним — каза Зачек така спонтанно, че Борис се засмя.

— Да караме по ред, Зачек.

— Нарече ме по име — засмя се спътникът му.

Борн си наложи да се отпусне.

— Давай нататък.

— „Елмаз“ се ражда в тъмната ера на Сталин и главния му палач Лаврентий Берия. — Дон Фернандо обгърна с длан чашата си и помириса брендито, преди отново да отпие. Направи го бавно, сякаш е ритуал за успокояване на нервите, с който идва на себе си. — Както несъмнено знаеш, Берия застава начело на НКВД през 1938 г. От този момент „тайната милиция“ на Сталин се превръща в държавния екзекутор, за който си е мечтаел той. В Ялта Сталин представя Берия на президента Рузвелт с думите „нашият Химлер“. Зверствата му са добре документирани, но повярвай ми, истината е много по-ужасна. Отвличанията, изтезанията, изнасилванията, осакатяванията и убийствата на враговете и семействата им стават нещо обичайно, без значение дали са жени и деца — на тях им е било все едно. Но с течение на времето на някои от хората в НКВД започна да им се повдига от безкрайните жестокости и насилие. Било невъзможно да изкажат несъгласието си, затова минали в нелегалност и сформирали групата „Елмаз“. „Елмаз“ означава диамант, а диамантите са дълбоко скрити под огромно налягане в недрата на земята.

Очите на дон Фернандо си бяха възвърнали синия цвят и блещукаха като морето на изгрев-слънце. Той си наля поредното бренди.

— Тези хора били умни. Знаели, че оцеляването им зависи не само от пълната тайна около съществуването на групата, но и от разширяването на влиянието й извън границите на Съветския съюз. Съюзническите сили били единствената им надежда в дългосрочен план не само заради влиянието и мощта им, но и заради осигуряването на канал за бягство, ако се наложело да напуснат родината.

— И тук стигаме до баща ти — предположи Борис.

Дон Фернандо кимна.

— Баща ми започнал да експлоатира нефтените находища в Колумбия, но много скоро му омръзнало. „Фернандо — казваше ми той, — за мое нещастие аз имам ужасно неспокоен ум. Забранено ти е вървиш по моите стъпки.“ Шегуваше се, разбира се, но не съвсем. Изпрати ме в Лондон, а после завърших с отличие икономика в Оксфорд. Истината обаче е, че обичах физическия труд, затова когато се върнах в Колумбия, за ужас на баща си отидох да работя на нефтеното находище, започвайки от най-ниското стъпало. Достави ми огромно удоволствие, когато един ден го откупих от тогавашните си шефове. Междувременно баща ми беше насочил неспокойния си ум към банковото дело и беше основал „Агуардиенте Банкорп“. — Той довърши третото си бренди и това стана повод да посегне отново към бутилката. — Тримата ми братя за съжаление за нищо не ги биваше. Единият умря от свръхдоза, а другият — при престрелка на картелите. Третият почина според мен от разбито сърце. — Дон Фернандо отново махна с ръка. — Така или иначе, покрай все по-успешните международни сделки на „Агуардиенте“ баща ми се свърза с дисидентите от „Елмаз“. Няма по-ревностни капиталисти от бившите социалисти. Така беше и с баща ми. Той напълно симпатизираше на групата и се закле да им помага с каквото може. Разбира се, не безвъзмездно. „Елмаз“ системно опразваше касите на Сталин. Баща ми переше парите им, после ги инвестираше умело и си прибираше процента. Всичките натрупаха големи състояния и власт. Когато дойде моментът и Хрушчов и съюзниците му изместиха Берия, „Елмаз“ вече имаше такова влияние, че членовете й можеха да си позволят да излязат на светло, но не го направиха, понеже вече се бяха научили да не вярват на никаква форма на съветска власт. Чувстваха се удобно, скрити в сянка, и затова предпочетоха да си останат там и да дърпат конците иззад кулисите.

— Ала амбициите им са се прострели извън Съветския съюз — вмъкна Борн.

— Да. Те предвидиха разпадането му. По настояване на баща ми разнообразиха дейността си.

— По това време, предполагам, баща ти вече е бил пълноправен член. И те е подготвял да влезеш и ти в „Елмаз“.

Дон Фернандо кимна.

— С Кристиан Норен станахме първите членове на „Елмаз“, които не са от руски произход.

— Ти си бил мозъкът, а той — мускулът, грубата сила.

Дон Фернандо изпи брендито си, но не си доля чашата.

Очите му имаха леко оцъклен, пиянски поглед.

— Кристиан наистина беше добър в убийствата. Имам чувството, че му доставяха удоволствие.

Той хвърли няколко банкноти на масата и двамата станаха. Излязоха от кафенето и тръгнаха по крайбрежната улица към къщата му. Нощта беше необикновено ясна, а светложълтата луна светеше високо на безоблачното небе. Корабните въжета удряха неритмично по мачтите под повеите на соления вятър, идващ откъм морето. Далечният шум от моторите придаваше някаква меланхолична нотка на отиващата си нощ.

— Ако Кристиан е работел под прикритие в „Северий Домна“, излиза, че двете организации са противници.

— По-скоро бих казал, че сферите им на влияние се припокриват. А после Бенджамин Ел-Ариан сключи своя договор с дявола.

— Семид Абдул–Кахар.

Дон Фернандо кимна.

— Тогава разбрахме, че сме допуснали ужасна грешка. Ние разпространихме слуха, че „Тредстоун“ са взели на прицел „Северий Домна“. Знаехме, че ще изпратят Кристиан да отстрани бившия ти шеф.

— Искали сте да премахнете Алекс Конклин.

— Напротив, искахме Кристиан да вербува Конклин в „Елмаз“.

Борн знаеше, че Алекс има руски корени. Мразеше комунистите с цялото си сърце. Шансовете да бъде вербуван никак не бяха малки.

— Щеше да е голям удар — продължи възрастният мъж. — И то точно под носа на „Северий Домна“.

Пред тях се появи улицата с дома на дон Фернандо. Светлините изглеждаха уютни и примамливи.

— Ала планът се е провалил — заключи Борн. — Конклин уби Кристиан Норен, а Ел-Ариан сключи договор със своя собствен копой, Семид Абдул-Кахар.

— По-лошо. От „Северий Домна“ разбраха, че „Елмаз“ им е непоклатим противник и в момента сме в състояние на тотална война.

В банката се влизаше от много места и Сорая ги знаеше всичките. В десет сутринта тя мина по улица „Монтен“, влезе в магазина на „Шанел“ и си избра дневен костюм, който отлично й прилегна и й придаваше вид на заможна жена. В близкия бутик си купи с безлимитната кредитна карта от „Тредстоун“ подходящи обувки от дизайнера Лабутен. Докато подписваше разписката, отново й прилоша. Загрижената продавачка я заведе до тоалетната, тя се втурна вътре, затръшна вратата зад себе си и едва успя да стигне до кабинката, където започна неудържимо да повръща, сякаш се опитва да изхвърли целия си стомах навън. Започваше да се тревожи — повръщането беше симптом за сериозно мозъчно сътресение. Сърцето й биеше като чук в гърдите. Внезапно й прималя и се хвана за вратата на кабинката. Стисна зъби, пое си въздух и излезе.

Нужни й бяха десет минути, за да си измие лицето, да изплакне устата си и да се приведе в приличен вид. Междувременно главата й започна силно да пулсира. Беше толкова пребледняла, че продавачката й предложи да повика лекар, но Сорая учтиво отказа и я попита къде може да си купи грим.

На улицата отвън слънчевата светлина я преряза през очите и засили главоболието й. След половин час и след като похарчи почти 300 евро за професионално положените дизайнерски гримове, вече имаше почти нормален вид. Сложи си чифт големи слънчеви очила, които избра в магазина, отиде в клона на банката на „Шан-з-Елизе“, намиращ се на една пресечка от Сена, и влезе в сметката на „Тредстоун“.

Помоли един служител от банката да й извика такси, като поиска да бъде последен модел „Мерцедес“. Докато чакаше, се обади по телефона и на най-изискания си френски си уреди среща с вицепрезидента под името мадмоазел Гоблан. Когато мерцедесът пристигна, даде адреса на шофьора.

Без да обръща внимание на настойчивото пулсиране в главата си, мина през стъклената врата на банката точно в единадесет и тридесет. В центъра на фоайето царствено се издигаше подиумът, на който беше бюрото на рецепционистката, ограден от двете страни с големи палми в саксии. Стъклените врати към вътрешността на банката се намираха точно зад подиума. Сорая се изправи пред тях и за секунда се почувства леко уплашена и изгубена, но после я обзе въодушевление, сякаш е стигнала до края на разследването си. С усилие се опита да забрави мъката и отчаянието от изминалата нощ и даде воля на гнева си, за да й помогне да се концентрира върху мисията си.

Салонът на банката представляваше открито пространство с дълги рафтове, на които посетителите можеха да попълват бланките. Отдясно имаше няколко кабинки за касиерите, а отляво — дървена вратичка, която водеше към поредица от преградени помещения, в които служителите чинно изслушваха исканията на клиентите и обработваха документите им. В задната част на салона имаше облицована с ламперия стена, в центъра, на която няколко дигитални часовника отмерваха времето в Париж, Ню Йорк, Лондон и Москва. От двете им страни тръгваха стълби, водещи към кабинетите на втория етаж, където се трудеха високопоставените служители. Точно натам се беше запътила и Сорая.

Съобщи името си на служителката от информацията и тя незабавно вдигна телефона и се обади на горния етаж. След минута пристигна човек от охраната и я съпроводи през салона. Минаха през автоматично отваряща се вратичка и той я заведе при стената в дъното на салона. Натисна един бутон, някакъв панел се премести и Сорая влезе в луксозен асансьор. Охраната се качи с нея до втория етаж и я насочи към дискретно осветения коридор вдясно. Сорая дочуваше лекичкото почукване на нокти по компютърните клавиатури от вратите отдясно и ляво, край които мина.

Имаше среща с господин Сигизмунд, висок и слаб, но внушително изглеждащ мъж, със светлокафява коса, сресана на една страна. Той скочи да я посрещне и й протегна ръка.

— Толкова се радвам да се запознаем, госпожице Гоблан.

— Говореше френски с леко дървен немски акцент. Хвана ръката й с връхчетата на пръстите си и я целуна, а после й посочи плюшения диван отдясно.

— Моля, седнете.

Настани се до нея и каза:

— Доколкото разбирам, искате да направите „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен основен ваш финансов представител.

— Точно така — потвърди Сорая. Реши, че кафявият цвят на очите му се дължи на контактни лещи. — След като получих наследството си, ми препоръчаха вашия отдел за управление на големи състояния като най-добрия в Западна Европа.

Усмивката на господин Сигизмунд нямаше как да стане по-сърдечна.

— Скъпа моя, не можете да си представите колко е приятно да откриеш, че усилията ти са дали желания резултат.

— Определено е така.

— А каква е останалата част от желанията ви?

— Да си открия сметка. Трябва да внеса една голяма сума. Ще има и още и ще ми е необходим съвет как да ги инвестирам.

— Оо, разбира се. Прекрасно! — Господин Сигизмунд решително плесна по бедрата си. — И преди да продължим, искам да ви представя на джентълмена, на когото дължим огромния успех на отдела за управления на големи състояния. — Той стана и отвори врата в стената, която беше убягнала от вниманието на Сорая. В стаята влезе мъж с определено близкоизточен вид. Беше много мургав и почти хипнотизиращо красив.

— Госпожице Гоблан, какво удоволствие е да се запозная с вас — поздрави я той, докато се приближаваше. — Казвам се Бенджамин Ел-Ариан.

Близо до дома на дон Фернандо Борн спря.

— Какво има? — попита го той.

— Не знам. — Борн се премести в движещите се сенки на палмите по крайбрежния път. — Нещо не е наред. Изчакай тук.

— Не става. — Дон Фернандо вдигна колта си. — Не се тревожи, няма да ти попреча.

Борн знаеше, че няма смисъл да спори. Като се местеха от сянка на сянка, стигнаха срещу къщата. Останаха неподвижно и тихо там, докато Борн не видя как по осветените прозорци пробягна сянката на някаква фигура. Беше твърде едра, за да е на Кая. Той я посочи, а дон Фернандо кимна. И той я беше видял и му бе ясно какво означава това.

— Ще вляза през прозореца на спалнята, който използва Етана — обърна се към него Борн, — но ми трябва нещо за отвличане на вниманието.

— Остави на мен — отговори му възрастният мъж.

— Дай ми три минути да заема позиция — помоли Борн, преди да притича през празната улица.

Използвайки сенките, се приближи към къщата по заобиколен път. Пред него, между улицата и групичката палми, през които беше преследвал Етана, имаше открито пространство, осветено от уличните лампи. Борн мина от другата страна на къщата и видя, че съседната сграда е на съвсем близко разстояние. Телефонни и електрически жици се простираха от едната до другата сграда, подпрени с висок метален стълб на пътя. Нямаше време много да разсъждава. Разкопча колана си и се изкатери по стената на съседската къща. Преметна го през жиците, хвана го с две ръце и се пусна по тях, докато не стигна сенките до дома на дон Фернандо, където слезе на земята.

Докато притичваше през тъмния заден двор, чу изстрели. Стигна на бегом до прозореца на спалнята си и се прехвърли през него в мрака на стаята.

Остана неподвижен на място, заслушан с всяка частица от тялото си. Усети силната миризма на препарат за миене, но нито следа от кръвта на Есай. Нямаше и помен от тялото. Хората на дон Фернандо бяха сръчни и чевръсти. Застана точно зад вратата и успокои дишането си. Чуваше лекото потропване на охладителната система и проскърцването на прозоречната рамка под напора на нощния вятър. После долови скърцането на дъските по пода. Кая не беше достатъчно тежка, за да скърцат така, следователно в къщата имаше поне един мъж. Ново изскърцване в друга стая му подсказа, че има и втори. Къде ли беше Кая. Ранена? Завързана? Мъртва?

Мина през открехнатата врата и внимателно прекоси дългия коридор, който водеше към хола и предната част на къщата. Ноздрите му се разшириха, когато долови чуждо присъствие. Бутна вратата на стаята на Кая, но вътре нямаше никой. Покривката на леглото беше оправена и не се усещаше миризмата й. Каквото и да е правила, след като дон Фернандо си беше тръгнал, не се бе случило в тази стая. Подмина и кухнята, която също беше празна.

Коридорът стигаше до хола. Вътрешната градина изглеждаше обрулена от вятъра и пуста през френските прозорци. И там я нямаше. Борн видя двама въоръжени мъже, единият на предната врата, а другият пристигащ от задната част на къщата, където беше отишъл да провери каква е причината за изстрелите.

— Няма нищо — каза на партньора си на руски той. — Сигурно е било гърмеж от ауспуха на някой камион.

Борн ги нападна. Свали мъжа отдясно по гръб, нанесе му як удар по брадичката и после извърна тялото си, така че да се справи с другия отляво. Точно хвана дръжката на глока си и дон Фернандо нахълта през предната врата. Мобилният му телефон беше залепен до ухото, а колтът сочеше към пода.

— Спрете! Всички спрете! — извика той. — Джейсън, тези хора са от „Елмаз“.

— Какво правят тук? — попита Борн, изправяйки се на крака. — Къде е Кая?

Дон Фернандо свали телефона от ухото си.

— Не е тук, Джейсън.

— Отвлечена ли е?

Вторият руснак поклати глава.

— Забелязали са я да си тръгва от тук сама. Точно затова ни изпратиха.

— И? — ядосано го погледна дон Фернандо.

— Няма я — въздъхна агентът на „Елмаз“. — Не открихме следа от нея нито в района, нито намерихме някакви улики в къщата накъде е тръгнала. — Той погледна към дон Фернандо. — Изпарила се е яко дим.

Скара се огледа в огледалото на хотелската баня и видя лице, което едва позна. Едно беше сигурно — вече не беше Маргарет Пернод. „Коя съм аз?“, запита се, потръпвайки, сякаш по гърба й премина ледена тръпка. Въпросът я уплаши със своята истинност, в която се криеше непоносима тъга. Пръстите й се сгърчиха, а ноктите й се забиха в дланите и оставиха резки по тях. Усети парене, но само повърхностно.

Имаше категорично намерение да се върне в апартамента си, но остана в опасаната с подслушвателни устройства хотелска стая, дали за наказание или от инат, а може би по малко и от двете.

Затвори очи. Спомените потекоха в съзнанието й като кръв от отворена рана. Баща й я помоли да се грижи за Микаела, преди да ги напусне. Скара единствена знаеше, че няма да се върне повече. Беше го споделил с нея, въпреки че много по-късно разбра защо, след като не бе казал и дума на Вивека. Вероятно бе разпознал нещо от себе си в Скара и беше я научил на разни неща — как да се грижи за себе си и за сестрите си например. Руснаците обаче бяха дошли по средата на деня, когато погрешно беше сметнала, че е безопасно да излезе за храна. Остави пистолет на Микаела и се забави само петнадесет минути — както се оказа последните петнадесет минути от живота на сестра й. Тогава с Кая решиха да напуснат Стокхолм и Швеция заедно, а после да се разделят и да не поддържат връзка една с друга.

Тя се загледа в отражението си в огледалото. Драскотините по дланите й сякаш пулсираха като живи на флуоресцентната светлина. Когато я угаси, й се стори, че е изключила образа си.

Мина през стаята и извади от минибара бутилка водка. Беше малка, затова изля две в стъклената чаша с дебело дъно, която свали от металната полица над минихладилника. Изпи четвъртинка и остави чашата на нощната масичка.

Съблече се бавно и провокативно пред камерите, като си представяше, че са включени. Клекна с разкрачени крака, хвана голите си гърди и ги стисна, докато от очите й не потекоха сълзи. После легна по корем, с ръце под таза и с пръстите си доведе тялото си до смесица от екстаз и болка, която я накара да се разплаче във възглавницата си.

Удължи болезненото удоволствие колкото можа, издигайки се на вълните му, докато не падна на една страна. Когато всичко приключи с изцедено тяло и изпразнен мозък, най-после получи някакъв отдих, но толкова кратък, че когато отговорностите, свързани със сегашния й живот, отново нахлуха в главата й, потръпна.

Беше хваната в капана на морално перверзен свят и на сценарий, в създаването, на който бе участвала, въпреки че сега й се виждаше отвратителен. За първи път от много години й се прииска Кая да е с нея или поне да може да я изслуша, за да сподели терзанията си с единствената друга жива душа на земята, която би я разбрала. Но нямаше представа нито къде е сестра й, нито дори каква е настоящата й самоличност. Така че в тази посока нямаше надежда.

Ами Кристофър? Климатикът на стаята се включи и по гърба й повя студена струя, от която кожата й настръхна. Нямаше много опции — или той, или Бенджамин, двете противоположни сили в живота й за момента. Всичко се беше променило при последния й разговор с Бенджамин. Трябваше да пренебрегне сърцето си и да стои по-далеч от Кристофър.

След като взе решението, й олекна и тя стана от леглото. На масата я чакаше храната, доставена от рум сървиса преди часове. Не я беше докоснала и не смяташе. Занесе подноса до вратата и като го придържаше с едната си ръка, отвори вратата. И в същия миг тримата мъже, които чакаха отвън, я нападнаха.

Ако трябваше да бъде честен със себе си, Арон не беше зает с нищо, когато шефът му се обади.

— Не е в банката — каза отчетливият глас на Робине в слушалката. — Надявай се да не се търкаля в някоя канавка в безсъзнание или с куршум в главата.

Мислите запрепускаха из ума му. Също като Робине и той беше предположил, че Сорая ще отиде в банка „Ил дьо Франс“ в „Дефанс“. На нейно място и той така щеше да постъпи.

— Почакай — внезапно си спомни той една подробност от разпита на Маршан. — Финансите на „Монишън Клъб“ минават през „Ил дьо Франс“, но се управляват от „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен.

— Не съм чувал за нея — рязко каза Робине. — Някой представлява ли ги в Париж?

— Само момент. — Арон пусна търсене на джиесема си.

— Да, сър, имат един офис. На булевард „Курсел“ номер седемдесет. Точно срещу парка „Монсо“.

— Среща там след петнадесет минути — нареди му Робине. — И Господ да ти е на помощ, ако е ранена или нещо по-лошо.

Скара удари в гърлото с ръба на подноса най-предния мъж и навсякъде се разхвърчаха чинии, прибори и храна, но другите двама я набутаха в стаята с такава сила, че тя се блъсна в масата и падна на едно коляно.

Мъжът, когото удари, затръшна вратата зад себе си и заключи всички вътре. Извади глок и му зави заглушител, докато другите двама я хванаха и я хвърлиха на леглото. Той насочи пистолета срещу нея, а единият й хвана глезените. Третият руснак разхлаби колана си и се качи върху нея. Миришеше на чесън и зеле. С крака разтвори бедрата й и приближи лице до нейното. Тя замахна нагоре с глава и заби зъби в долната му устна. Той извика и се опита да се отдръпне, но тя не го пускаше, размахвайки глава като куче. Продължи да забива зъбите си, докато не отхапа парче месо. Рукна кръв и руснакът се опита да слезе от тялото й.

— Какво става? — попита другият с пистолета.

Докато възседналият я руснак се надигаше с усилие, тя притисна долната му челюст към горната и го принуди да стисне зъби.

— Знам кои сте — прошепна в ухото му тя. От разранената му уста започна да излиза кървава пяна. Долови миризмата на горчиви бадеми.

Очите на руснака се обърнаха с бялото нагоре и тялото му се строполи върху нея. Тя го хвърли към другия, който държеше глезените й и той ги пусна, за да хване трупа. Скара се вкопчи в него и го завъртя пред себе си точно преди онзи с пистолета да дръпне спусъка. Куршумът попадна в тялото му и той се повдигна за момент, прикривайки я от погледа на руснака с пистолета.

Тя се изтърколи от леглото и докато нападателят й се оглеждаше за нея, го удари здраво в гърдите. Хвана го неподготвен и той падна по гръб на килима, а глокът му прелетя през стаята. Тя посегна към чашата на нощната масичка, счупи я в ръба и заби назъбения й край в очите му.

Той изкрещя и продължи да вика, размахвайки лудо ръце, докато тя забиваше стъклото все по-надълбоко. Заудря я с юмруци и й изкара въздуха. Започна да се надига, като използваше по-голямата си сила и тежест срещу нея, но тя заби коляното си в гърлото му за опора, натисна и му пречупи адамовата ябълка. Той взе да се дави, без да може да си поеме въздух.

Скара се изправи и като внимаваше да не стъпи върху парчетата стъкло, отиде при пистолета. Взе го, извърна се и го застреля между очите.

Остана за момент на мястото си. Преди климатикът да се включи, й се стори, че чува как кръвта се просмуква в пода. Отиде бавно до леглото и седна на края му с ръце на колената, провесила глока с удължената цев между краката си.

Сълзите потекоха по наведеното й лице и дълго време тя не можа да спре да плаче.

— Времето ти тук изтече, Джейсън — каза дон Фернандо. — Вече не можеш да опазиш Кая.

— Ти я остави сама.

— Случаят беше спешен. А и я наблюдаваха.

— Не че е имало особена полза.

Дон Фернандо въздъхна.

— Джейсън, тази жена е станала експерт по бягството и криенето. Винаги съм знаел, че ако поиска да си тръгне, освен да я вържем, няма какво друго да направим нито аз, нито моите хора.

Борн разбираше, че е прав, но въпреки това му кипеше отвътре, че са я изпуснали, защото така тя се превръщаше в неизвестна величина от едно доста сложно уравнение.

Дон Фернандо извади тънък плик от джоба на сакото си и го подаде на Борн.

— Билет първа класа за Дамаск. С няколко прекачвания, но нямаше как. Ще пристигнеш утре сутринта. Ще уредя да те посрещнат агенти на „Елмаз“.

— Не си прави труда. Знам къде да отида.

Когато дон Фернандо го изгледа въпросително, той поясни:

— Намерих етикетите с адреса, на който трябва да пристигнат касите от склада и съдържанието им.

— Ясно.

Дон Фернандо кимна разбиращо. Двамата агенти на „Елмаз“ излязоха, той извади пура от алуминиевата й опаковка, отхапа крайчеца й и като отвори капачето на запалката си, я запали и си дръпна. Щом хаванската пура се разгоря достатъчно според вкуса му, той продължи:

— Касите са пълни с картечни пистолети ФН СКАР-М Мк 20.72

— Мк 20 не съществува.

— Напротив, Джейсън. Това са прототипи. Огневата им мощ е изключително разрушителна.

— И пътуват към „Северий Домна“ в Дамаск. Защо са им?

— Точно това трябва да откриеш. — Дон Фернандо издуха облак ароматен дим. — Събират тези и други оръжия от месец, но през последната седмица пратките зачестиха.

— Можем да предотвратим заминаването на тази.

— Точно обратното, правя всичко възможно да бъдат доставени на адреса, който ти откри. „Ел-Габал“ навремето беше седалище на компания за добив на минерали. Сега е огромен комплекс от офиси и складове, които „Северий Домна“ използва като основно депо.

— Защо оставяте оръжията да напуснат Кадис? — напрегнато попита Борн.

— Защото — поясни дон Фернандо — тези са пълни с мощен експлозив С-4. — Той сложи пластмасово пликче и малък джиесем в ръката му. — Във всяка каса трябва да се сложи по една от СИМ картите тук. — Той отвори пликчето и ги показа на Борн.

— Можем ли да го направим предварително?

Дон Фернандо поклати глава.

— Всяка доставка за „Ел-Габал“ минава през три различни скенера. Единият е рентгенов и ще хване чипа. Не, трябва да бъдат поставени собственоръчно на мястото.

— А после?

Дон Фернандо се усмихна като лисица.

— Достатъчно е само да набереш 6-6-6 по телефона, но трябва да си наблизо и да няма препятствия, за да може „Блутут“ сигналът да проработи. После ще разполагаш с три минути да напуснеш сградата. Експлозията ще унищожи всичко, което са складирали там, и всеки, който се намира в сградата.

27

Като изключим засилените мерки за сигурност, Дамаск му се видя почти непроменен от последния път, когато беше тук — модерен град, доста болезнено разрастващ се около оазиса от минарета, джамии и старини, датиращи от времето на написването на първата книга от Библията, някъде през 13 век пр.Хр. Авраам слиза начело на армията си в Дамаск от земите на халдейците, северно от Вавилон. Той отсяда тук с хората си и преди да продължи към Кана, управлява града няколко години, завладян от чара на това приказно място, разположено сред уханната долина между реките Тигър и Ефрат. Впоследствие Дамаск бива завладян от Александър Велики и по-късно превзет от римския генерал Помпей. Септимий Север го обявява за официална колония на Рим, но после християнството пристига по тези места. Свети Павел видял светлината на правата вяра по пътя за Дамаск. Той и свети Тома живели в „Баб Тума“, най-стария квартал на града. Важен кръстопът между Изтока и Запада, Дамаск се превърна в духовното средище и на „Северий Домна“.

В наши дни градът се състои от три различни части — древната Медина, както е известен Старият град, и Френският протекторат, чиято лирична архитектура и декоративни фонтани от двадесетте години на миналия век съжителстват един до друг като красиви перли, около които обаче се е развил грозен съвременен град с брутална бетонна архитектура в съветски стил, пазарни центрове и задръстени с коли улици.

Борис разпозна агентите на СВР, мотаещи се в залата за пристигащи, още щом мина през имиграционните служби. Опитваха се безуспешно да се впишат в обстановката. Съжали ги, защото в два часа сутринта няма особено много посрещачи, сред които да се скриеш. Влезе в тоалетните, изми се и се загледа в огледалото. Почти не се позна. Годините лавиране в минното поле на руските тайни служби го бяха променили. Някога бе млад идеалист, обичаше родината и беше готов да се пожертва на олтара на светлото й бъдеще. Днес, години по-късно, си даваше сметка, че въпреки усилията му Русия не се е превърнала в по-добро място. Може би беше станало точно обратното. Той пропиля живота си заради една непостижима мечта, но не беше ли това заблудата на младостта — мечтата да промениш света. Вместо това се беше променил той и този факт го отвращаваше.

Върна се в залата за пристигащи и намери отворено барче, купи си чиния с местни мезета и седна на кръглата масичка с размер на фризби. Започна да се храни с дясната ръка, като същевременно следеше таблото с пристигащите полети. Самолетът на Черкезов щеше да кацне по разписание. Разполагаше с четиридесет минути дотогава.

Стана и отиде при бюрото за коли под наем. След петнадесет минути седеше зад кормилото на някаква таратайка, чийто двигател кихаше и се давеше. През оставащото му време се замисли за пакта, който бяха сключили със Зачек. Око за око, странна преработка на „Непознати във влака“, един от любимите му филми, където двама непознати се договарят всеки да убие съпругата на другия, за да няма явен мотив за убийствата. В разузнавателните служби подобна договорка не би сработила. Странични хора не биха могли да получат достъп до Черкезов или Берия. Но тези от близкото им обкръжение можеха. Дори след като премина в „Северий Домна“, Черкезов си оставаше трън в очите на СВР, а според Зачек още повече от преди, тъй като властта му вече се простираше извън пределите на Русия. Борис предложи да му направи услуга и да отстрани Черкезов. В замяна Зачек пък щеше да се погрижи Берия да се озове на два метра под земята. После щеше да поеме вместо него СВР и Карпов щеше да има съюзник вместо враг на този пост. Борис, разбира се, си имаше свои причини да иска смъртта на Черкезов. Дължеше издигането си на своя бивш шеф, но докато той беше жив, Борис вечно щеше да бъде под контрола му.

Погледна часовника си. Полетът на Черкезов трябваше да е кацнал. Докато напусне паркинга, пътниците започнаха да излизат от терминала. Той се усмихна вътрешно, защото беше сигурен, че бившият му шеф също е забелязал агентите на СВР, и знаеше, че ще реши, че чакат него.

Черкезов отиде забързано към късата редица чакащи таксита. Борис натисна газта и ги заобиколи. Спря до бордюра пред първото такси и като се пресегна, отвори вратата срещу себе си.

— Влизай, Виктор.

Очите на Черкезов изненадано се отвориха.

— Ти! Какво правиш тук?

— СВР са по петите ти — напрегнато каза Борис.

Черкезов се качи и щом затвори вратата, Борис подкара с вой на гуми.

Нощем призивите за молитва към правоверните се носеха от минаре на минаре и обвиваха града във воал от странни чуждоезични напеви. Или поне така се струваше на Борис, който се приближаваше към него в раздрънканата таратайка. По минаретата светеха зелени светлини, доста по-многобройни, отколкото ги помнеше. Черкезов седеше до него, обвит в дима на една от ужасните си, смрадливи турски цигари. Борис имаше усещането, че през тялото му минават искри като от прерязана електрическа жица.

— А сега — каза Черкезов, полуизвърнат към него, — моля, обясни ми, Борис Илич. Погрижи ли се за отстраняването на Джейсън Борн?

Борис слезе от магистралата.

— Бях твърде зает да се грижа за теб.

Черкезов зяпна.

— След разговора ни за СВР отидох при Зачек, човека на Берия.

— Знам кой е — нетърпеливо каза Черкезов.

— Сключих сделка с тях.

— Какво си направил?

— Сключих сделка, за да мога да разбера кой те следи.

— Откога са ме…

— Забелязах един от агентите им на летището в Уралск. Почудих се какво търси там. Зачек ми обясни. — Той завъртя кормилото и тръгнаха по тъмна улица, от двете страни, на която се издигаха безлични бели бетонни сгради. От някакво радио изригваше записаният речитатив на мюезина.

— Берия доста се интересува от новия ти пост в „Северий Домна“.

— Берия няма как да знае…

— Но е факт, че знае, Виктор Делягович. Този човек е жив дявол.

Черкезов неспокойно задъвка долната си устна.

— Затова последвах агентите на Берия от Москва до Мюнхен и сега тук. Чудя се какви ли са им заповедите.

— Зачек не ти ли каза?

Борис сви рамене.

— Не че не го попитах, но нямаше как да го притисна. Не исках да се изложа на опасността да заподозре нещо.

— Разбирам — кимна Черкезов. — Добре си постъпил, Борис Илич.

— Моята преданост не се изпари, когато ми предадохте ФСБ-2.

— Ценя това. — Черкезов присви очи сред задушливия дим.

— Къде отиваме?

— В едно денонощно кафене, което знам. — Борис се приведе напред и се взря в издрасканото стъкло. — Но имам чувството, че съм се загубил.

— Предпочитам да отида право в хотела си. — Черкезов му даде адреса. — Върни се на някоя главна улица. Оттам ще намеря пътя.

Борис изсумтя и като зави надясно, тръгна по една сравнително по-добре осветена улица.

— Защо, по дяволите, Берия се интересува толкова къде ходиш и с кого се срещаш?

— А защо се интересува изобщо от каквото и да било? — отвърна Черкезов на въпроса с въпрос.

Борис стигна до пресечка, където лампите не работеха, често срещано явление в този квартал. Записаният глас на мюезина като че ли ги следваше по петите. Нощта навън беше абсолютно спокойна. Дърветата, покрай които минаваха, изглеждаха оголени като скелети, подобно на затворници, които очакват изпълнението на присъдите си.

Борис стигна до парцел с почти напълно разрушени сгради, ограден с мрежа. Приближи до бордюра и спря.

— Какво правиш? — попита го Черкезов.

Борис леко притисна острието на керамичния нож между две от ребрата му.

— Защо Берия се интересува толкова от теб?

— Винаги е бил…

Черкезов подскочи, когато Борис натисна острието през дрехите му и от тялото му потече кръв. Борис се пресегна зад себе си и отвори вратата. После хвана Черкезов за предницата на ризата и извлече бившия си шеф от колата.

— Някои неща никога не се променят — каза Борис, докато направляваше Черкезов към оградата. Той посочи с ръка. — Това място е много удобно за убийства. Кучетата разкъсват труповете на парчета, преди някой да си направи труда да се обади в полицията.

Той набута главата на Черкезов през дупка в мрежата, наведе се и го последва.

— Правиш много сериозна грешка — каза Черкезов.

Борис отново го ръгна и той подскочи.

— Добра шега, Виктор Делягович.

Борис прекара жертвата си през отломките до центъра на парцела. Около тях се издигаха все същите високи блокове, тъмни и безразлични, но наоколо се усещаха движенията на кучетата, които Борис беше споменал. Те доловиха присъствието на хора и започнаха да обикалят около тях с вдигнати черни носове, наострили се за мириса на първата капка пролята кръв.

— Смъртта вече те надушва, Виктор Делягович. Приближава се към теб от всички страни.

— Какво… какво искаш? — с прегракнал глас попита Черкезов. Дишаше с усилие.

— Да започнем с малко спомени. Помниш ли нощта преди около година, когато ме заведе на строежа в… Къде беше?

— Улица „Варварка“ — с усилие преглътна Черкезов.

Борис щракна с пръсти.

— Точно така. Мислех, че ще ме убиеш, Виктор. Вместо това обаче ти ме накара да убия Мелор Букин.

— Букин си заслужаваше смъртта. Той беше предател.

— Не за това става въпрос. — Борис отново ръгна Черкезов.

— Накара ме да дръпна спусъка. Знаех какво ще ми се случи, ако не се подчиня.

Черкезов си пое въздух.

— И ето, виж се. Шеф на ФСБ-2. Ти вместо онзи глупак Букин.

— Благодарение на теб.

Черкезов потръпна от саркастичния му тон и каза:

— Какво е това? Отмъщение за убийството, благодарение на което се озова там, където се стремеше да стигнеш? И ти не харесваше Букин точно колкото и аз.

— Казах ти, не става въпрос за Букин. А за теб. За това, че ме използва или по-скоро злоупотреби с мен. Ти ме засрами през онази нощ, Виктор.

— Борис, никога не съм искал…

— Да, но го направи. Наслаждаваше се на новополучената си власт — властта, която ти беше дадена от „Северий Домна“. И със същото наслаждение ме накара да вляза в споразумение, което ме постави завинаги под твоята власт.

Някакъв отзвук от лукавата усмивка на Черкезов се завърна на лицето му.

— Всички сключваме договори с дявола, Борис. Големи хора сме, знаем как стават работите. Защо…?

— Защото — прекъсна го Борис — ме притисна и ме постави в безизходна позиция. Кариерата ми или убийство.

— Не виждам къде е проблемът.

Борис го зашлеви здраво през лицето.

— Разбира се, че го виждаш, и точно затова ме избра. Повтарям, доставяше ти удоволствие да ме принудиш да убия приятеля си.

Черкезов поклати глава.

— Американски агент, отговорен за смъртта на мнозина, доста от тях руснаци.

Борис отново го удари и от ъгълчето на устата му пръсна кръв. Най-близките кучета започнаха да вият съвместно с мюезина. Изпосталелите им хълбоци приличаха на ятагани.

— Искаше да ме пречупиш, нали? — каза Борис и дръпна главата му назад. — Искаше да убия приятеля си, за да запазя всичко, за което съм се трудил и съм мечтал.

— Беше интересен експеримент — каза Черкезов. — Трябва да го признаеш.

Борис го ритна отзад по прасците и той падна. Панталонът му се скъса. По разранените му колена потече кръв. Той приклекна до него и каза:

— А сега ми кажи какво вършиш за „Северий Домна“.

Отново онази усмивка, тъмна като катран.

— Няма да ме убиеш, защото тогава ще те набележат като враг на „Северий Домна“. Няма да спрат, докато не те унищожат.

— Бъркаш, Виктор. Аз няма да спра, докато те не умрат.

От погледа на Черкезов не пролича дали е разбрал.

— Имат много съюзници и някои са ти приближени.

— Като Иван Волкин ли?

Неизразим ужас преобрази лицето на Черкезов.

— Ти знаеш? Откъде може да си научил? — Цялото му изражение се беше променило. Лицето му прежълтя и той се задъха.

— Ще се погрижа за Иван Иванич, когато му дойде времето — каза Борис. — В момента е твой ред.

— Шампанско или портокалов сок, сър?

— Шампанско, ако обичате — каза Борн на младата стюардеса, наведена над него с табличка върху разперените си пръсти.

Тя се усмихна мило и му подаде висока чаша.

— Ще сервираме вечерята след четиридесет минути. Направихте ли избора си?

— Да — отвърна Борн и й посочи в менюто.

— Много добре, сър. — Усмивката на стюардесата стана още по-широка. — Ако ви потрябва нещо по време на полета, името ми е Ребека.

Останал сам на мястото си, Борн се загледа през прозореца, отпивайки от шампанското. Мислеше си за Борис и се питаше защо още не го е потърсил. В тази битка Борис имаше определено предимство. Смятаха се за приятели, защото той така твърдеше. Борн не си спомняше първата им среща и какво се беше случило. Първият му спомен от Борис беше в Рейкявик преди шест години, а преди това — нищо. Можеше да разчита само на думата на Борис, че са приятели. А ако той го лъжеше? Този облак от незнание беше най-неприятният — и опасен — ефект от амнезията му. Когато някой изникнеше от миналото му с твърдението, че са приятели или колеги, трябваше на момента да реши дали му казва истината. Преди две години Борис беше ранен в Североизточен Иран. Борн го намери и го спаси. Работиха заедно един до друг в редица опасни ситуации. Не беше имал причина да се съмнява в мотивите му. Досега.

„Направихте ли избора си?“ Тези невинни думи от устата на стюардесата съдържаха пластове значения, за които тя и не подозираше. Бяха направили избора вместо него, когато се гмурна в Средиземно море и изплува, без да има спомен кой е и къде се намира. Оттогава животът му беше непрекъсната борба да разбере изборите, които бе правил някога, но не помнеше сега, и борба с изборите, които Алекс Конклин беше правил вместо него. Последният такъв случай, който изплува от дебрите на миналото му, беше убийството на майката на Кая, Вивека Норен. Гадеше му се от мисълта, че Конклин го е изпратил за лично отмъщение, за да даде на един мъртъв човек урок заради това, че се е опитал да го убие. От жестокостта и безсърдечието на избора на Конклин му се повръщаше. А той беше изпълнителят на смъртната присъда. Нямаше оправдание. „Нямаш никаква причина.“

Не, мислеше си вече той, нямах никаква причина.

— И така, госпожице Гоблан — обърна се към нея Ел-Ариан — с какво можем да ви бъдем полезни?

Щом той седна до нея, Сорая изпита усещане, сякаш нещо опърли кожата й. Невидими мравки запъплиха по тялото й и тя едва се удържа да не се дръпне инстинктивно. Дори усмивката му беше мрачна, сякаш емоцията в нея идваше от някакво различно място в него. Усети огромната му психическа енергия и за първи път в зрелия си живот се уплаши от друго човешко същество. Беше на пет години, когато баща й я заведе при гадател на оживена задна уличка в Кайро. Нямаше идея защо го беше направил. Майка й разбра по-късно и вдигна страхотен скандал, нещо, което не се беше случвало дотогава.

Гадателят, изненадващо млад човек с черни очи и коса и тъмна, подобна на крокодилска, кожа, взе ръката й в своята и Сорая се почувства, сякаш земята под нея се е разтворила и пропада в бездна.

— Държа те — успокоително й каза мъжът, но тя продължаваше да се чувства като муха, хваната в паяжината му, и избухна в сълзи.

По обратния път към дома им баща й не й проговори и тя усети, че не е издържала някакъв важен тест и той няма да й го прости, а любовта му изтича като пясък през тънките й пръсти. След гневния изблик на майка й тя разбра, че нещата между нейните родители вече няма да бъдат същите. Баща й беше нарушил някакво неписано споразумение помежду им и точно така, както той не можеше да прости на Сорая, майка й нямаше да прости на него. След шест месеца майка й я изпрати в Америка. Така и не видя повече Кайро през остатъка от детските и младежките си години.

Седнала до Бенджамин Ел-Ариан на втория етаж на „Нимфенбург Ландесбанк“, Сорая изпита същото плашещо усещане за пропадане в тъмна бездна, както от докосването на гадателя.

— Добре ли сте, госпожице Гоблан? — размърда се до нея Ел-Ариан.

— Да, благодаря ви — отвърна тя с надебелял глас.

— Изглеждате ми малко бледа.

Ел-Ариан стана и тя си пое дълбоко въздух, сякаш досега е била стисната в менгеме. Той отиде до един шкаф и каза:

— Може би малко бренди ще ви поосвежи.

— Не, благодаря.

Въпреки това той й наля бренди в една кристална чаша и я донесе. Седна до нея и й я подаде.

— Настоявам.

Забеляза, че изучава изражението й с тъмните си очи. „Знае нещо — помисли си тя, — но какво точно?“

Сорая докара нещо като усмивка на лицето си.

— Не пия алкохол.

— Нито пък аз. — Той остави чашата настрана. — Да не сте мюсюлманка?

— Да — кимна тя.

— Арабска.

Тя го погледна твърдо. Той почукваше ритмично с дългия си показалец по устните си. Бавно. Едно, две, три, като метронома на хипнотизатор.

— Това изключва Иран, а пък определено не сте сирийка.

— Той я погледна въпросително. — Египтянка?

Сорая почувства, че трябва да си възвърне малко от контрола върху разговора.

— Откъде е семейството ви?

— От пустинята.

— Това би могло да означава всичко — възрази тя, — дори пустинята Гоби.

Ел-Ариан се усмихна като добродушен чичко.

— Не съвсем. — Чу се тих звън. — Извинете ме. — Той стана, извади джиесема от джоба си и излезе от стаята.

Сорая стана, но така й се зави свят, че се принуди да се подпре на облегалката на дивана, за да не падне. Без да обръща внимание на болката в главата си, отиде до бюрото на Сигизмунд и огледа документите, разхвърляни по него. Писма и папки. С кокалчето на показалеца си помръдна един лист, за да прочете какво пише на листовете под него. За миг се изправи, когато чу гласа на Ел-Ариан, но после стъпките му се отдалечиха и тя продължи да тършува. Нямаше снимки или бележки, нищо от личен характер. Кабинетът изглеждаше напълно анонимен, сякаш се използва само от време на време. Зае се с чекмеджетата. Уви салфетка от кутията на бюрото около дръжката на нож за хартия и с острието му отвори всяко от тях и разгледа съдържанието им. Търсеше някакво доказателство за подмолните отношения на Маршан с банката.

След секунда чу гласа на Ел-Ариан да се приближава. Затвори чекмеджето, остави ножа за хартия и седна пак на дивана, като показно си издуха носа със салфетката, когато той отново влезе, следван по петите от господин Сигизмунд.

— Скъпа моя госпожице Гоблан, приемете искрените ми извинения, че прекъснахме срещата.

— Няма нищо — отвърна тя и прибра салфетката в джоба си.

— Да, но първите впечатления са толкова важни, не мислите ли?

— Така е.

Той й протегна ръка, тя я пое и се надигна от възглавниците.

— Господин Сигизмунд има друга среща. А и смятам, че моят кабинет ще ви се стори много по-приятен.

Той я поведе през коридора към просторен кабинет, изцяло обзаведен в модерен стил. Застана зад бюрото, на което имаше само старомодна попивателна, комплект химикалки, кристална тежест за хартия с името на банката, гравирано със златни букви, пепелник, пълен с фасове, и секретарска уредба. Посочи й да застане до него.

— Моля ви. Поръчал съм да съставят документите за депозита, който възнамерявате да внесете. — Той извади картонче от бюрото. — Но първо трябва да събера малко важна информация.

Когато тя застана до него, той натисна бутон и на плоско-екранния монитор срещу тях тръгна видео. Сорая се видя в кабинета на Сигизмунд. Стана от дивана и почти залитна. После отиде до бюрото и започна претърсването му.

— Питам се какво търсехте.

Ръката му хвана китката й в желязна хватка и не я пусна.

— С Иван Волкин сте приятели от колко, тридесет години?

— Повече — отвърна Борис.

Черкезов кимна.

— И в подходящия момент той те продаде. — Цветът се беше позавърнал на лицето му и въпреки че стоеше на колена, дишаше по-леко. — Така е в нашия занаят. Има място за другарство и сътрудничество, но не и за вярност. В нашия свят предаността излиза твърде скъпо. Не си струва цената, която се налага да платиш. — Той се размърда, опитвайки се да премести тежестта от охлузените си колена. — Смяташ, че с Джейсън Борн е различно, но той е роден убиец. Какво ли знае Борн за приятелството?

— Повече от теб.

— Тоест нищо. — Черкезов поклати глава. — Никога в живота си не съм имал приятел или поне такъв, който ти би нарекъл приятел. Как да стане? Щеше да ме постави в уязвимо положение.

Борис завъртя леко върха на ножа.

— А това как го наричаш?

Черкезов облиза устните си. Когато продължи, думите се посипаха от устата му все по-бързо:

— Не разбираш ли каква услуга ти направих? Дадох ти възможността да убиеш Борн, преди той да успее да те предаде, както постъпи дългогодишният ти приятел Иван Волкин. — Някои от думите като че ли приседнаха в гърлото му и той се изкашля. Очите му се насълзиха от усилието.

— Волкин работи като консултант на „Северий Домна“ още от времето на така нареченото му „пенсиониране“ от света на групировките. Всъщност ще ти кажа една тайна — идеята за оттеглянето му дойде именно от „Северий Домна“. Кой знае колко са му платили, за да премине на работа при тях.

Борис клекна на пети и се замисли върху думите му. Черкезов усети забавянето и продължи:

— Чуй ме, Борис. Ще имаш много повече полза от мен жив, отколкото мъртъв. С теб можем да сключим съюз. Аз ще ти съобщя какви са намеренията на „Северий Домна“, а ти ще използваш силата на ФСБ-2, за да свалиш Берия и хората му. Помисли си за възможността да оглавиш тайните операции както в страната, така и зад граница, Борис. Целият свят ще бъде отворен за нас!

— Изненадваш ме, Виктор. Не знаех, че криеш толкова позитивизъм под маската на цинизма.

Юмрукът на Черкезов го улучи по брадичката. Борис падна на една страна и ножът престана да се опира в тялото на бившия му началник. Виктор посегна към оръжието, порязвайки палеца си на острието и с потеклата кръв ослепи Борис, измъкна му ножа и го заби до дръжката в корема му.

28

Борн стана и си проправи път през затъмнения салон до кухнята на първа класа. Ребека разглеждаше последния брой на „Дер Шпигел“, опряна на плота от неръждаема стомана. Тя се извърна, сякаш усетила присъствието му, и по лицето й цъфна усмивка.

— Добър вечер, господин Чайлдрес. Какво ще обичате?

— Кафе с малко мляко, моля.

— Не можете ли да заспите?

— Сънувам кошмари.

— За съжаление знам какво е. — Тя остави списанието. — Ще ви го донеса на мястото, когато стане готово.

— Предпочитам да остана тук. Искам да се поразтъпча.

Лека червенина обагри страните й, преди да се извърне.

— Разбира се. — Лъхна го мирис на розово масло. — Както предпочитате. — Очите й имаха цвета и формата на зрели маслини и й придаваха неочаквано екзотичен вид на фона на средиземноморския тен и черната й коса. Подобно на египтянка от древна Александрия, тя имаше римски нос и изящни скули и беше доста висока, въпреки че беше обута с равни обувки. Може би като дете е ходила на балет.

Борн я наблюдаваше как сръчно му прави кафето.

— В Мадрид ли живеете?

— О, не. В Дамаск. — Тя извади чашка и я постави на малката чинийка. — Живея там от шест години.

— Харесва ли ви?

— Трудно е да си намериш приятели. — Тя сви рамене. — Но си има предимствата. Дават ми годишен бонус за това, че живея там.

— Отдавна не съм ходил в Дамаск — честно й каза той. — Предполагам, че има много промени.

Тя плъзна еспресото по плота към него. Имаше точно толкова пяна, колкото трябваше.

— И да, и не. Съвременните части са ужасно пренаселени, движението е кошмарно, въздухът е мръсен и задушен, но в Стария град все още има прекрасни покрити колонади, площади с дървета и, разбира се, пространствата около големите джамии. — Тя сви вежди. — Но се наблюдават и тревожни явления.

— Поддръжката на държавата за „Хизбула“ например.

Тя кимна и го погледна угрижено.

— А и през последната година и нещо консервативната част от населението, която гледа с добро око на Иран, все повече се разраства.

Борн се възползва от шанса.

— Значи би следвало мерките за сигурност из града и на летището да са затегнати.

Ребека го погледна тъжно.

— За съжаление да. Особено на летището. Ал-Асад73 затвори всички входни точки, отчасти под западен натиск.

— Но няма да има проблеми, нали?

— Не и за вас — изсмя се тихо тя. — А и на пристигане винаги има някой служител от охраната с по-висш ранг, който отговаря на въпроси и дава упътвания.

Борн беше научил всичко, което искаше. Той изпи набързо кафето си, а Ребека откъсна парченце от списанието си и написа нещо на него. Когато се обърна да тръгне, тя му го подаде.

— Не съм на работа през следващите три дни. — Топлата усмивка отново изгря на лицето й. — Това е номерът ми, в случай че се загубите.

Вместо да се забие в тялото на Борис, острието се прибра в дръжката. Борис се засмя и с ръба на дланта си удари Черкезов по носа. Разхвърча се кръв, хрущялът се счупи и Черкезов падна по гръб.

Борис си върна ножа. Натисна скритото копче на дръжката и острието отново изскочи. Натисна копчето втори път и го заключи, така че ножът да не се прибира.

Клекна до Черкезов.

— Да се захващаме, Виктор. — Той вкара върха на острието в дясната ноздра на жертвата си. — Сигурно има много неща, които са ти ценни и от които би се отказал, преди да ми кажеш това, което искам от теб.

Черкезов го погледна със зачервени очи.

— По-скоро ще умра.

— Лъжеш, котенце.

Черкезов го погледна неразбиращо.

— Знаеш ли какво се случва на лъжците? Не? Искаш ли да отгатнеш? Не? Е, добре, остават без носове.

С едно движение на китката Борис разпори окървавения му нос. Тялото на Черкезов се изви на дъга, но Борис го натисна обратно с длан.

— Пусни ме, мамка му!

— Забрави, Виктор, тук сме в Чайнатаун.

— … си майката, педераст такъв. Нищо няма да ти кажа.

— Не става въпрос за болката, Виктор, но това вече го знаеш. — Борис избърса ножа в панталона му. — Въпросът е без какво можеш да живееш. — Той се усмихна почти благо. — Не се тревожи, няма да те оставя да умреш. Няма да ми избягаш. — Острието описа кръг по лицето на Черкезов. — Имам предвид, че съм експерт и разполагам с цяла нощ.

Хендрикс беше в кабинета си и разглеждаше папката по разследването за тримата мъже, намерени убити в стая № 916 на хотел „Линкълн Скуеър“. Никой от тях не беше гост на хотела и нямаше документи в себе си. Пръстовите им отпечатъци не дадоха съвпадения, а в момента сравняваха зъбните им снимки, но и това вероятно нямаше да даде резултат. Според агентите от ФБР, които поеха случая от градския отдел по убийствата, пломбите им определено не бяха правени в Америка. За момента можеха да кажат само, че са изработени в Източна Европа — твърде широк периметър.

Хендрикс спря за малко и отпи от леденостудената вода.

Най-странният общ знаменател между трите жертви беше капсулата за самоубийство — кухият зъб, пълен с течен хидроцианид, стар похват на НКВД. Ако тези мъже бяха руснаци, какво, по дяволите, търсеха в стая № 916 на хотел „Линкълн Скуеър“?

Хендрикс обърна страницата. Стаята беше отдадена дългосрочно чрез „Сървис Солушънс“, компания с несъществуващо седалище на Каймановите острови. Той не се съмняваше, че е прикритие кой знае за кого. Разтърка челото си. Които и да бяха собствениците на „Сървис Солушънс“, имаха доста неприятни врагове. Обади се на колега от министерството на финансите, даде му информацията, с която разполагаше за компанията, и го помоли да открие кой е истинският й притежател. После се обади на шефа на групата, на която беше поръчал да открият Питър Маркс. След взривяването на колата в гаража на „Тредстоун“ цялата сграда беше затворена. Всеки, работил по-отскоро или по-отдавна в сградата, се издирваше и подлагаше на разпит, но за момента нямаше резултати. С облекчение научи, че в колата не са намерени човешки останки. От друга страна обаче, го притесняваха показанията на Сал, че с Питър са се намирали заедно в асансьора минути преди експлозията. Нощният пазач слязъл на първия етаж, но бил сигурен, че Питър е продължил надолу към гаража. Следователно можеше да се предположи, че се е намирал в гаража, когато бомбата е избухнала, но не е бил в колата. Какво се беше случило, къде беше? Укриваше ли се? Предположението се налагаше от само себе си.

Хендрикс стана и прекоси кабинета, за да си сложи още лед в каната с вода. Изведнъж му хрумна нещо и той спря на място. Ами ако Питър е пострадал? Върна се на бюрото си и поръча на един от помощниците си да се обади във всяка болница във Вашингтон и околността, като започне с най-близката до сградата на „Тредстоун“. После му хрумна друга идея и му поръча да включи и всички служби за „Бърза помощ“ и частни линейки.

— Ангажирай целия наличен персонал — нареди му най-накрая той.

Седна, завъртя се на стола и се загледа през прозореца. Беше мрачен, ветровит ден. По стъклото се оцеждаха капки дъжд, а навън хората, облечени в лъскави дъждобрани, отиваха и се връщаха от работа, сведени под чадърите си, които трепереха като листа под напора на вятъра.

Уредбата на бюрото му иззвъня и той се обърна към нея.

— Какво има? — През мозъка му минаха хиляди възможности.

— Пристигна пакет за вас, сър. Охраната вече го провери.

— Какво има вътре?

— Един DVD диск, сър.

Хендрикс се намръщи.

— Донесете го.

След минута един от помощниците му остави диска на бюрото. Хендрикс вдигна глава.

— Какво има на него? Няма ли бележка?

— Нищо, сър. Но беше адресирано до вас с надпис „Лично и конфиденциално“.

Хендрикс му махна да излезе, остави диска настрана и се върна към случая с тримата мъртъвци в стая № 916. Разгледа лицата и телата им на снимките от местопрестъплението, отбелязвайки мислено, че нямат татуировки, което изключваше руската мафия. Кои ли бяха тези нещастници? Бяха въоръжени, но това можеше да не означава нищо. И определено не подсказваше нито откъде са, нито за кого работят. От ФБР бяха заключили, че са екип за нападение. Значеше ли това, че жертвите са били повече от една? И къде бяха той, тя или те сега? Обърна на друга страница. ФБР бяха разпитали всички работещи в хотела и гостите на деветия етаж. Никой не беше видял или чул нищо. Вероятно някой лъжеше, но в доклада пишеше, че агентите не смятат така. Оставаше другата възможност — който е бил в стаята, е знаел как да влезе и да излезе от обществена сграда, без да бъде забелязан. Всичко това бяха интересни предположения, но Хендрикс не виждаше как ще му помогнат да открие кои са жертвите и кого е трябвало да нападнат. Налагаше се да намери отговорите на тези въпроси по възможно най-бързия начин. Заплахата от терористични актове тегнеше над всички тях.

Трябваше му някаква добра новина. Обади се на връзката си в ЦРУ.

— Как върви работата по осигуряването на охраната на Индиго Ридж?

— Голяма дандания се вдига. — В гласа му се долавяше нескрито презрение. — Нас ни няма много в тези работи и никой не знае какво да прави. — Той си пое въздух. — Със сигурност би ни била полезна помощта ви, господин министър.

— Ако ви трябва помощ, говорете с директора си Данзигер — отвърна му с ехидна радост Хендрикс. — Нали затова са го сложили на шефското място.

Човекът му се засмя.

— Ще ни убиете, господин министър.

— Не аз.

— Между другото, тук се носи някакъв слух относно вашия нов съдиректор в „Тредстоун“, Питър Маркс.

Хендрикс затаи дъх.

— Какво за него?

— Говори се, че е изчезнал.

Хендрикс не каза нищо.

— Питър все още има доста приятели тук, господин министър. Ако можем да помогнем с нещо…

— Благодаря, ще го имам предвид — каза Хендрикс и прекрати разговора.

Помисли си колко права излезе Маги, когато му предложи този курс на поведение по отношение на Данзигер. Обади се на групата по охраната на Индиго Ридж и им каза, че трябва отново да са готови да се включат в играта. Не можеше да позволи на Данзигер да провали всичко докрай. Мината в Индиго Ридж трябваше да бъде обезопасена. Но удоволствието от перспективата да се намеси като спасител скоро избледня, когато отново го завладяха мислите за изчезването на Питър, посегателството над живота му, изчезването му и досието на ФБР за тройното убийство в хотел „Линкълн Скуеър“. А после телефонът му иззвъня.

— Не ни провървя с болниците — докладва помощникът му, — затова стигнахме чак до Вирджиния и Мериленд. Положението със службите за „Бърза помощ“ е същото.

Хендрикс затвори очи. Някъде зад лявото си око усещаше наченките на главоболие.

— Имаш ли добри новини?

— Зависи. Една от частните служби за „Бърза помощ“ е докладвала, че са й откраднали линейка миналата нощ.

— Намерена ли е?

— Не, сър.

— Ами, по дяволите, тогава намерете я!

Той затръшна слушалката с такава сила, че дискът подскочи на бюрото. Погледна го, а после го взе. По метализираната му повърхност се отразиха цветовете на дъгата. Натисна копчето на устройството на компютъра си, сложи вътре диска и го затвори. Чу как механизмът се задейства, на монитора изникна в цял екран плейър и записът тръгна. От черния екран като видение сред нощна мъгла изплува лицето на Маги.

„Кристофър, когато гледаш този запис, аз отдавна ще съм си тръгнала. Моля те, не се опитвай да се свържеш с мен.“

Тя спря, сякаш знаейки, че Хендрикс ще посегне към джиесема си, както се и случи. Усети как пръстите му треперят под незначителната тежест, сякаш докосва врата й.

„Името ми не е Маргарет Пенрод и не работя като озеленител. Почти нищо, което съм ти казала, не е вярно, макар че истината започна да излиза от мен, без да мога да я спра.“

Очите й блестяха и въпреки че Хендрикс усещаше как в стомаха му се разгаря пожар, нямаше сили да се откъсне от образа й, който потрепваше като слънчев лъч по водата на плоския компютърен екран.

„Сигурно ще ме намразиш. Предполагам, че е неминуемо. Но преди да ме осъдиш, трябва да разбереш нещо.“

Изражението се смени и Хендрикс усети, че се пресяга да вземе нещо, дистанционното, както се оказа. Ракурсът се смени и вместо лицето й на екрана се видя голото й тяло. Беше покрито с кръв.

Хендрикс се наведе напред и седна на крайчеца на стола си.

— Маги, какво, по дяволите…?

После осъзна, че жената, която гледаше, жената, с която беше близък и на която вероятно беше дал сърцето си, не е Маги.

— Коя си ти? — прошепна той.

Камерата се отдалечи и Хендрикс видя, че тя се намира в хотелска стая. Изведнъж го заля нещо като гореща вълна и усети как стомахът се качи в гърлото му. А когато камерата се наведе надолу и обхвана пода зад голото тяло на любимата му, му прилоша още повече.

Те бяха там. Хендрикс тихо изстена. Тримата от наказателния отряд, мъртви до един. От нейната ръка? Мозъкът му щеше да се пръсне. Как е възможно? Като че ли в отговор на въпроса му жената от екрана продължи:

„Тези мъже бяха изпратени да ме убият, защото те защитавах. А сега аз трябва да напусна стая № 916, Вашингтон и Америка… Това е последното ми пътуване. — Камерата отново показа лицето й в близък план. — Предполагаше се да те докарам тук, Кристофър. Стая № 916 трябваше да бъде тайното ни любовно гнездо, в което всяко твое движение, всяка разменена дума се записва, а после се излъчва по медиите. За да бъдеш съсипан. Не можех да позволя това да се случи. А сега вместо убежище на любовта стая № 916 се превърна в стая на ужасите. Сигурно това е подходящ край на историята ни, вече не знам. — Лицето й се скри за няколко секунди, докато отмяташе кичурите коса от лицето си. — Знам само, че си ми твърде скъп, за да те нараня. Ако не си тръгна сега, ще те изложа на ужасна опасност. — Усмивката й беше съжалителна, почти тъжна. — Няма да кажа, че те обичам, защото ще прозвучи като празни, фалшиви думи в твоите уши. Глупаво, плиткоумно признание. Как мога да те обичам, след като се познаваме само от няколко дни? Как мога да те обичам, след като ти наговорих толкова лъжи? И защо земята е третата планета откъм Слънцето? Никой не знае и няма как да знае. Някои неща просто са такива, обвити в мистерия.“

Хендрикс разгледа внимателно лицето й и със свито сърце видя, че нито мига, нито гледа встрани — двата издайнически сигнала, когато някой лъже. Или казваше истината, или беше много, много добра в лъжите, по-добра от всеки мошеник, когото познаваше. Загледа се в очите й и се размекна.

„Освен баща си преди теб не съм обичала никого, а любовта ми към него е много, много по-различна от тази, която изпитвам към теб. Нещо се случи, когато се запознахме, някаква мистериозна енергия премина през мен и ме промени. Няма по-добър начин да го обясня. Това е всичко, което знам.“

Тя изведнъж се наведе напред и лицето й се размаза, докато целуваше камерата.

„Казвам се Скара. Сбогом, Кристофър. Ако не можеш да ми простиш, поне си спомняй за мен. Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“

Тя избута камерата настрани и на екрана се завихриха цветове. И после Хендрикс остана сам с черния монитор, пращенето на електрониката и болезнения галоп на сърцето си.

С настъпването на зората Черкезов се предаде. Борис правилно беше избрал формите на тормоз. Оказа се, че бившият му шеф ужасно се страхува от ослепяване. Едно порязване под дясното око беше достатъчно да сломи съпротивата му и той му предаде пратката, която пренасяше за „Джамията“ от Мюнхен в Дамаск.

— Нося ключ — каза той на Борис с надебелели, окървавени устни.

— Закъде?

— Само Семид Абдул-Кахар знае.

— Ни ти ли го даде той самият? — смръщи се Борис.

— Не, той е тук, а не в Мюнхен. Трябва да му го предам лично.

— Как? — попита Борис. — И къде.

— Има къща тук. — Устните на Черкезов се разтвориха в някаква пародия на усмивка. — Това ще ти хареса, Борис Илич. Намира се в Стария град, в бившия еврейски квартал, в последната останала синагога. Изоставена е от години, откак сирийските евреи избягаха в Америка.

— Значи Семид Абдул-Кахар се е нанесъл в нея, надявайки се, че враговете му няма да се сетят да го търсят там?

Черкезов кимна и изстена.

— Трябва да си легна. Имам нужда да поспя.

— Не още. — Той тръгна да се отпуска назад, но Борис сграбчи подгизналата предница на ризата му. — Кажи ми кога е срещата и каква е уговорката.

От ъгълчето на устата му потече струйка оцветена в розово слюнка.

— Той очаква мен. Нямаш никакъв шанс.

— Не бери грижа — каза му Борис.

Черкезов се засмя, но се закашля и изплю кръв. После погледна Борис.

— Виж ме. Виж какво направи.

— Да, днес е тъжен ден за теб, Виктор, съгласен съм, но не мога да ти съчувствам. — Борис го раздруса така силно, че зъбите му изтракаха. — А сега, задник такъв, кажи ми подробностите и после можеш да си поплачеш и да заспиш.

Сорая остана напълно неподвижна. Докосването на Ел-Ариан й подейства като отрова, сякаш са я изложили на лъчението на полоний 210 и е започнала да се разпада отвътре, слаба и безпомощна.

— Коя сте вие, госпожице?

Сорая не каза нищо и продължи да гледа пред себе си. От болката в главата й беше трудно да си събере мислите.

— Изглежда, че сме загадка един за друг, господин Ел-Ариан.

Той извъртя китката й и тя изстена.

— По-скоро врагове, с каквито и други имена да се наричаме.

— Кой нареди да убият Лоран, вие или Маршан?

— Маршан беше бюрократ. — Гласът на Ел-Ариан беше като шкурка. — Занимаваше се с дреболии. Не му достигаше творческа визия, за да измисли смъртта на един предател.

Тя го погледна и това се оказа грешка. Беше като омагьосана, неспособна да помръдне. Не вярваше в понятия като доброто и злото, но през магнетичните му очи надничаше нещо неописуемо зло.

Тя грабна попивателната и я стовари върху слепоочието му. Ел-Ариан залитна назад към стола си и охлаби хватката си. Столът му избяга, плъзгайки се на колелцата си и той падна на пода. Сорая се обърна и изтича в коридора. Чу приглушен вой на аларма — Ел-Ариан вероятно беше натиснал копчето за спешни случаи. Появи се човек от охраната. Той извади пистолета си от черния кобур. Тя се втурна край него, като пътьом му нанесе удар с лакът по гърлото и пазачът се строполи на земята. Сорая се наведе, за да вземе оръжието му, но той я хвана и се наложи да го ритне в лицето, за да се освободи. Подмина асансьора — да се качи в него беше равносилно на това да влезе в капан. Тя хукна по коридора покрай отворените врати и надничащите през тях изненадани лица и стигна до стълбището към долния етаж. Зад себе си чу ругатните на Ел-Ариан.

Вземаше стъпалата по две наведнъж, макар че малко се олюляваше заради неспирната болка в главата. Придържаше се с ръка за лакираните дървени перила, за да не падне. Но когато стигна до средата, в дъното на стълбището от двете му страни пристигнаха пазачи и се затичаха нагоре. И двамата имаха служебни пистолети.

Сорая се обърна назад. Там вече се беше появил Ел-Ариан с оръжие в ръка. Той се пресегна да я хване, тя се опита да му се измъкне, но накрая попадна в лапите му.

29

Борн се усмихна на Ребека на излизане. Уханието на рози от парфюма й се носеше след него по пистата. Видя служителя от охраната да ги чака точно както тя му беше казала.

— Извинете ме — обърна се на арабски към него Борн. — Това е първото ми посещение в Дамаск. Можете ли да ми препоръчате добър хотел?

Мъжът го погледна така, сякаш е досадна муха, и изсумтя нещо. Сблъскаха се, защото Борн се отмести, за да направи път на жена в количка. Борн му се извини, а служителят сви рамене и му записа името на хотела. Джейсън му благодари и си тръгна с неговата служебна карта.

Беше поизостанал от останалите пасажери, но се постара да изостане още повече. После намери това, което търсеше — врата, на която пишеше „Забранено влизането. Само за персонала“. До нея имаше електронен четец. Той прекара откраднатата карта през устройството и отвори вратата. Нямаше представа кой ще оглежда пътниците, докато минават през имиграционните служби, но знаеше, че не искаше никой да го разпознае, особено ако е от „Северий Домна“.

Мина през задните помещения на летището, без да е много сигурен къде отива, но намери схема за противопожарна безопасност на една стена. Отне му петнадесет секунди, за да я запомни и да си набележи откъде ще мине.

Сорая усети, че я влачат назад, и почувства студения метал на дулото, забито отстрани в главата й. Забеляза, че пазачът се поколеба и се почуди. Не работят ли за Ел-Ариан? После те се отдръпнаха и тя видя Арон, Жак Робине и непознат млад мъж, който я гледаше със студения, преценяващ поглед на лекар. Целият приземен етаж беше евакуиран.

— Оставете оръжието — нареди му Арон. Беше въоръжен със „Зиг зауер“. Той мина през двамата пазачи и се приближи. — Не пипайте пистолетите, пуснете жената и ще си излезем оттук мирно и тихо.

— Няма шанс за мирно споразумение — отвърна Ел-Ариан, — нито тук, нито някъде другаде.

— Не можете да избягате — каза Арон и пристъпи напред. — Тази работа може да приключи добре, а може и да свърши зле.

— За нея със сигурност ще е зле. — Ел–Ариан силно натисна дулото в главата й и тя изохка. — Освен ако не се отдръпнете и не ни позволите да минем необезпокоявани.

— Пуснете жената и ще преговаряме — намеси се Робине.

— Дори няма да удостоя предложението ви с отговор — презрително сви устни Ел-Ариан. — Не се страхувам да умра. — Той разтри бузата си в косата на Сорая. — Същото не може да се каже за вашата агентка.

— Те не е агентка — каза Арон.

— Не ми се слушат лъжи. — Ел-Ариан задърпа Сорая по стълбите. — С нея ще се поразходим през долния етаж и ще излезем навън. После ще изчезнем и това ще бъде краят на историята.

Той измина последните няколко крачки надолу и стъпи на мраморния под. Робине нареди на пазачите да се отдръпнат. Ел-Ариан се усмихна. Арон погледна Сорая в очите. „Какво се опитва да ми каже?“, запита се тя.

Ел-Ариан очевидно също забеляза размяната на погледи, защото му каза:

— Ако ме убиеш, ще убиеш и нея. Смъртта й ще тежи на твоята съвест. Хазартен тип ли си? Искаш ли да поемеш този риск?

Докато говореше, той продължаваше да върви през залата. Стъпките им отекваха в безлюдното просторно помещение, където може би щяха да се разиграят последните сцени от живота й. Знаеше, че Арон й е направил някакъв знак. Ако мозъкът й беше бистър, ако болката не я караше да примижава при всяко пулсиране, щеше да знае каква роля се иска да изиграе във финала на тази игра, защото не се съмняваше, че инспекторът е измислил някакъв ход. На негово място тя също щеше да има някакъв скрит коз.

Почти стигнаха до предната врата, следвани по петите от Арон и Робине. Сорая се чувстваше безпомощна като типичната героиня от всеки екшън филм, която изпада в беда, и това така я вбесяваше, че тя изтика болката в най-тъмното ъгълче на съзнанието си и се опита да помисли…

Позицията му! Арон заемаше позиция за фаталния изстрел. Щеше да стреля точно когато Ел-Ариан стигне до вратата. И тя би постъпила така. Видя как той застана под ъгъл около четиридесет и пет градуса зад дясното рамо на похитителя й. Това беше най-уязвимата точка — изстрелът в главата.

Но когато погледна Ел-Ариан в очите и надникна в сърцето му, разбра, че той няма да се даде лесно и първата му реакция ще бъде да застреля Арон, а не нея. Войнишкият рефлекс да стреляш срещу нападателя си не беше нещо, на което Ел-Ариан щеше да може да устои. Можеше да застреля първо Арон и после нея, преди да падне, но Арон определено се намираше в смъртна опасност. Единият от мъжете, на които държеше, вече беше умрял заради нея, нямаше да позволи това да се случи и с друг.

Решението накара болката да отстъпи още по-назад в мозъка й, в тялото й нахлу адреналин и ясното желание да направи този последен жест, който ще й даде усещането за справедливост, завършеност и смисъл на живота и смъртта. Също като Ел-Ариан тя не се страхуваше да умре. Всъщност, когато избра да се занимава с оперативна работа, прие, че това е неизбежният изход. Не беше мъченица, обичаше живота и затова с леко съжаление направи каквото трябваше — когато с Ел-Ариан стигнаха до вратата и видя как Арон вдига пистолета си, тя удари с тил похитителя си, заби лакът в бъбреците му и пое ролята на нападател.

Чу как Арон извика и усети как Ел-Ариан остава без въздух. А после попадна в окото на чудовищна буря, която я отхвърли настрани. Усети вкуса на собствената си кръв, почувства как пропада някъде и болката в главата й изчезна.

После всичко потъна в абсолютна тишина.

Борн се качи на такси, чакащо пред летището. Дамаск се простираше пред него, лъчите на сутрешното слънце отскачаха по предното стъкло и нажежаваха тавана на колата, докато се носеха из улиците. Накара шофьора да го остави на няколко пресечки от онази част на улица „Шукри Куатли“, към която се беше запътил. Измина остатъка от пътя пеша, смесвайки се с потока минувачи. Обиколи бързо и незабелязано сградата на „Ел-Габал“ с геометрична модернистка архитектура и огледа трите входа и охраната на всеки от тях. На предния вход, целият в стъкло и ковано желязо, не се виждаше охрана, но изчакването излезе добра стратегия, защото се оказа, че на точни интервали от по три минути зад стъклените врати преминават двама униформени пазачи. На западната страна на сградата имаше авариен изход. Металната врата изглеждаше стабилна и непробиваема, но Борн знаеше, че непробиваеми врати няма. В задната част откри просторна рампа, празна за момента. Зад нея се виждаха четири широки врати, но всичките бяха затворени. Пред тях седеше униформен пазач, пушеше и говореше по джиесема си. От време на време оглеждаше с присвити очи улицата, търсейки нещо подозрително или необичайно. За разлика от пазачите във фоайето, чиито оръжия бяха прибрани в кобурите, този носеше „Калашников“ АК-47, преметнат на гърба му. Борн огледа покрива и всички възможни подходи към него от различни ъгли. Нямаше дървета или телефонни стълбове, но сградата изглеждаше подходяща за изкачване.

Канеше се да тръгне, когато по улицата пристигна камион. Пазачът също го чу, защото прекъсна разговора си и натисна копчето отстрани на най-лявата врата. Почти незабавно четирите врати се вдигнаха. Сбръчкан мъж надникна навън, пазачът му каза нещо и той отново потъна в помещението отзад.

Докато камионът пристигне, обърне и доближи рампата на заден ход, се появиха двама мъже. И те имаха кобури с пистолети. Шофьорът излезе и като скочи на рампата, отвори задната врата с ключ. Вдигна я и застана до нея, а двамата мъже влязоха в каросерията на камиона. Пазачът свали автомата си и го насочи пред себе си. Беше млад и имаше леко притеснен вид, докато оглеждаше улицата.

Борн смени позицията си точно навреме. Двамата мъже започнаха да разтоварват първата от дузината дълги дървени каси с оръжие, които беше видял в склада в Кадис. Позна ги по формата и странния зелен цвят на дървото.

Трябваше да проникне вътре и да сложи СИМ картите, но щеше да се наложи да почака падането на нощта. Купи си сирийски дрехи, които щяха да му помогнат по-добре да се слее със средата, резец за стъкло, здрав нож с широко острие, руло електрически кабел, две въжета с различна дължина и кирка. Накрая купи и раница, в която да ги носи, взе такси до гарата и я остави в шкафче за съхранение на багаж.

Потърси си хотел, но това се оказа сложен въпрос. В първите три, които посети, имаше охрана във фоайето. Може би беше охраната на хотела, но се съмняваше. Разшири периметъра и отиде към южните предградия, където намери един по-западнал хотел. С изключение на две прашни кресла, две още по-прашни палми и прегърбена рецепционистка, във фоайето му нямаше нищо друго. Борн си взе стая на последния етаж и плати в брой. Жената прегледа паспорта му без особен интерес, записа името, националността му и номера на документа, а после му го върна заедно с ключа от стаята.

Борн отиде със скърцащия асансьор до шестия етаж, мина по гол, вмирисан циментов коридор и стигна до стаята си, малка, спартански обзаведена с легло, огледало на петна, миниатюрно шкафче, населявано от хлебарки, и протъркан килим. Единственият прозорец гледаше на запад. Зад пожарната стълба се виждаше оживена улица. Шумът от неспирното дневно движение проникваше през стъклото. Банята, доколкото можеше да се нарече така, беше в края на коридора.

Обстановката беше мизерна, но Борн беше виждал и по-лоши места. Легна и затвори очи. Имаше чувството, че не е спал от дни.

„Къде си, Борис? — попита се той. — Кога ще се появиш?“

Вероятно беше задрямал, защото щом си отвори очите, видя, че слънчевата светлина е станала по-наситено оранжева и пада по-ниско и по-косо. Лежеше в късния следобеден полуздрач и се чувстваше замаян и гроги, което означаваше, че преждевременно е излязъл от дълбокия цикъл на съня. Ослуша се и почти незабавно чу драскане по вратата. Не му се вярваше да е мишка.

Стана безшумно и отиде до стената зад вратата точно до пантите. Пресегна се и видя как ключалката бавно се завърта откъм коридора. Дръжката на вратата също се раздвижи и той се стегна да посрещне влизащия.

В този момент някаква сянка мина през периферното му зрение само секунда преди през прозореца да нахлуят двама мъже сред дъжд от счупено стъкло.

Кристофър Хендрикс остана седнал зад бюрото си цял час, без да помръдне или да проговори. Секретарката му влезе веднъж, разтревожена, че не вдига вътрешния телефон, но само като го погледна, веднага излезе.

Сам на бюрото си, с образа на Скара, застинал на монитора пред него, Хендрикс усети как го обзема някакъв екзистенциален студ. Маги. Лицето й вече представляваше набор от цветни пиксели, съставени от единици и нули. Това беше Маги — мираж, сън, електронна фантазия. Коя обаче беше Скара? Как беше успяла да премине проверките, да проникне през собствената му броня и да плени сърцето му? Дори сега, след като току-що бе научил шокиращата истина, сърцето му биеше в ритъма, който тя му беше задала.

„Преди теб не съм обичала никого.“ Не знаеше дали да вярва на думите й от видеото. „Нещо се случи, когато се запознахме, някаква мистериозна енергия премина през мен и ме промени.“ Дали най-после в края на записа му беше казала истината, или само така му се искаше? Последното й съобщение поредната лъжа ли беше, целяща да го откаже да изпраща хората си да я издирят? „Това е последното ми пътуване.“ Какво, по дяволите, искаше да каже? Думите отекваха в главата му като погребални камбани и го караха да изтръпва.

Главата го болеше, а мислите му се въртяха безрезултатно в кръг. Вече не можеше да различи истината от неистината, защото толкова му се искаше думите й да са истина, че усещаше нещо като метален вкус, сякаш от кръв, в устата си.

Беше пределно ясно, че е агент, при това дяволски умела. Но за кого работеше и как беше разбрала за Индиго Ридж? Превъртя лентата назад към краткото, но много наситено с преживявания време, което прекараха заедно. Сети се за пикника и какво беше споделил с нея — доста по-малко, отколкото тя вече знаеше, както се оказа. Идеята да предаде без бой на Данзигер охраната на Индиго Ридж беше нейна, въпреки че, разбира се, той не й беше споменал никакви имена.

Защо му беше направила това предложение? Прокара ръка през очите си, но веднага я свали. Очите й сякаш го хипнотизираха от екрана. Толкова му се искаше да посегне и да я докосне, не, не просто да я докосне, жадуваше да я вземе в прегръдките си.

Тя твърдеше, че го е предпазила. Какво пък означаваше това? „Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“

Изведнъж му просветна. Опитала се беше да го предпази, като го накара да престане да се занимава с Индиго Ридж. Но откъде беше разбрала за назначението му? Точността и подробностите на данните, с които разполагаше, надхвърляха въображението му. Нищо чудно, че беше успяла да мине през всички проверки. Мислено си отбеляза, че трябва да въведе промени в целия процес.

Постановка. Трябвало е да бъде изложен чрез видеозапис, направен в стая № 916 и предаден на медиите. След падението му щяха да го свалят от поста, без много да се церемонят с него и в охраната на Индиго Ридж поне за малко щеше да настъпи хаос.

Точно в този момент хората, за които работеше тя, щяха да нанесат удар.

Хендрикс вдигна телефона и натисна червения бутон. „Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“ „Непременно — отвърна й мислено той, докато чакаше президентът да му се обади. — Обещавам ти.“

Двамата мъже го връхлетяха, преди да успее да се обърне с лице към тях. Третият влезе безпрепятствено през вратата. Обградиха го от всички страни. Бяха едри, прошарени мъжаги, вонящи на бира и пържена царевица.

Може да бяха дебеловрати, но не и недисциплинирани — улични бойци, печени и безжалостни, свикнали да нанасят крошета с метални боксове и да размахват сгъваеми ножове. Борн дръпна огледалото от стената и го удари в нечий бокс. То се строши на много парчета, но Джейсън взе едно по-голямо, без да се интересува от това, че то сряза дланта му, и заби острия ръб в окото на един от нападателите. Мъжът залитна назад и се блъсна в другарите си.

Друг бандит се нахвърли върху него с изваден нож, вероятно очаквайки, че Борн ще отстъпи, но той тръгна срещу него, хвана ножа му, дръпна го към себе си и заби парчето от огледалото в гърлото му. Шурна кръв и мъжът се олюля. Борн го хвана за предницата на ризата и го блъсна срещу другите двама, които го връхлитаха. Единият избута с бокса мъртвото тяло на колегата си, а другият извади шиш за лед и замахна към него. Борн му се измъкна и с три прави свали Ледения Шиш на колене, ритна го в главата и мъжът падна настрани.

Третият бандит, най-едрият, скочи към него и удари главата му в стената. Борн падна и бокса се стовари отгоре му. Замахна и му нанесе болезнен удар в лявото рамо. Борн го ритна, като същевременно се извъртя и заби лакът в корема му. Отхвърли тялото му от себе си и от полуклек го заби в стената, хвана главата му с две ръце и с рязък тласък му счупи врата.

Бокра се строполи. Борн реши да отдели минута за проверка на догадките си. Прерови джобовете им и намери колумбийски паспорти. Роберто Корелос му беше пратил наказателен взвод. Не беше забравил клетвата си да му отмъсти. Как го бяха проследили до Дамаск, беше пълна загадка. При всички положения обаче нямаше време и търсенето на отговора й щеше да почака.

Канеше се да излезе през прозореца, но се върна, взе шиша и като заобикаляше телата и парчетата стъкло, излезе от стаята, мина по пожарната стълба и се скри в падащия здрач.

Еврейският квартал на Дамаск, лабиринт от тесни стари улички, носещи отпечатъка на времето и видели доста жестокости, беше пълен с изоставени къщи, заключени с дебели вериги и медни катинари. Навсякъде се носеше ясно доловимото усещане за мъка и страдание, две чувства, които Борис добре познаваше.

Срещата със Семид Абдул-Кахар беше в десет часа, но той реши, че е по-добре да огледа района, преди да се заеме със задачата, която бедният Виктор Черкезов, вече покойник, беше определил като непостижима. Докато обикаляше по улиците край старата синагога, се върна мислено на празния парцел, където прекара изминалата нощ. Можеше да остави бившия си шеф жив, след като той му изпя всичките си тайни, но щеше да е глупаво или още по-лошо — връх на сантименталността. В неговата професия, когато човек станеше сантиментален, беше време да се откаже. И все пак тези, които напускаха или се пенсионираха, не бяха много. Иван беше последният пример. Всъщност, помисли си той, докато свиваше зад един ъгъл, беше цяло чудо, че Волкин успя да заблуди всички, включително и него, и ги бе накарал да си мислят, че се е оттеглил. Но, от друга страна, искреността му беше една от отличителните му черти. Именно заради нея беше спечелил доверието на всички групировки. И никога не беше предавал тайните им. Сега обаче ставаше безпощадно ясно, че е предал тайните на всички групировки, взети заедно, на „Северий Домна“.

Борис поклати глава. Даже да доживееше до хиляда години като Метусалем, пак нямаше да разбере какво е накарало Иван, а после и Черкезов да се обърнат срещу родината.

Направи три пълни обиколки по улиците около старата синагога, сега седалище на Семид Абдул-Кахар, и картата на Еврейския квартал се запечата в главата му. Въпреки че стомахът му къркореше неудържимо, се почувства толкова покрит с мръсотия, че се запъти към „Хамам Нуредин“ на „Сук ал-Бзурие“ в друг район на Медина.

Плати, окачи си дрехите в дървено шкафче и за момент спря, за да разгледа ключа, който Черкезов беше получил в мюнхенската джамия и трябваше да достави след три часа в противната ръчица на Семид Абдул-Кахар. Беше малък, златен и със странна форма. Изглеждаше стар, но когато го одраска с нокът, патината му падна. Погледна под нокътя си. Не беше само патина, свалил бе и златното покритие.

Това го накара да погледне на ключето с нови очи. Златото е меко, така че не беше чудно, че е направен от по-твърд метал. Запита се дали не е желязо със златно покритие. Обърна ключа в пръстите си. Формата му беше с нещо странно позната. Нямаше как да го е виждал преди и все пак можеше да се закълне, че не му е за първи път.

Застанал гол пред шкафчето, увит само с хавлия през кръста, започна да рови в паметта си къде може да е попадал на него — може би в книга, списание, статия или дори разузнавателен доклад на ФСБ-2. Нищо не се получи.

Заключи шкафчето със старомоден ключ, закачен на червена памучна каишка за ръка. Цветът означаваше, че си е платил за пълната услуга. Изшляпа до първата от многото кабинки с душове, сауни и стаи за масаж с естествено горно осветление. Какво толкова се отключваше с този ключ и какво го правеше толкова ценен, че Черкезов трябваше лично да го донесе? И защо Черкезов? Със сигурност Семид Абдул-Кахар и „Северий Домна“ разполагаха с куп доверени агенти, които можеха да свършат работата.

Въпросите плуваха из главата му като ято рибки по време на процедурите — първо изкъпване, после изтъркване на тялото и накрая влизане в голяма сауна, облицована с плочки. Седна с кърпа на бедрата, подпря ръце на коленете си и опита да освободи мозъка си от въпросите, съмненията и хилядите отговорности, пред които беше изправен. Главата му беше наведена и погледът му се размаза, докато мускулите му бавно се отпускаха. Усещаше как умората напуска тялото му заедно с потта. Превъзбуденият му мозък постепенно се успокои.

Изведнъж вдигна рязко глава, отвори лявата си ръка и погледна ключа в дланта си. В гърлото му се надигна смях.

Така се разсмя, че чак му потекоха сълзи от очите. Вече разбираше защо са избрали Черкезов да отиде в мюнхенската джамия, въпреки че Виктор мразеше мюсюлманите.

След двадесет минути лежеше по корем на масата за масажи и му превръщаха мускулите в мека пихтия. Затвори очи, заслушан в шляпането на ръцете на масажиста по гърба му. Затананика си, докато с дясната си ръка опипваше дебелия дървен клипс под масата, с който бяха хванати двете й части.

Пред очите му падна сянка, той ги отвори и видя Зачек. Лицето му беше охлузено и червено като кърваво парче месо, подпухнало от едната страна. Кожата под врата му беше бяла като мляко. По тялото му нямаше нито един белег. Борис си спомни, че някога и неговото тяло изглеждаше така.

— Каква изненада да се срещнем тук, Борис. — Усмивката на Зачек беше топла и предразполагаща. — Видях какво направи с Черкезов. — Той зацъка с език. — Тъжен край за човек, разполагащ с такава власт. Но пък властта е преходно нещо и животът е кратък, нали така?

— Изглеждаш като гаден бюрократ, Зачек. Отивай си у дома.

Усмивката на Зачек се изкриви, сякаш зле ушита от лош шивач.

— Какво ти каза Черкезов?

— Нищо — отвърна Борис. — Имаше по-як задник, отколкото очаквах.

Усмивката на Зачек замръзна.

— Не ти вярвам, Борис.

— Не се изненадвам. Нищо не разбираш от оперативна работа.

— Вече не сме ли партньори? — сви очи Зачек.

Борис подпря буза на сгънатите си ръце. Вратът му почваше да отмалява да го държи изправен.

— Предполагаше се да си в Москва и да се занимаваш със своята част от сделката.

— Честно казано, не ти повярвах, че ще спазиш своята.

— Да, но я спазих.

— Невероятно. — Зачек изненадващо перна с пръст ключа, който висеше от дясната китка на Борис. — Какво търсеше Черкезов в Мюнхен? Защо беше дошъл тук?

— Казах ти…

Зачек се наведе над Борис.

— Пренасяше нещо, нали? Донесъл го е тук. Какво беше?

— Нямам представа.

Зачек посегна към ключа от шкафчето. Когато Борис се опита да стане от масата, масажистът го натисна на мястото му.

— Какво, по дяволите, става? — попита Борис.

— Знаеш какво е това — Зачек се наведе и издърпа каишката от ръката му. Вдигна ключа пред себе си. — Нека да видим какво имаш в шкафчето.

Той си тръгна и Борис се опита отново да се надигне, но масажистът го натисна с цялата тежест на едрото си мускулесто тяло и не му даде да мръдне.

Не останаха дълго сами. В стаята влезе друг мъж. Лицето му беше триъгълно, лисиче, а черните му очи не се спираха на нищо за дълго. Не беше висок, но въпреки всичко изглеждаше някак импозантен. Тялото му беше набито и широко, а гърдите и рамената му бяха покрити с гъсти като мечи кожух косми. Макар и да не носеше униформа, Борис веднага го позна.

Насилено се усмихна, докато мъжът се приближаваше.

— Константин Лаврентиевич Берия, най-после се срещнахме.

30

Борн вървеше във вечерния здрач по „Правата улица“, основната пътна артерия в „Баб Тума“, най-старата част на Медина. Без да знае дали е безопасно, изрови листчето, което му даде Ребека, и й се обади. Долови удоволствието в гласа й, когато се представи.

— Живея на странична уличка до „Харет Ал-Азариех“ — каза му тя. — Близо е до бившата еврейска синагога, всъщност тя е точно зад ъгъла. Ще дойда да те посрещна, иначе е почти невъзможно човек да ме намери от първия път.

Борн се съгласи с предложението й. Видя я в началото на „Харет Ал-Азариех“, облегната на порутена тухлена стена, която можеше да е на хиляда години. Носеше плетени летни сандали, широка, дълга памучна рокля и ярко оцветена риза с дълъг ръкав в сирийски стил. Изглеждаше съвсем непринудено.

— Гладен ли си? — попита го, сякаш са отдавнашни приятели. — Знам едно местенце, където храната е страхотна, недалеч оттук.

Борн кимна и двамата тръгнаха по рушащите се сокаци и тесни улички. Всеки град в Близкия изток има своя, проникваща навсякъде миризма. В Тунис това е жасминът, във Фес — канелата, а Дамаск мирише на кафе с кардамон.

— Какво е станало с хотелската ти резервация?

— Стаята не беше прилична.

— В Дамаск има достатъчно други хотели.

— Но нито един от тях не е толкова труден за откриване, колкото твоят апартамент.

Тя се усмихна, сякаш знаеше, че не казва истината. Може би просто вярваше, че си пада по нея, и в такъв случай той нямаше намерение да я разубеждава. От друга страна, му беше любопитно. Не му приличаше на типичната стюардеса — леко отегчена, резервирана, интересуваща се от пътниците само докато са под грижите й на борда.

Пътешествието из улиците на Медина е като пътуване в света на приказките. Във всеки прозорец и вход всевъзможни занаятчии работят със стъкло, коприна, глина и тъкани. Освен тях има пекари и месари, продавачи на цветя и шивачи, плетачи на кошници и бояджии на платове. Самите улици са пълни с улични търговци, продаващи какво ли не — от димящи чаши с гъсто турско кафе до сладолед с кардамон и бадеми. Мяркаха се ярките фигури на продавачите на вода, облечени в натруфения стил от времето на Омеядския халифат. Династията на Омеядите се беше установила в Дамаск, докато страховитите й армии разширявали империята на изток от Багдад и на север през Средиземно море към Андалусия и Испания.

Когато Борн спомена, че чува наоколо си твърде често иракски акцент, Ребека каза:

— От известно време населението на Медина намалява. Иракчаните — сунити и християни, — избягали от дългата война, промениха това. Сега Старият град е пълен с хора.

Тя го заведе в ресторант с външна градина, претъпкан с клиенти и ухаещ на вкусни миризми. По стените се виеха лозници, а медните и железните лампи от филигран хвърляха полумесеци светлина по масите и по шахматно подредените плочки на пода. В нишите отзад и по стените, боядисани в охра, бяха окачени ярки цветни мозайки от времето на османските султани и войните на Омеядите.

Пълнобузест готвач изскочи от кухнята.

— Marhaba.74

— Marhabataun. — отговори Ребека.

Той разтърси ръката на Борн и му каза нещо, което не се чу от шумотевицата.

След като се настаниха, Ребека каза:

— Не ни трябва меню. Балтасар ще ни направи специалните си блюда, вероятно фаруж, защото знае кои са любимите ми ястия. Имаш ли представа какво е това?

— Пиле с люти чушки и лук — отвърна Борн.

Донесоха им чиния с лозови сармички. Ребека поръча мате, аржентински чай, отскоро станал популярен в Сирия.

— И така — попита Борн, докато се хранеше, — защо живееш в „Баб Тума“?

Тя облиза зехтина по пръстите на дясната си ръка и му отвърна:

— Историята на евреите е тук. Разбира се, Медина пази историите и на други народи, но тази на евреите е най-вълнуваща — безстрашна, тъжна и смела.

— Сигурно съжаляваш, че почти не са останали евреи тук.

— О, да.

Матето пристигна и сервитьорът им го наля по чашите.

Борн го остави да изстине, но Ребека започна да пие чая си през сребърна сламка.

— Тъжно е да се гледат всичките тези руини — каза той, — изоставените сгради, заключени и тъмни. И най-вече синагогата.

— А, синагогата поне вече не е празна. Наскоро започнаха да я ремонтират.

— А има ли служби?

— Някакъв арабин живее в нея, не постоянно, но все пак… — Тя поклати глава. — Невероятно, нали?

— Понякога така свършват нещата — каза Борн. — Тъжно и смешно.

Тя си допълни чашата и поклати глава отново.

— Не би трябвало да е така. Не е редно.

Празната чиния изчезна и на нейно място се появи друга, пълна с фалафели.

— Разкажи ми за синагогата. Кой живее в момента там?

— Никой не знае всъщност — намръщи се Ребека. — Или поне не си признава. Но в този град тайните са обичайно нещо.

— Ти живееш доста наблизо. Сигурно си видяла арабина да влиза или да излиза.

Тя се усмихна и наклони глава така, че очите й блеснаха на светлината.

— Защо се интересуваш толкова от синагогата?

— Имам работа с арабина, който живее там.

Тя остави чашата си.

— Знаеш името му?

— Да.

— Как се казва?

Той лапна един фалафел.

— Защо се интересуваш толкова от него?

Смехът й беше като кадифе.

— С теб имаме общи интереси.

— Май така изглежда. — Борн отпи от чая си. — Името му е Семид Абдул-Кахар.

— Наистина ли? Известен ли е?

— В някои среди да. — Спогледаха се и Борн прочете в погледа й, че знае повече, отколкото казва. Пристигна основното им ястие, вдигайки ароматна пара. Врявата около тях беше станала толкова оглушителна, че трябваше да се навеждат през масата, за да се чуват.

— Семид Абдул-Кахар е терорист — каза Ребека, — въпреки че гледа да не се издава.

— Откъде знаеш?

— Еврейка съм — отвърна тя.

Причината за интереса й към човека, осквернил синагогата, стана ясна.

— Няма да намери нищо интересно в шкафчето ми — каза Борис.

— Да оставим Зачек сам да прецени това.

— Малко съм изненадан, че сте напуснали бункера на московската си централа.

— Някои неща си струва човек сам да направи — отвърна Берия. — Иначе къде остава удоволствието?

— Правилно постъпвате, като не се доверявате на Зачек.

— И вие го разбрахте, макар и по трудния начин. — Берия скръсти ръце пред гърдите си. — Знаете ли, генерале, проблемът ви е, че сте твърде доверчив. Да ме убият, не мога да разбера как се задържахте на мястото си толкова дълго.

— При това преуспявайки — допълни Борис. — Нека да наричаме нещата с истинските им имена.

— Определено не проявявате страх — намръщи се Берия.

— Скоро ще поправим тази грешка. — Той се усмихна щастливо. — Наистина, генерале, никой не вярва, че сте оставили Черкезов да умре, без да си изпее и майчиното мляко.

Борис се загледа в него. После със свит пръст го повика да се приближи. Берия се огледа, сякаш се страхуваше да не би това да е капан, но после се наведе и приближи главата си до тази на Борис. Миришеше на скъп одеколон.

— И Сталин си слагаше одеколон, Берия. Знаехте ли го? — Борис изцъка с език. — Мъже, които си слагат одеколон. — Сви рамене, доколкото това беше възможно с масажиста на гърба му. — Какво повече да кажа?

Берия се усмихна насилено.

— Почакайте малко, Зачек ей сега ще се върне. Ако не е намерил нищо…

— Повярвайте ми, няма да е намерил.

— Ако не е — повтори Берия, подчертавайки думите си, — ще ви преведем в тайната ни квартира. Там имам хора, които са абсолютни специалисти.

— Предполагам, че ги знам по име или съм чувал за тях — каза Борис.

Берия го погледна въпросително.

— Не ви разбирам, генерале.

— Малко хора ме разбират. — Борис разтвори лявата си ръка и го остави да види ключа.

Берия го взе от ръката му.

— Това ли е?

— Черкезов трябваше да го предаде на Семид Абдул-Кахар.

Берия рязко вдигна глава и черните му очи на невестулка се забиха в тези на Борис.

— Този терорист е тук?

— Според Черкезов — отвърна Борис. — Резиденцията му е в старата синагога в „Баб Тума“. Ако предположим, че съм в тази баня от един час, срещата е след два часа.

Сянката на подозрение за секунда помрачи победоносното изражение на Берия.

— Защо ми казвате това, генерале?

— Знам кога са ме надиграли. И нямам желание да ме откарват в тайна квартира, пълна с остри нокти и зъби.

Берия въздъхна точно когато в стаята отново влезе Зачек, хвърли ключа от шкафчето на пода и поклати глава.

— Скъпи генерале, благодаря ви за любезното съдействие, но се страхувам, че не мога да ви оставя тук. Не мога да оставям нерешени проблеми зад себе си.

Той вдигна очи към масажиста и му кимна. Мъжът моментално сграбчи Борис в мечешка хватка. Берия се обърна, без да се интересува от по-нататъшната му съдба. Вдигна ключа и го показа на Зачек. Докато двамата излизаха, Зачек му хвърли един последен поглед, който можеше да означава всичко. Борис не му обърна внимание — беше се концентрирал напълно върху това, което му предстоеше да извърши.

Масажистът се беше надвесил над масата. С лявата си ръка бе затиснал врата му, а с десния крак — долната част на таза му. С дясната си ръка Борис напипа дървеното трупче под масата и го дръпна със същите решителност и устрем, с които веднъж дръпна халката на ръчна граната.

Останала без опора, предната част на масата се срути. Масажистът загуби равновесие и охлаби натиска си върху тялото му. Борис се плъзна по масата, сви крака и се измъкна изпод проснатото тяло на мъжа. Докато той се опитваше да стане, Борис го удари отстрани по лицето, но понеже това не даде особен резултат, заби коляното си на същото място. Масажистът се стовари, сякаш повален със секира.

Борис си взе ключето от шкафчето и отиде да си вземе дрехите, като внимаваше да не попадне на Берия и неговия малък помияр. Ако беше сигурен, че никога повече няма да види агент на СВР в живота си, щеше да си отиде от този свят удовлетворен. Знаеше обаче, че няма смисъл твърде много да се надява.

— Главата ме боли. — В дясното ухо на Сорая се чуваше някакво пищене, което нямаше нищо общо с бинтовете, опасали половината й глава.

Лицето на Арон изплува пред очите й.

— Знам.

— Много ме боли.

— Радвай се, че не умря. След онзи номер…

— А Ел-Ариан?

Той реагира на тревогата в гласа й.

— Застреляха го…

— Сигурен ли си?

— Три изстрела в гърдите и един в главата. — Той се изсмя слабо. — Да, сигурен съм.

Сорая видимо се отпусна и облиза сухите си устни.

— Жадна съм.

Арон взе пластмасова чашка от един поднос, наля вода в нея и й сложи сламка. Направи нещо с леглото и главата, раменете и тялото й се вдигнаха, без да трябва да се надига от възглавницата.

Тя започна да смуче вода през сламката.

— Пак си в болницата за съжаление. — Усмивката му стана несигурна. — Недей да прекаляваш с водата, че иначе ще вземе да се връща назад. — Той остави чашката на подноса. Когато се обърна, очите му се втренчиха в нейните. — Без малко да те убият.

— Без малко не се брои.

Той обаче не се засмя на думите й и тя продължи:

— Добре де, благодаря.

— Длъжник съм ти, Сорая.

Тя погледна настрана.

— Нищо не ми дължиш.

Той въздъхна, придърпа с крак един стол и седна до нея.

— Защо избяга?

— Мразя болниците.

Той изглеждаше облекчен.

— Мислех, че мразиш мен.

— Мъжка логика — каза тя.

— Съжалявам за Чалтум.

От очите й потекоха сълзи. Арон скочи и ги избърса с хартиена кърпичка. Сорая се дръпна като опарена.

— Махни се от мен!

Той отстъпи, пребледнял и разстроен. После се обърна и тръгна към вратата. Тя го изчака да натисне дръжката и му нареди:

— Върни се.

Арон се поколеба и се обърна към нея. Виждаше, че не е сигурен как да постъпи. Някаква черна сила я изгаряше отвътре и се наслаждаваше на властта й над него. После обаче искрата угасна така, както се беше събудила, и я остави разтреперана и с усещането за празнота.

— Какво има, Сорая?

— Арон, моля те.

Той се приближи предпазливо, седна неспокойно на крайчеца на стола, сякаш готов във всеки момент да побегне. Тя го погледна. Целият й боен дух я беше напуснал. Имаше чувството, че е минала през някаква ужасна огнена проверка и всичките й любови, желания и нужди са се превърнали в пепел и са я оставили оголена, но неуязвима. Усети, че силата й се завръща, но това беше някаква друга сила, за която й трябваше повече време, за да я опознае.

Примигна и затвори очи за малко.

— Сорая?

Долови тревогата в гласа му.

— Как съм?

— По-добре, отколкото можеше да се очаква. — Като че ли изпита облекчение от смяната на тема с нещо по-конкретно. — Когато те докарахме, докторите бяха много притеснени. Честно казано, не мисля, че ти даваха много шансове да оживееш. Раната обаче изглеждаше по-сериозна, отколкото се оказа. Куршумът от пистолета на Ел-Ариан те е одраскал доста високо над очите, така че зрението не е пострадало. Уверяват ни, че с времето и слухът ти ще се нормализира.

— Нямам парализа, нали?

— Не, но на мозъчното сътресение, с което си се разхождала насам-натам, ще му трябва време да отшуми, иначе ще имаш неврологични проблеми. Тичането е забранено.

— Както и падането по стълби.

Той се усмихна.

— По добре е да се отучиш от този навик.

— Обещавам. — Пръстът й задраска по чаршафа, сякаш нямаше търпение да го отметне. — Предполагам обаче, че ще се наложи да ме водиш на по-безопасни места.

Изражението му веднага стана сериозно.

— Сорая, обещавам да те измъкна веднага щом стане възможно. Само ден-два, за да довършат изследванията, и после ще се възползваме от влиянието на Робине, стига все още да говори с мен.

— Какво е станало между вас?

— Аз те изпуснах, а той беше готов да ми съсипе кариерата, ако не те намеря жива и здрава.

— Ще говоря с него.

— Най-после! Имам си защитник!

Той се засмя и тя се присъедини към него, въпреки че леко я позаболя. Болката нямаше значение. Тя просто й напомняше, че е жива, а от тази мисъл й ставаше добре.

— Но ще трябва да бъдеш много добра — каза Арон. — Имаш нужда да поостанеш в леглото.

— Не се тревожи. Вече изпитвам здравословен респект към мозъчните сътресения. — Тя се усмихна широко. — Добре, че имам хотелска стая, нали?

Той кимна.

— Но сега трябва да си почиваш.

— След минута. Моля те, подай ми джиесема.

Той я изгледа строго, но изпълни желанието й. Порови в плитко шкафче, донесе й го и когато го включи, тя видя четири съобщения от Хендрикс, но нито едно от Питър. Погледна към Арон.

— Окей, хайде сега, чупката.

— Какво означава това? — намръщи се той.

— Остави ме сама.

Той кимна.

— Ще бъда отвън.

— Нямаш ли си друга работа?

— Имам. — Той отиде до вратата, отвори я и се усмихна. — Но се уча да я прехвърлям на други.

В гълчавата на ресторанта Борн едва не пропусна да си чуе телефона. Тъкмо се беше развихрил и извличаше информация от Ребека за архитектурния план на синагогата. Помисли си дали да не го остави да си звъни, но видя, че обаждането е от Сорая, и вдигна. Не можа обаче да чуе нито дума, затова се извини, излезе на улицата и повървя няколкостотин метра през един проход, притискайки се до стената на рушаща се сграда, затворена с катинар.

— Къде си? — Гласът й звучеше напрегнато и сериозно.

— В Дамаск. — Борн не изпускаше от очи минаващите пешеходци. Дали заради Борис или заради Корелос, все едно, трябваше да се пази от наказателни отряди и самотни убийци. — Ти добре ли си?

— Да. В Париж съм. Опитах да се свържа с Питър, но той не си вдига телефона, което е доста странно. Никой не го е чувал или виждал.

— Свържи се с Тайрон. Ако не знае нещо, то поне ще намери начин да научи.

— Бива. — Тя му разказа всичко, което беше открила за „Монишън Клъб“, връзката с арабските терористи и следата, довела до мюнхенския клон на „Нимфенбург Ландесбанк“. Не спомена за Амун, защото не искаше да произнася името му, а още по-малко да изслушва съболезнования, колкото и да са искрени. Завърши разказа си със смъртта на Бенджамин Ел-Ариан, но пропусна да спомене за собственото си състояние.

Съзнанието на Борн обработваше цялата тази информация със скоростта, с която я получаваше.

— Интересното е, че финансите на „Северий Домна“ се управляват чрез мюнхенска банка и Семид Абдул-Кахар, главата на „Джамията“ в Мюнхен, също е тук, в града, където „Северий Домна“ има щабквартира и депо.

— Депо за какво?

— Не съм сигурен, но смятам, че се гласи скорошна атака на американска земя.

— Целта?

— Не… — Борн прекъсна разговора, защото беше забелязал някого — лице, появило се за секунда сред морето от глави. Затвори телефона и тръгна след човека. Когато го приближи, разпозна походката му. Дори без да се вглежда в лицето му, установи, че това е Борис.

Борн си проправи път през тълпата, изпълнила докрай тесните улички. След няколко минути придоби усещането, че Борис се е запътил към синагогата. Какво ли беше намислил? Ако го беше последвал дотук, определено бе изтървал следите му. Само че не му приличаше на някой, който се е изгубил. Напротив, беше напълно съсредоточен, като човек, тръгнал да изпълни мисията си.

Входът на синагогата се намираше на тясна, непривлекателна уличка, който водеше към покрит с павета двор, в центъра, на който се мъдреше едно маслинено дърво. Когато стигна до място, от което можеше да държи пътя под око, Борис се скри обратно в сенките. Застана с ръце, скръстени пред гърдите като на египетска мумия, и зачака, без да помръдва.

Нищо не се случи. Никой не влезе или излезе от уличката, водеща към синагогата. Парченцето небе, което виждаше, беше карнавално осветено от прожекторите на минаретата, които оцветяваха нощта в електриково синьо.

Борн извади телефона си и набра номера на Борис. Скрит в сенките, Борис се стресна и бръкна да извади своя телефон. В този момент Борн излезе от мрака зад него.

— Здравей, Борис — каза той. — Разбрах, че са те изпратили да ме убиеш.

31

— Джейсън, какво, по дяволите, правиш тук?

— Мога да ти задам същия въпрос, Борис. — Борн се опита да го разгледа в мрака. — Въпросът е дали някой от нас ще каже истината.

— Кога сме се лъгали?

— Кой може да каже, Борис? Ти знаеш много повече за отношенията ни от мен. В момента, доколкото виждам, нищо не е такова, каквото изглежда.

— Напълно съм съгласен. Толкова хора ми извъртяха номера през последните дни, че ми се зави свят.

— В приятелството най-важното е доверието.

— Отново съм съгласен, но ако се налага да се замисляш, значи то не съществува.

Горчивината в гласа му изненада Борн.

— Къде се крие проблемът, Борис?

— Току-що пристигнах от Мюнхен. Един от най-старите ми приятели се опита да организира убийството ми там. Всъщност ти го познаваш. Иван Волкин изобщо не се е пенсионирал. Работил е за „Северий Домна“ от години.

— Моите съболезнования.

— Не изглеждаш изненадан.

— Единствената изненада беше, че сте приятели.

— Е, вече не сме. — Борис извърна глава и надникна към улицата. — И, изглежда, никога не сме били.

Борн изчака малко от уважение към чувствата на Борис.

— Защо би тук — попита той накрая, — за да предадеш специални поздрави на мен или на Семид Абдул-Кахар?

— От теб не могат да се опазят тайни, а? Защо ли не съм изненадан. — Борис се изсмя невесело. — Нека да ти кажа нещо, приятелю. Преди няколко часа човекът, който ме принуди да избирам между това да те убия и да запазя кариерата си, получи специалния ми поздрав.

— Значи необходимостта да ме убиеш е отпаднала.

— Никога не я е имало, Джейсън. Ако бях изпълнил нарежданията на Виктор Черкезов, нямаше да остане достатъчно от мен, та да имам кариера. — Той изсумтя. — Между другото, откъде знаеш, че този задник Семид Абдул-Кахар живее тук?

— А ти?

Двамата се изсмяха. Борис го удари по гърба.

— По дяволите, Джейсън, толкова се радвам да те видя! Трябва да пийнем и да отбележим срещата ни, но първо очаквам Константин Берия, шефът на СВР, и оня малък негодник Зачек да се появят тук.

— Защо?

Борис му разказа за ключа, който Черкезов трябваше да донесе на Семид Абдул-Кахар по нареждане на „Северий Домна“.

— Оставил си Берия да ти го вземе? — попита Борн.

Борис се изсмя.

— Не че особено ще му послужи. Не е истински, нищо не можеш да отвориш с него. Направен е по модел от видеоигра. — Забеляза изражението на Борн и добави: — Трудно е да се повярва, но някой в „Северий Домна“ има чувство за хумор.

— Странното за вярване е, че ти разбираш нещо от видеоигри.

— Трябва да съм в крак с времето, Джейсън, иначе малките технократчета ще ме прегазят, устремени към властта. Те използват видеоигрите, за да поддържат уменията си и да запазят миризмата на кръв в ноздрите си.

— Ние с теб правим това на живо.

— Тия младоци не ги бива за оперативна работа. Все търсят бързите бутони.

— Към ключовете, с които се отваря следващото ниво.

— Така е. Не мислят с главите си.

Разхлаждащ вятър мина по улицата и донесе миризмата на подправки. Мюезинът подхвана молитвите си през усилвателите и заглуши всички други шумове. Улицата опустя.

— Ключът е бил тест — каза Борн.

— За да видят Дали Черкезов е надежден и послушен — кимна Борис. — Той се е провалил.

— С гръм и трясък. Но Семид Абдул-Кахар не го знае още. А Берия не знае, че го причаквам. — Борис сложи ръката си на гърдите на Борн. — Дръж се. Идват.

Борн видя двама мъже, които се приближаваха. Носеха дълги палта, които стигаха до върховете на обувките им — ясен сигнал, че под тях има оръжие с дълга цев. По-възрастният беше нисък и приличаше на невестулка, а по-младият — по-висок и с лице, което сякаш беше минало през месомелачка. Борн се усмихна, когато си представи как юмруците на Борис се стоварват зловещо върху технократчето.

— Ще ги пречукам тези задници — закани се Борис. — Опитаха се да ме убият.

— Струва ми се, че носят доста сериозни оръжия — отбеляза Борн.

— И аз така виждам.

Борн се приготви, но с крайчеца на окото си видя една фигура с черна роба и фередже да се приближава от другата страна на уличката. Беше Ребека.

След като се погрижи за охраната на Индиго Ридж, Хендрикс направи точно това, което Скара го беше помолила да не прави — захвана се да я търси. Първо пробва джиесема й, но някакъв китаец го прати на майната му на мандарински диалект. После проведе личен разговор с Джонатан Брей, шефа на ФБР. С Брей се познаваха отдавна и често си правеха услуги.

— Само кажи какво искаш, Крис — каза му Брей, — и ще го получиш.

— Търся някой, който се е покрил — започна да обяснява Хендрикс, изгарящ от срам, унижение и особената болка на отхвърления любовник. — Тя може вече да е напуснала страната. — Спря за секунда. — Влязла е като Маргарет Пенрод, но това е псевдоним. Не се съмнявам, че в момента се подвизава под друго измислено име.

— Имаш ли идея какво може да е?

Ужасните чувства отново налегнаха Хендрикс.

— Не.

— А снимка?

— Ще ти изпратя. — От службата за проверки на персонала би трябвало да имат, помисли си Хендрикс, иначе съвсем ще заприличам на идиот. — Но в момента ми трябват двама от най-добрите ти детективи.

— Дадено — отвърна Брей.

Хендрикс се срещна с агентите пред апартамента на Скара. Когато никой не се отзова на звъненето им, те влязоха с извадени оръжия, макар той да им каза, че не е необходимо. Такава е процедурата, отвърнаха му те почти едновременно като роботи. Щом осигуриха периметъра, се върнаха при вратата, както им нареди Хендрикс, охранявайки я като вързани кучета пазачи.

Хендрикс обходи едностайния апартамент. Дневната беше депресиращо празна и излъчваше мирис на запуснато. Нищо не подсказваше, че е живяла тук. Същото се отнасяше и за малката баня, където по тесните полици на шкафчето за лекарства се стелеше само прах. В казанчето нямаше нищо друго освен вода, а ваната беше измита, без утайка или полепнали косми.

Влезе в банята и моментално усети миризмата й. Прерови чекмеджетата на скрина, но те бяха празни. Издърпа ги и ги обърна — търсеше дали няма нещо, залепено за дъното им. В гардероба намери куп закачалки, но нищо повече. В единственото чекмедже на нощната масичка имаше два кламера, визитка с измислената й професия и крайчец на молив.

С тежка въздишка седна на леглото, което поддаде под тежестта му както тялото й. С ръце на коленете, се наведе и се загледа в пода. Липсваше му, не можеше да отрича повече. Някаква дупка се беше отворила в него, а си бе обещал никога повече да не я усеща. Очите му се замъглиха и мислите му се завихриха като оттичаща се в канала вода. И в този момент телефонът му иззвъня.

— Хендрикс.

— Господин министър, обажда се агентът от ЦРУ Тайрон Елкинс.

Думите му бавно проникнаха в замъгления мозък на Хендрикс.

— Откъде имаш номера ми, синко?

— Трябва да ви предам съобщение от Питър Маркс.

Хендрикс се смръщи и усети напрежение в рамената и ръцете си.

— Къде е Питър?

— В безопасност е, сър. Нападнали са го. Иска да говори с вас.

— Ами, добре, дайте му телефона. — Настъпи пауза. — Питър?

— Да, сър.

— Добре ли си?

— Да, сър.

— Какво, по дяволите, стана с теб?

Питър му разказа как се е разминал на косъм със смъртта в гаража и за бягството си от линейката и фалшивия медицински екип.

— Чист късмет си беше, че Тайрон е бил зад мен — завърши Питър.

— Къде си? Ще изпратя хора да…

— С цялото ми уважение, сър, след пробива в сигурността, за който ме предупредихте, и това, което стана в сградата, бих предпочел никой да не знае къде съм в момента. Сорая ме откри чрез Борн.

— Борн ли?

— И двамата със Сорая познават Тайрон, сър. Само толкова мога да ви кажа за момента.

— А Сорая?

— Още е в Париж. Разбрала е кой е убил нейния човек. Бенджамин Ел-Ариан. Той е мъртъв вече. — Питър му предаде информацията, която беше предизвикала нападението срещу него. — Трябва да изпратите екип да доведе Рой Фицуилямс във Вашингтон за разпит възможно най-скоро. Фицуилямс е бил консултант на сирийската минна компания „Ел-Габал“, но не го е споменал, когато е минавал проверките.

Още един пробив в системата за проверка на персонала, отбеляза си Хендрикс. Цяло чудо беше, че правителството още се крепеше.

— Търсим непосредствена заплаха на територията на САЩ — каза Питър.

„Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“

— Индиго Ридж — тихо повтори Хендрикс.

— Именно.

— Браво, Питър.

— Сър, съжалявам, че ви създадох проблеми. Бяхте прав, когато ми възложихте Индиго Ридж по този индиректен начин.

— Радвам се само, че решението ми не доведе до смъртта ти.

— Работата ви не е лека — отвърна му Питър, — но вие я вършите добре.

— Благодаря. — Хендрикс се замисли. — По съображения за сигурност, докато не разплетем тази ситуация, Тайрон да ми се обажда всеки ден по обед. Ще ти съобщя веднага щом задържим Фицуилямс. Заслужаваш да присъстваш на разпита му.

Той затвори и се обади на директора си по оперативните мероприятия в Индиго Ридж, който вече беше подложен на нападките на Данзигер.

— Остави го — каза му Хендрикс. — Искам да вземете един отряд и да арестувате Рой Фицуилямс.

— Сър?

— Чухте ме. Назначете най-добрите си хора да го доведат със самолет във Вашингтон. Незабавно. Ще поръчам да ви чака машина на военновъздушните сили. Искам да го доведете право при мен, ясно ли е?

— Съвсем ясно, сър. Смятайте, че е станало.

Хендрикс се обади на познат генерал от военновъздушните сили и го помоли да разреши използването на самолета. Когато остави мобилния си телефон, погледът му попадна на визитката на Скара, оставена в чекмеджето на нощното шкафче.

„Работата ви не е лека“, беше му казал Питър. В съзнанието му изплува образът на Скара, така както я беше видял в деня, когато се запознаха, клекнала в скромната му градина при лехата с розите.

Взе картичката й. В центъра й беше отпечатана роза. С разтуптяно сърце той скочи и излезе на бегом от апартамента, оставяйки озадачените агенти от ФБР зад себе си.

Ребека вече не приличаше на стюардеса — излъчваше някаква напрегната съсредоточеност и целеустременост. Очите й пламтяха, а бузите й бяха поруменели, сякаш се канеше да се хвърли срещу съдбата с главата напред. Беше се преобразила в ангел на отмъщението. Очевидно, след като я остави в ресторанта, се беше преоблякла, с което потвърждаваше подозренията му — че има своя мисия по отношение на обитателите на синагогата. Липсвал й беше само някакъв подтик и той й го бе дал, когато й съобщи самоличността на арабина, осквернил еврейския храм, край който беше избрала да живее. Подозираше, че тя е агент на „Мосад“, но в крайна сметка това нямаше значение. Канеше се да проникне в синагогата и да убие Семид Абдул-Кахар. Проблемът беше, че без да иска, щеше да попадне право под смъртоносния кръстосан огън между охраната му и СВР. Трябваше да я спре.

Канеше се да й препречи пътя, но тя промени посоката. Очевидно все пак не отиваше към уличката, водеща за синагогата. Поради прекъснатия им разговор относно вътрешното устройство на храма обаче Борн знаеше къде отива.

Той дръпна Борис и тръгна подир нея, но колегата му се възпротиви.

— Луд ли си? Ще провалиш всичко.

Борн се обърна към него.

— Въпрос на доверие, Борис.

Борис се поколеба за малко, кимна и го последва по уличката вляво, почти паралелна на другата, по която се стигаше до синагогата.

Борн видя как Ребека сви вляво и изчезна. Ускори крачка, следван по петите от Борис. Когато стигна до мястото, където се скри Ребека, видя съвсем тесен проход, колкото за един човек. Впусна се напред, опитвайки се да се спомни плана на древната синагога, така както Ребека му го беше описала.

Изведнъж стигна до края на прохода и се изправи пред празна стена.

— Какво, по дяволите, става, Джейсън? — попита Борис.

— Вървим по петите на агент на „Мосад“, който знае друг вход в синагогата.

— Откъде по-точно? През стената ли е минал?

Отвсякъде ги обгръщаше тъмнина. Борн си повтори всичко, което му беше казала Ребека за синагогата. Знаеше къде се намира по отношение на прохода, затова се обърна наляво и опипа стената, търсейки някакъв лост или дръжка. Нищо. После отстъпи назад една крачка и едва не се блъсна в Борис, но с десния си крак напипа метална решетка.

Двамата отстъпиха, така че Борн да може да клекне и да я опипа с ръце. Беше квадратна и достатъчно голяма, за да се промуши човек през нея. Той провря пръсти през дупките, вдигна я без усилие и я подпря до стената. После пъхна краката си в дупката и обувките му стъпиха на нещо.

— Има стълба — каза той на клекналия до него Борис.

Двамата слязоха един подир друг. Стълбата беше направена от желязо, но бе толкова стара, че се ронеше под пръстите им. Пристигнаха на долното ниво, изсечено в скалата. Борн видя отляво някакъв слаб отблясък, който ги отведе под синагогата. Каменни стълби водеха нагоре и двамата с Борис ги изкачиха, придвижвайки се изключително внимателно.

На върха имаше врата, направена от грубо рендосани дъски, хванати с широки бронзови ленти. Борн внимателно натисна желязното резе и бутна вратата навътре. Минаха през прага и се озоваха в част от синагогата, която още се реставрираше. Плочи от черен камък и набразден с жилки мрамор бяха подпрени на едната стена или сложени върху грубо сковани магарета, приготвени за рязане по размер. Тънки безцветни завеси отделяха работната площадка от останалата част, за да не се разнася прах.

Приближиха се крадешком почти до завесите. Борн се заслуша да долови звуци от боричкане, но чу само стъпки, приглушени от килими и някоя и друга дума на арабски, изречена тихо, но напрегнато.

Разтвориха завесите и преминаха в централната част, подновена в арабски стил.

— Агентът на „Мосад“ може само да намери смъртта си тук — прошепна Борис.

— „Тя“ е — поправи го Борис. — И се казва Ребека.

— Може да ни провърви и СВР и Семид Абдул-Кахар да се изпотрепят взаимно — измърмори Борис, загледан по средата на помещението.

По тона му обаче си личеше, че не му се вярва много да стане така. Нещата в техния свят никога не се подреждаха толкова добре — имаше твърде много гняв и силни емоции, твърде много вече пролята и чакаща да бъде пролята кръв.

Придвижиха се напред. Огромните пространства, планирани от древните архитекти за синагогата, сега бяха разделени на малки стаи, всичките красиво изрисувани и обзаведени като султански харем. Нямаше нито следа от суровата натура на пустинните араби. Молитвените килимчета бяха пищни, изтъкани от най-фина коприна в сложни форми, подобни на скъпоценни камъни.

— Къде по дяволите, са Берия и неговият лакей? — прошепна Борис.

Борн се питаше къде изобщо са всички. Нямаше идея колко са хората на Семид Абдул-Кахар и доколко тежко са въоръжени. Погледна нагоре и откри безопасен начин да разбере. Конструкцията на стаите беше направена от дебели, дялани на ръка греди от ароматен кедър и стигаше до височина около три метра — доста под истинската височина на сградата. Нямаха тавани, а само кръстосани греди върху вертикалните подпори с преметнати през тях от край до край ивици плат.

Той направи знак на Борис да продължи напред и се изкатери по една греда, намирайки си къде да стъпи по грубо одяланата й повърхност. Гредите бяха масивни и даваха възможност да се качи на тях, докато пълзеше от стая в стая. През тънкия плат се различаваха местоположението и движенията на фигурите в тях. Видя трима от хората на Семид Абдул-Кахар — единият, сам в стаята, се приготвяше за молитва. Нямаше и следа от Ребека или самия Семид Абдул-Кахар. Знаеше, че и тя сигурно търси арабина като него. Мъжете просто бяха временно препятствие.

И изведнъж я видя в петата стая. Беше със Семид, но сцената, на която стана свидетел, изобщо не му хареса.

Борис се промъкна с малки котешки стъпки, както в стихотворението75, което беше научил наизуст като малък и си повтаряше всяка нощ, преди да заспи, сякаш е молитва. Днес обаче в сърцето му имаше мъст и Зачек и Берия не му излизаха от главата. Хрумна му, че работата му се върти около поредица от нанесени обиди и възмездие за тях. На човек му оставаше само да се моли да оцелее… с малки котешки стъпки.

Влезе в стаята и намери мъж, коленичил на молитвено килимче с глава към Мека. До него беше оставена пушка с къса цев. Думите на молитвата, произнесени полугласно, падаха като дъжд от устата му, докато се клатеше напред–назад. Борис изчака челото му да докосне килимчето. После тихо пристъпи към него и с цялата си тежест натисна врата му с крак. Чу се поредица от изпращявания, сякаш някой пука балончетата от хартия за увиване на стъкло и тялото на мъжа се отпусна бездиханно.

Борис взе пушката, прекрачи трупа и продължи нататък.

Зад Ребека имаше двама мъже. Борн не можеше да разбере дали тя го знае, затова скочи от гредата, разкъсвайки плата. Падна на присвити крака. Мъжете се обърнаха, той описа дъга с крака си и удари единия зад коленете. Мъжът се стовари на пода и Борн веднага се нахвърли отгоре му с юмруци.

Ребека удари втория отстрани по главата. Той залитна, но успя да вдигне пушката си и да изстреля порой от куршуми. Тя падна в краката му, той вдигна приклада, канейки се да го стовари на тила й, но тя го изпревари и заби юмрука си в слабините му. Той се преви на две, а тя извади тънък нож изпод черната си рокля и разпори корема му от край до край.

Очите му се облещиха от шока, но тя вече го прескачаше и се пресягаше към крайчеца на робата на Семид Абдул-Кахар. Той се спъна, но с помощта на кама с широко острие отряза част от плата, освободи се и изтича извън стаята.

Борн стана от пода и изтича след Ребека, която последва Семид извън харема в същинската част на синагогата.

Щом чу автоматичната стрелба, Борис се затича. Берия и Зачек, и двамата насочили автомати „Калашников“ пред себе си, стояха разкрачени един до друг и безмилостно забиваха куршумите в шестима от бандитите на Семид Абдул-Кахар.

Зачек забеляза Борис, докато той влизаше през входа, и насочи към него автомата си, стреляйки наред, без да се цели. Борис се скри зад вратата, през която беше дошъл. Стрелбата беше толкова ожесточена, че се принуди да изчака клекнал и с разтуптяно сърце, преди да се покаже отново. Намери само труповете на шестимата мъже, сгърчени и кървящи от многобройните рани. Нямаше и следа от Берия или Зачек.

Сдържайки яда и недоволството си, той огледа стаите една по една, като едновременно се ослушваше. После чу нови изстрели и тръгна наляво. Щом прекоси прага, в левия му прасец се заби куршум. Кракът му се подгъна и той падна на дясното си рамо, претърколи се, изправи се на коляно и отвърна на огъня. За малко да отнесе главата на Зачек, но мизерникът успя да се отдръпне в последния момент.

Борис се премести, въпреки че го заболя и левият глезен не го държеше. Добре че го направи, защото главата и раменете на Зачек се появиха иззад стената и той стреля по мястото, където само малко преди това се намираше Борис. Карпов завъртя пушката и стреля по ъгъла в стената, зад който се укриваше Зачек. Разхвърчаха се дърво и гипсови отломки и Борис отново се премести, този път в обратната посока, и когато Зачек се появи отново и стреля в мястото, където щеше да се намира Борис, ако беше продължил в същата посока, Борис го гръмна в лявото рамо.

Зачек падна назад, Борис се затича право срещу него, задържайки огъня, докато противникът му не излезе в пълен ръст. Зачек натисна спусъка на автомата си и дъждът от дървени и гипсови парченца временно го ослепи, но въпреки всичко той продължи напред, защото знаеше, че ако остане на едно място, резултатът ще е фатален.

Погледът му се проясни и Борис видя Зачек на пода. Седеше, подпрян на стената, а от разбитото му ляво рамо шуртеше кръв. Отчаяно се опитваше да презареди оръжието си.

Той го усети, вдигна глава и оголи зъби като бясно куче. После се усмихна, хвърли автомата и разпери ръце.

— Предавам се, генерале. Не стреляйте, не съм въоръжен.

Борис зърна малкия пистолет, полускрит в дясната му ръка. Но даже и негодникът да не беше въоръжен, нямаше да има значение. Дръпна спусъка на пушката си и тялото на Зачек за секунди затанцува като марионетка, на която са прерязали конците. А после се отпусна настрани сред локва кръв и очите му се оцъклиха.

Сигурно се беше случило нещо важно, реши Борис, защото видя, че Берия е тръгнал да бяга от синагогата. Стана му любопитно. Предположи, че Борн е успял някак си да промени безвъзвратно ситуацията и Берия има достатъчно разум в главата си, за да се оттегли, докато е още цял.

Само че нямаше да има този късмет.

Борис го настигна при входното антре, вече осеяно с шест трупа. Берия избра за бягство най-краткото разстояние между себе си и вратата. Маршрутът му минаваше между две от телата. Той се подхлъзна в локва от кръв и затичалият се Борис се вряза с пълна скорост в него. Нещо поддаде в левия му глезен и по крака му мина огнена болка. Куршумът от автомата на Зачек беше минал през мускула на прасеца му, което беше добре, но раната кървеше обилно. Кракът трябваше да се вдигне, а раната — да се превърже. Кракът му поддаде и Борис падна на едно коляно. Прониза го непоносима болка. Берия обаче се беше поосвестил. Заби приклада на автомата си в брадичката на Борис и го събори по гръб.

Насочи оръжието си към него и се накани да дръпне спусъка, но изведнъж се стресна от дочулите се гласове. Тъй като не искаше да издава местоположението си, като стреля, той се извъртя и побягна презглава от синагогата.

Борн видя как Семид Абдул-Кахар замахна към Ребека с лъскавата си кама. Тя парира със своя тънък нож, после го нападна и въпреки че той се защитаваше, успя да разпори лявата му буза малко под окото до устата му, която се отвори, но не издаде нито звук. Той я удари отстрани в тялото с юмрук, а после я ритна яко в ребрата и я залепи за стената.

Нахвърли й се с ножа, но и същевременно заровичка под робата си. Ребека се защитаваше от острието му и това й се отдаваше с лекота, но само защото атаката не беше истинска.

Борн видя маузера в ръката на Семид, преди тя да го забележи. Скочи към него, събори го назад и изби пистолета от дланта му. Докато арабинът се отбраняваше от новото нападение, Ребека презрително бутна настрана камата му и заби собствения си нож в тялото на Семид. Острието проникна в гърдите му точно под гръдната кост. Тя го извъртя нагоре и наляво с прецизността на хирург и разпори първо белия му дроб, а после и сърцето му.

Семид изпусна противния си дъх и на устата му излязоха кървави мехурчета. Тя го гледаше вторачено в очите, докато държеше тялото му на върха на ножа в стегнатата си ръка.

— Ребека — повика я Борн.

Младата жена разглеждаше Семид, сякаш е опитно животно, приковано на лабораторната й маса.

— Ребека — повтори Борн още по-меко.

Тя най-после въздъхна и извади ножа си. Тялото падна на земята. Борн очакваше да види победно изражение на лицето й, но когато тя се обърна, там се четеше само отвращение.

Тя го изгледа продължително и Борн се почувства сякаш е изправен пред някакво необикновено създание, което външно е много прецизно регулирано и се владее добре, но притежава неукротим дух и диво сърце в себе си.

— Ти ме заряза — каза тя, докато бършеше ножа си от кръвта, — а сега те намирам тук.

— Какъв късмет. — Той се усмихна. — Само не ми казвай, че си изненадана.

В очите й гореше студена ярост.

— Това е моята територия.

— Има ли значение вече? — спокойно й отговори той, като се опитваше да укроти гнева й. — Семид Абдул-Кахар е мъртъв.

Тя ритна трупа и той се преобърна по гръб.

— Не знам кой е този — каза тя, — но със сигурност не е Семид Абдул-Кахар.

32

Имаше моменти — и този беше точно такъв, — когато на Хендрикс никак не му беше приятно охраната да се влачи навсякъде след него като сянка. Не искаше някой да обсъжда защо се е прибрал, карайки презглава, в къщата си по средата на работния ден, а още по-малко да го наблюдават иззад затъмнените стъкла как отива в розовата градина, коленичи и започва да рови из нея.

Единият от тях, Ричард май се казваше, излезе от колата и дойде при него.

— Сър, добре ли сте?

— Абсолютно — отвърна разсеяно Хендрикс.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Върнете се в колата си.

— Добре, сър — отвърна след кратка пауза Ричард.

Хендрикс се изправи, хвърли поглед през рамо и го видя как сви рамене, давайки сигнал на колегите си, че си няма представа какво му е скимнало на шефа. Хендрикс отново се зае с работа. Опита се да се успокои, но за свой ужас откри, че ръцете му неудържимо треперят. Щом взе визитката на Скара и видя отпечатаната на нея роза, веднага го обзе убеждението, че я е оставила там, за да я намери. Само той можеше да се досети за смисъла й.

„Това е последното ми пътуване.“

Опасяваше се, че тя ще предприеме някаква фатална стъпка. Не си я представяше като човек, който ще се самоубие, но, от друга, страна знаеше толкова малко за нея. И въпреки това имаше усещането, че я е познавал цял живот. Беше пълна загадка за него как е възможно някой да стане част от живота ти за толкова кратък период от време. Беше се промъкнала под кожата му и отказваше да си отиде. Внезапното й изчезване само изостри усещането му за влиянието, което беше оказала върху живота му.

„Това е последното ми пътуване.“

Дали не се канеше да извърши нещо ужасно, някакъв последен акт, който щеше да прекъсне живота й? Този сценарий го ужасяваше най-много.

„Това е последното ми пътуване.“

Беше убедил сам себе си, че му е оставила следа какво се кани да предприеме, защото иска той да я спаси и само той може да го направи. Ужасно му се искаше да вярва, че и тя е изпитвала същите чувства към него, каквито той имаше към нея. Не му ли го беше казала от екрана? Хранеше обаче съмнения, че записът е нагласена работа и тя не му е разкрила какво всъщност се крие в сърцето й, а сега вече никога нямаше да разбере, защото само до дни или дори часове животът й ще изгасне като пламъче на свещ.

Треперещите му ръце целите бяха в кал, а под ноктите му имаше пръст. Преравяше розовите лехи методично, отляво надясно. Заравяше пръсти в основата на всяко растение с надеждата, че ще открие нещо, което е заровила там, за да го открие, когато тя си отиде. Стигна обаче до последната роза, без да открие каквото и да било.

Седна върху петите си и се подпря на колене, загледан в цветята. Обичаше розите си — цвета им, миризмата им, — но в момента забелязваше само техните бодли. Може би този път зад името не се криеше нищо друго76. Не му се искаше, но трябваше да го повярва, защото нямаше друг избор.

Горчиви сълзи нахлуха в очите му и засрамен и отчаян, той зарови лице в мръсните си шепи.

Борис не се виждаше никъде. Борн прегледа набързо труповете и умиращите и не откри нито него, нещо, за което беше дълбоко благодарен, нито шефа на СВР Константин Берия. Почуди се за миг къде са изчезнали, но имаше други задачи за решаване.

— Преследвам Семид Абдул-Кахар от три години — започна разказа си Ребека, докато излизаха по пътя, по който бяха влезли в синагогата. — Той държи около дванадесетина двойници, които изглеждат като него и имитират говора му. Обикновено тях изпраща на публичните места, където трябва да се яви. Самият Семид Абдул-Кахар може да бъде видян на записите, които хората му периодично изпращат на „Ал Джазира“. Проучила съм ги в най-дребните детайли. Знам как изглежда истинският Семид Абдул-Кахар. На практика никой друг освен помощниците му не може да го разпознае.

Фактът, че арабинът има двойници, коренно промени плановете на Борн. Борис му беше казал, че Семид Абдул-Кахар е в Дамаск. Вече усещаше обаче, че синагогата е само уловка. Ако е така, значи лидерът на „Джамията“ би следвало да е в „Ел-Габал“. От това произтичаха много други последствия и не на последно място предположението, че фазата на планирането на терористичното нападение приключва и започва етапът на извършването му, което му оставя съвсем малко време, за да проникне в „Ел-Габал“, да постави СИМ картите и да задейства взрива, поставен от дон Фернандо в дванадесетте каси с картечни пистолети ФН СКАР-М Мк 20.

Искаше да влезе в „Ел-Габал“ сам, но осъзна, че помощта на Ребека му е абсолютно необходима. Само тя можеше да разпознае Семид Абдул-Кахар. Ако той наистина беше в сградата, Борн нямаше намерение да изпусне възможността да го убие. Арабинът беше истинската заплаха. След смъртта на Ел-Ариан той оставаше сърцето и душата на „Северий Домна“ и без неговата подкрепа организацията щеше толкова да отслабне, че Сорая, Питър и екипът им щяха без проблем да се справят с нея. Но ако Семид оцелееше някак, щеше да я хване с желязна ръка и предвид факта, че членовете й заемаха важни постове в бизнеса и политиката, възможностите му да осъществява терористични актове щяха да нараснат неимоверно — нещо, което Борн не можеше да позволи да се случи.

Докато излязат на улицата, той разказа на Ребека за „Ел-Габал“ и задачата си.

— Мисля, че Семид Абдул-Кахар е там. Знам как да вляза, също както ти знаеше как да влезеш в синагогата, без да те забележат — завърши той. — Или идваш с мен, или пътищата ни се разделят тук.

За нейна чест тя не се поколеба нито за миг. Отидоха с такси до гарата, където той отключи шкафчето и извади раницата, пълна с нужните приспособления, които си беше набавил. Ребека го наблюдаваше с лека усмивка.

— Какво толкова смешно има? — попита Борн, докато излизаха.

— Нищо особено. — Тя сви рамене. — Просто аз се оказах права, а шефовете ми — не. — Усмивката й стана по-широка. — Няма нищо случайно в това, че обслужвах полета ти от Мадрид.

— „Мосад“ ме следи.

— Смяташ, че съм от „Мосад“ ли?

Без да отговори, той я поведе по широките улици, които отиваха към „Шукри Куатли“ И двамата бяха облечени като сирийци и никой не им обръщаше внимание. Ребека се беше забрадила като мюсюлманка.

— Аз те следях — каза тя. — Когато установих връзката между Семид Абдул-Кахар и „Северий Домна“, разбрах, че пътищата ни ще се пресекат. Измисленото ти име не ме заблуди. Видях те на снимката и те разпознах от фотографиите, която имаме в архивите си.

— Значи не се обиди, че изчезнах и те оставих.

— Честно казано, очаквах нещо такова.

— Дължа ти сметката.

— Смятай, че съм те почерпила.

— Е, аз пък те вземам със себе си.

— Шефовете ми и представа си нямат колко грешат относно теб — изсмя се тя.

— Нека да остане така.

След двадесет минути стигнаха до района около комплекса на „Ел-Габал“. Въпреки че минаваше два часът през нощта, помещенията бяха ярко осветени. Свит в сенките, Борн отбеляза оживената дейност и нарасналия брой пазачи. На рампата и около нея гъмжеше от въоръжени мъже. Камионите още не бяха пристигнали, но по улицата се чуваше шумът от приближаването на първия от тях. Разполагаше с по-кратко време, отколкото си мислеше, най-много час, а може би и по-малко.

Ребека приклекна до него в мрака и попита:

— Сигурен ли си, че можеш да ни вкараш вътре? Сградата е пълна с въоръжени пазачи.

Борн отвори ципа на раницата.

— Само ме наблюдавай — отвърна той.

Борис седеше в денонощното кафене, вдигнал крак на стола. Докторът, когото беше измъкнал от леглото, за да почисти и превърже раната му, поиска неприлично голям хонорар, въпреки че се познаваха отпреди. На Борис вече му беше все едно.

Когато излезе от синагогата, прекара около половин час, лутайки се безуспешно из лабиринта от улички на „Баб Тума“ в търсене на Берия. В сърцето си усещаше отворена черна яма, в която искаше да погребе директора на СВР. После изведнъж, сякаш с прещракването на някакъв ключ, нещо се промени. Може би заради болката, която беше станала толкова нетърпима, че едва стъпваше на левия си крак, или пък адреналинът се оттегли от кръвта му и почувства изтощението си. Берия щеше да почака — трябваше да се погрижи първо за себе си.

Седнал с чаша гъсто турско кафе, подправено с кардамон, и чинийка лепкави сладки, той сложи хапчетата — болкоуспокояващо и антибиотик — в устата си и намръщвайки се, ги преглътна. С глътка кафе стопли сърцето и душата си и се загледа в непрестанното движение на улицата.

След известни размишления реши, че отказът от преследване не се дължи на болката — случвало се беше да е по-силна и въпреки това той да продължава. Усещаше, че причината за промяната в настроението по-скоро е срещата с Джейсън Борн. За краткото време, прекарано в компанията му, беше осъзнал, че не е задължително животът им — неговият и на Джейсън — да се върти само около поредица от извършени прегрешения и въздаване на възмездие за тях. Всъщност в отношенията им би могло да има дори човешки елемент, защото приятели като Джейсън, нищо че нямаше други, правеха живота по-поносим. За секунда се запита къде ли е той. Нямаше значение, Борис не беше в състояние да му помогне. А и Джейсън работеше най-добре сам.

Борис въздъхна и отхапа от сладкиша, задържа хапката в устата си и остави тънката коричка и меда да се разтопят върху езика му. Не искаше да се превръща в съвременния капитан Ахав77. Вярно е, че си беше обещал някои неща, но изпълнението им можеше да остане за друг момент и друго място. Нали според поговорката отмъщението било ястие, което е най-добре да се сервира студено?

Борн извади електрическия кабел и кирката и закачи дръжката й за края на по-дългото руло въже. Изправи се и се отдръпна на няколко крачки от Ребека. И двамата бяха застанали в кръглата сянка на няколко кралски палми. Западната стена на сградата на „Ел-Габал“ се намираше пред тях, палмите бяха зад тях, а зад палмите, тъмна и мрачна, се издигаше сградата на някаква банка. Ъглите на „Ел-Габал“ бяха ярко осветени от прожектори, но по средата й се образуваше тясна тъмна ивица.

Борн започна да върти въжето със закачената за него кирка и Ребека се досети за намеренията му.

— На покрива може да има пазачи — предупреди го тя.

— Надявам се да е така — отвърна й той и тя му хвърли озадачен поглед.

Борн изчака гърменето от ауспуха на камионите да изпълни нощната тишина, завъртя кирката над главата си и я хвърли, наблюдавайки я как се издига нагоре в тъмнината и пада на покрива. Дори и да се вдигна някакъв шум, той беше замаскиран от рева на камионите. Дръпна въжето и придърпа кирката към себе си, докато изкривената й част не се закачи в пукнатината между покрива и ниския парапет. Сложи раницата на гърба си и без да каже нищо повече на Ребека, започна да се изкачва по неосветената ивица на стената.

Когато стигна на средата, тя се хвана за въжето и го последва. Шумът от камионите беше спрял и се налагаше много да внимават, за да не се издадат. Борн стигна до парапета, хвана се за него с една ръка и се надигна, за да надзърне през ръба. Видя двама пазачи. Единият стоеше в центъра на нещо, което приличаше на огромна мишена, нарисувана на плоския покрив. По обиколката й бяха наредени ярко светещи сини диодни лампички. Вторият пазач се беше надвесил над парапета, подпрян на него с две ръце, и наблюдаваше оживлението на рампата.

Борн се прехвърли през парапета и приклекна на покрива. След секунда Ребека се присъедини към него.

— Имат си площадка за хеликоптер — прошепна тя в ухото му. — Сложили са лампичките, защото очакват кацане.

Той кимна.

— Очевидно истинският Семид Абдул-Кахар ще си тръгне оттук.

От едната страна на кръга имаше капак, покрит с трева, достатъчно голям, така че през него да могат да минават хора и да се пренася оборудване от вътрешността на сградата към хеликоптера и обратно. Предоставяше лесен начин да пристигнеш или да си тръгнеш бързо. Борн направи знак на Ребека да се заеме с пазача отзад, а за себе си остави мъжа при площадката за кацане.

Покривът, застлан с чакъл, беше осеян с щрангове, варели за вода, тръби и шахтите на асансьора и системата за вътрешна вентилация. Той пропълзя между тях. Дотук беше лесната част, защото можеше да се движи в сенките им. Осветеният от лампичките кръг беше съвсем друга история. Когато спря да си почине зад шахтата на асансьора, взе камъче от земята и го хвърли по варела с вода на шестдесетина метра от дясната му страна.

Пазачът веднага извърна глава и като свали автомата си, бавно се приближи до мястото, където камъчето изтрака по варела, и го обиколи. Щом пазачът обърна гръб, Борн притича през отделящото ги пространство, скочи отгоре му, сграбчи го с ръка през гърлото и му счупи врата. Остави безжизненото тяло на земята и взе автомата от непомръдващите ръце на жертвата си.

Заобиколи на бегом варела и пое към задната част на покрива. Видя другия пазач, проснат на чакъла. Ребека се беше надвесила над него, но не беше сама. Към нея се промъкваше третият пазач, който досега беше останал скрит от погледите им. Понеже не искаше да стреля, Борн изтича насреща му, но докато го наближи на една ръка разстояние, тя се обърна, удари го с дулото на автомата си, заби юмрука си в корема му и го сграбчи за гушата. Пазачът се изви назад, мъчейки се да предупреди с изстрел колегите си на рампата. Ребека се видя принудена да пусне шията му, за да откопчи автомата от неговите ръце. Оръжието издрънча по покрива, но в дланта му проблесна нещо и той замахна. Ребека промуши ръка край тялото му, хвана и рязко извъртя ръката на пазача. Лакътят му изпука, мъжът изстена и падна на колене, тя го удари с ръба на дланта си по основата на носа и хрущялът хлътна в мозъка му. Той се катурна на земята, мъртъв още преди да я докосне.

Борн дотича при Ребека. Тя му се усмихна, а после погледът й се замъгли. Тя се отпусна в ръцете му с провиснала назад глава и обърнато към звездното небе лице. Забеляза тъмното петно по дрехите й и усети топлината на кръвта, която изтичаше от раната в хълбока й. Дишаше задъхано, през полуотворени устни.

Той я остави на земята и разтвори дрехите й, за да се ориентира доколко сериозна е раната.

— Не си прави труд — каза тя. — Имаш да гониш срок. Не искам заради мен да го изпуснеш.

— Млъкни. — Опипа сръчно и вещо раната. Беше дълбока, но не усети да има разкъсани органи, което беше добре, обаче тя продължаваше да губи доста кръв. Ако не вземеше мерки, кръвоизливът щеше да я довърши. Той откъсна ивици плат от робата й, уви ги около нея и пристегна раната, доколкото смееше. Кръвта спря за момент, но после отново потече през плата.

— Чуй ме — настойчиво каза тя, — истинският Семид Абдул-Кахар има тик във външния ъгъл на дясното си око. Ще забележиш, че едно мускулче потреперва. Дубльорите му няма как да го имитират.

Борн кимна и продължа да я увива. Засега само толкова можеше да направи.

— Остави ме вече — настоя тя, но той все пак се поколеба. — Хайде. — Тя му се усмихна смело. — Мога да се погрижа за себе си. Нали съм от „Мосад“.

— Ще се върна да те взема.

Усмивката й придоби ироничен оттенък.

— Няма. Но все пак благодаря.

Той се изправи и надникна през парапетчето. Вратите на склада зад рампата бяха отворени. Трябваше да се добере до касите с оръжие, преди да ги натоварят на камионите. Нямаше време да спори с нея.

Без да се обръща назад, той притича до капандурата, през която се влизаше в сградата. Съблече се и надяна униформата на пазача, когото уби. После отгледа капака. През него се виждаше някакъв склад, потънал, поне за момента, в тъмнина и безлюден. Между пода и тавана имаше подпряна стълба. Не се изненада, когато забеляза кабела на алармената система по края на капака. Моментално разбра, че без вакуумки, с които да хване стъклото и да го задържи на мястото му, след като го среже, няма смисъл да използва резеца. Сложи раницата на земята и извади ножа с широкото острие. Подпъхна го между ръба на капака и чакъла. Връхчето на острието се отчупи и инструментът заприлича на отвертка.

Пантите на капака се намираха срещу противоположната на стълбата страна. С притъпения връх на ножа Борн разви винтовете, така че да може да го повдигне леко. Напипа жицата, с ножа преряза изолацията на кабела на две места и уви към оголените места краищата на допълнителния кабел, така че да го удължи, без да прекъсва тока. После надигна капака и се пъхна под него. Падна на пода на стаята, отиде при вратата и излезе в дълъг коридор, който се простираше от двете му страни. Право пред него имаше парапет. Надникна през него и видя целия склад под себе си. Потърси с поглед дванадесетте продълговати каси и веднага ги видя отдясно. Отляво се виждаха отворените врати, водещи към рампата. Вече товареха първите каси на камионите. Трябваха му десетина секунди, за да запамети плана на склада, после намери най-близкото стълбище и бързо тръгна да слиза по него.

По горните етажи не срещна проблеми — всички бяха на първия етаж и наблюдаваха товаренето на оръжията. Засега Семид Абдул-Кахар не се виждаше никъде, но Борн не се съмняваше, че е някъде наблизо.

Сблъска се с пазач чак на втория етаж. Той му кимна, но докато минаваше край него, го хвана за ръката.

— Къде ти е оръжието? — попита мъжът.

— Ето тук — отвърна Борн и удари главата му в стената. Пазачът прибели очи и се свлече на земята. Борн взе неговия „Калашников“ и продължи по пътя си. Ако се съдеше по скоростта, с която товареха, разполагаше с по-малко от десет минути, за да постави СИМ картите и да излезе от сградата, преди да изпрати електронния сигнал, който щеше да вдигне всичко във въздуха.

Вторият пазач беше застанал отстрани на стълбището. Кимна му незаинтересовано, докато Борн слизаше по последните стъпала. Борн го подмина, извъртя се и заби приклада на автомата си в корема му. Мъжът се сви на две и Джейсън заби приклада във врата му. Издърпа тялото в сенките и тръгна по маршрута, който най-бързо щеше да го отведе при две купчини каси с оръжие и взрив в тях.

Отдели една безценна минута, за да се слее с хората наоколо. Между касите на дон Фернандо и друга купчина дървени каси от отсрещната страна на циментовия под имаше група мъже. Борн разполагаше с дванадесет еднакви СИМ карти, по една за всяка каса. Дон Фернандо му беше казал съвсем точно къде да ги сложи — отстрани на кутиите. Малките парченца пластмаса имаха лепенки на гърба. Трябваше само да махне покритието им и да ги залепи където трябва. Успя да сложи шест, преди да чуе властен глас, който го вика.

— Ей, пазач! Какво правиш?

Борн се обърна и видя мъж, който приличаше на Семид Абдул-Кахар, да излиза иззад касите, които очевидно не бяха предвидени да бъдат транспортирани тази вечер.

Семид присви очи и му направи знак да се приближи.

— Не те познавам.

— Изпратиха ме тук тази сутрин.

Семид кимна на двама мъже и те застанаха зад Борн. Подкараха го с дулата на автоматите си пред себе си и го заведоха зад стената от дървени каси.

— Никой не е изпращан в „Ел-Габал“ — каза Семид, — нито тази сутрин, нито когато и да било през тази седмица. — Той се приближи, а един от хората му взе оръжието на Борн. — Кой си ти? И по-важното е, как проникна в сградата? — Когато Борн не отговори, арабинът се усмихна. — Е, добре, ще се занимаем с теб веднага щом свършим с товаренето.

В този момент Борн сграбчи пазача от дясната си страна за ръката и като се извъртя от кръста, го накара да загуби равновесие. Нанесе карате удар по китката на другия и обездвижи ръката му, с която се канеше да стреля. Изтръгна му автомата и го удари по главата. Другият пазач си беше стъпил вече на краката и се нахвърли отгоре му с наведена напред глава. Лицето му се срещна с дясното коляно на Борн, нещо изпука и той падна на земята.

Обърна се и се озова право срещу дулото на пистолет „Макаров“, който Семид навря в устата му. Бяха близо един до друг и лекият тик в крайчеца на дясното му око беше лесно забележим.

— Не мърдай — тихо, но свирепо му нареди той — или главата ти ще стане на парчета. — Претърси го вещо и прецизно. — Ръцете до тялото. — Не намери нищо и приближи лицето си така, че носовете им почти се докосваха. Борн усети силната миризма на чесън. — Нямаш повече работа тук. След пет минути в тази сграда няма да остане никой, освен мъртвеца, когото виждам пред себе си.

Времето изтичаше бързо. Моментът беше сега или никога. Борн се засмя и пъхна едната си ръка в джоба.

— Какво правиш? Извади си ръката. — Семид Абдул-Кахар размаха пистолета си пред лицето му. — Бавно.

Борн изпълни нареждането му.

— Отвори си ръката.

Борн се подчини. Когато Семид Абдул-Кахар хвана ръката му и се наведе да я разгледа по-отблизо, той натика фалшивия зъб, който носеше със себе си, между зъбите му и в същия момент го удари с длан под брадичката и му затвори устата. Ампулата се счупи и водородният цианид изтече от нея. Семид преглътна несъзнателно, за да не се задави. Очите му незабавно се отвориха широко и той насочи пистолета срещу него, но Борн го очакваше и изрита оръжието от ръката му. Арабинът се опита да се хване за ризата му, но се свлече на колене. Борн отвори пръстите на Семид. По ъгълчетата на устата му изби синя пяна. Издаваше някакви нечленоразделни звуци като в кошмар. После очите му помътняха. Борн го изрита и завлече тялото му в някаква ниша в стената.

Излезе иззад купчината каси и постави последните СИМ карти. Група от четирима мъже се приближаваха към него.

Борн набра 6-6-6 на телефона. След три минути сградата заедно с всички в нея щеше да полети във въздуха.

— Тези каси трябва да се натоварят на камионите — каза Борн на новодошлите.

Водачът им се намръщи.

— Мислех, че остават тук.

— Промяна в плановете — отвърна Борн с ясен и авторитетен глас, който накара войниците автоматично да му се подчинят. — Заповедта идва лично от Семид Абдул-Кахар.

Мъжът сви рамене и направи знак на хората си. Подминаха касите на дон Фернандо и се заеха първо с тези зад тях. Борн трябваше да вземе ключово решение. Имаше възможност да излезе през рампата покрай пазачите и да тръгне по задната улица, но така щеше да изостави Ребека, а не можеше да си го позволи.

Щом мъжете вдигнаха първата каса, Борн се обърна и се върна обратно по пътя си — през халето, нагоре по стълбите и в открития коридор, който водеше до складчето и стълбата, по която се излизаше на покрива, по-дългия, но по-приемлив път към свободата.

Отвори вратата и влезе в стаичката, но се озова срещу дулото на малка берета със сребърна дръжка, калибър 22. Приличаше на оръжието, което Вивека Норен беше извадила срещу него в стокхолмската дискотека преди много години. Намираше се в ръцете на красива русокоса жена. Имаше светлите очи на Вивека и беше пълно копие на Кая, но от заплашителното й изражение и поведението й си личеше, че не е тя. Беше сестра й, близначката с множествената личност, опасната Скара.

33

Разпокъсаните лъчи светлина, падащи през рамката на капандурата, пронизваха мрака и осветяваха части от лицето й — бузата, носа, триъгълниче от челото.

— Скара.

— Кой сте вие? — намръщи се тя.

— Познавам сестра ти. Кая.

— Кая. — Тя облиза овалните си устни с връхчето на езика си, сякаш вкусваше името. — Тя не е ли мъртва?

Оставаха две минути.

— Скара, трябва да се махаме оттук.

— Аз ще се махна. Заедно с Абдул-Кахар. Ще оставим тази мизерна страна далеч зад себе си. — Тя наклони глава. — Чуваш ли? — Над главите им се носеше шумът от въртящи се перки. Светлината играеше луд танц по лицето й. Очите й присвяткваха. — Това е кацащ хеликоптер. — Тя се усмихна злобно и зъбите й лъснаха. — Звукът, който вещае твоята смърт.

Тежко изтрополяване над главите им отклони за миг вниманието й и Борн се възползва от това. Нападна я, тя стреля и той усети леко парване по лявото рамо. Опита се да й отнеме беретата, но тя беше по-пъргава и силна, отколкото очакваше, и удържа оръжието, дори се опита да го насочи към гърдите му. Той налетя към нея с по-тежкото си и силно тяло и пистолетът остана помежду им. Прасците на краката й опряха в някаква кутия и тя залитна. Борн сграбчи пистолета в ръката й и се опита да го изтръгне.

Сборичкаха се и очите й засвяткаха яростно в полумрака. В тях имаше нещо различно, но и същевременно познато.

— Убий ме — извика тя. — Убий ме и да приключим.

Той се опита да обърне пистолета, насочен под някакъв странен ъгъл, встрани от нея, но тя не му позволи и пръстът й натисна спусъка два пъти един след друг. От тялото й бликна кръв — куршумите бяха прекъснали важни артерии, включително аортата.

— Скара — извика Борн и я придърпа към себе си, но вече беше късно. Тя не можеше да чуе вече никого.

Елегантният черен хеликоптер „Сикорски“ С-76С чакаше в центъра на кръга, а перките му вдигаха край себе си малка буря. Борн видя само пилота вътре. Изтича приведен при Ребека, която седеше с гръб към парапета. Очите й бяха затворени и за момент му се стори, че е мъртва, но когато я вдигна в ръцете си, клепачите й потрепнаха. Имаше треска.

— Ти се върна. — Думите се отрониха от устните й като листове хартия, понесени от вихъра, който вдигаха перките. Зъбите й тракаха.

Борн я понесе тичешком, наведен над нея, за да я прикрива с тялото си. Като че ли не беше загубила повече кръв. Пилотът се пресегна и му отвори вратата, но щом видя, че не са пътниците, които очаква, извади оръжието си. Преди да успее да се прицели обаче, Борн го простреля между очите с беретата на Вивека Норен.

Остави Ребека на седалката до пилота, зави я с кашмиреното одеяло, което намери отзад, и й сложи колана. Изтича от другата страна, отвори вратата, извади трупа на пилота и се качи, затръшвайки вратата зад себе си. В този момент на покрива през капандурата се изсипаха купчина пазачи. Явно бяха намерили Семид или някой от другите трупове. Започнаха да обстрелват хеликоптера.

Борн пое управлението и излетя, като пое посока на запад. От адреналина, който все още циркулираше из тялото му, не усещаше болка в лявото рамо.

Когато се издигнаха високо в небето, се обърна и видя как под тях избухна огнено кълбо и обви цялата сграда на „Ел-Габал“. От удара на взривната вълна тресящият се хеликоптер пропадна и се завъртя, но Борн успя да го овладее. Летеше на възможно най-ниска височина. Ясно му беше, че до минути сирийските бойни самолети ще долетят с вой в района на експлозията, следвани по петите от колите на пожарната, полицията, военните и бърза помощ.

Ребека се размърда и каза нещо, но ревът на моторите го заглуши. Хвана овалното кормило между колената си, наведе се, нахлузи на главата й слушалки, каквито си беше сложил и той, и нагласи микрофона. Вече можеха да си говорят по вътрешната уредба.

— Семид мъртъв ли е? — Въпреки болката и слабостта, предизвикана от загубата на кръв, мозъкът й продължаваше да работи на тази вълна.

— Да.

— Сигурен ли си, че беше той?

— Видях тика.

Тя въздъхна със задоволство.

Полетният план беше залепен над главата му и той го последва докъдето можеше, а сетне се насочи на запад.

— Накъде сме тръгнали? — размърда се тя до него.

— Към Ливан.

Тя пак се размърда.

— Тридесет и три, тридесет и две, петдесет и пет, шестдесет и четири на север на тридесет и шест, нула две, нула четири, петдесет на изток.

Даваше му точни географски координати. Той ги въведе и хеликоптерът зави наляво, а после пое в права посока.

— Радарите — обади се Ребека. Гласът й беше слаб и отпаднал.

— Летя съвсем ниско — отвърна й Борн. Сребърната светлина на утрото осветяваше виещата се ограда от бодлива тел под тях, осеяна тук и там с предупредителни надписи за противопехотни мини. — Наближаваме вече.

Нещо присветна в небето над главите им и привлече вниманието му. Самолетът беше твърде високо, за да види дали принадлежи на търговска авиолиния, или е от сирийската армия. Той продължи нататък. Оставаха им само няколкостотин метра. Проблясващата светлина изпълни полезрението му — самолетът се спусна стръмно надолу. Беше военен сирийски самолет.

Още преди да се разнесат първите изстрели от картечницата, той предприе поредица от опасни маневри, за да му избяга. Сирийският самолет бързо го настигаше, но и бодливата тел по границата също вече беше точно под него. Сирийците изстреляха още една лента с надеждата да взривят мините, но хеликоптерът премина границата. Самолетът зави, набра височина и се скри в изгряващото слънце.

— В Ливан сме. — Борн хвърли поглед към нея. Главата й беше клюмнала.

— Ребека?

Очите й се отвориха и тя си пое дълбоко дъх на пресекулки.

— Уморена съм.

— Ребека, прекосихме границата.

По лицето й премина непроницаема като на сфинкс усмивка.

— Червено море се раздели. — Леко посъживена, тя надникна през прозореца към медните отблясъци на безводната пустош отдолу. — Тръгни на югозапад. Насочи се към Дар Ел Ахмар. — Тя му даде новите координати.

Борн видя точки кръв, просмукани в одеялото. Сигурно я беше разтърсил яко с резките си маневри.

— Дръж се — каза той и въведе корекциите в курса. — Ще те откарам за нула време.

Тя се засмя и когато Борн я погледна, каза:

— Стигаш до края на живота си и с кого си? С пълен непознат, който е спасил мисията ти. — Закашля се с раздираща кашлица и почти се задави. — Не мислиш ли, че е смешно?

— Няма да умреш, Ребека.

— От твоите уста в Божиите уши.

— Имам достатъчно опит. Трябва ти само кръвопреливане и добър хирург.

— Ще намерим и двете в Дар. Имаме там база. Ще ти направят рамото като ново.

Изненада се, че е имала хладнокръвието да забележи.

— Рамото ми е наред.

— Няма значение.

— Кое няма значение?

— Имам задължението да се погрижа за здравето ти.

— И аз също.

Непроницаемата усмивка заигра отново по лицето й като топяща се свещ.

Продължаваха да летят. Първите сгради на Дал Ел Ахмар се появиха на хоризонта, подобни на бучки захар под силната, косо падаща сутрешна светлина. Минаха над купчина палми, чиито приличащи на изплезени езици листа се разлюляха от течението, предизвикано от перките. Скоро щяха да кацнат. Рамото му гореше.

— „Ел-Габал“ — потръпна Ребека. — Имах чувството, че е настъпил краят на света.

Борн покри ръката й със своята.

— Ние оцеляхме.

Очите й бяха полузатворени. Изглеждаше съвсем бяла. Черната й коса висеше влажна край бузата й.

— В дългата история на моя народ това има най-голямо значение.

— То е единственото, което има значение — поправи я той.