Гърбавия

I. Луронската долина

Някога тук е имало един град, град Лор, с езически храмове, амфитеатри и капитолий. Сега това е запусната долина, където ленивото рало на гасконския земеделец сякаш се страхува да не похаби лемежа си в мрамора на затрупаните колони. Планината е съвсем наблизо. Точно срещу вас високата верига на Пиренеите разкъсва заснежените си хоризонти и през дълбоката просека, която служи за път на венаските контрабандисти, надзърта синьото испанско небе. На няколко левги оттук Париж кашля, танцува и се кикоти край изворите на Банер дьо Люшон, въобразявайки си, че лекува своя неизлечим бронхит; малко по-далеч, на отвъдната страна един друг, ремватичен Париж, лелее надежди, че завинаги е оставил ишиаса си на дъното на серните басейни в Бареж ле Бен. Вярата во веки веков ще спасява Париж напук на желязото, магнезия или сярата!

Това е Луронската долина, простираща се между Орската и Баруската котловина и може би най-малко позната на неукротимите туристи, които всяка година проникват все по-дълбоко в тези диви краища; това е Луронската долина с нейните китни оазиси, буйни потоци и приказни скали, с реката си, искрящата Кларабид, тъмен кристал, който се плиска между стръмни брегове, с нейните тайнствени гори и стария надменен и надут замък, неправдоподобен като рицарска поема.

На слизане от планината, вляво от просеката, от склона на малкия връх Вежан пред погледа ви се открива цялата панорама. Луронската долина е крайната южна точка на Гаскония. Тя се простира като ветрило между Анския лес и онези прелестни гори на Фреше, които пресичат Баруската котловина и стигат до райските кътчета на Молеон, Нест и Кампан. Земята е бедна, но изгледът — прекрасен. Почти навсякъде почвата е силно напукана. Моравата е разкъсана от пороищата, които дълбоко разравят земята около корените на гигантските буки и оголват основите на канарите, чиито отвесни стени са пропукани от горе до долу от напористите корени на боровете. Някога пещерният човек е дълбаел леговището си в подножието на урвата, докато днес планинският водач или пастирът издига жилището си на самия и връх, подобно на самотно и гордо орлово гнездо.

Анският лес се простира по протежение на един хълм, който ненадейно се прекъсва насред самата долина, за да пропусне Кларабид. Източният му край представлява стръмен скат, по който няма и помен от пътека. Хълмът е разположен напреко на околните планински вериги и ако реката не го спираше тъй внезапно, той просто би преградил долината от край до край досущ като огромна барикада.

Местните жители наричат този чудноват разсек Hachaz1. Съществува, разбира се, и легенда, но ние ще ви пощадим. На това място се е издигал капитолият на град Лор, който несъмнено е дал името си на Луронската долина. Тук все още могат да се видят и руините на замъка Кайлюс-Тарид.

Отдалеч руините изглеждат внушително. Те заемат значително пространство и между дърветата, на повече от сто разкрача от Hachaz стърчат проядените върхове на стари кули. Отблизо всичко това напомня укрепено селище. Навсякъде сред развалините са избуяли дървета и тук-там някой бор е трябвало да пробие свод от дялан камък, за да израсте. Но повечето от тези развалини са от скромни жилища, при които дървото и кирпичът много често заместват гранита.

Преданието разказва, че един Кайлюс-Тарид, (тъй се зовял този род, известен най-вече с огромните си богатства), заповядал около селцето Тарид да бъде издигната крепостна стена, за да защити своите васали-хугеноти след отричането на Анри IV2. Казвал се Гастон дьо Тарид и носел титлата барон. Ако посетите руините на Кайлюс, ще ви покажат дървото на барона: един дъб, впил корени в брега на стария крепостен ров, защищавал замъка от запад. Една нощ го поразил гръм. По онова време бил вече голямо дърво; мълнията го повалила и той се проснал напреко на рова. Оттогава останал тук, вегетирайки чрез кората, която единствено оживяла на мястото на пречупването. Най-любопитното нещо обаче е издънката, покарала от дънера на трийсет-четирийсет разкрача от брега на рова. Тя израснала и днес е един великолепен висящ дъб-чудо, върху който вече две хиляди и петстотин туристи са издълбали имената си.

Родът Кайлюс-Тарид престанал да съществува в началото на осемнайсети век в лицето на Франсоа дьо Тарид, маркиз дьо Кайлюс, един от героите на нашата история.

В 1699 година маркиз дьо Кайлюс беше на шейсет години. В началото на царуването на Луи XIV, той се беше подвизавал в кралския двор, но без особен успех и недоволен се бе оттеглил във владенията си, където сега живееше заедно с единствената си дъщеря, красивата Орор дьо Кайлюс. Местните жители му бяха дали прякора Кайлюс Резето. И ето защо:

Някъде към четирийсетте, останал вдовец след смъртта на първата си жена, която не го дарила с деца, господин маркизът се влюбил в дъщерята на граф де Сото Махор, губернаторът на Памплона3. По онова време Инес де Сото Махор била седемнайсетгодишна, истинска дъщеря на Мадрид, с огнени очи и сърце, по-пламенно от очите. За маркиза се говорело, че не бил ощастливил кой знае колко първата си съпруга и непрекъснато я държал затворена в стария замък Кайлюс, където тя се поминала на двайсет и пет години. Инес заявила на баща си, че никога няма да се омъжи за този човек. Но какво по-лесно от това наистина да прекършиш волята на една млада девойка в онази Испания на драми и комедии! Според авторите на водевили, съдиите, гувернантките, лукавите лакеи и Светата инквизиция били създадени единствено с тази цел.

И ето, че една прекрасна вечер, скрита зад жалузите на прозореца си, печалната Инес за сетен път трябвало да изслуша серенадата на най-младия син на корехидора4, който чудесно свирел на китара. На следния ден тя заминала за Франция заедно с господин маркиза, който не само че взел Инес без зестра, но и наброил на господин де COTO Махор не знам си колко хиляди пистола5.

Испанецът, по-благороден и от крал и още по-алчен, отколкото благороден, не могъл да устои на подобна вежливост. Когато господин маркизът довел в замъка Кайлюс своята прелестна, забулена с дълъг воал мадридчанка, сред младите благородници от Луронската долина настъпила всеобща възбуда. По онова време още ги нямало туристите, тези странствуващи прелъстители, които разбиват провинциалните сърца навсякъде, където увеселителните влакове облагодетелствуват пътуването с намаление, но нескончаемата война с Испания поддържала край границата многобройни въоръжени отреди, така че на господин маркизът не му оставало нищо друго, освен здравата да се държи.

Той смело приел предизвикателството. Онзи, който би се опитал да завладее прекрасната Инес трябвало по-напред да се снабди с обсадни оръдия, тъй като тук не ставало въпрос само за сърцето, но и за крепостните стени, които го защищавали. Любовните писма били безпомощни, нежните погледи губели своята страст и плам, безсилна била дори китарата. Красивата Инес била недостъпна. Нито един ухажьор, бил той ловец на мечки, селски първенец или старейшина не могъл да се похвали, че е зърнал поне крайчеца на окото й.

Ето, това означавало да се държиш наистина здраво. След три-четири години клетата Инес най-сетне прекрачила прага на ужасния замък, но само за да се премести в гробището. Поминала се от самота и скука, оставяйки след себе си една дъщеря.

Ненавистта на победените ухажьори дарила маркиза с прякора „Резето“. От Тарб до Памплона и от Аржелес до Сен Годен не ще срещнете нито един мъж, жена или дете, който да нарече господин маркиза другояче, освен Кайлюс Резето.

След смъртта на втората си жена, той направи нов опит да се ожени, тъй като притежаваше онази чудесна черта на Синята брада — никога да не се обезсърчава, но губернаторът на Памплона нямаше повече дъщери, а и славата на господин дьо Кайлюс дотолкова се беше утвърдила, че и най-безстрашните измежду госпожиците за омъжване устояха на домогванията му.

Така си и остана вдовец, очаквайки с нетърпение деня, в който дъщеря му ще стане на подходяща възраст, за да бъде сложена зад резето. Благородниците от околността никак не го обичаха и въпреки голямото си богатство, той често оставаше без компания. Скуката го прогони от кулите му. Свикна всяка година да ходи в Париж, където младоците от кралския двор вземаха от него пари в заем и му се подиграваха.

По време на отсъствията му, Орор оставаше под надзора на две-три гувернантки и на един стар кастелан6.

Орор беше наследила красотата на майка си. Във вените и течеше испанска кръв. Когато навърши шестнайсет години, жителите на Тарид започнаха често да чуват през тъмните нощи воя на кучетата на Кайлюс.

Горе-долу по това време Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, един от най-знатните благородници във френския кралски двор, се настани в замъка си Бюш в Жюрансон. Макар и едва двайсетгодишен, той твърде рано беше прахосал живота си и сега бавно линееше. Планинският въздух обаче му подействува благотворно и след няколко седмици отдих, го видяха да препуска начело на ловните си дружини чак до Луронската долина.

Първата нощ, когато кучетата на Кайлюс завиха, младият херцог дьо Ньовер, капнал от умора, беше подирил подслон при един дървар в Анския лес.

Ньовер живя една година в замъка Бюш. Таридските пастири твърдяха, че бил щедър благородник. Те разказваха и за две нощни събития, случили се по време на неговия престой по тези места. Веднъж, в полунощ, видели светлина в прозорците на стария параклис на Кайлюс. Тази нощ кучетата не се обадили, но един тъмен силует, който жителите на селището вече добре познавали, се промъкнал в крепостния ров след падането на нощта. Тези древни замъци просто гъмжат от призраци.

Вторият път, към единайсет през нощта, Марта, най-младата от гувернантките на Кайлюс, излязла тичешком през портата на замъка и се запътила към същата онази дърварска колиба, в която неотдавна бил подирил подслон младият херцог дьо Ньовер. Миг по-късно през Анския лес преминала закрита носилка, а малко след това от колибата на дърваря се разнесли женски писъци. На следващия ден добрият човечец изчезнал и колибата му останала безстопанствена. В същия ден Марта също напуснала замъка Кайлюс.

Оттогава изминаха четири години. Повече никой не чу да се говори нито за дърваря, нито за Марта. Филип дьо Ньовер отдавна вече не живееше в замъка Бюш, но един друг Филип, не по-малко бляскав и също толкова знатен благородник, беше почел с присъствието си Луронската долина. Това беше Филип Поликсен дьо Манту, принц дьо Гонзаг, на когото маркиз дьо Кайлюс възнамеряваше да даде дъщеря си Орор за съпруга.

Гонзаг беше трийсетгодишен, с малко женствено лице, наистина, но въпреки това надарен с изключителна красота. Невъзможно беше човек да си представи по-благородна осанка от неговата. Лъскавите и меки вълни на черната му коса се виеха над челото, по-бяло от чело на жена, и напълно естествено оформяха онази натруфена и малко тъжна прическа, която придворните на Луи XIV не успяваха да натъкмят дори и след като прибавеха по два-три изкуствени кичура към дадената им по рождение коса. Черните му очи имаха ясния и високомерен поглед на италианците. Беше висок, великолепно сложен, а от походката и жестовете му лъхаше театрална величавост.

Няма да споменаваме нищо за рода, от който произхождаше. В историята Гонзаг звучи също тъй внушително, както Буйон7, Есте8 и Монморанси9. Познанствата му напълно подобаваха на знатния му произход. Той имаше двама сърдечни приятели, двама братя, единият от които беше Лорен, а другият Бурбон. Херцог дьо Шартр, племенник на Луи XIV, а по-късно Орлеански херцог и регент на Франция, херцог дьо Ньовер и принц дьо Гонзаг бяха неразделни. Взаимната им нежност напомняше възхитителните образци на античното приятелство.

Филип дьо Гонзаг беше най-възрастният от тях. Бъдещият регент бе едва на двайсет и четири години, а Ньовер — с една година по-млад от него.

Човек може да предположи до каква степен мисълта да има такъв зет ласкаеше суетността на стария Кайлюс. Мълвата приписваше на Гонзаг огромни владения в Италия, освен това той беше първи братовчед и единствен наследник на Ньовер, когото всички смятаха за обречен на преждевременна смърт. А Филип дьо Ньовер, единствен законен наследник на своя род, притежаваше едно от най-великолепните имения във Франция.

Никой, разбира се, не можеше дори да заподозре принц дьо Гонзаг в това, че желае смъртта на приятеля си, но не беше в негова власт и да я предотврати, така че тази смърт несъмнено щеше да увеличи състоянието му с десет-дванайсет милиона.

Общо взето, тъстът и зетят вече се бяха споразумели, а колкото до Орор, те дори не се бяха посъветвали с нея. Система „Резето“.

Това се случи в един хубав есенен ден на 1699 година. Луи XIV остаряваше и войните го изморяваха. Риксвийският договор10 току-що беше подписан, но стълкновенията между многобройни въоръжени отреди по границите продължаваха и в Луронската долина, както на много други места, се подвизаваха немалко от тези неканени гости.

Половин дузина сътрапезници бяха насядали около богато сервираната маса в банкетната зала на замъка Кайлюс. Маркизът си имаше недостатъци, но поне гощаваше гостите си както трябва.

С изключение на маркиза, Гонзаг и госпожица дьо Кайлюс, които седяха начело на масата, всички останали принадлежаха към средното съсловие и прислугата. Първият беше дон Бернар капеланът11 на Кайлюс, който се грижеше за спасението на душите в малкото селце Тарид и водеше в сакристията на параклиса регистъра на покойниците, новородените и сватбите; до него седеше госпожица Изидор от чифлика Габур, която беше заместила Марта в задълженията й към Орор; накрая идваше, господин Пейрол, благородник и доверено лице на принц дьо Гонзаг.

Трябва да ви запознаем по-отблизо с тази личност, която ще играе немаловажна роля в нашия разказ.

Господин Пейрол беше мъж на средна възраст с бледо и изпито лице, рядка коса и висока, леко прегърбена фигура. В наши дни човек трудно би могъл да си представи подобна личност без очила, но по онова време те все още не бяха на мода. Лицето му беше някак невзрачно, но в късогледите му очи се четеше наглост. Гонзаг твърдеше, че Пейрол отлично си служи с шпагата, която неугледно висеше на хълбока му. Всъщност Гонзаг го хвалеше много, тъй като имаше нужда от него.

Останалите сътрапезници бяха прислужници на Кайлюс, така че можеха да минат за най-обикновени фигуранти.

Госпожица Орор дьо Кайлюс изпълняваше задълженията си на домакиня с безмълвно и хладно достойнство. Общо взето може да се каже, че жените, дори и най-красивите, изцяло се подчиняват на чувствата си. Те могат да бъдат очарователни, когато са до оногова, когото обичат, и почти противни далеч от него. Орор беше от онези жени, които се харесват въпреки желанието им и на които се възхищават против волята им.

Тя беше облечена в испанска носия. Три реда дантели се вплитаха в черния кехлибар на къдриците й. Макар че нямаше още и двайсет години, тъгата вече бе оставила своя отпечатък върху гордия и чист рисунък на устните й. Но колко ли светлина пораждаше тяхната усмивка, колко ли лъчи проблясваха в очите й, засенчени от витата копринена дъга на дългите мигли! Отдавна, много отдавна не бяха виждали Орор да се усмихва.

— Всичко ще се оправи, щом стане госпожа принцесата — казваше баща й.

След второто блюдо, Орор стана и поиска разрешение да се оттегли. Госпожица Изидор хвърли дълъг и изпълнен със съжаление поглед към баничките, конфитюрите и сладката, които слугите поднасяха. Задълженията и я принуждаваха да последва младата си господарка. Веднага щом Орор излезе, маркизът се развесели и каза:

— Принце, дължите ми реванш на шах… Готов ли сте?

— Винаги на вашите заповеди, драги маркизе — отвърна Гонзаг. По нареждане на Кайлюс донесоха една масичка и шахматната дъска. За петнайсетте дни откакто принцът се намираше в замъка, това беше най-малко сто и петдесетата партия.

Подобно увлечение по шаха за един трийсетгодишен мъж с името и фигурата на Гонзаг би трябвало да даде сериозен повод за размисли. От двете — едно: или се беше влюбил пламенно в Орор, или наистина възнамеряваше да прибере зестрата и в сандъците си.

Шахматната дъска се донасяше всеки ден, както след обяд, така и след вечеря. Простодушният Резето не беше дори посредствен играч, но всеки път Гонзаг се оставяше да бъде победен в една дузина партии, след което, без да напуска бойното поле, Резето победоносно заспиваше в креслото си, хъркайки като праведник.

Та ето как Гонзаг ухажваше госпожица Орор дьо Кайлюс.

— Господин принце — каза маркизът, докато подреждаше фигурите си, — днес ще ви демонстрирам една комбинация, която открих в превъзходния трактат на Цесолий. Аз не играя шах като другите и се стремя да черпя знания от добри източници. Не всеки би могъл да ви каже, че шахът е бил изнамерен от пергамския цар Атал12, за да развлича гърците по време на продължителната обсада на Троя. Само невежите и зложелателите приписват тази заслуга на Паламед13… А сега ви моля да внимавате в играта.

И двамата се вдълбочиха в играта. Останалите сътрапезници все още седяха около масата.

След първата изгубена партия, Гонзаг направи знак на Пейрол, който веднага остави салфетката си и излезе. Един по един го последваха капеланът и прислужниците. Резето и Гонзаг останаха сами…

— Латините наричали тази игра „latrunculi“, или „игра на малки крадци“ — подхвана отново простодушният човечец. — Гърците я наричали „латрикион“. В един от чудесните си трактати върху шахмата, сарацините отбелязват, че…

— Мога ли да ви помоля да извините моята разсеяност, господин маркиз — прекъсна го Гонзаг, — но ще ми позволите ли да върна тази фигура?

По невнимание той беше преместил една пешка, която му осигуряваше победата. Резето го накара да му се помоли, но накрая великодушието му надделя.

— Върнете я, господин принце — разреши той, — но ви моля това повече да не се повтаря. Шахът не е детска игра.

Гонзаг тежко въздъхна.

— Знам, знам — продължи лековерният старец с насмешлив тон, — ние сме влюбени…

— До полуда, господин маркиз!

— Познато ми е вашето състояние, господин принце. Внимавайте в играта! Вземам офицера ви.

— Вчера не ми доразказахте историята за онзи дързък благородник, който се опитал да се промъкне в дома ви… — каза Гонзаг с тон на човек, който се опитва да се отърси от мъчителни мисли.

— Ах, хитрец такъв! — възкликна Резето. — Опитвате се да отвлечете вниманието ми, но аз съм като Цезар, който е диктувал по пет писма наведнъж. Известно ли ви е, че той също е играл шах?… Ами че надупчиха благородника с шпага на половин дузина места там, в крепостния ров. Подобни авантюри неведнъж са завършвали по този начин, така че злите езици никога не са успявали да очернят поведението на дамите от рода Кайлюс.

— Господин маркиз — небрежно подхвърли Гонзаг, — а бихте ли правили и като баща това, което преди сте правили като съпруг?

— Естествено — простодушно отвърна маркизът, — не знам по-добър начин, за да бъдат опазени Евините щерки… Шах и мат, господин принце, както казват персийците! Отново сте победен. — Той се отпусна в креслото си и настанявайки се удобно за сиестата14, продължи: — Според Менаж15 от думите „шах-мат“, което означава „царят е мъртъв“ ние сме създали нашето „échec et mat“. А колкото до жените, повярвайте ми, няма по-явна добродетел от здрави шпаги около яки стени!

Той затвори очи и заспа. Гонзаг бързо напусна трапезарията. Беше около два часа следобед. Господин Пейрол бродеше из коридорите в очакване на господаря си.

— Какво става с нашите нехранимайковци? — попита Гонзаг веднага щом го зърна.

— Шестима вече пристигнаха — отвърна Пейрол.

— Къде са?

— В странноприемницата „Адамовата ябълка“, оттатък рова.

— Кои двама липсват?

— Метр Кокардас-младши от Тарб и помощникът му, брат Паспоал.

— Две изкусни шпаги! — каза принцът. — А какво става с другата работа?

— В момента Марта е при госпожица дьо Кайлюс.

— С детето ли?

— Да.

— Откъде е влязла?

— През прозореца на банята, дето е под моста и гледа към рова. Гонзаг се замисли за миг, после продължи да го разпитва:

— Говори ли с дон Бернар?

— Думичка не обелва — отвърна Пейрол.

— Колко му предложи?

— Петстотин пистола.

— Марта навярно знае къде е регистърът… Тя не трябва да напусне замъка.

— Ще се погрижа за това — рече Пейрол. Гонзаг вървеше с широки крачки.

— Искам лично да си поговоря с нея — промърмори той. — Сигурен ли си, че братовчед ми дьо Ньовер е получил писмото на Орор?

— Нашият немец го занесе.

— И кога трябва да пристигне Ньовер?

— Тази вечер.

Те се спряха пред вратата на стаята на Гонзаг.

В замъка Кайлюс имаше три коридора, които се пресичаха под прав ъгъл: един в централното здание и два — в крилата. Стаите на принца се намираха в западното крило, което завършваше със стълба към банята. В централния коридор се разнесе шум. Беше Марта, която излизаше от покоите на госпожица дьо Кайлюс. Пейрол и Гонзаг бързо се шмугнаха в стаята на принца, но оставиха вратата открехната. Миг след това, по коридора с лека и бърза стъпка се зададе Марта. Беше още светъл ден, но сега бе часът на сиестата, тъй ката испанската мода бе прехвърлила Пиренеите и Марта имаше пълно основание да смята, че ще избегне нежелателните срещи. В момента, когато минаваше пред вратата на Гонзаг, Пейрол се нахвърли отгоре й и силно притисна кърпата си към устата й, за да заглуши първия вик. После я грабна през кръста и, почти припаднала, я вмъкна в стаята на господаря си.

II. Кокардас и Паспоал

Единият яздеше стар впрегатен кон с дълга рошава грива и патрави космати крака, а другият бе яхнал магаре, с вид на кастелан, възседнал парадния си кон. Първият гордо се пъчеше въпреки непретенциозния си кон, чиято глава унило клюмаше между предните му крака. Беше облечен в пристегнат с ширити жакет от биволска кожа и нагръдник, скроен във формата на сърце, с панталони от пике до коленете и с онези гиздави фуниеобразни ботуши, които бяха на мода по времето на Луи XIII. Към това нека прибавим помпозната широкопола шапка и огромната рапира. Това беше метр Кокардас-младши, родом от Тулуза, бивш учител по фехтовка в Париж, установил се понастоящем в Тарб, където едва свързваше двата края.

Вторият изглеждаше скромен и свенлив. Костюмът му би подхождал по-скоро на някой одрипавял духовник: дългата му черна връхна дреха, скроена като късо расо, покриваше излъсканите му от прекомерна употреба черни панталони. На главата си носеше вълнено кепе, грижливо нахлупено върху ушите, а на краката, въпреки изнурителната жега бе нахлузил високи, подплатени с кожа ботуши. За разлика от метр Кокардас-младши, когото природата беше облагодетелствувала с щедро разчорлена гъста, черна и къдрава като на негър коса, спътникът му зализваше на слепоочията си само няколко избелели русоляви кичура. Същият контраст се наблюдаваше между двете страхотни четки, които служеха на учителя по фехтовка за мустаци и трите белезникави косъма, щръкнали върху дългия нос на неговия помощник. Да, защото този мирен пътник бе също учител по фехтовка и можем да ви уверим, че при нужда той умело въртеше страховитата шпага, която се блъскаше в хълбоците на магарето му. Казваше се Амабл Паспоал. Беше родом от градчето Вилдийо в Долна Нормандия, което оспорва фамозната слава на Конде сюр Ноаро като родина на заклети гуляйджии. Приятелите му на драго сърце го зовяха брат Паспоал, било заради външността му на духовник, било защото преди да препаше шпагата е бил прислужник на бръснар и слуга в една алхимическа лаборатория. Беше грозен, откъдето и да го погледнеш, въпреки сантименталната искрица, която припламваше в сините му примигващи очи всеки път, когато нечия червена плюшена пола пресечеше пътеката. Кокардас-младши, напротив, можеше навсякъде да мине за един много хубав непрокопсаник.

Двамата едва-едва кретаха под южното слънце. Кончето на Кокардас се препъваше във всяко камъче, а „аждраханинът“ на Паспоал капризнечеше на всеки десет метра.

— Ама че работа, любезни — произнесе Кокардас с ужасен гасконски акцент, — вече втори час се любуваме на дяволския му замък в тази прокълната планина, а ми се струва, че той се движи толкова бързо, колкото и ние.

— Търпение, търпение! — пропя носово според нормандската гама Паспоал. — Ще стигнем достатъчно рано за онова, което имаме да вършим там.

— Бога ми, братко Паспоал — тежко въздъхна Кокардас, — при малко по-добро поведение и с нашите заложби щяхме сами да си подбираме работа…

— Имаш право, друже Кокардас — отвърна нормандецът, — но нашите страсти ни погубиха…

— Комарът, карамба! Виното…

— И жените! — добави брат Паспоал и вдигна очи към небето.

В момента те се намираха насред Луронската долина и вървяха покрай брега на Кларабид. Срещу тях се извисяваше Hashaz, който като огромен пиедестал крепеше масивните постройки на замъка Кайлюс. От тази страна нямаше крепостна стена. Виждаше се и древният градеж, всъщност само основата му, но любителите на грандиозни пейзажи несъмнено биха се спрели точно на това място.

Замъкът Кайлюс величествено се издигаше над огромната стена, породена от някаква отдавна забравена конвулсия на земните недра. Под мъха и храсталаците, които покриваха основата и можеха да се забележат руините на езически градеж. Тук навярно е пипала безпощадната десница на римските воини. Но това бяха само руини; всичко останало, което стърчеше над земята се отнасяше към ломбардския стил от X и XI век. Двете главни кули, които ограждаха основното здание от югоизток и североизток, бяха четириъгълни и по-скоро ниски, отколкото високи. Разположените над бойниците прозорци бяха малки и без украса, а сводовете им се издигаха върху четвъртити колони без корнизи. Единственият разкош, който архитектът си беше позволили бе някакво подобие на мозайка. Симетрично разположените дялани камъни бяха отделени един от друг с издадени напред тухли.

Този преден план и строгият градеж се намираха в пълна хармония с голотата на Hachaz. Но зад правата линия на старото здание, строено сякаш от Карл Велики16, един истински хаос от островърхи покриви и кулички следваше възходящия профил на хълма и се разкриваше амфитеатрално пред погледа. Донжонът17 на замъка, висока осмоъгълна кула, коронясана от византийска галерия с детелинообразно орнаментирани аркади, се извисяваше над стълпотворението от покриви подобно на великан сред джуджета.

В околността се говореше, че замъкът е много по-древен от самия род Кайлюс.

Вляво и вдясно от ломбардските кули в земята се врязваха два изкопа. Това бяха краищата на крепостния ров, зазиждани някога със стени, за да задържат водата, която го изпълвала.

Между буките, оттатък северната стена, се виждаха крайните къщи на селцето Тарид, сред които стърчеше върхът на камбанарията на параклиса, построен в готически стил в началото на XIII век, чийто два еднакви прозореца блестяха с пъстроцветните стъкла на гранитните си петолистници.

Замъкът Кайлюс беше чудото на пиренейските долини.

Но Кокардас-младши и брат Паспоал нямаха никакъв усет към изящните изкуства. Те продължиха нататък и единственият поглед, който хвърлиха към мрачната цитадела, беше само за да преценят колко път им остава. Те отиваха в замъка Кайлюс и макар че погледнато от птичи полет от него ги делеше едва половин левга, необходимостта да заобиколят Hachaz ги застрашаваше най-малко с още час път.

С пълна кесия Кокардас навярно беше весел компаньон, пък и върху простодушно-лукавото лице на брат Паспоал личаха всички признаци на обичайно добро настроение, но днес и двамата бяха тъжни и имаха основателни причини за това: празен стомах, празна кесия и перспективата за една по всяка вероятност опасна работа. Човек винаги може да се откаже от такава работа, но ако си има поминък. За нещастие на Кокардас и Паспоал страстите бяха погълнали всичко. Ето защо сега Кокардас се кълнеше:

— Бог ми е свидетел, че никога вече няма да се докосна нито до картите, нито до чашката!

— А аз завинаги се отричам от любовта! — добави впечатлителният Паспоал.

И двамата започнаха да градят прекрасни целомъдрени мечти върху бъдещите си спестявания.

— Ще си купя пълно снаряжение — въодушевено извика Кокардас, — и ще постъпя като войник в ротата на нашето Парижанче!

— И аз — подкрепи го Паспоал, — като войник или слуга на военния хирург.

— Та нима от мен не би излязъл великолепен кралски стрелец?

— Полкът, в който ще постъпя на служба ще бъде поне сигурен, че ще му пускам кръв както си му е редът.

И двамата в един глас подеха:

— Ще видим Парижанчето! Така поне от време на време ще му спестяваме по някой и друг пердах.

— Той отново ще ме нарича своя стар Кокардас!

— И пак ще се присмива на брат Паспоал, както някога.

— Тю, да му се не види! — провикна се гасконецът и халоса с юмрук своята кранта, която вече береше душа. — Паднахме твърде ниско за воини като нас, любезни мой, но за всеки грях си има и прошка! Предусещам, че покрай Парижанчето ще си стъпя на краката.

Паспоал тъжно поклати глава.

— Кой знае дали ще иска да ни познае? — промълви той и хвърли обезсърчен поглед върху чудноватата си премяна.

— Ти пък, друже! — укори го Кокардас. — Та това момче е самата доброта!

— Какъв град — въздъхна Паспоал, — и каква стремителност!

— Това се казва истински войник! Каква мъжественост!

— Помниш ли неговия страничен удар при отстъпление?

— А ти спомняш ли си трите му прави удара при атаката на Делеспин?

— Какъв смелчага!

— Истински храбрец! А и винаги му вървеше на комар, кълна се в бога! Пък и умееше да пие!

— И да завърта главите на жените!

След всяка изречена дума те все повече се разгорещяваха. Най-сетне по взаимно съгласие се спряха, за да си стиснат ръце. Вълнението им беше дълбоко и искрено.

— Господ да ме убие! — рече Кокардас. — Но ако Парижанчето го пожелае ще му станем и слуги, нали тъй, любезни ми?

— И ще направим от него знатен велможа! — заключи Паспоал. — Така парите на Пейрол няма да ни носят нещастие.

Оказваше се, че този, който беше накарал метр Кокардас и брат Паспоал да предприемат това пътуване бе господин Пейрол, довереното лице на Филип дьо Гонзаг. И двамата добре познаваха Пейрол, а още по-добре — господин дьо Гонзаг, неговият господар. Преди да започнат да обучават селските величия в Тарб на благородното и възвишено изкуство на италианската фехтовка, те бяха държали фехтовална зала на улица „Кроа де Пьоти Шан“ в Париж, на две крачки от Лувър. Без неразборията, която страстите внасяха в делата им може би дори щяха да забогатеят, тъй като при тях идваше целият кралски двор. Те бяха добри момчета и вероятно в момент на привързаност бяха извършили някоя ужасна младежка лудория. Все пак те тъй добре си служеха с шпагите! Но нека бъдем снизходителни и да не се питаме твърде настоятелно защо един прекрасен ден те пъкнаха ключа под вратата и напуснаха Париж толкова припряно, сякаш земята гореше под краката им. Вярно е, че по онова време парижките учители по фехтовка имаха вземане-даване с най-знатните благородници и често много по-добре познаваха обратната страна на медала, отколкото самите придворни. Те бяха същински живи вестници. Можете да си представите какви клюки е знаел Паспоал, който освен това е бил и бръснар!

Този път и двамата имаха твърдото намерение добре да се възползуват от своята осведоменост. На тръгване от Тарб, Паспоал беше заявил:

— Тук става дума за милиони. Ньовер е най-добрата шпага в света след Парижанчето, а щом става дума за Ньовер, трябва да бъдат щедри!

На Кокардас не му оставаше нищо друго, освен горещо да одобри една тъй мъдра мисъл.

Те пристигнаха в Тарид около два часа следобед и първият срещнат селянин им посочи странноприемницата „Адамовата ябълка“. Но когато влязоха в схлупеното помещение на странноприемницата се оказа, че то е почти пълно. Една млада девойка, облечена в яркочервената пола и с пристегнатия с шнурове корсаж на фоакските селянки, чевръсто разнасяше кани, калаени канчета, огън за лулите в копито и всичко онова, от което се нуждаят шестима юначаги след едно тъй дълго пътуване под слънцето на пиренейските долини.

На стената висяха шест дълги рапири заедно с екипировката. Тук нямаше нито една глава, на чието чело да не е ясно изписана думата дуелист. Всички до един имаха загорели от слънцето лица, безочливи погледи и нахални мустаци. Ако някой почтен буржоа случайно попаднеше на това място, би се почувствувал като в небрано лозе само при вида на тези свадливи профили.

На масата до вратата седяха трима испанци и това се разбираше по лицата им. На съседната маса седеше един италианец, чието лице от челото до брадата бе пресечено от белег, а срещу него се мъдреше някакъв зловещ негодяй, чийто акцент издаваше немския му произход. Третата маса заемаше грубиянин с дълга занемарена грива, който гъргореше на бретонски диалект.

Тримата испанци се наричаха съответно Салдан, Пинто и Пепе, по прякор Матадора. И тримата бяха учители по фехтовка, единият от Мурсия, другият от Севиля, а третият от Памплона. Италианецът бе наемен убиец от Сполето и се казваше Джузепе Фаенца. Името на немеца бе Щаупиц, а на бретонеца — Жоел дьо Жюган. Господин Пейрол си знаеше работата, защото точно той бе събрал тук всички тези побойници.

Метр Кокардас и брат Паспоал оставиха нещастните си животинки в обора и прекрачиха прага на кръчмата „Адамовата ябълка“, но веднага отскочиха назад при вида на тази почтена компания. Ниското помещение се осветяваше от един-единствен прозорец и тънеше в полумрак, който димът от лулите още повече сгъстяваше. Отначало нашите двама приятели видяха само вирнати мустаци, изпити профили и окачените на стената рапири. Но веднага шест прегракнали гласа изреваха в хор:

— Метр Кокардас?

— Брат Паспоал!

И тези възгласи, разбира се, бяха придружени от най-подбрани ругатни от Папската област, от бреговете на Рейн, от Кемпер-Корентен, от Мурсия, Андалузия и Навара.

Кокардас сложи ръка над очите си.

— Нищо работа! — провикна се той. — Todos camaradas!

— Все стари приятели! — преведе Паспоал, чийто глас още потреперваше.

Паспоал си беше страхлив по рождение, единствено неволята го бе направила смел и макар все тъй да се стряскаше от щяло и нещяло, той се биеше като същински дявол.

Обмениха се от онези яки ръкостискания, които смазват кокалчетата на пръстите; размениха се безброй потупвания по рамото; копринените жакети се отъркаха един o друг; протритото сукно и износеното кадифе влязоха в допир.

В облеклото на тези юначаги човек би открил всичко, с изключение на чисто бельо.

В наши дни учителите по фехтовка, или — за да говорим на техния език — господа професорите по фехтовка са благоразумни занаятчии, примерни съпрузи и любещи бащи, които честно и почтено упражняват професията си.

През седемнайсети век един виртуоз на шпагата е бил или нещо като галеник на съдбата, фаворит на кралския двор и града, или окаян несретник, принуден да върши най-ужасни злодеяния, за да заплати лошокачественото си вино в някоя долнопробна кръчма. Средно положение нямало.

Възможно е в живота на нашите приятели от кръчмата „Адамовата ябълка“ да е имало и по-щастливи дни, но днес слънцето и сполуката бяха залезли за тях. Очевидно ги брулеше една и съща вихрушка.

До пристигането на Кокардас и Паспоал трите отделни групи дори не бяха направили опит да се сближат помежду си. Бретонецът не познаваше никого. Немецът дружеше само със сполетанеца, а тримата испанци гордо се бяха затворили в кръга на своята компания. Но Париж вече се бе превърнал в средище на изящните изкуства и хора като Кокардас-младши и Амабл Паспоал, които бяха държали достъпно за всички заведение на улица „Кроа де Пьоти Шан“, зад Пале Роаял, трябваше да познават всички майстори на шпагата в Европа. Така че те изиграха ролята на съединително звено между трите групи, тъй сполучливо създадени, за да се уважават и разбират помежду си. Ледът се стопи, масите се съединиха, канчетата се объркаха, представянето се извърши според правилата и всеки се запозна с качествата на останалите. На човек просто да му настръхне косата! Шестте окачени на стената рапири бяха накълцали повече християнска плът, отколкото мечовете на всички палачи на Франция и Навара, взети заедно.

Ако кемпериецът беше хурон, щеше да носи на колана си най-малко две-три дузини скалпове; в сънищата си сполетанецът навярно биваше спохождан от двайсетина, че и повече призрака; немецът беше убил двамина гауграфа, трима маркграфа, петима райнграфа, а сега търсеше един бургграф. Това обаче не представляваше нищо в сравнение с тримата испанци, които спокойно можеха да се удавят в кръвта на неизброимите си жертви. Пепе Касапина (ел Матадор) говореше само за това, как щял да намуши троица наведнъж. Надали бихме могли да кажем нещо по-ласкаво за нашия гасконец и за нормандеца освен това, че и двамата се радваха на всеобщо уважение в този разбойнически консилиум.

Когато първата почерпка свърши и глъчката от хвалбите поутихна, Кокардас рече:

— А сега, гълъбчета, нека си поговорим за нашите работи. Повикаха прислужничката на странноприемницата, която цялата трепереше сред тези канибали и й заповядаха да донесе още вино. Тя беше пълно и леко кривогледо момиче, но Паспоал вече бе насочил срещу нея артилерията на сладострастните си погледи. Той понечи да я последва, за да си поговорел с нея под предлог, че иска по-студено вино, но Кокардас го пипна за яката.

— Нали обеща да обуздаеш страстите си, любезни ми — важно му напомни той.

Брат Паспоал седна на мястото си с тежка въздишка. Веднага щом виното беше донесено, те отпратиха повлеканата със заповед посече да не се връща.

— Гълъбчета мои — поде Кокардас-младши, — нито аз, нито брат Паспоал очаквахме да срещнем една толкова приятна компания точно тук, тъй далеч от градовете и населените места, където обикновено упражнявате талантите си.

— И таз добра! — прекъсна го наемникът от Сполето. — Кокардас, caro mio18 да не би случайно да знаеш някой град, където днес се намира работа?

И всички поклатиха глава с вид на хора, убедени, че добродетелите им в никакъв случай не са достатъчно добре възнаградени. След туй Салдан се поинтересува:

— А знаеш ли защо сме тук?

Гасконецът тъкмо отвори уста, за да му отговори, когато кракът на брат Паспоал го настъпи по ботуша. Макар и всепризнат вожд на дружинката им, Кокардас-младши беше свикнал да следва съветите на помощника си, предпазлив и мъдър нормандец.

— Знам само, че са ни повикали… — започна, той.

— Аз ви повиках — прекъсна го Щаупиц.

— И че общо взето брат Паспоал и аз сме напълно достатъчни, за да свършим работа — заключи гасконецът.

— По дяволите! — извика Касапина. — Обикновено щом съм тук, не викат други.

Всеки обогати темата според възможностите на красноречието си и степента на самохвалството си, след което Кокардас обобщи:

— Да не би да си имаме работа с цяла армия?

— Ще си имаме работа с един-единствен човек — отвърна Щаупиц, който беше приближен на господин Пейрол, довереника на принц Филип дьо Гонзаг.

Силен взрив от смях посрещна думите му. Кокардас и Паспоал се смееха най-гръмогласно от всички, но кракът на нормандеца не мърдаше от ботуша на гасконеца, което означаваше: „Остави това на мен.“ Паспоал наивно полюбопитствува:

— И как се казва този великан, който ще се бие сам срещу осмина?

— От които всеки един, бог ми е свидетел, струва колкото половин дузина юначаги! — добави Кокардас.

— Това е херцог Филип дьо Ньовер — отговори Щаупиц.

— Но за него се говори, че вече е пътник! — извика Салдан.

— Че агонизира! — добави Пинто.

— Че е немощен, грохнал, охтичав! — добавиха другите.

Само Кокардас и Паспоал не пророниха нито дума. Паспоал бавно поклати глава и отмести чашата си. Гасконецът го последва. Внезапната им сериозност веднага привлече всеобщото внимание.

— Какво има? Какво ви става? — посипаха се отвсякъде въпроси и всички забелязаха как Кокардас и помощникът му мълчаливо се спогледаха.

— И таз хубава! Какво, по дяволите, означава това? — изумен се провикна Салдан.

— Човек би казал, че имате намерение да се оттеглите от играта — обади се Фаенца.

— И няма да е далеч от истината, гълъбчета мои — сериозно отвърна Кокардас.

Същинска буря от въпроси заглуши гласа му.

— Виждали сме Филип дьо Ньовер в Париж — тихо каза брат Паспоал. — Идваше в нашата зала. Такъв умирающ ще ви създаде доста главоболия!

— На нас?! — извикаха всички в един глас и пренебрежително повдигнаха рамене.

Кокардас обгърна с поглед присъствуващите и рече:

— Виждам, че никога не сте чували за секретния удар на Ньовер.

Веднага всички се превърнаха в слух и зрение.

— Ударът на стария метр Делапалм — намеси се Паспоал, — с който той натръшка седмина опитни фехтовачи от Рул до портата „Сент-Оноре“.

— Секретните удари са дивотия! — провикна се Касапина.

— Пъргав крак, точно око, добър гард и секретните удари ме интересуват толкова, колкото и ланшния сняг! — обади се бретонецът.

— Гръм да ме удари, приятелчета! — гордо заяви Кокардас-младши. — Мисля, че имам и пъргав крак, и точно око, и добър гард…

— Аз също — додаде Паспоал.

— По-пъргав крак, по-добър гард и по-точно око от когото и да било измежду вас…

— И ако настоявате — промълви Паспоал с обичайната си кротост, — ние сме готови да ви го докажем и на практика.

— И въпреки това за мен ударът на Ньовер не е дивотия — продължи Кокардас. — Бях победен и то в собствената ми академия… Представете си само!

— Същото постигна и мен.

— Бях засегнат точно в челото, между очите и то три пъти последователно…

— И мен три пъти — между очите, точно в челото!

Този път шестимата наемници внимателно слушаха. Вече никой не се смееше.

— Но в такъв случай това не е секретен удар, а магия — обади се Салдан и се прекръсти.

Бретонецът пъхна ръка в джоба си, където навярно имаше зърно от броеница.

— Добре са направили, че са викнали всички ни, гълъбчета — още по-тържествено заяви Кокардас. — Говорехте за армия и лично аз бих предпочел да си имам работа с армия. Повярвайте ми, на света има един-единствен човек, който е способен с шпага в ръка да излезе на глава с Филип дьо Ньовер.

— И кой е той? — в един глас попитаха шестимата.

— Парижанчето — отвърна Кокардас.

— Ах! — възкликна Паспоал, внезапно обзет от ентусиазъм. — Това е самият дявол!

— Парижанчето ли? — недоумяваха останалите. — А има ли си име вашето Парижанче?

— Всички вие го познавате, господа. Името му е кавалер дьо Лагардер.

Изглежда това име наистина беше познато на побойниците, тъй като внезапно настъпи дълбоко мълчание.

— Никога не съм го виждал — призна подир малко Салдан.

— Толкоз по-добре за теб, любезни — отвърна му гасконецът. — Той не обича хората от твоята порода.

— Него ли наричат Хубавия Лагардер? — поинтересува се Пинто.

— Той ли е онзи, дето уби тримата фламандци под стените на Санлис? — почти шепнешком попита Фаенца.

— Той ли е онзи — поиска да разбере Жоел дьо Жюган, — който…

Но Кокардас надменно го прекъсна с думите:

— Няма втори Лагардер!

III. Тримата Филиповци

Единственият прозорец на схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ гледаше към нещо като насип, засаден с букак, който се спускаше до самия крепостен ров на Кайлюс. Един коларски път прекосяваше гората и стигаше до дъсчения мост, прехвърлен над широкия и дълбок ров, който заобикаляше замъка от три страни и се отваряше към пропастта над Hachaz. Откакто бяха съборили стените, предназначени да задържат водата, ровът беше пресъхнал от само себе си ц сега дъното му даваше годишно две богати реколти овес, отредени за господарските конюшни.

Току-що бяха ожънали втората реколта и от мястото, където се намираха нашите осмина побойници, се виждаха жътварите под моста, които връзваха овеса на снопи.

Като се изключи липсата на вода, ровът беше останал непокътнат. Вътрешната му стена се издигаше почти отвесно до насипа. Бяха прокопали един-единствен проход, през който каруците с овес излизаха на същия онзи коларски път, дето минаваше под прозореца на кръчмата.

От приземния етаж до дъното на рова крепостната стена беше осеяна с многобройни бойници, но имаше един-единствен отвор, през който би могъл да се промъкне човек. Това беше ниско разположен прозорец, намиращ се точно под дъсчения мост, заместил много отдавна някогашния подвижен мост. Прозорецът беше преграден с решетка и затворен с масивни кепенци. Той осигуряваше въздух и светлина за банята на Кайлюс, голяма подземна зала, която все още пазеше следи от минало великолепие. Известно е, че в средновековието, и то предимно на юг, баните са се славели с наистина разточителен разкош.

Часовникът на главната кула отби три часа. В крайна сметка страховитият самохвалко, когото наричаха Хубавия Лагардер не се беше появил, а всъщност и не беше онзи, когото чакаха, тъй че след като първоначалното им смущение премина, нашите учители по фехтовка отново подхванаха хвалбите си.

— Ще ти кажа нещо, друже Кокардас — извика Салдан. — Бих дал десет пистола, само за да зърна този твой кавалер дьо Лагардер.

— С шпага в ръка ли? — поинтересува се гасконецът и след като отпи голяма глътка и примлясна с език, сериозно добави — Добре, любезни ми, но те съветвам в този ден да се изповядаш и да повериш душата си на бога!

Салдан накриви шапка. Истинско чудо беше, че все още не са си разменили по някой и друг пестник! Пердахът, вероятно щеше да започне всеки миг, когато Щаупиц, който гледаше през прозореца, извика:

— Спокойно, деца! Ето го и господин Пейрол, довереникът на принц дьо Гонзаг.

И наистина, откъм насипа на кон се задаваше господин Пейрол.

— Доста приказки изприказвахме и въпреки това нищо не казахме — бързо изрече Паспоал. — Знайте, приятели, че Ньовер и неговият секретен удар струват злато. Искате ли да забогатеете изведнъж?

Мисля, че не е нужно да уточняваме отговора на спътниците му.

— Ако наистина искате това — продължи той, — оставете метр Кокардас и аз да действуваме и само ни подкрепяйте, каквото и да кажем на Пейрол.

— Съгласни сме! — провикнаха се всички в един глас.

— Така поне онези — заключи брат Паспоал като сядаше на мястото си, — чиято кожа тази вечер няма да бъде надупчена от шпагата на Ньовер, ще могат да заръчат опело за покойниците.

В този миг влезе Пейрол.

Паспоал го приветствува пръв като раболепно свали вълненото си кепе. Останалите го поздравиха по същия начин. Пейрол носеше в ръка голяма кесия пари. Той шумно я тръсна върху масата и рече:

— Дръжте, юнаци, ето ви кърмата! — След туй ги преброи с поглед и продължи: — Отлично, виждам, че всички сте налице! Искам да ви кажа няколко думи за работата, която трябва да свършите.

— Слушаме ви, драги господин Пейрол — заяви Кокардас и се облакъти на масата. — Има си хас!

— Слушаме ви — повториха останалите. Пейрол зае позата на оратор.

— Тази вечер към осем часа — започна той, — по пътя, който минава точно под прозореца, ще дойде един мъж на кон. След като мине през прохода в крепостния ров, той ще завърже коня си за гредите на моста. Сега погледнете натам, виждате ли прозореца под моста, затворен с дъбови кепенци?

— Разбира се, драги ми господин Пейрол — отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази! Та ние не сме слепи.

— Мъжът ще се приближи до прозореца…

— И точно в този момент ние ще го заговорим, нали тъй?

— И то много учтиво — прекъсна го със зловеща усмивка Пейрол. — Така заслужено ще спечелите парите си.

— За бога! — провикна се Кокардас. — Ама че шегаджия бил този господин Пейрол!

— Не ще и дума, но все пак се надявам, че няма да ни напуснете веднага?

— Много бързам, приятели мои — отвърна Пейрол, готвейки се да се оттегли.

— Как тъй?! — удиви се гасконецът. — Без да ни кажете името на оногова, когото трябва да… заговорим?

— То не ви интересува.

Кокардас намигна и сред групата на дуелистите веднага се разнесе недоволно мърморене. Особено много се стараеше Паспоал, който се престори на ужасно засегнат. Кокардас продължи:

— Без дори да ни кажете името на достопочтеният благородник, за когото работим?

Пейрол се спря и го изгледа. Върху длъгнестото му лице се изписа безпокойство.

— Че какво ви засяга това? — попита той, като се опитваше да си придаде високомерен вид.

— Много ни засяга, драги ми господин Пейрол.

— Но щом като ви се плаща добре?…

— Може би смятаме, че не сме достатъчно добре платени, любезни ми господин Пейрол.

— Какво искаш да кажеш, приятелю? Кокардас стана и всички други го последваха.

— За бога, пиленце — рече той с внезапно променен тон, — я да си поговорим откровено! Всички тук сме учители по фехтовка и следователно благородници. Най-вече аз като гасконец, и то с провансалска жилка! Нашите рапири — и той удари по шпагата си, с която изобщо не се беше разделял, — та нашите рапири искат да знаят какво вършат!

— Точно така! — подчерта брат Паспоал и любезно предложи едно трикрако столче на довереника на Филип дьо Гонзаг.

Побойниците утвърдително закимаха с глава. За миг Пейрол сякаш се поколеба.

— Добре, юнаци — заяви той, — щом имате толкова голямо желание да узнаете това, бихте могли много лесно и сами да се досетите. На кого принадлежи този замък?

— На маркиз дьо Кайлюс, по дяволите! Един благородник, при когото жените не остаряват. Замъкът е на Кайлюс Резето. И какво от това?

— Дявол го взел! Как, какво от това? — изуми се простодушно Пейрол. — Вие работите за маркиз дьо Кайлюс.

— Хей, вие, вярвате ли в това? — покровителствено се обърна Кокардас към останалите.

— Не — отвърна брат Паспоал.

— Не — веднага послушно повтори дружината. Изпитите бузи на Пейрол леко се изчервиха.

— Какво искате да кажете, негодници? — извика той.

— Я по-кротко! — прекъсна го гасконецът. — Моите благородни приятели негодуват, така че внимавайте! Нека си поговорим спокойно, като възпитани хора. Ако съм ви разбрал правилно става дума за следното: маркиз дьо Кайлюс е разбрал, че от време на време един хубав и строен благородник се промъква нощем в замъка му през този прозорец. Така ли е?

— Да — съгласи се Пейрол.

— Той знае, че дъщеря му, Орор дьо Кайлюс обича този благородник.

— Това е самата истина — потвърди отново довереникът.

— Но според вас, господин Пейрол! Така вие обяснявате срещата ни в странноприемницата „Адамовата ябълка“. За някои такова обяснение би било приемливо, но аз имам причини да го намирам за незадоволително. Вие не казахте истината, господин Пейрол.

— По дяволите! — извика Пейрол. — Това е вече твърде нахално! Протестът му беше заглушен от гласовете на дуелистите, които настояваха:

— Говори, Кокардас! Продължавай! Гасконецът не се остави да го молят.

— Преди всичко — каза той, — приятелите ми, а и аз самият знаем, че този нощен посетител, отреден за нашите шпаги, е най-малко принц…

— Ха, принц! — изсмя се Пейрол и повдигна рамене.

— Принц Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер — продължи Кокардас.

— Просто вие знаете повече от мен и толкоз! — възкликна Пейрол.

— Бог ми е свидетел, че не е така! Но това не е всичко. Има още нещо, което моите благородни приятели навярно не знаят. Орор дьо Кайлюс не е любовница на господин дьо Ньовер…

— Ах!… — извика довереникът.

— Тя е негова съпруга! — решително довърши гасконецът. Пейрол пребледня и измънка:

— Откъде знаеш това?

— Знам го и толкоз, ето кое има значение. А откъде го знам не е ваша работа. След малко ще разберете, че знам не само това. Преди четири години в параклиса на Кайлюс е била осветена тайна венчавка и, ако съм добре информиран, рие и вашият благороден господар… — Той млъкна за миг, свали с подигравателен вид шапката си и довърши: — Вие сте бил свидетел, господин Пейрол.

Пейрол дори не се опита да отрече, а само попита:

— Какво целите да постигнете с тези брътвежи?

— Искам да открия името на знатния благородник, комуто ще служим тази нощ — отвърна гасконецът.

— Ньовер се ожени за девойката против волята на баща и — каза Пейрол, — и сега господин дьо Кайлюс си отмъщава. Какво по-просто от това?

— Нищо по-просто, разбира се, но в случай, че Резето знаеше това. Вие обаче сте били дискретни. Маркиз дьо Кайлюс не знае нищо… Бог ми е свидетел, че старият хитрец в никакъв случай не би отпратил с лека ръка най-богатата партия във Франция! Всичко отдавна щеше да се оправи, ако господин дьо Ньовер просто му беше казал: „Крал Луи иска да ме ожени за племенницата си, госпожица дьо Савоа, но аз не искам и тайно се ожених за дъщеря ви.“ Славата на Кайлюс Резето обаче стреснала горкия принц. Той се страхувал за жена си, която обожава…

— Е, и до какъв извод стигнахте? — прекъсна го Пейрол.

— Изводът е, че не работим за господин дьо Кайлюс.

— Това е ясно! — отсече Паспоал.

— Като бял ден! — прогърмяха другите.

— И за кого мислите, че работите?

— За кого ли? Xa-ха! Пресвета Дево! За кого ли? Знаете ли историята за тримата Филиповци? Не? Накратко ще ви я разкажа. Става дума за трима благородници от знатни родове. Единият е Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг, вашият господар, господин Пейрол. Едно разорено и пропаднало височество, което би се продало доста евтино и на самия дявол; другият е Филип дьо Ньовер, когото чакаме, а третият е Филип Френски, херцог дьо Шартр. И тримата хубавци, и тримата млади и славни. Опитайте се да си представите най-крепката, най-безкористната, най-неправдоподобната дружба и ще добиете само най-бледа представа за взаимната нежност, с която се отнасят един към друг тримата Филиповци. Така поне се говори в Париж. Но нека оставим настрана, и при това съвсем основателно, кралският племенник и да се занимаем само с Ньовер и Гонзаг, с Питий и Дамон19.

— Ах, дявол го взел! — провикна се Пейрол. — Да не вземете да обвините Дамон, че иска да убие Питий?

— И таз добра! — отвърна гасконецът. — Истинският Дамон от времето на сиракузкия тиранин Дионисий20 си е живял чудесно, пък и истинският Питий е нямал доходи, възлизащи на шестстотин хиляди екю21 годишно.

— Които нашият Питий обаче притежава — намеси се Паспоал, — и на които нашият Дамон е вероятен наследник.

— Сега нали разбирате, любезни ми господин Пейрол — продължи Кокардас, — че това значително променя гледната точка. Ще добавя също, че истинският Питий е нямал тъй очарователна метреса като Орор дьо Кайлюс, а истинският Дамон не е бил влюбен в красавицата, или по-скоро в нейната зестра.

— Точно така! — подчерта отново Паспоал. Кокардас напълни чашата си.

— Господа — каза той, — за здравето на Дамон… искам да кажа: на Гонзаг, който утре ще наследи доход от шестстотин хиляди екю, госпожица дьо Кайлюс и нейната зестра, ако Питий… искам да кажа: Ньовер, тази нощ се прости с живота си!

— За здравето на принц Дамон дьо Гонзаг! — провикнаха се наемните убийци начело с Паспоал.

— Е, какво ще кажете за това, господин Пейрол? — попита тържествуващ Кокардас.

— Небивалици! — изръмжа довереникът. — Лъжи!

— Силно казано. Тогава нека моите смели другари отсъдят. Взимам ги за свидетели.

— Ти каза истината, гасконецо, самата истина! — потвърдиха насядалите около масата.

— Принц Филип дьо Гонзаг — заяви Пейрол, като се опитваше да си придаде надменен вид, — стои твърде високо над подобни оскърбления, за да се нуждае от сериозно оправдание.

— По-добре седнете, господин Пейрол — прекъсна го Кокардас и тъй като довереникът се противеше, той насила го настани на едно трикрако столче. След туй попита:

— Дали тогава да не стигнем и до най-тежките оскърбления, Паспоал?

— Кокардас! — веднага се отзова нормандецът.

— Щом господин Пейрол не се предава, твой ред е да държиш проповеди, любезни ми!

Нормандецът се изчерви до ушите и сведе очи.

— Само че аз не умея да говоря пред публика — измънка той.

— Я започвай! — заповяда метр Кокардас и засука мустаци. — Нищо работа! Господата ще извинят твоята младост и неопитност.

— Изцяло разчитам на тяхната снизходителност — срамежливо промълви Паспоал и с глас на девойче на изпит по вероучение, почтеният учител по фехтовка поде: — Господин Пейрол има пълно основание да смята господаря си за безукорен благородник. Ще ви разкажа някои подробности, които узнах съвсем случайно. Аз не виждам в това никаква зла умисъл, макар че недоброжелателите биха могли да си помислят точно обратното. Докато тримата Филиповци водеха в Париж безгрижен живот, толкова безгрижен, че крал Луи заплаши племенника си, че ще го заточи в именията му — говоря ви за времето отпреди две-три години — аз бях на служба при един италиански доктор, възпитаник на учения Ексили, на име Пиер Гарба.

— Пиетро Гарба и Гаета! — прекъсна го Фаенца. — Знам го, ужасен негодяй!

Брат Паспоал кротко се усмихна.

— Той беше порядъчен човек — продължи той, — с кротък нрав, много набожен и начетен като куп дебели книги. Занимаваше се с приготвянето на благотворни напитки, които наричаше елексир на дълголетието.

Вагабонтите дружно избухнаха в смях.

— Гръм да ме порази! — рече Кокардас. — Ти говориш като бог! Карай нататък!

Господин Пейрол избърса челото си, което се бе покрило с пот.

— Принц Филип дьо Гонзаг — продължи Паспоал, — често навестяваше почтения Пиер Гарба.

— По-тихо! — неволно се изтърва довереникът.

— По-високо! — изреваха юначагите.

Цялата тази история чудесно ги забавляваше още повече, че в нейния край те предугаждаха значително увеличение на надницата си.

— Говори, Паспоал! Продължавай! — подканиха го те и стесниха кръга около него.

Кокардас погали помощника си по главата и с бащински тон добави:

— Бога ми, виж го ти какъв успех има тоя палавник!

— Неприятно ми е, че ще повторя нещо, което изглежда не се нрави на господин Пейрол — продължи брат Паспоал, — но истината е, че принц дьо Гонзаг доста често посещаваше Гарба. Без съмнение, за да се учи на ум и разум. Точно по това време младият херцог дьо Ньовер започна да линее.

— Клевета! — извика Пейрол. — Долна клевета!

— Нима обвинявам някого, господине? — простодушно попита Паспоал.

Довереникът прехапа устни до кръв, а Кокардас го подкачи:

— Горкият господин Пейрол май си глътна езика. Пейрол рязко се изправи.

— Надявам се, че най-сетне ще ми позволите да се оттегля! — сопна се той с едва сдържан гняв.

— Разбира се — отвърна гасконецът, който се смееше от сърце. — Дори ще ви придружим до замъка. Предполагам, че Резето вече е приключил със сиестата си, така че ще отидем да си поговорим направо с него.

Пейрол отново се свлече на стола. Лицето му придоби зеленикав оттенък. Неумолимият Кокардас му подаде една чаша.

— Пийнете, за да се посъвземете — посъветва го той. — Не изглеждате никак добре. Пийнете си, де. Не искате? Тогава мирувайте и дайте думата на този малък нормандски разбойник, който говори по-добре от адвокат пред законодателно събрание.

Брат Паспоал признателно кимна на своя началник и продължи:

— Навсякъде започнаха да говорят: „Клетият херцог дьо Ньовер, отива си тъй млад!“ Тревожеше се и кралският двор, и целият град. Та Лорен са толкова знатен род! Самият крал поиска да научи подробности. Шартърскцят херцог Филип беше неутешим…

— Още по-безутешен бе Филип, принц дьо Гонзаг! — прекъсна го Пейрол, като успя да придаде на гласа си прочувствен тон.

— Бог да ми е на помощ, ако дори съм си помислил да ви противореча! — възкликна Паспоал, чиято неизменна благост би трябвало да служи за пример на всички събеседници. — Мисля, че принц Филип дьо Гонзаг бе наистина много опечален. Доказателство за това беше, че всяка вечер, преоблечен като лакей, той идваше при метр Гарба и с обезсърчен вид повтаряше: „Много дълго продължава, докторе, много дълго!“.

В схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ нямаше човек, който да не е убивал но въпреки това всички потръпнаха и почувствуваха как кръвта им се смръзва във вените. Кокардас стовари върху масата огромния си пестник. Пейрол наведе глава и притихна.

— Една вечер — продължи шепнешком, сякаш против волята си брат Паспоал, — Филип дьо Гонзаг дойде доста по-рано. Гарба измери пулса му — беше ускорен. „Спечелили сте много пари на комар“ — рече му Гарба, който добре го познаваше. Гонзаг се разсмя и отговори: „Загубих две хиляди пистола“, но веднага след това добави: „Днес във фехтовалната зала Ньовер опита едно нападение, но вече не му стигат сили, за да държи шпагата.“ — „Значи краят наближава — промърмори доктор Гарба. — Може би утре…“ Но — побърза да добави Паспоал с почти радостен глас — дните се следват, без да си приличат. — На следния ден Филип, херцог дьо Шартр натовари Ньовер в каретата си и — давай, кочияшо, към Турен! Негово височество отведе Ньовер в имението си. И тъй като метр Гарба го нямаше там, Ньовер скоро се почувствува по-добре. А оттам, търсейки слънце, топлина и живот, той прекоси Средиземно море и отиде в Неапол. Филип дьо Гонзаг отново навести моя почтен господар и му нареди да понаобиколи тези места. Тъкмо приготвях багажите, когато една нощ, за нещастие, аламбикът му се пукна и клетият доктор Пиер Гарба умря веднага след като вдъхна изпаренията на своя елексир на дълголетието!

— Ах, достопочтеният му италианец! — възкликнаха всички.

— Ами да! — простодушно се съгласи Паспоал. — Мен ако питате, аз много съжалявах за него. Но чуйте края на историята. Ньовер прекара извън Франция осемнайсет месеца, а когато се завърна целият кралски двор беше изумен: Ньовер се бе подмладил с десет години! Ньовер бе силен, бодър, неуморим! С една дума днес, както на всички ви е известно, той е първата шпага в света след Хубавия Лагардер.

Брат Паспоал прие смирен вид и млъкна, а Кокардас довърши:

— И това е дотолкова вярно, че господин дьо Гонзаг е сметнал за необходимо да наеме осмина професионални фехтовачи, за да се справи с него… Гръм да ме порази!

Господин Пейрол пръв наруши настъпилото мълчание.

— И какво целите с тези врели-некипели? — попита той. — Да ви увелича възнаграждението ли?

— И то значително — потвърди гасконецът. — Не е почтено да се определя една и съща цена за баща, който отмъщава за честта на дъщеря си и за Дамон, който иска преждевременно да наследи Питий.

— Колко искате?

— Сумата да се утрои.

— Тъй да бъде — без колебание отсече Пейрол.

— Второ, след като свършим работа всички да бъдем приети в свитата на Гонзаг.

— Добре! — съгласи се отново довереникът.

— И трето…

— Искате твърде много… — започна Пейрол, но Кокардас го прекъсна:

— О, небеса! — извика той и се обърна към Паспоал. — Той смята, че искаме твърде много!

— Нека бъдем справедливи! — рече по-мекушавият му помощник.

— Твърде вероятно е кралският племенник да поиска да отмъсти за приятеля си и тогава…

— Тогава преминаваме границата — намеси се Пейрол, — Гонзаг откупува италианските си имения и сме на сигурно място.

Кокардас се посъветва с поглед най-напред с Паспоал, а след туй и с останалите си съучастници.

— Спазарихме се — рече той.

Пейрол веднага му подаде ръка, но гасконецът не я пое. Той удари по шпагата си и заяви:

— Ето го нотариусът, който носи отговорност за вас, любезни ми господин Пейрол. Гръм да ме порази! Поне вие никога няма да се опитате да ни измамите!

Най-сетне свободен, Пейрол стигна до вратата. На прага той се спря и каза:

— Изпуснете ли го обаче, все едно че нищо не е било.

— Това се разбира от само себе си. Спете спокойно, драги ми господин Пейрол!

Силен взрив от смях изпроводи довереника, после всички в един глас весело извикаха:

— Да пием! Дайте да пием!

IV. Парижанчето

Беше едва четири подир обед. Нашите побойници разполагаха с предостатъчно време. Всички бяха в чудесно настроение с изключение на Паспоал, който тежко въздишаше, след което твърде дълго се беше заплесвал по кривогледата повлекана. В схлупеното помещение на странноприемницата „Адамовата ябълка“ се пиеше, разнасяха се викове и песни. Обедната жега бе понамаляла, жътварите на дъното на крепостния ров се бяха размърдали и сега бързо връзваха на снопи богатата овесена реколта.

Внезапно от покрайнините на Анския лес се дочу конски тропот и веднага след това от рова се разнесоха виковете на жътварите. Те с писъци се разбягаха, спасявайки се от ударите, които група въоръжени конници щедро им раздаваха с плоското на шпагите си. Очевидно конниците бяха тръгнали за фураж, а и надали другаде биха намерили по-богата жътва.

Нашите осмина храбреци се струпаха на прозореца на странноприемницата, за да виждат по-добре.

— Тия проклетници са наистина прекалено дръзки! — отбеляза Кокардас-младши.

— Щом са дошли под самите прозорци на маркиза! — додаде Паспоал.

— Колко ли са? Трима, шест, осем…

— Точно колкото сме и ние!

През това време мародерите спокойно попълваха запасите си от фураж, смееха се и гръмогласно сипеха подигравки. Те отлично знаеха, че старите кулеврини на Кайлюс много отдавна са онемели.

И тук се виждаха връхни дрехи от волска кожа, войнствени широкополи шапки и дълги рапири; повечето бяха млади хубави мъжаги, между които се мяркаха и два-три чифта посивели мустаци. Онова, което притежаваха в повече от нашите дуелисти, бяха пистолетите в кобурите на седлата им. В никакъв случай не можеше да се каже, че облеклото им е еднородно. В този малък ескадрон човек разпознаваше изпокъсаните униформи на различни родове редовна войска. Имаше двама бранкаски улани, един артилерист от Фландрия, някакъв пройдоха, дошъл оттатък планините и един стар арбалетчик, който навярно помнеше La Fronde22. Останалото бе изгубило блясъка си, подобно на изтъркан медал. Цялата тази сбирщина спокойно би могла да бъде взета за истинска разбойническа банда. Всъщност тези авантюристи, които се кичеха със званието кралски доброволци не струваха повече от обикновени разбойници.

Когато свършиха работата си и натовариха конете, те поеха по коларския път. Водачът им, единият от бранкаските улани, който носеше сержантски нашивки, се озърна и извика:

— Насам, господа, ето точно това, което ни трябва. — И той посочи с пръст кръчмата „Адамовата ябълка“.

— Браво! — развикаха се мародерите.

— Господа — промърмори Кокардас-младши, — съветвам ви да откачите шпагите си от стената.

Само след миг коланите отново бяха затегнати, а дуелистите се отдръпнаха от прозореца и насядаха около масите. Тези приготовления намирисваха на пердах от цяла левга. Брат Паспоал безметежно се усмихваше под трите косъма на мустаците си.

— Та казахме значи — започна Кокардас, опитвайки се да изглежда хладнокръвен, — че най-добрата защита срещу един фехтовач-левак, а това винаги крие много опасности…

— Ха! — провикна се водачът на мародерите, чието брадато лице надникна през вратата. — Деца, странноприемницата е пълна!

— Значи трябва да я изпразним — отвърнаха онези, дето го следваха.

Наистина, какво по-просто и логично. Кариг, така се казваше водачът, нямаше никакви възражения. Всички скочиха от натоварените със сено коне и авторитетно ги привързаха към халките по стената на кръчмата.

До този миг нашите дуелисти дори не бяха помръднали. Пръв влезе Кариг.

— Хайде, веднага се омитайте! — отсече той. — Тук има място само за кралските доброволци.

Никой не му отговори. Само Кокардас се обърна към другарите си и промърмори:

— Спокойно, деца! Да не се ядосваме и да поразиграем както трябва господа кралските доброволци.

Хората на Кариг вече се трупаха на вратата.

— Помолете ги да излязат през прозорците — обади се артилеристът от Фландрия, като в същото време взе пълната чаша на Кокардас и я надигна към устата си.

— Нима не виждате, дръвници такива — продължи все пак Кариг, — че се нуждаем от вашите канчета, маси и столове?

— За бога! — възкликна Кокардас-младши. — Разбира се, че всичко ще ви дадем, гълъбчета! — И той стовари каната върху главата на артилериста. В същия миг брат Паспоал запрати тежкия си стол в гърдите на Кариг.

Шестнайсетте шпаги се оголиха едновременно. Всички бяха люде военни, здравеняци, смелчаги и побойници по призвание. Всички едновременно и с удоволствие се хвърлиха в бой. Тенорът на Кокардас заглуши врявата с любимата си ругатня:

— Дявол го взел! Дайте им да се разберат! — настояваше той.

В отговор Кариг и хората му се нахвърлиха срещу тях с викове:

— Напред! Лагардер! Лагардер!

Това беше наистина неочаквано. Кокардас и Паспоал, които се намираха в първите редици отстъпиха и катурнаха масивната маса между двете армии.

— Гръм да ме порази дано! — ревна гасконецът. — Долу шпагите!

Трима-четирима кралски доброволци вече здравата си бяха изпатили. Атаката им беше безуспешна и те едва сега започнаха да осъзнават с кого си имат работа.

— Какво казахте? — с пресекващ от вълнение глас попита Паспоал. — Какво казахте?

Учителите по фехтовка недоволно мърмореха:

— Тъкмо щяхме да ги схрускаме като топъл хляб!

— Млък! — властно ги сряза Кокардас и се обърна към слисаните доброволци: — Отговорете честно, защо извикахте „Лагардер“?

— Това е нашият командир.

— Кавалерът Анри дьо Лагардер?

— Да.

— Нашето Парижанче! Нашето бижу! — изгука брат Паспоал с просълзени очи.

— Чакайте, да няма някаква грешка! — рече Кокардас. — Когато напуснахме Париж Лагардер беше в конната гвардия.

— Тъй беше, но скоро му омръзна — отвърна Кариг. — Той запази униформата си и сега командува тук, в долината, една рота кралски доброволци.

— В такъв случай край на свадите! — заяви гасконецът. — Приберете шпагите! Дявол го взел, приятелите на Парижанчето са и наши приятели и ние заедно ще пием за здравето на първата шпага в света.

— Чудесно! — съгласи се Кариг, който най-сетне разбираше, че бандата му като по чудо беше отървала кожата.

Господа кралските доброволци набързо прибраха шпагите си.

— Няма ли поне да ни поднесат извинения? — попита Пепе Касапина, честолюбив като кастилец.

— Стари друже — отвърна Кокардас, — ако много настояваш, ще имаш удоволствието да се биеш с мен, но отсега нататък тези господа са под мое покровителство. На масата! Вино! От радост просто не съм на себе си! Ха тъй! — И той протегна чантата си към Кариг. — Имам честта да ви представя моя помощник Паспоал, който, без да искам да ви обидя, щеше да ви накара да видите звезди посред бял ден. И той като мен е верен приятел на Лагардер.

— И се гордее с това! — вметна Паспоал.

— А колкото до тези господа — продължи гасконецът, — ще извините лошото им настроение, но, без да искам, разбира се, да ви обидя, те тъкмо ви бяха сгащили натясно, когато аз им отнех залъка от устата… А сега да пием!

Речено-сторено. Последните, ловко подхвърлени от Кокардас думи удовлетвориха учителите по фехтовка, а господа доброволците изглежда нямаха никакво намерение да ги оспорват. И без това едва бяха успели да отърват кожата.

Повлеканата, която Паспоал почти беше забравил слезе в избата за студено вино, а те изнесоха столовете и масите на поляната, тъй като схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ се оказа твърде тясно, за да приюти цялата тази юнашка компания. Скоро всички удобно се настаниха около масите.

— Да си поговорим за Лагардер! — извика Кокардас. — Все пак аз му дадох първия урок по фехтовка. Нямаше и шестнайсет години, но да знаете само какви надежди даваше за в бъдеще!

— Днес е едва на осемнайсет — каза Кариг, — но бог ми е свидетел, че той напълно ги оправда.

Волю-неволю учителите по фехтовка се заинтересуваха от този чутовен герой, с когото им тъпчеха главите още от сутринта. И колкото повече слушаха, толкова по-малко желание изпитваха да се намерят лице срещу лице с него другаде, освен на масата.

— Така е, нали? — разпали се Кокардас. — Значи не съм се излъгал! О, небеса! Все тъй хубав и смел като лъв!

— И все тъй щастлив с нежния пол! — промълви Паспоал и се изчерви чак до върха на дългите си уши.

— Все така ли е безразсъден? — продължаваше да разпитва гасконецът. — И толкова опак?

— Какъв побойник, но и колко милосърден към слабите!

— Лудетина! Душегубец на съпрузи!

Нашите дуелисти се редуваха подобно на двамината вергилиеви пастири от Аркадия.

— Славен комарджия!

— Който пръска златото с пълни шепи!

— С всички пороци, мътните го взели!

— Но и с всички добродетели!

— Луда глава!

— Но какво сърце!… Какво златно сърце!

Последната дума остана у Паспоал. Кокардас възторжено го разцелува.

— За здравето на Парижанчето! За здравето на Лагардер! — провикнаха се заедно двамата.

Кариг и хората му станаха на крака и с въодушевление вдигнаха чаши.

— По дяволите! — изруга бретонецът Жоел дьо Жюган след като остави чашата си. — Обяснете ни поне що за птица е този ваш Лагардер?

— Продънихте ни ушите с него — добави Салдан. — Кой е той? Откъде е? С какво се занимава?

— Драги мой — отвърна Кокардас, — той е също толкова благороден, колкото и кралят, той е от улица „Кроа де Пьоти Шан“ и се занимава с щуротии. Това достатъчно ли ви е? Ако ли пък искате да научите нещо повече, налейте вино!

Паспоал напълни чашата му и след като за миг се замисли, гасконецът продължи:

— Това не е някоя чудесна приказка, по-скоро е невъзможно да се разкаже. Трябва да го видите, за да повярвате. Колкото до произхода му, вече казах, че е по-благороден от самия крал и няма да отстъпя нито на йота от думите си, макар че общо взето никой не знае кои са родителите му. Срещнах го за първи път, когато беше на дванайсет години. Това се случи в Двора на фонтаните, пред Пале Роаял, точно в момента, когато го бъхтеха половин дузина хаймани, и то всички по-големи от него. Защо ли? Защото тези млади негодници поискали да оберат дребничката старица, която продаваше банички под аркадата на двореца Монтескьо. Попитах за името му. „Малкият Лагардер.“ Кои са родителите му? „Той няма родители.“ Кой се грижи за него? „Никой.“ Къде живее? „В разрушения пиньон на стария дворец Лагардер на ъгъла на улица «Сент-Оноре».“ Полюбопитствувах знае ли някакъв занаят. Дори два: гмуркал се от Пон Ньоф и показвал акробатически номера в Двора на фонтаните. Дявол го взел! Два наистина чудесни занаята! Вие, чужденците — отклони се за миг от темата Кокардас, — дори нямате представа какво означава да си гмуркач от Пон Ньоф. Париж е град на зяпльовците. От Пон Ньоф те хвърлят в реката сребърни монети и се намират смели деца, които с риск за живота си се хвърлят подир монетите. Това ужасно забавлява зяпльовците. Бога ми, надали има по-голямо удоволствие от това да строшиш една сопа в гърбината на някой от тези проклети буржоа! А и не струва скъпо!

Виж, акробати човек може да срещне навсякъде. Този малък разбойник Лагардер правеше с тялото си каквото му скимне: ставаше ту голям, ту малък до неузнаваемост, краката му се превръщаха в ръце, а ръцете — в крака. Бога ми, сякаш още го виждам да имитира стария клисар на „Сен Жермен л’Оксероа“, който имаше гърбица и отпред, и отзад!

Няма да си кривя душата, това русокосо мъжле с розови бузи ми се понрави. Та отървах го аз от лапите на враговете му и попитах: „Вагабонтино, искаш ли да дойдеш с мен?“, а той ми отвърна: „Не, защото се грижа за мама Бернар.“ Мама Бернар беше окаяна просякиня, която живееше в една дупка на порутения пиньон. Всяка вечер малкият Лагардер й носеше припечеленото от своите гмуркания и презкамбичвания. Тогава му описвах най-подробно прелестите на една фехтовална зала. Красивите му очи пламнаха, но той с тежка въздишка ми отвърна: „Ще дойда при вас, когато мама Бернар оздравее.“ И си отиде. Бога ми, не се и сетих повече за него.

Три години по-късно двамата с Паспоал видяхме на прага на нашата зала някакъв едър, срамежлив и ужасно смутен херувим. „Аз съм малкият Лагардер — рече той. — Мама Бернар умря.“ В залата имаше няколко благородници, които решиха да се позабавляват с него. Херувимът се изчерви, сведе очи, кипна и ги натръшка на пода. Истински парижанин! Строен, гъвкав и грациозен като жена, но як като стомана.

След шест месеца той се скара с един от моите помощници, който ехидно му напомнил за неговите таланти на гмуркач и акробат. За бога, да бяхте видели само как изглеждаше помощникът ми след това!

Една година по-късно, той си играеше с мен така, както аз бих си играл с някой от господа кралските доброволци… без, разбира се, да искам да ги обидя с това.

Тогава стана войник. Скоро след това уби капитана си и дезертира. После се записа доброволец в „Блудните синове на Сен Люк“ за похода в Германия, но взе че отмъкна любовницата на Сен Люк и пак дезертира. Господин дьо Вилар23 му заповяда да се промъкне във Фрайбург им Брайзгау, а той се измъкна оттам без заповед и съвсем сам довлече четирима вражески войници, навързани един за друг като овни. Вилар го произведе корнет, но той уби полковника си и беше разжалван. О, небеса, какво дете!

Но господин дьо Вилар го обичаше. Пък и можеше ли човек да не го обича? Господин дьо Вилар му заповяда да съобщи на краля новината за поражението на Баденския херцог24. Анжуйският херцог25 го видя и го пожела за свой паж. Направиха го паж, но за беля, придворните дами на престолонаследника започнаха от сутрин до вечер да се бият помежду си от любов по него. Уволниха го.

Най-сетне щастието му се усмихна: стана гвардейски улан. Бога ми, не знам дали е напуснал кралския двор заради жена или заради мъж, но ако това е жена — толкоз по-добре за нея, ако ли пък е мъж — бог да го прости!

Кокардас млъкна и пресуши наведнъж голяма чаша вино. Напълно я беше заслужил. Паспоал му стисна ръка, за да изрази възхищението си.

Слънцето залязваше зад горските върхари. Кариг и хората му вече се стягаха за път и тъкмо се канеха да изпият по една последна чаша за добрата среща, когато Салдан забеляза едно дете, което се промъкваше към крепостния ров и очевидно се стараеше да не го забележат. Беше тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с объркан и уплашен вид. Носеше ливрея на паж, но без хералдически цветове и на кръста си беше препасал куриерски колан.

Салдан посочи детето на спътниците си.

— По дяволите! — извика Кариг. — Веднъж вече изтървахме този дивеч. Преди малко подплаши конете ни. Губернаторът на Венаск често използува такива шпиони, но този път ще го пипнем.

— Тъй да бъде — съгласи се гасконецът. — Не съм убеден обаче, че младият непрокопсаник е на служба при венанския губернатор. Но тъй като всяка крушка си има и опашка и без, разбира се, да искам да ви обидя, господин доброволец, този дивеч ще бъде за нас.

Всеки път, щом произнесеше тази дръзка фраза, гасконецът все повече се издигаше в очите на приятелите си, учителите по фехтовка.

До дъното на крепостния ров се стигаше от две страни: по коларския път и по стръмна стълба, издълбана в насипа на предмостовото укрепление. Нашата дружина се раздели на две групи, които се спуснаха долу едновременно и от двете страни. Когато се видя обкръжено, горкото хлапе дори не се опита да побегне, само очите му се насълзиха. То бързо пъхна ръка под ревера на жакета си и извика:

— Не ме убивайте, милостиви господа! Нямам нищо! Нищичко!

Детето очевидно вземаше нашите познати за най-обикновени пладнешки разбойници, на каквито всъщност и приличаха.

— Не лъжи! — крясна му Кариг. — Тази сутрин ли прехвърли планината?

— Аз ли? — попита пажът. — Каква планина?

— Дявол да го вземе! — намеси се Салдан. — Ами че той идва направо от Аржелес, нали, малкия?

— От Аржелес! — повтори детето и в същото време погледът му се стрелна към прозореца под моста.

— Не се страхувай! — успокои го Кокардас. — Нямаме намерение да те дерем, млади човече. На кого носиш това любовно писмо?

— Любовно писмо ли? — отново попита пажът.

— Че ти си бил нормандец, пиленцето ми — възкликна Паспоал.

— Аз ли? Нормандец? — упорито повтори хлапето.

— Я по-добре да го претърсим — предложи Кариг.

— О, не! Не! — извика малкият паж и падна на колене. — Не ме претърсвайте, великодушни господа!

Все едно да наливаш масло в огъня. Разочарован, Паспоал заяви:

— Не ще да е нашенец, не знае да лъже.

— Как се казваш? — попита го Кокардас.

— Беришон — без колебание отвърна детето.

— При кого служиш?

Пажът не отговори. Дуелистите и кралските доброволци, които го заобикаляха започнаха да губят търпение. Салдан го пипна за яката, докато останалите повториха въпрос:

— Хайде, отговори! При кого служиш?

— И не си въобразявай, млади негоднико, че ще си губим времето с теб! — разгневи се гасконецът. — Претърсете го, гълъбчета, и да приключваме.

Тогава всички станаха свидетели на нещо невероятно: тъй уплашеният само до преди паж с рязко движение се изтръгна от ръцете на Салдан и с решителен вид измъкна от пазвата си малка кама, която обаче никак не приличаше на играчка. После с един скок се шмугна между Фаенца и Щаупиц и хукна към източния край на рова. Но брат Паспоал неведнъж беше печелил надбягванията на панаирите във Вилдийо. Надали младият Хипомен, който спечелил надбягванията за ръката на Аталанта26 си е плюл на петите по-бързо от него. Само с няколко скока той настигна Беришон. Хлапето смело се отбраняваше. То успя да одраска Салдан с малката си кама, ухапа Кариг и силно ритна Щаупиц по крака. Но борбата беше твърде неравна. Поваленият Беришон вече усещаше върху гърдите си огромните ръчища на дуелистите, когато мъчителите му бяха поразени сякаш от мълния.

Същинска мълния!

Кариг се изтърколи на три-четири метра и навири крака, Салдан се завъртя около себе си и се блъсна в крепостната стена, а Кокардас, самият Кокардас-младши се преметна и здравата се пльосна на земята. Просто невероятно! Цялата тази бъркотия, само за миг и при това кажи-речи с един удар беше предизвикал един-единствен човек.

— Мъртъв ли е вече? — поинтересуваха се няколко души.

Около новодошлия и детето се образува широк кръг, но нито една шпага не излезе от ножницата си. Всички сведоха очи.

— Ах, поразникът му с поразник! — промърмори Кокардас, който се изправяше, потърквайки хълбоците си. И макар че едва се побираше в кожата си от яд, под мустаците му неволно заигра усмивка.

— Парижанчето! — прошепна Паспоал, треперещ от вълнение и ужас.

Без да обръщат внимание на водача си, който лежеше все още зашеметен на земята, хората на Кариг почтително докоснаха шапките си и казаха:

— Капитан Лагардер!

V. Ударът на Ньовер

Това беше Лагардер, Хубавия Лагардер, Лагардер побойникът и сърцеедът. Срещу него имаше шестнайсет изкусни фехтовачи, които не смееха дори да измъкнат шпагите си от ножниците, шестнайсет наемни убийци стояха срещу един осемнайсетгодишен момък, който се усмихваше, скръстил ръце на гърдите си.

Но този момък беше Лагардер!

Кокардас имаше право, Паспоал също, но и двамата бяха далеч от истината. Колкото и да бяха превъзнасяли своя идол, те пак не бяха казали всичко. Той бе самата младост, примамлива и обаятелна; младостта, за която победителите жалят; младостта, която не може да се откупи нито с натрупаното богатство, нито с гения, възвисил се над коленичилото безличие; младостта в своя божествено-величав разцвет, златокъдра, усмихната, с победоносно блеснали очи!

Често казват: „Човек е млад веднъж в живота си. Какъв смисъл има тогава да се превъзнася до възбог нещо, от което никой не е лишен?“

Срещали ли сте млади хора и ако сте срещали, то колцина? Познавам и двайсетгодишни деца, и осемнайсетгодишни старци. Самият аз търся млади хора. Имам предвид онези, които знаят и същевременно могат, които опровергават самата същина на поговорките и подобно на благословените портокалови дръвчета в южните страни дават и цвят, и плод; онези, които имат всичко в изобилие: чест, сърцатост, жизненост, лудост, и които си отиват блестящи и горещи като лъч, пръскайки с пълни шепи от неизчерпаемата съкровищница на живота си. Често, уви, те разполагат с един-единствен ден, тъй като допирът с тълпата е като водата, която гаси пламъка. Много често цялото това великолепно богатство се пропилява напразно и челото, което бог е белязал с героичния знак се увенчава с венеца на оргията.

Много често.

Но такъв е законът. Подобно на лихваря от ъгъла, човечеството вписва в голямата си книга своите печалби и загуби.

Анри дьо Лагардер малко надвишаваше средния ръст. Не приличаше на Херкулес, но крайниците му притежаваха онази характерна за парижаните жилавина, която се различава както от грубата мускулатура на северняците, така и от обезсмъртената от просташките водевили дръгливост на младоците по нашите площади. Вълнистата му, сресана назад руса коса откриваше чело, от което лъхаше интелигентност и благородство. Веждите и засуканите над устните му тънки мустачки бяха черни. Едва ли има нещо по-очарователно от такъв контраст, особено когато засмени кафяви очи озаряват наситената мургавина на такива лица.

Правилният, леко издължен овал на лицето, гордата линия над веждите, резкият рисунък на носа и устните придаваха благородство на обичайно закачливото му изражение. Усмивката на бонвиван обаче не засенчваше гордостта на дуелиста. Но онова, което перото е безсилно да опише бе обаянието, изяществото и юношеската жизненост, лъхащи от цялото съчетание; това беше живостта на финото му лице, което в най-съкровените мигове приличаше на нежно и мечтателно девиче лице, а в битките всяваше ужас, подобно на лика на Медуза. Такъв го бяха виждали единствено онези, които беше любил или убивал.

Лагардер носеше елегантната униформа на кралски гвардеец, малко окъсана и поовехтяла наистина, но облагородена от разкошния кадифен плащ, наметнат небрежно върху раменете му. Червеният копринен шал със златисти ресни свидетелствуваше за мястото, което заемаше сред авантюристите. Лицето му едва-едва се бе позачервило от извършената току-що нелека работа.

— Не ви ли е срам да измъчвате едно дете! — презрително каза той.

— Но, капитане… — опита се да отговори Кариг, изправяйки се на крака.

— Млък! Кои са тези фукльовци?

Кокардас и Паспоал стояха пред него с шапки в ръце.

— Ха! — възкликна той развеселен. — Моите двама покровители! Какво, по дяволите, правите толкова далеч от улица „Кроа де Пьоти Шан“?

После им протегна ръка с вид на принц, който подава крайчеца на пръстите си за целувка. Метр Кокардас и брат Паспоал с благоговение докоснаха ръката му. Трябва да споменем, че тази ръка често се беше разтваряла пред тях пълна със златни монети. Покровителите нямаха никакво основание да се оплакват от протежето си.

— А другите? — попита Анри и се обърна към Щаупиц. — Теб май съм те виждал някъде?

— В Кьолн — сконфузено избъбри немецът.

— Точно така, дори ме засегна с шпагата един път.

— Срещу дванайсет! — засрамен промърмори немецът.

— Аха! — продължи Лагардер като съзря Салдан и Пинто. — Моите мадридски юначаги… Добри фехтовачи.

— Ах, ваше превъзходителство — отвърнаха в хор двамата испанци, — това беше просто облог! Иначе никога не се бием двама срещу един.

— Как? Двама срещу един?! — възмути се провансало-гасконецът.

— А твърдяха, че не ви познават — добави Паспоал.

— А този тук — Кокардас посочи Пепе Касапина, — имаше желание да се намери лице срещу лице с вас.

Пепе положи всички усилия, за да издържи погледа на Лагардер.

— Този ли? — само повтори Лагардер.

Пепе изръмжа и сведе глава.

— С тези двама храбреци се срещнах в Испания — каза Лагардер и посочи Пинто и Салдан, — но тогава се казвах само Анри… Господа — смени темата той и нанесе с пръст въображаем удар с шпага, — оказа се, че почти всички вече сме се срещали, тъй като виждам тук и ей този почтен здравеняк, на когото веднъж пукнах главата с традиционното в родината му оръжие.

Жоел дьо Жюган потърка слепоочието си.

— Белегът още си стои — промърмори той. — Мога да кажа само, че въртите тоягата като бог.

— Оказва се, че на нито един от вас не му е провървяло с мен, приятели — продължи Лагардер, — но виждам, че този път сте се захванали с нещо по-лесно. Приближи се, детето ми.

Беришон се подчини.

Кокардас и Кариг в един глас започнаха да обясняват защо са искали да претърсят пажа, но Лагардер им заповяда да млъкнат.

— Какво те носи насам? — попита той детето.

— Вие сте добър и няма да ви лъжа — отвърна Беришон. — Нося едно писмо.

— На кого?

Беришон се поколеба и отново погледна към ниския прозорец.

— На вас — най-сетне отговори той.

— Дай го.

Детето измъкна от пазвата си един плик и му го подаде, после бързо се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Трябва да предам още едно писмо.

— На кого?

— На една дама.

Лагардер му хвърли кесията си и каза:

— Върви, малкия. Никой няма да те спре.

Детето хукна и скоро се скри зад завоя на рова. Веднага щом пажът изчезна от погледа им, Лагардер отвори писмото.

— Дръпнете се! — заповяда той на доброволците и учителите по фехтовка, които стояха твърде наблизо. — Предпочитам сам да чета кореспонденцията си.

Всички тутакси се отдръпнаха.

— Браво! — извика Лагардер щом прочете първите редове. — Ето това се казва добра новина! Точно затова съм, тук. — Бога ми, този Ньовер е истински благородник!

— Ньовер! — удивено повториха всички.

— Това пък какво означава? — попитаха Кокардас и Паспоал.

Лагардер се запъти към масата.

— Да пийнем по-напред — каза той. — Ах, толкова съм доволен! Ще ви разкажа една история. Метр Кокардас, седни тук, а ти, братко Паспоал, ето тук. Вие там, разполагайте се, където намерите за добре.

Поласкани от оказаната им чест, гасконецът и нормандецът се настаниха от двете страни на своето божество. Анри дьо Лагардер отпи глътка вино и подхвана:

— Преди това искам да ви съобщя, че напускам Франция и заминавам в изгнание…

— Вие?! В изгнание?! — прекъсна го Кокардас.

— Някога ще го видим и на бесилото! — въздъхна Паспоал.

— И защо отивате в изгнание?

За щастие последният въпрос заглуши иначе нежното, но твърде непочтително възклицание на Амабл Паспоал. Лагардер не понасяше подобни фамилиарности.

— Познавате ли онзи разбойник Белисен? — попита той.

— Барон дьо Белисен ли?

— Белисен дуелистът?

— Белисен покойникът! — поправи ги младият гвардеец.

— Нима е мъртъв? — полюбопитствуваха всички.

— Аз го убих. Както знаете, кралят ме направи благородник, за да вляза в свитата му. Обещах да се държа прилично и цели шест месеца бях кротък като агънце. Почти ме бяха забравили, когато една вечер Белисен реши да си поиграе на котка и мишка с едно нещастно кадетче, което нямаше дори косми на брадата си.

— Все старата песен — обади се Паспоал, — същински странствуващ рицар.

— Млъкни, любезни! — заповяда Кокардас.

— Приближих се до Белисен — продължи Лагардер, — и тъй като в деня, когато Негово величество благоволи да ме произведе кавалер му бях обещал да не употребявам повече обидни думи, аз се задоволих само да издърпам ушите на барона, тъй както правят с непослушните деца в училище. Това обаче никак не му се понрави.

— Убедени сме! — възкликнаха всички в хор.

— Той обаче ми го каза прекалено високо — продължи Лагардер, — и зад Арсенала му дадох онова, което отдавна заслужаваше: един прав удар от защита и… толкоз!

— Ах, момчето ми — провикна се Паспоал, забравяйки, че времената се бяха променили, — как добре владееш този дяволски удар!

Лагардер се разсмя, после силно удари по масата с калаеното канче. Паспоал реши, че е загубен.

— Ето ви я справедливостта! — извика гвардеецът, който вече го беше забравил. — Вместо да ме наградят за това, че съм убил един върколак, те ме прокуждат в изгнание!

Почитаемата аудитория единодушно се съгласи, че това е наистина прекалено. Кокардас изруга, че, дявол го взел, изкуствата не се покровителствуват достатъчно. Лагардер продължи:

— В крайна сметка, аз се подчинявам на кралската заповед. Заминавам. Светът е голям и, кълна се, все някъде ще се намери място и за мен. Но преди да премина границата искам да задоволя една моя прищявка… по-скоро две: един дуел и една любовна авантюра. Точно така искам да се сбогувам с прекрасната Франция!

Останалите стесниха кръга около него, изгарящи от любопитство.

— Продължавайте, господин кавалер — подкани го Кокардас.

— Я ми кажете, юнаци мои — вместо отговор попита Лагардер, — чували ли сте нещо за секретния удар на господин дьо Ньовер?

— По дяволите! — разнесе се възглас около масата.

— Преди малко си говорехме за него — отвърна Паспоал.

— И какво по-точно, моля?

— Мненията са различни. Някои са убедени, че това е дивотия. Други твърдяха, че старият метр Делапалм е продал на херцога удар, или серия от удари, с които той е абсолютно сигурен, че ще прободе когото и да било в средата на челото, точно между очите.

Лагардер се бе замислил. След туй отново попита:

— Тук до един сте учители по фехтовка и специалисти, какво мислите за секретните удари изобщо?

Всички бяха единодушни, че секретните удари са плитки уловки и спокойно могат да се избегнат с помощта на познатите вече защити.

— Така мислех и аз — рече Лагардер, — но преди да имам честта да се бия с господин дьо Ньовер.

— А сега? — посипаха се въпроси от всички страни. Всеки от присъствуващите беше силно заинтригуван и имаше защо: може би само след няколко часа прословутият удар на Ньовер щеше да просне мъртви на място двама-трима от тях.

— Сега всичко е далеч по-различно — продължи Лагардер. — Знайте обаче, че дълго време този удар беше най-омразното нещо за мен. Повярвайте ми, просто сън не ме хващаше. Съгласете се, че този Ньовер кара също твърде много да се говори за него. Отскоро, откакто се завърна от Италия, непрестанно чувам около мен да се дърдори: „Ньовер, Ньовер, та Ньовер! Ньовер е най-хубавият! Ньовер е най-храбрият!“

— Но след едно друго лице, което всички добре познаваме — прекъсна го брат Паспоал и този път получи пълното одобрение на Кокардас-младши.

— Ньовер това, Ньовер онова — разгорещи се Лагардер. — Конете на Ньовер, оръжията на Ньовер, именията на Ньовер! Благите му думи, сполуките му на комар, списъкът на любовниците му… а на всичко отгоре и този негов секретен удар! В пъкъла да гори дано! Една вечер, когато икономката ми поднесе котлети „а ла Ньовер“, аз хвърлих чинията през прозореца и офейках без да вечерям. На вратата се сблъсках с моя обущар, който ми носеше ботуши по последна мода, ботуши „а ла Ньовер“. Дръпнах му един пердах и това ми струваше десет пистола, които запратих в лицето му, а проклетникът му с проклетник най-нахално ми заяви: „Господин дьо Ньовер ме удари само веднъж, но ми даде сто пистола…“

— Това е вече прекалено — сериозно отсече Кокардас.

Паспоал тъй съпричастно изживяваше неприятностите на своя скъп Парижанин, че целият беше плувнал в пот.

— Разбирате ли — продължи Лагардер, — имах чувството, че полудявам. Трябваше да сложа край на това. Тогава скочих на коня и причаках господин дьо Ньовер на изхода на Лувър. Когато мина покрай мен, извиках го по име.

— Какво има? — попита ме той.

— Господин херцог — отвърнах му, — изцяло се доверявам на вашата отзивчивост. Моля ви да ми покажете вашия секретен удар на лунна светлина.

Той ме изгледа. Мисля, че ме взе да беглец от лудницата.

— Кой сте вие? — попита ме все пак.

— Кавалер Анри дьо Лагардер — отговорих аз. — По кралска милост гвардейски улан, бивш корнет на Ферте, бивш знаменосец на Конти, бивш капитан от Наварския полк и всеки път разжалван за безразсъдство…

— Ах! — прекъсна ме той, скачайки от коня си. — Значи вие сте Хубавия Лагардер? Доста често ми говорят за вас и това ме дразни.

Тръгнахме заедно към църквата „Сен Жермен л’Оксероа“.

— Ако смятате, че не съм от достатъчно благородно потекло, за да се мерите с мен… — започнах аз.

Той беше просто очарователен. Ах, наистина очарователен! Вместо отговор, той забучи рапирата си между веждите ми и при това така внезапно и недвусмислено, че навярно още щях да съм там, ако навреме не бях отскочил почти три тоаза27 назад.

— Ето моя удар — каза ми той.

Бога ми, благодарих му от все сърце. Това наистина беше най-малкото, което можех да сторя.

— Още един малък урок — помолих го аз, — ако това, разбира се, не ви затруднява.

— На вашите услуги.

По дяволите! Този път ме засегна в челото. Аз, Лагардер, бях засегнат от шпага!

Учителите по фехтовка тревожно се спогледаха. Славата на удара на Ньовер приемаше наистина застрашителни размери.

— Нищичко ли не успяхте да разберете? — срамежливо подпита Кокардас.

— Видях навреме лъжливия удар, мътните го взели — извика Лагардер, — но не успях да парирам! Този човек е бърз като светкавица!

— И как завърши всичко?

— Та имало ли е случай патрулите да оставят хората на мира? Нощният патрул и този път довтаса. Господин херцогът и аз се разделихме като добри приятели с обещание за реванш.

— Гръм да ме убие дано! — извика Кокардас. — Но с този удар той винаги ще ви държи в ръцете си.

— Хайде де! — изсмя се Лагардер.

— Нима разкрихте тайната му?

— Има си хас! Най-подробно изучих удара на спокойствие в кабинета си.

— Е, и?

— Същинска залъгалка.

Дуелистите си отдъхнаха. Кокардас се изправи.

— Господин кавалер — рече той, — ако все още пазите някакъв спомен от недостойните уроци, които с такова удоволствие ви давах, сега няма да отхвърлите молбата ми. Така де.

Лагардер инстинктивно бръкна в джоба си, но Паспоал го възпря и с достойнство възрази:

— Метр Кокардас не ви моли за това.

— Кажи тогава — каза Лагардер. — Разбира се, че помня уроците ти. Какво искаш?

— Искам да ми покажете удара на Ньовер — отвърна Кокардас. Лагардер веднага стана.

— И имаш пълно право, мой стари Кокардас — рече той. — Все пак с това си вадиш хляба.

Двамата застанаха „ан гард“28. Дуелистите веднага образуваха кръг около тях и целите се превърнаха в зрение.

— Дявол да те вземе, колко си се отпуснал! — възкликна Лагардер, кръстосвайки шпага с учителя по фехтовка. — Хайде, съедини в трета, сега прав удар със задържане! Парирай! Прав удар, възстанови докрай… сега първа защита и ответ! Сега мини върху шпагата и — право в очите! — И той потвърди думите си на дело.

— Небеса! — изрева Кокардас, отскачайки встрани. — Това е то да видиш звезди по пладне! А защитата? — попита той и отново зае гард. — А защитата?

— Просто като две и две — четири! — отвърна Лагардер. — Готов ли си? Съедини в трета! Възстанови в полустъпка… сега два пъти първа! Парирай! Задръж с ръба на клинока, това е всичко! — И той пъхна шпагата си в ножницата.

Брат Паспоал се разсипа в горещи благодарности.

— Вие там, разбрахте ли? — обърна се Кокардас към другите и избърса потта от челото си. — Пустото му Парижанче! Ама че дете!

Учителите по фехтовка закимаха с глава в знак на съгласие. Кокардас седна на мястото си и каза:

— Това може да ни послужи.

— И то много скоро — отвърна Лагардер и си наля вино. Всички погледи се обърнаха към него. Той пресуши чашата си на малки глътки, после бавно разгъна писмото, което пажът му беше връчил.

— Нали ви казах — подхвана той, — че господин дьо Ньовер ми беше обещал реванш?

— Да, но…

— Трябваше на всяка цена да си разчистя сметките с него преди да замина в изгнание, и тъй като разбрах, че господин дьо Ньовер е в замъка си в Беарн, взех че му писах. Това писмо е неговият отговор.

Сред дуелистите се разнесе удивено шушукане.

— Той е все тъй очарователен! — продължи Лагардер. — Ах, наистина очарователен! Мисля, че след като се навоювам до насита с този съвършен благородник, бих го обикнал като роден брат. Той приема всички мои предложения: часът, мястото на срещата…

— В колко часа? — обезпокоен го прекъсна Кокардас.

— След залез слънце.

— Тази вечер ли?

— Да.

— И къде?

— В крепостния ров на замъка Кайлюс.

Настъпи тишина. Паспоал бе сложил пръст на устните си. Дуелистите се стараеха да запазят спокойствие.

— Защо е избрал точно това място? — отново попита Кокардас.

— Виж, това вече е друга история! — през смях отвърна Лагардер. — Става дума за втората ми прищявка! Откакто ми се падна честта да командувам тези храбри доброволци, за да се поразтуша преди заминаването ми, неведнъж ми е минавало през ум, че старият маркиз дьо Кайлюс е най-изпеченият тъмничар в света! Човек трябва наистина да притежава някакъв талант, за да си заслужи такова прелестно име като Кайлюс Резето! Миналия месец присъствувах на празниците в Тарб и зърнах дъщеря му Орор. Бога ми, та тя е божествено красива! Наумил съм си след като си побъбря с господин дьо Ньовер, да отида поне малко да утеша тази прелестна затворничка.

— А имате ли ключ от затвора, капитане? — попита Кариг и посочи замъка.

— Превземал съм с пристъп немалко крепости! — отвърна Парижанчето. — Не знам дали ще вляза през вратата, през прозореца, или през комина, но ще вляза.

Слънцето вече отдавна се беше скрило зад високите върхари на Анския лес. Настъпваше нощ. В долните прозорци на замъка замъждукаха две-три светлинки. Някаква тъмна фигура бързо се шмугна в сянката на крепостния ров. Беше малкият паж Беришон, който несъмнено бе изпълнил поръчението си. Той хукна колкото му крака държат по пътеката към гората, отправяйки отдалеч гореща благодарност към своя спасител Лагардер.

— И таз добра! — възкликна Лагардер. — Защо не се смеете вече, проклетници? Не намирате ли, че приключението е доста забавно.

— Бих искал да знам — сериозно попита Кокардас, — дали в писмото си до Ньовер сте споменали за госпожица дьо Кайлюс?

— По дяволите! Обясних му надълго и нашироко за какво става дума. Все пак ми беше необходим някакъв претекст, за да му определя среща толкова далече.

Побойниците се спогледаха.

— Това пък сега какво е? Какво ви става? — рязко попита Парижанчето.

— Просто размишляваме — отговори Паспоал. — И сме щастливи, че сме тук, за да ви услужим.

— Гръм да ме порази, но това е самата истина! — добави Кокардас. — И нашата помощ ще ви бъде от голяма полза.

Лагардер избухна в смях, толкова забавна му се стори само мисълта за това.

— Няма да се смеете повече, господин кавалер, когато научите една новина… — надуто произнесе гасконецът.

— Я да я чуем.

— Ньовер няма да дойде сам на срещата.

— И таз добра! Че защо?

— Защото след онова, което сте му написал вече и дума не може да става само за една закачка между двама ви: тази вечер един от вас трябва да умре. Ньовер е съпругът на госпожица дьо Кайлюс.

Кокардас-младши се заблуждаваше като мислеше, че Лагардер ще престане да се смее. Щуракът му с щурак се хвана за корема от смях.

— Браво! — извика той. — Тайна венчавка! Същински испански роман! По дяволите, това наистина надминава очакванията ми. Не се и надявах на такова последно приключение!

— И само като си помисли човек, че такива хора се изпращат в изгнание! — с прочувствен тон заключи брат Паспоал.

VI. Приземният прозорец

Спускаше се непрогледна нощ. Мрачната грамада на замъка Кайлюс неясно се открояваше на фона на небето.

— Чуйте, кавалере — каза Кокардас в момента, когато Лагардер стана, пристягайки колана на шпагата си, — без излишна скромност, за бога! Приемете услугите ни в тази битка, която навярно ще бъде неравна.

Лагардер само повдигна рамене. Паспоал, който стоеше зад гърба му го докосна по ръката.

— Ако бих могъл да ви бъда полезен с нещо за галантната лудория, то… — промълви той и се изчерви до корена на косата.

Според думите на един гръцки философ червеното е цвят на целомъдрието. Амабл Паспоал в най-висша степен съответствуваше на цвета, но бе напълно лишен от целомъдрие.

— Дявол го взел, приятели мои! — сопна се Лагардер. — Имам навика сам да си върша работата и вие отлично знаете това. Ето, иде нощ, пийнете още по чашка и се смитайте, това е единствената услуга, която искам от вас.

Доброволците веднага отидоха при конете си, но учителите яо фехтовка дори не се помръднаха. Кокардас дръпна Лагардер настрана.

— Бог ми е свидетел, че бих се оставил да ме убият като псе заради вас, кавалере! — смутено прошепна той. — Но…

— Но какво?

— Всеки със занаята си, нали знаете. Ние не можем да си тръгнем оттук.

— Виж ти! И защо?

— Защото и ние чакаме някого.

— Тъй ли? И кой е този някой?

— Само не се гневете. Този някой е Филип дьо Ньовер.

Парижанина трепна.

— Виж ти! — повтори той. — А защо чакате господин дьо Ньовер?

— По заръка на един благородник… — започна Кокардас, но не довърши.

Пръстите на Лагардер стиснаха китката му като менгеме.

— Засада! — извика той. — И ти имаш дързостта да го кажеш точно на мен!

— Моля ви да забележите, че… — намеси се брат Паспоал.

— Млък, проклетници! Забранявам ви, чувате ме добре, нали, забранявам ви да докосвате дори косъм от главата на Ньовер, ако не искате да си имате работа с мен! Ньовер ми принадлежи и ако му е писано да умре, то ще загине от моята ръка, в почтен двубой. Но от вашите… Никога! Поне докато съм жив!

Лагардер се беше изправил в цял ръст. Той беше от онези хора, чийто глас не трепери, когато са разгневени, а отеква още по-звучно. Наемните убийци го наобиколиха с нерешителен вид.

— Сега разбирам защо ме накарахте да ви покажа удара на Ньовер! — продължи той. — И то точно аз… Кариг!

Кариг веднага се отзова на заповедта му, следван от хората си, които водеха за поводите натоварените със сено коне.

— Срамно! — продължи Лагардер. — Срамно е, че такива хора ни накараха да поделим виното им!

— Какви жестоки думи! — въздъхна Паспоал, чийто очи веднага се насълзиха.

Кокардас-младши изреждаше наум всички най-витиевати ругатни, които някога изобщо са покълвали в плодородната земя на Гаскония и Прованс.

— На конете! В галоп! — заповяда Лагардер. — Нямам нужда от никого, за да натиря тези негодници!

Единственото, за което Кариг и хората му жадуваха, след като вече се бяха запознали с рапирите на учителите по фехтовка, бе да се наслаждават на нощната прохлада колкото се може по-далеч оттук.

— А вие се омитайте докато е още време — обърна се Лагардер към наемните убийци, — или, кълна се в Христовия кръст, ще ви дам още един урок по фехтовка, но той ще ви е последният! — И той измъкна шпагата си.

Кокардас и Паспоал се заеха да успокояват дуелистите, които, осланяйки се на своята численост, започваха да проявяват признаци на недоволство.

— Та нима има смисъл да се оплакваме, щом толкова настоява да свърши и нашата работа? — ловко подметна Паспоал.

Надали бихте намерили друг нормандец с тъй убедителна логика.

— Я да си вървим! — единодушно заключиха всички.

Вярно е, че в същото време шпагата на Лагардер със застрашително съскане разсичаше въздуха.

— Бога ми! — отбеляза Кокардас, давайки тон за отстъпление. — Здравият разум подсказва, че го правим не от страх, кавалере, ние просто ви отстъпваме мястото.

— За да ви доставим удоволствие — добави Паспоал. — Сбогом!

— Вървете по дяволите! — отвърна Парижанчето и им обърна гръб.

Мародерите се отдалечиха в галоп, а нашите побойници изчезнаха зад оградата на кръчмата. Те забравиха да платят, но Паспоал не пропусна да дари мимоходом с една сладка целувка повлеканата, която си искаше парите.

Цялата сметка заплати Лагардер.

— Момиче — каза той на прислужницата, — затвори кепенците и сложи резетата. Каквото и да стигне до слуха ти тази нощ оттам, от крепостния ров, нека всеки в този дом да спи като заклан. Това са неща, които изобщо не ви засягат.

Повлеканата веднага залости кепенците и тракна резетата.

Нощта бе почти настъпила, една нощ без луна и звезди. Под нишата на Пресветата Дева, намираща се в началото на дъсчения мост, слабо мъждукаше едно пушливо кандило, което обаче не осветяваше по-далеч от десет-дванайсет стъпки наоколо, пък и светлината му не можеше да стигне до дъното на крепостния ров, тъй като мостът го закриваше.

Лагардер беше сам. Конският тропот бе заглъхнал в далечината. Луронската долина вече тънеше в дълбок мрак и само тук-там примигваха няколко червеникави светлинки, указващи местонахождението на колибата на някой орач или пастир. Жалният звън на хлопатарите на козите се усилваше при всеки по-силен полъх на вятъра и се сливаше с глухия ромон на буйните води на Аро, която се влива в Кларабид в подножието на Наспаг.

— Подлеци, осмина срещу един! — мислеше си Парижанчето, поемайки по коларския път, за да слезе на дъното на крепостния ров. — Та това е истинско убийство! Ама че бандити! Човек направо да се отврати от шпагата!

Той се блъсна в купа сено, разпилян от отряда на Кариг.

— Боже справедливи! — продължи да размишлява той, докато отърсваше наметалото си. — Ето кое започва да ме плаши. Пажът ще предупреди Ньовер, че тук го очаква цяла банда главорези и той просто няма да дойде, а това означава, че ще се провали най-увлекателното приключение в света. Вдън земя да пропаднат дано! Ако това е така, то утре тук ще има осмина пребити негодяи!

Беше стигнал под моста. Очите му постепенно привикваха към тъмнината.

Мародерите на Кариг бяха разчистили едно доста обширно пространство точно пред приземния прозорец, там, където сега стоеше Лагардер. Той със задоволство го огледа и заключи, че мястото е напълно подходящо за дуел. В същото време обаче го терзаеше и една друга мисъл. Идеята да проникне в този непревземаем замък все тъй предизвикателно гъделичкаше самолюбието му. Онези герои, които не използуват в името на доброто изключителната сила, с която са надарени, са същи демони. Стени, ключалки, стража — Хубавия Лагардер не искаше дори да ги знае. Та той изобщо не би склонил да участвува в приключение, в което липсва дори и едно от тези препятствия.

— А сега да поогледаме терена — каза си той, възвърнал присъщото си глумливо настроение. — Дявол да го вземе! Господин херцогът ще дойде вбесен, така че не ни остава нищо друго, освен здравата да се държим! Ама че нощ! Ще се наложи май да се дуелираме слепешката. Проклет да съм, ако успеем да различим дори върха на шпагите!

Той стоеше в подножието на високите стени. Отвесно над него се извисяваше исполинската грамада на замъка; мостът се извиваше в мастиленочерна дъга на фона на небето. Ако тръгне да се катери по тази стена само с помощта на камата си, това би му отнело цяла нощ. Ръката на Лагардер внезапно напипа приземния прозорец.

— Ха, та това е просто чудесно! — възкликна той. — А какво ще кажа на надменната хубавица? Още отсега виждам неприязнения блясък на черните й очи, смръщените от негодувание вити вежди… — Той с въодушевление потърка ръце. — Чудесно! Прелестно! Ще й кажа… Трябва да бъде нещо много възвишено. Та ще й кажа… Дявол го взел! Я по-добре да си пестим красноречието. Но какво е това? — внезапно притихна той. — Този Ньовер е същинска прелест!

Лагардер млъкна и наостри уши. До слуха му бе долетял някакъв шум. И наистина, от брега на крепостния ров се дочуваха стъпки. Те несъмнено принадлежаха на благородници, тъй като ги съпровождаше сребристият звън на шпори.

— Охо! — помисли си Лагардер. — Да не би да се окаже, че метр Кокардас е имал право? Нима господин херцогът наистина не идва сам?

Шумът от стъпките внезапно утихна. Кандилото в началото на моста освети неподвижните фигури на двама мъже, загърнати в дълги плащове. Лагардер ясно виждаше как се взират, опитвайки се с поглед да пробият мрака в крепостния ров.

— Никого не виждам — прошепна единият.

— Напротив — възрази другият. — Вижте там, до прозореца. — И той предпазливо подвикна: — Кокардас?

Лагардер остана неподвижел.

— Фаенца! — повторно повика мъжът. — Това съм аз… господин Пейрол!

— Струва ми се, че вече съм чувал някъде името на този негодник! — помисли Лагардер.

— Паспоал? Щаупиц? — за трети път извика Пейрол.

— Ами ако не е от нашите?… — промърмори спътникът му.

— Изключено! — увери го Пейрол. — Заповядах им да поставят тук часови. Познах го, това е Салдан… Салдан?

— Тук! — отзова се Лагардер, имитирайки за всеки случай испански акцент.

— Виждате ли! — извика господин Пейрол. — Знаех си аз! Да слезем по стълбата… Оттук… ето първото стъпало.

— Рогатите да ме вземат, ако и аз не играя някаква роля в тази комедия! — каза си Лагардер.

Двамата мъже започнаха да се спускат в рова. Спътникът на Пейрол грижливо се загръщаше в разкошен дълъг плащ. При все че беше произнесъл едва няколко думи, на Лагардер му се стори, че долавя в гласа му лек оттенък на италиански акцент.

— Да говорим тихо, моля ви — настоя непознатият, спускайки се предпазливо по тясната и стръмна стълба.

— Излишно е, ваше височество — отвърна Пейрол.

— Виж ти! — помисли си Лагардер. — Имаме си работа с височество.

— Излишно е — повтори довереникът. — Тези хубостници отлично знаят името на човека, който им плаща.

— Аз обаче нищичко не знам — възрази му наум Лагардер, — а много бих искал да съм наясно.

— Колкото и да се старах — продължи господин Пейрол, — не успях да ги накарам да повярват, че става дума за маркиз дьо Кайлюс.

— Виж, това вече е нещо. Очевидно съм попаднал на двама изпечени негодяи — заключи Лагардер.

— От параклиса ли идваш? — попита този, който изглежда беше господарят.

— Да, но пристигнах твърде късно — отвърна Пейрол със съкрушен вид.

— Некадърник! — извика господарят и гневно тропна с крак.

— Направих каквото можах, ваше височество. Аз наистина намерих регистъра, в който дон Бернар е записал както венчавката на госпожица дьо Кайлюс с господин дьо Ньовер, така и раждането на детето…

— Е, и?

— Точно тези страници са откъснати.

Лагардер целият се бе превърнал в слух.

— Изпреварили са ни! — разочарован каза господарят. — Но кой? Орор? Да навярно е Орор. Тя се надява тази вечер да се срещне с Ньовер и иска заедно с детето да му предаде и акта за неговото раждане. Марта не можа да ми каже това, тъй като самата тя не го знаеше, но аз се досещам, че е така.

— Но какво значение има това? — попита Пейрол. — Предвидили сме абсолютно всичко. След като Ньовер умре…

— След като Ньовер умре — прекъсна го господарят, — пряк наследник става детето.

Настъпи тишина. Лагардер беше затаил дъх.

— Детето… — едва чуто произнесе Пейрол.

— Детето ще изчезне — отсече този, когото той наричаше негово височество. — Не ми се щеше да стигам до тази крайност, но това няма да ме спре. Що за птица е този Салдан?

— Отчаян негодник.

— Може ли да му се довери човек?

— Да, стига да му се заплати добре.

Господарят за миг се замисли.

— Много ми се щеше да не намесваме друг в нашите работи. — промълви той, — но нито един от двама ни не прилича на Ньовер.

— Вие сте твърде висок — съгласи се Пейрол, — а аз съм прекалено слаб.

— Тъмно е като в рог — продължи господарят, — а този Салдан е на ръст почти колкото херцога. Повикай го!

— Салдан? — подвикна Пейрол.

— Тук! — отзова се пак Парижанчето.

— Ела насам!

Лагардер се приближи. Той беше вдигнал яката на наметалото си, а спуснатата периферия на шапката скриваше лицето му.

— Искаш ли да спечелиш петдесет пистола в повече от твоя дял? — попита го господарят.

— Петдесет пистола! — възкликна Парижанчето. — Какво трябва да направя?

В същото време той полагаше всички усилия, за да различи чертите на непознатия, но онзи се криеше също тъй добре, колкото и самият Лагардер.

— Досещаш ли се? — обърна се господарят към Пейрол.

— Иска ли питане — отвърна довереникът.

— Одобряваш ли?

— Разбира се. Само че нашият човек си има парола.

— Марта ми я каза. Това е девизът на Ньовер.

— Adsum, тъй ли? — попита Пейрол.

— Обикновено го казва на френски: „Аз съм тук!“

— Аз съм тук! — неволно повтори Лагардер.

— Ще го произнесеш много тихо под прозореца — каза непознатият като се наведе към него. — Капаците ще се отворят и зад вътрешната решетка, която е на панти, ще се появи една жена. Тя ще ти говори, но ти няма да обелваш зъб, а само ще сложиш пръст на устните си. Разбра ли?

— За да я накарам да повярва, че ни следят, нали тъй? Да, разбирам.

— Този момък никак не бил глупав — промълви господарят, после продължи: — Жената ще ти предаде един вързоп, ти все тъй мълчаливо ще го вземеш и ще ми го донесеш.

— И ще ми броите петдесет пистола?

— Точно така.

— Разчитайте на мен.

— Ш-шт! — изсъска господин Пейрол.

Тримата наостриха уши. Откъм полето долиташе някакъв далечен шум.

— Трябва да се разделим — каза господарят. — Къде са другарите ти?

Лагардер без колебание посочи към онази част на крепостния ров, която оттатък моста завиваше към Наспаг и отвърна:

— Ей там. Направили са засада в сеното.

— Много добре. Запомни ли паролата?

— Аз съм тук!

— Добра сполука и доскоро виждане!

— Доскоро виждане!

Пейрол и спътникът му се изкачиха обратно по стълбата. Лагардер ги проследи с поглед, избърса обляното си в пот чело и си каза:

— Когато му дойде времето, господ ще ми държи сметка за усилията, които трябваше да положа, за да не забуча шпагата си в корема на тези подлеци! Но започнатото трябва да се доведе до край! Сега вече наистина искам да разбера!

Той обхвана главата си с ръце, тъй като в нея цареше пълен безпорядък. Можем да ви уверим, че вече и през ум не му минаваше нито за предстоящия дуел, нито за любовната му авантюра.

— Какво да сторя? — питаше се той. — Да отвлека момиченцето? Вързопът, за който ставаше дума, навярно е самото дете. Но на кого да го поверя? В този край познавам единствено Кариг и неговите пладнешки разбойници, а те са твърде неподходящи гувернантки за една млада госпожица! При все това аз трябва да взема детето! Трябва! Ако не го измъкна оттук, онези дяволски изчадия ще го затрият със същата лекота, с каквато се канят да погубят и баща му. Дявол да го вземе, та аз изобщо не бях дошъл заради това!

Крайно възбуден, Лагардер с широки крачки кръстосваше между купите сено и току поглеждаше към приземния прозорец, очаквайки всеки миг капаците му да се завъртят на ръждясалите си панти. Не видя нищо, но много скоро зад тях се разнесе едва доловим шум. Някой отваряше вътрешната решетка.

— Adsum? — произнесе разтреперан нежен женски глас.

С един скок Лагардер прехвърли снопите и се намери под прозореца.

— Аз съм тук! — отвърна той.

— Слава богу! — възкликна гласът и капаците на свой ред се отвориха.

Нощта бе непрогледна, но очите на Парижанчето отдавна бяха свикнали с тъмнината. В жената, която се надвеси от прозореца, той веднага позна Орор дьо Кайлюс, все тъй прелестна, но бледа и сломена от тревоги.

Ако в този момент припомнехте на Лагардер, че е възнамерявал вероломно да се промъкне в стаята на тази жена, той би ви опровергал, и то напълно чистосърдечно.

Макар и само за няколко минути, но трескавата му възбуда се уталожи. Той беше човек разумен, при все че храбър като лъв. А може би точно в този момент с него се извършваше някакво чудесно и пълно преобразяване.

Орор се взря в тъмнината пред себе си и прошепна:

— Нищо не виждам. Къде сте, Филип?

Лагардер й подаде ръка и тя я притисна към сърцето си. Той залитна и почувствува как очите му се изпълват със сълзи.

— Филип! Филип! — промълви клетата млада жена. — Сигурен ли сте, че не са ви проследили? Продадоха ни, Филип, предадоха ни!…

— Смелост, госпожо — избъбра Парижанчето.

— Ти ли каза това? — извика тя. — О, но аз наистина полудявам, вече не мога да позная дори гласа ти!

В една ръка Орор държеше вързопа, за който бяха споменали господин Пейрол и съучастникът му, другата тя притисна към челото си, сякаш искаше по този начин да успокои обърканите си мисли.

— Имам да ти казвам толкова неща! — продължи тя. — Но откъде ли да започна?

— Нямаме време — прошепна Лагардер, чиято добродетелност отказваше да си пъха носа в чужди тайни. — Да побързаме, госпожо!

— Но защо е този леден тон? Защо не ме наричаш Орор? Нима ми се сърдиш?

— Да побързаме, Орор! Да побързаме!

— Подчинявам ти се, скъпи мой Филип, и винаги ще ти се подчинявам! Ето, вземи нашето мъничко съкровище, при мен тя вече не е в безопасност. От моето писмо навярно си разбрал, че ни кроят някаква подлост.

Тя му подаде спящото дете, повито в копринени пелени. Лагардер го пое без да пророни дума.

— Нека още веднъж я целуна! — извика нещастната майка и избухна в сълзи. — Дай ми я, Филип… Ах, мислех, че сърцето ми е по-силно! Кой знае кога отново ще видя дъщеря си!

Думите й потънаха в ридания. Лагардер видя, че тя му подава някакъв бял предмет и попита:

— Какво е това?

— Знаеш добре… Но и ти си объркан като мен, клети мой Филип. Това са откъснатите страници от регистъра на параклиса, цялото бъдеще на детето ни!

Все тъй мълчаливо, Лагардер взе документите. Той просто се страхуваше да говори.

Документите бяха поставени в плик, скрепен с печата на енорийската църква на Кайлюс. В момента, когато ги вземаше, някъде в долината жално и протяжно протръби кози рог.

— Това навярно е някакъв сигнал! — извика госпожица дьо Кайлюс. — Бягай, Филип, спасявай се!

— Сбогом — рече Лагардер, решил докрай да изиграе ролята си, за да не разбие сърцето на младата майка. — Не се страхувай, Орор, детето ти е в сигурни ръце!

Орор притисна ръката му до устните си и горещо я целуна.

— Обичам те! — през сълзи промълви тя, после затвори капаците на прозореца и изчезна.

VII. Двама срещу двайсет

Това наистина беше сигнал. Трима мъже с пастирски рогове стояха на пост по пътя за Аржелес, по който трябваше да мине херцог дьо Ньовер, за да стигне до замъка Кайлюс, където го зовяха едновременно умолителното писмо на младата му съпруга и дръзкото послание на кавалера дьо Лагардер.

Първият от тези мъже трябваше да надуе рога си в момента, когато Ньовер прекосеше Кларабид, вторият — щом херцогът навлезеше в гората, и третият — стигнеше ли до първите къщи на Тарид.

Подходящи места, за да се извърши едно убийство имаше по протежение на целия път, но Филип дьо Гонзаг нямаше навик да напада открито. Той искаше да придаде по-друга окраска на злодеянието си. Убийството трябваше да се нарече отмъщение и волю-неволю да мине за сметка на Кайлюс Резето.

Та ето как нашият красавец Лагардер, нашият непоправим побойник и лудетина, първата шпага на Франция и Навара, се оказа изведнъж с едно двегодишно момиченце на ръце.

Бъдете уверени, че той изобщо не знаеше как да се държи: носеше детето непохватно, подобно на нотариус на военни маневри, и неумело го люлееше в ръцете си, тъй непривикнали към това съвършено ново за него занятие. Сега Лагардер имаше една-единствена грижа: в никакъв случай да не разбуди момиченцето!…

— На-ни-на!… — припяваше той с насълзени очи, но не можеше да сдържи смеха си.

Бихте могли да се обзаложите с всички гвардейски улани, негови бивши другари, но едва ли някой би се досетил какво правеше в момента този страховит дуелист по пътя на изгнанието. Той изцяло се беше отдал на ролята си на бавачка и внимателно гледаше къде стъпва, за да не би случайно да разтърси спящото дете, като същевременно ужасно му се искаше да има по една памучна възглавничка във всяка ръка.

Жалният зов на втори сигнал разкъса нощната тишина, този път много по-наблизо.

— По дяволите, какво ли означава това? — попита се Лагардер, но сега цялото му внимание беше насочено към малката Орор. Не се осмеляваше да я целуне. Това беше едно мъничко, възхитително розовобяло създание; по крайчеца на затворените и клепачи вече тъмнееха дългите копринени мигли, които бе наследила от майка си. Същински ангел, прелестен спящ небесен ангел! Лагардер се опияняваше от дълбокото спокойствие, от безметежността на негаснещата детска усмивка…

— Какъв покой! — мислеше си той. — А в същото време майка й се облива в сълзи, а баща й… Ха! — възкликна момъкът. — Това доста ще промени нещата. Повериха едно дете на лекомисления Лагардер… Тъй да бъде! Щом трябва да го защити, ще му дойде умът в главата. Как кротичко спи! — продължи той. — Какви ли мисли витаят зад тези мънички челца, увенчани с ангелски къдрици? Та тук, в това телце има душа. Един ден тя ще се превърне в жена, способна да очарова, но и, уви, да страда.

След малко той отново подхвана:

— Колко ли е хубаво малко по малко, с всеотдайни грижи и нежност да спечелиш обичта на тези обаятелни малки създания, да дебнеш появата на първата им усмивка, да очакваш първата им ласка; колко ли е просто изцяло да се посветиш на щастието им!

И какви ли не още хлапашки недомислици минаваха през главата му, за повечето от които на благоразумните люде дори не би им дошло на ум; какви ли не гальовни откровения, на които господа мъжете биха се изсмели, но затова пък можеха да накарат всички майки да се просълзят. И най-сетне признанието, изтръгнало се от дъното на душата му сякаш дълбоко разкаяние:

— Ах, никога не бях държал дете в ръцете си!

В този миг иззад колибите на Тарид долетя третият сигнал. Лагардер се сепна и дойде на себе си. За момент си беше представил, че е баща. От посоката, противоположна на онази, в която се намираше странноприемницата „Адамовата ябълка“, се разнесоха бързи кънтящи стъпки. Те в никакъв случай не можеха да бъдат сбъркани с походката на негодниците, които преди малко бяха тук. Още щом ги чу, Лагардер си каза:

— Това е той.

Вероятно Ньовер беше оставил коня си в края на гората.

Надали и след минута, Лагардер, който вече се досещаше, че сигналите, подадени с кози рогове последователно в долината, край гората и в планината бяха свързани с появата на Ньовер, го зърна да минава край кандилото, осветяващо иконата на Пресветата дева в началото на моста. За миг красивото и угрижено, макар и още съвсем юношеско лице на Филип дьо Ньовер бе ярко осветено, след което се видя само тъмната фигура на висок мъж с благородна осанка. Тя внезапно изчезна: Ньовер се спускаше по малката стълба, прикрепена за ръба на крепостния ров. Когато стъпи на дъното му, Парижанчето го чу да измъква шпагата си и да процежда през зъби:

— Не би било зле да има двамина факлоносци.

И той тръгна опипом напред, като току се препъваше в разпилените наоколо бали сено.

— Този проклет кавалер май иска да ме накара да си играем на криеница! — каза той и в гласа му прозвуча нетърпение, после се спря и извика: — Хей, има ли някой тук?

— Тук съм аз — отвърна Парижанчето, — и слава богу, че съм само аз!

Ньовер обаче изобщо не обърна внимание на последните му думи и бързо се насочи към мястото, откъдето беше долетял гласът.

— На работа, кавалере! — извика той. — Само размахайте шпагата си, за да разбера къде сте. Нямам време за превземки.

Парижанчето продължаваше да люлее момиченцето, което все по-дълбоко се унасяше в сън.

— По-напред трябва да ме изслушате, господин херцог — започна той.

— Не си правете труда да ме убеждавате, и то след писмото, което получих от вас тази сутрин — прекъсна го Ньовер. — Ето, сега вече ви виждам. Ан гард, кавалере!

На Лагардер и през ум не му беше минало да вади шпагата си, същата онази шпага, дето обикновено сама изскачаше от ножницата, сега като че ли спеше, подобно на прелестното ангелче, което държеше на ръце.

— Когато ви изпратих писмото си още не знаех това, което узнах тази вечер — каза той.

— Охо! — подигравателно възкликна младият херцог. — Виждам, че не ви е по вкуса да се дуелирате слепешката.

Той направи крачка напред с насочена шпага. Лагардер отстъпи и измъквайки на свой ред шпагата си, настоя:

— Изслушайте ме, за бога!

— Та да продължите да оскърбявате госпожица дьо Кайлюс, тъй ли? — Гласът на младия херцог трепереше от гняв.

— Не! Кълна се, не! Ще ви обясня. Ама че опак човек! — извика той, отблъсквайки първата атака на Ньовер. — По-внимателно, де!

Разгневеният Ньовер сметна, че му се подиграват и стремително се нахвърли срещу Лагардер, нанасяйки удар след удар с онази невероятна бързина, която го правеше тъй опасен противник. Отначало Парижанчето отблъскваше атаките му от място и без да отвръща на ударите. После започна да отстъпва като продължаваше все така само да отбива ударите и всеки път, когато отхвърляше вляво или вдясно шпагата на Ньовер, повтаряше:

— Чуйте ме! Чуйте ме! Чуйте ме!

— Не, не, и не! — отвръщаше Ньовер, като придружаваше всеки свой отговор с мощен удар.

Парижанчето продължи да отстъпва, докато накрая се намери притиснат до крепостната стена. Той вече едва се сдържаше да не кипне. Да подтиска толкова дълго време желанието да отвърне достойно на ударите, за него беше истински героизъм!

— Ще ме изслушате ли? — попита той за последен път.

— Не! — отсече Ньовер.

— Виждате, че вече няма накъде да отстъпвам! — каза Лагардер с отчаян глас, в който прозвучаха насмешливи нотки.

— Толкоз по-добре! — отвърна Ньовер.

— Дявол да ви вземе! — извика Лагардер, чието търпение и защитни способности се бяха изчерпали. — Трябва ли да ви строша главата, за да ви попреча да убиете собственото си дете!

Думите му подействуваха като гръм. Шпагата падна от ръката на Ньовер.

— Детето ми! — стъписа се той. — Дъщеря ми е във вашите ръце?!

Лагардер беше загърнал своя скъпоценен товар в наметалото си.

Поради тъмнината, до този миг Ньовер мислеше, че Парижанчето е увил наметалото си около лявата ръка, за да си служи с него като с щит. Имаше такъв обичай. Кръвта му се смръзна във вените, когато си спомни яростните удари, които беше нанасял наслуки. Та шпагата му можеше да…

— Кавалере — каза той, — вие сте също толкова безумен, колкото съм аз, а и много други, но вашето безумие са доблестта и мъжеството. Дори да ми кажат, че сте се продал на маркиз дьо Кайлюс, кълна ви се, не бих повярвал!

— Много съм ви задължен — отвърна Парижанчето, който лъхтеше като кон, спечелил надбягване. — Но каква градушка от удари! Та вие сте бил същинска мелница, господин херцог!

— Дайте ми моята дъщеря! — каза Ньовер и понечи да отгърне наметалото, Лагардер обаче с лек, но рязък удар отблъсна ръката му.

— По — полека! — сопна му се той. — Ще вземете да ми я събудите!

— Вие, какво, ще ме поучавате ли…?

— Ама че опак човек! До преди малко думица не ме оставяше да кажа, а сега се опитва да ме накара да му разправям врели-некипели. Хайде, татенце, целунете я, само че внимателно, много внимателно.

Ньовер неволно се подчини.

— Виждали ли сте някога подобна схватка във фехтовалните зали? — с хлапашка гордост попита Лагардер. — Да издържиш на яростната атака на един разгневен Ньовер, и то без да отвърнеш нито веднъж на ударите му, при това със спящо дете на ръце, което дори не се събуди?!

— Заклевам ви!… — примоли се младият херцог.

— Признайте поне, че добре се справих! По дяволите, вир вода съм! Май много ви се ще да разберете какво става, нали тъй? Стига целувки, татенце! Сега ни оставете. С мъничката вече сме стари приятели. Обзалагам се на сто пистола, макар че мътните да ме вземат, ако ги имам, че тя ще ми се усмихне още щом отвори очи.

Лагардер отново я загърна в наметалото си и то тъй грижовно и внимателно, както не винаги правят дори най-добрите бавачки. После я положи върху сеното под моста, в подножието на крепостната стена.

— Господин херцог — поде той, но вече със сериозен и решителен тон, — каквото и да се случи, аз отговарям за дъщеря ви с главата си. Така, поне доколкото това е по силите ми, искам да изкупя вината си, че тъй лекомислено се произнесох за нейната майка, за тази чудесна и благородна жена, за тази светица!

— Вие ще ме довършите! — изпъшка Ньовер, който се губеше в мъчителни догадки. — Нима видяхте и Орор?

— Да, видях я.

— Къде?

— Тук, на този прозорец.

— Тя ли ви даде детето?

— Тя вярваше, че оставя дъщеря си под закрилата на своя съпруг.

— Нищичко не разбирам!

— Ах, господин херцог, тук стават наистина странни неща! Щом сте настроен толкова войнствено, много скоро — бог се е погрижил за това — ще можете да въртите шпагата си колкото ви душа иска.

— Нима смятате, че ще ни нападнат? — попита Ньовер.

Внезапно. Парижанчето се наведе и доближи ухо до земята.

— Стори ми се, че вече идат — промърмори той като се изправяше.

— Но за кого говорите?

— За обесниците, на които им е наредено да ви убият.

Той накратко му разказа за подслушания разговор, за срещата си с господин Пейрол и непознатия, за появата на Орор и за всичко, което беше последвало. Ньовер го слушаше изумен.

— Така че тази вечер спечелих петдесет пистола, без да си помръдна дори пръста — завърши Лагардер.

— Пейрол е довереният човек на Филип дьо Гонзаг — прошепна Ньовер, говорейки сам на себе си, — на моя най-добър приятел, на моя брат, който сега се намира в замъка, за да ми помогне!

— Никога не съм имал честта да се срещна с принц дьо Гонзаг, така че не мога да твърдя, че беше той — отвърна Лагардер.

— Той! Но това е немислимо! — извика Ньовер. — Този Пейрол не напразно има вид на закоравял престъпник, навярно старият Кайлюс го е подкупил.

Лагардер спокойно лъскаше шпагата си с пеша на своя жакет.

— Не беше Кайлюс, мъжът беше млад — каза той. — Но нека да не губим времето си в догадки, господин херцог. Както и да се казва този негодяй, това е опасен хитрец, който чудесно си беше опекъл работата и знаеше дори вашата парола. Та нали благодарение на нея успях да заблудя Орор дьо Кайлюс. Ах, но как ви люби тя, чувате ли? Идеше ми да целувам праха в нозете й, за да се покая за безразсъдната си самонадеяност… Така, дали не пропуснах да ви кажа нещо? Не, нищо, освен това, че под пелените на детето съм пъхнал един запечатан плик, в който се намират неговият акт за раждане и вашият брачен договор… Ах, хубавицата ми! — възкликна той, любувайки се на лъскавата си шпага, която сякаш привличаше всички едва осезаеми лъчи, разсеяни в нощта, за да ги отрази в краткотраен сноп искри. — Ето че приключихме с тоалета. Достатъчно лудории сме вършили, госпожице, но този път ще се поразшетаме за една справедлива кауза, така че, дръжте се здравата!

— Лагардер — трогнат изрече Ньовер, като хвана ръката му, — не съм и предполагал, че във вас се крие толкова благородство.

— Вече имам една-едничка грижа — през смях отвърна Парижанчето. — Да се оженя колкото се може по-скоро, за да мога и аз да милвам едно русокосо ангелче. Тихо! — Той бързо коленичи и прошепна: — Този път не се заблуждавам.

Ньовер се наведе и също се вслуша.

— Нищо не чувам — каза той.

— Затова сте и херцог — отвърна Парижанчето и изправяйки се, добави: — Приближават се едновременно откъм Наспаг и от запад.

— Ако можех по някакъв начин да съобщя на Гонзаг в какво положение се намирам, щяхме да разполагаме с още една изкусна шпага — помисли Ньовер на глас.

Лагардер поклати глава.

— Бих предпочел Кариг и моите хора заедно с пушките им — рече той, после внезапно попита: — Сам ли дойдохте?

— Заедно с едно дете, моят паж Беришон.

— Знам го, пъргаво и хитро хлапе. Да можехме някак да го повикаме…

Ньовер пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири. Иззад странноприемницата „Адамовата ябълка“ веднага долетя подобно изсвирване.

— Остава да разберем дали ще може да се добере до нас — промърмори Лагардер.

— Той би се промушил и през иглено ухо! — увери го Ньовер.

И действително, миг по-късно пажът се появи на ръба на крепостния ров.

— Това дете наистина е безстрашно! — извика Парижанчето и се насочи натам. — Скачай! — заповяда той.

Пажът веднага се подчини и Лагардер го пое в ръцете си.

— Побързайте — каза момчето, — вече са съвсем наблизо. След минута и пиле няма да може да прехвръкне.

— Мислех, че са по-далеч — учуди се Лагардер.

— Навсякъде гъмжи от тях!

— Но те са само осмина!

— Вече са не по-малко от двайсет. Когато видяха, че сте двама, повикаха и контрабандистите от Миалат.

— Ба, където осмина, там и двайсет! — възкликна Лагардер. — Мятай се на коня, момчето ми. Моите хора са в колибарското поселище Го. Дотам имаш половин час път и още толкова на връщане. Бегом!

Той го прихвана през краката и го повдигна. Детето се протегна и се вкопчи в ръба на рова. Няколко секунди по-късно краткото му изсвирване им възвести, че е стигнало до гората.

— Че какво пък! — рече Лагардер. — Ако ни оставят малко време, за да се укрепим, все някак ще удържим половин час.

— Вижте! — каза младият херцог и посочи с пръст някакъв предмет оттатък моста, който слабо проблясваше.

— Това е шпагата на брат Паспоал, един претенциозен нехранимайко, който никога не я оставя да ръждяса. С него трябва да е и Кокардас. Тези двамата няма да ме нападнат. Моля ви да ми помогнете, господин херцог, докато все още имаме време.

Освен струпаните и пръснати бали сено, на дъното на крепостния ров се търкаляха всевъзможни отломки, дъски, греди и сухи клони. Имаше и една наполовина натоварена каруца, изоставена от косачите при нападението на Кариг и хората му. Като взеха каруцата за опорна точка, а мястото, където спеше детето за център, Лагардер и Ньовер умело импровизираха цяла система от барикади, която щеше да им позволи да възпрат поне челната атака на нападателите.

Работата ръководеше Парижанчето. Това беше едно доста окаяно и примитивно укрепление, но имаше поне предимството, че бе издигнато за минута. Докато Лагардер събираше оттук-оттам какви ли не отломки, Ньовер трупаше балите сено една връз друга, подобно на фашини, като оставяше проходи и за излаз. Самият Вобан29 би завидял на тази набързо стъкмена крепост.

Половин час! Трябваше да издържат само половин час!

Продължавайки да работи, Ньовер се удивляваше:

— Но, кавалере, нима наистина сте решен да се биете за мен?

— И то както трябва, господин херцог! Малко за вас, но най-вече за момиченцето!

Най-сетне укрепленията бяха завършени. Те не представляваха нищо особено, но в тъмнината можеха сериозно да затруднят нападателите. Двамата обсадени възлагаха известни надежди и на това, но много повече разчитаха на своите изкусни шпаги.

— Кавалере, никога няма да забравя това! — рече Ньовер. — Отсега нататък ние сме свързани на живот и смърт!

Лагардер му подаде ръка; херцогът го притегли към гърдите си и го прегърна.

— Братко — продължи той, — ако оживея, всичко между нас ще бъде общо. Ако ли загина…

— Това няма да стане! — прекъсна го Парижанчето.

— Ако загина… — повтори Ньовер.

— Тогава, кълна се в мястото си в рая, неин баща ще стана аз! — извика Лагардер покъртен.

Още за миг те останаха прегърнати и надали някога две по-доблестни сърца са туптяли тъй близо едно до друго. После Лагардер се отдръпна и рече:

— А сега, на оръжие! Ето ги!

Нощта се бе изпълнила с неясни шумове. Лагардер и Ньовер здраво стискаха в десница голите си шпаги, докато левите им ръце оставаха сключени.

Внезапно мракът сякаш оживя и с многогласен вик убийците връхлетяха срещу тях от всички страни едновременно.

VIII. Битката

Пажът не беше преувеличил, бяха най-малко двайсетина. Тук бяха не само миалатските контрабандисти, но и половин дузина пладнешки разбойници, насъбрани из долината. Всъщност нападението се беше забавило точно поради тази причина.

Пейрол се беше натъкнал на спотаилите се в засада наемници и при вида на Салдан ужасно се бе учудил.

— Защо не си на поста си? — попита го той.

— На какъв пост?

— Та преди малко не говорих ли с теб в крепостния ров?

— С мен ли?

— Нали ти обещах петдесет пистола?

Започнаха да се обясняват. Когато Пейрол разбра, че е допуснал грешка, и особено когато научи името на човека, комуто се беше доверил, обзе го силен страх. И макар разбойниците да го убеждаваха, че самият Лагардер е дошъл с едничката цел да се бие с херцога, и че враждата между него и Ньовер е на живот и смърт, Пейрол не можа да се успокои. Той инстинктивно се досети какво въздействие трябва да е оказало върху една млада и непокварена душа внезапното разкриване на едно предателство. В този момент Лагардер вече трябваше да е съюзник на херцога, а Орор дьо Кайлюс навярно бе предупредена. Но онова, за което Пейрол изобщо не можа да се досети, беше поведението на Парижанчето; Пейрол никога не би могъл да проумее що за безумие е да се обремениш с едно дете в часа на битката.

Щаупиц, Пинто, Матадора и Салдан бяха изпратени да събират подкрепления. Пейрол се нагърби със задачата да предупреди господаря си и да държи под око Орор дьо Кайлюс. По онова време и особено в пограничните райони винаги се намираха достатъчно продажни рапири, така че много скоро нашите четирима учители по фехтовка се завърнаха със силни подкрепления.

Но кой би могъл да опише силния смут, угризенията на съвестта и всички душевни мъки, които терзаеха метр Кокардас-младши и неговото alter ego30 брат Паспоал!

Напълно сме съгласни, че това бяха двама негодници, които убиваха срещу съответно възнаграждение, и чиито рапири не струваха повече от стилета на наемен убиец, или от камата на някой бандит. Но тези окаяници не влагаха в това никаква зла умисъл. Вина тук имаха по-скоро епохата и нравите, отколкото самите те. В този тъй велик и увенчан с толкова слава век, великолепието съставляваше само тъничък повърхностен слой, под който цареше пълен хаос. Да оставим това, че между свилата и лъскавите пайети на този слой се забелязваха доста мръсни лекета! Войната беше покварила всичко и всеки, от висините до низините. Продажна беше преди всичко самата война. Може определено да се твърди, че както за повечето генерали, така и за простите войници шпагата беше просто занаятчийски инструмент, а безстрашието — поминък.

Кокардас и Паспоал искрено обичаха своето Парижанче, което във всичко ги превъзхождаше. Когато обичта се зароди в такива покварени сърца, тя е силна и трайна. Освен тази привързаност, чиито корени са ни добре известни, Кокардас и Паспоал бяха способни и на други добри дела. Доброто начало беше заложено в тях и случаят с малкото сираче от порутения дворец Лагардер не беше единствената благородна постъпка, която, било случайно, или от разсеяност, бяха извършили през живота си. Нежността, която изпитваха към Анри, беше тяхното най-съкровено чувство и макар че беше примесено с известна доза егоизъм, тъй като чрез своя славен ученик те се възхищаваха от самите себе си, можем да твърдим, че приятелството им не се основаваше на изгодата. Кокардас и Паспоал на драго сърце биха дали живота си за Лагардер, но ето че тази вечер съдбата ги изправяше срещу него! Но те не можеха да се отметнат от дадената дума! Пейрол им беше платил и техните шпаги му принадлежаха. Да избягат, или да се откажат би означавало във висша степен да престъпят закона на честта, най-строго съблюдаван от себеподобните им.

В продължение на цял час те не бяха разменили нито дума. Цяла вечер Кокардас нито веднъж не беше изругал: „Гръм да ме порази дано!“ Двамата едновременно тежко въздишаха и току жално-жално се споглеждаха. И това беше всичко. Когато дойде време да тръгнат в атака, двамата безрадостно си стиснаха ръце и Паспоал рече:

— Какво да се прави?! Ще сторим каквото можем.

— Не е работа това, братко Паспоал — въздъхна Кокардас. — Така не може! Направи като мен.

Той бръкна в джоба на панталоните си, измъкна стоманения накрайник, който използуваше във фехтовалната зала и го сложи на върха на шпагата си. Паспоал веднага стори същото и двамата облекчено въздъхнаха: от сърцето им сякаш бе паднал тежък товар.

Познатите ни вече пройдохи и техните нови съюзници се бяха разделили на три групи. Първата беше заобиколила рова, за да нападне от запад; втората остана на позиция отвъд моста, а третата, ръководена от Салдан и състояща се предимно от конекрадци и контрабандисти, трябваше да слезе по малката стълба и да атакува фронтално. От известно време Лагардер и Ньовер ясно ги виждаха и дори можеха да преброят онези, които се спускаха по стълбата.

— Внимавайте! — беше казал Лагардер. — Трябва да се бием гръб до гръб и винаги под прикритието на стената. Детето е на безопасно място, пази го подпорният стълб на моста. Дръжте се, господин херцог! Предупреждавам ви, че те са способни да ви научат дори на собствения ви удар, ако случайно сте го забравил. И пак аз — ядно изръмжа той, — пак аз я свърших тази глупост! Дръжте се здраво! Колкото до мен, кожата ми е твърде дебела за шпагите на тези дръвници.

Без набързо взетите от тях предпазни мерки, първата атака на наемниците би била наистина страховита. Те до един стремително се хвърлиха напред с викове:

— Срещу Ньовер! Смърт на Ньовер!

Над всеобщия възглас се извисяваха познатите гласове на гасконеца и нормандеца, които се утешаваха донякъде с това, че поне не се обръщат направо към бившия си възпитаник.

Разбойниците дори и не подозираха за препятствията, изпречили се внезапно на пътя им. Още в самото начало на боя укрепленията, които на читателите биха се сторили жалки и уязвими, извършиха същинско чудо. Всички тези мъжаги с тежки облекла и дълги рапири се запрепъваха в гредите и се уплетоха в сеното. Само малцина от тях стигнаха до нашите двама храбреци, но за тях последиците бяха плачевни.

Избухна глъч, настъпи бъркотия и в крайна сметка един конекрадец остана да лежи на земята. Отстъплението им обаче никак не приличаше на нападението. Веднага щом основното ядро на убийците започна да се огъва, Лагардер и неговият побратим на свой ред преминаха в настъпление.

— Аз съм тук! Аз съм тук! — извикаха двамата в един глас и заедно се хвърлиха напред. Още с първия си удар Парижанчето промуши открай докрай изпречилия се пред него бандит, измъкна шпагата си и със силен страничен удар отсече ръката на един контрабандист, след което, неспособен да възпре устрема си и озовавайки се твърде близо до трети, смаза главата му с дръжката на шпагата. Третият беше немецът Щаупиц, който тежко се повали възнак.

Ньовер също не падаше по-долу. Освен един конекрадец, когото навря под колелата на каруцата, той рани тежко Матадора и Жоел. Но точно в момента, когато се канеше да довърши бретонеца, зърна две сенки, които се промъкваха покрай стената по посока на моста.

— На помощ, кавалере! — извика херцогът й бързо се стрелна назад.

— Аз съм тук! Аз съм тук!

Лагардер се забави само толкова, колкото да нанесе един виртуозен удар на Пинто, след който испанецът се видя обречен до края на дните си да излага на показ едно-единствено ухо.

— Гръм да ме порази! — изруга Парижанчето, присъединявайки се към Ньовер. — Едва не забравих моето любимо русокъдро ангелче!

Двете сенки бяха офейкали. В крепостния ров настъпи дълбока тишина. Беше изминал четвърт час.

— Бързичко си поемете дъх, господин херцог — посъветва го Лагардер. — Тези нехранимайковци няма да ви оставят да си почивате дълго време. Ранен ли сте?

— Само една драскотина.

— Къде?

— На челото.

Парижанчето сви юмруци и млъкна. Това бяха последиците от неговия урок по фехтовка.

Така изминаха две-три минути, после наемните убийци отново тръгнаха в атака, но този път много по-решително и масово. Те настъпваха в две редици, като грижливо отстраняваха препятствията от пътя си.

— Дойде часът на решителния бой! — полугласно рече Лагардер. — Внимавайте единствено за себе си, господин херцог, аз ще се погрижа за детето.

Около тях безшумно се сключваше зловещ пръстен. Десет шпаги едновременно се насочиха срещу им.

— Аз съм тук! — извика Парижанчето и отново се втурна напред. Матадора изрева и рухна върху неподвижните тела на двама конекрадци. Нападателите отстъпиха, но само с няколко крачки. Онези, които идеха след тях, продължаваха да викат:

— Срещу Ньовер! Срещу Ньовер!

— Аз съм тук, приятелчета! — отвръщаше Ньовер, който все повече се разгорещяваше. — Много ви здраве от мен! На ти! Ето ти и на теб!

И шпагата му всеки път излизаше влажна и червена. Ах, какви славни воини бяха това!

— Твои ред е, сеньор Салдан! — викаше Парижанчето. — На този удар те научих в Сегроб! Ти си, Фаенца! Че приближете се, де! Комай ще трябват църковни алебарди, за да ви стигне човек!

И той мушкаше, и той сечеше! Вече нямаше и помен от пладнешките разбойници, които бяха изкарани на предна линия.

Зад капаците на приземния прозорец стоеше някой, но този път това не беше Орор дьо Кайлюс. Там стояха двама мъже, които се вслушваха в шума на битката, двама мъже, чиято кръв се смръзваше във вените, а по челата им избиваше ледена пот. Това бяха Пейрол и неговият господар.

— Нищожества! — изруга принцът. — Не им стига това, че са десет срещу един! Нима ще трябва аз да се намеся?

— Опасно е, ваше височество!…

— Опасно ще стане, ако някой от тях се измъкне жив! — отвърна господарят му.

— Аз съм тук! Аз съм тук! — долиташе отвън.

Кръгът на нападателите се разширяваше, редиците на наемните убийци се огъваха. До края на половината час оставаха броени минути. Подкрепленията щяха да пристигнат всеки миг.

Лагардер нямаше дори драскотина. Ньовер също, ако не се смяташе убождането по челото. И двамата можеха да се бият със същата енергия поне още час. Те неволно се поддаваха на опиянението от победата. Без да съзнават това, те все по-често напускаха своя пост, за да се ударят с враговете си. Та нима кръгът от трупове и ранени около тях не доказваше съвсем недвусмислено превъзходството им! Тази гледка ги изпълваше с въодушевление. Но опиянението притъпява бдителността. Настъпил бе мигът на действителната опасност. Те и не подозираха, че всички тези трупове, всички тези вече небоеспособни хора бяха само безлична сган, хвърлена срещу тях, за да ги омаломощи. С изключение на Щаупиц, който беше само припаднал, учителите по фехтовка бяха невредими. Те се държаха на безопасно разстояние и изчакваха сгоден момент.

— Само да ги разделим и ако са от плът и кръв, ще им видим сметката — казаха си те.

От известно време всяка една от маневрите им целеше да подмами напред някой от двамата храбреци, за да могат в същото време да поставят другия в безизходно положение.

Решиха раненият на два пъти Жоел дьо Жюган, Фаенца, Кокардас и Паспоал да се заемат с Лагардер; испанците щяха да нападнат Ньовер. В един определен момент първата група трябваше да побегне, втората обаче трябваше на всяка цена да се задържи на позициите си. Двете групи си поделиха останалите живи разбойници.

Още при първия сблъсък Кокардас и Паспоал благоразумно застанаха на втора позиция. Жоел и поданикът на Негово Светейшество, италианецът, получиха по един знаменит удар. Едновременно с това, Лагардер с едно завъртане посече лицето на Матадора, който твърде отблизо притискаше Ньовер. — Бягайте! — разнесе се панически крясък.

— Напред! — буйно извика Парижанчето.

— Напред! — повтори херцогът и двамата в един глас подеха: — Аз съм тук! Аз съм тук!

Всички пред Лагардер се разбягаха и той само за миг се озова в края на рова. Ньовер обаче се натъкна на същинска стена от стомана. Устремът му отблъсна неприятеля едва на няколко крачки. Но той не беше човек, който за щяло и нещяло моли за помощ и засега н сам се справяше отлично, и то така, че испанците се видяха в чудо! Пинто и Салдан вече бяха ранени.

В този момент вътрешната желязна решетка на приземния прозорец се завъртя на пантите си. Ньовер се намираше на около три тоаза от прозореца. Заобиколен от толкова движения и шум, той не чу как капаците се отварят, не забеляза също как в рова един подир друг скочиха двама мъже с голи шпаги в ръцете. Лицето на по-високия беше скрито под маска.

— Победа! — извика Парижанчето, който беше разгонил всички около себе си.

Ньовер му отвърна с вик на агония.

По-високият от двамата мъже, излезли през приземния прозорец, същият, чието лице бе закрито от маска, беше забил шпагата си в гърба му. Ньовер падна. Ударът беше нанесен „а л’италиен“, както казваха тогава, тоест тъй изкусно, сякаш се прави хирургическа операция.

Подлите удари, които последваха, бяха вече ненужни. Падайки, Ньовер успя да се обърне. Гаснещият му поглед се спря върху мъжа с маската и изражение на горчива болка изкриви лицето му. Луната в своята последна четвърт със закъснение се издигаше иззад кулите на замъка. Тя все още не се виждаше, но бледата й светлина леко разсейваше мрака.

— Ти! Това си ти, Гонзаг? — прошепна издъхващият Ньовер. — Ти, моят приятел, за когото стократно бих дал живота си!

— Аз го вземам само веднъж — студено отвърна човекът с маската.

Мъртвешки бледа, главата на младия херцог клюмна.

— Мъртъв е — рече Гонзаг. — Сега да се заемем с другия!

Но другият не чакаше да го потърсят, той сам идваше. Когато Лагардер чу предсмъртния стон на младия херцог, от гърдите му се изтръгна не вик, а същински рев. Зад него учителите по фехтовка вече се бяха прегрупирали. Но опитайте се да спрете скока на лъв! Двама от бандитите се търкулнаха на тревата и той мина. Когато стигна до херцога, Ньовер се надигна и с гаснещ глас промълви:

— Братко, помни и отмъсти за мен!

— Кълна се в бога, че всички тук ще загинат от моята ръка! — извика Парижанчето.

Детето под моста проплака, събудено сякаш от предсмъртния вик на своя баща, но никой не го чу.

— Напред! Напред! — извика човекът с маската.

— Единствено теб не познавам — изправяйки се, каза Лагардер, вече сам срещу всички. — Аз дадох клетва и трябва да те позная, когато му дойде времето.

Между човека с маска и Парижанчето се бяха скупчили петима учители по фехтовка заедно с господин Пейрол. Този път обаче не те нападнаха първи. Парижанчето грабна бала сено и служейки си с нея като с щит, като снаряд се вряза в редиците на наемните убийци. Устремът му го тласна в самия център на групата им. Пред човека с маска останаха само Салдан и Пейрол, самият той също се беше приготвил за бой. Шпагата на Лагардер изсъска и стрелвайки се между Пейрол и Салдан остави дълбока рана върху дланта на господаря.

— Ти си белязан! — извика Парижанчето и бързо отскочи назад. Той единствен беше чул първия вик на събудилото се дете. С три скока се намери под моста. Луната вече се беше издигнала над кулите и всички видяха как Лагардер вдига от земята някакъв вързоп.

— Напред! Напред! — изкрещя принцът, задъхвайки се от ярост — Това е дъщерята на Ньовер! Трябва на всяка цена да я имам!

Лагардер вече беше взел детето на ръце. Бандитите имаха вид на пребити псета и се спуснаха подире му с голяма неохота. Кокардас умишлено подклаждаше тяхната нерешителност, както непрестанно мърмореше:

— Този вагабонтин ще ни довърши!

За да стигне до малката стълба, на Лагардер му беше достатъчно да замахне с шпагата си, която застрашително блестеше на лунната светлина, и да извика:

— Назад, проклетници!

Всички неволно се отдръпнаха и той бързо изкачи степалата. Откъм полето долиташе тропотът на стремително препускащи коне. На последното стъпало Лагардер се спря, обърна надолу своето хубаво, осветено от луната лице и вдигна над главата си детето, което, само при вида му, веднага бе започнало да се усмихва.

— Да, ето я дъщерята на Ньовер! — извика той. — Ела, опитай се да я вземеш иззад шпагата ми, убиецо! Ти, който заповяда убийството, ти, който подло го уби в гръб! Който и да си, ръката ти ще пази моя белег. А когато настъпи денят на разплатата, ако ти не дойдеш при Лагардер, Лагардер ще дойде при теб!