Гърбавия

I. Отново в Златния дом

В двореца на Гонзаг цяла нощ беше кипяла трескава работа. Клетките бяха готови и още в ранни зори търговците до един се явиха тук, за да обзаведат своите четири квадратни стъпки. Не беше пощадена и парадната зала: тя цялата бе застроена с още съвсем нови клетки и ухаеше на рендосан бор. Обзавеждането на градините също бе окончателно завършено. От предишното им великолепие не беше останал и помен, само тук-там по лъчеобразните кръстовища, образувани от срещата на пет-шест алеи, провиращи се между плътни стени от колибки, които сега заместваха цветните лехи, стърчаха няколко поругани дървета и статуи.

В центъра на малко площадче, намиращо се недалеч от бившата колибка на Медор и точно срещу парадното стълбище на двореца, се издигаше върху мраморния си пиедестал една обезобразена статуя на Целомъдрието. Случайността обича да си прави лоши шеги. Кой знае дали на мястото, където се намира нашата днешна борса, з бъдеще няма да издигнат някое простодушно изваяние?

Още с пукването на зората всичко това беше пълно с народ. Посредниците, разбира се, също бяха на поста си. Току-що зародилият се занаят беше вече изкуство. Те се суетяха, блъскаха се, продаваха, купуваха, лъжеха, крадяха, с една дума — сключваха сделки.

Прозорците на госпожа принцеса дьо Гонзаг, които гледаха към градината, бяха затворени с дебели кепенци, докато на прозорците на принца, напротив, бяха спуснати само златовезаните завеси от китайска коприна. Не светеше нито при принца, нито при принцесата. Господин Пейрол, чието жилище се намираше под самия покрив, беше все още в леглото си, но не спеше. Току-що бе пресметнал снощната си печалба и я бе прибавил към съдържанието на едно ковчеже с внушителни размери, което стоеше до възглавницата му. Богат човек беше преданият господин Пейрол; скъперник, по-скоро алчен, тъй като ако изпитваше страстна любов към парите, то беше заради хубавите неща, които могат да се купят с тях. Излишно е да повтаряме, че Пейрол не страдаше от никакви предразсъдъци. Той грабеше с пълни шепи и твърдо вярваше, че го очакват старините на много знатен велможа. Довереникът на Гонзаг беше неговият Дюбоа, но докато Дюбоа на регента искаше да стане кардинал, не можем да кажем точно какви амбиции хранеше господин Пейрол, но англичаните вече бяха измислили титлата „милорд Милион“. Пейрол чисто и просто искаше да бъде „негово височество Милион“.

В момента Жандри тъкмо му докладваше. Бившият гвардейски капрал разказваше как двамата нещастни новобранци Ориол и Монтобер занесли трупа на Лагардер до моста Марион, където го хвърлили в реката. Пейрол беше прибрал в джоба си половината от сумата, заплатена от господаря му на наемните убийци. Той се разплати с Жандри и го изпрати, но преди да си тръгне, последният каза:

— Днес все по-рядко се срещат веселяци. Тук, точно под прозореца ви, видях един бивш войник от моята рота, който в случай на нужда би могъл да ни окаже немалка помощ.

— Как се вика?

— Кита. Силен е като бик и също толкова глупав.

— Наеми го — съгласи се Пейрол, — но туй е по-скоро от предпазливост, тъй като се надявам, че най-сетне приключихме с насилията.

— Аз пък се надявам на противното — отвърна Жандри. — Ще го наема.

Той слезе в градината, където Кита изпълняваше задълженията си, опитвайки се напразно да се пребори с все по-нарастващата популярност на своя щастлив съперник Езоп II, наречен още Йон.

Пейрол стана и отиде при господаря си, но с учудване разбра, че са го изпреварили. И наистина, в момента принц дьо Гонзаг даваше аудиенция на нашите двама приятели, Кокардас-младши и брат Паспоал, и двамата елегантни, спретнати и бодри, въпреки ранния час, пък и отбили се междувременно в кухнята.

— Я ми кажете, хубостници такива — подхвана господин Пейрол още щом ги зърна, — какво правихте снощи по време на празненството?

Паспоал сви рамене, а Кокардас му обърна гръб.

— Ваше височество — обърна се гасконецът към принца, — мога да ви уверя, че колкото по-голяма чест и щастие е за нас да служим на такъв славен господар като вас, толкоз по-мъчително е да си имаме вземане-даване с господина. Не е ли тъй, гълъбчето ми?

— Моят приятел чете в душата ми — отзова се тутакси Паспоал.

— Чухте ме — каза Гонзаг, който изглеждаше крайно изтощен, — още тази сутрин трябва да ми представите неоспорими веществени доказателства. Искам да знам дали е жив, или мъртъв.

Кокардас и Паспоал се поклониха по онзи величествен и изискан начин, който правеше от тях най-представителните разбойници в цяла Европа, после със скована стъпка минаха край Пейрол и излязоха.

— Ще ми разреши ли ваше височество да попитам за кого говорехте така: жив или мъртъв? — избъбра Пейрол, пребледнял като платно.

— Говорех за кавалера дьо Лагардер — отвърна Гонзаг и отпусна уморената си глава на възглавницата.

— Но защо са тези съмнения? — слиса се Пейрол. — Та аз току-що платих на Жандри.

— Жандри е долен негодник, пък и ти вече поостаряваш, драги ми Пейрол. Зле ни служат, зле! Тази сутрин, докато ти още спеше, аз свърших доста работа. Видях се с Ориол, с Монтобер също. Защо нашите хора не са ги придружили до Сена?

— Просто си бяха свършили работата, пък и на ваше височество сам му хрумна мисълта да застави двама от приятелите си…

— Приятели! — прекъсна го Гонзаг и в гласа му прозвуча толкова дълбоко презрение, че Пейрол млъкна. — Да, и добре сторих — продължи принцът. — но ти имаш право, те наистина са мои приятели. По дяволите! Те трябва да вярват, че са ми приятели. Та с кого друг можеш да злоупотребяваш безнаказано, ако не с приятелите си? Искам да им сложа юздите, досещаш ли се? Искам да ги вържа с троен възел, да ги окова. Ако господин Хорн имаше зад себе си поне стотина бъбривци, регентът щеше да си запуши ушите. Регентът поставя спокойствието си над всичко останало. Не че се страхувам да не ме постигне злочестата участ на граф Хорн… — За миг той млъкна, виждайки жадно вперения в него поглед на Пейрол, после малко пресилено се засмя: — Дявол го взел! Ето че един вече настръхна от ужас!

— Нима имате основание да се опасявате от господин регента? — попита Пейрол.

— Слушай — каза Гонзаг, приповдигайки се на лакът, — кълна ти се в бога, че ако хлътна, ти ще увиснеш на бесилото!

Пейрол отстъпи назад с изцъклени от ужас очи. Този път Гонзаг се разсмя от сърце.

— Царят на страхливците! — извика той. — Никога през живота си не съм се ползувал с по-голям авторитет в кралския двор, но човек не знае какво може да го сполети, тъй че нападнат ли ме, искам да бъда пазен! Искам около мен да има не приятели, защото приятелството вече не съществува, а роби, и при това не наемници, а оковани роби, създания, живеещи от дъха ми, така да се каже, и които много добре знаят, че умра ли, чака ги неминуема гибел.

— Що се отнася до мен — смутолеви Пейрол, — то ваше височество няма защо да…

— Това е вярно, ти отдавна си в ръцете ми, но останалите? А известно ли ти е, че в тази банда има немалко славни имена? Знаеш ли какъв щит представлява подобно обкръжение? Навай е от херцогско потекло, Монтобер е в родство с Мол дьо Шанплатрьо, висши магистрати, чийто глас ехти като голямата камбана на Нотр Дам! Шоази е братовчед на Мортьомар, Hoce е в родствени връзки с Лозюн, Жирон е приближен на Селамаре, Шаверни — на принцовете дьо Субиз…

— О, този…! — понечи да го прекъсне Пейрол.

— И този ще бъде окован като другите — каза Гонзаг, — достатъчно е да му намерим верига по негов вкус. А не намерим ли — промълви той с мрачен вид, — толкоз по-зле за него! Но да продължим нашия преглед: Таран е лично протеже на господин Ло, Ориол, този шут, е собственият племенник на държавния секретар Льоблан; Албре нарича господин дьо Фльори „братовчеде“, а да не говорим за тантурестия барон Батц, който влиза при принцеса Палатин по всяко време. Не съм подбирал хората си наслуки, можеш да бъдеш сигурен в това. Воксменил ми предоставя херцогиня дьо Бери, а малкият Савьоз — абатеса дьо Шел! По дяволите, отлично знам, че всеки един от тях на драго сърце би ме продал за трийсет сребърника, но ето че от снощи те са в ръцете ми, а от утре сутринта ги искам под краката си. — Принцът отхвърли завивката си и като скочи от леглото заповяда: — Пантофите ми!

Пейрол веднага коленичи и най-старателно ги нахлузи на краката на Гонзаг, след което му помогна да облече домашния си халат. Той беше момче за всичко.

— Доверявам ти това, друже Пейрол — продължи принцът, — тъй като ти също си мой приятел.

— О, ваше височество, нима ще ме сравните с тези хора?

— И дума да не става! Нито един от тях не го заслужава — прекъсна го Гонзаг с горчива усмивка, — но аз така здраво те държа в ръцете си, друже мой, че мога да ти говоря открито като пред мой изповедник. Понякога човек има нужда да се изповяда, това подсеща. И тъй, казахме, че са ни нужни напълно безпомощни. Но засега въжето, което съм метнал на шията им, се е увило само веднъж. Нищо, ние ще го пристегнем. Веднага можеш да прецениш колко належащо е това: тази нощ ние бяхме предадени.

— Предадени? — извика Пейрол. — Но от кого?

— От Жандри, от Ориол и Монтобер също.

— Но възможно ли е?

— До момента, в който въжето не започне да ги души, всичко е възможно.

— И как ваше височество е разбрал…? — попита Пейрол.

— Не знам нищо освен това, че нашите обесници не са си свършили работата.

— Но Жандри току-що ме уверяваше, че е отнесъл тялото до моста Марион.

— Излъгал те е. Не знам нищо и дори признавам, че ми е много трудно да се разделя с надеждата, че завинаги съм се отървал от онзи демон Лагардер…

— Но кое ви кара да се съмнявате?

Гонзаг измъкна изпод възглавницата си някакъв хартиен свитък и бавно го разгъна.

— Не познавам човек, който би се осмелил да се подиграва с мен — промърмори той. — Подобни шегички с принц дьо Гонзаг биха му стрували много скъпо!

Пейрол чакаше по-ясни обяснения.

— Но от друга страна — продължи Гонзаг, — този Жандри несъмнено пипа здраво. Всички чухме предсмъртния вик…

— Какво пише тук, ваше височество? — прекъсна го довереникът му, излизайки извън кожата си от безпокойство.

Гонзаг му подаде разгънатия свитък и Пейрол жадно впи очи в него. Листът съдържаше следния списък:

Последните две имена бяха изписани с червено мастило или кръв. Срещу тях не беше вписано името на град, защото отмъстителят още не знаеше къде ще ги настигне възмездието.

Всяко едно от първите седем имена, написани с черно мастило, беше отбелязано с червен кръст. Гонзаг и Пейрол не можеха да не знаят какво означаваше този кръст. Пейрол, който продължаваше да държи свитъка в ръка, трепереше като лист.

— Кога го получихте? — измънка той.

— Рано сутринта, но не и преди да отворят вратите, тъй като вече чувах адския шум, който онези безумци вдигат навсякъде.

Врявата беше наистина оглушителна. Опитът все още не достигаше, за да създаде правилата на борсата и да придаде на този вертеп по-благопристоен вид. Всички крещяха едновременно и невъобразимата глъчка наподобяваше досущ тътена на стихиен метеж. На Пейрол обаче изобщо не му беше до това!

— Как го получихте? — попита той отново.

Гонзаг посочи намиращият се срещу леглото му прозорец: едно от стъклата беше счупено. Пейрол разбра и зашари с очи по килима, където много скоро сред парчетата стъкло съзря едно камъче.

— Точно това ме събуди — каза Гонзаг. — Прочетох го и изведнъж ми мина през ум, че Лагардер може и да се е спасил.

Пейрол наведе глава, докато господарят му продължи:

— Освен ако това дръзко деяние не е дело на някой негов приближен, който все още не знае за смъртта на господаря си.

— Да се надяваме — промърмори Пейрол.

— Във всеки случай, аз още на мига наредих да ми доведат Ориол и Монтобер. Престорих се, че нищо не знам, шегувах се и току ги подпитвах, докато накрая ми признаха, че са оставили трупа върху една купчина смет на улица „Пиер Леско“.

Пейрол удари с юмрук по коляното си и извика:

— Та това е повече от достатъчно! Един ранен винаги може да се съвземе.

— Много скоро ще узнаем истината — каза Гонзаг. — Кокардас и Паспоал излязоха точно с такава задача.

— Нима се доверявате на тези изменници, ваше височество?

— Не се доверявам никому, друже Пейрол, дори и на теб. Ако можех да свърша всичко сам, не бих си служил с никого. Тази нощ те са се напили и много добре осъзнават вината си, а това е още една причина, за да се държат прилично. Накарах да ги повикат и им заповядах да ми намерят двамината храбреци, които тази нощ са защитавали младата авантюристка, присвоила си името Орор дьо Ньовер…

При последните думи той не можа да сдържи усмивката си, но Пейрол остана сериозен като гробар.

— Заповядах им да направят всичко — довърши Гонзаг, — но да разберат дали нашият зъл дух не ни се е изплъзнал отново. — Той позвъни и каза на появилия се прислужник: — Да приготвят каретата ми! А ти, друже Пейрол — обърна се отново той към довереника си, — ти ще се качиш при госпожа принцесата, за да и засвидетелствуваш, както винаги, моите най-искрени почитания. И си отваряй очите на четири! После ще ми кажеш как изглежда приемната на госпожа принцесата и с какъв тон ти е отговорила камериерката й.

— Но къде ще ви намеря, ваше височество?

— Най-напред отивам в павилиона. Изгарям от нетърпение да видя нашата млада авантюристка от улица „Пиер Леско“. По всичко личи, че тя и онази лудетина доня Крус са добри приятелки. Сетне ще намина към господин Ло, който напоследък малко ме пренебрегва, а после ще отида в Пале Роаял, тъй като отсъствието ми би могло да ми създаде доста неприятности. Кой ги знае какви клевети биха пръснали по мой адрес?!

— Но всичко това ще отнеме много време.

— Напротив дори твърде малко време. Трябва непременно да се видя с нашите приятели, с нашите добри приятели. Днес няма да седим със скръстени ръце, а за тази вечер съм намислил да организирам едно малко мило тържество… Но за това ще поговорим после. Той се приближи до прозореца и вдигна камъчето от килима.

— Ваше височество — каза Пейрол, — позволете ми преди да изляза да обърна вниманието ви върху онези двамина нехранимайковци…

— Кокардас и Паспоал? Знам, че доста зле са се отнесли с теб, клети ми Пейрол.

— Не става дума за това. Нещо ми подсказва, че ни мамят. А ето ви и доказателство, щом искате: те също бяха забъркани в онази история в крепостния ров на Кайлюс, а аз изобщо не ги видях в списъка на покойния.

Гонзаг, който замислено разглеждаше камъчето, живо разгъна листа хартия.

— Вярно — промърмори той, — тук имената им липсват. Но ако списъкът е съставил наистина Лагардер и тези негодници са били негови хора, той щеше да впише имената им на първо място, за да скрие измамата.

— Би било наистина много находчиво, ваше височество, но в една битка на живот и смърт не трябва нищо да се пренебрегва. От снощи вие плувате в непознати води. Пък и онуй странно създание, Гърбавия, който сякаш против волята ви се намеси във вашите дела…

— Добре, че ми напомни — прекъсна го Гонзаг. — Този ще трябва да ми каже и майчиното си мляко.

Той погледна през прозореца. Гърбавия тъкмо се намираше пред колибката си, впил остър поглед в прозорците на Гонзаг. Щом зърна принца, той тутакси сведе очи и се преви в почтителен поклон.

Гонзаг отново погледна камъчето.

— Ще разберем това — промълви той, — всичко ще разберем. Струва ми се, че денят ще струва колкото нощта. Върви, друже Пейрол! Ето и каретата ми, тъй че до скоро виждане!

Пейрол се подчини. Гонзаг се качи в каретата си и заповяда на кочияша да кара към павилиона на доня Крус.

Междувременно, прекосявайки коридорите на път за покоите на госпожа дьо Гонзаг, Пейрол си казваше:

— Аз не питая към Франция, моята прекрасна родина, подобно идиотско умиление, каквото понякога ми се е случвало да наблюдавам. С пари човек може навсякъде да си намери родина. Касичката ми е вече почти пълна, пък и за двайсет и четири часа мога добре да се поразтършувам из сандъците на Гонзаг. Принцът ми се вижда доста паднал духом. Ако днес-утре нещата не потръгнат, ще взема да си стегна куфара и да подиря климат по-благоприятен за крехкото ми здраве. Че какво пък, дявол го взел, за ден и два светът няма да пропадне, я!

Кокардас-младши и брат Паспоал бяха обещали да се разкъсат на парчета, но да сложат край на тревогите на принц дьо Гонзаг, а те бяха хора на думата. И тъй, намираме ги недалеч оттук, в една подозрителна кръчма на улица „Обри льо Бюше“, да ядат и пият за четирима.

Лицата им радостно сияеха.

— Не е мъртъв, хвала на бога! — провикна се Кокардас, протягайки чашата си.

Паспоал я напълни и повтори:

— Не е мъртъв.

И двамата вдигнаха чаши за здравето на кавалера Анри дьо Лагардер.

— Ах, гръм да ме порази дано! — продължи Кокардас. — Какъв пердах само ни дължи той заради всички глупости, що свършихме от снощи насам!

— Та ние бяхме пияни, доблестни мой друже — отвърна Паспоал, — а пиянството е лекомислено. Всъщност, ние май го оставихме в доста критично положение!

— Няма критични положения за този малък вагабонтин! — извика въодушевен Кокардас. — Бога ми, ей сегинка да го видя нанизан на шиш като пиле, пак ще си река: „Дявол го взел, ще се измъкне!“

— Не ще и дума — промърмори Паспоал, дегустирайки долнокачественото си вино на малки глътки, — наистина даровит ученик! Похвално е и можем да се гордеем, че сме дали своя принос във възпитанието му!

— Любезни ми, чрез устата твои душата ми говори! Ба! Да ни пердаши колкото му е угодно, аз му принадлежа тялом и духом!

Паспоал остави празната си чаша върху масата.

— Доблестни ми друже — заяви той, — ако бих се осмелил да ти отправя една забележка, бих рекъл, че намеренията ти са благородни, но твоята пагубна страст към виното…

— По дяволите! — прекъсна го гасконецът. — Слушай, гълъбче, та ти беше три пъти по-пиян от мен!

— Добре де, добре, щом тъй приемаш нещата! Ей, момиче, още една кана!

И той сграбчи с дългите си, кльощави и криви пръсти кръста на прислужницата, чието телосложение наподобяваше по-скоро бъчва. Кокардас съчувствено го изгледа.

— Ама и ти си един, любезни ми! — поклати глава той. — Присмял се хърбел на щърбел!

Тази сутрин, на път за двореца на Гонзаг, те дотолкова бяха убедени в злочестия край на Лагардер, че още с пукването на зората бяха отишли в дома на улица „Шантр“, чийто врати намериха разбити. Приземната стая беше празна. Съседите не знаеха какво е станало нито с красивата млада девойка, нито с Франсоаз и Жан-Мари Беришон. На първия етаж, до един сандък с разбита ключалка, имаше локва кръв. Не ще и дума, негодниците, нападнали тази нощ розовото домино, което двамата имаха за задача да защитават, бяха казали истината: Лагардер беше мъртъв!

Но току-що самият Гонзаг бе възвърнал надеждите им с нареждането, което им беше дал. Гонзаг искаше да му намерят трупа на неговия смъртен враг. Принцът несъмнено имаше основателни причини, за да го иска, но за нашите двама приятели то бе напълно достатъчно, за да могат сега весело да пият за здравето на живия Лагардер. А колкото до втората част от мисията им: да открият двамината юначаги, които бяха защитавали Орор, работата им бе в кърпа вързана. Кокардас си наля пълна чаша и рече:

— Ще трябва да измислим някаква история, гълъбчето ми.

— Дори две — отбеляза Паспоал, — едната за теб, другата за мен.

— Ба! Аз съм наполовина гасконец, наполовина провансалец, тъй че небивалиците нищо не ми костват.

— Аз пък съм нормандец, дявол да го вземе! Ще видим чия историйка ще бъде по-хубава.

— Предизвикваш ли ме, пиленце, или тъй ми се струва?

— Съвсем приятелски, благородни ми друже, става дума просто за въображение. Но запомни едно: в нашите истории на всяка цена трябва да сме намерили трупа на Парижанчето!

Кокардас сви рамене.

— Гръм да ме порази дано! — промърмори той. — Гълъбчето май е решило на стар краставичар краставици да продава!

Беше още много рано да се връщат в двореца. Издирването иска време, тъй че Кокардас и Паспоал се заеха да съчиняват историите си. Ще видим кой от двамата беше по-добър разказвач. Междувременно те заспаха, отпуснали глави на масата, но определено не бихме могли да решим на кого да присъдим наградата за сила и звучност на хъркането.

II. Борсова паника при Регентството

Гърбавия беше сред първите, дошли в двореца на Гонзаг. Едва-що отворили вратите и го видяха да се задава, следван по петите от малък комисионер, който носеше един стол, сандък, възглавница и дюшек. Гърбавия обзавеждаше колибката си и очевидно възнамеряваше да я превърне в свое постоянно жилище, на което всъщност му даваше право и договорът, сключен с неговия наемодател. В действителност той беше наследил правата на Медор, а Медор живееше в колибката си.

Наемателите на клетките в градината на Гонзаг биха дали мило и драго за дни от по четирийсет и осем часа. Времето все не им достигаше, за да задоволят ненаситния си търговски апетит. Било на отиване, или на връщане от къщи, те спекулираха; сядаха на масата да обядват, за да спекулират дъвчейки. В такъв случай не е ли унизителна самата мисъл, че човекът — роб на една естествена нужда, не може да спекулира спейки?!

Всичко предвещаваше покачване на курса. Празненството в Пале Роаял беше направило потресаващо впечатление. Никой от дребните търгаши, разбира се, не беше и стъпил на празника, но някои от тях, накачулили се по терасите на съседните къщи, бяха успели да зърнат част от балета и сега балетът беше в устата на всички. Дъщерята на Мисисипи, почерпила от урната на достопочтения си баща вода, която се бе превърнала в златни монети — каква очарователна и деликатна алегория, нещо чисто френско, което безспорно предричаше до какви главозамайващи висоти щеше да достигне през идните векове драматичният гений на този народ, който, хитър по рождение, създаде водевила!

По време на празничната вечеря, между сиренето и плодовете, беше взето решение за пускането в обращение на нова партида акции. Ставаше дума за „внучките“. И ето че още неотпечатани, те вече имаха десет процента премия. И докато „майките“ бяха бели, а „щерките“ — жълти, предвиждаше се „внучките“ да имат цвета на небето, на сияйните далнини, на надеждата и мечтите. Кой каквото ще да разправя, но забележете каква величава и проникновена поезия се крие в един кочан талони!

Общо взето всички магазинчета, изникнали по ъглите на застроените с барачки улици, бяха питиепродавници, чиито собственици с една ръка продаваха ратафия123, а с другата играеха на борсата. Пиеше се много, това внасяше оживление в сделките. Човек по всяко време можеше да види щастливи спекуланти да черпят щедро гвардейците, стоящи на пост по главните алеи. Желаещи да попаднат в такъв караул имаше много; всеки от тези постове струваше колкото цяла военна кампания в Поршерон.

Хамали с ръчни колички непрестанно прекарваха купища стока, която стоварваха било в барачките, било отвън, насред самия път Услугите им се наемаха на баснословни цени. В наши дни едно-единствено нещо би могло да ви даде представа за тарифите на улица „Кенкампоа“: цените в Сан Франциско, градът на „златната треска“, където заболелите от нея плащат, както се говори, два долара, за да им лъснат ботушите.

В някои отношения улица „Кенкампоа“ удивително приличаше на Сан Франциско, тъй че, оказва се, нашият век не е създал нищо по-оригинално.

Не се търсеше нито златото, нито среброто, нито дори стоките — на мода бяха малките хартийки! Белите и жълтите, „майките“ и „щерките“, и най-вече сините „внучки“, тези прелестни ангелчета, които щяха да се родят всеки миг, тези изящни акции, чиято люлка бе вече обградена с толкова много грижа, ето за какво молеха от всички страни с цяло гърло, ето за какво жадуваха всички, ето кое подклаждаше всеобщата лудост!

Благоволете да помислите малко: ако днес един луидор струва 24 франка, то утре той ще струва също толкова, докато една „внучка“ от хиляда ливри, която сутринта е струвала едва сто пистола, утре вечер може да струва две хиляди екю. Долу тежките, износени и неподвижни монети! Да живее хартията, лека като въздух! Да живее скъпоценната, вълшебна хартия, която дори на дъното на портфейлите ни се отдава на един бог знае какви алхимични метаморфози! Статуя за прекрасния господин Ло, статуя, висока колкото Родоския колос!

Езоп II, наречен още Йон, също имаше полза от всеобщото блаженство. Гърбът му, това удобно писалище, с което го бе дарила природата, не бездействуваше нито за миг и в кожената му кесия като дъжд се сипеха шестливрови монети и пистоли. Въпреки печалбата си, той оставаше все така равнодушен. Гърбавия бе вече закоравял финансист.

Тази сутрин той не беше весел и имаше болнав вид. На онези, които благоволяха да се поинтересуват от причините за това му състояние, той отвръщаше:

— Тази нощ малко се преуморих.

— Че къде успя, друже Йон?

— При господин регента, който ме беше поканил на бала си.

Смееха се, подписваха, плащаха: същинска манна небесна!

Към десет сутринта един гръмовен, страховит, неописуем възглас накара стъклата на прозорците на Гонзаговия дворец да потреперят. Гърмът на оръдието, което възвестява раждането на кралските синове, далеч не би могъл да се сравнява с подобен тътен. Пляскаха с ръце, крещяха, във въздуха летяха шапки, радостта се проявяваше в нервни изблици и гърчове, в необуздани подскоци и в припадъци. На бял свят се бяха появили сините акции, „внучките“! Още съвсем топлички, съвсем чистички, същински душички, току-що излезли изпод пресите на кралската печатница. Наистина имаше от какво да се разтърси из основи улица „Кенкампоа“! „Внучките“, сините акции, носеха многоуважаемия подпис на подконтрольора Лабастид!

— Насам! Десет процента премия!

— Петнайсет!

— Двайсет, насам! Плащам в брой!

— Двайсет и пет! Плащам в берийска вълна!

— В индийски подправки, в сурова коприна, в гасконски вина!

— По дяволите! Я не ме настъпвайте, бабо! Пфуй, и то на вашите години!

— Ох! Простак такъв, така да се държите с жена! Не ви ли е срам?

— Внимание! Внимание! Партида бутилирано руанско!

— Внимание! Кентенско платно, грабете на воля! Трийсет процента премия!

Крясъци на премазани жени, сподавени викове на задушени дребни хорица, писъци на тенори, боботене на басове, разменяни на драго сърце плесници: успехът на сините акции беше напълно достоен за тях!

По парадното стълбище на двореца се спуснаха Ориол и Монтобер. Те току-що се бяха разделили с Гонзаг, който здравата ги беше нахокал. И двамата гузно мълчаха.

— Това вече не е покровител — рече Монтобер, когато се озоваха в градината.

— Това е господар, който ни заставя да играем по свирката му — измърмори Ориол. — Иде ми да…

— И на мен! — прекъсна го Монтобер.

В този миг до тях неочаквано се приближи прислужник с ливреята на принца и им връчи по един малък запечатан плик. Те веднага счупиха печата. Всеки от пликовете съдържаше внушителна пачка сини акции. Ориол и Монтобер се спогледаха.

— Дявол го взел! — възкликна ободрен тантурестият банкер, поглаждайки дантеленото си жабо. — Ей туй наричам аз изискани маниери!

— Само той е способен на такова нещо! — разчувствува се Монтобер.

Те преброиха „внучките“: сумата се оказа доста внушителна.

— Я дай да ги съберем на едно — предложи Монтобер.

— Да ги съберем — съгласи се Ориол.

Безпокойството им бе отлетяло далеч, изместено от безгрижието. Зад тях като ехо се разнесе:

— Да ги съберем! Да ги съберем!

По стълбището в пълен състав се спускаше бандата луди глави: Навай, Таран, Шоази, Hoce, Албре, Жирон и останалите. Тази сутрин, още с пристигането си, всеки от тях също бе получил подобна утеха и лек за угризенията си. Те се скупчиха в подножието на стълбището.

— Господа — рече Албре, — ето ви сума жалки търгаши, които са просто червиви с пари. Ако се сдружим, днес можем да сложим ръка на пазара и да си докараме чудесна печалба. Имам една идея…

— Да се сдружим, да се сдружим… — извикаха всички в един глас.

— А мен приемате ли ме? — разнесе се изневиделица нечие тъничко пронизително гласче, което излизаше сякаш от джоба на грамадния барон Батц.

Всички се обърнаха. Току зад гърба им стоеше Гърбавия, подложил гърбицата си на един търговец на фаянс, който заменяше цялата си стока срещу дузина хартийки и беше щастлив.

— По дяволите! — изруга Навай и отстъпи назад. — Не ми се нрави туй създание!

— Я се махай оттук! — грубо заповяда Жирон.

— На вашите услуги, господа — учтиво отвърна Гърбавия, — но аз съм си платил наема и градината е толкова моя, колкото и ваша.

Ориол поклати глава:

— И само като си помисля, че този демон, който тази нощ така ни озадачи, не е нищо повече от долнопробно амбулантно писалище.

— Мислещо — слушащо — говорещо! — отчетливо произнесе Гърбавия, натъртвайки на всяка дума.

Той се поклони, усмихна се и тръгна да си гледа работата. Навай го проследи с поглед.

— Вчера още не ме беше страх от това човече — промърмори той.

— Защото вчера все още можехме да избираме пътя си — също тъй тихо се обади Монтобер.

— Идеята, Албре! Кажи ни идеята си! — раздадоха се нетърпеливи викове.

И веднага всички се струпаха около Албре, който в продължение на няколко минути живо им обясняваше нещо.

— Чудесно! — възкликна Жирон. — Разбирам!

— Тофа шудесно — повтори барон Батц. — Распирам, но ако още малко ми опясните…

— Безполезно е! — прекъсна го Hoce. — На работа! След час трябва да сме ги обрали до шушка!

И те веднага се пръснаха. Близо половината от тях излязоха през двора и улица „Сен Маглоар“, за да стигнат до улица „Кенкампоа“ по централната алея. Останалите се отдалечиха поединично или на малки групи, бъбрейки най-простодушно тук и там за щяло и нещяло. След около четвърт час през портата откъм улица „Кенкампоа“ се втурнаха Таран и Шоази. Служейки си най-безцеремонно с лакти, ти дълбоко се врязаха в тълпата, викайки с пълно гърло Ориол, който разговаряше с Жирон.

— Безумие! Същински бяс! — крещяха те. — Във Венецианската гостилница вървят по трийсет-трийсет и пет, а при Фулон са стигнали четирийсет, та дори и петдесет. След час ще се покачат на сто! Купувайте! Купувайте!

Гърбавия се подсмиваше под мустак.

— И за теб ще има кокалче, само мирувай! — прошепна Hoce на ухото му.

— Благодаря ви, уважаеми господине — смирено отвърна Гърбавия. — И това е предостатъчно.

Междувременно слухът, че до края на деня премията на сините ще достигне сто процента, се беше разпространил със светкавична бързина. Купувачите прииждаха на тълпи. Албре, който държеше в портфейла си всички акции на сдружението, ги разпродаде на пачки от по петдесет срещу заплащане в брой; това му придаде смелост и той дори обяви, че в два часа подиробед ще продаде нова, при това значителна партида акции, и то при същия процент.

В този миг на същата порта, гледаща към улица „Кенкампоа“, с погребални физиономии се появиха Ориол и Монтобер.

— Господа — отговори Ориол на онези, които се поинтересуваха защо е толкова омърлушен, — не мисля, че трябва на всеослушание да се повтарят такива злокобни вести, това би довело до спадане на курса.

— И колкото и да имаме, краят бързо ще му се види — добави Монтобер с тежка въздишка.

— Измама! Измама! — разкрещя се един дебел търговец, чийто джобове пращяха от „внучки“.

— Млъкнете, Ориол! — изсъска Монтобер. — Не виждате ли на какво ни излагате!

Но алчната и гъста тълпа на любопитните вече се блъскаше около тях.

— Говорете, господа, кажете какво знаете! — чуваха се викове наоколо. — Това е дълг на всеки честен човек!

Ориол и Монтобер обаче мълчаха като риби.

— Ас бък ште фи каша — обади се ненадейно явилият се барон Батц. — Шъшипия! Шъшипия! Шъшипия!

— Съсипия ли? Че защо?

— Това е измама, ви казвам!

— Я да мълчите, дебелако! Но защо съсипия, господин Батц?

— Не снам — сериозно отвърна баронът. — Бедесед бросента збадане!

— Петдесет процента спадане?

— Са десед минуди.

— За десет минути?! Но това е банкрут!

— Я, тофа айн банкруд! Айн катастроф! Айн баника!

— Господа, господа, по-спокойно! — намеси се Монтобер. — Да не прекаляваме!

— Двайсет сини с петнайсет процента премия! — чуваше се вече наоколо.

— Петнайсет сини, петнайсет! С десет премия!

— Двайсет и пет по номинална стойност.

— Но господа, господа, та това е лудост! Отвличането на младия крал не е официално потвърдено!

— Пък и все още няма доказателства, че господин Ло наистина е избягал — добави Ориол.

— Нито че господин регентът е затворник в Пале Роаял — довърши Монтобер със съкрушен вид.

За миг настъпи изумена тишина, после екна ужасен многохиляден вик:

— Младият крал е отвлечен! Господин Ло избягал! Регентът е арестуван!

— Трийсет акции на половина цена!

— Осемдесет с шейсет рабат!

— Със сто!

— Със сто и петдесет!

— Господа, господа — бъбреше Ориол, — не бързайте!

— Продавам всичките си акции с триста на загуба! — извика Навай, който нямаше вече нито една. — Купувате ли ги?

Ориол направи енергичен отрицателен жест.

Много скоро сините се продаваха с четиристотин на загуба.

— Не са държали както трябва под око фамилията дю Мен — не мирясваше Монтобер, — а те си имали доста сподвижници. Оказа се, че в заговора са замесени канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, господин дьо Вилроа и маршал дьо Вийар. Пари им давал принц де Селамаре. Жюдикаел дьо Малстроа, маркиз дьо Понкалек, най-богатият благородник в Бретания, е нападнал младия крал по пътя за Версай и го отвел в Нант. В този момент испанският крал преминава Пиренеите начело на тристахилядна армия. Това, за жалост, е безспорен факт.

— Шейсет сини с петстотин на загуба! — чуваше се сред все по-сгъстяващата се тълпа.

— Господа, господа, не бързайте! Все пак, за да дойде от Пиренеите до Париж, на една армия й трябва време. Пък и това са слухове, нищо повече от слухове…

— Злухофе, злухове! — потвърди барон Батц. — Имам оште айн аксия, бродафам я са бедстотин франка! Ей я, на!

Никой обаче не прояви интерес към акцията на барона и предложенията се подновиха с нова сила.

— В крайна сметка — наливаше масло в огъня Ориол, — поне господин Ло да не беше избягал…

— Но кой държи регента затворен? — разпитваха наоколо.

— За бога, хора добри! — възкликна Монтобер. — Питате ме за неща, които и самият аз не знам. Аз, слава богу, нито купувам, нито продавам! По всичко изглежда, че Бурбонският дук е бил доста недоволен. Същото говорят и за духовенството, по повод на онази история с конституцията. Някои пък твърдят, че във всичко това бил замесен руският цар, който иска да се провъзгласи за крал на Франция.

Разнесе се всеобщ вик на ужас. Барон Батц предложи акцията си за сто екю. И точно в този миг на вселенски смут, Албре, Таран, Жирон и Hoce, имайки под ръка целия капитал на сдружението, най-неочаквано направиха незначителна покупка и веднага бяха забелязани. Сочеха си ги с пръст като четворка кръгли идиоти: те купуваха! Само за миг тълпата ги заобиколи, обсади, задуши!

— Не им казвайте новините си — шепнеха мнозина на ухото на Ориол и Монтобер.

Нисичкият дебел посредник едва сдържаше смеха си.

— Клети безумци! — промълви той, посочвайки със съжалителен жест своите съзаклятници, после се обърна към тълпата и добави: — Аз съм благородник, приятели, и ви казах всичко, което знаех съвършено безкористно, а вие правете както ви е угодно. Умивам си ръцете.

А Монтобер, отивайки още по-далеч в своята добронамереност, извика на четиримата безумци:

— Купувайте, приятели! Купувайте! Ако това се окажат лъжливи слухове, богатството ви е в кърпа вързано!

Върху гърбицата на Гърбавия се подписваха по двама наведнъж. Той едва смогваше да прибира парите, но приемаше само злато. „Реализирайте! Реализирайте!“ — ехтеше наоколо. Пазарната цена на сините акции, или „внучките“, се равняваше на пет хиляди ливри, тяхната емисионна стойност, докато номиналната им стойност възлизаше едва на хиляда ливри. Само за двайсетина минути те спаднаха до едва няколкостотин франка. Таран и помощниците му се отдадоха на същинско обирничество. Портфейлите им се издуха като кожената кесия на Езоп II, наречен Йон, който невъзмутимо се подсмиваше, подлагайки гръб за сключването на поредната прибързана сделка. Измамата беше успяла. Ориол и Монтобер изчезнаха. Скоро от всички страни заприиждаха задъхани хора:

— Господин Ло е в двореца си!

— Младият крал е в Тюйлери!

— Господин регентът присъствува на обеда му!

— Измама! Измама! Измама!

— Исмама! Исмама! — повтори барон Батц възмутен. — Касфах фи ас, ще е исмама!

Някои стигнаха до заключението, че е по-добре да се обесят.

Точно в два часа се появи Албре и разпродаде своите акции по твърда цена от пет хиляди и петдесет франка всяка. И въпреки обесилите се и онези, които бяха разорени, но се ограничаваха само да си скубят косите, той реализира наистина баснословна печалба. Подписвайки паричния превод върху плещите на Гърбавия, Албре пъхна в ръката му една кесия. Гърбавия се провикна:

— Ей, Ките, я ела насам!

Бившият гвардеец, който беше зърнал кесията, веднага дотърча. Гърбавия я запокити в лицето му.

На онези от нашите читатели, на които хитрината на Ориол, Монтобер и компания се е сторила твърде прозрачна, не им остава нищо друго, освен да прочетат бележките на К. Берже върху „Тайните мемоари“ на абат дьо Шоази124, от които биха могли да научат, че и много по-дебелашки лъжи са се увенчавали с пълен успех.

Разказите за подобни дяволии се ползуваха с голям успех в аристократичните салони. Така човек си създаваше славата на остроумник и в зависимост от дързостта на мошеничествата си натрупваше повече или по-малко значително състояние. Тези шмекерии разсмиваха всички, с изключение на обесените.

Докато нашите хитреци, скрили се неизвестно къде, поделяха печалбите си, по стълбището на двореца се спуснаха принц дьо Гонзаг и неговият верен Пейрол. Владетелят идваше да навести Поданиците си. Ажиото се бе разгоряло с нова страст, подклаждана от нови, повече или по-малко достоверни слухове. Зашеметен само за миг, Златния дом се беше окопитил и се чувствуваше чудесно.

Гонзаг държеше в ръка обемист плик, скрепен с три големи печата, висящи на копринени ленти. Когато забеляза плика, Гърбавия широко отвори очи от изумление, а по бледите му страни изби ярка руменина. Той обаче дори не помръдна и продължи да изпълнява задълженията си, но от този миг нататък погледът му остана прикован към Пейрол и Гонзаг.

— Какво прави принцесата? — поинтересува се принцът.

— Тази нощ принцесата изобщо не е мигвала — отвърна довереникът му. — Камериерката я чула да си повтаря: „Ще претърся цял Париж, но ще я открия!“

— Дявол го взел! — промърмори Гонзаг. — Ако само беше зърнала младата девойка от улица „Шантр“, всичко щеше да пропадне!

— Приличат ли си? — полюбопитствува Пейрол.

— Като две капки вода, ще видиш. Спомняш ли си Ньовер?

— Да — отвърна довереникът, — хубав момък беше.

— Тази е наистина дъщеря му и е красива като ангел. Същият поглед, същата усмивка.

— Нима вече се усмихва?

— В момента е с доня Крус. Двете се оказаха стари приятелки и сега доня Крус я утешава. Става ми нещо като гледам туй дете! Ако имах такава дъщеря, друже Пейрол, мисля, че… Но това са нелепици! Пък и за какво да се разкайвам? Нима съм вършил зло заради злото? Имам си цел — преследвам я! А изникнат ли препятствия…

— Толкоз по-зле за тях! — промълви Пейрол с усмивка.

Гонзаг прекара опакото на ръката по челото си. Пейрол докосна запечатания плик.

— Убеден ли е ваше височество, че сме попаднали точно в целта?

— Няма никакво съмнение — отговори принцът. — Ето печатът на Ньовер, а ето и големият печат на енорийската църква на Кайлюс-Тарид.

— И смятате, че тук са откъснатите страници от онзи прословут регистър?

— Уверен съм.

— Всъщност, ваше височество би могъл да се убеди в това като отвори плика.

— Откъде ти дойде на ум? — възкликна Гонзаг. — Да счупя печатите? Тези чудесни, непокътнати печати?! По дяволите, та всеки от тях струва колкото дузина свидетели! Печатите, друже Пейрол, ще счупим когато му дойде времето, тоест, когато представим на събрания в пълен състав семеен съвет истинската наследница на Ньовер.

— Истинската? — неволно повтори довереникът.

— Истинската за нас. И тогава всичко ще излезе наяве…

Пейрол се поклони. Гърбавия все така ги наблюдаваше.

— Но тогава какво ще правим с другото момиче, ваше височество — попита довереникът, — искам да кажа, с онази, дето има погледът и усмивката на Ньовер?

— Проклет гърбушко! — извика спекулантът, който в същия миг се подписваше върху гърба на Йон. — Какво си се разскачал такъв?

В действителност Гърбавия несъзнателно се бе опитал да се приближи до Гонзаг.

Принцът размишляваше.

— И за това ми е минавало през ум! — рече той сякаш на себе си. — А ти, друже Пейрол, какво би направил ти с младата девойка, ако беше на мое място?

Довереникът разтегна устни в присъщата си подла и двусмислена усмивка. Гонзаг, без съмнение, го разбра, тъй като веднага продължи:

— Не, не, нямам предвид това! Хрумна ми друга идея. Кажи ми, кой според теб е най-пропадналият, най-разореният от всичките ни приближени?

— Шаверни — отвърна Пейрол без колебание.

— Мирувай, гръбльо! — кресна друг жирант.

— Шаверни! — повтори Гонзаг и лицето му просветна. — Обичам го аз този момък, но той ми пречи и така ще се отърва от него!

III. Прищявката на Гърбавия

След като си поделиха печалбата, нашите честити мошеници, Таран, Албре м компания, отново се появиха сред тълпата. Видът им бе от важен — по-важен. Всички ги гледаха с уважение.

— И къде, казваш, е нашето приятелче Шаверни? — попита Гонзаг.

Пейрол тъкмо се канеше да отговори, когато сред навалицата избухна страхотна врява. Всички се втурнаха към парадното стълбище подир двамина гвардейци, повлекли някакъв сиромах за косата.

— Фалшива! — чуваха се викове. — Тя е фалшива!

— Каква низост! Да подправя ценни книжа!

— Да опозори символа на общественото благополучие!

— Да спъва сделките! Да опропастява търговията!

— Във водата фалшификатора! Удавете тоз подлец!

Ниският дебеланко Ориол, Монтобер, Таран, пък и всички останали, крещяха колкото им глас държи. Но да си безгрешен, за да хвърлиш първия камък, е важало само за времето Христово! Довлякоха полумъртвия от страх нещастник пред Гонзаг. Прегрешението му се състоеше в това, че беше боядисал в синьо една бяла акция, за да се облажи от незначителната премия, присъждана временно, на най-търсените ценни книжа.

— Милост! Милост! — пищеше той. — Не съзнавах какво чудовищно престъпление съм извършил!

— Ваше височество — възмути се Пейрол, — но тук просто гъмжи от фалшификатори!

— Трябва да им се даде добър урок, ваше височество — додаде Монтобер.

— Какъв ужас! — продължаваше да вие тълпата. — Каква подлост, фалшива акция! Ах, мръсен негодяй! Никаква милост за него!

— Изхвърлете го! — извръщайки поглед, отсъди Гонзаг.

Тълпата тутакси погълна клетника с викове:

— В реката! В реката!

Беше пет часът подиробед и над улица „Кенкампоа“ се разнесе първият камбанен звън, оповестяващ затварянето на борсата. Ужасните инциденти, подновяващи се всеки божи ден, бяха принудили властите да забранят сделките с акции с падането на здрача. И винаги точно в този момент опиянението на хазарта достигаше връхната си точка. Ще речете — ръкопашен бой: вече се хващаха гуша за гуша. Крясъците им се сливаха дотолкова, че се чуваше един-единствен вой.

Не ще и дума, Гърбавия имаше работа до гуша, но въпреки това той нито за миг не откъсваше поглед от господин дьо Гонзаг. Беше чул името на Шаверни.

— Затварят! Затварят! — беснееше тълпата. — Побързайте! Побързайте!

Ако Езоп II, наречен още Йон, имаше няколко дузини гърбици, богатството му беше в кърпа вързано!

— Какво искахте да ми кажете за маркиз дьо Шаверни, ваше височество? — попита Пейрол.

В този момент Гонзаг с покровителствено и надменно кимване отвръщаше на поклоните на своите храненици. Не ще и дума, от снощи той неимоверно се бе извисил над тях, докато те някак се бяха смалили.

— Шаверни ли? — повтори той с разсеян вид. — Ах, да, Шаверни! Напомни ми след малко, сега трябва да си поговоря с Гърбавия.

— Не мислите ли, че е опасно да оставяме младата девойка в павилиона?

— Да, дори много, но тя няма да остане там дълго време. Докато не съм забравил, друже Пейрол, ще вечеряме у доня Крус, в интимен кръг. Направете всичко необходимо.

Той добави няколко думи на ухото на Пейрол, който се поклони и рече:

— Достатъчно, ваше височество.

— Ей, гръбльо! — извика още един недоволен жирант. — Какво си се разскачал като луд! Май вече не си знаеш работата. Господа мисля, че ще ни се наложи пак да използуваме Кита.

Пейрол вече се отдалечаваше, когато господин дьо Гонзаг отново го повика:

— И ми намерете Шаверни! Жив или мъртъв, но ми го намерете!

Гърбавия разтърси гърбицата си, върху която в този момент се подписваха, и заяви:

— Уморен съм, пък и камбаната бие. Време е да си отдъхна.

Камбаната наистина биеше и портиерите минаваха, подрънквайки с големите си ключове. Няколко минути по-късно не се чуваше нищо друго, освен щракането на заключвани катинари. Всеки наемател разполагаше със своя брава и непродадените или неразменени стоки се прибираха в барачките. Пазачите живо подканяха закъснелите да побързат.

Нашите сдружени спекуланти, Навай, Таран, Ориол и компания, бяха наобиколили Гонзаг със свалени шапки. Принцът втренчено наблюдаваше Гърбавия, който, седнал на плочника пред вратата на колибката си, като че ли изобщо не възнамеряваше да си тръгва. Той спокойно броеше съдържанието на кожената си кесия и на пръв поглед това занимание му доставяше огромно удоволствие.

— Тази сутрин идвахме да се поинтересуваме за вашето здраве господин братовчеде — рече Навай.

— И бяхме много щастливи да научим, че умората от снощния празник не ви се е отразила прекалено — добави Hoce.

— Има нещо, което изтощава повече от удоволствията, господа, и това е безпокойството.

— Тъй си е — обади се Ориол, който държеше на всяка цена да му се чуе думата. — Вярно, че безпокойството… и аз съм така. Когато човек е разтревожен…

Обикновено Гонзаг великодушно се притичваше на помощ на своите давещи се ласкатели, но този път остави Ориол на мъките му. Гърбавия се подсмиваше. След като приключи с броенето на парите си, той усука горната част на кожената си кесия и грижливо я завърза с едно въженце. После се накани да пропълзи в колибката си.

— Хайде, Йон — подвикна му един пазач, — да не смяташ да спиш тук?

— Разбира се, приятелю — отвърна Гърбавия. — Донесъл съм си всичко необходимо.

Пазачът избухна в смях. Свитата на Гонзаг тутакси се присъедини към него, с изключение на принца, който остана все така сериозен.

— Хайде, хайде! — подкани го пазачът. — Стига шеги, джудженце! Омитай се! По-бързо!

Гърбавия хлопна вратичката под носа му. И тъй като пазачът силно заблъска с крак колибката, той показа бледото си лице през малкия кръгъл отвор, намиращ се под самия й покрив, и извика:

— Справедливост, ваше височество!

— Справедливост! — весело се развикаха господата.

— Жалко, че го няма Шаверни — добави Навай. — Щяхме да му възложим да произнесе тази сериозна и важна присъда.

С жест Гонзаг призова към тишина.

— При биенето на камбаната всички трябва да излязат — каза той, — такъв е порядъкът.

— Ваше височество — отвърна Езоп II, наречен още Йон, сбито и точно като адвокат, който излага съображенията си, — благоволете да се съгласите, че аз не съм в положението на всички. Не всички са наели колибата на кучето ви.

— Чудесно хрумване! — извикаха някои.

— И какво произтича от това? — полюбопитствуваха други.

— Имаше ли, или не, Медор навик да спи в колибката си? — продължи Гърбавия.

— Чудесно хрумване, наистина чудесно!

— И ако Медор, както бих могъл да го докажа, наистина е имал навик да спи в колибката си, и след като с цената на трийсет хиляди ливри откупих правата и привилегиите му, то аз държа да правя точно като него и няма да изляза оттук, докато не ме изхвърлят насила.

Този път Гонзаг се усмихна и с леко кимване изрази одобрението си. Пазачът тутакси се оттегли.

— Я ела насам — рече принцът.

Йон веднага излезе от колибката си и се приближи, покланяйки се учтиво.

— Но защо искаш да останеш тук, вътре? — попита Гонзаг.

— Защото мястото е сигурно, а аз имам пари.

— Смяташ ли, че сделката ти с колибката е сполучлива?

— Иска ли питане, ваше височество, знаех го предварително.

Гонзаг сложи ръка на рамото му. Гърбавия леко извика от болка.

— Какво ти е? — учуди се принцът.

— Малък спомен от бала, ваше височество, едно изкълчване.

— Попрекалил е с танците — обадиха се господата.

Гонзаг презрително ги изгледа.

— Вие обичате да се подигравате, господа — рече той, — аз може би също. Твърде вероятно е обаче да грешим и по-скоро ей този тук да има основание да ни се подиграва!

— Ах, ваше височество… — промърмори срамежливо йон.

— Казвам това, което мисля, господа — прекъсна го Гонзаг. — Намерихте си майстора!

Хранениците му едва сдържаха възмущението си.

— Да, намерихте си майстора! — повтори принцът. — Той сам ми беше много по-полезен, отколкото всички вие, взети заедно. Беше ни обещал господин дьо Лагардер за бала и господин дьо Лагардер ни падна в ръцете.

— Ако ваше височество беше благоволил да ни възложи… — започна Ориол.

— Господа — подхвана Гонзаг, без да му отговори, — човек не може да си играе с господин дьо Лагардер както си ще. Надявам се скоро да не ни се налага отново да се убеждаваме в това.

Всички въпросително се спогледаха.

— Можем да говорим открито — успокои ги принцът, — тъй като смятам да взема този момък под свое покровителство. Имам му доверие.

При тези думи Гърбавия гордо се изпъчи. Гонзаг продължи:

— Имам му доверие и ще кажа пред него същото, което бих казал и пред вас, господа: ако Лагардер не е мъртъв, ние всички сме в смъртна опасност.

Настъпи гробна тишина. Гърбавия изглеждаше най-удивен от всички.

— Нима сте го оставили да се измъкне? — прошепна той.

— Не знам, моите хора много се забавиха и това ме безпокои. Бих дал мило и драго, за да разбера нещо повече.

Всички около него, банкери и благородници, се опитваха да запазят хладнокръвие. Между тях имаше и смелчаци: Навай, Шоази, Hoce, Жирон и Монтобер вече го бяха доказали, но тримата посредници, и най-вече Ориол, бяха пребледнели като платно, а барон Батц бе дори прежълтял.

— Достатъчно на брой сме, слава богу, пък и доста силни, за да… — начена Hoce.

— Това са празни приказки — прекъсна го Гонзаг. — Надявам се никой да не трепери повече от мен, ако най-сетне се наложи да нанесем решителния удар.

— В името божие, ваше височество — извикаха всички в един глас, — ние ви принадлежим изцяло!

— Знам това много добре, господа — сухо отвърна Гонзаг, — тъй като самият аз се погрижих да бъде така.

Дори да имаше недоволни, то никой не ги забеляза.

— Междувременно — продължи принцът, — нека оправим някои стари сметки. Вие ни направихте много голяма услуга, приятелю.

— Но какво говорите, ваше височество!…

— Стига излишна скромност, моля! Потрудихте се добре, сега си искайте надницата.

Гърбавия смутено замачка с пръсти кожената кесия, която все още държеше в ръка.

— Откровено казано, то дори труда не си заслужава — избъбра той.

— По дяволите! — извика Гонзаг. — Ще се окаже май, че искаш доста солидно възнаграждение?

Гърбавия го погледна в очите и не отговори.

— Веднъж вече казах, друже, че не искам нищо даром — продължи принцът, започвайки да проявява признаци на нетърпение. — Всяка безплатна услуга ми струва твърде скъпо, тъй като в нея неминуемо се крие предателство. И тъй, настоявам да си искаш платата!

— Хайде, друже Йон! — развика се цялата банда. — Пожелай си нещо, царю на духовете!

— Тъй да бъде, щом ваше височество настоява — рече Гърбавия с все по-нарастващо смущение. — Но не се осмелявам да отправя подобна молба към ваше височество! — Той сведе очи и като смачка кесията си в ръце, смутолеви: — Сигурен съм, че ваше височество ще ми се присмее!

— Обзалагам се на сто луидора, че нашият приятел Йон е влюбен! — извика Навай.

Гръмна продължителен смях. Единствено Гонзаг и Гърбавия не се поддадоха на всеобщото веселие. Гонзаг беше убеден, че пак ще има нужда от Гърбавия. Принцът бе алчен, но не и скъперник: парите не му струваха нищо и в случай на нужда умееше да ги пилее с пълни шепи. В момента той желаеше две неща: да се сдобие с този загадъчен инструмент и да го опознае, тъй че правеше всичко, за да постигне тази двойна цел. Без ни най-малко да му пречат, неговите ласкатели му служеха, за да изпъкне още по-очевидно благоразположението, което принцът проявяваше към дребния човечец.

— А защо не и влюбен? — каза той напълно сериозен. — Ако е влюбен и това зависи от мен, кълна се, че той ще бъде щастлив. Има услуги, които се заплащат не само с пари.

— Благодаря ви, ваше височество — произнесе Гърбавия с развълнуван глас. — Любов, честолюбие, любопитство — знам ли и аз как да нарека страданието, което ме измъчва? Тези хора се смеят и с право, но аз страдам!

Гонзаг му протегна ръка. Гърбавия я целуна, но устните му потръпнаха. После продължи с толкова странен тон, че смехът на нашите нехранимайковци им приседна.

— Любопитство, честолюбие, любов, какво значение има наименованието на злото? Смъртта си е смърт, независимо от това дали те сполетява от треска, от отрова или шпага. — Той неочаквано разтърси гъстата си коса и очите му блеснаха. — Човекът е малък, но преобръща цял свят. Случвало ли ви се е да видите морето, необятното море разгневено? Виждали ли сте как високите вълни яростно запокитват пяната си в забуления лик на небесата? Чували ли сте онзи тътнещ грохот, по-гръмовен и по-дълбок от гласа на самата гръмотевица? Това е нещо необикновено, наистина необикновено! Нищо не може да му устои, дори гранитният бряг от време на време се рони, подкопаван от кирката на водата; казвам ви го и вие го знаете — това е нещо необикновено! И ето че върху тази бездна плува една безпомощна, трепереща и стенеща дъсчица, а върху нея, кой мислите стои върху нея? Едно още по-крехко създание, което отдалеч изглежда по-нищожно дори от черната крайбрежна птица, която има поне крила; това създание е човекът! Той обаче не трепери! Не знам каква вълшебна мощ крие неговата слабост и дали тя идва от бога, или от дявола, но човекът, туй голо джудже без нокти, без козина и крила, казва: „Аз искам“, и Океанът е победен!

Слушаха го внимателно. Постепенно всички, които заобикаляха Гърбавия, започваха да гледат на него с други очи.

— Човекът е малък, нищожно малък! — продължи той. — Виждали ли сте някога огнената грива на пожара? Виждали ли сте медночервеното небе, в което се издига тежкият плътен купол на дима? Тъмна нощ е, но и най-далечните сгради излизат от мрака, огрени от тази необичайна и ужасна зора, а съседните стени гледат, пребледнели от страх. А виждали ли сте фасадата, прозрачната като решетка фасада с прозорци без рамки и врати без криле, зейнали като ями, зад които тътне адът, и наподобяващи двоен, че и троен ред от зъби на чудовището, наречено огън?! Да, това също е нещо величествено, яростно като урагана и страховито като морето! И срещу него човек не може да се бори, не! То превръща мрамора в прах, огъва или стопява желязото, изпепелява огромните дънери на столетните дъбове. И тогава върху нажежената стена, която дими и пращи, сред виещите се, гибелни пламъци, раздухвани заговорнически от вятъра, се появява нечия сянка, един черен предмет, едно насекомо, един атом: появява се човекът! Той не се бои от огъня, тъй както не се бои и от водата. Той е властелин и казва: „Аз искам!“, и безпомощният огън угасва от само себе си и умира.

Гърбавия изтри челото си, после хвърли лукав поглед наоколо и ненадейно избухна в добре познатия ни сух и дрезгав смях.

— Хе-хе-хе-хе! — изписка той, виждайки, че слушателите му потрепераха. — До днес аз живях истински. Хе-хе-хе! Може да съм малък, но съм човек. Защо тогава да не бъда влюбен, любезни господа? Защо да не съм любопитен или пък честолюбив? Вече не съм млад, а и никога не съм бил. Намирате, че съм грозен, нали? Някога бях още по-грозен. Но това е предимството на грозотата, защото годините похабяват само красотата. Вие губите, докато аз печеля, а в гроба всички ще сме равни. — Той се подсмихна и оглеждайки един по един хранениците на Гонзаг, продължи: — Има обаче нещо много по-страшно от грозотата, и това е бедността. Бях беден и нямах никакви близки. Мисля, че баща ми и майка ми са се уплашили от мен още в деня на раждането ми и са изхвърлили люлката ми навън, защото когато за първи път отворих очи, видях над главата си само сивото небе, от което върху клетото ми треперещо телце се изливаше ледена вода. Коя жена ми даде млякото си? Не знам, но само нея бих обикнал. Не се смейте повече! Ако на небето има някой, който се моли за мен, това е само тя. Първото усещане, за което си спомням, беше болката от ударите; така разбрах, че съществувам по волята на бича, разкъсващ плътта ми. Легло ми беше плочникът, а храна — онова, което заситените кучета оставяха по сметищата. Чудесна школа, господа, чудесна школа! Да знаехте само колко твърд орех съм за злото! Доброто ме удивлява и опиянява като капката вино, замаяла главата на онзи, който винаги е пил само вода…

— Навярно силно мразиш, друже! — промълви Гонзаг.

— Хе-хе! Така е, ваше височество. Тук и там чух някои щастливци да жалят за детските си години, докато аз, още невръстен, вече таех гнева в сърцето си. И знаете ли кое ме караше да завиждам? Радостта на другите. Другите бяха хубави, другите си имаха бащи и майки. Но изпитваха ли те, другите, поне жалост към самотния и окаяния? Не! Толкоз по-добре! Онова, което извая душата ми, което я ожесточи и закали, бяха подигравките и презрението. Това понякога убива, но аз останах жив. Хорската лошотия ми разкри моята сила. Дали след като станах силен съм бил лош? Любезни господа, онези, които бяха мои врагове, днес вече не са в състояние да го потвърдят.

Имаше нещо толкова странно и неочаквано в думите му, че всички онемяха. Хванати натясно, нашите хитреци бяха изгубили подигравателната си усмивка. Изумен, Гонзаг внимателно слушаше. Подобно въздействие би предизвикала и заплахата на някакъв невидим неприятел.

— Веднага щом осъзнах силата си, ме обзе едно-единствепо желание: да стана богат — продължи Гърбавия. — В продължение па десетина, че и повече години, аз се трудих, сподирян от смехове и дюдюкания. Първото дение125 се печели трудно, второто — по-лесно, докато третото идва съвсем само. За едно туренско су са нужни дванайсет дение, а за една ливра — двайсет. Кървава пот се ля от мен, докато спечеля първия си златен луидор. Него аз запазих. И винаги, когато съм много уморен или обезсърчен, аз го поглеждам и видът му съживява егоизма ми, а егоизмът е силата на човека. Трупаха су по су, ливра по ливра. Не си дояждах, но за сметка на това пиех до насита, тъй като чешмяната вода е безплатна. Ходех в дрипи, спях на земята, но богатството ми се увеличаваше. Аз трупах ли, трупах!

— Скъперник си значи? — прекъсна го Гонзаг припряно, сякаш изпитваше удоволствие или имаше интерес да открие слабата страна у това удивително създание.

Гърбавия само сви рамене.

— Дай боже да е тъй, ваше височество! — отвърна той. — Защо бог наистина не ме направи скъперник! Де да можех да обичам презрените екю тъй, както любовник обича любовницата си, защото и това е страст! Тогава бих посветил живота си на една-едничка цел: да я удовлетворя. Та какво е щастието, ако не някаква цел в живота, някакъв предлог, за да се заставиш да живееш? Не всеки обаче става скъперник. Дълго време се надявах, че ще стана, но не можах. Не, не съм скъперник. — Гърбавия тежко въздъхна и като скръсти ръце на гърдите си, продължи: — Един ден, един-единствен ден изпитах радост. Току-що бях преброил богатството си и цял ден се бях питал какво ли ще сторя с него. Имах двойно, тройно повече от онова, на което се надявах и току повтарях в опиянението си: „Аз съм богат! Аз съм богат! Ще си купя щастие!“ Тогава се озърнах наоколо: никой! Взех едно огледало. Бръчки и бели коси! Вече?! Вече?! Та нали довчера още ме биеха като дете! „Огледалото лъже!“ — рекох си аз и го счупих. „Добре стори! — извика ми нечий глас. — Така им се пада на безсрамниците, които си позволяват да говорят толкова прямо! Златото е красиво! — рече ми същият глас. — Златото е младо! Сей злато, гръбльо! Сей злато, старче, за да пожънеш младост и красота!“ Кой ми говореше така, ваше височество? Разбрах, че полудявам. Излязох. Тръгнах напосоки из улиците, дирейки да срещна поне един ласкав поглед, поне едно усмихнато лице. „Гръбльо! Гръбльо!“ — казваха мъжете, на които подавах ръка. „Гръбльо! Гръбльо!“ — повтаряха жените, към които се устремяваше клетата ми непорочна душа. „Гръбльо! Гръбльо! Гръбльо!“ И се смееха. Оказва се, че онези, дето твърдят, че на света царува златото, лъжат!

— Трябваше да им го покажеш! — извика Навай.

Гонзаг беше потънал в дълбок размисъл.

— Показах им го — поклати глава Езоп II, наречен още Йон, — но ръцете им се протегнаха, не за да стиснат моите, а за да бръкнат в джобовете ми. Исках да заведа у дома приятели, исках да заведа любовницата си, но водех само крадци. Вие пак се усмихвате, но аз плачех, плачех, с кървави сълзи. Но аз плаках една-единствена нощ. Приятели, любов — каква нелепост! Очакваха ме развлеченията, очакваше ме всичко, или поне онова, което се продава на този свят!…

— Приятелю — прекъсна го Гонзаг хладно и високомерно, — ще ми кажете ли най-сетне какво желаете от мен?

— Ей сегинка, ваше височество — отвърна Гърбавия с отново променен тон. — Изпълзях отново от убежището си, все още боязлив, но зажаднял. В мен се събуждаше страстта към развлеченията; ставах философ. Вървях, скитах се, докато не попаднах на следа и тръгнах по нея, душейки по кръстовищата, за да разбера откъде долиташе непознатото благоухание…

— Е, и? — попита Гонзаг.

— Принце — отвърна Гърбавия с поклон, — вятърът духаше откъм вас.

IV. Гасконец и нормандец

Последните думи бяха изречени с игрив и весел тон. Този дяволски гърбушко сякаш притежаваше дарбата да нагажда по свой вкус всеобщото настроение. Наобиколилите Гонзаг безделници, пък и самият Гонзаг, допреди миг толкова сериозен, прихнаха неудържимо.

— Тъй значи — смееше се от сърце принцът, — вятърът духаше откъм нас!

— Да, ваше височество. Аз начаса се втурнах насам и още от прага почувствувах, че съм попаднал там, където трябва. Не знам какво благоухание омая разсъдъка ми, но това несъмнено бе ароматът на изобилното аристократично благоденствие и аз се спрях, за да го вдъхна с пълни гърди. Този аромат опиянява, ваше височество, а на мен това ми се нрави.

— — Виж го ти, господин Езоп хич и не си поплюва! — извика Навай.

— Какъв тънък познавач! — обади се Ориол.

Гърбавия го погледна в очите.

— Вие, носачи по потайна доба — тихо рече той, — точно вие ще се съгласите, че човек е способен на всичко, за да задоволи едно желание.

Ориол пребледня.

— Но за какво намеква тоя? — възкликна Монтобер.

— Обяснете се, друже! — заповяда Гонзаг.

— Обяснението ми няма да бъде дълго, ваше височество — простодушие отвърна Гърбавия. — Знаете, че снощи имах честта да напусна Пале Роаял по едно и също време с вас. Случайно зърнах двама благородници, впрегнати в една носилка, и тъй като подобна гледка не е обичайна, помислих си, че добре са им заплатили за това.

— А дали знае…? — прибързано понечи да се намеси Ориол.

— Какво имаше в носилката ли? — прекъсна го Гърбавия. — Раз бира се. Един пиян, стар господин, комуто по-късно помогнах да се добере до дома си.

Гонзаг наведе очи и пребледня. По лицата на всички се изписа дълбоко изумление.

— Да не би да знаете и какво е станало с господин дьо Лагардер? — тихо попита принцът.

— Хе-хе! — подсмихна се Гърбавия. — Готие Жандри има сигурна ръка и чудесно върти шпагата. Бях съвсем наблизо, когато нанесе удара си и, кълна се, той попадна точно в целта. Останалото ще научим от онези, които пратихте на разузнаване.

— Само че те много закъсняват!

— За това е нужно време. Метр Кокардас и брат Паспоал…

— Нима ги познавате? — смая се принцът.

— Аз, ваше височество, познавам кажи-речи всички.

— По дяволите! А знаете ли, друже, че не обичам онези, които познават толкова много народ и са тъй добре осведомени?

— Това може да бъде опасно, съгласен съм — спокойно рече Гърбавия, — но може и да послужи. Нека бъдем справедливи, ако не познавах господин дьо Лагардер…

— Мътните да ме вземат, ако някога си послужа с този човек! — промърмори Навай зад гърба на Гонзаг.

Той си мислеше, че никой не го е чул, но Гърбавия веднага му отговори:

— И ще сбъркате.

Впрочем, всички споделяха мнението на Навай.

Гонзаг се колебаеше и Гърбавия, сякаш за да подложи на изпитание неговата нерешителност, продължи:

— Отдавна да съм разсеял подозренията ви, ако не ме бяха прекъснали. Когато се спрях на прага на дома ви, ваше височество, аз също се колебаех, питах се, съмнявах се. Това наистина бе раят, към който се стремях, но не раят на правоверните, а раят Мохамедов с всичките му прелести: красиви жени и чудесно вино — нимфи с венци от цветя и пенлив нектар. Но бях ли готов на всичко, за да заслужа влизането си в този сладострастен Еден, за да приютя безличието си под полите на вашата господарска мантия? Да, точно това се питах преди да вляза, ваше височество, и влязох!

— Защото се чувствуваше решен на всичко? — прекъсна го Гонзаг.

— Да, на всичко! — решително отсече Гърбавия.

— За, бога, какъв необуздан апетит за наслади и благородство!

— Вече четирийсет години мечтая, цели четирийсет години неудовлетворените ми желания тлеят под моите сиви коси.

— Но благородство може да се купи — прекъсна го отново принцът, — питай Ориол!

— Не ми е нужно благородство, което се купува — и като посочи г комичен жест гърбицата си, Езоп II попита: — Едно име би ли натежало толкова? — После със сериозен глас продължи: — Едно име и една гърбица са двойно бреме, което смазва единствено скудоумните! Аз съм особа твърде незначителна, за да се меря с толкова именит банкер като господин Ориол. Но ако името му го смазва, толкоз по-зле за него; моята гърбица никак не ме притеснява. Люксембургският херцог126 е гърбав, но видя ли неприятелят гърба му в битката при Нийрвинден127? Героят от неаполитанските комедии, непобедимият Пулчинела128, пред когото нищо и никой не може да устои, е гърбав и отпред, и отзад. Тирцей129 е бил и куц, и гърбав; Вулкан130, ковачът на светкавици, също, а Езоп, чието славно име ми давате, е имал гърбица, която е била самата мъдрост. Гърбицата на титана Атлас131 е бил светът Без и през ум да ми минава да сравнявам моята с всички тези знаменити гърбици, аз все пак твърдя, че по сегашния курс тя струва петдесет хиляди екю рента. Та какво щях да бъда без нея? Аз много държа на гърбицата си. Тя е златна!

— Ако не друго, то поне ум има в нея, друже — каза Гонзаг. — Обещавам ти, че ще станеш благородник.

— Безкрайно съм ви признателен, ваше височество. И кога това?

— По дяволите! — разнесоха се възклицания. — Ама че се е разбързал!

— Нужно е време! — рече Гонзаг.

— Вярно рекоха, аз бързам — отвърна Гърбавия. — Простете, ваше височество, но преди малко казахте, че не обичате безплатните услуги, а това е добре дошло за мен да поискам възнаграждението си веднага.

— Веднага? — извика принцът. — Но това е невъзможно!

— Но моля ви, вече не става дума за титли — и като се приближи до Гонзаг, той загатващо подхвърли: — Не е нужно човек да е благородник, за да седне, например, до господин Ориол на вечерята тази нощ.

Всички избухнаха в смях, с изключение на Ориол и Гонзаг.

— Нима и това знаеш? — свъси вежди принцът.

— Просто две случайно подочути думички — смирено прошепна Гърбавия.

Но другите вече викаха:

— Ще вечеряме заедно, тъй ли?

— Ах, принце — възкликна пламенно Гърбавия, — да знаете само какви танталови мъки изпитвам! Представям си една малка къщица с потайни изходи, закътана сред сенчеста градина; представям си нейните будоари, където дневният светлик едва се процежда през спуснатите завеси, изписаните й с нимфи и амури, с пеперуди и рози тавани; виждам потъналия в позлата салон, виждам го! Салон на сладострастни пиршества, изпълнен цял с усмивки; виждам свещниците, те ме заслепяват… — Той закри очите си с ръка и продължи: — Виждам цветя и вдъхвам аромата, им, но какво са те в сравнение с превъзходното вино, преливащо от чашата, докато рояк очарователни жени…

— Но той е пиян още преди да са го поканили! — подхвърли Навай.

— Така е, пиян съм — отвърна Гърбавия и го стрелна с пламтящ поглед.

— Ако ваше височество желае, ще предупредя госпожица Нивел — пошушна Ориол на ухото на Гонзаг.

— Вече е предупредена — отговори принцът и сякаш за да разпали още повече необикновеното желание на Гърбавия, добави: — Но тази вечеря, господа, ще бъде по-особена.

— Че какво ли ще и е по-особеното? Да не сте поканили царя?

— Опитайте се да отгатнете.

— Някоя комедия? Господин Ло? Маймуните от Сенжерменския панаир?

— По-добро, господа, нещо много по-добро! Предавате ли се?

— Предаваме се — отговориха всички в хор.

— Ще присъствуваме на сватба — каза Гонзаг.

Гърбавия трепна, но всички го отдадоха на силното му желание.

— Сватба? — повтори той и сплитайки пръсти, извърна очи. — Сватба, при това след вечеря?

— Да, истинска сватба — добави Гонзаг. — Един действителен църковен брак.

— И кого ще женим? — извикаха присъствуващите в един глас.

Гърбавия затаи дъх. Гонзаг тъкмо се канеше да отговори, когато на стълбището се появи Пейрол и извика:

— Vivat! Vivat! Ето ги най-сетне нашите хора!

Зад гърба му се показаха Кокардас и Паспоал, на чиито лица бе изписана онази хладнокръвна самоувереност, която тъй добре подхожда на полезните хора.

— Приятелю — обърна се Гонзаг към Гърбавия, — нашият разговор още не е свършил. Не се отдалечавайте.

— Аз съм на заповедите на ваше височество — отвърна Езоп II и се насочи към колибката си.

Главата му напрегнато работеше. Едва прекрачил прага на колибката си, Гърбавия хлопна вратичката и се отпусна на дюшека си.

— Сватба — прошепна той. — Какъв позор! Но това не ще да е само някаква безсмислена пародия, този човек не прави нищо на вятъра. Какво ли се крие под това кощунство? Не мога да прозра умисъла му, а времето минава. — За миг той обгърна главата си с ръце, после възкликна с неподозирана решителност: — О, независимо дали го иска, или не, но, кълна се в бога, аз ще бъда на вечерята!

— Е, какви са новините? — долитаха отвън виковете на изгарящите от любопитство ласкатели.

Те вече вземаха присърце всичко, свързано с Лагардер.

— Тези юначаги искат да говорят само с негово височество — обясни Пейрол.

Кокардас и Паспоал, отпочинали си чудесно след един цял ден, прекаран в сън върху масата във Венецианската гостилница, бяха свежи като рози. Те гордо разблъскаха редиците на долнопробните мошеници и се насочиха право към Гонзаг, когото приветствуваха с дръзко достойнство, подобаващо на истински учители по фехтовка.

— Казвайте! — заповяда принцът. — И по-бързо!

Кокардас и Паспоал се обърнаха един към друг.

— Започвай, благородни друже — рече нормандецът.

— И дума да не става, гълъбче! — отвърна гасконецът. — Само след теб!

— По дяволите! — кресна принцът. — Докога ще ни играете по нервите?

Тогава и двамата припряно и на висок глас подхванаха едновременно:

— Ваше височество, за да оправдаем височайшото доверие…

— Стига! — прекъсна ги принцът зашеметен. — Говорете един по един.

Последва нова размяна на любезности, докато накрая Паспоал начена:

— Бивайки по-млад и с по-нисък чин от моя доблестен приятел, аз му се подчинявам и вземам думата. Преди всичко искам да кажа, че аз достойно изпълних мисията си и ако съм бил по-удачлив от моя доблестен другар, то това не е моя заслуга.

Кокардас гордо се усмихваше и току поглаждаше огромните си мустаци. Нека не забравяме, че нашите благовъзпитани разбойници се бяха обзаложили кой по-умело ще излъже.

Но преди да ги чуем да се наддумват, подобно на Вергилиевите пастири, трябва да кажем, че и двамата изпитваха известно безпокойство. На излизане от Венецианската гостилница, те отново бяха отишли в дома на улица „Шантр“, но така и не научиха нищо ново за Лагардер. Какво бе станало с него? По този въпрос Кокардас и Паспоал тънеха в пълно неведение.

— Бъдете кратък! — заповяда Гонзаг.

— Ясен и точен! — добави Навай.

— Ето цялата история с две думи — рече брат Паспоал. — Пък и тя, истината, е винаги кратка и онези, дето носят от три кладенци вода, го правят единствено, за да заблудят хората, такова е моето мнение. И ако мисля така, то е защото си имам причини. Опитът… Но да не се отвличаме. И тъй, тази сутрин излязох, за да изпълня заповедите на ваше височество. Аз и моят доблестен приятел си рекохме: „Две сполуки струват повече от една, да тръгнем в различни посоки“, вследствие на което се разделихме на пазара „Свети Великомъченици“. Какво е правил моят благороден приятел, не знам, но аз отидох право в Пале Роаял, където работниците вече раздигаха декорите на празненството. Всички говореха само за едно: между индианската шатра и къщурката на портиера, метр Льо Бреан, бяха открили локва кръв. Това вече беше нещо: сигурен бях, че тук е играла шпагата. Отидох да огледам локвата, която ми се стори доста внушителна, после тръгнах по една следа — Ах, какви очи трябва да има човек за това! — която водеше от индианската шатра чак до улица „Сент Оноре“, минавайки през предверието на павилиона на господин регента. „Какво си загубил, друже?“ — питаха ме слугите. „Портретът на любовницата си!“ — отвърнах им, а те взеха да се смеят, дръвниците му с дръвници. По дяволите, та нали ако бях заръчвал да правят портрети на всичките ми любовници, сега трябваше да плащам баснословен наем, само за да имам къде да ги държа!

— По-кратко! — прекъсна го Гонзаг.

— Уверявам ви, ваше височество, направих всичко, което беше по силите ми! Но по улица „Сент Оноре“ минават толкова коне и каруци, че следата се беше заличила. Тогава се насочих право към реката…

— Откъде мина? — прекъсна го отново принцът.

— По улица „Оратоар“ — отвърна Паспоал.

Гонзаг и приближените му се спогледаха. Ако сега, когато нелепата авантюра на Ориол и Монтобер беше станала всеобщо достояние, Паспоал беше споменал улица „Пиер Леско“, тутакси биха го заподозрели в лъжа. Но тъй като бе напълно вероятно Лагардер да се е спуснал по улица „Оратоар“, брат Паспоал простодушно продължи разказа си:

— Говоря ви като на изповедник, славни принце. На улица „Оратоар“ следите отново се появиха и така успях да ги проследя чак до речния бряг. Но оттам нататък — нищо! Наблизо обаче разговаряха някакви моряци и когато се приближих, чух единият, който имаше пикардийски акцент, да казва: „Бяха трима. Благородникът беше ранен и след като му отрязаха кесията, го хвърлиха в реката от високия бряг при Лувър“. „Кажете, моля ви, любезни господа — попитах аз, — а видяхте ли благородника?“ Те обаче изобщо не пожелаха да ми отговорят, очевидно мислейки, че съм някой от съгледвачите на господин полицейския лейтенант. Тогава добавих: „Аз съм от свитата на същия благородник, който се казва господин дьо Сен-Сорен, родом от Бри и добър християнин“. „Бог да се смили над душата му! — рекоха те тогава. — Да, видяхме го.“ „А как беше облечен, скъпи приятели?“ — „На лицето си имаше черна маска и носеше бял сатенен жакет.“

Наоколо се разнесе шепот. Размениха се знаци. Гонзаг одобрително поклащаше глава. Единствен метр Кокардас-младши запази недоверчивата си усмивка.

— Хитър нормандец било туй гълъбче, бога ми! Но, гръм да ме порази дано, и нашият ред ще дойде!

— Та ето как стоят нещата! — продължи Паспоал, окуражен от успеха на своя разказ. — И ако не се изразявам като човек на перото, то е защото моят занаят е да въртя шпагата, пък и в присъствието на ваше височество се смущавам. Прекалено искрен съм, за да го крия. Но в крайна сметка истината си е истина. Изпълни докрай дълга си и не обръщай внимание какво говорят зад гърба ти! И тъй, спуснах се аз покрай Лувър и като минах между реката и Тюйлери, стигнах до Портата на подаянието. Оттам продължих по „Кур-ла-Рен“ и пътя за Били и прекосявайки влачището при Паси, минах покрай Поан-дю-Жур и Севр. Сега ще разберете какво имах на ум. Накрая стигнах до моста „Сен Клу“.

— Мрежите! — прошепна Ориол.

— Мрежите — повтори Паспоал и смигна. — Господинът позна.

— Не е зле! Никак не е зле! — мислеше си метр Кокардас. — Ха! В крайна сметка от тоз нехранимайко Паспоал май наистина ще излезе нещо!

— И какво намери в мрежите? — попита Гонзаг, смръщвайки подозрително вежди.

Брат Паспоал разкопча връхната си дреха. Кокардас се облещи изумен, той изобщо не очакваше подобно нещо. Но онова, което измъкна от пазвата си, Паспоал никога не беше намирал в мрежите на „Сен Клу.“ Всъщност, той дори не ги беше виждал. Твърде вероятно е тогава, както и днес, мрежите на „Сен Клу“ да са били просто едно простонародно суеверие. Предметът, който Паспоал измъкна изпод връхната си дреха, той беше намерил тази сутрин при първото си посещение в стаята на Лагардер. Беше го прибрал не с някакво определено намерение, а поради похвалния си навик да не оставя разхвърляно. Кокардас нищо не беше забелязал. Предметът не бе нищо друго, а белият сатенен жакет, носен от Лагардер на бала на регента. Паспоал само го беше накиснал в кофа вода във Венецианската гостилница. Той го подаде на принц дьо Гонзаг, който ужасен отстъпи назад. Всеки от присъствуващите изпита повече или по-малко същото чувство, тъй като всички бяха познали дрехата на Лагардер.

— Трупът беше твърде тежък, ваше височество — добави скромно Паспоал, — тъй че успях да донеса само това.

— Ах, мътните го взели! — помисли си Кокардас. — Не ми остава нищо друго, освен здравата да се държа! Този обесник се оказа много даровит!

— А видя ли трупа? — попита Пейрол.

— Но моля ви — възмути се Паспоал, излъчвайки гърди, — да не би да сме пасли заедно свинете? Аз не ви говоря на ти, тъй че оставете туй непристойно фамилиарничене, освен ако, разбира се, негово височество не благоволи да ви го разреши.

— Отговори на въпроса! — заповяда Гонзаг.

— Реката там е буйна и дълбока — отвърна Паспоал. — И господ да ми е на помощ, ако твърдя нещо, в което не съм напълно сигурен!

— И таз добра! — провикна се Кокардас. — Така си и знаех! Ако братовчед ми беше излъгал, дявол го взел, цял живот не бих го погледнал! — Той се приближи до нормандеца и като го потупа кавалерски по рамото, добави: — Не, гълъбчето ми, ти не излъга! Но, за бога, как би могъл трупът да се намира в мрежите на Сен Клу, след като аз току-що го видях на цели две левги оттам, при това на твърда земя!

Паспоал наведе очи. Всички обърнаха поглед към Кокардас.

— Любезни ми — продължи той, обръщайки се все така към своя приятел, — с разрешение на негово височество бих искал да ти засвидетелствувам дълбокото си уважение към твоята искреност. Хора като теб се срещат рядко и аз съм горд, че те имам за брат по оръжие.

— Стига! — прекъсна го Гонзаг. — Искам да задам един въпрос на този човек — и той посочи Паспоал, който стоеше пред него с изписана на лицето му самата невинност и простодушие. — А какво стана с онези двамина юначаги, защитниците на младата жена с розовото домино? Нищо ли няма да ни кажете за тях?

— Признавам, ваше височество — рече Паспоал, — че посветих цялото си време на първата си задача.

— Ама че работа! — намеси се Кокардас-младши, свивайки рамене. — Не искайте от тоз добър момък да ви дава повече, отколкото е способен. Моят приятел Паспоал е направил каквото е могъл. Че тъй де! Имаш пълното ми одобрение, Паспоал! Доволен съм от теб, гълъбчето ми, но не бих си позволил да твърдя, че си на моето ниво. Ба, туй би било наистина прекалено!

— Да не искате да кажете, че сте направили нещо повече? — попита Гонзаг недоверчиво.

— Малко нещо повечко, ваше височество, както казват флорентинците. Когато Кокардас се залови да дири нещо, кълна се в бога, той намира и друго, а не само някакви парцалаци, извадени от дъното на реката.

— Да чуем тогава.

— Преди всичко, принце, искам да ви съобщя, че си побъбрих с онези двамина нехранимайковци точно тъй, както сега имам честта да разговарям с вас. Второ, видях тялото…

— Сигурен ли си? — не можа да се стърпи Гонзаг.

— Наистина ли? Говорете! Говорете! — обадиха се и останалите. Кокардас сложи юмрук на кръста си.

— Тъй да бъде, ще караме наред! — рече той. — Аз си знам цената и онези, дето си въобразяват, че първият срещнат може да им свърши добра работа, са глупаци. Човек може и способен да е, както братовчед ми Паспоал, например, но без при това да се издигне до моята висота. За това са нужни вродени заложби, дявол го взел, пък и по-специални познания; интуиция, остро око, остър нюх и остро ухо, здрав крак, яка десница и неустрашимо сърце! И, гръм да ме порази, ние притежаваме всичко това! Разделяйки се с моя скъп приятел на пазара „Свети Великомъченици“, аз си рекох: „Кокардас, пиленце, я си понапъни малко мозъка, моля те, и помисли къде човек може да намери безпризорни шпагаджии?“ И тогава тръгнах от врата на врата като си пъхах носа къде ли не. Знаете ли я „Черната глава“ на улица „Сен Тома“? Там винаги е пълно с железария! Към два часа подир обед от „Черната глава“ излязоха двамина от онези непрокопсаници. „Дал бог добро, земляци!“ — рекох им. „А, здравей, Кокардас!“ Знам ги аз, знам ги до един като майка си и баща си. „Я елате насам, пиленца!“ Отведох ги на брега оттатък „Сен Жермен л’Оксероа“, в стария крепостен ров на абатството. После си побъбрихме малко нещо в терца и кварта и, бог ми е свидетел, че тези вече никога няма да защитават когото и да било — ни денем, ни нощем.

— Ще рече, обезоръжили сте ги, тъй ли? — попита Гонзаг, който нищичко не разбираше.

Кокардас стремително се совна напред, нанасяйки последователно два въображаеми удара с шпага, след което отново зае величествената си и високомерна поза.

— Ба! — възкликна той предизвикателно. — Та тези дяволи бяха само двамина. Виждал съм сметката и на къде-къде по-опасни от тях, мътните го взели!

V. Поканата

Паспоал гледаше своя доблестен приятел с възхищение, примесено с умиление. Кокардас се намираше още в самото начало на лъжата си, когато Паспоал, без да си криви душата, се призна за победен. Кротък и благ по характер, стеснителен и чужд на завистта, той бе почти толкова достоен за уважение със скромните си добродетели, колкото и самият Кокардас-младши с неговите блестящи качества!

Приближените на Гонзаг учудено се споглеждаха. Настъпи продължително мълчание, нарушавано от време на време от тих шепот. Кокардас горе сучеше великанския си мустак.

— Ваше височество ме беше натоварил с две поръчения — поде отново той, — и нека сега от първото премина към второто. След като се разделих с Паспоал, си рекох: „Кокардас, момчето ми, признай си искрено: къде човек намира трупове? По течението на реката.“ Много добре! Тъй че преди да се заема с онези двамина проклетници, аз си направих малка разходка по протежение на Сена. Но за това трябва да станеш рано, а слънцето беше вече над Шатле и по брега на Сена нямаше нищо! Ами да, реката влачеше само тапи! Карамба, бяхме закъснели! Вината за това, разбира се, не беше само моя, но все едно, дявол да го взел! „Кокардас, любезни мой — рекох си тогава, — ти просто би умрял от срам, ако се върнеш при славния си господар като някой празноглавец, без да си изпълнил нищо и никаквите му заръки. Va bene132! Но хитър ли е човек, намира изход от всяко положение, тъй де!“ Отминах Пон Ньоф, продължавайки да се разхождам с ръце на гърба. „Не ще и дума, гръм да ме порази — рекох си, — статуята на Анри IV си е тъкмо на мястото!“ Сетне се изкачих към предградието Сен Жак. Ей, Паспоал!

— Кокардас? — тутакси се отзова нормандецът.

— Я ми кажи, спомняш ли си онзи малък провансалски разбойник, рижавия Масабиу от Ла Канебиер, дето бърникаше из хорските джобове край Нотр Дам?

— Разбира се, да не са го обесили?

— Не, и слава богу! Чудесен момък със златно сърце е този Масабиу! Сега си изкарва хляба като продава на хирурзите прясно месо.

— Спестете ни това! — прекъсна го Гонзаг.

— Няма лош занаят, ваше височество, но ако смятате, че ви губя времето, бога ми, начаса ще млъкна като щука!

— Разкажете най-важното! — заповяда Гонзаг.

— Най-важното е, че срещнах малкия Масабиу тъкмо когато слизаше през предградието към улица „Матюрен“. „Дал бог добро, Масабиу, синко!“ — викнах му. „Бог да те поживи, Кокардас!“ — ми рече той. „Как си със здравето, ленивецо?“ — „Горе-долу, разбойнико, а ти?“ — „Поносимо. А откъде идеш, пъдпъдъчето ми?“ — „От болницата, занесох малко стока…“

Тук Кокардас направи пауза. Гонзаг се беше обърнал към него. Всички слушаха жадно. Паспоал изпитваше желание да коленичи, за да изрази поне умерено благоговението си пред своя доблестен приятел.

— Чухте, нали? — продължи Кокардас, вече напълно уверен в успеха си. — Този нехранимайко се връщаше от болницата и все още носеше на гръб голямата си торба. „Остани със здраве, любезни!“ — рекох му и докато Масабиу слизаше надолу, аз продължих да се изкачвам към Вал дьо Грас…

— А там? — прекъсна го нетърпеливо Гонзаг. — Какво намери там?

— Намерих метр Жан Пьоти133, кралският хирург, който тъкмо дисекцираше пред учениците си трупа, продаден му от онзи обесник Масабиу…

— И ти го видя?

— Със собствените си очи, кълна се в бога!

— Лагардер?

— Че кой друг, по дяволите! Самият той, с неговата си руса коса, с неговото си тяло и лице. Тъй де, Лагардер от главата до петите! Вече беше понакълцан от скалпела. Видях дори удара от ножа! — добави той и посочи рамото си с ужасяващ с циничността си жест, когато забеляза, че върху лицата на някои от слушателите му се изписва съмнение. — За нас, познавачите, раните са също толкова лесни за разпознаване, колкото и лицата!

— Това е вярно — рече Гонзаг.

Всички сякаш чакаха само тези думи. Сред тълпата ласкатели веднага се разнесе радостен шепот:

— Мъртъв е! Наистина е мъртъв!

Самият Гонзаг дълбоко въздъхна с облекчение и повтори:

— Наистина мъртъв!

Той хвърли кесията си на Кокардас, който тутакси бе заобиколен, обсипан с въпроси и поздравления.

— Тъкмо шампанското ще ни се услади повече! — извика Ориол. — Дръж, храбрецо, това е за теб!

И всеки пожела да награди с нещо героя Кокардас, който въпреки гордостта си, не отказа никому. В този момент по стълбището се спусна един прислужник. Свечеряваше се. В едната си ръка прислужникът носеше свещник, а в другата — сребърен поднос, върху който имаше писмо.

— За негово височество — каза той.

Хранениците на принца се отдръпнаха. Гонзаг взе писмото и го отвори. Заобикалящите го забелязаха как лицето му се измени, но почти веднага си възвърна предишното изражение. Той стрелна Кокардас с пронизващ поглед. Брат Паспоал усети как го побиват тръпки.

— Ела тук! — заповяда Гонзаг.

Кокардас с готовност се приближи.

— Знаеш ли да четеш? — попита принцът с горчива усмивка и докато Кокардас сричаше, добави: — Ето ви съвсем пресни новини, господа.

— От мъртвеца ли? — извика Навай. — Е, от много глава не боли!

— И какво пише покойният? — попита Ориол, проявявайки необичайна за него духовитост.

— Слушайте и ще разберете. Чети на висок глас, фехтовачо!

Присъствуващите веднага образуваха кръг около гасконеца. Кокардас не беше кой знае колко грамотен, но знаеше да чете, макар че му беше нужно повече време. Въпреки това, при тези обстоятелства му се наложи да потърси помощта на брат Паспоал, който не беше много по-начетен от него.

— Ела насам, любезни! — повика го той. — Не виждам нещо много ясно.

Паспоал се приближи и на свой ред хвърли поглед върху писмото. Лицето му пламна, но човек би могъл да се обзаложи, че се изчервява от удоволствие. Човек би рекъл също, че Кокардас-младши полага неимоверни усилия, за да сдържи смеха си. Но това продължи само за миг. Лактите им се срещнаха. Бяха се разбрали.

— Ама че работа! — възкликна простодушният Паспоал.

— Гръм да ме порази дано! — прогърмя изумен Кокардас. — Човек трябва да го види, за да повярва!

— Но какво има? Какво е това? — посипаха се въпроси от всички страни.

— Чети, Паспоал, на мене глас не ми стига! Да му се не види макар! Това се казва истинско чудо!

— Чети ти, Кокардас, аз просто настръхвам!

Гонзаг тропна с крак. Кокардас се изпъчи и викна на прислужника:

— Светни тук, обеснико! — и при светлината на свещите, той с висок и ясен глас прочете: „Господин принц, за да разчистим веднъж завинаги нашите сметки, аз се самопоканих на вашата вечеря. Ще бъда у вас точно в девет часа.“

— Подписът? Чий е подписът? — извикаха десетина души в един глас.

И Кокардас довърши:

— „Кавалер Анри дьо Лагардер!“

Всеки повтори името, което се бе превърнало за тях в истинско страшилище.

Настъпи гробно мълчание. В плика, където се намираше писмото, имаше и някакъв предмет, но Гонзаг го бе извадил преди някой да успее да определи естеството му. Това беше ръкавицата, която Лагардер бе смъкнал от ръката на принца пред господин регента. Гонзаг я сви в шепа и взе писмото от ръцете на Кокардас. Пейрол понечи да каже нещо, но принцът го отблъсна.

— Е, какво ще кажете за това? — обърна се той към двамината юначаги.

— Човешко е да се греши, това ще ви кажа — отвърна кротко Паспоал. — Аз ви разказах самата истина, пък и този жакет е неоспоримо доказателство за това.

— Нима оспорвате писмото?

— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас. — Каквото имах да казвам, казах го, а и онзи вагабонтин Масабиу може да потвърди, че го срещнах на улица „Сен Жак“. Наредете само да го доведат! Ами метр Жан Пьоти, той кралски хирург ли е, или що! Видях и тялото, познах и раната…

— Добре, но това писмо? — прекъсна го Гонзаг и смръщи вежди.

— Тези негодници отдавна ви мамят — прошепна на ухото му Пейрол.

Хранениците на Гонзаг развълнувано си шушукаха.

— Това е вече прекалено! — възмущаваше се нисичкият дебеланко Ориол. — Този човек е магьосник!

— По-скоро дявол! — извика Навай.

— Мъж е това, гръм да ме порази! Не е ли тъй, любезни? — прошепна Кокардас, като едва сдържаше вълнението, което караше сърцето му лудо да бие.

— Това е Лагардер!

— Господа — каза Гонзаг с малко неестествен глас, — тук има нещо непонятно. Тези двамата ни мамаят, без съмнение…

— Ваше височество! — възнегодуваха Кокардас и Паспоал в един глас.

— Тишина! Аз приемам отправеното ми предизвикателство!

— Браво! — обади се плахо Навай.

— Браво! Браво! — неохотно се отзоваха и останалите.

— Ако ваше височество ми позволи да му дам един съвет — намеси се Пейрол, — то вместо предвидената вечеря…

— Вечерята ще се състои, ако ще и небесата да се продънят! — прекъсна го Гонзаг с гордо вдигната глава.

— Но тогава поне при закрити врати — настоя Пейрол.

— И дума да не става! Вратите ще бъдат широко отворени!

— Чудесно! — обади се отново Навай.

Мнозина тук изкусно владееха шпагата: самият Навай, Hoce, Шоази, Жирон, Монтобер и някои други. Изключение правеха само банкерите.

— Господа — обърна се Гонзаг към приближените си, — всички вие носите шпаги.

— Ние също! — промърмори Кокардас и смигна на Паспоал.

— Но ще съумеете ли да си послужите с тях в случай на нужда? — попита принцът.

— Ако онзи човек дойде сам… — поде Навай, без дори да се опитва да крие отвращението си.

— Но, ваше височество! — намеси се отново Пейрол. — Това е тъкмо работа за Готие Жандри и братовчедите му!

Гонзаг наблюдаваше хранениците си с навъсено чело и треперещи устни.

„Ще ме последват! — възкликна той вътрешно. — Главата си залагам, че ще ме последват! Роби, роби ги искам, или горко им!“

— Прави като мен — едва чуто прошепна в същия миг Кокардас-младши на Паспоал.

Двамата едновременно пристъпиха напред и замятайки величествено полите на помпозните си наметала, се изпъчиха току пред Гонзаг.

— Ваше височество — подхвана Кокардас, — трийсет години безупречно, бих казал богоугодно поведение, се застъпват в полза на двамина честни люде, които привидностите сякаш обвиняват. Но не, не е възможно в един-единствен ден да се потуши сиянието на цяло житие! Погледнете ни! Всевишния е белязал всяко лице със знака на верността или вероломството. Погледнете ни, дявол го взел, и погледнете господин Пейрол, нашият обвинител!

В този миг Кокардас-младши бе наистина непостижим. Неговото провансалско-гасконско произношение придаваше на изисканите му слова неподозирано очарование. А колкото до брат Паспоал, той все така сияеше в ореола на скромността и простодушието. Нещастният Пейрол като че ли бе създаден нарочно, за да послужи като пример за сравнение. От двайсет и четири часа насам неговата хронична бледност бе придобила неопределен жълтозеленикав оттенък. Той бе съвършен образец на онези нагли страхливци, които нанасят ударите си треперейки, и убиват, примрели от страх. Гонзаг изглеждаше унесен в мисли, докато Кокардас продължи:

— Вие сте знатен, ваше височество, вие сте могъщ и на ваше превъзходителство нищо не му коства да бъде безпристрастен: А и не от вчера познавате вашите предани слуги. Спомнете си крепостния ров на Кайлюс, където бяхме заедно…

— Млък! — изкрещя Пейрол ужасен.

Гонзаг изгледа приятелите си и хладно заяви:

— Господата вече се досетиха за всичко, но ако все още има нещо, което не знаят, ние ще им го кажем. Господата разчитат на нас така, както и ние разчитаме на тях. Помежду ни са се установили отношения на взаимна търпимост и отлично знаем що за хора сме и едните, и другите.

Гонзаг силно наблегна на последните думи. Та имаше ли поне един от тези хитреци, на чиято съвест да не лежи някакъв грях? Неколцина вече се бяха обръщали за помощ към Гонзаг при разприте им със закона, а освен това, снощното им поведение ги правеше негови съучастници. Ориол усещаше, че му премалява; Навай, Шоази и другите благородници стояха с наведени очи. Ако поне един от тях бе възроптал, не ще и дума, че останалите тутакси биха го последвали, но никой не гъкна.

Гонзаг благодари на случая, отдалечил оттук малкия маркиз дьо Шаверни, тъй като, въпреки недостатъците си, Шаверни не беше от хората, на които можеш да им затвориш устата. Гонзаг искрено вярваше, че тази нощ най-сетне ще се отърве от него и то за дълго време.

— Исках само да кажа на ваше височество — продължаваше междувременно Кокардас, — че хора като нас никога не трябва да се обвиняват прибързано. Както всички даровити люде, така и ние с Паспоал имаме много врагове. Ето защо си позволявам да изкажа мнението си пред ваше височество, при това с присъщата си искреност: от двете — едно: или кавалерът дьо Лагардер е възкръснал, което ми се струва невероятно, или писмото е подправено от някой негодник с едничката цел да злепостави двамина почтени люде. Казах, каквото имах за казване, дявол го взел!

— Не бих се осмелил да добавя дори думица — рече брат Паспоал, — дотолкова красноречиво моят доблестен приятел изрази собствените ми мисли.

— Няма да ви наказвам — прекъсна го Гонзаг е разсеян вид. — Свободни сте.

Те обаче дори не помръднаха.

— Ваше височество не ни разбра — произнесе Кокардас с достойнство, — и туй, уви, е много неприятно!

А нормандецът добави с ръка на сърцето:

— Не заслужаваме подобно пренебрежение!

— — Ще ви се плати! — прекъсна го Гонзаг нетърпеливо. — Какво повече искате?

— Какво искаме ли, ваше височество? — В гласа на Кокардас се долавяше онзи трепет, който идва от дъното на душата. — Какво искаме? Пълно и изчерпателно доказване на нашата невинност. Гръм да ме порази! Виждам, че още не сте разбрали с кого си имате работа!

— О, не! Наистина не знаете! — додаде Паспоал, чийто очи и по природа, и по недъг, бързо се изпълниха със сълзи.

— Ние настояваме за публичното ни оневиняване, а за да стане това, ето какво ви предлагам: в писмото се съобщава, че тази нощ господин дьо Лагардер ще дойде да ви предизвика в собствения ви дом, докато ние твърдим, че господин дьо Лагардер е мъртъв. В такъв случай нека събитията ни бъдат съдник! Ние сме ваши пленници! Ако сме излъгали и господин дьо Лагардер се появи, то ние сме съгласни да умрем, нали тъй, Паспоал, гълъбчето ми?

— С радост! — отвърна нормандецът и избухна в плач.

— Ако, напротив — продължи гасконецът, — господин дьо Лагардер не дойде, ще поискаме удовлетворение за нанесената ни обида! Ваше височество няма да откаже на двама честни момци да му обрекат докрай живота си!

— Тъй да бъде! — отсече Гонзаг. — Ще дойдете заедно с нас в павилиона и нека събитията ви бъдат съдник!

Двамата храбреци се спуснаха към ръцете му и пламенно ги целунаха.

— Свети слова! — възкликнаха те в един глас, изправяйки се — досущ двама праведници!

Но вниманието на Гонзаг вече бе привлечено от друго: той с разочарование наблюдаваше жалките физиономии на своите приближени.

— Бях заповядал да ми доведат Шаверни! — обърна се той към Пейрол.

Довереникът веднага излезе.

— И таз добра, господа! — рече принцът. — Какво ви е? Да ме прости бог, но до един сте пребледнели и онемели като призраци.

— Тъй си е — промърмори Кокардас, — нямат вид на пощурели от радост!

— Да не би да се страхувате? — попита Гонзаг. Благородниците трепнаха.

— Пазете се, ваше височество! — каза Навай.

— Но ако не се страхувате — продължи принцът, — значи ли това, че отказвате да ме подкрепите? — И тъй като никой не наруши мълчанието, той повиши тон: — Сами вие се пазете, господа приятели мои! Спомнете си какво ви казах вчера в парадната зала на моя дворец: „Искам пасивно подчинение! Главата съм аз, а ръцете — вие.“ Между нас има сключен договор.

— Никой не е и помислял да нарушава договора — обади се Таран, — но…

— Никакви „но“! Да не чувам повече такова нещо! Помнете добре какво ви казах и чуйте добре какво ще ви кажа сега! Довчера вие все още можехте да се откъснете от мен, но днес е вече късно, днес вие знаете моята тайна. Днес всеки, който не е с мен, е против мен. Ако тази нощ на проверката някой отсъствува…

— Никой няма да отсъствува — обади се Навай.

— Толкоз по-добре! Ние сме съвсем близо до целта. Мислите си, че съм уязвен, но грешите. От снощи аз отидох далеч напред, докато вашият дял се удвои и вие, без да го знаете, сте вече богати като перове и херцози. Искам победата ми да бъде пълна, на всяка цена…

— Ще бъде, ваше височество! — извика Монтобер, една от прокълнатите души.

Обещанието, съдържащо се в последните думи на Гонзаг, вдъхна бодрост на нерешителните.

— Искам тя да бъде весела! — добави той.

— И ще бъде, дявол го взел! Ще бъде!

— Поне аз вече съм доста веселичък — обади се Ориол, когото страхът сковаваше до мозъка на костите. — Здравата ще се посмеем!

— Ще се посмеем! Ще се посмеем от сърце! — повториха останалите, окуражавайки се взаимно.

В този момент Пейрол доведе Шаверни.

— Нито дума за случилото се, господа! — предупреди Гонзаг.

— Шаверни! Шаверни! — развикаха се всички, насилвайки се да изглеждат непринудено весели. — Хайде де, откога те чакаме!

При това име Гърбавия, който от дълго време седеше неподвижно свит в дъното на колибката си, сякаш се пробуди и главата му веднага се появи на малкото кръгло отверствие. Кокардас и Паспоал го зърнаха едновременно.

— Внимание! — рече гасконецът, — Ха сега де!

— Че нали си вършим работата — успокои го нормандецът.

— Ето ме! — приближавайки се, извика Шаверни.

— Откъде идваш? — полюбопитствува Навай.

— Съвсем наблизо бях, зад църквата. Ах, братовчеде, нима са ви нужни две одалиски едновременно?

Гонзаг пребледня. Лицето на Гърбавия в кръглото отверстие радостно грейна, после изчезна. Миг след това той вече стоеше зад вратичката, притиснал ръце към гърдите си, сякаш искаше да укроти лудо тупкащото си сърце. Тази една-единствена дума го бе поразила като ярък лъч.

— Лудетина! Непоправим немирник! — провикна се почти весело Гонзаг.

Бледността му бе отстъпила място на усмивката.

— Боже мой! — продължи Шаверни. — Не съм се провинил кой знае колко. Чисто и просто прескочих оградата, за да се поразходя из градината на Армид. Армидите обаче се оказаха две и нито една си нямаше Рьоно134.

Удивително бе, че принцът така спокойно приема една толкова дръзка шега.

— Е, и харесаха ли ти? — попита той през смях.

— Луд съм и по двете! Но какво има, братовчеде? — сепна се Шаверни. — Защо ме повикахте?

— Защото тази вечер си на венчавка — отвърна Гонзаг.

— И таз добра! Наистина ли? — възкликна Шаверни. — Нима хората все още се женят? Кого ще венчаваме?

— Една зестра от петдесет хиляди екю.

— В брой?

— Да, в брой.

— Прелестна годеница, не ще и дума! Но за кого? — попита отново Шаверни, докато оглеждаше заобикалящите го.

— Познай — отвърна Гонзаг, като продължаваше да се смее.

— Като гледам доста имат вид на младоженци — рече Шаверни. — Не, не мога да отгатна, прекалено много са. Ах, всъщност… да не би да съм аз?

— Позна! — извика Гонзаг. Всички избухнаха в смях.

Гърбавия тихичко отвори вратата на колибката си и застана на прага. Той се бе променил до неузнаваемост. Вече нямаше и помен от угриженото лице, от дълбокия трескав поглед; това бе Езоп II, наречен още Йон, ненадминатият присмехулник.

— А зестрата? — попита Шаверни.

— Ето я. Готова е — отвърна Гонзаг и измъкна от пазвата си внушителна пачка акции.

За миг Шаверни се поколеба. Другите със смях го поздравяваха. Гърбавия бавно се приближи и подложи гърбицата си на Гонзаг, след като предварително му подаде натопеното в мастило перо и писалищната дъсчица.

— Приемаш ли? — попита Гонзаг преди да подпише.

— Да си кажа правата, приемам! — отвърна малкият маркиз. — В крайна сметка, човек все някога трябва да се задоми.

Гонзаг подписа и се обърна към Гърбавия:

— Е, друже, държиш ли още на прищявката си?

— Повече откогато и да било, ваше височество.

Кокардас и Паспоал не можеха да дойдат на себе си от изумление.

— Защо повече от когато и да било? — попита пак Гонзаг.

— Защото сега знам името на младоженеца, ваше височество. — — Че какво значение има то за теб?

— Не бих могъл да ви кажа. Има неща, които изобщо не могат да се обяснят. Как да ви обясня, например, твърдото си убеждение, че без мен господин дьо Лагардер изобщо няма да може да изпълни нахалното си обещание?

— И това ли си чул?

— Колибката ми е съвсем наблизо, ваше височество, и един път аз вече ви услужих.

— Услужи ми още веднъж и няма да съжаляваш.

— Това зависи от вас, ваше височество.

— Вземи, Шаверни — каза Гонзаг на маркиза, подавайки му подписаните акции, после се обърна отново към Гърбавия и добави: — И ти ще дойдеш на венчавката, каня те.

Присъствуващите заръкопляскаха. Кокардас размени бърз поглед с Паспоал и промърмори:

— Ето ти вълкът в кошарата! Имат право, дявол го взел, голям смях ще падне!

Ласкателите на Гонзаг бяха наобиколили Гърбавия, който споделяше поздравленията им заедно с младоженеца.

— Ваше височество — поклони се той на принца, за да му благодари, — ще направя всичко, което е по силите ми, за да се покажа достоен за това височайшо благоволение. Колкото до господата, вече се е случвало да си разменяме по някоя и друга думица. Остроумни са, но не колкото мен. Хе-хе! И без, разбира се, да искам да засегна ваше височество, обещавам ви, че добре ще се посмеем. Ще видите Гърбавия и на трапезата; той минава за веселяк. Ще видите! Ще видите!

VI. Салонът и будоарът

По времето на Луи Филип, на улица „Фоли Мерикур“ в Париж все още можеше да се види един образец на филигрангата и натруфена архитектура от първите години на Регентството. Тя съчетаваше и малко фантазия, и малко нещо гръцко, та дори и китайско. Строителите полагаха всички усилия да се придържат към поне един от четирите елински стила, но творенията им, общо взето, приличаха на панаирджийски лавки, чиито очертания далеч не наподобяваха Партенона. Това бяха бонбониери в пълния смисъл на думата. Във „Фидел Берже“ все още се изработва известно количество от тези картонени кутии с труски или сиамски релефни орнаменти, осмоъгълни в повечето случаи, чиято находчива форма доставя истинско удоволствие на купувачите с добър вкус.

Малкият павилион на Гонзаг приличаше на панаирджийска лавка, маскирана като храм, където напудрената Венера на XVIII век па драго сърце би издигнала олтарите си. Той се кипреше с малък белоснежен портик, допълнен от две също толкова малки бели галерии, чиито коринтски колони поддържаха закътания, в дъното на една тераса първи етаж, докато вторият, изоставил внезапно пропорциите на сградата, се издигаше в шестостенно белведере, увенчано с покрив, наподобяващ китайска шапка. Според тогавашните познавачи това бе наистина дръзко.

Собствениците на някои прелестни вили в околностите на Париж си въобразяват, че този сладникав стил е тяхно изобретение. Те обаче се заблуждават: китайската шапка и белведерето датират от невръстните години на Луи XV. Единствено златото, пръскано с разточителна щедрост, придаваше на тогавашните чудати архитектурни творения вида, който нашите икономични, макар и прелестни вили, не могат да постигнат.

Нечий строг вкус навярно би порицал външния вид на тези клетки за красиви птички, но при все това трябва да кажем, че той бе приятен, кокетен и елегантен. Колкото до вътрешната наредба, не е тайна какви баснословни суми обичаха да заравят знатните велможи в потайните си лични павилиони.

Принц дьо Гонзаг, сам по-богат от половин дузина височайши велможи, също бе станал жертва на тази умопомрачаваща с разкоша си мода. Тази му лудория минаваше за истинско чудо. Тя се заключаваше в големия шестоъгълен салон, чийто стени служеха за основи на белведерето. Четири врати водеха към четири стаи или будоари, които биха имали трапецовидна форма без допълнителната зидария, привеждаща ги в изправност. Двете други врати, които бяха същевременно и прозорци, извеждаха към потънали в цветя открити тераси.

Опасяваме се, че може би обясненията ни са неясни. Шестоъгълната форма бе признак за изключително изискан вкус, за какъвто Париж от времето на Регентството свидетелствува с не повече от три-четири примера. И за да бъдем по-добре разбрани, ще помолим читателя да си представи един първи етаж, играещ същевременно и ролята на партер, и да изсече в него, без да го е грижа за треските, една централна шестоъгълна стая, заобиколена от четири квадратни будоара, разположени като криле на вятърна мелница, и чийто две основни срещуположни стени се отварят към открити тераси. Останалото само по себе си, или видоизменено чрез присъединяването на кабинета, образуваше вътрешния партерен етаж, който се свързваше с двете тераси и позволяваше, винаги когато някой пожелаеше това, достъпа на въздух и светлина. Този очарователен кръст на свети Андрей135 бе осъществен по хрумване на самия херцог д’Антен136 проектирал го за поредната си лудория в селцето Мироменил.

Таванът и фризовете в салона на Гонзаговата лудория бяха дело на Вало-старши и синът му Жан Батист137, който по онова време държеше скиптъра на френската живопис, а паната — на двама младежи: едва петнайсетгодишния Карл Вало138, най-малкия брат на Жан Батист, и Франсоа Буше139. Последният, ученик на стария майстор Льомоан140, се бе прочул изведнъж — такова очарование и сладострастна нега бе вложил в двете си композиции „Мрежите на Вулкан“ и „Раждането на Венера“. Украсата на будоарите включваше копия на Албани141 и Приматис142, поверени на четката на Луи Вало-баща.

Разкошът бе княжески в пълния смисъл на думата. Двете тераси от бял мрамор бяха отрупани с антични статуи — по онова време други не се и признаваха — а стълбата, също мраморна, се сочеше като шедьовър на Опенор.

Бе около осем вечерта и обещаната вечеря беше в разгара си. Салонът бе изпълнен със светлина и цветя. Масата сияеше под полилея и безпорядъкът върху нея безспорно доказваше, че военните действия бяха започнали доста отдавна. Сътрапезници бяха до един нашите безделници, сред които се отличаваше преждевременно напилият се маркиз дьо Шаверни. Бяха едва на второто ястие, но той вече почти напълно бе изгубил ум и разум. Шоази, Навай, Монтобер, Таран и Албре изглеждаха значително по-добре, тъй като седяха на тръни с ясното съзнание за недомислиците, които биха могли да изрекат. Барон Батц, безмълвен и скован, изглеждаше така, сякаш бе пил само вода.

Имаше и дами, разбира се, и повечето от тях, разбира се, се подвизаваха в Операта. Първа сред тях бе госпожица Фльори, към която Гонзаг проявяваше по-особено благоволение, после идваше ред на госпожица Нивел, дъщерята на Мисисипи, сетне на дебелата и трътлеста Сидализ, добро девойче и нещо като сюнгер, който попиваше комплименти и остроумия, за да ги превърне в глупости при най-слабия натиск; тук бяха госпожиците Дебоа, Дорбини и пет-шест други госпожици, врагове на свенливостта и предразсъдъците. Бяха до една красиви, млади, весели, дръзки и палави, готови винаги за смях, дори и когато им се плачеше. Но какво да се прави, такова бе естеството на професията им — човек не си наема адвокат, който не възнамерява да пледира.

Тъжната танцьорка е опасно изделие, което остава за сметка на купувача.

Някои хора са на мнение, че най-страшното мъчение за тези трогателни, а нерядко и трогнати създания, които пърхат в розовия креп като риби в тиган, е че никога нямат право да плачат.

Гонзаг отсъствуваше. Бяха го повикали в Пале Роаял. Освен предназначеният за него стол, имаше още три незаети места. Първото от тях бе на доня Крус, която се беше измъкнала още с излизането на Гонзаг. Доня Крус бе очаровала всички сътрапезници, макар че беше попречила вечерята да се извиси до онова ниво, до което, както се говори, достигала една оргия при Регентството още с предястието.

Не се знаеше с точност дали принц дьо Гонзаг беше принудил доня Крус да дойде, или пък очарователната лудетина бе заставила принца да я покани, но сигурно бе едно — тя бе неотразима и всички просто лудееха по нея, с изключение на нисичкия Ориол, който оставаше предан роб на госпожица Нивел.

На второто празно място все още не бе сядал никой. Третото принадлежеше на гърбавия Езоп II, наречен още Йон, когото Шаверни току-що беше победил в двубой с шампанско.

В момента, когато влизаме, Шаверни, злоупотребявайки с победата си, трупаше наметала, възглавнички и дамски мантии върху тялото на клетия гърбушко, сврял се в едно огромно меко кресло. Мъртво пиян, Гърбавия изобщо не протестираше. Много скоро той напълно изчезна под купа дрехи, подлагайки се, без съмнение, на голяма опасност да се спомине от задушаване. Всъщност, това беше добре дошло за всички. Гърбавия не беше сдържал обещанието си и бе останал мълчалив, кисел и обезпокоен. За какво ли можеше да си мисли туй подвижно писалище? Долу Гърбавия! И дума да не става, за пръв и последен път присъствуваше той на подобно пиршество!

Преди да се изпонапият, всички нееднократно си бяха задавали един въпрос, а именно: защо бе тук доня Крус? Обикновено Гонзаг не правеше нищо без умисъл. До днес той така грижливо беше крил доня Крус, сякаш бе испанският й настойник, а ето че сега изведнъж я канеше на вечеря, и то заедно ю цяла дузина нехранимайковци. Ако не друго, това бе най-малко странно.

Когато Шаверни беше полюбопитствувал дали това е годеницата му, Гонзаг отрицателно бе поклатил глава. „Търпение!“ — му беше рекъл той. Но какъв интерес имаше Гонзаг да се отнася така с една девойка, която се канеше да представи на кралския двор под името госпожица дьо Ньовер? Това си беше негова тайна. Гонзаг никога не казваше повече от това, което искаше да каже.

Всички се бяха наливали най-добросъвестно. Дамите вече доста се бяха поразвеселили, с изключение на Нивел, която колкото повече пиеше, толкова по-тъжна ставаше. Сидализ и Дебоа пееха някаква неприлична песничка, а Фльори с пълно гърло настояваше да и се доведат цигулари. Кръглият като топка Ориол разказваше любовните си похождения, на които никой не хващаше вяра. Другите пиеха, смееха се, викаха и пееха; виното бе превъзходно, угощението — чудесно, и никой вече не си спомняше заплахата, надвиснала над този Балтазаров пир143.

Единствен господин Пейрол запазваше погребалното си изражение. Всеобщото веселие, било то непринудено или не, изобщо не го впечатляваше.

— Няма ли кой да се смили и да накара господин Ориол да млъкне? — попита Нивел с отегчен и тъжен глас.

Най-малко пет от всеки десет леконравни дами се развличат точно по този начин.

— Млъкни, Ориол! — развикаха се наоколо.

— Аз не говоря толкова високо, колкото Шаверни! — възмути се нисичкият дебел посредник. — Нивел просто ревнува. Няма вече да й разказвам младежките си лудории.

— Наивник! — промърмори Нивел и изплакна устата си с чаша шампанско.

— Колко ти даде? — обърна се Сидализ към Фльори.

— Три, мила моя.

— Сини ли?

— Две сини и една бяла.

— Ще се виждаш ли пак с него?

— Никога! Той и без това няма повече!

— Госпожи — рече Дебоа, — издавам ви малкия Майи, който иска да бъде обичан заради самия него.

— Какъв ужас! — писна в един глас женската половина от присъствуващите.

Подобни кощунствени претенции биха ги накарали на драго сърце да повторят като барон дьо Барбаншоа: „Накъде отиваме? Накъде?“

Шаверни отново бе седнал на мястото си.

— Ако този негодник Езоп се събуди — заяви той, — ще го удавя!

Замаяният му поглед направи кръг на салона.

— Не виждам вече нашата олимпийска богиня! — извика той. — Нуждая се от присъствието й, за да ви обясня моето положение.

— Стига обяснения, за бога! — изпъшка Сидализ.

— Имам нужда от нея — продължи Шаверни, олюлявайки се в креслото си. — Въпрос на чувствителност. Голяма работа, петдесет хиляди екю! Ако не бях влюбен…

— В кого? — прекъсна го Навай. — Та ти дори не познаваш годеницата си.

— Точно тук ви е грешката! Сега ще ви обясня моето положение…

— Не! Не! Да, да! — гръмнаха в един глас наоколо.

— Една мъничка очарователна блондинка — разказваше Ориол на задрямалия Шоази. — Вървеше подире ми като кученце, не можех да се отърва от нея! Разбирате, нали, страх ме беше да не би Нивел да ни види заедно. В действителност Нивел е по-ревнива и от тигрица. И тъй в крайна сметка…

— Щом не ме оставяте да говоря, кажете ми поне къде е доня Крус! — извика Шаверни. — Искам доня Крус!

— Доня Крус! Доня Крус! — развикаха се всички. — Шаверни има право, трябва ни доня Крус!

— Бихте могли да кажете поне госпожица дьо Ньовер — сопна им се сухо Пейрол.

Силен взрив от смях заглуши думите му.

— Госпожица дьо Ньовер! — повториха до един присъствуващите. — Точно така, госпожица дьо Ньовер!

После всички с врява наскачаха от местата си.

— Та моето положение… — започна Шаверни.

Сътрапезниците му го изоставиха и се втурнаха към вратата, през която беше излязла доня Крус.

— Ориол! — извика Нивел. — Ела веднага тук!

Нисичкият дебел посредник не се остави да го молят. Той само държеше всички да чуят това фамилиарно обръщение.

— Седнете до мен! — заповяда Нивел, като се прозяваше, та чак устата си щеше да разчекне. — Разкажете ми приказката за магарешката кожа, спи ми се.

— Имало едно време… — подхвана веднага послушният Ориол.

— Игра ли днес на борсата? — обърна се Сидализ към Дебоа.

— По-добре не ми говори за това! Ако не беше Лафльор, моят лакей, щях да бъда принуден да продам брилянтите си.

— Лафльор?! Че как тъй?

— От снощи Лафльор е милионер, а от сутринта ме взе под свое покровителство.

— И аз го видях! — намеси се Фльори. — Бога ми, чудесно изглежда!

— Той изкупи каретите на избягалия маркиз дьо Белгард.

— Купи и къщата на граф дьо Вилдийо, който пък се обеси.

— А говори ли се за него?

— Иска ли питане! Очарователен е, наистина, но и ужасно разсеян! Днес, когато излизаше от Златния дом, каретата му го чакаше на улицата, но навикът надделя и той взе, че се качи отзад!

— Доня Крус! Доня Крус! — скандираха господата.

Шаверни почука на вратата на будоара, в който се предполагаше, че се е оттеглила очарователната испанка.

— Ако не дойдете, ще ви обсадим! — заплаши той.

— Да, да, ще ви обсадим!

— Но господа, господа! — викаше Пейрол.

Шаверни го пипна за яката.

— Ако не млъкнеш, бухал такъв — кресна му той, — ще те използуваме като таран, за да разбием вратата!

Но в будоара, чиято врата на излизане бе заключила, нямаше и помен от доня Крус. По една потайна стълба, тя се беше спуснала на партерния етаж, където се намираше спалнята й.

Там, на канапето, трепереща като лист и със зачервени от плач очи, седеше Орор. Вече петнайсет часа откакто се намираше в този дом. Без доня Крус, тя навярно би умряла от страх н мъка.

Испанката вече на два пъти я беше навестявала от началото на вечерята.

— Какво ново? — попита със слаб глас Орор.

— Току-що повикаха господин дьо Гонзаг в двореца — отвърна доня Крус. — Стига, клета сестрице, няма от какво да се страхуваш! Горе не е чак толкова страшно и ако не знаех, че седиш тук тревожна, тъжна и измъчена, бога ми, щях да се повеселя до насита.

— Но какво толкова правят в салона? Врявата долита чак дотук!

— Какви ли не щуротии! Смеят се колкото им глас държи, шампанското се лее като река. Тези благородници са весели, остроумни, очарователни… особено един от тях, казва се Шаверни.

Орор прекара опакото на ръката си по челото, сякаш искаше да си припомни нещо.

— Шаверни! — повтори тя.

— Още съвсем млад, красив, а и не се страхува от никого! Само че ми е забранено да се занимавам прекалено много с него, сгоден е.

— Така ли? — промълви Орор с разсеян тон.

— И отгатни за кого, сестрице!

— Не знам, пък и какво ме засяга това?

— Засяга те, и още как! Младият маркиз дьо Шаверни е сгоден за теб!

Орор бавно вдигна бледото си лице и тъжно се усмихна.

— Ни най-малко не се шегувам! — настоя доня Крус.

— А от него, сестрице, от него, малка моя Флор, не ми ли носиш вести? — прошепна Орор.

— Не знам нищо, абсолютно нищо!

Красивата главица на Орор се отпусна на гърдите й и тя през сълзи промълви:

— Снощи, когато ни нападнаха, онези хора казаха: „Той е мъртъв… Лагардер е мъртъв!“

— Виж, колкото до това — прекъсна я доня Крус, — сигурна съм, че не е мъртъв!

— Но какво те кара да си толкова сигурна? — попита живо Орор.

— Две неща: първо, че ония горе още се страхуват от него, и второ, че жената, която се опитаха да ми представят за моя майка…

— Неговият враг ли? Онази, която видях миналата нощ в Пале Роаял?

— Същата. Познах я веднага по описанието ти. Та исках да ти кажа: втората причина е, че тази жена продължава да го преследва с все същата ожесточеност. Когато днес отидох при господин дьо Гонзаг, за да му се оплача от грубите обноски, които бях принудена да понеса в дома ти на улица „Пиер Леско“, аз видях и чух тази жена. Тъкмо казваше на някакъв господин с бели коси, който излизаше от стаята й: „Това засяга мен, това е мой дълг и право! Очите ми са отворени и той няма да ми се изплъзне, а когато удари последният час, той ще бъде задържан, ако ще дори и от собствената ми ръка!“

— Ох! — проплака Орор. — Това е само тя, същата онази жена! Познавам я по злобата й, но ето, вече не за първи път ми минава през ум мисълта, че…

— Каква мисъл? — попита доня Крус.

— Не, нищо… Не знам… Просто не съм на себе си.

— Трябва да ти кажа още нещо — поде отново доня Крус с неуверен глас. — Това е почти съобщение, което просто ти предавам. Господин дьо Гонзаг беше добър към мен, но аз вече му нямам доверие. А теб, теб аз обичам все повече и повече, бедничка моя Орор! — Тя седна на канапето до приятелката си и продължи: — Уверена съм, че господин дьо Гонзаг ми каза това, за да го повторя пред теб.

— И какво е то? — попита Орор.

— Преди малко — продължи доня Крус, — когато ме прекъсна, за да ми говориш за твоя прекрасен кавалер Анри дьо Лагардер, аз тъкмо ти бях съобщила, че искат да те омъжат за младия маркиз дьо Шаверни.

— Но с какво право?!

— И аз не знам, но струва ми се, че твърде малко ги безпокои въпросът, дали имат право, или не. Гонзаг ме заговори и сякаш случайно вмъкна в разговора ни следните думи: „Ако е послушна, тя ще спаси от смъртна опасност всичко, което й е най-скъпо на този свят.“

— Лагардер! — извика Орор.

— Мисля, че имаше предвид точно Лагардер — отвърна бившата циганка.

Орор закри лицето си с ръце.

— Сякаш мъгла е обгърнала разсъдъка ми — промълви тя. — Няма ли бог да се смили над мен?

Доня Крус нежно я притисна в обятията.

— Та нима сам бог не ме е поставил тук, до теб? — тихо рече тя. — Вярно е, аз съм само жена, но съм силна и не ме е страх от смъртта. Тъй че нападнат ли те, Орор, ще има кой да те защити.

Орор й върна прегръдката. До тях все по-ясно долитаха гръмките гласове на онези, които викаха доня Крус.

— Трябва да вървя! — каза тя, но почувствувала как Орор изведнъж се разтрепера в обятията й, възкликна: — Колко си бледа, клето дете!

— Страх ме е, когато съм съвсем сама тук — прошепна Орор. — Слугите, камериерките, всичко ме плаши!

— Няма от какво да се страхуваш — успокои я доня Крус. — Слугите и камериерките знаят, че те обичам. Те смятат, че имам голямо влияние върху Гонзаг. — За миг тя замълча и се замисли, после продължи: — Нерядко и аз си мисля същото. Понякога ми се струва, че Гонзаг има нужда от мен.

Врявата на горния етаж се усилваше.

Доня Крус стана и взе чашата с шампанско, която беше оставила върху масата.

— Посъветвай ме, научи ме какво да сторя! — примоли се Орор.

— Ако той наистина има нужда от мен, значи нищо не е загубено! — извика доня Крус. — Трябва да печелим време…

— Но този годеж!… Бих предпочела хиляди пъти да умра!

— За умиране винаги има време, скъпа сестрице.

Тя понечи да излезе, но Орор се вкопчи за роклята й.

— Нима веднага ще ме изоставиш? — възкликна тя.

— Не чуваш ли? Викат ме. Но чакай! — сепна се внезапно доня Крус. — Не ти ли казах за Гърбавия?

— Не — отвърна Орор. — Какъв гърбав?

— Същият, който снощи ме преведе по пътища, които самата аз не знаех, и ме придружи чак до прага на дома ти. Той е тук!

— На вечерята?

— Да, на вечерята. Спомних си онова, което ми разказа за тази странна особа, която единствена имала достъп до стаята на твоя прекрасен Лагардер.

— Навярно е същият! — възкликна Орор.

— Същият е, кълна се! Приближих се до него, за да му кажа, че в случай на нужда може да разчита на мен…

— А той…?

— Бога ми, това е най-странният гърбушко, който някога си е позволявал да злоупотреби с правото си на прищевки! Престори се, че изобщо не ме познава. Думица не можах да изкопча от него! Беше се посветил изцяло на дамите, които се забавляваха, заставяйки го да се налива така, че накрая падна под масата.

— Но горе и жени ли има? — възкликна Орор.

— А ти как мислиш? — отвърна доня Крус.

— И що за жени са това?

— Знатни дами — простодушно поясни циганката. — Ами да, същите парижанки, за които някога си мечтаех в нашия Мадрид! Тук придворните дами пеят, смеят се, пият и ругаят като истински мускетари! Просто е чудесно!

— Сигурна ли си, че са придворни дами?

Доня Крус почти се обиди.

— Много бих искала да ги зърна — продължи Орор и като се изчерви, добави: — Без да ме видят, разбира се.

— А не ти ли се ще да зърнеш и прелестния малък маркиз дьо Шаверни? — подкачи я доня Крус.

— Разбира се — призна си чистосърдечно Орор, — много ми се ще да го видя.

Циганката със смях я хвана за ръка и без да й даде време да се опомни я повлече към тайната стълба. Скоро от пиршеството ги делеше само една врата, зад която, сред звън на чаши и весел смях, двайсетина души крещяха колкото им глас държи:

— Да обсадим будоара! В атака! В атака!

VII. Празното място

Господин Пейрол, почти незачитан като представител на домакина, виждаше авторитета си напълно пренебрегнат. Шаверни и още двама-трима вече нееднократно бяха проявявали подчертан интерес към ушите му. Той бе абсолютно безпомощен да укроти врявата. От другата страна на вратата, примрялата от страх Орор горчиво се каеше, че е напуснала убежището си. Дяволитата и безстрашна доня Крус се смееше от сърце. — Нужно бе къде-къде повече, за да я уплашат! Тя духна свещите, осветяващи будоара, но не заради себе си, а за да не може никой от салона да види приятелката й.

— Погледни! — подкани я тя, посочвайки дупката на ключалката. Но от любопитството на Орор не беше останала и следа.

— Още дълго ли смятате да ни пренебрегвате заради онази госпожичка? — поинтересува се Сидализ.

— То поне да имаше защо! — добави Дебоа.

— Виж ти, маркизите ревнуват — помисли доня Крус на глас.

Орор гледаше през ключалката.

— Тези ли са маркизите? — усъмни се тя.

Доня Крус сви рамене със самонадеян вид и заяви:

— Ти не познаваш кралския двор.

— Доня Крус! Доня Крус! Искаме доня Крус! — скандираха в салона.

Циганката лекомислено и гордо се засмя.

— Искат ме! — прошепна тя.

В този миг разтърсиха вратата. Орор живо отскочи назад. Доня Крус също се отдръпна, после на свой ред надзърна през ключалката и прихна:

— Олеле, ама че мутра е направил клетият Пейрол!

— Вратата упорствува — отбеляза Навай.

— Чух някой да говори зад нея — добави Hoce.

— Лост, дайте лост!

— А защо не и топ? — полюбопитствува Нивел, събуждайки се наполовина.

Ориол едва не се задави от смях.

— Предлагам нещо по-добро! — извика Шаверни. — Една серенада!

— С чаши, ножове, бутилки и чинии — додаде Ориол, любувайки се на Нивел, която отново се бе унесла в дрямка.

— Малкият маркиз е просто очарователен! — прошепна доня Крус.

— Но кой от всичките е той? — попита Орор като се приближи до вратата.

— Не виждам вече Гърбавия — промърмори циганката вместо отговор.

— Готови ли сте? — извика в този момент Шаверни.

Орор, която отново бе долепила око до ключалката, се мъчеше да разпознае своя обожател от calle „Реал“, но в салона цареше такава суматоха, че усилията и оставаха напразни.

— Кой е маркизът? — попита тя отново.

— Най-пияният от всички — отвърна й този път доня Крус.

— Готови сме! Готови сме! — гръмна хорът на изпълнителите. Почти всички бяха станали на крака, дамите също, като всеки бе хванал някакъв импровизиран инструмент. Сидализ държеше един мангал, по който Дебоа думкаше колкото й сили държат. Врявата, бе невъобразима още преди да е започнала самата песен.

Опиталият се да им отправи плах укор Пейрол, беше сграбчен от Навай и Жирон и окачен временно на една висока закачалка.

— Кой ще пее?

— Шаверни! Шаверни ще пее!

И предаван от ръка на ръка, малкият маркиз беше изблъскан до вратата. В този миг Орор го позна и отскочи назад като ужилена.

— Ба! — възкликна доня Крус. — Че какво толкоз, само дето си е пийнал малко! Такава е модата в кралския двор. Ах, обаятелен е, бога ми!

С пиянски жест Шаверни призова към тишина. Всички се умълчаха.

— Госпожици и господа — каза той, — преди всичко обаче държа да ви обясня моето положение.

Думите му бяха посрещнати с гръмки дюдюкания.

— Никакви речи! Или пей, или мълчи!

— Положението ми е много просто, макар че на пръв поглед би могло да ви се стори…

— Долу Шаверни! Предлагам бас! Да окачим Шаверни до Пейрол!

— И знаете ли защо искам да ви обясня положението си? — продължи малкият маркиз с невъзмутимото упорство на пияниците. — Защото моралът…

— Долу моралът!

— И обстоятелствата…

— Долу обстоятелствата!

Сидализ, Дебоа и Фльори се въртяха около него досущ като вълчици. Нивел спеше.

— Щом не искаш да пееш, рецитирай ни стихове от трагедии! — извика Навай.

Разнесоха се бурни протести.

— Попей ни — добави Hoce, — а после ще ти позволим да ни обясниш положението си.

— Заклевате ли се? — попита Шаверни сериозно.

Всеки зае позата на Хораций144 от сцената с клетвата.

— В такъв случай ме оставете по-напред да ви обясня положението си — заяви Шаверни.

Доня Крус се превиваше от смях. В салона обаче започваха да се дразнят. Чуваха се предложения да обесят Шаверни през прозореца за краката. В XVIII век също си правеха много приятни шеги.

— Няма да ви отнема много време — не мирясваше малкият маркиз. — Всъщност положението ми е от ясно — по-ясно. Не познавам жена си, тъй че не мога и да я мразя. И понеже общо взето обичам жените, значи това е брак по любов.

— Пей! Пей! Пей! — нетърпеливо прогърмяха двайсетина гласа. Шаверни взе чинията и ножа от ръцете на Таран.

— Това са няколко кратки стихчета, съчинени от един млад човек — обяви той.

— Пей! Пей! Пей!

— Много са лесни, внимавайте само за припева! — добави маркизът и като си тактуваше с ножа върху чинията, запя:

— Не е зле! Никак даже не е зле! — одобри публиката.

— Ориол знае днешния им курс!

— Припева! Припева!

— Кой ще ми даде да пийна нещо? — сепна се Нивел.

— Как намирате това, чаровнице? — попита Ориол.

— По-глупаво не може и да бъде!

— Браво! Браво!

— Хайде, не се бой! — успокояваше доня Крус клетата Орор, притискайки я в обятията си.

— Вторият куплет! Смелост, Шаверни!

Маркизът послушно подхвана:

При това непочтително начало, Пейрол така отчаяно подскочи, че сам се откачи и се пльосна по корем на пода.

— Господа, господа! — извика той, изправяйки се на крака. — В името на негово височество принц дьо Гонзаг…

Никой обаче не го чуваше.

— Това е лъжа! — викаха едни.

— Истина е! — крещяха други.

— Господин Ло е струпал в мазето си всички съкровища на света!

— Стига политика!

— Точно така!

— И дума да не става!

— Да живее Шаверни!

— Долу Шаверни!

— Затъкнете му устата!

— Препарирайте го!

Дамите усърдно трошаха чинии и чаши.

— Шаверни, ела да ме целунеш! — извика Нивел.

— И таз добра! — възнегодува нисичкият дебел посредник.

— Той вдига курса заради нас — промърмори Нивел и отново затвори очи. — Много е миличко туй маркизче. Каза, че жените в Париж нямали цена, но и това не е достатъчно скъпо. Мъжете до един са изполичари. Усетя ли, че някой мъж е скътал дори един пистол на дъното на кесията си, просто побеснявам!

В будоара, захлупила лице в шепите си, Орор прошепна с неестествен глас:

— Мраз сковава душата ми само при мисълта, че искат да ме тласнат в обятията на такъв човек…

— Ба! — усмихна се доня Крус. — Аз пък на драго сърце бих се заела да го направя кротък като агънце. Но как, нима наистина не ти харесва?

— Отведи ме оттук! Искам да прекарам остатъка от нощта в молитви!

Тя се олюляваше и доня Крус се видя принудена да я подкрепя. Циганката имаше най-отзивчивото сърчице на света, но изобщо не споделяше отвращението на дружката си. За нея това беше същият Париж, за който някога бе мечтала.

— Хайде, ела! — рече тя, докато, възползувайки се от едно кратко затишие, Шаверни със сълзи на очи молеше да му позволят да обясни положението си.

На слизане по стълбите, доня Крус каза:

— Трябва да печелим време, сестрице. Преструвай се на покорна и разчитай на мен! По-скоро сама ще се оженя за този Шаверни, отколкото да те изоставя в неволя!

— Наистина ли би го сторила за мен? — извика Орор в порив на простодушна признателност.

— Боже мой, разбира се! Хайде, помоли се, щом от това ти става по-леко. Ще дойда да те видя веднага, щом успея да се измъкна.

И палавата доня Крус безгрижно изприпка обратно по стълбата, вдигнала в ръка чашата си с шампанско.

— Вярно, друго е да те принуждават… — промърмори тя. — С този Шаверни човек рискува да прекара живота си в смях.

Пред вратата на будоара, доня Крус се спря и се ослуша. Малкият маркиз тъкмо се възмущаваше:

— Но нали ми обещахте, че ще мога да ви обясня положението си?

— Никога! Шаверни злоупотребява с нашето положение! Вън Шаверни!

— Господа — обади се Навай, — без друго трябва да нападнем. Малката се подиграва с нас!

Точно този момент избра и доня Крус, за да отвори вратата. Весела и усмихната, тя се появи на прага с високо вдигната в ръка чаша.

Гръмнаха бурни и продължителни ръкопляскания.

— Хайде, господа, повече бодрост! — извика тя като протегна празната си чаша. — Нима наистина си мислите, че вдигате шум?

— Стараем се — каза Ориол.

— Вие сте просто едни окаяни кресльовци! — заяви доня Крус, изпразвайки чашата си на един дъх. — Не се чувате дори зад тази врата!

— Възможно ли е? — ревнаха сконфузени нашите безделници.

А те си въобразяваха, че са способни да попречат на цял Париж да спи.

Шаверни с възхищение съзерцаваше доня Крус.

— Прелестна! — прошепна той. — Божествена!

Ориол понечи да повтори тези думи, защото му се струваха красиви, но Нивел се събуди и го ощипа до кръв.

— Я по-добре си дръжте езика зад зъбите! — посъветва го тя. Той се опита да се измъкне, но дъщерята на Мисисипи се вкопчи в ръкава му.

— Една синя глоба! — отсече тя.

Ориол извади портфейла си и й връчи една нова-новеничка акция, докато Нивел си тананикаше:

Междувременно доня Крус търсеше с поглед Гърбавия. Някакво вътрешно чувство й подсказваше, че въпреки грубите си обноски, този човек беше неин таен съюзник. Тук обаче нямаше кого да попита и опитвайки се да разбере да не би Гърбавия да е излязъл заедно с Гонзаг, тя полюбопитствува:

— Но къде е негово височество?

— Каретата му току-що се върна — отговори влизащият в този момент Пейрол. — Негово височество дава разпорежданията си.

— За цигуларите, без никакво съмнение! — додаде Сидализ.

— Наистина ли ще танцуваме? — извика циганката, цялата пламнала от удоволствие.

Дебоа и Фльори презрително я изгледаха.

— Още помня времето — превзето рече Нивел, — когато идвахме тук и винаги намирахме по нещичко под чиниите си. — Тя вдигна чинията си и продължи: — Нищо! Дори и просено зрънце! Ах, милички, Регентството е в упадък!

— Регентството овехтява — подкрепи я Сидализ.

— Регентството вехне! Та щеше ли Гонзаг да обеднее, ако имахме по две-три синички за десерт?

— Какво е това „синички“? — попита доня Крус.

Човек трудно би могъл да намери подходящи думи, за да опише всеобщото изумление! Представете си една вечеря в Позлатения дом145, но вечеря в наши дни, на която присъствуват професионални танцьорки и също толкова професионални мошеници, и представете си, че някоя от тези дами не знае що е ценни книжа. Невъзможно, нали? Е, също толкова неправдоподобна беше и наивността на доня Крус.

Шаверни припряно забърника в джоба си, където се намираше зестрата, и като сграбчи дузина акции, ги пъхна в ръката на циганката.

— Благодаря — каза тя. — Господин дьо Гонзаг ще ви ги върне. — После разстла акциите пред Нивел и другите и с очарователна изисканост добави: — Госпожи, ето ви десерта.

Госпожите прибраха акциите и заявиха, че малката е просто непоносима.

— Хайде, хайде! — продължи доня Крус. — Не трябва негово височество да ни намира заспали. За здравето на господин маркиз дьо Шаверни! Чашата ви, маркизе!

Той протегна чашата си и тежко въздъхна.

— Внимавайте, сега ще ни обясни положението си!

— Да, но не на вас — отвърна Шаверни. — Този път за слушател искам само очарователната доня Крус. Вие не сте достойни да ме разберете!

— И въпреки това всичко е много просто — прекъсна го Нивел. — Вие сте в положението на пиян човек.

Всички прихнаха, а дебелият Ориол едва не се задуши от смях.

— По дяволите! — изруга маркизът и счупи чашата си в масата. — Нима сред вас ще се намери някой достатъчно дързък, за да ми се подиграва? Не, доня Крус, не се шегувам! Тук вие сте като небесна звезда, заблудила се сред панаирджийски фенери!

Думите му предизвикаха бурното възмущение на дамите.

— Прекалено силно! — каза Ориол. — Прекалено силно, бога ми!

— Ти да мълчиш! — сряза го Шаверни. — Сравнението може да засегне само фенерите. Впрочем, аз не говоря на вас. Призовавам господин Пейрол да прекрати непристойните ви крясъци, като ви уверявам, че той ми е харесал само веднъж в живота си: когато висеше на закачалката. Така му прилягаше! — За миг той без да ще дори изпадна в умиление, добавяйки със сълзи на очи: — Ах, чудесно му прилягаше, кълна се! Но да се върнем на моето положение… — сепна се той като взе ръцете на доня Крус в своите.

— Знам го на пръсти, господин маркиз — прекъсна го циганката. — Тази нощ вие ще се ожените за една очарователна жена.

— Очарователна ли? — живо се заинтересува хорът.

— Да, очарователна — повтори доня Крус, — Млада, остроумна, добра и нямаща дори понятие от вашите „синички“.

— Ето, тъй се тъкмят епиграми! — подхвърли Нивел.

— Качвате се на една пощенска карета — обърна се отново доня Крус към Шаверни, — отвличате жена си…

— Ах, де това да бяхте вие, прелестно дете! — прекъсна я малкият маркиз.

Доня Крус напълни чашата му догоре.

— Господа — заяви Шаверни преди да отпие, — доня Крус току-що ми разясни моето положение, и то много по-добре, отколкото аз сам бих го сторил. Положението ми е приказно.

— Пийте по-добре! — разсмя се циганката.

— Позволете ми преди това да споделя една мисъл, която отдавна зрее в мен.

— Да я чуем! Да чуем мисълта на Шаверни! Той стана и като зае поза на оратор, подхвана:

— Господа, вижте колко много незаети столове. Този тук принадлежи на братовчед ми Гонзаг, този е на Гърбавия и доскоро и двата бяха заети. Но този?

Той сочеше креслото, намиращо се точно срещу креслото на Гонзаг. И действително, от началото на вечерята до този момент там не беше сядал никой.

— Ето какво имам на ум — продължи Шаверни. — Искам това кресло да се заеме, искам в него да седне младоженката!

— Правилно! Правилно! — развикаха, се наоколо. — Мъдра мисъл, Шаверни! Младоженката! Младоженката!

Доня Крус понечи да хване ръката на младия маркиз, но вече нищо не бе в състояние да отклони вниманието му.

— По дяволите! — изсумтя той, крепейки се за масата с безредно разпиляна по лицето му коса. — Че какво пък, да не би да съм пиян!

— Пийте и мълчете! — прошепна доня Крус на ухото му.

— На драго сърце ще си пийна, хубавице моя неземна… И бог ми е свидетел, че много искам да си пийна, но не искам да мълча. Искането ми е напълно основателно и произтича от моето положение. Искам младоженката, защото… Ей, вие там, слушайте, де…

— Слушайте! Слушайте! Той е прекрасен като бога на красноречието!

За да каже това, Нивел най-сетне се беше събудила окончателно.

Шаверни удари с юмрук по масата и се развика още по-силно:

— Казвам ви аз, че е нелепо, нелепо е…

— Браво, Шаверни! Чудесно, Шаверни!

— Нелепо е, казвам, да се оставя празно място…

— Чудесно! Чудесно! Браво, Шаверни!

Всички присъствуващи ръкопляскаха. Малкият маркиз полагаше отчаяни усилия, за да следва мисълта си.

— Защото едно място се оставя празно — завърши той, вкопчвайки се в покривката, — само ако не чакаме никого.

И точно в момента, когато гръм от аплодисменти щеше да посрещне това изстрадано умозаключение, на вратата се появи Гонзаг и каза:

— Така е братовчеде, но ние чакаме някого.

VIII. Праскова и букет

Лицето на негово височество принц дьо Гонзаг им се стори сериозно, дори загрижено. Всички оставиха чашите си върху масата и усмивките до една се стопиха.

— Братовчеде — хлъцна падналият обратно в креслото си Шаверни, — чаках ви… за да си поговорим малко за моето положение.

Гонзаг се приближи до масата и издърпа от ръката му чашата, която маркизът тъкмо надигаше.

— Стига си пил! — сухо го сряза той.

— И таз добра! — възнегодува Шаверни.

Гонзаг запокити чашата през прозореца и повтори:

— Стига си пил!

Маркизът го изгледа с широко отворени от почуда очи. Сътрапезниците насядаха по местата си. Вече върху не едно и две лица бледността бе изместила жизнерадостните багри на начеващото опиянение. Споходила ги бе една и съща тревожна мисъл, която, при все че от началото на празненството най-грижливо я бяха заобикаляли, през цялото време бе витала във въздуха. И ето че обезпокоеният вид на Гонзаг я накара отново да им напомни за себе си.

Пейрол се опита да се промъкне до господаря си, но доня Крус го изпревари.

— Моля ви, ваше височество, само една думичка! — каза тя.

Гонзаг и целуна ръка и двамата се отдръпнаха настрана.

— Какво ли означава това? — прошепна Нивел.

— По всичко личи, че ще останем без цигулари — добави Сидализ.

— Не ще да се е разорил — подхвърли Дебоа, — Гонзаг е прекалено богат.

— Какво ли не става по света! — промърмори Нивел.

Господата дори не дадоха ухо на този разговор. Повечето от тях се бяха вторачили в покривката и като че ли напрегнато размишляваха. Единствен Шаверни пееше някаква популярна песничка и нехаеше за мрачното безпокойство, сковало изведнъж целия салон. Ориол изсумтя в ухото на Пейрол:

— Да не би вестите да са лоши?

Довереникът му обърна гръб.

— Ориол! — провикна се Нивел.

Дебелият посредник тутакси се подчини на заповедта и дъщерята на Мисисипи му нареди:

— Когато принцът свърши с малката, ще идете да му кажете, че искаме цигулари!

— Но… — понечи да възрази Ориол.

— Млък! Ще идете, щом аз го искам!

Принцът обаче още не беше свършил и колкото по-дълго продължаваше мълчанието, толкова повече се засилваше усещането за безпокойство и униние. От непринуденото веселие, опитало се да се издигне до висотата на оргия, не беше останал и помен. И ако читателят наистина е повярвал, че нашите герои се веселяха от все сърце, то значи не сме били никак убедителни. Те просто бяха направили всичко, което бе по силите им. Виното бе поотпуснало гласовете и зачервило лицата, но тревогата дори за миг не бе заглушена от гръмкия смях на пресиленото веселие щом, за да не остане дори следа от цялото това привидно буйство, бе достатъчно Гонзаг само да смръщи вежди. Това, което дебелият Ориол бе изказал гласно, сега го мислеха всички: вестите бяха лоши.

Гонзаг повторно целуна ръка на доня Крус и с бащински тон попита:

— Имате ли ми доверие?

— Разбира се, ваше височество — отвърна циганката, вперила в него умолителен поглед, — но тя е единствената ми приятелка, тя е моя сестра!

— Не мога да ви откажа нищо, мило дете. Знайте, че каквото и да се случи, след час тя ще бъде свободна.

— Наистина ли, ваше височество? — извика доня Крус и цяла засия от радост. — Позволете ми тогава да й съобщя щастливата новина!

— Не, не сега! Останете! Предадохте ли й моето желание?

— За сватбата ли? О, разбира се, но тя е възмутена до дъното на душата си.

— Ваше височество — смутолеви Ориол, когото един заповеднически жест на Нивел беше привел в движение, — простете за безпокойството, но дамите настояват за цигулари.

— Оставете ме на мира! — рече Гонзаг, отстранявайки го с ръка.

— Не ще и дума, станало е нещо! — промърмори Нивел.

Гонзаг стисна ръцете на доня Крус в своите и продължи:

— Няма да ви кажа нищо повече от това: искаше ми се да спася оногова, когото тя обича.

— Но, ваше височество — извика доня Крус, — ако благоволите да ми обясните каква полза би имал от тази сватба господин дьо Лагардер, аз тутакси ще предам думите ви на бедната Орор.

— Това е просто факт — прекъсна я Гонзаг, — и аз нищо повече не мога да добавя към твърдението си. Или си мислите, че имам власт над събитията? Във всеки случай, обещавам ви, че няма да прибягвам до принуда.

Той понечи да се отдалечи, но доня Крус го задържа.

— Моля ви, разрешете ми да се върна при нея — прошепна тя. — Вашите недомлъвки ме плашат.

— Сега имам нужда от вас — каза Гонзаг.

— От мен? — удиви се циганката.

— Тук ще стане дума за неща, които дамите в никакъв случай не трябва да чуят.

— А аз ще ги чуя ли?

— Не. Те нямат никакво отношение към вашата приятелка. Тук вие сте у дома си, тъй че изпълнете ролята си на домакиня и отведете дамите в салона на Марс.

— Готова съм да ви се подчиня, ваше височество.

Гонзаг й поблагодари и се върна при масата. Всички впиха изпитателен поглед в лицето му. Той направи знак на Нивел, която веднага се приближи.

— Добре вижте това дете — каза той и посочи с пръст доня Крус, която дълбоко замислена стоеше в другия край на салона. — Гледайте да я разсеете и се постарайте да не обръща внимание на това, което ще става тук.

— Нима ни гоните, ваше височество?

— След малко пак ще ви повикаме. В малкия салон има сватбени подаръци.

— Разбрах, ваше височество. Ще ни отстъпите ли поне Ориол?

— Не, дори и него не. Вървете!

— Хайде, хубавици — подкани Нивел приятелките си, — доня Крус ще ни заведе да видим тоалета на младоженката.

Дамите станаха едновременно и предвождани от циганката, влязоха в малкия салон на Марс, разположен точно срещу будоара, в който преди малко видяхме нашите две приятелки. Там наистина имаше сватбени подаръци, около които дамите веднага се скупчиха.

Гонзаг стрелна Пейрол с очи и той отиде да затвори вратата зад тях. Едва що вратата се хлопна и доня Крус понечи да се приближи до нея, но Нивел се спусна подире й и я хвана за ръката.

— Вие сама трябва да ни покажете всичко, мило ангелче — рече тя. — Ще сме ви много задължени.

В салона останаха само мъже. Гонзаг седна на масата сред гробно мълчание, което дори разбуди малкия маркиз дьо Шаверни. И понеже никой не проронваше нито дума, той промърмори, говорейки сам на себе си:

— Помня, че в градината зърнах две прелестни създания. Само че наистина ли трябва да се оженя за едната от тях, или просто сънувам? Бога ми, не знам! Братовчеде — изведнъж прекъсна мисълта си той, — тук ми се струва доста зловещо. Отивам при дамите.

— Стой тук! — заповяда Гонзаг и като обгърна с поглед присъствуващите, попита: — Все тъй хладнокръвни ли сме, господа?

— Повече от всякога — последва отговор.

— По дяволите! — извика Шаверни. — Та нали точно ти, братовчеде, настояваше да пием!

Маркизът беше прав, но в момента за Гонзаг думата „хладнокръвие“ имаше съвсем относителен смисъл. Трябваха му разгорещени глави и яки десници. С изключение на Шаверни, всички бяха в нужното разположение на духа. Принцът вече нееднократно бе поглеждал към малкия маркиз, поклащайки недоволно глава. Той хвърли поглед към стенния часовник и каза:

— Разполагаме точно с половин час, за да си поговорим. Стига лудории! На вас говоря, маркизе!

В момента, когато Гонзаг му беше заповядал да остане, маркизът отново бе седнал, но не в креслото си, а върху масата.

— He ce безпокойте за мен, братовчеде — рече той със сериозността на пияниците. — Молете се само никой от тук присъствуващите да не е по-пиян от мен. Аз се тревожа за положението си, какво по-просто от това!

— Господа — прекъсна го Гонзаг, — ако се наложи, ще минем и без него. Ето как стоят нещата: в този миг една млада девойка ни пречи. Чувате ли? Пречи ни! Пречи на всички ни, тъй като отсега нататък интересите ни са още по-тясно свързани, отколкото си мислите, и може да се каже, че вашата сполука е и моя. Погрижих се нишката, която ни свързваше, да се превърне в истинска верига.

— Всички сме много задължени на ваше височество! — рече Монтобер.

— Не ще и дума! Разбира се! — обадиха се и останалите, но им липсваше ентусиазъм.

— Тази девойка… — поде отново Гонзаг.

— Тъй като по всичко личи, че обстоятелствата се усложняват — прекъсна го Навай, — имаме право на някои разяснения. Девойката, отвлечена снощи от вашите хора, същата ли е, за която ставаше дума у господин регента?

— Тоест, онази, която господин дьо Лагардер беше обещал да представи в Пале Роаял? — додаде Шоази.

— С една дума — госпожица дьо Ньовер? — заключи Hoce.

Всички забелязаха как изражението на Шаверни изведнъж се промени, после го чуха тихо и със странен глас да повтаря:

— Госпожица дьо Ньовер!

Гонзаг се намръщи.

— Какво значение има името й? — рече той с гневно движение. — Тя ни пречи и трябва да я премахнем от пътя си.

Настъпи тишина. Шаверни взе чашата си, но веднага я остави обратно, без да отпие нито глътка. Гонзаг продължи:

— Кръвта ме ужасява също толкова, колкото и вас, господа приятели мои, та дори и повече. Шпагата никога не ми е допадала, тъй че никакви шпаги! Привърженик съм на мирните средства. Шаверни, плащам петдесет хиляди екю и поемам разходите по пътуването ти, само и само, за да е спокойна съвестта ми.

— Скъпичко е — промърмори Пейрол.

— Не разбирам — каза Шаверни.

— Ще разбереш. Просто давам един шанс на това прелестно дете.

— За госпожица дьо Ньовер ли става дума? — попита малкият маркиз и неволно посегна към чашата си.

— Ако й се харесаш… — започна Гонзаг вместо отговор.

— Е, колкото до това — прекъсна го Шаверни, надигайки чашата си, — ще й се харесаме!

— Толкоз по-добре! В такъв случай тя на драго сърце ще се омъжи за теб.

— Не бих желал и да бъде другояче — заяви Шаверни.

— Нито пък аз — загадъчно се усмихна Гонзаг. — Ожениш ли се, веднага ще отпътуваш с жена си някъде вдън глухата провинция и ще проточиш до безкрай медения си месец, ако, разбира се, не предпочиташ да се върнеш след като той изтече, но сам.

— А ако тя откаже? — попита малкият маркиз.

— Ако откаже, съвестта ми ще е чиста, а тя ще бъде свободна. Произнасяйки последните думи, Гонзаг неволно наведе очи.

— Давате й един-единствен шанс, казахте — промълви Шаверни, — което ще рече, че ако приеме ръката ми, тя ще живее, а ако я отхвърли — ще бъде свободна. Не разбирам.

— Защото си пиян — сухо отвърна Гонзаг.

Останалите пазеха дълбоко мълчание. Под искрящите полилеи, осветяващи прекрасните картини по тавана и стените, сред празните бутилки и увехнали цветя, витаеше един бог знае какво зловещо предчувствие.

От време на време от съседния салон долиташе женски смях и този смях причиняваше болка. Единствен Гонзаг седеше с високо вдигнато чело и усмивка на устните.

— Но вие, господа — обърна се той към останалите, — сигурен съм, че вие много добре ме разбирате!

Не отговори никой, дори изпеченият негодяй Пейрол.

— Както виждам, нужно ви е разяснение — подсмихна се Гонзаг. — Добре, но то ще бъде кратко, тъй като нямаме време. Нека по-напред признаем очевидната истина: за нас съществуванието на това дете е равносилно на пълно разорение. Излишно е да приемаме този недоверчив вид, това е така. Ако утре загубя наследството на Ньовер, вдругиден ще трябва да бягаме.

— Ние?! — разнесе се изумен вик.

— Вие, любезни господа — потвърди Гонзаг, — всички вие, без изключение. Вече не става дума за миналите ви дребни прегрешения. Принц дьо Гонзаг също влезе в крак с модата и сега, подобно на най-дребния търговец, си води сметководни книги, в които сте записани всички вие, до един. Пейрол превъзходно се справя с подобен род дейност! И така, знайте, че моят крах ще повлече неминуемата ви гибел.

Всички погледи се обърнаха към Пейрол, но той дори не трепна. Принцът продължи:

— А да не говорим, че след всичко, което се случи снощи… Но стига заплахи! — прекъсна мисълта си той. — Щете — не щете, но сте затънали до гуша и ще ме последвате като верни спътници дори в неволята. Въпросът е, дали сте готови да ми засвидетелствувате вашата преданост?

Отново не последва отговор. Усмивката на Гонзаг стана недвусмислено подигравателна.

— Сами виждате, че отлично сте ме разбрали — рече той. — Не съм сбъркал като разчитах на интелигентността ви, нали? Девойката ще бъде свободна. Обещах го и ще удържа на думата си. Ще бъде свободна да излезе оттук и да върви накъдето й видят очите, господа. Какво учудвате ли се?

Всички бяха вперили в него смаян и недоумяващ поглед. С мрачен вид, Шаверни бавно отпиваше от виното си. Гонзаг за първи път напълни чашата си и тези на своите най-близки съседи.

— Често съм ви казвал, господа приятели мои — подхвана той с игрив тон, — че всичко: полезните навици, учтивите обноски, възвишената поезия и изисканите парфюми, го имаме само благодарение на Италия. И до ден-днешен Италия не е проучена достатъчно добре. Слушайте и се постарайте да извлечете някаква полза. — Принцът отпи глътка шампанско и продължи: — Ще ви разкажа една забавна историйка от моята младост, от онези прекрасни години, които никога вече няма да се върнат. Граф Анибал Каноца, издънка на принцовете Амалфи, беше мой братовчед и бонвиван до мозъка на костите си, бога ми! Какви ли не лудории сме вършили заедно. Беше богат, много богат. Съдете сами: братовчед ми Анибал притежаваше четири замъка на Тибър, двайсет чифлика в Ломбардия, два двореца във Флоренция, два в Милано и още два — в Рим, както и цялата прословута златна посуда на кардиналите Алариа, нашите достопочтени чичовци, но бе само на двайсет и седем години и по всичко изглеждаше, че ще живее още век. Никога не съм срещал човек с по-крепко здраве от неговото. На вас май ви стана студено, господа приятели мои? Но моля ви, — пийнете, за да се посъвземете!

Последваха съвета му; всички се нуждаеха от това.

— Една вечер — продължи принц дьо Гонзаг, — поканих братовчед си Каноца на моето лозе в Сполето, едно възхитително кътче, цялото в асми. Ах, какви асми бяха това! Прекарахме вечерта на терасата и наслаждавайки се на благоуханния ветрец, разговаряхме, доколкото си спомням, за безсмъртието на душата. Като изключим виното и жените, Каноца беше стоик. От лозето ми той си тръгна, когато вече се бе спуснала чудесна лунна нощ. Тръгна си освежен и отпочинал. Сякаш още го виждам как се качва в каретата си. Не ще и дума, той бе свободен, нали? Напълно свободен да отиде, където му скимне: на бал, на вечеря — всичко това го има и в Италия — или на любовна среща, но свободен също и да остане… — Принцът допи чашата си и тъй като видя въпроса в очите на присъствуващите, довърши: — Братовчед ми Каноца се възползува от втората свобода и остана.

Сред сътрапезниците настъпи раздвижване. Шаверни конвулсивно стисна чашата си.

— Остана! — повтори той.

Гонзаг взе една праскова от фруктиерата и му я подхвърли. Тя падна върху коленете на малкия маркиз и остана там.

— Опознай Италия, братовчеде! — рече му принцът, но веднага се сепна и продължи: — Шаверни е прекалено пиян, за да ме разбере, но може би така е по-добре. Опознайте Италия, господа.

Докато говореше, той търкаляше праскови по масата и скоро всеки от сътрапезниците му получи по една.

— Забравих да спомена едно незначително обстоятелство — добави принцът със сух и рязък тон. — Преди да си тръгне, братовчед ми граф Анибал Каноца си беше поделил с мен една праскова.

Сътрапезниците му тутакси оставиха плодовете, които държаха в ръце. Гонзаг отново напълни чашата си. Шаверни го последва.

— Опознайте Италия — за трети път повтори принцът, — само там знаят да живеят истински. От сто години вече никой не си служи с идиотски стилет. И каква полза от насилието? В Италия, например, когато искате да премахнете някое девойче, изпречило се на пътя ви, както е в нашия случай, вие просто избирате един галантен мъж, който е съгласен да се ожени за нея и да я отведе дявол знае къде. Дотук добре, това все още прилича на нашия случай. Ако тя приеме, всичко е наред. Ако ли пък откаже, а това е нейно право както в Италия, така и тук, вие просто се покланяте до земята, искайки прошка за безразсъдното си своеволие. После най-учтиво я изпровождате и от чисто кавалерски чувства й подарявате един букет… — Казвайки това, Гонзаг взе букет живи цветя от голямата ваза, която красеше масата. — Та кой отказва цветя? — продължи той, подреждайки букета. — Тя се отдалечава, без съмнение също толкова свободна, колкото и братовчед ми Анибал, да отиде, където й е угодно: при любимия си, при приятелката си, или пък у дома, но свободна също и да остане.

Той протегна букета. Сътрапезниците му се отдръпнаха като попарени.

— И тя остава? — процеди Шаверни през зъби.

— Да, остава — студено произнесе Гонзаг и го погледна прано в очите.

Шаверни скочи на крака.

— Тези цветя са отровни! — извика той.

— Я сядай! — сопна му се Гонзаг и избухна в смях. — Ти си пиян!

Шаверни прекара ръка по обляното си в пот чело.

— Да — прошепна той, — сигурно съм пиян. Защото ако не беше така…

Той залитна. Виеше му се свят.

IX. Деветият час

Гонзаг обгърна сътрапезниците си с властен поглед.

— Шаверни не е на себе си — промълви той. — Простено му е, но ако някой от вас…

— Ще приеме — смутолеви Навай, колкото да поуспокои съвестта си. — Тя ще приеме ръката на Шаверни.

Като възражение, разбира се, това бе по-скоро боязливо, дори жалко, но другите не направиха и толкова. Страхът от разорението беше взел връх. Срамът е като покойниците на Брьогел146, които си отиват скоропостижно. Това бе особено меродавно за онези шарлатански времена, когато падението беше мигновено и безвъзвратно.

Гонзаг знаеше, че отсега нататък може да си позволи всичко. Тези тук до един бяха негови съучастници. Той вече разполагаше с армия. Принцът остави букета на мястото му и каза:

— Достатъчно на тази тема. Разбрахме се. Предстои ни нещо много по-сериозно. Още няма девет часа.

— Научихте ли нещо ново, ваше височество? — попита Пейрол.

— Не, нищо. Просто взех някои предпазни мерки. Павилионът се охранява отвсякъде. Готие и още петима пазят входа откъм уличката; Кита и други двама са пред градинската порта; Лаверн с петима души варди градината, а в преддверието са нашите прислужници, до един въоръжени.

— А онези двамина разбойници? — попита Навай.

— Кокардас и Паспоал ли? Не им дадох определен пост. И те като нас чакат, но там.

Принцът посочи вратата към коридора, където полилеите бяха изгасени веднага след пристигането му. Оттогава вратата стоеше широко отворена.

— Кого чакат те и кого чакаме ние? — попита ненадейно Шаверни, в чийто мрачен поглед бе проблеснала искрица разум.

— Не беше ли тук вчера, когато получих онова писмо, братовчеде? — обърна се Гонзаг към него.

— Не. Кого чакате?

— Някой, който ще заеме това място — отвърна принцът и посочи креслото, останало празно от началото на вечерята.

— Уличката, градината, преддверието, стълбището — навсякъде гъмжи от наемни убийци! — произнесе Шаверни с презрителен жест. — И всичко това заради един-единствен човек?!

— Този човек се казва Лагардер — рече Гонзаг с неволна превзетост.

— Лагардер! — повтори Шаверни. — Мразя го! — добави той, говорейки сам на себе си. — Но аз бях в ръцете му, а той ме пощади.

Гонзаг се наведе към него, за да чуе по-добре и отново поклати глава. После се изправи и попита:

— Мислите ли, господа, че тези предпазни мерки са достатъчни?

Шаверни сви рамене и се разсмя.

— Двайсет срещу един! — промърмори Навай. — Честно е, не ще и дума!

— По дяволите! — извика Ориол, успокоен от многочислеността на този страховит гарнизон. — Не ни е страх!

— Мислите ли — попита пак Гонзаг, — че двайсет души са достатъчни да го издебнат, да връхлетят изневиделица отгоре му и да го заловят — жив или мъртъв?

— Предостатъчно са, ваше височество! Предостатъчно! — разнесоха се викове наоколо.

— Мога ли да считам това за предварително уверение, че никой няма да ме обвини в непредпазливост?

— Гарантирам за това! — провикна се Шаверни. — Ако нещо липсва, то в никакъв случай не е предпазливост.

— Точно това исках да чуя! — кимна Гонзаг. — А сега искате ли да ви кажа моето мнение?

— Кажете, ваше височество, кажете!

Те отново бяха започнали да пият. Принц дьо Гонзаг се изправи.

— Според мен — рече той с бавене и сериозен глас, — всички предпазни мерки са абсолютно безполезни. Познавам човека. Лагардер ни пише: „Ще бъда у вас точно в девет часа.“ и в девет часа ние ще застанем лице срещу лице с Лагардер, уверен съм, кълна се в това! Няма армия, която би могла да попречи на Лагардер да се яви на определената среща. Дали ще се спусне по комина, дали ще влезе през прозореца, или ще изскочи от пода — това не знам, но точно в уречения час, нито миг по-рано или по-късно, ние ще го видим да сяда на тази маса.

— Дявол да го вземе! — извика Шаверни. — Дайте ми го, но един на един!

— Млъкни! — прекъсна го рязко Гонзаг. — Обичам да гледам двубои между джуджета и великани, но само по панаирите. И убеждението ми е толкова дълбоко, господа — добави той, обръщайки се към останалите сътрапезници, — че преди малко дори изпробвах закалката на шпагата си. — Принцът я измъкна от ножницата и огъна блестящата гъвкава стомана. — Часът наближава — довърши той, поглеждайки с крайчеца на окото си стенния часовник, — тъй че сторете като мен. Най-настоятелно ви препоръчвам да не разчитате на друго, освен на шпагите си.

Всички проследиха погледа му и се втренчиха във великолепния стенен часовник с махало, който тътнеше в касата си от розово дърво. Всеки миг стрелките му щяха да посочат девет часа. Сътрапезниците се втурнаха към шпагите си, захвърлени в безпорядък тук-там из салона.

— Дайте ми го! — настояваше Шаверни. — Само че един на един!

— Къде отиваш? — попита принцът Пейрол, виждайки го да се насочва към коридора.

— Да затворя вратата — отвърна предпазливият довереник.

— Остави вратата на мира! Щом веднъж съм казал, че ще остане широко отворена, така и ще бъде! Това е сигнал, господа — обърна се той към набързо въоръжилите се гуляйджии. — Затворят ли се, крилата й, ликувайте! Това ще означава: „Врагът е сразен!“ Но докато са отворени, бъдете нащрек!

Пейрол се сви най-отзад заедно с Ориол и Тиран. До Гонзаг стояха Шоази, Навай, Hoce, Жирон и всички благородници. Шаверни се намираше от другата страна на масата, най-близо до вратата. Всички бяха с голи шпаги в ръце и напрегнато се взираха в тъмния коридор.

Това тържествено и тревожно очакване даваше наистина внушителна представа за оногова, когото чакаха. От стенния часовник се разнесе характерното бумтене, издавано от механизмите му в мига преди да отброи точен час.

— Готови ли сте, господа? — попита Гонзаг без да откъсва поглед от вратата.

— Готови сме! — отзоваха се всички в един глас.

Току-що се бяха преброили. Многочислеността често придава смелост.

В момента, когато часовникът отброи първия от деветте удара, Гонзаг, който бе забил върха на шпагата си в паркета, грабна чашата си от масата и вдигайки я със самонадеян вид, извика:

— Да пием за здравето на господин дьо Лагардер! С чаша в едната ръка и с шпага — в другата!

— С чаша в едната ръка и с шпага — в другата! — глухо отекна едногласен вик.

Настъпи гробно мълчание. С пълни чаши и шпаги в ръце, всички чакаха, превърнали се цели в слух и зрение. Изведнъж отвън долетя звън на шпаги. Стенният часовник бавно отмерваше времето. Мина сякаш цял век, докато отбие деветте си удара. На осмия удар, звънът на шпаги, разнесъл се навън, също тъй внезапно стихна, а на деветия крилата на вратата с трясък се захлопнаха. Гръмна продължителен ликуващ вик. Шпагите до една се наведоха.

— За покойния Лагардер! — извика Гонзаг.

— За покойния Лагардер! — повториха в един глас гуляйджиите, изпразвайки чашите си на един дъх.

Единствен Шаверни дори не помръдна и остана все така безмълвен. Но изведнъж забелязаха Гонзаг, който тъкмо поднасяше чашата към устните си, трепна. Насред салона, струпаните върху Гърбавия наметала и мантии неочаквано се размърдаха и надигнаха. Гонзаг отдавна вече не мислеше за Гърбавия, пък и не беше в течение на завършека на безразсъдната пиянска надпревара. „Не знам дали ще се спусне по комина, дали ще влезе през прозореца, или ще из скочи от пода — бе казал принцът, — но в уречения час, той ще бъде между нас.“ При вида на тази движеща се купчина, той спря да пие и застана ан гард. Изпод дрехите се разнесе пронизителен сух смях.

— И аз съм с вас! — пропищя нечий треперлив гласец. — Ето ме! Ето ме!

Не беше Лагардер.

Гонзаг се разсмя и промълви:

— Та това бил нашият приятел Гърбавия.

Гърбавия скочи на крака и като грабна една чаша, се присъедини към пиячите, които вдигаха наздравица след наздравица.

— За Лагардер! — извика той. — Този страхливец май е разбрал, че съм тук и не е посмял да дойде!

— За Гърбавия! — екна весел смях. — Да живее Гърбавия!

— Хе-хе! — подсмихна се той простодушно. — Добре че знам колко сте храбри, господа. В противен случай човек би останал с впечатлението, че доста страх сте брали. Но какво искат тези двама юначаги?

Той сочеше към затворената врата, водеща към коридора, пред която неподвижни като статуи стояха Кокардас и Паспоал. Те имаха тържествуващ вид.

— Идваме да сложим главите си — лицемерно заяви гасконецът.

— Удрете! — добави нормандецът. — Пратете още две праведни души на небето!

— Удовлетворение за обидата! — провикна се Гонзаг весело. — Дайте чаши на тези смелчаци, нека пийнат с нас!

Шаверни ги гледаше с отвращение, каквото човек изпитва при вида на палач. Когато те се приближиха, малкият маркиз се отдръпна от масата.

— Бога ми, мисля че, ако Лагардер беше дошъл, щях да мина на негова страна! — рече той на Шоази, който стоеше до него.

— Шшт! — изсъска Шоази.

Гърбавия обаче го беше чул и като посочи Шаверни с пръст, се обърна към Гонзаг:

— Сигурен ли е ваше височество в ей този човек?

— Не — отвърна принцът.

Кокардас и Паспоал вече се чукаха с господата. Изтрезнелият Шаверни нададе ухо. Паспоал говореше за окървавения бял жакет, докато Кокардас отново разказваше историята си за моргата във Вал дьо Грас.

— Но това е подло! — обърна се Шаверни този път направо към Гонзаг. — Повече от очевидно е, че тук се говори за убийство?

— А! — възкликна Гърбавия, преструвайки се на силно удивен. — Този пък откъде се взе?

С подигравателна усмивка, Кокардас нагло протегна чашата си към малкия маркиз, който ужасен го загърби.

— Дявол го взел! — добави Езоп II. — Този благородник, струва ми се, изпитва някакво необяснимо отвращение!

Междувременно останалите сътрапезници се бяха умълчали. Гонзаг сложи ръка на рамото на Шаверни и промълви:

— Внимавай, братовчеде, попрекалил си с пиенето!

— Напротив, ваше височество — прошепна Езоп II на ухото му, — аз пък намирам, че братовчедът не е пил достатъчно. Повярвайте ми, знам го от опит!

Гонзаг подозрително го изгледа.

Гърбавия се смееше и клатеше глава с вид на човек, който си знае работата.

— Добре, може и да си прав — рече Гонзаг. — Предавам ти го.

— Благодаря, ваше височество — отвърна Езоп II, после с чаша в ръка се приближи до малкия маркиз и добави: — Ще благоволите ли да се чукнете с мен? Предлагам ви реванш!

Шаверни се разсмя и протегна чашата си.

— За венчавката ви, прекрасни годенико! — извика Гърбавия.

И двамата седнаха един срещу друг, заобиколени тутакси от своите покровители и секунданти. Бакхусовият дуел помежду им започваше отново.

Всеки от присъствуващите в салона, където до този момент веселието едва-едва бе мъждукало, почувствува как на душата му олеква, сякаш непосилно бреме изведнъж бе паднало от плещите му. Лагардер бе несъмнено мъртъв, щом не беше сдържал дръзкото си обещание. Лагардер, жив и неявил се на уречената среща, това бе просто немислимо!

Самият Гонзаг вече не се съмняваше в това, и ако нареди на Пейрол да излезе и провери постовете, то бе само от прекомерна италианска предпазливост. Предпазливостта никога не вреди. На стоящите на стража наемни убийци им бе платено за цялата нощ, тъй че нищо не им костваше да ги оставят на постовете им. Колкото повече страх бяха брали, толкова по-весели бяха сега. Едва сега празненството започваше истински. Възвръщаше се апетитът, жаждата също. Подтисканото до този миг веселие сега неудържимо бликаше отвсякъде. По дяволите, та благородниците вече дори не помнеха, че са треперили от страх, а нашите банкери бяха смели като Цезар!

Всеизвестно е обаче, че всяко нелепо и заслужаващо присмех положение изисква изкупителна жертва. За такава жертва бе избран клетия дебеланко Ориол, който трябваше да изкупи всеобщото малодушие. Закачаха го, дразнеха го и всеки най-безцеремонно му приписваше собствената си слабост и преживени страхове. Ориол единствен бе треперил от страх, такъв беше окончателният извод, до който стигнаха господата. Той се противеше колкото му сили държат и предизвикваше всички на дуел.

— Дамите! Дамите! — разнесоха се викове. — Защо не повикате дамите?

По знак на Гонзаг, Hoce отиде да отвори вратата на будоара. Сякаш ято птички излетя от клетката си. Със смях, писъци и превземки, госпожиците нахлуха в салона, като говореха една през друга и се оплакваха от дългото чакане.

Нивел се приближи до Гонзаг и кимна към доня Крус:

— Малката се оказа твърде любопитна! Най-малко десет пъти трябваше да я дърпам от ключалката!

— Боже мой! — възкликна принцът добродушно. — Какво ли толкова би могла да види? Отпратихме ви само за миг, чаровници мои, но то бе единствено във ваш интерес. Вие не обичате деловите разговори.

— За нещо по-специално ли ни повикахте? — извика Дебоа.

— Какво става с годежа? — полюбопитствува Фльори.

А Сидализ, пощипвайки с една ръка мургавата брадичка на Кокардас-мадши, а с другата — пламналата буза на Амабл Паспоал, попита:

— Вие ли сте цигуларите?

— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас, вцепенил се като истукан. — Ние сме благородници, хубавице!

При допира на тази нежна и така приятно ухаеща ръчица, брат Паспоал се разтрепера от глава до пети и понечи да каже нещо, но просто глас не му стигна.

— Госпожи — каза Гонзаг, целувайки върха на пръстите на доня Крус, — не искаме да имаме тайни от вас. Ако се лишихме за миг от вашето присъствие, то бе само за да уговорим предварителните условия на сватбата, на която тази нощ ще присъствуваме.

— Вярно е значи! — писнаха в един глас лудетините. — Някоя комедия ли ще гледаме?

Гонзаг протестиращо махна с ръка.

— Става дума за напълно сериозен брачен съюз — подчерта той внушително, сякаш самото място и антуражът не опровергаваха предостатъчно думите му. — После се наведе към доня Крус и добави: — Време е да предупредите вашата приятелка.

Доня Крус го погледна с обезпокоен вид.

— Обещахте ми нещо, ваше височество — промълви тя.

— Ще изпълня всичко, което съм обещал — отвърна Гонзаг и докато я изпращаше до вратата, добави: — Дори и да откаже, аз няма да се отметна от думата си. Но заради самата нея и заради още някого, когото не искам да назова, молете се тя да приеме!

Доня Крус не знаеше нищо за съдбата на Лагардер и Гонзаг разчиташе точно на това. Тя дори не подозираше докъде е способен да стигне в лицемерието си този безбожен Тартюф. И при все това, преди да прекрачи прага на будоара, тя се спря и умоляващо прошепна:

— Ваше височество, нито за миг не съм се усъмнила, че ви ръководят благородни и достойни за вас подбуди, но от снощи стават наистина много странни неща. Ние сме само две бедни девойки и нямаме нужния опит, за да разплитаме загадки. От приятелски чувства към мен, ваше височество, и от състрадание към това клето дете, което обичам, и което е съсипано от мъка, ми кажете само думица, една-единствена думица, която ще ми помогне да разбера и ще ми послужи като аргумент срещу нейното упорство. Бих била много по-убедителна, ако можех да И кажа по какъв начин тази сватба ще съхрани живота на оногова, когото обича.

— Нима ми нямате доверие? — прекъсна я Гонзаг с укорителен тон. — И нима тя ви няма доверие? Щом вярвате в уверенията ми, уверете я, за да ви повярва и тя! И побързайте — повиши той властно тон, — чакам ви!

После й се поклони и доня Крус излезе. Междувременно врявата в салона ставаше все по-оглушителна. Чуваха се само весели викове и гръмък смях.

— Браво, Шаверни! — крещяха едни.

— Смелост, гърбушко! — деряха се други.

— Чашата на Шаверни беше по-пълна!

— Без шмекерии! Това е двубой не на живот, а на смърт!

— Ще се погубят! — пищяха дамите. — Те са луди!

— Ако наистина има толкова сини акции, колкото разправят — промърмори Нивел, — искам да ви заявя, че винаги съм изпитвала слабост към гърбавите!

— За бога, как само се наливат!

— Истински фунии! Сюнгери!

— Ама че ями! Браво, Шаверни!

— Смелост, гръбльо! Какви ти ями, същински бездни!

Езоп II, наречен още Йон, и малкият маркиз бяха заобиколени от плътна тълпа зрители, която набъбваше с всеки изминат миг. За тази нощ това бе второто им стълкновение.

Датиращото от онази епоха нашествие на английските нрави бе разпространило модата на пиянските турнири.

До тях се търкаляха дузина празни бутилки, които недвусмислено свидетелствуваха за съкрушителните удари, понесени, или по-скоро погълнати от двете враждуващи страни. Шаверни беше блед като платно и налените му с кръв очи сякаш всеки миг се канеха да изскочат от орбитите си. Но той беше свикнал с подобни схватки. Въпреки тънката си снага и привидно ограничения капацитет на стомаха си, маркизът беше опасен събутилник. Подвизите му бяха безчет. Гърбавия, напротив, беше силно зачервен и очите му неистово блестяха. Той се въртеше и не млъкваше нито за миг, което, както всеки знае, е много неблагоприятно условие. Дърдоренето опиянява почти толкова, колкото и самото вино. Има ли сериозна среща, всеки шампион на бутилката трябва да бъде ням. Ами тъй де, я вижте рибите! Щастието като че ли клонеше на страната на малкия марки.

— Залагам сто пистола за Шаверни! — извика Навай. — — Гърбавия ще се върне под наметалата!

— Държа — отвърна Гърбавия, като се олюля в креслото си. Това не убягна от погледа на Нивел, която извика:

— Залагам портфейла си за маркиза!

— А колко има в портфейла? — поинтересува се Езоп II между две големи глътки.

— Пет синички… Цялото ми състояние, уви!

— Държа ги срещу десет! — извика Гърбавия. — Дайте вино…

— Коя ти харесва най-много? — пошушна Паспоал на ухото на своя доблестен приятел, оглеждайки последователно Сидализ, Нивел, Фльори, Дебоа и другите госпожици.

— Гръм да ме порази дано! — възкликна Кокардас-младши, който не сваляше очи от Гърбавия. — Негова милост ще вземе да се удави накрая. Познавам само един човек, който може да пие така!

Езоп II стана от мястото си и за миг на всички им се стори, че ще падне. Той обаче най-невъзмутимо се настани върху масата, обгръщайки присъствуващите с циничния си подигравателен поглед.

— Нямате ли по-големи чаши? — извика той и запокити своята надалеч. — С тези лешникови черупки можем и да осъмнем!

X. Триумфът на Гърбавия

Ето ни — отново в стаята на партерния етаж, където в началото на вечерята бяхме видели Орор и доня Крус. Орор беше сама и макар да бе коленичила на килима, не се молеше.

От известно време шумът, долитащ от горния етаж, се беше усилил. Причина за това бе разгорялото се единоборство между Шаверни и Гърбавия. Но Орор дори не ги чуваше. Тя бе потънала в мисли и зачервените й от плач очи невиждащо се взираха нейде в пространството. Унесът й бе тъй дълбок, че тя дори не обърна внимание на лекия шум, който доня Крус вдигна на влизане в стаята. Испанката се приближи на пръсти и я целуна по косата. Орор бавно извърна глава и сърцето на циганката се сви от мъка, когато зърна клетите й, останали без капчица кръв страни и помътнелите от плач очи.

— Идвам да те взема — рече тя.

— Готова съм — отвърна Орор.

Доня Крус очевидно не очакваше подобен отговор.

— Едва сега ли се реши?

— Молих се, а когато човек се моли, непонятното става лесноразбираемо.

Доня Крус бързо се приближи до нея и попита:

— Кажи ми, какво разбра?

Във въпроса й звучеше почти толкова искрена загриженост, колкото и неподправено любопитство.

— Готова съм — повтори Орор. — Готова съм да умра.

— Но тук изобщо не става дума за смърт, бедна ми сестрице!

— За първи път тази мисъл ме споходи много отдавна — прекъсна я Орор унило. — Аз, само аз съм неговото нещастие, заплахата, която непрестанно тегне над него. Аз съм неговият зъл дух. Без мен той щеше да е свободен, щеше да е спокоен и щастлив!

Доня Крус слушаше, без да разбира. Орор изтри една сълза и продължи:

— Защо, защо още снощи не сторих това, което обмислям днес? Защо не избягах от дома му? Защо съм още жива?

— Какви ги говориш? — извика циганката.

— Флор, сестрице мила, ти просто не знаеш каква разлика съществува между вчера и днес! Видях пред мен да се разтварят райските порти и пред погледа ми се разкри един цял живот, изтъкан от неописуема радост и божествени наслади. Той ме обичаше, Флор!

— Та нима едва снощи го разбра? — смая се доня Крус.

— Ако го бях разбрала по-рано, един бог знае дали щяхме да се излагаме напразно на опасностите на това пътуване. Но аз се съмнявах, страхувах се. О, колко лекомислени сме ний, сестрице! Човек трябва да трепери, а не да изпада във възторг пред това велико щастие, което би принудило небесното блаженство да се спусне на земята. Но, разбираш ли, това е невъзможно, за щастието няма място на този свят.

— Добре, но ти какво реши? — прекъсна я циганката, която нямаше никаква склонност към подобна мистика.

— Да се подчиня, за да го спася — отвърна Орор.

Възхитена, доня Крус скочи на крака и извика:

— Да вървим тогава! Принцът ни чака. — Внезапно тя се сепна и усмивката й помръкна. — А известно ли ти е, че покрай теб животът ми се превърна в истински героизъм? Не мога да обичам като теб, не ще и дума, но и аз обичам по свой начин, а винаги те намирам на пътя си.

Смаяната Орор недоумяващо я погледна.

— Ти не бери грижа за мен — усмихна се доня Крус. — И през ум не ми минава да умирам заради това. Имам намерение преди да умра да се влюбя така поне още няколко пъти, но бъди уверена, че ако не беше ти, надали бих се отказала толкова лесно от царя на странствуващите рицари, Хубавия Лагардер! Вярно е и това, че след него единственият мъж, който накара сърцето ми да трепне, е този глупчо Шаверни.

— Какво…? — понечи да я прекъсне Орор.

— Знам, знам, поведението му може да ти се струва лекомислено, но какво да правя, след като с изключение на Лагардер не понасям светците! Това невъзможно маркизче просто не ми излиза от ума!

Орор я хвана за ръката и се усмихна.

— Сестрице — рече тя, — сърцето ти е по-искрено от думите. Пък и откъде ли всъщност би могла да наследиш надменната суетност на високородните?

Доня Крус сви устни.

— Ти май не вярваш в знатния ми произход? — промърмори тя.

— Госпожица дьо Ньовер съм аз — спокойно отвърна Орор.

Слисана, циганката широко отвори очи.

— Лагардер ли ти го каза? — прошепна тя, без дори и през ум да й мине да възразява.

Тя поне не беше честолюбива.

— Не — поклати глава Орор, — и това е единственото провинение, в което някога бих могла да го упрекна. Ако ми го беше казал…

— Но тогава кой…? — прекъсна я доня Крус.

— Никой. Знам го и толкоз. От снощи най-различни събития, случили се от детството ми до днес, придобиха за мен съвършено нов смисъл. Спомнях си, съпоставях и заключенията се наложиха от само себе си. Детето, което е спяло в крепостния ров на Кайлюс докато са убивали баща му, съм била аз. Още виждам погледа на моя приятел, когато посетихме това зловещо място! Та нали точно той ме накара да целуна мраморното лице на Ньовер в гробището „Сен Маглоар“? И нима Гонзаг, чието име ме преследва от най-ранно детство, същият Гонзаг, който днес ще ми нанесе смъртоносния удар, не е съпругът на вдовицата на Ньовер?

— Та нали той искаше да ме върне на майка ми! — прекъсна я циганката.

— Бедна моя Флор, знам добре, че сме безсилни да си обясним всичко. Ние сме деца и бог е съхранил сърцата ни чисти. Как тогава да проникнем в бездната на покварата? Пък има ли и смисъл? Не знам какво е искал да направи от теб Гонзаг, но ти си само инструмент в ръцете му. Разбрах това още снощи, а сега виждам, че и ти го разбираш.

— Така е — промълви доня Крус с полупритворени очи и смръщени вежди.

— Едва снощи Анри призна, че ме обича — каза Орор.

— Едва снощи?! — стъписа се циганката.

— Но защо? Защо чак сега? — продължи Орор. — Без съмнение помежду ни имаше някакво препятствие! И какво друго би могло да бъде това препятствие, ако не плахата и безкористна всеотдайност на най-доблестния човек в света? Разбрах, че това, което го отдалечаваше от мен, бе знатният ми произход и баснословното ми наследство.

Доня Крус се усмихна. Орор я погледна право в очите и очарователното й лице прие гордо и сурово изражение.

— Трябва ли да се разкайвам, че ти се доверих? — промълви тя.

— Не ме кори — рече циганката и обгърна шията й с ръце, — усмихнах се, защото си помислих, че на мен и през ум не би ми минало за подобно препятствие! Все пак не съм принцеса.

— Да беше рекъл бог и мен да пощади така! — извика Орор със сълзи на очи. — Величието също има своите радости и неволи. И аз, умирайки едва на двайсет години, ще съм познала от величието единствено сълзите. — Тя с ласкав жест запуши устата на приятелката си, която се канеше да й възрази, и продължи: — Спокойна съм. Уповавам се на милосърдието на бога, който извън пределите на този свят не ни подлага повече на изпитания. И ако говоря за смърт, не се страхувай и не си мисли, че се каня да ускоря настъпването на сетния си час. Самоубийството е смъртен грях, който ти затваря портите небесни! А къде другаде, ако не на небето, бих могла да го чакам? Не, други ще се погрижат за спасението ми. И това не е просто догадка, а сигурност.

Доня Крус беше пребледняла като мъртвец.

— В какво си сигурна? — прошепна тя с неестествен глас.

— Бях тук съвсем сама — бавно отговори Орор. — Премислях всичко, което току-що ти казах, както и някои други неща. Наоколо просто гъмжи от доказателства. Точно защото съм госпожица дьо Ньовер, снощи ме отвлякоха; точно поради същата причина принцеса дьо Гонзаг изпитва такава ненавист към моя приятел Анри. И знаеш ли, Флор, тази мисъл окончателно ме сломи. Мисълта, че мога да се озова между майка ми и него като между двама непримирими врагове, прониза сърцето ми като нож. Ще настъпи ли нявга часът, когато трябва да избирам? Как бих могла да знам? Откакто научих името на баща си, в мен се всели неговият дух. За първи път в мен заговори дългът и неговият глас е вече също толкова властен, колкото и гласът на щастието… Довчера бях сигурна, че на света не съществува сила, способна да ме раздели с Анри; днес…

— Днес…? — подкани я доня Крус, когато приятелката й млъкна.

Орор извърна глава, за да изтрие една сълза. Доня Крус я гледаше, покъртена до дъното на душата си. Тя без усилия и съжаление се разделяше с бляскавите илюзии, които Гонзаг я беше накарал да си втълпи. Доня Крус бе досущ като току-що пробудило се дете, което се усмихва на прекрасните видения на чудесен сън.

— Сестрице — рече тя, — уверена съм, че ти си Орор дьо Ньовер. Малко херцогини могат да се похвалят с дъщеря като теб. Но преди малко ти каза нещо, което ме разтревожи и уплаши.

— Какво съм казала? — попита Орор.

— „Други ще се погрижат за спасението ми…“, това каза — припомни й доня Крус.

— А, да, забравих — поклати глава Орор. — Бях тук съвсем сама, както вече ти казах, и главата ми гореше, та щеше да се пръсне. Без съмнение треската ми е придала достатъчно смелост, защото излязох от стаята и се изкачих по потайната стълбичка, която ти ми показа, после продължих по коридора и се озовах в будоара, където бяхме заедно с теб. Сетне се приближих до вратата, иззад която те бяха викали твоите приятели. Врявата беше утихнала. Погледнах през ключалката. Около масата нямаше вече нито една жена.

— Бяха ни отпратили — прекъсна я доня Крус.

— А знаеш ли защо, малка моя Флор?

— Гонзаг ни каза… — начена циганката.

— Ах! — възкликна разтреперана Орор. — Значи човекът, който изглежда командуваше другите, е Гонзаг?

— Да, принц дьо Гонзаг.

— Не знам какво ви е казал, но навярно е излъгал — каза Орор.

— Защо мислиш така, сестрице?

— Защото ако ви беше казал истината, ти никога не би дошла да ме вземеш, скъпа моя Флор!

— Но каква е тогава истината? Ще ме докараш до лудост, кълна се!

Настъпи мълчание. Опряла чело на гърдите на приятелката си, Орор сякаш се унесе в мисли.

— Забеляза ли букетите цветя, които украсяват масата? — попита тя след малко.

— Да, прекрасни цветя.

— А не ти ли повтори Гонзаг: „Ако тя откаже, ще бъде свободна“?

— Разбира се, това са неговите собствени думи.

— Когато погледнах през ключалката, Гонзаг тъкмо говореше — продължи Орор като сложи ръка върху нейната. — Сътрапезниците му го слушаха вцепенени, онемели, бледи като мъртъвци. Тогава аз долепих ухо до дупката на ключалката и чух…

Откъм вратата се разнесе шум.

— Какво чу? — подкани я доня Крус нетърпеливо.

Орор не отговори. На прага се бе появила охтичавата и престорено любезна физиономия на Пейрол.

— Хайде, госпожици! — рече той. — Чакат ви.

Орор веднага се изправи.

— Готова съм да ви последвам — каза тя.

В момента, когато се изкачваха по стълбището, доня Крус се приближи до нея и тихичко настоя:

— Довърши! Какво искаше да ми кажеш за цветята?

Орор лекичко й стисна ръка и със спокойна усмивка отвърна:

— Имаш право, цветята са наистина чудесни! Господин дьо Гонзаг е галантен като всеки знатен велможа. Откажа ли, не само че ще бъда свободна, но ще получа и букет чудесни цветя.

Доня Крус втренчено я погледна. Тя отлично разбираше, че зад тези думи се крие някаква ужасна тайна, но каква — не можеше да се досети.

— Браво, гръбльо! Ще те провъзгласим за цар на смукачите!

— Дръж се, Шаверни! Не отстъпвай! Не се предавай!

— Не е честно, Шаверни разля половин чаша върху жабото си! В този момент донесоха големите чаши, поискани от Гърбавия.

Гръмна продължителен ликуващ вик. Това бяха две wiederkornmen147 от Бохемия, в които през лятото държаха разхладителни напитки. Всяка от тях побираше по цяла пинта148. Гърбавия веднага изля в своята една бутилка шампанско. Шаверни понечи да го последва, но ръката му трепереше.

— Да не искаш да загубя и петте си „внучки“, маркизе! — извика Нивел.

— Какъв чудесен рецитатор на „Той нек’ погине“149 би излязъл от нашата Нивел! — възхити се Навай.

— По дяволите! — изруга дъщерята на Мисисипи. — И така едва свързваме двата края!

Зрителите бяха сключили немалко облози и сега почти всеки, било повече или по-малко, споделяше мнението на Нивел. Фльори, която не участвуваше в облозите, направи рискованото предложение да турят край на състезанието, но то бе посрещнато с всеобщ вик на негодувание.

— Та ние едва сега започваме! — извика Гърбавия през смях. — Помогнете на господин маркиза да напълни чашата си.

Шаверни беше заобиколен от Шоази, Носе, Жирон и Ориол, които услужливо напълниха неговата wiederkommen до ръба.

— Ама че работа! — въздъхна Кокардас-младши. — Бива ли тъй да зяносват хубавото вино!

Колкото до Паспоал, безцветните му очички все така възхитено опипваха ту Нивел, ту Фльори, ту Дебоа, докато той мълвеше пламенни слова, но само с устни. Не ще и съмнение, че този изискан до съвършенство похват имаше за едничка цел да възбужда силно любопитството на дамите.

— За ваше здраве, господа! — извика Гърбавия, вдигайки високо огромната си чаша.

— За ваше здраве! — смутолеви Шаверни.

Жирон и Носе придържаха треперещата му ръка. Раздавайки поклони наляво и надясно, Гърбавия заяви:

— Тази чаша трябва да се изпие на един дъх!

И като надигна своята wiederkommen, той без да бърза я изпразни до дъно. Разнесоха се възторжени аплодисменти.

Подкрепян от своите привърженици, Шаверни също изпразни чашата си, но всеки можеше да се досети, че вече бе на края на силите си.

— Още по една! — предложи Гърбавия и протегна чашата си, все тъй бодър и весел.

— Ако ще и още десет! — хлъцна Шаверни, залитайки.

— Дръж се, маркизе! — развикаха се залагащите. — Не гледай полилея!

Маркизът идиотски се изхили.

— Я мирувайте! — избъбри той. — По-добре спрете тази люлка и попречете на масата да се върти!

Нивел начаса взе смело решение. Тя беше храбро момиче.

— Съкровище — обърна се тя към Гърбавия, — аз просто се пошегувах. По-скоро бих се оставила да ме удушат, отколкото да залагам срещу теб!

И като срази Шаверни с презрителен поглед, дъщерята на Мисисипи пъхна портфейла си в джоба и с достойнство се отдалечи.

— Хайде, хайде! — провикна се Гърбавия. — Дайте вино! Жаден съм!

— Дайте вино! — повтори малкият маркиз. — Бих изпил дори морето! Но спрете тази люлка, дявол да го вземе!

След миг чашите им отново бяха пълни. Гърбавия със сигурна ръка грабна своята и извика:

— За здравето на дамите!

— За здравето на дамите! — прошепна Паспоал на ухото на Нивел.

Шаверни направи последно отчаяно усилие да вдигне своята wiederkommen, но за най-голямо възмущение на Кокардас, пълната чаша се плъзна от ръцете му.

— По дяволите! — изръмжа гасконецът. — В затвора би трябвало да тикнат онези, дето така прахосват виното!

— Хайде пак! — не се предаваха привържениците на Шаверни.

Гърбавия услужливо му предложи чашата си, която тутакси бе напълнена. Но клепачите на Шаверни затрепкаха досущ като крилцата на онези пеперудки-мъченици, които децата приковават с карфици към тапицерията. Това бе краят.

— Ти слабееш, Шаверни! — извика Ориол.

— Шаверни, но ти залиташ! Свършено е с теб, Шаверни!

— Ура за малкия човек! Да живее Езоп II!

— Да вдигнем Гърбавия на ръце!

За миг избухна невъобразима врява, последвана от внезапно мълчание. Вече никой не крепеше Шаверни. Той се олюля в креслото си, докато отмалелите му ръце напразно се опитваха да се заловят за нещо.

— Кой би предположил, че къщата ще се срути! — промърмори той. — Та тя изглеждаше толкова солидна. Това не е честно!

— Шаверни бълнува!

— Шаверни ще рухне всеки миг! Шаверни губи почва под краката си!

— Шаверни се удави! Шаверни пропадна вдън земя!

Маркизът се беше търкулнал под масата. Екна второ ура. Застанал върху масата, Гърбавия победоносно вдигна чашата, напълнена миг преди това за победения, и я изпи на един дъх. Салонът едва не рухна под оглушителните аплодисменти.

— Какво става тук? — попита принц дьо Гонзаг, приближавайки се.

Езоп II пъргаво скочи от масата.

— Вие сам ми го дадохте, ваше височество — рече той.

— Къде е Шаверни? — попита принцът.

Гърбавия побутна с крак обувките на маркиза, които стърчаха изпод масата, и отвърна:

— Ето го.

Гонзаг свъси вежди и промърмори:

— Мъртво пиян?! Само това ни липсваше! Имахме нужда от него.

— За годежа ли, ваше височество? — полюбопитствува Гърбавия и като се поклони, пъхайки с елегантен жест шапката си под мишница, той с чисто аристократична изтънченост оправи гънките на жабото си.

— Да, за годежа — кимна Гонзаг.

— По дяволите! — възкликна Езоп II най-безцеремонно. — Няма незаменими хора. Знайте, ваше височество, че ей така, както ме гледате, не бих бил никак недоволен да се задомя, тъй че се наемам да ви свърша работа.

Гръмък смях посрещна това неочаквано предложение. Гонзаг внимателно се взря в Гърбавия, който се пъчеше насреща му, продължавайки да стиска в ръка огромната си чаша.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, за да заместиш тогова? — попита тихо принцът, посочвайки Шаверни.

— Да, знам — отвърна Гърбавия.

— А мислиш ли, че ще се справиш? — продължи да пита Гонзаг.

Езоп II изви устни в надменна и същевременно жестока усмивка.

— Вие не ме познавате, ваше височество — промълви той. — Ще го направя дори по-добре!

XI. Цветя от Италия

— Прекрасна идея! — възхитиха се гуляйджиите, които междувременно отново бяха насядали около масата и пак надигаха чашите. — Наистина, защо да не оженим Гърбавия, вместо Шаверни!

— А да не говорим, че ще бъде и много по-забавно! От него ще излезе чудесен жених.

— Представете си само как ще се облещи Шаверни, когато се събуди вдовец!

Ориол се побратимяваше с Амабл Паспоал по изрична заповед на госпожица Нивел, която бе взела нашия срамежлив дебютант под височайшото си покровителство. Превземките отдавна бяха забравени: Кокардас-младши пиеше на равна нога с всички. Той го намираше за съвсем естествено, което не му пречеше да изпитва напълно законна гордост. Тук, както и навсякъде, Кокардас-младши се държеше със завидно достойнство. Достатъчно бе само едно страховито „Гръм да ме порази!“ и дебелият Ориол, който се беше опитал да му говори на „ти“, сурово бе поставен на мястото му.

Гонзаг и Гърбавия стояха малко по-встрани. Принцът все така внимателно разглеждаше дребното човече, сякаш искаше с поглед да пробие саркастичната маска, покриваща лицето му, за да вникне в тайните му помисли.

— Какви гаранции са ви нужни, ваше височество? — попита Гърбавия.

— По-напред искам да знам какво си разбрал? — отвърна Гонзаг на въпроса с въпрос.

— Нищо особено, просто бях тук и чух както притчата за прасковата, така и историята с цветята и хвалебственото ви слово за Италия.

Гонзаг проследи с поглед шилестия му пръст, който сочеше софата и струпаните върху нея наметала.

— Вярно, тук беше — промълви той. — Защо бе тази комедия?

— Исках да разбера, пък и да поразмисля. Шаверни се оказа крайно неподходящ за вас.

— Така е, но имах слабост към него.

— Слабостта е винаги пагубна, тъй като неминуемо поражда опасност. Сега Шаверни спи, но той ще се събуди.

— Именно! — промърмори Гонзаг. — Но да оставим Шаверни! Кажи по-скоро как ти се струва притчата за прасковата?

— Чудесна, но прекалено силна за вашите страхливци.

— А историята с цветята?

— Възхитителна, но също толкова силна — уплаши ги.

— Не говоря за господата — прекъсна го принцът. — Познавам ги по-добре от теб.

— Именно! — прекъсна го Гърбавия на свой ред.

Гонзаг го измери с поглед и се усмихна.

— Ти по-добре отговаряй за себе си — каза той.

— Харесвам всичко, което идва от Италия — рече Езоп II. — Никога досега не бях чувал по-забавна историйка от тази за граф Каноца на лозето ви в Сполето, но ако питате мен, не бих я разказвал на тези господа.

— Защо, за много по-силен от тях ли се мислиш? — полюбопитствува Гонзаг.

Езоп II самодоволно се усмихна и дори не благоволи да му отговори.

— Е, какво става с годежа? — подвикна Навай отдалеч, но един жест на Гонзаг го накара да онемее.

— Туй джудженце трябва да е червиво със „синички“! — обади се Нивел. — Ако питате мен, бих се омъжила за него без дори да се замисля!

— И ще станете мадам Езоп II! — подметна дълбоко засегнатият Ориол.

— Мадам Йон! — додаде Hoce.

— Много важно! — изсмя се Нивел и посочи Кокардас-младши с пръст. — Плутос150 е царят на боговете. Виждате ли този славен момък? Дайте ми малко пясък от Мисисипи и аз ще направя от него истински принц.

Кокардас гордо се изпъчи и каза на разяждания от ревност Паспоал:

— Ха! Таз гургуличка има вкус! Не ще и дума, влюбила се е в мен, мътните го взели!

— Но какво повече от Шаверни притежаваш? — продължаваше да разпитва в същото време Гонзаг събеседника си.

— Опит — отвърна Гърбавия. — Веднъж вече бях женен.

— Виж ти! — възкликна принцът и погледът му стана още по-пронизващ.

Езоп II потърка брадичката си и дори окото му не мигна.

— Веднъж вече бях женен — повтори той. — Сега съм вдовец.

— Виж ти! — възкликна отново Гонзаг. — И какво предимство ти дава това пред Шаверни?

По лицето на Гърбавия премина сянка.

— Жена ми беше красива — сниши глас той. — Много красива.

— И млада, предполагам? — попита принцът.

— Почти дете. Баща й беше беден.

— Разбирам. Обичаше ли я?

— До полуда! Но съюзът ни бе краткотраен.

Лицето на Гърбавия помръкна още повече.

— Колко време живяхте заедно? — полюбопитствува Гонзаг.

— Ден и половина — отвърна Езоп II.

— Странно, много странно. Обясни ми.

Дребното човече пресилено се засмя.

— Необходимо ли е, след като отлично ме разбирате?

— Не, не те разбирам — настоя принцът.

Гърбавия сведе очи и за миг сякаш се подвоуми.

— Нищо чудно и да съм сбъркал — промърмори той. — Може би наистина ви е бил нужен само един Шаверни!

— Обясни ми, казах! — повтори властно Гонзаг.

— А вие обяснихте ли ми историята с граф Каноца?

Принцът сложи ръка на рамото му.

— Случи се в деня след сватбата ни — поде Гърбавия неохотно. — Бях и дал един ден срок, за да размисли и привикне с външността ми, но тя не можа!

— И тогава? — попита нетърпеливо Гонзаг, впил внимателен поглед в него.

Гърбавия взе една чаша от близката кръгла масичка и погледна Гонзаг право в очите. Погледите им се срещнаха и в зениците на Езоп II ненадейно лумна такава неумолима жестокост, че принцът потресен промълви:

— Тъй млада и хубава… Не ти ли беше жал?

С рязко движение, Гърбавия разби чашата o масичката и свирепо изсъска:

— Искам да ме обичат! Толкоз по-зле за онази, която не е способна на това!

За миг Гонзаг остана безмълвен; лицето на Гърбавия бе възвърнало обичайното си студено и саркастично изражение.

— Ей, господа! — провикна се внезапно принцът, побутвайки с крак спящия Шаверни. — Няма ли кой да изнесе оттук тогова?

Гърдите на Езоп II бурно се повдигнаха. Той едва успя да прикрие ликуването си.

Навай, Hoce, Шоази и всички приятели на малкия маркиз предприеха последни отчаяни опити да обърнат развоя на събитията в негова полза. Разтърсваха го, викаха го. Ориол изля цяла кана вода върху главата му; дамите доброжелателно го изпощипаха до кръв, като всички най-усърдно крещяха един през друг:

— Събуди се, Шаверни! Събуди се, за бога! Отнемат ти жената!

— А ще трябва да възстановиш и зестрата! — добави Нивел, заета както винаги с по-солидни мисли.

— Шаверни! Събуди се, Шаверни!

Напразни усилия! По знак на принца, Кокардас-младши и Амабл Паспоал метнаха победения на гръб и го понесоха към изхода. В момента, когато минаваха край Езоп II, той едва чуто им прошепна:

— Косъм да не падне от главата му! Отговаряте с живота си! И веднага отнесете писмото на посочения адрес!

Кокардас и Паспоал излязоха заедно с товара си.

— Направихме, каквото можахме — заяви Навай.

— И останахме докрай верни приятели! — додаде Ориол.

— Но в крайна сметка годежът на Гърбавия е много по-забавен — заключи Hoce.

— Да оженим Гърбавия! — писнаха дамите. — Да го оженим!

С един скок, Езоп II се озова върху масата.

— Тишина! — развикаха се наоколо. — Йон ще държи реч!

— Дами и господа — подхвана Гърбавия, жестикулирайки като адвокат пред съдебни заседатели, — трогнат съм до дъното на душата си от любезното внимание, с което благоволихте да ме почетете. Съзнанието, че съм недостоен за него би трябвало, без съмнение, да ме накара да онемея, но…

— Много добре! — извика Навай. — Та той говори като по книга!

— Скромността ви изтъква още повече вашите добродетели, Йон — обади се и Нивел.

— Благодаря ви, дами и господа! Вашата снизходителност ми вдъхва смелост да сторя всичко, което е по силите ми, за да се покажа достоен както за нея, така и за благоволението на славния принц, комуто ще дължа моята другарка в живота!

— Отлично! Браво, Езоп! Малко повече патос!

— Дай сега няколко жеста с лявата ръка! — настоя Навай.

— Спастри някое подобаващо куплетче! — извика Дебоа.

— Хайде, стъпчица от менует! Изкарай една жига върху покривката!

— Не бъди неблагодарник, Йон! — изрева въодушевен Hoce. — Изиграй ни сцената с Ахил и Агамемнон!

— Туй са отживелици, дами и господа! — прекъсна го Езоп II сериозно. — Смятам да направя нещо много повече, за да ви засвидетелствувам признателността си. Възнамерявам да ви представя една съвсем нова пиеса, при това на премиера!

— Творения Йонови! Брависимо! Написал е пиеса!

— Ако не друго, то поне ще импровизирам, дами и господа. Наемам се да ви докажа, че дарбата да съблазняваш е по-силна дори от самата природа…

Гръмна такъв възторжен вик, че прозорците на салона потрепераха.

— Урок по галантност! — задъхваха се от смях гуляйджиите. — „Изкуството да се харесваме“ от Езоп II, наречен още Йон!

— Той носи в джоба си Венериния пояс!

— Йон си е присвоил глумите, смеха, дарбите и стрелите на младия Купидон!

— Браво, гърбушко! Ти си просто чудесен!

Той се поклони и с усмивка добави:

— Доведете ми младоженката и ви уверявам, че ще направя всичко, за да поразвлека достойно публиката!

— Начаса те ангажирам в операта, само да поискаш! — възторжено извика Нивел. — Тъкмо ни липсват балетисти!

— Жената на Гърбавия! — крещяха господата. — Сервирайте — жената на Гърбавия!

В този момент вратата на будоара се отвори. Гонзаг с жест призова към тишина. В салона, нежно подкрепяйки олюляващата се и по-бледа от мъртвец Орор, влезе доня Крус. Подире им вървеше Пейрол.

При вида на Орор сред присъствуващите се разнесе възхитен шепот. В първия миг господата напълно забравиха за комичното представление, което с такова нетърпение бяха очаквали, и дори Гърбавия не намери подкрепа, когато, вдигайки лорнета пред очите си, цинично възкликна:

— Дявол го взел! Жена ми била красавица!

Нейде вдън тези по-скоро заблудени, отколкото безвъзвратно пропаднали души се разгоря пламъчето на състраданието. За миг дори жените изпитаха жалост — такава неизразима печал и кротко примирение се четеше върху прелестното девиче лице. Наблюдавайки армията си, Гонзаг недоволно свъси вежди. Прокълнатите души, Таран, Монтобер и Албре, тутакси се засрамиха от вълнението си и побързаха да извикат:

— Ама че късметлия бил пустият му гръбльо!

Такова беше и мнението на брат Паспоал, който тъкмо влизаше заедно с доблестния си приятел Кокардас. Но завистта му много бързо се смени с удивление, когато той, както и Кокардас, позна двете девойки от улица „Шантр“: момичето, което гасконецът бе зърнал под ръка с Лагардер в Барцелона, и девойката, видяна от брат Паспоал, отново с Лагардер, в Брюксел.

Нито един от тях не бе посветен в тайната на предстоящата комедия, която оставаше за тях пълна загадка, но и двамата знаеха, че ще се случи нещо наистина необикновено. Те незабелязано се сбутаха с лакът и погледът, който си размениха, недвусмислено означаваше „Внимание!“ Излишно бе да проверяват рапирите си, за да разберат, че едва ги свърта в ножниците им. Кокардас с леко кимване на глава отвърна на изпитателния поглед на Гърбавия.

— Виж го ти! — изсумтя той, обръщайки се към Паспоал. — Мъничето иска да разбере дали сме предали писмото му. Не беше нужно да ходим кой знае колко далеч.

Междувременно доня Крус търсеше Шаверни с поглед.

— Може би принцът е променил решението си — прошепна тя на ухото на приятелката си. — Не виждам никъде господин маркиза.

Орор дори не вдигна очи, а само тъжно поклати глава. Очевидно не се надяваше на милост. Когато Гонзаг се обърна към нея, доня Крус я хвана за ръка и я накара да пристъпи напред. Принцът бе силно пребледнял, макар че пресилено се усмихваше. До него стоеше Гърбавия, който полагаше всички усилия да изглежда изискан и току подръпваше жабото си с победоносен вид. За миг погледът на доня Крус и неговия се кръстосаха и девойката понечи да го попита с очи, но той остана невъзмутим.

— Мило дете — рече Гонзаг, чийто глас се стори на всички леко променен, — каза ли ви госпожица дьо Ньовер какво очакваме от вас?

Орор дори не го погледна, но гордо вдигна глава и с ясен и твърд глас произнесе:

— Госпожица дьо Ньовер съм аз!

Гърбавия трепна толкова силно, че вълнението му бе забелязано дори сред всеобщото изумление. Той обаче начаса се окопити и извика:

— По дяволите! Жена ми била и от знатен род!

— Жена му?! — недоумяващо повтори доня Крус.

В салона се разнесе невъздържан шепот. Този път обаче нямаше и помен от враждебността, с която само допреди миг жените се бяха отнасяли към доня Крус Името Ньовер напълно прилягаше на тази невинна и очарователна в гордостта си главица.

Гонзаг рязко се обърна към доня Крус и гневно попита:

— Вие ли втълпихте тази измислица в главата на бедното дете?

— Ах! — възкликна разочаровано Гърбавия. — Измислица било, значи!

Тук-там се позасмяха, но в салона продължаваше да цари неведом смразяващ хлад. Пейрол беше мрачен като клисар в траур.

— Не, не съм аз! — избъбра поуплашената от гнева на принца доня Крус. — Но ако е вярно…?

Гонзаг презрително сви рамене.

— Къде е маркиз дьо Шаверни? — продължи циганката. — И какво означават думите на този човек?

Тя сочеше Гърбавия, единствен запазил хладнокръвие сред гуляйджиите.

— Госпожице дьо Ньовер — прекъсна я принцът, — знайте, че вие вече изиграхте ролята си. И ако сега ви е хрумнало да преотстъпвате правата си, то аз, слава богу, съм тук, за да ги отстоя. Аз съм ваш настойник, а всички тук са членове на семейния съвет, който вчера заседаваше в моя дворец; тук присъствува дори мнозинството от него. Ако се бях вслушал във всеобщото мнение, навярно бих проявил по-малко снизхождение към подобно дръзко и безочливо самозванство, но аз постъпих така, както ми повеляваше моето състрадателно сърце и мъдрият ми житейски опит, и не пожелах да придавам трагическа окраска на неща, принадлежащи безспорно към областта на комедията.

Той замълча. Доня Крус не разбираше нищо; за нея тези думи бяха просто звуци, лишени от какъвто и да било смисъл. Очевидно Орор ги разбираше по-добре, тъй като на устните й се появи горчива и тъжна усмивка. Гонзаг обгърна с поглед присъствуващите. Всеки бе навел очи, с изключение на изгарящите от любопитство жени и на Гърбавия, който сякаш с нетърпение чакаше края на това нравоучение.

— Говоря така само заради вас, госпожице дьо Ньовер — обърна се отново принцът към доня Крус, — тъй като от тук присъствуващите вие единствена имате нужда да бъдете убеждавана. Моите многоуважаеми приятели и съветници напълно споделят мнението ми; моите думи изразяват собствените им мисли. — Гонзаг отново погледна хранениците си, но тъй като никой не възрази, той продължи: — Това, което преди малко ви казах относно намерението ми да избягна някое по-сурово наказание, се потвърждава красноречиво от самото присъствие на нашите прелестни приятелки. Уверявам ви, че ако ставаше дума за наказание, пропорционално на простъпката, те нямаше да бъдат тук.

— Но за каква простъпка говорите? — прекъсна го Нивел. — Не ни печете на бавен огън, ваше височество!

— За каква простъпка ли? — повтори Гонзаг като умело се престори, че едва сдържа негодуванието си. — Простъпката е несъмнено тежка, щом законът окачествява като престъпление проникването в някое именито семейство с цел измамнически да се запълни празнотата, дължаща се на принудително отсъствие или смърт.

— Но клетата Орор не е сторила нищо такова! — понечи да го прекъсне доня Крус.

— Мълчете! — сряза я Гонзаг. — Тази прелестна авантюристка се нуждае от юзда и господар. Бог ми е свидетел, че не й желая злото, дори жертвувам значителна сума, за да може одисеята й да завърши щастливо: омъжвам я!

— Ха тъй! — възкликна Езоп II. — Ето я и последната дума!

Гонзаг го хвана за ръка и продължи:

— И искам да й кажа следното: Ето един честен човек, който ви обича и изгаря от желание да заслужи честта да ви бъде съпруг.

— Вие ме измамихте, ваше височество! — извика циганката, почервеняла от гняв. — Изобщо не ставаше дума за него! Та нима е възможно човек да се обрече на подобно създание?

— Защо не, ако има достатъчно „синички“! — обади се Нивел полугласно.

— Не е особено ласкателно това! Никак дори! — промърмори Езоп II. — Надявам се обаче, че младата особа скоро ще промени мнението си.

— Сега най-сетне разбрах що за човек сте вие! — обърна се към него разярената доня Крус. — Вече не се и съмнявам, че вие, точно вие сте в основата на цялата тази интрига. И точно вие, уверена съм в това, издадохте убежището на Орор!

— Хе-хе! — подсмихна се Гърбавия самодоволно. — Напълно съм способен на такова нещо, дявол го взел! Ваше височество, туй девойче е прекалено бъбриво и попречи на жена ми да отговори.

— Да беше поне маркиз дьо Шаверни… — не мирясваше циганката.

— Остави, сестрице! — прекъсна я Орор със същия леден и решителен тон, който бе възприела още с влизането си в салона. — И господин дьо Шаверни да беше, пак бих му отказала така, както отказвам и на тогова!

Гърбавия ни най-малко не се смути.

— Прелестно ангелче — усмихна се той, — това не е последната ви дума!

Циганката се изпречи между него и Орор. Тя просто изгаряше от желание да се сбие с някого. Господин дьо Гонзаг бе възвърнал безгрижното си и високомерно изражение.

— Не искате да отговорите, тъй ли? — каза Гърбавия, пристъпвайки напред с шапка под мишница и ръка в жабото. — Вие просто не ме познавате, хубавице! Способен съм да прекарам цял живот в скута ви.

— Виж, това е вече прекалено! — обади се отново Нивел.

Останалите дами слушаха и чакаха. Жените са надарени с безпогрешен усет, който много прилича на ясновидство, и под този фарс, чието действие, въпреки усилията на главния шут, се развиваше толкова мъчително, те предугаждаха някаква зловеща трагедия. Господата, които много добре знаеха за какво става дума, се насилваха да изглеждат весели. Но радостта не идва по поръчка. Искрената радост е спонтанна и неподкупна. Когато Гърбавия говореше, пронизителното му дрезгаво гласче дразнеше всички, но млъкнеше ли, тишината ставаше злокобна.

— Какво има, господа? — обади се внезапно Гонзаг. — Защо вече никой не пие?

Чашите с тих звън бяха напълнени; но никой не изпитваше жажда.

— Чуйте ме, прелестно дете! — продължаваше междувременно Гърбавия. — Ще ви бъда любимо мъжленце, ваш любовник и роб…

— Какъв ужасен сън! — изстена доня Крус. — Ако питате мен, бих предпочела по-скоро да умра!

Гонзаг тропна с крак и заплашително стрелна с очи своето протеже.

— Не протакайте повече, ваше височество — каза Орор със спокойствието на обречените. — Знам, че кавалерът Анри дьо Лагардер е мъртъв.

Гърбавия отново трепна, сякаш му бяха нанесли неочакван удар, но не пророни нито дума.

— Но откъде сте тъй добре осведомена, госпожице? — поинтересува се Гонзаг с подчертана вежливост.

— Не ме разпитвайте, ваше височество, и нека най-сетне стигнем до неизбежната развръзка. Аз я приемам и желая.

Гонзаг като че ли се двоумеше. Не беше очаквал да му поискат италианския букет. Ръката на Орор недвусмислено се беше протегнала към цветята.

Принцът не можеше да откъсне поглед от тази още съвсем млада и толкова красива девойка.

— Предпочитате ли друг съпруг? — попита той, навеждайки се към ухото й.

— Ваше височество — отвърна Орор, — наредили сте да ми предадат, че ако откажа, ще бъда свободна. Искам да сдържите обещанието си!

— И вие знаете…? — все тъй тихо започна Гонзаг.

— Да, знам — прекъсна го Орор и най-сетне вдигна към него погледа си на светица, — и чакам да ми поднесете тези цветя.

XII. Магията

Единствените, които не проумяваха целия ужас на създалото се положение, бяха доня Крус и дамите, докато мъжката половина от присъствуващите — банкери и благородници — усещаше кръвта им да се смръзва във вените. Кокардас и Паспоал ме откъсваха очи от Гърбавия, подобно на застинали в стойка ловджийски кучета.

Сред тези удивени, разтревожени и изгарящи от любопитство жени, сред тези сломени от негодувание мъже, на които обаче не им достигаха сили, за да разкъсат оковите си, Орор единствена остана спокойна. От нея се излъчваше онова благо и лъчезарно обаяние, онази дълбока, но примирена печал на светица, която изстрадва върховното си изпитание на тази скръбна земя и вече е обърнала взор към небесата. Гонзаг бе посегнал към цветята, но ръката му се бе отпуснала насред път. Думите на Орор го бяха изненадали неподготвен. Той бе очаквал поне съпротива, в резултат на която цветята, поднесени на младата девойка пред очите на всички, щяха да утвърдят веднъж завинаги съучастничеството на приближените му. Но очи в очи с това мило и прелестно създание, покварената душа на Гонзаг се стъписа и човещината, съхранила се в потайните кътчета на сърцето му, се разбунтува. Все пак граф Каноца беше мъж.

Гърбавия не откъсваше от принца пламтящия си поглед. Стенният часовник отброи три часа след полунощ. Внезапно сред настъпилото гробно мълчание зад гърба на Гонзаг се разнесе нечий глас. Тук се намираше един подлец, чието съсухрено сърце вече не бе способно да се развълнува.

— Семейният съвет се събира утре — напомни Пейрол на господаря си.

Гонзаг извърна глава и промълви:

— Направи както намериш за добре.

Пейрол тутакси грабна букета, чието предназначение им бе разкрил сам Гонзаг. Обзета от смътен страх, доня Крус прошепна на ухото на Орор:

— Какво искаше да ми кажеш за цветята?

— Госпожице — рече в същия момент Пейрол, — вие сте свободна. Тук всички дами имат букети, тъй че позволете ми да поднеса един и на вас.

Той го направи много непохватно. В този миг лицето му просто излъчваше коварство, но въпреки това Орор протегна ръка към цветята.

— Гръм да ме порази дано! — избъбра Кокардас, изтривайки челото си. — Тук има нещо нечисто!

Доня Крус, която зорко следеше движенията на Пейрол, инстинктивно пристъпи напред, но нечия друга ръка вече я бе изпреварила. Грубо отблъснат, Пейрол се озова чак до стената. Букетът се изплъзна от ръцете му и Гърбавия най-невъзмутимо го стъпка с крака. Всички облекчено въздъхнаха.

— Какво означава това? — извика Пейрол, който веднага измъкна шпагата си.

Гонзаг погледна Гърбавия подозрително.

— Никакви цветя! — заяви Езоп II. — Отсега нататък само аз имам право да правя подаръци на годеницата си. По дяволите, изглеждате така, сякаш под носа ви гръм е паднал! Успокойте се, падна само букет увехнали цветя. Оставих нещата да стигнат дотук, за да може заслугата за победата да бъде само моя! Приберете шпагата си, приятелю, и то колкото се може по-бързо! — подкани той Пейрол, после се обърна към принца: — Ваше височество, заповядайте на този рицар на печалния образ да не ни разваля удоволствието! Боже милостиви! Възхищавам ви се наистина! Така значи, захвърляте всичко с лека ръка и проваляте преговорите? Позволете ми да не се отказвам толкова лесно!

— Има право! Той има право! — развикаха се наоколо.

Всеки търсеше начин да се измъкне от безизходицата. Тази нощ веселието така и не бе успяло да пусне корени в салона на Гонзаг. Разбира се от само себе си, че Гонзаг не очакваше нищо особено от предприемчивостта на Гърбавия. Така той просто печелеше малко време, за да размисли, и това време бе наистина драгоценно.

— Много добре знам, че имам право, дявол го взел! — продължи Езоп II. — Какво ви бях обещал? Урок по любовна фехтовка! А ето че вие действувате, без да ме питате и не ме оставяте дори да гъкна! Това момиче ми харесва, искам го и ще го имам!

— Така те искам! — извика Навай. — Това се казва мъж на място!

— Хайде да видим — рече нисичкият и дебел борсов посредник, като грижливо подбираше думите си, — дали си също толкова силен в любовните турнири, както и в бакхусовите борби.

— Ще ти бъдем съдии — добави Hoce. — Започвай битката!

Гърбавия погледна първо Орор, сетне гуляйджиите, които ги заобикаляха. Изтощена от върховното усилие, което току-що бе направила, Орор се бе отпуснала в прегръдките на доня Крус. Кокардас избута към нея едно кресло и тя почти се свлече в него.

— Изгледите не са в полза на този нещастник Езоп II — промърмори Hoce.

Но тъй като Гонзаг не се засмя, всички останаха сериозни. Жените се суетяха около Орор, с изключение на Нивел, която си мислеше:

— Туй човече ще да е същински Крез151.

— Ваше височество — каза Гърбавия, — позволете ми да ви отправя една молба. Вие, без съмнение, стоите твърде високо, за да може и през ум да ми мине, че сте имали намерение да ме изиграете, но кажете ли някому: „Тичай!“, не му връзвайте преди това краката. Първото условие за успеха е уединението. Къде сте виждали жена да се разнежва, когато се озове под прицела на толкова любопитни погледи? Невъзможно е, съгласете се!

— Прав е! — подкрепиха го отново гуляйджиите.

— Целият този народ тук я плаши — продължи Езоп II, — а и самият аз губя част от способностите си, тъй като в любовта нежното, страстното и увличащото се намира винаги в опасна близост до комичното. И наистина, как да намериш онези възвишени слова, които омайват слабите жени, в присъствието на компания от присмехулници?

Той бе действително много забавен, този дребен човечец, който произнасяше своята реч с надут и самонадеян вид, сложил юмрук на кръста и пъхнал другата си ръка в гънките на жабото. Без зловещия повей, който тази нощ витаеше в павилиона на Гонзаг, щяха да се позабавляват чудесно. Тук-там все пак се позасмяха.

— Удовлетворете молбата му, ваше височество — обърна се Навай към Гонзаг.

— Какво иска той? — сепна се принцът, все тъй угрижен и разсеян.

— Да ни оставят сами, мен и годеницата ми — отвърна Гърбавия. — Необходими са ми не повече от пет минути, за да се справя с неприязънта на това очарователно дете.

— Пет минути?! — разнесоха се изумени викове. — Ама че го рече! Е, това вече не можем да му откажем, ваше височество!

Гонзаг мълчеше. Ненадейно Гърбавия се приближи до него и по-шушна на ухото му:

— Наблюдават ни, ваше височество. Бихте наказали със смърт всеки, който ви издаде така, както сега сам себе си издавате!

— Благодаря, приятелю! — отвърна принцът и лицето му начаса се промени. — Съветът ти е добър. Не се и съмнявам, че занапред ще имаме да уреждаме солидни сметки помежду си и мисля, че преди да умреш от теб наистина ще излезе знатен аристократ. За вас си мислех, господа — обърна се той към останалите. — Тази нощ спечелихме една много рискована партия и утре, както по всичко личи, ще дойде краят, на мъките ни. Но да не казваме „хоп“ преди да сме прескочили трапа! Извинете моята разсеяност и ме последвайте.

На устните му отново играеше усмивка. Лицата на всички тутакси просветнаха.

— Да не се отдалечаваме много! — настояха дамите. — Трябва да се насладим все пак на гледката!

— Да идем в галерията! — предложи Hoce. — Ще оставим вратата открехната.

— Залавяй се за работа, Йон! Имаш пълна свобода на действие!

— И гледай да надминеш себе си, гръбльо! Даваме ти десет минути, вместо пет, но по часовник!

— Залагайте, господа! — обяви Ориол.

По онова време се обзалагаха за щяло и нещяло и много скоро курсът на облозите се покачи до едно срещу сто в полза на Езоп, наречен още Йон.

На минаване край Кокардас и Паспоал, Гонзаг попита:

— Бихте ли се върнали обратно в Испания срещу едно добро възнаграждение?

— Бихме сторили всичко, което ваше височество ни заповяда — отвърнаха двамината храбреци.

— В такъв случай не се отдалечавайте много! — нареди им Гонзаг, присъединявайки се към групата на хранениците си.

Излишно е да ви убеждаваме, че Кокардас и Паспоал изобщо нямаха такова намерение.

Когато всички напуснаха салона, Гърбавия се обърна към вратата на галерията, иззад която надничаха три реда любопитни глави, и весело се провикна:

— Добре! Много добре! Така вече няма да ме притеснявате. Не залагайте прекалено много срещу мен и поглеждайте часовниците си. А, щях да забравя! — сепна се той и като прекоси салона, се приближи до вратата. — Къде е негово височество?

— Тук съм — обади се Гонзаг. — Какво има?

— А намира ли ви се под ръка нотариус? — поинтересува се Гърбавия със завидна сериозност.

В първия момент никой не можа да се овладее и в галерията екна оглушителен чистосърдечен смях.

— Най-добре се смее онзи, който се смее последен! — промърмори Езоп II.

— Побързай, друже, и не се безпокой за нищо! — отвърна Гонзаг и в гласа му се долови нетърпение. — В стаята ми чака цял кралски нотариус!

Гърбавия се поклони и заситни обратно към двете жени. Доня Крус следеше приближаването му с ужасен поглед, докато Орор продължаваше да седи с наведени очи. Гърбавия коленичи пред креслото и. Вместо да наблюдава представлението, което се радваше на такъв успех сред приближените му, Гонзаг се разхождаше под ръка с Пейрол малко по-встрани. Двамата се отдалечиха в дъното на галерията и се облакътиха на мраморния парапет.

— От Испания човек може да се върне — забеляза Пейрол.

— В Испания човек умира така, както и в Париж — промълви Гонзаг и след кратка пауза добави. — Тук вече пропуснахме удобния случай. Жените щяха да се досетят, а и доня Крус нямаше да мълчи.

— Шаверни… — започна довереникът му.

— Ще бъде ням като гроб — прекъсна го Гонзаг.

Двамата се спогледаха в тъмнината и Пейрол не настоя за повече обяснения.

— Оттук тя трябва да излезе свободна — продължи принцът, — — напълно свободна, докато свие зад ъгъла на улицата…

Пейрол изведнъж се приведе напред и наостри уши.

— Патрулът минава — успокои го Гонзаг.

Отвън долетя дрънчене на оръжие, заглушено почти веднага от екналите в галерията възгласи.

— Поразително! — извика някой. — Невероятно!

— Привижда ли ни се, що ли? Какво, по дяволите, й каза?

— Никак не е трудно да се досети човек, ей богу! — обади се Нивел. — Просто й изброява акциите си.

— Но вижте, за бога! — възкликна Навай. — Кой се обзаложи на едно срещу сто?

— Никой — отвърна Ориол. — Надали щях да спечеля и срещу петдесет. Държиш ли срещу двайсет и пет?

— Я стига, моля ти се! Но вижте! Вижте!

Гърбавия продължаваше да стои на колене пред креслото. Доня Крус понечи да застане между него и Орор, но той я отстрани, като рече:

— Недейте!

Каза го тихо, много тихо, но гласът му тъй поразително се бе променил, че доня Крус неволно отстъпи и широко отвори очи от изумление. Вместо неприятните пронизителни звуци, които бяха свикнали да чуват от устата на Гърбавия, тази една-едничка дума бе изречена от плътен, мелодичен и нежен мъжки глас. Гласът произнесе името на Орор. Доня Крус почувствува приятелката й леко да потръпва в обятията й, после я чу да шепне:

— Аз сънувам… Сънувам…

— Орор! — повтори Гърбавия все така на колене.

Девойката закри лицето си с ръце и между треперещите й пръсти потекоха едри сълзи. Положително онези, които наблюдаваха доня Крус през полуотворената врата, смятаха, че са свидетели на някакво чародейство. Циганката стоеше неподвижно като истукана, с широко отворена уста и втренчен поглед.

— Същинско чудо, бога ми! — извика Навай.

— Ш-шт! Гледайте! Човек би казал, че някаква непреодолима сила привлича другата!

— Гърбавия има чудотворен талисман! Та това е магия!

Единствена Нивел даде име както на талисмана, така и на магията. Това красиво и непоколебимо в убежденията си момиче твърдо вярваше в свръхестествените свойства на сините акции.

Вярно беше това, което се говореше зад вратата. Орор сякаш против волята си се наклоняваше към гласа, който я зовеше.

— Аз сънувам! Сънувам! — мълвеше тя през сълзи. — Това е ужасно! Знам, че вече го няма!

— Орор! — повика я за трети път Гърбавия и с властен жест възпря доня Крус, която понечи да отвори уста. — Не се обръщайте! — едва чуто прошепна той на госпожица дьо Ньовер. — Намираме се на самия ръб на пропастта! Едно погрешно движение, един необмислен жест — и всичко е загубено!

Краката на доня Крус се подкосиха и тя се видя принудена да седне до Орор.

— Бих дал двайсет луидора, за да разбера какво им казва! — каза Навай.

— Дявол да го вземе! — избъбра Ориол. — Започвам да вярвам че… Но не, той не я накара нищо да пие.

— Сто пистола по номинална стойност за Гърбавия! — предложи Hoce.

— Не, Орор, не сънувате! — говореше в същото време Гърбавия. — Вашето сърце не ви е излъгало, това наистина съм аз.

— Вие! — прошепна девойката. — Не смея просто да отворя очи! Флор, сестрице мила, погледни!

Доня Крус я целуна по челото, за да се приближи колкото се може по-близо до нея, и тихичко потвърди:

— Той е!

Орор разтвори пръсти едва-едва, колкото да погледне. Сърцето й лудо заблъска в гърдите, но тя успя да сдържи вика си и остана неподвижна.

— Тези хора не вярват в бога, но затова пък вярват в сатаната — рече Гърбавия, след като хвърли бърз поглед към вратата. — Човек лесно може да ги заблуди, стига да се преструва на злонамерен. Подчинете се, скъпа моя Орор, но не на сърцето си, а на някаква неведома притегателна сила, която според тях би могла да бъде дело единствено на дявола. Преструвайте се на хипнотизирана от ръката, която ви заклина…

Той неколкократно прекара ръка над челото на Орор и тя покорно се наклони към него.

— Приближава се! — извика изумен Навай.

— Приближава се! — повториха гуляйджиите в един глас. Дебелият Ориол запъхтян се втурна към парапета и извика:

— Пропускате най-интересното, ваше височество! Заслужава си да го види човек, ей богу!

Гонзаг му позволи да го отведе до вратата.

— Ш-шт! Не ги смущавайте! — чу той шепота на хранениците си в момента, когато ги наближи.

Веднага му сториха място. Той погледна и занемя от удивление. Гърбавия продължаваше заклинанията си и Орор, запленена и омагьосана, все повече и повече се накланяше към него. Гърбавия се беше оказал прав. Онези, които не вярват в бога, нерядко хващат вяра на небивалиците, които по онова време идваха предимно от Италия: чудодейни билета, вълшебства, окултни сили и магия. Дори Гонзаг, човек без предразсъдъци, прошепна:

— Този човек е магьосник!

Паспоал, който стоеше до него, демонстративно се прекръсти, а Кокардас-младши избоботи:

— Този малък разбойник се е сдобил с мас от обесен! Гръм да ме порази, ако не е така!

— Сега ръката! — шепнеше в същото време Гърбавия на Орор. — Бавно, много бавно! Все едно, че някаква непреодолима сила те заставя да ми я подадеш въпреки волята си.

Ръката на Орор сякаш неохотно се отдръпна от лицето й и безволно се отпусна. Ах, но ако стоящите в галерията можеха да зърнат очарователната й усмивка! Те обаче виждаха само развълнуваната й гръд и нейната прелестна главица, забулена от непроницаемия воал на разкошната й гъста коса. Гуляйджиите гледаха Гърбавия едва ли не с ужас.

— Ама че работа! — възкликна Кокардас. — Гургуличката му подава ръка!

— Но той прави с нея каквото му скимне! — разнесоха се изумени гласове. — Ама че демон!

— Гръм да ме порази дано! — обади се отново Кокардас, поглеждайки многозначително Паспоал. — Туй трябва да го видиш, за да го повярваш!

— Аз и да го видя, пак не вярвам! — изсумтя Пейрол иззад гърба на Гонзаг.

— Но как тъй, за бога?! — възразиха наоколо. — Невъзможно е да отричаш очевидното!

Пейрол само мрачно поклати глава.

— Не бива да подценяваме нищо! — продължаваше шепнешком Гърбавия, който, без съмнение, напълно основателно разчиташе на съучастничеството на доня Крус. — В момента Гонзаг и неговата прокълната душа са тук, тъй че трябва и тях да измамим. Когато ръката ти докосне моята, Орор, трябва да трепнеш и смаяно да се озърнеш. Много добре!

— Същото съм го играла в Операта, в „Красавицата и Звяра“ — рече Нивел и пренебрежително сви рамене. — И изглеждах много по-стъписана от малката, нали, Ориол?

— Бяхте възхитителна, както винаги! — отвърна дебелият борсов посредник. — Но какво ли сътресение е изпитало клетото дете, когато ръцете им се срещнаха!

— Това недвусмислено, доказва наличието на неприязън и нечиста сила! — многозначително рече Таран.

Барон Батц, който в никакъв случай не бе някой невежа, потвърди:

— Я! Небриясън! Я, я! Нешиста сила, макия! Я, я!

— Сега се обърни с цяло тяло към мен — шепнеше Гърбавия. — Бавно, бавно! — Той се изправи и вперил в нея властен поглед, продължи: — Изправи се като автомат. Добре! Погледни ме, направи крачка напред и падни в прегръдките ми!

Орор се подчини. Доня Крус стоеше неподвижно като статуя. Откъм вратата, която в същия миг широко се отвори, долетяха гръмки ръкопляскания.

Прелестната главица на Орор се облягаше на гърдите на Езоп II, наречен още йон.

— Точно пет минути! — извика Навай с часовник в ръка.

— Дали пък не е превърнал красивата сеньорита в статуя от сол! — попита Hoce.

Тълпата зрители със силна врява нахлу в салона. Чу се пронизителният кикот на Гърбавия, който се обърна към Гонзаг:

— Не беше чак толкова трудно, ваше височество.

— Тук има нещо подозрително, ваше височество — шепнеше в същото време Пейрол на господаря си. — Този негодник трябва да е изкусен шарлатанин, внимавайте!

— Да не те е страх, че ще ти задигне разсъдъка? — попита Гонзаг, после се обърна към Езоп II, наречен още Йон, и добави. — Браво, приятелю! Ще ни дадеш ли рецептата си?

— Тя е за продан, ваше височество — отвърна Гърбавия.

— А ще изтрае ли до сватбата?

— Дотогава — да, но не и след това.

— За колко продаваш талисмана си, гърбушко? — провикна се Ориол.

— Почти без пари, но за да ти върши работа е нужна една доста скъпичка съставка.

— И коя е тя? — полюбопитствува нисичкият дебел посредник.

— Ум — отвърна Езоп II. — Идете на пазара, драги ми благороднико.

Ориол тутакси се скри в тълпата. Наоколо заръкопляскаха. Шоази, Hoce и Навай бяха наобиколили доня Крус и жадно я разпитваха:

— Какво каза той? На латински ли говореше? Държеше ли в ръка някаква стъкленица?

— Говореше на еврейски — отвърна циганката, която постепенно идваше на себе си.

— Но разбираше ли го красивата девойка?

— Съвсем свободно. Той пъхна лявата си ръка в джоба и измъкна оттам нещо, което приличаше на… как да ви кажа…

— На вълшебен пръстен?

— По-скоро на пачка акции! — поправи ги Нивел.

— Приличаше на носна кърпа! — сопна се циганката и им обърна гръб.

— Та ти си бил много полезен човек, друже! — рече Гонзаг, слагайки ръка на рамото на Гърбавия. — Възхищавам ти се, ей богу!

— Не е зле за дебютант, нали, ваше височество? — скромно се усмихна Езоп II. — Но помолете господата да се поотдръпнат. Отстъпете, моля! Назад! Остава сега да ми я изплашите! И без това доста се измъчих. Но къде е нотариусът?

— Доведете кралския нотариус! — заповяда принц дьо Гонзаг.

XIII. Подписването на брачния договор

Целия предишен ден госпожа принцеса дьо Гонзаг бе прекарала в покоите си, но множество посетители бяха нарушили уединението, на което от години се обричаше вдовицата на Ньовер. Още в зори тя бе написала и изпратила голям брой писма и отзивчивите посетители побързаха да й донесат отговорите си на крака. Така тя последователно прие кардинал дьо Биси, херцог дьо Треме — губернатора на Париж, полицейския лейтенант Машо, председателя дьо Ламоаньон и вицеканцлера Воайе д’Аржансон. Към всеки от тях принцесата се обърна с молба за помощ и съдействие срещу Лагардер, самозвания благородник, който й бе отнел едничката дъщеря. И всекиму тя предаде разговора си с Лагардер, който разгневен, че бленуваното от него немислимо възнаграждение му се изплъзва, бе започнал най-безсрамно да изопачава нещата.

От Лагардер се възмущаваха всички. И имаше защо наистина. Най-мъдрите измежду съветниците на госпожа дьо Гонзаг стигнаха до единодушното заключение, че самото обещание на Лагардер да им представи госпожица дьо Ньовер е просто първата лъжа от низ измами, но че в крайна сметка е благоразумно да се изчака развоя на събитията.

При все благоговението, с което всички най-демонстративно ограждаха името на негово височество принц дьо Гонзаг, вярно е, че след вчерашното заседание той бе оставил в съзнанието им доста неприятни спомени. За всички бе ясно, че тук се крие някаква загадъчна неправда, която, макар че оставаше тайна за тях, ги изпълваше със смътно безпокойство.

В усърдието винаги се съдържа значителна доза любопитство.

Пръв надуши някакъв чудовищен скандал негово високопреосвещенство кардинал дьо Биси. Постепенно интуицията се пробуди и у останалите, които, веднъж попаднали на следите на загадката, настървено се втурнаха по тях, като в същото време до един се кълняха, че са на прав път. Преди всичко препоръчаха на госпожа принцесата да отиде в Пале Роаял и да обясни на господин регента всичко, от игла до конец. Посъветваха я също най-настоятелно в никакъв случай да не обвинява съпруга си.

Някъде около пладне тя се качи в една носилка и отиде в Пале Роаял, където бе незабавно приета. Регентът я очакваше. Аудиенцията продължи необичайно дълго. Принцесата не отправи никакво обвинение срещу мъжа си, но регентът най-подробно я разпита — нещо, което не беше успял да стори сред гълчавата на празненството.

Съвсем естествено бе регентът, в когото от два дни насам споменът за Филип дьо Ньовер, неговия най-добър приятел и брат, се бе пробудил с неочаквана сила, да се върне назад в годините и да отвори дума за зловещите събития в крепостния ров на замъка Кайлюс, които за него и до ден-днешен оставаха забулени в тайна. Той за първи път разговаряше с вдовицата на приятеля си на четири очи. Да, принцесата не обвини мъжа си, но след края на аудиенцията Филип Орлеански остана тъжен и замислен. И макар че в същия този ден, а и през последвалата го нощ, регентът на два пъти прие принц дьо Гонзаг, помежду им не се стигна до никакви обяснения. За онези, които познаваха Филип Орлеански, този факт не се нуждаеше от коментари. В съзнанието на регента се бе загнездило подозрението!

На връщане от посещението си в Пале Роаял, принцеса дьо Гонзаг намери покоите си пълни с приятели. И сега всички тези хора, които я бяха съветвали в никакъв случай да не обвинява съпруга си, нетърпеливо се поинтересуваха какво възнамерява да предприеме регентът по отношение на принца.

При все че предчувствуваше приближаващата буря, Гонзаг дори не подозираше колко градоносни облаци се трупат на хоризонта му. Та той бе толкова могъщ, толкова богат! Да вземем за пример историята от тази нощ: колко лесно би могла да бъде преиначена, разказана утре! Просто щяха да се пошегуват с букета отровни цветя — туй по-прилягаше на времето на Бренвилие152 — да се присмеят на трагикомичния годеж, а опиташе ли се някой да твърди, че Езоп II, наречен още Йон, е имал поръчение да убие младата си жена, до един щяха да се превиват от смях. Каква нелепост наистина! Та днес човек изкормваше единствено портфейла си.

И действително, буреносният повей не идваше оттам. Бурята назряваше в самия дворец на Гонзаг. Може би тягостната и покъртителна трагедия на този осемнайсетгодишен принудителен брак най-сетне щеше да достигне някаква развръзка. Нещо се бе размърдало зад черните завеси на молитвената стая, където по волята на принцесата всяка божа сутрин се отслужваше заупокойна литургия. Днес сред този безпримерен траур се възправяше един призрак. Сегашното престъпление не би било дори за вярване поради самото присъствие на цяла тълпа свидетели, при това до един съучастници, докато колкото и дълбоко да заровиш отколешното злодеяние, то почти винаги разбива прогнилите дъски на ковчега.

Принцеса дьо Гонзаг уведоми именитите си съветници, че господин регентът е проявил интерес както към обстоятелствата около сватбата й, така и към предхождащите я събития, като добави, че господин регентът й е обещал да принуди Лагардер да направи пълни самопризнания, дори ако за това е нужно да го подложи на изтезания. Всички хвърляха вината върху Лагардер с тайната надежда, че просветлението ще ги осени чрез него, тъй като всеки знаеше, или поне се досещаше, че Лагардер е участвувал в среднощната сцена, с която преди двайсет години бе започнала тази нескончаема трагедия. Господин Машо й обеща съгледвачите си; херцог дьо Треме — своите гвардейци, а висшите магистрати — тайните си дворцови агенти. Не знаем какво може да обещае един кардинал при подобни обстоятелства, но в крайна сметка негово високопреосвещенство предложи онова, с което разполагаше. На Лагардер не му оставаше нищо друго, освен здравата да се държи!

Към пет часа подиробед, Мадлен Жиро наруши усамотението на господарката си, за да й предаде едно писмо от полицейския лейтенант. Достойният магистрат съобщаваше на принцесата, че Лагардер е бил убит миналата нощ на излизане от Пале Роаял. Писмото завършваше с думите, които се превръщаха едва ли не в заклинание: „Не обвинявайте мъжа си!“

Остатъка от вечерта принцесата прекара в тревожно усамотение. Между девет и десет вечерта, Мадлен Жиро се появи с ново писмо. Този път почеркът беше непознат. Донесли го бяха двамина непознати с подозрителна външност, приличащи по-скоро на пладнешки разбойници. Единият бе висок и нахален, а другият — престорено любезен и възнисичък. Писмото напомняше на госпожа принцесата, че двайсет и четиричасовият срок, даден от регента на господин дьо Лагардер изтичаше в четири часа през нощта. То уведомяваше госпожа принцесата, че в този час господин дьо Лагардер ще се намира в павилиона за гости на господин дьо Гонзаг.

Лагардер у Гонзаг! Но защо? Как? А писмото на полицейския лейтенант, което съобщаваше за смъртта му?…

Принцесата веднага нареди да запретнат каретата й, после скочи в нея и заповяда да я откарат на улица „Паве Сент Антоан“, в двореца на Ламоаньон. Час по-късно двайсетина гвардейци, командувани от един капитан, както и четирима полицейски пристави от Шатле, се разположиха на лагер в двора на двореца на Ламоаньон.

Не сме забравили, че поводът за празненството, организирано от принц дьо Гонзаг в павилиона му зад „Сен Маглоар“, беше една сватба: сватбата на маркиз дьо Шаверни с непозната девойка, на която принцът бе определил зестра от петдесет хиляди екю. Женихът се бе съгласил и ние знаем, че господин дьо Гонзаг имаше всички основания да смята, че няма защо да се опасява от отказа на невестата. В такъв случай нямаше нищо чудно в това, че принцът предварително беше взел всички необходими мерки сключването на насрочения брачен съюз да не се протака излишно. Повикан бе кралския нотариус — истински кралски нотариус. Дори нещо повече — свещеникът — истински свещеник, вече чакаше в сакристията на „Сен Маглоар“.

Не ставаше и дума за някаква пародия на годеж. Господин дьо Гонзаг се нуждаеше от напълно законен брак, който да даде такива права на съпруга над съпругата, че при нужда по волята на съпруга изгнанието на съпругата да се проточи безкрайно.

Гонзаг беше казал истината. Принцът не обичаше кръвта, но в случай, че всички други средства се окажеха безсилни, той никога не се спираше пред нея.

В един момент среднощната авантюра бе приела нежелан развой. Толкоз по-зле за Шаверни! В действителност, откакто Гърбавия се беше появил на преден план, нещата приемаха нов, при това много по-благоприятен облик. Гърбавия очевидно беше човек, от когото можеш да поискаш всичко. Гонзаг го бе преценил от пръв поглед. Езоп II беше от онези създания, които с удоволствие принуждават човечеството да се разплаща за обидите към собственото им нещастие, и хранят в душите си люта неприязън към рода човешки заради кръста, който бог като непосилно бреме е стоварил върху плещите им.

— Повечето гърбави са зли и отмъстителни — мислеше си Гонзаг. — Гърбавите са жестокосърдечни и неумолими; светът за тях е все едно неприятелска страна. Те не знаят що е милост, тъй като никой и никога не е изпитвал милост към тях. Още в най-ранно детство глупашкият присмех им нанася толкова жестоки удари, че в крайна сметка душата им се покрива със защитна обвивка.

Шаверни изобщо не беше подходящ за нароченото дело. Той бе просто безумец — виното го правеше искрен, великодушен и безразсъдно смел. Шаверни беше напълно способен да обикне жена си и да падне на колене пред нея, след като по-напред я пребие от бой. Гърбавия — никога! Той положително хапеше само веднъж, но смъртоносно. Гърбавия беше истинска находка.

Когато Гонзаг заповяда да доведат нотариуса, всекиму се прищя да се изтъкне. Ориол, Албре, Монтобер и Сидализ тутакси се втурнаха към галерията, изпреварвайки Кокардас и Паспоал. За миг двамата останаха сами под мраморния портик.

— Гълъбче — рече гасконецът, — тази нощ няма да мине без градушка…

— От удари! — прекъсна го Паспоал. — Наоколо просто ухае на пердах!

— Гръм да ме порази дано! Ръката вече ме сърби! А теб?

— Иска ли питане! Доста време мина, откакто не сме танцували, доблестни ми друже!

Вместо да се спуснат на долния етаж, те отвориха външната врата и излязоха в градината. Нямаше и помен от засадата, устроена от Гонзаг пред павилиона. Нашите двама юначаги стигнаха безпрепятствено чак до алеята, където предния ден Пейрол бе открил труповете — на Салдан и Фаенца. Алеята беше безлюдна.

Най-странно обаче им се стори обстоятелството, че потайната вратичка, водеща към улицата, беше широко отворена.

На улицата нямаше жива душа. Нашите храбреци се спогледаха.

— Ама че работа! — промърмори Кокардас. — Не ще да го е свършил оня лудньо Парижанчето, щом от снощи е на небето.

— Знаеш ли го на какво е способен! — възрази Паспоал.

В този момент откъм църквата до ушите им долетя неясен шум.

— Ти стой тук! — разпореди се гасконецът. — Ще ида да хвърля един поглед.

Той предпазливо се промъкна покрай градинския зид, докато Паспоал остана на пост при вратичката. В този край градината граничеше с гробището „Сен Маглоар“. Кокардас видя, че то просто гъмжи от гвардейци.

— Е, гълъбчето ми — рече той, когато се върна, — ако ни е писано да танцуваме, то поне цигулари няма да ни липсват!

Междувременно Ориол и приятелите му нахлуха в стаята на Гонзаг, където метр Гриво-старши, кралски нотариус, безметежно спеше на един диван до малка еднокрака масичка, отрупана с остатъците от разкошна вечеря.

Не знам защо в наши дни на нотариусите се гледа с неприязън. Нотариусите, общо взето, са люде чистоплътни, жизнерадостни, охранени, с много кротък нрав, ползуващи се със славата на шегаджии сред близките си и надарени с рядка проницателност при игра на вист. На масата се държат възпитано; в тях е намерила сигурно убежище рицарската учтивост; те са изключително галантни с богатите стари дами и безспорно малко са французите, на които тъй добре приляга бялата вратовръзка, неразделна спътница на златните очила. Но близко е времето, когато нещата коренно ще се променят и всеки ще бъде принуден да признае, че един млад русокос нотариус с достолепни и вежливи обноски, чието оформящо се коремче е все още далеч от разцвета си, е едно от най-прелестните цветя на нашата цивилизация.

Освен всичко това, метр Гриво-старши, секретар-нотариус на краля и на Шатле, имаше честта да бъде предан слуга на негово височество принц дьо Гонзаг. Той беше около четирийсетгодишен хубавеляк, дебел, румен, жизнерадостен и усмихнат, тъй че бе истинско удоволствие да го гледаш. Ориол го хвана за едната ръка, Сидализ за другата, и двамата го помъкнаха към първия етаж.

Видът на един нотариус караше Нивел почти винаги да изпада в умиление; та нали точно те придаваха законна сила и стойност на даренията, направени приживе.

Метр Гриво-старши, човек изискан и вежлив, се поклони на принца, дамите и господата с безупречно чинопочитание. В себе си той носеше черновата на предварително съставения брачен договор, в който засега беше вписано само името на Шаверни. Налагаше се да го поправят. По покана на Пейрол, метр Гриво-старши се настани на една масичка и като извади от джоба си перо, мастилница и стъргалка за пера, се залови за работа. Гонзаг и повечето гуляйджии продължаваха да стоят около Гърбавия.

— Много ли ще се бавите? — поинтересува се последният, обръщайки се към нотариуса.

— Метр Гриво — разсмя се принцът, — трябва да разберете съвсем естественото нетърпение на младоженците!

— Моля само за пет минути, ваше височество — отвърна нотариусът.

С една ръка Езоп II подръпна жабото си, докато с другата погали Орор по косата с победоносен вид.

— Време, колкото да съблазниш една жена! — рече той.

— Да пием, щом имаме повод! — извика Гонзаг. — Да пием за удачния брак!

Бутилките шампанско се отвориха отново. Този път веселието безпрепятствено вземаше връх. От тревогата не бе останала и следа; всички се чувствуваха в прекрасно разположение на духа.

Доня Крус сама напълни чашата на Гонзаг.

— За тяхното щастие! — весело вдигна наздравица тя.

— За тяхното щастие! — повториха през смях останалите, надигайки чаши.

— Ха тъй! — извика Езоп II. — Няма ли тук някой поет, за да ми съчини сватбена ода?

— Поет! Търси се поет! — развикаха се гуляйджиите.

Метр Гриво-старши пъхна перото зад ухото си.

— Не може всичко наведнъж — благодушно промълви той. — Нека по-напред приключа с договора, а сетне ще импровизирам и няколко стихчета.

Гърбавия му благодари с величествен жест.

— Поезия от Шатле! — прихна Навай. — Нотариални мадригали. Ха сега отречете, че нашият век не бил златен!

— Че кой мисли да отрича?! — обади ce Hoce. — От чешмите ще бликне бадемово мляко и пенливо вино.

— А по тръните ще цъфнат рози! — додаде Шоази.

— Има си хас, щом и нотариусите са прописали стихове!

Гърбавия гордо се изпъчи и самодоволно заяви:

— Не ще и дума, че цялото туй остроумие е по повод на сватбата ми! Но така ли ще стоим? — сепна се той. — И таз добра! Та булката е неподходящо облечена! Ами аз, по дяволите, просто срам да го хване човек! Не съм сресан, пък и маншетите ми са измачкани. Къде е булчинската премяна, дяволите да го вземат?! — продължаваше да се възмущава Гърбавия. — Да не би пък да ми се е счуло, че се говори за сватбени дарове, госпожици?

Още не се доизрекъл, Нивел и Сидализ бяха вече в съседния будоар, откъдето скоро се появиха с булчинската премяна. Доня Крус веднага пое тоалета на Орор под свое ръководство.

— По-бързо! — подканяше тя. — Нощта преваля, а трябва да отпразнуваме и сватбата!

— Ще вземат май да ти развалят магията, гръбльо! — обади се Навай.

В една ръка Езоп II държеше огледало, а в другата — гребен.

— Скъпа моя хубавице — рече той на Дебоа, вместо да отговори, — я ме посреши отзад! — После се обърна към Навай и продължи: — Тя ми принадлежи така, както вие, дечица мили, принадлежите на господин дьо Гонзаг, или по-скоро на амбициите си. Тя ми принадлежи така, както любезният господин Ориол принадлежи на суетата си, красавицата Нивел — на алчността си, а всички вие — на най-големия си недостатък! Фльори, мила, вържете отново корделата ми, моля!

— Готово! — каза в този момент метр Гриво-старши. — Можете да се подписвате.

— Вписахте ли имената на младоженците? — попита Гонзаг.

— Не ги знам — отвърна нотариусът.

— Как е името ти, друже? — обърна се принцът към Гърбавия.

— Вие просто подпишете, ваше височество — усмихна се Езоп II. — Подпишете и вие, господа, тъй като, надявам се, ще ми окажете тази чест. А колкото до името ми, то аз сам ще го напиша, тъй като е доста необичайно и ще ви разсмее.

— Всъщност как, по дяволите, ли се казва? — възкликна Навай.

— Вие подпишете, подпишете! Ваше височество, много бих искал да получа вашите маншети като сватбен подарък.

Гонзаг веднага откопча дантелените си маншети и му ги подхвърли. После се приближи до масата, за да подпише. Господата се мъчеха от отгатнат името на Гърбавия.

— Не се и опитвайте — каза той, закопчавайки маншетите на принца, — никога няма да се досетите. Господин дьо Навай, вие имате прекрасна везана кърпичка!

Навай тутакси му я даде. Всеки поиска да добави по нещо към тоалета му: кой игла, кой тока или кордела. Той безропотно приемаше прищевките им, любувайки се сам на себе си в огледалото. Междувременно господата един подир друг се подписваха. Името на Гонзаг беше начело.

— Я идете да видите дали жена ми е готова! — нареди Гърбавия на Шоази, който тъкмо го гиздеше с едно жабо от малинска дантела.

— Невестата! Ето я и невестата! — чуха се в същия миг викове. На прага на будоара се появи Орор, облечена в бяла сватбена премяна и забола в косата си символичния портокалов цвят. Тя бе ослепително красива, но бледото и лице запазваше онази странна неподвижност, която я караше да прилича по-скоро на очарователна статуя. Тя все още бе под въздействието на магията.

В салона се разнесе възхитен шепот. Когато погледите най-сетне се откъснаха от нея, за да се преместят върху Гърбавия, видяха го възторжено да пляска с ръце и да повтаря:

— Дявол да го вземе, та аз съм имал красива жена! Хайде, чаровнице, наш ред е да подпишем!

И той издърпа ръката й от ръцете на доня Крус, която я подкрепяше. Всички очакваха поне жест на отвращение, но Орор съвършено безропотно го последва. Обръщайки се, за да се приближи до масата, където метр Гриво-старши беше накарал всички да се подпишат, очите му срещнаха погледа на Кокардас-младши, който току-що бе влязъл заедно с приятеля си Паспоал. Езоп II му намигна и с бърз, едва доловим жест докосна хълбока си. Очевидно Кокардас го разбра, тъй като тутакси се изпречи на пътя му и извика:

— По дяволите! На тоалета на тоя вагабонтин му липсва нещо.

— Но какво? Какво? — разнесоха се удивени гласове.

— Какво, наистина? — също толкова наивно повтори Гърбавия.

— Гръм да ме порази! — отвърна гасконецът, — Но откога един благородник се жени без шпага?

Многоуважаемата аудитория начаса се отзова с възторжен вик:

— Вярно! Вярно! Да оправим грешката! Шпага, шпага за Гърбавия! Така ще бъде още по-смешен!

И докато Навай мереше рапирите на око, Езоп II превзето упорствуваше, мърморейки:

— Не съм свикнал. Само ще ме притеснява.

Измежду всички парадни шпаги имаше и една дълга и яка бойна рапира, принадлежаща на господин Пейрол, който никога не се шегуваше. Той доста неохотно позволи на Навай да я откачи от портупея му.

— Няма нужда! Няма нужда! — повтаряше Езоп II.

Със смях и шеги, гуляйджиите му препасаха шпагата. Кокардас и Паспоал отлично забелязаха, че в момента, когато докосна дръжката й, десницата му неволно и като че ли радостно трепна. Но това го забелязаха само те. Веднъж препасали му шпагата, Гърбавия престана да се противи. Какво да се прави, станалото — станало! Но висящото на кръста му оръжие ненадейно предизвика у него нов прилив на самонадеяност. Той започна да пристъпва важно, перчейки се при това толкова смешно, че всички избухнаха в неудържим смях. Хвърлиха се да го прегръщат; притискаха го, подмятаха го като кукла. Гърбавия имаше страхотен успех! Той незлобливо приемаше закачките им, но когато стигна до масата, заяви:

— Хайде, стига вече, цял ме изпомачкахте! И не притискайте жена ми тъй отблизо, моля! Оставете ме да си поема дъх, господа приятели мои, за да можем най-сетне да узаконим брачния договор.

Метр Гриво-старши седеше все така на масата, държейки перото си над договора.

— Вашите фамилни имена, моля — подхвана той, — малките ви имена, титли и място на раждане…

Гърбавия леко побутна с крак стола на секретар-нотариуса, който се извърна, за да го погледне.

— Вие подписахте ли? — попита го Езоп II.

— Разбира се — отвърна метр Гриво-старши.

— В такъв случай си вървете с мир, добри човече — рече Гърбавия и го изблъска от стола.

После важно се настани на мястото му. Присъствуващите отново прихнаха. Всичко, което отсега нататък правеше Гърбавия, беше повод за смях.

— Но защо, по дяволите, иска сам да впише името си? — полюбопитствува все пак Навай.

Пейрол тихичко разговаряше с Гонзаг, който току повдигаше рамене. Несъмнено довереникът на принца виждаше някаква причина за безпокойство в това, което ставаше тук. Гонзаг му се присмиваше и го наричаше страхливец.

— Ей сега ще видите! — отвърна Гърбавия на въпроса на Навай и с присъщия си пронизителен кикот, добави: — Да знаете само каква изненада съм ви приготвил! Ще видите, ще видите! Междувременно пийнете по-добре.

Веднага последваха съвета му. Чашите бяха напълнени. Със сигурна ръка и едър почерк, Гърбавия се захвана да попълва празните места върху договора.

— Мътните я взели тази шпага! — изруга той, опитвайки се да и намери по-подходящо място.

Нов взрив от смях последва думите му. Гърбавия все повече и повече се оплиташе в бойното си снаряжение. Човек би казал, че за него дългата шпага е по-скоро инструмент за мъчение.

— Ще подпише! — извикаха някои.

— Няма! — възразиха други.

Изкаран от търпение, Гърбавия измъкна шпагата от ножницата и я постави на масата пред себе си. Зрителите отново се разсмяха. Кокардас незабелязано стисна ръката на Паспоал и изсумтя:

— Господ да ни е на помощ! Лъкът е вече готов!

— Пази се от цигулките! — прошепна брат Паспоал.

Всеки момент стрелките на часовника щяха да посочат четири часа.

— Подпишете, госпожице — каза Гърбавия, подавайки перото на Орор.

За миг тя се поколеба; той я погледна в очите и промълви:

— Подпишете се с истинското си име, щом вече го знаете!

Орор се наведе над пергамента и се подписа. Всички видяха как надничащата иззад рамото й доня Крус трепна от удивление.

— Е, какво? — не се стърпяха любопитните. — Готово ли е? Възпирайки ги с жест, Гърбавия взе перото и на свой ред се подписа.

— Готово — рече той. — Елате да видите, има да се чудите!

Всички се втурнаха към масата. Гърбавия захвърли перото и с небрежен жест взе шпагата.

— Внимание! — прошепна Кокардас-младши.

— Готов съм! — отзова се решително брат Паспоал.

Първи стигнаха до масата Гонзаг и Пейрол, но едва прочели преамбулата на договора, те отстъпиха три крачки назад.

— Какво има? Името! Кажете името! — настояваха напиращите зад тях.

Гърбавия беше обещал да ги изненада и сдържа обещанието си. В един миг всички видяха как безформените му крака внезапно се изопнаха, как снагата му се издължи, а шпагата сякаш се срасна с десницата му.

— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас. — Къде-къде по-щури номера правеше в Двора на фонтаните немирникът му недей, когато беше малък!

Гърбавия се изправи в цял ръст и с рязко движение отхвърли назад косата си. Красива, благородна глава засия на широкоплещестата му, яка и грациозна снага.

— Елате и го прочетете! — каза той, обгръщайки с искрящ поглед стъписаната тълпа.

В същото време върхът на шпагата му се заби в подписа. Всички проследиха с поглед движението му и в салона гръмна едногласен вик, повтарящ едно-единствено име:

— Лагардер! Лагардер!

— Да, Лагардер! — повтори Анри. — Лагардер, който винаги се явява на уречената среща!

В първия миг на всеобщо изумление, той навярно би успял да си пробие път в нестройните редици на враговете си. Но Лагардер дори не помръдна. С една ръка той притискаше треперещата Орор към гърдите си, а в другата здраво стискаше шпагата. Кокардас и Паспоал, и двамата с голи рапири в ръце, стояха зад гърба му. Гонзаг на свой ред измъкна шпагата си. Приближените му до един го последваха. С една дума, бяха десет срещу един. Доня Крус понечи да се втурне между двата враждуващи лагера, но Пейрол я сграбчи през кръста и я издърпа встрани.

— Господа, този човек не трябва да излезе оттук! — процеди принцът през зъби с побелели устни. — Напред!

Навай, Hoce, Шоази, Жирон и другите благородници устремно се хвърлиха в атака. Лагардер дори не си беше направил труда да остави масата между себе си и своите неприятели. Без да изпуска Орор, той я прикри и зае гард. Кокардас и Паспоал защитаваха фланговете му.

— Хайде, гълъбче! — извика гасконецът. — Повече от шест месеца постим! Дръж се, мътните го взели!

— Аз съм тук! — извика Лагардер, нанасяйки първия удар. След няколко секунди, хората на Гонзаг отстъпиха. На пода в локва кръв останаха да лежат Жирон и Албре.

Лагардер и двамината юначаги, невредими и неподвижни като статуи, очакваха втория сблъсък.

— Господин дьо Гонзаг — каза Лагардер, — вие се опитахте да устроите пародия на венчавка. Тя обаче е действителна, бранният договор носи вашия собствен подпис.

— Напред! Напред! — извика принцът, задъхвайки се от ярост.

Този път той лично поведе свещения си батальон в атака. Стенният часовник отброи пет часа. Внезапно отвън долетя силен шум, после по вратата се посипаха кънтящи удари и нечий глас извика:

— В името на краля!

Необичайна гледка представляваше салонът, където оргията навсякъде бе оставила своя отпечатък. Масата бе все така отрупана с ястия и полупразни бутилки. Тук-там обърнати чаши наслагваха широки винени петна върху кървавите пръски на битката. В дъното, близо до будоара, където доскоро се намираха сватбените дарове, а сега, ни жив — ни умрял, се криеше метр Гриво-старши, безмълвна и неподвижна стоеше групата на Лагардер, Орор и двамината учители по фехтовка. В средата на салона, спрени в устрема си от вика: „В името на краля!“, Гонзаг и хората му с ужас гледаха входната врата. Обезумелите от страх жени се криеха по всички ъгли.

Между двете групи, в локва с тъмночервен цвят лежаха два трупа.

Несъмнено онези, които в тази среднощна доба чукаха на вратата на принц дьо Гонзаг, не се и надяваха, че ще им отворят веднага. Това бяха гвардейците и приставите от Шатле, които видяхме първо в двора на двореца на Ламоаньон, а сетне и в гробището „Сен Маглоар“. Те предварително бяха взели всички необходими мерки. След три последователни подканвания, вратата беше изкъртена. В салона нахлу тропотът на войнишки ботуши. Студ прониза Гонзаг до мозъка на костите. Възмездието ли идеше за него?

— Господа — каза той, прибирайки шпагата си в ножницата, — човек не се противи на хората на краля. — Но едва чуто добави: — Ако не е наложително!

На прага се появи гвардейският капитан Бодон дьо Боагийо и повтори:

— Господа, в името на краля!

После хладно се поклони на принц дьо Гонзаг и се отдръпна, за да стори път на войниците си. Приставите на свой ред влязоха в салона.

— Но какво означава това, господине? — попита Гонзаг.

Боагийо погледна двата трупа върху паркета, после групата, съставена от Лагардер и неговите двамина храбреци, които продължаваха да стоят с голи шпаги в ръце.

— По дяволите! — промърмори той. — Вярно казваха, че бил несравним воин! Принце — обърна се той към Гонзаг, — тази нощ съм на заповедите на вашата съпруга, принцесата.

— Да не би моята съпруга, принцесата…? — започна гневно Гонзаг, но не успя да довърши.

На прага на свой ред се бе появила вдовицата на Ньовер. Тя отново бе в траурните си одежди. При вида на жените, на своеобразните картини, покриващи лампериите на салона, и разнородните следи, свидетелствуващи за оргията и разигралата се след нея битка, принцесата рязко спусна воала си.

— Не идвам заради вас, господине — обърна се тя към съпруга си, после се приближи до Лагардер и продължи: — Господин дьо Лагардер, двайсет и четиричасовият срок изтече. Вашите съдии ви чакат. Предайте шпагата си!

— И тази жена е моята майка! — промълви Орор и закри лицето си с ръце.

— Господа — обърна се принцесата към гвардейците, — изпълнете дълга си!

Лагардер хвърли шпагата си в нозете на Бодон дьо Боагийо. Безмълвни, Гонзаг и хората му не помръдваха. Когато Бодон дьо Боагийо посочи на Лагардер вратата, той пристъпи към принцеса дьо Гонзаг, продължавайки да държи Орор за ръка.

— Госпожо — каза той, — преди малко рискувах живота си, за да защитя вашата дъщеря.

— Моята дъщеря! — повтори принцесата и гласът й трепна.

— Той лъже! — обади се Гонзаг.

Лагардер дори не обърна внимание на оскърблението.

— Поисках двайсет и четири часа, за да ви върна госпожица дьо Ньовер — бавно произнесе той, извисил гордо чело над ласкатели и войници. — Двайсет и четвъртият час удари. Ето госпожица дьо Ньовер!

Ледените ръце на майката и дъщерята се докоснаха. Принцесата разтвори обятия и Орор с ридания се хвърли на гърдите й. В очите на Лагардер блеснаха сълзи.

— Закриляйте я, госпожо — промълви той, полагайки усилия да потисне мъчителното си безпокойство. — Обичайте я, тя има вече единствено вас!

Орор се отскубна от прегръдките на майка си и се спусна към него, но Лагардер нежно я отблъсна.

— Сбогом, Орор — прошепна той. — Нашият годеж бе краткотраен. Запазете този договор, който ви прави моя съпруга пред хората така, както от снощи станахте моя съпруга пред бога. Госпожа принцесата ще ви прости този неподходящ брак с един мъртвец.

Той за сетен път целуна ръка на младата девойка, дълбоко се поклони на принцесата и отправяйки се към вратата, каза:

— Отведете ме пред моите съдници!