Гърбавия

I. Златния дом

Луи XIV беше покойник от две години, след като сам бе станал свидетел на залеза на две поколения наследници, Великия Дофин31 и Бургундския дук32. Престолът се падна на неговия правнук, Луи XV33, по онова време все още дете. Кралят-слънце беше изчезнал в небитието без да остави никаква следа, тъй като бе лишен дори от онова, което след смъртта не липсва никому. Отиде си по-злочест и от най-окаяния си поданик, без да успее да претвори в дело своята последна воля. Вярно е и това, че на някого претенциите му биха се сторили прекомерни: да искаш чрез собственоръчно написано завещание да се разпоредиш със съдбата на двайсет-трийсет милиона поданици не е никак скромна прищявка! Представете си тогава, докъде би могъл да стигне в претенциите си живият Луи XIV! Но както и да е, оказа се, че завещанието на покойния крал е само хартийка без никаква стойност. Скъсаха го без много-много да умуват и това не обезпокои никого, освен узаконените му синове.

По време на царуването на чичо си, Филип Орлеански се беше правил на палячо, подобно на Брут, но не и със същата цел. Едва-що на прага на траурната зала бяха извикали: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“, Филип Орлеански смъкна маската си. Учреденият от Луи XIV регентски съвет отиде по дяволите. Остана един-единствен регент, самият херцог Орлеански. Принцовете вдигнаха врява до възбог, херцог дю Мен34 се размърда, жена му, херцогинята, започна да плете интриги, но нацията, която изобщо не се интересуваше от тези напарфюмирани извънбрачни величия, остана спокойна. Ако се изключи съзаклятничеството на Селамаре35, с което Филип Орлеански се справи като ловък политик, Регентетвото беше общо взето мирна епоха.

В същото време това бе странна епоха. Не съм уверен дали може да се твърди, че е била компрометирана. Тук-там се намират писатели, които протестират срещу пренебрежението, с което обикновено се отнасят към нея, но мнозинството от драскачите се нахвърлиха отгоре и със смайващо единодушие. Историята и мемоарите са на едно мнение: няма друга епоха, в която човекът, сътворен от малко кал, да си е спомнял тъй добре за своя произход. Царуваше безпътицата и златото бе бог.

Когато чете за необузданата спекулация с хартийките на Ло36, на човек му се струва, че става дума за финансовите буйства в наше време. Само че тогава единствена примамка е била Мисисипи, докато днес сме изложени на много повече съблазни! Цивилизацията още не беше казала последната си дума. Тогава изкуството на Мамона едва прохождаше, но беше вече истинско дете-чудо. Сега сме месец септември на 171? година. От събитията, които описахме на първите страници на тази история, са изминали деветнайсет години. По това време изобретателят, основал Луизианската банка, синът на златаря Джон Ло от Лористоун, е на върха на своята слава и могъщество. Появата на неговите държавни облигации, учредяването на неговата Обществена банка и, най-накрая, на неговата Западна компания, преобразувана скоро след това в Индийска компания, го превръщаха в истинския министър на финансите на кралството, макар че портфейлът принадлежеше на господин д’Аржансон.

Регентът, чийто буден ум беше прекомерно разглезен най-вече от неговата образованост, а след това й от всевъзможните злоупотреби, се остави да бъде съблазнен и то, както твърдят, напълно съзнателно, от прелестните химери на тази финансова поема. Ло твърдеше, че няма никакво отношение към златото, но ще превърне всичко в злато.

В действителност дойде ден, когато нито един спекулант, нито един жалък Мидас37, не можеше да си купи дори хляб с хартиените милиони, натрупани в сандъците му. Но разказът ни няма да обхване провала на предприемчивия шотландец, още повече, че той не фигурира сред нашите герои. Ще станем свидетели само на триумфалното задвижване на неговия механизъм.

През септември на 1717 година новите акции на Индийската компания, наричани „дъщерите“, за разлика от „майките“, които бяха по-стари, се продаваха с петстотин процента премия.

„Внучките“, появили се на бял свят няколко дни по-късно, се радваха на същата популярност. За пет хиляди туренски ливри38, броени в прелестни звънки екю, нашите предци купуваха парче сива хартия, върху което бе изографисано обещанието, че срещу представянето му тутакси ще им бъдат изплатени хиляда ливри. След три години тези импозантни парцали струваха едва петнайсет су39 стотицата. Използуваха ги за навиване на косата и всяка дребна домакиня, накъдрена като пуделче, можеше да си позволи разкоша да държи петстотин-шестстотин хиляди ливри под нощната си шапчица.

Филип Орлеански проявяваше към Ло прекомерна благосклонност. Мемоарите твърдят, че тя съвсем не е била безкористна. След всяко свое нововъведение Ло изплащаше съответен откуп, тоест пая на кралския двор. Знатните велможи си оспорваха тази стръв с отблъскваща алчност.

Абат Дюбоа40, тъй като той стана архиепископ на Камбре през 1720 година, а кардинал и академик едва две години по-късно, та абат Тийом Дюбоа изпитваше към акциите искрена и трайна привързаност, без значение дали са майки, дъщери или внучки.

Няма да се разпростираме върху нравите на епохата, за тях е писано предостатъчно. Кралският двор и градът невъздържано си отмъщаваха заради онази привидна строгост на нравите, с която се отличаваха последните години от царуването на Луи XIV. Париж се беше превърнал в голяма кръчма, в същински вертеп и прочие. Ако би било възможно една велика нация да бъде компрометирана, то Регентството можеше да се оприличи с неизличимо петно върху честта на Франция. Но под какви бляскави победи идният век щеше да потули тази едва забележима кална пръска!

Беше мрачна и студена есенна утрин. По улица „Сен Дени“ на групи се изкачваха дърводелци, столари и зидари, понесли инструментите си на рамо. Те идеха от квартал „Сен Жак“, където живееха повечето надничари, и всички, или почти всички, свиваха зад ъгъла на малката уличка „Сен Маглоар“. Някъде към средата на улицата, почти срещу църквата със същото име, която по онова време още се издигаше насред енорийското гробище, разтваряше криле портал с аристократична външност, увенчан с отрупани със скулптури пиньони, който разделяше на две висока зъбчата стена. Работниците минаваха през портала и влизаха в широк павиран двор, заобиколен от три страни с внушителни великолепни сгради. Това беше бившият дворец Лорен, обитаван по времето на Лигата41 от дук дьо Меркьор42. При Луи XIII той беше преименуван в двореца Ньовер. Сега го наричаха двореца на Гонзаг. Тук живееше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг. След регента и Ло, той безспорно беше най-богатата и влиятелна личност във Франция. Гонзаг се разпореждаше с имуществото на Ньовер на две основания: преди всичко в качеството си на роднина и вероятен наследник, а след това и като съпруг на вдовицата на последния херцог дьо Ньовер, госпожица Орор дьо Кайлюс.

Освен това този брак му донесе и огромното богатство на Кайлюс Резето, който беше последвал двете си жени на оня свят.

Ако тази женитба удиви читателя, ние ще му припомним, че замъкът Кайлюс беше уединен, далеч от всички градове и в него като пленнички се бяха поминали две жени.

Има неща, които могат да се обяснят единствено с физическото или морално насилие. „Добрякът“ Резето никак не се церемонеше, а вече сме достатъчно наясно що се отнася до изисканите маниери на принц дьо Гонзаг.

Вече осемнайсет години вдовицата на Ньовер носеше това име. Тя не свали траура си нито за ден, дори тогава, когато се изправи пред олтара. През първата брачна нощ, когато Гонзаг влезе в спалнята й, Орор с една ръка му показа вратата, а с другата насочи към гърдите си кама.

— Аз живея заради дъщерята на Ньовер — каза му тя, — но човешката саможертва има граници. Направете само крачка, и аз ще отида да чакам дъщеря си до нейния баща.

Гонзаг се нуждаеше от жена си, за да прибира доходите от именията на Кайлюс. Той дълбоко се поклони и се оттегли.

От тази вечер нататък от устните на принцесата не се беше отронила нито дума в присъствието на нейния съпруг. Той беше неизменно нежен, вежлив и внимателен. Тя оставаше равнодушна и безмълвна. Всеки ден в часовете за хранене Гонзаг изпращаше домоуправителя, за да покани госпожа принцесата. Той не си позволяваше да сложи дори троха в устата, преди да е изпълнил тази формалност. Гонзаг беше съвършен благородник. И всеки ден първата придворна дама на госпожа принцесата отговаряше, че господарката й се чувствува неразположена и моли господин принца да я освободи от задължението да присъствува на масата. Това се повтаряше триста шейсет и пет пъти в годината в продължение на осемнайсет години.

В същото време Гонзаг много често говореше за съпругата си, при това с особена нежност. Това бяха напълно готови фрази, които започваха така: „Госпожа принцесата ми каза“…, или: „Аз казах на госпожа принцесата…“. И той на драго сърце вмъкваше тези изрази в разговора. Това, разбира се, далеч не можеше да заблуди околните, но те си даваха вид, че му вярват, което напълно би задоволило някои люде без предразсъдъци.

Гонзаг беше човек безскрупулен, безспорно хитър, хладнокръвен и нагъл. В маниерите му се долавяше онази донейде театрална величавост, присъща на жителите на родината му; той лъжеше с безочие, граничещо с героизъм, и макар че беше най-безсрамният блудник в кралския двор, на обществени места всяка от думите му носеше отпечатъка на най-строга нравственост и благоприличие. Регентът го имаше за свой най-добър приятел. Всички му бяха признателни за усилията, които полагаше, за да открие дъщерята на клетия Ньовер, третия Филип, другия приятел от детинство на регента. От нея нямаше и следа, но тъй като беше невъзможно да се установи смъртта й, Гонзаг, между другото, се явяваше и законен настойник на това дете, което без съмнение отдавна го нямаше на този свят, и в качеството си на такъв прибираше доходите на Ньовер.

Доказаната смърт на госпожица дьо Ньовер би го направила действителен наследник на херцог Филип, тъй като неговата вдовица, макар и да беше отстъпила пред родителската настойчивост що се отнася до женитбата, се бе показала непреклонна във всичко, което засягаше интересите на дъщеря й. Тя се омъжи за принца, но веднага направи всеобщо достояние положението си на вдовица на Филип дьо Ньовер, като в същото време узакони раждането на дъщеря си в своя брачен договор. Вероятно Гонзаг имаше основателни причини, за да се съгласи на това. Той търсеше вече осемнайсет години, принцесата също, но техните еднакво неуморни усилия, макар и продиктувани от съвършено различни подбуди, бяха останали безрезултатни.

Едва в края на това лято Гонзаг за първи път загатна, че би било добре това положение най-сетне да се уреди и да се свика семеен съвет, който да реши спорните въпроси от материално естество. Но той беше толкова зает, а и тъй богат!

Ще дадем само един пример: всички надничари, всички тези дърводелци, столари, зидари, изкопчии и ключари, които преди малко видяхме да влизат в бившия дворец Ньовер, работеха за него. Те имаха за задача да обърнат двореца наопаки, макар че това беше разкошна сграда, която, както Ньовер след Меркьор, така и самият Гонзаг след Ньовер, с истинско удоволствие се бяха постарали да разхубавят. Трите главни здания на двореца бяха украсени по цялото протежение на партерния етаж с изваяни островърхи аркади, а първият етаж се опасваше от великолепна издадена галерия, цялата покрита с арабески, които правеха за срам прочутите ваяни гирлянди от акантови листа на двореца Клюни и далеч превъзхождаха фините фризове на двореца Тремоал. Трите големи арки със заоблени куполи, иззидани в самия свод на островърхата аркада, поразяваха с възхитителния си перистил, реставриран от Гонзаг по флорентински маниер, чиито изящни колони от червен мрамор, увенчани с разкошно ваяни капители, се издигаха върху широки четвъртити бази, украсени във всеки ъгъл с фигурата на приклекнал лъв. Над галерията на централната сграда, намираща се срещу портала, имаше два етажа с квадратни прозорци; двете крила, макар че бяха също толкова високи, носеха само един етаж с високи двукрили прозорци, увенчани с издигащи се над покрива четиристенни пиньони, наподобяващи мансарди. Във вътрешния ъгъл, образуван от централната сграда и източното, крило, се гушеше очарователна куличка, поддържана от три сирени, чиито опашки се увиваха около еркера. Това беше един малък шедьовър на готическото изкуство, едно истинско бижу от ваян камък. Възстановеният с много вкус интериор поразяваше със своя разкош: Гонзаг беше едновременно тщеславен и голям ценител на изкуството.

Фасадата, която гледаше към градината, датираше едва от петдесет години. Тя величествено излагаше на показ поредицата от високи италиански колони, крепящи сводовете на централното преддверие. Обширната и сенчеста, пълна със статуи градина стигаше на изток, юг и запад съответно до улиците „Кенкампоа“, „Обри льо Бюше“ и „Сен Дени“.

В Париж нямаше по-разкошен дворец, тъй че горделивият и артистичен принц дьо Гонзаг би трябвало да има наистина много сериозно основание, за да обърне с главата надолу цялото това великолепие. И ето каква беше причината: след една среднощна вечеря регентът разреши на принц дьо Каринян да създаде в дома си огромна кантора за борсово посредничество. За миг вертепите на улица „Кенкампоа“ се люшнаха върху прогнилите си основи. Говореше се, че господин дьо Каринян има правото да попречи на всяко прехвърляне на акции, които не носят неговия подпис. Гонзаг му завидя, и за да го утеши, на излизане от друга вечеря, регентът му предостави правото да установи в двореца си пълен монопол върху размяната на акции срещу стоки. Това беше наистина умопомрачителен подарък, който обещаваше планини от злато.

Това, което трябваше да се направи най-напред, беше да се осигури място за всички, тъй като всички щяха да плащат и то скъпо и прескъпо. Още на следващия ден след предоставянето на концесията, армията от разрушители пристигна и най-напред се зае с градината. Статуите заемаха място и не плащаха нито су: махнаха ги; дърветата заемаха място и изобщо не плащаха: отсякоха ги.

На един от прозорците на първия етаж, обрамчен с изящна тапицерия, се беше появила жена в траурни одежди, която с тъжен поглед наблюдаваше опустошенията. Тя беше красива, но тъй бледа, че работниците я оприличаваха с привидение, като шушукаха помежду си, че това е вдовицата на покойния херцог дьо Ньовер и жената на принц Филип дьо Гонзаг. Тя стоя там дълго време. Точно срещу прозореца се извисяваше вековен бряст, чиято корона гъмжеше от птички, които всяка сутрин, зиме и лете, приветствуваха с песните си възраждането на деня. Когато старият бряст рухна под ударите на брадвите, жената в траур спусна тъмните завеси на прозореца и повече никой не я видя.

Една подир друга се заличиха широките сенчести алеи, в чийто край преди се аленееха кръгли лехи, засадени с розови храсти, сред които важно се пъчеха върху масивните си пиедестали внушителни антични вази. Лехите бяха изпотъпкани, розовите храсти изкоренени, а вазите захвърлени в един ъгъл на склада за мебели. Те заемаха място, а мястото струваше пари. Много пари! И нима някой можеше да предвиди докъде биха се ширнали, тласкани от треската на ажиото43, всички тези килийки, които Гонзаг беше заповядал да се построят? Вече можеше да се търгува само тук, а да търгуват искаха всички. Но да се наеме и най-мизерната барака безспорно би струвало също толкова скъпо, колкото да се наеме цял дворец.

На онези, които се дивяха и присмиваха на тези опустошения, Гонзаг отвръщаше:

— След пет години ще имам два-три милиарда. Тогава ще купя двореца Тюйлери от Негово величество Луи XV, който ще бъде крал, но напълно разорен.

Същата тази сутрин, когато за първи път влизаме в двореца, разрушителното дело вървеше към своя край. Парадният двор беше опасан от триетажна редица дъсчени клетки. Преддверията бяха превърнати в канцеларии, а зидарите довършваха постройките в градината. Дворът буквално гъмжеше от наемодатели и купувачи. Днес всеки от тях щеше да влезе в правата си: в този ден отваряха врати канторите на „Златния дом“, както вече го наричаха.

Всеки влизаше в двореца когато му скимне и кажи-речи безпрепятствено. Целият партер, а и целият първи етаж, с изключение на покоите на госпожа принцесата, бяха изцяло преустроени, за да приемат търговци и стока. Навсякъде се носеше задушливата тръпчива миризма на рендосан бор; от всички страни долиташе оглушителният тропот на чуковете. Лакеите вече не знаеха кого да слушат, а посредниците по продажбата просто не бяха на себе си.

На парадното каменно стълбище, заобиколен от цял щаб търговци, стоеше някакъв благородник, натруфен с кадифе, коприна и дантели, чиито ръце бяха отрупани с пръстени, а на врата му висеше великолепен златен пандантив. Това беше Пейрол, доверено лице и личен съветник на домакина. Не беше много остарял. Беше все същата мършава, охтичава и изгърбена особа, чиито изпъкнали и стреснати очи плачеха за модата на очилата. Той също си имаше ласкатели и напълно го заслужаваше, тъй като Гонзаг му плащаше щедро.

Към девет часа, в момента, когато навалицата постепенно намаляваше най-вече поради онази досадна зависимост от апетита, на която се подчиняват дори спекулантите, двама души, по чиято външност човек едва ли би могъл да ги вземе за банкери, прекрачиха прага на широката порта няколко крачки един подир друг. Макар че входът беше свободен, двамата юначаги не изглеждаха особено убедени в правото си да влязат. Първият твърде зле прикриваше безпокойството си под арогантно държане; вторият, напротив, се стараеше да изглежда колкото се може по-незабележим. И двамата носеха шпаги, от същите онези дълги шпаги, заради които човек можеше да помирише дуелиста от левги разстояние.

Трябва да признаем, че тази порода вече почти не беше на мода. Регентството беше изкоренило практиката да се наемат изкусни дуелисти. Вече навсякъде, дори и във висшето общество, се избиваха помежду си единствено с мошеничества. Очевиден прогрес, който безспорно подчертаваше благодушието на модерните нрави.

Междувременно нашите двама храбреци се смесиха с тълпата и докато първият действуваше най-безцеремонно с лакти, другият с гъвкавостта на котка се провираше между групите, твърде заети, за да му обърнат някакво внимание. Наглецът, който си пробиваше път, отърквайки протритите си лакти в толкова нови манта, носеше внушителни свадливо щръкнали мустаци, продънена широкопола шапка, ниско нахлупена над очите, подризница от биволска кожа и панталони, чийто първоначален цвят беше неразгадаем. Стърчащата рапира повдигаше опърпаните поли на собственото наметало на дон Цезар де Базан. Нашият нов познайник идваше от Мадрид.

Другият, плахият и стеснителен почитател на шпагата се задоволяваше да излага на показ само три русоляви косъма, стърчащи под закривения му нос. Шапката без периферия се мъдреше на главата му като гасило върху свещ. Вехтото манто, пристегнато с помощта на кожени ремъци, закърпеният панталон и разпраните ботуши допълваха костюма му, на който повече би прилягала една лъскава мастилница, отколкото шпага. При все това тя беше налице и, също тъй скромна като притежателя си, кротко го почукваше по глезените.

След като прекосиха двора, нашите юначаги почти едновременно се озоваха пред вратата на централното преддверие и докато крадешком се оглеждаха един друг, през ум им мина една и съща мисъл.

— Ето един нещастник — рече си всеки от тях, — който надали е дошъл, за да купи Златния дом.

II. Две привидения

И двамата имаха право. Надали Робер Макер и Бертран44, предрешени като дуелисти от времето на Луи XIV, като дрипави и гладни наемни убийци, биха изглеждали по-различно. При все това Макер изпита известно съчувствие към своя колега, от когото забелязваше само един неясен профил, потулен зад вдигнатата яка на мантото му, която прикриваше вероломно отсъствуващата риза.

— Е, не сме изпаднали чак толкоз ниско! — заключи той.

В същото време Бертран, който не можеше дори да зърне лицето на своя събрат, скрито зад чорлава и къдрава като на негър коса, го жалеше от все сърце:

— Клетият, та той душа бере! Мъчително е да видиш човек на шпагата в такова окаяно състояние. Аз поне все още пазя приличие.

И той хвърли удовлетворен поглед върху останките от костюма си. Стигайки до подобно заключение, Макер добави сам за себе си:

— Аз поне не карам хората да ме съжаляват!

И той се изпъчи, дявол го взел, по-горд дори от Артабан45 в дните, когато тази благовъзпитана особа е имала нов костюм.

На прага на преддверието се появи лакей с високомерно и нагло изражение на лицето. И двамата едновременно си помислиха:

— Този нещастник няма да мине!

Пръв се приближи Макер.

— Идвам да купувам, обеснико! — заяви той с ръка на шпагата, изопнал се като остен.

— И какво ще купувате?

— Каквото ми хареса, негоднико! Я ме погледни добре! Аз съм приятел на господаря ти и човек заможен, гръм да те порази дано!

Той пипна лакея за ухото, завъртя го и минавайки покрай него, добави:

— Та това е повече от очевидно, дявол да го вземе!

Лакеят направи пълен кръг около себе си и се озова лице с лице срещу Бертран, който учтиво смъкна гасилото от главата си.

— Друже — рече му с поверителен тон Бертран, — аз съм приятел на господин принца и идвам във връзка с… някои финансови въпроси.

Все още зашеметен, лакеят го остави да мине.

Макер вече се намираше в първата зала и хвърляше наляво и надясно пренебрежителни погледи.

— Не е лошо — отбеляза той. — В краен случай човек би могъл да се настани и тук!

Зад гърба му, Бертран си рече:

— Струва ми се, че господин дьо Гонзаг се е обзавел твърде добре за италианец!

Те се намираха в два противоположни края на залата, когато Макер забеляза Бертран.

— Виж ти! — възкликна той. — Но това е просто невероятно. Разрешили са на този мил момък да влезе! Ах, дявол го взел, каква осанка! — И той се разсмя от все сърце.

— За бога — помисли си Бертран, — но той ми се подиграва? Кой би допуснал подобно нещо? — И като го загърби, за да се посмее до насита, добави: — Той е просто възхитителен!

Виждайки го да се смее, Макер се сепна и се замисли:

— В крайна сметка, тук не се знае кой пие, кой плаща. Този палячо може и да е видял сметката на някой посредник нейде по уличните ъгли. Нищо чудно да е напълнил джобовете! Дявол го взел, иде ми да завържа познанство с него!

— Кой знае? — разсъждаваше в същото време Бертран. — Тук навярно се навъртат всякакви субекти. Пък и не расото прави монаха. Възможно е вчера щастието да се е усмихнало на този таласъм. И ако допуснем, че в скъсаните му джобове подрънкват сума прелестни екю? Ще ми се да го опозная малко по-отблизо.

Междувременно Макер вече се приближаваше.

— Благородни господине… — рече той и сдържано се поклони.

— Благородни господине… — подхвана в същия миг Бертран, превивайки се до земята.

И двамата се изправиха едновременно като пружини. Произношението на Макер беше поразило Бертран; гъгнивият носов речитатив на Бертран бе накарал Макер да трепне.

— Гръм да ме порази! — извика той. — Не ще и дума, та туй е онзи нехранимайко Паспоал!

— Кокардас! Кокардас-младши! — отзова се тутакси нормандецът, чиито навикнали на сълзи очи вече се навлажняваха. — Нима наистина те виждам пак?

— От кръв и плът, любезни ми, кълна се! Прегърни ме, съкровище, мое!

Той разтвори обятия и Паспоал се хвърли на гърдите му. Сега двамата представляваха същинска купчина дрипи. Те останаха прегърнати дълго време. Вълнението им беше дълбоко и искрено.

— Стига толкоз! — рече най-сетне гасконецът. — Я ми кажи нещо, палавнико, та да ти чуя гласеца!

— Деветнайсет години разлъка! — промълви Паспоал и изтри очите си с ръкав.

— Дявол го взел! — провикна се отново гасконецът. — Ти май си нямаш кърпа, чичовото!

— Трябва да са ми я откраднали в блъсканицата — кротко отвърна бившият учител по фехтовка.

Кокардас бързо бръкна в джоба си, но там, разбира се, не намери нищо.

— Ама че проклетия! — възмути се той. — Светът е пълен с джебчии! Ах, злато мое! — възкликна той. — Цели деветнайсет години! И двамата бяхме толкова млади!

— Във възрастта на страстната любов! Уви! Но моето сърце не е остаряло!

— Аз пък си посръбвам все тъй честно и почтено, както и преди.

Те се спогледаха изпод вежди.

— Как да ви кажа, метр Кокардас — съчувствено произнесе Паспоал, — но годинките не са ви разхубавили кой знае колко.

— Право да си кажа, стари ми друже Паспоал — отвърна гасконецът с провансалска жилка, — ужасно ми е неприятно да ти го призная, чичовото, но ти си погрознял още повече!

Брат Паспоал се усмихна с горделива скромност и промълви:

— Дамите обаче не са на това мнение! Но макар и да си поостарял — продължи той, — ти си запазил великолепната си осанка: все тъй стегнати крака, изпъчени гърди и прави рамене. Когато преди малко те забелязах, си рекох: ето един благородник с изискана външност.

— Аз също, аз също, миличък! — прекъсна го Кокардас. — Веднага щом те зърнах, си помислих: ето един кавалер с великолепно телосложение.

— Какво да се прави! — малко предвзето отвърна нормандецът. — Няма как да не запазиш линия, щом общуваш често с нежния пол!

— Тъй де! Но какво, по дяволите, стана с теб, гълъбчето ми, след онази афера?

— Говориш за събитията в крепостния ров на Кайлюс, нали? — уточни Паспоал и неволно сниши глас. — По-добре не ми говори за това, все още ми се привижда пламтящия поглед на Парижанчето.

— Беше тъмно като в рог, но, кълна се, виждах как святкат очите му.

— А как ги косеше!

— Осмина останаха на място!

— Без да смятаме ранените.

— Ах, боже всемогъщи, каква градушка от удари! Заслужаваше си да се види. И само като си помисля, че ако искрено се бяхме вслушали в съвестта си и като истински мъже бяхме хвърлили получените пари в лицето на Пейрол, за да застанем до Лагардер, Ньовер нямаше да загине, а ние щяхме да забогатеем изведнъж!

— Така е — съгласи се Паспоал с тежка въздишка, — трябваше да го направим.

— И не беше достатъчно само да сложим накрайници на шпагите си, а трябваше да защитим Лагардер, нашия скъп ученик.

— Нашият господар! — рече Паспоал, сваляйки с машинален жест шапката си.

Гасконецът му стисна ръка и за миг двамата замислено се умълчаха.

— Било каквото било! — отсече най-сетне Кокардас. — Не знам какво се е случило с теб оттогава, миличък, но на мен това не ми донесе щастие. Когато разбойниците на Кариг връхлетяха отгоре ни с техните карабини, аз се скрих в замъка. Ти беше изчезнал. Вместо да удържи на обещанията си, Пейрол ни отпрати още на следващия ден под предлог, че нашето присъствие в района ще потвърди възникналите вече подозрения. Всъщност, така си и беше. Платиха ни колкото за бог да прости и си тръгнахме. Аз преминах границата и по пътя навсякъде разпитвах за теб. Ни вест, ни кост! Най-напред се установих в Памплона, после в Бургос, след туй в Саламанка. Накрая отседнах в Мадрид…

— Чудесна страна, между впрочем.

— Да, но там стилетът е изместил шпагата. Така е и в Италия, която без това би била същински рай. От Мадрид заминах за Толедо, оттам продължих за Реал, а по-късно, когато ми дойде до гуша от Кастилия, където без да искам встъпих в доста неприятни взаимоотношения с общинските съдии, преминах в кралство Валенция. Кълна се, от Майорка чак до Сегроб пих наистина превъзходно вино! Наложи се обаче да си тръгна и оттам, след като услужих на един стар лисансие, който искаше да се отърве от някакъв свой братовчед. Каталания също си я бива… По пътя между Тортоза, Тарагона и Барцелона е пълно с благородници… с празни кесии и дълги рапири. Накрая отново прехвърлих планината. В джоба си нямах пукнат мараведи46, но почувствувах, че родината ме зове. Та ето я моята история, гълъбче. — И гасконецът обърна хастара на джобовете си.

След това попита: — Ами ти, момчето ми?

— Тогава — на свой ред подхвана нормандецът, — конниците на Кариг ме преследваха чак до Банер дьо Люшон, или някъде там. Тъкмо се бях наканил да мина в Испания, когато срещнах един бенедиктинец, който, привлечен от благопристойния ми вид, ме взе на служба при себе си. Той отиваше в Бад Вюртемберг на Рейн във връзка с някакво наследство, завещано на неговата община. Доколкото си спомням, задигнах му сандъка, куфара, а вероятно и парите.

— Ах, немирник такъв! — разчувствува се гасконецът.

— След това отидох в Германия. Ама че разбойническа страна! А ти си седнал да ми се оплакваш от стилета! Той поне е от стомана, а ония там се бият само с бирени халби. В Майнц жената на един гостилничар ме отърва от дукатите на бенедиктинеца. Тя беше много мила и ме обичаше. Ах! — прекъсна разказа си той. — Кокардас, храбри ми приятелю, защо имам нещастието толкова да се харесвам на жените? Ако не бяха те, щях да си купя една лятна къща, където да прекарам старините си. Къща с мъничка градинка, насред осеяна с великденчета поляна, а до нея — поточе с мелница.

— И в мелницата — мелничарка — прекъсна го гасконецът. — Че то шило в торба стои ли!

Паспоал се удари с юмрук в гърдите.

— Страстите! — извика той, вдигайки очи към небето. — Страстите съсипват живота и не позволяват на един млад човек да задели нещичко за черни дни! — И давайки по този начин израз на непокваримата нравственост на своята житейска философия, Паспоал продължи: — Направих също като теб, пропътувах от град на град цялата тази безинтересна, нецивилизована, невежа и скучна страна, пълна с мършави охтичави студенти, със скудоумни поети, които броят мухите на лунна светлина, с шишкави бургмистри, на които и през ум не им минава да пратят на оня свят някой далечен племенник, с църкви, дето литургията не се пее, с жени… Не, не бих могъл да спомена с лошо тези създания, чиито прелести украсиха и провалиха кариерата ми! С една дума, сурово месо и бира вместо вино!

— Гръм да ме порази, ако някога кракът ми стъпи в тази проклета страна! — решително заяви Кокардас.

— Видях Кьолн, Франкфурт, Виена, Берлин, Мюнхен и сума други големи градове, където човек среща групи млади люде, които пеят песните на сатаната, дето всеки от нас го носи в себе си приживе;. Направих също като теб, обзе ме носталгия по родината, тъй че набързо прекосих Фландрия и ето ме тук!

— Франция! — извика Кокардас. — Няма нищо по-хубаво от Франция, момчето ми!

— Благородна страна!

— Родина на виното!

— Майка на любовта! Драги мой метр — поде Паспоал след този дует, в който си бяха съперничили техните лирични пориви, — нима единствено липсата на мараведис, примесена с носталгия по родината, те накараха отново да преминеш Границата?

— Ами теб? Нима само носталгията те принуди да го сториш? Брат Паспоал поклати глава. Кокардас сведе страховитите си очища и рече:

— Има и нещо друго. Една вечер, свивайки зад ъгъла на една улица, се озовах лице срещу лице с… познай с кого?

— Досещам се — отвърна Паспоал. — Подобна среща ме накара да напусна Брюксел колкото се може по-скоро.

— Така и аз, любезни ми, почувствувах, че каталонският климат вече не е никак здравословен за мен. Какво пък, не е срамно да отстъпиш пред Лагардер!

— Не знам дали е срамно, но във всеки случай е предпазливо. А знаеш ли историята на нашите съучастници в събитията в рова на Кайлюс? — Паспоал зададе въпроса почти шепнешком.

— Да, да, знам я — побърза да отговори гасконецът. — Оня вагабонтин беше казал: „Всички ще загинете от моята ръка“.

— И думите стават дела. По време на нападението бяхме деветима заедно с капитан Лорен, главатарят на ония пладнешки разбойници. Тях изобщо не ги слагам в сметката.

— Деветима майстори на шпагата! — замислено рече Кокардас. — Всички се изправиха на крака още там, в крепостния ров, изпосечени, покрити с рани, целите в кръв, но живи.

— От тях първи си отидоха Щаупиц и капитан Лорен. Щаупиц беше от знатен произход, макар че имаше вид на селяндур. Капитан Лорен беше военен и кралят на Испания го назначи за командир на лолк. Щаупиц загина под стените на собствения си замък, недалеч от Нюрнберг; загина от удар с шпага, ето тук, между очите!

Паспоал сложи пръста си на споменатото място. Кокардас неволно повтори жеста му и додаде:

— Капитан Лорен загина в Неапол от удар с шпага между очите, точно тук! Бог да ни е на помощ! За онези, които знаят и помнят, това е знакът на отмъстителя.

— Всички други преуспяха — Продължи Паспоал, — тъй като в щедростта си господин дьо Гонзаг забрави единствено нас. Пинто се ожени за една мадона от Торино, Матадора държеше школа по фехтовка в Шотландия, а Жоел дьо Жюган си купи имение някъде накрай Бретания.

— Тъй, тъй — съгласи се отново Кокардас. — Живееха си спокойно и на широка нога. Но Пинто беше убит в Торино, а Матадорав Глазгоу.

— Жоел дьо Жюган падна убит в Морлекс — продължи брат Паспоал. — И всички от същия удар.

— Ударът на Ньовер, дявол го взел!

— Ужасният удар на Ньовер!

Те се умълчаха за миг. Кокардас повдигна клепналата периферия на шапката си, за да изтрие плувналото си в пот чело.

— Остава Фаенца — наруши след малко той мълчанието.

— И Салдан — додаде брат Паспоал.

— За тези двамата Гонзаг направи много. Фаенца е кавалер.

— А Салдан е барон. Но и техният ред ще дойде.

— Рано или късно, но все някога ще дойде и нашият ред! — промърмори гасконецът.

— Нашият също! — повтори Паспоал и потръпна.

Кокардас се изпъчи.

— Ха, че какво пък! — възкликна той с тон на човек, който спокойно приема ударите на съдбата. — Да ти кажа ли, любезни ми? Когато ме тръшне на паветата, или на тревата, с онази дупка между веждите, тъй като отлично знам, че с него на глава не се излиза, ще му река както някога: „Ей, немирнико! Само ми подай ръка и, за да умра доволен, прости на стария Кокардас!“ Това ще бъде всичко и, гръм да ме порази, ако не стане точно така!

Паспоал не можа да прикрие една недоверчива гримаса.

— Аз също ще се постарая да ми прости — рече той, — но все пак, толкоз късно…

— Поне ще опитаме, миличък! Междувременно, той все още е в изгнание и можем да бъдем сигурни, че поне в Париж няма да го срещнем.

— Безспорно! — отвърна нормандецът с доста неуверен вид.

— В крайна сметка, това е единственото място в света, където има най-голяма вероятност да го избегнем. Тук дойдох точно заради това.

— Аз също.

— А освен това, за да напомня на господин дьо Гонзаг за себе си.

— Все пак той ни е длъжник.

— Салдан и Фаенца ще ни покровителствуват.

— Докато и ние станем знатни велможи като тях.

— Дявол го взел! Каква изискана двойка ще бъдем, любезни!

Гасконецът направи дълбок реверанс, а нормандецът най-сериозно заяви:

— Дворцовият костюм ми стои превъзходно.

— Когато потърсих Фаенца продължи Кокардас, — ми отговориха: „Господин кавалерът не приема посещения“. Господин кавалерът! — повтори той, повдигайки рамене. — Не приемал посещения! Още помня времето, когато го карах да се върти като пумпал.

— Когато почуках на портата на Салдан — прекъсна го Паспоал, — един грамаден лакей ме изгледа твърде непочтително и заяви: „Господин баронът не приема“.

— Ха! — извика Кокардас. — Ние също ще имаме грамадни лакей, по дяволите, и искам моят да бъде нахален като слуга на палач.

— Ах, да имах поне една гувернантка! — въздъхна Паспоал.

— Не се отчайвай, любезни, и това време ще дойде! Доколкото разбирам, още не си се виждал с господин Пейрол.

— Не, искам да говоря лично с принца.

— Казват, че вече е натрупал милиони!

— Милиарди! Това е Златния дом, както всички го наричат. Аз не съм особено тщеславен, тъй че, ако се наложи, ще стана и банкер.

— Пфу! Сребролюбец! Моят съдружник?! — Такъв беше първият вик, изтръгнал се от благородното сърце на Кокардас-младши. След като поразмисли обаче, той добави: — Жалко падение, наистина, но ако е вярно туй, дето го разправят, че тук може да се забогатее, тогава, гълъбче…

— Дали е вярно? — извика въодушевено Паспоал. — Та нима не знаеш?

— Чух доста неща, но аз не вярвам в чудеса!

— Този път ще се наложи да повярваш! Тук просто гъмжи от чудеса. А случайно да си чул за гърбавия от улица „Кенкампоа“?…

— Онзи, дето давал в заем гърбицата си на жирантите.

— Той не я дава в заем, а под наем и разправят, че за две години бил спечелил милион и половина ливри.

— Невъзможно! — извика гасконецът и избухна в смях.

— И то дотолкова възможно, че скоро щял да се жени за някаква графиня.

— Милион и половина ливри! — повтаряше Кокардас. — И то с една най-обикновена гърбица! Боже милостиви!

— Ах, друже мили! — пламенно възкликна Паспоал. — С теб пропиляхме по тази земя доста от най-хубавите си години, но най-сетне щастието ни се усмихна. Представи си, трябва само да протегнеш ръка, за да вземеш. Същинска манна небесна. Утре луидорите няма да струват повече от шест су парчето. Когато идвах насам, видях някакви сополанковци, които играеха на ашици с екюта от шест ливрп.

Кокардас се облиза.

— Ама че работа! — рече той. — Я кажи, момчето ми, колко ли би могъл да струва в това благодатно време един изкусен удар с шпага, и то нанесен според всички правила на изкуството?

И той изпъчи гърди, тупна шумно с десния си крак и яростно се стрелна напред, нанасяйки въображаем удар с шпага.

— По-тихо! — възпря го Паспоал и му намигна. — Някой идва насам. — После се приближи и прошепна в ухото на бившия си работодател: — Според мен, все още струва — доста скъпо, а преди да мине и час се надявам да узная цената от устата на самия господин дьо Гонзаг.

III. Търгът

Залата, където тъй задушевно беседваха нашите двама приятели, нормандецът и гасконецът, облагороден с провансалец, се намираше в централната част на главното здание. Нейните прозорци, обрамчени с тежка тапицерия от Фландрия, гледаха към тясна затревена ивица, оградена с дървена решетка, която отсега нататък помпозно щяха да величаят като „градината на госпожа принцесата.“ За разлика от помещенията на партера и първия етаж, които гъмжаха от какви ли не работници, тук всичко беше все още непокътнато. Това беше истинска парадна зала, достойна за всеки аристократичен дворец, с богата, но строга наредба. Но тя навярно беше служила не само за развлечения и забави, тъй като точно срещу огромната камина от черен мрамор се издигаше подиум, покрит с персийски килим, който придаваше на цялото помещение вид на съдебна зала. И наистина, по времето, когато великите барони решаваха съдбините на кралството, тук неведнъж се бяха събирали величайшите издънки на родовете Лорен, Шеврьоз, Жоайоз, Омал, Елбьоф, Ньовер, Меркьор, Майен и Гиз. Единствено бъркотия като тази, която днес цареше в двореца на Гонзаг, би позволила на нашите юначаги да припарят до подобно място. Но веднъж добрали се дотук, те надали биха могли да намерят по-спокойно кътче.

Голямата зала запазваше своята неприкосновеност още за ден. Днес тук щеше да се състои тържествен семеен съвет и едва на следващия ден дърводелците, сковаващи клетките, щяха да я завладеят.

— Кажи ми още нещичко за Лагардер — рече Кокардас, когато стъпките, които бяха прекъснали разговора им, се отдалечиха. — Когато го срещна в Брюксел, сам ли беше?

— Не — отвърна брат Паспоал. — А ти, когато му налетя по пътя за Барцелона?

— И тогава не беше сам.

— А с кого?

— С една млада девойка.

— Красива ли беше?

— Прелестна.

— Странно, когато го видях във Фландрия, той също беше с някаква млада и красива девойка, много красива. Спомняш ли си я поне как изглеждаше, лицето й, дрехите?

— С лице, снага и носия на очарователна испанска циганка — отговори Кокардас. — А твоята?

— Скромна на вид, с лице на ангел и костюм на благородна девица.

— Странно! — отбеляза на свой ред Кокардас. — И горе-долу на каква възраст?

— На каквато днес би трябвало да е детето.

— Другата също. Каквото има да става, тепърва ще става, миличък. Към онези, които са на ред след нас, след господин кавалера Фаенца и господин барона Салдан, ние не смятахме нито господин Пейрол, нито принц Филип дьо Гонзаг.

В този миг вратата се отвори и Паспоал едва свари да отвърне:

— Ще поживеем, ще видим!

В залата влезе прислужник в парадна ливрея, следван от двама земемери. Той беше толкова улисан, че дори не погледна към нашите двамина храбреци, които незабелязано се шмугнаха в нишата на един прозорец.

— По-бързо! — подкани ги прислужникът. — За утре всичко трябва да бъде разчертано. По четири квадратни стъпки47 навсякъде.

Земемерите веднага се заловиха за работа. Докато единият размерваше, другият отбелязваше деленията с тебешир и нанасяше съответни поредни номера, първият от които беше 927.

— Какво, по дяволите, правят тия там, любезни? — полюбопитствува гасконецът, надзъртайки от укритието си.

— Нима наистина нищо не знаеш? — удиви се Паспоал. — Всяка от тези линии очертава размерите на една клетка, а номер 927 показва, че в дома на господин дьо Гонзаг има вече около хиляда клетки.

— И за какво служат тези клетки?

— Да правят злато.

Кокардас изумен се облещи. Брат Паспоал започна да му обяснява какъв грандиозен подарък е направил Филип Орлеански на своя сърдечен приятел.

— Как! — извика гасконецът. — Всяка от тези килийки струва колкото един чифлик в Бос или в Бри! Ах, любезни ми, любезни ми, нека здраво да се хванем за този достопочтен господин дьо Гонзаг!

Междувременно земемерите продължаваха работата си.

— Твърде широко разчертавате номера 935, 936, 937, човече — каза прислужникът. — Не забравяйте, че всеки дял струва злато!

— Каква благодат! — рече Кокардас. — Че толкоз ли са ценни тези хартийки?

— Да, и то толкова, че златото и среброто са на път да се обезценят — отвърна Паспоал.

— Прокълнати метали! Напълно си го заслужават! — сериозно заяви гасконецът, но веднага добави: — Дявол го взел, не знам дали е просто по стар навик, но аз все още питая слабост към пистолите!

— Номер 941 — обяви прислужникът.

— Остават две стъпки и половина — обади се размервачът. — Разчертано е погрешно!

— Не е голяма беда! — забеляза Кокардас. — Ще го вземе някой по-слабичък.

— Пратете столарите веднага след съвета!

— За какво ли ще се съвещават? — попита Кокардас.

— Ще се постараем да разберем. Когато човек е в течение на всичко, което става в един дом, работата му е в кърпа вързана.

При тази тъй благоразумна забележка, Кокардас погали Паспоал по брадичката, подобно на нежен баща, който се радва на зараждащата се интелигентност на своя любим син.

Прислужникът и земемерите си бяха отишли. Внезапно в преддверието избухна силна — врява. Чу се хор от гласове, които гръмко се надвикваха:

— На мен! Сега съм аз! Записал съм се! И не се пререждайте, моля!

— Ето че и други идват — отбеляза гасконецът. — Сега ще видим нещо ново!

— Тишина, за бога! Тишина! — заповяда нечий властен глас от прага на залата.

— Господин Пейрол — пошушна брат Паспоал. — По-добре да не се показваме.

Те се свиха в дъното на нишата и дръпнаха завесите.

В същия миг в залата влезе господин Пейрол, сподирен, не, по-скоро тласкан от гъста тълпа молители. Това бяха молители от много рядък и ценен вид: те гордяха от желание да дадат много пари в замяна на малко дим.

Господин Пейрол беше облечен в изключително пищен костюм, а сред дантелените талази, които покриваха мършавите му китки, проблясваха брилянти.

— Но моля ви, господа, моля ви! — рече той влизайки, като си вееше със своята кърпичка, везана с алансонски дантели. — Не прекрачвайте границите на приличието, вие наистина се самозабравяте!

— Ах, този негодник е просто великолепен! — въздъхна Кокардас.

— Бива си го! — съгласи се брат Паспоал.

И имаше пълно право. Пейрол наистина си го биваше. Бога ми, та той така ловко си служеше с бастуна, който държеше в ръка, за да отблъсква навалицата от оживели екюта. От лявата и от дясната му страна пристъпваха двама секретари, въоръжени с огромни тефтери.

— Запазете поне достойнство! — продължи той, отърсвайки няколко трошици емфие от малинските дантели на жабото си. — Та възможно ли е страстта за печалба чак толкоз да…!

И той направи толкова красив жест, че двамата учители по фехтовка, скрити като зрители в зарешетена ложа, изпитаха желание да изръкопляскат. Но търговците не можеха да бъдат залъгани лесно.

— На мен! — разкрещяха се те. — Аз съм първи! Аз съм на ред! Пейрол се спря и рече:

— Господа!

Веднага настъпи тишина.

— Моля ви да запазите малко спокойствие — продължи той. — Тук аз представлявам лично особата на принц дьо Гонзаг, аз съм неговият иконом. Някъде все още виждам покрити глави.

Тутакси всички шапки бяха свалени.

— Чудесно! — каза Пейрол. — Господа, ето какво имам да ви казвам.

— Ш-шт! Ш-шт! Слушайте! — разнесе се в тълпата.

— Канторите в тази галерия ще бъдат построени и предадени утре.

— Браво!

— Тази зала е единствената, която ни остана. Това са последните места. Всичко друго е разпродадено, с изключение на личните апартаменти на негово височество и покоите на госпожа принцесата. — При тези думи той се поклони.

Врявата избухна с нова сила:

— На мен! Аз съм записан. По дяволите, няма да се оставя да ме прередят!

— — Я не ме блъскайте!

— Нима ще нагрубите една жена?!

Да, защото тук имаше и жени, прароднини на онези грозни дами, които в наши дни стряскат минувачите край борсата около два часа следобед.

— Глупак!

— Дръвник! — Простак!

Следваха ругатните и писъците на деловите жени. Назрял беше моментът да се хванат за косите. Кокардас и Паспоал вече протягаха вратове, за да могат по-добре да наблюдават боя, когато вратата в дъното на залата, намираща се зад подиума, широко се отвори.

— Гонзаг! — прошепна гасконецът.

— Милиардерът! — добави нормандецът. Двамата неволно свалиха шапките си.

И наистина на подиума се появи Гонзаг, придружен от двама млади благородници. Той беше все тъй красив, макар че вече наближаваше петдесетте. Високата му фигура напълно бе запазила великолепната си гъвкавост. По челото му нямаше и помен от бръчки; разкошната му, натежала от благовония коса заливаше с черния кехлибар на бляскавите си къдри раменете на скромния фрак от черно кадифе. Неговият изящен вид нямаше нищо общо с пищността на Пейрол. Жабото му струваше петдесет хиляди ливри, а по лентата на съсловния орден, от който изпод белия му сатенен жакет се подаваше само крайчецът, имаше брилянти за един милион.

Младите благородници, които го съпровождаха, бяха глумливият Шаверни, негов братовчед по линия на Ньовер, и кадетът дьо Навай. И двамата бяха напудрени и носеха изкуствени бенки. Бяха все очарователни, малко женствени и донякъде преситени младежи, вече развеселени, въпреки ранния утринен час, от няколко глътки шампанско, които носеха коприната и кадифето с неподражаема арогантност.

Кадетът дьо Навай вече беше навършил двайсет и пет години; маркиз дьо Шаверни наближаваше двайсетте. Те се спряха, известно време наблюдаваха блъсканицата и се разсмяха едновременно от все сърце.

— Но господа, господа! — извика Пейрол и свали шапката си. — Имайте поне малко уважение към господин принца!

Тълпата търговци, готови само допреди миг да се хванат гуша за гуша, се укроти като по чудо; всички претенденти за парцели едновременно превиха гръб в поклон, а дамите направиха реверанс. Гонзаг небрежно поздрави с ръка и отминавайки, рече:

— Побързайте, Пейрол, имам нужда от залата.

— О, ама че мутри! — възкликна дребничкият Шаверни, вглеждайки се отблизо в присъствуващите.

Навай се смееше до сълзи и току повтаряше:

— О, ама че мутри!

— Настървили са се до полуда — прошепна Пейрол, който се беше приближил до господаря си, — и ще платят толкова, колкото поискаме…

— Обявете търг! — извика Шаверни. — Тъкмо ще се позабавляваме!

— Ш-шт! — смъмри го Гонзаг. — Не се намираме на масата, лудньо! — Идеята обаче му се стори добра и той добави: — Тъй да бъде! Обявете ги на търг! Каква да бъде първоначалната цена?

— Петстотин ливри на месец за четири квадратни стъпки — отвърна Навай, като си мислеше, че иска прекалено много.

— Хиляда ливри за седмица! — предложи Шаверни.

— Нека бъдат хиляда и петстотин — каза Гонзаг. — Започвайте, Пейрол.

— Господа — обяви довереникът, обръщайки се към претендентите, — тъй като това са не само последните, но и най-хубавите места… ще ги дадем на онзи, който предложи най-висока цена. Номер 927, хиляда и петстотин ливри!

Сред тълпата се разнесе ропот, но никой не се обади.

— Дявол да го вземе, братовчеде, аз ще ви помогна — обади се Шаверни и като пристъпи крачка напред, извика: — Две хиляди ливри!

Кандидатите отчаяно се спогледаха.

— Две хиляди и петстотин! — наддаде кадетът дьо Навай, който се почувствува засегнат.

Сериозните претенденти изпаднаха в дълбоко униние.

— Три хиляди! — извика със задавен глас един дебел търговец на вълна.

— Присъдено! — побърза да отсече Пейрол.

Гонзаг му хвърли смразяващ поглед. Този Пейрол беше наистина тесногръд; страхуваше се да познае пределите на човешкото безумие.

— Добре потръгна! — отбеляза Кокардас.

Паспоал молитвено беше събрал ръце и целият се бе превърнал в слух и зрение.

— Номер 928 — обяви икономът.

— Четири хиляди ливри — небрежно произнесе Гонзаг.

— Че то е все същото! — възрази една вехтошарска, чиято племенница наскоро се беше омъжила за някакъв граф с цената на двайсет хиляди луидора, спечелени на улица „Кенкампоа“.

— Купувам го! — извика един аптекар.

— Давам четири хиляди и петстотин! — обади се един търговец на железария.

— Пет хиляди!

— Шест хиляди!

— Присъдено! — извика Пейрол и обяви: — Номер 929… — Но след един поглед на Гонзаг побърза да добави: — За десет хиляди ливри!

— Четири квадратни стъпки! — прошепна изумен Паспоал. А Кокардас сериозно добави:

— Две трети от един гроб!

Междувременно търгът навлизаше в разгара си. Идваше ред на опиянението. Оспорваха си номер 929 като някакво съкровище и никой не се удиви, когато Гонзаг обяви следващия номер за петнайсет хиляди ливри. Имайте предвид, че се плащаше в брой, било в прелестни звънки монети, било в държавни облигации.

Докато единият от секретарите на Пейрол прибираше парите, другият записваше в тефтера си имената на купувачите. Шаверни и Навай вече не се смееха; те се възхищаваха.

— Невероятна лудост! — дивеше се маркизът.

— Човек трябва да го види, за да повярва — пригласяше му Навай.

А Гонзаг, все тъй подигравателно усмихнат, добави:

— Франция е прекрасна страна, господа. Но да свършваме! — сепна се той. — Обявете всичко останало по двайсет хиляди ливри!

— Та това е просто без пари! — извика дребничкият Шаверни.

— На мен! На мен! На мен! — разнесоха се викове сред тълпата.

Мъжете се биеха, жените падаха задушени или премазани, но в безпределното си отчаяние те също крещяха:

— На мен! На мен! На мен!

Последва ново наддаване, разнесоха се нови викове на радост и гняв. Златото се лееше като река върху стъпалата на подиума, който служеше за гише. Беше едновременно забавно и изумително да наблюдаваш с какъв възторг се изпразват тези издути джобове. Онези, които вече бяха получили разписки ги размахваха над главите си и опиянени, обезумели от щастие отиваха да изпробват местата си и да се настанят удобно в тях. Победените си скубеха косите.

— На мен! На мен! На мен!

Пейрол и помощниците му се видяха в чудо. Същински бяс беше обладал всички, а при последните наддавания върху паркета се проля дори кръв. Най-сетне и погрешно разчертаният номер 942 с размери само две стъпки и половина, беше продаден за двайсет и осем хиляди ливри. Пейрол шумно затвори тефтера си и обяви:

— Господа, търгът е закрит.

За миг настъпи пълна тишина. Щастливите собственици на клетки се спогледаха, все още не дошли на себе си.

Гонзаг повика Пейрол.

— Трябва да ги разгоните оттук! — каза му той.

Но в този момент през вратата на преддверието нахлу друго множество, тълпа ласкатели, борсови посредници и благородници, които идваха да засвидетелствуват почитанията си на негово височество принц дьо Гонзаг. Когато видяха пълната зала, те се спряха на прага.

— Влезте, господа, влезте! — подкани ги Гонзаг. — Сега ще отпратим целия този народ.

— Да, да, влезте! — намеси се Шаверни. — Ако желаете, тези достопочтени люде ще ви препродадат покупките си със сто процента печалба.

— И ще сбъркат! — уверено заяви Навай. — Здравей, дебелако Ориол.

— Но това тук е същинска Пактол48! — възкликна последният, покланяйки се дълбоко на Гонзаг.

Ориол беше млад и многообещаващ посредник. Сред новодошлите човек можеше да забележи Албре и Таран, и двамата банкери; барон Батц, добродушен германец, дошъл в Париж с намерението да се поквари; виконт дьо ла Фар, Монтобер, Hoce, Жирон, до един изпечени лукавци, всички или далечни родственици на Ньовер, или нечии пълномощници, и всички поканени от Гонзаг да вземат участие в едно знаменателно събитие — съвета, за който беше споменал Пейрол.

— Как мина разпродажбата? — полюбопитствува Ориол.

— Зле — хладно отвърна Гонзаг.

— Чуваш ли?! — прошепна Кокардас в нишата.

— И има право — отговори Паспоал, който целият се обливаше в пот. — Тези кокошки щяха да се оставят да ги оскубе до перце!

— Но, господин дьо Гонзаг, нима е възможно вие да проявите неумение в сделките?! Не, това е немислимо! — извика отново Ориол.

— Съдете сами, последните си клетки продадох по двайсет и три хиляди ливри средно.

— За срок от една година ли?

— За осем дни.

Едва сега новодошлите погледнаха клетките и купувачите.

— Двайсет и три хиляди ливри! — повториха те изумени.

— Наложи се да започна с тази цифра — обясни Гонзаг. — Разполагах с почти хиляда номера, така че тази сутрин ми донесе двайсет и три милиона, ни повече, ни по-малко.

— Та тук е вилнял същински бяс!

— Истинска лудост! Но тепърва ще станем свидетели и на много други! Най-напред дадох под наем двора, след това градината, после преддверието, стълбищата, конюшните, пристройките, сайвантите. Останаха ми само апартаментите и, дявол да ме вземе, ако вече не изпитвам желание да отида да живея в някоя странноприемница!

— Братовчеде — прекъсна го Шаверни, — давам ти под наем моята спалня, но само през деня.

— Колкото по-малко място остава — продължи Гонзаг, заобиколен от новите си посетители, — толкоз по-силно пламва треската. Вече нищичко не ми остана.

— Помислете все пак, братовчеде! Нека доставим на тези господа удоволствието от един малък търг.

При думата „търг“, онези, които не бяха успели да наемат клетки, бързо се приближиха.

— Нищичко — повтори Гонзаг, но изглежда нещо му дойде на ум, тъй като веднага възкликна: — Ах, да! Всъщност, имам!

— Какво? — чуха се викове от всички страни.

— Колибата на моето куче.

Сред групата на придворните избухна силен смях, но простите хорица, търговците, дори не се усмихнаха. Те премисляха.

— Не мислете, че се подигравам, господа! — извика Гонзаг. — Обзалагам се, че ако поискам още сега ще ми броят за нея десет хиляди екю.

— Трийсет хиляди ливри! — разнесе се всеобщ вик. — За една кучешка колиба!

И смехът се поднови, още по-неудържим.

Но внезапно между Навай и Шаверни, които се смееха най-гръмко от всички, надникна странното лице на някакъв гърбав човечец с чудато разчорлена коса и веднага се разнесе пронизителен треперлив гласец. Гърбавия казваше:

— Наемам колибата на кучето за трийсет хиляди ливри!

IV. Щедрост

Изглежда този гръбльо беше надарен с остър ум, въпреки безразсъдството, което вършеше в момента. Той имаше живи проницателни очи и орлов нос. Широкото му чело ясно се очертаваше под кичурите на причудливо рошавата перука, а тънката подигравателна усмивка, която играеше на устните му, свидетелствуваше за сатанинска лукавост. С една дума, истински гърбушко!

Колкото до самата гърбица, то тя беше внушителна, разположена в средата на гърба и толкова висока, че докосваше тила му, докато отпред брадичката допираше гърдите. Краката му бяха странно извити, но без помен от онази пословична хилавост, която е задължителен придатък към гърбицата.

Това удивително същество беше облечено в изключително строг черен костюм, а маншетите и жабото му от плисиран муселин искряха от белота. Погледите на всички бяха приковани в него, но това изглежда ни най-малко не го смущаваше.

— Браво, мъдри Езоп! — извика Шаверни. — Оставам с впечатление, че си решителен и хитър спекулант.

— Решителен… Да, достатъчно — отвърна Езоп, гледайки го втренчено. — Колкото до хитър, ще видим!

Слабият му гласец стържеше като детско кречетало.

— Браво, Езоп! Браво! — повториха всички.

Кокардас и Паспоал вече на нищо не се учудваха. И при все че изумлението им отдавна ги бе лишило от дар слово, гасконецът тихо попита:

— Имали ли сме някога вземане-даване с гърбави, любезни?

— Не, поне доколкото си спомням.

— Гръм да ме порази, но ми се струва, че някъде съм виждал тези очи!

Гонзаг също наблюдаваше дребното човече с изключително внимание.

— Друже — каза той, — знаете ли, че се плаща в брой?

— Знам — отвърна Езоп, тъй като отсега нататък никой нямаше да го нарича другояче. Негов кръстник беше станал Шаверни.

Езоп извади от джоба си един портфейл и тикна в ръцете на Пейрол шейсет държавни облигации по петстотин ливри. Присъствуващите едва ли не очакваха да видят как тези хартийки се превръщат в сухи листа, дотолкова фантастична беше появата на малкия човечец. Но това бяха напълно редовни облигации на компанията.

— Разписката ми — каза той.

Пейрол му даде разписката. Езоп грижливо я сгъна и я сложи на мястото на парите. После потупа с ръка по тефтера и заяви:

— Чудесна сделка! Довиждане, господа!

И той много учтиво се поклони на Гонзаг и неговото обкръжение.

Всички се отдръпнаха, за да му сторят път и макар че все още се смееха, някакъв неведом хлад смразяваше душите им. Гонзаг беше замислен.

Пейрол и хората му започнаха да отпращат купувачите, на които им се щеше да е вече утрешният ден. Приятелите на принца продължаваха да гледат, при това съвсем несъзнателно, към вратата, през която беше излязло черното човече.

— Господа — каза Гонзаг, — моля да ме последвате в апартаментите ми, докато подредят залата.

— Хайде! — рече Кокардас зад завесата. — Или сега, или никога! Да вървим!

— Страх ме е — призна стеснителният Паспоал.

— И таз добра! Тогава аз ще мина напред.

Той хвана Паспоал за ръка и със свалена шапка се насочи към Гонзаг.

— По дяволите! — възкликна Шаверни, когато ги зърна. — Братовчед ми е решил да ни представи цяла комедия! Днес е ден на маскарадите. Гърбушкото не беше лош, но това е най-възхитителната двойка пладнешки разбойници, която съм виждал в живота си!

Кокардас-младши го изгледа накриво. Навай, Ориол и останалата пасмина веднага наобиколиха нашите приятели и започнаха да ги разглеждат с любопитство.

— Бъди благоразумен! — прошепна Паспоал на ухото на гасконеца.

— Гръм да ги порази дано! — изръмжа Кокардас. — Ще рече човек, че никога не са виждали истински благородници, така са ни зяпнали!

— Високият е същинска прелест! — възхищаваше се Навай.

— На мен повече ми харесва нисичкия — забеляза Ориол.

— Няма повече кучешки колиби за даване под наем; какво ли ги носи насам?

За щастие двамата вече се бяха изправили пред Гонзаг, който едва тогава ги забеляза и потрепера.

— А, какво желаят тези храбреци? — попита той.

Кокардас се поклони с онова достолепно изящество, което неизменно съпътствуваше всяко негово действие. Поздравът на Паспоал беше по-скромен, но това бе поклон на истински светски човек. Кокардас-младши изгледа пищната тълпа, която го беше взела на подбив, и високо и ясно изрече:

— Аз и този благородник сме стари познати на негово височество и идваме да му поднесем нашите почитания.

— Виж ти! — възкликна Гонзаг.

— Ако в момента ваше височество е зает с неотложни дела — продължи гасконецът и отново се поклони, — ние ще дойдем в часа, който благоволи да ни определи.

— Точно така — смутолеви Паспоал, — ще имаме честта да дойдем пак.

Последва трети поклон, след което двамата едновременно се изправиха, сложили ръце на дръжките на шпагите си.

— Пейрол! — повика Гонзаг своя иконом, който току-що беше отпратил и последния участник в търга. — Позна ли тези мили момци? — попита го той. — Заведи ги да утолят глада и жаждата си в кухнята, а после им дай нови дрехи и нека бъдат на мое разположение!

— Ах, ваше височество! — извика Кокардас.

— Великодушни принце! — разчувствува се Паспоал.

— Вървете! — заповяда Гонзаг.

Те се отдалечиха заднешком, като се кланяха до земята и метяха пода със старите пера на шапките си. Когато се озоваха лице срещу лице с шегаджиите, Кокардас пръв нахлупи шапката на главата си, дръзко я накриви и многозначително повдигна с върха на рапирата си оръфаните поли на своето наметало. Брат Паспоал направи каквото можа, за да не остане по-назад. След това и двамата, кой от кой по-горди и надменни, с вирнати носове и юмруци на кръста, хвърлиха по един изпепеляващ поглед на присмехулниците и последваха Пейрол в кухнята, където умението им да боравят с вилицата смая цялата прислуга на принца.

— Не ще и дума, богатството ни е в кърпа вързано! — рече Кокардас, докато лапаше.

— Ако е рекъл господ! — отвърна с пълна уста брат Паспоал, както винаги по-сдържан.

— И таз добра, братовчеде! — удиви се Шаверни, след като двамата дуелисти излязоха. — Ти откога си служиш с подобни маши?

Гонзаг хвърли наоколо замислен поглед и не отговори. Междувременно всички тези господа, при това на достатъчно висок глас, за да може принцът да ги чуе, пеела дитирамби в негова чест и най-усърдно го ласкаеха. Всички те бяха повече или по-малко разорени аристократи, повече или по-малко компрометирани банкери, и макар че никой от тях все още не бе извършил някаква безусловно наказуема от закона постъпка, честта на нито един не бе останала неопетнена. Всички, от първия до последния, се нуждаеха от Гонзаг поради една или друга причина; сред тях Гонзаг беше повелител и крал, подобно на древноримски патриций сред тълпата от прегладнели клиенти. Гонзаг ги държеше здраво в ръцете си от амбиция, от личен интерес, посредством техните нужди и пороци.

Единственият, запазил поне донякъде своята независимост, беше младият маркиз дьо Шаверни, твърде безразсъден, за да спекулира, и прекалено безгрижен, за да се продаде.

Продължението на този разказ ще разкрие какво възнамеряваше да направи принцът от тях, тъй като на пръв поглед изглеждаше, че достигналият върха на своето могъщество и богатство и радващ се на височайшо благоволение Гонзаг няма нужда от никого.

— Седнали да ми говорят за перуанските мини! — надуваше се дебелият Ориол, докато господарят още стоеше встрани. — Само дворецът на господин принца струва колкото цяло Перу ведно с мините му.

Борсовият посредник беше кръгъл като топка, червендалест, бузест и вечно запъхтян. Госпожичките от Операта скланяха да се задяват незлобливо с него, стига да имаше пари, разбира се, и да беше предразположен към известно разточителство.

— Бога ми — обади се Таран, мършав и скудоумен банкер, — тук е същинско Елдорадо!

— Златния дом! — Добави господин дьо Монтобер. — По-скоро Диамантения!

— Я! — преведе барон Батц. — Бо-зкоро тиамантения.

— Има немалко именити благородници — намеси се и Жирон, — които биха живели цяла година само със седмичния доход на принц дьо Гонзаг.

— Само че принц дьо Гонзаг е кралят на именитите благородници — рече Ориол.

— Гонзаг, братовчеде! — извика Шаверни с престорено отчаяние. — Поискай милост, за бога, или тези отегчителни славословия ще продължат до утре!

Принцът сякаш се събуди.

— Господа — каза той, без да удостои дребния маркиз с отговор тъй като не обичаше подигравките, — трябва да освободим залата. Моля да ме последвате.

Когато всички се събраха в кабинета му, Гонзаг веднага подхвана:

— Господа, всички знаете защо съм ви повикал тук.

— Чух да се говори за някакъв семеен съвет — отвърна Навай.

— Нещо повече, господа! Става дума за една тържествена церемония, за семеен трибунал, на който Негово кралско височество регентът ще бъде представен от трима измежду най-висшите държавни сановници: председателят на трибунала дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и заместник-председателят д’Аржансон.

— Дявол да го вземе! — обади се Шаверни. — Нима ще се решава наследяването на короната?

— Маркизе — сухо го сряза Гонзаг, — разговорът ни ще бъде сериозен, така че ни пощадете!

— Братовчеде, а случайно да ви се намират няколко книжки с картинки, за да се позабавлявам, докато вие сте сериозен? — поинтересува се Шаверни, прозявайки се преждевременно.

Гонзаг се усмихна, за да го накара да млъкне.

— За какво става въпрос, принце? — попита дьо Монтобер.

— Става въпрос да ми докажете вашата преданост, господа — отвърна Гонзаг.

— Готови сме! — разнесе се всеобщ възглас. Принцът се поклони и се усмихна.

— Поканих всички и специално вас, Навай, Жирон, Шаверни, Hoce, Монтобер, Шоази и Лавалад, в качеството ви на родственици на Ньовер; вас, Ориол, като пълномощник на нашия братовчед дьо Шатийон; вас, Таран и Албре, като довереници на двама Шателюкс…

— Щом няма да става дума за престолонаследието на Бурбоните, значи ще се разисква наследството на Ньовер, така ли? — прекъсна го отново Шаверни.

— Ще бъдат решени проблемите, свързани с имотите на Ньовер, както и някои други спорни въпроси — отвърна Гонзаг.

— Но, братовчеде, за какво са ви притрябвали имотите на Ньовер, след като печелите — по милион на час?

За миг Гонзаг забави отговора си.

— Нима съм сам? — попита след малко той с проникновен глас. — Нима не съм се заел да осигуря и вашето благополучие?

Присъствуващите се размърдаха в изблик на дълбока признателност. Върху лицата на всички, било повече или по-малко, се изписа умиление.

— Принце, знаете, че можете да разчитате на мен — каза Навай.

— И на мен! — извика Жирон.

— И на мен! И на мен!

— На мен също, дявол да го вземе! — обади се накрая и Шаверни. — Просто исках да разбера…

Гонзаг го прекъсна и с високомерно леден тон заяви:

— Ти си прекалено любопитен, малки братовчеде! Това ще те погуби. Разбери веднъж завинаги, че онези, които са с мен, трябва решително да тръгнат по моя път, бил той верен или погрешен, прав или криволичещ.

— Но все пак…

— Такава е моята воля! Всеки е свободен да ме последва, или да изостане. Но ако някой се спре, това означава, че доброволно е скъсал договора и за мен той вече няма да съществува. Тези, които са с мен, трябва да виждат с моите очи, да чуват с ушите ми и да мислят с моя ум. Отговорността никога не пада върху ръцете, отговорността за всичко носи главата, а главата, това съм аз. Чуй ме добре, маркизе, не искам други приятели!

— А ние искаме само едно — добави Навай, — ние искаме нашият велик сродник да ни покаже пътя.

— Могъщи братовчеде — каза Шаверни, — ще ми позволите ли най-смирено и покорно да ви задам само един въпрос? Какво трябва да правя аз?

— Да пазиш тишина и да ми дадеш гласа си на съвета.

— Дори с риск да накърня трогателната преданост на нашите приятели, искам да ви уверя, братовчеде, че държа на гласа си почти толкова, колкото и на празна чаша от шампанско, но…

— Никакво „но“! прекъсна го Гонзаг.

И всички с въодушевление повториха:

— Никакво „но“!

— Ние ще се сплотим около негово височество — надуто заяви Ориол.

— Негово височество умее тъй добре да си спомня за всички, които му служат — добави Таран, този войнствуващ финансист.

Поканата не беше кой знае колко изящно отправена, но поне бе недвусмислена. Всеки прие студено изражение на лицето, да не би да го сметнат за съучастник. Шаверни отправи към Гонзаг тържествуваща подигравателна усмивка. Принцът му се закани с пръст като на непослушно дете. Гневът му беше преминал.

— Предаността на Таран ми допада най-много — каза той и в гласа му прозвуча едва доловима нотка на презрение. — Таран, приятелю, чифликът в Епернай е ваш.

— Ах, принце! — възкликна банкерът.

— Никакви благодарности! — прекъсна го Гонзаг. — Моля ви, Монтобер, отворете прозореца, не се чувствувам добре.

Веднага всички се втурнаха към прозорците. Гонзаг беше силно пребледнял, изпод косата му избиваха ситни капчици пот. Той намокри кърпичката си в чашата вода, която му поднесе Жирон и я притисна към челото си.

Шаверни се беше приближил в порив на искрена загриженост.

— Нищо особено — рече принцът, — просто съм уморен… Цяла нощ не мигнах, а бях длъжен да присъствувам и на събуждането на краля.

— Но за какъв дявол ви е притрябвало да се преуморявате толкова, братовчеде! — извика Шаверни. — Та какво повече може да направи за вас кралят? Бих казал дори: какво повече може да направи за вас господ?

Що се отнася до Всевишния, нямаше в какво да упрекнем Гонзаг. Ако ставаше още в тъмни зори, то положително не беше, за да се изповяда и причести. Той стисна ръката на Шаверни. Със сигурност можем да твърдим, че той на драго сърце и при това много щедро би заплатил, за да науча отговора на въпроса, който Шаверни току-що му беше задал.

— Неблагодарник! — промълви принцът. — Нима моля за себе си? Ласкателите на Гонзаг едва-що не коленичиха. Устата на Шаверни беше затворена.

— Ах, господа — продължи Гонзаг, — какво очарователно дете е нашият млад крал! Той ви знае по имена и всеки път ме разпитва за моите добри приятели.

— Нима е истина! — възторгваха се всички в един глас.

— Когато господин регентът, който стоеше до леглото заедно с мадам Палатин, разтвори балдахина, младият Луи отвори своите прелестни клепки, все още натежали от съня, и на нас ни се стори, че изгря зората.

— Зората с розовите пръсти! — обади се непоправимият Шаверни.

Нямаше човек, който поне за миг да не изпита желание да го линчува.

— Нашият млад крал — продължи Гонзаг, — подаде ръка на Негово кралско височество, а когато ме забеляза, каза: „А, добър ден, принце. Онази вечер ви зърнах в «Кур ла Рен», заобиколен от вашата свита. Би трябвало да ми отстъпите господин Жирон, това е един наистина великолепен кавалер!…“

Жирон сложи ръка на сърцето си. Другите прехапаха устни.

— „Господин дьо Hoce също ми харесва“ — продължи Гонзаг, предавайки дословно думите на Негово величество. — „А този господин Салдан, по дяволите, трябва да е същински гръмовержец в битките!“

— Каква полза от това? — прошепна Шаверни на ухото му. — Салдан го няма.

И наистина, от предишната вечер никой не беше виждал нито господин барона Салдан, нито господин кавалера Фаенца. Без да обръща внимание на думите му, Гонзаг продължи:

— Негово величество ми говори за вас, Монтобер, за вас, Шоази, за някои други също.

— А благоволи ли Негово величество — прекъсна го отново дребничкият маркиз, — да обърне поне мъничко внимание на изтънчената и галантна външност на господин Пейрол?

— Негово величество не забрави никого, с изключение на вас — сухо отвърна Гонзаг.

— Пада ми се! — каза Шаверни. — Това ще ми послужи за урок!

— Албре — подхвана отново Гонзаг, — в кралския двор вече е известно за вашите сделки с мини. „Знаете ли — каза ми кралят през смях, — уверяват ме, че вашият Ориол скоро щял да бъде по-богат и от мен!“

— Колко остроумно! Какъв повелител ще си имаме! — гръмна вик на всеобщо възхищение.

— Но това са само думи — продължи Гонзаг с добродушно-лукава усмивка, — а ние, слава богу, постигнахме много повече! Приятелю Албре, искам да ви съобщя, че вашата концесия ще бъде подписана.

— Та кой не би ви последвал, принце! — извика Албре.

— Ориол — добави принцът, — вие имате вашата благородническа титла и можете да говорите с д’Озие за герба си.

Ниският дебел посредник се изду като балон и само дето не се пръсна.

— Ориол — извика Шаверни, — ето че ставаш братовчед и на краля, след като си вече братовчед на цялата улица „Сен Дени“… А и гербът ти е напълно готов: три чифта небесносини гащи, разположени в триъгълник на златен фон, увенчани със сияеща нощна шапчица и следния девиз: „Utile dulcí!“49

Разсмяха се всички, с изключение на Ориол и Гонзаг. Ориол се беше появил на бял свят на ъгъла на улица „Моконсей“, в едно дюкянче за плетени бонета. Ако Шаверни беше запазил остроумието си за вечеря, щеше да има огромен успех.

— Навай, пенсията ви е утвърдена — казваше междувременно Гонзаг, това живо провидение. — Монтобер, вашата грамота е готова.

Монтобер и Навай се разкаяха за прибързания си смях.

— Hoce — продължи принцът, — от утре ще се возите в карета. Жирон, ще ви кажа какво издействувах за вас, но когато останем насаме.

Hoce беше доволен, Жирон два пъти повече.

Продължавайки щедро да раздава благодеяния, които не му струваха нищо, Гонзаг назова всеки по име. Никой не беше забравен, дори барон Батц.

— Ела насам, маркизе! — рече накрая той.

— Аз! — отзова се Шаверни.

— Ела тук, глезено дете!

— Братовчеде, знам съдбата си! — провикна се маркизът шеговито. — Всички наши съученици, които са били послушни, получиха награда… а най-малкото, което рискувам аз, е да бъда оставен на хляб и вода. Ах! — изпъшка той и се удари по гърдите. — Чувствувам, че напълно съм го заслужил!

— На събуждането на Негово величество присъствуваше и господин дьо Фльори, кралският наставник.

— Естествено — отвърна маркизът, — това е негов Дълг.

— Господин дьо Фльори е човек безкомпромисен.

— Това му е работата.

— Господин дьо Фльори е узнал за похожденията ти във Фьойантин с госпожица дьо Клермон.

— Олеле! — обади се Навай.

— Олеле! — повториха Ориол и другите.

— А ти не позволи да бъда прогонен в изгнание, братовчеде, така ли? — попита Шаверни. — Много съм ти признателен!

— Не стана дума за изгнание, маркизе.

— А тогава за какво стана дума, братовчеде?

— За Бастилията.

— И ти ме отърва от Бастилията? Дължа ти двойно по-голяма благодарност.

— Направих нещо повече, маркизе.

— Нещо повече ли, братовчеде? Нима ще трябва да се просна по корем в нозете ти?

— При покойния крал земите ти в Шаней бяха конфискувани.

— Да, по времето на Нантския едикт50.

— А добри доходи ли даваха?

— Двайсет хиляди екю, братовчеде. За половината бих се продал и на дявола.

— Именията в Шаней са ти възвърнати.

— Наистина ли? — извика малкият маркиз, после подаде ръка на Гонзаг и много сериозно каза: — В такъв случай дадена дума — хвърлен камък, продавам се на дявола!

Гонзаг свъси вежди. Целият кръжец чакаше само знак, за да нададе вой. Шаверни презрително ги изгледа.

— Братовчеде — тихо, но отчетливо произнесе той, — пожелавам ви само сполука. Но ако дойдат черни дни, тълпата около вас ще оредее. Не искам никого да обидя, такова е правилото, но дори и да остана сам, братовчеде, аз ще остана!

V. Обяснява се отсъствието на Фаенца и Салдан

Раздаването беше приключило. Hoce умуваше над костюма, с който на следващия ден щеше да се качва в кралските карети. Ориол, благородник едва от пет минути насам, вече премисляше на какви ли прадеди би могъл да се позове още от времето на Сен Луи51. Всички бяха доволни. Присъствувайки на събуждането на краля, господин дьо Гонзаг наистина не си беше губил времето.

— Братовчеде. — не мирясваше при все това малкият маркиз, — няма така лесно да се отървеш от мен, въпреки чудесния подарък, който току-що ми направи.

— Какво още искаш?

— Не знам дали е заради Фьойантин и госпожица дьо Клермон, но Боа Розе категорично отказа да ми даде покана за празненството в Пале Роаял тази вечер. Каза ми, че всички покани били вече раздадени.

— Нищо чудно! — извика Ориол. — Тази сутрин на улица „Кенкампоа“ поканите вървяха с десет луидора надценка. Боа Розе сигурно е спечелил пет-шест хиляди ливри.

— От които половината са за абат Дюбоа, неговия господар!

— Видях да продават по петдесет луидора едната — обади се Албре.

— На мен не ми продадоха дори за шейсет! — намеси се Таран.

— Просто ги разграбват.

— В момента навярно са вече безценни.

— И има защо, господа — каза Гонзаг, — празненството ще бъде наистина великолепно. На него ще присъствуват до един люде заможни или потомствени аристократи. Не вярвам на господин регентът дори за миг да му е минало през ум да спекулира с поканите, но всяко време си има своите малки недостатъци, пък и, бога ми, не виждам нищо лошо в това, Боа Розе и абатът да си оплетат кошницата с подобни дреболии.

— Та ако ще тази вечер салоните на регента да гъмжат от комисионери и спекуланти! — отбеляза Шаверни.

— Това са утрешните благородници — отвърна Гонзаг. — Натам върви светът!

Шаверни потупа Ориол по рамото.

— Е, днешни ми благороднико — подкачи го той, — как отвисоко ще гледаш ти тези утрешни аристократи, а?!

Необходимо е все пак да кажем няколко думи и за самото празненство. Идеята принадлежеше на шотландеца Ло; той беше поел и огромните разходи по него. То трябваше да се превърне в символичен триумф на системата, както се казваше тогава, в официално и гръмко потвърждение на победата на кредита над звонковата монета.

За да му придаде още по-голяма тържественост, Ло беше склонил Филип Орлеански да му отстъпи под наем салоните и парковете на Пале Роаял, та дори и нещо повече: поканите бяха отправени от името на самия регент и само този факт беше напълно достатъчен, за да превърне триумфа на бога-хартия в национален празник.

Разправяха, че Ло е предоставил на разположение на двора на регента наистина главозамайващи суми, само и само нищо да не накърни престижа на това всенародно веселие. Всичко прекрасно, което можеше да се постигне само с най-щедро разточителство, трябваше да заслепи поканените. Най-много се говореше за фойерверка и балета. Фойерверкът, чиято подготовка и изпълнение бяха поверени на кавалера Жиойа, трябваше да изобрази, гигантския дворец, издигнат на брега на Мисисипи по проект на самия Ло. Отсега нататък светът, и в това бяха убедени всички, щеше да притежава едно-единствено чудо — този мраморен палат, украсен с всичкото безполезно злато, което победоносният кредит изхвърляше от обръщение; този дворец-, голям колкото град, където щяха да бъдат изложени на показ всички метални богатства на света. Среброто и златото вече щяха да служат само за това. Балетът, алегоричен акт в духа на времето, трябваше също да представи кредита, олицетворяващ ангел-хранителя на Франция, който я поставя начело на народите. Край на глада, край на мизерията, край на войните! Кредитът, този нов месия, изпратен от милосърдния бог, щеше да разпръсне по цялото земно кълбо наново извоюваните прелести на земния рай.

След празника тази вечер обожественият кредит щеше да се нуждае единствено от храм. Жреците вече бяха налице.

Господин регентът беше определил броя на поканените на три хиляди; Дюбоа потайно го утрои; церемониалмайсторът Боа Розе тихомълком го удвои.

Във времената, когато върлува чумата на ажиото, неговата зараза се промъква навсякъде и нищо не е в състояние да противостои на победното и нашествие. Същото, което виждате в крайните квартали, където едва-що проходили дечица вече разменят играчките си и хвалят стоката си, сополивейки се над някоя нахапана медена курабия, скъсано хвърчило или половин дузина топчета, можете да забележите, когато треската на спекулацията обхване цял един народ: големите деца започват да продават скъпо и прескъпо всичко, което се търси, всичко, което е на мода: менюта на модни ресторанти, номерирани кресла в известни театри, места в претъпканата църква. И всичко това се върши напълно непринудено, без каквито и да било възражения.

Боже мой! Самият господин дьо Гонзаг мислеше като всички други, когато каза: „Не виждам нищо лошо в това, Боа Розе да припечели пет-шест хиляди ливри с подобни дреболии!“

— Стори ми се, че го чух да казва на Пейрол, че му предложили две или три хиляди луидора за пакета покани, който Негово височество е благоволил да ми изпрати — рече той, изваждайки портфейла си. — Що за глупост! Аз ги запазих за моите приятели.

Разнесоха се продължителни аплодисменти. Много от тези господа вече имаха покани в джоба си, но от повече глава не боли, особено когато струват по сто пистола едната. Тази сутрин наистина нямаше по-услужлив човек от господин дьо Гонзаг.

Той отвори портфейла си и хвърли на масата дебела връзка розови писма, украсени с очарователни винетки, които, сред плетеница от амурчета и купища цветя, до една изобразяваха Кредита, Великия Кредит, стиснал в ръка рога на изобилието. Разпределиха си ги веднага. Всеки взе за себе си и за своите приятели, с изключение на малкия маркиз, който все още спазваше известно благоприличие и не препродаваше онова, което му даваха. Изглежда, че благородникът Ориол имаше доста приятели, тъй като напълни джобовете си. Гонзаг ги наблюдаваше. Погледът му срещна погледа на Шаверни и двамата се разсмяха.

Ако някой от тези господа си въобразяваше, че може да измами Гонзаг, той просто се самозалъгваше: Гонзаг не вършеше нищо нахалост и само в кутрето си имаше повече сила, отколкото цяла дузина Ориоловци, умножена по половин стотица Жироновци или Монтоберовци.

— Господа — каза той, — моля ви да оставите две покани за Фаенца и Салдан. Чудно ми е, наистина, че не ги виждам тук.

Действително, беше нечувано Фаенца и Салдан да не се отзоват на повика му.

— Щастлив съм, че можах да направя за вас и този незначителен жест — подхвана Гонзаг, докато настървеното разграбване на поканите, котиращи се тъй високо на улица „Кенкампоа“, продължаваше. — Запомнете добре, че там, откъдето мина аз, ще минете и вие. Вие сте моят свещен батальон: във ваш интерес е да ме следвате, в мой интерес е да държа главите ви винаги на повърхността, над тълпата.

Върху масата бяха останали само двете покани за Фаенца и Салдан. Отново всички почтително и с най-голямо внимание слушаха своя повелител.

— Имам да ви кажа само още нещо — завърши Гонзаг. — Много скоро тук ще се разиграят събития, които ще бъдат загадка за вас. Не се опитвайте, не моля за това, изисквам го, никога не се опитвайте да разберете причините за моето поведение! Получете само паролата и действувайте! Какво от това, че пътят е дълъг и труден, щом в края му, кълна ви се в честта си, се намира богатството!

— Ние ще ви последваме! — извика Навай.

— Всички до един! — добави Жирон.

— Ако ще и в ада! — заключи кръглият като топка Ориол с решителен жест.

— Дявол го взел, братовчеде — полугласно рече Шаверни, — ама че необуздани приятелчета сме си завъдили! Бих се обзаложил, че…

Прекъсна го вик на изненада и възхищение. Самият той остана със зяпнали уста пред дивната хубост на младата девойка, която лекомислено се беше показала на вратата на спалнята на Гонзаг. Очевидно тя изобщо не беше предполагала, че ще намери тук такава многолюдна компания.

В момента, в който прекрачваше прага, върху нейното още съвсем детско личице, цялото сияещо от дяволита жизнерадост, играеше палава усмивка. Когато видя компаньоните на Гонзаг, тя се спря, бързо спусна дантеления си воал, замрежен с гъста бродерия, и остана неподвижна, подобно на очарователна статуя. Шаверни я поглъщаше е очи. Другите с голяма мъка въздържаха любопитните си погледи. Гонзаг, който отначало бе направил рязко движение, се окопити на мига и бързо пристъпи към новодошлата. Той пое ръката й и я поднесе към устните си: жестът му беше повече почтителен, отколкото галантен. Девойката остана безмълвна.

— Прекрасната затворничка! — промълви Шаверни.

— Испанката! — добави Навай.

— Същата, заради която господин принцът държи под ключ малката си къща зад Сен Маглоар!

И като истински познавачи, каквито и бяха, те се възхищаваха на нейната кръшна и едновременно изящна снага, на очарователния глезен, завършващ със стъпалце на фея, на великолепната корона от гъста свилена коса, по-тъмна от черен кехлибар.

Непознатата беше облечена в градски костюм, чиято скромна изисканост издаваше истинската дама. Тя го носеше с подобаващо достойнство.

— Господа — каза принцът, — трябваше още днес да видите това мило и многообично дете, тъй като тя ми е скъпа по ред причини, но, уверявам ви, изобщо не предполагах, че това ще стане толкова рано. Не ще си разреша честта да ви представя на нея сега, още не е време за това. Моля ви, почакайте ме тук. След малко ще имаме нужда от вас.

Той взе девойката за ръка и я въведе в апартамента си, чиято врата се затвори зад тях. Да бяхте видели как веднага изражението върху всички лица се смени, с изключение на физиономията на малкия маркиз дьо Шаверни, която си остана все тъй дръзка, както и преди.

Учителят вече го нямаше и тези брадати ученици до един се почувствуваха във ваканция.

— Ха наслука! — извика Жирон.

— Стига вече превземки! — обади се Монтобер.

— Господа — побърза да вземе думата Hoce, — точно по този начин се появил и кралят заедно с мадам дьо Монтеспан, и то пред целия кралски двор… Шоази, твоят многоуважаем чичо разказва за това в мемоарите си. Присъствували Негово Високопреосвещенство дьо Пари, канцлерът, трима кардинали и две игуменки, без да се смята отец Льотелие. Кралят и графинята трябвало тържествено да се сбогуват и всеки поотделно да се върне в лоното на добродетелността. Как ли пък не: мадам дьо Монтеспан се разплакала, Луи Велики се разхленчил, а после и двамата се сбогували със строгите си съдници.

— Колко е красива! — каза Шаверни, унесен в мечти.

— Чакайте, знаете ли какво ми дойде на ум? — обади се Ориол. — Дали пък семейният съвет не се събира заради нечий развод!

Разнесе се всеобщ вик на удивление, после всеки се съгласи, че това не е невъзможно. Нямаше човек, който да не знае каква дълбока пропаст съществува между принц дьо Гонзаг и неговата съпруга.

— Този загадъчен човек е хитър като лисица — рече Таран, — и е напълно способен да изостави жената и да задържи зестрата!

— И точно за това ще трябва да дадем гласовете си — добави Жирон.

— Какво ще кажеш за това, Шаверни? — попита дебелият Ориол.

— Ще кажа, че щяхте да сте подлеци, ако не бяхте глупаци — отвърна малкият маркиз.

— Бога ми, малки братовчеде — извика Hoce, — ти си на години, когато лошите навици се изкореняват! Иде ми да…

— Хайде, хайде! — намеси се миролюбивият Ориол. Шаверни дори не беше погледнал Hoce.

— Колко е красива! — повтори той.

— Шаверни е влюбен! — развикаха се всички.

— Само заради това му прощавам — добави Hoce.

— Всъщност, знае ли някой нещо за това момиче? — попита Жирон.

— Нищо — отвърна Навай, — освен това, че господин дьо Гонзаг я крие много грижливо, и че Пейрол е робът, натоварен със задачата да удовлетворява капризите на тази прелестна особа.

— Пейрол не си ли е развързал езика?

— Пейрол никога не говори.

— Трябва да е в Париж не повече от седмица или две — обади ce Hoce, — тъй като миналия месец кралица и господарка в малката къща на нашия скъп принц беше Нивел.

— Пък и оттогава нито веднъж не сме вечеряли там — добави Ориол.

— В градината има нещо като караулна будка — каза Монтобер, — и началници на охраната са ту Фаенца, ту Салдан.

— Същинска мистерия!

— Нека бъдем търпеливи. Още днес ще разберем всичко. Хей, Шаверни!

Малкият маркиз трепна, сякаш внезапно го бяха събудили.

— Шаверни, но ти сънуваш!

— Шаверни, та ти си онемял!

— Говори, Шаверни, кажи нещо, наругай ни поне!

Малкият маркиз подпря глава на бялата си ръка.

— Господа — рече той, — вие продавате душата си на дявола по три-четири пъти на ден и то за някакви си обгербвани хартийки, докато аз, заради тази прелестна девойка, бих я продал само веднъж, това е всичко!

След като остави Кокардас-младши и Амабл Паспоал в кухнята, настанени удобно пред обилна гощавка, Пейрол излезе от двореца през градинската порта. Той тръгна по улица „Сен Дени“, сви зад църквата „Сен Маглоар“ и се спря пред вратата на друга градина, чиито зидове почти се губеха под огромните сведени клони на многодетни брястове. Ключът от тази врата се намираше в джоба на разкошното манто на господин Пейрол. Той влезе. Градината беше безлюдна. В дъното на една сводеста, тайнствено закътана алея се виждаше съвсем нов павилион, построен в гръцки стил, с обкръжен от статуи портик. Павилионът беше истинско украшение! Последното произведение на архитекта Опенорд52! Господин Пейрол тръгна по сумрачната алея и стигна до павилиона. В преддверието се навъртаха множество прислужници в ливрея.

— Къде е Салдан? — попита Пейрол.

Никой не беше виждал господин барона Салдан от предишния ден.

— А Фаенца?

Същият отговор. Върху изпитото лице на иконома се изписа безпокойство. „Какво ли може да означава това?“ — помисли той, но без повече да разпитва слугите, се поинтересува дали госпожицата може да го приеме. Прислужниците веднага се разтичаха. Чу се гласът на първата камериерка. Госпожицата очакваше господин Пейрол в будоара си.

— Изобщо не съм спала! — извика тя още щом го зърна. — Не можах да мигна цяла нощ! Не искам повече да живея в тази къща! Уличката, дето минава оттатък зида е същинско разбойническо свърталище.

Това беше същата възхително красиво девойка, която преди малко видяхме да влиза при господин дьо Гонзаг. Без да подценяваме тоалета й, уверено можем да твърдим, че тя бе още по-очарователна, ако това, разбира се, изобщо беше възможно, в своята утринна роба. Широкият бял пеньоар загатваше за съвършенството на снагата й, едновременно крехка и силна; нейната разплетена, разкошна черна коса падаше на гъсти вълни върху раменете й, а малките й боси крачета ситнеха в сатенени чехли. За да пристъпи тъй близо и безбоязнено до такава чаровница, човек трябваше да бъде направен от камък. Господин Пейрол притежаваше всички качества, необходими за поверителната длъжност, която изпълняваше при своя господар. По невъзмутимост той би могъл да си съперничи с Масрур, началник на чернокожите евнуси на халифа Харун ал Рашид. И сега, вместо да се възхищава на прелестите на красивата си събеседничка, той побърза да й съобщи:

— Доня Крус, господин принцът желае да ви види тази сутрин в двореца.

— Не може да бъде! — извика девойката. — Аз; да изляза от затвора си?! Да пресека улицата! Аз! Аз! Сигурен ли сте, че не сънувате прав, господин Пейрол?

Тя го погледна в очите, избухна в смях и се завъртя два пъти на пета. Все тъй равнодушен, икономът добави:

— Господин принцът желае да дойдете в двореца в подходящ тоалет.

— Аз! — възкликна отново девойката. — В подходящ тоалет?! Пресвета дево, не вярвам на нито една ваша дума!

— Въпреки това аз говоря напълно сериозно, доня Крус. След един час трябва да сте готова.

Доня Крус се погледна в едно огледало, присмя се на собственото си отражение, после избухна като барут:

— Анжелик! Жюстин! Мадам Ланглоа! Ама че са мудни тези французойки! — изпъшка тя, разгневена, че не ги вижда пред себе си още преди да ги е повикала. — Мадам Ланглоа! Жюстин! Анжелик!

— Нужно им с все пак малко време — понечи да възрази флегматичният довереник.

— Я си вървете! — кресна му доня Крус — Нали изпълнихте поръчението си! Ще дойда.

— Не, аз ще ви заведа — поправи я Пейрол.

— Ох, колко досадно! — въздъхна доня Крус — Санта Мария! Да знаете само как бих искала да видя нечие друго лице, освен вашето, драги ми господин Пейрол!

В същия миг влязоха заедно трите парижки камериерки мадам Ланглоа, Анжелик и Жюстин. Доня Крус вече дори не мислеше за тях.

— Не искам онези двама мъже да остават нощем в дома ми — каза тя. — Те ме плашат.

Ставаше дума за Фаенца и Салдан.

— Такава е волята на негово височество — отвърна икономът.

— Нима съм робиня? — извика буйното дете, почервеняло от гняв. — Нима аз поисках да дойда тук? Щом съм затворничка, нека поне сама избирам тъмничарите си! Обещайте ми, че повече никога няма да видя тези мъже, иначе няма да дойда в двореца!

Мадам Ланглоа, първата камериерка на доня Крус, се приближи до Пейрол и прошепна няколко думи в ухото му.

Лицето на иконома, което и без това беше твърде бледо, придоби оловносив оттенък.

— А вие видяхте ли това? — попита той с треперещ глас.

— Да, видях го — отвърна камериерката.

— Кога?

— Преди малко. Намерили са и двамата.

— Къде?

— Пред тайния изход към уличката.

— Не понасям да се шушука в мое присъствие! — прекъсна ги надменно доня Крус.

— Простете, мадам — смирено отвърна икономът. — Знайте само, че вече никога няма да видите двамата мъже, които са ви неприятни.

— В такъв случай да ме обличат! — заповяда красавицата.

— Снощи и двамата вечеряха долу — разказваше междувременно мадам Ланглоа на Пейрол, изпращайки го по стълбището. — Салдан, който беше дежурен, реши да изпрати господин Фаенца. После чухме звън на шпаги в уличката.

— Доня Крус ми спомена за това — прекъсна я Пейрол.

— Шумът не трая дълго — продължи камериерката. — Преди малко, излизайки на уличката, един прислужник се препънал в два трупа.

— Ланглоа! Ланглоа! — чу се гласът на прекрасната затворничка.

— Идете ги вижте — добави камериерката и се втурна нагоре по стъпалата. — Те са там, в дъното на градината.

В будоара трите камериерки се заеха с леката и приятна задача, каквато е тоалетът на една хубава девойка. Много скоро доня Крус се отдаде изцяло на блаженото усещане да се види тъй красива. Нейното огледало й се усмихваше. Пресвета Дево! Никога не е била толкова щастлива от самото си пристигане в този голям град Париж, от който през една тъмна есенна нощ бе успяла да види само дълги и мрачни улици.

— Най-сетне! — казваше си тя. — Най-сетне моят прекрасен принц ще изпълни обещанието си. Ще видя и ще ме видят! И Париж, който толкова много са ми хвалили, ще бъде за мен не само един усамотен павилион сред студена градина, заобиколена от стени!

И цялата сияеща, тя току се отскубваше от ръцете на камериерките и се завърташе в танц из стаята като палаво дете, каквото всъщност и беше.

През това време господин Пейрол беше стигнал до края на градината. В дъното на една тясна и мрачна алея, върху купчина сухи листа, бяха проснати две наметала, под които се отгатваха очертанията на човешки тела. Разтреперан, Пейрол повдигна едното наметало, след това другото. Под първото се намираше Фаенца, под второто — Салдан. И двамата имаха една и съща рана на челото, между очите. Зъбите на Пейрол шумно изтракаха. Той бързо пусна наметалата.

VI. Доня Крус

Има една покъртителна история, която всички романисти са описали поне веднъж в живота си: историята за майката-херцогиня и нейното нещастно дете, отвлечено от шотландски джипси, или от калабрийски зингари, от рейнски роми, от унгарски или испански цигани. Ние не знаем, а и не поемаме задължението да узнаем дали нашата красива доня Крус е похитена херцогиня, или истинска циганска щерка. Сигурно е само това, че целия си живот тя бе прекарала сред циганите, пътувайки като тях от град на град, от село на село, и че бе танцувала по градските площади толкова, колкото се искаше от нея, за да припечели някой мараведис. Самата тя ще ни разкаже как е изоставила този свободен, но недоходен занаят, за да дойде в Париж и да живее в павилиона на господин дьо Гонзаг.

Половин час след приключването на тоалета й ние отново я виждаме в стаята на принца, смутена, въпреки своята дързост, и ужасно сконфузена от ефектната си поява в голямата зала на двореца Ньовер.

— Защо Пейрол не ви придружи? — попита я Гонзаг.

— Докато се обличах, вашият Пейрол загуби ума и дума — отвърна девойката. — Напусна ме само за миг, за да се поразходи в градината, а когато се върна, имаше вид на човек, ударен от гръм. Но, ваше височество — възкликна тя и в гласа й звъннаха ласкави нотки, — не сте ме повикали, за да си говорим за вашия Пейрол, нали?

— Не — отвърна Гонзаг и се разсмя, — не съм ви повикал, за да си говорим за моя Пейрол.

— Кажете, по-скоро ми кажете! — извика доня Крус. — Нали виждате, че изгарям от нетърпение! Веднага ми кажете!

Гонзаг внимателно я наблюдаваше. „Дълго време търсих — мислеше си той, — но щях ли да намеря нещо по-добро? Тя й прилича и, кълна се, това не е внушение!“

— Хайде де, кажете ми най-сетне! — настоя доня Крус.

— Седнете, мило дете — рече Гонзаг.

— Нима отново ще се върна в моя затвор?

— Да, но не за дълго.

— Ах! — разочаровано възкликна девойката. — Значи все пак ще се върна! Днес за първи път зърнах едно кътче от града, цялото обляно в слънце. Чудесно беше. Сега самотата ми ще бъде още по-тягостна.

— Не се намираме в Мадрид — забеляза Гонзаг, — трябва да сме предпазливи.

— Защо, кому е нужна тази предпазливост? Нима съм сторила нещо лошо, за да се налага да ме крият?

— Не, разбира се, не, доня Крус, но…

— Чуйте ме, ваше височество! — прекъсна го пламенно тя. — Трябва да ви кажа нещо! Много ми е мъчно! Излишно е да ми напомняте това, сама виждам, че вече не сме в Мадрид, където бях бедна, наистина, където бях едно злочесто сираче, това също е вярно, но където бях свободна, волна като вятъра! — За миг тя млъкна и леко смръщи черните си вежди. После попита: — Знаете ли, ваше височество, че ми бяхте обещал много неща?

— Ще изпълня повече, отколкото съм обещал — отвърна Гонзаг.

— Това също е обещание, а аз започвам вече да не вярвам на обещания. — Веждите й се отпуснаха и мечтателен унес омекоти блясъка на пронизващия й поглед. — Всички ме знаеха — каза тя, — както простите люде, така и велможите. Обичаха ме и когато се появявах, ги чувах да викат: „Елате, елате да видите циганката, която ще танцува Хереското бамболео!“ Ако ли се случеше да закъснея, винаги имаше хора, много хора, които ме чакаха на Пласа Санта, зад двореца Алказар. Нощем в сънищата си отново виждам големите портокалови масиви на двореца, които насищат вечерния здрач с благоухание, виждам къщите с кокетни кули, чиито щори се вдигат наполовина с падането на нощта. Ах, на не един испански гранд отстъпих моята мандолина! Прекрасна страна! — въздъхна тя със сълзи на очи. — Страна на аромати и серенади! Тук сянката на вашите дървета е студена и те кара да зъзнеш!

Тя склони глава на ръката си. Гонзаг, унесен сякаш в мечти, не я прекъсваше.

— А помиите ли? — попита тя ненадейно. — Беше вечер; бях танцувала до по-късно, отколкото обикновено, когато на ъгъла на тъмната уличка, която се изкачва към „Успение Богородично,“ внезапно ви видях пред мен. Уплаших се, но в мен се пробуди и някаква надежда. Когато заговорихте, вашият плътен и ласкав глас накара сърцето ми да се свие, но дори и през ум не ми мина да избягам. Застанахте пред мен така, че да ми препречите пътя, и ме попитахте: „Как се казвате, дете мое?“ — „Санта Крус“ — отвърнах аз. Когато бях с моите братя, гренадските цигани, ме наричаха Флор, но при покръстването свещеникът ми бе дал името Мари дьо ла Сент Кроа. „А, значи сте християнка?“ — казахте вие. А може би вече не си спомняте за това, ваше височество?

— Не, нищо не съм забравил — отвърна Гонзаг разсеяно.

— Ще запомня този миг за цял живот — продължи доня Крус и гласът и трепна. — Обикнах ви още тогава. Как ли? Това не знам. На вашите години можехте да ми бъдете баща; но нима е възможно да намеря по-красив, по-благороден, по-славен възлюбен от вас?

Тя изрече тези думи без да се изчерви. За нея беше непознато чувството, което наричаме свенливост. Гонзаг я целуна по челото, но това бе бащинска целувка. Доня Крус въздъхна тежко, после продължи:

— Тогава ми казахте: „Ти си прекалено красива, момичето ми, за да танцуваш по площадите с една тамбура и колан от фалшиви цехини53. Ела с мен.“ И аз ви последвах; вече нямах своя воля. Влизайки в дома ви, веднага разбрах, че се намирам в собствения дворец на Алберони54. Казаха ми, че вие сте посланикът на френския регент при кралския двор в Мадрид. Но какво значение имаше това за мен! Заминахме още на следния ден. Вие дори не ме поканихте да седна във вашата карета. О, никога досега не съм ви казвала тези неща, ваше височество, тъй като едва успявам да ви зърна и то твърде рядко. Аз съм самотна, нещастна, изоставена от всички. Пропътувах дългия път от Мадрид до Париж, целият този безкраен път, в една карета с плътни и винаги спуснати пердета; пропътувах го със сълзи на очи и изпълнено с мъка сърце! Вече добре разбирах, че съм просто една изгнаница. И колко пъти, Пресвета Дево, колко пъти през тези тихи нощи съжалявах за моите безгрижни вечери, за лудешките танци и изгубения смях!

Гонзаг вече не я слушаше, мислите му бяха далеч оттук.

— Париж! Париж! — извика тя с плам, който го накара да трепне. — Помните ли как ми описахте Париж? Париж, раят за красивите момичета! Париж, един вълшебен сън от неизчерпаеми богатства и ослепителен разкош, едно вечно щастие, един празник, който продължава цял живот! Помните ли как бяхте ме омаял? — Доня Крус хвана ръката на Гонзаг и я стисна. — Ваше височество! Ваше височество! — прошепна жално тя. — Видях в градината ви от нашите красиви испански цветя: изглеждат много немощни и посърнали; те ще загинат тук. Нима искате да ме погубите, ваше височество? — Внезапно тя се изправи, отхвърли назад пищната корона на косата си и в очите й проблясна мълния. — Слушайте — извика тя, — аз не съм ви робиня! Обичам тълпата, самотата ме плаши. Обичам шума, тишината ме смразява. Нужна ми е светлина, движение и най-вече веселие, живително веселие! Веселието ме омайва, смехът ме опиянява, песните ме очароват. Златистото ротанско вино разпалва диаманти в очите ми, а когато се смея, чувствувам, че ставам още по-красива!

— Прелестна лудетина! — промълви Гонзаг и я погали снизходително.

Доня Крус отдръпна ръцете си.

— В Мадрид не бяхте такъв — каза тя и ядно добави: — Имате право, опърничава съм, но искам да стана послушна. Ще си отида.

— Доня Крус! — възкликна принцът.

Тя плачеше. Той извади бродираната си кърпичка и внимателно попи тези възхитителни бисери. И веднага под сълзите, които не успява дори да изсъхнат, засия горда усмивка.

— Ще ме обикнат други — рече тя със заплашителен тон, след това с горчивина добави: — Раят се оказа затвор! Вие ме измамихте, принце. Тук ме очакваше едни разкошен будоар в павилион, откъснат сякаш от някакъв приказен палат. Мрамор, възхитителни картини, драперии от златоткано кадифе, позлатена облицовка, тавани, натежали от кристал… но наоколо: зловеща мъглива градина, почернели морави, върху които един по един падат клетите листи, поразени от студа, който смразява и мен; безмълвни камериерки, дискретни прислужници, свирепи телохранители и на всичко отгоре за майордом, този бледен като мъртвец човек, този Пейрол!

— Имате ли някакви оплаквания от господин Пейрол? — попита Гонзаг.

— Не, той е роб и на най-малките ми желания. Говори ми винаги много любезно, дори почтително, и всеки път, когато се доближи до мен, перото на шапката му мете пода.

— Е, чудесно!

— Вие се шегувате, господине! Нима не знаете, че точно той държи под ключ вратата ми и играе ролята на пазач на харема?

— Но, доня Крус, вие наистина преувеличавате!

— Принце, пленената птица дори не поглежда позлатата на своята клетка. Отегчавам се при вас. Тук аз съм затворничка и търпението ми вече се изчерпа. Настоявам да ми върнете свободата! Гонзаг се усмихна.

— Защо ме криете от погледите на всички? — попита тя. — Искам да ми отговорите!

И тя повелително вдигна очарователната си главица. Гонзаг продължаваше да се усмихва.

— Вие не ме обичате! — продължи доня Крус, изчервявайки се, но не от свян, а от разочарование. — А щом не ме обичате, не можете и да ме ревнувате!

Гонзаг хвана ръката й и я поднесе към устните си. Тя още повече се изчерви.

— Стори ми се… — прошепна тя, свеждайки поглед. — Веднъж ми бяхте казал, че не сте женен. Но на всички мои въпроси на тази тема, онези, които ме заобикалят отвръщат с мълчание… Когато видях, че ми — предоставяте всевъзможни учители, когато видях, че ме учите на всичко, което създава обаянието на френските дами — и защо ли да не го кажа? — аз повярвах, че съм обичана.

Тя млъкна, колкото крадешком да погледне Гонзаг, в чиито очи се четеше задоволство и възхита, и продължи:

— И аз се стараех, стараех се да стана още по-достойна и добра, залягах със усърдие и кураж. И това нищо не ми костваше. Струваше ми се, че няма достатъчно непреодолимо препятствие, което да се противопостави на волята ми. Но вие се усмихвате! — извика тя с жест на неподправен гняв. — Света Дево, не се усмихвайте така, принце, или ще ме докарате до лудост! — Тя се изправи пред него и с тон, който не търпеше повече никакви увъртания, попита: — Щом не ме обичате, какво искате от мен?

— Искам да ви направя щастлива, доня Крус — отвърна Гонзаг тихо. — Искам да ви направя щастлива и могъща.

— Направете ме свободна по-напред! — извика с негодувание прекрасната пленница и, тъй като Гонзаг се опитваше да я успокои, повтори: — Направете ме свободна, свободна, свободна! Това ми стига, не искам нищо друго! — След това, давайки воля на необузданото си въображение, тя възкликна: — Искам Париж! Искам Париж от вашите обещания! Същият този шумен и бляскав Париж, който дочувам през стените на моя затвор. Искам да изляза, искам да се покажа навсякъде. За какво са ми тези накити между четири стени? Погледнете ме! Да не мислите, че ще се задуша в сълзите си? — И тя избухна в звънък смях. — Погледнете ме, принце, ето, успокоих се. Повече никога няма да плача, ще се смея винаги, стига да ми покажат Операта, за която само съм чувала, празниците, танците…

— Доня Крус — хладно я прекъсна Гонзаг, — тази вечер ще сложите най-скъпите си накити.

Тя вдигна към него предизвикателен и любопитен поглед.

— И аз ще ви отведа на бала на господин регента — завърши Гонзаг.

За миг доня Крус остана като зашеметена. Нейното подвижно и очарователно личице промени цвета си поне два-три пъти.

— Вярно ли е това? — попита тя най-сетне, все още терзана от съмнения.

— Вярно е — отвърна Гонзаг.

— И вие наистина ще го направите! — извика тя. — О, принце, прощавам ви всичко! Вие сте добър, вие сте мой приятел!

Тя се хвърли на врата му, после, отдръпвайки се от него, се понесе в лудешки танц, като същевременно говореше:

— Балът на регента! Ще отидем на бала на регента! Колкото и да са дебели стените, колкото и да е студена и пуста градината, а прозорците затворени, аз все пак чух да се говори за бала на регента и знам, че на него ще се видят истински чудеса! А аз, аз ще бъда там! О, благодаря! Благодаря ви, принце! — извика тя. — Да знаете само колко сте красив, когато сте добър! Балът ще бъде в Пале Роаял, нали? Аз просто умирах от желание да видя Пале Роаял!

От дъното на стаята, където се намираше, доня Крус с един скок се озова до Гонзаг и коленичи на една възглавничка в нозете му. След туй, станала изведнъж сериозна, тя кръстоса изящните си ръце върху коляното на принца и гледайки го втренчено, попита:

— А какъв тоалет да облека? Гонзаг загрижено поклати глава.

— Доня Крус — рече той, — на баловете на френския кралски двор има нещо, което възвеличава и кичи едно красиво лице много повече и от най-модния тоалет.

Доня Крус се опита да отгатне.

— Усмивката ли? — попита тя като дете, на което задават наивна гатанка.

— Не — отвърна Гонзаг.

— Изяществото?

— Не, доня Крус, вие притежавате и едното, и другото. Това, за което ви говоря…

— Аз го нямам. И какво е то? — И понеже Гонзаг се бавеше с отговора, тя нетърпеливо добави: — А вие ще ми го дадете ли?

— Ще ви го дам, доня Крус.

— Но тогава какво е това, което аз не притежавам? — попита кокетката и в същото време хвърли тържествуващ поглед към огледалото. Вярно е, че огледалото не можеше да замести отговора на принца.

— Име — отвърна Гонзаг.

И ето, че доня Крус изведнъж се сгромоляса от върха на своето блаженство. Име! Тя нямаше име! Пале Роаял не беше Пласа Санта зад Алказар. Тук не ставаше дума да танцува под звуците на баска тамбура, с колан от фалшиви цехини на кръста. О, клетата доня Крус! Наистина, Гонзаг току-що й беше обещал нещо, но обещанията на Гонзаг… Освен това, току-така дава ли се име? Гонзаг сякаш искаше да предвари точно това възражение.

— Ако нямахте име, скъпо дете — рече той, — цялата ми нежна обич би била безпомощна. Но вашето име беше просто изгубено и аз го намерих. Вие носите едно от най-прославените имена във Франция.

— Но какво говорите? — слиса се момиченцето.

— Вие имате род — продължи Гонзаг с тържествен тон, — могъщ род, сроден с нашите крале. Баща ви беше херцог.

— Баща ми! — повтори доня Крус — Бил херцог, казвате? Нима е мъртъв?

Гонзаг наведе глава.

— А майка ми? — гласът на клетото дете трепереше.

— Майка ви е принцеса — отвърна Гонзаг.

— Значи е жива! — извика доня Крус и сърцето й лудо затупка. — Вие казахте: „Тя е принцеса“! Тя е жива! Майка ми! Моля ви, говорете ми за моята майка!

Гонзаг сложи пръст на устните си.

— Не сега — прошепна той.

Но доня Крус не можеше да бъде залъгана с подобно тайнствено поведение. Тя стисна ръцете на Гонзаг и заяви:

— Вие ще ми разкажете за моята майка, и то още сега! Боже мой! Как ще я обичам! Нали е много добра? И много красива? Странно, наистина — каза тя много сериозно, — винаги съм го сънувала. Някакъв вътрешен глас ми казваше, че съм дъщеря на принцеса.

Гонзаг с голяма мъка успя да остане сериозен. „До една си приличат“ — помисли си той.

— Да — продължи доня Крус, — всяка вечер, когато заспивах, аз я виждах, моята майка, винаги, винаги сведена над леглото ми, с разрошена черна коса, с колие от перли, с гордо извити вежди и брилянтени обици, с нежен, тъй нежен поглед! Как се казва майка ми?

— Все още не трябва да знаете това, доня Крус.

— Но защо?

— Една голяма опасност…

— Разбирам! Разбирам! — прекъсна го тя, завладяна внезапно от някакъв романтичен спомен. — В Мадрид съм ходила на театър и в пиесите беше точно така: никога от първи път не казваха на младите девойки имената на майките им.

— Точно така, никога — потвърди Гонзаг.

— Съществува някаква голяма опасност, казвате — продължи доня Крус. — Хайде, открийте ми я, аз мога да пазя тайна! Бих запазила тайната си до гроб!

Тя се изправи пред него, красива и горда като Химена.

— Не се и съмнявам в това — каза Гонзаг, — но имайте още малко търпение, мило дете. Ще узнаете тайната на вашата майка само след няколко часа. А сега — продължи принцът, — трябва да знаете само едно: вие не се казвате Мария де Санта Крус.

— Нима истинското ми име е било Флор?

— Също не.

— Но тогава как се казвам?

— При раждането си вие получихте името на вашата майка, която е испанка. Вие се казвате Орор.

Доня Крус трепна и повтори:

— Орор! — После плясна с ръце и добави: — Какво странно съвпадение!

Гонзаг изпитателно я погледна, чакаше я да продължи.

— Защо се изненадахте така? — попита той.

— Защото името е много рядко — отвърна замислено девойката, — и ми напомня…

— И ви напомня? — попита Гонзаг тревожно.

— Горката мъничка Орор! — прошепна доня Крус с насълзени очи. — Беше тъй добра и красива! Колко много я обичах!

Гонзаг полагаше явно усилие, за да обуздае трескавото си любопитство. За щастие доня Крус се бе отдала изцяло на своите спомени.

— Познавали сте някакво момиче, което се е казвало Орор, така ли? — поинтересува се принцът с привидно хладно безразличие.

— Да.

— На колко години беше?

— На моята възраст. И двете бяхме деца. Обичахме се нежно, макар че тя живееше в доволство, а аз бях много бедна.

— И отдавна ли беше това?

— Преди години — отвърна доня Крус, после внезапно погледна Гонзаг в очите и попита: — Но нима това наистина ви интересува, господин принце?

Гонзаг беше от онези хора, които никога не ще изненадаш неподготвени. Той хвана ръката на доня Крус и благодушно отвърна:

— Интересува ме всичко, което обичате, момичето ми. Разкажете ми за малката Орор, вашата някогашна приятелка.

VII. Принц дьо Гонзаг

От спалнята на Гонзаг, просторна и обзаведена с най-голям разкош, както и целият дворец, се преминаваше в междинна стая, която служеше за будоар и я свързваше с малкия салон, в който оставихме нашите банкери и благородници; през вратата на срещуположната страна се влизаше в библиотеката, където се съхраняваше богата и многобройна колекция, нямаща равна на себе си в цял Париж.

Гонзаг беше човек много образован, начетен латинист, запознат с великите литератори на Атина и Рим, а при нужда — изкусен теолог и тънък познавач на философските учения. Ако при цялото това богатство беше и почтен, то нищо не би му се опряло, но той бе лишен от чувство за справедливост. Колкото по-силен е човек, комуто липсват принципи, толкоз повече се отклонява той от правия път.

Той беше като онзи принц от детските приказки, който се родил в златна люлка, заобиколена от добри феи. Феите дарили честитият малък принц с всичко, което можело да направи човек прославен и щастлив. Да, но били забравили да поканят една фея; тя се ядосала, пристигнала разгневена и рекла: „Ти ще запазиш всичко, което нашите сестри ти дадоха, но…“ И това „но“ било напълно достатъчно, за да направи малкия принц най-окаян сред окаяните.

Гонзаг беше красив, Гонзаг бе роден изключително богат. Гонзаг беше от господарска раса, той бе надарен с храброст и беше доказал това; притежаваше интелигентност и знания и малко бяха хората, умеещи тъй ловко да боравят със словата; достойнствата му на дипломат бяха всепризнати и високо ценени; целият кралски двор се намираше под влиянието на неговия чар, но… Но той не признаваше нито вяра, нито закон и сега миналото му терзаеше неговото настояще. Той вече не беше в състояние да се спре по наклона, на който бе стъпил още съвсем млад. Това неизбежно го принуждаваше да върши злодеяния, за да потулва и крие предишните си престъпления. Всичко това, което, насочено към доброто би била една богата благотворителна организация, за злото се беше превърнало в безпощадна машина. Всъщност, това нищо не му костваше. След двайсет и пет години непрестанни битки, той все още не чувствуваше умора.

Що се отнася до угризенията на съвестта, за Гонзаг те бяха също толкова несъществуващи, колкото и бог. Излишно е да разкриваме пред читателя, че доня Крус беше само оръдие в ръцете му, един умело подбран инструмент, който, по всяка вероятност, щеше да действува отлично.

Гонзаг в никакъв случай не беше избрал случайно тази девойка. Той дълго се беше колебал преди да направи избора си. Доня Крус притежаваше всички качества, за които беше мечтал, включително и известна прилика, доста смътна, наистина, но достатъчна, за да накара равнодушните да произнесат тъй ценните думи: има семейна черта. Това тутакси придава на измамата поразителна достоверност. Но ето че възникна обстоятелство, което Гонзаг изобщо не беше предвидил. В момента, въпреки удивителното разкритие, което току-що беше направил пред доня Крус, не тя бе най-развълнувана. Гонзаг трябваше да прибегне до цялото си умение на дипломат, за да прикрие своето безпокойство, но при все това притворство, младата девойка забеляза смущението му и се учуди.

Колкото и умело да прикриваха чувствата му, последните думи на принца породиха известно съмнение у доня Крус. В нея се събуди подозрението. Жените нямат нужда да бъдат сигурни, за да са недоверчиви. Какво ли би могло да развълнува така един силен човек, при това толкова хладнокръвен? Едно случайно произнесено име: Орор… Но какво е едно име? Преди всичко, както беше забелязала нашата прелестна пленница, името беше рядко; след това идваха предчувствията. Това име силно го беше поразило. Суеверният Гонзаг се плашеше най-вече от самата преценка на силата на изживяното сътресение. „Това е предупреждение!“ — казваше си той. Но предупреждение от кого? Гонзаг вярваше в звездите, поне в собствената си звезда. Звездите имат свой глас и неговата беше проговорила. Ако това случайно произнесено име беше разобличение, то последствията от него бяха толкова сериозни, че смайването и смущението на принца не трябва повече да бъдат повод за удивление. Цели осемнайсет години откакто търсеше! Той стана, под предлог, че го озадачава силната врява, която долиташе от градината, но всъщност искаше да се успокои и да възвърне невъзмутимостта на лицето си.

Стаята му беше разположена във вътрешния ъгъл, образуван от лявото крило на фасадата на двореца, гледащо към градината, и централното здание. Точно срещу нейните прозорци се намираше апартаментът на принцеса дьо Гонзаг. Прозорците му до един бяха затворени, а плътните завеси — спуснати. Виждайки движението на Гонзаг, доня Крус също се изправи и понечи да се приближи до прозореца. Подтикваше я най-обикновено детско любопитство.

— Стойте там — спря я Гонзаг. — Все още не трябва да ви виждат.

Под прозореца, върху цялата площ на опустошената градина гъмжеше гъста тълпа. Принцът дори не погледна натам, неговият замислен и мрачен поглед се впи в прозорците на жена му.

— Дали ще дойде? — попита се той.

Намусена, доня Крус се беше върнала на мястото си.

— Дори и така да е, битката поне ще бъде решителна! — каза си Гонзаг и, съвземайки се най-сетне от изживяното вълнение, помисли: — На всяка цена трябва да узная…

Той тъкмо се канеше да се върне обратно при младата си събеседничка, когато му се стори, че разпознава сред тълпата онази дребничка странна личност, чиято чудата прищявка тази сутрин беше предизвикала същинска сензация в тържествената зала: гърбавият собственик на колибата на Медор. Гърбавия държеше в ръка един часослов и също гледаше към прозорците на мадам дьо Гонзаг. При всички други обстоятелства Гонзаг навярно би обърнал повече внимание на този факт, тъй като обикновено нищо не оставяше на случайността, но този път той бързаше да разбере. Ако беше останал на прозореца само още миг, ето какво щеше да види: по стълбището на лявото крило слезе някаква жена, една от камериерките на принцесата; тя се приближи до Гърбавия, който бързо й каза няколко думи и й връчи часослова. След това камериерката се върна при госпожа принцесата, а Гърбавия изчезна.

— Шумът идваше от някаква разпра между моите нови наематели — каза Гонзаг, сядайки отново до доня Крус. — И така, за какво говорехме, мило дете?

— За името, което трябва да нося отсега нататък.

— За името, което е ваше, Орор. Но нещо като че ли ни беше смутило. Какво е то?

— Нима вече сте забравил? — попита доня Крус с лукава усмивка.

Гонзаг се престори, че се мъчи да си спомни.

— А, да! Сетих се! — възкликна той. — Говорехме за някакво момиче, което сте обичала и което също се казвало Орор.

— Да, за една красива млада девойка, сираче като мен.

— Точно така! И това е било в Мадрид, нали?

— Да, в Мадрид.

— Тя испанка ли беше?

— Не, французойка.

— Французойка ли? — повтори Гонзаг с възхитително изиграно безразличие, като дори сдържа лека прозявка. Човек би казал, че води този разговор само от учтивост. Но всички негови усилия бяха напразни, за това би трябвало да го предупреди лукавата усмивка на доня Крус.

— А кой се грижеше за нея? — попита той с разсеян вид.

— Една стара жена.

— Това се разбира от само себе си, но кой плащаше на дойката?

— Един благородник.

— И той ли беше французин?

— Да, французин.

— Млад или стар?

— Млад и много хубав.

Тя го гледаше право в очите. Гонзаг се престори, че потулва втора прозявка.

— Но защо ми говорите за неща, които ви отегчават, принце? — разсмя се доня Крус. — Та вие не познавате благородника. Никога не съм допускала, че сте толкова любопитен.

Гонзаг разбра, че трябва да се постарае да играе по убедително.

— Аз не съм любопитен, детето ми — отвърна той с променен тон, — вие все още не ме познавате достатъчно. В действителност лично аз не се интересувам нито от младата девойка, нито от този благородник, макар че в Мадрид познавам много хора, но знайте, че винаги, когато разпитвам, аз имам причини, за да го правя. А бихте ли ми казала името на благородника?

Този път в прекрасните очи на доня Крус се четеше истинско подозрение.

— Забравих го — отвърна тя сухо.

— Вярвам, че ако проявите малко добра воля… — настоя Гонзаг с усмивка.

— Повтарям ви, забравих го!

— Хайде, ако се поровите в спомените си… Да потърсим двамата.

— Но какво значение има за вас името на този благородник?

— Нека по-напред си го спомним, ви казах, а после ще разберете какво имам предвид. Дали пък не е…?

— Господин принце — прекъсна го девойката, — колкото и да се опитвам, няма да си го спомня.

И това бе изречено с такъв категоричен тон, че всяка по-нататъшна настойчивост ставаше безпредметна.

— Тогава да не говорим повече за това — рече Гонзаг. — Жалко, наистина, и ще ви кажа защо е жалко. Един френски благородник, установил се в Испания може да бъде само изгнаник. За нещастие там ги има много. Тук, на вашите години, вие нямате никаква компания, мило мое дете, а приятелство насила не става. Казах си: имам достатъчно влияние, ще накарам да помилват този благородник, а той ще доведе момичето и моята скъпа малка доня Крус няма да бъде вече самичка.

В думите му имаше толкова неподправена чистосърдечност, че младата девойка бе трогната до дъното на Душата си.

— Ах! — възкликна тя. — Колко сте добър!

— Не съм и злопаметен — усмихна се Гонзаг. — Все още е време.

— Дори не смеех да ви помоля за това, което сега ми предлагате, но умирах от желание да го сторя! — каза допя Крус. — Вече не е необходимо нито да знаете името на благородника, нито да пишете до Испания; аз отново видях приятелката си.

— Неотдавна, предполагам?

— Съвсем наскоро.

— И къде?

— В Париж.

— Тук! — възкликна Гонзаг.

От недоверието на доня Крус не бе останала и следа. Принцът все още се усмихваше, но целият беше пребледнял.

— Боже мой! — подхвана момиченцето, без дори да го подканват. — Това се случи в деня на нашето пристигане. Отдавна вече бяхме минали портата „Сент Оноре“, а аз все се препирах с господин Пейрол, защото исках да дръпна пердетата. Той упорито продължаваше да ги държи спуснати и така ми попречи да видя Пале Роаял, което никога няма да му простя. На завоя при един малък двор, където каретата едва-що не досягаше стените, внезапно дочух нечия песен. Господин Пейрол беше затиснал пердето с ръка, но я дръпна веднага, щом счупих ветрилото си в нея. Бях познала гласа: повдигнах пердето. На прозореца на една приземна стая стоеше моята малка Орор, все същата, но много по-красива.

Гонзаг извади от джоба си своя бележник.

— Веднага извиках — продължи доня Крус, — но каретата отново бе ускорила ход. Поисках да сляза, вдигнах страшна олелия. Ах, ако бях само мъничко по-силна, щях да удуша вашия Пейрол!

— Казвате, че това е станало на някаква улица в околностите на Пале Роаял, така ли? — прекъсна я Гонзаг.

— Съвсем близо до него.

— А ще я познаете ли?

— О, но аз знам как се нарича — отвърна доня Крус — Първата ми грижа беше да попитам за това господин Пейрол.

— И как се нарича тя?

— Улица „Шантр“. Но какво пишете, принце?

Гонзаг наистина записваше нещо в бележника си.

— Това, което е необходимо, за да видите отново вашата приятелка.

Доня Крус се изправи с пламнало от възторг лице и сияещи от радост очи.

— Колко сте добър! — повтори тя. — Вие наистина сте много добър!

Гонзаг затвори бележника си и го стисна в ръка.

— Мило дете, много скоро ще можете да се уверите в това — отвърна той. — Сега трябва да се разделим за известно време. Вие ще присъствувате на една тържествена церемония. И изобщо не се стеснявайте да покажете там вашето дълбоко вълнение или смущението си, това е нещо съвсем естествено и всички ще ви бъдат признателни. — Той се изправи, хвана ръката на доня Крус и добави: — След не повече от половин час ще видите вашата майка.

Доня Крус сложи ръка на сърцето си.

— Но какво ще й кажа? — попита тя.

— Не премълчавайте нищо от неволите на вашето детство, нищо, чувате ли?! Не трябва да казвате нищо друго, освен истината, цялата истина! — Принцът дръпна една завеса, зад която се намираше малък будоар, и каза: — Влезте тук.

— Да — прошепна девойката. — Ще се помоля на бога за моята майка.

— Молете се, доня Крус, молете се. Това е знаменателен миг във вашия живот.

Гонзаг й целуна ръка. Тя влезе в будоара и завесата падна зад нея.

— Моят сън се сбъдна! — помисли си тя на висок глас. — Майка ми е принцеса!

Останал сам, Гонзаг седна зад бюрото си и обхвана главата си с ръце. Самият той имаше нужда да се съсредоточи: в съзнанието му бушуваше същински хаос от мисли.

— Улица „Шантр“! — промърмори той. — Но сама ли е? Дали я придружава? Би било прекалено дръзко. И дали наистина е тя?

За миг принцът остана неподвижен, втренчил поглед в пространството, после извика:

— Ето в какво трябва да се уверим преди всичко!

Той позвъни. Никой не се отзова. Повика Пейрол по име. Отново мълчание. Гонзаг стана и бързо мина в библиотеката, където довереникът му обикновено чакаше неговите заповеди. Библиотеката беше празна, само на масата имаше някакъв плик, адресиран до Гонзаг. Той веднага го отвори. Бележката в него беше написана от ръката на Пейрол и съдържаше следните думи: „Идвах. Имах много да ви казвам. В павилиона стават странни неща.“ Отдолу в послепис беше добавено: „Господин кардиналът дьо Биси е при принцесата. Държа ги под око.“ Гонзаг смачка записката.

— Всички — прошепна той, — всички до един ще я убеждават: „Присъствувайте на съвета заради самата себе си, заради вашето дете, ако е още живо…“ Тя обаче ще устои и няма да дойде. Тази жена е мъртва! Но кой я уби? — И той потрепера, свел очи и още по-бледен, после, съвсем несъзнателно, продължи да размишлява на глас: — А какво гордо създание беше! По-красива от най-красивите, нежна като ангел, храбра като рицар! Това е единствената жена, която бих обикнал, ако изобщо можех да обичам някоя жена.

Гонзаг се изправи и на устните му отново заигра скептична усмивка.

— Всеки за себе си! — рече той. — Нима е моя вината, че за да се издигнеш над определено ниво трябва да се изкачваш по стъпала от глави и сърца?!

Принцът се върна в стаята си и погледът му се спря върху завесите на будоара, където се намираше доня Крус.

— Тази пък се моли — подсмихна се той. — Е, нека се моли! Сега ми се ще едва ли не да повярвам в онази вятърничава измислица, която наричат „зов на кръвта“. Вярно, беше развълнувана, но не така, както би се развълнувала истинската дъщеря при думите: „Ти отново ще видиш майка си!“ Ба! Циганката си остава циганка: дай й само брилянти и развлечения. Вълка не можеш да опитомиш! — Той долепи ухо до вратата на будоара и възкликна: — А как се моли само — от цялата си душа! Всички тези безпризорни деца са скътали нейде в смахнатите си мозъци една натрапчива идея, която се ражда с първия им зъб и умира едва със сетния им дъх: мисълта, че майка им е принцеса. И всички, до едно, с вързопче на рамо дирят навсякъде своя баща, краля. Тази тук е просто очарователна! — продължи той. — Същинска перла! И как наивно ще ми послужи, при това без изобщо да разбере! Ако в момента изведнъж се появеше нейната истинска майка, някоя почтена селянка, и протегнеше ръце към нея, тя би побесняла от гняв. За сметка на това, ние ще си поплачем над разказа за нейното злощастно детство. Вече няма спасение от комедията…

Върху бюрото му имаше кристална гарафа с испанско вино и чаша. Гонзаг напълни чашата догоре и отпи.

— Хайде, Филип! — каза си той, сядайки пред разпилените си книжа. — Наближава решителният тур на заровете! Най-сетне ще хвърлим саван върху миналото, днес или никога! Чудесна партия! Богат залог! Милионите на банката на Ло могат да се превърнат в сухи листа, подобно на цехините от Хиляда и една нощ, но виж, огромните имения на Ньовер, това е нещо много по-надеждно!

Но докато подреждаше записките си, готови от дълго време насам, челото му постепенно помрачняваше, сякаш го терзаеше някаква ужасяваща мисъл.

— Излишно е да си правя илюзии — каза той, оставяйки настрана книжата, за да размисли по-добре. — Отмъщението на регента ще бъде безмилостно. Той е лекомислен и разсеян, но помни Филип дьо Ньовер, когото обичаше като брат; видях сълзи в очите му, когато гледаше жена ми с нейните траурни одежди, моята жена, която е вдовицата на Ньовер. Просто невероятно, наистина! Изминаха цели деветнайсет години, а нито един глас не ме обвини!

Той прекара опакото на ръката си по челото, сякаш за да прогони тази натрапчива мисъл.

— Както и да е — заключи той. — Ще обмисля и това. Все ще намеря някой виновник, а когато го накажат всичко ще бъде вече казано и ще мога да спя спокойно.

Сред листовете, пръснати пред него и почти целите изпълнени с цифри, имаше един, на който пишеше: „Да се разбере дали госпожа дьо Гонзаг смята дъщеря си за жива или мъртва“; и отдолу: „Да се узнае дали актът за раждане се намира у нея.“

— За да стане това, тя трябва да дойде — помисли Гонзаг. — Бих дал сто хиляди ливри, само за да разбера дали актът за раждане се намира у нея и изобщо съществува ли такъв акт, защото ако съществува, аз ще го имам! Кой знае? — продължи той, окрилен от своите възраждащи се надежди. — Майките са донякъде като онези подхвърленичета, за които споменах преди малко, и на които навсякъде им се привиждат техните родители. Така и майките виждат дъщерите си навсякъде. На този свят най-малко вярвам в майчината непогрешимост. Кой знае, наистина? Може би тя все пак ще разтвори обятията си за моята малка циганка… Ах, каква победа ще бъде това! Каква победа! Празници, хвалебствени песнопения, пиршества! Та ако щеш и „Te Deum“! И… привет на наследницата на Ньовер! — Гонзаг се разсмя от сърце. Когато пристъпът на веселие премина, той продължи: — — А после, след известно време, може да стане така, че една млада и красива принцеса да се спомине. Толкова млади момичета умират в днешно време! Всеобщ траур, надгробно слово от архиепископ, а за мен — огромно наследство, което, бога ми, напълно заслужено съм спечелил!

Часовникът на „Сен Маглоар“ отброи два часа подир обед. Това беше часът, определен за откриването на семейния съвет.

VIII. Вдовицата на Ньовер

Вярно, не може да се твърди, че аристократичният дворец на Лорен е бил предопределен да се превърне в свърталище ла спекуланти, но при все това трябва да признаем, че той беше чудесно разположен и много подходящ за това. Градината, заобиколена от улиците „Кенкампоа“, „Сен Дени“ и „Обри льо Бюше“, предоставяше три наистина безценни входа, особено първият, който струваше в злато тежестта на дяланите камъни на съвсем новия си портал. Та нима този обширен парк не беше много по-удобен от улица „Кенкампоа“, самата тя винаги кална и обградена от ужасни вертепи, където на драго сърце убиваха търговците? Очевидно градините на Гонзаг имаха за цел да детронират улица „Кенкампоа“. Това предричаха всички и — по някаква случайност — всички имаха право.

В продължение на двайсет и четири часа разговорите се бяха въртели около покойния гръбльо Езоп I. Един бивш гвардеец на име Грюел, по прякор Кита, се беше опитал да заеме мястото му, но Кита бе висок цели шест стъпки и половина: много неудобно наистина. Колкото и да се навеждаше, гърбът му винаги оставаше твърде нависоко, за да послужи за удобно писалище. Въпреки това Кита на всеослушание беше заявил, че ще излапа всеки йон, който се опита да го конкурира. Тази заплаха възпираше гърбавите на столицата. Кита бе напълно способен да ги изгълта всичките, един подир друг. Той не беше лошо момче, но пиеше от шест до осем кани вино на ден, а виното през 1717 година бе скъпо и Кита все някак трябваше да свързва двата края.

Когато нашият гърбушко, наемателят на колибата на Медор, дойде, за да встъпи във владение на имота си, в градината на Ньовер падна голям смях. Цялата улица „Кенкампоа“ се стече да го види. Още от първия път го кръстиха Езоп II и неговият гръб с много удобна гърбица пожъна невероятен успех. Но Кита заръмжа; Медор също.

Кита веднага видя в Езоп II един удачлив съперник и тъй като и към Медор не се отнасяха по-добре, отколкото към него, двамата големи недоволници се обединиха. Кита взе под своя закрила Медор, чиито дълги зъби се оголваха всеки път, щом зърнеше новия собственик на колибата си. Всичко това предвещаваше трагични събития. Никой не се усъмни дори за миг, че на Гърбавия му е съдено да стане плячка на Кита и поради тази причина, а и за да се придържа към библейското предание, му лепнаха втори прякор — Йон. Много хора с изправен гръб нямат честта да носят тъй дълго прозвище. Всъщност, тук нямаше никакво преувеличение: Езоп II, наречен още Йон, по елегантен и точен начин отговаряше на представата за гърбав, налапан от кит. И това беше ни повече, ни по-малко цяло надгробно слово, изречено без време.

Изглежда обаче, че Езоп II никак не се тревожеше от ужасната участ, която го очакваше. Той се настани в колибата и я обзаведе много спретнато с малка пейчица и един сандък. Като се вземе предвид всичко това, дори Диоген в своята бъчва, която всъщност е представлявала амфора, не се е чувствувал по-добре. Пък и Диоген, според твърденията на всички историци, е бил висок пет стъпки и шест пръста55.

Езоп II препаса кръста си с едно въже, на което висеше солидна платнена кесия; купи си писарска плоча, мастилница и пера, и така създаде своя фонд. Когато забележеше, че някъде се готвят да сключат сделка, той дискретно се приближаваше, точно както и Езоп I, неговият злощастен предшественик; потапяше перото си в мастилницата и търпеливо чакаше. Веднага щом сключеха сделка, той подлагаше плочата, закрепена върху гърбицата му; разстилаха акциите върху плочата и се подписваха също толкова удобно, колкото и върху писалището на някой просбописец. След туй Езоп II вземаше в една ръка мастилницата, а в другата — плочата; тя му служеше едновременно и за танур, от който приношението неизменно преминаваше в голямата платнена кесия.

Определена тарифа не съществуваше. По примера на своя прототип, Езоп II приемаше всичко, с изключение на медни монети. Но нима на улица „Кенкампоа“ познаваха медта? В онези благословени времена тя не служеше за нищо друго, освен за добив на меден окис, с който биваха отравяни богатите чичовци.

Езоп II беше тук от десет сутринта. Към един часа следобед той повика един от многобройните търговци на студено месо, сновящи из този панаир на хартията, и си купи чудесен хляб с препечена корица, едно пиле, което доставяше удоволствие само с вида си, и бутилка шамбертен. Какво пък, той просто виждаше, че работата му спори.

Неговият предшественик не би си позволил подобно нещо.

Езоп II седна на своята пейчица, разположи храната върху сандъка си и превъзходно си похапна пред очите на спекулантите, които очакваха неговото благоволение. Недостатъкът на живите писалища, е, че обядват. Но забележете само, какъв захлас! Пред вратата на колибката се образува опашка, но на никой и през ум не му мина да използува широката гърбина на Кита. Принуден да пие на вересия, великанът се наливаше двойно повече, като неспирно ръмжеше, а съюзникът му, Медор, яростно скърцаше със зъби.

— Ей, Йон! — чуваше се от всички страни. — Няма ли най-сетне да се наобядваш?

Йон беше великодушен, отпращаше клиентите си при Кита, но те държаха на Йон. Истинско удоволствие бе да се подписваш върху гърбицата му, а освен това Йон имаше доста остър език. Нали ги знаете колко са духовити гърбавите! Остроумията му вече се носеха от уста на уста. Същевременно Кита продължаваше да го дебне:

Когато се нахрани, Йон извика с пискливия си гласец:

— Ей, войниче, друже мой, искаш ли от моята кокошка?

Кита беше гладен, но завистта му бе по-силна от глада.

— Слушай, ти, жалки нехранимайко, да не мислиш, че ям остатъци! — кресна той, докато Медор се заливаше в лай.

— Тогава прати кучето си насам, войниче, и не ме обиждай — отвърна Йон спокойно.

— Тъй значи, кучето ми искаш! — ревна Кита. — Ще ти го дам! Ей сегинка ще ти го дам! — И той свирна с уста, и извика: — Дръж, Медор! Дръж!

От пет-шест дни Кита упорито обучаваше кучето в градината. Впрочем, на този свят съществува и любов от пръв поглед: Медор и Кита се разбираха чудесно. Медор нададе хрипкав вой и се втурна срещу Гърбавия.

— Внимавай, гърбушко! — развикаха се спекулантите.

Йон изчака спокойно нападението на кучето. В момента, когато Медор се канеше да влезе в някогашната си колиба като в отново покорена страна, Йон хвана пилето си за кълките и му нанесе майсторски удар по муцуната. О, чудо! Вместо да се разяри, Медор тутакси захвана да се облизва; току запремята език наляво и надясно, докопвайки се до парченцата от пилето, полепнали по козината му.

Гръмък взрив от смях посрещна тази чудесна военна хитрост.

— Браво, гърбушко! Браво! — разнесоха се стотици викове.

— Медор, мерзавецо, дръж! Дръж! — продължаваше да крещи великанът.

Подлецът Медор обаче го предаде окончателно. Езоп II току-що го бе купил с цената на една подхвърлена кокоша кълка. Когато видя това, гигантът излезе извън кожата си от яд и на свой ред се втурна срещу колибата.

— Ах, Йон! Горкият Йон! — завайкаха се търговците в един глас.

Йон излезе от колибката си и застана с лице срещу Кита, наблюдавайки го с усмивка. Кита го пипна за врата и го вдигна във въздуха. Йон продължаваше да се смее, но в момента, когато Кита понечи да го тръшне на земята, всички видяха как Гърбавия се вцепени за миг, отблъсна се с крак от коляното на великана и подскочи като котка. Никой не можа да каже как точно стана това, толкова мълниеносно беше движението. Сигурно бе едно: Йон внезапно се озова яхнал дебелия врат на Кита, като на всичко отгоре продължаваше да се смее. Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. Езоп II каза спокойно:

— Искай милост, войниче, или ще те удуша.

Наливайки се с кръв, с пяна на уста, целият облян в пот, великанът полагаше неимоверни усилия да освободи врата си. Когато видя, че не го молят за милост, Езоп II стисна колене. Кита изплези език. Видяха го да става аленочервен, сетне да посинява; Гърбавия трябва да притежаваше железни мускули. След няколко секунди Кита избълва едно последно проклятие и със задавен глас помоли за милост. Тълпата се размърда. Йон тутакси отслаби хватката си, скочи пъргаво на земята, подхвърли една златна монета на победения и заситни да вземе своята дъска, перата и мастилницата си, подвиквайки весело:

— На работа, клиенти мои, на работа!

Орор дьо Кайлюс, вдовица на херцог дьо Ньовер и съпруга на принц дьо Гонзаг, седеше във великолепно кресло с права облегалка, изработено от абаносово дърво, както и цялата мебелировка на молитвената и стая. Тя носеше траура върху себе си; траурът бе белязал и всичко наоколо. Костюмът й, скромен до аскетизъм, съответствуваше напълно на строгата и проста обстановка в нейното самотно убежище.

Това бе стая с четвъртит свод, чиито стени се сключваха около централен медальон, изписан от Йосташ Льозюер56 в онзи аскетичен стил, който характеризира втората половина от живота му. Паната на ламперията от черен дъб, без помен от позлата, бяха украсени с разкошни гоблени, изобразяващи библейски сцени. Между двата прозореца се издигаше олтар, обвит в траурен креп, сякаш последната литургия, отслужена тук, е била заупокойна. Срещу него се намираше портрет в цял ръст на херцог Филип дьо Ньовер на двайсет години. Портретът бе дело на Минар57. Херцогът беше облечен в униформата на генерал-полковник от швейцарската гвардия. Рамката на картината също бе драпирана с черен креп. Стаята напомняше донякъде убежището на вдовица-езичница, въпреки множеството благочестиви изображения, които се виждаха навсякъде. Дори да е била покръстена, Артемис58 едва ли би могла да изповядва по-бляскав култ в памет на Мавзол59. В болката християнството изисква много повече примирение, отколкото суетност. Твърде рядко обаче се налага да отправяме подобни укори към вдовиците! Освен това нека не забравяме особеното положение на принцесата, която се бе омъжила за господин дьо Гонзаг по принуда. Тя беше превърнала траура си в нещо като символ на отчуждението и съпротивата.

Орор дьо Кайлюс беше съпруга на Гонзаг вече цели осемнайсет години, но можем да твърдим, че изобщо не го познаваше; никога не бе изявила желание нито да го види, нито да го чуе.

Гонзаг беше направил всичко възможно, за да се срещне и разговаря с нея. Гонзаг несъмнено я беше обичал, а може би и все още я обичаше по някакъв свой начин; той имаше твърде високо мнение за себе си, и то с пълно право. Принцът смяташе — дотолкова бе уверен в красноречието си, — че ако принцесата склони поне веднъж да го изслуша, че той ще излезе победител от единоборството. Но принцесата, непреклонна в отчаянието си, изобщо не желаеше да бъде утешавана. Тя бе останала съвсем сама в живота и като че ли намираше удоволствие в забвението. Нямаше нито приятел, нито доверено лице и дори нейният изповедник беше посветен само в тайната на греховете й. Това бе горда и калена в страданията жена. В бронираното й сърце беше останало живо едно-единствено чувство: майчината обич. Тя обичаше пламенно и единствено спомена за дъщеря си. Възпоменанието за Ньовер се беше превърнало за нея в религия. Мисълта за нейната дъщеря й вдъхваше живот и пробуждаше в душата й смътни мечти за бъдещето. За никого от нас не е тайна какво огромно влияние оказват върху нашата същност вещите. Интелигентността и чувствителността на принцеса дьо Гонзаг, винаги сама в тесния кръг на своите придворни дами, на които им бе забранено да говорят, винаги заобиколена от зловещи неми картини, постепенно се бяха притъпили. Понякога тя казваше на свещеника, който я изповядваше:

— Аз съм мъртва.

И това беше самата истина. Клетата жена живееше като привидение. Съществованието й приличаше на болезнен сън. Сутрин, щом се събудеше, безмълвните камериерки се заемаха с нейния мрачен тоалет, след което една от придворните дами отваряше някоя набожна книга. В девет часа идваше капеланът, за да отслужи заупокойна литургия. През останалото време на деня тя оставаше седнала, неподвижна, безучастна, сама. Откакто се беше омъжила, принцесата не бе напускала двореца нито веднъж. Всички я бяха помислили за луда. Малко остана кралският двор да издигне още един олтар, но този път на Гонзаг, заради съпружеската му преданост. И наистина, от устните му никога не се бе отронила жалба.

Веднъж принцесата довери на своя изповедник, забелязал зачервените й от плач очи:

— Сънувах, че съм намерила дъщеря си. Но тя вече не беше достойна да се нарича госпожица дьо Ньовер.

— И как постъпихте в съня си? — попита свещеникът. Подтисната и по-бледа от мъртвец, принцесата отвърна:

— Направих това, което бих сторила и наяве — прогоних я!

От този ден тя стана още по-тъжна и унила. Тази мисъл я преследваше непрестанно. При все това тя нито за миг не прекрати своите най-активни издирвания както във Франция, така и в чужбина. Гонзаг държеше касата си винаги отворена за желанията на своята съпруга, но го правеше така, че всички да разберат тайната на неговата щедрост.

В началото на сезона изповедникът на принцесата беше зачислил към прислугата й една жена на нейните години, също вдовица, която бе привлякла вниманието на Орор дьо Кайлюс. Жената се казваше Мадлен Жиро. Беше кротка и предана.

Принцесата беше спряла избора си върху нея с намерението да я привърже по-близо към своята особа. И сега Мадлен Жиро бе тази, която отговаряше на господин Пейрол, натоварен със задължението два пъти дневно да се интересува за здравето на принцесата: да измоли от името на Гонзаг благоволението принцът лично да изрази своите почитания, както и да съобщи, че кувертът на госпожа принцесата е сложен.

Известен ни е всекидневният еднообразен отговор на Мадлен: госпожа принцесата благодари на господин дьо Гонзаг, но не приема посетители, а се чувствува твърде неразположена, за да седне на масата.

Тази сутрин Мадлен беше имала много работа. Противно на всеки друг път, многобройни посетители бяха изявили желание да бъдат въведени при принцесата. Това бяха все люде представителни и сериозни: господин дьо Ламоаньон, канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, херцозите дьо Фоа и дьо Монморанси-Люксембург, нейни братовчеди, принцът на Монако заедно със сина си, херцог дьо Валантиноа, и много други. Всички те бяха дошли да я видят по повод на тържествения семеен съвет, който щеше да се състои днес, и на когото до един бяха членове.

Без да са се наговаряли помежду си, те искаха да се осведомят за сегашното състояние на принцесата и да узнаят дали няма някакви тайни оплаквания срещу принца, своя съпруг. Принцесата отказа да ги приеме.

Един-единствен от тях беше въведен при нея и това бе старият кардинал дьо Биси, който идваше от името на регента. Филип Орлеански уведомяваше своята благородна братовчедка, че споменът за Ньовер е все тъй жив в сърцето му, и че всичко, което би могъл да направи за вдовицата на Ньовер, ще бъде сторено.

— Говорете, госпожо — завърши кардиналът. — Господин регентът ви принадлежи. Какво искате?

— Не искам нищо — отвърна Орор дьо Кайлюс.

Кардиналът се опита да проникне в душата й, да я предразположи ако не към откровения, то поне към жалби. Тя обаче упорито запази мълчание. Кардиналът я напусна с впечатлението, че е видял една полулуда жена. Не ще и дума, този Гонзаг добре си беше оплел кошницата!

В момента, когато влизаме в молитвената стая на принцесата, кардиналът току-що се беше оттеглил. Тя седеше все тъй неподвижна и унила, както винаги, с втренчен поглед, лишен от каквато и да било мисъл. Бихте казали, че пред вас се намира мраморна статуя. Мадлен Жиро прекоси стаята, но тя не й обърна никакво внимание. Мадлен се приближи до олтара и постави върху него един часослов, който бе държала скрит под наметалото си. После застана пред господарката си със скръстени на гърдите ръце, очаквайки ако не някаква дума, то поне заповед.

— Откъде идвате, Мадлен?

— От стаята си — отвърна прислужницата.

Принцесата сведе очи. Преди малко, когато се беше изправила, за да поздрави кардинала, тя бе съзряла през прозореца Мадлен в градината на двореца, сред тълпата спекуланти. Това беше напълно достатъчно, за да събуди подозрението на вдовицата на Ньовер. По всичко личеше, че Мадлен иска да й каже нещо, но не смее да проговори. Тя беше чистосърдечно и милозливо създание, изпитващо искрено и благоговейно състрадание към неизмеримата мъка на господарката си.

— Ще благоволи ли госпожа принцесата да ме изслуша? — промълви Мадлен.

Орор дьо Кайлюс се усмихна и си помисли: „Ето още една, на която са платили, за да лъже!“ Толкова често я бяха мамили!

— Говорете — каза тя на висок глас.

— Госпожо — подхвана Мадлен, — имам едно дете и то е целият ми живот. Бих дала всичко, което имам на света, с изключение на детето си, за да бъдете и вие щастлива майка като мен.

Вдовицата на Ньовер запази мълчание.

— Аз съм бедна — продължи прислужницата, — и преди госпожа принцесата да се отнесе тъй благосклонно към мен, мъничкият ми Шарло често се лишаваше и от най-необходимото. Ах, да можех да се отплатя на госпожа принцесата за всичко, което стори за мен!

— Имате ли нужда от нещо, Мадлен?

— Не! О, не! — възкликна женицата. — Става дума за вас, госпожо, единствено за вас! Този семеен съвет…

— Забранявам ви да ми говорите за това, Мадлен!

— Госпожо — извика прислужницата, — скъпа моя господарке, дори да решите да ме изгоните…

— Ако реша, ще ви изгоня, Мадлен.

— Аз ще съм изпълнила дълга си, госпожо, ще съм ви попитала: „Нима не искате да намерите детето си?“

Принцесата, трепереща и още по-бледа, вкопчи ръце в лакътниците на креслото си и се надигна. При това движение, кърпичката й падна на пода. Мадлен се наведе бързо, за да я вдигне и джобът на престилката и сребристо иззвънтя. Принцесата впи в нея своя леден и ясен поглед.

— Вие имате злато — промълви тя.

После, с жест, който не подобаваше нито на благородното й потекло, нито на гордия й характер, с жест на подозираща жена, която ма всяка цена иска да разбере, тя бързо бръкна в джоба на Мадлен. Прислужницата с плач закърши ръце. Принцесата извади шепа златни монети, десет-дванайсет испански дублона60.

— Господин дьо Гонзаг скоро се завърна от Испания — прошепна тя.

Мадлен се хвърли на колене пред нея.

— Госпожо, госпожо! — проплака тя. — Благодарение на това злато моят малък Шарло ще може да учи. Този, който ми го даде, идва също от Испания. Заклевам ви в бога, госпожо, не ме прогонвайте преди да ме изслушате!

— Излезте! — заповяда принцесата.

Мадлен понечи отново да я умолява, но принцесата с властен жест й посочи вратата и повтори: — Излезте!

След като Мадлен се подчини, принцесата се отпусна в креслото и покри лицето си със своите прозрачнобели слаби ръце.

— И аз щях да обикна тази жена — промълви тя, потръпвайки от ужас. — О, никой, никой! — продължи Орор, докато върху лицето й се изписваше силният страх от самотата. — Господи, направи така, че никому да не се доверявам! — За миг тя остана неподвижна, скрила лице в шепите си, после от гърдите й се откъсна ридание. — Дъщеря ми! Дъщеря ми! — прошепна принцесата със сърцераздирателен глас. — Света Дево, как бих искала да е мъртва! Така поне ще я намеря близо до теб!

Бурните пориви бяха твърде редки у тази крееща натура и когато настъпваха, клетата жена оставаше сломена за дълго време. Изминаха няколко минути, преди да успее да възпре риданията си. Когато възвърна гласа си, тя възкликна:

— Смърт! Спасителю мой, изпрати ми смърт! — После погледна разпятието над олтара и продължи: — Господи, нима не страдах достатъчно! Колко време още ще продължи това мъчение? — Орор простря ръце и с цялата искреност на изтерзаната си душа повтори: — Смърт! Господи Исусе! Христе свети, заклевам те в твоите рани и страданието ти на кръста! Света Дево, заклевам те в твоите сълзи! Смърт, изпратете ми смърт!

Ръцете й паднаха като отсечени, тя затвори очи и се отпусна безсилно в креслото. За миг човек би могъл да помисли, че милостивото небе се е вслушало в горещата й молба, но много скоро лека тръпка разтърси цялото й тяло и конвулсивно свитите й ръце помръднаха. Принцесата отвори очи и се взря в портрета на Ньовер. Очите й останаха сухи и отново възприеха онази присъща за тях неподвижност, в която имаше нещо ужасяващо.

В часослова, който Мадлен Жиро беше оставила на ъгъла на олтара, имаше една страница, на която книгата се отваряше съвсем сама, дотолкова навикът беше похабил подшивката. Тази страница съдържаше Френския превод на псалома „Miserere mei, Domine“. Принцеса дьо Гонзаг я произнасяше многократно всеки ден. След около четвърт час тя протегна ръка към часослова. Книгата се разтвори на страницата с псалома. Известно време принцесата взираше уморения си поглед в нея, но без да вижда. Внезапно тя потрепера и нададе вик. После разтърка очи и се озърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че не сънува.

— Но книгата не е мърдала оттук! — прошепна тя.

Ако я беше видяла в ръцете на Мадлен, веднага би престанала да вярва в чудеса. Да, защото тя повярва в чудо. Великолепната й снага се изправи в цялото си величие, очите й възвърнаха блясъка си; тя бе отново тъй красива, както и в годините на своята младост. Прекрасна, величествена, силна. Тя коленичи пред олтара. Пред очите й беше отворената книга. И за втори път принцесата прочете редовете, изписани от непозната ръка върху бялото поле на страницата и отговарящи на първия стих от псалома, в който се казваше: „Смили се над мен, господи“. Непознатият почерк отговаряше: „Имайте вяра, и бог ще се смили. Имайте смелост да защитите дъщеря си. Идете на семейния съвет, дори да сте болна или умираща… и си спомнете за сигнала, който някога бе знак между вас и Ньовер.“

— Неговият девиз! — прошепна Орор дьо Кайлюс. — Аз съм тук! Детето ми! — възкликна тя със сълзи на очи. — Дъщеря ми! — После решително произнесе: — Смелост, за да я защитя! Да, аз имам смелост и ще я защитя.

IX. Пледоарията

В този час парадната зала на двореца Лорен, която сутринта бе опозорена от недостойния търг, а утре щеше да бъде осквернена от стадото амбулантни търгаши, излъчваше сякаш сетния си ослепителен блясък. Без съмнение, никога досега, дори и по времето на великите херцози дьо Гиз, под нейния свод не се беше събирало по-отбрано общество.

Гонзаг с пълно право се беше постарал нищо да не липсва на импозантната тържественост на церемонията. Поканите, изпратени от името на краля, датираха от предишния ден. Човек би могъл да си помисли, че става въпрос за важно държавно дело, за един от онези прословути кръвни трибунали, на които семейно са се решавали съдбините на някоя велика нация. Освен председателят дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и вицеканцлерът д’Аржансон, които представляваха регента, на почетния президиум се намираха още кардинал дьо Биси, седнал между принц дьо Конти и испанския посланик; стария херцог дьо Бомон-Монморанси, настанил се до братовчед си Монморанси-Люксембург; Грималди, принцът на Монако; двамата Ла Рошфуко, единият от които херцог дьо Мортемар, а другият — принц дьо Тонай-Шарант; Косе, Брисак, Грамон, Аркур, Кроа, Клермон-Тонер.

Тук споменаваме само принцовете и херцозите. Що се отнася до маркизите и графовете, те наброяваха няколко дузини. Дребните благородници и пълномощниците, а те бяха много, седяха в подножието на подиума.

Това достопочтено общество съвсем естествено се разделяше на две групи: онези, които Гонзаг бе спечелил на своя страна, и независимите. В лагера на привържениците му влизаха един херцог, един принц, значителен брой маркизи, немалко графове и кажи-речи всички титулувани дребни риби. Гонзаг възлагаше надежди на красноречието си и на своето неоспоримо право, за да спечели и останалите.

Преди откриването на заседанието си побъбриха свойски. Никой не знаеше със сигурност защо се свикваше съветът. Мнозина смятаха, че става въпрос за някакъв арбитражен спор между принца и принцесата заради имота на Ньовер.

Гонзаг разполагаше с горещи привърженици; госпожа дьо Гонзаг бе защищавана от неколцина почтени възрастни благородници и един-двама млади странствуващи рицари.

След пристигането на кардинала си проби път и друго мнение. Оценката, която прелатът даде на сегашното душевно състояние на принцесата, наведе присъствуващите на мисълта, че ще се обсъжда въпросът за налагането на опекунство.

— Тази женица е кажи-речи съвсем побъркана! — беше заявил кардиналът, който изобщо не подбираше думите си.

Така се утвърди и всеобщото убеждение, че принцесата няма да се яви пред съвета. Въпреки това я поканиха, от благоприличие. За тази отсрочка, при това не без известно високомерие, настоя самият Гонзаг, за което всички му бяха признателни. В два и половина господин дьо Ламоаньон зае председателското място; негови помощници станаха кардиналът, вицеканцлерът и господата дьо Вилроа и Клермон-Тонер. Главният секретар на Парижкия върховен съд взе перото в качеството на съдебен секретар; четирима кралски нотариуси поеха задълженията на помощник-секретари. И петимата положиха клетва. След това думата бе дадена на Жак Талман, главният секретар, за да прочете акта за свикване на съвета.

По същество актът гласеше, че Филип Френски, херцог Орлеански, регент, е възнамерявал лично да председателствува този семеен съвет както заради приятелските чувства, които изпитва към господин принц дьо Гонзаг, така и заради братската обич, свързвала го някога с покойния херцог дьо Ньовер, но че държавническите интереси, които не може да си позволи да пренебрегне макар и за един-единствен ден, независимост личните си предпочитания, го задържат в Пале Роаял. На мястото на негово кралско височество за кралски пълномощници и съдии се назначаваха господата дьо Ламоаньон, дьо Вилроа и д’Аржансон. Негово високопреосвещенство кардиналът се натоварваше със задълженията на кралски настойник на госпожа принцесата. Съветът се обявяваше за върховен съд, имащ право да решава по свое усмотрение окончателно и безапелационно всички въпроси, отнасящи се до наследството на покойния херцог дьо Ньовер, и най-вече въпросите от държавен интерес, а в случай на необходимост и да се произнесе в полза на комуто се следва върху окончателното встъпване във владение на имотите на Ньовер. Дори да го бе съставил собственоръчно, Гонзаг едва ли би успял да редактира до такава степен в своя полза всяка една от точките на протокола.

Присъствуващите изслушаха четенето на документа в благоговейно мълчание, след което негово високопреосвещенство се обърна към председателя дьо Ламоаньон:

— Има ли госпожа принцеса дьо Гонзаг прокуратор? Председателят повтори въпроса на висок глас. В момента, когато Гонзаг се канеше да поиска служебно назначение на такъв, за да продължат нататък, двете крила на голямата врата се разтвориха широко и в залата без предизвестие влязоха разсилните.

Всички станаха на крака. Така можеха да влизат единствено Гонзаг и съпругата му. И наистина на прага се появи принцеса дьо Гонзаг в неизменните си траурни одежди, но тъй величествена и красива, че при вида й по редовете плъзна продължителен възхитен шепот. Никой не очакваше да я види тук, а още по-малко — толкова жизнена.

— Та какво казвахте, братовчеде? — прошепна Мортемар на ухото на дьо Биси.

— Бога ми, заслужавам да ме пребият с камъни заради богохулствата ми! — промърмори прелатът. — Това ми намирисва по-скоро на чудо!

С ясен и спокоен глас, принцесата произнесе:

— Господа, прокураторът е излишен. Ето ме.

Гонзаг веднага скочи от мястото си и се спусна към жена си, за да й предложи ръка. Принцесата не му отказа, но всички забелязаха как цялата потръпна от допира на ръката му, как бледите й бузи промениха цвета си.

В подножието на подиума се беше разположило „домочадието“: Навай, Монтобер, Жирон, Hoce, Ориол и другите. Те първи наскачаха, за да сторят път на двамата съпрузи.

— Каква са си лика-прилика! — забеляза Hoce, сподиряйки с поглед двойката, която изкачваше стъпалата на подиума.

— Шшт! — изсъска Ориол. — Не знам само дали вождът е доволен, или ядосан от появата й.

Вождът беше Гонзаг, а колкото до останалото, твърде вероятно е и самият той да не го знаеше. За принцесата имаше предварително определено кресло, разположено в десния край на подиума, близо до стола на негово високопреосвещенство. Непосредствено вдясно от нея падаше тежка завеса, която закриваше специалната врата, водеща към гази част на залата. Сега вратата бе затворена, а завесата — спусната. Измина известно време преди всеобщото оживление, предизвикано от появата на госпожа дьо Гонзаг да се успокои! Принцът несъмнено внасяше някакви промени в плана на битката си; тъй като изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Председателят обяви повторно четене на конвокационния акт, след което добави:

— Когато благоволи, негово височество принц дьо Гонзаг може да ни изложи де факто и де юре своето становище. Ние сме готови да го изслушаме.

Гонзаг тутакси се изправи. Той се поклони дълбоко най-напред на жена си, после на представляващите кралската особа съдии, а сетне и на всички присъствуващи. Принцесата хвърли бърз поглед около себе си и сведе очи, възвръщайки неподвижността си на статуя.

Гонзаг беше наистина великолепен оратор: с високо вдигната глава, одухотворено сияещо лице и пламенен поглед. Той подхвана сдържано, едва ли не плахо:

— Никой тук, надявам се, не мисли, че бих си позволил да свикам подобно общество заради някое маловажно съобщение, но въпреки това, преди да засегна един много сериозен проблем, изпитвам нужда да изразя страха, един почти детински страх, който се таи в мен. Когато си помисля, че трябва да взема думата пред такива забележителни и възвишени умове, изпитвам боязън, защото пред мен като непреодолимо препятствие се изправя не само всекидневният изговор, не само дикцията и акцентът, от който един син на Италия не може никога да се отърве. Всъщност, аз бих се отказал от намерението си, ако не си казвах, че силата е снизходителна, и че вашето превъзходство ще се превърне за мен в спасителна закрила.

Това прекомерно изискано встъпление предизвика усмивки сред представителите на висшите кръгове. Гонзаг не вършеше нищо нахалост.

— Позволете ми най-напред — продължи той — да благодаря на онези, които почетоха семейството ни с благосклонното си внимание, и преди всичко на господин регента, за когото можем да говорим с открито сърце, тъй като той не е сред нас, на този великодушен и доблестен принц, който се отзовава винаги пръв, когато се касае за добро и благородно дело…

Думите му предизвикаха безспорното одобрение на всички присъствуващи. „Домочадието“ усърдно закима с глава.

— На второ място — продължи Гонзаг, — искам да благодаря на госпожа принцесата, която, въпреки крехкото си здраве и своята любов към уединението, благоволи да се спусне от висините, където живее, и да снизходи до нивото на жалките ни простосмъртни интереси. Бих искал да изразя благодарността си на знатните сановници на най-прекрасната корона в света, оглавяващи този височайши трибунал, който въздава справедливост и същевременно решава съдбините на държавата: един знаменит пълководец, един от онези титанични войни, чиито подвизи ще служат за тема на писанията на бъдещите Плутарси, и един принц на Светата църква, както и на всички тези перове на кралството, достойни до един да заемат място върху стъпалата на трона.

И накрая, позволете ми да засвидетелствувам от все сърце моята най-дълбока признателност и към всички вас, господа, независимо от ранга, който заемате.

Цялата тази тирада бе чудесно издържана и произнесена с онзи плътен и звучен глас, с който са облагодетелствувани италианците от Севера. Но това беше само встъплението. Гонзаг сякаш събираше мислите си. Той склони глава, сведе поглед и с приглушен глас продължи:

— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, беше мой кръвен братовчед, мой брат по дух. Някога, на младини, ние бяхме неразделни. Бих казал дори, че душите ни се бяха слели ведно, дотолкова присърце вземаше всеки от нас както мъките, така и радостите на другия. Той беше доблестен благородник и само бог знае за каква слава е бил предопределен в зряла възраст! Но този, който държи в могъщата си десница съдбата на великите личности, пожела, да възпре младия орел в мига, когато беше размахал криле за полет. Ньовер умря преди да навърши двайсет и пет години. Макар и често подлаган на тежки изпитания, не помня в живота си да съм получавал по-жесток удар. Позволявам си да твърдя това от името на всички присъствуващи. И макар че от съдбоносната нощ изминаха осемнайсет години, времето дори за миг не разсея горчивината на нашата скръб… Споменът за него е тук! — възкликна Гонзаг и сложи ръка на сърцето си, заставяйки гласа си да потрепери. — Споменът за него живее, незаличим като траура на благородната жена, която прие да носи името ми след името на Ньовер!

Всички погледи се насочиха към принцесата. Челото й бе поруменяло, а лицето й издаваше мъчително вълнение.

— Не говорете за това! — процеди тя през зъби. — Вече цели осемнайсет години прекарвам живота си в уединение и сълзи!

При тези думи всички онези, които бяха тук, за да въздадат справедливост — магистрати, принцове и перове на Франция, наостриха уши. Сред ласкателите, които сутринта видяхме в покоите на Гонзаг, се разнесе продължителен ропот. Онова долно нещо, което на прост език се нарича клакьорство, не беше привилегия единствено на театрите. Hoce, Жирон, Монтобер, Таран и другите най-добросъвестно изпълняваха задълженията си. Кардинал дьо Биси рязко се изправи.

— Моля господин председателят да призове към тишина! — настоя той. — Госпожа принцесата трябва да бъде изслушана със същото внимание, както и господин дьо Гонзаг. — След това, сядайки на мястото си, дьо Биси пошушна на ухото на своя съсед Мортемар с радостта на стара сплетница, която е надушила дирите на някаква чудовищна клюка: — Господин херцог, имам усещането, че ще научим доста любопитни нещица!

— Тишина! — заповяда господин дьо Ламоаньон и строгият му поглед накара непредпазливите привърженици на Гонзаг да сведат очи.

Отвръщайки на забележката на кардинала, Гонзаг заяви:

— Но не и на същото основание, Ваше високопреосвещенство, ако ми разрешите да възразя, а на основание много по-висше, тъй като госпожа принцесата е жена и вдовица на Ньовер. Бих се учудил, ако някой измежду вас е забравил, макар и само за миг, с какво дълбоко уважение сме длъжни да се отнасяме към госпожа принцеса дьо Гонзаг.

Шаверни се разсмя под мустак.

— Ако дяволът си имаше светии — помисли си той, — щях да пледирам пред папския двор в Рим да канонизират братовчед ми!

Постепенно тищината се възстанови. Дръзката нападка, която Гонзаг си беше позволил върху този хлъзгав терен, се бе увенчала с успех. Не само жена му не беше отправила срещу него каквото и да било конкретно обвинение, но и самият той бе успял да се закичи с нещо подобно на рицарско великодушие. Това бе спечелена точка за него. Принцът вдигна глава и с твърд глас подхвана:

— Филип дьо Ньовер стана жертва на някакво отмъщение, а може би и на предателство. Аз съм длъжен да подходя към мистерията на онази трагична нощ с изключително внимание. Господин дьо Кайлюс, бащата на госпожа принцесата, е отдавна покойник и уважението ми към неговата памет не ми позволява да се впускам в подробности.

Когато забеляза, че госпожа дьо Гонзаг отново се размърдва в креслото си, готова всеки миг да падне в несвяст, принцът разбра, че още едно предизвикателство оставаше без отговор. Тогава той прекъсна речта си и с тон на изискано-снизходителна вежливост, се обърна към нея:

— Ако госпожа принцесата има да ни съобщи нещо по този повод, аз съм готов веднага да й отстъпя думата.

Орор дьо Кайлюс направи усилие да отговори, но от конвулсивно свитото й гърло не излезе нито звук. Гонзаг изчака няколко секунди, после продължи:

— Смъртта на маркиз дьо Кайлюс, който без съмнение можеше да ни даде ценни сведения, отдалечеността на мястото, където бе извършено престъплението, бягството на убийците и ред други причини, които са известни на повечето от вас, не позволиха на следствието да изясни окончателно обстоятелствата около това кърваво злодеяние. Възникнаха съмнения, за известно време се зароди дори подозрение, но в крайна сметка справедливостта така и не можа да възтържествува. Макар че, господа, Филип дьо Ньовер имаше и друг приятел освен мен, при това много по-могъщ. Нужно ли е да назовавам името му? Всички вие го познавате: нарича се Филип Орлеански, регентът на Франция. Нима някой би дръзнал да твърди, че е нямало кой да отмъсти за убийството на Ньовер?

За миг настъпи пълна тишина. Клакьорите от последния ред си разменяха изразителни мимики. От всички страни долетя шепот:

— По-ясно и от бял ден!

Орор дьо Кайлюс притискаше кърпичката си към устните си, набъбнали от нахлуващата в лицето й кръв; тя просто дъх не можеше да си поеме от възмущение.

— Господа — поде Гонзаг отново, — ето че стигнахме и до събитията, които станаха повод да ви съберем тук. Когато се омъжи за мен, госпожа принцесата обяви своя таен, но законен брак с покойния херцог дьо Ньовер. Омъжвайки се за мен, тя узакони и съществуването на една дъщеря, плод на този съюз. Липсваха обаче писмени доказателства. Енорийският регистър, скъсан на две места, не можеше да представи достоверна констатация и аз съм принуден да заявя отново, че господин дьо Кайлюс единствен би могъл да ни даде някои разяснения по този повод. Но докато беше жив, господин дьо Кайлюс не пророни нито дума, а днес никой не може да разпита гроба му. Наложи се съдебното заключение да се направи въз основа на клетвената декларация на дон Бернар, капеланът на Кайлюс, който внесе съответните забележки но първия брак и раждането на госпожица дьо Ньовер в акта, даващ името ми на вдовицата на Ньовер. Бих се радвал, ако госпожа принцесата подкрепи думите ми с авторитета на своето потвърждение.

Всичко, казано току-що от принца, беше абсолютно точно и неоспоримо. Орор дьо Кайлюс запази мълчание, но кардинал дьо Биси, който се беше навел към нея, се изправи и заяви:

— Госпожа принцесата няма възражения.

Гонзаг се поклони и продължи:

— Детето изчезна в нощта на самото убийство. Господа, всички вие знаете какви неизчерпаеми съкровища от търпение и нежност крие сърцето на една майка. Цели осемнайсет години, ден след ден, час след час, госпожа принцесата посвети на едно-единствено занимание: да търси дъщеря си. Трябва обаче да кажа, че до този момент издирванията на госпожа принцесата останаха напълно безрезултатни: нито следа, нито дори знак. Госпожа принцесата не е напреднала повече, отколкото през първия ден.

Тук Гонзаг отново хвърли поглед към жена си.

Орор дьо Кайлюс бе вдигнала очи към небето. В замъглените й от сълзи зеници Гонзаг напразно диреше онова отчаяние, което би трябвало да предизвикат последните му думи. Ударът не я беше засегнал. Защо? Гонзаг изпита страх.

— А сега, господа — продължи той, призовавайки на помощ цялото си хладнокръвие, — сега, въпреки дълбокото ми отвращение към подобни маниери, трябва да ви говоря за себе си. Веднага след сватбата ми, още по времето на покойния крал, Парижкият върховен съд, подучен от покойния херцог д’Елбьоф, чичо на нашия нещастен сродник и приятел, издаде в присъствие на целия си състав съдебно решение, с което суспендира за неопределен период от време — с изключение, разбира се, на сроковете, определени от закона — правата ми върху наследството на Ньовер. Целта беше да се запазят интересите на младата Орор дьо Ньовер, ако все още е жива. Дори и през ум не ми мина да протестирам, но при все това, господа, за мен съдебното решение се превърна в източник на дълбока и неизлечима мъка.

Всички наостриха уши с удвоено внимание.

— Слушайте! Слушайте! — разнесе се от скамейките в подножието на подиума.

Един поглед на Гонзаг бе предупредил Монтобер, Жирон и останалите, че критичният момент настъпва.

— Бях все още млад — продължи принцът, — със завидно положение в кралския двор и богат, вече много богат. Благородният ми произход бе от онези, които не се оспорват. Имах за жена истинско съкровище от красота, благоразумие и добродетели. Но питам ви, нима з възможно човек да избегне презрените, подли попълзновения на завистта? Имах едно-единствено слабо място и то се превърна в моя ахилесова пета! Решението на върховния съд бе направило положението ми несигурно, в смисъл такъв, че според някои долни душици, според онези подли сърца, чийто единствен господар е личният интерес, аз неминуемо трябваше да пожелая смъртта на невръстната дъщеря на Ньовер.

Присъствуващите послушно се отзоваха с подобаващи за случая възклицания.

— Какво да се прави, господа! — подхвана Гонзаг преди дьо Ламоаньон да успее да призове смутителите към тишина. — Така е устроен светът и ние няма да го променим! Имах интереси, при това интереси материални; оказваше се, че трябва да имам и задни мисли. Клеветата се намираше в благоприятно положение и не пропусна да се възползува от това. Едно-единствено препятствие се бе изпречило на пътя ми към огромно наследство. Колко просто, наистина: препятствието трябваше да се премахне! Какво значение имаха безбройните доказателства за целия ми безупречен живот?! Заподозряха ме в най-долни, най-отвратителни намерения! Насадиха — длъжен съм да кажа всичко пред съвета — насадиха между мен и госпожа принцесата студенина, недоверие, почти омраза. Позоваха се дори на онази обрамчена с траурен креп картина, която краси уединението на една свята жена; противопоставиха живия на мъртвия съпруг и за да употребя една най-банална, една най-обикновена дума, господа, която обаче въплъщава щастието на простите хорица, и която, уви, сякаш не е създадена за нас, тъй наречените големци, разбиха семейството ми! — Той силно наблегна на последната дума. — Семейството ми, добре ме чуйте, моето домашно огнище, уюта ми, душата ми! О, ако знаехте само какви мъки могат да причинят лошите на добрите! Ако знаехте с какви кървави сълзи плаче човек, призовавайки глухото провидение! Ако само знаехте! Кълна се в честта и в опасението на душата си, че на драго сърце бих дал и име, и богатство, за да бъда щастлив като простите хорица, които си имат дом, предана съпруга, едно приятелско сърце и деца, които ви обичат, а вие обожавате, с една дума — семейство, онази частица от райското блаженство, която милосърдният бог великодушно е благоволил да отрони върху нас!

Човек би казал, че в това излияние принцът бе вложил цялата си душа. Последните му думи бяха изречени с такъв плам, че предизвикаха сред присъствуващите силно вълнение. Всички бяха покъртени до дъното на душата. Налице беше вече нещо много повече от любопитство, налице беше едно почтително състрадание към този тъй високомерен само допреди миг човек, към това земно величие, към този принц, който с треперещ глас и сълзи на очи беше изложил на показ ужасяващата рана на своето съществование. Повечето от съдиите бяха люде семейни и, въпреки нравите на епохата, бащината и съпружеска струйка в тях силно трепна.

Останалите, безскрупулни негодяи или спекуланти, изпитаха някакво смътно вълнение, подобно на внезапно прогледнали слепци, или пък на онези пропаднали момичета, които отиват на театър, за да изплачат всичките си сълзи по страданията на изтерзаната добродетелност.

Сред всеобщото умиление равнодушни останаха само двама души: госпожа дьо Гонзаг и Шаверни. Принцесата седеше все тъй свела очи и сякаш бе изпаднала в унес, независимо от това, че леденото й държане безусловно не свидетелствуваше в нейна полза пред вече предубедените й съдници. Колкото до дребничкия маркиз, той се въртеше в креслото си и току процеждаше през зъби:

— Моят именит братовчед е един съвършен негодник!

По самото държане на госпожа дьо Гонзаг всички разбраха какви страдания е бил принуден да понесе клетият принц.

— Това е прекалено! — каза Мортемар на кардинал дьо Биси. — Нека бъдем справедливи, това наистина е прекалено!

По кръщелно господин дьо Мортемар се наричаше Виктюрниан, както и всички членове на прославения род Ла Рошешуар. Общо взето Виктюрниановци бяха добри хора и злите езици напълно неоснователно ги обвиняват, че нито един от тях не е изобретил пудрата. Дамите, например…

Кардинал дьо Биси изтърси трохите емфие от околовратника си. Всеки от членовете на високопочитаемия президиум полагаше усилия, доколкото това бе по силите му, да запази строгия си официален вид. В същото време, в подножието на подиума изобщо не се стесняваха. Жирон усърдно триеше сухите си очи; Ориол, по-чувствителен или по-обигран, ронеше горещи сълзи; барон Батц хлипаше.

— Каква душа! — възкликна Таран.

— Каква прекрасна душа! — додаде Пейрол, който току-що беше влязъл.

— Ах! — прочувствено въздъхна Ориол. — И такова сърце да остане неразбрано!

— Нали ви казах, че ще научим любопитни неща — прошепна кардиналът, след като се посъвзе. — Но я да чуем по-нататък, Гонзаг още не е свършил.

И действително, бледен и сякаш разхубавен от вълнението, Гонзаг отново подхвана:

— Аз не съм злопаметен, господа. Опазил ме бог да се сърдя на тази злочеста, измамена майка. Майките са доверчиви, защото обичат всеотдайно. И ако аз съм страдал, нима и тя не е изпитвала жестоки мъки?! Дългото страдание омаломощава и най-крепкия дух, отслабва разума. Казали са й, че съм враг на дъщеря й, че преследвам свои интереси… Представете си, господа! Аз и интереси… Аз, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, най-богатият човек във Франция след Ло!

— Преди Ло — подметка Ориол. Наистина, нямаше кой да му възрази.

— Казали са й — продължи Гонзаг: — „Този човек има съгледвачи навсякъде, негови агенти кръстосват из цяла Франция, Испания, Италия… Този човек се занимава с дъщеря ви повече и от самата вас…“ — Той рязко се обърна към принцесата и попита: — Казвали са ви това, нали, госпожо?

Без да вдигне глава, без дори да мръдне, Орор дьо Кайлюс промълви:

— Да, казвали са ми го.

— Чуйте! — извика Гонзаг, призовавайки за свидетели целия съвет. После отново се обърна към жена си: — А не ви ли подшушнаха и това, злощастна майко: „Ако търсите дъщеря си напразно, ако усилията ви останат безрезултатни, то е защото срещу вас действува потайно същият този човек, чиято вероломна ръка проваля издирванията ви и ги насочва по погрешна следа.“ Казвали са ви го, госпожо, вярно ли е?

— Да, казвали са ми го — повтори принцесата.

— Чувате ли?! Чувате ли, вие, съдници мои и перове! — извиси глас Гонзаг. — А не ви ли казаха и друго, госпожо? Че ръката, която действува в сянка, че тази вероломна ръка е ръката на вашия съпруг? Нима не са ви убеждавали, че детето може би отдавна вече не е между живите, че има достатъчно низки люде, за да убият едно дете, че може би… Не, няма да се доизкажа, госпожо, но знам, че са ви казали и това.

Бледа като мъртвец, Орор дьо Кайлюс за трети път отговори:

— Казаха ми го.

— И вие повярвахте? — попита принцът с изменен от негодувание глас.

— Да, повярвах — студено отвърна принцесата.

При тези думи от всички краища на залата се разнесоха удивени възгласи.

— Но, госпожо, вие се погубвате! — едва чуто прошепна кардиналът на ухото на принцесата. — Бъдете уверена, че до каквото и заключение да стигне господин дьо Гонзаг, за виновна ще бъдете призната вие.

Принцесата обаче отново бе потънала в предишната си безмълвна неподвижност. Председателят дьо Ламоаньон се накани да и отправи някакъв упрек, но Гонзаг го възпря с почтителен жест.

— Моля ви, господин председател! — каза той. — Оставете, господа! На този свят съм се нагърбил с едно тежко задължение и го изпълнявам доколкото това е по силите ми. Господ ще ми държи сметка за усилията на онзи свят. И за да ви кажа цялата истина, главната цел на това тържествено събрание беше да накара госпожа принцесата да ме изслуша поне веднъж в живота си. Съпрузи сме вече цели осемнайсет години, а аз така и не можах да изпрося това благоволение. Аз, изгнаникът от първия ден на нашата сватба, исках да стигна до нея, исках да се покажа такъв, какъвто съм пред онази, която изобщо не ме познава. И аз успях, благодарение единствено на себе си, тъй като притежавам талисмана, който най-сетне ще и отвори очите. — После, обръщайки се вече само към принцесата, той продължи сред дълбока тишина, която цареше в залата: — Казали са ви самата истина, госпожо: аз имах повече агенти от вас във Франция, Испания и Италия, тъй като, докато вие се вслушвахте в подлите обвинения, отправени срещу мен, аз работех за вас. На всички клевети аз отвръщах с издирвания, още по-ревностни и по-упорити от вашите. Защото аз също търсех, търсех непрестанно и неуморно, използувайки цялото си богатство и влияние, търсех с моето злато, но и с моето сърце! И днес — ето че сега ме слушате най-внимателно — днес, най-сетне възнаграден за толкова години страдания, аз заставам пред вас, която презирате и мразите мен, човека, който ви почита и обича… аз заставам пред вас, за да ви кажа: Разтворете обятия, щастлива майко, ето вашето дете! — Той се обърна към Пейрол, който очакваше нарежданията му и с висок глас заповяда:

— Доведете госпожица Орор дьо Ньовер!

X. Аз съм тук!

Тук ние сравнително точно успяхме да предадем думите на Гонзаг, но онова, което перото е безсилно да опише, бе неговият патос, величието на позата му, непоколебимата убеденост, бликаща от погледа му.

Гонзаг беше изключителен актьор. Той дотолкова се вживяваше в своята предварително заучена роля, че чувствата вземаха връх дори над самия него и от душевните му пориви лъхаше неподправена искреност. В това изкуство той беше постигнал истинско съвършенство. При други обстоятелства и надарен с други амбиции, този човек би разтърсил цял един свят.

Сред слушателите му имаше хора коравосърдечни, обиграни мошеници, сладкодумни, лукавци, преситени от думи магистрати, банкери, тъй трудно поддаващи се на измама, че предварително се бяха превърнали в съучастници на лъжата.

Залагайки на невъзможното, Гонзаг беше постигнал истинско чудо. Повярваха му всички и всички с готовност биха се заклели, че принцът е казал самата истина. Ориол, Жирон, Албре, Таран и другите отдавна вече не изпълняваха задълженията си на клакьори, те бяха просто запленени.

— После ще продължи да лъже, но сега казва истината! — мислеха си те и се удивляваха: — Нима е възможно в този човек да съжителствуват такова благородство и толкова поквара?!

Самите перове, цялата група знатни велможи, които бяха дошли тук, за да го съдят, сега съжаляваха, че понякога са си позволявали да се усъмняват в него. Това, — което го издигаше в очите им, бе рицарската му любов към неговата съпруга, великодушното опрощаване на една дълголетна обида. Още в най-древни времена семейните добродетели са възвисявали достойния на висок пиедестал. В залата нямаше сърце, което да не тупти развълнувано. Господин дьо Ламоаньон изтри една сълза, а Вилроа, старият воин, се провикна:

— Дявол го взел, принце, вие сте истински благородник!

Най-смайваща обаче беше пълната промяна, настъпила у скептично настроения Шаверни, и потресаващото въздействие, което съобщението на Гонзаг оказа върху самата принцеса. Шаверни продължи да се съпротивлява доколкото можеше, но при последните думи на принца всички го видяха да зяпва от удивление.

— Щом е успял да направи това — каза той на Шоази, — дявол да ме вземе, ако не му простя всичко останало!

Орор дьо Кайлюс се беше изправила, разтреперана и бледа като призрак. Кардинал дьо Биси се видя принуден да я подкрепя. Тя остана неподвижна, впила поглед във вратата, през която току-що беше излязъл Пейрол. Върху лицето й последователно се изписваха ту силен страх, ту надежда. Нима наистина щеше да види дъщеря си? Та нима известието, което бе намерила в часослова си на страницата на „Miserere“, не я предупреждаваше точно това? Бяха й казали да дойде и тя беше тук. Щеше ли да се наложи да защитава дъщеря си? Но каквато и да бе неизвестната заплаха, сърцето й биеше учестено преди всичко от радост! О, как щеше да литне душата й към нея още Щом я зърне! Осемнайсет години сълзи, възнаградени с една-единствена усмивка! Тя чакаше. Заедно с нея чакаха всички.

Пейрол беше излязъл през терасата, гледаща към покоите на принца. Скоро той се върна, водейки за ръка доня Крус. Гонзаг пристъпи напред, за да ги посрещне.

— Колко е красива! — раздаде се всеобщ вик на възхищение. Сетне доверениците на принца, влизайки отново в ролята си, полугласно занареждаха думите, които им бяха внушили:

— Каква поразителна семейна прилика!

Но стана тъй, че доброжелателите отидоха по-далеч и от продажниците. Вглеждайки се ту в госпожа принцесата, ту в доня Крус, двамата председатели, маршалът, кардиналът и всички херцози единодушно заявиха:

— Тя прилича на майка си.

Така в крайна сметка се оказа, че точно онези, които трябваше да отсъдят, вече ни най-малко не се съмняваха, че госпожа принцесата е майката на доня Крус. Но въпреки това, върху лицето на принцесата отново се появи предишният израз на объркване и страх. Тя се вглеждаше в девойката и очите й бавно се изпълваха с нещо като ужас.

О, не, не такава бе виждала тя в мечтите си своята дъщеря. Дъщеря й едва ли би могла да бъде по-красива, но по-различна — несъмнено. И студенината, почувствувала внезапно да я обзема в същия този миг, когато цялата й душа би трябвало да се устреми към отново намереното дете, тази студенина я ужасяваше. Нима бе недостойна майка?

Към този страх се прибавяха и нови терзания. Какво ли е било миналото на това очарователно дете с дръзко искрящи очи, чиято стройна снага притежаваше необичайна гъвкавост, а от цялото и същество лъхаше онази прекомерна грациозност, която строгото семейно възпитание обикновено не дава на наследничките на херцозите?

Шаверни, който окончателно се беше съвзел от преживяното вълнение и сега ужасно съжаляваше, че макар и само за миг, но е повярвал на Гонзаг, изрази мисълта на принцесата със свои думи и при това много по-добре, отколкото би го сторила самата тя.

— Прелестна е! — пошушна той на Шоази, когато позна доня Крус.

— Ти какво, да не би вече да си влюбен? — попита Шоази.

— Бях — отвърна дребничкият маркиз, — но името Ньовер просто я смазва и никак не й отива.

Красивите каски на нашите улани биха стояли зле на главата на някое дяволито и непринудено в движенията си парижко хлапе. Има невъзможни превъплъщения.

Гонзаг изобщо не беше забелязал това, но Шаверни го виждаше. Защо ли?

Преди всичко, защото Шаверни беше французин, а Гонзаг — италианец. От всички жители на земята, французинът стои най-близко до жената, що се отнася до деликатността и способността да схваща нюансите. Освен това, хубавецът принц дьо Гонзаг вече наближаваше петдесетте, докато Шаверни бе още съвсем млад. Колкото повече остарява човек, толкова повече се отдалечава от жената. Гонзаг изобщо не се беше досетил за това, но не можеше и да се досети. Неговата миланска изисканост бе по-скоро дипломация, отколкото далновидност. За да забележи такива подробности, човек би трябвало да притежава или изострената чувствителност на Орор дьо Кайлюс, жената и майката, или пък да бъде малко късоглед и да гледа нещата съвсем отблизо, както дребничкият маркиз.

Междувременно, с пламнало чело, сведен поглед и усмивка на устните, доня Крус продължаваше да стои пред подиума. Единствено Шаверни и принцесата забелязваха усилията, които полагаше, за да държи очите си затворени. Та тя просто изгаряше от желание да погледне!

— Госпожице Дьо Ньовер — обърна се Гонзаг към нея, — идете да прегърнете вашата майка!

За миг радостта на доня Крус бе напълно откровена, а спонтанният й порив — неподправен. Точно тук се проявяваше изключителната находчивост на Гонзаг, който дори не си беше правил труда да използува за тази главна роля някоя професионална актриса. Доня Крус беше искрена. Тя веднага вдигна ласкав поглед към онази, която смяташе за своя майка, пристъпи напред и разтвори ръце. Но ръцете й паднаха като отсечени и девойката отново сведе очи. Един студен жест на принцесата я беше приковал на място.

Отстъпвайки пред подозренията, угнетявали доскоро самотата й, и сякаш в отговор на мислите, на които я бе навела външността на доня Крус, принцесата попита полугласно:

— Какво са направили с дъщерята на Ньовер? — После, повишавайки глас, продължи: — Бог ми е свидетел, че имам сърце на майка. Но ако дъщерята на Ньовер се завърнеше при мен омърсена дори с едно-единствено петънце, забравила макар и за един-единствен миг гордостта на своя род, аз бих покрила лицето си и бих казала: Ньовер е мъртъв завинаги.

— По дяволите! — помисли си Шаверни. — Бих се обзаложил, че миговете са били доста повече!

В този момент обаче единствен той беше на това мнение. Студенината на госпожа дьо Гонзаг изглеждаше неуместна и дори неестествена. Докато говореше, от дясната й страна се разнесе едва доловим шум, сякаш вратичката зад завесата тихо се беше отворила, но принцесата не му обърна никакво внимание.

Събирайки молитвено ръце, сякаш за да покаже, че тук всяко съмнение би било богохулство, Гонзаг възкликна:

— О, госпожо! Госпожо! Възможно ли е вашето сърце да говори така? Госпожица дьо Ньовер, вашата дъщеря, е по-непорочна и от ангел!

В очите на клетата доня Крус заблестяха сълзи. Кардиналът се наведе към Орор дьо Кайлюс.

— В случай, че имате най-малко някакви конкретни и изповедими причини, за да се съмнявате все още… — започна той.

— Причини ли? — прекъсна го принцесата. — Сърцето ми остана ледено, очите — сухи, ръцете — неподвижни, нима това не са причини?

— Но милостива госпожо, ако това са единствените ви съображения, то аз наистина не бих могъл да се противопоставя на очевидно единодушното мнение на съвета.

Орор дьо Кайлюс хвърли наоколо мрачен поглед.

— Добре виждате, че имам право — прошепна кардиналът на ухото на херцог дьо Мортемар. — И ако това не е лудост.

— Господа! Господа! — извика принцесата. — Нима вече сте ме осъдили?

— Успокойте се, госпожо! — отговори председателят дьо Ламоаньон. — Всички присъствуващи тук ви обичат и уважават, всички и На първо място знатният принц, който ви е дал своето име…

Принцесата наведе глава. Придавайки известна строгост на гласа си, председателят дьо Ламоаньон продължи:

— Направете така, както ви диктува съвестта, госпожо, и не се страхувайте от нищо. Нашият съвет няма за цел да наказва. Заблуждението не е престъпление, а нещастие, и ако сгрешите, вашите роднини и приятели ще проявят необходимото съчувствие.

— Да сгреша! — повтори принцесата, без да вдигне глава. — О, да, често съм била мамена, но щом тук няма кой да ме зашити, то аз сама ще се защитавам. Дъщеря ми трябва да носи със себе си доказателството за своето раждане.

— И какво е то? — попита председателят дьо Ламоаньон.

— Доказателството, за което спомена и самият господин дьо Гонзаг — откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс. Откъсната от самата мен, господа! — добави тя, вдигайки чело.

— Точно това исках да знам — помисли си Гонзаг и на висок глас додаде: — Дъщеря ви ще има това доказателство, госпожо.

— Как, нима го няма? — извика Орор дьо Кайлюс.

При това възклицание сред присъствуващите се разнесе продължителен шепот.

— Отведете ме! Отведете ме оттук! — прошепна доня Крус през сълзи.

Когато чу отчаяния глас на клетото дете, нещо трепна в сърцето на принцесата.

— Господи! — промълви тя, простирайки ръце към небето. — Осени ме, господи! Би било ужасно нещастие и непростимо злодеяние да отблъсна собственото си дете! Господи, заклевам те в безпределната си мъка, отговори ми!

Внезапно всички видяха как лицето и просветна, докато силна тръпка разтърси цялото й тяло. Тя се бе обърнала към всевишния и един глас, който никой освен нея не чу, нечий тайнствен глас, който сякаш отговаряше на този сетен зов, произнесе иззад завесата трите думи на девиза на Ньовер:

— Аз съм тук!

Принцесата се облегна на ръката на кардинала, за да не се строполи. Тя просто не смееше да се обърне.

Нима този глас идеше наистина от небесните селения?

Нейното внезапно вълнение подведе Гонзаг, който реши, че е настъпил моментът да нанесе последния удар.

— Госпожо — извика той, — вие призовахте господаря на всемира и той ви отговори, виждам това, чувствувам го! Вашият ангел-хранител е обсебил душата ви и громи попълзновенията на злото. Госпожо, не отблъсквайте вашето щастие след тъй достойно понесените дълги страдания! Забравете десницата, която поставя в ръцете ви едно съкровище. Не жадувам за награди, моля ви само за едно: погледнете вашето дете! Ето я, цялата трепереща и сломена от посрещането на майка си. Вслушайте се в самата себе си, госпожо, и гласът на душата Ще ви отговори!

Принцесата погледна доня Крус. Гонзаг продължи, влагайки в думите си още повече плам:

— Сега, когато я видяхте, в името на живия бог ви питам: това вашата дъщеря ли е?

Принцесата не отговори веднага. Съвсем несъзнателно, тя леко се извърна към завесата. Гласът, доловен само от нея, тъй като в залата никой и не заподозря неговото съществуване, изрече една-единствена дума:

— Не.

— Не! — без колебание повтори принцесата и с решителен поглед обгърна залата. Тя вече не се страхуваше. Който и да беше тайнственият съветник, скрит зад завесата, тя му се доверяваше, тъй като той се сражаваше срещу Гонзаг. Всъщност, той изпълняваше мълчаливото обещание от часослова. Беше казал: „Аз съм тук“; беше дошъл с девиза на Ньовер.

Междувременно хиляди удивени възгласи ехтяха в залата. Възмущението на Ориол и компания беше безгранично.

— Това вече е наистина прекалено! — каза Гонзаг, успокоявайки с ръка прекомерно шумното старание на своя свещен батальон. — Човешкото търпение има граници. Ще се обърна за последен път към госпожа принцесата, за да й кажа: Трябва да имате много основателни, много сериозни и убедителни причини, за да отхвърлите очевидната истина.

— Уви! — въздъхна добродушният кардинал. — Това са моите собствени думи! Но когато жените си втълпят нещо…

— Имате ли такива причини, госпожо? — настоя Гонзаг.

— Да — незабавно се обади тайнственият глас.

— Да — на свой ред отговори принцесата.

Гонзаг беше пребледнял и устните му конвулсивно потръпваха. Той усещаше, че тук, в самия семеен съвет, свикан по негово настояване, се налагаше нечие враждебно, но неуловимо влияние. Чувствуваше го, търсеше го, но напразно.

От няколко минути вдовицата на Ньовер се беше променила до неузнаваемост. Мраморът се бе превърнал в плът. Статуята живееше. На какво се дължеше това чудо? Промяната беше настъпила в същия онзи миг, когато принцесата се бе обърнала за помощ към всевишния. Но Гонзаг не вярваше в бога.

Той изтри потта, избила по челото му и стараейки се всячески да прикрие безпокойството си, попита:

— Нима сте научили нещо ново за дъщеря си, госпожо?

Принцесата запази мълчание.

— Питам, защото има самозванци — продължи Гонзаг. — Наследството на Ньовер е чудесна примамка. Да не би вече да са ви представили друга девойка?

Отново последва мълчание. Гонзаг обаче не се предаваше:

— И са ви казали: „Ето, тази е истинската. Ние я спасихме, ние я закриляхме.“ Всички говорят така!

Понякога и най-умелите дипломати губят самообладание. Председателят дьо Ламоаньон и неговите високопоставени заместници с удивление наблюдаваха принца.

— Прибери си ноктите, пантеро! — промърмори Шаверни.

С мълчанието си тайнственият глас умело се беше превърнал в пълновластен господар на положението. Докато гласът мълчеше, принцесата не можеше да отговори, а разгневеният Гонзаг ставаше все по-непредпазлив. Налетите му с кръв очи пламтяха като въглени на мъртвешки бледото му лице.

— Убедили са ви, че тя е някъде съвсем наблизо — процеди през зъби той, — и че всеки миг е готова да се появи, убедили са ви, нали, госпожо? Жива! Отговорете! Жива, нали?

Принцесата се подпря с ръка върху лакътника на креслото си. Тя едва се държеше на краката си. Би дала две години от живота си, само за да повдигне завесата, зад която се спотайваше онемелият сега оракул.

— Отговорете! — настояваше Гонзаг. — Отговорете!

— Отговорете, госпожо! — пригласяха му и самите съдии. Останала без дъх, Орор дьо Кайлюс напрегнато се вслушваше, О, защо се бавеше оракулът!

— Милост! — промълви най-сетне тя, извръщайки се леко надясно.

Завесата едва забележимо помръдна.

— Какво ли всъщност би могла да отговори! — подсмиваха се хранениците на Гонзаг.

— Жива? — със сломен глас прошепна Орор дьо Кайлюс.

— Жива — беше отговорът.

Сияеща, опиянена от щастие, принцесата вдигна глава.

— Да, жива! Жива! — извика тя. — Жива с божията помощ и напук на вас!

Всички наскачаха, настъпи суматоха. За миг вълнението прие едва ли не стихийни размери. Продажниците говореха един през друг и настояваха за справедливост. Кралските помощници се съветваха помежду си.

— Нали ви казах, нали ви казах, господин херцог! — повтаряше кардиналът. — Но това все още не е всичко и аз започвам да вярвам, че госпожа принцесата изобщо не е луда!

Сред всеобщия смут, гласът зад завесата произнесе:

— Тази вечер, на бала на регента, ще ви кажат девиза на Ньовер.

— Ще видя ли дъщеря си? — едва чуто попита принцесата, готова всеки миг да рухне в несвяст.

Зад завесата се разнесе слабият шум на затваряща се врата и нищо повече. Но тъкмо навреме! Любопитен като жена и обзет от смътни подозрения, Шаверни, който незабелязано се беше промъкнал зад гърба на кардинал дьо Биси, рязко дръпна завесата. Зад нея нямаше нищо, но принцесата нададе сподавен вик. Това беше повече от достатъчно. Шаверни отвори вратата и се втурна в коридора. Там беше тъмно, тъй като навън вече падаше нощ и той не видя нищо, освен кретащата в самия край на галерията фигура на гърбаво кривокрако човече, което спокойно се спусна по стълбището и изчезна от погледа му.

Маркизът се замисли.

— Изглежда, че братовчед ми се е опитал да изиграе някоя лоша шега на дявола — рече си той, — и сега дяволът си отмъщава.

В същото време в залата, по знак на дьо Ламоаньон, магистратите отново бяха заели местата си. С цената на огромно усилие на волята Гонзаг беше успял да се овладее и на пръв поглед изглеждаше спокоен. Той се поклони пред магистратите и рече:

— Господа, бих се срамувал, ако добавя дори думица към вече казаното. Моля ви да решите спора между принцесата н мен.

— Да, нека го обсъдим — разнесоха се възгласи.

Господин дьо Ламоаньон стана и сложи шапката си.

— Принце — каза той, — след като изслушаха негово високопреосвещенство от името на госпожа принцесата, кралските пълномощници стигнаха до единодушното мнение, че в момента и дума не може да става за издаването на каквото и да е окончателно съдебно решение. Щом госпожа дьо Гонзаг знае къде е дъщеря й, нека я представи. В същото време господин дьо Гонзаг се задължава да ни представи онази, за която твърди, че е наследницата на Ньовер. Пред съда трябва да бъде представено и писменото доказателство, посочено от господин принца и упоменато от госпожа принцесата, тоест, откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс, което несъмнено ще улесни окончателното решение. В името на краля, отлагам заседанието на съвета с три дни.

— Приемам — побърза да се съгласи Гонзаг. — Ще имам исканото доказателство.

— Ще имам както дъщеря си, така и доказателството — заяви принцесата. — И аз съм съгласна.

Кралските пълномощници веднага закриха заседанието.

— Колкото до вас, клето дете — обърна се Гонзаг към допя Крус, предавайки я в ръцете на Пейрол, — направих всичко, което беше по силите ми. Вече само бог може да ви върне сърцето на вашата майка!

Доня Крус спусна воала си и се отдалечи. Но пред самия праг на залата тя внезапно се обърна и се спусна към принцесата.

— Госпожо! — извика девойката и притисна ръката на Орор към устните си. — Независимо от това дали сте моя майка, или не, знайте, че ви уважавам и обичам!

Принцесата се усмихна и на свой ред докосна челото и с устни.

— Ти не си съучастница, детето ми, разбрах това — промълви тя. — Не ти се сърдя. Аз също те обикнах.

Пейрол побърза да отведе доня Крус. Благородната тълпа, която само допреди миг изпълваше залата, се беше разпръснала. Навън бързо се смрачаваше. След като изпрати кралските съдии, Гонзаг се върна в залата в мига, когато принцесата, заобиколена от своите придворни дами, се канеше да се оттегли. Властният му жест ги накара веднага да се отдръпнат. Принцът се приближи до жена си и с онази импозантна изящност, която никога не го напускаше, се наведе за да й целуне ръка.

— Госпожо — полюбопитствува той с безгрижен тон, — означава ли това, че между нас е обявена война?

— Нямам основания да нападам, господине — отвърна Орор дьо Кайлюс, — аз само се защитавам.

— Бих ви помолил да не засягаме въпроси от подобно естество, когато сме насаме — подхвана Гонзаг, който едва успяваше да прикрие под ледената си учтивост яростта, изпълваща сърцето му. — Държа да ви спестя излишни главоболия. По всичко личи, госпожо, че вие май наистина имате някакви тайнствени покровители?

— Господине, аз се уповавам само на божието милосърдие, единствената опора на майките.

Гонзаг се подсмихна.

— Жиро — обърна се принцесата към камериерката си, — разпоредете се да приготвят каретата ми.

— Как? — удиви се Гонзаг. — Нима тази вечер в „Сен Маглоар“ има литургия?

— Не знам, господине — спокойно отвърна тя, — но аз не отивам в църквата „Сен Маглоар“. Фелисите, извадете бижутата ми!

— О, госпожо, вашите брилянти! — подигравателно възкликна принцът. — Нима кралският двор, който толкова отдавна съжалява за вас, ще има щастието най-сетне да ви види отново?

— Да — потвърди принцесата, — тази вечер отивам на бала на регента.

— Вие?! — смая се Гонзаг.

Орор дьо Кайлюс вдигна чело, тъй величествена и красива, че принцът неволно сведе очи.

— Да, аз! — отвърна тя и преди да последва придворните си дами към изхода, добави: — Днес дойде краят на моя траур, господин принце. Правете срещу мен каквото искате, но знайте, че аз вече не се страхувам от вас!

XI. Как се принудиха да поканят Гърбавия на бала в кралския дворец

За миг Гонзаг остана неподвижен и сподири с поглед жена си, която се отдалечаваше по коридора към покоите си.

— Бога ми, същинско възкресение! — помисли си принцът. — При все това мога да твърдя, че изиграх тази партия много умело. Но защо тогава я изгубих? Очевидно тя разполага с някакви скрити козове. Гонзаг, Гонзаг, не сте предвидил всичко, има нещо, което ви се изплъзва…

Той с широки крачки започна да кръстосва из стаята, продължавайки да размишлява:

— Нямаме нито минута за губене! Какво ли ще прави на бала в Пале Роаял? Дали пък няма да иска разговор с господин регента? Очевидно знае къде се намира дъщеря й. Да, но и аз знам това — сепна се Гонзаг и отвори бележника си. — Поне в това отношение случайността ми беше от полза. — Той натисна един звънец и заповяда па появилия се прислужник: — Господин Пейрол! Веднага ми изпратете господин Пейрол!

Прислужникът излезе, а Гонзаг поднови самотната си разходка и връщайки се към първоначалната си мисъл, промърмори:

— Тя има нов съюзник. Някой ми мъти водата.

— Принце — провикна се Пейрол още с влизането си, — най-сетне мога да ви говоря на четири очи! Лоши новини! На тръгване чух кардиналът да казва на кралските пълномощници: „Тук се крие някаква чудовищна тайна…“

— Остави го да си приказва — отсече Гонзаг.

— Доня Крус се бунтува. Твърди, че са я принудили да играе недостойна роля и иска да напусне Париж.

— Остави доня Крус на мира и ме чуй внимателно!

— Добре, но не и преди да съм ви съобщил последните новости. Лагардер е в Париж.

— Ба, така и предполагах! И откога?

— Поне от снощи.

— Принцесата трябва да се е виждала с него — помисли Гонзаг и попита: — Откъде знаеш?

— Салдан и Фаенца са мъртви — почти шепнешком отвърна Пейрол.

Очевидно Гонзаг не очакваше подобна вест. Мускулите на лицето му трепнаха и той остана като зашеметен. Но това продължи само миг. Когато Пейрол отново вдигна очи към него, принцът вече се беше съвзел.

— Виж ти, двама наведнъж! — промълви той. — Този човек е самият дявол!

Пейрол целият се тресеше.

— Къде са открили труповете им? — попита Гонзаг.

— В уличката, която минава покрай градината на вашия павилион.

— Заедно ли?

— Салдан до вратата, а Фаенца на петнайсетина крачки оттам. Салдан е убит с шпага…

— Тук, нали? — прекъсна го Гонзаг и постави пръст между веждите си.

Пейрол повтори жеста му и потвърди:

— Точно там! Фаенца е убит със съшия удар и на същото място.

— Имат ли други рани?

— Не. Ударът на Ньовер е все така смъртоносен.

Гонзаг оправи дантелите на жабото си пред едно огледало.

— Много добре — рече топ. — Значи кавалерът дьо Лагардер се е разписал на два пъти пред портата ми. Радвам се, че е в Париж. Така най-сетне ще го пипнем.

— Въжето, на което ще увисне този… — подхвана Пейрол.

— Все още не е изплетено, така ли? Не съм на същото мнение. По дяволите, друже Пейрол, не ти ли се струва, че вече е крайно време да се отървем от него! От всички, които се разхождаха на лунна светлина в крепостния ров на Кайлюс, останахме само четирима.

— Така е — потръпвайки, отвърна довереникът. — Наистина е крайно време.

— В противен случай ще ни схруска на две нищо и никакви хапчици — продължи Гонзаг, препасвайки портупея си. — С един удар нас двамата, с втори — онези окаяници…

— Кокардас и Паспоал! — прекъсна го Пейрол. — И те се страхуват от Лагардер.

— Значи сте си лика-прилика. Все едно, нямаме друг избор. А сега ми ги доведи! Бързо!

Пейрол тутакси се запъти към кухнята.

— И така, вече казахме, че трябва да се действува незабавно — мислеше си Гонзаг. — По всичко личи, че тази нощ ще стана свидетел на странни събития.

— Я по-бързо! — подвикна Пейрол, влизайки в кухнята. — Негово височество има нужда от вас.

Кокардас и Паспоал бяха обядвали от пладне до здрач. Това бяха наистина юначни търбуси. Кокардас бе червен като виното, останало на дъното на чашата му, а Паспоал — бледен като платно. Подобни коренно противоположни последствия от алкохола се дължат преди всичко на темперамента на неговия консуматор, Що се отнася обаче до слуховите възприятия, то виното винаги е действувало по един и същи начин: след порядъчно пийване нито Кокардас, нито Паспоал се намираха в миролюбиво разположение на духа. Пък и от смиреността им отдавна вече не бе останал и помен. И двамата се бяха пременили от глава до пети в нови дрехи; на краката си имаха великолепни парадни ботуши; шапките им бяха преправяни не повече от три пъти, а панталоните м жакетите напълно съответствуваха на тази разкошна премяна.

— Ха, любезни ми! — удиви се Кокардас. — Стори ми се, че този обесник се обръща към нас.

— Ако можех да предположа, че този негодник… — възмути се чувствителният Паспоал и грабна една кана.

— Спокойствие, гълъбче — възпря го гасконецът. — Отстъпвам ти го, но пощади порцелана, пуст да опустее дано!

Междувременно той беше пипнал господин Пейрол за ухото и като го завъртя, го тласна към Паспоал. Паспоал на свой ред го пипна за другото ухо и го препрати обратно на бившия си работодател. По този начин господин Пейрол пропътува два-три пъти разстоянието между двамата приятели, след което Кокардас-младши му рече със сериозността на кръчмарски побойник:

— Сладък мой, на вас май ви изхвръкна от ума, че си имате работа с благородници. Постарайте се за в бъдеще да не забравяте това!

— Точно така! — подкрепи го по стар навик нормандецът.

Сетне и двамата се надигнаха от местата си, докато Пейрол оправяше — доколкото това беше възможно — безпорядъка в тоалета си.

— Тези разбойници са пияни — промърмори той.

— Ха! — възкликна Кокардас. — Негова милост като че ли проговори?

— Май и на мен ми се счу нещо — додаде Паспоал.

Те застанаха от двете му страни с намерението отново да го пипнат за ушите, но довереникът намери за по-благоразумно да си плюе на петите и се върна при Гонзаг, премълчавайки злополуките си. Принцът му заповяда в никакъв случай да не се изпуска пред двамата юначни приятели за злочестия край на Салдан и Фаенца. Предупреждението му беше напълно излишно: Пейрол не изпитваше никакво желание да подхваща нов разговор с Кокардас и Паспоал.

Миг след това, предшествувани от ужасяващ звън на желязо, те влязоха в залата, накривили дръзко шапки, с петна от вино по дрехите, разпасани, с една дума — същински пладнешки разбойници. Изпъчили гърди, те пристъпиха напред, придържайки стърчащите изпод наметалата си шпаги: Кокардас — както винаги величествен; Паспоал — все тъй свенлив и непостижимо грозен.

— Поклони се, любезни ми! — рече гасконецът, каращисан с провансалец. — Благодари на негово височество.

— Стига! — сопна се принцът и неприязнено ги изгледа.

Двамата тутакси застинаха неподвижно. Щом им плаща, човек може всичко да си позволи с такива храбреци.

— Можете ли да се държите на краката си? — попита Гонзаг.

— Пийнах само чашка за здравето на ваше височество — дръзко отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази, ако на света има по-трезвен човек от мен…

— И това е самата истина, ваше височество — срамежливо се намеси Паспоал, — Превъзхождам го единствено аз, тъй като пих само червена вода.

— Любезни ми — прекъсна го Кокардас и строго го стрелна с очи, — ти пи точно колкото мен, нито повече, нито по-малко. По дяволите, постарай се никога повече да не изопачаваш истината в мое присъствие, защото от лъжите ми призлява!

— Все така ли са добри рапирите ви? — попита пак Гонзаг.

— Дори още по-добри — отзова се гасконецът.

— И изцяло в услуга на ваше височество — добави нормандецът с поклон.

— Много добре — отсече Гонзаг и обърна гръб на нашите двама приятели, които тутакси се превиха в почтителен поклон.

— Бога ми — прошепна Кокардас, — този нехранимайко знае как се говори с люде на шпагата!

Принцът направи знак на Пейрол да се приближи, после двамата се оттеглиха в дъното на залата, до самата врата. Гонзаг откъсна от бележника си страниците, върху които беше записал сведенията, получени от доня Крус. В момента, когато ги предаваше на довереника си, в пролука на полуоткрехнатата врата надникна чудатото лице на Гърбавия. Никой не го виждаше и той отлично знаеше това, тъй като сега в погледа му се четеше изключителна интелигентност и цялото му лице се бе променило до неузнаваемост. При вида на Гонзаг и неговата прокълната душа, разговарящи на две крачки от него, Гърбавия светкавично отскочи назад, после предпазливо долепи ухо до вратата.

И той съвсем ясно чу Пейрол, който мъчително сричаше думите, нахвърляни с молив от ръката на господаря му:

— Улица „Шантр“, млада девойка на име Орор…

Навярно бихте се уплашили от израза, който се появи на лицето на Гърбавия. В очите му лумна зловещ пламък.

— Значи е узнал! — помисли си той. — Но как, откъде?

— Разбрахте ли? — попита Гонзаг.

— Разбрах — отвърна Пейрол. — Дяволски късмет, наистина.

— Хората като мен си имат своя звезда — усмихна се Гонзаг.

— Къде ще настаним момичето?

— В павилиона на доня Крус.

Гърбавия се плесна по челото.

— Циганката! — прошепна той. — Но откъде ли е могла да научи?

— Тъй че просто трябва да я отвлечем? — доуточняваше в същия миг Пейрол.

— И без много шум — предупреди Гонзаг. — В момента не можем да си позволим да си създаваме излишни неприятности. Хитрост и ловкост! Това е точно по твоята част, друже Пейрол. Не бих се обърнал към теб, ако трябваше да се нанасят или получават удари, тъй като се обзалагам, че нашият човек също живее там.

— Лагардер! — прошепна довереникът с явен страх.

— Изобщо няма да си имаш работа с този самохвалко. Преди всичко обаче трябва да разбереш дали е там, макар че съм абсолютно убеден, че по това време отсъствува.

— По-рано обичаше да си пийва.

— Ако го няма, планът е съвсем прост. Ето, вземи тази покана… — Гонзаг подаде на довереника си една от двете покани, запазени за Салдан и Фаенца, после продължи: — Намери модна и елегантна бална рокля и се представи на младата девойка от името на самия Лагардер. На улица „Шантр“ ще те чака готова за тръгване карета.

— Все едно да заложа живота си на комар — промърмори Пейрол.

— Хайде де! Само видът на роклята и бижутата ще я накарат да полудее от радост. Ще й кажеш следното: „Лагардер ви изпраща това и ви очаква.“

— Много неподходящ начин! — обади се внезапно нечие треперливо гласче. — Девойката няма и да помръдне от дома си.

Пейрол отскочи встрани. Гонзаг се хвана за шпагата.

— Гръм да ме порази дано! — възкликна Кокардас в другия край на залата. — Ето ти го и нашето човече, братко Паспоал!

— Ах — поклати глава Паспоал, — ако природата ме беше обезобразила до такава степен, че да трябваше да се откажа от надеждата да се понравя на някоя хубавица, бога ми, бих посегнал на живота си!

Пейрол гръмко се разсмя, подобно на всички страхливци, които едва не са умрели от уплаха.

— Езоп II, наречен Йон! — извика той.

— Пак ли тази твар! — намръщи се Гонзаг. — Нима смяташ, че щом си наел колибата на кучето ми, си закупил и правото да се мотаеш из двореца ми? Какво търсиш тук?

— А вие? — нахално полюбопитствува Гърбавия. — Какво ще търсите там?

Този път противникът беше по силите на Пейрол.

— Драги ми Езоп — надуто заяви той, — тутакси ще ви дам да разберете на какви опасности се излагат онези, които си пъхат носа в чужди работи!

Гонзаг вече се канеше да повика нашите двамина храбреци. Толкоз по-зле за Езоп II, наречен Йон, щом е намислил да подслушва на вратите! В същия миг обаче вниманието му беше привлечено от необичайното и наистина дръзко поведение на дребното човече, което най-безцеремонно грабна от ръката на Пейрол поканата, която принцът току-що му беше дал.

— Какво правиш, проклетнико? — слиса се Гонзаг.

Гърбавия спокойно измъкна от джоба си своето перо и мастилницата.

— Но той е луд! — извика Пейрол.

— Не чак дотам! Не чак дотам! — отвърна Езоп II и като опря едно коляно на пода, за да пише колкото се може по-удобно, надраска върху поканата няколко реда. — Четете! — изправяйки се, тържествуващо рече той и подаде поканата на Гонзаг, който прочете следното:

Кокардас-младши и брат Паспоал, намиращи се твърде далеч, за да чуят каквото и да било, следяха с любопитство тази сцена, но така и нищичко не разбраха.

— Бога ми! — отбеляза гасконецът. — Негово височество има вид на човек крайно зашеметен!

— Но я се вгледай по-внимателно в лицето на Гърбавия — настоя нормандецът. — Отново твърдя, че някъде вече съм виждал тези очи.

Кокардас повдигна рамене и рече:

— Не се занимавам с хора по-ниски от пет стъпки и четири пръста.

— Аз съм висок само пет стъпки — отбеляза Паспоал обиден. Кокардас-младши му подаде ръка и благодушно заяви:

— Разбери веднъж завинаги, гълъбчето ми, че ти не влизаш в сметката. Приятелството, дявол го взел, е като кристална призма, през която те виждам розово-беличък и по-закръглен дори от Купидон, едничък син на Венера, родена от вълните.

Паспоал с признателност стисна подадената му ръка. Гонзаг наистина имаше вид на човек безкрайно изумен и гледаше Езоп II, наречен още Йон, едва ли не със страх.

— Какво означава това? — прошепна той.

— Това означава, че когато прочете тази записка, момичето ще бъде по-доверчиво — чисто и просто отвърна Гърбавия.

— Искаш да кажеш, че си отгатнал нашите намерения?

— Разбрах само, че желаете да имате девойката.

— А знаеш ли какво рискува човек, когато узнае някои тайни?

— Рискува да спечели много — отвърна Гърбавия и потри ръце.

Гонзаг и Пейрол се спогледаха.

— Но този почерк?… — промълви принцът.

— Е, и аз имам някои малки таланти — прекъсна го Езоп II. — Гарантирам безупречна имитация. Щом веднъж съм видял почерка на един човек…

— Разбирам! Това наистина може да те отведе далеч? А човекът?

— О, човекът! — разсмя се Гърбавия. — Той е твърде висок, аз пък съм прекалено нисък, така че не бих могъл да му подражавам.

— Познаваш ли го?

— Доста добре.

— Откъде?

— Делови отношения.

— Би ли могъл да ни дадеш някои сведения за него?

— Едно-единствено: снощи той нанесе два удара; утре ще нанесе още два.

Пейрол потрепера от глава до пети.

— В мазето на двореца има чудесни килии! — намръщи се Гонзаг.

Гърбавия не обърна никакво внимание на заплахата и поклати глава:

— Излишен разкош. Преустройте ги в изби и ги дайте под наем на винотърговците.

— Струва ми се, че ни шпионираш.

— Нелепа мисъл. Човекът, за когото става дума, няма пукната пара, докато вие притежавате милиони. Искате ли да ви го предам?

Изумлението на Гонзаг беше безгранично.

— Тогава дайте ми и тази покана — продължи Езоп II и посочи последната покана, която принцът продължаваше да държи в ръка.

— За какво ти е?

— Ще я използувам по предназначение. Ще я дам на нашия човек и той ще сдържи обещанието, което правя от негово име: ще отиде на бала на регента.

— Дявол го взел, друже? — възкликна Гонзаг. — Та ти си бил изключителен негодник!

— Е, чак пък толкоз! — скромно отвърна Гърбавия. — Има по-големи негодници и от мен.

— Но откъде такова горещо желание да ми служиш?

— Такъв съм по природа: винаги предан на онези, които ми се нравят.

— Означава ли това, че сме имали щастието да ти допаднем?

— Много.

— И ти заплати десет хиляди екю, само за да ни засвидетелствуваш по-отблизо твоята преданост, така ли?

— За колибата ли говорите? — прекъсна го Гърбавия. — Но моля ви, изобщо не става дума за нея, а за самата спекулация, за една истинска златна мина!… — И разсмивайки се, добави: — Гърбушкото е мъртъв, да живее Гърбушкото! Езоп I спечели милион и половина под един стар чадър, докато аз си имам дори кантора.

Гонзаг направи знак на Кокардас и Паспоал, които веднага се приближиха със звън на старо желязо.

— Тези пък кои са? — попита Йон.

— Хора, които ще те придружат, ако приема услугите ти. Гърбавия се склони в церемониален поклон.

— Услуга за услуга — рече той, — но в такъв случай по-добре се откажете от услугите ми. Любезни господа — продължи Езоп II, обръщайки се към двамата юначаги, — не си правете повече труда да местите вашата железария, ние никак не си подхождаме.

— Все пек… — започна Гонзаг със заплашителен вид.

— Никакво „все пак“! Дявол го взел! Та вие познавате онзи човек също толкова добре, колкото и самият аз. Той е избухлив, изключително избухлив, бих казал дори брутален. Достатъчно е само да зърне зад гърба ми тези разбойнически мутри…

— По дяволите! — избоботи възмутено Кокардас.

— Възможно ли е такова безочие?! — добави брат Паспоал с негодувание.

— Така че настоявам да действувам сам, или и пръста си няма да помръдна — заключи Езоп II с категоричен тон.

Гонзаг и Пейрол отново се спогледаха.

— Толкова много ли държиш на гърба си? — попита принцът подигравателно.

— Колкото и тези храбреци на ръждивите си железа — отвърна Гърбавия с поклон. — С него си изкарвам хляба.

— Тогава него ще държа отговорен за всичко — рече Гонзаг, гледайки го втренчено. — И добре запомни: служиш ли ми вярно, ще бъдеш възнаграден! В противен случай…

И без да довърши изречението си, той му подаде поканата. Гърбавия я взе и заднишком започна да отстъпва към вратата, отмервайки трикратни поклони на всеки три крачки.

— Поласкан съм от доверието на ваше височество. Тази нощ ваше височество ще чуе да се говори за мен — промълви той, но когато забеляза, че по таен знак на принца Кокардас и Паспоал се готвят да го последват, веднага повиши глас: — Я по-полека! По-полека! Къде останаха нашите уговорки?

И като отблъсна Кокардас и Паспоал с ръка, за която и на ум не би им дошло, че е надарена с такава сила, Гърбавия се поклони дълбоко за последен път и прекрачи прага на залата. Двамината храбреци понечиха да го последват, но той затръшна вратата под носа им, а когато най-сетне хукнаха подире му, коридорът беше вече пуст.

— Бързо! — обърна се принцът към Пейрол. — До половин час домът на улица „Шантр“ трябва да бъде заварден! За останалото — както се разбрахме!

В същото време Гърбавия спокойно ситнеше по безлюдната в този час на деня улица „Кенкампоа“.

— Спестяванията ми тъкмо бяха на привършване — промърмори той. — По дяволите, ако знаех как да се сдобия с бален тоалет и с покани!