Гърбавия

I. Под шатрата

Камъните също имат своя съдба. Стените живеят дълго и изпровождат поколение след поколение; те знаят толкова истории! Любопитно съчинение би била монографията на някой от тези кубове, дялани от варовик или бигор, от гранит или пясъчник. Колко драми наоколо, колко комедии и трагедии! Колко велики и малки неща! Колко смях и колко плач!

Пале Роаял бе създаден от трагедията. Арман Дю Плеси, кардинал дьо Ришельо, велик държавник и жалък поет, купи от господин Дюфрезн бившия дворец на Рамбуйе, а от маркиз д’Естре — импозантния палат на Меркьор, и заповяда на архитекта Льомерсие83 на Мястото на тези аристократични сгради да му построи жилище, достойно за благосъстоянието му. Закупени бяха още четири потомствени имения, върху които се разположиха градините. И накрая, за да се открие фасадата, върху която изпъкваше гербът на Ришельо, увенчан с кардиналска шапчица, бе закупен дворецът Силри, като същевременно прокараха една широка улица, за да може каретата на негово високопреосвещенство безпрепятствено да стига до именията, му в Гранж Бателиер. Улицата щеше да запази името на Ришельо, а чифликът, върху чийто земи днес се издига най-разкошният парижки квартал, дълго време даваше името си на задната страна на Операта. Единствен дворецът не остави спомени. Още нов-новеничък той смени кардиналската си титла с друга, още по-височайша. Ришельо едва бе легнал в гроба, а домът му вече се наричаше Пале Роаял.

Този страшен свещеник обичаше театъра; бихме могли едва ли не да твърдим, че е построил дома си с едничката цел да го предостави на театрите. Той създаде три театъра, макар че само един бе напълно достатъчен, за да представи любимата му трагедия „Мирам“, обожествена от него дъщеря на собствената му муза. В действителност, ръката, която отсече главата на върховния главнокомандуващ Монморанси, се оказа твърде тежка за нежното стихоплетство. „Мирам“ беше представена Пред три хиляди синове и дъщери на кръстоносци, които се оказаха достатъчно смели, за да й ръкопляскат. На следния ден сто оди, още толкова дитирамби и двойно повече мадригали се изляха в блудкав дъжд върху града, възхваляйки достойнствата на опасния поет, но много скоро тази лицемерна шумотевица утихна. Съвсем тихичко се заговори за някакъв младеж, който също пишел трагедии, но не бил кардинал. Казвал се Корней84.

Един театрален салон за двеста зрители, друг — за петстотин, трети — за три хиляди: Ришельо не можа да се задоволи с по-малко. Следвайки междувременно самобитната политика на Тарквиний85 и подрязвайки систематично непокорните глави, щръкнали над общото ниво, той упорито се занимаваше със своите декори и костюми досущ като способен директор, какъвто всъщност и беше. Казват, че точно той е изобретил вълнуващото се море, което днес действува тъй живително на толкова почтени глави на семейства, седящи на първия ред в партера, а също и облаците от креп и подвижните рампи и декори. Сам той изобрети пружината, привеждаща в движение скалата на Сизиф, сина на Еол86, в пиесата на Демаре87. Твърдят също, че много повече държал на различните си дарби, включително и на тази си да танцува, отколкото на политическата слава. Такова е правилото. Въпреки славата си на флейтист, Нерон не остана безсмъртен като такъв.

Ришельо умря и в Кардиналския дворец се настаниха Анна Австрийска88 и синът й Луи XIV. Франция тутакси вдигна врява край съвсем новите стени. Мазарини89, който нямаше никакво отношение към римуването на трагедии, неведнъж, подсмихвайки се под мустак, но и потръпвайки в същото време, се вслушваше в гръмките викове на разбунения народ под прозорците си. Той заемаше апартаментите, които по-късно послужиха и на Филип Орлеански, регент на Франция. Те се намираха в източното крило, завиващо към днешната галерия де Пру по посока на Двора на фонтаните. Мазарини бе там и през пролетта на 1640 година, когато бунтарите нахълтаха насила в двореца, за да се уверят със собствените си очи, че не са им отмъкнали невръстния крал. Една картина в галерията на Пале Роаял, увековечила това събитие, изобразява Анна Австрийска, излагаща на показ пред народа пелените на детето Луи XIV.

По този повод нека си припомним забележката на един от праплеменниците на регента, френския крал Луи Филип90. Думите му чудесно прилягат на Пале Роаял, монумент мнителен, очарователен, студен, без предразсъдъци, самата безсъвестност от дялан камък, който ту се закичваше със зелената кокарда на Камий Демулен91, ту гостоприемно приласкаваше казаците92; тези думи прилягат чудесно и на самото родословие на възпитаника на Дюбоа93, най-остроумния принц, който някога е пропилявал държавното време и злато по оргии.

Разглеждайки картината на Мозес, Казимир Делавин94 се удивил, че вижда кралицата сред такова множество, при това без охрана. Орлеанският херцог, отскоро Луи-Филип, се усмихнал и отговорил: — Охрана има, но не се вижда.

През месец февруари 1672 година Monsieur95, брат на краля и родоначалник на Орлеански род, встъпи във владение на Пале Роаял. На 21 същия месец Луи XIV му го предостави като дял от апанажната собственост96. Там Анриет-Ан Английска, херцогиня Орлеанска поддържаше блестяща свита. Също там в края на 1692 година Шартърският херцог, син на Monsieur, бъдещият регент, се ожени за госпожица дьо Блоа, последната от извънбрачните дъщери на краля и госпожа дьо Монтеспан.

По време на Регентството вече и дума не ставаше за трагедии. Печалната сянка на Мирам трябваше да се забули, за да не вижда онези мили среднощни вечери, на които, както твърди Сен Симон97, Орлеанският херцог се събирал с „твърде необичайни компании“. Но театрите все пак послужиха за нещо, тъй като на мода бяха дошли момичетата от Операта.

Красивата херцогиня дьо Бери, дъщерята на регента, между две чаши вино и с Сплескан с емфие нос, също вземаше участие в необичайните компании, които, както добавя Сен Симон, включваха „само дами с посредствена нравственост и люде от нисък произход, но във висша степен остроумни и разпуснати…“

Въпреки близките им отношения, дълбоко в себе си Сен Симон не обичаше регента. Но ако историята не може напълно да потули достойните за съжаление слабости на принца, то поне ни показва забележителните му достойнства, които крайностите не успяха да погубят. Пороците му се дължаха на неговия вероломен наставник, но за сметка на това всичко, което му бе останало като добродетели, толкоз по-здраво се бе вкоренило в него, колкото повече усилия бяха полагали, за да го унищожат. Оргиите му, а това наистина е рядко явление, нито веднъж не получиха кървав обрат. Той бе човечен, той бе добър. Може би щеше да бъде и велик, ако не бяха примерите и съветите, отровили младостта му.

По онова време градината на Пале Роаял беше много по-обширна, отколкото днес. Тя се простираше между улиците „Ришельо“ и „Бон-з-Анфан“, а в дълбочина, покрай Ротондата, стигаше чак до улица „Ньов де Пьоти Шан“. Значително по-късно, едва при Луи XIV, Луи Филип Жозеф, херцог Орлеански, построи каменните галерии с цел да изолира и разхубави градината.

По времето, когато се случи нашата история, огромни габъри, подрязани във формата на италиански портици, заобикаляха сводестите дървесни масиви и цветните лехи. Красивата алея от индийски кестени, засадени от Ришельо, бе в своя пълен разцвет. В началото на нашия век Краковското дърво, последен представител на тази алея, все още съществуваше.

Две други алеи с брястове, с подкастрени като топки корони, пресичаха парка на ширина. В средата му обширен полумесец обхващаше басейн с бликащ фонтан. Вляво и вдясно на отиване към двореца се намираха кръговете на Меркурий и Диана, заобиколени от гъсти масиви храсти. Зад басейна, между двете просторни морави, се зеленееше каре уханни липи.

Източното крило на двореца, много по-внушително от това, в което по-късно на мястото на прословутата Галерия на Мансар98 бе построен „Театр Франсе“, чийто връх завършваше с фронтон, носещ пет фасадни прозореца, обърнати към градината и гледащи към кръга на Диана. Тук се намираше работният кабинет на регента.

В Големия театър, претърпял твърде малко изменения от времето на кардинала, даваше своите представления Операта. Самият дворец, освен парадните зали, включваше покоите на Елизабет-Шарлот дьо Бавиер, принцеса Палатин, вдовствуваща херцогиня Орлеанска, втора жена на Monsieur; тези на Орлеанската херцогиня, съпругата на регента, както и апартаментите на Шартърския херцог. Принцесите, с изключение на херцогиня дьо Бери и абатеса дьо Шел, живееха в западното крило, по посока на улица „Ришельо“. Операта, намираща се от другата й страна, заемаше част от днешното място на Двора на фонтаните и улица „Валоа“. Задната й страна гледаше към градището на улица „Бон-з-Анфан“. Един покрит проход, известен под галантното име „Кур-о-Ри“99, отделяше входа, предназначен за дамите от Операта от този, който водеше към апартаментите на регента. Те се радваха на благоволението да се ползуват от градината на двореца. По онова време тя не беше отворена за широката публика, както в наши дни, но беше много лесно да получиш разрешение да влезеш в нея. Освен това почти всички къщи на улиците „Бон-з-Анфан“, „Ришельо“ и „Ньов де Пьоти Шан“ имаха балкони, издадени тераси, задни врати и дори външни каменни стълбища, позволяващи свободния достъп до градината. Обитателите им дотолкова бяха убедени в правото си да се ползуват от нея, че когато по-късно Луи Филип Жозеф Орлеански реши да огради Пале Роаял, те го дадоха под съд.

Всички съвременни автори са единодушни в твърдението си, че паркът на двореца е предразполагал към извънредно приятно прекарване, за което ние несъмнено можем само да съжаляваме. Днес няма нищо по-неприятно от мястото за разходка, окупирано от гувернантки, където се вият две алеи хилави брястове. Трябва да се вярва, че с построяването на галериите е бил прекъснат притокът на свеж въздух, което е навредило на растителността. Днес нашият Пале Роаял е просто един много красив двор, но не и градина.

Но тази нощ той бе същинско вълшебство, истински рай, приказен палат! Регентът, който общо взето не проявяваше особен вкус към показност, този път бе нарушил навиците си и правеше нещата наистина великолепно. Вярно, говореше се, че парите за празненството дава господин Ло, но какво значение имаше това! На този свят много хора са на мнение, че важен е само крайният резултат. Ако наистина Ло бе този, които плащаше разноските в своя собствена чест, значи разбираше от реклама, и толкоз. Той напълно заслужено би могъл да живее в нашето мошеническо време, когато един писател си създава слава, откупувайки всички екземпляри от първите четиринайсет издания на книгата си, и при това с толкова шум, че петнайсетото най-сетне се продава, или почти се продава; като някои зъболекари, които за да спечелят двайсет хиляди франка пръскат десет хиляди екю по съобщения, или пък като някой театрален директор, който всяка вечер настанява в залата триста-четиристотин свои приятели, за да докаже на истинските двеста и петдесет зрители, че вдъхновението във Франция е все още живо.

Но не само в качеството му на изобретател на ажиото можем да гледаме на господин Ло като на действителния предтеча на съвременната банка. Този празник бе в негова чест; той имаше за цел да възвеличи системата му, а също и неговата личност. За да може прахът, който хвърляше в заслепените очи на околните да достигне местоназначението си, трябва да го хвърляш отвисоко. Господин Ло бе почувствувал нужда от пиедестал, откъдето да хвърля прах в очите на хората: на следващия ден трябваше да се изпече нова фурна акции.

И тъй като парите нищо не му струваха, той направи празника си наистина великолепен. Излишно е дори да споменаваме залите на двореца, украсени за случая с неописуем разкош. Действието се разиграваше преди всичко в градината, въпреки напредналия сезон. Тя бе покрита по цялото си протежение. Основният декор изобразяваше заселнически лагер в Луизиана, на брега на Мисисипи, златната река. Всички парижки оранжерии бяха задължени да внесат лептата си, за да бъдат създадени цели масиви от екзотични храсти; навсякъде се виждаха само тропически цветя и плодове от земния рай. Фенерите, с които щедро бяха накичени дърветата и колоните, бяха индиански, или поне така се говореше, само индианските шатри, издигащи се тук-там изглеждаха прекалено изискани, но приятелите на господин Ло твърдяха един през друг:

— Просто не можете да си представите колко напредничави са туземците в тази страна!

И тъй, след като веднъж приемем малко необичайния стил на шатрите, бихме могли да кажем, че всичко бе издържано в едно много приятно рококо. Имаше умело нагласени в дълбочина пейзажи, цели гори, изрисувани върху платно, картонени скали със страховит вид, водопади, които се пенеха така, сякаш във водата им бе сложен сапун. В средата на централния басейн се издигаше символичната статуя на Мисисипи, чиито черти малко нещо наподобяваха тези на господин Ло. Богът държеше урна, от която се изливаше вода. Зад него, в самия басейн стърчеше някакво съоръжение, имащо за цел да изобрази бентовете, строени от бобрите във водоемите на Северна Америка. Господин дьо Бюфон100 все още не бе написал историята на тези интересни, изобретателни и трудолюбиви животни. Вмъкнахме тук детайла за бента на бобрите, тъй като той обяснява всичко и сам по себе си струва колкото и най-подробното описание.

Точно тук, около статуята на бога Мисисипи, се предвиждаше да танцуват индианския си балет госпожиците Нивел, Дебоа-Дюплан и Ерну, и господата Легай, Салватор и Помпинян, за който бяха наети петстотин статисти.

Вярно, компаньоните по веселба на регента, маркиз дьо Косе, херцог дьо Брисак, поетът Лафар, госпожите дьо Тансин, дьо Ройан и херцогиня дьо Бери бяха взели на подбив всичко това, но не чак толкова, колкото самият регент — Един-единствен човек можеше да надмине регента по язвителност и това бе господин Ло.

Залите бяха вече претъпкани и Брисак, както си му е редът — с госпожа дьо Тулуз, беше открил бала. В градината гъмжеше гъста тълпа и във всички повече или по-малко дивашки шатри вече царуваше ландскнехтът101. Въпреки постовете от гвардейци, до един маскирани като оперетни индианци, поставени пред вратите на всички съседни къщи, имащи достъп до градината, немалко натрапници бяха успели да се промъкнат. Тук-там се виждаха особи с доста подозрителен вид. Навсякъде се носеше оглушителната врява на весело лудуващата тълпа, решила все пак да се забавлява, макар че кралете на празника още не се бяха появили. Още не се бяха появили нито регентът, нито принцесите, нито господин Ло. Всички чакаха.

В един уигуам102 от яркочервено кадифе, украсен със златни ресни, в който сахемите103 на драго сърце биха изпушили лулата на мира, бяха събрани много маси. Уигуамът се намираше недалеч от кръга на Диана, под самите прозорци на кабинета на регента. Тук се бе събрала многобройна компания.

Около една мраморна маса, застлана с покривка, се бе разгорял ожесточен ландскнехт. Златото се пръскаше е пълни шепи, носеха се смях и викове. Недалеч, до една маса за реверси104, мирно и тихо разговаряха група възрастни благородници.

Край масата за ландскнехт бихме познали хубавия дребничък маркиз дьо Шаверни, Шоази, Навай, Жирон, Hoce, Таран, Албре и някои други. Пейрол бе също тук и печелеше. Този му навик бе общоизвестен и обикновено ръцете му бяха зорко наблюдавани. Но като изключим горното, да излъжеш на комар по време на Регентството не се смяташе за грях.

Чуваха се само цифри, обявявани една през друга и непрекъснато набъбващи: „Сто луидора! Петдесет! Двеста!“; звучаха ругатните на злочести играчи и неволният смях на печелившите. Лицата на всички около масата бяха, разбира се, открити. По алеите, напротив, се разхождаха и разговаряха много маски и домино. Лакеи в пъстроцветни ливреи, повечето с маски, за да не издадат инкогнитото на господарите си, стояха оттатък малкото каменно стълбище, водещо към покоите на регента.

— Печелите ли, Шаверни? — попита малко синьо домино, показвайки покритата си с качулка главица на входа на шатрата.

Шаверни тъкмо изтърсваше дъното на кесията си върху масата.

— Сидализ — извика Жирон, — нимфо на девствените гори, на помощ!

Зад първото домино се показа второ.

— Що рекохте? — попита то.

— Дебоа, миличка, не става дума за човек, а за гори — й отвърнаха.

— Ха тъй де! — възкликна госпожица Дебоа-Дюплан и влезе. Сидализ даде кесията си на Жирон. Един от възрастните благородници, седнали на масата за реверси, направи жест на отвращение.

— По наше време, господин дьо Барбаншоа — рече той на съседа си, — това се правеше другояче.

— Всичко е покварено, господин дьо ла Юноде — отвърна съседът. — Всичко е опорочено.

— Обезценено, господин дьо Барбаншоа.

— Опошлено, господин дьо ла Юноде.

— Изопачено.

— Опетнено.

— Омърсено.

И двамата с тежка въздишка възкликнаха в един глас:

— Накъде отиваме, бароне? Накъде?

Сетне барон дьо Барбаншоа хвана едно от ахатените копчета, украсяващи античния жакет на барон дьо ла Юноде, и продължи:

— Кои са тези хора, господин барон?

— И аз това ви питам, господин барон?

— Държиш ли, Таран? — извика в този миг Монтобер. — Петдесет!

— Таран? — изломоти господин дьо Барбаншоа. — Но това не е име на човек, а на улица!

— Държиш ли, Албре?

— Този пък се казва като майката на Анри Велики — възмути се господин дьо ла Юноде. — Откъде са изнамерили имената си?

— Ами откъде, мислите, Бишон, шпаньолът на госпожа баронесата, е изнамерил своето? — попита господин дьо Барбаншоа, изваждайки табакерата си.

Сидализ, която в този момент минаваше край тях, нахално напъха два пръста в нея. Баронът зяпна от изумление.

— Бива си го! — заяви момичето от Операта.

— Госпожо — сериозно каза барон дьо Барбаншоа, — никак не обичам да смесвам. Благоволете да приемете кутията.

Сидализ дори не се сконфузи. Тя взе кутията и ласкаво прокара пръсти по сбръчканата брадичка на възмутения благородник. Сетне се врътна и се отдалечи.

— Накъде отиваме? — задъха се господин дьо Барбаншоа. — Какво ли би казал покойният крал, ако видеше подобно нещо?

Междувременно ландскнехтът продължаваше.

— Загуби, Шаверни, пак загуби!

— Все ми е едно, имам си земите в Шаней. Държа всичко!

— Баща му бе достоен воин — рече барон дьо Барбаншоа. — Чий човек е той?

— На негово височество принц дьо Гонзаг.

— Опазил ни бог от италианците!

— Че то немците да не би да са по-стока, господин барон? Ами граф Хорн, дето го изтезаваха на „Грев“105 заради убийство!

— И при това роднина на Негово кралско височество! Накъде отиваме?

— Казвам ви, господин барон, накрая посред бял ден ще започнем да се колим по улиците!

— — Ех, господин барон, че то туй време вече дойде. Нима не четохте новините? Вчера до Тампл106 е била убита една жена на име Лове, някаква спекулантка.

— А тази сутрин един служител на военната хазна, някой си господин Сандрие, бил изваден от Сена до моста „Нотр Дам“.

— След като говорил доста високо по адрес на този проклет шотландец — едва чуто добави господин дьо Барбаншоа.

— Ш-шт! — изсъска господин дьо ла Юноде. — Този е единадесетият от осем дни насам!

— Ориол, Ориол, на помощ! — развикаха се в този момент играчите.

Ниският дебел посредник се появи на входа на шатрата. Беше с маска, а гротескно пищният му костюм бе предизвикал гръмкия смях на присъствуващите на бала.

— Странно — удиви се той, — всички ме познават!

— Няма втори Ориол! — извика Навай.

— Дамите намират, че и един е напълно достатъчен! — обади се Hoce.

— Ревнивец! — избухна смях от всички страни.

— Господа, да сте виждали случайно Нивел? — попита Ориол.

— И само като си помисли човек — каза Жирон, — че бедното ни приятелче от осем месеца напразно се домогва до мястото на осмиван и разоряван личен банкер на нашата любима Нивел!

— Ревнивец! — извикаха отново всички.

— Ориол, видя ли се с д’Озие?

— Къде са ти грамотите?

— Ориол, знаеш ли вече името на дядо си, когото ще пратиш на кръстоносен поход?

И отново гръмна смях.

Господин дьо Барбаншоа умолително събра длани, докато господин дьо Юноде се възмущаваше:

— Но тези хора се подиграват със светини, господин барон!

— Накъде отиваме, господи, накъде отиваме?

— Пейрол — рече нисичкият посредник, приближавайки се до масата, — държа вашите петдесет пистола, само защото сте вие, но по-напред свалете маншетите си.

— Моля? — докачи се довереникът на принц дьо Гонзаг. — Аз се шегувам само с равни, драги ми господинчо.

Шаверни погледна лакеите, които стояха зад каменното стълбище на регента.

— По дяволите! — промърмори той. — Онези негодници там като че ли скучаят. Таран, я върви да ги доведеш, за да има с кого да се пошегува почтеният господин Пейрол.

Този път довереникът се престори, че изобщо не е чул думите му. Той се сърдеше само срещу добри гаранции и се задоволи да спечели петдесетте пистола на Ориол.

— И тази хартия! — продължаваше да негодува старият Барбаншоа. — Все тази хартия!

— И пенсиите ни изплащат в хартия, бароне!

— Арендите също. Какво всъщност представляват тези парцалчета?

— Среброто си отива.

— Златото също. Искате ли да ви кажа, бароне, ние вървим към катастрофа.

— Тъй е, господин приятелю мой, натам вървим — съгласи се ла Юноде, стискайки скришом ръката на Барбаншоа. — На това мнение е и госпожа баронесата.

Гласът на Ориол отново се извиси над виковете, смеха и закачките.

— Чухте ли новината, голямата новина?

— Не, я дай да я чуем!

— Обзалагам се едно срещу хиляда, че няма да се досетите!

— Господин Ло е станал католик?

— Да не би госпожа дьо Бери да е пропила вода?

— Господин дю Мен е помолил регента за покана? Последваха стотици други невероятни предположения.

— Не познахте! — тържествуваше Ориол. — Не познахте, мили мои, и никога няма да познаете! Госпожа принцеса дьо Гонзаг, неутешимата вдовица на Ньовер, нашата Артемис, обречена на вечен траур…

При името на госпожа принцеса дьо Гонзаг всички възрастни благородници тутакси наостриха уши.

— И тъй — подхвана Ориол, — Артемис престана да пие праха на Мавзол. Госпожа принцеса дьо Гонзаг е на бала.

Разнесоха се удивени възклицания. Това бе наистина невероятно.

— Видях я с очите си, седнала до принцеса Палатин — потвърди нисичкият посредник. — Но видях и друго нещо, още по-изумително.

— Какво? — посипаха се въпроси от всички страни. Ориол се изкашля. Сега козовете бяха в него.

— Да, видях го — продължи той, — и при това нито ми се е привидяло, нито съм го сънувал. Видях как регентът отказа да приеме негово височество принц дьо Гонзаг.

Настъпи тишина. Това интересуваше всички, тъй като всички, които заобикаляха масата за ландскнехт, очакваха богатството си от Гонзаг.

— Че какво толкоз чудно има в това? — обади се Пейрол. — — Държавните дела…

— По това време Негово кралско височество никога не се занимава с държавни дела.

— Но ако все пак някой посланик…

— Негово кралско височество не беше с никакъв посланик.

— Или пък някой нов каприз…

— Негово кралско височество не беше с дама.

Ясните и категорични отговори на Ориол все повече разпалваха всеобщото любопитство.

— Но тогава с кого беше Негово кралско височество?

— Точно това се питаха всички — отвърна нисичкият посредник.

— Самият принц дьо Гонзаг се опитваше да разбере, при това беше в много лошо настроение.

— И какво му отговориха прислужниците? — полюбопитствува Кавай.

— Мистерия, господа, мистерия! Откакто получи някаква депеша от Испания, господин регентът е тъжен. Днес господин регентът заповядал да въведат през вратичката откъм Двора на фонтаните някаква особа, която никой от прислужниците не успял да види. Единствено на Блондо му се сторило, че зърнал във втория кабинет някакъв дребен човечец, облечен целият в черно, един гърбав.

— Гърбав! — повториха наоколо. — Гърбави колкото щеш!

— Негово кралско височество се е затворил с него. Лафар, Брисак и дори самата херцогиня дьо Фаларис намериха вратата му заключена.

За миг настъпи пълна тишина. През отвора на шатрата се виждаха осветените прозорци на кабинета на Негово кралско височество. Ориол случайно погледна натам.

— Вижте! Вижте! — извика той и посочи с ръка. — Те са още заедно.

Всички едновременно обърнаха поглед към прозорците на сградата. Върху белите завеси ясно се очертаваше фигурата на Филип Орлеански; той крачеше. Нечия неясна сянка, намираща се откъм страната на светлината, сякаш го съпровождаше. Това продължи само миг: двете сенки бяха задминали прозореца, а когато се появиха отново, вече бяха разменили местата си. Този път смътна бе фигурата на регента, докато върху завесата съвсем ясно се очертаваше сянката на тайнствения му събеседник: нещо безформено — голяма гърбица върху дребно тяло и дълги ръце, които живо жестикулираха.

II. Частен разговор

Силуетите на Филип Орлеански и на неговия гръбльо вече не се появиха на завесите на кабинета. Принцът отново бе седнал; Гърбавия стоеше пред него в почтителна, но решителна поза.

Кабинетът на регента имаше четири прозореца, два от които гледаха към Двора на фонтаните. В него се влизаше през три врати, едната от които беше официална и се отваряше към голямото преддверие, а другите две — тайни. Но точно в това се състоеше и загадката на комедията. След представленията на Операта, госпожиците, макар че бе напълно достатъчно да прекосят само „Кур-о-Ри“, пристигаха пред вратата на Орлеанския херцог, предшествувани от носачи на фенери, и удряха по нея колкото им сили държат; Косе, Брисак, Гонзаг, Лафар и маркиз дьо Бониве, незаконнороденият Гуфие, когото херцогиня дьо Бери бе взела на служба при себе си, „за да има инструмент за рязане на уши“, чукаха на другата врата посред бял ден.

Едната от тях водеше към „Кур-о-Ри“, а другата — към Двора на фонтаните, вече отчасти очертан от дома на банкера Маре дьо Фонбон и павилиона Реол. На първия от изходите портиерка беше една почтена старица, бивша оперна певица, а другият се пазеше от Льо Бреан, бивш коняр на Monsieur. Това бяха чудесни длъжности. Освен това Льо Бреан беше и един от пазачите на градината, където имаше една къщурка, току зад кръга на Диана.

Точно гласът на Льо Бреан чухме да се разнася от дъното на тъмния коридор, когато Гърбавия влезе през Двора на фонтаните. И наистина, очакваха го; регентът бе сам, регентът бе загрижен. Регентът бе все още в домашния си халат, макар че празникът отдавна беше започнал. Разкошната му коса бе навита на късчета хартия, а на ръцете си носеше от онези ръкавици, предназначени да поддържат белотата им. В своите „Мемоари“ майка му твърди, че тази му наклонност да полага прекомерно много грижи за себе си бил наследил от Monsieur. И наистина, чак до сетния си дъх Monsieur беше кокетен, та дори по-кокетен и от жена.

Регентът бе прехвърлил четирийсет и петата си година. Човек би могъл да му даде и малко повече поради голямата умора, която сякаш забулваше чертите му. При все това, той беше хубав; от лицето му лъхаше благородство и чар, а очите му, по женски нежни, излъчваха достигаща до слабост доброта. Устните му и най-вече бузите му притежаваха онази наследствена за Орлеанския род изнеженост и отпуснатост.

Майка му, принцеса Палатин, му бе дала нещичко от своето немско добродушие и пресметливост, но за себе си тя бе запазила най-доброто. Ако повярваме на онова, което тази възхитителна жена разказва за себе си в своите мемоари, тя дори не е и помислила да му даде от красотата, която изобщо не притежаваше.

Върху някои височайши темпераменти разпуснатостта едва-едва се отразява. Има люде железни, но Филип Орлеански не беше от тях. Лицето му, а и цялото му тяло най-енергично доказваха каква преумора му костват оргиите. Можеше дори да се предскаже, че този похабен живот изчерпваше последните си резерви и че смъртта вече го дебнеше на дъното на някоя бутилка шампанско.

На прага на кабинета Гърбавия бе посрещнат от един-единствен прислужник, който го въведе вътре.

— Вие ли ми писахте от Испания? — попита регентът, след като го измери с поглед.

— Не, ваше височество — почтително отвърна Гърбавия.

— А от Брюксел?

— Нито от Брюксел.

— А от Париж?

— Също не.

Регентът отново го изгледа.

— Би ме учудило, ако вие се окажете този Лагардер — промърмори той.

Гърбавия се поклони с усмивка.

— Господине — благодушно и сериозно каза регентът, — и през ум не ми мина да правя намек за това, което си мислите. Аз никога не съм виждал Лагардер.

— Господине — прекъсна го Гърбавия, продължавайки да се усмихва, — когато е бил гвардейски улан при вашия височайши чичо, са го наричали Хубавия Лагардер. Аз никога не съм бил нито хубав, нито гвардеец.

На Орлеанският херцог никак не му се щеше да се задълбочават на тази тема.

— Как се казвате? — попита той.

— У дома ме наричат майстор Луи, ваше височество. Навън хора като мен нямат друго име, освен прякора, който им дадат.

— Къде живеете?

— Много далече.

— Това отказ ли е да ми кажете къде живеете?

— Да, ваше височество.

Филип Орлеански строго го погледна и тихо произнесе:

— Аз имам полиция, господине, и тя минава за способна, тъй че лесно мога да узная…

— Щом Ваше кралско височество толкова държи на това, предпочитам да не му противореча — прекъсна го Гърбавия. — Живея в двореца на принц дьо Гонзаг.

— В двореца на Гонзаг?! — удиви се регентът.

Гърбавия се поклони и отвърна хладно:

— Наемите там са скъпи.

Регентът изглеждаше замислен.

— Отдавна, много отдавна — рече той, — за първи път чух да се говори за Лагардер. Някога той беше непоправим дуелист.

— Оттогава направи каквото можа, за да изкупи лудориите си.

— Какъв сте му вие?

— Никакъв.

— Защо самият той не дойде?

— Защото му бях под ръка.

— А ако поискам да го видя, къде бих могъл да го намеря?

— Не мога да отговоря на този въпрос, ваше височество.

— Но все пак…

— Вие имате полиция, която минава за способна, опитайте.

— Това предизвикателство ли е, господине?

— Не, ваше височество, заплаха. Само след час Анри дьо Лагардер може да бъде извън обсега на вашите издирвания, но постъпката, която предприе за успокоение на съвестта си, той никога вече не ще повтори.

— Та нима е направил тази постъпка против волята си? — попита Филип Орлеански.

— Против волята си, точно това е думата — отвърна Гърбавия.

— Защо?

— Защото залогът в тази игра, която той би могъл изобщо да не започва, е цялото щастие на неговия живот.

— Но кой го е принудил да я играе?

— Една клетва.

— Пред кого?

— Пред един човек, който умираше.

— И как се казваше той?

— Много добре знаете, ваше височество, този човек се казваше Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер.

Регентът отпусна глава на гърдите си.

— Цели двайсет години минаха оттогава, а аз нищо не съм забравил, нищо! — прошепна той с променен глас. — Обичах го, моя беден Филип, и той ме обичаше. Откакто ми го убиха, не знам дали съм се докосвал до ръката на искрен приятел.

Гърбавия просто го поглъщаше с очи. Върху лицето му се бе изписало силно вълнение. В един миг той понечи да каже нещо, но с голямо усилие на волята се въздържа и лицето му отново възвърна своята невъзмутимост.

Филип Орлеански вдигна глава и бавно продължи:

— Бях близък роднина на херцог дьо Ньовер. Сестра ми се омъжи за негов братовчед, херцог дьо Лорен. Като принц и негов съюзник аз дължа закрила на вдовицата му, която освен това е жена на един от най-скъпите на сърцето ми приятели. Ако дъщеря й е жива, аз обещавам, че тя ще бъде богата наследничка и ще се омъжи за принц, ако пожелае. Що се отнася до убийството на моя беден Филип, говори се, че притежавам една-единствена добродетел — не съм злопаметен, и това е вярно, тъй като мисълта за отмъщение се заражда и умира в мен почти едновременно, но когато ми съобщиха: „Филип е мъртъв“, аз също дадох клетва. Днес аз управлявам държавата и да накажа убиеца на Ньовер вече няма да бъде отмъщение, а справедливост.

Гърбавия мълчаливо се поклони. Филип Орлеански продължи:

— Има още много неща, които трябва да разбера. Защо Лагардер се е бавил толкова дълго време преди да се обърне към мен?

— Защото си беше казал: „В деня, когато се откажа от настойничеството си, искам госпожица дьо Ньовер да бъде жена и да може да разпознава своите приятели и врагове.“

— Има ли доказателства за това, което твърди?

— Да, с изключение на едно.

— Кое?

— Доказателството, което трябва да разобличи убиеца.

— Но той познава убиеца.

— Смята, че го познава, но има един характерен белег, който може да потвърди подозренията му.

— Белегът не може да послужи за доказателство.

— Много скоро Ваше кралско височество ще има възможността да прецени това сам. А колкото до произхода и самоличността на младата девойка, не може да има никакви съмнения.

Регентът размишляваше.

— Каква клетва е дал Лагардер? — попита той след кратка пауза.

— Беше обещал да стане баща на детето — отвърна Гърбавия.

— Значи е бил там в момента на смъртта му?

— Да, там е бил. Умиращият Ньовер му повери настойничеството на дъщеря си.

— А извади ли Лагардер шпага, за да защити Ньовер?

— Той направи каквото можа и след смъртта на херцога отнесе детето, макар да бе останал сам срещу двайсетима.

— Знам, че на света няма по-страховита шпага — промълви регентът, — но има нещо неясно в отговорите ви, господине. Щом Лагардер е присъствувал на битката, защо казвате, че само подозира кой е убиецът?

— Било е тъмна нощ. Убиецът е бил с маска и е нанесъл удара откъм гърба.

— Нима самият господар е сторил това?

— Да, самият господар. И Ньовер рухна под удара с вик: „Друже, отмъсти за мен!“.

— А този господар — продължи регентът с очевидно колебание, — не беше ли маркиз дьо Кайлюс-Тарид?

— Маркиз дьо Кайлюс-Тарид е покойник от години — отвърна Гърбавия, — докато убиецът е жив. Достатъчна е само една дума на Ваше кралско височество и Лагардер ще му го посочи още тази нощ.

— Значи Лагардер е в Париж? — живо го прекъсна регентът.

Гърбавия прехапа устни.

— Ако е в Париж — добави изправяйки се регентът — той е мой! — После разтърси едно звънче и заръча на появилия се прислужник: Господин Машо веднага да се яви при мен!

Господин Машо беше полицейският лейтенант. Гърбавия беше възвърнал спокойствието си.

— Ваше височество — каза той, поглеждайки часовника си, — в този момент Лагардер ме чака на един път извън Париж, който няма да ви посоча, дори и да ме подложите на разпит. Скоро ще удари единайсет часа. Ако до единайсет и половина Лагардер не получи никаква вест от мен, конят му ще препусне към границата. По пътя си ще сменя конете, тъй че вашият полицейски лейтенант е безпомощен.

— Ще останете заложник! — извика регентът.

— О, аз! — възкликна Гърбавия и се усмихна. — Ако наистина държите да ме затворите, аз съм изцяло във ваша власт.

И той скръсти ръце на гърдите си. В този момент се появи полицейският лейтенант. Той беше късоглед и без изобщо да забележи Гърбавия, подхвана още преди да са го попитали каквото и да било:

— Имам да ви съобщя нещо ново! Ваше кралско височество ще се убеди, че не може да се проявява снизхождение към подобни размирници. Имам доказателство за тайните им връзки с Алберони. Селамаре е затънал до шия, а също и дьо Вилроа, и Вийар, пък и целият бивш кралски двор, който заедно с херцог и херцогиия дю Мен…

— Млък! — кресна регентът.

В този момент Машо най-сетне забеляза Гърбавия и тутакси млъкна смутен. Измина цяла минута, преди регентът отново да вземе думата. Междувременно той няколко пъти крадешком погледна към Гърбавия, на когото обаче и окото му не мигна.

— Машо — каза най-сетне регентът, — повиках ви точно, за да ви говоря за Селамаре и другите. Почакайте ме, моля, в първия кабинет.

Машо с любопитство изгледа Гърбавия и се запъти към вратата, но тъкмо се канеше да прекрачи прага, когато регентът добави:

— Наредете, моля ви, да ми донесат един подпечатан и преподписан пропуск, без да попълвате името.

Преди да излезе, Машо отново се озърна крадешката. Регентът, неспособен да остане дълго време толкова сериозен, изръмжа:

— И откъде, по дяволите, ми ги изнамират такива късогледи, за да ги поставят в крайна сметка начело на полицията? — После добави: — Господине, този кавалер дьо Лагардер преговаря с мен като равен с равен. Изпраща ми посланици и на всичко отгоре в последното си писмо ми диктува съдържанието на пропуска, който иска. Тук вероятно се крият и някакви користни подбуди. Без съмнение кавалерът дьо Лагардер ще поиска и награда.

— Ваше кралско височество греши — отвърна Гърбавия. — Той Не иска нищо. Дори регентът на Франция е безсилен да възнагради кавалера дьо Лагардер.

— По дяволите! — възкликна регентът. — Наистина си заслужава да видим тази тайнствена и романтична особа. Той е напълно способен да си спечели изключителен успех в кралския двор и да възроди отживялата мода на странствуващите рицари. Колко време ще трябва да го чакаме?

— Два часа.

— Още по-добре! Тъкмо ще се позабавляваме между индианския балет и дивашката вечеря. Това изобщо не е предвидено в програмата.

Влезе прислужникът. Той носеше пропуска, преподписан от министъра Льо Блан и господин Машо. Регентът сам попълни празните места и подписа.

— Провиненията на господин дьо Лагардер не са непростителни подхвана той, докато пишеше. — Покойният крал беше неумолим що се касае до дуелите, и то с пълно право. Слава богу, нравите се промениха. Рапирите отдавна се чувствуват по-добре в ножниците. Помилването на господин дьо Лагардер ще бъде зарегистрирано още утре, а ето и пропускът.

Гърбавия протегна ръка, но регентът не му го даде веднага.

— Ще предупредите господин дьо Лагардер, че всяко насилие от негова страна унищожава силата на този документ.

— Времето на насилието отмина — произнесе Гърбавия някак тържествено.

— Какво искате да кажете, господине?

— Искам да кажа, че само преди два дни кавалерът дьо Лагардер нямаше да приеме това условие.

— Защото…? — високомерно и с подозрение вметна Орлеанският херцог.

— Защото дадената клетва би му го забранила.

— Нима се е заклел и в нещо друго, освен да стане баща на детето?

— Да, да отмъсти за Ньовер…

Тук Гърбавия неочаквано млъкна.

— Доизкажете се, господине! — заповяда регентът.

— В момента, в който кавалерът дьо Лагардер отнасяше момиченцето — бавно продължи Гърбавия, — той извика на убийците: „Всички вие ще загинете от моята ръка!“ Те бяха деветима. Седмина от тях вече са мъртви.

— От неговата ръка? — попита регентът и силно пребледня.

Гърбавия студено се поклони в знак на потвърждение.

— А другите двама? — попита отново регентът.

Гърбавия се поколеба.

— Ваше височество — най-сетне отговори той, гледайки регента право в очите, — има глави, които височайшите държавници никак не биха искали да видят да падат на ешафода. Шумът, който те вдигат при падането си обикновено разклаща трона. Господин дьо Лагардер предоставя на ваше кралско височество правото на избор. Той ми заръча да ви съобщя следното: „Осмият убиец е само слуга, господин Лагардер не го слага в сметката, но деветият е господарят и този човек трябва да умре. Ако ваше кралско височество не иска да го предаде на палача, то нека му даде шпага, за останалото ще се погрижи господин дьо Лагардер.“

Регентът отново му подаде пропуска.

— Делото е справедливо — промълви той. — Правя това в памет на моя беден Филип. Ако господин дьо Лагардер се нуждае от помощ…

— Лагардер моли ваше кралско височество за едно-единствено нещо.

— И какво е то?

— Дискретност. Една невнимателно изпусната дума може да провали всичко.

— Ще бъда ням.

Гърбавия дълбоко се поклони, пъхна сгънатия пропуск в джоба си и се насочи към вратата.

— И тъй, след два часа? — попита регентът.

— Да, след два часа.

И Гърбавия излезе.

— Е, дребосъче, намери ли туй, дето си го търсеше? — попита старият портиер Льо Бреан, виждайки го да се връща.

Гърбавия пъхна един двоен луидор в ръката му и отвърна:

— Да, но сега ми се ще да погледам празненството.

— По дяволите! — извика Льо Бреан. — Я го виж ти какъв танцьор се извъди!

— Освен това — продължи Гърбавия, — искам да ми дадеш ключа от къщичката ти в градината.

— И за какво ти е притрябвал, мъничето ми?

Гърбавия му подаде втори двоен луидор.

— Ама че странни прищевки има туй човече! — промърмори Льо Бреан. — Дръж, ето ти ключа от къщичката.

— И накрая — заключи Гърбавия, — искам да отнесеш там пакета, който ти оставих сутринта.

— А ще има ли още един двоен луидор за поръчката?

— Дори два.

— Браво! Туй се казва почтено човече! Сигурен съм, че е за любовна среща!

— Може би — усмихна се Гърбавия.

— Ако бях жена, щях да те обикна въпреки гърбицата ти само заради двойните ти луидори. Но я чакай — сепна се добродушният стар Льо Бреан, — за да влезеш ти трябва покана. Гвардейците не се шегуват.

— Имам си — отвърна Гърбавия. — Ти само отнеси пакета.

— Веднага, мъничето ми. А сега продължи по коридора, после свий вдясно — преддверието е осветено — и ще излезеш на външното стълбище. Приятни забавления и наслука!

III. Партия ландскнехт

Напливът от гости в градината непрекъснато се увеличаваше. Най-гъста бе тълпата край кръга на Диана, намиращ се в съседство с покоите на негово кралско височество. Всеки искаше да разбере защо регентът караше да го чакат.

Няма да отделяме много място на различните съзаклятничества. Интригите на господин дю Мен и неговата съпруга, принцесата, както и попълзновенията на старите съмишленици Вилроа и испанското посолство, макар и изобилствуващи с драматични събития, изобщо не са предмет на нашето повествование. Достатъчно е само да отбележим, между другото, че регентът бе заобиколен с врагове. Парламентът го ненавиждаше и презираше до такава степен, че се възползуваше от всеки удобен случай, за да му оспорва старшинството; духовенството общо взето бе враждебно настроено срещу него заради скандала с конституцията; старите генерали от действуващата армия не изпитваха към него нищо друго, освен презрение, заради мекушавата му политика, и накрая, дори в самия регентски съвет, той постоянно се натъкваше на опозицията на някои негови членове. Не можеше да се скрие фактът, че финансовият парад на Ло му помогна много, за да разсее общественото неодобрение.

Никой, с изключение на узаконените принцове, нямаше основание да изпитва силна лична омраза към този апатичен принц, който не таеше дори капчица злоба в сърцето си, но чиято доброта граничеше с безгрижието. Човек мрази най-много хората, които би могъл да обича най-силно. Филип Орлеански имаше колкото щеш сътрапезници, но нито един приятел.

Банката на Ло му послужи, за да подкупи принцовете. Думата е наистина много силна, но неумолимата история не позволява да се употреби друга. След тях дойде ред на херцозите и така узаконените принцове останаха изолирани, утешавайки се единствено с няколко посещения на Старата, както наричаха тогава изгубилата привилегиите си, госпожа дьо Ментьонон107.

Господин дьо Тулуз се подчини най-чистосърдечно, той беше човек честен. Наложи се господин дю Мен и жена му да търсят подкрепа в чужбина.

Разправят, че по времето, когато се появили сатирите на поета Лагранж, озаглавени „Филипики“108, регентът толкова много настоявал пред херцог дьо Сен Симон, тогава негов близък човек, че най-сетне херцогът се съгласил да му ги прочете. Казват, че регентът слушал без дори окото му да мигне и дори се смеел при онези пасажи, очернящи личния му и семеен живот, в които поетът го описва, седнал на масата до собствената си дъщеря по време на неговите оргии109. Но казват също, че плакал и дори припаднал, когато стигнали до стиховете, обвиняващи го, че бил изтровил цялото потомство на Луи XIV. И е имал пълно право да го преживява. Подобни обвинения, дори когато са клюки, правят силно впечатление на простолюдието. „Винаги остава по нещичко“ — бе казал Бомарше110, който много добре е знаел какво говори.

Най-безпристрастно описание на епохата — на Регентството е направил историографът Дюкло111 в своите „Тайни мемоари“ — Той очевидно се придържа към категоричното мнение, че без банката на Ло регентството на Орлеанския херцог не би просъществувало.

Всички обожаваха малкия крал Луи XV, но възпитанието му бе поверено в злонамерените ръце на регента и този път обикновено безразличната тълпа бе обзета от смътно безпокойство, що се отнася до почтеността на принца. Опасяваха се, че в даден момент правнукът на Луи XIV би могъл да изчезне точно така, както бяха изчезнали баща му и дядо му. В същото време това се оказа чудесен повод за какви ли не заговори. И дума не можеше да става, естествено, че херцог дю Мен, господин дьо Вилроа, принц де Селамаре, господата Вийар, Алберони, както и бретонско-испанското съзаклятничество, плетат интригите си за своя собствена сметка! Има си хас! Та нали ратуваха единствено, за да спасят малкия крал от гибелните сили, отнели живота на родителите му!

Отначало на Филип Орлеански дори и на ум не му минаваше да противопостави на нападките нещо друго, освен безгрижието си. Обикновено най-здравите крепости са от мека пръст. Един прост дюшек предпазва много по-ефикасно от куршума, отколкото стоманеният щит. Така Филип Орлеански дълго време спа спокойно, прикрит зад своето безгрижие.

Когато се наложи да се покаже, той се показа. И тъй като стадото нападатели, което го заобикаляше, не притежаваше нито достойнства, нито добродетели, едничката му поява се оказа напълно достатъчна.

По времето, когато се развиват събитията на нашата история, Филип Орлеански все още се намираше зад своя дюшек. Той спеше и хулите на тълпата ни най-малко не смущаваха съня му, макар че тълпата го одумваше доста гръмогласно и то съвсем близо до неговия дворец, току под прозорците му, та дори и в собствения му дом! А тълпата имаше какво да каже, тъй като — нека изключим низостите, които не достигаха целта си, както и обвиненията в отровителство, опровергавани от самото съществование на малкия Луи XV — регентът твърде често даваше повод за злословия. Целият му живот бе един срамен скандал; при неговото управление Франция приличаше на някой от онези големи обезоръжени кораби, дето се оставят да бъдат теглени на буксир от друг кораб. В случая буксирът беше Англия. И в крайна сметка, въпреки успеха на банката на Ло, всеки, който си направеше труда да пророкува близкия фалит на държавата, намираше слушатели.

И ако тази нощ в парка на регента бе налице едно въодушевено множество, то шайката на недоволниците бе също тук: недоволни политици, недоволни финансисти, морално неудовлетворените и независимите. В последната групировка, състояща се от всички онези, които по времето на Луи XIV са били млади и именити, влизаха барон дьо ла Юноде и барон дьо Барбаншоа. Без да са все още кой знае какви развалини, те се утешаваха взаимно, твърдейки, че по тяхно време дамите били много по-красиви, мъжете много по-духовити, небето — по-синьо, вятърът — по-топъл, виното — по-хубаво, лакеите — по-предани, а камините — не толкова пушливи.

Този вид опозиция, отличаваща се по своята наивност, е бил разпространен още по времето на Хораций, който нарича старците — „ласкатели на миналото“, laudator temporis acti.

Но нека веднага кажем, че сред позлатената, усмихната, натруфена и маскирана с кадифе тълпа, която непрекъснато кръстосваше из дворовете на двореца, за да хвърли поглед на украсата на градината и се трупаше най-вече край кръга на Диана, не се говореше кой знае колко за политика. Всички изцяло се бяха посветили на празненството и ако името на херцогиня дю Мен случайно се отронеше от нечии прелестни устенца, то бе единствено, за да я съжалят, че не присъствува на бала.

Един подир друг започнаха да прииждат и силните на деня. Тук бе Бурбонският дук, подал ръка на принцеса дьо Конти; канцлерът д’Агесо водеше принцеса Палатин, а лорд Стеърс, английският посланик, се оставяше да бъде ухажван от абат Дюбоа. Изведнъж из залите, дворовете и алеите се разнесе слух, способен да подлуди дамите, който накара всички да забравят за закъснението на регента и дори за отсъствието на господин Ло. В Пале Роаял бе царят112! Руският цар Петър, придружаван от маршал дьо Тесе.

Веднага щом се разбра, че царят е на бала, настъпи силна суматоха. Това изобщо не бе предвидено в програмата. На всеки му се щеше да го зърне, но тъй като никой не знаеше къде точно се намира той, тълпата следваше най-различни указания и току се блъскаше по кръстовищата. Все пак Пале Роаял не беше Бондийският лес, в крайна сметка все някъде щяха да го открият!

Цялата тази суматоха ни най-малко не смущаваше нашите играчи на ландскнехт, намерили убежище в индианската шатра. Още никой не се беше отказал от играта. Златото и банкнотите продължаваха да валят върху покривката. Пейрол беше покрил внушителна каса и в момента беше на ръка. Макар и леко пребледнял, Шаверни все още се смееше, но вече с половин уста.

— Десет хиляди екю! — обяви Пейрол.

— Държа — отзова се Шаверни.

— С какво? — полюбопитствува Навай.

— На доверие.

— При регента не се играе на доверие — обади се господин дьо Треме, който минаваше наблизо, после с дълбоко отвращение добави: — Същински вертеп!

— Който не облагате с десятък, господин херцог — отвърна Шаверни, поздравявайки го с ръка.

Взрив от смях последва думите му. Господин дьо Треме повдигна рамене и се отдалечи.

Херцог дьо Треме, губернаторът на Париж, облагаше с десятък приходите на всички легални игрални домове. Говореше се, че самият той попечителствувал един такъв дом, намиращ се на улица „Байол“. В това нямаше нищо унизително. Дворецът на принцеса дьо Каринян се славеше като един от най-опасните столични вертепи.

Навай взе картите от ръцете на Пейрол и като го изтика лекичко извън кръга на играчите, обяви следващия залог.

Ориол дръпна Шаверни на страна.

— Бих искал да те помоля за един съвет — пошушна му тайнствено нисичкият дебел посредник.

— Думай — съгласи се Шаверни.

— Сега съм вече благородник и не бих искал да се държа като дръвник. Ето за какво става дума: преди малко заложих сто луидора срещу Таран, но ми се струва, че той не ме чу.

— Спечели ли?

— Не, загубих.

— А плати ли му?

— Не, пък и Таран нищо не поиска.

Шаверни зае дълбокомислена поза, после попита:

— А щеше ли да си поискаш стоте луидора, ако беше спечелил?

— Разбира се — отвърна Ориол, — тогава щях да съм сигурен, че съм залагал.

— Фактът, че си загубил, кара ли те да се съмняваш в това?

— Не, но ако Таран не ме е чул, нямаше да ми плати.

Докато говореше, Ориол си играеше с портфейла си. Шаверни сложи ръка отгоре му и важно заяви:

— На пръв поглед всичко ми изглеждаше много по-просто. Случаят обаче се оказа сложен.

— Остават петдесет луидора! — извика Навай.

— Държа! — обади се Шаверни.

— Как? Но как тъй? — възнегодува Ориол, виждайки го да отваря портфейла му.

Той понечи да си възвърне богатството, но Шаверни с властен жест го отблъсна.

— Спорната сума трябва да се предаде в трети ръце — отсъди той, — тъй че я вземам и разделяйки я наполовина заявявам, че дължа петдесет луидора на теб и още толкова на Таран, като съм убеден, че дори цар Соломон не би стигнал до по-мъдро решение! Държа! Държа! — повтори той и се върна на игралната маса, отнасяйки със себе си портфейла на объркания Ориол.

— Държиш ми парите! — изсумтя Ориол. — Иди после разправяй, че разбойниците не си живеели добре!

— Господа! Господа! — извика в този момент Hoce, който идеше отвън. — Оставете картите, вие играете върху вулкан. Господин Машо току-що разкри три дузини заговори, най-нищожният от които би посрамил дори Каталина. Регентът е уплашен до смърт и се е затворил с черното човече, за да му предскажат бъдещето.

— Ба! — разнесоха се удивени възклицания. — Да не би черното човече да е гадател?

— И още как — потвърди Hoce. — То предсказа на регента, че господин Ло ще се удави в Мисисипи, а херцогиня дьо Бери ще сключи втори брак с онзи негодник Риом.

— По-тихо! Мълчете! — обадиха се по-благоразумните, докато останалите избухнаха в смях.

— Всички говорят само за това — продължи Hoce. — Черното човече е предсказало също, че абат Дюбоа ще се докопа до кардиналската шапчица.

— Хайде де! — изуми се Пейрол.

— И че господин Пейрол ще стане честен човек — заключи Hoce.

Последва нов изблик на веселие. Всички напуснаха масата и се струпаха на входа на шатрата, след като Hoce, поглеждайки случайно към каменното стълбище, бе извикал:

— Вижте! Вижте! Ето го! Не, не регентът, черното човече!

И действително, всички го видяха, безобразно гърбав и със странно изкривени крака, да се спуска бавно по стълбището на павилиона. В подножието му го спря един гвардейски сержант. Черното човече с усмивка му показа поканата си, поклони се и отмина.

IV. Спомени за тримата Филиповци

Черното човече държеше в ръка лорнет и разглеждаше празничната украса с вид на истински познавач. То най-любезно се кланяше на дамите и току се подсмиваше под мустак като някой гръбльо, какъвто всъщност беше. На лицето си носеше маска от черно кадифе. И колкото повече се приближаваше до нашите играчи, с толкова по-жив интерес го разглеждаха те, но не ще и съмнение, че този, който го наблюдаваше най-внимателно, бе господин Пейрол.

— Що за дяволско изчадие! — извика най-сетне Шаверни. — Я чакайте! Това май е…

— Ами да, той е! — потвърди Навай.

— Кой? — попита дебелият Ориол, който беше късоглед.

— Нашият неотдавнашен познайник — отвърна Шаверни.

— Човекът с десетте хиляди екю!

— Човекът от кучешката колиба!

— Езоп II, наречен още Йон.

— Не може да бъде! — изуми се Ориол. — Такова създание в кабинета на регента?!

— Какво ли може да е казал на Негово кралско височество? — мислеше си Пейрол. — Този негодник никога не ми е вдъхвал доверие.

Черното човече продължаваше да се приближава, но сякаш изобщо не забелязваше групата, застанала на входа на шатрата. То надзърташе през лорнета си, усмихваше се, кланяше се. Човек надали би могъл да намери по-любезно и в по-добро разположение на духа черно човече от него. То беше вече достатъчно близо, за да го чуят как си мърмори през зъби:

— Очарователно! Очарователно! Всичко е толкова очарователно. Само Негово кралско височество е способен на подобно нещо. Ах, колко съм доволен, че видях всичко това! Много съм доволен! Много!

Във вътрешността на шатрата се разнесоха гласове. На масата, изоставена от нашите играчи, се бе настанила друга компания, състояща се почти изцяло от люде високопоставени и на почтена възраст.

— Не знам какво се е случило — каза един от тях, — но току-що видях Бониве да удвоява постовете по изрична заповед на регента.

— В „Кур-о-Ри“ има две роти гвардейци — додаде друг.

— Регентът бе недостъпен.

— Машо се е насадил на пачи яйца.

— Дори самият Гонзаг не можа да измъкне думичка от него!

Нашите играчи наостриха уши, но новодошлите тутакси снишиха глас.

— Предчувствувам, че ще се случи нещо — промърмори Шаверни.

— Попитайте гадателя! — разсмя ce Hoce.

Черното човече най-учтиво го поздрави.

— Положително ще се случи нещо, но какво? — рече то и като избърса грижливо лорнета си, продължи: — Да, положително ще се случи нещо, при това нещо съвсем неочаквано. Хе-хе-хе! — подсмихна се то, придавайки на пронизителното си треперливо гласче необичайно тайнствен тон: — Излизам от едно горещо, много горещо място и сега студът ме сковава. Позволете ми да вляза, господа, ще ви бъда много задължен.

То леко потрепера. Нашите комарджии се отдръпнаха, без да откъсват поглед от него. Кланяйки се наляво и надясно, Гърбавия се шмугна в шатрата. Когато забеляза групата знатни велможи, насядали около масата, той доволно поклати глава и рече:

— Тъй, тъй, има нещо. Регентът е загрижен, стражата е удвоена, но никой не знае какво става. Господин херцогът дьо Треме също не знае, макар че е губернатор на Париж; не го знае и господин Машо, при все че е полицейски лейтенант. Да не би вие да знаете, господин дьо Роан-Шабо? Или пък вие, господин дьо Ла Ферте-Сантер? Ами вие, господа — обърна се той към нашите играчи, които неволно отстъпиха назад, — и вие ли не знаете?

Никой не отговори. Господата дьо Роан-Шабо и дьо Ла Ферте-Сантер свалиха маските си. Такъв беше обичаят, когато искаха учтиво да принудят някой непознат да покаже лицето си. Гърбавия се поклони със смях и каза:

— Безполезно е, господа, вие никога не сте ме виждали.

— Господин барон — попита Барбаншоа своя верен съсед, — познавате ли този оригинал?

— Не, господин барон — отвърна ла Юнодай, — но ще да е някой изключителен самохвалко!

— Бих се обзаложил на едно срещу хиляда — подхвана Гърбавия, — за да се опитате да отгатнете какво става, но само ще си загубя времето. Тук не става дума за неща, които са ежедневна тема на вашите открити разговори и скрити помисли, нито пък за неща, които са предмет на благоразумните ви опасения, уважаеми господа.

Докато говореше, Гърбавия гледаше към Роан, Ла Ферте н другите възрастни благородници, насядали около масата.

— Не става дума и за онова — продължи той, обръщайки се този път към Шаверни, Ориол и другите, — което подклажда повече или по-малко законните амбиции на вас, които богатството тепърва очаква. Не става дума нито за интригите на Испания, нито за вълненията във Франция, нито за зловредните настроения в Парламента, нито за малките слънчеви затъмнения, които господин Ло нарича своя система. Не, не, и не! И въпреки това регентът е загрижен, и въпреки това стражата е удвоена!

— Тогава за какво става дума, прелестна маско? — прекъсна го с нетърпелив жест господин дьо Роан-Шабо.

За миг Гърбавия се замисли, отпуснал глава на гърдите си, после рязко вдигна чело и сухо се изсмя.

— Вярвате ли в привидения? — попита той.

Невероятното обикновено не се среща извън определени обстоятелства. През зимните вечери, в някоя просторна зала на замък, чиито прозорци стенат под напора на северния вятър, край голяма камина от гравиран черен дъб, нейде там, в Морванската пустош или в Бретанските лесове, човек лесно би могъл да изплаши хората с някоя наивна легенда или детинска приказка. Мрачните дървени ламперии поглъщат светлината на лампата, която хвърля смътни отблясъци върху олющената позлата на семейните портрети. Замъкът си има своите злокобни и тайнствени предания. Знае се в кой коридор се появява и тътрузи оковите си старият граф, в коя стая влиза, когато часовникът отброи дванайсетия час, за да седне пред студеното огнище и да зъзне с треската на покойниците. Но тук, в Пале Роаял, под индианската шатра, сред изблиците на съмнителен смях и подозрително интимните разговори, на две крачки от масата за безчестна игра, нямаше място за смътните страхове, които понякога обхващат храбрите адепти на шпагата и дори людете без предразсъдъци, тези разбойници на мисълта. Но въпреки това, когато Гърбавия произнесе думата „привидение“, всички почувствуваха кръвта им да се смръзва във вените. В същото време черното човече се смееше, но от неговия смях ги побиваха тръпки. За миг повея хлад, въпреки леещите се потоци светлина, въпреки веселата гълчава в градината, въпреки долитащите отдалеч нежни звуци на оркестъра.

— Хе-хе! — изскърца гласецът на Гърбавия. — Че кой вярва в привидения? Никой посред бял ден, на улицата! Всички в полунощ, когато в дъното на уединен алков кандилото случайно угасне. Тогава едно цвете разтваря венче пред погледа на звездите и това цвете е съвестта. Успокойте се господа, аз не съм привидение.

— Ще благоволите ли най-сетне да се изясните, прелестна маско? — сопна се господин дьо Роан-Шабо и се изправи.

Около черното човече се беше образувал кръг. Пейрол се криеше на втория ред, но цял се бе превърнал в слух.

— Господин херцог — отвърна Гърбавия, — не сме по-хубави един от друг, стига комплименти. Виждате ли, това касае оня свят. Става дума за един покойник, който надига надгробния си камък след цели двайсет години, господин херцог. — Тук той отново се изсмя. — Но помнят ли тук, в кралския двор, хората, умрели преди двайсет години?

— Но за какво намеква той? — извика Шаверни.

— Не говоря на вас, господин маркиз — отговори човечето, — това се случи в годината на вашето раждане, вие сте твърде млад. Говоря на онези, чиито коси са посивели. — И с внезапно променен тон, добави: — Той бе галантен благородник и достоен принц, той бе млад, храбър, богат, щастлив, обичан, с лице на арахангел и снага на герой. Той притежаваше всичко, което бог отрежда на любимците си на този свят.

— В който и най-прекрасните неща ги постига участ зла… — издекламира Шаверни.

Човечето го чукна с пръст по рамото и тихичко рече:

— Запомнете, господин маркиз, че понякога поговорките лъжат и че има празници без бъднини.

Шаверни пребледня. Гърбавия го отстрани с ръка и застана до самата маса.

— Обръщам се към онези, чиито коси са посивели — повтори той. — Към вас, господин дьо ла Юноде, който днес щяхте да лежите на шест стъпки под земята във Фландрия, ако той не беше разцепил черепа на разбойника, притиснал ви под коляното си.

Старият барон остана като втрещен и тъй силно се развълнува, че не можа да пророни нито дума.

— Към вас, господин дьо Марийак, чиято дъщеря се покалугери от любов по него; към вас, господин херцог дьо Роан-Шабо, който заради него заповядахте да издигнат крепостна стена около дома на госпожица Ферон, вашата любовница; към вас, господин дьо Ла Вогюйон, чието рамо още не може да забрави онзи майсторски удар с шпага…

— Ньовер! — извикаха двайсетина гласа в хор. — Филип дьо Ньовер!

Гърбавия свали шапка и бавно произнесе:

— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, убит под стените на замъка Кайлюс-Тарид на 24 ноември 1697 година!

— Убит подло в гръб, както разправят — промълви господин дьо Ла Вогюйон.

— От засада — добави Ла Ферте.

— Ако не се лъжа — обади се и господин дьо Роан-Шабо, — обвиниха в това маркиз дьо Кайлюс-Тарид, бащата на принцеса дьо Гонзаг.

По-младите също разговаряха помежду си.

— Баща ми неведнъж ми е разказвал за това — сподели Навай.

— Баща ми беше приятел на покойния херцог дьо Ньовер — каза Шаверни.

Пейрол слушаше и все повече се свиваше.

Гърбавия поде отново с тих плътен глас:

— Убит подло в гръб, от засада, да, всичко това е вярно, но виновникът не се казваше Кайлюс-Тарид.

— Как се казва тогава? — разнесоха се въпроси от всички страни.

Но на черното човече му бе скимнало изобщо да не им отговаря.

То продължи с подигравателен, игрив тон, в който се долавяше горчивина:

— Това вдигна шум, господа! Ах, по дяволите, това вдигна наистина голям шум! Цяла седмица не се говореше за нищо друго. Седмица по-късно се говореше значително по-малко. След месен онези, които все още произнасяха името на Ньовер, бяха гледани тъй, сякаш идваха от Понтоаз…

— Негово кралско височество направи невъзможното! — прекъсна го господин дьо Роан.

— Да, да, знам. Негово кралско височество беше един от тримата Филиповци. Негово кралско височество поиска да отмъсти за приятеля си. Но как? Замъкът Кайлюс е накрай света. Нощта на 24 ноември запази тайната си. Всеизвестно е, че негово височество принц дьо Гонзаг… Впрочем — сепна се черното човече, — не е ли случайно тук един достоен служител на господин дьо Гонзаг, на име Пейрол?

Ориол и Hoce се отдръпнаха, за да открият объркания Пейрол.

— Всеизвестно е, както щях да добавя — продължи Гърбавия, — че негово височество принц дьо Гонзаг, който бе също един от тримата Филиповци, също така е направил всичко, което е било по силите му, за да отмъсти за своя приятел. Но уви, напразно. Никакъв знак, никакво доказателство! Волю-неволю трябваше да оставят на времето, тоест на бога, грижата да открие виновника.

Пейрол имаше едно-единствено желание: да се измъкне оттук колкото се може по-скоро, за да предупреди Гонзаг. Но въпреки това продължаваше да стои, за да разбере докъде ще дръзне да стигне във вероломството си Гърбавия. Виждайки да изплува от забвението споменът за 24 ноември, Пейрол се почувствува малко нещо като човек, когото са сграбчили за гушата. Гърбавия имаше право: кралският двор изобщо не притежава памет, в кралския двор мъртвите отпреди двайсет години са двайсет пъти забравени. Тук обаче имаше едно изключително обстоятелство: покойникът беше част от нещо като триумвират, чиито други двама членове бяха живи и всемогъщи, Филип Орлеански и Филип дьо Гонзаг. Безспорен е фактът, че ако видеха интереса, изписан върху лицата на всички, бихте помислили, че става дума за убийство, извършено едва ли не снощи. Ако намерението на Гърбавия беше да възкреси брожението около онази отколешна тайнствена трагедия, успехът му бе пълен.

— Хе-хе! — изскърца той, обгръщайки присъствуващите с бърз, пронизителен поглед. — Човек трябва да се уповава на небето само в краен случай. Но аз познавам люде мъдри, които ни най-малко не се смущават да прибегнат до тази последна възможност. Пък и искрено казано, господа, можеше и по-зле да бъде, небето има поне очи, по-добри от тези на полицията, небето е търпеливо, то разполага с време. Вярно, понякога закъснява, минават дни, месеци, години, но удари ли часът…

Гласът на Гърбавия глухо потрепваше. Той замълча. Въздействието на думите му беше толкова силно и осезателно, че всеки изпита усещането сякаш неясна заплаха, затаена в пронизителния му речитатив, бе отправена към всички едновременно. Тук имаше само един виновник, един слуга, едно оръдие. Всички други изтръпнаха. Армията на приближените на Гонзаг, състояща се изцяло от хора твърде млади, за да могат да бъдат дори заподозрени, се огъваше под бремето на непознато мъчително униние. Дали пък вече не чувствуваха, че с всеки изминат ден тайнствената верига, която ги приковаваше към господаря им, все повече се скъсяваше? Дали не предугаждаха, че Дамоклиевият меч скоро щеше да увисне над главата на самия Гонзаг? Кой знае? За подобни предчувствия няма разумно обяснение. Те се страхуваха.

— Когато удари часът — продължи Гърбавия, — а той рано или късно винаги удря, един мъж, един пратеник от оня свят, един призрак излиза от гроба, защото такава е волята божия. И този мъж, макар понякога и против волята си, изпълнява своята съдбовна мисия. Ако е силен, нанася удар; ако е немощен, ако десницата му е като моята и не може да издържи тежестта на меча, той дебне, провира се… докато успее да доближи презрените си устни до ухото на всемогъщите и в кобния час, едва чуто или със страшна сила, изуменият отмъстител чува от висините да долита името на убиеца…

Настъпи пълна, тържествена тишина.

— Кое е името? — попита господин дьо Роан-Шабо.

— Знаем ли го? — обадиха се в един глас Шаверни и Навай.

Гърбавия сякаш изживяваше въздействието на собствените си думи. После с пресеклив глас продължи:

— Дали го знаете? Какво значение има? Кои сте вие? Какво можете да сторите? Името на убиеца би ви поразило като гръм. Но там, горе, на първото стъпало на небесния трон седи един човек. Преди малко неговият глас се разнесе от висините: „Ваше кралско височество, убиецът е тук!“ и отмъстителят потръпна. „Ваше кралско височество, убиецът е сред тази позлатена тълпа!“ и отмъстителят отвори очи и се взря в тълпата, която минаваше под прозорците му. „Ваше кралско височество, вчера и утре на вашата трапеза седеше и ще седне убиецът!“ и отмъстителят започна да прехвърля на ум списъка на сътрапезниците си. „Ваше кралско височество, всеки божи ден, сутрин и вечер, убиецът ви подава окървавената си ръка!“ и отмъстителят се изправи с думите: „Кълна се в бога, правдата ще възтържествува!“

Последва нещо много странно: всички присъствуващи, най-знатните и най-достойните, подозрително се спогледаха.

— Ето защо, господа, тази вечер регентът на Франция е загрижен — рязко заключи Гърбавия. — Ето защо стражата е удвоена.

Той се поклони и понечи да излезе.

— Името! — извика Шаверни.

— Тъй де, кое е туй фамозно име?! — подкрепи го Ориол.

— Господа, господа — намеси се и Пейрол, — нима не виждате, че този нагъл палячо само се подиграва с вас?

Гърбавия се бе спрял на изхода на шатрата. Той вдигна лорнета си и огледа своята аудитория. После заситни обратно, заливайки се в сухия си, подобен на крясъка на керкенез кикот.

— Ама че работа! — възкликна той. — Ето че вече не смеете дори да се приближите един до друг, всеки си въобразява, че убиецът е човекът до него. Покъртителна проява на взаимно доверие! Господа, времената много се промениха и тази мода е отживяла. В наши дни вече не се избиват с недодяланите си оръжия на стария режим — пистолета и шпагата. Днес нашите оръжия са в кесиите ни и за да убиеш човек е достатъчно просто да изпразниш джоба си. Хе-хе-хе! Слава богу, в двора на регента не се срещат често убийци! Не странете така един от друг, убиецът не е тук! Хе-хе-хе! — изкикоти се отново той и като загърби възрастните велможи, се обърна към бандата на Гонзаг. — Я гледай ти, как само ви се измениха личицата! Какво, да не би да изпитвате угризения? Искате ли да ви поразтуша мъничко? Я вижте, господин Пейрол си отива. Жалко, много губи! А знаете ли къде отива господин Пейрол?

Довереникът вече изчезваше зад цветните туфи по посока на двореца.

Шаверни докосна ръката на Гърбавия и попита:

— Знае ли регентът името?

— Но господин маркиз — отвърна черното човече, — та ние отдавна вече не говорим за това! Ние просто се шегуваме! Моят призрак е в чудесно настроение; той много добре разбра, че тук трагедията вече не върви и премина към комедията. И тъй като е в течение на всичко, дяволското му привидение, както на отколешните, така и на днешните събития, взе, че дойде на бала. Хе-хе-хе! И тук, нали разбирате, тук го очаква Негово кралско височество, за да му посочи с пръст… — И пръстът на Гърбавия се стрелна във въздуха. — С пръст, добре ме чуйте! С пръст — окървавените, а подир и обиграните ръце! Малките подробности винаги следват големите; по-напред трябва със смях да се отървем от отровата и камата. С пръст, господа, с пръст — лукавите благородници, които умело редят белязаните карти на необятната маса за ландскнехт, чиято каса има честта да държи господин Ло! — При името на Ло, той с благоговеен жест смъкна шапката си, и продължи: — С пръст — комарджиите-мошеници, рицарите на ажиото, джебчиите от улица „Кенкампоа“! С пръст! Господин регентът е благодушен и не се обременява с предразсъдъци. Той обаче не знае всичко, защото ако го знаеше, би потънал в земята от срам!

Сред комарджиите настъпи раздвижване.

— Това е самата истина — каза господин дьо Роан.

— Браво! — изръкопляскаха бароните дьо ла Юноде и Барбаншоа.

— Истината се изрича винаги през смях, господа, не е ли тъй? — поде отново Гърбавия. — Тези млади люде просто ги сърбят ръцете да ме изхвърлят навън, но ги възпира единствено уважението към вашата възраст. Осланям се напълно на господата Шаверни, Ориол, Таран, а и на всички останали — прекрасна младеж, чието покварено благородство се примесва със зле насапунисана вулгарност, подобно на разноцветни нишки в плетка, за да се получи нещо доста шарено! За бога, господари мои славни, не се гневете, та ние сме на бал с маски, а аз съм само един нещастен гръбльо. Утре ще ми подхвърлите някое и друго екю, за да купите гърбицата ми, превърнала се в удобно писалище. Повдигате рамене? Че какво пък, като си помисли човек, аз наистина не заслужавам нищо друго, освен презрението ви.

Шаверни взе Навай под ръка.

— Има ли смисъл да си цапаме ръцете с този негодник? — изсумтя той. — Да си вървим!

Старците се смееха от все сърце. Един подир друг нашите комарджии напуснаха шатрата.

— Да, господа — обърна се Гърбавия към Роан-Шабо и неговата достопочтена компания, — и след като посочи с пръст създателите на измамливи нововъведения, както и техните изпълнители, спекулиращите с покачването на курса, жонглиращите със спадането му и цялата армия от шарлатани, която бивакува в двореца на Гонзаг, аз на свой ред ще посоча с пръст на господин регента, да, господа, с пръст, онези, чието високомерие и егоизъм не могат да свикнат със спокойствието, размирните интриганти, безумците с побелели коси, които лелеят мечти да възродят la Fronde, последователите на госпожа дю Мен, както и постоянните посетители в двореца на Селамаре! С пръст — жалките или вероломни съзаклятници, които ще въвлекат Франция в един бог знае каква безумна война, за да си възвърнат загубените позиции или оплакваните привилегии; панегиристите на миналото, хулителите на сегашното, ласкателите на бъдещето, изнемощелите шутове, грохналите Скапеновци, които сами себе си величаят като „руини от Златния век“, Жеронтовците, умножени по Жокрисовци113…

Гърбавия нямаше вече слушатели. Последните двама, Барбан-шоа и ла Юнодай, се отдалечаваха накуцвайки, тъй като и двамата страдаха от подагра, единият в десния, а другият в левия крак. Черното човече беззвучно се засмя, после глухо избъбри:

— С пръст! С пръст!

То извади от джоба си някаква грамота, скрепена с кралския печат, и се настани на празната маса за ландскнехт, за да я прочете. Грамотата започваше така: „Луи, по божия милост крал на Франция и Навара, и т. н…“. Отдолу се мъдреше подписът на Луи, херцог Орлеански и регент, приподписан от държавния секретар Льоблан и господин Машо, полицейски лейтенант.

— Чудесно! — рече човечето, след като й хвърли бегъл поглед. — За пръв път от двайсет години можем да вдигнем чело, да погледнем хората в очите и да запокитим името си в лицето на нашите преследвачи. Бога ми, кълна се, че добре ще се възползувам от случая!

V. Розовите домино

Между преамбулата и подписите, скрепената с държавния печат на Франция грамота съдържаше разрешително в надлежна форма, дадено от правителството на кавалера Анри дьо Лагардер, бивш гвардейски улан на покойния крал. Документът, оформен във възможно най-изчерпателен стил, възприет наскоро за дипломатическите пратеници със специални пълномощия, предоставяше на кавалера дьо Лагардер правото да пътува безпрепятствено из цялото кралство под закрилата на властите, да напуска френска територия в пълна безопасност по всяко време и каквото и да се случи.

— Каквото и да се случи! — повтори няколко пъти Гърбавия. — Господин регентът си има своите недостатъци, но е човек честен и държи на думата си. Каквото и да се случи! Това предоставя на Лагардер наистина неограничени възможности, тъй че ще го накараме да се появи и дай боже да действува както трябва! Той погледна часовника си и стана.

Индианската шатра имаше два входа. На няколко крачки от втория сред храстите се виеше тясна пътечка, която водеше до неугледната къщурка на метр Льо Бреан, портиер и пазач на градината. Бяха се възползували от нея, както и от всичко останало, за да я включат в общия декор. Разкрасената и фасада се осветяваше от един рефлектор, скрит в короната на голяма липа, която завършваше пейзажа в този му край. Обикновено вечер това бе място безлюдно, много закътано и мрачно, което господа гвардейците винаги държаха под око.

Гърбавия излезе от шатрата и веднага забеляза струпалата се пред гъстия храсталак в пълен състав армия на Гонзаг, която се беше прегрупирала след безредното си отстъпление. Тъкмо говореха за него. Ориол, Таран, Hoce, Навай и другите се смееха от все сърце, но Шаверни беше умислен.

Очевидно Гърбавия нямаше никакво време за губене, тъй като се насочи право към тях. Той вдигна лорнета пред очите си и като че ли отново се отдаде на възхищението си от украсата, както и в момента на появяването си.

— Единствен господин регентът умее да прави всичко толкова добре! — промърмори той. — Очарователно! Очарователно!

Нашите комарджии се отдръпнаха, за да му сторят път. Гърбавия се престори, че внезапно ги е познал.

— Аха! — възкликна той. — Другите също си тръгнаха. Хе-хе-хе! С пръст! Нали знаете, на бал с маски всичко е позволено. Господа, изцяло съм на ваше разположение!

На пътя му не бе останал никой, с изключение на Шаверни. Гърбавия почтително му свали шапка и понечи да го подмине, но Шаверни го спря. „Свещеният“ батальон на Гонзаг избухна в смях.

— Шаверни иска да му гадаят — подхвърли Ориол.

— Шаверни си намери майстора — додаде Навай.

— При това по-заядлив и по-бъбрив от него!

Шаверни се обърна към черното човече:

— Мога ли да ви кажа една дума, господине?

— Колкото думи ви е угодно, господине?

— Думите, които изрекохте преди малко: „Има празници без бъднини“, лично до мен ли се отнасяха?

— Да, лично до вас.

— Благоволете да ми ги изтълкувате, господине.

— Маркизе, нямам време.

— Дори и ако ви заставя?

— Не си губете времето, маркизе! Господин дьо Шаверни, сразил в двубой Езоп II, наречен още Йон, наемател на кучешката колиба на господин дьо Гонзаг, наистина, само това липсваше на реномето ви!

Въпреки това Шаверни се опита да му препречи пътя и протегна ръка, за да го спре. Гърбавия я хвана и я стисна в своите.

— Маркизе — тихо произнесе той, — вие струвате много повече от постъпките си. По време на моите странствувания из прекрасна Испания, където сме били и двамата, веднъж в Овиедо видях странна гледка: един чистокръвен боен кон, с който неизвестно откъде се бяха сдобили някакви еврейски търговци, беше затворен заедно с товарни мулета. Когато отново минах оттам, жребецът бе умрял от мъка. Маркизе, вашето място изобщо не е тук. Ще умрете млад, тъй като ще ви бъде много трудно да станете негодник!

После се поклони, отмина и скоро съвсем се изгуби от погледа им. Шаверни остана неподвижен и с наведена глава.

— Най-сетне се омете! — извика Ориол.

— Туй човече ще да е самият дявол — поклати глава Навай.

— Вижте само колко се е умислил горкичкият Шаверни.

— На какво ли хоро се е хванал проклетият му гръбльо?

— Шаверни, какво ти каза?

— Кажи ни, Шаверни!

Те го наобиколиха. Шаверни ги обгърна с отсъствуващ поглед и без да си дава сметка, че мисли на глас, промълви:

— Има празници без бъднини.

Музиката в залите се бе смълчала между два менуета. Все по-гъста, тълпата изпълваше градината, където вече се бяха заплели немалко любовни интрижки.

Господин дьо Гонзаг, на когото му бе омръзнало да виси в приемната, се бе върнал в залата. Неговата непринуденост и красноречие му бяха извоювали недвусмисленото благоразположение на дамите, които охотно твърдяха, че дори беден и не дотам знатен, Филип дьо Гонзаг би бил също толкова съвършен кавалер. Преценете сами доколко титлата му на принц, чиято законност едва-едва се оспорваше от няколко плахи гласеца, пък и милионите му, в чието наличие никой не се съмняваше, изобщо бяха в състояние да му навредят!

Въпреки най-тясната си дружба с регента, той ни на йота не се бе повлиял от небрежните му маниери, които по онова време бяха толкова на мода. Беше събеседник учтив и сдържан, а обноските му — напълно благопристойни. Това обаче не бъркаше дявола.

Орлеанската херцогиня го тачеше много, а абат Фльори, изповедникът на младия крал, който не опрощаваше греховете никому, го смяташе едва ли не за светец.

Случилото се днес в двореца на Гонзаг бе вече разтръбено в най-големи подробности от вестникарите на кралския двор. Дамите бяха общо взето на мнение, че поведението на Гонзаг по отношение на съпругата му надхвърля границите на героизма. Този човек бе апостол, същински мъченик! Двайсет години търпеливи страдания! Двайсет години неизчерпаема нежност срещу също толкова неизтощимо презрение! Древната история е обезсмъртила и недотам възвишени моменти.

Принцесите бяха вече запознати с вълнуващата пледоария на Гонзаг пред семейния съвет. Простодушната майка на регента чистосърдечно му подаде баварската си лапа; Орлеанската херцогиня го похвали; дребничката абатеса дьо Шел му обеща да го споменава в молитвите си, а херцогиня дьо Бери му заяви, че е изключителен глупак.

Що се отнася до клетата принцеса дьо Гонзаг, на всички им идеше едва ли не да я пребият с камъни, затова че е причинила толкова зло на един тъй достоен човек. Та нали точно в Италия, и всички много добре знаете това, Молиер изнамери онова чудесно име Тартюф!

Изведнъж обгърнатият от бляскавия си ореол Гонзаг съзря в рамката на една врата длъгнестото лице на своя Пейрол. Общо взето лицето на предания слуга никога не излъчваше прекомерна радост, но днес то бе просто одухотворен сигнал за бедствие. Довереникът беше блед като платно, имаше изплашен вид и току бършеше с кърпичката си потта, стичаща се по страните му. Гонзаг го повика. Пейрол тутакси се отзова на заповедта му и тромаво прекоси залата. Той прошепна няколко думи на ухото на господаря си. Гонзаг веднага се изправи с хладнокръвието, присъщо единствено на онези високомерни нехранимайковци отвъд планината.

— Принцеса дьо Гонзаг току-що е дошла на бала? — възкликна той. — Отивам да я посрещна!

Дори самият Пейрол се слиса.

— Къде е тя? — попита го Гонзаг.

Пейрол, разбира се, не знаеше, но се поклони и тръгна напред.

— Някои мъже са прекалено мекушави! — забеляза майката на регента и изтърси една ругатня, която си беше донесла от Бавария.

Принцесите със съчувствен поглед сподириха бързо отдалечаващия се Гонзаг. Горкият човек!

— Какво има? — попита той Пейрол, щом останаха насаме.

— Гърбавия е на бала — отвърна Пейрол.

— По дяволите! Знам това много добре, нали самият аз му дадох поканата.

— Само че нямате никакви сведения за него.

— Че откъде искаш да ги взема?

— Той ме съмнява.

— Съмнявай се, щом искаш. Това ли е всичко?

— Тази вечер той разговаря с регента повече от половин час.

— С регента? — изуми се Гонзаг, но веднага се опомни и добави: — Несъмнено е имал да му казва много неща.

— Много, наистина — потвърди Пейрол, — преценете сам.

И довереникът му разказа всичко, което се беше случило под индианската шатра. Когато свърши, Гонзаг снизходително се разсмя.

— Гърбавите до един са много остроумни! — пренебрежително рече той. — Но хуморът им е някак странен и безобразен като тялото им. Непрекъснато играят някакви странни комедии. Онзи, дето е подпалил храма в Ефес, за да се прочуе, трябва да е бил гърбав.

— Нима това е всичко, което ще кажете? — извика Пейрол.

— Освен ако Гърбавия не се опитва да си вдигне прекалено много цената — продължи принцът замислено.

— Той ни мами, ваше височество! — енергично заяви Пейрол.

Гонзаг снизходително го изгледа и се усмихна.

— Бедно мое момче — промълви той, — много ще ни бъде трудно да направим нещо от теб. Нима все още не си проумял, че Гърбавия просто се престарава в наша полза?

— Признавам, ваше височество, че дори и през ум не ми е минало.

— Не обичам прекомерното усърдие и здравата ще го нахокам — продължи Гонзаг. — Не мога обаче да отрека, че той ни даде една наистина чудесна идея.

— Ако ваше височество благоволи да ми обясни…

Те се намираха в галерията, заемаща днешното място на улица „Монпансие“. Гонзаг свойски хвана довереника си под ръка.

— По-напред ми кажи какво стана на улица „Шантр“.

— Заповедите ви бяха изпълнени точно — отвърна Пейрол. — В двореца дойдох едва след като със собствените си очи видях носилката да се отправя към „Сен Маглоар“.

— А доня Крус? Тоест, госпожица дьо Ньовер!

— Трябва да е някъде тук.

— Веднага я намери. Дамите вече чакат. Подготвил съм всичко, тъй че тя ще има наистина главозамайващ успех. А сега да се върнем пак на Гърбавия. Какво е казал на регента?

— Ето нещо, което не знаем.

— Аз пък знам, или поне се досещам. Той е казал на регента: „Убиецът на Ньовер съществува“.

— Ш-шт! — неволно изсъска Пейрол и потрепера от глава до пети.

— И добре е сторил — продължи Гонзаг невъзмутимо. — Убиецът на Ньовер съществува. Какъв интерес бих имал да крия това аз, съпругът на вдовицата на Ньовер, естественият съдник, законният отмъстител? Убиецът на Ньовер съществува! Бих искал целият кралски двор да ме чуе!

Пейрол цял се обливаше в пот.

— А щом съществува, дявол го взел — заключи Гонзаг, — ние ще го открием!

Той замълча и погледна довереника си право в очите. Пейрол трепереше и по лицето му пробягваха нервни тикове.

— Разбра ли? — попита го Гонзаг.

— Разбрах само, че си играем с огъня, ваше височество.

— Идеята е на Гърбавия — изведнъж снижи глас принцът. — И бога ми, наистина е чудесна! Само че как му е хрумнала и откъде накъде си въобразява, че е по-сведущ от нас? Ще изясним и това. Прекомерно остроумните са обречени на преждевременна смърт.

Пейрол бързо вдигна глава. Най-сетне бяха престанали да му говорят на непонятен език.

— Тази нощ ли? — шепнешком попита той.

Гонзаг и Пейрол се приближаваха до централната аркада, откъдето се виждаха осветените алеи и статуята на бог Мисисипи, обкръжена от прозрачните струи на фонтана, когато от другия край на галерията се зададе маскирана жена в строг официален тоалет, загърната в широко черно домино. Тя се облягаше на ръката на старец с побелели коси.

Принцът и неговият довереник тъкмо се канеха да продължат пътя си, когато Гонзаг изведнъж блъсна Пейрол, заставяйки го да се скрие в сянката.

Маскираната жена и старецът отминаха.

— Позна ли я? — попита Гонзаг.

— Не — отвърна довереникът му.

— Драги председателю — каза в този миг маскираната жена, — бих предпочела да не ме придружавате по-нататък.

— Ще се нуждае ли отново госпожа принцесата от услугите ми тази нощ? — попита старецът.

— След час ще ме намерите на същото място.

— Председателят дьо Ламоаньон! — прошепна Пейрол.

Дьо Ламоаньон се поклони на спътницата си и свърна в една странична алея.

— Госпожа принцесата изглежда все още не е намерила онова, което търси — рече Гонзаг, — Да не я изпускаме от очи.

Маскираната жена, която бе наистина принцеса дьо Гонзаг, спусна ниско над лицето си качулката на своето домино и се насочи към басейна.

Тълпата отново бе обхваната от треска. Съобщаваха за пристигането на регента и господин Ло, вторият човек в кралството. Малкият крал още не влизаше в сметката.

— Ваше височество така и не благоволи да ми отговори — на стоя все пак Пейрол. — Гърбавия за тази нощ ли ще бъде?

— И таз добра, нима толкова си се наплашил от този гръбльо?

— Ако и вие го бяхте чули…

— Да дрънка за отварящи се гробове, за призраци и божие правосъдие? Всичко това ми е толкова добре познато. Искам да си по-бъбря с този гърбушко. Не, няма да бъде за тази нощ. Тази нощ ние ще тръгнем по пътя, който самият той ни посочи. Чуй ме добре и се постарай да разбереш. Ако тази нощ той сдържи обещанието, което ни даде, а той ще го сдържи, гарантирам за това, ние от своя страна ще изпълним обещанието, което е направил пред регента от наше име. На празненството ще дойде един човек, онзи страшен враг на целия ми живот, който ви кара да треперите като жени.

— Лагардер! — прошепна Пейрол.

— И тогава под сияещите полилеи, в присъствието на тази вече смътно обезпокоена тълпа, която очаква кой знае каква трагедия преди края на нощта, ние ще смъкнем маската му и ще заявим: Ето убиецът на Ньовер!

— Видя ли? — попита Навай.

— Кълна се в честта си! — възкликна Жирон. — Като че ли е госпожа принцесата.

— Сама сред тълпата, при това без кавалер, нито паж! — додаде Шоази.

— Изглежда търси някого.

— По дяволите! Прекрасната девойка! — извика Шаверни, отърсил се внезапно от меланхолията си.

— Къде? Онова, розовото домино ли? Не ще и дума, самата Венера!

— Това е госпожица дьо Клермон, която ме търси — заяви Hoce.

— Глупак! — извика Шаверни. — Не виждаш ли, че това е жената на маршал дьо Тесе, която е тръгнала да ме дири, докато безстрашният й съпруг търчи подир царя!

— Обзалагам се на петдесет луидора, че е госпожица дьо Клермон!

— Аз пък на сто, че е съпругата на маршала!

— Хайде да я питаме дали е жената на маршала, или госпожица дьо Клермон!

Двамата палавници се втурнаха натам едновременно и едва тогава забелязаха, че непознатата красавица бе следвана на разстояние от двамина маскирани юначаги с рапири от по аршин и половина, които пристъпваха с вирнат нос и юмрук на кръста.

— По дяволите! — възкликнаха в един глас Шаверни и Hoce. — Оказва се, че това не е нито госпожица дьо Клермон, нито жената на маршала, а просто едно приключение!

Всички наши комарджии се бяха събрали недалеч от басейна. Едно посещение на отрупания с всевъзможни вина и лакомства бюфет значително бе приповдигнало настроението им.

Новоизлюпеният благородник Ориол изгаряше от желание да извърши някакъв подвиг, за да заслужи шпорите си.

— Господа — рече той, повдигайки се на пръсти, — а не ви ли се струва, че това по-скоро е госпожица Нивел?

Бяха се изхитрили никога да не му отговарят, когато отвореше дума за госпожица Нивел. От шест месеца насам той беше пръснал по нея петдесет хиляди екю. Ако не бяха злите шеги, които любовта си прави с дебелите посредници, двамата биха могли да бъдат наистина много щастливи.

Непознатата красавица изглеждаше много объркана сред навалицата. Изпитателният й поглед внимателно се вглеждаше във всяка група. Маската беше безсилна да прикрие смущението й. Двамината мъжаги крачеха един до друг на десетина-дванайсет крачки след нея.

— Да се държим прилично, братко Паспоал!

— Да се държим прилично, доблестни мой друже Кокардас!

— Бога ми, любезни, няма място за шеги!

Онзи дяволски гръбльо им беше говорил от името на Лагардер. Нещо им подсказваше, че суровият поглед на незнаен наблюдател непрестанно ги следи. И двамата бяха тържествени и сериозни като войници на пост. За да могат да се движат свободно на бала, изпълнявайки заповедите на Гърбавия, те се бяха върнали в дома на майстор Луи, за да вземат новите си жакети и същевременно да освободят Франсоаз и внука й Жан-Мари.

Изгубена сред тълпата, клетата Орор вече повече от час напразно диреше своя приятел Анри. Тя се размина с принцеса дьо Гонзаг и едва не я заговори, тъй като погледите на онези непрокопсаници я изгаряха и изпълваха със страх. Но какво — ли би могла да каже, за да си издействува покровителството на някоя от тези знатни дами, които на празненството се чувствуваха като у дома си? Орор не посмя, пък и освен това бързаше да стигне до кръга на Диана, където беше мястото на уречената среща.

— Господа — обяви Шаверни, връщайки се, — това не е нито госпожица дьо Клермон, нито съпругата на маршала, нито Нивел, нито която и да е от нашите познати. Това е една възхитителна и съвсем непозната нам красавица. Никоя дребна буржоазна не би могла да има подобна царствена осанка, всяка провинциалистка би продала душата си на дявола, но пак не би постигнала такова пленително изящество; нито една придворна дама не би изпитала подобно очарователно смущение. Имам едно предложение.

— Да го чуем, маркизе! — развикаха се наоколо.

И кръгът на лудите глави тутакси се сключи около Шаверни.

— Тя търси някого, нали? — подхвана той.

— Човек би казал — отвърна Hoce.

— Без да е много сигурен — добави Навай.

— Да, разбира се, че търси някого — развикаха се останалите.

— И тъй, господа — продължи Шаверни, — този някой е просто един щастлив негодник!

— Съгласни сме. Но това не е предложение.

— Несправедливо е — поде отново малкият маркиз, — подобно съкровище да бъде обсебено от някакъв си непрокопсаник, който не принадлежи към нашето почтено братство.

— Нечестно! — подкрепиха го всички. — Въпиюща несправедливост! Недопустимо!

— Тъй че ви предлагам — заключи Шаверни, — прелестното дете изобщо да не намери онзи, когото търси.

— Браво! — разнесе се вик наоколо.

— Ето ти пак предишният Шаверни!

— Освен това — продължи малкият маркиз, — предлагам вместо споменатия непрокопсаник, прелестното дете да намери някого от нас.

— Браво! Брависимо! Да живее Шаверни! Едва не го понесоха на ръце.

— Но кого от нас ще намери? — полюбопитствува Навай.

— Мен! Мен! Мен! — развикаха се всички един през друг, та дори и новоизпеченият благородник Ориол, пренебрегнал неуважително привилегиите на госпожица Нивел.

С величествен жест Шаверни ги призова към тишина.

— Господа — рече той, — споровете ви са преждевременни. След като отмъкнем прекрасната девойка от пазачите и, ние честно и почтено ще разиграем на зарове, на фараон, на бъз или на къса сламка честта да я придружаваме.

Едно толкова мъдро решение неминуемо предизвика всеобщото одобрение.

— Тогава в атака! — извика Навай.

— Момент, господа! — възпря ги Шаверни. — Настоявам за честта да ръководя похода.

— Одобряваме! Одобряваме! В атака!

Шаверни се озърна наоколо.

— Въпросът е да не вдигаме шум — рече той. — Градината е пълна с гвардейци и би било много неприятно да те изхвърлят навън преди вечерята. Трябва да използуваме военна хитрост. Онези измежду вас с по-остро зрение не виждат ли на хоризонта някое розово домино?

— Госпожица Нивел има — подхвърли Ориол.

— Ето още две, три, четири! — обадиха се и други.

— Аз чакам едно познато розово домино.

— Насам, госпожице Дебоа! — провикна се Навай.

— Насам, Сидализ! — извиси глас и Таран.

— Нужно ни е само едно. Избирам Сидализ, която е висока горе-долу колкото нашето прелестно дете. Намерете ми Сидализ!

Сидализ беше под ръка с едно старо домино, херцог или най-малко пер, при това мухлясал до немай къде. Отведоха я при Шаверни.

— Любов моя — каза и малкият маркиз, — Ориол, който е вече благородник, ти обещава сто пистола, ако ни служиш както трябва. Става дума да се отвлече вниманието на ей онези два зли песа и точно ти ще ги подмамиш.

— Ще се посмеем ли поне мъничко? — поинтересува се Сидализ.

— Докато ни заболи корем — увери я Шаверни.

VI. Дъщерята на Мисисипи

Ориол не възрази срещу обещанието за стоте пистола, защото го бяха нарекли благородник. Отзивчивата Сидализ беше готова на какви ли не лудории.

— Щом ще се посмеем малко, съгласна съм! — рече тя.

Не беше нужно много време, за да и обяснят какво трябва да прави. Миг по-късно, преминавайки от група на група, тя се озова на поста си между нашите двамина учители по фехтовка и Орор. В същото време един отряд, изпратен от генерал Шаверни, се сблъска с Кокардас-младши и брат Паспоал, докато друга чета предприе маневри, за да отреже пътя на Орор за отстъпление.

Първият удар с лакът получи Кокардас. Той изтърва едно страховито „По дяволите!“ и се хвана за рапирата, но Паспоал прошепна на ухото му:

— Да се държим прилично!

Кокардас преглътна гнева си. Неочакван силен удар накара Паспоал да залитне.

— Да се държим прилично! — напомни му Кокардас, когато видя как светнаха очите на приятеля му.

Тъй суровите покаеници-траписти114 се срещат и разделят със стоическото: „Братко, трябва да се мре!“

— Да се държим прилично, по дяволите!

Нечий тежък ток се стовари върху крака на Кокардас, докато Паспоал залиташе отново след като пъхнаха между краката му ножница на шпага.

— Да се държим прилично!

Но ушите и на двамината наши храбреци бяха станали кръв-червени.

— Слушай, миличък — промърмори Кокардас след четвъртата нападка, — мисля, че ще се разсърдя, мътните ме взели!

Паспоал сумтеше като тюлен и нищо не му отговори, но когато Таран отново връхлетя отгоре му, непредпазливият банкер изяде една могъща плесница. Кокардас въздъхна с дълбоко облекчение. Не той бе започнал пръв. И веднага с един юмручен удар просна в праха Жирон и невинния Ориол.

Избухна схватка. Тя продължи само миг, но вторият отред, ръководен лично от Шаверни, имаше достатъчно време да заобиколи и увлече със себе си Орор. Прогонили нападателите си, Кокардас и Паспоал погледнаха пред себе си. Те видяха розовото домино на същото място. Това беше Сидализ, която печелеше обещаните й сто пистола.

Щастливи, че можаха безнаказано да си начешат ръцете, Кокардас и Паспоал продължиха да надзирават Сидализ, повтаряйки победоносно:

— Да се държим прилично!

В същото време обърканата Орор, изгубила от поглед двамата си закрилници, се видя принудена да следва движението на тези, които я заобикаляха. Те се преструваха, че отстъпват под натиска на тълпата и неусетно се насочваха към храсталака, намиращ се между басейна и кръга на Диана. Точно тук, сред тези храсти се намираше къщурката на метр Льо Бреан.

Малките алеи, прокарани сред храстите, се следваха кръгообразно според английската мода, която напоследък бе започнала да си пробива път. Тълпата предпочиташе широките алеи и оставяше тези пътечки кажи-речи безлюдни. Непосредствено до къщурката на метр Льо Бреан се издигаше усамотена беседка. Точно там отвлякоха клетата Орор.

Шаверни посегна към маската й. Тя нададе силен вик: беше познала младежа от Мадрид. На вика на Орор вратата на къщурката широко се отвори и на прага й се появи висок мъж с маска, загърнат в широко черно домино. В ръката си той държеше гола шпага.

— Не се плашете, очарователна госпожо — каза малкият маркиз, — аз и господата сме само ваши най-покорни почитатели.

В същото време той се опита да обгърне с ръка кръста на Орор, която извика за помощ. Тя успя да извика само веднъж, тъй като Албре, който се беше промъкнал зад гърба й, запуши устата й с копринената си кърпичка. Но този едничък вик се оказа напълно достатъчен. Черното домино прехвърли шпагата си в лявата ръка, а с дясната пипна Шаверни за врата и го отхвърли на десетина крачки. Същата съдба последва и Албре.

На мига звъннаха десет оголени рапири. Доминото отново прехвърли своята в дясната си ръка и с два камшични удара обезоръжи Жирон и Hoce, които се бяха изстъпили най-отпред. Виждайки това, Ориол дори не се опита да стори каквото и да било. Новоизлюпеният благородник начаса заслужи шпорите си като си плю на петите, надавайки викове за помощ. Монтобер и Шоази на свой ред нападнаха. Монтобер рухна на колене с разкъсано ухо, докато Шоази, не толкова честит, отстъпи с посечено лице.

Междувременно гвардейците вече се стичаха на вдигналата се врява. Нашите любители на приключения, кой повече или по-малко поочукан, се пръснаха като ято скорци, тъй че гвардейците не намериха никого под беседката. Черното домино и младата девойка бяха изчезнали като по чудо. Чу се само шумът от затварящата се врата на къщурката на метр Льо Бреан.

— Дявол да го вземе! — възкликна Шаверни, откривайки Навай сред тълпата. — Какъв погром! Ще ми се да открия този юначага, ако ще и само за да го поздравя за силата му!

Жирон и Hoce се приближиха с наведени глави. Шоази се гушеше в един ъгъл, притиснал окървавената кърпичка към бузата си. Монтобер прикриваше, доколкото му бе възможно, разкъсаното си ухо. Петима-шестима от останалите също се стараеха да потулят повече или no-малко очебийни синини. Единствен Ориол беше невредим, пустият му храбър шишко!

Спогледаха се гузно. Кампанията бе завършила неуспешно и сега всеки се питаше кой ли може да е бил страховитият им противник. Те знаеха парижките зали за фехтовка на пръсти. От тях отдавна не излизаха такива виртуози, както в края на миналия век. Вече нямаше време за това. Никой измежду сегашните майстори на рапирата не беше в състояние да обърне в бягство осем или десет души, въоръжени с шпаги, при това, както се оказа, без особени усилия. Черното домино дори не се беше препънало в дългите поли на дрехата си и едва-едва си бе направило труда да атакува два-три пъти, и то без много-много да припира. Не ще и дума, бяха имали насреща си истински майстор на шпагата! Несъмнено беше чужденец. Във фехтовъчните зали никой, та дори и самите учители, не бе достигнал подобно съвършенство.

Преди малко бяха говорили за херцог дьо Ньовер, убит в разцвета на своята младост. Споменът за него беше останал жив във всички академии по фехтовка: един нападател, бърз като мисълта, с желязна стойка и око на рис! Но той беше покойник, а всеки тук можеше да се закълне, че черното домино не беше привидение.

Наистина по времето на Ньовер е имало един човек, по-силен дори от самия херцог, един гвардейски улан на покойния крал, който се казвал Анри дьо Лагардер. Но какво значение имаше името на непобедимия дуелист! Сигурно бе едно: тази нощ щастието бе изневерило на нашите хитреци. Гърбавия ги беше победил с езика си, а черното домино — с шпагата си, тъй че сега имаха да вземат двоен реванш.

— Балетът! Балетът!

— Негово кралско височество! Ето ги и принцесите!

— Вижте, господин Ло с милорд Стеърс, посланикът на Ана Английска!

— По дяволите, я не се блъскайте! Има място за всички!

— Глупак! Нахалник! Грубиян!

И всичко останало, що съставлява законното и най-любимо развлечение на тълпата: счупени ребра, премазани крака, задушени жени!

Сред навалицата се разнасяха пронизителни писъци. Дребните жени с истинско сладострастие се потапят в тълпата. Те не виждат абсолютно нищо и страдат като мъченици, но не могат да устоят на обаянието на това изтезание.

— Господин Ло! Вижте, господин Ло се качва на подиума на регента!

— Онази, с перленосивото домино, е госпожа дьо Парабер!

— А другата, с кафеникавото домино, е херцогиня дьо Фаларис!

— Я колко се е зачервил господин Ло, трябва добре да си е похапнал!

— Колко е блед господин регентът, навярно е получил лоши вести от Испания!

— Тишина! Млъкнете! Балетът! Балетът!

Оркестърът, насядал около басейна, даде своя начален акорд, онзи прословут първи замах с лъка, за който само допреди петнайсетина-двайсет години в провинцията още се говореше.

Подиумът бе издигнат откъм страната на двореца, като задната му страна гледаше към фасадата. Пищните премени на дамите му придаваха вид на малък пъстроцветен хълм. На срещуположната страна една завеса, която служеше за фон, бавно се вдигаше, задействувана от невидим механизъм. На нея, естествено, беше изобразен пейзаж от Луизиана, девствени лесове, извисили чак до небесата върхарите на гигантските си дървета, около които подобно на змиите боа се увиваха лиани; обширни прерии, простиращи се докъдето ти очи видят, синкави планини и, разбира се, необятната златна река Мисисипи — баща на водите.

По бреговете й се редяха приветливи гледки, а навсякъде преобладаваше нежнозеленият цвят, към който художниците от XVIII век имаха особени предпочитания. Приказни горски дебри, същински земен рай, се редуваха, разкривайки тук-там пещери, застлани с мъх, в които Калипсо115 на драго сърце би чакала младия и равнодушен Телемах116. Тук обаче нямаше и помен от митологични нимфи; местният фолклор вече опипваше почвата. Под дебелите сенки се скитаха млади индианки, загърнати в обсипаните си със златисти пайети шалове, чиито главици бяха увенчани с разкошни корони от пъстроцветни пера. Млади майки с грациозни жестове привързваха люлките на своите новородени за клоните на лаврови дървета, полюшвани от лек ветрец. Воини стреляха с лъкове или хвърляха томахавки; старци пушеха лулата на мира край огъня на съвета.

В същото време заедно със завесата на фона от земята изникнаха всевъзможни декори, или надкулисна украса, както ги наричат на работен език, тъй че статуята на Мисисипи, издигаща се в средата на басейна, скоро се оказа заобиколена от възхитителен пейзаж. Отгоре надолу на подиума се разнесоха аплодисменти; ръкопляскаха от единия до другия край на градината.

Ориол бе просто полудял. Току-що беше видял да се появява на сцената госпожица Нивел, която изпълняваше главната роля в балета, ролята на дъщерята на Мисисипи.

По някаква случайност той се оказа между барон дьо Барбаншоа и господин дьо ла Юноде.

— Е, как ви се струва? — възкликна той и току ги сръга с лакът.

Бароните, и двамата дългокраки като чапли, сведоха към него презрителен поглед.

— Какъв стил, а? — продължи нисичкият дебел посредник. — Каква кройка? Какво изящество? Какъв разкош? Каква позлата? Само полата ми струва сто и трийсет пистола; крилете ми излязоха трийсет и два луидора, коланът — сто екю, а диадемата — цяла една акция! Браво, скъпа! Браво!

Бароните се спогледаха над главата му.

— Такова очарователно създание! — рече барон дьо Барбаншоа.

— А да получава парцалаците си срещу подобни гаранции! — заключи барон дьо ла Юноде.

Двамата размениха тъжен поглед над напудрената глава на нисичкия дебел посредник и в един глас добавиха:

— Накъде отиваме, господин барон? Накъде?

Гръм от аплодисменти се отзова на първото „браво“, извикано от Ориол. Нивел бе очарователна и всички бяха единодушни, че танцът, в който тя се понесе по края на басейна сред водните лилии и дивия овес, е просто възхитителен.

Бога ми, господин Ло беше наистина чудесен човек, щом бе успял да измисли страна, където танцуваха толкова добре. Тълпата току се обръщаше, за да го обсипе с усмивките си! Тълпата беше влюбена в него. Тълпата просто не беше на себе си от радост.

При все това имаше две терзаещи се души, които не вземаха никакво участие във всеобщото веселие. В продължение на десетина минути Кокардас и Паспоал благоговейно бяха следвали госпожица Сидализ и нейното розово домино, сетне розовото домино на госпожица Сидализ внезапно изчезна, сякаш се провали вдън земя. Това се случи зад басейна, пред входа на някакво подобие на шатра от щамповани хартии, наподобяващи палмови листа. Когато Кокардас и Паспоал понечиха да влязат вътре, двама гвардейци кръстосаха байонетите си току под носа им.

— Дявол го взел! Приятели… — започна Кокардас.

— Назад! — беше единственият отговор.

— Доблестни друже… — обади се на свой ред Паспоал.

— Назад!

Двамата безпомощно се спогледаха.

Този път здравата бяха загазили! Бяха оставили да изхвръкне птиченцето, поверено на грижите им. Всичко бе загубено! Кокардас подаде ръка на Паспоал.

— Че какво пък, любезни ми — произнесе той с дълбока тъга, — направихме каквото можахме.

— Просто нямаме късмет — отзова се нормандецът.

— Гръм да ме порази дано! Свършено е с нас! Да ядем и пием до насита, докато сме още живи, пък сетне — Va a Dios!117, както казват там.

Брат Паспоал тежко въздъхна.

— Ще го помоля само за едно — каза той, — да ме довърши с точен удар в гърдите. Мисля, че ще му бъде безразлично.

— Но защо в гърдите? — попита гасконецът.

В очите на Паспоал имаше сълзи, но от това той ни най-малко не се бе разхубавил. И в този върховен момент Кокардас беше принуден да си признае, че никога не е виждал по-грозен човек от своето „гълъбче“.

Но ето какво му отвърна Паспоал, притваряйки срамежливо лишените си от мигли клепачи:

— Благородни друже, искам да бъда убит с удар в гърдите, защото след като съм свикнал общо взето да се харесвам на дамите, ми е неприятно дори да си помисля, че една или повече особи от този пол, на който посветих целия си живот, биха могли да ме видят след смъртта ми с обезобразено лице.

— Ама че работа! — избъбра Кокардас. — Горкото ми гълъбче! — Но просто нямаше сили да се засмее.

Двамата започнаха да обикалят около басейна. Приличаха на сомнамбули, които вървят и нито виждат, нито чуват.

Балетът, наречен „Дъщерята на Мисисипи“, се оказа нещо наистина презабавно. От сътворението на балета изобщо до днес никой не беше виждал подобно нещо.

След като попърха сред тръстиките, водните лилии и дивия овес, дъщерята на Мисисипи, под прелестния облик на Нивел, с изящен жест призова дружките си, вероятно племеннички на Мисисипи, които тутакси доприпкаха, носейки в ръце венци от цветя. После за всеобща радост дивите дами, сред които бяха Сидализ, госпожиците Дебоа, Дюплан, ла Фльори и други подскачащи знаменитости на епохата, изпълниха няколко стъпки заедно. Това искаше да рече, че са щастливи и свободни на китните речни брегове. Изведнъж от тръстиката наизскачаха ужасяващи индианци, при това чисто голи и с рога. Не знаем каква степен на родство ги свързваше с Мисисипи, но изглеждаха доста зловещо.

С подскоци и хаотични жестове диваците се завъртяха в някакъв страховит танц и като се нахвърлиха върху девойките, се заеха да ги колят с томахавките си, за да ги сготвят. Но за да бъда по-достоверен, ще добавя, че палачи и жертви изпълниха заедно един менует, който беше извикана на бис. В момента, когато нещастните девойки a-ха да бъдат изядени, цигулките замлъкнаха, разнесе се далечен звук на фанфари и в буйния ритъм на невиждана досега жига118 на плажа се втурна група френски моряци. Продължавайки танца си, диваците заплашително размахаха юмруци, а госпожиците се разскачаха още по-усърдно, умолително протягайки ръце към небето. Между предводителя на французите и вожда на диваците се разрази двубой, който всъщност беше едно па де дьо. Последва победа на французите, представена с буре, и бягство на диваците, изобразено чрез курант119, а също и с помощта на венците, които недвусмислено символизираха установяването на цивилизацията в тези диви краища.

Но най-красив беше финалът. Всичко, което го предхождаше, не можеше изобщо да се сравнява с него. Той чисто и просто доказваше, че авторът на либретото е гений. Ето какво представляваше финалът:

Продължавайки с неугасващ плам своя танц, дъщерята на Мисисипи захвърли венеца си и взе една картонена купа. След това с танцова стъпка се изкачи по стръмната пътека, която водеше до статуята на божествения й баща. Там тя застана на върха на пръстите на единия си крак и напълни купата с речна вода. Последва пирует и дъщерята на Мисисипи поръси с вълшебната вода французите, които танцуваха под нея. О, чудо! От купата се изля не вода, а дъжд от златни монети. Презрени да са всички, които не схванаха деликатния и трогателен намек! Последва възторжен танц на речния бряг, съпроводен със събиране на златните монети. Той завърши с всеобщо веселие с участието на племенничките на Мисисипи, моряците и дори диваците, които, обзети от най-добри чувства, хвърлиха рогата си в реката.

Финалът имаше невероятен успех. Веднага щом балетната трупа се скри в тръстиката, три-четири хиляди трогнати гласа извикаха: — Да живее господин Ло!

Но това още не беше краят! Дойде ред на кантатата. И знаете ли кой я изпя? Отгатнете! Речното божество! Статуята беше сеньор Анджелини, първият тенор на операта.

Вярно, много хора са на мнение, че кантатите са отегчителни поеми, и че има предостатъчно сладкари, за да вдъхновяват смахнатите бардове120, които творят подобни безвкусици. Но не всички мислим така! Сама по себе си една безупречна кантата струва колкото цяла драма. Такова е нашето мнение и нека смело го защитим! Кантатата беше още по-находчива от балета, ако това, разбира се, изобщо бе възможно. В нея френският гений бе възвеличил господин Ло със следните слова:

Имаше също и строфичка за младия крал, както и един куплет, посветен на регента. Всички трябваше да бъдат удовлетворени.

Когато божеството завърши кантатата си, веднага беше свалено от сцената и балът продължи.

По време на представлението господин дьо Гонзаг беше длъжен да седи на подиума. Угризенията го караха да се опасява от промяна в отношението на регента към него, но Негово кралско височество го посрещна най-радушно. Очевидно още никой не го беше уведомил. Преди да се качи на подиума, Гонзаг нареди на Пейрол в никакъв случай да не изпуска от очи госпожа принцесата и да го предупреди веднага, щом някой непознат се приближи към нея. До този момент той не беше получил никаква вест от него. Значи всичко вървеше от добре по-добре.

Веднага след представлението Гонзаг се присъедини към довереника си под индианската шатра в кръга на Диана. Госпожа принцесата бе също тук, седнала по-встрани. Тя чакаше.

Гонзаг тъкмо се канеше да се отдалечи, за да не подплаши с присъствието си дивеча, който искаше да пипне в капана, когато в индианската — шатра с гръмък смях нахълта буйната дружина на нашите обесници. Те вече бяха забравили злополуките си и сега невъздържано злословеха по адрес на балета и кантатата. Шаверни имитираше ръмженето на диваците, докато Hoce с немислими рулади пееше:

— Какъв успех, какъв успех имаше тя! — задъхваше се Ориол. — Бис! Бис! Но заслугата е най-вече на костюма!

— Значи и твоя! — заключиха мъдро останалите. — Да сплетем венци на Ориол!

— На безсмъртния син на площад „Мобер“.

При вида на Гонзаг врявата тутакси стихна: Всички, с изключение на Шаверни, приеха угоднически вид и побързаха да му изкажат почитанията си.

— Най-сетне ви открихме, господин братовчеде — рече Навай. — Вече се безпокояхме.

— Без нашия любезен принц няма празник! — извика Ориол.

— Между впрочем, братовчеде — намеси се Шаверни сериозно, — известно ли ти е какво става?

— Стават доста неща — отвърна Гонзаг.

— Да не искаш да кажеш, че вече са те уведомили какво се случи тук преди малко? — попита Шаверни.

— Доложих за това на негово височество — обади се Пейрол.

— А каза ли му за човека с моряшката сабя? — поинтересува се Hoce.

— Шегите после! — прекъсна го Шаверни. — Благоволението на регента е последното ми богатство, при все че го получавам от втора ръка. Държа обаче моят славен братовчед да запази положението си в кралския двор. Ако можеше да помогне на регента в издирванията му…

— Всички ние сме на разположение на принца — обадиха се в един глас нехранимайковците.

— От друга страна — продължи Шаверни, — тази история с Ньовер, която излиза наяве след толкова години, ме привлича като най-необичаен роман. Имаш ли някакви подозрения, братовчеде?

— Не — отвърна Гонзаг, после, сякаш внезапно някаква мисъл го бе поразила, добави: — Всъщност, има един човек…

— Какъв човек!

— Не го познавате, прекалено сте млади.

— Как се казва?

— Този човек — помисли Гонзаг на глас, — навярно би могъл да каже от чия ръка загина моят беден Филип дьо Ньовер.

— Как се казва? — попитаха отново наоколо.

— Кавалерът Анри дьо Лагардер.

— Той е тук! — възкликна Шаверни лекомислено. — Ами разбира се, та това е нашето черно домино!

— Какво? — живо попита Гонзаг. — Видяхте ли го?

— Просто една глупава история. Братовчеде, нито сме го виждали, нито сме го чували този Лагардер, но ако случайно е тук, на бала…

— Ако беше тук, на бала — довърши Гонзаг, — то аз на драго сърце бих поел задължението да посоча на Негово кралско височество убиеца на Филип дьо Ньовер!

— Аз съм тук! — произнесе зад гърба му плътен мъжки глас. Този глас накара Гонзаг да трепне толкова силно, че Hoce беше принуден да го подкрепи.

VII. Габъровата алея

Принц дьо Гонзаг се забави за миг, преди да се обърне. Неговото колебание едновременно смая и озадачи свитата му. Шаверни смръщи вежди.

— Тази особа ли се зове Лагардер? — попита той и сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

Гонзаг най-сетне се обърна и хвърли поглед към човека, който беше произнесъл думите: Аз съм тук! Човекът стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Лицето му беше открито.

— Да, това е той! — потвърди Гонзаг тихо.

При произнасянето на името Лагардер, принцесата, която от началото на тази сцена не беше помръднала от мястото си, унесена в своите мисли, сякаш изведнъж се събуди. Тя цяла се превърна в слух, ала не смееше да се приближи.

Това бе човекът, в чийто ръце се намираше съдбата й.

Лагардер беше облечен в безупречен дворцов костюм от бял сатен, извезан със сребро. Това бе както и преди Хубавия Лагардер, да, това беше същият онзи Лагардер, но по-хубав откогато и да било. Без да изгуби нищо от гъвкавината си, снагата му бе наедряла и станала още по-внушителна. Лицето му издаваше жив ум и непреклонна воля, само в очите му някаква тиха и примирена печал смекчаваше яркия пламък на погледа. Страданието е отредено за възвишени души; той бе възвишена душа и беше страдал. Но тялото му бе от бронз. Както вятърът, дъждът, снегът и бурите се плъзгат по твърдия лоб на статуите, така времето, умората, мъката, радостта и любовта се бяха плъзгали по гордото му чело, без да оставят следа.

Той беше хубав, той беше млад, и оттенъкът на старо злато, с който испанското слънце беше белязало страните му, чудесно отиваше на русата му коса. И точно тук биеше на очи необичаен контраст: меката свилена коса обрамчваше гордо, обветрено лице на воин.

Тук имаше също толкова изискани, също толкова разкошни костюми като неговия, но те никому не прилягаха така, както на Лагардер. Той приличаше на крал.

Лагардер дори не обърна внимание на фанфаронския жест на малкия маркиз дьо Шаверни и като хвърли бърз поглед към принцесата, сякаш за да й каже: „Почакайте ме!“, сграбчи принца за дясната ръка и го дръпна настрана. Гонзаг безропотно го последва.

— Господа, бъдете готови! — тихо предупреди Пейрол.

На мига звъннаха няколко оголени рапири. Госпожа дьо Гонзаг се приближи и застана между групата, образувана от нейния съпруг и Лагардер, и шайката обесници на принца.

Лагардер продължаваше да мълчи.

— Какво желаете, господине? — попита Гонзаг с неестествен глас.

Те стояха под един полилей и лицата и на двамата бяха ярко осветени. И двамата бяха пребледнели, впили яростен поглед един в друг. Скоро уморените очи на принц дьо Гонзаг премигаха, после се сведоха. Той ядно тропна с крак и като се опита да издърпа ръката си, отново попита:

— Какво желаете от мен, господине?

Но десницата, която го държеше, бе от стомана. Той не само че не успя да се освободи, но тук присъствуващите станаха свидетели на нещо много странно. Все тъй невъзмутим, Лагардер започна да стиска ръката му. Смазана в това менгеме, китката на Гонзаг се скова.

— Причинявате ми болка! — прошепна той и по челото му изби пот.

Анри продължи да мълчи и стисна още по-силно. Гонзаг нададе сподавен вик. Свитите пръсти на дясната му ръка се отпуснаха против волята му и тогава Лагардер, все тъй безстрастен и ням, смъкна ръкавицата от нея.

— Нима ще допуснем това, господа?! — извика Шаверни и пристъпи напред с вдигната шпага.

— Кажете на хората си да мируват! — заповяда Лагардер.

— Господа — обърна се Гонзаг към хранениците си, — моля ви да не се намесвате!

Ръката му беше оголена. Пръстът на Лагардер се спря върху един дълъг белег, започващ от китката.

— Това е мое дело! — промълви той дълбоко развълнуван.

— Да, ваше е, не съм забравил! — изсъска Гонзаг и зъбите му неволно изтракаха. — Защо е нужно да ми го напомняте?

— Господин дьо Гонзаг — отговори бавно Анри, — заставаме лице срещу лице за първи, но не и за последен път. Досега хранех само съмнения, беше ми нужна увереност. Вие сте убиецът на Ньовер!

Гонзаг нервно се засмя.

— Аз съм принц дьо Гонзаг! — произнесе той тихо, но с високо вдигната глава. — Имам достатъчно милиони, за да купя цялото правосъдие, останало на тази земя. Освен това регентът гледа и вижда само чрез моите очи, докато вие разполагате с едно-единствено оръжие срещу мен — шпагата ви. Хайде де, извадете я! Обзалагам се, че няма да го сторите!

И той крадешком се озърна към телохранителите си. Лагардер поклати глава:

— Не, господин дьо Гонзаг, вашият час още не е настъпил. Мястото и времето ще избера аз! Веднъж вече ви казах: „Ако не потърсите Лагардер, Лагардер сам ще ви намери“. Вие не ме потърсихте и ето ме! Бог е справедлив, Филип дьо Ньовер ще бъде отмъстен!

Той пусна ръката на Гонзаг, който тутакси отстъпи няколко крачки назад. Но Лагардер вече не се интересуваше от него. Той се обърна към принцесата и почтително и се поклони с думите:

— Госпожо, аз съм на вашите заповеди.

Принцесата се втурна към мъжа си и му прошепна на ухото:

— Господине, ако предприемете каквото и да било срещу този човек, ще ме намерите на пътя си!

После се върна при Лагардер и му подаде ръка. Гонзаг беше достатъчно силен, за да прикрие яростта, от която кръвта му кипеше. Той се присъедини към свитата си и каза:

— Господа, ей този тук иска да ви лиши отведнъж и от богатство, и от бъдеще, но той е луд и съдбата сама го предава в ръцете ни! Последвайте ме!

Принцът се насочи право към каменното стълбище и накара да му отворят вратата, водеща към покоите на регента.

Току-що бяха обявили началото на среднощната вечеря в двореца и разкошните шатри, опънати насред дворовете. Градината бързо обезлюдяваше. Под гъстите дървесни масиви нямаше жива душа, само тук-там по широките алеи се мяркаха закъснели. Сред тях несъмнено бихме познали барон, дьо Барбаншоа и барон дьо ла Юнодай, които, куцукайки припряно, току повтаряха:

— Накъде отиваме, господин барон! Накъде?!

— Да вечеряме — отговори госпожица Сидализ, която минаваше под ръка с един мускетар.

Много скоро Лагардер и принцеса дьо Гонзаг останаха съвсем сами под гъстия свод на красивата габърова алея, която се виеше успоредно на улица „Ришельо“.

— Господине — подхвана принцесата с треперещ от вълнение глас, — току-що чух името ви. След цели двайсет години вашият глас събуди в мен един мъчителен спомен. Вие, да, сигурна съм в това, точно вие поехте в ръцете си моята дъщеря в замъка Кайлюс-Тарид!

— Да, аз бях — потвърди Лагардер.

— Защо ме измамихте тогава, господине? Отговорете ми искрено, умолявам ви!

— Защото божието милосърдие ме осени, госпожо. Но това е дълга история, чиито подробности ще научите по-късно. Аз защитавах вашия съпруг, аз приех сетните му слова, аз спасих детето ви. Нужно ли е повече, за да ми имате доверие, госпожо?

Принцесата го погледна.

— На челото ви бог е изписал честност — промълви тя. — Не знам, нищо не знам, тъй често са ме мамили!

Лагардер беше хладен, а гласът му прозвуча почти враждебно:

— Разполагам с доказателства за раждането на дъщеря ви.

— Думите, които преди малко произнесохте, Аз съм тук…

— Научих ги, но не от вашия съпруг, госпожо, а от устата на убийците.

— Някога там, в крепостния ров на Кайлюс, вие също ги произнесохте, нали?

— Да, и така дадох втори живот на детето ви, госпожо.

— Но тогава кой ги изрече днес в парадната зала на двореца Гонзаг, съвсем близо до мен?

— Моето второ аз.

Принцесата сякаш търсеше думи.

Обикновено срещите между спасителя и майката би трябвало да представляват само дълго и пламенно словоизлияние, но между тези двамата постепенно се разгаряше една от онези дипломатични битки, чиято развръзка води неминуемо до гибелна раздяла. Защо ли? Защото помежду им стоеше едно съкровище, което и двамата си оспорваха с еднакво буйна ревност; защото спасителят несъмнено имаше права над него, но майката също; защото майката, нещастно и сломено от мъка създание, но жена горда и калена в самотата, не се доверяваше; защото самият спасител, изправил се лице срещу лице с тази жена, която дори за миг не му разкриваше душата си, бе обзет също от страх и подозрения.

— Госпожо — подхвана Лагардер все тъй студено, — съмнявате ли се в самоличността на дъщеря ви?

— Не — отвърна госпожа дьо Гонзаг, — нещо ми подсказва, че дъщеря ми, че моята клета дъщеря е наистина в ръцете ви. Каква отплата искате за това изключително, благодеяние? И не се опасявайте, че претенциите ви могат да се окажат прекомерни, господине. Аз на драго сърце бих ви дала половината си живот.

Сега в нея говореше не само майката, но и отшелничката. Тя несъзнателно го нараняваше, тя отдавна вече не познаваше света около себе си. Лагардер преглътна една горчива реплика и мълчаливо се поклони.

— Къде е дъщеря ми? — попита принцесата.

— Склонете по-напред да ме изслушате — отвърна Анри.

— Мисля, че ви разбирам, господине. Но нали вече ви казах, че…

— Не, госпожо — сурово я прекъсна Анри, — не ме разбирате и започвам да се опасявам, че не притежавате необходимото, за да ме разберете!

— Какво искате да кажете?

— Дъщеря ви не е тук, госпожо.

— Значи е в дома ви! — извика принцесата надменно, но тутакси се овладя: — Колко е просто всъщност, та вие сте се грижил за дъщеря ми от самото й раждане. Никога ли не сте се разделяли?

— Никога, госпожо.

— В такъв случай какво по-естествено от това, да живее в дома ви. Без съмнение имате прислуга?

— Когато дъщеря ви навърши дванайсет години, аз доведох в дома си една стара и вярна прислужница на първия ви съпруг, госпожа Франсоаз.

— Франсоаз Беришон! — възкликна живо принцесата и като хвана Лагардер за ръката, добави: — Това подобава на истински благородник, господине! Благодаря ви!

Думите й накараха сърцето на Анри да се свие от обида, но госпожа дьо Гонзаг беше прекалено заета със собствените си преживявания, за да го забележи.

— Заведете ме при дъщеря ми — каза тя, — готова съм да ви последвам!

— Аз обаче не съм готов — отвърна Лагардер.

Принцесата рязко отдръпна ръката си от неговата.

— Ах! — възкликна тя, обзета отново от всички свои подозрения. — Не сте готов?!

Тя го гледаше почти с ужас. Лагардер добави:

— Госпожо, отвсякъде ни дебнат големи опасности!

— Дъщеря ми също? Аз съм тук и ще я защитя!

— Вие?! — Лагардер не можа да сдържи възклицанието си и в очите му блеснаха искри. — Вие ли, госпожо? — Той с усилие сведе поглед и продължи: — Нима никога досега не сте си задавали толкова естествения за една майка въпрос: Защо този човек толкова дълго време не доведе дъщеря ми?

— Да, господине, задавала съм си го.

— Но досега все още не сте ме попитали, госпожо!

— Щастието ми е във ваши ръце, господине!

— И въпреки това се страхувате от мен?

Принцесата не отговори. Анри се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с тъга.

— Ако ми бяхте задали този въпрос — продължи той с острота, смекчавана от състраданието, — щях да ви отговоря толкова искрено, колкото ме задължават възпитанието и уважението ми към вас.

— Добре, задавам ви го! Отговорете ми и бъдете така добър да оставите възпитанието и уважението настрана!

— Госпожо — каза Лагардер, — ако се забавих толкова дълго време да ви доведа вашето дете, то е само защото вдън пустоша на моето изгнаничество долетя една странна вест, в която отначало не исках да повярвам. Тя беше наистина невероятна: вдовицата на Ньовер беше сменила името си! Вдовицата на Ньовер се казваше вече принцеса дьо Гонзаг.

Принцесата надеве глава и лицето й пламна.

— Вдовицата на Ньовер! — повтори Анри. — Когато се осведомих по-подробно, когато научих толкова, че вече и дума не можеше да става за съмнение, аз си казах: Нима дъщерята на Ньовер ще намери подслон в двореца на Гонзаг?

— Господине…! — понечи да го прекъсне принцесата.

— Вие не знаете много неща, госпожо! — прекъсна я Анри на свой ред. — Вие не знаете защо вестта за сватбата ви разбунтува съвестта ми дотолкова, сякаш ставаше дума за светотатство. Вие не знаете защо присъствието в двореца на Гонзаг на дъщерята на онзи, който беше мой приятел в продължение само на час, но преди да издъхне ме нарече свой брат, ми се струваше гавра с паметта му, долно и безбожно кощунство.

— А не бихте ли ми казали защо, господине? — попита принцесата и в очите й припламнаха загадъчни искрици.

— Не, госпожо. Тази първа и последна наша среща ще бъде кратка и ще говорим само по същество. Предварително се убедих с голяма болка, но и с примирение, че изобщо не сме създадени, за да се разберем. Когато научих новината за сватбата ви, аз си зададох и още един въпрос. Познавайки по-добре от вас могъществото на враговете на дъщеря ви, се попитах: Как ще защитава дъщеря си, след като сама себе си не съумя да защити?

Принцесата скри лицето си в ръце.

— Господине, господине! — извика тя с прекъсван от ридания глас. — Вие ми късате сърцето!

— Бог ми е свидетел, че нямам такива намерения, госпожо!

— Вие не знаете що за човек беше баща ми, не познавате мъките на самотата ми, изнудването, заплахите…

Лагардер дълбоко се поклони.

— Госпожо — рече той с тон на искрено уважение, — знам с каква свята любов обичахте херцог дьо Ньовер. Случайността, предала в ръцете ми люлката на дъщеря ви, ме накара неволно да проникна в най-съкровените тайни на една прекрасна душа. Знам, обичахте го всеотдайно и страстно. Да, госпожо, прав съм, тъй като вие сте жена доблестна и бяхте смела и предана съпруга. И въпреки това вие отстъпихте пред насилието!

— За да узаконя първия си брак и раждането на дъщеря ми!

— Френските закони не признават подобни отживели времето си способи. Истинските доказателства за вашия брак и раждането на Орор се намират в мен.

— И вие ще ми ги дадете! — извика принцесата.

— Да, госпожо. Въпреки вашата смелост, както вече казах, въпреки съвсем недавнашните спомени за едно изгубено щастие, вие отстъпихте пред насилието. Нима тогава насилието, използувано срещу майката, не можеше и не може да бъде използуване отново, но този път срещу дъщерята? Нима нямах, нима все още нямам право да предпочета моята закрила пред всяка друга, аз, който никога не съм се огъвал пред насилието, аз, който още невръстен вече си играех с шпагата, аз, който срещам насилието с думите: Добре дошло, ти си моята стихия!

Принцесата не отговори веднага. Тя го гледаше с неподправен ужас.

— Нима наистина съм отгатнала? — прошепна най-сетне тя. — Нима ще откажете да ми върнете моята дъщеря?

— Не, госпожо, изобщо нямам такова намерение. Аз изминах четиристотин левги и рискувах живота си, само и само за да ви я доведа. Но моят план е предначертан. Вече цели осемнайсет години защитавам дъщеря ви и нейният живот ми принадлежи десет пъти, тъй като десет пъти съм го спасявал.

— Господине, господине — извика клетата майка, — не знам дали да ви обожавам, или да ви ненавиждам! Сърцето ми се устремява към вас, но вие го отблъсквате. Вие спасихте живота на дъщеря ми, вие сте я закриляли…

— И ще продължа да я закрилям, госпожо — прекъсна я хладно Анри.

— Дори и срещу майка й? — попита принцесата и вдигна глава.

— Може би — отвърна Анри, — това зависи от майката.

Очите на госпожа дьо Гонзаг неприязнено блеснаха.

— Вие се подигравате с отчаянието ми! — промълви тя. — Изяснете се, не ви разбирам.

— Точно заради това съм тук, госпожо, и държа да приключа обясненията си колкото се може по-скоро, тъй че благоволете да ме изслушате внимателно. Не знам на какъв кантар ме теглите, но мисля, че ме оценявате зле. Понякога се случва тъй, че гневът заставя човек изцяло да пренебрегне задълженията на признателността. Но с мен, госпожо, нищо не може да се пренебрегва. Моят път е предначертан и аз го следвам, толкоз по-зле за препятствията! С мен човек трябва да се съобразява във всичко. Аз имам правата на настойник.

— На настойник! — извика принцесата.

— А как другояче бихте нарекли човек, който, за да изпълни молбата на един умиращ, съсипва собствения си живот и изцяло се посвещава на друг? Титлата настойник е дори твърде нищожна, не мислите ли, госпожо? Точно заради това роптаехте вие, или пък вашето смущение дотолкова ви е заслепило, та не разбрахте, че моята клетва, съблюдавана с благоговение, и осемнайсет години неизменна опека ми създадоха авторитет, равен на вашия.

— О, равен! — възкликна отново с негодувание госпожа дьо Гонзаг.

— Дори по-голям от вашия — повиши глас Лагардер, — тъй като авторитетът, делегиран ми тържествено от умиращия баща, е напълно достатъчен, за да замени вашия майчински авторитет, и при това аз съм го заплатил с цената на една трета от моя живот. И това, госпожо, ми дава едно-единствено право: да бдя още по-зорко, още по-нежно и по-грижовно над сирачето. Аз претендирам да се възползувам от това си право и по отношение на майка й.

— Нима не ми вярвате? — прошепна принцесата.

— Тази сутрин, госпожо, аз бях тук, спотаен сред тълпата, когато ви чух да казвате: „Ако дъщеря ми дори за миг е забравила гордостта на произхода си, аз ще забуля лицето си и ще кажа: «Ньовер е мъртъв завинаги!»“

— Да се опасявам ли, че…? — понечи да го прекъсне принцесата, смръщвайки вежди.

— Няма защо да се опасявате, госпожо! Под моя закрила дъщерята на Ньовер остана по-чиста от ангел небесен.

— В такъв случай, господине…

— В такъв случай, госпожо, ако вие няма от какво да се страхувате, то аз имам.

Принцесата прехапа устни. Очевидно бе, че наближаваше мигът, в който нямаше да може да сдържи гнева си.

— Дойдох при вас щастлив, изпълнен с доверие и надежда — поде отново Лагардер. — Но думите ви вледениха душата ми, госпожо. Ако не бяха те, дъщеря ви отдавна щеше да бъде във вашите обятия. Как е възможно най-напред да ви дойде на ум точно тази мисъл! — възкликна пламенно той. — Още преди да сте зърнала дъщеря си, едничката си рожба, високомерието вече заглушаваше гласа на вашата обич! Знатната дама ми сочеше своя герб, докато аз дирех майчиното сърце! Страх ме е, уверявам ви, и макар че не съм жена, госпожо, аз разбирам майчината любов другояче, защото ако някой ми кажеше: „Тук е дъщеря ви, едничкото дете на мъжа, когото обожавахте, и тя ще приюти чело във вашите обятия и радостните ви сълзи ще се смесят…“, ако някой ми кажеше това, госпожо, струва ми се бих имал една-едничка мисъл, която би ме опиянила, би ме подлудила — да прегръщам, да целувам моето дете!

Принцесата плачеше, но гордостта й не позволяваше да излага на показ сълзите си.

— Съдите ме, без да ме познавате! — промълви тя.

— Да, госпожо, оценявам ви по една-единствена дума. Ако се касаеше за мен, то аз търпеливо щях да чакам, но става дума за нея и аз нямам никакво време за губене. Каква съдба очаква това дете в дом, където не сте господарка? Какви гаранции ще ми дадете за вашия втори съпруг, а и за самата себе си? Отговорете, питам ви! Какъв е новият живот, който сте й предопределили? Какво е щастието, което ще получи в замяна на онова, загубеното? Ще бъде именита, нали? И богата? И повече почести, в замяна на по-малко радост? И повече високомерие, отколкото мъдра добродетелност? Не, госпожо, не затова дойдохме тук. Бихме дали цялото величие, всички богатства и почести на света в замяна на една единствена думичка, казана от сърце, и ние все още чакаме тази дума. Къде е вашата обич? Не я виждам! Гордостта ви тръпне, а сърцето ви мълчи. Страхувам се, чувате ли, страхувам се, но вече не от господин дьо Гонзаг, а от вас, нейната майка! Опасността е тук, усещам я, чувствувам я, и ако не мога да защитя от нея дъщерята на Ньовер, както съм я защитавал от всички други опасности, значи всичко е било напразно, значи съм престъпил клетвата си към покойника!

Лагардер млъкна. Той чакаше отговор, но принцесата запази мълчание.

— Госпожо — подхвана той отново, като полагаше усилия да се успокои, — простете ме, но моят дълг ме принуждава, моят дълг ми заповядва да поставя условията си преди всичко. Искам Орор да бъде щастлива! Искам Орор да бъде свободна, а не ваша робиня…

— Доизкажете се, господине! — прекъсна го принцесата с предизвикателен тон.

Лагардер се спря.

— Не, госпожо — отвърна той, — няма да се доизкажа от уважение към вас самата. Вие достатъчно добре ме разбрахте.

Госпожа дьо Гонзаг горчиво се усмихна и вдигайки внезапно глава, за да го погледне право в очите, запокити в лицето на смаяния Лагардер следните думи:

— Госпожица дьо Ньовер е най-богатата наследничка във Франция. Когато някой е убеден, че държи плячката в ръцете си, той може да хитрува колкото му е угодно. Разбрах ви, господине, при това много по-добре, отколкото си мислите.

VIII. Отново разговор насаме

Те се намираха в края на габъровата алея, която преминаваше в Галерията на Мансар. Нощта бе вече много напреднала. Радостният звън на чашите с всеки изминат миг се усилваше, но светлините бързо избледняваха и дори дрезгавият глас на пиянството, който все по-отчетливо се долавяше, предвещаваше близкия край на празненството.

От друга страна градината все повече обезлюдяваше и като че ли нищо не можеше да смути разговора на Лагардер и принцеса дьо Гонзаг.

Същевременно обаче по нищо не личеше да са постигнали някакво съгласие. Току-що накърненото самолюбие на Орор дьо Кайлюс бе нанесло съкрушителен удар на събеседника й, като в първия миг тя дори се поздрави с успеха си. Лагардер стоеше с наведена глава.

— Ако сте останал с впечатление, че съм бездушна, господине — подхвана принцесата още по-надменно, — ако изобщо не сте чул да се откъсва от гърдите ми ликуващият вик, за който говорихте с такъв патос, то е само защото разбрах всичко. Знаех, че краят на битката не е дошъл, че бе още много рано да се тръби победа. Още щом ви зърнах и кръвта се смръзна във вените ми. Вие сте хубав, млад сте и нямате семейство; единственото ви богатство са вашите авантюри, тъй че у вас неминуемо се е зародила мисълта да се обогатите отведнъж, и то по този начин.

— Госпожо — извика Лагардер и сложи ръка на сърцето си. — Онзи, който е над нас, вижда всичко и ме закриля от вашите оскърбления!

— Нима се осмелявате да твърдите, че дори през ум не ви е минавала подобна безумна мисъл? — прекъсна го принцеса дьо Гонзаг грубо.

Настъпи тишина. Принцесата бе впила в Анри предизвикателен поглед. На два пъти той силно пребледня, после с дълбок сериозен глас продума:

— Аз съм само един беден благородник. Но благородник ли съм всъщност? Нямам знатен произход, името ми идва от развалините, сред които прекарвах нощите си на подхвърлено дете. Довчера бях още изгнаник. Но вие казахте истината, госпожо: да, мечтал съм за това, но мечтата ми не бе безумна, а прекрасна и светла. Това, което ви признавам сега, госпожо, довчера беше още тайна за мен, сам себе си не съм познавал…

Принцесата иронично се усмихна.

— Кълна ви се, госпожо! — възкликна Лагардер. — Кълна се в честта си и в моята любов!

Той силно наблегна на последната дума. Принцесата го стрелна с поглед, пълен с омраза.

— Довчера — продължи той, — и бог ми е свидетел, аз имах една-единствена мисъл — да върна на вдовицата на Ньовер безценното съкровище, което ми бе поверено. Такава е истината, госпожо, и никак не ме е грижа дали ще ми повярват, тъй като аз съм господар на положението и законен защитник на съдбините на дъщеря ви. Та имах ли през дните на умора и непрестанна борба време, за да се допитам до сърцето си? Щастие ми доставяха едните усилия, които полагах, и сама по себе си моята всеотдайност беше достойнство. Орор бе моя дъщеря. Когато потеглих от Мадрид, за да дойда тук, при вас, не изпитах никаква тъга. Струваше ми се, че още щом ме зърне, майката на Орор ще разтвори обятия и ще ме притисне, цял покрит с прах от пътуването, към опияненото си от щастие сърце! Но още по пътя, колкото повече наближаваше часът на раздялата, толкова по-силно изпитвах усещането, че в мен сякаш се отваря рана, която все повече се разширяваше и кървеше. Устата ми все още се опитваше да изрече думите: „Дъще моя!“, но устата ми лъжеше: Орор вече не е моя дъщеря! Гледах я и сълзи изпълваха очите ми. Уви, госпожо, тя ми се усмихваше! Несъзнателно и против волята си, клетата светица ми се усмихваше така, както човек се усмихва само на баща си!

Принцесата размаха ветрилото си и процеди през зъби:

— Опитвате се да ме убедите, че тя ви обича.

— Ако не се надявах на това, бих искал да умра на мига! — възкликна пламенно Лагардер.

Госпожа дьо Гонзаг се отпусна на една от пейките, разположени по протежение на алеята. Спазми разтърсваха развълнуваната й гръд. Ушите й сами се затваряха за убедителните доводи. Тя изпитваше само гняв и ненавист. Лагардер беше похитителят на дъщеря й!

Това, че не смееше да го прояви, засилваше още повече гнева й. Човек трябва да внимава да не докачи някой от тези просяци-разбойници дори тогава, когато им хвърля кесията си. Но Лагардер, този авантюрист, изглежда нямаше никакво намерение да се пазари. Тя попита:

— Знае ли Орор името на семейството си?

— Не, тя смята, че е бедно подхвърлениче, приютено от мен — отвърна без колебание Анри. И тъй като принцесата неволно вдигна глава, той продължи: — Ето че си отдъхнахте, госпожо. Надявате се, че когато разбере какво разстояние ни дели…

— Но ще го узнае ли изобщо? — попита госпожа дьо Гонзаг подозрително.

— Да, госпожо, ще го узнае. Нима мислите, че ако настоявам да живее свободна до вас, то е за да я привържа по-здраво към себе си? Кажете, кажете ми с ръка на сърцето: „Кълна се в паметта на Ньовер, че дъщеря ми ще живее при мен свободна и в пълна безопасност“, кажете го и аз веднага ще ви я върна!

Принцесата далеч не очакваше подобна развръзка, но въпреки това не се оказа неподготвена. Просто помисли, че това е някаква нова хитрина и реши да отвърне също с хитрина. В ръцете на този човек се намираше дъщеря й и сега най-важно беше да я измъкне оттам.

— Чакам! — настоя Лагардер, виждайки колебанието й.

Принцесата внезапно му подаде ръка. Той удивен трепна.

— Ето ръката ми! — каза тя. — Простете на една нещастница, която цял живот е била заобиколена само от врагове и нечестивци. Ако съм сгрешила, господин дьо Лагардер, ще ви моля за прошка на колене.

— Госпожо…

— Признавам, дължа ви много. Не така трябваше да протече нашата среща, господин дьо Лагардер. Може би не трябваше да ми говорите така, както го сторихте, а може би и аз, от своя страна, проявих прекалено високомерие. Трябваше веднага да ви кажа, че думите, изречени от мен пред семейния съвет, бяха предназначени за господин дьо Гонзаг и предизвикани от самия вид на момичето, което ми представиха като госпожица дьо Ньовер. Вярно е, избухнах, но вие добре знаете, че страданието изнервя, а аз толкова много страдах!

Лагардер стоеше пред нея, почтително склонил глава.

— И освен това — продължи тя с тъжна усмивка, тъй като всяка жена е великолепна актриса, — нима не се досещате, че ревнувам дъщеря си? Това също е причина за гнева ми. Ревнувам я от вас, който ми отнехте всичко: нежността й, милите й детски брътвежи, нейните първи сълзи и първа усмивка! О, да, ревнива съм! Загубих цели осемнайсет години от нейния безценен живот, а сега вие ми оспорвате дори онова, което ми остава! Ето ръката ми, ще ми простите ли?

— Щастлив съм, безкрайно съм щастлив, госпожо, че ви чувам да говорите така!

— Нима помислихте, че съм толкова бездушна? О, да можех само да я зърна! Аз съм ваш длъжник и приятел, господин дьо Лагардер, и, кълна се, никога не ще забравя това:

— Аз съм без значение, госпожо. Не става дума за мен.

— Дъщеря ми! — изправяйки се извика принцесата. — Върнете ми дъщерята! Кълна се в името на Ньовер, кълна се в честта си, че ще изпълня всичко, което поискахте от мен!

Още по-мрачна сянка на печал легна върху лицето на Лагардер.

— Вие обещахте, госпожо, и ще получите дъщеря си — каза той. — Моля ви само за малко време, за да я предупредя и подготвя. Тя е чувствителна душа, която едно по-силно вълнение би могло да сломи.

— Много време ли ви е нужно, за да я подготвите?

— Моля ви да ми дадете един час.

— Нима е толкова наблизо?

— Тя е на сигурно място, госпожо.

— Не бих ли могла поне да разбера…?

— Къде е убежището ми? Има ли някакво значение? След час то вече няма да приютява Орор дьо Ньовер.

— Направете така, както смятате за нужно — рече принцесата. — Довиждане, господин дьо Лагардер. Разделяме се като приятели, нали?

— Винаги съм бил ваш приятел, госпожо.

— Чувствувам, че ще ви обикна. Довиждане и… не губете надежда!

Лагардер се спусна към ръката на принцесата и пламенно я целуна.

— Аз ви принадлежа, госпожо! — извика той. — Принадлежа ви тялом и духом!

— Къде ще се срещнем? — попита тя.

— След час при кръга на Диана.

Госпожа дьо Гонзаг бавно се отдалечи, но, едва прекосила габъровата алея, усмивката й изчезна и тя тичешком се втурна през градината.

— Детето ми! — извика принцесата обезумяла. — Най-сетне ще възвърна дъщеря си! Никога, никога повече тя няма да види този човек!

Тя се насочи право към павилиона на регента.

Лагардер бе също полудял, но полудял от щастие, признателност и умиление.

— Не губете надежда! — повтаряше си той. — Чух я много ясно да казва: „Не губете надежда!“ Колко съм се мамил по отношение на тази жена, на тази светица! Тя каза: „Не губете надежда!“ Нима я молех за толкова много? А аз се пазарях с щастието й, подозирах я, мислех, че не обича достатъчно дъщеря си. О, как нежно ще я обичам, с каква радост ще поверя в ръцете й нейната дъщеря!

Той се отправи обратно по алеята към басейна, който, останал без празничното си осветление, тънеше в мрак и безмълвие. Въпреки радостната си възбуда, Лагардер не пропусна да вземе всички предпазни мерки, за да не бъде проследен. Два или три пъти той свиваше по странични алеи, после тичешком се връщаше по стъпките си, докато най-сетне се озова пред къщурката на метр Льо Бреан, закътана сред дърветата. Преди да влезе, той се спря и внимателно се озърна наоколо. Никой не го беше проследил. Сред околните храсти нямаше жива душа. Само за миг му се стори, че чува шум от стъпки, долитащ откъм индианската шатра, която се намираше съвсем наблизо. Стъпките бързо се отдалечаваха. Моментът беше подходящ. Лагардер пъхна ключа в бравата, отвори вратата и влезе.

В първия миг той не забеляза госпожица дьо Ньовер. Повика я, но отговор не последва. Скоро обаче, благодарение на един намиращ се близо до къщурката фенер, който осветяваше вътрешността й, той видя Орор, застанала до един от прозорците. Девойката сякаш се вслушваше в нещо. Повика я. Орор веднага се отдръпна от прозореца и се спусна към него.

— Коя беше тази жена? — извика тя.

— Каква жена? — удиви се Лагардер.

— Онази, с която бяхте преди малко.

— Но откъде знаете, Орор?

— Тази жена е ваш враг, Анри, нали? Ваш смъртен враг!

Лагардер се усмихна.

— Защо смятате, че ми е враг, Орор? — попита той.

— Вие се усмихвате, Анри? Толкоз по-добре, щом съм сгрешила. Но да оставим това. Сега бързо ми кажете защо трябваше да стоя заключена по време на цялото празненство? Да не би да се срамувате от мен? Нима не съм достатъчно красива?

Тя кокетливо разгърна своето домино и качулката му падна върху раменете й, откривайки прелестното й личице.

— Недостатъчно красива?! — извика Лагардер. — Вие, Орор?!

Това беше възхищение, но, трябва да признаем, възхищение малко разсеяно.

— Как само го казахте! — промълви тъжно младата девойка. — Анри, вие криете нещо от мен! Изглеждате огорчен и загрижен. Вчера ми обещахте, че днес ще бъде последният ми ден на неведение, но въпреки това не знам повече от вчера.

Лагардер я гледаше, унесен сякаш в мечти.

— Но не се оплаквам — продължи тя с усмивка. — Вие вече сте тук и аз дори не си спомням, че чаках толкова дълго време. Щастлива съм! Най-сетне ще ме заведете на бала…

— Балът свърши — прекъсна я Лагардер.

— Вярно, вече не чувам веселите акорди, които долитаха чак дотук, за да се присмеят на клетата затворничка. Пък и от доста време не съм виждала някой да минава по околните пътеки, освен онази жена.

— Орор — прекъсна я Лагардер сериозно, — моля ви, кажете ми защо решихте, че тази жена ми е враг!

— Ето, че сега ме плашите! — възкликна девойката. — Нима ще се окаже вярно?

— Отговорете ми, Орор. Когато мина оттук сама ли беше?

— Не, придружаваше я някакъв благородник в изискан и разкошен костюм, а през рамо бе препасан със синя лента.

— Жената не се ли обърна към него по име?

— Не, но произнесе вашето. Точно заради това ми хрумна да ви попитам, дали случайно не се е отлъчвала някъде, докато сте били заедно.

— Чухте ли я да казва нещо, когато е минала под прозореца?

— Само няколко думи. Беше разгневена и изглеждаше не на себе си. „Ваше височество“ — каза тя…

— Ваше височество! — повтори Лагардер.

— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“

— Но това е бил регентът! — трепна Лагардер.

Досущ като дете, Орор плесна с красивите си бели ръце и извика:

— Регентът! Видяла съм регента!

— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“ — повтори Лагардер. — А после?

— После? Не можах да чуя добре.

— А кога произнесе името ми, след това ли?

— Не, преди. Бях на прозореца. Стори ми се, че го чух, но на мен навсякъде ми се счува вашето име, Анри. Освен това тя беше още далеч, но когато се приближи я чух да казва: „Сила! Само силата може да сломи тази непреклонна воля!“

— Ах! — прошепна Лагардер и ръцете му паднаха като отсечени. — Така ли каза?

— Да, точно така.

— Добре ли чухте?

— Разбира се. Но колко сте блед, Анри, и как блестят очите ви!

Анри наистина бе пребледнял като мъртвец, а очите му горяха. Нож да бяха забили в сърцето му, надали би страдал повече. Изведнъж по лицето му изби ярка руменина.

— Силата! — продума той, едва сдържайки напиращия си да избухне глас. — Силата след лукавството! Какъв безмерен егоизъм! Какво покварено сърце! Да отвърне на злото с добро може само светец, или ангел! Око за око, зъб за зъб — такава е правдата човешка, но да отвърнеш на доброто със зло, кълна се в името Христово, е подло и отвратително! Подобни мисли се раждат само в пъкъла! Тя ме е лъгала! Сега разбирам всичко: ще се опитат да ме надвият с числеността си; ще ни разделят…

— Да ни разделят! — повтори Орор, скачайки от мястото си като млада лъвица. — Кой? Онази противна жена?

— Орор — каза Лагардер като сложи ръка на рамото й, — не бива да говорите нищо против тази жена!

Изражението на лицето му в този миг беше толкова странно, че девойката ужасена отстъпи назад.

— За бога, какво има? — извика тя.

После се приближи до Анри, който бе стиснал главата си с две ръце, и понечи да го прегърне, но той я отблъсна едва ли не със страх и прошепна:

— Оставете ме! Оставете ме! Това е ужасно! Над нас тегне някакво проклятие!

В очите на Орор блеснаха сълзи.

— Вие вече не ме обичате, Анри! — промълви тя.

Той отново я погледна. Приличаше на луд, кършеше ръце; неочаквано мъчителен смях разтърси гърдите му.

— Ах! — простена той, залитайки като пиян, тъй като му изневерявала и разсъдък, и сили. — Не знам вече, кълна се в честта си, не знам! Какво има в сърцето ми? Мрак, пустота? Любовта ми, моят дълг, или пък само едното? Но кое? Кажи ми, съвест моя? — Той се отпусна на един стол, мълвейки с жалния глас на лишените от разум: — Кажи ми, съвест, кое от двете? Любовта или дългът? Смъртта или живота? Тази жена има права, да, има! Но аз, нима аз също нямам?

Орор не разбираше неясните думи, които се отронваха от устните на приятеля й, но виждаше отчаянието му и сърцето й се късаше от жалост.

— Анри! Анри! — прошепна тя, отпускайки се на колене пред него.

— Тези свещени права не се купуват — продължи Анри, чиято трескава възбуда се бе сменила с дълбоко униние. — Не се купуват дори с цената на живота. Отдадох живота си, това е вярно, но какво ми дължат за това? Нищо!

— За бога, Анри! Мили мой Анри, успокойте се, обяснете ми!

— Нищо! Но нима го сторих, за да са ми длъжни с нещо? Че колко струва моята всеотдайност? Лудост! Лудост!

Орор държеше ръцете му.

— Лудост! — избухна той. — Издигнах пясъчни дворци, но само от един лек полъх на вятъра крехкото творение на надеждата ми рухна, няма я вече моята мечта!

Той дори не чувствуваше нежния натиск на Орорините пръсти, не усещаше горещите сълзи, стичащи се по ръката му.

— Дойдох тук, но защо? — извика той, прекарвайки ръка по плувналото си в пот чело. — Кому съм нужен тук? Та кой съм аз? Нима тази жена нямаше право? Говорих самонадеяно, говорих като безумец… Кой ми гарантира, че ще бъдете щастлива с мен? … Но… вие плачете?

— Мъчно ми е, че ви виждам такъв, Анри — изхлипа бедното дете.

— Ако след време ви видех да плачете, бих умрял.

— Но защо смятате, че ще плача?

— Знам ли и аз? Орор, Орор, та може ли човек да разбере женското сърце! Откъде да знам дали ме обичате?

— Дали ви обичам?! — буйно извика девойката.

Анри жадно я поглъщаше с очи.

— Дали ви обичам! — повтори Орор. — И това ме питате вие, Анри?

Лагардер притисна ръка към устните й. Орор я целуна. Той я отдръпна като попарен.

— Простете ми, просто съм объркан — каза той. — Но въпреки това искам да знам отговора. Все още не познавате сама себе си, Орор, но аз трябва да го знам! Слушайте внимателно, помислете си добре, тъй като от това зависи щастието или мъката на целия наш живот. Отговорете ми, умолявам ви, отговорете ми по съвест и по душа!

— Ще ви отговоря като на баща — каза Орор.

Лагардер пребледня като мъртвец и затвори очи.

— Не изричайте никога вече тази дума! — прошепна той толкова тихо, че Орор едва го чу. — Никога! Господи! — продължи той след кратко мълчание, вдигайки просълзен поглед нагоре. — Та това е единствената дума, на която аз сам я научих! Какво друго съм за нея, ако не баща?

— О, Анри! — понечи да го прекъсне Орор и изведнъж се изчерви, от което стана още по-очарователна.

— Когато бях дете — размишляваше на глас Лагардер, — трийсетгодишните ми се струваха старци. — Изпълненият му с нежност глас потрепваше, когато попита: — Орор, на колко години мислите, че съм сега?

— За мен това е без значение, Анри!

— Искам да разбера какво мислите. На колко години?

В действителност той имаше вид на престъпник, който очаква всеки миг да бъде разобличен.

Понякога любовта, това необикновено и непобедимо чувство, се отдава на странни детинщини. Орор наведе очи; сърцето й лудо тупкаше.

— Не знам на колко години сте, Анри — промълви тя, — но смятате ли, че някога съм могла да произнеса без усмивка думата „баща“, с която ви нарекох преди малко?

— Но защо с усмивка, момичето ми? Аз наистина бих могъл да ви бъда баща.

— Но аз не бих могла да бъда ваша дъщеря, Анри.

Амброзията, която опиянява безсмъртните богове, бе кисела като оцет в сравнение с обаянието на този глас. Но въпреки това Лагардер продължи да настоява, жадувайки да пресуши чашата на щастието си до дъно:

— Но когато се появихте на бял свят, аз бях по-възрастен, отколкото сте вие сега, Орор. Бях вече мъж.

— Вярно е — съгласи се тя, — щом сте могъл да държите с една ръка люлката ми, а с другата — шпагата си.

— Орор, скъпо мое дете, не ме слагайте на везните на вашата признателност, а ме вижте такъв, какъвто съм…

Тя сложи прекрасните си тръпнещи ръце на раменете му и дълго го гледа. Най-сетне с усмивка на устните и полупритворени очи, тя продума:

— Не знам на света да има някой по-добър, по-благороден и по-красив от вас!

IX. Къде свършва празникът

И това беше самата истина, особено сега, когато щастието увенчаваше челото на Лагардер със сияйния си венец. В този миг Лагардер беше също толкова млад и красив, колкото самата Орор.

Да бяхте само я видели тази влюбена девица, криеща пламъка на погледа си зад ресниците на дългите мигли, с тръпнеща гръд и развълнувана усмивка на устните, да бяхте я видели! Любовта, благородната и непорочна свята нежност, която трябва да обедини ведно два живота, да сплоти тясно две души; любовта, божественият химн, който бог в безмерната си доброта оставя да се носи над земята, тази манна небесна, която се спуска с росата и може да разхубави самата грозота; любовта, която увенчава красотата с неземен ореол, любовта бе тук, преобразила и разкрасила още повече нежното моминско лице! Лагардер притисна към сърцето си своята тръпнеща годеница. Настъпи продължителна тишина. Устните им дори не се докоснаха.

— Благодаря! — промълви той. — Благодаря!

Очите им разговаряха помежду си.

— Кажи ми, Орор — продължи Лагардер, — винаги ли си била щастлива с мен?

— Да, много щастлива — отвърна младата девойка.

— Но въпреки това днес ти плака, Орор.

— И това ли знаете, Анри?

— Знам всичко, което се отнася до теб. Защо плака?

— А защо плачат младите момичета? — опита се да заобиколи въпроса Орор.

— Ти обаче не приличаш на останалите, когато плачеш… Моля те, кажи ми защо плака?

— Защото ви нямаше, Анри. Защото ви виждам много рядко, пък и заради онази мисъл…

Тя се поколеба и отвърна поглед.

— Каква мисъл? — настоя Лагардер.

— Аз съм луда, Анри — прошепна силно смутена младата девойка. — Мисълта, че тук, в Париж, има — много красиви жени, които навярно до една ви желаят, че може би…

— Може би…? — повтори Лагардер, вкопчил се жадно в чашата с райски нектар.

— Че може би обичате друга.

И тя скри поруменялото си лице в обятията му.

— Нима бог наистина ми отрежда такова блаженство! — прошепна той опиянен. — Означава ли това…?

— Това означава, че те обичам! — отвърна Орор, заглушавайки гласа си в обятията на своя любим, тъй като самият му звук я плашеше.

— Ти ме обичаш, Орор! Усещаш ли как бие сърцето ми? О, ако наистина е така?… Но сигурна ли си сама в себе си, Орор, любима моя? Познаваш ли сърцето си?

— То говори, аз го слушам.

— Довчера ти беше още дете.

— Днес обаче съм жена. Анри! Анри, обичам те!

Лагардер притисна ръцете й към гърдите си.

— А ти? — попита Орор.

Просълзен, той можа само да прошепне с треперещ глас:

— О, щастлив съм! Щастлив!

Изведнъж някаква сянка отново помрачи челото му. Виждайки това, палавницата тропна с крак и попита:

— Сега пък какво има?

Анри я целуна по косата и едва чуто прошепна:

— Дали някога няма да съжаляваш?

— Но за какво бих могла да съжалявам, щом ще си до мен?

— Чуй ме внимателно. Тази нощ поисках да повдигна един ъгъл на завесата, която криеше от теб прелестите на този свят. Ти успя да зърнеш кралския двор, разкоша, светлината, дочу гласа на празника. Какво мислиш за кралския двор?

— Прекрасен е — отвърна Орор, — но все още не съм видяла всичко, нали?

— Смяташ ли, че си родена за такъв живот? Очите ти блестят; този свят би ти харесал.

— Да, но с теб.

— А без мен?

— Без теб, никога!

Лагардер притисна ръцете й към устните си и пак попита:

— Видя ли усмихнатите жени, които минаваха?

— Изглеждаха щастливи — прекъсна го Орор, — и много хубави.

— И наистина са щастливи. Те притежават замъци и дворци…

— Когато си у дома, Анри, аз го предпочитам пред който и да е дворец.

— Те имат приятелки.

— Нима аз нямам теб?

— Те имат семейства.

— Моето семейство си ти.

Орор отговаряше на всичките му въпроси с искрена усмивка и без колебание. Думите идваха направо от сърцето й. Но Лагардер искаше да я изпита докрай. След кратко мълчание той призова цялата си смелост и каза:

— Те имат майки.

Орор пребледня. Усмивката й се стопи и в ресниците на полупритворените й очи блесна сълза. Лагардер пусна ръцете й и тя ги притисна към гърдите си.

— Майка! — повтори Орор и вдигна очи към небето. — Аз често съм с нея. Човекът, за когото мисля най-често след вас, Анри, е моята майка. — Прелестните и очи сякаш горещо се молеха. — Ако майка ми беше тук заедно с вас, Анри — продължи тя след кратка пауза, — ако я чуех да ви нарече: „Сине мой!“… О, какво значение биха имали тогава и най-омайните прелести на рая! Но ако трябваше да избирам между майка си и вас…

Развълнуваната й гръд потръпна; дълбока печал помрачи прелестното й лице. Задъхан и уплашен, Лагардер чакаше.

— Може би това, което ще кажа е лошо — най-сетне с усилие произнесе тя, — но го казвам, защото го мисля: Ако трябваше да избирам между майка си и вас…

Тя не довърши и съкрушена падна в обятията на Анри като извика с прекъсван от ридания глас:

— Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Лагардер се изправи. С една ръка той притискаше останалата без сили Орор към гърдите си, а с другата сякаш призоваваше небето за свидетел.

— Ти, господи, който ни виждаш — пламенно извика той, — ти, който ни чуваш и съдиш, ти ми я даваш! Вземам я от теб и се кълна, че тя ще бъде щастлива!

Орор отвори очи и белите й зъби блеснаха в слаба усмивка.

— Благодаря ти! Благодаря! — продължи Лагардер, притискайки устни към челото на госпожица дьо Ньовер. — Ето, виж щастието, с което ме даряваш! Аз се смея, аз плача, аз съм пиян и луд! О, малка моя Орор, сега ти цяла ми принадлежиш!… Но какво говорех преди малко?! Не вярвай на думите ми, Орор! Аз съм млад! Излъгах, да, излъгах! Чувствувам как в мен прелива младост, сила, жизненост! Ще бъдем щастливи, винаги щастливи! Бъди уверена, любима, че хората на моите години са по-възрастни от мен. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Другите правят това, което правех аз преди да намеря на пътя си твоята детска люлка; другите любят, пият, играят на комар и какво ли не още! Когато са богати, както бях богат самият аз на плам и безумна смелост, другите безразсъдно пръскат на вятъра съкровищата на младостта си. Появи се ти, Орор, и аз тутакси станах скъперник. Някакво провиденческо предчувствие ми заповяда да престана да прахосвам сърцето си. Станах скъперник, за да запазя цялата си душа само за теб. Заключих младежкия си жар в неразбиваема каса. Не обичах и не желаех повече нищо. Любовта ми дремеше като спящата красавица, но ето че днес се пробужда наивна и силна, а сърцето ми е само на двайсет години! Ти ме слушаш, усмихваш се и си мислиш, че съм полудял! Вярно е, луд съм от щастие, но говоря напълно смислено! Какво правих през всичките тези години? Изживях ги отначало докрай, наблюдавайки те как растеш и разцъфтяваш; изживях ги, дебнейки пробуждането на твоята душа, дирейки щастието си в усмивката ти. Кълна се в бога, ти беше права, аз съм във възрастта на щастието, във възрастта на любовта! Ти цяла ми принадлежиш и отсега нататък ще живеем само един за друг! Да, права си, освен нас двамата на този свят не съществува нищо друго. Ще заминем в незнаен край, някъде, много далеч оттук! А животът ни, искаш ли да ти кажа какъв ще бъде нашият живот: любов, само любов, любов завинаги… Но кажи нещо, Орор, кажи нещичко!

Девойката го слушаше очарована.

— Любов! — повтори тя, унесена сякаш в щастлив сън. — Любов завинаги!

— Мътните да го вземат дано! — изруга Кокардас, който държеше барон дьо Барбаншоа за краката. — Ама че тежи тази антика, гълъбче!

Паспоал държеше откъм главата гореспоменатия барон дьо Барбаншоа, човек суров и недоволен, когото оргиите на Регентството дълбоко отвращаваха, но който в момента беше пиян колкото трима-четирима източни царе, тръгнали да обикалят Франция.

Срещу скромно възнаграждение барон дьо ла Юноде беше натоварил Кокардас и Паспоал със задачата да отнесат барон дьо Барбаншоа до дома му. И ето че те прекосяваха безлюдната и притъмняла градина.

— Слушай, любезни ми — рече гасконецът на стотина крачки от шатрата, където бяха вечеряли, — дали пък да не си отдъхнем малко?

— Съгласен съм — отвърна Паспоал. — Старецът е тежичък, а заплащането твърде леко.

Те положиха върху моравата барон дьо Барбаншоа, който, по-разсънен от нощния хлад, тутакси подхвана любимия си припев:

— Накъде отиваме? Накъде отиваме?

— Ама че работа! — отбеляза Кокардас. — Този дърт пияница се оказа доста любопитен, гълъбчето ми!

— Отиваме на нашето погребение — примирено въздъхна Паспоал.

Двамата приседнаха на една пейка. Паспоал измъкна лулата си от джоба и спокойно се зае да я тъпче.

— Ако това е последната ни вечеря — рече той, — то тя бе наистина чудесна.

— Хубава беше — потвърди Кокардас, чаткайки с огнивото. — Дявол го взел, що се отнася до мен, то аз изядох пиле и половина!

— Ах! — разчувствува се Паспоал. — Ами онази палавница, дето седеше срещу мен, с русата си напудрена косица и онуй краче, което би се побрало в шепата ми!

— Възхитителна! — извика Кокардас. — Пък и гарнитурата от ангинар беше чудесна, бога ми!

— А кръстчето, видя ли кръстчето й? С пръсти да го обгърнеш!

— Предпочитам си моята — рече Кокардас сериозно.

— И таз хубава! — възмути се Паспоал. — Че твоята беше червенокоса и кривогледа!

Той говореше за съседката на Кокардас. Гасконецът го пипна за врата и го принуди да се изправи.

— Слушай, гълъбче — изръмжа той, — няма да ти позволя да обиждаш вечерята ми! Извини се, мътните да те вземат, или най-безмилостно ще те съсека!

Дирейки утеха, и двамата си бяха пийнали, при това двойно повече от аскетичния барон дьо Барбаншоа. Паспоал, на когото му беше дошло до гуша от тиранията на неговия приятел, не пожела да се извини. Те измъкнаха шпагите си и започнаха да си нанасят съвсем безполезни удари, после се хванаха за косите и накрая се стовариха върху барон дьо Барбаншоа, който отново се събуди и веднага загъгла:

— Накъде отиваме, боже мой! Накъде отиваме!

— Ама че работа! — сепна се Кокардас. — Съвсем бях забравил туй старо-харо!

— Я по-добре да го занесем — предложи Паспоал.

Но преди да вдигнат товара си, те буйно се прегърнаха, проливайки обилно сълзи.

Би означавало, че изобщо не ги познаваме, ако сметнем, че са забравили да напълнят манерките си от бюфета. Двамата солидно се подкрепиха, напъхаха шпагите си в ножниците и отново грабнаха барон дьо Барбаншоа. Той тъкмо сънуваше, че присъствува на празненството във Во льо Виконт, дадено от господин главния интендант Фуке в чест на младия крал Луи XIV, и че в края на вечерята пада под масата. „Други времена, други нрави“, както гласи — измамливата поговорка.

— Не я ли видя повече? — попита Кокардас.

— Кой, онази, дето седеше срещу мен ли?

— Не, малката немирница с розовото домино.

— Ни вест, ни кост от нея. Претърсих всички шатри.

— Дяволска работа! Аз пък влязох в самия дворец и, уверявам те, гълъбчето ми, че доста се позаглеждаха подире ми. А розови домино, колкото щеш! Нашето обаче го нямаше. Понечих да си побъбря с едно от тях, но то ме перна с пръст по носа и ме нарече вампирясал таласъм. „Дявол го взел, нагла сплетнице! — рекох. — Изглежда моят славен приятел регентът приема тук доста разнородно общество!“

— А него срещна ли го? — попита Паспоал.

— Не — сниши глас Кокардас, — но чух да говорят за него. — Регентът не дойде на вечерята. Затвори се в кабинета си и остана насаме с Гонзаг повече от час. А цялата онази шайка, дето я видяхме сутринта в двореца, току кряка и заплашва. Бога ми, ако бяха само наполовина толкова смели, колкото са устати, на горкото ни Парижанче не му остава нищо друго, освен здравата да се държи!

— Много ме бе страх да не вземат да не ни отърват от него — въздъхна Паспоал.

Кокардас, който вървеше отпред, внезапно се спря. Барон дьо Барбаншоа нададе жален стон.

— Любезни ми — рече гасконецът, — бъди уверен, че оня вагабонтин ще се измъкне и оттук. Изпадал е в къде-къде по-тежки положения!

— Веднъж стомна за вода… — промърмори Паспоал.

Той обаче не успя да довърши поговорката си. Откъм басейна долетя шум от стъпки. Нашите двамина храбреци на мига се шмугнаха в гъсталака, просто по навик. Първото им движение бе винаги да се скрият.

Стъпките наближаваха. Зададе се група въоръжени мъже, водени от онзи пладнешки разбойник дьо Бониве, щитоносецът на госпожа дьо Бери. Веднага щом отредът изминеше някоя алея, светлините угасваха. Скоро Кокардас и Паспоал чуха разговорите на войниците.

— В градината е! — твърдеше един гвардейски сержант. — Разпитах всички постове и стражата на портите, тъй като човек лесно може ла го познае по облеклото му, но никой не го е видял да излиза.

— Дявол да го вземе! — обади се един от войниците. — Тоя наистина си го изпроси! Видях го да разтърсва господин дьо Гонзаг така, сякаш брулеше ябълка.

— Този момък ще да е земляк — прошепна Паспоал, разчувствуван от нормандската метафора.

— Внимавайте, деца! — предупреди Бониве. — Нали знаете, че туй приятелче е опасно!

Те се отдалечиха.

Друг такъв патрул се насочваше към двореца, а трети — към габъровата алея, която се виеше успоредно на улица „Ньов де Пьоти Шан“. Там, откъдето минеха, светлините тутакси угасваха. Човек би казал, че в този блуден дом на веселието се готви някаква зловеща екзекуция.

— Нека търсят, гълъбчето ми — рече Кокардас.

— Това ми изглежда повече от очевидно — отвърна Паспоал.

— В двореца чух да разправят, че нашият вагабонтин здравата бил смачкал фасона на господин дьо Гонзаг. И ето че сега го търсят.

— И за да го намерят ли гасят светлините?

— Не за да го намерят, а за да го спипат натясно!

— За бога, та те са четирийсет или петдесет срещу един! — възкликна Паспоал. — Ако и този път го изтърват…

— Ще го изтърват, любезни — прекъсна го гасконецът. — Този пакостник е жив дявол! Ако ме послушаш, добре ще да е ние също да го потърсим и да му направим подарък от собствените си особи.

Паспоал беше предпазлив. Той не успя да прикрие киселата си гримаса и промърмори:

— Моментът не е подходящ.

— Гръм да ме порази дано! Нима се осмеляваш да ми противоречиш? — кресна избухливият Кокардас. — Сега или никога! Тъй де, ако нямаше нужда от нас отдавна да ни е посрещнал с удара на Ньовер! Грешните сме ние.

— Вярно, грешни сме — съгласи се Паспоал, — но, по дяволите, цялата тази история никак не ми харесва!

Тук става ясно защо барон дьо Барбаншоа не се озова в леглото си. Доблестният благородник чисто и просто бе положен върху тревата и продължи съня си. Продължението на тази история ще ни разкрие къде и как се събуди той.

Кокардас и Паспоал веднага започнаха своите издирвания.

Нощта бе непрогледна. В цялата градина, освен край индианските шатри, вече не светеше нито един фенер.

Изведнъж прозорците на първия етаж на павилиона на регента светнаха. Един от тях се отвори и на балкона се появи самият регент, който се обърна към невидимите си прислужници:

— Господа, нужен ми е жив! Отговаряте с главите си!

— Господ да ни е на помощ! — промърмори Бониве, чийто отред се намираше при кръга на Диана — Ако оня голтак го е чул ще си имаме доста неприятности!

Трябва да признаем, че патрулите не изпитваха ни най-малко удоволствие от тази игра. Господин дьо Лагардер си бе създал страховитата слава на такава хала, че всеки войник на драго сърце би написал завещанието си. Дуелистът Бониве би предпочел да се бие с две дузини провинциални кадети, или дроздове, както ги наричаха по онова време във вертепите, на дуелите, пък и навсякъде, където не успяваха да им видят сметката, отколкото да се изправи срещу подобен противник.

Лагардер и Орор току-що бяха взели решение да избягат.

Лагардер дори не подозираше какво става в градината. Той се надяваше да мине заедно със спътницата си през вратата, която се пазеше от метр Льо Бреан. Вече беше наметнал черното си домино, докато Орор отново скри лицето си под маската. Но в момента, когато отвориха вратата, за да напуснат къщичката, те видяха двама мъже, коленичили пред самия й праг.

— Направихме каквото можахме, господин кавалер — заявиха в един глас Кокардас и Паспоал, които предварително бяха пресушили манерките си, за да си дадат кураж. — Простете ни!

— Тъй де, онуй проклето розово домино е същински блуждаещ огън! — добави Кокардас.

— Исусе блажени, ето го! — извика Паспоал.

Кокардас разтърка очи.

— Станете! — заповяда Лагардер. В същия миг той забеляза мускетите на гвардейците в дъното на алеята и попита: — Какво означава това?

— Това означава, че сте обкръжен, клето мое дете! — отзова се Паспоал.

Тази свобода на словото той бе почерпил от дъното на манерката си. Лагардер дори не поиска обяснение, беше разбрал всичко. Безпокоеше го едно нещо: празникът бе свършил. За него часовете бяха отлетели като мигове; той изобщо не се беше съобразявал с времето, и ето че бе закъснял. Единствено празничната суматоха можеше да улесни бягството им.

— Открито и веднъж завинаги ли сте с мен? — попита той.

— На живот и смърт! — отвърнаха двамината храбреци с ръка на сърцето.

И те не лъжеха. Видът на този жив дявол, Парижанчето, идваше на помощ на последните капки вино в манерката и ги довеждаше до пълно опиянение. Орор трепереше от страх за Лагардер, без дори за миг да помисли за самата себе си.

— Махнаха ли стражата от портите? — попита Анри.

— Усилиха я — отговори Кокардас. — Бога ми, здравата ще се поизпотим!

За миг Лагардер се замисли, после попита:

— Познавате ли метр Льо Бреан, портиерът на „Кур-о-Ри“?

— Като джоба си — отвърнаха Кокардас и Паспоал в хор.

— В такъв случай няма да ви отвори! — каза Лагардер с разочарован жест.

С кимване на глава двамината юначаги потвърдиха това във висша степен логично заключение. Вратата можеше да им отвори само човек, който не ги познаваше.

Междувременно сред околните храсти се разнесе някакъв неясен шум. Човек би казал, че към тях от всички страни предпазливо се промъкват хора. Но Лагардер и спътниците му не можеха да видят нищо. Мястото, където се намираха, бе осветено не повече от съседните алеи, а що се отнася до храстите, то там навсякъде цареше пълен мрак.

— Чуйте ме добре — каза Лагардер, — налага се да поставим всичко на карта. Нямайте грижа за мен, аз знам как да се измъкна; тук имам една маскировка, която ще заблуди враговете ми. Изведете младата девойка. Минете заедно с нея под приемната на регента, после свърнете вляво. Вратата на метр Льо Бреан се намира в дъното на първия коридор. Минете край него маскирани и му кажете: „Идваме от името на онзи, който е в градината, в дома ви…“ Той ще ви отвори вратата към улицата. Чакайте ме зад параклиса на Лувър.

— Разбрано! — каза Кокардас.

— И още нещо. Готови ли сте по-скоро да умрете, отколкото да предадете девойката?

— Гръм да ме порази дано! Ще пометем всичко, което се изпречи на пътя ни! — обеща гасконецът.

— Само някой да посмее! — добави Паспоал с необичайна за него самоувереност.

И двамата в един глас заявиха:

— Този път ще останете доволен от нас!

Лагардер целуна ръка на Орор и й каза:

— Смелост! Това е нашето последно изпитание!

След това тя се отдалечи, придружавана от нашите двама юнаци. Предстоеше им да пресекат кръга на Диана.

— Охо! — възкликна един войник. — Тази май доста време е загубила, докато намери пътя!

— Дамата е от балетната трупа, гълъбчета — рече Кокардас и като отстрани най-безцеремонно с ръка онези, които стояха на пътя му, надменно добави: — Негово кралско височество ни очаква!

Войниците се разсмяха и им сториха път.

Но в сянката на едно засадено в дървен сандък портокалово дърво, поставено до ъгъла на павилиона, се бяха притаили двама души, които сякаш дебнеха някого. Това бяха Гонзаг и неговият довереник Пейрол. Те стояха тук заради Лагардер, когото очакваха всеки миг да се появи. Гонзаг прошепна няколко думи на ухото на Пейрол. Довереникът му тутакси се присъедини към половин дузина негодници с дълги шпаги, стаили се в засада зад храстите, после всички се втурнаха по следите на нашите двамина храбреци, които току-що се бяха изкачили по каменното стълбище, следвайки все така по петите розовото домино.

Както бе очаквал Лагардер, метр Льо Бреан отвори вратата на „Кур-о-Ри“. Само че той я отвори два пъти: първия — за Орор и нейната охрана, втория — за Пейрол и спътниците му.

Лагардер се беше промъкнал до края на пътеката, за да се увери, че годеницата му ще стигне до павилиона безпрепятствено. Но когато понечи да се върне обратно в къщичката, пътят му бе вече отрязан: кордон гвардейци преграждаше алеята.

— Ей, господин кавалер! — подвикна старшият с малко колеблив глас. — Моля ви да не оказвате съпротива, обграден сте отвсякъде!

Това беше самата истина. От всички околни храсти долитаха ударите на мускетни приклади о земята.

— Какво желаете от мен? — попита Лагардер, без дори да извади шпагата си.

Безстрашният Бониве, който безшумно се беше промъкнал зад гърба му, го сграбчи през кръста. Лагардер дори не направи опит да се освободи и отново попита:

— Какво желаете от мен?

— По дяволите, друже, много скоро ще го разберете! — отвърна маркиз дьо Бониве, после добави: — Напред, господа, към двореца! Надявам се всички тук ще потвърдите, че съвсем сам залових такъв важен пленник.

Гвардейците бяха около шейсетима. Те заобиколиха Анри и по-скоро го понесоха, отколкото поведоха, към покоите на Филип Орлеански. После затвориха вратата на преддверието и в градината не остана жива душа, ако изключим простодушния господин дьо Барбаншоа, който хъркаше като праведник върху мократа морава.

X. В клопка

Големият, или първият кабинет на регента представляваше доста просторен салон, където той имаше навика да приема министрите и регентския съвет. Той бе обзаведен с кръгла маса, застлана с покривка от китайска коприна, едно кресло за Филип Орлеански, друго — за Бурбонския дук, столове за останалите титулярни членове на регентския съвет и сгъваеми столчета за държавните секретари. Над парадната врата се виждаше гербовият щит на Франция и ламбела121 на Орлеан. Всеки ден подир обед тук надве-натри се претупваха държавните дела. Регентът обядваше късно, Операта започваше представленията си рано и времето наистина не стигаше.

Когато Лагардер влезе, кабинетът беше пълен с народ и приличаше по-скоро на съдебна зала. Регентът седеше, заобиколен от господата дьо Ламоаньон, дьо Треме и Машо. До камината стояха херцозите дьо Сен Симон, д’Аркур и Люксембургският херцог. На вратите бе поставена стража, а героят Бониве бършеше потното си чело пред огледалото.

— Доста ни изтормози, но накрая го спипахме — бъбреше си той полугласно. — Ама че щур човек!

— Много ли се опъваше? — полюбопитствува полицейският лейтенант Машо.

— Добре че бях там — отвърна Бониве, — иначе един господ знае какво щеше да се случи!

В страничните ниши бихте познали стария Вилроа, кардинал дьо Биси, Воайе д’Аржансон, Льоблан и много други. Някои от приближените на Гонзаг също бяха успели да се промъкнат. Тук бяха Навай, Шоази, Жирон и дебелият Ориол, скрил се зад гърба на своя събрат Таран. Шаверни разговаряше с господин дьо Брисак, който спеше прав след прекараните в пиянство три нощи. Зад Лагардер стояха петнайсетина въоръжени до зъби мъжаги. Тук имаше една единствена жена — принцеса дьо Гонзаг, седнала от дясната страна на регента.

— Господине — обърна се рязко регентът към Лагардер, още щом го видя, — в нашата уговорка изобщо не се предвиждаше да разваляте празника ни и да оскърбявате в собствения ни дом един от най-знатните велможи в кралството. Обвинен сте също, че сте извадил шпага на територията на Пале Роаял. Това ни кара твърде бързо да се разкаем за благоволението ни към вас.

От момента на задържането му лицето на Лагардер бе сякаш от мрамор.

— Ваше височество — отвърна той почтително, но студено, — не се страхувам да бъдат повторени думите, които аз и господин дьо Гонзаг си разменихме. Колкото до второто обвинение, вярно е, извадих шпага, но само за да защитя една дама. Сред присъствуващите тук мнозина биха могли да го потвърдят.

Имаше не по-малко от половин дузина свидетели, но се обади само Шаверни.

— Вие казахте истината, господине.

Лагардер с удивление го погледна и забеляза, че другарите му го укоряват. Регентът обаче беше твърде уморен и така му се спеше, че нямаше никаква възможност да отдели повече внимание на подобни дреболии.

— Господине — поде той отново, — всичко това ние бихме могли да извиним, но, пазете се, има нещо, което никога не ще ви простим! Обещали сте на госпожа дьо Гонзаг да й върнете нейната дъщеря. Така ли е?

— Да, ваше височество, обещах.

— Изпратихте куриер, който ми даде същото обещание от ваше име. Признавате ли това?

— Да, ваше височество.

— Предполагам, досещате се, че сте изправен пред съд. Обикновените съдилища не могат да се произнесат по деянието, в което ви обвиняват. Но, кълна се в честта си, господине, заслужавате ли, справедливост ще ви бъде въздадена! Къде е госпожица дьо Ньовер?

— Не знам — отвърна Лагардер.

— Той лъже! — извика буйно принцесата.

— Не, госпожо. Обещах ви нещо, което надхвърля възможностите ми, това е всичко.

В кабинета се разнесе ропот. Лагардер обгърна присъствуващите с поглед и повишавайки глас, продължи:

— Не познавам госпожица дьо Ньовер.

— Но това е безочие! — заяви херцог дьо Треме, губернаторът на Париж.

Всички храненици на Гонзаг веднага повториха:

— Това е безочие!

Господин Машо, радетел на свещените полицейски традиции, посъветва на наглеца незабавно да бъде зададен най-страшният въпрос: Защо търси под вола теле?

Регентът измери Лагардер със суров поглед.

— Господине — рече той, — помислете добре какво говорите!

— Ваше височество, размишлението нито ще добави, нито ще отнеме нещо от истината. Аз казах истината!

— Нима ще понесете това, ваше височество? — намеси се принцесата, която едва се сдържаше да не избухне. — Кълна се в честта си, кълна се в моето спасение, той лъже! Много добре знае къде е дъщеря ми, самият той ми го каза преди малко в градината, на десетина крачки оттук.

— Отговорете! — заповяда регентът.

— Тогава, както и сега, аз казах истината — отвърна Лагардер, — но тогава още се надявах, че ще мога да изпълня обещанието си.

— А сега? — прошепна вън от себе си принцесата.

— Сега вече не се надявам.

Госпожа дьо Гонзаг безсилно се отпусна на стола.

Улегналата половина от присъствуващите: министрите, членовете на Парламента и херцозите, с любопитство разглеждаха тази странна личност, чието име толкова често бяха чували на младини. Хубавия Лагардер, Лагардер дуелиста! Но това умно и спокойно лице никак не прилягаше на някакъв си вулгарен шпагаджия.

По-проницателните се опитваха да разберат какво се крие зад привидното му спокойствие. От него се излъчваше горчива, но и непоколебима решимост. Хората на Гонзаг се чувствуваха твърде незначителни сред подобно обкръжение, за да вдигат много шум. Те бяха влезли тук единствено благодарение на името на господаря си, заинтересована страна в пренията, но господарят им все още не се бе появил.

Регентът отново се обърна към Лагардер:

— Та нима уповавайки се само на някакви смътни надежди писахте до регента на Франция? Когато заръчахте да ми кажат: „Дъщерята на вашия приятел ще ви бъде върната…“

— Тогава още се надявах, че ще стане точно така.

— Надявали сте се?!

— Човешко е да се греши.

Регентът се спогледа с Треме и Машо, които изглежда бяха съветниците му.

— Но, ваше височество — извика принцесата, кършейки ръце, — не разбирате ли, че той е похитил детето ми! То е в ръцете му, кълна се! Той го крие! Да, спомням си, на него, точно на него предадох дъщеря си в нощта на убийството! Сигурна съм, кълна ви се!

— Чувате ли, господине? — попита регентът.

Едва забележима тръпка пробяга по лицето на Лагардер. По челото му бяха избили ситни капчици пот, но, все така невъзмутим, той отвърна:

— Госпожа принцесата се заблуждава.

— Ох! — простена тя, почти обезумяла. — Нима е невъзможно да бъде разобличен този човек!

— Достатъчен е само един свидетел… — начена регентът.

Той прекъсна фразата си по средата, тъй като Анри, изправил се внезапно в цял ръст, бе впил предизвикателен поглед в Гонзаг, който в този момент влизаше през парадната врата. Появата му предизвика кратка сензация. Той отдалеч се поклони на принцесата и на Филип Орлеански и остана близо до вратата.

Очите му срещнаха погледа на Лагардер, който с предизвикателен тон заяви:

— Тогава нека този свидетел се появи, нека се осмели да ме обвини!

Гонзаг примига, сякаш напразно се бе опитвал да издържи погледа на обвиняемия. Всички много ясно го забелязаха, но накрая принцът все пак успя да се усмихне и те си рекоха: — От съжаление ще да е.

Междувременно в салона все така цареше пълна тишина. Изведнъж до вратата настъпи леко раздвижване. Гонзаг се приближи до прага. От тъмнината изникна жълтеникавото лице на Пейрол.

— Наша е! — прошепна той.

— А документите?

— Документите също.

Гонзаг чак се изчерви от радост.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Казвах ли ти аз, че онзи гърбушко е просто незаменим?

— Не ще и дума — съгласи се довереникът му. — Признавам, че го подценявах. Добра работа ни свърши, наистина!

— Сам виждате, че никой не отговаря, ваше височество — казваше в това време Лагардер. — И щом вие сте съдникът, бъдете безпристрастен. Кой стои в момента тук, пред вас? Един беден благородник, измамен както и самият вие в надеждите си. Вярвах, че мога да разчитам на едно чувство, обикновено най-чистото, най-пламенното от всички чувства; обещах с дързостта на човек, който се надява да бъде възнаграден… — Той направи кратка пауза, после с усилие продължи: — Да, защото смятах, че имам право на награда. — Тук Лагардер неволно сведе очи и гласът му сякаш заседна в гърлото.

— Що за човек е този? — обърна се старият Вилроа към Воайе д’Аржансон.

— Този човек е или благородна душа, или подлец сред подлеците! — отвърна вицеканцлерът.

С върховно усилие на волята Лагардер си наложи да продължи:

— Съдбата се подигра с мен, ваше височество, и в това се състои цялото ми престъпление. Уверен бях, че притежавам нещо, то обаче ми се изплъзна. Сега сам себе си наказвам, връщам се в изгнание.

— Много удобно, няма що! — подхвърли Навай.

Машо шепнеше нещо на ухото на регента.

— Ваше височество, на колене ви моля… — намеси се принцесата.

— Недейте, госпожо! — възпря я Филип Орлеански и с властен жест призова към тишина.

В салона тутакси се смълчаха.

— Господине — обърна се той към Лагардер, — вие сте благородник, или поне така твърдите. Това, което сте извършил, е недостойно за благородник. Вашето наказание ще бъде собственият ви позор! Шпагата ви, господине!

Лагардер изтри плувналото си в пот чело. В момента, когато сваляше портупея си, по бузата му се търкулна една сълза.

— Дявол да го вземе! — промърмори Шаверни, потръпвайки възбудено без сам да знае защо. — Бих предпочел да го убият!

В момента, когато Лагардер предаваше шпагата си на маркиз дьо Бониве, Шаверни извърна глава.

— Отдавна отмина времето, когато чупеха шпорите на рицарите, уличени във вероломство — продължи регентът, — но благородството е живо, слава богу, и лишаването от звание продължава да бъде най-суровото наказание за един войник. Господине, вие нямате повече право да носите шпага. Отдръпнете се, господа, и му сторете път! Този човек вече не е достоен да диша един и същ въздух с нас.

В първия миг човек би казал, че Лагардер щеше да разтърси колените на залата и, подобно на Самсон122, да погребе филистимляните под развалините й. Върху мъжественото му лице се изписа такъв ужасяващ гняв, че заобикалящите го се отдръпнаха повече от страх, отколкото за да се подчинят на заповедта на регента. Много скоро обаче гневът му се смени с безпокойство, а безпокойството отстъпи място на същото онова ледено равнодушие, което проявяваше от самото начало на съдебното заседание.

— Ваше кралско височество — каза той с поклон, — приемам решението ви и не възнамерявам да го обжалвам.

Уединено кътче накрай света и любовта на Орор, такива видения го спохождаха в този миг. Та не си ли заслужаваше да изстрада всичко заради това? Той се насочи към вратата сред всеобщо мълчание. Регентът тихо прошепна на принцесата:

— Не се страхувайте, ще го следим.

Неочаквано насред салона пред Лагардер се изпречи принц дьо Гонзаг, който току-що се беше разделил с Пейрол.

— Ваше кралско височество — обърна се принцът към Орлеанския херцог, — на пътя на този човек заставам аз!

Шаверни, който цял се тресеше от възбуда, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се нахвърли срещу Гонзаг.

— Ах, ако Лагардер имаше шпага! — възкликна той.

Таран побутна с лакът Ориол и промърмори:

— Маркизчето май се е побъркало!

— Но защо се изпречвате на пътя му? — попита регентът.

— Защото се подиграха с доверчивостта ви, ваше височество — отговори Гонзаг. — Не разжалване е наказанието, което заслужават убийците!

В залата настъпи суматоха; регентът скочи на крака.

— Този тук е убиец! — довърши Гонзаг и сложи голата си шпага върху рамото на Лагардер.

И можем да ви уверим, че той здраво я стискаше в ръка. Лагардер дори не се опита да го обезоръжи.

Изведнъж над всеобщата врява, подсилвана още повече от приближените на Гонзаг, които току надаваха викове и се преструваха, че нападат, се разнесе нервният смях на Лагардер. Той само отблъсна шпагата и като сграбчи китката на Гонзаг я стисна толкова силно, че принцът изпусна оръжието си. После той заведе, по-скоро завлече Гонзаг до масата и сочейки с пръст един дълбок белег на разтворената му от болката ръка, извика:

— Моето клеймо! Познавам моето клеймо!

Погледът на регента беше мрачен. Всички затаиха дъх.

— Гонзаг е загубен — прошепна Шаверни.

Принцът обаче прояви завидна съобразителност.

— Ваше кралско височество — каза той, — цели осемнайсет години чаках този миг! Най-сетне Филип, нашият брат, ще бъде отмъстен! Тази рана получих защитавайки живота на Ньовер!

Пръстите на Лагардер отпуснаха желязната си хватка и ръката му падна като отсечена. За миг той остана сякаш поразен от гръм, докато в залата гръмна всеобщ вик:

— Убиецът на Ньовер! Убиецът на Ньовер!

Принцесата в ужас бе закрила лицето си с ръце и дори не по мръдваше. Беше изгубила съзнание. Когато по знак на регента полицейските агенти начело с Бониве го обградиха, Лагардер изведнъж се отърси от вцепенението си.

— Подлец! — изрева той като разярен лъв. — Подлец! Подлец! — И като отхвърли на десетина крачки Бониве, който се беше опитал да го пипне за яката, извика с гръмък глас: — Назад! Горко на оня, който ме докосне! — После се обърна към Филип Орлеански и добави: — Имам пропуск, даден ми от вас, Ваше кралско височество. — Той извади от джоба си някаква грамота и като я разгъна, на висок глас прочете: — Свободен, каквото и да се случи! Пропускът е попълнен и подписан от вас!

— Измама! — понечи да се намеси Гонзаг.

— Щом е злоупотребил…! — добавиха господата Треме и Машо.

С жест регентът ги накара да млъкнат.

— Нима искате да дадете нов повод за приказки на онези, които твърдят, че Филип Орлеански не държи на думата си? — извика той. — Щом така е написано и щом е подписано, този човек е свободен и разполага с четиридесет и осем часа, за да прекоси границата.

Лагардер дори не помръдна.

— Чухте ме, господине! — каза регентът сурово. — Излезте!

Лагардер бавно накъса грамотата на парчета и ги хвърли в краката на регента.

— Вие не ме познавате, ваше височество — каза той. — Освобождавам ви от дадената дума. От свободата, която ми предлагате и която ми се полага, аз вземам само двайсет и четири часа. Те са ми напълно достатъчни, за да разоблича един подлец и да доведа докрай едно справедливо дело. Стига вече унижения! Аз вдигам чело и, кълна се в честта на името си, чувате ли господа, в честта на Анри дьо Лагардер, която струва не по-малко от вашата, кълна се и обещавам, че утре, в същия този час, госпожа дьо Гонзаг или ще получи дъщеря си и Ньовер ще бъде отмъстен, или ще се предам в ръцете на Ваше кралско височество! Можете още отсега да призовете съдиите!

Той се поклони на регента и като отблъсна с ръка наобиколилите го, каза:

— Сторете път, аз влизам в правата си.

Гонзаг го беше предварил, Гонзаг бе изчезнал.

— Сторете път, господа — повтори Филип Орлеански. — А вие, господине, утре и по същото време ще се явите пред вашите съдници и кълна се в бога ще си получите заслуженото!

Хранениците на Гонзаг се промъкваха към вратата, те вече бяха изиграли ролята си. За миг регентът остана замислен, после отпусна глава на ръката си и промълви:

— Ето една наистина невероятна история, господа!

— И един безсрамен негодник! — промърмори полицейският лейтенант Машо.

— Или храбец, каквито имало е нявга — на глас помисли регентът. — Но това ще разберем утре.

Лагардер слезе сам и без оръжие по ШИРОКОТО стълбище на павилиона. В подножието му той видя скупчени Пейрол. Таран, Монтобер, Жирон, всички онези измежду приближените на Гонзаг, които бяха забравили що е достойнство и срам. Трима въоръжени СЛУГИ охраняваха коридора, водещ към вратата на метр Льо Бреан. В средата на преддверието стоеше Гонзаг с гола шпага в ръка. Голямата врата, която водеше към градината, бе широко отворена. Всичко това отдалеч намирисваше на засада, но Лагардер дори не обърна внимание.

Храбростта му си имаше своите недостатъци: смяташе се за неуязвим. Той се насочи право срещу Гонзаг, който препречи пътя му с шпагата си.

— Да не бързаме толкова, господин дьо Лагардер — каза принцът, — трябва да си поговорим. Всички изходи са завардени и никой не ни чува, с изключение на преданите ми приятели, моето второ аз, тъй че, дявол го взел, можем да си побъбрим най-откровено!

Той се разсмя злобно и подигравателно. Лагардер се спря и скръсти ръце на гърдите си.

— Регентът ви отваря вратите — продължи Гонзаг, — аз пък ви ги затварям! Бях приятел на Ньовер, както и регентът, и също имам право да отмъстя за смъртта му. Не ме наричайте подлец, безполезно е. Всекиму е известно, че губещите играчи винаги ругаят. Господин дьо Лагардер, искате ли да ви кажа нещо, което ще успокои съвестта ви? Мислите си, че сте излъгали, че сте излъгали най-безочливо, когато казахте, че Орор, не е във ваша власт…

Лицето на Анри се измени.

— Какво пък — продължи Гонзаг, наслаждавайки се жестоко на победата си, — вие допуснахте само една мъничка неточност, пренебрегнахте един нищо и никакъв нюанс! Ако бяхте употребили „вече“, вместо „не“, ако бяхте казали: „Орор вече не е в моя власт…“

— Ако знаех… — начена Лагардер и сви пестници. — Но ти лъжеш — овладя се той, — познавам те!

— Ако бяхте казали така — довърши Гонзаг спокойно, — това щеше да бъде истината, чистата и неоспорима истина.

Лагардер приклекна сякаш се канеше да връхлети отгоре му, но Гонзаг насочи шпагата си между очите му и изсъска:

— Вие там, внимавайте! — После, все тъй подигравателно, продължи: — Боже мой! Каква чудесна партия спечелихме, наистина! Орор е в наша власт…

— Орор! — откъсна се от гърдите на Лагардер сподавен вик.

— Да, Орор, пък и някои документи…

При тези думи Лагардер потръпна и се хвърли срещу Гонзаг, който тежко рухна възнак, после с един скок прехвърли тялото му и изчезна в градината. Гонзаг с усмивка се изправи на крака.

— Няма изход, нали? — попита той застаналия отвън пред прага Пейрол.

— Никакъв.

— Колцина са там?

— Петима — отвърна Пейрол и се ослуша.

— Добре, достатъчно са. Той е без шпага.

Двамата излязоха навън, за да чуят по-добре. В преддверието приближените на принца, пребледнели и с окъпани в пот чела, също се ослушваха. Колко далеч бяха стигнали в сравнение с вчера! До днес само златото бе мърсило ръцете им; сега Гонзаг искаше да ги приучи към мириса на кръв. Плоскостта бе хлъзгава и те се спускаха все по-надолу. Пейрол и Гонзаг се спряха в подножието на външното стълбище.

— Нещо много се бавят! — промърмори Гонзаг.

— Времето тече бавно — рече Пейрол. — Те са ей там, зад шатрата.

В градината беше тъмно като в рог. Чуваше се само есенният вятър, който се бъхтеше в изрисуваните платна на декорите.

— Къде пипнахте девойката? — попита Гонзаг, сякаш искаше с приказки да залъже нетърпението си.

— На улица „Шантр“, пред самия праг на дома й.

— Защитаваха ли я добре?

— Да, при това две много изкусни шпаги, които обаче си плюха на петите веднага, щом им казахме, че с Лагардер е свършено.

— Не видяхте ли поне лицата им?

— Не, докрая останаха с маските си.

— А къде открихте документите?

Пейрол не успя да отговори: иззад индианската шатра, намираща се до жилището на метр Льо Бреан, се разнесе нечий предсмъртен вик. Гонзаг почувствува как косата му настръхва.

— Може и да е някой от нашите — прошепна Пейрол, който цял трепереше.

— Не е — рече принцът, — познах гласа му.

В същия миг откъм кръга на Диана се зададоха пет тъмни силуета.

— Кой ги води? — поинтересува се Гонзаг.

— Жандри — отвърна довереникът му.

Жандри беше едър як мъжага, бивш гвардейски капрал.

— Готово — рече той. — Сега ми трябват носилка и двама души, за да го махнем оттам.

Думите му бяха чути и в преддверието. Нашите играчи на ландскнехт, нашите поплювковци изглеждаха така, сякаш капчица кръв не бе останала във вените им. Зъбите на Ориол тракаха, та щяха да се счупят.

— Ориол! Монтобер! — повика Гонзаг.

И двамата веднага се приближиха.

— Носилката ще носите вие — заповяда Гонзаг и тъй като видя, че се колебаят, добави: — Убийството е наше общо дело, защото е в интерес на всички ни.

Трябваше да побързат преди регентът да е отпратил гостите си. И макар че обикновено те минаваха през голямата порта на Двора на фонтаните, намираща се чак в края на галерията, на някой от постоянните посетители на двореца би могло да му хрумне да мине през „Кур-о-Ри“ на път за дома си.

Премалелият от страх Ориол и възмутеният Монтобер взеха носилката; Жандри ги поведе през гъстия храсталак.

— Виж ти! — възкликна той, когато се озоваха зад индианската шатра. — При все това бих се заклел, че оня обесник наистина беше предал богу дух!

Ориол и Монтобер едва не си плюха на петите. Монтобер беше от онези благородници, които са способни на какви ли не безобидни прегрешения, но на които и през ум не би им минало да стигнат до престъпление. Ориол, кротък и малодушен страхопъзльо, изпитваше ужас само при вида на кръв. Но въпреки това и двамата бяха тук, докато останалите — Таран, Албере, Шоази, Жирон — чакаха. По този начин Гонзаг смяташе да си осигури тяхното мълчание. Те му се бяха обрекли и съществуваха единствено чрез него. Да отстъпят означаваше да изгубят всичко, а освен това и да си навлекат отмъщението на един човек, пред когото никой и нищо не можеше да устои.

Ако в началото някой им беше казал: „Ето докъде ще я докарате“, може би никой от тях не би сторил първата крачка. Но тя вече беше направена, втората също. По онова време не един буржоа и не един благородник доказаха, че преградата, отделяща безнравствеността от престъплението, е прекалено тънка. Те просто не можеха да отстъпят, такова бе изтърканото и отблъскващо извинение. „Който не е с мен, е против мен“ — беше казал Гонзаг. Лошото бе, че те вече не се намираха в онова разположение на духа, предразполагащо към спонтанно негодувание, когато човек се страхува повече от собствената си съвест, отколкото от себеподобните си. Порокът убива съвестта. Извършеното от самите тях престъпление несъмнено би ги ужасило, но ето че те не намираха морални сили да възроптаят искрено срещу убийството, извършено от друг.

— Отишъл е да пукне малко по-далеч — реши Готие Жандри.

Той приклекна и запълзя на четири крака, опипвайки земята около себе си, и така направи кръг на къщурката, чиято врата беше затворена. На двайсетина крачки оттам той се спря и възкликна:

— Ето го!

Ориол и Монтобер веднага отидоха при него с носилката.

— В крайна сметка работата я свършиха други — успокояваше се Монтобер, — тъй че няма в какво да се виним.

Ориол дори не гъкна, езикът му се беше сковал. Те помогнаха на Жандри да сложи върху носилката един труп, който лежеше на земята насред самия гъсталак.

— Още е съвсем топъл — отбеляза бившият гвардейски капрал. — Тръгвайте!

Ориол и Монтобер тръгнаха и скоро пристигнаха в павилиона заедно с товара си. Едва тогава по-голямата част от хранениците на Гонзаг получиха разрешение да си вървят.

Нещо доста ги беше уплашило. Минавайки покрай скромната къщурка на метр Льо Бреан, те бяха дочули шум от сухи листа и можеха да се закълнат, че оттогава нечии ситни бързи стъпки неотклонно ги следваха. И наистина, когато се изкачваха по-стълбището, по петите им вървеше Гърбавия. Той беше необичайно бледен и човек би казал, че полагаше неимоверни усилия, за да се задържи на краката си, но въпреки това продължаваше да се кикоти с острия си пронизителен смях. Ако не беше Гонзаг навярно здравата щеше да си изпати.

— Дойде значи, а? — обърна се той към Гонзаг, който дори не обърна внимание на неестествения му глас.

С треперещ пръст Гърбавия сочеше трупа, върху който Жандри беше хвърлил едно наметало. Гонзаг го потупа по рамото. Гърбавия залитна и едва не падна.

— Та той е пиян! — рече Жирон.

После цялата група тръгна по коридора. Метр Льо Бреан благоразумно предпочете да не се интересува от името на човека, когото отнасяха на ръце под предлог, че бил преял. В Пале Роаял бяха толерантни и дискретни.

Беше четири часът сутринта и фенерите повече пушеха, отколкото осветяваха. Негодниците тутакси се пръснаха във всички посоки. Гонзаг се върна в двореца си заедно с Пейрол. Ориол, Монтобер и Жандри имаха за задача да хвърлят трупа в Сена. Те се спуснаха по улица „Пиер Леско“, по когато стигнаха до реката двамата нехранимайковци почувствуваха, че силите им ги напускат. Всеки от тях даде по един пистолет на Жандри и бившият гвардейски капрал им разреши да оставят тялото върху една купчина смет. Той взе наметалото си, след което захвърлиха носилката малко по-надалеч и отидоха да си легнат.

Ето защо на сутринта барон дьо Барбаншоа, нямащ, естествено, никакво отношение към случилото се преди това, се събуди насред отпадъчната вада на улица „Пиер Леско“ в наистина неописуемо състояние. Точно той беше трупът, когото Ориол и Монтобер бяха пренесли на носилката си.

Господин баронът не се похвали никому с приключението си, но омразата му срещу Регентството нарасна. По времето на покойния крал беше падал поне двайсет пъти под масата, но никога не му се бе случвало нещо подобно. И сега, бързайки да се прибере при госпожа баронесата, несъмнено силно обезпокоена от отсъствието му, той си казваше:

— Какви нрави! Да изиграят подобен номер на човек с моите достойнства! Питам ви аз, накъде отиваме?!

Последен през малката вратичка на метр Льо Бреан излезе Гърбавия. Потрябва му доста дълго време, за да прекоси „Кур-о-ри“, макар че разстоянието не беше кой знае колко голямо. От изхода на Двора на фонтаните до улица „Сент Оноре“, той на няколко пъти се видя принуден да присяда на каменните парапети пред къщите и при всяко ставане от гърдите му се откъсваше глух стон. Жирон беше сгрешил: Гърбавия изобщо не беше пиян. Ако господин дьо Гонзаг не бе имал толкова други причини за безпокойство, то лесно щеше да забележи, че тази нощ язвителният смях па Гърбавия беше доста пресилен.

От ъгъла на двореца до жилището на Лагардер на улица „Шантр“ имаше не повече от десетина крачки, но на Гърбавия му бяха нужни десет минути, за да ги измине. Силите му го напускаха и по стълбището, което водеше към стаята на майстор Луи, той се изкачи вече на четири крака. На влизане беше видял, че широко разтворената външна врата е разбита. Вратата на стаята на майстор Луи също зееше разбита. Гърбавия влезе в първата стая. Вратата на съседната стая, същата, в която никой никога не влизаше, лежеше на пода. Гърбавия се облегна на рамката й; от гърлото му се откъсваха мъчителни хрипове. Опита се да повика Франсоаз и Жан-Мари, но от устата му не излезе нито звук. Той се свлече на колене и така допълзя до сандъка, в който доскоро се намираше скрепеният с три големи печата пакет, описван нееднократно от нас. Сандъкът беше разбит с брадва, а пакетът — изчезнал. Гърбавия рухна на пода като осъден на смърт клетник, който очаква последния удар.

Камбанарията на параклиса на Лувър отброи пет часа. Развиделяваше се. Бавно, много бавно Гърбавия се опря на ръце. С мъчителни усилия той успя да разкопчае черната си вълнена дреха и измъкна от пазвата си бял сатенен жакет, цял пропит от кръв. Човек би казал, че разкошният, смачкан на топка жакет е послужил за превръзка на някаква дълбока рана.

С тихи стонове Гърбавия се дотътри до кухненския шкаф, откъдето извади платно и вода. Така щеше поне да промие раната, окървавила жакета.

Жакетът принадлежеше на Лагардер, но раната кървеше на рамото на Гърбавия.

Той криво-ляво се превърза и отпи глътка вода, после, изпитвайки леко облекчение, приседна свит одве.

— Тъй да бъде! — прошепна той. — Отново сам! — Отнеха ми всичко: оръжието, сърцето ми! — Натежалата му глава клюмна в ръцете му, и когато отново вдигна чело, то бе за да изрече следните думи:

— Бъди с мен, господи! Разполагам само с двайсет и четири часа, за да започна отново делото, на което посветих цели осемнайсет години!