Гърбавия

I. Домът с двата входа

Той се намираше на същата онази стара и тясна уличка „Шантр“, която доскоро оскверняваше околностите на Пале Роаял. От улица „Сент Оноре“ към Лувър водеха три улички: „Пиер Леско“, улица „Библиотечна“ и улица „Шантр“, и трите мрачни, кални, с лоша слава, мърсящи прелестите на Париж, удивен донемайкъде от факта, че не може да се отърве от тази кощунствена проказа, разяждаща самия му център. От време на време, особено в наши дни, човек може да чуе следното: „Там, в онзи непрогледен мрак, който и слънцето едва-едва разсейва и то само в хубавите летни дни, е извършено престъпление.“ Понякога жертвата беше някоя мърлява жрица на Венера, пребита от пияни джебчии; друг път — беден провинциален буржоа, чийто труп откриваха зазидан в някоя стара стена. Тази престъпления предизвикваха всеобщ ужас и отвращение. Скверната воня на вертепите долиташе до самите прозорци на разкошния дворец, жилище на кардинали, принцове и крале. Но нима и целомъдрието на самия Пале Роаял е тъй отдавнашно? Та не са ли ни разказвали нашите бащи за онова, което се е вършело в неговите дървени и каменни галерии? Днес Пале Роаял представлява една напълно благопристойна грамада от зидария. Дървените галерии отдавна вече не съществуват, а колкото до останалите, то те са предоставени на най-целомъдреното място за разходка в целия свят. Кракът на парижанина не стъпва тук. В същото време това е място за срещи на всички провинциални чадъри. Но при все прословутата им благопристойност, в ресторанчетата на твърди цени, от каквито горните етажи просто гъмжат, чичковците от Кемпер или Карпантрас все още обичат да си припомнят странните нрави на Пале Роаял от времето на Империята61, а по-късно и на Реставрацията62. На чичковците просто лиги им потичат, докато в същото време свенливите им племеннички се наслаждават на разкошния двуфранков пир, преструвайки се, че изобщо не ги слушат.

Днес, точно на мястото, където някога се виеха трите кални вади „Шантр“, „Пиер Леско“ и улица „Библиотечна“, един огромен палат, приканващ на трапезата си с хиляди куверти цяла Европа, извисява величествени фасади към площада пред Пале Роаял и улиците „Сент Оноре“, „Кок Еларжи“ и „Риволи“. От прозорците му се вижда новият Лувър, законен син на стария Лувър и досущ подобен на него. Тук въздухът и светлината се ширят на воля; калта е изчезнала кой знае къде, от вертепите няма и помен, а безобразната проказа се е заличила внезапно, без да остави дори белези. Но къде тогава са се дянали джебчиите и техните дами?

През осемнайсети век трите улици, които току-що най-позорно заклеймихме, бяха наистина ужасяващо грозна но нито по-тесни, нито по-мръсни от своята съседка, главната улица „Сент Оноре“. Тук-там над разбития им паваж, сред схлупените къщурки, се издигаха великолепните портали на аристократически дворци.

Жителите на тази улица по нищо не се различаваха от обитателите на околните кръстовища: предимно дребни буржоа, амбулантни търговци и сарачи. По онова време в Париж имаше много по-злокобни места.

На ъгъла на улиците „Шантр“ и „Сент Оноре“ се издигаше скромна, спретната и почти нова къща. Входът й, ниска сводеста порта, се намираше откъм улица „Шантр“, и за да стигне до нея, човек трябваше по-напред да изкачи трите стъпала на малко каменно стълбище. Едва от няколко дни в къщата се беше настанило някакво младо семейство, чието поведение силно озадачаваше любопитните съседи. Мъжът беше млад, поне ако се съдеше по съвсем юношеската красота на лицето му, огнения поглед и пищната руса коса, обрамчваща откритото му ясно чело. Казваше се майстор Луи и гравираше дръжки на шпаги. Заедно с него живееше и едно съвсем младо момиче, красиво и нежно като ангел, чието име обаче така и никой не разбра. Неведнъж ги бяха чували да разговарят помежду си. Те никога не си говореха на ти и не живееха като съпрузи. Прислужваха им една стара жена, която никога не обелваше нито дума, и един шестнайсет-седемнайсетгодишен хлапак, който полагаше наистина героични усилия, за да бъде също толкова дискретен. Младата девойка не излизаше никога, макар и само за миг, и човек би могъл да я помисли за затворничка, ако преди малко не я бяха чули да пее с прекрасния си ясен глас.

Майстор Луи, напротив, излизаше твърде често и нерядко се прибираше по късна доба. В такива случаи той никога не минаваше през вратата с каменното стълбище. Къщата имаше два входа: за втория се минаваше през стълбището на съседната сграда и майстор Луи се прибираше у дома точно оттам.

Откакто се бяха настанили в къщата нито един външен човек не беше прекрачвал прага й, с изключение на някакъв дребен гърбав човечец с кротко и сериозно изражение на лицето, който, без да пророни никому нито думица, винаги влизаше и излизаше през задния вход и никога през вратата с каменното стълбище. Без съмнение това беше някакъв личен познат на майстор Луи, тъй като любопитните съседи нито веднъж не го бяха виждали в схлупената приземна стая, където младата девойка прекарваше времето си заедно със старицата и хлапака. Никой в квартала не си спомняше да е виждал Гърбавия преди идването на майстор Луи и семейството му, така че той също разпали всеобщото любопитство, и то почти толкова, колкото и самият майстор Луи, красивият и необщителен гравьор. Вечер, след края на работния ден, когато дребните буржоа от съседните къщи бъбреха пред прага на домовете си, човек можеше да бъде уверен, че тема на разговорите им са Гърбавия и наемателите на малкия дом. Кои са? Откъде идват? По какви потайни доби майстор Луи, чийто ръце бяха толкова бели, гравираше своите дръжки на шпаги?

Къщата имаше следното разпределение: голяма приземна стая с малка кухня, която гледаше към двора, и стаята на младата девойка, чийто прозорец беше обърнат към улица „Сент Оноре“; кухнята разполагаше с две ниши: едната — за старата Франсоаз Беришон, а другата — за нейния внук, Жан-Мари Беришон. Приземният етаж имаше един-единствен изход — вратата към каменното стълбище, но в дъното на стаята, точно до кухнята, се издигаше вита стълба, която водеше на горния етаж. Там се намираха стаята на майстор Луи, разположена срещу стълбата, и още една стая, чието предназначение обаче оставаше тайна за всички. Тя бе постоянно заключена. Нито старата Франсоаз, нито Беришон, нито дори очарователната девойка не бяха успели до този момент да си изпросят разрешение да надзърнат в нея. В това отношение майстор Луи, най-нежният от мъжете, оставаше непреклонен.

При все това младото момиче изгаряше от желание да разбере какво се крие зад заключената врата; Франсоаз Беришон, иначе дискретна и възпитана жена, просто умираше от любопитство, а малкият Жан-Мари на драго сърце би се лишил от дели два пръста, само за да може да надникне през ключалката й. Но отвътре ключалката беше закрита с една пластинка, която не позволяваше да се види каквото и да било. Едно-единствено човешко същество споделяше тъй ревностно пазената тайна на майстор Луи: Гърбавия. Неведнъж го бяха виждали да влиза и излиза от стаята. И тъй като всичко, което засяга тази мистерия, трябва да бъде необяснимо и странно, нека добавим, че всеки път щом Гърбавия влезеше в стаята, оттам много скоро излизаше майстор Луи, и обратно, след влизането на майстор Луи, от нея почти веднага излизаше Гърбавия. Досега обаче никой не беше виждал заедно тези неразделни приятели.

Сред любопитните съседи имаше и един поет, който живееше — съвсем естествено — на последния етаж. След като доста поизмъчи мозъка си, той обясни на клюкарките от улица „Шантр“, че в древния Рим жреците на Веста, Опс, Рея, или още Кибела63, добрата богиня, дъщеря на Небето и Земята, жена на Сатурн и майка на боговете, имали за задача да поддържат един свещен огън, който никога не трябвало де угасва. Според думите на поета, тези госпожици се сменяли: докато едната се грижела за огъня, другата се занимавала със свои работи. Той считаше, че по всяка вероятност Гърбавия и майстор Луи са сключили помежду си някакъв подобен договор, и твърдеше, че в стаята има нещо, което не бива да се изоставя без надзор нито за миг, така че се налага майстор Луи и Гърбавия да го пазят на смени. С една дума, като се изключат, разбира се, полът и вярата, и те били нещо като весталки. Версията на поета имаше известен успех: той и преди минаваше за малко нещо побъркан, но от този момент нататък започнаха да гледат на него като на съвършен идиот, въпреки че така и не успяха да намерят по-добро обяснение от неговото.

Вечерта на същия ден, когато в двореца на Гонзаг заседаваше тържественият семеен съвет, младата девойка, която се грижеше за домакинството на майстор Луи, беше съвсем сама в своята стаичка. Това бе много приятна, макар и скромна стая, в която всеки предмет красноречиво свидетелствуваше за изрядна чистота и изтънчен вкус. Креватът, скован от дърво на дива череша, блестеше с драперията на ослепително белите си муселинови завеси. В нишата между кревата и стената висеше малък съд за светена вода, закичен с раздвоена чемширена клонка. Няколко благочестиви книги по лавиците, прикрепени към дървената ламперия, един гергев, няколко стола и китара върху един от тях, а на прозореца — клетка с прелестна пойна птичка: такива бяха предметите, мебелиращи или украсяващи това непретенциозно, но подредено с много вкус убежище. Нека не забравяме и кръглата масичка с пръснатите върху нея няколко листа хартия. Младата девойка пишеше.

Нали ги знаете тези луди-млади — не изпускат от ръка иглата или перото дори след като денят отдавна вече си е отишъл! Почти нищичко не се виждаше, а тя все още продължаваше да пише.

Последните дневни лъчи, надничащи през прозореца, чийто завеси току-що бяха дръпнати, ясно осветяваха лицето и, предоставяйки ни поне възможността да я опишем. Тя бе несъмнено чаровница, едно от онези кротки същества, чиято лъчезарна жизненост сама по себе си е напълно достатъчна, за да ощастливи цяло едно семейство. Всяка нейна черта бе сякаш изваяна, за да създава удоволствие: детинското чело, нослето с прелестни розови ноздри, устните, чиято усмивка разкриваше същинска бисерна огърлица. Но погледът на нейните големи теменуженосини очи, полуприкрити от дългите копринени ресни на миглите, беше загрижен. В противен случай едва ли бихте й дали годините, на които човек вече обича. Беше висока, макар и с доста крехко телосложение. Когато не я наблюдаваха от всяко нейно движение лъхаше целомъдрено-гальовна притома.

Обичайното изражение на лицето й бе кротостта, но в очите й, сияещи под дръзко пречупените дъги на черните вежди, искреше спокойна и смела гордост. Косата й, също черна, с топъл отблясък на старо злато, бе толкова пищна и дълга, че на човек понякога му се струваше, че главата й се привежда под нейната тежест; разкошните й вълни щедро се разливаха върху шията и раменете, обрамчвайки очарователното й личице като ореол.

Има жени, които трябва да бъдат любени страстно, но за един-единствен ден; други биват обичани дълго време със спокойна нежност, но нея човек трябваше да обича страстно и завинаги. Тя беше ангел, но преди всичко — жена.

Името й, което съседите не знаеха, а на Франсоаз и Жан-Мари Беришон изрично бе забранено да произнасят още с пристигането им в Париж, беше Орор. Име глупаво и претенциозно за някоя хубавичка салонна госпожичка, смешно за една мома с червени ръчища, или пък за някоя лелка с блеещо гласче, но очарователно за онези, които могат да го вплетат като цвете във венеца на своето душевно съвършенство. Имената са като накитите, които подтискат едни, а други възвисяват.

Орор беше съвсем сама. Когато сенките на здрача скриха върха на перото, тя спря да пише и се унесе в мечти. До нея долитаха хилядите улични шумове, но тя изобщо не ги чуваше. Седеше, заровила изваяната си бяла ръчица в косата, склонила леко глава, вдигнала очи към небесата, сякаш произнасяше мълчалива молитва.

Тя се усмихваше на бога. Внезапно, така, както се усмихваше, една сълзица, един бисер за миг трепна на ръба на клепача й, после бавно се търкулна по меката й гладка буза.

— Колко много закъснява! — прошепна девойката.

Тя събра пръснатите върху масичката листа и ги прибра в малко ковчеже, което скри под възглавницата на леглото си. — До утре! — промълви девойката, сякаш се разделяше с близък приятел.

После затвори прозореца, взе китарата и наслуки изтръгна от нея няколко мелодични акорда. Тя чакаше. Днес беше препрочела всички страници, скрити сега в ковчежето. Уви, разполагаше с предостатъчно време за четене! Тези страници разказваха нейната история, поне онова, което знаеше от нея. Историята на нейните чувства, на сърцето й.

Но защо беше писала всичко това? В първите редове на своя ръкопис, които отговаряха на този въпрос, Орор споделяше:

„Започвам да пиша една вечер, когато съм сама и съм чакала цял ден. Това не е предназначено за него; първото нещо, което правя и което не е предназначено за него. Не бих искала да види тези страници, в които ще говоря непрекъснато и единствено за него. Защо? Не знам, трудно ми е да отговоря на този въпрос.

Щастливи са онези, които си имат дружки и могат да им доверят всичко, насъбрало се в душата им, било то мъка или радост. Аз нямам нито една приятелка. Сама съм, съвсем сама. Имам единствено него, но видя ли го, онемявам. А и какво ли бих могла да му кажа? Гой никога за нищо не ме пита.

И въпреки това се залавям за перото не заради себе си. Не бих писала, ако не хранех надежди, че някой ще прочете тези редове, ако не докато съм жива, то поне след смъртта ми. Мисля, че ще умра много млада. Не го желая, опазил ме бог да си втълпявам подобно нещо! Ако умра, знам, че той ще ме жали, а аз ще съжалявам за него дори на небето. Но може би оттам най-сетне ще мога да прозра в душата му. Когато за първи път ме споходи тази мисъл, наистина ми се искаше да умра.

Каза ми, че баща ми е умрял. Майка ми навярно е още жива. Майчице моя, пиша за вас. Сърцето ми изцяло му принадлежи, но то принадлежи и на вас. Така бих искала да попитам онези, които знаят, за да ми разкрият тайната на тази двойна нежност. Нима имаме две сърца?

Пиша за вас. Струва ми се, че от вас не бих скрила нищо, че на драго сърце бих ви допуснала и до най-потайните кътчета на моята душа. Но дали не бъркам? Нима една майка не е приятелката, която трябва всичко да узнае, лекарят, който може да излекува всяка болест?

Веднъж през отворения прозорец на една къща зърнах някакво момиченце, коленичило пред една жена с нежна и величествена красота. Детето плачеше, но това бяха щастливи сълзи; усмихната и развълнувана, майката се бе склонила над него, за да го целуне по косата. О, мамо, какво върховно блаженство! Стори ми се, че усещам целувката ви по челото си. Знам, вие също сте много нежна, много красива! Вие навярно също умеете да утешавате с усмивка! Тази картина винаги се появява в сънищата ми. Завиждам на сълзите на онова момиченце. Но, мамо, нима бих завидяла на каквото и да било, ако се намирах между вас и него?!

Не съм коленичила пред когото и да било, освен пред свещеник. Вярно е, словата са му благи, но божият глас говори единствено чрез майчините уста.

Чувате ли ме, търсите ли ме, тъгувате ли за мен? Споменавате ли ме във вашите молитви? Сънувате ли ме, така, както ви сънувам аз?

Струва ми се, че когато мисля за вас, вие също мислите за мен. Понякога сърцето ми ви говори; чувате ли ме? Мила мамо, ако някога бог ме дари с безмерното щастие да ви видя, ще ви попитам дали понякога сърцето ви не е потрепвало безпричинно. Да, мамо, защото точно тогава до вас е долитал зовът на сърцето ми!

…Родена съм във Франция; не ми казаха къде. Не знам и точно кога съм родена, но трябва да имам двайсетина години. Сън ли е това, или реалност, защото ако е спомен, то той е твърде далечен и смътен! Понякога като че ли наистина си припомням една жена с ангелско лице, която с усмивка се скланяше над люлката ми. Вие ли сте това, мамо?

После — непрогледен мрак, огласян от шума на някаква битка. А може и нощна детска треска да е било, кон знае! Някой ме носеше на ръце. Нечий гръмовен глас ме караше да треперя. Бягахме в тъмнината. Беше ми студено.

За мен този спомен остана непроницаема загадка. Моят приятел навярно знае всичко, но всеки път, когато започна да го разпитвам за моето детство, той само тъжно се усмихва и се умълчава.

За първи път се помня ясно в испанските Пиренеи, облечена като момиченце. Пасях козите на един кентеро64, който без съмнение ни оказваше гостоприемство. Приятелят ми беше болен и често чувах да казват, че вече умира. Тогава го наричах татко. Вечер, когато се завърнех от поляните, той ме караше да коленича до леглото му, сам долепяше дланите на малките ми ръчици една от друга и казваше на френски:

— Орор, моли се на бога да оживея.

Една нощ дойде свещеникът, за да го причести. Той се изповяда и плака. После, като мислеше, че не го чувам, каза:

— Ето че малката ми дъщеричка ще остане съвсем сама.

— Мислете за бога, синко! — увещаваше го свещеникът.

— Мисля, отче, и още как мисля! Бог е милостив и аз никак не се безпокоя за себе си, а за моята нещастна дъщеричка, която ще остане съвсем сама в света. Отче, ще бъде ли голям грях, ако я отведа със себе си?

— Да я убиете?! — ужасен извика свещеникът. — Синко, но вие бълнувате!

Приятелят ми само поклати глава и нищо не отговори! Аз тихичко се приближих, погледнах го право в очите — о, мамо, да знаете само колко изпито и посърнало беше клетото му лице! — и казах:

— Приятелю Анри, не ме е страх да умра и искам да отида в гробището заедно с теб.

Той ме грабна с горящите си от треската ръце. Спомням си, че непрекъснато повтаряше:

— Как да я оставя сама! Как да я оставя съвсем сама!

После заспа, продължавайки да ме стиска в обятията си. Понечиха да ме отделят от него, но навярно по-лесно биха ме убили. Мислех си:

— Ако си отиде, поне ще ме отнесат заедно с него.

Събуди се след няколко часа. Цялата бях плувнала в неговата пот.

— Спасен съм — прошепна той, и когато ме видя, все тъй сгушена до него, добави: — Прекрасно мое ангелче, ти ме излекува!

…По-рано никога не бях се вглеждала в него, но един ден го видях толкова красив, колкото е всъщност и какъвто завинаги остана за мен.

Бяхме напуснали дома на кентерото, за да навлезем по-навътре в страната. Приятелят ми беше възстановил силите си и сега работеше по хорските ниви като надничар. По-късно разбрах, че го е правел, за да ме изхрани.

Това се случи в една богата алкерия65 в околностите на Венаск. Собственикът й се занимаваше със земеделие, а освен това продаваше и алкохол на контрабандистите.

Моят приятел строго ми беше заръчал да не си показвам дори нога вън от малкото дворче зад къщата, а също и никога да не влизам в общото помещение. Но една вечер в алкерията се спряха да похапнат някакви господа, които идваха от Франция. Аз си играех на двора с децата на господаря. Те поискаха да видят господата и аз най-безразсъдно ги последвах. Благородниците бяха двама и седяха на масата, заобиколени от прислужници и въоръжена охрана, общо седмина на брой. Онзи, който заповядваше на останалите, направи знак на спътника си. Всички ме погледнаха. Първият големец ме повика, и ме погали, докато другият отиде при собственика на алкерията и двамата започнаха тихо да си говорят нещо. Когато се върна, го чух да казва:

— Тя е!

— На конете! — заповяда тутакси знатният велможа. После хвърли на собственика на алкерията една кесия, пълна със злато, и се обърна към мен: — Ела, малката, ще отидем на нивата да потърсим баща ти.

Аз само това и чаках, толкова много ми се искаше да го видя, макар и само миг по-рано, и смело се качих на коня зад един от благородниците. Нямах никаква представа къде е пътят за нивата, където работеше баща ми. Пътувах вече половин час и се смеех, пеех, олюлявайки се в такт с равномерния ход на големия кон. Бях щастлива като кралица! После попитах:

— А скоро ли ще стигнем при моя приятел?

— Скоро, много скоро — отвърнаха ми, но ние все продължавахме да пътуваме. Свечеряваше се. Уплаших се. Понечих да сляза от коня, но знатният велможа заповяда:

— В галоп!

Мъжът, който ме държеше, тутакси запуши устата ми с ръка, за да заглуши виковете ми. Изведнъж обаче видяхме през полето към нас да препуска някакъв конник, който летеше като вихър. Беше яхнал впрегатен кон, без седло и сбруя; косата му се вееше на вятъра заедно с дрипите на окъсаната му риза. Пътят заобикаляше едно сечище, през което течеше река. Той беше преплувал реката и минал напряко, през сечището.

Той просто летеше към нас, настигаше ни! Не можех да позная баща си, обикновено тъй нежен и кротък; не можех да позная моя приятел Анри, винаги усмихнат, когато беше до мен. Човекът, който ни догонваше, беше страховит, прекрасен като бурно небе. С едно последно усилие конят изскочи на пътя и изтощен рухна на земята. Приятелят ми стискаше в ръце палешника на ралото си.

— Дръжте го! — извика знатният велможа.

Но моят приятел го изпревари и размахвайки с две ръце палешника на ралото, нанесе два удара. Двама въоръжени с шпаги прислужници се търкулнаха на земята, обливайки се в собствената си кръв. При всеки свой удар, приятелят ми викаше:

— Аз съм тук! Аз съм тук! Лагардер! Лагардер!

Човекът, който ме държеше, понечи да побегне, но приятелят ми дори за миг не го беше изпуснал от поглед. Той веднага се хвърли подире му и минавайки по телата на двамата прислужници, с един удар на палешника го просна на земята. Не, мамо, не припаднах. По-късно едва ли бих могла да имам тази смелост, но през цялото време на ужасната битка аз гледах с широко отворени очи, размахвах малките си ръчици с всички сили и виках:

— Смелост, приятелю Анри! Смелост! Смелост!

Трудно ми е да кажа дали битката продължи повече от минута, но той вече беше успял да яхне коня на един от убитите и притискайки ме към гърдите си, препусна в галоп.

Вече не се върнахме в алкерията. Моят приятел ми каза, че собственикът й го бил предал, и добави:

— Градът е единственото място, където можем да се скрием.

Оказваше се, че трябва да се крием. Дори на ум не ми беше идвала подобна мисъл. В мен се пробуди любопитството, а в същото време и смътното желание да му обещая всичко, което поиска. Започнах да го разпитвам, но той само ме притисна още по-силно към гърдите си и рече:

— После, по-късно — И малко тъжно попита: — Нима толкова ти дотегна да ме наричаш татко?

Не, не трябва да ревнуваш, мила мамо! Та той беше цялото ми семейство, баща и майка едновременно. Грешката не е твоя, теб те нямаше там.

Всеки път, когато си спомня за моето детство, очите ми се изпълват със сълзи. Той беше толкова добър, толкова нежен, и едва ли твоите целувки, мамо, биха могли да бъдат по-нежни от ласките му! Той, тъй страховит! Тъй смел! О, как би го обикнала, ако можеше да го видиш!“

II. Спомени от детството

До този ден още не бях влизала зад стените на град, тъй че когато забелязахме в далечината камбанариите на Памплона, аз попитах какво е това.

— Това са църкви — отвърна моят приятел. — Там ще видиш много хора, моя мъничка Орор, много елегантни господа и прелестни дами, но завинаги ще се разделиш с твоите градински цветя.

В първия момент изобщо не съжалявах за градинските цветя. Мисълта, че ще видя толкова много елегантни господа и прелестни дами, ме възхищаваше. Влязохме през градската порта и два реда високи и мрачни къщи веднага скриха небето от погледа ни. С малкото пари, с които разполагаше, моят приятел нае една стаичка. Станах затворничка.

В планината, в алкерията също, аз имах простора и слънцето, цъфналите дървеса, обширните поляни н компанията на мои връстници. А тук — само четири стени; навън — дългата поредица от сиви къщи и гнетящата тишина на испанските градове; вътре — самотата. Моят приятел Анри излизаше сутрин и се прибираше чак вечерта. Идваше си с черни ръце и пот на челото. Беше тъжен и единствено моите ласки можеха да му върнат усмивката.

Бяхме бедни и преглъщахме хляба си сух, но понякога той все пак намираше начин да ми донесе шоколад, този испански деликатес, а и някои други лакомства. В такива дни отново виждах клетото му лице щастливо и усмихнато.

— Орор — каза ми той една вечер, — знайте, че в Памплона аз се казвам дон Луис, а попитат ли ви за вашето име, отговаряйте: Марикита.

До този момент го знаех единствено под името Анри, с което винаги се бяха обръщали към него. Самият той така и никога не ми откри, че е кавалерът дьо Лагардер. Научих го съвсем случайно. Трябваше да се досещам сама и за всичко онова, което беше направил за мен, когато съм била още съвсем малка. Предполагам, че не е искал да разбера колко много съм му задължена.

Да, мамо, такъв е Анри, въплъщение на благородство, на себеотрицанието и великодушието, на храбростта, стигаща понякога до безумство. Достатъчно е само да го зърнете, за да го обикнете почти толкова, колкото го обичам аз.

Вярно, по онова време бих предпочела да е по-малко деликатен и много по-словоохотлив, когато отговаря на въпросите ми.

Защо, защо променяше името си? Той, иначе толкова честен и смел?! Една натрапчива мисъл не ми даваше покой и аз непрестанно си повтарях: Прави го единствено заради мен, аз съм причината за неговото нещастие!

Ето как разбрах какъв занаят упражняваше той в Памплона и как узнах истинското му име, под което някога е бил известен във Франция.

Една вечер, горе-долу по времето, когато той обикновено се прибираше у дома, на вратата ни похлопаха двама благородници. Тъкмо слагах дървените паници на масата. Нямахме дори покривка. Помислих, че е приятелят ми Анри и побързах да отворя, но при вида на двамата непознати ужасена отстъпих назад. Откакто живеехме в Памплона все още никой не ни беше навестявал. Това бяха двама дългокраки господа, мършави и прежълтели, сякаш болни от треска, с вирнати засукани мустаци. Дългите им тънки рапири повдигаха полите на черните им наметала. Единият беше възрастен и ужасно бъбрив; другият — млад и мълчалив.

— Адиос, прекрасно дете! — ми рече първият. — Нали тук живее сеньор дон Анри?

— Не, сеньор — отвърнах аз.

Двамата наварци се спогледаха. Младият повдигна рамене и промърмори:

— Дон Луис!

— Опазил ме бог! — възкликна по-старият. — Дон Луис! Разбира се, че дон Луис! Точно това исках да кажа и аз. — И докато се колебаех дали да отговоря, продължи: — Влезте, племеннико мой дон Санчес, влезте! Ще почакаме дон Луис тук. Не се безпокойте за нас, зайчето ми! Тъй, ето че се настанихме чудесно. Седнете, племеннико дон Санчес. Доста бедничко се е подредил този благородник, но това, всъщност, изобщо не ни влиза в работата. Ще запалите ли една пурета, племеннико дон Санчес? Не? Както ви е угодно.

Племенникът дон Санчес не проронваше нито дума. Той имаше длъгнесто лице и току се почесваше по ухото като някое голямо момче, изпаднало в ужасно затруднение. Чичото, който се казваше дон Мигел, запали една пура и запуши, продължавайки да бърбори най-невъзмутимо, докато аз умирах от страх да не би моят приятел да ми се скара.

Когато чух стъпките му по стълбището, аз се втурнах да го посрещна, но чичото дон Мигел имаше по-дълги крака от моите и изпреварвайки ме, се провикна още от площадката на стълбището:

— Ето ви най-сетне и вас, дон Луис! Моят племенник дон Санчес ви чака вече половин час. Слава богу! Много ми е приятно да се запозная с вас, на племенника ми дон Санчес също. Казвам се Мигел де ла Кренча. От Сантяго съм, намира се недалеч от Ронсесвайес, където е бил убит Храбрия Ролан66. Племенникът ми дон Санчес също е оттам и носи същото име. Той е син на брат ми, дон Рамон де ла Кренча, главен съдия на Толедо. Целуваме ви ръка, дон Луис! Най-предано и от душа, кълна се е Светата троица!

Племенникът дон Санчес се беше изправил, но продължаваше да мълчи.

Приятелят ми се спря на последното стъпало. Веждите му бяха смръщени, а на лицето му се четеше безпокойство.

— Какво желаете? — попита той.

— Но влезте по-напред! — подкани го дон Мигел и учтиво се отдръпна, за да му стори път.

— Какво желаете? — попита отново Анри.

— Нека преди това ви представя моя племенник дон Санчес.

— По дяволите! — извика Анри и тропна с крак. — Какво искате?

Когато ставаше такъв, аз просто цялата се разтрепервах. Изражението на лицето му накара дон Мигел да отстъпи крачка назад, но той доста бързо се окопити. Чичото наистина притежаваше пословичното безгрижие на испанските идалго.

— Добре — отвърна той, — щом нямате настроение да си побъбрим, ще ви кажа какво ни води тук. Нашият братовчед, Карлос де Бургос, който през деветдесет и пета година е съпровождал дипломатическата мисия в Мадрид, ви е видял при оръжейника Куенса и ви е познал. Вие сте кавалерът Анри дьо Лагардер.

Анри пребледня и сведе очи. Помислих, че ще отрече.

— Най-добрата шпага в света! — продължи дон Мигел. — Човекът, пред когото нищо не може да устои! Не отричайте, кавалере, абсолютно сигурен съм в това, което твърдя.

— Аз и не отричам — отвърна Анри с мрачен вид, — но знайте, сеньори, че разкриването на моята тайна може да ви струва твърде скъпо.

В същото време той затвори вратата към стълбището. Дългучът дон Санчес се разтрепера като лист.

— За бога! — провикна се дон Мигел, без ни най-малко да се смути. — Ще ни струва толкова, колкото ви е угодно, сеньор кавалер. Не сме дошли при вас с празни джобове… Хайде, племеннико, да изпразним кесията!

Племенникът дон Санчес, чиито дълги зъби продължаваха да тракат и все тъй без да каже дума, хвърли върху масата две-три пълни шепи дублони; чичото стори същото.

Анри ги наблюдаваше с удивление.

— Хе-хе! — подсмихна се чичото като разбъркваше купчинката злато. — Какво ще кажете, човек едва ли би могъл да спечели толкова само с шлифоване на дръжки на шпаги при майстор Куенса, а? Не се гневете, сеньор кавалер, не сме дошли тук с намерението да разкриваме тайната ви. Не искаме и да знаем защо знаменитият Лагардер се унижава с този занаят, който похабява белотата на ръцете и изтощава гърдите, нали тъй, племеннико?

Племенникът тромаво се поклони.

— Дошли сме, за да си поговорим с вас по един семеен проблем — завърши словоохотливият идалго.

— Слушам ви — каза Анри.

Вуйчото седна и отново запали пуретата си.

— Да, да, по един семеен проблем — подхвана той, — по едно най-обикновено семейно дело. Нали тъй, племеннико? И трябва да ви съобщя, сеньор кавалер, че всички в нашия род сме храбри колкото Сид67, ако не и повече. Например аз, същият, който ви говори, веднъж срещнах двамина идалго от Биская. Бяха едри и силни мъжаги. Но ще ви доразкажа тази презабавна историйка друг път. Сега не става дума за мен, а за моя племенник дон Санчес. Племенникът ми дон Санчес ухажваше най-почтено една красива девойка от Салватиера, и макар иначе да е приятен момък, заможен и не глупав, девойката твърде дълго време се колеба, докато най-сетне се влюби, но в друг. Представете си само, сеньор кавалер! Нали тъй, племеннико?

Мълчаливият дон Санчес утвърдително изсумтя.

— Нали знаете — продължи дон Мигел, — че втурнат ли се два петела подир една и съща кокошка, боят е неизбежен! Градът не е голям и двамата младежи се срещат всеки божи ден. Накрая чашата на търпението преля и племенникът ми вдигна ръка, но се оказа недостатъчно бърз и плесницата изяде самият той. Проклятие! Досещате се какво може да означава за един Кренча получаването на плесница, не е ли тъй, племеннико мой дон Санчес?! Само меч може да изкупи подобно оскърбление!

При тези думи дон Мигел погледна Анри и му намигна със страховит и същевременно добродушен вид. Само един испанец е способен да се превъплъти едновременно в таласъм и Санчо Панса.

— Все още не сте ми казали какво искате от мен — каза Анри. Два или три пъти той неволно беше погледнал към пръснатото върху масата злато. Та ние бяхме толкова бедни!

— Хайде де! — провикна се дон Мигел. — Толкова е лесно да се досети човек, по дяволите! Нали тъй, племеннико дон Санчес. Кренча никога не са получавали плесници. Това е истински прецедент в историята. Разбирате ли, сеньор кавалер, Кренча са истински лъвове, особено що се отнася до моя племенник, но…

Тук той направи многозначителна пауза.

Лицето на моя приятел Анри просветна и погледът му отново се насочи към купчинката дублони.

— Мисля, че ви разбирам — рече той, — и съм на вашите услуги.

— Ха така! — извика дон Мигел. — Кълна се в свети Яков, това се казва достоен рицар.

Невъзмутимостта на племенника дон Санчес изчезна сякаш по чудо и той доволно потърка ръце.

— Знаех си аз, че ще се спогодим! — продължи чичото. — Дон Рамон не може така да ни разиграва. Този негодник се казва дон Мамиро Нунес Тоналдиа и е от Сан Хосе. Нисък, брадат, широкоплещест.

— Не ми е необходимо да знам това — прекъсна го Анри.

— И още как, по дяволите! И още как! Не трябва да стават грешки! Миналата година например отидох на зъболекар във Фуентераби, нали, племеннико дон Санчес? Дадох му един дублон, за да ме избави от един кътник, който ми причиняваше ужасни страдания. Негодникът му с негодник обаче прибра дублона ми и взе, че вместо болния ми извади съвършено здрав зъб.

Видях как челото на Анри помрачня. Той отново свъси вежди, но дон Мигел не обърна никакво внимание на това.

— Ние си плащаме и искаме работата да бъде свършена бързо и както трябва — продължаваше да нарежда той. — Нали е справедливо? Дон Рамиро е рижав и носи винаги сива шапка с черни пера. Всяка вечер към седем часа минава покрай странноприемницата „Тримата маври“, дето се намира на пътя между Сан Хосе и Ронсесвайес.

— Достатъчно, сеньори! — прекъсна го Анри. — Ние просто не сме се разбрали.

— Че как тъй?! — смая се чичото.

— Помислих, че става дума да науча сеньор дон Санчес да върти шпагата си както трябва.

— Света троице! — възкликна дон Мигел. — В рода де ла Кренча до един сме превъзходни фехтовачи. В зала малкият се фехтова като самият арахангел Михаил, но вън от нея може и да го сполети някоя злополука. Предположихме, че ще се наемете да причакате Дон Рамиро при странноприемницата „Тримата маври“ и да отмъстите за опетнената чест на моя племенник дон Санчес.

Този път Анри не отговори нищо. От студената усмивка, която се появи на устните му, лъхаше такова дълбоко презрение, че чичото и племенникът му объркано се спогледаха. Анри посочи с пръст парите, пръснати върху масата. Без да гъкнат дори, двамата веднага ги напъхаха обратно в джобовете си. Сетне Анри им посочи вратата. Двамата идалго се шмугнаха край него със свалени шапки и превити гърбове, после презглава се втурнаха надолу по стъпалата.

Този ден отново преглъщахме хляба си сух. Анри не беше донесъл нищо, което да сложим в нашите дървени паници.

Бях много малка, за да схвана целия смисъл на тази сцена, но въпреки това тя ми направи огромно впечатление. Дълго време си мислих за погледа, който приятелят ми Анри беше хвърлил към златото на двамината наварски идалго.

Колкото до името Лагардер, отново възрастта и самотата ми пречеха да узная невероятната популярност, която го следваше навсякъде. Но това име звучно оттекна някъде в мен, в душата ми. Дочух зов на бойна тръба. Спомних си уплахата на моите похитители, когато Анри беше извикал това име в лицата им, изправил се съвсем сам срещу всички. По-късно разбрах кой е кавалерът Анри дьо Лагардер и ми стана мъчно. Шпагата му си беше играла с толкова човешки живота; капризите му се бяха забавлявали с толкова женски сърца. Стана ми мъчно, много мъчно! Но можеше ли това да ми попречи да го обичам!

Мила мамо, не знам нищо за света. Възможно е другите млади момичета да са по-различни от мен, но аз го обикнах още повече, когато научих колко много е прегрешавал. Стори ми се, че той има нужда от моите молитви към бога. Стори ми се, че съм нещо много, много важно в живота му. Та той толкова се беше променил, откакто бе станал мой втори баща!

Мамо, не ме вини в прекомерна самомнителност, защото аз наистина чувствувах, че съм неговата нежност, неговата мъдрост и целомъдрие. Може би греша, когато казвам, че го обикнах още повече, да, възможно е, защото може би вече го обичах другояче. Неговите бащински целувки ме караха да се изчервявам и когато оставах сама, тихичко си поплаквах…

Но ето че изпреварвам събитията и ти говоря за неща, които са едва от вчера…

За първи път Анри се зае с образованието ми в Памплона. Той нямаше никакво време, за да ме учи, и никакви пари, за да ми купи учебници, тъй като работният му ден беше твърде продължителен, а трудът му — зле възнаграден. Точно тогава той се учеше на онова изкуство, което по-късно разнесе славата му по цяла Испания под прозвището Ел Синселадор68. Отначало беше муден, несръчен и майсторът му се отнасяше много лошо с него.

И той, бившият гвардейски улан на крал Луи XIV, високомерният момък, който доскоро е убивал само заради една дума, заради един поглед, сега търпеливо понасяше обидите и ругатните на един испански занаятчия! Защото имаше дъщеря! И когато се прибереше у дома с няколко мараведис, спечелени с пот на чело, той беше щастлив като крал, защото аз му се усмихвах.

Мамо, някой друг навярно само съчувствено би се усмихнал, но аз съм сигурна, че на това място вие ще пророните една сълза. Лагардер притежаваше една-единствена книга, един стар „Наръчник по фехтовка“ от метр Франсоа Делапалм от Париж, заклет учител по фехтовка, дипломиран в Парма и Флоренция, член на Майнхаймския Ханддегенбунд69 и на неаполската Академия по фехтовка, учител по фехтовка на Негово височество Дофина и тъй нататък, и тъй нататък, следван от „Описание на различните нападателни и отбранителни удари, както и на куртоазните мушкания, употребявани в боя на място“ от Джио-Мария Вентура от гореспоменатата Академия по фехтовка в Неапол, редактирано и допълнено от Ж. Ф. Дьоламбр-Солксюр, преподавател по фехтовка във Военната школа, Париж, 1667 година.

Не се учудвайте на паметта ми. Това бяха първите редове, които започнах да сричам. Помня ги и до днес, също толкова добре, колкото и катехизиса.

Така единствено с помощта на своя стар наръчник по фехтовка, моят приятел Анри ме научи на четмо. Никога не съм държала шпага в ръка, но теорията няма тайни за мен. Познавам терците и квартите, естествените защити, първа и втора отбранителна позиция, полуинстинктивното париране, двойното контриране, обичайните и сложни защити, полукръговата атака, преките и странични удари, фронталния удар, лъжливите движения, отстъпленията.

Облекчението дойде едва когато Анри успя да спести пет дуро70, за да ми купи „Алфабето на Саламанка“. Но повярвайте ми, мамо, всичко зависи от учителя, не от книгата. Научих се много бързо да разчитам нелепата безсмислица, стъкмена от трима невежи наемни убийци. Но какво значение можеха да имат за мен превъзнасяните от тях брутални принципи на изкуството да се убива?! Моят приятел Анри търпеливо и спокойно ми показваше буквите. Аз седях на коленете му. Той държеше книгата, а аз стисках в ръка една сламка, с която посочвах всяка буква и я произнасях. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Когато четях добре, той винаги ме целуваше. После и двамата коленичехме и Анри произнасяше вечерната молитва. Повярвайте ми, той беше истинска майка, една нежна и добра майка за многообичната си дъщеричка! Та не ме ли обличаше, не решеше ли самият той косата ми? Връхната му дреха бе отдавна овехтяла, но аз имах винаги прилични рокли.

Веднъж го заварих с игла в ръка, опитвайки се да закърпи скъсаната ми пола. О, не се смейте, мамо, не се смейте! Да, това правеше Лагардер, кавалерът Анри дьо Лагардер, човекът, пред когото се свеждат и падат и най-изкусните шпаги!

В неделя, след като накъдреше косата ми и я прибереше в мрежичка, след като лъснеше медните копчета на малкото ми елече така, че да блеснат като злато, и с помощта на една кадифена панделка завържеше на врата ми моя стоманен кръст, първият подарък, който получих от него, той, много важен и горд, ме завеждаше в доминиканската църква в края на града. След като изслушвахме литургията, (той беше станал набожен чрез мен и единствено заради мен), ние излизахме извън градските стени, оставяйки зад гърба си мрачния и скучен град. Колко благ бе чистият въздух за изтерзаните ни затворнически гърди! Как лъчезарно и нежно сияеше слънцето!

Тръгвахме без път през безлюдните поля. Той на драго сърце вземаше участие в игрите ми и се вдетиняваше дори повече от мен.

Към пладне, когато се изморявах, Анри ме отвеждаше на сянка в една китна горичка. Сядаше под някое дърво и ме приспиваше в обятията си, докато самият той оставаше буден, отпъждайки от мен москитите и конските мухи. Понякога само се преструвах, че спя и го наблюдавах през полузатворените си клепки. Той не откъсваше очи от мен и, люлеейки ме, се усмихваше.

Достатъчно е само да затворя очи, за да го видя отново такъв, моят приятел, моят баща, моят благороден Анри! Сега обичате ли го вече, мамо?

Преди, или пък след сън, според капризите ми, тъй като в такива дни кралицата бях аз, на тревата се сервираше обядът: малко черен хляб и мляко. Припомнете си вашите най-вкусни угощения, мамо, за да ги опишете на мен, невежата. Убедена съм обаче, че нашите празници далеч превъзхождат вашите, тъй като за нас хлябът и млякото бяха нашата утеха, потопена в амброзия! За нас празник беше радостта, нежните милувки, лудешкият смях за щяло и нещяло, очарователните детинщини, песните и какво ли не още?! После игрите отново започваха, тъй като той искаше да порасна голяма и силна. Обратния път посвещавахме на спокойния разговор, прекъсван от ей-онова цветенце, което трябваше непременно да имаме, от многоцветната пеперуда, която на всяка цена искахме да уловим, или пък от бялата козичка ей-там, която блееше така, сякаш ни подканваше да я погалим.

В такива моменти, без сам да разбере, Анри формираше моето сърце и съзнание. Той четеше тайно, превръщаше се в истинска жена само и само, за да ме възпита. Така опознах бог и историята на неговия народ, така опознах прелестите на небето и земята.

Понякога в такъв миг, когато двамата бяхме съвсем сами, аз се опитвах да го разпитвам, да разбера какво е било семейството ми. Често му говорех за вас, мамо. Тогава той ставаше тъжен и се умълчаваше. Казваше само:

— Орор, обещавам ви, че ще видите майка си.

Това отколешно обещание ще се изпълни, надявам се, не, уверена съм в това, защото Анри никога не е лъгал! И ако вярвам на предчувствията на сърцето си, този миг вече наближава. О, мамо, как ще ви обожавам! Но нека ви доразкажа всичко, което има отношение към образованието ми. Уроците ми продължиха още дълго време, след като вече бяхме напуснали Памплона и Навара. Никога не съм имала други учители, освен него.

Това не беше негова грешка. Когато майсторският му талант най-сетне се прочу, когато всеки испански гранд пожела, независимо от цената, дръжката на шпагата му да бъде гравирана от дон Луис, Ел Синселадор, той ми каза:

— Трябва да учите, мила дъще. В Мадрид има много известни пансиони и в тях младите момичета научават всичко, което една жена трябва да знае по-късно.

— Но аз искам винаги, винаги и само вие да бъдете моят учител — отвърнах аз.

Той се усмихна и възрази:

— Но аз ви научих на всичко, което знам, моя бедна Орор.

— В такъв случай, добри ми приятелю, изобщо не искам да знам повече от вас — извиках аз.

III. Циганката

Откакто пораснах си поплаквам често, мамо, но съм досущ като децата: сълзите ми още не са изсъхнали, а вече се усмихвам.

Може би когато прочетете това несвързано дърдорене, обърканите ми впечатления, историята с двамината идалго — дон Мигел и племенника му дон Санчес, първите ми уроци по наръчника по фехтовка и разказа за моите бедни детски удоволствия, ще си кажете: Тя е луда!

Вярно е, радостта ме подлудява, но мъката никога не ме е карала да скланям глава. Радостта ме опиянява. Не познавам светските развлечения, а и не ме интересуват; привлича ме само естествената, искрена радост. Жизнерадостна съм, дете съм и се забавлявам с всичко, уви, сякаш не съм изстрадала достатъчно.

Трябваше да напуснем и Памплона, но вече не бяхме толкова бедни. Анри дори беше успял да направи малки спестявания и тази негова предвидливост се оказа добре дошла.

Мисля, че тогава бях на десет години, или приблизително на толкова.

Една вечер той си дойде разтревожен и много загрижен. Тревогата му се увеличи, когато му съобщих, че някакъв мъж, загърнат в тъмно наметало, цял ден беше дебнал на улицата, точно под прозореца ми. Анри дори не седна на масата. Приготви оръжието си и се облече като за дълъг път. Когато нощта падна, той ме накара на свой ред да облека един шаячен сукман и завърза високите ми обуща. После взе шпагата си и излезе. Бях като замаяна. Отдавна не бях го виждала толкова възбуден. Анри скоро се върна, направи един вързоп от дрипавите ни дрехи и каза:

— Заминаваме, Орор.

— За дълго ли? — попитах.

— Завинаги.

— Как? — извиках аз, обгръщайки с поглед нашето малко бедно жилище. — Нима ще оставим всичко това?

— Да, всичко — отвърна той с тъжна усмивка. — На ъгъла срещнах един беден човечец, който ще ни наследи. Да знаеш само колко е щастлив! Какво да се прави, така е устроен светът!

— Но къде отиваме? — попитах отново аз.

— Един бог знае — отвърна Анри като се насилваше да изглежда весел. — На път, моя малка Орор, време е!

Излязохме.

Тогава се случи нещо ужасно, мамо. Ето, за миг дори перото ми се сепна, но не искам да крия нищо от вас.

В момента, когато се спускахме по външното стълбище, забелязах насред безлюдната улица някакъв тъмен предмет. Анри понечи да ме поведе към градската стена, но багажът затрудняваше движенията му и аз успях да се отскубна. Затичах се към предмета, който беше привлякъл вниманието ми. Анри извика, искаше да ме спре. Винаги му се бях подчинявала, но този път беше вече късно. Различих очертанията на човешка фигура, покрита с наметало, и ми се стори, че познах наметалото на тайнствения съгледвач, който цял ден се беше навъртал под прозорците ми. Повдигнах крайчеца му. Да, това беше същият човек, но мъртъв и целият облян в кръв. Паднах като подкосена, сякаш самата аз бях получила смъртоносен удар. Спомних си, че на излизане Анри беше взел шпагата си. Тук, съвсем близо до мен, се беше водил бой. Той отново бе рискувал живота си заради мен. Заради мен, сигурна бях…

…Събудих се посред нощ. Бях сама или поне така си мислех. Намирах се в непозната стая, още по-бедна от онази, която бяхме напуснали. Обикновено подобни стаи са разположени на първия етаж на испанските чифлици, собственост на някой беден идалго. Отдолу, точно под мен, където несъмнено се намираше всекидневната, долиташе неясен говор.

Лежах в креват с проядени и от дървояд колони, върху сламеник, покрит с парцаливо зебло. Лунната светлина нахлуваше в стаята през прозорците без стъкла. Точно срещу мен нощният ветрец полюшваше бухналия листак на два големи коркови дъба. Повиках тихичко моя приятел. Отговор не последва, но нечия сянка се плъзна по пода и миг след това Анри се изправи до леглото ми. Направи ми знак да мълча и едва чуто прошепна на ухото ми:

— Надушили са следите ни. Долу са.

— Но кой? — попитах аз.

— Спътниците на онзи под наметалото.

Убитият! Силна тръпка разтърси цялото ми тяло; помислих, че отново ще изгубя съзнание. Анри ме притисна в обятията си и продължи:

— Преди малко бяха тук, зад вратата. Опитаха се да я отворят, но аз пъхнах ръката си в халките като резе и те не успяха да разберат какво им пречи. Отидоха да търсят лост, за да изкъртят вратата. Ще се върнат всеки миг!

— Но, Анри, приятелю мой — извиках аз, — какво сте им сторили, за да ви преследват с такова настървение?

— Отнех на тези вълци плячката, която се канеха да разкъсат — отвърна той.

Ставаше дума за мен, отлично разбирах това и тази мисъл ме изпълваше с тъга. Аз бях причина за всичко, бях съсипала живота му. Този толкова красив мъж, някога тъй знаменит и щастлив, сега се криеше като престъпник. Беше ми посветил целия си живот. Но защо?

— Татко, мили татко — проплаках аз, — оставете ме и се спасявайте, умолявам ви!

— Млъкни, лудетино! — прошепна той и запуши устата ми с ръка. — Ако ме убият, волю-неволю ще бъда принуден да те оставя, но те все още не ме държат в ръцете си. Ставай!

Трябваше да направя усилие, за да му се подчиня; бях много отпаднала.

Тогава разбрах, че капнал от умора, тъй като ме беше носил почти полумъртва на ръце от Памплона чак до тук, Анри се беше спрял в тази усамотена къща, за да подири подслон. Собствениците й, бедни хорица, ни бяха отстъпили стаята, в която се намирахме.

Анри тъкмо се канел да полегне върху отредения за него сламеник, откъм полето долетял конски тропот. Конете спрели пред вратата. Анри веднага разбрал, че ще трябва да отложи съня за друга нощ. Вместо да си легне, той тихичко се измъкнал от стаята и се спуснал до средата на стълбището.

Във всекидневната разговаряли.

— Аз съм благородник и няма да предам гостите си — познал той гласа на дрипавия чифликчия.

Веднага след това се разнесло звънтенето на шепа златни монети, хвърлени върху масата. Устата на чифликчията-благородник била затворена и един глас, който Анри също познал, заповядал:

— На работа! И по-бързо!

Анри веднага се върнал в стаята и доколкото могъл, залостил вратата. После се втурнал към прозореца, за да види няма ли някаква възможност за бягство. Клоните на два големи коркови дъба стигали до самия прозорец. Отдолу имало малка зеленчукова градина, оградена с плет. Отвъд него се простирала обширна равнина, а в далечината, между дърветата, искряла на лунната светлина река Apra.

— Изглеждаш доста бледа, малката ми — рече Анри, когато видя, че съм станала, — но ти си храбро момиче и ще ми помогнеш.

— О, да! — извиках аз, окрилена от мисълта, че мога да му бъда полезна с нещо.

Анри ме заведе до прозореца.

— Ще можеш ли да слезеш в градината по ей-тази стълба? — по сочи той клоните и дънера на единия от дъбовете.

— Да, татко, разбира се — отвърнах аз, — но само ако ми обещаеш, че бързо ще ме последваш.

— Обещавам ти, мъничка моя Орор! — каза той и като ме взе на ръце, тихо добави: — Много бързо или никога, бедничката ми!

Не бях просто на себе си и — за щастие! — нищичко не разбрах. Анри отвори рамката на прозореца; в същия миг по стълбището се чуха стъпки. Вкопчих се в клоните на дъба. Преди да се втурне към вратата, той ми прошепна:

— Щом слезеш долу, хвърли едно камъче през прозореца, за да ми дадеш знак, а после бягай покрай плета към реката!

Стъпките приближаваха. Анри пъхна ръката си в халките на вратата, замествайки по този начин липсващото резе. Опитаха се да отворят, удряха, блъскаха, ругаеха, но ръката на Анри бе сякаш от стомана. Бях още на прозореца, когато се чуха ударите на лоста, който се опитваха да пъхнат под вратата. Спрях се, исках да видя.

— Слизай! Слизай! — подкани ме Анри нетърпеливо.

Подчиних се. Щом се озовах долу, взех едно камъче и го хвърлих в отвора на прозореца. Почти веднага на горния етаж се разнесе глух трясък. Навярно изкъртваха вратата. Краката ми се подкосиха; останах като вцепенена. В стаята прокънтяха два изстрела, после на прозореца се появи Анри. Без дори да се докосне до дъба, той с един скок се намери до мен.

— Нещастнице — извика Анри, когато ме видя. — А аз си мислех, че си вече спасена! Ей сега ще стрелят.

Той вече ме грабваше в ръце, когато от прозореца се разнесе безредна стрелба. Почувствувах как приятелят ми силно трепна.

— Ранен ли сте? — изпищях аз.

Анри стоеше насред градината, цял осветен от луната. Той се спря, обърна се с лице към бандитите, които презареждаха оръжията си, и извика:

— Лагардер! Лагардер!

После прескочи плета и се втурна към реката.

Преследваха ни. На това място Арга е дълбока и бърза. Тъкмо се озъртах за някаква лодчица, когато Анри, носейки ме все така на ръце и без дори да забави крачка, се хвърли в средата на бързея. Видях, че за него това беше играчка. С една ръка той ме крепеше над главата си, а с другата разсичаше водните талази. За няколко секунди се намерихме на отсрещния бряг.

Нашите преследвачи се спряха на другия бряг и започнаха да се съвещават.

— Ще търсят брод, все още не сме вън от опасност — каза Анри.

Той ме притискаше към гърдите си, за да ме стопли, тъй като бях вир-вода и зъзнех. Чухме как по отсрещния бряг препуснаха коне. Враговете ни търсеха брод, за да прекосят Арга и да продължат да ни преследват. Очевидно бяха уверени, че далеч няма да избягаме. Когато конският тропот заглъхна в далечината, Анри влезе във водата и отново преплува Арга по права линия, излизайки на брега на същото място, откъдето бяхме тръгнали.

— Ето ни най-сетне на сигурно място, моя малка Орор — рече гой. — Сега трябва да се изсушиш, а аз да се превържа.

— Така си и знаех, вие сте ранен! — проплаках аз.

— Дребна работа. Ела!

Той се насочи към дома на чифликчията, който ни беше предал. Стопанинът и жена му разговаряха и се смееха, седнали край чудесен буен огън. Да повали мъжа на земята и да го върже ведно с жена му беше за Анри въпрос на не повече от миг.

— Млък! — заповяда им той, тъй като те явно мислеха, че ще ги убият, и надаваха жални писъци. — Преди време щях да подпаля кочината ви и окото ми нямаше да мигне. Вие напълно го заслужавате. Сега обаче няма да ви причиня никакво зло; ето вашият ангел-хранител!

И той ме погали по мократа коса. Настоявах да му помогна да се превърже. Раната се намираше на рамото му и кървеше обилно от усилията, които бе правил. Докато дрехите ми съхнеха, седях увита в голямото наметало, което Анри беше изоставил при бягството си в стаята на горния етаж. Накъсах няколко платнени ивици и превързах раната му.

— Вече не ме боли, ти ме излекува! — усмихна ми се той.

Чифликчията-благородник и жена му не помръднаха, все едно бяха мъртви. Анри се качи до нашата стая и бързо се върна с багажа ни. Към три часа през нощта напуснахме чифлика, възседнали голямо старо муле. Анри го беше взел от обора. На тръгване той хвърли две златни монети върху масата и каза на стопанина и жена му:

— Ако онези се върнат, предайте им поздрав от кавалера дьо Лагардер и им кажете следното: „Бог и Светата дева ще закрилят сирачето. Сега Лагардер няма намерение да се занимава с вас, но този час скоро ще настъпи!“

Голямото старо муле струваше много повече, отколкото би могло да се предположи на пръв поглед. Пристигнахме в Естрела на разсъмване и се спазарихме с един мулетар да ни преведе през планината до Бургос. Анри искаше на всяка цена да се отдалечи от френската граница. Враговете му бяха французи.

Той възнамеряваше да се спрем чак в Мадрид.

Ние, бедните деца, имаме пълна свобода на въображението и винаги, когато стане дума за нашите неизвестни родители, то трескаво започва да работи. Много ли сте богата, мамо? Трябва да сте наистина много високопоставена, щом така упорито преследват дъщеря ви.

Ако сте богата, не бихте могла дори да предположите какво означава едно дълго пътешествие през прекрасната и аристократична испанска земя, ширнала горделивата си нищета под възхитителния блясък на небесата си. Бедността озлобява сърцето. Знам това, макар че съм още много малка. Днес рицарската раса на победителите на маврите е в упадък. От всичките си древни и прословути добродетели, испанците са запазили единствено своето комично високомерие, загърнато в дрипи.

Гледката е прекрасна; жителите са унили и мързеливи, затънали до гуша в срамна нечистоплътност. Онази красива девойка, която с такова изящество носи своята кошница с плодове, може и наистина да е повод за лирично вдъхновение, но това, което виждате, не е кожата на лицето и, а дебела маска от мръсотия. Вярно, реки има, но Испания все още не е открила употребата на водата.

Мястото, където живеят стотина пладнешки разбойници, се нарича село. Назначава се и кмет. Той, а и всички негови подчинени са, разбира се, също благородници. Землището на селото така и остава необработено. Колкото и безлюден да е пътят, винаги минават достатъчно пътници, за да могат сто и единият аристократи и техните семейства да хапнат по глава лук на ден.

Кметът, по аристократ от своите поданици, е също така по-алчен и по-крадлив. Случвало се е подобни самодържци да изяждат и по две глави лук за двайсет и четири часа. Но онези, които по този начин правят от стомаха си бог, свършват зле. Тях ги дебне еспинголата71. Богатият не трябва тъй дръзко да злоупотребява с даровете божи.

В странноприемниците много рядко може да се намери нещо за хапване. Те са създадени с единствената цел да прерязват гърлото на пътниците, които отиват на оня свят, без да са вечеряли. Гостилничарят мълчалив горд мъж, ви предоставя купчинка слама, покрита със сивкав парцал. Това е легло. Ако по някаква случайност през нощта не ви заколят, на сутринта плащате и заминавате, без да сте закусили.

Да не говорим за монасите и полицейските пристави!

Въоръжените с древни кремъклийки просяци са също тъй известни в цял свят, а за никого не е тайна, че мулетарите са естествените съюзници на планинските разбойници. Всеки испанец, комуто се налага да пропътува три левги в която и да било посока, по-напред изпраща да повикат нотариуса, за да му продиктува завещанието си.

От Памплона до Бургос преминахме през стотици премеждия, но нито едно от тях нямаше отношение към нашите преследвачи. А аз искам да ви разкажа само за тях, мамо. Предстоеше ни да ги срещнем още веднъж преди да стигнем до Мадрид.

Бяхме минали през Бургос, за да избегнем опасната близост на планинските вериги на Стара Кастилия. Спестяванията на моя приятел се топяха бързо, а ние напредвахме твърде бавно, толкова много препятствия срещахме по пътя. Разказът за едно пътуване през Испания прилича на сбор от премеждия, подбрани наслуки от нечие присмехулно и романтично въображение.

Най-сетне оставихме зад гърба си Валядолид и ваяните дантели на неговата сарацинска камбанария. Бяхме изминали повече от половината път.

Беше вечер. Пътувахме край границата на Леон с намерението да стигнем до Сеговия. Нямахме водач и яздехме все същото муле. Пътят беше чудесен. Бяха ни казали, че някъде край Адаха има странноприемница, където най-сетне бихме могли да похапнем добре.

Но слънцето вече залязваше зад върхарите на хилавата гора, която се простира чак до Саламанка, а ние не забелязвахме и следа от странноприемница. Свечеряваше се; по пътя все по-рядко се виждаха мулетари. Настъпваше времето на нежеланите срещи. Слава богу, тази вечер нямахме никакви неприятности, но за сметка на това извършихме едно добро дело. Точно тогава, мамо, срещнахме малката Флор, моята мила циганка, първата ми и единствена приятелка.

Мина много дълго време, откакто се разделихме, но въпреки това съм уверена, че тя си спомня за мен. Веднъж, два-три дни след пристигането ни в Париж, се намирах в приземната стая и пеех. Изведнъж от улицата дочух вик; стори ми се, че познах гласа на Флор. Минаваше някаква карета, голяма пътническа карета без гербове. Завеските бяха спуснати. Несъмнено бях се заблудила. Но оттогава много често заставам на прозореца с надеждата да зърна нейната тъй изящна и гъвкава снага, крачето й на фея, едва докосващо паважа, и черните й очи, искрящи зад дантеления воал. Но аз съм луда! Откъде накъде Флор ще бъде в Париж?!

Пътят се виеше над една пропаст. На самия и ръб се беше свило спящо дете. Аз го забелязах първа и помолих Анри да спре мулето. Скочих на земята и коленичих до детето. Беше малка красива циганка на моите години! Никога не бях виждала по-мило създание от Флор: тя бе самата прелест, изящество и нежна дяволитост.

Сега Флор навярно е очарователна млада девойка.

Не знам защо, но изпитах непреодолимото желание да я целуна. Ласката ми я събуди. Тя с усмивка ми върна целувката, но при вида на Анри се изплаши.

— Не се страхувай — успокоих я аз, — това е моят най-добър приятел, моят любим баща, който ще те обича, защото аз вече те обикнах! Как се казваш?

— Флор. А ти?

— Орор.

Тя отново се усмихна и промълви:

— Старият поет, който съчинява нашите песни, говори често за сълзите на Орор, блестящи като бисери във венчетата на цветята. Обзалагам се обаче, че никога не си плакала. Аз пък често си поплаквам.

Не разбрах какво искаше да каже с нейния стар поет. Анри ни викаше. Внезапно тя сложи ръка на сърцето си и възкликна:

— О, колко съм гладна!

Видях, че силно пребледня. Взех я в прегръдките си. Анри също скочи от мулето. Флор ни каза, че не е яла почти два дни. Имахме малко хляб, който Анри й даде заедно с хереса, останал на дъното на кратуната. Флор лакомо се нахвърли върху хляба. Когато пийна, тя погледна Анри, след това мен и прошепна:

— Не си приличате. Защо и аз си нямам някого, когото да обичам? — после целуна ръка на Анри и добави: — Благодаря ви, сеньор рицар, вие сте толкова добър, колкото и хубав. Моля ви, не ме изоставяйте на пътя тази нощ!

Анри се колебаеше. Циганите са опасни и хитри разбойници. Изоставянето на това дете можеше и да е клопка, но аз настоявах и се застъпвах за нея толкова убедително, че накрая той склони да вземем малката циганка с нас.

Бяхме наистина много щастливи, за разлика от горкото муле, което сега носеше на гърба си троен товар.

По пътя Флор ни разказа своята история. Тя принадлежеше към един цигански катун, който идвал от Леон и пътувал също за Мадрид. Преди два дни, така и не разбрах защо, върху катуна връхлетял един отряд на „Санта Ермандад“72. Флор се скрила в храсталака, докато спътниците й се разбягали кой накъдето види. След като опасността преминала, Флор поискала да се присъедини към събратята си, но колкото и да вървяла, колкото и да тичала, така и не ги намерила. Пътниците, които разпитвала за тях, я замеряли с камъни. Някакви странни християни (Флор не беше кръщавана) и отмъкнали посребрените медни обици и огърлицата от изкуствени перли.

Настъпила нощ. Прекарала я в купа сено. Казват, че който спи — яде, и за щастие, тъй като горката малка Флор не била вечеряла. На следния ден вървяла от зори до мрак, без да намери нещо, с което да залъже глада си. Селските кучета лаели подире й, хлапетата дюдюкали. Добре че от време на време откривала в праха на пътя отпечатък от египетски сандал; това поддържало духа й.

Обикновено циганите се спират и срещат на определено място, намиращо се между началната точка и крайната цел на тяхното пътуване. Флор също знаеше къде да намери своите, но това било много, много далече, в едно дефиле на планината Баладрон, извисяваща се срещу Ескориал73, на седем-осем левги от Мадрид.

Ние пътувахме в същата посока и аз успях да склоня Анри да отведем малката Флор дотам. И така, ето че тя вече разполагаше с място на моя сламеник в странноприемницата, както и с дял от великолепната „olla podrida“74, която ни поднесоха на вечеря.

Кастилските „ollas podridas“ са ястия, които човек едва ли би открил някъде другаде в Европа. За да се приготвят, са необходими едно свинско краче, малко волска кожа, половинка рог от споминала се от болест коза, зелеви кочани, обелки от ряпа, една полска мишка и крина и половина чесън. Поне такива бяха съставките които успяхме да разпознаем в нашата прословута „olla podrida“ в странноприемницата на селцето Сан Лоренцо, намиращо се между Прескуера и Сеговия, една от най-разкошните, които човек изобщо би могъл да открие във владенията на испанския крал.

От момента, в който малката красива Флор стана наша спътница, пътуването не беше вече толкова монотонно. Тя беше весела почти колкото мен, но много по-осведомена. Умееше да танцува и да пее и ни забавляваше чудесно, разказвайки ни заслужаващите бесило дяволии на своите събратя, циганите.

Полюбопитствувахме на какъв бог се кланят те.

— На една стомна — беше отговорът.

Но в Замора, в провинция Леон, тя беше срещнала един благ отец от Братството на Светото милосърдие, който й беше разказал за величието на християнския бог и сега Флор искаше да се покръсти.

Тя беше с нас цели осем дни: времето да се стигне от Сан Лоренцо в Кастилия до Баладрон. Когато зърнахме мрачната скалиста планина, където трябваше да се разделя с Флор, ме обзе тъга; тогава не знаех, че това е предчувствие. Бях свикнала с нея. Вече осем дни пътувахме, възседнали едно муле, върху което взаимно се крепяхме и бъбрехме през целия път. Тя ме обичаше много, а аз гледах на нея като на сестричка.

Беше горещо, целия ден небето бе покрито с облаци. Беше задушно като пред буря. Още в подножието на планината започнаха да падат едри дъждовни капки. Анри ни загърна в наметалото си и ние продължихме да се изкачваме, пришпорвайки нашето лениво муле под вече проливния дъжд.

От името на събратята си Флор ни беше обещала най-сърдечно гостоприемство; един проливен дъжд не беше в състояние да уплаши Анри, а двете с Флор бяхме готови да срещнем и най-страховитата буря, сгушени на завет в нашето плющящо на вятъра убежище, което още повече ни сближаваше.

Над нас един през друг се търкаляха тежки облаци, оставяйки понякога пролуки, през които надзърташе тъмната синева на небето. На запад хоризонтът представляваше същински пурпурен хаос. Това бе едничката светлина, останала на небето, и тя обагряше всичко в червено. Пътят се виеше спираловидно по стръмен каменист склон. Поривите на вятъра бяха толкова силни, че нашето муле се олюляваше.

— Чудна работа! — извиках аз. — На тази светлина на човек му се привижда какво ли не. Току-що ми се стори, че на хребета на ей онази канара видях двама мъже, изваяни в камъка.

Анри бързо погледна натам.

— Нищо не виждам — каза той.

— Вече ги няма — неочаквано прошепна Флор.

— Да не искаш да кажеш, че там наистина е имало двама мъже? — попита Анри.

Почувствувах, че ме обзема някакъв смътен страх, който отговорът на Флор засили още повече:

— При това не са двама, а най-малко десетина.

— Въоръжени ли са?

— Да.

— Да не би да са твоите събратя?

— Не, сигурна съм в това.

— Отдавна ли ни дебнат?

— От вчера сутринта.

Анри гледаше Флор с недоверие; самата аз не можех да подтисна едно подозрение. Защо не ни беше предупредила?

— Отначало помислих, че са пътници като нас — продължи тя без да я подканяме, изпреварвайки въпроса ни. — Те вървяха по старата пътека на запад; почти всички наши идалго правят същото. Новите пътища използува само простолюдието. Движенията им ми се сториха подозрителни едва след като навлязохме в планината, но не ви предупредих, защото са вече пред нас и вървят по път, където няма опасност да ги срещнем.

Тя ни обясни, че старият път, изоставен заради многото трудности по него, минава по северния склон на Баладрон, докато с наближаването на планинските проходи нашият завива все по на юг. Двата пътя се сливали едва при Прохода на крадците, далеч зад циганския стан.

И наистина, навлизахме все по-навътре в планината, но вече не видяхме нито един от тези фантастични силуети да се откроява на кървавочервеното небе. Сред скалите, докъдето стигнеше погледът, не се виждаше жива душа. Не се забелязваше никакво друго движение, освен трептенето на буките, люшкани от поривите на вятъра.

IV. Флор прави магия

Настъпи нощ. Вече бяхме забравили нашите неизвестни друмници. Сега от нас ги деляха бездънни пропасти и непроходими проломи. Вниманието ни изцяло бе погълнато от нашето муле, което с голяма мъка преодоляваше трудностите на пътя.

Бе вече непрогледна нощ, когато радостният вик на Флор възвести края на мъките ни. Пред очите ни се разкриваше величествена и прекрасна гледка.

От няколко минути вървяхме между два стръмни ската, които скриваха от погледа ни хоризонта и небето. Човек би казал: две огромни крепостни стени. Дъждът беше престанал. Северозападният вятър гонеше облаците пред себе си и прочистваше небето, още по-искрящо след бурята. Луната лееше потоци бяла светлина.

Когато излязохме от дефилето, ние се озовахме пред кръгообразна долина, обкръжена от назъбени върхари, сред които тук-там все още растяха на туфи високопланински борове. Това беше Taza del diablillo75, разположена в средата на Баладрон, чиито най-високи върхове се намират по-встрани, по посока на Ескориал.

В първия миг Taza del diablillo ни се стори като бездънна пропаст. Лунните лъчи, които ясно осветяваха околните склонове и зъбчатите им хребети, оставяха долината в сянка, придавайки и ужасяваща дълбочина.

Точно срещу нас зееше отворът на пролом, подобен на този, от който току-що бяхме излезли, и явяващ се негово естествено продължение. Очевидно Taza del diablillo, разположена между двата пролома, беше резултат на някогашен земен трус. Около огъня бяха насядали мъже и жени. По лицата им, изпити и със силно изразени черти, както и по издатините на околните скали, играеха червените отблясъци па пламъците, докато намиращите се в непосредствена близост до тях мокри склонове отразяваха само бледата светлина на луната.

Едва излязохме от дефилето, когато нашето присъствие беше забелязано. Тези варвари притежават напълно непозната за нас изостреност на сетивата. Те не престанаха да пият, да пушат и разговарят, но двама съгледвачи тутакси се стрелнаха наляво и надясно. Миг след това Флор ни ги посочи: промъкваха се към нас. Тя нададе някакъв особен вик. Съгледвачите се спряха. При втория вик те се върнаха обратно и спокойно заеха местата си край огъня.

Все още бяхме далеч от огъня. В първия миг ми се стори, че зад живописния кръг на циганите се мяркат някакви черни силуети, но вече нямах вяра на планинските миражи. Премълчах, а когато наближихме, не видях нищо. За бога, защо, защо не бях проговорила?!

Намирахме се почти в средата на долината, когато край огъня се надигна смуглолик юначага, стиснал в ръка кремъклийка с необичайна дължина. Той извика на някакъв непознат език нещо подобно на „Кой е?“; Флор му отговори на същия език.

— Бъдете добре дошли! — рече човекът с кремъклийката. — Хлябът ни и солта са ваши, щом ви води наша сестра.

Ставаше дума за нас. Що се отнася до гостоприемството, циганите, а общо взето и всички подобни шайки, живеещи извън закона в различни части на Европа, се радват на напълно заслужена слава. И най-кръвожадният разбойник почита своя гост. Това важи дори за Италия, където разбойниците не са лъвове, а хиени.

Според всеобщото поверие щом ни бяха обещали веднъж сол и вода, нямаше от какво да се страхуваме. Ние доверчиво се приближихме. Посрещнаха пи много добре. Флор целуна коленете па вожда, който положи ръце върху главата й с прекомерна тържественост. После той нареди да сипят вино в една дървена купа, покрита с резба, и много церемониално я поднесе на Анри. Приятелят ми отпи. Кръгът отново се затвори около огъня. В средата му изскочи една циганка. Тя запя и се впусна в танц, като си играеше с пламъците и размахваше шала си над огъня. Изминаха десетина минути, когато изведнъж се разнесе прегракналият, променен до неузнаваемост глас на Анри.

— Негодници! — извика той. — Какво сложихте в това питие?

Понечи да се изправи, но краката му се подкосиха и той тежко рухна на земята. Сърцето му спря да бие. Анри лежеше възнак и се бореше с вцепенението, което постепенно сковаваше цялото му тяло. Натежалите му клепачи се затваряха.

Край огъня циганите мълчаливо се подсмиваха. Зад тях внезапно изникнаха високите тъмни фигури на петима-шестима мъже, загърнати в наметалата си, чиито лица оставаха изцяло скрити под широката периферия на шапките им. Те не бяха цигани.

Когато моят приятел Анри престана да се съпротивлява, помислих, че е мъртъв и отправих гореща молба към бога също да умра.

Един от мъжете с наметалата хвърли в центъра на кръга тежка кесия.

— Довършете го и ще получите още толкова! — рече той. Гласът му ми беше непознат.

— За това трябва и време, и разстояние — отвърна вождът на циганите. — Смъртта и гостоприемството са несъвместими, тя не може да бъде дадена нито на същото място, нито същия ден.

— Що за детинщини! — повдигна рамене мъжът. — Хайде, свършвайте, или оставете това на нас!

И той пристъпи към лежащия на земята Анри. Циганинът препречи пътя му.

— Докато не минат дванайсет часа и не изминем дванайсет левги — решително заяви той, — ние ще защитаваме нашия гост, ако ще и от самия крал!

Странни поверия! Непонятно чувство за чест! Но всички цигани като един заобиколиха Анри.

Флор едва чуто прошепна на ухото ми:

— Или ще спася и двама ви, или ще умра!

…Трябва да е било някъде около полунощ. Бяха ме накарали да легна в един чувал, пълен с изсушен мъх, в шатрата на вожда, който спеше недалеч от мен. От едната му страна лежеше кремъклийката, а от другата — ятаганът му. На светлината на лампата забелязах, че очите му оставаха полуотворени, сякаш продължаваше да се озърта и в съня си. В нозете му се бе свило и хъркаше едно циганче.

Не знаех къде са отнесли моя Анри и бог ми е свидетел, че не можах да мигна.

Намирах се под надзора на стара циганка, която изпълняваше ролята на мой тъмничар. Тя беше легнала напряко, положила глава на рамото ми, а освен това, за още по-голяма сигурност, бе стиснала в ръцете си моята дясна ръка.

Но това не беше всичко: отвън се разнасяха равномерните стъпки на двама пазачи. Пясъчният часовник показваше един часа след полунощ, когато откъм входа на шатрата се чу лек шум. Обърнах се, за да погледна натам и това леко движение се оказа напълно достатъчно, за да се разбуди мургавата ми бавачка. Тя със сумтене се размърда. Не видях нищо. Шумът престана, но сега дочувах стъпките само на единия пазач. След четвърт час той също спря да се разхожда, и около шатрата се възцари пълна тишина.

Изведнъж видях как платното на шатрата лекичко се размърда, после бавно се повдигна и в шатрата надзърна дяволито усмихнато личице. Беше Флор. Тя леко ми кимна с глава. Очевидно никак не се страхуваше. След главата й в шатрата се промъкна цялото й гъвкаво телце. Когато се изправи, красивите й черни очи ликуваха.

— Най-трудното мина! — произнесе тя само с устни.

Не успях да сдържа едно леко движение на изненада и моята бавачка пак се размърда. Две-три минути Флор остана неподвижна, допряла пръст до устните си. Старата циганка отново се унесе. „Само фея би могла да освободи рамото и ръката ми“ — мислех си аз. И имах пълно право. Моята мъничка Флор беше фея. Тя много предпазливо направи стъпка напред, после втора. Не се насочваше към мен, а към рогозката, на която между кремъклийката и ятагана си спеше вождът. Тя застана пред него и известно време втренчено го гледа. Дишането му стана по-спокойно. Флор се приведе над него и след няколко секунди леко притисна слепоочията му с палец и показалец. Клепачите на вожда се затвориха.

Флор ме погледна; очите й искряха.

— Първият! — прошепна тя.

Циганчето продължаваше да хърка, положило глава на коленете на вожда.

Тя постави ръка на челото му и впи властен поглед в него. Полека-лека краката на циганчето се отпуснаха и отметнатата му глава докосна земята, все едно че беше мъртво.

— Вторият! — рече тя.

Оставаше моята ужасна бавачка. Този път Флор взе повече предпазни мерки. Тя пристъпи към нея бавно, много бавно, поглъщайки я с очи, подобно на змия, която иска да хипнотизира птица. Когато я доближи, тя протегна едната си ръка и я задържа на височината на очите на циганката. Усетих как бавачката ми вътрешно потръпна. Тя направи усилие да се изправи, но Флор каза само:

— Не искам!

Старицата дълбоко въздъхна. Ръката на Флор бавно се плъзна от челото към стомаха й. Един от пръстите й бе насочен и ми се стори, че излъчва някакви тайнствени флуиди. Самата аз почувствувах през тялото на надзирателката ми тяхното странно въздействие. Клепачите ми натежаха.

— Стой будна! — заповяда Флор и ме стрелна с повелителен поглед.

И сенките, които вече забулваха очите ми, внезапно изчезнаха. Мислех, че сънувам.

Ръката на Флор се издигна, задържа се над челото на циганката, после пръстът й отново се насочи между очите й. Старицата се отпусна с цяло тяло. Почувствувах как натежа.

Флор стоеше горда, сериозна, властна. Ръката й отново се спусна надолу, после пак се издигна. След две-три минути тя се приведе над циганката и направи над главата и рязко движение, наподобяващо ръсене. Главата на бавачката ми натежа като олово.

— Спиш ли, Мабел? — попита тихо Флор.

— Да, спя — отвърна старицата.

В първия момент реших, че разиграват някаква комедия.

Преди да пристигнем в стана, Флор беше отрязала от косата на Анри и от моята по един кичур и ги бе сложила в малък медальон, който носеше на шията си. Сега тя отвори медальона и сложи кичурчето от косата на Анри в неподвижната ръка на старицата.

— Искам да знам къде е — прошепна тя отново.

Старицата се размърда и изпъшка. Уплаших се, помислих, че, ще се събуди. Флор силно я побутна с крак, сякаш искаше да ми докаже колко дълбок е сънят и. После повтори:

— Чуваш ли, Мабел, искам да знам къде е той!

— Чувам — обади се циганката. — Търся го. Какво ли ще да е това място? Дали пещера? Или подземие? Взели са му наметалото и връхната дреха. Ах! — потръпвайки възкликна тя. — Разбрах! Това е гроб!

Обля ме ледена пот.

— Жив ли е? — попита Флор.

— Жив е — отвърна Мабел. — Спи.

— Къде се намира гробът?

— На север от стана. Преди две години там погребаха стария Хаджи. Главата на мъжа почива върху костите на Хаджи.

— Искам да отида там — каза Флор.

— На север от стана — повтори старицата. — Първият процеп между скалите. Трябва да се повдигне един камък и да се слезе по три стъпала.

— Как да го събудя?

— Имаш нож.

— Ела! — каза ми Флор.

И без каквито и да било предпазни мерки, избута встрани главата на Мабел, която се търкулна върху чувала с мъх. Старицата остана неподвижна. С удивление забелязах, че очите й са широко отворени. Излязохме от шатрата. Около тлеещия огън спяха цигани. Флор носеше лампата, като я прикриваше с полата на наметалото си. Тя ми посочи друга шатра, намираща се по-далеч, и рече:

— Там са християните.

Онези, които искаха да убият Анри, моя беден приятел!

Тръгнахме на север от стана. По пътя Флор ме накара да отвържа три дребни галицийски кончета, вързани с юларите си за забити в земята колове, които пощипваха листата на ниските клони на дърветата.

След няколко крачки открихме процепа между две скали и се промъкнахме в него. Три стъпала, изсечени в гранита, водеха към входа на гробницата, затворен с голям камък, който с общи усилия успяхме да отместим. На светлината на лампата видяхме Анри, проснат полугол върху влажната земя, потънал в мъртвешки сън, опрял глава на един човешки скелет. Хвърлих се към него, прегърнах го, зовях го. Напразно!

Флор стоеше зад нас.

— Ти го обичаш много, Орор — каза тя, — но ще го обикнеш още повече.

— Събуди го! — извиках аз. — Заклевам те, събуди го!

Флор остави лампата на земята и взе ръцете на Анри в своите.

— Тук моята магия е безсилна — отвърна тя. — Той е упоен с омайното биле на шотландските джипси и ще спи дотогава, докато нажежено желязо не докосне дланите и петите му.

— Нажежено желязо! — повторих аз, без да разбирам.

— Да побързаме! — добави Флор. — Сега аз рискувам живота си също толкова, колкото и вие!

Тя запретна фустана си и измъкна от гънките на ризата си, утежнена от зашитите в подгъва й парченца олово, малък нож с дръжка от рог. После заповяда:

— Събуй го!

Машинално се подчиних. Анри носеше сандали с кожени навуща. Ръката ми трепереше толкова силно, че не успявах да развържа ремъците им.

— Бързо! Бързо! — повтаряше Флор.

През това време тя нагряваше върха на малкия си нож на пламъка на лампата. Чух леко изсъскване, когато нажеженото острие се заби в дланта на Анри. После Флор отново нагря ножа и прободе и другата ръка. Анри не помръдваше.

— Петите! — извика Флор. — По-бързо! Нужни са четири болки едновременно!

Върхът на ножа отново раздели пламъка. Флор подхвана някаква песен на своя непознат език. После убоде петите на Анри. Устните му се присвиха.

— Дължах това на добрия млад сеньор — рече тя, наблюдавайки пробуждането му. — На теб също, моя засмяна Орор. Без вас щях да умра от глад. Без мене вие никога нямаше да тръгнете по този път. Аз ви въвлякох в тази клопка.

Омайното биле на шотландските магьосници се приготвя от сока на същата онази червеникава и къдрава маруля, която испанците наричат „lechuga pequeña“76, примесен с известно количество преварен тютюн и най-обикновен екстрат от полски мак. Упойващото му въздействие е мълниеносно. А колкото до начина, по който може да се прекъсне този толкова близък до смъртта сън, аз вече ви разказах, мамо, какво видях. Убождането с нажежено желязо, както твърди моята малка Флор, е абсолютно безрезултатно, ако не се съпроводи от циганската песен. Също както в унгарските приказки, казваше моята очарователна приятелка, ключът на съкровищницата на Офен никога не би отключил кристалната врата в скалата, ако онзи, който го притежава, не знае магическите думи „мара морандо“.

Бях притиснала устни към челото му, когато Анри отвори очи. Той хвърли смаян поглед наоколо, после бледите му устни дариха всяка от нас с усмивка. Когато погледът му падна върху скелета на стария Хаджи, на лицето му тутакси се появи обичайното невъзмутимо и сериозно изражение.

— Виж ти! — възкликна той. — Ама че другар са ми избрали. След месец щяхме да сме си лика-прилика.

— Да тръгваме! — подкани ни Флор. — На разсъмване трябва да сме далеч от планината.

Анри беше вече на крака.

Малките кончета ни чакаха пред входа па процепа. Флор тръгна напред, за да ни води, тъй като неведнъж беше идвала по тези места. Така на лунна светлина започнахме да изкачваме последните хребети на Баладрон. На изгрев слънце се намирахме вече срещу Ескориал. Вечерта пристигнахме в испанската столица.

Бях много щастлива, тъй като се условихме, че Флор ще остане с нас. След това, което беше направила, тя вече не можеше да се върне при своите събратя.

— Ще си имаш сестричка, моя малка Орор — рече ми Анри.

В продължение на един месец всичко вървеше чудесно. Флор пожела да се възпита в християнската вяра; тя беше покръстена в манастира „Преображение господне“ и прие първото си причастие заедно с мен в параклиса на непълнолетните. Тя беше набожна по свой начин, при това напълно искрено, но монахините от „Преображение господне“, от които беше зависима в качеството си на новопокръстена, изискваха от нея по-друга благочестивост. Но моята бедна Флор, или по-скоро Мария де ла Санта Крус, не можеше да им даде онова, което не притежаваше.

И ето че една чудесна утрин я видяхме облечена в старите си дрехи на циганка. Анри се усмихна и рече:

— Мила птичко, доста се забави преди да отлетиш.

А аз, мамо, аз плачех, защото обичах моята скъпа мъничка Флор, обичах я с цялата си душа!

Когато на раздяла ме целуна, нейните очи също се насълзиха, но другото беше по-силно от нея. Тя си тръгна с обещанието, че ще се върне. Уви! Още същата вечер я видях на Пласа Санта, заобиколена от тълпа прости люде. Тя танцуваше под звуците на една баска тамбура, преди да почне да гадае бъдещето на минувачите.

Живеехме на малка скромна уличка, успоредна на calle77 „Реал“ чиито задни дворове съседствуваха с прекрасни просторни градини.

Вярно, мамо, в Париж не съжалявам за приказния климат на Испания, но само защото съм французойка.

Вече не живеехме в лишения. Анри веднага бе намерил място сред най-изкусните мадридски гравьори. Тогава той все още не беше достигнал онази голяма слава, която би му помогнала да забогатее много лесно, но добрите оръжейници високо ценяха майсторството му.

Това беше спокоен и щастлив период. Флор ни навестяваше всяка сутрин и ние бъбрехме ли, бъбрехме. Тя съжаляваше, че вече не ми е компаньонка, но всеки път, когато и предложех да заживеем отново както преди, побягваше със смях.

— Орор — каза ми веднъж Анри, — това дете не е подходяща приятелка за вас.

Не знам какво се бе случило, но посещенията на Флор започнаха да стават все по-редки и по-редки. Между нас възникна някаква студенина, тъй като сърцето ми се беше подчинило на думите на Анри. Нещата и хората, които той вече не обича, престават да се харесват и на мен.

Но, мамо, нали точно така трябва да се обича?

Бедната мъничка Флор! И въпреки това, ако я видя, не бих могла да се въздържа и да не се хвърля в прегръдките й.

Мамо, трябва да ви разкажа за нещо, което се случи малко преди заминаването на моя приятел. Да, много скоро трябваше да изживея най-силната мъка в живота си: Анри щеше да ме напусне и много, много дълго време щях да остана съвсем сама, без да го виждам! Две години, мила мамо, цели две години, разбирате ли какво означаваше това за мен, която всяка сутрин се събуждах от бащинската му целувка; за мен, която дотогава не бях преживяла дори ден, без да го видя! Когато си спомня за тези две години, те ми се струват по-дълги от целия мой живот.

Знаех, че за да предприеме това пътуване, Анри беше спестил истинско малко богатство. Трябваше да посети Германия и Италия. Единствено Франция оставаше недостъпна за него. Не знам защо. Впрочем, причините за това пътуване също останаха тайна за мен.

Един ден, когато, както обикновено, той беше излязъл още в зори, влязох в стаята му, за да я подредя. Писалището му, чийто ключ той държеше винаги в себе си, беше отключено. Върху него лежеше някакъв пожълтял от времето плик с книжа. На плика висяха два еднакви гербови печата с девиз, несъмнено някаква латинска дума: „Adsum“. Когато попитах изповедника си за нейното значение, той ми отвърна: „Аз съм тук!“

Спомнете си, мамо! Във Венаск моят приятел се беше нахвърлил срещу похитителите ми, произнасяйки точно тези думи: „Аз съм тук! Аз съм тук!“

Имаше и трети печат, принадлежащ по всяка вероятност на някакъв параклис или църква. Веднъж вече бях виждала този плик. На заминаване от Памплона, в деня, когато се спасявахме с бягство от чифлика на брега на Apra, Анри се върна обратно само заради този скъпоценен плик. Казвам скъпоценен, защото когато го намери непокътнат, лицето му просто засия от радост. Да, спомних си всичко много ясно.

До плика, който не беше надписан, имаше нещо като списък, съставен съвсем наскоро. Уви, мамо, прочетох го! Направих лошо, но просто изгарях от желание да разбера защо моят приятел Анри ме напуска. Но от списъка научих само някакви имена и адреси, които не ми говореха нищо. Това без съмнение бяха хората, с които Анри трябваше да се срещне по време на пътуването си.

Ето какво представляваше той:

Следваха още два номера, 8 и 9, но срещу тях нямаше вписани никакви имена.

V. Орор се грижи за един малък маркиз

Мамо, искам още сега да ви доразкажа как завърши историята с този списък.

Когато Анри се завърна от своето двегодишно пътешествие, аз отново го видях. Много от имената в него бяха изтрити. Това, без съмнение, бяха имената на онези, с които беше успял да се срещне. В същото време обаче, на свободното място в списъка се бяха появили две нови имена.

Номер едно, капитан Лорен, беше зачеркнат; Щаупиц, номер две, бе задраскан с дебела черта; Пинто, Ел Матадор и Жоел дьо Жюган — също. Петте черти бяха теглени с червено мастило. Фаенца и Салдан стояха непокътнати. Срещу номер 8 беше вписано името Пейрол, а срещу номер 9 — Гонзаг, и двамата от Париж.

…Мамо, не го бях виждала цели две години! Какво беше правил през това време? Защо поведението му винаги оставаше загадка за мен?

Два века, два безкрайни века! Не знам как успях да преживея толкова дни без моя приятел. Уверена съм, че ако сега ме разделят с него, ще умра! Бях се оттеглила в манастира „Преображение господне“. Монахините се отнасяха с мен много добре, но не можеха да ми донесат утеха. Цялата ми радост беше отлетяла заедно с моя приятел. Сърце не ми даваше нито да пея, нито да се усмихвам.

О, но когато той се завърна, бях стократно възнаградена за всички мои мъки! Дългото мъченичество бе свършило! Моят любим баща, моят приятел и закрилник се беше завърнал при мен и аз просто не намирах думи, за да изразя щастието си.

След първата целувка той ме погледна и аз бях удивена от изражението, което се появи на лицето му.

— Колко сте пораснала, Орор — каза той. — Не мислех, че сте станала толкова красива.

Значи бях красива! Той намираше, че съм красива! Красотата е дар божи, мамо, и аз от все сърце благодарих на бога. Тогава бях на шестнайсет-седемнайсет години и още не знаех, че е възможно да изпиташ такова щастие, когато ти кажат: „Вие сте красива“. До този миг Анри никога не ми го беше казвал.

Напуснах манастира още същия ден и ние се настанихме в старото ни жилище. Там всичко се бе променило.

Анри и аз не трябваше повече да живеем сами; бях станала госпожица.

У дома намерих една хрисима възрастна жена — Франсоаз Беришон, и нейния внук Жан-Мари.

Още щом ме зърна, старата Франсоаз рече:

— Прилича му!

На кого ли приличах? Без съмнение има неща, които не трябва да знам, тъй като всички винаги са проявявали неумолима дискретност по отношение на мен.

Веднага си помислих, а оттогава това предположение все повече се затвърждава в мен, че Франсоаз Беришон е бивша прислужница в моето семейство. Навярно е познавала баща ми, сигурно е познавала и вас, мамо! Колко пъти се опитвах да узная нещичко, но Франсоаз, иначе словоохотлива, онемяваше винаги, когато разговорът ни опре до някои определени теми. Що се отнася до нейния внук Жан-Мари, той е по-малък от мен и не знае нищо.

Откакто бях влязла в „Преображение господне“, нито веднъж не бях виждала моята мъничка Флор. Наредих да я потърсят веднага, щом напуснах манастира. Казаха ми, че била напуснала Мадрид. Оказа се, че не е така, тъй като само няколко дни след това я видях да пее и танцува на Пласа Санта. Оплаках се на Анри.

— Сгрешили са, че са ви излъгали, Орор — каза той. — Но са направили добре, като са ви попречили да се сближите отново с това бедно дете. Запомнете, на този свят има неща, които биха отблъснали от вас онези, които трябва да обичате.

Но тогава кого трябва да обичам?

Вас, мамо, най-много и преди всичко вас! Добре, но нима бихте ме укорили за това, че обичам моята първа приятелка, че съм признателна на тази, която ни спаси от гибелна опасност? Не, не вярвам. Не такава си ви представям. Моят приятел преувеличава вашата строгост. Знам, вие сте много по-добра, отколкото надменна. Пък и аз толкова ще ви обичам! Та нима моите ласки ще ви оставят време да бъдете строга!

И така, вече бях госпожица. Прислужваха ми. Малкият Жан-Мари можеше да мине за мой паж. Старата Франсоаз беше станала моя предана компаньонка. Вече не бях толкова самотна, колкото преди, но се нуждаех от много повече, за да бъда и щастлива.

Моят приятел се беше променил, държането му също. Беше винаги много сдържан, понякога тъжен. Сякаш между нас бе паднала някаква преграда.

Уверявам ви, мамо, невъзможно беше човек да му иска обяснение. Анри пази тайната си дори от мен. Много добре разбирах, че страда и търси утеха в работата. Отвсякъде идваха да търсят услугите му. Живеехме охолно, почти луксозно. Мадридските оръжейници като че ли си оспорваха Ел Синселадор на търг.

Медина Сидоня78, любимецът на Филип V, дори бе казал: „Имам три шпаги: първата е от злато, бих я дал на приятеля си; втората е украсена с брилянти, нея бих дал на любовницата си; третата е от обикновена полирана стомана, но щом е гравирана от Ел Синселадор, бих я дал единствено на краля!“

Така отминаваха месец подир месец. Постепенно в мен се всели тъгата. Анри забеляза това и стана още по-нещастен.

…Стаята ми гледаше към обширните градини оттатък calle „Реал“. От тях най-просторен и красив беше паркът на бившия дворец на херцог Осуна, убит на дуел от господин Фавас, благородник от свитата на кралицата. След смъртта му дворецът беше останал необитаем.

Една сутрин видях спуснатите жалузи да се вдигат. Празните стаи се изпълниха с великолепни мебели; на прозорците се люшнаха разкошни завеси, а занемареният парк отново се изпъстри с цветя. Дворецът имаше нов стопанин.

Бях любопитна като всички затворнички и поисках да разбера името му. Когато го научих, останах поразена: този, който се бе настанил в двореца на Осуна, се казваше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг.

Гонзаг! Бях видяла името му в списъка на моя приятел Анри — второто, вписано в него по време на пътуването му и последното от останалите четири: Фаенца, Салдан, Пейрол и Гонзаг.

Почти бях сигурна, че Анри е приятел с този благородник и едва ли не очаквах да го видя. Но още на следния ден Анри нареди да заковат на прозорците ми жалузи, каквито до този момент нямаха.

— Орор — каза ми той, — моля ви никога да не се показвате пред онези, които ще идват на разходка в парка!

Признавам, мамо, след тази забрана любопитството ми се усили още повече.

Никак не беше трудно да се получат сведения за принц дьо Гонзаг: за него говореха всички.

Бил един от най-богатите хора във Франция и личен приятел на регента. В Мадрид дошъл с някаква тайна мисия и към него се отнасяли като към посланик. Имал дори лична свита.

Всяка сутрин малкият Жан-Мари идваше да ми разказва какво се говори из квартала. Принцът бил хубавец, принцът имал красиви любовници, принцът щедро пръскал милиони. Спътниците му, луди-млади до един, вършели нощем из Мадрид какви ли не поразии: катерели се по балконите, чупели фенерите, разбивали врати и се биели с ревнивите настойници на младите девойки. Между тях имало един едва осемнайсетгодишен младеж, същински демон! Казвал се маркиз дьо Шаверни. Разправяха, че бил румен и свеж като девица и много хрисим на вид с дългата си руса коса, виеща се над млечнобяло чело, голобрад и с дяволити очи, досущ като на млада девойка. Но точно той бил най-опасният! Този херувим всявал смут в сърцата на всички мадридски сеньорити.

Понякога през пролуките на жалузите виждах под сенките на красивия парк на Осуна да се разхожда един млад благородник с елегантна външност и малко женствени маниери, но това, разбира се, в никакъв случай не можеше да бъде онзи пакостник Шаверни. Моят дребничък благородник изглеждаше толкова благоразумен и скромен! При това се разхождаше винаги рано сутрин, докато Шаверни би трябвало да става от сън доста късно, след като цяла нощ е вършил поразии.

Дали приседнал на някоя пейка, дали полегнал на моравата или пък разхождайки се умислен и с наведена глава, но моят малък благородник почти винаги държеше в ръката си книга.

Шеверни едва ли би си губил времето с книги!

Тук имаше явно несъответствие. Малкият благородник беше пълна противоположност на маркиз дьо Шаверни, освен ако, разбира се, мълвата не бе оклеветила съвсем незаслужено господин маркиза.

Вярно, мълвата добре се беше потрудила и при все това моят малък благородник се оказа самият маркиз дьо Шаверни. Обесникът! Демонът! И въпреки това мисля, че ако на този свят го нямаше Анри, аз бих го обикнала! Той имаше добро сърце, уверена съм, мамо, макар и погубено от онези, които въвеждаха младостта му в заблуда, сърце все още благородно, пламенно и великодушно!

Вероятно вятърът случайно е повдигнал някой ъгъл на жалузите ми и той ме е зърнал, тъй като оттогава вече не напускаше парка.

Колко ли безумства съм му спестила! В парка той беше кротък като агнеца божи. Понякога най-много да се осмели да целуне някое откъснато цвете и да го хвърли по посока на прозореца ми.

Веднъж го видях да се задава с една сарбакана79. Той се прицели в прозореца ми и ловко пропъхна между летвичките на жалузите една записка.

Ах, мамо, да знаете колко мило писъмце беше това! Той искаше да се ожени за мен и ме уверяваше, че така ще спася душата му от ада. Едва се въздържах да не отговоря, тъй като това би било наистина добро дело, но мисълта за Анри ме възпря и аз дори не се обадих. Бедният малък маркиз чака дълго време, впил очи в прозореца ми, сетне го видях да бърше очите си, в които несъмнено имаше сълзи.

Същия ден привечер стоях на балкона на малката, спираловидно издигаща се над нашия дом кула на ъгъла на calle „Реал“. Балконът гледаше както към главната улица, така и към тясната тъмна пресечка. Анри се бавеше и аз го чаках. Изведнъж откъм уличката до слуха ми долетяха нечии тихи гласове. Погледнах натам и до стената забелязах две сенки. Бяха Анри и малкият маркиз. Скоро те повишиха тон.

— Знаете ли с кого разговаряте, друже? — надменно попита Шаверни. — Аз съм братовчед на негово височество принц дьо Гонзаг!

При това име шпагата на Анри като че ли сама изскочи от ножницата си.

Шаверни също измъкна шпагата си и зае стойка със самонадеян вид. Борбата ми се стори толкова неравностойна, че не можах да се въздържа и извиках:

— Анри! Анри! Но той е още дете!

Анри тутакси свали шпагата си. Маркиз дьо Шаверни ми се поклони, после го чух да казва:

— Пак ще се срещнем!

Миг след това, когато Анри се прибра, аз едва го познах. На лицето му се четеше неописуемо смущение. Вместо да ми каже нещо, той с широки крачки започна да кръстосва из стаята.

— Орор — рече най-сетне той с променен глас, — аз не съм ви баща.

Знаех го много добре. Помислих, че ще продължи и цялата се превърнах в слух, но той замълча и продължи разходката си. Видях го да изтрива потта, избила по челото му.

— Какво ви е, приятелю мой? — попитах тихо аз.

Вместо да ми отговори, той на свой ред попита:

— Познавате ли този благородник?

Навярно съм се поизчервила, когато отвърнах:

— Не, добри ми друже, не го познавам.

А и това беше самата истина. След кратка пауза, Анри продължи:

— Орор, бях ви помолил да държите жалузите си спуснати. — И не без известна горчивина, добави: — Поисках го не заради себе си, а заради вас.

Почувствувах се засегната. Сопнах се:

— Нима съм извършила някакво престъпление, за да съм принудена да се крия така?!

— Ах! — простена той, закривайки лицето си с ръце. — Този миг все някога щеше да настъпи! Нека бог се смили над мен!

Разбрах само, че го бях наранила. По бузите му рукнаха сълзи.

— Простете ми, Анри! — извиках аз. — Простете ми, приятелю мой!

— Но за какво да ви прощавам, Орор? — възкликна той и впи искрящия си поглед в мен.

— Заради мъката, която ви причиних, Анри! Виждам, че сте огорчен. Навярно аз греша.

Изведнъж той се спря, погледна ме и промълви:

— Време е! — После дойде, седна до мен и продължи: — Говорете искрено, Орор, и не се страхувайте от нищо. На този свят има едно-единствено нещо, което желая, и то е вашето щастие. Би ли ви огорчило, ако напуснете Мадрид?

— Заедно с вас ли? — попитах.

— Да, с мен.

— Приятелю — отчетливо отвърнах аз, гледайки го право в очите, — където и да отидете, аз винаги ще бъда с вас. Обичам Мадрид, но само защото тук сте вие.

Той ми целуна ръка, после промълви смутен:

— Но… този млад човек?…

— Прощавам ви, приятелю — разсмях се аз и запуших устата му с ръка, — но нито думичка повече и, ако наистина го желаете, да заминаваме.

Очите му се навлажниха. Ръцете му едва се сдържаха да не се разтворят. В един миг ми се стори, че чувствата му ще надделеят, но Анри умееше да се владее. Той отново ми целуна ръка и с чисто бащинска нежност, каза:

— Ако нямате нищо против, Орор, ще заминем още тази вечер.

— И пак заради мен, разбира се — извиках аз с неподправен гняв, — а не заради вас!

— Да, заради вас, не заради мен — отговори той и излезе. Разплаках се. „Той не ме обича! — мислех си аз. — И никога няма да ме обикне!“

И все пак…

Уви! Човек се мъчи да се самозалъгва. Той ме обича като своя дъщеря. Обича ме заради самата мен, не заради себе си. Сигурно ще умра млада.

Бе решено да заминем в десет през нощта. Трябваше да пътувам заедно с Франсоаз в една пощенска кола, докато Анри щеше да ни съпровожда заедно с четирима наемни телохранители. Сега той беше богат.

Докато приготвях багажа си, паркът на Осуна засия цял в светлини. Тази нощ принц дьо Гонзаг даваше голям прием. Бях тъжна и обезсърчена. За миг ми мина през ум, че може би развлеченията на това бляскаво общество биха могли да заглушат мъката ми. Вие знаете това, вие, мамо! Облекчават ли болката на страдащите такива веселби, намират ли утеха в тях?

Това, което ви разказвам сега, се случи съвсем наскоро. Вчера. Откакто напуснахме Мадрид, са изминали едва няколко месеца. Но на мен това време ми се стори безкрайно дълго. Между мен и приятеля ми има нещо, нещо непонятно и непреодолимо. О, как се нуждая от вашето сърце, мамо, за да излея душата си в него!

Потеглихме на път точно в определения час, когато под големите портокалови дървета на двореца се разнасяха първите акорди на оркестъра. Анри яздеше до вратата на каретата. Попита ме!

— За нищо ли не съжалявате, Орор?

— Съжалявам за някогашната си приятелка — отвърнах аз. Маршрутът ни беше предварително определен. Щяхме да пътуваме по права линия до Сарагоса, а оттам към границата с Франция. После щяхме да прехвърлим Пиренеите срещу Венаск и да се отбием в Байон, откъдето трябваше да се качим на някой кораб на път за Остенд. Анри много държеше да направим това отклонение до Франция, където за кратко време трябваше да спре в Луронската долина, някъде между Люкс и Банер дьо Люшон.

Пътуването ни от Мадрид до Сарагоса премина безпрепятствено. От Сарагоса до границата също нямахме премеждия и ако не беше посещението в стария замък Кайлюс, след като превалихме планината, едва ли бих могла да ви разкажа нещо повече, мамо.

Не мога да обясня защо, но това посещение беше една от най-вълнуващите страници в живота ми. Откровено казано, не бях изложена на никаква опасност, не ми се случи нищо лошо, но въпреки това, дори и след сто години, аз пак ще си спомням чувствата, които това място породи в мен.

Анри искаше да се срещне с някакъв стар свещеник на име дон Бернар, който бил капелан по времето на последния представител на рода Кайлюс.

След като преминахме границата, ние оставихме Франсоаз и Жан-Мари в едно малко селце на брега на Кларабид. Четиримата ни телохранители бяха останали отвъд Пиренеите. После само двамата, Анри и аз, насочихме конете си към чудноватото образувание, известно тук като Hashaz, което служи за основа на зловещата крепост.

Беше тъжна февруарска утрин, студена, но без мъгла. На мрачното небе се открояваше ослепителнобялата дантела на заснежените хребети, които бяхме превалили предния ден. На изток бледият слънчев светлик подсилваше още повече белотата на покритите със скреж върхове.

Вятърът духаше от запад и трупаше тежки облаци, увиснали като тъмна завеса оттатък веригата на Пиренеите.

Пред нас, открояващ се рязко на фона на посърналия изгрев, се извисяваше върху огромния си пиедестал черната гранитна грамада на замъка Кайлюс-Тарид.

Човек трудно би намерил друг градеж, който тъй красноречиво да изразява злокобното величие на миналото. Някога този разбойнически замък е стоял тук като страж, дебнейки всеки пътник, преминаващ през равнината. Тогава неговите онемели днес мортири и безмълвни амбразури са огласяли околността; тогава в пукнатините на кулите не са растели дъбове, а крепостните стени не са били облечени в смразяващото манто от мокър бръшлян. Но и сега тук-там по кулите му застрашително зеят бойници, надзъртащи изпод червеникавозлатистата маса на шибоите и огромните туфи устица. Само при вида му на ум ти идват хиляди печални или ужасни мисли. Той е огромен, ужасяващ. Навярно там, вътре, никой никога не е бил щастлив.

В околността се носят какви ли не легенди, коя от коя по-зловещи. Разправят, че само последният владетел на замъка, когото наричали Кайлюс Резето, убил двете си жени, дъщеря си, зет си и тъй нататък. Прадедите му също не падали по-долу.

До Hashaz стигнахме по тесен криволичещ път, който някога е стигал до подвижния мост на замъка. Този мост отдавна го няма. Виждат се само останките от дървено мостче, чиито прогнили греди висят над крепостния ров. В една ниша в началото на моста се гуши малка статуйка на Богородица.

Днес замъкът Кайлюс е необитаем. Пази го един полуглух, напълно сляп и отблъскващ на пръв поглед свадлив старец. Той ни каза, че сегашният стопанин на замъка не е идвал тук от шестнайсет години.

И това беше принц Филип дьо Гонзаг. Забелязвате ли, мамо, че от известно време насам това име сякаш ме преследва!

Старецът съобщи на Анри, че дон Бернар, бившият капелан на Кайлюс, отдавна е покойник. Той категорично отказа да ни пусне да разгледаме замъка.

Мислех, че ще се върнем в долината, но не стана така, а освен това много скоро забелязах, че това място навяваше на моя приятел някакъв трагичен и вълнуващ спомен.

Отидохме да вечеряме в селцето Тарид, чиито крайни къщи се намират кажи-речи до самия замък. Една от тях, най-близката до крепостния ров и развалините на моста, се оказа странноприемница. Настанихме се на две трикраки столчета пред груба букова маса и една жена на четирийсет-четирийсет и пет години дойде да ни обслужи.

Анри внимателно я погледна.

— Добра жено — внезапно я попита той, — тук ли бяхте в нощта на убийството?

Тя изтърва каната с вино, която носеше, и впери подозрителен поглед в Анри, после възкликна:

— О-хо! Да не би и вие да сте бил тук, щом отваряте дума за това? Обзе ме смътен страх, но същевременно изгарях от непреодолимо любопитство. Какво ли се беше случило на това място?

— Може би — отвърна Анри, — но това изобщо не ви засяга, добра жено. Искам да получа някои сведения и ще ви платя за тях.

Тя вдигна каната, като измърмори следните странни думи:

— Превъртяхме два пъти ключа на вратите и залостихме кепенците. По-добре беше изобщо да не се забъркваме в подобни истории.

— Колко убити намериха в крепостния ров на следния ден? — попита Анри.

— Седмина, ако се брои и младият господар.

— Имаше ли разследване?

— Че как иначе, дойде аржелеският кмет, прокурорът на Тарб, а и някои други. Тъй е то, правосъдието си казва думата, то винаги си я казва, само че се отмята. Съдиите рекоха, че нашият стар господар имал право, и то само заради ей-онова прозорче, дето го намериха отворено.

Тя сочеше с пръст един приземен прозорец, пробит в самата крепостна стена и разположен точно под разклатените основи на моста.

Разбрах, че магистратите обвинили покойния млад господар в това, че искал да се промъкне в замъка през този прозорец. Но защо? Старата жена сама отговори на въпроса, който си задавах:

— Ами че защото нашата млада господарка беше богата.

Ето тази покъртителна история, разказана с няколко думи. Но приземният прозорец ме обайваше. Не можех да откъсна поглед от него. Точно там, без съмнение, те са си определили любовна среща. Отместих дървената чиния, поставена пред мен. Анри направи същото, после заплати вечерята и ние излязохме от странноприемницата. Пред самата врата минаваше път, който водеше към крепостния ров. Тръгнахме по него. Жената ни последва.

— Ей там — рече тя и посочи стълба, който крепеше моста откъм крепостната стена, — точно там младият господар остави детето си.

— Ах, имало е и дете! — възкликнах аз.

Погледът, който Анри ми хвърли тогава бе толкова загадъчен, че аз и до ден-днешен не мога да го определя. Нерядко и най-простите ми думи предизвикваха у него подобни ненадейни реакции, които ми се струваха напълно неоснователни. Това обаче подхранваше въображението ми и аз прекарвах живота си в напразно търсене на отговора на всички тези загадки около мен.

Мамо, хората на драго сърце се надсмиват над клетите сираци, които виждат едва ли не навсякъде знак за своя произход. За мен обаче в този инстинкт има божи промисъл и нещо във висша степен трогателно. Да, така е, ние трябва да дирим непрестанно и никога да не изоставяме трудната си и неблагодарна задача. И ако препятствието, което едва-едва сме приповдигнали, рухне върху нас и ни повали, ние се изправяме отново, още по-смели, дотогава, докато ни обземе отчаянието. А този час настъпва едва със смъртта. Но колко излъгани надежди преди да дойде този час! Колко химери! Колко разочарования!

Погледът на Анри сякаш искаше да ми каже:

— Орор, детето бяхте вие!

Сърцето ми заби учестено и аз вече гледах стария замък с други очи.

Но веднага след това Анри попита:

— Какво стана с детето? И жената отвърна:

— Умря!

VI. Докато слагаха масата

Дъното на крепостния ров се беше превърнало в тучна ливада. От мястото, където стояхме, отвъд прекършения свод на моста виждахме полегатия край на рова, през чийто отвор се забелязваха селцето Тарид и първите дървеса на Анския лес. Над крепостните стени, вдясно от нас, стърчеше острият назъбен връх на стария параклис на Кайлюс.

Анри обгърна пейзажа с продължителен мрачен поглед. Понякога като че ли се ориентираше. Шпагата му, която държеше в ръката си като бастун, чертаеше непонятни линии по тревата. Устните му помръдваха, сякаш говореше сам на себе си. Изведнъж той посочи с пръст мястото, където стоях и извика:

— Ето тук, тук трябва да е било!

— Тъй си е — отвърна женицата, — точно тук намерихме тялото на младия господар.

Аз се отдръпнах, треперейки от глава до пети.

— Какво направиха с тялото? — попита Анри.

— Чух да разправят, че го откарали в Париж, за да го погребат в гробището „Сен Маглоар“.

— Разбира се — помисли Анри на глас. — „Сен Маглоар“ беше феодално имение на Лорен.

Да, мамо, оказваше се, че клетият млад благородник, убит през онази ужасна нощ, е бил от знатния род Лорен.

Анри стоеше с наведена глава, потънал в дълбок размисъл. Забелязах, че от време на време крадешком ме поглежда. После се опита да се изкачи по малката стълба, намираща се в началото на моста, но прогнилите стъпала се разпаднаха под краката му. Той се върна към крепостната стена и с дръжката на шпагата си опита здравината на капаците на приземния прозорец.

— Солидна работа, обковани са с желязо — обади се жената, която вървеше подире му досущ като чичероне. — Не са го отваряли, откакто идваха магистратите.

— Добра жено — обърна се към нея Анри, — какво чухте в онази нощ през залостените си кепенци?

— О, божичко! Драги ми господине, сякаш всички демони се бяха развилнели край крепостната стена. Не можахме да мигнем. През деня ония разбойници бяха идвали при нас да пият. Когато си лягах, рекох си: „Нека бог закриля онези, които утре няма да видят изгрева!“ Чухме яростен звън на шпаги, викове, проклятия и два мъжки гласа, които от време на време викаха: „Аз съм тук!“

Мамо, в главата ми бушуваше рояк от мисли. Тези думи, а може би и девиз, ми бяха познати. Бях ги чувала от устата на Анри още в детските си години, а по-късно ги срещнах изписани на латински върху печатите, скрепящи онзи тайнствен плик, който моят приятел пазеше като съкровище.

Почти бях уверена, че Анри е бил замесен в цялата тази трагедия, но единствен той можеше да го потвърди.

…Слънцето вече залязваше, когато потеглихме обратно по пътя към долината. Сърцето ми бе свито. Още много пъти се обръщах, за да видя отново мрачния гранитен колос, извисяващ се върху огромния си пиедестал.

През нощта сънят ми бе спохождан от привидения: една жена в траур с малко дете на ръце, склонила се над пребледнял млад мъж с промушени гърди.

Вие ли бяхте жената, мамо?

На следния ден, на палубата на кораба, който щеше да ни пренесе през океана и Ламанша до бреговете на Фландрия, Анри ми каза:

— Много скоро ще узнаете всичко, Орор. Дано бог даде да бъдете по-щастлива!

Когато изричаше тези думи, гласът му бе тъжен. Но нима е възможно да ме сполети нещастие, когато се събера със семейството си! Дори и така да е, аз пак искам да ви срещна, мамо…

Слязохме от кораба в Остенде. В Брюксел Анри получи някаква солидна на вид депеша с държавния печат на Франция. Още на следващия ден заминахме за Париж.

Беше вече тъмно, когато минахме под Триумфалната арка, докъдето стига пътят от Фландрия и започва градът. Пътувах в карета заедно с Франсоаз. Анри яздеше пред нас. Постепенно се вглъбявах в себе си, мамо. Нещо ми подсказваше: „Тя е тук!“ Вие сте в Париж, мамо, уверена съм в това. Усещам въздуха, който дишате.

Минахме по дълга улица между два реда високи сиви къщи, после свърнахме в малка пресечка, която ни изведе до някаква църква, заобиколена от гробище. Тогава разбрах, че това са църквата и гробището „Сен Маглоар.“ Срещу него се издигаше величествен и аристократичен на вид дворец, дворецът на Гонзаг.

Анри скочи от коня си и ми подаде ръка, за да сляза. Влязохме в гробището. Зад църквата, оградена с проста дървена решетка, се намираше отворена ротонда, между чиито аркади се виждаха многобройни внушителни гробници.

Минахме зад дървената решетка. Една висяща под свода лампа слабо осветяваше ротондата. Анри се спря пред една мраморна гробница, върху която беше изваяно изображението на млад мъж. Той целуна челото на статуята. После го чух да казва със сълзи в гласа:

— Братко, ето ме. Бог ми е свидетел, че направих каквото можах, за да изпълня обещанието си.

Зад нас се разнесе лек шум. Обърнах се. Старата Франсоаз Беришон и внукът й Жан-Мари бяха коленичили в тревата от другата страна на дървената ограда. Анри също коленичи. Той дълго и мълчаливо се моли. После се изправи и ми каза:

— Орор, целунете този лик.

Подчиних се и попитах защо. Той понечи да ми отговори, но се разколеба и накрая рече:

— Защото беше благородна душа, момичето ми, и защото го обичах!

Аз отново целунах леденото чело на статуята. Анри притисна ръката ми към сърцето си, за да ми благодари.

Ах, мамо, да знаете само как обича той, когато наистина обича! Може би пък да не ми е било писано да ме обикне.

Малко след това вече бяхме в къщата, където дописвам тези редове, предназначени за вас, мила мамо. Анри я беше наел предварително.

Откакто престъпих прага на този дом, изобщо не съм го напускала. Тук се чувствувам по-самотна откогато и да било, тъй като в Париж Анри е много по-зает, отколкото преди. Виждам го едва ли не само на масата. Забранено ми е да излизам, а преди да застана на прозореца трябва много да внимавам.

Ах, мамо, с каква готовност бих му се подчинявала, ако беше ревнив, с каква радост бих забулвала лицето си, бих се крила, бих се пазила единствено за него! Но аз помня фразата, произнесена в Мадрид: „Правя го не заради себе си, а заради вас.“

Да, мамо, прави го не заради себе си, тъй като човек ревнува само онази, която обича.

Самотна съм. През моите спуснати пердета виждам шумната, сновяща тълпа. Тези хора до един са свободни. Виждам и къщите от другата страна на улицата. На всеки етаж живее по едно семейство; виждам млади жени и техните прелестни засмени дечица. Те са щастливи. Виждам също и прозорците на Пале Роаял, вечер често осветени заради баловете на регента. Дамите от кралския двор минават с каретите си, до чиито врати яздят великолепни конници. Чувам музиката на танците. Понякога не мога да мигна цяла нощ. Но достатъчно е да ме дари с ласка, достатъчно е да промълви някоя нежна думица, за да забравя всичко това, мамо, и да бъда щастлива.

Човек би сметнал, че се оплаквам. Не, мамо, не мислете, че ми липсва нещо. Анри винаги ме отрупва с щедрости н внимание. Нима някой би могъл да го кори за това, че толкова отдавна е хладен към мен!

Чуйте, мамо, понякога на ум ми идва странна мисъл. Струва ми се, тъй като знам колко е чувствително благородното му сърце, че по произход, а може би и по богатство аз стоя по-високо от него. Това го отдалечава от мен. Той просто се страхува да ме обикне.

О, ако бях сигурна в това, с каква радост бих се отрекла от богатството си, как бих потъпкала знатния си произход! Та нима предимствата на произхода могат да се сравнят с радостите на сърцето?! И нима бих ви обичала по-малко, мамо, ако бяхте някоя бедна женица!

…Преди два дни гърбушкото отново го навести. Но аз все още не съм ви разказала за този загадъчен гном, единственото същество, което нарушава нашето уединение. Гърбавия идва при нас, тоест при Анри, по всяко време. Често го виждаме да влиза и излиза от стаята на горния етаж. Хората от квартала гледат на него едва ли не като на таласъм. Никога досега не сме ги виждали заедно с Анри, а в същото време те са просто неразделни! Поне така твърдят клюкарките от улица „Шантр“.

И наистина, никога не съм срещала по-странна и по-тайнствена дружба. Самите ние, имам предвид себе си, Франсоаз и Жан-Мари, никога не сме виждали заедно тези неразделни приятели. Те дни наред стоят заключени в горната стая, после един от тях излиза, докато другият остава да пази бог знае какво потайно съкровище. И това продължава, откакто сме дошли тук — цели петнайсет дълги дни, а аз, въпреки обещанията на Анри, знам толкова, колкото и първия ден.

Та бях започнала да ви разказвам: онази вечер Гърбавия дойде да навести Анри и вече не излезе. Двамата останаха затворени в горната стая цяла нощ. На следния ден Анри беше още по-тъжен. По време на обеда подхванахме разговор за знатните дами и господа. Анри с дълбока горчивина каза:

— На онези, които стоят твърде високо, им се завива свят. Не трябва да се разчита на признателността на принцовете. Всъщност — и тук той сведе очи, — каква ли услуга би могла да бъде заплатена с тази презряна монета — признателността?! Ако знатната дама, за която бих рискувал честта и живота си, не може да ме обикне само защото стои твърде високо, а аз — прекалено ниско, бих заминал толкова далеч, че дори не бих разбрал дали ме ругае в признателността си.

Мамо, убедена съм, че Гърбавия му е говорил за вас.

Ах, но това е самата истина! Той бе рискувал живота и честта си заради вашата дъщеря. Той направи дори много повече: отдаде на дъщеря ви осемнайсет години от прекрасната си младост. С какво би могла да бъде заплатена такава невероятна щедрост?

Мамо! Мамо! Колко много греши той, нали? Как ще го обичате, как бихте ме презирала, ако сърцето ми, с изключение на онази частица, която е само ваша, не му принадлежеше изцяло! Не посмях да кажа това, тъй като в негово присъствие нещо често ме възпира да говоря. Чувствувам, че отново ставам свенлива, но някак по-иначе и същевременно много по-често, отколкото в детските ми години.

Не, това не би било дори неблагодарност, а просто подлост! Та аз му принадлежа изцяло; той ме опаси, той ме създаде. Какво щях да бъда без него? Мъничко прах на дъното на малък беден гроб!

Но нима има майка, било тя херцогиня и братовчедка на краля, която не би се гордяла да има за зет кавалера Анри дьо Лагардер, най-хубавия, най-смелия, най-предания от мъжете?!

Вярно, аз съм само едно бедно дете, не познавам земните величия и не мога да ги съдя, но ако сред тези знатни господа и дами се намери само едно покварено сърце, само една дотолкова извратена душа, че да ми каже на мен, Орор:

— Забрави Анри, забрави приятеля си…

О, мамо, аз просто бих полудяла! Ето че една непоносима мисъл ме кара да се облея в студена пот. Казах си: Ами ако майка ми… Опазил ме бог да го изрека! Би било богохулство.

О, не, мамо, вие сте точно такава, каквато винаги съм си мечтала да бъдете, каквато винаги съм ви обожавала! Ще ме обсипете с целувки, а после с усмивки. Каквото и да е знатното име, което небето ви е отредило, вие притежавате нещо много по-прекрасно от него — вашето сърце! Знам, че моята мисъл ви наскърбява и ето — сгушвам се в скута ви, за да измоля прошка.

Вече е много тъмно. Оставям перото и затварям очи, за да видя в съня си вашето кротко лице. Елате, обична моя майчице, елате!…

Това бяха последните думи от ръкописа на Орор. Тя обичаше тези страници, нейните най-добри другари.

— До утре! — прошепна им тя, прибирайки ги в касетката.

Навън вече бе паднала нощ. Прозорците на къщите от другата страна на улица „Сент Оноре“ един подир друг светваха. Вратата лекичко се открехна и на по-светлия фон на съседната стая, където гореше лампа, се открои простоватичкото лице на Жан-Мари Беришон.

Жан-Мари беше син на същия онзи миловиден паж, когото видяхме в една от първите глави на тази история да носи писмото на Ньовер до кавалера дьо Лагардер. Пажът беше паднал убит на война и старата му майка бе останала само, с един внук.

— Госпожице — каза Жан-Мари, — баба пита къде да сложи масата, тук или във всекидневната.

— Но колко е часът? — сепна се Орор.

— Време е за вечеря, госпожице — отвърна Беришон.

— Колко закъснява! — помисли си Орор, после добави на глас: — Сложи масата тук.

— С удоволствие, госпожице.

Беришон донесе лампата и я постави върху камината. От кухнята, намираща се в дъното на всекидневната, долетя грубоватият глас на Франсоаз:

— Пердетата не са спуснати добре, мъниче. Придърпай ги. Беришон леко повдигна рамене, но въпреки това побърза да се подчини.

— Бога ми — промърмори той, — ще рече човек, че ни е страх и от боклукчийските гальоти!

Беришон се намираше донякъде в положението на Орор: не знаеше нищичко, а умираше от желание да узнае.

— Сигурен ли си, че не се е прибрал през стълбището? — попита го младата девойка.

— Сигурен ли? — повтори Жан-Мари. — Че то у нас човек може ли да бъде сигурен в нещо? Доста късничко беше, когато зърнах Гърбавия да влиза. Дори леко нададох ухо.

— Не си сторил добре — прекъсна го строго Орор.

— Просто исках да разбера дали майстор Луи си е дошъл. И дума да не става за любопитство, не съм от тия!

— И чу ли нещо?

— Нищо, ама нищичко.

Той сложи покривка на масата.

— Къде ли може да е отишъл? — продължаваше междувременно да се пита Орор.

— Ба! Това единствено Гърбавия може да ни го каже, госпожице. — рече Беришон. — Все пак много странно е, наистина, че един такъв левент като господин кавалера, исках да кажа — като майстор Луи, може да си има вземане-даване с някакъв кривокрачо, изгърбен като тирбушон! Сигурно е само едно — ние си оставаме все с пръст в устата, докато той си влиза и излиза през неговата си задна врата.

— Та нима господарят не е той? — прекъсна го отново девойката.

— Виж, колкото до това, той си е господар и да влезе, и да излезе — съгласи се Беришон. — Господар е и да се затвори с маймуната си, при това без окото му да мигне, бога ми! Тъй си е, госпожице, а през това време съседите ги дрънкат едни — не ти е работа.

— Прекалено много бъбрите със съседите, Беришон — укори го Орор.

— Аз?! — възмути се хлапето. — Милостиви боже, и това ли трябваше да чуя! Значи съм бърборко, тъй ли? Благодаря. Чуваш ли, бабо — продължи той, провирайки русата си глава през вратата, — оказа се, че съм бърборко!

— Отдавна го знам, мъничето ми — отвърна добрата жена. — А също и това, че си ленивец.

Беришон скръсти ръце на гърдите си.

— Добре де, добре, щом е така! — провикна се той. — В такъв случай, щом притежавам всички тези пороци, колкото по скоро ме обесят, толкоз по-добре. Аз, дето никога, ама никога и думица не съм обелил. Единственото, което правя, е просто ей тъй, мимоходом, да чуя какво се говори. Та нима е грях? А доста нещица се говорят, имайте ми вяра! Но виж, да се набърквам в разговорите на всички тези лавкаджийки — не съм от тия, аз се държа на положение! — Тук той сниши глас и продължи: — При все че доста трудно е да се въздържи човек, когато отвсякъде го засипват с въпроси.

— Значи са те разпитвали, Жан-Мари, така ли?

— И още как, госпожице.

— И какви въпроси ти задаваха?

— Ами, как да ви кажа, въпроси доста нетактични.

— Но кажи най-сетне какво са те питали! — възкликна Орор нетърпеливо.

— Разпитваха ме за всичко — разсмя се Беришон с невинен вид. — Кои сме, що сме, какво правим, откъде идваме, къде отиваме, на каква възраст сте, на колко години е господин кавалерът, майстор Луи, исках да кажа; дали сме французи, дали сме католици, дали възнамеряваме окончателно да се установим тук, какво не ни е харесало там, откъдето идваме; дали вие, госпожице, постите в петък и събота, дали се изповядвате в „Сент Йосташ“ или в „Сен Жермен л’Оксероа“. — Той си пое дъх и продължи нататък: — И туй-цък, и онуй-цък, и дрън-дрън та пляс! Защо сме дошли да живеем точно на улица „Шантр“, вместо да се настаним някъде другаде; защо вие никога не излизате — точно по този повод госпожа Мойньоре, акушерката, се обзаложи с госпожа Гишар, че имате само един крак; защо майстор Луи излиза толкова често; защо Гърбавия …Ах! — възкликна той. — Гърбавия ужасно ги озадачава! Леля Балао рече, че приличал на човек, дето си има вземане-даване с Лукавия…

— Беришон, как може да се забъркваш в подобни клюки! — възмути се Орор.

— Ето, точно тук грешите, госпожице, никой по-добре от мен не знае да се държи на положение. Но да ги чуете само, особено жените! Ах, за бога, тези жени, тези жени! Какво да ви разправям, не мога дори носа да си покажа на улицата, без да ми проглушат ушите… „Ей, Беришон, ангелче божие! — ми вика вехтошарката отсреща. — Ела да опиташ ябълковия ми сок!“ А тя наистина го прави чудесен, госпожице. „Виж ти, виж ти! — обажда се и дебелата гостилничарка. — Туй ангелче с удоволствие би си сръбнало малко чорбица.“ Ами масларката! Ами онази, дето кърпи стари кожи! Та дори и жената на прокурора, ами да! Аз обаче отминавам горд като аптекарски прислужник. Гишар, Мойньоре, Балао, вехтошарката отсреща, масларката, кожарката, пък и другите само дето напразно си правят труда. Това обаче не ги обезсърчава. Чуйте ги какво говорят, госпожице — разсмя се Беришон, — тъкмо ще се позабавлявате. Ей я Балао, една такава мършава и черна, на туй отгоре и с очила: „Доста миловидничко е туй девойче, пък и добре засукано!“ Става дума за вас. „На около двайсетина годинки ще да е, нали тъй, миличък?“ — Не знам! — отвръща Беришон с дебел глас, после продължава с фалцет: „Абе то че е миличка, миличка е!“ — Сега пък дърдори Мойньоре. — „Човек не би казал, че е племенница на прост ковач. Всъщност, тя племенница ли му е, пиленце?“ — Не! — отново отвръща Беришон с дебел глас, който веднага след това се извисява в тенор: „В такъв случай трябва да му е дъщеря, как иначе? Нали тъй, миличък?“ — Не! И се опитвам да отмина, госпожице. Но къде ти! Гишар, Дюран, Морен и Бертран веднага ме заобикалят. „Но щом не му е дъщеря — казват, — значи му е жена?“ — Не! „Тогава по-малка сестра?“ — Не! „Че как може така, нито да му е жена, нито сестра, нито дъщеря, нито племенница! Значи е сираче, което е осиновил… Дете, което е отгледал по милост, тъй ли?“ — Не! Не! Не! Не! — изкрещя Беришон, колкото му глас държи.

Орор сложи изящната си бяла ръчица върху неговата.

— Не си бил прав, Беришон — укори го тя с тих и тъжен глас. — Излъгал си. Аз наистина съм дете, което той е осиновил. Аз съм сираче, отгледано по милост.

— И таз добра! — опита се да възрази Жан-Мари.

— Следващият път, когато те разпитват, ще им кажеш точно това — продължи Орор. — Аз не се срамувам. Защо да премълчаваме благодеянията на моя приятел?

— Но, госпожице…

— Нима наистина не съм само едно бедно, изоставено дете? — продължаваше Орор замислено. — Без него, без благодеянията му…

— И таз хубава! — извика Беришон. — Ако майстор Луи, щом така трябва да го наричаме, чуе това, ужасно ще се разгневи! Милост! Благодеяния! Ама и вие, госпожице!

— Опазил ни бог да чуем нещо друго, когато става дума за мен и него! — промълви девойката, върху чието бледо чело бе избила лека руменина.

Беришон бързо се приближи.

— Значи знаете… — смутолеви той.

— Какво? — сепна се Орор, разтреперана.

— Ама че работа! Госпожице…

— Говори, Беришон, искам да чуя! — И тъй като хлапето се колебаеше, тя величествено се изправи и отсече: — Заповядах ти да говориш! Чакам!

Беришон сведе очи и смутено заизвива салфетката, която държеше в ръка.

— Че какво пък толкоз! — измърмори той най-сетне. — Това са сплетни, нищо повече от сплетни! Те казват така: „Знаем ние, много добре знаем! Той е твърде млад, за да й бъде баща, а щом е толкова предпазлив, значи не е и неин мъж…“

— Доизкажи се! — прошепна Орор, чието мъртвешки пребледняло чело се бе покрило с капчици пот.

— Ами че то, госпожице, когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът…

Орор закри лицето си с ръце.

VII. Майстор Луи

Беришон вече горчиво се каеше за това, което бе казал. Той със страх наблюдаваше разтърсваната от ридания гръд на Орор и си мислеше:

— Дано само не влезе точно в този момент!

Орор стоеше с наведена глава. Вълните на разкошната й коса се стичаха по ръцете й, през чиито пръсти се процеждаха сълзи. Когато най-сетне се изправи, очите и бяха все тъй мокри, но лицето й бе възвърнало руменината си.

— Когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът на едно бедно изоставено дете — отчетливо произнесе тя, — и когато се казва Анри дьо Лагардер, той е негов приятел, негов спасител и благодетел. О! — възкликна тя и простря събраните си длани към небето. — Дори техните сплетни ми доказват колко високо стои той над останалите. Щом го подозират, значи другите вършат точно това, което той не е сторил. Обичам го много, но те ще станат причината да го обожавам като бог.

— Тъй, тъй, госпожице — рече Беришон, — обожавайте го, та дори и само за да ги накарате да побеснеят!

— Анри — промълви девойката, — единственият човек на света, който ме е закрилял и обичал!

— О, колкото до това че ви обича, няма защо да се кахърите, имайте ми вяра — извика Беришон, заемайки се отново с нареждането на масата, която от доста време бе изоставил. — Това най-ясно го виждаме ние двамата с баба, и то всяка божа сутрин. „Как прекара тя нощта? Спа ли спокойно? Добре ли се грижихте за нея вчера? Беше ли тъжна? Желае ли нещо?“ А когато успеем да предугадим някое ваше желание, той е толкова доволен, толкова щастлив! Ами че тъй де, обича ви, и още как!

— Да — прошепна Орор, говорейки сама на себе си, — той е добър и ме обича като своя дъщеря.

— Де да беше само тъй — подхвърли Беришон с лукав вид.

Орор поклати глава. Тя изпитваше толкова голяма нужда да говори на тази тема, че не обръщаше внимание нито на възрастта, нито на общественото положение на своя събеседник. Докато слагаше масата за вечеря, Жан-Мари Беришон постепенно се бе превърнал в изповедник.

— Самотна съм — каза тя, — винаги самотна и тъжна.

— Вие пък, госпожице, та нали щом се прибере тутакси ще се усмихнете! — отвърна хлапето.

— Вече е нощ — продължи Орор, — а аз чакам ли чакам и така е всяка вечер, откакто сме в Париж…

— Ба, тъй е то в столицата — рече Беришон. — Ха така, ето че масата е сложена, време беше. Бабо, готова ли е вечерята?

— Най-малко от час — разнесе се мъжественото гласище на Франсоаз от дъното на кухнята.

Беришон се почеса по ухото и промърмори:

— Твърде вероятно е да е горе с онзи дяволски гърбушко. А пък ми е ужасно неприятно да виждам как се измъчва нашата госпожица. Де да смеех само…

Той бе прекосил всекидневната и кракът му вече се намираше на първото стъпало на стълбата, водеща към стаята на майстор Луи, когато размисли:

— Забранено е, пък и хич не ми се ще да видя господин кавалера разгневен като миналия път. Пази боже! Но все пак, госпожице, защо ли се крие така? — подхвана Беришон, приближавайки се до Орор. — Това кара другите да дрънкат какво ли не! Самият аз съм убеден, че на мястото на съседите също бих дрънкал и макар да не съм някой бърборко, и аз бих си рекъл като тях: „Той е заговорник“ или пък „Той е магьосник“…

— Нима това казват? — попита Орор.

Вместо отговор, Беришон се разсмя.

— Боже всемогъщи! — извика той. — Ако само знаеха като мен, че цялата обстановка горе се състои от едно легло, един стар сандък, два стола и една шпага, окачена на стената. Но виж, какво има в заключената стая, не знам, там успях да видя само едно нещо.

— И какво е то? — живо го прекъсна Орор.

— О, не беше кой знае какво! — отвърна Беришон. — Една вечер той беше забравил да сложи дъсчицата, дето запушва ключалката от другата страна, нали я знаете?

— Да, знам я. И ти наистина се осмели да погледнеш през ключалката?

— Бога ми, госпожице, че то не беше никак трудно! Бях се качил, за да го извикам от ваше име, когато видях, че през ключалката свети и просто надзърнах.

— И какво видя?

— Нали ви рекох — нищо особено. Гърбавия го нямаше. Там беше само майстор Луи, седнал пред една маса. На масата имаше едно ковчеже, същото онуй ковчеже, с което той никога не се разделя, когато пътува. Винаги ми се е искало да разбера какво има в него. Бога ми навярно в него биха се побрали доста четворни пистоли, но майстор Луи държи там не пистоли, а куп хартийки, нещо като голям квадратен плик с три печата от червен восък, големи колкото екю от шест ливри.

Описанието беше познато на Орор, но тя премълча.

— Същият този плик скъпо щеше да ми струва — продължи Беришон. — Навярно съм вдигнал шум, макар че иначе съм доста пъргав. Той тръгна към вратата и аз имах време само да се втурна надолу по стълбището, но така паднах по гръб, че кръстът още ме боли, когато го понатисна. Ама вече го няма майсторът… Но на вас, госпожице, тъй като на вас всичко ви е позволено и няма от какво да се боите, на вас искам да кажа, че ужасно ми се ще да вечеряме по-раничко, за да ида да видя онези, дето ще дойдат на бала в Пале Роаял. Да бяхте се качили, а? Да бяхте го повикали с вашето нежно гласче?…

Орор не отговори.

— А каруците? — продължи Беришон, който изобщо не беше от бъбривите. — Видяхте ли ги как цял ден се точиха, пълни с цветя и зеленина? Ами фургоните с венециански фенерчета, сладкиши и вина? — Той лакомо се облиза и извика: — Чудесно ще бъде! Ах, да можех и аз да бъда там, как само щях да се облажа!

— Иди да помогнеш на баба си, Беришон — каза Орор. „Клетата ни госпожичка — помисли си той, излизайки от стаята, — та тя просто умира от желание да иде да потанцува!“

Орор замислено отпусна глава на ръката си. Дори и през ум не й беше минало нито за бала, нито за танците.

— Да го повикам? — прошепна тя на себе си. — Какъв смисъл има да го викам? Той не е там, сигурна съм. С всеки изминат ден отсъствията му стават все по-продължителни. Страх ме е! — потръпна тя. — Да, страх ме е, когато се замисля за всичко това. Тази тайнственост ме ужасява. Той ми забранява да излизам, да гледам, да приемам когото и да било. Крие името си, прикрива делата си. Това го разбирам, разбирам, че отново се е появила някогашната опасност, че над нас тегне вечната заплаха от подлата война на убийците.

„Но кои са те, тези убийци? — продължи тя след кратка пауза. — Те са могъщи и го доказаха. Те са негови, или по-скоро мои неумолими врагове и искат да го убият, само защото ме защитава! А той нищо не ми казва! — простена тя. — Никога и нищо! Сякаш сърцето ми нямаше да отгатне всичко, сякаш е възможно да затвориш очи, които обичат! Той влиза, получава целувката ми, сяда и прави всичко, което е по силите, му, за да се усмихне, без да забележи, че душата му е открита за мен, че само по един негов поглед аз мога да открия в очите му радостта от победата или мъката от поражението. Той не ми се доверява и не иска да науча нито какви усилия му коства всичко, нито каква битка води. Боже мой, та нима не разбира! Нима не разбира, че ми е нужна хиляди пъти повече смелост, за да преглъщам сълзите си, отколкото да споделя бремето на задачата му и да се бия рамо до рамо с него!“

Във всекидневната се разнесе един без съмнение много добре познат за нея шум, тъй като тя тутакси изправи глава, цялата сияеща. От устата й се откъсна тих радостен вик. Шумът идваше от отварянето на врата на горния етаж.

О, колко прав беше Беришон! В този миг не бихте могли да откриете върху това прелестно девиче лице нито следа от сълзи, нито дори намек за печал. Сърцето биеше учестено, но този път от радост. Отпуснатото тяло се изправяше кръшно и гъвкаво, подобно на онези възхитителни градински цветя, които нощем полуувехнали увисват на стъбълцата си, а при първите слънчеви лъчи разцъфват свежи и уханни.

Орор стана и се спусна към огледалото. Страхуваше се да не би точно в този миг да не е достатъчно хубава. Тя проклинаше сълзите, които съсипват очите и потушават елмазения огън на зениците. Тя бе така суетна два пъти дневно. Но огледалото я увери, че тревогата й е напразна. То и върна една тъй жизнерадостна, тъй нежна и очарователна усмивка, че тя от все сърце благодари на бога.

По вътрешното стълбище слизаше майстор Луи. До най-долното стъпало стоеше Беришон и му светеше с лампа. Независимо от възрастта си, майстор Луи беше безспорно млад мъж. Едрите къдри на буйната му руса коса се виеха над съвсем по юношески гладко чело. Жаркото испанско слънце не бе оставило дори следа върху здравите му скулести страни: той бе истински гал — мъж, изваян сякаш от слонова кост, но достатъчно беше човек да зърне мъжествения рисунък на лицето му, за да се убеди в измамливостта на леката женственост, дължаща се на цвета на кожата. В същото време огнените му очи, искрящи под гордо извитите дъги на веждите, правият, рязко очертан нос, изсечените сякаш от бронз устни, засенчени от фини, леко засукани мустачки и волевата брадичка издаваха изключителна сила и решителност на характера.

Целият му костюм, от чорапите до жакета и наметалото, беше от черно кадифе, с копчета от черен кехлибар без никаква украса. Беше гологлав и не носеше шпага.

Той бе още горе, на стълбището, а погледът му вече диреше Орор. Но когато я видя, сдържа порива си, неохотно сведе очи и макар че изгаряше от желание да се втурне към нея, стъпките му се забавиха. Може би някой от онези проницателни люде, които виждат всичко и подлагат всичко на анализ, би открил тайната на този мъж от пръв поглед. Животът му преминаваше в принудителни самоограничения и дори днес, когато бе толкова близо до щастието, той отказваше да посегне към него. И тъй, майстор Луи имаше желязна воля и тя беше достатъчно силна, за да даде такава сурова закалка на това нежно, любещо и страстно като на жена сърце.

— Чухте ли ме, Орор? — попита той, спускайки се по стъпалата.

Франсоаз Беришон показа силно зачервеното си лице на вратата на кухнята и с кънтящ глас, който би направил чест на някой сержант по време на строеви упражнения, избоботи:

— Бива ли тъй, майстор Луи, бива ли да карате едно бедно дете да плаче така!

— Нима сте плакала, Орор? — живо попита новодошлият.

Той беше вече насред стаята. Девойката сключи ръце около врата му.

— Анри, приятелю мой — каза тя, поднасяйки му челото си за целувка, — много добре знаете, че младите момичета са луди. Добрата Франсоаз просто не е видяла добре, изобщо не съм плакала. Погледнете очите ми, Анри, и вижте дали в тях има сълзи.

Тя се усмихваше, щастлива, толкова щастлива, че майстор Луи не можа да се сдържи да не й се полюбува, макар и само за миг.

— А ти какво ми каза, мъниче? — попита Франсоаз и строго погледна Жан-Мари. — Че нашата госпожица си била изплакала очите!

— И таз добра! — отвърна Беришон. — Че знам ли и аз, бабо, може и вие да не сте чула добре, може и аз да не съм видял добре, освен ако, разбира се, нашата госпожица не желае да се разбере, че е плакала.

Беришон беше нормандец до мозъка на костите си. Франсоаз прекоси всекидневната, носейки основното ястие на вечерята.

— И така да е — рече тя, — но нашата госпожица е непрекъснато сама. Че то това живот ли е?!

— Не съм ви молила да се оплаквате от мое име — промърмори Орор, цялата пламнала от смущение.

Майстор Луи й подаде ръка и те преминаха в стаята, където бе сервирана вечерята. Седнаха един срещу друг, а Беришон, както обикновено, застана зад Орор, за да й прислужва. След няколко минути, през които се опитваше да си даде вид, че се храни, майстор Луи каза:

— Оставете ни, детето ми, нямаме повече нужда от вас.

— Да донеса ли другите блюда? — попита Беришон.

— Не — побърза да отговори Орор.

— Тогава ще ви донеса само десерта.

— Марш! — каза майстор Луи и му посочи вратата.

Подсмихвайки се, Беришон излезе.

— Бабо — каза той на Франсоаз, когато влезе в кухнята, — според мен двамата ще се хванат гуша за гуша.

Добрата жена само повдигна рамене.

— Майстор Луи изглежда много ядосан — не мирясваше Жан-Мари.

— Я се захващай за съдовете! — сопна се Франсоаз. — Майстор Луи е много по-умен от всички нас, взети заедно. Той е силен като бик, макар да е тъничък в кръста, и смел като лъв, но бъди спокоен, нашата госпожичка Орор би тръшнала четирима като него!

— Ба! — удиви се Беришон. — Няма вид на такава!

— Точно заради това — отсече старата жена и за да приключи разговора, добави: — Още си малък. Хайде, на работа!

— Както изглежда не сте щастлива, Орор? — попита майстор Луи след като Беришон напусна стаята.

— Виждам ви твърде рядко! — отвърна девойката.

— Укорявате ли ме за това, мило дете?

— Опазил ме бог! Вярно е, понякога се измъчвам, но нима някой би могъл да попречи на безумните мисли да спохождат бедната глава, на една затворничка? Анри, знаете, че децата се боят от тъмнината, но настъпи ли ден те тутакси забравят страховете си. Такава съм и аз, вашето присъствие е достатъчно, за да разсее капризното ми отегчение.

— Вие ми засвидетелствувате обичта на послушна дъщеря, Орор, и аз съм ви благодарен за това — отвърна майстор Луи, отклонявайки поглед от нея.

— А вие, Анри, бащина ли обич изпитвате към мен? — попита девойката.

Майстор Луи стана и заобиколи масата. Орор сама му подаде един стол и с небивала радост възкликна:

— Така, разбира се! Елате! Много отдавна не сме си приказвали. Помните ли как някога минаваше времето ни?

Но Анри беше умислен и тъжен.

— Времето вече не ни принадлежи — отвърна той.

Орор взе ръцете му в своите и го погледна в очите тъй нежно, че клетият майстор Луи усети под клепачите си онова опарване, което предхожда и поражда сълзите.

— И вие ли страдате, Анри? — промълви тя.

Той поклати глава и се опита да се усмихне:

— Грешите, Орор. Веднъж сънувах сън, един тъй прекрасен сън, че ми отне завинаги покоя. Но това се случи само веднъж и сънят беше единствен. Сега съм буден и не храня вече никакви надежди. Аз дадох клетва и изпълнявам обета си. Наближава мигът, в който животът ми ще се промени. Прекалено стар съм, мило мое дете, за да започвам нов живот.

— Прекалено стар! — повтори Орор и прелестните й зъбки блеснаха в искрен изблик на смях.

Майстор Луи обаче не се смееше.

— На моите години хората имат вече семейство — едва чуто рече той.

Орор веднага стана сериозна.

— А вие сте лишен от всичко това, Анри, приятелю мой. Вие имате само мен.

Майстор Луи бързо отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му и той отново сведе очи.

— Вие имате единствено мен — повтори Орор. — Но какво съм аз за вас, освен препятствие към щастието!

Той понечи да я прекъсне, но тя не му позволи:

— Знаете ли какво се говори? Казват: „Тя не е нито негова дъщеря, нито негова сестра, нито пък съпруга…“ Те казват…

— Орор — на свой ред я прекъсна майстор Луи, — осемнайсет години вие сте била и сте моята едничка радост.

— Вие сте великодушен и аз съм ви много признателна за това — промълви девойката.

За миг и двамата замълчаха. Смущението на майстор Луи беше очевидно. Орор първа наруши тишината:

— Анри, не знам нищо нито за вашите намерения, нито за постъпките ви, но и с какво ли право бих могла да ви укорявам?! Но аз съм винаги сама и непрестанно мисля за вас, еднички мой приятелю. Има мигове, когато се досещам за всичко, сигурна съм в това. Мигове, в които сърцето ми се свива и очите ми се изпълват със сълзи, когато си казвам: „Без мен, някоя любима жена би разсеяла самотата му; без мен неговият дом би бил просторен и богат; без мен той би могъл да застане пред света с открито лице.“ Анри, вие правите много повече от това да ме обичате като добър баща, вие ме уважавате и сте възпирали поривите на сърцето си единствено заради мен.

Тези думи идеха от сърцето й. Орор наистина бе мислила за това. Но Евините щерки са родени дипломати. Това бе преди всичко военна хитрост, за да разбере. Ударът обаче се оказа неточен.

— Вие грешите, мило дете — беше единственият студен отговор. Погледът на майстор Луи блуждаеше някъде в пространството. — Времето напредва — прошепна той, после внезапно, сякаш не бе по силите му да се въздържи, попита: — Орор, ще си спомняте ли за мен, когато вече няма да ме виждате?

Девичото лице за миг изгуби свежата си руменина. Ако майстор Луи бе вдигнал очи, той би съзрял цялата й душа, вложена в проницателния поглед, отправен към него.

— Нима пак ще ме изоставите? — заекна тя.

— Не… Не знам… — отвърна майстор Луи с несигурен глас. — Може би…

— Умолявам ви! Умолявам ви! — прошепна девойката. — Анри, смилете се над мен! Вземете ме със себе си, ако заминете! — И тъй като отговор не последва, тя продължи със сълзи на очи: — Навярно ми се сърдите, защото бях капризна и несправедлива. О, Анри, приятелю мой, все пак не аз отворих дума за моите сълзи. Никога вече няма да правя това, Анри! Чуйте ме, повярвайте ми, никога вече няма да го сторя! Боже мой! Знам много добре, че не бях права. Щастлива, съм, тъй като ви виждам всеки ден. Анри, защо не ми отговаряте? Чувате ли ме, Анри?

Той седеше, отвърнал лице. Девойката с детински жест обгърна шията му, за да го принуди да я погледне. Очите на майстор Луи бяха пълни със сълзи. Орор скочи от стола си и коленичи.

— Анри, Анри — каза тя, — друже мой любими, татко мой, ако бяхте щастлив, то щастието изцяло би ви принадлежало. Сега обаче искам моя дял от сълзите!

Той я притисна към себе си в страстен порив, но ръцете му тутакси се отпуснаха.

— Ние сме полудели, Орор! — произнесе той с горчива и неестествена усмивка. — Ами ако някой ни види? Какво означава всичко това?

— Това означава, че тази вечер сте лош и егоист, Анри — отвърна девойката, която не се предаваше току-така. — От деня, в който ми казахте: „Ти не си моя дъщеря“, вие много се променихте!

— За деня, когато ме помолихте да пощадя маркиз дьо Шаверни ли говорите? Помня го, Орор, и искам да ви съобщя, че господин маркизът се е завърнал в Париж.

Тя не отговори, но нейният открит и нежен поглед се изпълни с такова красноречиво изумление, че той прехапа устни. После пое ръката й и я целуна, сякаш се канеше да я напусне, но тя го задържа.

— Останете! Ако продължава така ще дойде ден, когато ще се приберете и няма да ме намерите в дома си. Виждам, че ви дотягам и ще си отида. Боже мой, наистина не знам какво ще правя, но вие най-сетне ще се отървете от едно бреме, което става все по-непосилно.

— Няма да имате време, Орор — промълви майстор Луи, — пък и за да ме напуснете не е нужно да бягате.

— Нима ще ме прогоните? — извика бедната девойка и се отдръпна така, сякаш бе получила силен удар в гърдите.

Майстор Луи покри лицето си с ръце. Те седяха все така един до друг: той на стола, а Орор върху една възглавничка, облегнала глава на коленете му.

— За да бъда щастлива, Анри — прошепна тя, — за да бъда истински щастлива, аз се нуждая, уви, от много малко. Нима тъй отдавна изгубих усмивката си? Нима по-рано не бях винаги радостна и доволна, когато ви посрещах?

Пръстите на майстор Луи се плъзгаха по разкошните вълни на косата й, върху които светлината на лампата хвърляше отблясъци на старо злато.

— Моля ви само за едно — продължи тя, — правете както някога. Казвайте ми, когато сте щастлив, казвайте ми най-вече когато ви е мъчно, за да мога да споделя радостта ви, или пък за да приема цялата ви тъга в сърцето си. Хайде, това облекчава! Та нима ако имахте дъщеря, Анри, любима дъщеря, не бихте постъпвал точно така с нея?

— Дъщеря! — повтори майстор Луи и челото му помрачня.

— Знам, не съм ви никаква, но поне не го казвайте повече.

Майстор Луи прекара опакото на ръката по челото си.

— Орор — каза той сякаш изобщо не беше чул последните й думи, — съществува един бляскав живот на удоволствия, почести и богатство, животът на щастливците на този свят. Вие не го познавате, мило дете.

— Нужно ли е да го познавам?

— Да, това го искам аз. Необходимо е. — И той добави, снишавайки неволно глас: — Може би ще се наложи да направите избор, но за да избирате, трябва да знаете… — Майстор Луи стана. Този път върху благородното му лице се четеше осъзната и непоколебима решителност. — Орор — бавно произнесе той, — за вас настъпва последният ден на неведение и съмнения. Колкото до мен, той може би ще е последният на младост и надежда!

— Анри, за бога, изяснете се! — извика младата девойка.

Майстор Луи вдигна очи към небето.

— Направих така, както ми повеляваше съвестта — прошепна той. — Онзи, който е горе, ме вижда: нямам какво да крия от него. Сбогом, Орор… Тази нощ вие няма да спите… Вижте и разсъдете, допитайте се до разума си, преди да послушате сърцето си. Не искам нищо да ви казвам, искам впечатлението ви да бъде внезапно и цялостно, тъй като се опасявам, че предупреждавайки ви, бих действувал от егоистични подбуди. Помнете само, че колкото и необичайни да ви се сторят вашите приключения тази нощ, те до едно са подчинени на моята воля и целят едно — вашето добро. Ако случайно се забавя, имайте ми доверие. Където и да съм, аз бдя над вас.

Той й целуна ръка и се запъти към стаята си.

Орор гледаше подире му, безмълвна и смаяна. От площадката на горния етаж, преди да прекрачи прага на стаята си, майстор Луи бащински й кимна с глава, изпращайки й въздушна целувка.

VIII. Две девойки

Орор беше сама. Разговорът, който току-що бе имала с Анри, бе получил тъй неочакван обрат, че тя остана зашеметена и сякаш душевно ослепяла. В неясните и мисли цареше пълен безпорядък. Главата й просто пламтеше, а сърцето, неудовлетворено и наранено, се свиваше в себе си.

Току-що се бе помъчила да разбере, беше сторила всичко, за да провокира някакво обяснение, използувайки при това целия арсенал от най-изтънчени хитрости, които дори наивността не изключва при жената. Не само, че обяснението не бе стигнало доникъде, но — дали заплаха или обещание — пред нея се разкриваше някакъв тайнствен хоризонт.

„Тази нощ вие няма да спите“, и беше казал той, и още: „Колкото и необичайни да ви се сторят вашите приключения тази нощ, те до едно са подчинени на моята воля и целят едно — вашето добро.“

Приключения! Вярно, скитническият живот на Орор винаги е бил пълен с приключения, но цялата отговорност за това носеше нейният приятел, намиращ се винаги до нея като бдителен телохранител, като сигурен избавител, който й спестяваше дори страха. Тази нощ приключенията щяха да бъдат по-различни и тя трябваше да ги посрещне сама.

Но какви бяха тези приключения? Защо бяха тези недомлъвки? Предстоеше й да се запознае с живот, съвсем различен от този, който бе водила досега: с бляскавия и разкошен живот на велможите и щастливците. „За да избере“, й бяха казали. Да избере, без съмнение, между този непознат живот и сегашното си съществование. Но нима вече не бе направила своя окончателен избор?

Трябваше да разбере на коя страна на везните се намираше Анри, нейният приятел. Мисълта за майка й прониза обърканото й съзнание. Почувствува как и се подкосяват краката. Да избира! За първи път през ум й мина тревожната мисъл: „Ами ако майка й и Анри се намираха на двете противоположни страни на везните?…“

— Това е невъзможно! — извика девойката, отхвърляйки тази мисъл с цялата си енергия. — Бог не може да пожелае това!

Тя леко открехна завесите на прозореца си и се облакъти на перваза, за да освежи поне малко пламналото си чело. На улицата цареше небивало оживление. Край входа на Пале Роаял се беше струпала тълпа, за да види поканените на бала. Върволицата от паланкини и карети се нижеше между два реда любопитни. В първия миг Орор почти не им обърна внимание. И какво ли значение имаха за нея тази врява и суета! Но в една от минаващите карети тя зърна две жени, майка и дъщеря, пременени за празненството. В очите и се появиха сълзи и за миг тя остана както заслепена.

— Ако и мама беше тук! — помисли си тя.

Това беше възможно; беше дори твърде вероятно. Орор започна по-внимателно да се вглежда във всичко, което можеше да й разкрие поне част от великолепието на празненството. Досещаше се, че оттатък стените на двореца има други, още по-смайващи прелести. Изпита нещо като смътно желание, което много скоро се засили. Тя завидя на младите момичета в разкошни премени, с бисерни огърлици, с перли и цветя в косите, но им завидя не за цветята и перлите, не за премените, а за това, че седяха до своите майки. Желанието й да гледа тутакси премина, тъй като цялото това веселие оскърбяваше нейната тъга. Радостните възгласи, — оживлението, врявата, смеховете, светлините, звуците на оркестъра, които вече долитаха от далечината, всичко това я потискаше. Тя покри с ръце пламналото си лице.

В кухнята, Жан-Мари Беришон изпълняваше около баба си, мъжкараната Франсоаз, ролята на змия-изкусител. Слава богу, нямаше много съдове за миене! Орор и майстор Луи бяха използували само по една чиния. За сметка на това в кухнята падна същински пир. Франсоаз и Жан-Мари ядоха за четирима.

— Ще взема да прескоча до края на улицата да видя какво-що — заяви Жан-Мари. — Госпожа Балао разправя, че там са се сбрали вълшебствата от всички омагьосани дворци и приказки. Ще ми се да хвърля един поглед.

— Добре, синчето ми, но не се бави — избоботи бабата. Тя беше мекушава, въпреки могъщия си бас.

Беришон тутакси си плю на петите. Едва-що стъпил на мръсните павета на улица „Шантр“, Тишар, Балао, Морен и другите най-радушно го посрещнаха.

Франсоаз застана на вратата на кухнята и надзърна в стаята на Орор.

— Гледай ти, вече го няма! — възкликна тя. — Клетото ангелче е пак самичко!

За миг през ум и мина чудесната мисъл да отиде да прави компания на младата си господарка, но точно в този момент се върна Жан-Мари.

— Бабо! — развика се той. — Гирлянди, бандероли, фенери, конни гвардейци, жени, целите в брилянти, пред които, онези, дето са само в бродиран сатен са сякаш от сиропиталището „Сен Жан“! Ела, бабо, ела да видиш!

— Това изобщо не ме интересува — повдигна рамене добрата жена.

— Ах, бабо, само до ъгъла на улицата! Госпожа Балао назовава по име и разказва историите на всички господа и дами, дето минават. Много е поучително! Ела де, ще хвърлиш само един поглед от ъгъла на улицата!

— А кой ще пази къщата?… — попита малко разколебана старата Франсоаз.

— Та ние ще бъдем на две крачки оттук и ще наблюдаваме вратата. Ела, бабо, ела!…

Той я грабна през кръста и я избута навън. Вратата остана отворена.

Те наистина бяха само на две крачки от нея, но Балао, Гишар, Дюран, Морен и другите бяха предприемчиви жени и веднъж обсебили Франсоаз, повече не я пуснаха. Дали пък това също не влизаше в тайните планове на майстор Луи? Позволяваме си да се усъмним.

Повличайки Жан-Мари Беришон към окъпания в светлина площад на Пале Роаял, множеството на клюкарките мина под прозореца на Орор, но тя дори не ги забеляза. Нейният унес я заслепяваше.

— Нито една дружка! — казваше си тя. — Нито една приятелка, която да помоля за съвет!

Внезапно зад нея се разнесе лек шум. Тя бързо се обърна. После извика уплашено и в отговор се разнесе весел смях. Пред нея стоеше жена с домино80 от розов сатен, маскирана и с бална прическа.

— Госпожица Орор? — попита тя с церемониален поклон.

— Не сънувам ли? — извика Орор. — Този глас…

Маската падна и сред разкошните накити засия дяволитото личице на доня Крус.

— Флор! — извика Орор. — Нима е възможно? Ти ли си наистина?

Лека като силфида, доня Крус се спусна към нея с разтворени обятия. Размениха се бързите и леки целувки на младите девойки. Виждали ли сте как, играейки си, две гълъбици се милват?

— Аз пък точно жалех, че си нямам нито една дружка! — рече Орор. — Флор, моя малка Флор, колко се радвам, че те виждам! — После, обзета от внезапно съмнение, попита: — Но кой те пусна да влезеш? Забранено ми е да приемам когото и да било.

— Забрана! — повтори доня Крус с непокорен вид.

— Молба, щом предпочиташ — каза Орор, изчервявайки се.

— Ха, това се казва добре охраняван затвор! — извика Флор. — Вратата широко отворена и няма жива душа!

Орор бързо влезе във всекидневната. Там наистина нямаше никого и двете крила на вратата бяха широко отворени. Тя повика Франсоаз и Жан-Мари. Никакъв отговор. Ние знаем къде бяха в този момент Жан-Мари и Франсоаз. Орор обаче не знаеше това и след необичайната раздяла с майстор Луи, който я беше предупредил, че тази нощ ще бъде изпълнена със странни премеждия, тя не можа, естествено, да си помисли нищо друго, освен следното:

— Такава е била, без съмнение, неговата воля.

После затвори вратата само с резето и се върна при доня Крус, която кокетничеше пред огледалото.

— Дай сега да ти се нагледам до насита! — каза Флор. — Боже мой, колко си пораснала и колко си се разхубавила!

— Ами ти! — възкликна Орор.

Известно време те с радостно възхищение се разглеждаха.

— Но каква е тази премяна? — попита Орор.

— Това е балният ми тоалет, мила моя — отвърна доня Крус с известно самозадоволство. — Какво ще кажеш, а? Харесва ли ти?

— Разкошен е! — отвърна Орор и като разгърна доминото, за да разгледа полата и корсажа, повтори: — Разкошен! И колко е богат. Обзалагам се, че отгатнах. В някоя пиеса ли играеш, моя малка Флор?

— И таз добра! — възмути се доня Крус. — Да играя в пиеса! Отивам на бал и толкоз!

— На какъв бал?

— Тази вечер има само един бал.

— На бала на регента?

— Боже мой! Да, на бала на регента, мила моя. В Пале Роаял ме очакват, за да бъда представена на негово кралско височество от принцеса Палатин, чисто и просто — майка му, миличка.

Орор широко отвори очи.

— Учудваш ли се? — продължи доня Крус, отмятайки с крак шлейфа на балната си премяна. — Че какво пък толкоз чудно има? Всъщност, аз съм не по-малко учудена. Виждаш ли, мила моя, случиха се какви ли не невероятни истории! Небивалиците просто валят от небето, ще ти разкажа всичко.

— Но как ме намери? — попита Орор.

— Просто знаех къде живееш. Получих разрешение да те видя, да, разрешение, тъй като аз също си имам господар…

— Аз нямам господар — прекъсна я Орор с горд жест.

— Роб, щом предпочиташ, роб, който заповядва. Трябваше да дойда утре сутринта, но си рекох: „Колко хубаво би било да навестя моята мъничка Орор!“

— Значи все още ме обичаш?

— До полуда! Но чакай по-напред да ти разкажа моята първа небивалица, а след нея ще ти разкажа още една. Нали ти рекох, че просто валят от небето. Въпросът беше как, тъй като не съм излизала откакто пристигнах тук, да намеря пътя в големия непознат Париж от църквата „Сен Маглоар“ дотук.

— Църквата „Сен Маглоар“! — прекъсна я Орор. — Някъде там ли живееш?

— Да, аз също си имам клетка, мило птиченце, само че моята е по-красива. Моят Лагардер прави нещата много по-добре.

— Ш-шт! — сложи пръст пред устните си Орор.

— Добре, добре! Виждам, че все още си живеем в царството па тайните. Та така, тъкмо се чудех какво да правя, когато чух съвсем тихичко да се дращи по вратата ми. Този, който дращеше, влезе още преди да се наканя да отворя. Беше някакъв дребен човечец, целият в черно, ужасно грозен и гърбав. Той ми се поклони до земята и аз отвърнах на поздрава му, при това без да се разсмея, като продължавам да твърдя, че това беше голям успех. „Ако госпожицата благоволи да ме последва — ми рече той, — аз ще я отведа там, където желае да отиде…“

— Гърбав ли? — замислено попита Орор.

— Да, един гърбушко. Ти ли го изпрати?

— Не, не съм аз.

— Познаваш ли го?

— Никога не съм говорила с него.

— Кълна ти се, не бях казала никому нито думица, която би могла да му подскаже, че исках да избързам с идването си, предвидено за утре сутринта. Сега ме е яд, че познаваш това джудже, толкова ми се искаше докрай да гледам на него като на свръхестествено същество. Всъщност би трябвало наистина да е малко нещо магьосник, щом успя да измами бдителността на моите Аргуси81. Не искам да се хваля, мила моя, но мен ме пазят по-различно, отколкото теб… Знаеш, че съм смела; предложението на черното човече погъделичка страстта ми към приключения и аз без колебание го приех. Тогава той ми се поклони още по-почтително и отвори една неизвестна за мен вратичка, при това в собствената ми стая, представяш ли си?! После ме преведе през някакви коридори, за чието съществуване дори не подозирах. Така без никой да ни види излязохме на улицата, където чакаше една карета. Той ми подаде ръка, за да се кача в нея и през цялото време се държа изключително благоприлично. Двамата слязохме пред твоята врата, а каретата веднага продължи. Изкачих се по стълбището, а когато се обърнах, за да му благодаря, вече нямаше никого!

Орор слушаше дълбоко замислена.

— Той е — прошепна тя. — Това трябва да е той!

— Какво казваш? — попита доня Крус.

— Нищо… Но кажи ми, Флор, мила моя циганко, под какъв предлог ще бъдеш представена на регента?

Доня Крус сви устни.

— Знай, малката ми — отвърна тя, настанявайки се в едно меко и дълбоко кресло с възглавнички, — че тук има толкова цигани, колкото и в шепата ми. Никога не е имало циганка, това е една заблуда, една илюзия, една измама и сън. Накратко, ние сме благородната дъщеря на една принцеса.

— Ти? — смая се Орор.

— Ами да, че кой друг! — отвърна доня Крус. — Е, ако, разбира се, това не се окажеш ти? Виждаш ли, миличка, циганите винаги правят така. Те се промъкват в дворците през комините тогава, когато огънят е вече угаснал, задигат няколко скъпи вещи и никога не забравят да отмъкнат със себе си люлката, в която спи младата наследничка. Аз съм наследничката, открадната от циганите… при това най-богатата наследничка в Европа, ако мога така да кажа.

Не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Може би самата тя не го знаеше. Живостта на разказа и придаваше на нейните леко мургави бузи възхитителна руменина. Умните и, по-тъмни от черен кехлибар очи дръзко блестяха. Орор я слушаше със зяпнала уста. Върху очарователното и личице бе изписана наивна доверчивост, а в прелестните й очи се четеше искрената радост от щастието на нейната малка приятелка.

— Чудесно! — възкликна тя. — А как се казваш, Флор? Доня Крус оправи широките гънки на роклята си и снизходително отвърна:

— Госпожица дьо Ньовер.

— Ньовер! — извика Орор. — Едно от най-знатните имена във Франция!

— Уви, тъй е, мила моя! И комай сме малко нещо братовчеди на Негово величество.

— Но как?…

— Ах, как? Как? — извика доня Крус, изоставяйки внезапно аристократичните си маниери, за да се върне към буйната палавост, която много повече й отиваше. — Виж, това не знам. Все още не са ми направили честта да ме запознаят с моето родословие. Попитам ли, казват ми: „Ш-шт!…“ Изглежда, че имам врагове. Всяко величие, малката ми, предизвиква завист. Не знам нищо, а пък и ми е все едно и приемам всичко много спокойно.

Орор, която от известно време изглеждаше потънала в дълбок размисъл, внезапно я прекъсна:

— Флор, ами ако се окаже, че знам повече от теб за собствената ти история?

— Бога ми, моя малка Орор, това никак не би ме учудило! Вече нищо не може да ме учуди, но ако знаеш моята история, по-добре я запази за себе си, тъй като тази нощ моят настойник и приятел принц дьо Гонзаг трябва да ми я разкаже най-подробно.

— Гонзаг! — потръпвайки, повтори Орор.

— Какво ти стана? — попита доня Крус.

— Гонзаг ли каза?

— Да, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, този, който защитава правата ми, съпругът на херцогиня дьо Ньовер, моята майка.

— Ах! — възкликна Орор. — Значи Гонзаг е съпругът на херцогинята?

Тя си спомни за посещението на руините на Кайлюс. Нощната трагедия изплува пред погледа й. Неизвестните довчера участници в нея, днес вече имаха имена. Детето, за което спомена гостилничарката в Тарид, детето, което е спяло по време на ужасната битка, беше Флор. Но убиецът?…

— За какво мислиш? — попита доня Крус.

— Мисля си за името Гонзаг — отвърна Орор.

— Защо?

— Преди да ти кажа, искам да знам дали го обичаш.

— Умерено — отговори доня Крус. — Бих могла да го обичам, но той не пожела.

Орор запази мълчание.

— Хайде де, говори! — извика бившата циганка и нетърпеливо тропна с крак.

— Ако го обичаш… — понечи да каже Орор.

— Казвай де!

— Щом е твой настойник и съпруг на майка ти…

— Карамба! — откровено изруга предполагаемата госпожица дьо Ньовер. — Та нима всичко трябва да ти се каже?! Видях я, видях майка ми! Уважавам я много, дори нещо повече — обичам я, тъй като много е страдала, но когато я зърнах сърцето ми не затуптя развълнувано, ръцете ми не се разтвориха неволно. Ах, Орор! — възкликна тя в порив на искрено вълнение. — Струва ми се, че човек трябва просто да умре от радост, когато застане пред майка си.

— И на мен ми се струва така — отговори Орор.

— Е, да, но аз останах хладна, дори прекалено хладна. Но ако става дума за Гонзаг, говори и не се страхувай от нищо; не се страхувай и говори дори да се касае за госпожа дьо Ньовер.

— Не, става дума единствено за Гонзаг — в спомените ми името Гонзаг е свързано с всичките ми детски страхове, с всичките ми тревоги на младо момиче. За първи път го чух, когато моят приятел Анри рискува живота си, за да ме спаси; чух го отново, когато бяхме нападнати в един чифлик в околностите на Памплона. Онази нощ, когато си послужи с твоята магия, за да приспиш пазачите ми в шатрата на циганския вожд, името Гонзаг за трети път долетя до слуха ми. В Мадрид — отново Гонзаг, в замъка Кайлюс — пак Гонзаг!

Доня Крус се замисли, после внезапно попита:

— Казвал ли ти е някога дон Луис, твоят красив Ел Синселадор, че си дъщеря на знатна дама?

— Не, никога — отвърна Орор, — но при все това аз го вярвам.

— Бога ми — възкликна бившата циганка, — не обичам дълго време да размишлявам, моя малка Орор! Главата ми просто гъмжи от идеи, но те са неясни и изобщо не искат да излязат оттам. Мисля, че на теб по би ти отивало да станеш знатна госпожица, отколкото на мен, но мисля също, че не е нужно човек да си измъчва чак толкова мозъка с разни гатанки. Аз съм християнка, но въпреки това съм запазила една добра черта от вярата на моите приемни бащи: да приемам времето такова, каквото се случи, и събитията така, както се развият, като за утешение си казвам: „Съдба!“ Има например едно нещо, с което не мога да се съглася — че господин дьо Гонзаг е пладнешки разбойник и убиец. Прекалено е възпитан за това. Ще ти кажа, че в Италия има колкото щеш Гонзаговци, едни истински, а други — лъжливи, и че твоят Гонзаг е без съмнение лъжлив. Освен това ще ти кажа, че ако твоят преследвач беше негово височество принц дьо Гонзаг, майстор Луи никога не би те довел точно в Париж, където, както е известно всекиму, живее негово височество принцът.

— Но тогава защо са тези предпазни мерки? — попита Орор. — Забранено ми е да излизам, дори да се показвам па прозореца…

— Ба, просто те ревнува! — отсече доня Крус.

— О, Флор! — прошепна Орор с укор.

Доня Крус се завъртя на един крак около себе си и на устните й се появи най-дръзката от нейните усмивки.

— Ще бъда принцеса чак след два часа, така че все още мога да говоря каквото си искам. Да, твоят печален красавец, твоят майстор Луи, твоят Лагардер, твоят странствуващ рицар, твоят крал и бог е ревнив! Ах, дявол го взел, както казват в кралския двор, та нима не го заслужаваш?!

Орор се изчерви като череша. Макар и магьосница, доня Крус дори не подозираше колко точна се бе оказала нейната стрела. Тя наблюдаваше Орор, която не смеееше да я погледне.

— Я виж ти — възкликна тя, целувайки я по челото, — стана огън червена от гордост и радост! Доволна е, че я ревнуват. Все тъй ли е красив като звезда? И все тъй горд? И по-кротък от дете? Хайде, кажи ми, признай ми съвсем тихичко на ухото, че го обичаш!

— Защо тихичко? — попита Орор, изправяйки глава.

— Тогава високо, щом искаш.

— Да, високо: обичам го!

— Ха тъй, това са думи на място! Целувам те за твоята искреност. А щастлива ли си? — попита доня Крус, пронизвайки я с големите си черни очи.

— Разбира се.

— Много щастлива?

— Щом е тук.

— Прекрасно! — възкликна циганката и хвърляйки леко презрителен поглед около себе си, добави: Dobre dicha, dicha dulce!

Това беше една испанска поговорка, от която нашите водевилисти бяха извели прословутата аксиома „С любимия и колибата е рай“. След като огледа най-обстойно всичко, доня Крус рече:

— Да, тук любовта не е излишна. Къщата е грозна, улицата зловеща, а мебелите са просто ужасни. Знам, знам много добре, малката ми, че следва задължителният отговор: „Какво е дворецът без него…“

— Ще ти отговоря нещо друго — прекъсна я Орор. — Ако пожелая дворец, достатъчно е да кажа само една дума.

— Хайде де!

— Това е точно така.

— Нима е станал толкова богат?

— Няма нещо, което да съм пожелала и той веднага да не ми го е дал.

— Действително — промълви доня Крус, която вече не се смееше, — този човек не прилича на другите мъже. В него има нещо странно, нещо възвишено. Никога не съм свеждала поглед пред другиго, освен пред него… Ти не знаеш, но каквото и да разправят, магьосници все пак има. Мисля, че твоят Лагардер е един от тях.

Тя беше напълно сериозна.

— Що за нелепост! — извика Орор.

— Виждала съм магьосници! — все тъй сериозна, произнесе циганката. — Искам да бъда наясно. Хайде, пожелай си нещо и същевременно си мисли за него.

Орор се разсмя. Доня Крус седна до нея.

— Направи ми удоволствие, моя малка Орор — ласкаво настоя тя. — Хайде, никак не е трудно!

— Сериозно ли говориш? — удиви се Орор.

Доня Крус допря устни до ухото й и прошепна:

— Някога обичах един човек, бях просто полудяла. Един ден той сложи ръка на челото ми и рече: „Флор, този човек не може да те обича“. Аз тутакси оздравях. Нали виждаш, че е магьосник.

— А онзи, когото обичаше, кой беше? — попита Орор бледа като платно.

Без да отговори, доня Крус отпусна глава на рамото й.

— Той е бил! — извика Орор с неописуем страх. — Сигурна съм, че това е бил той!

IX. Трите желания

В очите на доня Крус блестяха сълзи. Силни тръпки разтърсваха цялото тяло на Орор. И двете бяха привлекателни, и двете бяха красиви. В този миг съотношението между характерите им се променяше: доня Крус, обикновено тъй невъздържана и дръзка, бе обзета от тиха тъга, докато в очите на Орор се разгаряше искрата на ревността.

— Ти, моя съперница! — промълви тя.

Въпреки нейната съпротива, доня Крус я привлече към себе си и я целуна.

— Той те обича — тихо каза тя. — Обича те и ще обича само теб!

— Но ти?!

— Аз оздравях и сега мога да наблюдавам с усмивка и без омраза вашето щастие и взаимната ви нежност. Убеди ли се, че твоят Лагардер е магьосник?

— Не ме ли мамиш? — попита Орор.

Доня Крус сложи ръка на сърцето си.

— Ако зависеше само от мен — рече тя с високо вдигнато чело и открит поглед, — вие щяхте да бъдете щастливи!

Орор се хвърли на шията й.

— Но аз все пак настоявам на изпитанието! — извика доня Крус. — Не ми отказвай, моя малка Орор. Пожелай си нещо, моля те!

— Но аз нищо не искам.

— Как така?! Нямаш никакви желания?

— Нито едно!

Доня Крус насила я накара да се изправи и я повлече към прозореца. Пале Роаял цял сияеше. Под портика течеше сякаш поток от разкошно пременени жени.

— Дори на бала на регента ли не искаш да отидеш? — попита доня Крус внезапно.

— Аз! — измънка Орор, чието сърце учестено затуптя.

— Не лъжи!

— Но защо да лъжа?

— Добре! Мълчанието означава съгласие. Ти искаш да отидеш на бала на регента. — И като плясна с ръце, тя започна да брои: — Едно!

— Но аз нямам нищо! — възрази Орор, която със смях се поддаваше на чудатостите на своята приятелка. — Нито скъпоценности, нито рокли, нито накити…

— Две! — обяви доня Крус и отново плесна с ръце. — Значи искаш скъпоценности, рокли и накити? И внимавай, мисли за него, иначе нищо няма да се получи!

Колкото повече напредваше операцията, толкова по-сериозна ставаше циганката. В прекрасните й черни очи вече нямаше и помен от предишната увереност. Това очарователно дете вярваше в магии; страхуваше се, но в същото време се надяваше и любопитството й надделяваше над страха.

— Кажи сега третото си желание — подкани тя, снишавайки неволно глас.

— Но аз изобщо не искам да ходя на бала! — извика Орор. — Стига с тази игра!

— Как! — подкачи я доня Крус. — Дори ако си сигурна, че ще го срещнеш там?

— Анри?

— Да, твоят нежен и галантен Анри, който би те намерил още по-красива в чудесната ти премяна.

— Тогава е удоволствие бих отишла — отвърна Орор и сведе очи.

— Три! — извика циганката и силно плесна с ръце.

И в следващия миг едва не падна възнак. Вратата с трясък се отвори и във всекидневната задъхан се втурна Беришон, провиквайки се още от прага:

— Ето, всички тези дрънкулки и парцалчета ги носят за нашата госпожица. Повече от двайсет кутии с рокли, дантели, цветя! Ей вие, влизайте, влизайте, тук е домът на господин кавалера дьо Лагардер!

— Нещастнико! — извика Орор ужасена.

— Не се бойте, знаем си ние работата — самодоволно отвърна Жан-Мари. — Вече няма защо да се крием. Долу тайните! Сваляме маската, дявол го взел!

Но как бихме могли да опишем изумлението на доня Крус? Тя бе призовала дявола и той послушно се бе отзовал на повика й, при това без да кара да го чакат. Това прелестно девойче беше малко нещо скептик, а всички скептици са суеверни. Спомнете си, че доня Крус бе прекарала детството си в шатрата на скитащи цигани. Къде, ако не там е страната на приказките. Тя стоеше със зяпнала уста и ококорени очи.

Във всекидневната влязоха пет-шест млади девойки, следвани от още толкова мъже, носещи пакети и кутии. Доня Крус се питаше дали в тях има истински премени, или просто сухи листа. Орор не можа да сдържи усмивката си, виждайки смутеното лице на своята приятелка.

— Е, а сега? — попита тя.

— Знаех си аз, че е магьосник! — смутолеви циганката.

— Влезте, господа! Влезте, госпожици! — продължаваше да вика Беришон. — Влизайте всички! Сега тук е дома на господа-бога. Ще ида да доведа госпожа Балао, тя винаги е имала желание да разбере как сме се обзавели. Никога не съм пил нещо по-вкусно от нейния ангеликов ликьор. Влизайте, госпожици! Влизайте, господа!

Господата и госпожиците само това и чакаха. Цветарки, везачки и шивачки отрупаха с кутиите си масата, намираща се насред всекидневната.

Зад доставчиците от двата пола се появи един паж без ливрея. Той се насочи право към Орор и с дълбок поклон й връчи писмо, превързано изящно с копринена лента. После отново се поклони и излезе.

— Ей, изчакайте поне отговора! — извика Беришон и хукна подире му.

Но пажът вече бе подминал завоя на улицата. Беришон го видя да разговаря с някакъв благородник, загърнат в съмнително на вид наметало, когото не познаваше. Благородникът попита пажа:

— Предаде ли го? — и след утвърдителния му отговор, добави: — Къде са нашите хора?

— Съвсем наблизо, на улица „Пиер Леско.“

— Носилката там ли е?

— Има две носилки.

— Това пък защо? — удиви се благородникът.

При това краят на наметалото, който скриваше долната част на лицето му, се отмести, така че ясно бихме могли да разпознаем бледата заострена брадичка на господин Пейрол.

— Не знам — отвърна пажът, — но носилките са две.

— Несъмнено е станало някакво недоразумение — помисли си Пейрол.

Изпита желание да надзърне през вратата на дома на Лагардер, но като поразмисли, се въздържа.

— Достатъчно е само да ме зърнат, за да се провали всичко — промърмори той и се обърна към пажа: — А сега тичай в двореца колкото ти крака държат, ясно ли е?

— Колкото ми крака държат.

— Там ще намериш двамината юначаги, дето цял ден задръстваха кухнята.

— Метр Кокардас и приятелят му Паспоал ли?

— Точно така. Ще им кажеш следното: „Работата ви е опечена, остава само да се появите…“ Преди малко споменаха ли името на собственика на дома?

— Да, господин дьо Лагардер.

— Внимавай много да не повториш това име! Ако те разпитват, ще им кажеш, че в къщата има само жени.

— Тук ли да ги доведа?

— Да, до този ъгъл, откъдето ще им покажеш къщата.

Пажът си плю на петите. Господин Пейрол отново закри лицето си с наметалото и се смеси с тълпата.

В стаята си Орор вече бе скъсала плика на писмото, донесено от пажа.

— Неговият почерк! — извика тя.

— А ето и една покана, подобна на моята — добави доня Крус, която още не можеше да дойде на себе си. — Нашият таласъм нищо не е забравил.

И тя я заобръща в ръцете си. Орор си помисли, че в поканата, отрупана с изящни и миловидни винетки, представляващи тумбести амурчета, лозници и гирлянди от рози, нямаше нищо дяволско, после се зачете в писмото. То гласеше следното:

„Мило дете, тези накити ви изпращам аз. Исках да ви направя изненада. Пременете се. От мое име при вас ще дойдат двама лакеи с носилка, за да ви отведат на бала. Аз ще ви чакам там.

Анри дьо Лагардер“

Орор подаде писмото на доня Крус, която разтърка очи преди да го прочете, тъй като беше просто зашеметена.

— И ти вярваш на всичко това? — попита тя след като вдигна глава от писмото.

— Да, вярвам — отвърна Орор. — Имам причини да му вярвам.

И тя самоуверено се усмихна. Та нима Анри не й беше казал от нищо да не се удивлява? Колкото до доня Крус, тя съвсем не беше далеч от мисълта, че безопасността на Орор е застрашена при такова странно стечение на обстоятелствата от някоя нова дяволия на Лукавия.

Междувременно сандъците, кутиите и пакетите изпразваха възхитителното си съдържание върху масата. Така доня Крус можа да се увери, че и дума не можеше да става за сухи листа; в тях се намираше един цялостен елегантен дамски тоалет, включващ и домино от розов сатен, досущ като това на госпожица дьо Ньовер. Роклята беше от бял армюр, извезан със сребърни рози, в средата на чиито венчета блестеше по една ситна перла, а фустите, дантелите и ръкавите бяха покрити с бродирани пера на колибри.

Всичко бе по последна мода. С подобна рокля, подарена й от господин Ло, маркиза д’Обиняк, дъщеря на финансиста Сула, си бе създала богатство и слава в кралския двор.

Роклята обаче не беше всичко. Дантелите и бродериите бяха наистина великолепни, а само бижутата струваха колкото годишната издръжка на един кавалерийски капрал.

— Магьосник е — повтаряше доня Крус, докато разглеждаше най-подробно всичко, — магьосник е, не ще и дума! Може и Ел Синселадор да си, но колкото и дръжки на шпаги да изгравираш, пак не би могъл да спечелиш толкова, че да правиш такива подаръци.

През ум отново й мина мисълта, че в един определен миг всички тези прелести могат да се превърнат в дървени стърготини или талаш.

Беришон беше очарован и не пропускаше случай да изрази възхищението си. Старата Франсоаз, която току-що се бе върнала, многозначително поклащаше посивялата си глава.

Но тази сцена имаше и още един зрител, чието присъствие никой не подозираше, и който, съвсем естествено, бе не по-малко любопитен. Той се бе скрил зад вратата на горната стая, чието единствено крило внимателно бе открехнал, и разглеждаше над главите на присъствуващите прелестите, пръснати върху масата. Но този зрител не беше хубавецът майстор Луи с неговото благородно и тъжно лице. Това бе един дребен човечец, облечен от глава до пети в черно, същият, който беше довел доня Крус, същият, който бе подправил почерка на Лагардер, същият, който бе наел колибата на Медор: това беше гърбушкото Езоп II, наречен още Йон — победителят на Кита.

Той се подсмиваше под мустак и току потриваше ръце.

— Дявол го взел! — казваше си той. — Негово височество принц дьо Гонзаг наистина си знае работата, а онзи негодник Пейрол е безспорно човек с добър вкус.

Гърбавия се намираше тук от момента, в който се бе появила доня Крус. Той, без съмнение, чакаше майстор Луи.

Орор беше достойна Евина щерка. Само при вида на тези разкошни премени, сърцето й учестено затуптя. Радостта бе двойна: пращаше и ги нейният приятел! Орор дори не се замисли върху онова, което бе минало през ума на доня Крус; тя изобщо не се опита да изчисли колко бяха стрували на нейния приятел тези наистина кралски одежди. Тя изцяло се отдаде на удоволствието. Беше щастлива и вълнението, обземащо младите девойки в мига, когато им предстои да се появят пред света, я опияняваше. Пък и нали там щеше да я закриля нейният приятел! Смущаваше я едно: нямаше си камериерка, тъй като добрата Франсоаз се справяше много по-добре с кухнята, отколкото с тоалетите.

Сякаш доловили нейното желание, две млади момичета пристъпиха напред.

— Ние сме на заповедите на госпожицата — казаха те.

По техен знак всички останали се оттеглиха с почтителни поклони, Деня Крус ощипа Орор по ръката и попита:

— Нима ще се оставиш в ръцете на тези създания?

— А защо не?

— И ще облечеш тази рокля?

— Но разбира се.

— Смела си! Много си смела! — прошепна циганката. — Че какво пък — възкликна тя, — този дявол се оказа изключително изискан! Имаш право, премени се, това никога не вреди.

Орор, доня Крус и двете камериерки, съставляващи част от разкошния подарък, влязоха в спалнята. Във всекидневната останаха само Франсоаз и нейният внук Жан-Мари Беришон.

— Коя ли ще да е тази нахалница? — попита добрата жена.

— Коя нахалница, бабо?

— Тази, с розовото домино.

— Мургавичката ли? Ама как само й играят очетата, а, бабо!

— Видя ли я да влиза?

— Не, беше дошла преди мен.

Госпожа Франсоаз измъкна плетката си от джоба и се замисли.

— Чуй какво ще ти кажа — заяви тя с възможно най-сериозен и тържествен глас. — Не разбирам нищо, ама съвсем нищо от това, което става.

— Искате ли да ви обясня, бабо?

— Не, но ако искаш да ми направиш удоволствие…

— Ах, бабо, вие се шегувате! Ако искам да ви направя удоволствие…

— Ще мълчиш, когато говоря аз! — прекъсна го добрата жена. — Никой не може да ме убеди, че тук няма някаква шмекерия.

— Няма такова нещо, бабо!

— Не трябваше да излизаме. Хората са лоши. Кой знае дали онази никаквица не ни е подвела…

— О, бабо, как може, една толкова почтена жена, дето прави чудесен ликьор от ангелика…

— Ив крайна сметка, малкия ми, ще ми се да съм наясно, тъй като цялата тази история никак не ми харесва.

— Че то е от просто по-просто, бабо! Нашата госпожица цял ден се изгледа по каруците с цветя и зеленина, които пристигаха в Пале Роаял. И да знаеш само как тежко въздишаше, горкичката! Тъй че съвсем очевидно е, че се е качила на — главата на майстор Луи, за да и купи една покана. Защото поканите се купуват, бабо. Госпожа Балао се беше докопала до една чрез прислужника в гардероба, с когото са близки чрез неговата прислужница (прислужницата на прислужника в гардероба), дето си купува тютюн от младата госпожа Балао от улица „Бон-з-Анфан“. Прислужницата от своя страна намерила поканата върху бюрото на господаря си. И сега двете с Балао ще си поделят трийсет луидора. Но това не е кражба, нали, бабо?

Франсоаз беше най-почтената готвачка в Европа, но все пак готвачка.

— По дяволите, момчето ми — отвърна тя, — че кой е луд да открадне някаква долнопробна хартийка!

— И така — подхвана Беришон, — майстор Луи се е оставил да го преметнат и е излязъл, за да купи поканата. Пътьом е накупил разни женски дрънкулки и тутакси ги е изпратил.

— Но това струва страшно много пари! — рече старата жена, изоставяйки плетката си.

Беришон повдигна рамене.

— Ах, колко сте била наивна, бабо! — възкликна той. — Някакъв си вехт сатен, бродиран как да е, и разни там стъкълца!

На външната порта тихо се почука.

— Кой ли още ни се мъкне? — сърдито попита Франсоаз. — Я сложи резето.

— Че защо? Нали вече не си играем на криеница, бабо. Чукането се повтори, този път малко по-силно.

— Ами ако са крадци? — помисли на глас Беришон, който не беше от смелите.

— Крадци! — сопна се старата жена. — И то точно когато на улицата е светло като бял ден и е пълно с народ? Я иди да отвориш!

— В крайна сметка, бабо, все пак мисля, че ще е по-добре да сложа резето.

Времето обаче не му стигна да го стори; беше им додеяло да чукат. Вратата леко се открехна и на прага се появи мъжко лице, украсено с огромни мустаци. Собственикът им бързо огледа стаята.

— Гръм да ме порази! — рече той. — Туй трябва да е гнездото на гълъбицата! — И обръщайки се назад, добави: — Направи си труда да влезеш, любезни ми. Тук са само една достопочтена дама и нейното петленце. Тъкмо ще си побъбрим.

В същото време той пристъпи напред с вирнат нос и юмрук на кръста, поклащайки величествено полите на наметалото си. Под мишница носеше някакъв пакет.

Онзи, когото беше нарекъл „любезни ми“, на свой ред се появи на прага. Той също имаше войнствена външност, но не бе чак толкова страшен на вид. Беше много по-дребен, извънредно слаб и сиромашките му мустачки полагаха напразни усилия да наподобят поне малко страховитите мустаци, които тъй много подхождат на героите. Той също носеше пакет под мишница и подобно на първия също огледа стаята, но погледът му бе много по-продължителен и внимателен.

Жан-Мари Беришон горчиво се каеше, че не бе сложил резето навреме! Същевременно той отдаваше дължимото на новодошлите, признавайки пред самия себе си, че досега никога не бе срещал негодници с по-неприветливи физиономии. Това му мнение доказваше, че никога не бе имал вземане-даване с отбрано общество, тъй като Кокардас-младши и брат Амабл Паспоал бяха наистина двама възхитителни мерзавци. Той предпазливо се скри зад гърба на баба си, която, значително по-смела от него, попита с плътния си глас:

— Какво търсите тук?

Кокардас докосна шапката си с изтънчена вежливост, присъща на людете, изтъркали немалко подметки в праха на фехтовалните зали. После намигна на брат Паспоал. Брат Паспоал му отговори с подобно намигване. Това несъмнено искаше да каже доста неща. Беришон трепереше като лист.

— Почитаема госпожо — рече най-сетне Кокардас-младши, — вашият тембър много ми допада. А на теб, Паспоал?

Паспоал, както вече ни е известно, беше от онези чувствителни души, които винаги много се впечатляват при вида на една жена. Възрастта нямаше никакво значение. Той не се притесняваше дори тогава, когато съответната особа от противоположния пол притежаваше мустаци, при това много по-гъсти от неговите. Паспоал утвърдително се усмихна и премрежи очи. Но възхитете се на тази всестранна натура! Слабостта му към нежната половина от човешкия род нито за миг не приспиваше бдителността му: в главата си той вече имаше готов план за действие.

Гълъбицата, както я наричаше Кокардас, по всяка вероятност се намираше в затворената стая, изпод чиято врата се процеждаше ярка светлина. В другия край на всекидневната имаше една отворена врата и на тази врата имаше ключ.

Паспоал докосна лакътя на Кокардас и тихо прошепна:

— Ключът е от външната страна!

Кокардас утвърдително кимна с глава.

— Многоуважаема госпожо — подхвана той, — ние идваме по много важна работа. Не живее ли тук…?

— Не! — обади се Беришон иззад гърба на баба си. — Не живее тук!

Паспоал се усмихна. Кокардас засука мустак.

— Дявол го взел! — възкликна той. — Ето един многообещаващ млад човек.

— Тъй простодушен на вид — добави Паспоал.

— И с ум като бръснач, бога ми! Но как успя да разбере, че човекът, за когото става дума, не е тук, щом дори не съм го назовал?

— Тук живеем само ние двамата — сухо отговори Франсоаз.

— Паспоал? — рече гасконецът.

— Кокардас? — отвърна нормандецът.

— Я гледай ти! Би ли могъл дори да предположиш, че достопочтената дама може да лъже като нормандска непрокопсаница?

— Бога ми — отвърна Паспоал с проникновения тон на гасконец, — и през ум не би ми минало!

— Хайде, стига! — извика Франсоаз, която такава словоохотливост започваше да дразни. — Не е време да окъснявате по хората. Марш оттук!

— Любезни ми — рече Кокардас, — има известно благоразумие в това, късна доба е вече.

— Безспорно — потвърди Паспоал.

— При все това, обаче — продължи Кокардас — ние не можем да си тръгнем, без да сме получили отговор, ама тъй де!

— Повече от очевидно.

— Тъй че, миличък, предлагам ти най-добросъвестно и без много шум да претърсим къщата.

— Съгласен! — откликна се Амабл Паспоал и приближавайки се бързо до приятеля си, добави: — Извади си кърпата, аз съм приготвил моята. Ти се заеми с малкия, аз ще се погрижа за жената.

При сериозни обстоятелства, Паспоал нерядко превъзхождаше дори самия Кокардас. И така, планът им бе начертан.

Паспоал се запъти към вратата на кухнята. Безстрашната Франсоаз се втурна да му препречи пътя, докато Беришон се опитваше да изскочи на улицата, за да извика за помощ. Кокардас го пипна за ухото и заяви:

— Ако извикаш, ще те удуша, миличък!

Ужасен, Беришон дори не гъкна и Кокардас пристегна кърпата си върху устата му.

Междувременно, с цената на три драскотини и две шепи коса, Паспоал здраво завърза Франсоаз. После я вдигна на ръце и я отнесе в кухнята, където Кокардас отнесе Беришон.

Някои твърдят, че Амабл Паспоал се бил възползувал от положението на Франсоаз, за да я целуне по челото. Ако наистина го е сторил, просто е сбъркал: тя беше грозна от най-ранно детство. Но ние държим да не поемаме никаква отговорност по отношение на Паспоал. Той беше леконравен, толкоз по-зле за него!

С това обаче мъките на Беришон и баба му не свършиха. Завързаха ги здраво един за друг, сетне ги привързаха към крака на шкафа за съдове, след което превъртяха ключа на вратата два пъти. Кокардас-младши и Амабл Паспоал бяха пълни господари на положението.

X. Две домина

Всички магазинчета на улица „Шантр“ бяха вече затворени. Онези от клюкарките, които все още не спяха, продължаваха да се трупат и да вдигат врява пред портата на Пале Роаял. И четирите, Гишар, Дюран, Балао и Морен бяха единодушни — никога досега на празненствата на Негово кралско височество не се бяха стичали толкова много и тъй разкошни тоалети. Днес целият кралски двор бе тук.

Като особа авторитетна и веща, госпожа Балао последна оценяваше тоалетите, обсъждани предварително от госпожите Морен, Дюран и Гишар. След като обелеха коприната и дантелите, те чрез много умел преход се добираха и до самите личности. Според госпожа Балао твърде малко от тези прелестни дами бяха запазили неосквернена първобрачната си роба, за която се говори в Светото писание.

Но вече не толкова заради дамите се блъскаха нашите сплетници край Пале Роаял, отговаряйки достойно на ругатните на носачи и кочияши, защитавайки местата си от по-късно дошлите и газейки в калта с похвално търпение; още по-малко заради принцовете или знатните велможи: на дами се бяха наситили, а на знатни велможи и принцове се бяха нагледали — с лопата да ги ринеш! Видели бяха да минава мадам дьо Субиз заедно с мадам дьо Ла Ферте; двете хубавици Ла Файет, младата херцогиня дьо Розни, чернооката блондинка, дето развали семейството на един син на Луи XIV, госпожиците дьо Бурбон-Бисе, пет-шест Роан от различна величина, Брогли, Шастелюкс, Шоасьол, Колини и тям подобни. Видели бяха да минава негово превъзходителство Тулузкият граф, брат на херцог дю Мен, заедно с жена си, принцесата. Разните му там висши сановници изобщо не влизаха в сметката; едва-едва забелязваха министрите, а посланиците поглеждаха надменно. И въпреки това тълпата не се разотиваше, а от минута на минута ставаше дори по-гъста. Но какво чакаше тълпата? Та тя не би проявила подобно постоянство дори и заради Негово кралско височество регента. Младият крал? Също не. Търсете още по-нагоре! Богът, шотландецът Ло, провидението на целия този народ, който щеше да стане народ-милионер.

Господин Ло от Лористоун, спасителят и благодетелят! Господин Ло, когото само след няколко месеца на същия този площад същата тази тълпа щеше да се опита да удуши! Господин Ло, чиито коне отдавна бездействуваха, заменяни непрестанно от човешки впрягове! И така, тълпата чакаше добричкия господин Ло. Тълпата бе твърдо решена да го чака, ако ще и до сутринта.

И само като си помисли човек, че поетите на драго сърце обвиняват тълпата в непостоянство, в лекомислие и в какво ли не още?! Тази възхитителна тълпа, по-търпелива от стадо овце, която видяхме да се трупа по мокрите тротоари в продължение на цели петнайсет часа, за да види как минава туй или онуй, често — нищо особено, а понякога — нищо и никакво! Ах, ако водените на заколение през последните пет века волове знаеха да пишат!

Тъмна и безлюдна, въпреки близостта на навалицата и светлините, улица „Шантр“ сякаш спеше. Два-три жалки фенера скръбно се оглеждаха в тинестата вада, течаща по средата й. На пръв поглед не се виждаше жива душа, но само на няколко крачки от дома на майстор Луи, от другата страна на улицата, в една дълбока ниша, образувана от неотдавнашното събаряне на две колиби, мълчаливи и неподвижни стояха шестима души, облечени в тъмни дрехи. На земята зад тях имаше две носилки. Тези тук не чакаха господин Ло. Откакто Кокардас-младши и брат Паспоал бяха влезли в дома на майстор Луи, те не откъсваха поглед от затворената му врата.

Останали сами във всекидневната след победоносния завършек на похода им срещу Беришон и Франсоаз, двамата приятели застанаха един срещу друг и с взаимно възхищение се спогледаха.

— Бога ми, детенце — рече Кокардас, — виждам, че все още не си забравил занаята.

— Нито пък ти. Чиста работа, само дето кърпите ни отидоха на вятъра.

Ако понякога сме упреквали Паспоал, то не е било поради несправедливо пристрастие и доказателство за това е, че при случай никога не пропускаме да изтъкнем и добродетелите му: той беше човек пестелив.

Разглезен в разточителство, Кокардас, напротив, дори дума не отвори за носните кърпи.

— И така — подхвана той, — най-трудното е направено.

— До момента, в който някъде не е забъркан Лагардер, всичко върви по мед и масло — забеляза Паспоал.

— А Лагардер е далеч, по дяволите!

— От границата ни делят цели шейсет левги.

И двамата доволно потриха ръце.

— Да не губим повече време, гълъбче, ами да се поогледаме — рече Кокардас. — Ето ти тук две врати.

Той посочи стаята на Орор и площадката на горния етаж. Паспоал се поглади по брадичката.

— Ще хвърля един поглед през ключалката — каза той, насочвайки се към стаята на Орор, но един страховит поглед на Кокардас го спря насред път.

— Гръм да ме порази! — избоботи гасконецът. — Виж, това няма да позволя! Малката немирница се облича, нека запазим благоприличие!

Паспоал смирено сведе очи.

— Ах, благородни ми друже — рече той, — колко си честит с такова целомъдрие!

— Такъв съм си, дявол го взел, и бъди уверен, любезни ми, че познанството ти с човек като мен в крайна сметка ще ти се отрази добре. Истинските философи владеят чувствата си.

— Аз пък съм роб на моите — въздъхна Паспоал, — но те са тъй необуздани!

Кокардас бащински го потупа по бузата.

— Победа без риск е триумф без радост — тържествено изрецитира той. — Я се качи да видиш какво има горе.

Паспоал тутакси се изкатери по стълбището досущ като котка.

— Заключено! — каза той, натискайки бравата на вратата на майстор Луи.

— Отлично, миличък! А сега дай да си поприпомним нарежданията на господин дьо Гонзаг.

— Той ни обеща по петдесет пистола — прекъсна го Паспоал.

— При известни условия. Първо…

Вместо да продължи, той измъкна пакета, който носеше под мишница. Паспоал направи същото. В този момент вратата на горния етаж, която Паспоал бе намерил заключена, безшумно се завъртя на пантите си и от полумрака изникна бледото хитро лице на Гърбавия. Той внимателно се заслуша. Двамата учители по фехтовка разглеждаха пакетите си с нерешителен вид.

— Дали пък наистина е толкова необходимо? — попита Кокардас и с недоволен вид потупа своя пакет.

— Чиста формалност — отзова се Паспоал.

— Ама че работа! Хайде, нормандецо, спасявай положението!

— Нищо по-просто. „Ще носите лакейски ливреи“ — ни рече Гонзаг и ние наистина ги носим, но… под мишница.

Гърбавия се разсмя.

— Под мишница! — възкликна Кокардас възхитен. — Та ти си бил дяволски мъдър, пиленце!

— Мисля, че ако не бяха моите слабости и тираничната им власт щях да стигна далеч — бе скромният отговор на Паспоал.

Двамата оставиха върху масата пакетите, съдържащи споменатите ливреи.

— На второ място — продължи Кокардас, — господин дьо Гонзаг ни нареди да се уверим дали носилката и носачите чакат на улица „Шантр“.

— Вече е сторено — уведоми го Паспоал.

— М-да, всичко хубаво — рече Кокардас, почесвайки се по ухото, — но там има две носилки. Ти какво мислиш, гълъбче?

— От много глава не боли — реши Паспоал. — И без това никога не съм се возил на носилка.

— Ха тъй! Нито пък аз!

— На връщане към двореца ще ги накараме да ни носят един подир друг.

— Решено! Трето: „Ще влезете в къщата“.

— Вече сме в нея.

— „Там има една млада девойка…“

— Виж, благородни ми друже — възкликна Паспоал, — виж как цял се разтреперах!

— И пребледня като платно. Какво ти става?

— Достатъчно е само да стане дума за този пол, комуто дължа всичките си нещастия…

Кокардас здравата го тупна по рамото.

— Гръм да ме удари, любезни ми! — прогърмя той. — Знам, че приятелите си дължат взаимно уважение, но ако продължаваш да ми проглушаваш ушите с твоите пороци, кълна се, ще ги отрежа!

Паспоал дори не обърна внимание на граматическата грешка, тъй като много добре разбра, че става дума за неговите уши, а той много държеше на тях, макар че бяха дълги и червени.

— Но ти не ми позволи да се уверя, че младата девойка е тук — измънка той.

— Тук си е момето, я по-добре чуй! — сряза го Кокардас.

В съседната стая избухна весел смях. Брат Паспоал сложи ръка на сърцето си.

— „Ще вземете младата девойка — продължи да декламира урока си Кокардас, — или по-скоро най-учтиво ще я помолите да се качи в носилката и след това ще я придружите до павилиона…“

— „И ще употребите сила само в краен случай“ — допълни Паспоал.

— Точно така! И мисля, че петдесет пистола не са никак лоша цена за такава работа!

— Ама че щастливец е този Гонзаг! — разчувствува се Паспоал.

Кокардас тутакси се хвана за шпагата. Паспоал на свой ред го хвана за ръката и възкликна:

— По-добре ме убий още сега, благородни ми друже, тъй като това е единственият начин да се потуши огъня, който ме изгаря. Ето гърдите ми, пронижи ги с удар смъртоносен!

Известно време Кокардас го наблюдаваше с дълбоко съчувствие, след което заяви:

— Ама че дивотия! Едно си баба знае, едно си баба бае! Туй пиленце очевидно няма да изхарчи нито един от петдесетте си пистола за комар и пиене!

Шумът в съседната стая се усили. Внезапно Кокардас и Паспоал трепнаха; зад гърба им нечий треперлив и пронизителен гласец едва чуто бе произнесъл:

— Време е!

Те мигновено се обърнаха. До масата бе застанал Гърбавия от двореца на Гонзаг и най-невъзмутимо разопаковаше пакетите им.

— Гръм да ме порази! — смая се Кокардас. — Този пък откъде изникна?

Паспоал предпазливо бе отстъпил назад.

Гърбавия подаде едната ливрея на Паспоал, а другата — на Кокардас.

— И по-бързо! — заповяда той, без да повишава глас.

Двамата приятели се колебаеха, особено гасконецът, който изобщо не можеше да се примири с мисълта, че трябва да облече лакейски одежди.

— По дяволите! — избоботи той. — Ти пък защо се бъркаш?

— Ш-шт! — изсъска Гърбавия. — Побързайте!

През вратата до тях долетя гласът на доня Крус:

— Чудесно! Липсва само носилката.

— Побързайте! — властно ги подкани Гърбавия и в същото време загаси лампата.

Вратата на стаята на Орор се отвори и във всекидневната нахлу смътна светлина. Кокардас и Паспоал се отдръпнаха зад стълбището, където набързо се преоблякоха. Гърбавия беше открехнал един от прозорците, гледащ към улица „Шантр“. В нощта се разнесе тихо изсвирване. Една от носилките тутакси се размърда. Междувременно двете камериерки пипнешком прекосяваха стаята. Гърбавия им отвори вратата.

— Готови ли сте? — попита тихо той.

— Готови сме — отзоваха се Кокардас и Паспоал.

— Тогава на работа!

В същия миг доня Крус излезе от стаята на Орор с думите:

— Май наистина ще се наложи да намеря носилка! Нима този тъй изискан иначе дявол не е помислил за това?

Гърбавия затвори вратата зад нея. Във всекидневната настъпи пълен мрак. Доня Крус не се боеше от хората; тъмнината вселяваше у нея страх от демоните. Бяха призовали дявола на шега и сега на доня Крус й се струваше, че вече усеща в мрака рогата му. Тя отстъпи към вратата на Орор с намерението да я отвори, но в същия миг две яки космати ръце стиснаха нейните. Ръцете принадлежаха на Кокардас-младши. Доня Крус понечи да извика, но викът заседна в конвулсивно свитото й от страх гърло. Орор, която продължаваше да се върти пред огледалото, прелестно гиздава в новата си премяна, изобщо не я чу, тъй като бе оглушена от врявата на тълпата, струпала се под прозореца й. Току-що бяха съобщили, че каретата на господин Ло, идваща откъм Ангулемския дворец, се намира на Траоарското кръстовище.

— Идва! Идва! — носеха се викове от всички страни.

— Госпожице — рече Кокардас с дълбок поклон, който не бе забелязан поради липсата на фенер, — позволете ми да ви предложа ръка, дявол го взел!

Доня Крус се озова в другия край на стаята. Там тя се натъкна на две други ръце, не толкова космати, но по-мазолести, които бяха собственост на брат Амабл Паспоал. Този път тя успя да нададе силен вик.

— Ето го! Ето го! — крещеше тълпата.

Викът на клетата доня Крус отиде нахалост също както поклона на Кокардас. Тя успя да се отскубне от втората прегръдка, но Кокардас я притискаше отблизо. Той и Паспоал действуваха така, че да й препречат всеки друг изход, освен вратата към каменното стълбище. Когато в крайна сметка доня Крус се намери до вратата, тя изведнъж широко се отвори. Светлината на уличните фенери падна върху лицето й. Кокардас не можа да сдържи един удивен жест. В същия миг някакъв мъж, който стоеше отвън на прага, хвърли едно наметало върху главата на доня Крус. Грабнаха я и, почти полудяла от страх, я натикаха в носилката, чиято врата веднага се затвори.

— В павилиона зад „Сен Маглоар“! — заповяда Кокардас.

Носилката потегли. Паспоал се върна, пърхащ като кротушка върху трева. Беше се докоснал до коприна! Кокардас бе потънал в дълбок размисъл.

— Толкова е миличка! — възхищаваше се нормандецът. — Ама толкова е миличка! О, този Гонзаг!

— Дявол го взел! — извика Кокардас с тон на човек, който иска да прогони някаква досадна мисъл. — Надявам се, че добре си свършихме работата!

— Каква нежна ръчичка!

— Петдесетте пистола са наши — заключи гасконецът и се озърна с такъв вид, сякаш не бе много сигурен в това, което казва.

— И каква снага! — продължаваше Паспоал. — Не завиждам на Гонзаг нито за титлите му, нито за златото му, но…

— Хайде, да тръгваме! — прекъсна го Кокардас.

— Сега дълго време няма да мога да мигна!

Кокардас го пипна за яката и го повлече подире си, но размисли и се спря.

— Милосърдието ни задължава да освободим старицата и хлапето й — каза той.

— Не намираш ли, че старата е доста добре запазена? — попита брат Паспоал, но в отговор получи силен удар в гърба.

Кокардас превъртя ключа в бравата и тъкмо да отвори, когато откъм стълбището се чу гласът на Гърбавия, когото те почти бяха забравили:

— Доволен съм от вас, юнаци, но ви предстои още работа. Оставете ключа на мира.

— Този кривчо май много взе да си въобразява! — изсумтя Кокардас.

— Сега, когато не го виждам, гласът му ми прави много странно впечатление — добави Паспоал. — Бих казал дори, че вече съм го чувал някъде.

Рязък повтарящ се звук им подсказа, че Гърбавия чаткаше с огниво. След миг лампата отново светна.

— Та какво още трябва да свършим, метр Езоп? — попита гасконецът. — Ха! Тъй ви наричаха май.

— И Езоп, и Йон, и как ли не още — отвърна човечето. — Сега чуйте внимателно какво ще ви заповядам!

— Поклони се на Негово превъзходителство, Паспоал! Да заповяда! И таз добра!

Кокардас вдигна ръка към шапката си. Паспоал го последва и с присмехулен тон добави:

— Очакваме заповедите на Ваше превъзходителство!

— И добре правите! — сухо отсече Гърбавия.

Нашите двама побойници се спогледаха. Паспоал загуби подигравателния си вид и промърмори:

— Разбира се, че съм чувал този глас!

Гърбавия измъкна иззад стълбището два от онези фенери с дръжки, дето нощем се носят пред носилките, и ги запали.

— Вземете — подаде им ги той.

— И таз хубава! — ядно се възпротиви Кокардас. — Да не би да смятате, че ще успеем да догоним носилката?

— Ако се движи все така, тя е вече далеч! — обади се и Паспоал.

— Взимайте!

Упорит беше този гърбушко. Нашите двама храбреци взеха фенерите.

Гърбавия посочи стаята, от която преди няколко минути беше излязла доня Крус.

— Там има една девойка.

— Още една! — възкликнаха в хор Кокардас и Паспоал. — Втората носилка! — помисли си нормандецът на глас.

— Девойката скоро ще бъде готова — продължи Гърбавия, — и ще излезе както и другата през тази врата.

— Ще ни види — кимна Кокардас към запалената лампа.

— Ще ви види.

— И какво ще правим тогава? — полюбопитствува гасконецът.

— Ще ви кажа. Ще се приближите до нея открито, но почтително и ще й речете: „Ние сме тук, за да ви отведем на бала в двореца.“

— В нарежданията, които получихме, не се споменава нито дума за това — възрази Паспоал.

А Кокардас попита:

— Ще ни повярва ли девойката?

— Ще ви повярва, ако й кажете името на този, който ви изпраща.

— Името на господин дьо Гонзаг?

— Не! Освен това, ще добавите, че господарят ви ще я чака в полунощ — запомнете добре! — точно в полунощ в дворцовата градина в кръга на Диана.

— Гръм да ме порази дано! — избухна Кокардас. — Да не би да имаме вече двама господари?

— Не — отвърна Гърбавия, — вие имате само един господар, но той не се казва Гонзаг.

След тези думи Гърбавия се насочи към витата стълба и вече бе сложил крак върху първото стъпало, когато Кокардас, който напразно се опитваше да запази нахалната си усмивка, попита:

— И как се казва нашият господар? Езоп II, без съмнение?

— Или пък Йон? — смутолеви Паспоал.

Гърбавия ги погледна; те сведоха очи. Тогава той отчетливо произнесе:

— Вашият господар се казва Анри дьо Лагардер!

Двамата приятели се стъписаха и сякаш изведнъж се смалиха.

— Лагардер! — повториха едновременно те с глух и разтреперан глас.

Гърбавия продължи да се изкачва по стълбището. Когато стигна на горния етаж, той за миг се обърна и ги изгледа, прегърбени и кротки, и изрече само следното:

— И се дръжте прилично!

Сетне изчезна.

— Ай! — изписка Паспоал, когато вратата горе се хлопна.

— Гръм да ме порази дано! — избъбра Кокардас. — Видяхме дявола!

— Да се държим прилично, доблестни ми друже.

— Да бъдем кротки като агънца, дявол го взел, и да се държим прилично! Но представи си — сепна се гасконецът, — стори ми се, че го познах.

— Кого, Парижанчето ли?

— Не, девойчето, дето го натикахме в носилката. Стори ми се, че е същата хубавичка циганка, която видях в Испания в ръцете на Лагардер.

Паспоал нададе вик: вратата на стаята на Орор се бе отворила.

— Това пък какво е? — потрепера гасконецът, когото вече всичко плашеше.

— Момичето, което видях във Фландрия заедно с Лагардер! — заекна Паспоал.

На прага на стаята стоеше Орор.

— Флор, къде си? — повика тя.

Превили гръб и с фенери в ръце, Кокардас и Паспоал пристъпиха напред. Решението им да се държат прилично все повече се затвърдяваше. С щръкналите си шпаги те наистина можеха да послужат за образец на съвършени лакеи. Малко швейцарски прислужници биха могли да се мерят с тях по непринуденост и изискани обноски. Орор бе тъй омайващо прелестна в своята бална премяна, че те с неподправено възхищение започнаха да й се любуват.

— Но къде е Флор? Да не би лудетината да е тръгнала без мен?

— Без вас — отзова се като ехо гасконецът.

— Без вас — обади се и нормандецът.

Орор подаде ветрилото си на Паспоал, а букета — на Кокардас. Човек би казал, че цял живот е имала такива внушителни лакеи.

— Готова съм — каза тя, — да вървим!

И ехото тутакси послушно повтори:

— Да вървим!

— Да вървим!

В момента, в който се качваше в носилката, Орор попита:

— Каза ли къде да го търся?

— При кръга на Диана — прошепна Кокардас с глас на тенор.

— В полунощ — добави Паспоал.

И двамата стояха прегърбени и с увиснали ръце.

Потеглиха. Кокардас-младши и брат Паспоал, които придружаваха носилката с фенери в ръце, размениха над нея един последен поглед и този поглед казваше: „Да се държим прилично.“

Миг по-късно човек можеше да види как от алеята, водеща към жилището на майстор Луи, излезе дребен, облечен целият в черно човечец, който заситни по улица „Шантр“.

Той пресече улица „Сент Оноре“ точно в момента, когато всеки миг се очакваше да мине каретата на господин Ло и тълпата злорадо започна да се подиграва с гърбицата му. Изглежда обаче, че подигравките никак не безпокояха Гърбавия. Той заобиколи Пале Роаял и влезе в Двора на фонтаните. Откъм улица „Валоа“ имаше малка вратичка, която водеше към онази част на сградата, известна като личните покои на Негово височество. Гърбавия почука по определен начин. Отвориха му веднага и от дъното на тъмния коридор нечий плътен глас избоботи:

— А, ти ли си, кривчо. Качвай се бързо, чакат те!

Любимец на кралския двор, всемогъщ, богат и с един-единствен противник — някакъв си беден изгнаник, принц дьо Гонзаг изглеждаше неуязвим, но Тарпейската скала82 се намира все тъй близо до Капитолия и затова човек не бива да твърди, че чашата е изпита, преди да е видял дъното й.

Колкото и несигурно да бе положението му, Анри дьо Лагардер, чието отмъщение наближаваше, неизбежно и неумолимо като съдбата, най-сетне щеше да застане лице срещу лице с убиеца на Ньовер. Чрез една хитрост, колкото гениална, толкова и дръзка, той много скоро щеше да принуди Гонзаг да се осъди сам, призовавайки за свидетел жертвата, за да посочи убиеца…