Гърбавия

I. Спалнята на регента

Беше осем часът сутринта. Маркиз дьо Косе, херцог дьо Брисак, поетът Ла Фабр и три дами, между които на стария Льо Бреан — портиер на „Кур-о-Ри“, му се стори, че разпознава херцогиня дьо Бери, напуснаха Пале Роаял през малката врата, за която вече неведнъж стана дума. Регентът се намираше в спалнята си заедно с абат Дюбоа и в присъствието на бъдещия кардинал, се готвеше да си ляга.

В Пале Роаял, както и у принц дьо Гонзаг, също бяха вечеряли късно, такава беше модата. Но вечерята в Пале Роаял беше завършила значително по-весело.

В наши дни немалко многозаслужили и много сериозни автори се опитват по най-различни поводи да реабилитират паметта на достойния абат Дюбоа и то най-вече, защото, както твърдят те, папата го бил направил кардинал. Но папата не винаги прави кардинали онези, които иска. На второ място, защото сладкодумният и добродетелен Масийон153 му бил приятел. Този довод би бил много убедителен, ако не беше доказано, че добродетелните хора не могат да изпитват слабост към негодниците. Но историята отдавна се забавлява с опити да докаже противното. Освен това, ако абат Дюбоа беше наистина светец, то бог е длъжен да му отреди най-прелестното кътче в рая си, тъй като надали друг човек е бил терзан от такова множество най-разнородни клевети.

Пийнеше ли, на регентът винаги му се приспиваше. И тази сутрин той спеше прав, докато камериерът му го тъкмеше за сън, а абат Дюбоа, полупиян — или поне така изглеждаше, тъй като човек не трябва никога и в нищо да се зарича — му възпяваше превъзходството на английските нрави. Принцът много обичаше англичаните, но този път слушаше с половин ухо и току подканваше камериера си да побърза.

— Върви да си лягаш, приятелю Дюбоа — каза той на бъдещия прелат, — и стига си ми проглушавал ушите.

— Ще си легна подир малко — отвърна абатът, — но известна ли ви е разликата между вашата Мисисипи и техния Ганг? Между вашите ескадрили и техните флоти? Между колибите на вашата Луизиана и палатите на тяхната Бенгалия? Знаете ли, че вашата Индия е просто фикция, докато те наистина притежават баснословното царство на „Хиляда и една нощ“, страна на неизчерпаеми богатства, земя на неземни аромати, море, чието дъно е застлано с перли, планини, чиито недра крият диаманти?

— Дюбоа, достопочтени ми изповеднико, ти си пиян. Върви да спиш.

— А да не би ваше кралско височество да е трезвен? — разсмя се абатът. — Само думичка още: опознайте Англия и заздравете връзките си с нея.

— По дяволите! — извика принцът. — Ти и без това направи повече от необходимото, за да заслужиш издръжката, чиито недобори лорд Стеърс най-редовно ти изплаща. Върви да спиш, абате.

Дюбоа си взе шапката и мърморейки под носа си, се отправи към вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато тя се отвори и един прислужник възвести появата на господин Машо.

— Ще приема лейтенанта по обед — сопна се ядно регентът. — Тези хора си играят със здравето ми. Те ще ме погубят!

— Господин Машо носи важни вести… — настоя прислужникът.

— Знам ги аз тези вести! — прекъсна го регентът. — Иска да ми съобщи, че Селамаре заговорничи, че крал Филип Испански е в лошо настроение, че на Алберони му се ще да бъде папа, а госпожа дю Мен иска да стане регентка. По обед, казах, или по-скоро в един часа! Не се чувствувам добре.

Прислужникът излезе. Абат Дюбоа се върна и застана насред стаята.

— Ако имахте подкрепата на Англия — рече той, — изобщо нямаше да обръщате внимание на подобни зловредни интрижки.

— Мътните да те вземат, негоднико, няма ли най-сетне да си вървиш! — кресна регентът.

Дюбоа изобщо не се докачи. Той отново се запъти към вратата и вратата отново се отвори.

— Държавният секретар Льо Блан — обяви прислужникът.

— По дяволите! — изруга негово кралско височество, вече стъпил върху табуретката, за да се качи в леглото си.

Прислужникът притвори вратата, но добави, долепяйки уста до процепа:

— Господин държавният секретар носи важни вести.

— Те до един носят важни вести — промърмори регентът на Франция, отпускайки изтерзаната си глава върху украсената с малински дантели възглавница. — Доставя им удоволствие да се преструват на ужасно уплашени от Алберони или от дю Мен. Въобразяват си, че са полезни, а всъщност са просто досадни, и толкоз. Ще приема Льо Блан и Машо в един часа. Не, по-скоро в два, а дотогава мисля сладко да поспя.

Прислужникът излезе. Филип Орлеански затвори очи.

— Абатът още ли е тук? — попита той камериера си.

— Отивам си, отивам си — побърза да отговори Дюбоа.

— Чакай, абате, ела тук. Тъкмо ще ме приспиш. Нима наистина не е странно, че не разполагам дори с минута, за да си отдъхна? Дори с минута! Всички идват точно тогава, когато си лягам. Разбираш ли, абате, просто се погубвам от работа, но това изобщо не ги интересува…

— Желае ли ваше кралско височество да му прочета нещо? — попита Дюбоа.

— Не, размислих, май е по-добре да си вървиш. Имаш задължението да ме извиниш най-учтиво пред господата. Цяла нощ работих и мигрената ме хвана както винаги, когато пиша на лампа. — Той тежко въздъхна и заключи: — Всичко това ме съсипва, уверявам те, а кралят пак ще иска да присъствувам на събуждането му и ГОСПОдин дьо Фльори пак има да свива устенцата си на престаряла графиня. Но човек и при най-добро желание, пак не може да свърши всичко! По дяволите! Не е работа за мързелив човек да управлява Франция.

И главата му потъна още по-дълбоко в меката възглавница. Разнесе се равномерното му шумно дишане. Той спеше.

Абат Дюбоа се спогледа с камериера и двамата прихнаха. Когато беше в добро разположение на духа, регентът наричаше абат Дюбоа нехранимайко. Имаше нещо много лакейско в негово бъдещо високопреосвещенство.

Дюбоа излезе. Господин Машо и министърът Льо Блан бяха все още в преддверието.

— Негово кралско височество ще ви приеме в три часа — рече им абатът, — но според мен ще чакате до четири. Вечеряхме доста късничко и негово кралско височество е малко уморен.

Влизането на Дюбоа беше прекъснало разговора между господин Машо и държавния секретар.

— Този безочлив негодник не си прави труда да прикрие поне малко слабостите на господаря си! — каза полицейският лейтенант, когато Дюбоа излезе.

— Негово кралско височество обича точно такива негодници — отвърна Льо Блан. — А знаете ли истината за онази история в павилиона на принц дьо Гонзаг?

— Знам това, което ми докладваха моите пристави. Двама убити: кадетът дьо Жирон и борсовият посредник Албре; трима арестувани: бившият гвардеец Лагардер и двама пладнешки разбойници, чиито имена са без значение. Госпожа принцесата нахлула със сила и в името на краля в приемната на съпруга си; две млади девойки… Но това е запечатано писмо, загадка, достойна за сфинкс.

— Едната от тях е безусловно наследницата на Ньовер — каза държавният секретар.

— Не се знае. Едната е представена от господин дьо Гонзаг, а другата — от Лагардер.

— Регентът в течение ли е на тези събития? — попита Льо Блан. Нали току-що чухте абата! Регентът е гулял до осем сутринта.

— Да, но опре ли работата до него, на принц дьо Гонзаг не му остава нищо друго, освен да внимава какво и как го прави.

Полицейският лейтенант сви рамене и повтори:

— Не се знае! Едно от двете: господин дьо Гонзаг или е загубил доверието му, или го е запазил.

— Не забравяйте все пак — прекъсна го Льо Блан, — че негово кралско височество беше непреклонен в аферата с граф Хорн.

— Така е, но тогава ставаше въпрос за платежоспособността на банката; улица „Кенкампоа“ се нуждаеше от пример.

— Ho тук също са заложени на карта държавни интереси! Вдовицата на Ньовер…

— Безспорно, но Гонзаг е приятел на регента от двайсет и пет години.

— Навярно тази нощ са свикали Огнения съд154.

— Да, заради господин дьо Лагардер и по искане на принцеса дьо Гонзаг.

— А как мислите, възнамерява ли негово кралско височество да защитава принца?…

— Ако питате мен — прекъсна го решително господин Машо, — то аз мисля да не мисля нищо, докато не разбера дали Гонзаг е изгубил, или не, доверието му. Всичко зависи от това.

Едва се доизрекъл, вратата на приемната се отвори и на прага, сам и без свита, се появи принц дьо Гонзаг. Господата най-прилежно си размениха дълбоки поклони.

— Негово кралско височество още ли не е станал? — попита Гонзаг.

— Току-що отказа да ни приеме — отвърнаха в един глас Льо Блан и Машо.

— В такъв случай, уверен съм, вратата е затворена за всички — побърза да каже Гонзаг.

— Бреон! — повика полицейският лейтенант.

Появи се един прислужник и лейтенантът му нареди:

— Уведомете негово кралско височество, че принц дьо Гонзаг чака в приемната.

Гонзаг стрелна господин Машо с подозрителен поглед и това не убягна от вниманието на двамата магистрати.

— Да не би за мен да има по-особени нареждания? — попита принцът.

Във въпроса му ясно се долови безпокойство.

Полицейският лейтенант и държавният секретар се поклониха с усмивка.

— Ни най-малко — отвърна господин Машо. — Просто негово кралско височество, чиято врата е затворена за министрите му, може да си отдъхне и разведри единствено в компанията на своя най-добър приятел.

На прага се появи Бреон и високо обяви:

— Негово кралско височество очаква принц дьо Гонзаг.

Еднакво, но продиктувано от съвършено различни причини удивление се изписа върху лицата на тримата велможи. Гонзаг беше трогнат. Той се поклони на двамата магистрати и последва Бреон.

— Негово кралско височество никога няма да се промени! — разочаровано промърмори Льо Блан. — Удоволствието преди работата.

— От един и същ факт могат да се направят различни изводи — насмешливо се подсмихна господин Машо.

— Не можете все пак да отречете, че благоволението му към Гонзаг…

— Заплашва всеки миг да отлети безвъзвратно! — прекъсна го полицейският лейтенант.

Държавният секретар го погледна учудено.

— Ако ли не е и в апогея си — заключи господин Машо.

— Изяснете се, любезни ми друже, понякога проявявате такава тънка прозорливост, че…

— Довчера регентът и Гонзаг бяха добри приятели — простодушно отвърна господин Машо — и Гонзаг чакаше заедно с нас в преддверието понякога повече и от час.

— И до какво заключение стигате?

— Опазил ме бог да правя каквито и да било заключения! Само че от началото на регентството на Орлеанския херцог и до ден-днешен, Огненият съд се занимава единствено с цифри, като захвърли меча, за да се хване за сметководните книги и молива. А ето че сега изведнъж му подхвърлят за храна господин дьо Лагардер. И това е само началото, уверявам ви. Доскоро виждане, любезни ми приятелю, ще се върна към три часа.

В коридора, който свързваше приемната с покоите на регента, Гонзаг разполагаше с не повече от секунда, за да размисли и той чудесно я оползотвори. Срещата с Машо и Льо Блан коренно промени първоначалния му план за действие. Господата не бяха казали нищо обезпокояващо, но въпреки това, разделяйки се с тях, Гонзаг вече знаеше, че облаци застрашават звездата му.

Може би прекалено драматизираше нещата. Регентът му подаде ръка. Вместо да я целуне, както правеха някои придворни, Гонзаг крепко я стисна и без да чака разрешение, седна до възглавето на леглото. Регентът продължаваше да лежи с полузатворени очи, но Гонзаг отлично забелязваше, че внимателно го наблюдава.

— Е, Филип — рече негово кралско височество меко и снизходително, — виждаш как всичко излиза наяве.

Сърцето на Гонзаг се сви, но той остана невъзмутим.

— Бил си нещастен, а ние и представа нямахме за това! — продължи регентът. — Това е най-малко липса на доверие.

— Това е липса на смелост, ваше височество — тихо рече Гонзаг.

— Разбирам те, никой не обича да излага на показ семейните си неприятности. Принцесата е много огорчена, ако може тъй да се каже.

— Ваше височество положително знае колко голяма е силата на клеветата — прекъсна го Гонзаг.

Регентът се приповдигна на лакът и се взря в очите на най-дългогодишния си приятел. По набразденото му от преждевременни бръчки чело премина сянка.

— Да, клеветили са ме — отвърна той. — Одумвали са честта ми, моята неподкупност, слабостта ми към моето семейство, одумвали са всичко най-свидно за един човек, но не разбирам защо точно ти, Филип, ми припомняш нещо, което моите приятели се стараят да ме накарат да забравя.

— Моля за прошка, ваше височество — промълви Гонзаг и наведе глава. — Страданието е себично. Мислех за себе си, а не за ваше кралско височество.

— Прощавам ти, Филип, прощавам ти, но при условие, че ми довериш мъката си.

Гонзаг поклати глава и каза толкова тихо, че регентът едва го чу:

— Ние с вас, ваше височество, имаме навика да се подиграваме с най-съкровените чувства. Нямам никакво право да се оплаквам, самият аз съм съучастник, но има чувства, които…

— Знам, Филип! — прекъсна го регентът. — Знам, че си влюбен в жена си, която е наистина прелестно и благородно създание! Е, вярно, случвало се е понякога, когато пийнем повечко, да се шегуваме с тези неща, но ние се шегуваме и с бога…

— И грешим, ваше височество! — прекъсна го на свой ред Гонзаг, повишавайки тон. — Бог си отмъщава.

— Прекалено присърце го вземаш! Имаш ли да ми казваш нещо?

— Много неща, ваше височество. Тази нощ в моя павилион бяха убити двама души.

— И единият, обзалагам се, е кавалерът дьо Лагардер! — извика Филип Орлеански и рязко се изправи в леглото си. — Сбъркал си, Филип! Ей богу, сбъркал си, ако наистина си го сторил. Така потвърждаваш някои подозрения…

Вече не му се спеше. Свъсил вежди, той втренчено гледаше принца. Гонзаг се бе изправил в цял ръст и на красивото му лице се бе изписало високомерно презрение.

— Подозрения! — възкликна той, сякаш не бе съумял да потисне първия порив на накърненото си честолюбие. После развълнувано добави: — Нима ваше височество ме е подозирал в нещо?

— Да, имах известни съмнения — отвърна след кратко мълчание регентът. — Присъствието ти ги опровергава, тъй като имаш погледа на честен човек. Постарай се думите ти окончателно да ги разсеят. Слушам те!

— А ще благоволи ли ваше височество да ме посвети в подозренията си?

— Има стари, има и нови.

— Да започнем по-напред от старите, ако ваше височество е съгласен.

— Вдовицата на Ньовер беше богата, а ти — беден. Ньовер бе наш брат…

— И не е трябвало да се женя за вдовицата му, тъй ли?

Регентът облегна глава на ръката си и не отговори.

— Ваше височество — продължи Гонзаг, свеждайки поглед, — казах ви вече: подигравахме се твърде често и сега сърдечните излияния помежду ни звучат неестествено.

— Какво искаш да кажеш? Изясни се!

— Искам да кажа, че ако в живота си съм извършил някое достойно за похвала дело, то е именно това. Вие знаете, вече съм ви го казвал, че нашият многообичан Ньовер издъхна в ръцете ми. Знаете също, че се намирах в замъка Кайлюс с едничката цел да прекърша сляпото упорство на стария маркиз, озлобил се срещу нашия Филип, който му бе отнел дъщерята. Тази сутрин дадох свидетелски показания на заседанието на Огнения съд, за което ще ви разкажа след малко.

— Ах! — прекъсна го регентът. — Кажи ми, каква присъда издаде Огненият съд? Значи Лагардер не е бил убит в дома ти?

— Ако ваше височество ми беше позволил да продължа…

— Продължавай, продължавай! Но, предупреждавам те, искам да чуя истината и само истината!

Гонзаг сдържано се поклони и отговори:

— Точно заради това говоря на ваше кралско височество вече не като на мой приятел, а като на мой съдник. Не Лагардер бе убит в дома ми тази нощ, а сам Лагардер уби двама души: банкера Албре и кадета дьо Жирон.

— Ах! — възкликна отново регентът. — А как стана тъй, че Лагардер се озова в дома ти?

— Мисля, че това би могла да ви каже госпожа принцесата — отвърна Гонзаг.

— Внимавай! Тази жена е светица!

— Която ненавижда съпруга си, ваше височество! — произнесе Гонзаг, наблягайки на всяка дума. — Нямам вяра в светиците, които ваше кралско височество канонизира.

Той явно спечели с това, тъй като вместо да се разгневи, регентът се усмихна.

— Хайде, стига, клети мой Филип! — рече той. — Може би бях малко рязък, но то е, разбираш ли, защото налице е нечуван скандал. Ти си особа твърде високопоставена, а скандалите по висините вдигат шум, толкова много шум, че разклащат трона. Седя достатъчно близо до него, за да го твърдя. Но да продължим! Ти твърдиш, че сватбата ти с Орор дьо Кайлюс била добро дело. Добре, докажи го!

— Добро дело ли е да изпълниш последното желание на един умиращ? — възкликна Гонзаг с възхитително престорен плам.

Регентът занемя от удивление. Настъпи продължително мълчание.

— Точно за това не би посмял да ме излъжеш — промълви най-сетне Филип Орлеански. — Вярвам ти.

— Ваше височество — каза Гонзаг, — вие се държите с мен така, че това ще бъде последната ни среща. Никой от моя род не е свикнал да чува подобни думи, та дори и от устата на най-високородни принцове! Опровергая ли отправените ми обвинения, аз завинаги ще се простя с приятеля си от младини, който ме отблъсква в тежък за мен миг. Вие ми вярвате, добре, това ми стига!

— Оневинете се, Филип, и кълна се, ще видите дали ви обичам! — прошепна регентът, чийто глас издаваше силното му вълнение.

— Нима наистина съм обвинен?! — възкликна принцът, но тъй като Орлеанският херцог запази мълчание, той добави с онова сдържано достойнство, което в случай на нужда така добре умееше да имитира: — Нека ваше височество ми задава въпроси, аз ще му отговарям.

За миг регентът се замисли, после попита:

— Присъствувахте ли на кървавата трагедия, разиграла се в крепостния ров на Кайлюс?

— Да, ваше височество — отвърна Гонзаг, — и с риск на живота си защитавах вашия и мой приятел. Това беше мой дълг.

— Да, това е бил ваш дълг. Казвате, че издъхнал в ръцете ви?

— Да, ваше височество, и ведно с това приех последната му воля.

— Искам да знам какво ви е помолил!

— И през ум не ми е минавало да го крия от ваше кралско височество. Нашият злочест приятел ми каза, повтарям дословно думите му: „Бъди мъж на жена ми, за да станеш баща на моята дъщеря“.

Гласът на Гонзаг дори не трепна, когато произнасяше тази светотатствена лъжа. Регентът бе потънал в дълбок размисъл. Върху умното му, съсредоточено лице все още личеше умора, но следите от пиянството бяха изчезнали.

— Похвално е, че сте изпълнил завета на умиращия — каза той. — Така е повелявал дългът ви. Но защо крихте това обстоятелство цели двайсет години?

— Обичам жена си — отвърна принцът без колебание. — Вече казах това на ваше височество.

— Но с какво тази любов ви заставяше да мълчите?

Гонзаг наведе очи и успя дори да се изчерви.

— В противен случай трябваше да обвиня бащата на моята съпруга — промълви той.

— Тъй значи! — възкликна регентът. — Убиецът бил маркиз дьо Кайлюс!

Гонзаг наведе глава и тежко въздъхна. Филип Орлеански не откъсваше от него тежкия си пронизителен поглед.

— Но ако убиецът е бил маркиз дьо Кайлюс, в какво тогава обвинявате Лагардер? — попита той.

— В същото, за което у нас, в Италия, обвиняват наемните убийци, продали стилета си, за да се извърши убийство.

— Искате да кажете, че господин дьо Кайлюс е наел шпагата на Лагардер?

— Да, ваше височество. Но ролята си на наемник той игра един-единствен ден. Лагардер я замени срещу една значително по-активна роля, която играе на своя глава и то прекалено самонадеяно вече цели осемнайсет години. За своя лична облага той отвлече дъщерята на Орор, както и документите, доказващи раждането й.

— Но не твърдяхте ли друго вчера пред семейния съвет? — прекъсна го регентът.

— Ваше височество — отвърна Гонзаг, вмъквайки умишлено горчивина в усмивката си, — благодаря на бога, че допусна този разпит. За зла участ си въобразявах, че съм извън подобни подозрения. Човек може да срази единствено явния враг и да обори съкрушително само пряко отправеното обвинение. Врагът се появи и обвинението е отправено — толкоз по-добре! Вече ме принудихте да озаря с факела на правдата мрака, който съпружеската ми вярност отказваше да разсее. Сега ще ме принудите да ви разкрия добродетелната, благородната, праведната и смирено предана страна на моя живот. Ваше височество, аз отвръщах на злото с добро търпеливо и неизменно в продължение на почти двайсет години. Ден и нощ вършех негласното си дело, заради което неведнъж рискувах дори живота си; пропилях огромното си богатство; заставих да млъкне омайващия глас на честолюбието си; пролях кръвта си…

Регентът направи нетърпелив жест, но Гонзаг продължи:

— Намирате, че се хваля, така ли? Чуйте тогава моята история, вие, ваше височество, който бяхте мой приятел и брат така, както бяхте приятел и брат на Ньовер. Изслушайте ме внимателно и отсъдете безпристрастно. Избирам ви за съдник, но не между мен и госпожа принцесата — опазил ме бог, и през ум не ми минава да завеждам дело срещу нея! — нито пък между мен и този авантюрист Лагардер — уважавам се достатъчно, за да се меря на същите везни с него, а за съдник помежду ни, ваше височество, между останалите живи двама от тримата Филиповци; между вас, херцог Орлеански и регент на Франция, държащ в ръцете си почти кралската власт да отмъсти за бащата и да защити детето, и мен, Филип дьо Гонзаг, скромен благородник, уповаващ се единствено на своята сърцатост и шпагата си, за да доведе докрай тази двойна и свещена мисия! Призовавам ви за съдник и когато завърша разказа си, аз ще ви запитам, Филип Орлеански, кому, на вас или на Филип дьо Гонзаг се усмихва и ръкопляска от висините седящият в нозете божии Филип дьо Ньовер!

II. Пледоария

Ударът беше дързък, умело нанесен и попадна в целта. Регентът на Франция наведе очи под суровия поглед на Гонзаг, който, закален в словесни битки, предварително бе преценил въздействието му.

Това, което се готвеше да разкаже, в никакъв случай не беше импровизация.

— Нима се осмелявате да твърдите, че не съм изпълнил приятелския си дълг? — промълви регентът.

— Ни най-малко, ваше височество — отвърна Гонзаг, — но тъй като съм принуден да се защитавам, аз чисто и просто ще направя сравнение между моето и вашето поведение. Сами сме и ваше кралско височество няма защо да се черви.

Филип Орлеански вече се бе съвзел от смущението си.

— Познаваме се отдавна, принце — каза той, — но внимавайте, отивате твърде далеч!

— Нима бихте ме наказал заради това, че останах верен на нашия брат и след смъртта му? — попита Гонзаг и го погледна право з очите.

— Ако са ви злепоставили, ще получите удовлетворение — отвърна регентът. — Говорете!

Гонзаг се беше надявал на повече гняв. Спокойствието на Орлеанския херцог го принуди да се лиши от един ораторски прийом, на който беше възлагал големи надежди. Без обаче ни най-малко да се смути, той поде:

— На моя приятел, на Филип Орлеански, който довчера още ме обичаше и ми беше скъп, аз навярно бих разказал моята история с други думи, но в положението, в което ваше кралско височество и аз се намираме, е необходимо само сбито и ясно резюме. Преди всичко трябва да ви кажа, че този Лагардер е не само наемен убиец, при това от най-опасната разновидност и нещо като герой сред себеподобните си, но човек умен и лукав, способен да преследва честолюбивите си замисли в продължение на години, без да жали сили и без да се спира пред нищо, за да постигне целта си. Нямам основания да смятам, че идеята да се омъжи за наследницата на Ньовер му е хрумнала още в началото, тъй като за тази цел, откакто пресече границата, трябваше да чака не по-малко от петнайсет-шестнайсет години, а това е твърде много. Първоначалното му намерение безусловно е било да поиска някакъв баснословен откуп; той знаеше, че Ньовер и Кайлюс са богати. Аз, човекът, който неотстъпно вървеше по петите му още от нощта на престъплението, знам всяка една от стъпките му: чисто и просто той беше заложил на факта, че държи детето в ръцете си, надявайки се да забогатее изведнъж, но действията ми го принудиха да промени плановете си. По начина, по който водех хайката срещу него, той навярно бързо е разбрал, че всяка нечестна сделка би била обречена на провал. Преминах границата малко след него и го догоних в околностите на градчето Венаск, в Навара. Но въпреки че го превъзхождахме по численост, той успя да ни се изплъзне и под чуждо име навлезе във вътрешността на Испания. Ще ви спестя подробностите около многобройните ни срещи. Силата, смелостта и ловкостта му са наистина невероятни. Освен раната, която ми нанесе в крепостния ров на Кайлюс, когато защитавах нашия злочест приятел… — Тук Гонзаг свали ръкавицата си и посочвайки белега от шпагата на Лагардер, продължи: — … аз не на едно и две места нося следи от ръката му. Няма майстор на шпагата, който да му устои. Издържах цяла армия, тъй като възнамерявах да го заловя жив, за да мога чрез него да удостоверя самоличността на моето малко скъпо сираче, Армията ми се състоеше от най-знаменитите дуелисти в Европа: капитан Лорен, Жоел дьо Жюган, Щаупиц. Пинто, Ел Матадор, Салдан и Фаенца, но те до един загинаха…

Регентът трепна.

— Загинаха от неговата ръка — натърти Гонзаг.

— Нали знаете — промълви Филип Орлеански, — че той също твърди, че е бил натоварен със задачата да закриля дъщерята на Ньовер и да отмъсти за нашия клет приятел?

— Да, знам, вече ви казах, че това е един дързък и ловък измамник. Надявам се, че имайки да избира между две твърдения, Орлеанският херцог ще вземе под внимание подбудите на всяка от страните.

— Така и ще сторя — бавно произнесе регентът. — Продължавайте!

— Минаха години — поде отново Гонзаг, — но забележете, че Лагардер нито веднъж не се опита да изпрати до вдовицата на Ньовер писмо или поне кратка записка. Фаенца, човек хитър и ловък, когото бях изпратил в Мадрид със задачата да наблюдава похитителя, се върна и ми направи доста странен доклад, върху който специално искам да обърна внимание на ваше кралско височество. Лагардер, който в Мадрид се казваше дон Луис, беше разменил пленницата си срещу една млада девойка, отстъпена му срещу солидна сума от леонските цигани. Лагардер се страхуваше от мен; той усещаше, че съм по следите му и искаше да ме заблуди. От този момент той се посвети на възпитанието на циганката, докато истинската наследница на Ньовер, отвлечена от циганите, живееше под шатра. Усъмних се. Това беше и причината за първото ми пътуване до Мадрид. Срещнах се с циганите в една клисура в планината Баладрон и се убедих, че Фаенца не ме е подвел. Видях и девойката, чийто спомени по онова време бяха още съвсем пресни. Подготвихме всичко необходимо, за да я отвлечем и доведем във Франция. Мисълта за скорошната среща с майка й я изпълваше с радост. Вечерта, уречена за отвличането, аз и хората ми вечеряхме в шатрата на старейшината, за да не възбудим подозрение. Уви, бяха ни предали! Тези неверници владеят необикновени тайни: по средата на вечерята погледът ни се замъгли и ни налегна дрямка, а когато на следния ден се събудихме, лежахме върху тревата насред баладронската клисура и около нас нямаше нито шатри, нито бивак; тлеещите огньове гаснеха под пепелта, а от леонските цигани нямаше и помен.

В разказа си Гонзаг се стараеше винаги да се придържа към действителните обстоятелства, в смисъл такъв, че датите, местата на събитията и участвуващите в тях лица бяха точно посочени. Така лъжата му почти напълно се вместваше в рамките на истината и, разпитаха ли Лагардер или Орор, в немалко точки отговорите им несъмнено щяха да съвпаднат с неговата версия. Според думите му и двамата бяха самозванци, а това означаваше, че имат интерес да изопачават фактите.

Безстрастен, регентът продължаваше внимателно да слуша.

— Така бе изпуснат един чудесен случай, ваше височество — поде отново Гонзаг с онзи простодушно-искрен тон, който го правеше толкова сладкодумен. — Ах, колко сълзи нямаше да се пролеят в миналото, колко мъка би била предотвратена днес, ако бяхме успели! Не говоря за бъдещето, то е подвластно единствено богу. Върнах се в Мадрид. От циганите нямаше и следа; Лагардер беше заминал на пътешествие, а циганката, с която бе подменил госпожица дьо Ньовер, се намираше на възпитание в манастира „Преображение господне“. Виждам, ваше височество, че не желаете да дадете външна проява на впечатленията си от разказа ми и разбирам, че сега се отнасяте с недоверие към красноречието, което някога толкова ви се нравеше. Старая се да бъда ясен и кратък, но въпреки това не мога да не си позволя да прекъсна за миг разказа си, за да ви уверя, че подозренията ви и дори вашата предубеденост са безсилни. По-силна от тях е истината! От мига, в който благоволихте да ме изслушате, всичко беше предрешено: разполагам богато и пребогато с доводи, за да ви убедя. Преди обаче да проследя по-нататъшните събития, трябва да вмъкна една забележка, която не е без значение. Лагардер, и това е повече от очевидно, подмени детето, за да ме заблуди. По онова време той все още възнамеряваше в един подходящ момент да прибере обратно наследницата на Ньовер, за да си послужи с нея за осъществяването на своите честолюбиви замисли. Но плановете му скоро се промениха. Ваше височество ще разбере на какво се дължеше този внезапен обрат с две думи: той се влюби в циганката. От този момент истинската Ньовер беше обречена. Вече не ставаше и дума за откуп; откриваха се неподозирани възможности: дръзкият авантюрист залелея мечтата да възкачи на херцожкия трон любовницата си и така да стане съпруг на наследницата на Ньовер.

Регентът се размърда под завивките си и на лицето му се изписа смътно безпокойство. Достоверността на един факт се колебае в зависимост от нравите и характера на слушателя. Възможно е Филип Орлеански да не бе хванал кой знае колко вяра на сантименталната всеотдайност на Гонзаг и на Херкулесовите му подвизи, предприети, за да изпълни обещанието, дадено на един покойник, но пресметливостта па Лагардер така ясно и дотолкова вулгарно, както се казва, биеше па очи, че изведнъж го заслепи. Приближените на регента, а и самият той изпитваха отвращение към излишното драматизиране, докато комичната страна на интригата възприемаха като нещо съвсем естествено. Той беше поразен дотолкова, че изобщо не забеляза колко ловко Гонзаг бе подготвил почвата, за да се стигне до този измамлив довод; потресен до такава степен, че не можа да съобрази, че подмяната на децата бе също измежду онези прекомерно романтични обстоятелства, чиято смисленост сам отричаше.

За него цялата тази история изведнъж придоби напълно реалистичен оттенък. Мечтата на авантюриста Лагардер дотолкова логично произтичаше от обстоятелствата, че правеше достоверно и всичко останало. Гонзаг отлично забеляза постигнатия ефект, но беше твърде хитър, за да се възползува от него веднага. От половин час насам и него — се бе затвърдило убеждението, че регентът знае минута по минута ВСИЧКО, което се беше случило през последните два дни, и сега принцът действуваше в зависимост от тази си увереност.

Филип Орлеански се славеше, че поддържа полиция, която всъщност не е подчинена на господин Машо, и на Гонзаг често му бе минавало през ум, че е твърде вероятно дори в редиците на свещения му батальон да се намерят не една и две mouches155. По време на Регентството думата monche беше изключително модерна. Мъжкият род и арготичното окончание, с което пашата епоха я дари, пропъди тази дума от речника на честните хора.

Гонзаг залагаше на най-лошото, но това бе просто предпазливост. Той играеше така, сякаш регентът е видял всичките му карти.

— Ваше височество може да бъде уверен — продължи принцът, — че не отдавам на този факт повече от нужното значение. Като се вземе предвид интелигентността и дързостта на Лагардер, друго не можеше и да се очаква. Така и стана. Имах доказателства за това още преди пристигането на Лагардер в Париж, а от момента на появата му тук изобилието на нови доказателства превърна предишните в абсолютно излишни. Госпожа принцеса дьо Гонзаг, която никак не е склонна да ми оказва съдействие, ще осведоми по-подробно ваше кралско височество по този въпрос. Но да се върнем на фактите. Пътешествието на Лагардер продължи две години, а когато те изтекоха, циганката, възпитана от монахините в „Преображение господне“, беше неузнаваема. Предполагам, че точно тогава в главата на Лагардер се е зародил и планът, за който току-що споменахме. Нещата коренно се промениха. За да се спази благоприличието, мнимата Орор дьо Ньовер се настани в свой собствен дом, сдоби се с гувернантка и паж. Най-странното е, че истинската Ньовер и заместницата й се познаваха и обичаха. Не вярвам в искреността на Лагардеровата любовница, но нищо не е изключено. Лагардер е достатъчно хитър, за да не лиши това прелестно дете от цялата му душевна чистота. Въпреки това той правеше всичко, за да пресече достъпа на истинската Ньовер в мадридския си дом и беше забранил на любовницата си да я приема под предлог, че имала твърде леконравно поведение. — Тук Гонзаг горчиво се засмя, преди да продължи: — Пред семейния съвет госпожа принцесата заяви: „Ако дъщеря ми е забравила макар и за един-единствен миг гордостта на своя род, аз бих покрила лицето си и бих казала: Ньовер е мъртъв завинаги!“ Това са нейните собствени думи. Уви, ваше височество, когато за първи път му разкрих тайната на неговия произход, горкото дете помисли, че се подигравам с нещастието му. Но вие ще се съгласите с мен, а дори и да не се съгласите, то законът ще ви опровергае, че не подобава на една майка да потъпква законното право на детето си с излишни превземки. Та нима Орор дьо Ньовер по собствено желание се е лишила от бащина ласка и закрила? Първата грешка е на майката. Майката може да се вайка по миналото, но нищо повече! Детето е в правата си и покойният Ньовер има тук своя единствен и последен пълномощник… Двама! Исках да кажа: двама! — Тук Гонзаг направи кратка пауза, после възкликна: — Как се промени лицето ви, ваше височество! Позволете ми да ви кажа, че върху него е изписана неизмеримата доброта на сърцето ви! Кажете ми, умолявам ви, кажете чий клеветнически глас можа да ви накара да забравите трийсет години вярна дружба?

— Господин принце — прекъсна го Орлеанският херцог с глас, който се опитваше да бъде строг, но издаваше колебание и силно вълнение, — мога да ви отговоря единствено със собствените си думи: Оневинете се и ще видите дали съм ви приятел!

— Но в какво съм обвинен? — възкликна Гонзаг с възхитително престорен гняв. — Нима в престъпление с двайсетгодишна давност? Или в престъпление, извършено вчера? Нима Филип Орлеански е повярвал в това допи за час, дори за минута, дори за секунда? Искам да знам! Искам! Нима ваше височество е повярвал, че тази шпага…

— Ако бях повярвал… — промълви Орлеанският херцог, смръщвайки вежди, докато в лицето му нахлу кръв.

Гонзаг насила грабна ръката му и я притисна към сърцето си.

— Благодаря! — извика той със сълзи на очи. — Чувате ли, Филип? Принуден съм да ви благодаря, че вашият глас не се е присъединил към гласовете на другите, за да ме обвини в подлост! — Той рязко вдигна чело, сякаш внезапно бе изпитал съжаление и срам от своята сантименталност. — Нека ваше височество ми прости — продължи той, насилвайки се да се усмихне, — ще се постарая никога вече да не губя самообладание в негово присъствие. Знам в какво ме обвиняват, или поне се досещам. Борбата ми срещу Лагардер ме принуди да предприема действия, които законът осъжда, но ако законът ме нападне, аз ще се отбранявам. Освен това, налице е и присъствието на госпожица дьо Ньовер в един дом, предназначен за развлечения… Но да не изпреварваме събитията. Нямам намерение още дълго да додявам на ваше височество. Ваше кралско височество без съмнение си спомня с какво удивление посрещна молбата ми да бъда изпратен с дипломатическа мисия в Мадрид. Дотогава грижливо избягвах да се намесвам в държавните дела, но казаното днес е предостатъчно, за да разсее недоумението ви. Исках да се върна в Испания като официално лице, в резултат на което мадридската полиция бе поставена изцяло в мое разположение. След няколко дни успях да открия убежището на скъпото дете, което днес олицетворява надеждите на един прославен род. Лагардер я бе изоставил окончателно. Пък и за какво ли му беше? Орор дьо Ньовер се препитаваше, танцувайки по площадите. Целта ми беше да заловя едновременно както двете девойки, така и Лагардер, но авантюристът и любовницата му ми се изплъзнаха и аз доведох само госпожица дьо Ньовер.

— Тази, която твърдите, че е госпожица дьо Ньовер — поправи го регентът.

— Да, ваше височество, тази, която твърдя, че е госпожица дьо Ньовер.

— Това не е достатъчно.

— Позволете ми да смятам противното, щом регентът благоволява да се съгласи с мен. В никакъв случай не съм действувал необмислено и с риск да се повторя, ще ви кажа: На това дело посветих цели двайсет години! Каква беше целта? Присъствието на двете девойки и измамника. То е вече факт, и тримата се намират в Париж.

— Заслугата не е ваша — прекъсна го регентът.

— Моя е, ваше височество, единствено моя. По кое време ваше кралско височество получи първото писмо на Лагардер?

— Нима съм ви казвал…? — надменно понечи да го прекъсне Орлеанският херцог.

— Ако ваше кралско височество не желае да отговори, то аз ще го сторя вместо него. Първото писмо на Лагардер, онова, в което настояваше да му се издаде пропуск, и което бе изпратено от Брюксел, пристигна в Париж в края на август, а по това време госпожица дьо Ньовер вече цял месец беше в моя власт. Не се отнасяйте с мен по-зле, отколкото с обикновен обвиняем, ваше височество, и ми отдайте дължимото като приемете поне очевидното. Почти двайсет години Лагардер не даде признак на живот. Не смятате ли, че само някакъв доста основателен повод би го принудил да се завърне във Франция, и то точно по това време? И не мислите ли, че този повод е било самото отвличане на истинската Ньовер? И ако е нужно, нека доуточним: могъл ли е Лагардер да стигне до друго заключение, освен до следното: „Какво ще стане с моите надежди, ако оставя Гонзаг да настани в двореца Лорен наследницата на покойния херцог? И какво ще правя с това хубаво девойче, което довчера струваше милиони, а утре няма да бъде нищо повече от проста циганка, по-бедна и от мен?…“

— Този довод би могъл да се изтълкува и обратно — забеляза регентът.

— Нали? — усмихна се Гонзаг. — Биха могли да кажат, че Лагардер, виждайки, че се каня да предизвикам публичното признание на една мнима наследница, е поискал да представи истинската.

Регентът утвърдително кимна с глава.

— Дори и тогава, ваше височество — продължи принцът, — безспорен ще остане фактът, че завръщането на Лагардер е единствено моя заслуга. Повече не ми е и нужно. Чуйте всъщност какво си казвах: Лагардер на всяка цена ще ме последва и така ще попадне в ръцете на правосъдието, в резултат на което всичко ще излезе наяве. Не аз, ваше височество, предоставих на Лагардер средства да влезе във Франция и да предизвика най-нагло правосъдието.

— Знаехте ли, че Лагардер е в Париж, когато настоявахте пред мен да бъде свикан семейния съвет? — попита Орлеанският херцог.

— Да, ваше височество — отвърна Гонзаг без колебание.

— Защо не ме предупредихте?

— Пред съвестта си и пред бог твърдя, че не съм сгрешил — отговори принцът. — Пред закона, а следователно и пред вас, ваше височество, щом ви е угодно да представлявате закона, надеждите ми намаляват. С помощта на един или друг убийствен параграф някой пристрастен съдия лесно би могъл да ме осъди. Очевидно е трябвало да се съветвам с вас за всичко и да потърся помощта ви, но нима точно на вас е нужно да обяснявам съществуването на известни противоречия? Надявах се да сложа край на пагубната непримиримост, която открай време съществува между мен и госпожа принцесата; разчитах на добрите си дела, за да надделея напълно необоснованата й остра неприязън към мен и се заклех в честта си да го сторя, като бях почти уверен, че ще съумея да сключа мир преди някой изобщо да е заподозрял водената помежду ни война. Ето ви една сериозна причина и аз, ваше височество, човекът, който познава по-добре от когото и да било вашата впечатлителност и тънка чувствителност, съм убеден, че с чиста съвест мога да отстоявам пред вас подобен довод. Имаше обаче още една, може би прекалено наивна подбуда, ако, разбира се, нещо, свързано с гордостта от изпълнения дълг може да се стори някому наивно. Бях наченал сам това велико, това свято дело, посветих му половината си живот, но в часа на успеха се поколебах да поделя с някого, та било и с вас, ваше височество, моята победа. Поведението на госпожа принцесата на семейния съвет ме накара да разбера, че е вече предизвестена. Лагардер не чакаше атаката ми; той нападаше пръв. Не се срамувам да призная, ваше височество, че коварството не ми е присъщо. Лагардер се оказа по-хитър от мен и спечели. Не мисля, че ще ви науча нещо ново, когато ви кажа, че този човек прикри присъствието си сред нас с помощта на изкусна маскировка. Кой знае, може би самата баналност на неговата хитрина му осигури пълен успех. Трябва също да признаем — тук Гонзаг презрително сви устни, — че някогашният занаят на тази особа му даваше предимства, от които не всеки би могъл да се възползува.

— Не знам какъв занаят е упражнявал — каза регентът.

— Занаята на шут, преди този на наемен убиец. Не помните ли, че някога тук, в Двора на фонтаните, току под прозорците ви, едно злочесто дете изкарваше хляба си като се кривеше, откачаше си ставите и имитираше най-вече гърбави?

— Лагардер! — прошепна регентът, обзет неусетно от спомени. — Беше още по времето на Monsieur! Наблюдавахме го от ей този прозорец. Малкият Лагардер!

— Да беше дал бог този спомен да се пробуди само два дни по-рано! Продължавам нататък. Още щом заподозрях, че се е появил в Париж, аз предприех отново изпълнението на плана си оттам, където го бях изоставил. Опитах се да заловя двамата самозванци, както и документите, които Лагардер беше задигнал от замъка Кайлюс. Този път въпреки цялата си ловкост Лагардер, или Гърбавия, не можа да ми попречи да осъществя значителна част от замисъла си. Самият той се спаси, но аз успях да сложа ръка върху младата девойка и документите.

— Къде е сега девойката? — попита регентът.

— При злочестата измамена майка, при госпожа дьо Гонзаг.

— А документите? Предупреждавам ви, че точно тук се крие една напълно реална опасност за вас, принце!

— Но защо опасност, ваше височество? — попита Гонзаг със самоуверена усмивка. — Никога не бих могъл да проумея как е възможно в продължение на четвърт век да бъдеш другар, най-добър приятел и брат на човек, за когото имаш толкова лошо мнение! Или си мислите, че вече съм подправил документите? Пликът, скрепен с три непокътнати печата, сам ще гарантира за моята съмнителна почтеност. Документите са у мен и съм готов по всяко време — срещу подробна разписка — да ги предам в ръцете на ваше кралско височество.

— Тази вечер ще ви ги поискаме — каза Орлеанският херцог.

— Тази вечер, както и сега, аз ще бъда готов! Но позволете ми да продължа. След като му отнех упоменатите трофеи, Лагардер беше победен. Проклетата маскировка обаче изцяло промени по-нататъшния ход на събитията. Сам аз въведох врага у дома си. Знаете, че имам слабост към загадъчното и в това отношение донякъде се придържам към вкуса на ваше кралско височество, който значително повлия и върху моите предпочитания по времето, когато бяхме приятели. Гърбавия се появи ненадейно и за баснословна сума нае колибката на кучето ми; самият той ми се видя някакво приказно същество. Накратко: бях изигран, излишно е да го отричам. Веднъж влязъл в кошара, вълкът си показа зъбите. Аз обаче нехаех и тогава един от моите верни слуги, господин Пейрол, се нагърби със задачата тайно да предупреди госпожа принцеса дьо Гонзаг.

— Можете ли да го докажете? — прекъсна го регентът.

— Много лесно, ваше височество, чрез показанията на самия господин Пейрол. Но гвардейците и госпожа принцесата пристигнаха твърде късно за моите злочести приятели Албре и Жирон. Вълкът беше ухапал!

— Да не искате да кажете, че Лагардер е бил сам срещу всички ви?

— Не, ваше височество, бяха четирима, като имаме предвид и братовчед ми, маркиз дьо Шаверни.

— Шаверни! — — повтори регентът смаян.

Гонзаг лицемерно въздъхна и отговори:

— По време на мандата ми в Мадрид, той се запозна с любовницата на Лагардер. Длъжен съм да уведомя ваше височество, че тази сутрин поисках и получих от господни д’Аржансон кралска заповед за изгнанието на Шаверни.

— А другите двама?

— Те също са задържани. Става дума за двамина учители по фехтовка, известни с това, че някога са били замесени в своеволията и злодеянията на Лагардер.

— Остава да мотивирате отношението си към вашите приятели тази нощ — каза регентът.

Гонзаг погледна херцога с престорено удивление. За миг той замълча, после подигравателно се усмихна и промълви:

— Нима наистина ще се окаже вярно това, което ми съобщиха?

— Не знам какво са ви съобщили.

— Небивалици, ваше височество, обвинения, едно от друго по-невероятни… Но подобава ли на височайшата мъдрост на ваше кралско височество, а и на собственото ми достойнство…?

— Принце, аз продавам височайшата си мъдрост почти па безценица, тъй че засега нека я оставим настрана ведно с достойнството ви. Говорете, моля!

— Това е заповед и аз се подчинявам. Оказа се, че тази нощ, докато съм бил при ваше кралско височество, оргията в павилиона ми е достигнала нечувани размери. Разбили вратата на личния ми апартамент, където бях приютил двете девойки, възнамерявайки още па сутринта да ги предам в ръцете на госпожа принцесата. Излишно е да казвам на ваше височество кои са били подбудителите па това насилие, на което пияните ми приятели несъзнателно оказали съдействие. Между мнимия гърбав и Шаверни се състояло наддаване. Наградата на победителя била ръката на младата циганка, която се опитват да представят за госпожица дьо Ньовер. Когато се върнах, намерих Шаверни заспал на пода, а ликуващия гръбльо — до любовницата си. Съставили бяха дори брачен договор, цял покрит с подписи, между които и собствения ми, фалшифициран подпис!

Регентът гледаше принца така, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му. Гонзаг бе захванал отчаяна битка. Влизайки при Орлеанския херцог, той знаеше, че ще срещне известна студенина от страна на своя покровител и приятел, но изобщо не беше очаквал да се стигне до подобно дълго и ужасно обяснение.

Може да се каже, че почти три четвърти от тези умело подбрани лъжи, от целия този куп чудовищни небивалици, биха съвсем набързо скалъпени. Не само че Гонзаг се изкарваше жертва на собствения си героизъм, но и предварително потвърждаваше в своя полза показанията на единствените трима очевидци, които можеха да свидетелствуват против него: Шаверни, Кокардас и Паспоал.

Регентът беше обичал този човек толкова нежно, колкото изобщо бе способен да обича; принцът беше сред най-приближените му още от младини. За Гонзаг обаче това обстоятелство не беше никак благоприятно, тъй като бе много вероятно точно тази тяхна дългогодишна интимна близост да предизвика недоверието на Орлеанския херцог към изкусното притворство на приятеля му. Така и излезе. Може би, изречени от друга уста, ясните и на пръв поглед точни отговори на Гонзаг щяха да са напълно достатъчни, за да убедят регента.

Сам по себе си, регентът притежаваше вродено чувство за справедливост, макар че историята го обвинява, и то напълно основателно, в немалко пристрастия. Позволено ни е да смятаме, че в случая регентът преоткриваше, тъй да се каже, присъщото благородство на характера си, пробудено от незаличимия печален спомен, който витаеше над този съдебен процес. Ставаше дума да бъде наказан убиецът на Ньовер, когото Филип Орлеански беше обичал като роден брат; ставаше дума да се възвърне името, богатството и семейството на обезнаследената дъщеря на Ньовер.

Регентът беше напълно склонен да повярва на думите на Гонзаг. Единственото, което все още го възпираше, бе внезапният прилив на добросъвестност, тъй като не искаше след време съвестта му да го гризе по повод на този разговор. Цялото си становище по въпроса той бе обобщил с думите, изречени още в началото на срещата им: „Оневинете се и ще видите дали ви обичам!“ Горко на враговете на невинния Гонзаг!

— Бог ми е свидетел, Филип — произнесе той след кратко мълчание и като че колебливо, — че с радост бих запазил един приятел! Нищо чудно, че клеветата се е ожесточила срещу вас. Вие имате толкова завистници.

— Дължа го на благодеянията на ваше височество — промълви Гонзаг.

— Вашето високо положение — продължи регентът, — както и изключителната ви интелигентност, от която искрено се възхищавам, могат лесно да се справят с клеветата. Отговорете, моля ви, на един последен въпрос. Какво означава тази история с наследството на граф Анибал Каноца?

Гонзаг сложи ръка върху неговата.

— Ваше височество — сериозно и отсечено подхвана той, — братовчед ми Каноца почина по времето, когато заедно е ваше кралско височество пътешествувахме из Италия. Повярвайте ми, не надхвърляйте известни граници, зад които подлостта прераства в глупост и заслужава единствено презрение, дори когато излиза от устата на един могъщ владетел. Тази сутрин Пейрол ми каза: „Заклели са се да ви погубят. Наговориха пред негово кралско височество такива неща, че сега всички отколешни обвинения срещу Италия ще се обърнат срещу вас. Изкараха ви същински Борджия156. Отровни праскови, цветя, в чиито венчета е впръскана смъртоносната aqua toiiana…“ Ваше височество — възкликна Гонзаг, — ако наистина ви е необходим защитник, за да ме оправдава, по-добре ме осъдете, тъй като възмущението ми пречи да говоря! Още няколко думи и ви оставям лице в лице срещу три неоспорими факта: Лагардер е в ръцете на вашето правосъдие; двете девойки са при принцесата; аз разполагам с откъснатите страници от регистъра на параклиса на Кайлюс. С подобни веществени доказателства разобличаването на престъпника става толкова лесно, че не мога да потисна чувството си на гордост, казвайки си: „Аз съм човекът, който разсея мрака!“

— Истината ще излезе наяве, в това няма съмнение — каза регентът. — Тази вечер самият аз ще председателствувам семейния съвет.

Гонзаг жадно сграбчи ръцете му.

— Бях дошъл да ви помоля да го сторите! — извика той. — В името на човека, комуто посветих целия си живот, аз ви благодаря, ваше височество! Сега трябва да поискам прошка, че говорих може би прекалено високо пред главата на една велика държава, но каквото и да се случи, аз съм вече наказан. Тази вечер Филип Орлеански и Филип дьо Гонзаг ще се видят за последен път.

Регентът го притисна към гърдите си. Старото приятелство си казваше думата.

— Един принц не трябва никога да се унижава да моли за прошка, Филип — каза той. — Ако се наложи, надявам се, че извиненията на регента ще ви удовлетворят напълно.

Гонзаг бавно поклати глава и с треперещ глас промълви:

— Има рани, които никакъв балсам не може да изцери. — Той рязко се изправи и погледна стенния часовник. Разговорът им продължаваше цели три дълги часа. — Ваше височество — произнесе той с твърд и студен глас, — тази сутрин няма да можете да спите. Приемната на ваше кралско височество е пълна с народ. И там, съвсем близо до нас, се питат дали ще изляза оттук, отрупан с още повече благоволение, или стражата ви ще ме отведе направо в Бастилията. Същия въпрос си задавам и аз… Настоявам ваше кралско височество да ми окаже милостта, която сам избере: или затвор, където ще намеря подслон, или някакъв нарочен и публичен белег, който ще ми възвърне, макар и само за днес, изгубеното доверие, от което толкова много се нуждая.

Филип Орлеански позвъни и нареди на появилия се прислужник: — Въведете всички! — И в момента, когато повиканите придворни прекрачиха прага, той притисна Гонзаг към себе си, целуна го по челото и каза: — До довечера, приятелю Филип!

Придворните тутакси се наредиха в шпалир и се превиха в дълбок поклон пред излизащия принц дьо Гонзаг.

III. Три етажа килии

Учредяването на извънредните комисии на Огнения съд датира от времето на Франсоа II, който беше създал по една във всеки върховен съд, за да разглежда провиненията в ерес. Решенията на тези извънредни съдилища не подлежаха на обжалване и се привеждаха в изпълнение в срок от двайсет и четири часа след произнасянето им. Най-известното от тях е специалната комисия, назначена от Луи XIV по времето на прословутата Афера на отравянията157.

При Регентството името се запази, но функциите се промениха. Значителен брой отдели на Парижкия върховен съд получиха специален статут и започнаха да функционират едновременно. Този път обаче кампанията имаше за прицел не ересите и отровителите, а държавната хазна, тъй че смело можем да твърдим, че в епохата па Регентството Огненият съд изпълняваше ролята на финансов орган. Тогава комисиите му не бяха нищо повече от обикновени сметни палати, имащи за задача да проверяват и заверяват бордерата на касиерите. След провала на Ло, те приеха дори названието деловодни служби.

Но имаше и друг Огнен съд, чийто заседания се провеждаха в Гран Шатле158, докато траеше преустройството на двореца на Върховния съд и Ла Консиержери159, предприето по нареждане на Льо Блан. Този съд, който започна работа за първи път в 1716 година, по времето на процеса срещу Лонгфор, издаде много известни присъди, между които и тази срещу интенданта Льо Солноа дьо Сансер, обвинен в подправяне на държавния печат. В 1717 година съдът се състоеше от петима членове и един председател. Членове бяха господата Бертьоло дьо Лабомел, Ардуен, Акьолен-Демезон, Монтеспел дьо Грьонак и Юсон-Бордьосон — слушател. Председател беше маркиз дьо Сегре. Съдът можеше да бъде свикан с кралска заповед от ден за ден, а с призовка — и по всяко време. Членовете му нямаха право да напускат Париж.

Огненият съд бе свикан предишната вечер по искане на негово кралско височество Орлеанския херцог. В призовката се уточняваше, че заседанието ще се открие в четири часа през нощта. Съдиите щяха да научат името на обвиняемия от обвинителния акт.

В четири и половина кавалерът дьо Лагардер се яви пред Огнения съд на Шатле, където беше обвинен в похищение на дете и убийство.

Изслушани бяха и свидетелите по обвинението: принцеса и принц дьо Гонзаг, но показанията им бяха толкова противоречиви, че съдът, който обикновено издаваше присъдите си въз основа и на най-незначителната улика, се видя принуден да отложи заседанието си за един часа следобед, с цел да проучи по-подробно съдебните материали. Трябваше да бъдат изслушани и трима нови свидетели: Пейрол, Кокардас и Паспоал.

Гонзаг разговаря поотделно с всеки от членовете на съда, а също и с председателя му. Искането на кралския адвокат — отвлечената девойка да се яви пред съда, беше оставено без последствие, тъй като принцът беше заявил, че дъщерята на Ньовер по един или друг начин се намира под влиянието на обвиняемия, сериозно и утежняващо вината обстоятелство, особено в процес за посегателство върху наследницата на един херцог и пер!

Всичко беше готово, за да отведат Лагардер в Бастилията, където се извършваха нощните екзекуции. Отлагането на заседанието стана причина да му потърсят някой близък до съдебната зала затвор, за да бъде на разположение на съдиите. Такъв се оказа третият етаж на Новата кула, наречена така, защото дьо Жокур беше завършил преустройството й в края на царуването на Луи XIV. Тя беше разположена на северозапад от сградата и бойниците й гледаха към пристана. Заемаше точно половината от мястото на старата Манска кула, съборила се през 1670 година и разрушила при падането си част от крепостната стена. Обикновено в нея затваряха осъдените на смърт преди да ги отведат в Бастилията. Това беше лека постройка от червени тухли, чийто вид силно контрастираше със заобикалящите я мрачни кули. На втория етаж един подвижен мост я свързваше със старото укрепление, оформяйки по този начин тераса пред голямата зала на съдебната регистратура. Очевидно бе, че престоят на задържаните тук можеше да бъде само временен и ако не бяха масивните резета на портите, оставени без съмнение същите, както и преди преустройството, кулата по нищо не приличаше на държавен затвор.

Заключвайки Лагардер след отсроченото заседание, тъмничарят го уведоми, че се намира в карцера. Лагардер му предложи двайсетте: или трийсет пистола, с които разполагаше, срещу перо, мастило и лист хартия. Тъмничарят прибра пистолите, без обаче да му даде нищо в замяна, като обеща да депозира сумата в регистратурата.

За миг Лагардер остана неподвижен и като че ли смазан под тежестта на собствените си мисли. Той беше тук, бездеен и безпомощен затворник, докато врагът му разполагаше с власт, богатство, свобода и се радваше на безспорното благоволение на държавния глава.

Нощното заседание на съда беше продължило около два часа. То бе започнало веднага след известния ни завършек на вечерята в павилиона на Гонзаг. Когато Лагардер влезе в килията си, навън вече беше ден. Някога, преди да стане гвардейски улан, той често бе давал караул в Шатле и добре познаваше разположението му. Под килията му трябваше да се намират две други килии.

Той обгърна с поглед скромното си владение: един пън за сядане, кана с вода, един хляб и купчина слама. Бяха му оставили шпорите. Той откачи едната и убоде ръката си с езичето на токата. Така си достави мастило. Парченце от носната кърпа му послужи за хартия, а една сламка пое ролята на перо. С подобни инструменти се пише бавно и нечетливо, но все пак се пише. Лагардер надраска няколко думи, след което, все така с помощта на шпората, откърти една от плочите на пода на килията. Не беше сбъркал. Под него се намираха две други килии.

В първата, все така пиян, спеше със съня на праведник маркиз дьо Шаверни. Във втората, излегнали се върху сламениците си, Кокардас и Паспоал философствуваха, споделяйки немалко мъдри мисли относно несигурността на времената и превратностите на съдбата. За храна те, които снощи бяха пирували с принц, разполагаха с един-единствен комат сух хляб. Кокардас-младши току се облизваше при спомена за превъзходното вино, което беше пил. Колкото до брат Паспоал, достатъчно му беше да затвори очи, за да види като насън чипото носле на госпожица Нивел, дъщерята на Мисисипи, огнените очи на доня Крус, разкошната коса на Фльори и предизвикателната усмивка на Сидализ. Не ще и дума, че ако Паспоал узнаеше уредбата на мохамеданския рай, той тутакси би се отрекъл от вярата на дедите си, за да стане мюсюлманин. Ето докъде го бяха докарали страстите му, при все че беше човек с качества.

Шаверни също сънуваше, но сънищата му значително се различаваха от мечтите на Паспоал. Легнал по корем върху сламата, с дрехи в пълен безпорядък и разчорлена коса, малкият маркиз се въртеше като пощръклял и мърмореше:

— Още по чашка, гърбушко, но без измами! Ти само се преструваш, че пиеш, негоднико! Ето, разливаш виното по жабото си! По дяволите, малко ли му беше на Ориол една бузеста и глупава глава? За какво са му притрябвали две, три, пет, не седем глави, досущ като на Лернейската хидра160?! Хайде, гръбльо, кажи им да донесат две пълни бурета! Ти ще изпиеш едното, а аз другото, сюнгер проклети! Дявол да го вземе, махнете тази жена, дето е седнала на гърдите ми, ужасно е тежка! Това жена ми ли е? Вярно, май бях женен… — Внезапно той недоволно се смръщи. — Познах я, това е доня Крус! Скрийте ме, не искам доня Крус да ме види в това състояние! Вземете си обратно петдесетте хиляди екю, искам да се оженя за доня Крус.

И той продължаваше да се мята. Кошмарът ту го пипваше за гърлото, ту го караше да се залива в идиотския и блажен смях на пиянството. Маркизът изобщо не чуваше лекия шум, който се разнасяше над главата му, пък и как да го чуе — за да се събуди му трябваше топ. При все това шумът непрестанно се усилваше. Таванът беше тънък. След няколко минути се откъртиха и първите парчета зидария. Шаверни ги усети в съня си и два-три пъти се плесна по лицето, сякаш гонеше нахална муха.

— Тия мухи съвсем пощръкляха! — бъбреше той.

Едно по-голямо парче мазилка падна точно върху бузата му.

— Мътните да те вземат, гръбльо проклети! — изръмжа маркизът. — Откъде-накъде си позволяваш да ме замеряш с трохи? Нямам нищо против да пия с тебе, но без фамилиарности!

На тавана, току над лицето му, зейна черна дупка и парчето мазилка, което падна от нея, го удари по челото.

— Да не искаш да се замеряме с камъни, досущ като сополанковци? — гневно кресна той. — Ей, Навай, хвани Гърбавия за краката! Ще го изкъпем в локвата…

Дупката на тавана се разширяваше. Изведнъж, сякаш от небето, се разнесе глас:

— Който и да сте, отговорете на един събрат по нещастие! И вие ли сте в карцер? Отвън никой ли не идва да ви вижда?

Шаверни продължаваше да спи, но сънят му вече не беше толкова дълбок. Още половин дузина парчета мазилка по лицето му и щеше да се събуди. Въпреки това той дочу гласа в съня си и отговори, без сам да знае па кого, или на какво:

— По дяволите, това не е момиче, с което можеш да си играеш току така! Тя няма нищо общо с онази комедия в двореца на Гонзаг, а в павилиона си оня кучи син, братовчед ми, я накара да повярва, че е в компанията на знатни дами. — За миг той замълча, после със сериозен и важен глас добави: — Гарантирам за нейната добродетелност; тя ще бъде най-прелестната маркиза па света!

— Ей! — чу се отгоре гласът на Лагардер. — Не ме ли чувате?

Шаверни захърка, беше му омръзнало да дърдори насън.

— Несъмнено има някой! — възкликна гласът отгоре. — Виждам нещо да мърда.

Някакво подобие на пакет мина през дупката и падна върху лявата буза на Шаверни, който с един скок се изправи на крака и се хвана с две ръце за главата.

— Мерзавец! — извика той. — Плесница?! На мен?! — После призракът, който без съмнение му се привиждаше, изчезна и маркизът слисано се озърна наоколо. — И таз добра! — промърмори той, търкайки очи. — Май още не мога да се събудя! Разбира се, че сънувам!

В същия миг отгоре долетя гласът:

— Получихте ли пакета?

— Тъй да бъде! — заключи Шаверни. — Гърбавия се е скрил някъде тук. Този негодник явно ми е погодил някакъв долен номер. Но, дявол да го вземе, колко странно изглежда тази стая!… — Той вдигна глава и кресна колкото му глас държи: — Виждам дупката ти, проклет гърбушко! Тъпкано ще ти го върна, да знаеш! А сега им кажи да ми отворят!

— Не ви чувам — отвърна гласът, — много сте далеч от дупката, но ви виждам и ви познах. Господин дьо Шаверни, макар че сте прекарали живота си в недостойна компания, знам, че сте все още благородник. Това беше и причината, поради която попречих тази нощ да ви убият.

Малкият маркиз зина от удивление.

— Не прилича съвсем на гласа на Гърбавия! — помисли си той. Но за какво убийство говори? И кой смее да се обръща към мен с такъв покровителствен тон?

— Аз съм кавалерът дьо Лагардер — каза в същия миг гласът, сякаш за да отговори на въпроса на маркиза.

— Ах! — изуми се той. — Ето един човек, който с основание може да се похвали, че води тежък живот!

— Знаете ли къде се намирате? — попита гласът.

Шаверни леко поклати глава в знак на отрицание.

— В затвора Шатле, на втория етаж на Новата кула.

Маркизът се втурна към бойницата, която едва-едва осветяваше килията. Ръцете му паднаха като отсечени. Гласът продължи:

— По всяка вероятност са ви арестували тази сутрин в дома ви по силата на кралска заповед за изгнание…

— Издействувана ми от моя много скъп и прекалено добросъвестен братовчед! — изръмжа малкият маркиз. — Мисля, доколкото си спомням, че снощи изразих възмущението си от някои низости…

— А спомняте ли си двубоя ви с шампанско с Гърбавия? — попита гласът.

Шаверни утвърдително кимна с глава.

— Гърбавия бях аз — добави гласът.

— Вие?! — слиса се маркизът. — Кавалерът дьо Лагардер!

Лагардер не го чу и продължи:

— След като се напихте, Гонзаг заповяда да ви премахнат. Вие му пречехте. Той се страхуваше от остатъците почтеност, съхранила се у вас. Но двамината храбреци, които бяха натоварени със задачата да ви убият, са мои хора и аз им дадох точно противоположното нареждане.

— Благодаря! — рече Шаверни. — Всичко това ми звучи малко невероятно, но… но е още една причина, за да ви повярвам!

— Предметът, който ви хвърлих, е едно писмо — продължи гласът. — Написах с кръвта си няколко думи върху моята кърпа. Имате ли възможност да препратите писмото на принцеса дьо Гонзаг?

— Никаква! — означаваше жестът на Шаверни.

В същото време той вдигна кърпата, за да разбере как един толкова лек предмет му беше нанесъл толкова точен и зашеметяващ удар. Лагардер беше увил в кърпата парче тухла.

— Та това можеше да ми строши главата! — изсумтя Шаверни. — Но трябва да съм спал доста дълбоко, щом са успели да ме докарат тук без дори да усетя.

Той развърза кърпата, после я сгъна и я пъхна в джоба си.

— Възможно е да греша — поде отново гласът, — но ми се струва, че бихте направили всичко, за да ми помогнете.

Шаверни утвърдително кимна с глава. Гласът продължи:

— Вероятно ще ме екзекутират тази вечер, тъй че трябва да побързаме. Ако няма на кого да поверите писмото, направете като мен: пробийте пода на вашата килия и нека опитаме щастието си на по-долния етаж.

— С какво пробихте дупката? — попита Шаверни.

Лагардер не го чу, но без съмнение се досети, тъй като шпората, цяла побеляла от вар, падна в краката на малкия маркиз. Той веднага се залови за работа с истинско въодушевление и колкото повече изчезваше слабостта, дължаща се на пиянството, толкова повече му пламваше главата при мисълта какво непоправимо зло е искал да му причини Гонзаг.

— Ако не си уредим сметките още днес, вината няма да е моя! — мислеше си той.

Шаверни работеше с ожесточение, дълбаейки дупка десет пъти по-широка, отколкото беше необходимо, за да промуши писмото.

— Вдигате много шум, маркизе! — предупреди го Лагардер отгоре. — Внимавайте, могат да ви чуят!

Шаверни къртеше тухли, мазилка и летви с такова настървение, че чак разкървави ръцете си.

— Ама че работа! — дивеше се Кокардас на долния етаж. — Какво са се разбеснели тия горе?

— Може би душат някой нещастник и той се гърчи — предположи брат Паспоал, когото тази сутрин терзаеха черни мисли.

— Ами че тъй де! — забеляза гасконецът. — Ако наистина го душат, има пълно право да се гърчи. Мисля си обаче, че това е по-скоро някой луд за връзване от квартала, когото са затворили тук преди да го изпратят в Бисетр161.

В този миг се чу силен удар, последван от глух трясък и пропукването на значителна част от мазилката на тавана, която се сгромоляса точно между нашите двама приятели, вдигайки гъст облак прах.

— Да поверим душите си на бога — рече Паспоал. — Отнеха ни шпагите, а тия несъмнено идват, за да ни видят сметката.

— Глупости! — отвърна гасконецът. — Тогава щяха да влязат през вратата. Виж ти, някой се показа!

— Хей! — извика малкият маркиз, провирайки през дупката цялата си глава.

Кокардас и Паспоал едновременно погледнаха нагоре.

— Двама ли сте? — поинтересува се Шаверни.

— Както виждате, господин маркиз — отвърна Кокардас. — Но защо, по дяволите, ви беше нужна цялата тази съсипия?

— Струпайте сламата под дупката, за да скоча.

— Дума да не става! И двама сме предостатъчно.

— Пък и тъмничарят не ми изглежда човек, който разбира от шега — додаде брат Паспоал.

Междувременно Шаверни припряно разширяваше дупката.

— Гръм да ме порази дано! — каза Кокардас, наблюдавайки го с любопитство. — Ама че затвори строят днес!

— От кал, слепена със слюнка! — доуточни Паспоал с презрение.

— Сламата! Сламата! — нетърпеливо извика Шаверни.

Нашите юначаги дори не помръднаха. Тогава на Шаверни му хрумна чудесната идея да произнесе името на Лагардер. Сламата тутакси беше събрана и струпана в средата на килията.

— С вас ли е този немирник? — попита Кокардас.

— Имате ли вести от него? — полюбопитствува Паспоал.

Вместо да отговори, Шаверни провря краката си в дупката. Макар и възслабичък, маркизът все пак заседна, притиснат от неравните и краища. Въпреки това той продължаваше да полага неимоверни усилия, за да се пропъхне през нея. Наблюдавайки яростно размахващите се във въздуха му крака, Кокардас се разсмя от все сърце. Паспоал, както винаги по-благоразумен, тутакси долепи ухо до вратата към коридора. Междувременно Шаверни лека-полека се измъкваше от дупката.

— Ела, гълъбче! — рече Кокардас на приятеля си. — Ей сега ще падне… Достатъчно високо е все пак, за да си изпотроши кокалите.

Брат Паспоал измери на око разстоянието от пода до тавана и поклати глава:

— Дори предостатъчно, за да ни докара някоя беля при падането си, ако се окажем толкова глупави, че му послужим за дюшек!

— Ба! — възкликна Кокардас. — Не го ли виждаш, че е само кожа и кости!

— Твоя воля, но едно падане от дванайсет или петнайсет стъпки…

— Гръм да ме порази, любезни ми! Той идва от името на Парижанчето. Застани тук!

Паспоал не се остави да го молят повече и двамата с Кокардас сплетоха яки ръце над купчината слама. Почти веднага откъм тавана се разнесе втори трясък. Приятелите затвориха очи и изведнъж неволно се прегърнаха, привлечени рязко един към друг от тежестта на малкия маркиз, който се беше стоварил върху протегнатите им ръце. Тримата се търкулнаха на пода, заслепени от лавината мазилка, изсипала се подире му. Пръв скочи на крака Шаверни. Той се отърси от праха и като се разсмя, заяви:

— Добри другари се оказахте вие! Не се сърдете, но първия път, когато ви видях, ви взех за съвършени негодници. Вече сме трима, тъй че дайте да разбием вратата, да нападнем тъмничарите и да вземем ключовете!

— Паспоал! — избоботи гасконецът.

— Кокардас! — отзова се нормандецът.

— Намираш ли, че имаме вид на негодници?

— Не мога просто да повярвам на ушите си! — промърмори Паспоал и погледна маркиза накриво. — За първи път подобно публично оскърбление…

— Гръм да ме порази дано! — прекъсна го Кокардас. — Тоз нехранимайко ще ни даде удовлетворение, когато се измъкнем оттук. Междувременно идеята му, а и самият той започват да ми харесват. Да разбием вратата, мътните я взели!

Но точно в момента, когато се канеха да превърнат думите в дела, Паспоал с жест ги възпря.

— Я чуйте! — прошепна той и накланяйки глава, се ослуша.

В коридора се разнесоха стъпки. Само за миг мазилката беше сметена и струпана в ъгъла, зад сламата, върната на предишното й място. В бравата шумно изскърца ключ.

— Къде да се скрия? — попита Шаверни, който въпреки объркването си, продължаваше да се смее.

Отвън едно подир друго издърпваха тежките кънтящи резета. Кокардас бързо съблече връхната си дреха; Паспоал го последва. Наполовина под сламата — наполовина под жакетите им, Шаверни криво-ляво успя да се скрие. Само по ризи, двамата учители по фехтовка застанаха един срещу друг и подхванаха дуел с въображаеми шпаги.

— Твой ред е, гълъбче! — извика Кокардас. — Раз! Два!… Ха сега!

— Ти си ранен! — разсмя се Паспоал. — Да бяха ни оставили поне рапирите, та да минава времето.

Масивната врата бавно се завъртя на пантите си. В килията надникнаха двама мъже, един ключар и един пазач, и веднага се отдръпнаха, за да сторят път на трето лице, облечено във великолепен дворцов костюм.

— Не се отдалечавайте! — им нареди лицето преди да притвори вратата зад гърба си.

Това беше господин Пейрол в целия блясък на разкошния си костюм. Нашите приятели го познаха веднага, но продължиха въображаемия си дуел, без да му обръщат повече внимание.

Тази сутрин, на излизане от павилиона, Пейрол отново беше пресметнал богатството си. При вида на толкова злато, спечелено по най-почтен начин, на всички тези акции, грижливо подредени в ъглите на ковчежето, на довереника на принца отново му бе минала през ум мисълта да напусне Париж и да се оттегли в лоното на безметежната провинция, за да вкуси блаженството на земевладелеца. Предчувствието му подсказваше, че на хоризонта се трупат облаци и току го подканяше: „Заминавай!“ Е, нищо страшно нямаше да се случи, ако се забавеше още двайсет и четири часа! Подобни уговорки винаги са погубвали и ще погубват скъперниците: двайсет и четири часа, та колко е това! Дори и през ум не им минаваше, че в тези двайсет и четири часа има 1440 минути, всяка от които включва шейсет пъти повече време, отколкото е необходимо на един негодник, за да предаде богу дух.

— Здравейте, мои храбри приятели! — каза Пейрол и хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че продължава да стои полуотворена.

— Дал бог добро, любезни ми! — отвърна Кокардас, нанасяйки в същото време страховит удар на приятеля си Паспоал. — Как си? Тъкмо си казвахме с тоз палавник, че ако ни върнеха рапирите, поне времето щеше да минава по-бързо.

— Ей така! — поясни нормандецът и забоде пръст в корема на своя доблестен приятел.

— Е, как ви се нрави тук? — полюбопитствува довереникът с подигравателен тон.

— Не е зле! Никак не е зле! — отговори гасконецът. — Нещо ново из града?

— Нищо, доколкото ми е известно. Така значи, изгаряте от желание да си получите обратно рапирите?

— Въпрос на навик! — простодушно отвърна Кокардас. — Няма ли я света Петка с мен, имам чувството, че ми липсва я крак, я ръка!

— А ако заедно с рапирите ви върнат и свободата?

— Гръм да ме порази! — въодушеви се Кокардас. — Би било ужасно мило, нали, Паспоал?

— И какво трябва да направим в замяна? — поинтересува се нормандецът.

— Почти нищо, приятели мои, почти нищо! Просто искрено да благодарите на един човек, когото открай време сте смятали за враг, докато той винаги е изпитвал слабост към вас.

— Велики небеса! Че кой ли може да е този прекрасен човек?

— Самият аз, мои стари приятели. Та помислете само, познаваме се вече цели двайсет години!

— На свети Арахангел Михаил ще станат двайсет и три — каза Паспоал. — Спомням си, че точно в навечерието на празника здравата ви опухах с плоското на шпагата зад Лувър от името на господин дьо Молеврие.

— Паспоал! — сряза го Кокардас сурово. — Подобни неприятни спомени са абсолютно неуместни! Виж, що се отнася до мен, то аз доста често съм стигал до заключението, че господин Пейрол тайничко си ни обича. Извини му се, проклетнико, и то веднага!

Паспоал послушно изостави позицията си в средата на килията и пристъпи към Пейрол с шапка в ръка.

В същия миг довереникът на принца, който през цялото време беше нащрек, забеляза белите следи от мазилка по пода и погледът му съвсем естествено се насочи към тавана. Когато видя дупката, той пребледня като платно, но не посмя дори да гъкне, тъй като Паспоал, все така срамежливо усмихнат, се намираше вече между него и вратата. Пейрол просто инстинктивно отстъпи към купчината слама, за да предпази гърба си. В крайна сметка, макар че срещу себе си имаше двамина яки и решителни мъже, тъмничарите бяха съвсем наблизо, в коридора, а и самият той разполагаше с шпага. В момента, когато се спря, застанал с гръб към сламата, изпод жакета на Паспоал внимателно надзърна усмихнатото лице на Шаверни.

IV. Стари познати

Този път наистина сме принудени да обясним на читателя какво търсеше господин Пейрол в килията на Кокардас и Паспоал, тъй като на този интригант не му беше останало време сам да изложи причините за посещението си.

Вече знаем, че нашите двама смелчаци трябваше да се явят като свидетели пред Огнения съд на Шатле. Това обаче изобщо не влизаше в сметките на принц дьо Гонзаг. Пейрол имаше за задача да им направи някои предложения, толкова съблазнителни, че да заглушат всяко угризение на съвестта им: по хиляда пистола на всеки, броени в звонкови монети и в предплата, при това не дори за да обвинят Лагардер, а просто за да заявят, че в нощта на убийството не са се намирали в околностите на замъка Кайлюс. Според Гонзаг пазарлъкът беше повече от сигурен, тъй като не се и съмняваше, че Кокардас и Паспоал не припираха кой знае колко да признаят пребиваването си по тези места.

Но да видим сега как на господин Пейрол изобщо не му бе дадена възможност да прояви дипломатическите си заложби.

Докато малкият маркиз, едва сдържайки смеха си, лека-полека се измъкваше изпод жакета на Паспоал, Пейрол, чието внимание бе изцяло погълнато от действията на двамината храбреци, продължаваше да стои с гръб към купчината слама. Шаверни намигна и направи знак на съдружниците си. Те бавно пристъпиха напред.

— Гръм да ме порази дано! — изръмжа Кокардас, сочейки с пръст дупката на тавана. — Малко лекомислено е да затваряте двамина благородници в една толкова немарливо покрита килия!

— Благоприличието все по-малко и по-малко се съблюдава — сдържано отбеляза Паспоал.

— Слушайте, приятелчета, без номера! — извика Пейрол, обхванат от смътно безпокойство, виждайки ги да се приближават застрашително, единият отляво, а другият отдясно. — Принудите ли ме да извадя шпага…

— Ама че го рече! — въздъхна Паспоал. — Шпага щял да вади!

— И то срещу хора обезоръжени! — додаде Кокардас. — Туй е недопустимо, кълна се в брадата божия!

Те продължаваха да се приближават. Преди да повика тъмничарите, нещо, което неминуемо щеше да провали преговорите, Пейрол реши да подкрепи думите си с действия. Той се хвана за шпагата и каза:

— Хайде, приятелчета, какво чак толкоз се е случило! Опитали сте се да избягате през онази дупка, стъпвайки един другиму по раменете си, но не сте успели. Спрете! — извика той. — Само още една крачка и вадя шпагата!

Но върху дръжката на шпагата вече имаше и друга ръка, освен неговата. И тази ръка, изнежена и нагиздена с изпомачкани дантели, принадлежеше на маркиз дьо Шаверни, който незабелязано беше успял да се измъкне от скривалището си. Шпагата на довереника най-неочаквано се озова в ръката на маркиза, който пипна Пейрол за яката и като опря острието й в гърлото му, тихо изръмжа:

— Само да гъкнеш и си мъртъв, разбойнико!

На устните на Пейрол изби пяна, но той не пророни нито дума. С помощта на корделите си, Кокардас и Паспоал го овързаха за по-кратко време, отколкото ни беше нужно, за да го опишем.

— А сега? — обърна се Кокардас към малкия маркиз.

— Сега застани от дясната страна на вратата — разпореди се Шаверни, — а този почтен момък нека застане отляво, и когато тъмничарите влязат, с две ръце — за гърлото!

— Ба! Нима ще влязат? — удиви се Кокардас.

— По местата! Господин Пейрол ще ни послужи за примамка. Двамата приятели начаса се залепиха до стената от двете страни на вратата. Шаверни, който продължаваше да държи върха на шпагата под брадичката на Пейрол, му заповяда да вика за помощ. Пейрол се подчини. Тъмничарите тутакси нахълтаха в килията. На Паспоал му се падна ключарят, а на Кокардас — пазачът. Двамата глухо изхъркаха, после, полуудушени, притихнаха. Шаверни затвори вратата на килията, измъкна от джоба на ключаря едно въже и набързо им завърза ръцете.

— Гръм да ме порази! — извика Кокардас. — Никога досега не съм срещал по-симпатичен маркиз от вас, ей богу!

Паспоал веднага присъедини по-умерените си поздравления към думите на своя доблестен приятел. Но Шаверни бързаше.

— На работа, още не сме стъпили на паветата! — извика той. — Гасконецо, съблечи ключаря както го е майка родила и намъкни дрипите му! Ти, друже, стори същото с пазача!

Кокардас и Паспоал се спогледаха.

— Ето нещо, което много ме смущава! — промърмори гасконецът, почесвайки се по ухото. — По дяволите, не знам дали подобава на благородници да…

— Аз все пак обличам дрехите на най-долния негодник, когото познавам! — прекъсна го възмутен Шаверни, лишавайки Пейрол от разкошния му жакет.

— Благородни ми друже — престраши се да напомни Паспоал, — та не обличахме ли вчера…

Със страховит жест Кокардас го накара да млъкне.

— Дръж си езика зад зъбите, гълъбче! — рече той. — Заповядвам ти да забравиш този мъчителен момент. Пък и освен това го сторихме единствено заради онзи малък непрокопсаник!

— Днес също го правим заради него.

Кокардас тежко въздъхна и съблече ключаря, който кротуваше с натикан в устата парцал. Брат Паспоал направи същото с пазача и много скоро тоалетът на нашите двамина храбреци беше завършен. Не ще и съмнение, че още от времето на Юлий Цезар, който, както твърдят, бил основателят на тази древна крепост, стените на Шатле никога не бяха виждали тъмничари с по-изискана външност. Шаверни, от своя страна, беше навлякъл жакета на господин Пейрол.

— Деца мои — рече той, продължавайки да играе ролята на довереника на принц дьо Гонзаг, — изпълних дълга си по отношение на онези двамина окаяници и сега ви моля да ме съпроводите до уличката порта.

— Приличам ли поне малко на тъмничар? — попита Паспоал.

— До неузнаваемост! — отвърна маркизът.

— А аз? — избъбра Кокардас-младши, без дори да се опитва да прикрие огорчението си. — Приличам ли донякъде на ключар?

— Като две капки вода! — успокои го Шаверни. — Да тръгваме, трябва да отнеса писмото!

Тримата излязоха от килията, превъртайки два пъти ключа в бравата, без да забравят да пуснат и резетата. Здраво вързани и със запушена уста, Пейрол и двамата тъмничари останаха вътре. Историята пази мълчание по повод на размишленията им, произтичащи от това неприятно и мъчително стечение на обстоятелствата. Междувременно нашите трима затворници преминаха безпрепятствено първия коридор, което не бе никак трудно, като се вземе предвид, че там нямаше жива душа.

— Не си вири чак толкова главата, друже Кокардас! — каза Шаверни. — Страх ме е, че някой ще ни заподозре заради разбойническите ти мустаци.

— Гръм да ме порази дано! — възмути се храбрият гасконец. — И на кайма да ме накълцате, пак няма да ме лишите от привлекателната ми външност!

— Тя ще си отиде, чак когато влезем в гроба! — додаде брат Паспоал.

Шаверни нахлузи вълненото кепе на ушите на гасконеца и му показа как да държи ключовете. Скоро стигнаха до вратата на вътрешния двор. Той просто гъмжеше от народ. Днес в Шатле цареше невиждана суматоха: в очакване на следобедното заседание, маркиз дьо Сегре даваше в регистратурата обед на своите заместник-съдии. Разнасяха се покрити с кърпи ястия, мангали и кофички за шампанско, конто идваха от кръчмата „При сукалчето“, построена преди две години в самата крепост Шатле от готвача Льо Прьо.

Нахлупил шапката ниско над очите си, Шаверни мина пръв.

— Приятелю — обърна се той към вратаря на вътрешния двор, — тук, в номер девет, в дъното на коридора, са затворени двама опасни престъпници. Отваряйте си очите!

Вратарят смъкна кепето си и промърмори нещо неразбрано. Кокардас и Паспоал на свой ред безпрепятствено прекосиха вътрешния двор. В караулното помещение Шаверни се държеше като човек изключително любопитен, който за първи път посещава затвор. Той най-обстойно разгледа всеки предмет и зададе куп идиотски въпроси с много сериозен вид. Показаха му и походното легло, на което десетина минути си е почивал граф Хорн, в компанията на своя приятел, абат Ла Метри, след приемане на последното причастие. Това като че ли живо го заинтригува. Оставаше им да прекосят само двора, но току пред прага му Кокардас-младши едва не просна на земята един прислужник от „При сукалчето“, който носеше някакъв сладкиш с бадемов крем. Нашият юначага изтърва едно оглушително „Бог да те убие!“, което накара всички да се обърнат. Брат Паспоал се разтрепера от глава до пети.

— Приятелю — тъжно поклати глава Шаверни, — детето не го направи нарочно и ти спокойно можеше да се въздържиш и да не сквернословиш по адрес на името господне.

Кокардас виновно наведе глава. Полицейските агенти останаха с впечатлението, че са видели един изключително почтен и богобоязлив млад благородник.

— Не го познавам този гасконски ключар — промърмори вратарят на стражницата, — но, рогатите ги взели тез гасконци, врат се вече къде ли не!

Точно в този момент портата се отвори, за да даде път на един великолепен печен фазан, основно ястие в обеда на маркиз дьо Сегре. Не можейки повече да сдържат нетърпението си, Кокардас и Паспоал с един скок се озоваха на улицата.

— Спрете ги! Спрете ги! — развика се Шаверни.

Вратарят се втурна подире им, но тутакси рухна възнак, покосен от тежката връзка ключове, която Кокардас запокити в лицето му. Нашите двама приятели си плюха на петите и скоро изчезнаха зад кръстовището Лантерн.

Каретата, която беше докарала господин Пейрол, продължаваше да чака пред портата. Шаверни позна ливреите на Гонзаг; без да се бави нито за миг, той скочи на стъпалото на каретата, продължавайки да крещи колкото му глас държи:

— Дръжте ги, по дяволите! Не виждате ли, че бягат! А някой бяга ли, не му е чиста работата! Спрете ги! Дръжте ги! — И като се възползува от настъпилата суматоха, той се наведе през другата вратичка и заповяда: — Карай в двореца, разбойнико! В галоп!

Конете потеглиха в тръс. Когато каретата сви по улица „Сен Дени“, Шаверни избърса плувналото си в пот чело и се хвана за корема от смях. Господин Пейрол не само че му бе предоставил пълна свобода, но също и карета, за да стигне, без да се преуморява излишно, до предназначението си.

Нямаше никакво съмнение, това бе същата онази стая със строга и мрачна наредба, в която на утрото преди свикването на семейния съвет за първи път видяхме принцеса дьо Гонзаг. Стаята продължаваше да носи външните белези на траур: тук бе олтарът, обвит с черен креп, където всекидневно се отслужваше панихида в памет на покойния херцог дьо Ньовер, и над него все така се издигаше големият кръст, осветен от пламъка на шест непрестанно горящи свещи. Нещо обаче се бе променило. Плах и все още едва доловим радостен повей бе разведрил зловещата обстановка; нечия неведома усмивка топло мъждукаше в непрогледния доскоро мрак на траура.

От двете страни на олтара пъстрееха цветя, макар че до началото на май, когато беше рожденият ден на покойния съпруг, имаше още много време. Дръпнатите завеси на южните прозорци свободно пропускаха ласкавите лъчи на есенното слънце. На прозореца висеше клетка, в която чуруликаше красива птичка, същата, която вече видяхме и чухме да пее на приземния прозорец, гледащ към ъгъла на улиците „Сент Оноре“ и „Шантр“. Да, това бе същата онази птичка, която някога разсейваше самотата на прекрасната непозната, чието загадъчно съществование не даваше мира на госпожите Балао, Дюран, Гишар, а и на всички клюкарки от квартала на Пале Роаял.

Макар и ранно утро, в молитвената стая на принцесата имаше много хора. Съвсем млада, възхитително красива девойка спеше на една ниска софа. Изящно изваяното й лице оставаше в полусянка, но слънчевите лъчи свободно лудуваха в пищните вълни на разкошната й кестенява коса с искрящ оттенък на старо злато. Молитвено събрала длани и със сълзи на очи, до нея стоеше права първата камериерка на принцесата, добрата Мадлен Жиро.

Мадлен Жиро току-що бе признала на госпожа дьо Гонзаг, че чудодейното предупреждение, което принцесата беше намерила в часослова си на страницата на Miserere, гласящо: „Елате да защитите дъщеря си!“, и което след цели двайсет години й бе припомнило съкровения девиз на толкова щастливи срещи и юношеска нежност, девизът на Ньовер: „Аз съм тук!“, беше сложено там от самата Мадлен със съучастничеството на Гърбавия. Вместо да я смъмри, принцесата я беше разцелувала. Мадлен беше толкова щастлива, сякаш бе намерила собственото си дете. Принцесата седеше в другия край на стаята, заобиколена от две жени и едно момче. До тях се виждаха пръснатите листове на някакъв ръкопис, както и ковчежето, в което вероятно се беше намирал: ковчежето и ръкописът на Орор. Тези редове, писани с пламенната надежда, че някой ден ще се озоват в ръцете на непозната, но любима майка, най-сетне бяха стигнали до своето местоназначение. Принцесата вече ги беше прочела. Това ясно личеше по очите и, зачервени от щастливи, нежни сълзи.

Колкото до начина, по който ковчежето и сладкопойната птичка се бяха озовали в двореца на Гонзаг, излишно е да си задаваме въпроси. Едната от двете жени беше почтената Франсоаз Беришон, а момчето, което мачкаше в ръце каскета си с едновременно лукав и смутен вид, се казваше Жан-Мари. Да, това беше пажът на Орор, същото простодушно и неблагоразумно дете, което беше заставило баба си да напусне своя пост, за да я предаде в плен на сплетниците от улица „Шантр“. Другата жена стоеше малко по-встрани. Под воала и веднага бихте разпознали дръзкото и очарователно лице на доня Крус. В този миг върху него беше изписано дълбоко и искрено вълнение. Говореше Франсоаз Беришон.

— Този тук не ми е син — обясняваше тя с най-мъжествения си тембър, сочейки Жан-Мари. — Това е синът на моето бедно момче. Мога да уверя госпожа принцесата, че моят Беришон беше съвсем друга работа. Беше висок само пет стъпки и десет пръста, но смелост имаше и за продан. Загина на война.

— Казвате, че сте служила у Ньовер, така ли, добра жено? — прекъсна я принцесата.

— Както и всички Беришоновци, от баща на син, откакто свят светува! — отвърна Франсоаз. — Мъжът ми беше оръженосец на херцог Амори, бащата на херцог Филип. Бащата на мъжа ми, който се казваше Гийом-Жан-Никола Беришон…

— Вашият син ли беше онзи, който ми донесе писмото в замъка Кайлюс? — прекъсна я отново принцесата.

— Да, милостива госпожо, той беше. Бог ми е свидетел, че цял живот си спомняше тази вечер. Самият той много често ми е разказвал как тогава срещнал в Анския лес някоя си Марта, ваша бивша гувернантка, която се грижела за детенцето. Марта го познала, тъй като вече го била виждала в замъка на нашия млад херцог, когато идвала да носи писмата ви. Та познала го тя и му рекла: „В замъка Кайлюс има един човек, дето знае всичко. Ако видиш госпожица Орор, кажи и много да се пази!“. После го хванали войниците, но благодарение на бога скоро го пуснали да си върви. Точно тогава за първи път видял кавалера дьо Лагардер, за когото толкова се говореше по онова време. Каза ни: „Хубав е като свети Арахангел Михаил, дето е изографисан в Тарбската църква!“

— Да, хубав е — промълви замислено принцесата.

— И смел! — добави Франсоаз с внезапно въодушевление. — Същински лъв!

— Истински лъв! — рече да я подкрепи Жан-Мари.

Но Франсоаз го стрелна със сърдит поглед и той млъкна. После добрата женица продължи:

— Беришон, моето бедно момче, ни съобщи, че Лагардер и Ньовер имали уречена среща, за да се бият, и че Лагардер в продължение на цял половин час защитавал Ньовер срещу повече от двайсет въоръжени до зъби негодници, да ме прощава госпожа принцесата за думата!

Орор дьо Кайлюс й направи знак да млъкне. Нямаше сили да понесе бремето на толкова скръбни спомени. Плувналите й в сълзи очи се обърнаха към олтара със свещите.

— Филип — промълви тя, — съпруже мой любими, та това беше вчера! Годините отминаха като часове! Да, това бе вчера! Раните в душата ми кървят и не искат да зараснат.

В очите на доня Крус, която с благоговение съзерцаваше тази неописуема мъка, припламнаха искри. Във вените й течеше онази гореща кръв, която кара сърцето да бие по-учестено и въздига душата до висините на себеотрицанието.

Франсоаз майчински поклати глава и рече:

— Времето си е време и си минава! На този свят всички сме смъртни и човек не трябва да се съсипва по миналото.

Продължавайки да върти шапката си в ръце, Беришон с удивление си помисли:

— Виж я ти какъв проповедник се извъди моята бабичка!

— Случи се тъй — поде отново Франсоаз, — че когато кавалерът дьо Лагардер дойде на село, има вече пет-шест години оттогава, за да ме пита дали искам да служа на дъщерята на покойния херцог, аз веднага се съгласих. Защо ли? Защото Беришон, синът ми, вече ми беше казал как е станало всичко. Преди да издъхне, херцогът повикал кавалера по име и му казал: „Братко! Братко мой!“

Принцесата притисна ръце към гърдите си.

— И още нещо — продължи Франсоаз. — Казал му: „Ще бъдеш баща на дъщеря ми и ще отмъстиш за мен!“ Беришон никога не е лъгал, милостива госпожо. Пък и какъв ли интерес би имал да лъже? И така, ние с Жан-Мари заминахме. Кавалерът дьо Лагардер смяташе, че госпожица Орор е вече доста голяма, за да живее сама с него.

— И точно заради това искаше тя да си има паж — намеси се Жан-Мари.

Франсоаз повдигна рамене с усмивка и снизходително промърмори:

— Бъбривичко си е детето, тъй че моля да му простите, милостива госпожо. Та така, заминахме ние за Мадрид, дето е столица на испанската страна. Ах, кълна се, сълзите сами бликнаха от очите ми, когато зърнах клетото дете! Цялото на младия господар! Но — млък! Трябваше да си затваряме устата. По този въпрос господин кавалерът беше непреклонен.

— И през цялото време, докато бяхте с тях — прекъсна я принцесата с неуверен глас, — този човек, господин дьо Лагардер?…

— Всемогъщи боже! — извика Франсоаз и сбръчканото й лице стана кръв червено. — Не, милостива госпожо, не, кълна се в спасението си! Кой знае, може би и аз щях да говоря като вас, понеже сте майка, но, виждате ли, за тези шест години аз обикнах господин кавалера почти толкова, ако не и повече от това, което ми е останало като семейство. И ако някой друг, освен вас, се беше опитал да намекне за подобно нещо… Но моля ви да ми простите — сепна се тя, приклякайки в тромав реверанс, — ето, че взех да забравям пред кого говоря. Но знайте, госпожо, че той е светец и при него дъщеря ви беше на също толкова сигурно и безопасно място, колкото и ако се намираше при собствената си майка. То не беше уважение, то не беше доброта, то не беше нежност, тъй чиста и блага!

— Похвално е, че защитавате оногова, който не заслужава да бъде обвиняван — хладно произнесе принцесата. — Но разкажете ми по-подробно! Самотно ли живееше дъщеря ми?

— Беше сама, винаги сама, та дори и прекалено сама, щом понякога се стигаше дотам, че да си поплаква. И въпреки това, ако ме бяха послушали…

— Какво искате да кажете? — попита Орор дьо Кайлюс. Франсоаз стрелна с крайчеца на окото си доня Крус, която стоеше все така неподвижно.

— Чуйте да ви кажа тогава! — заяви решително почтената старица. — Момиче, което пееше и танцуваше на „Пласа Санта“, не можеше да бъде нито достойна, нито подходяща компания за наследницата на един херцог…

Принцесата се обърна към допя Крус и видя, че в дългите й мигли блеснаха сълзи.

— Нямате ли други упреци към вашия господар? — попита тя.

— Упреци ли?! — извика Франсоаз. — Та това не е и упрек, девойчето и без това не идваше кой знае колко често, пък и аз винаги намирах начин да ги наблюдавам…

— Благодаря ви, добра жено, можете да си вървите — прекъсна Я принцесата. — От днес нататък вие и вашият внук принадлежите към моя дом.

— На колене! — избоботи Франсоаз Беришон и енергично блъсна Жан-Мари в гърба.

Принцесата с жест възпря този изблик на признателност и по неин знак Мадлен Жиро изведе старата жена и нейния наследник. Доня Крус също се отправи към вратата.

— Къде отивате, Флор? — попита принцесата.

Доня Крус помисли, че не е чула добре.

— Нали така ви нарича тя? — продължи принцесата. — Елате, Флор, искам да ви целуна.

И тъй като младата девойка се колебаеше, принцесата стана и я притисна в прегръдките си. Доня Крус почувствува сълзи да обливат лицето й.

— Тя ви обича — прошепна щастливата майка. — Пише го и тези страници, с които никога вече няма да се разделя; пише го в страниците, в които тя е вложила цялата си душа. Вие сте нейното циганче, нейната първа приятелка. Вие сте по-щастлива от мен, защото сте я видяла дете. Трябва да е била много красива! Разкажете ми за това, Флор. — И без да й остави време да отговори, тя продължи с буйна, неудържима майчина страст: — Искам да обичам всичко, което обича и тя. Обичам те, Флор, моя втора дъще! Целуни ме! А ти, ти би ли могла да ме обикнеш? Ако знаеше само колко съм щастлива, как бих искала цялата земя да се възрадва! Дори този човек, чуваш ли, Флор, дори човекът, който ми отне сърцето на моята дъщеря… Е, добре, ако тя поиска, сигурна съм, че ще обикна и него!

V. Майчино сърце

Доня Крус се усмихваше през сълзи. Принцесата страстно я притискаше към гърдите си.

— Флор, мила моя — прошепна тя, — ще повярваш ли, ако ти кажа, че все още не смея да я целуна така? Не се сърди, но когато целувам челото и бузите ти, аз целувам нея! — Принцесата внезапно се отдръпна от девойката, за да я вижда по-добре и замислено продължи: — И ти, момиченцето ми, си танцувало по площадите? Сама си, нямаш никакви близки. Щях ли да я обичам по-малко, ако я бях намерила такава като теб? Боже мой! Боже мой! Колко безразсъдни сме понякога! До онзи ден твърдях: „Ако дъщерята на Ньовер дори за миг е забравила гордостта на своя род…“ Не, не! Няма да продължа! Кръвта ми се смръзва във вените само при мисълта, че господ би могъл да повярва в думите ми! Ела, Флор, ела да благодарим на бога! — Принцесата я отведе пред олтара и падна на колене. — Ньовер! Ньовер! — извика тя. — Дъщеря ми е тук, нашата дъщеря е при мен! Кажи на бог, кажи му да види радостта и признателността, изпълващи сърцето ми!

Сега дори и най-добрият й приятел не би я познал. Пробудена от дълголетен сън, кръвта наливаше страните й с ярка руменина. Тя се бе подмладила, бе се разхубавила, очите и блестяха, а стройната й кръшна снага вълнуващо потръпваше. В гласа й звъняха омайващо-ласкави нотки. За миг Орор дьо Кайлюс остана неподвижна, потънала в щастлив унес.

— Флор, ти християнка ли си? — ненадейно попита тя. — Да, спомням си, тя ми каза, че си християнка. Колко милостив е нашият бог, нали? Подай ми ръце, почувствувай как бие сърцето ми!

— Ах, госпожо! — възкликна бедната циганка и избухна в плач. — Как бих искала и аз да имам майка като вас!

Принцесата отново я притисна към себе си и попита:

— Говореше ли ти тя за мен? За какво си говорехте? В деня, когато си я видяла за първи път, тя е била още съвсем малка. Знаеш ли — сепна се тя, едва поемайки си дъх, тъй като трескавата възбуда я караше да изпитва непрестанна нужда да говори, — струва ми се, че се страхува от мен. Ще умра от мъка, ако това продължи! Поговори й за мен, Флор! Поговори й, малка моя, умолявам те!

— Госпожо — прекъсна я Флор и насълзените й очи ласкаво се усмихнаха, — та нима не разбрахте оттук колко много ви обича дъщеря ви? — и тя посочи пръснатите страници на Орориния дневник.

— О, да, да! — извика принцесата. — Надали бих могла да опиша какво почувствувах, когато го прочетох! Дъщеря ми не е тъжна и сериозна като мен. Тя е наследила веселото сърце на баща си, но някога и аз, която толкова много плаках, също бях весела. Домът, в който се родих, беше затвор, и въпреки това аз се смеех и танцувах до деня, когато срещнах онзи, който щеше да отнесе в гроба си радостта и усмивките ми. — Тя бързо прекара ръка по пламналото си чело и рязко попита: — Виждала ли си някога как една бедна жена полудява?

Доня Крус я погледна с безпокойство.

— Не, не се страхувай, не се бой от нищо — успокои я принцесата. — Но щастието е нещо толкова ново и непознато за мен! Исках да ти кажа нещо, Флор. Забеляза ли, че дъщеря ми е като мен? Радостта й е отлитнала в деня, когато е дошла любовта. Върху последните страници много ясно личат следи от сълзи.

Госпожа дьо Гонзаг хвана циганката за ръка и се върна на предишното си място. Тя непрекъснато поглеждаше към софата, на която спеше Орор, но някакво неясно предчувствие като че ли я караше да страни оттам.

— Тя ме обича! Разбира се, че ме обича! — подхвана отново принцесата. — Но първата усмивка, която си спомня, усмивката, склонила се над бебешката й люлка, е била усмивката на онзи човек. Кой й е дал първите уроци? Той. Кой я е научил да изрича името божие? Пак той! О, Флор, имай милост и никога не й казвай колко гняв, колко ревност и ожесточение срещу него са се насъбрали в сърцето ми!

— Но не сърцето ви говори така, госпожо — промълви доня Крус.

Принцесата неочаквано стисна ръката й с неподозирана сила.

— Сърцето ми говори! — извика тя. — Да, сърцето ми! През почивните дни те заедно са се разхождали в ливадите край Памплона и той се е превръщал в дете, за да си играе с нея. Нима това е мъжко задължение, нима не е право единствено на майката? И винаги, когато се е връщал от работа, й е носел било играчка, било някое лакомство. Та бих ли могла да направя и аз нещо повече за детето си, ако бях бедна и в чужда страна?! Той много добре е знаел, че ми отнема, че ми ограбва цялата й нежност!

— О, госпожо!… — понечи да я прекъсне циганката.

— Нима ще го защитаваш? — подозрително я погледна принцесата. — Да не би да си на негова страна? Виждам, много добре виждам — внезапно обезсърчена, горчиво прошепна тя, — ти също го обичаш повече, отколкото обичаш мен!

Доня Крус отдръпна ръката си, която до този миг принцесата притискаше към сърцето си. В очите на Орор дьо Кайлюс блеснаха сълзи.

— О, този човек! Този човек! — прошепна тя, разтърсвана от ридания. — Аз съм вдовица и на този свят ми е останало единствено сърцето на дъщеря ми!

Доня Крус остана стъписана пред тази въпиюща несправедливост на майчината обич. Дори тя, жизнерадостното и лекомислено момиче, лудетината, която едва довчера искаше да се забавлява с трагедията на живота, да, дори тя го разбра. Душата й таеше кълновете на всички присъщи на жената пламенни и честолюбиви чувства. Принцесата отново се бе отпуснала в креслото си и взела в ръце дневника на Орор, замислено го прелистваше.

— Колко пъти й е спасявал живота! — бавно изрече тя, после отново разлисти дневника, сякаш се канеше да го препрочете, но се спря още на първите страници. — Какъв смисъл има? — прошепна тя унило. — Аз съм й дала живот само веднъж! Така е! Да, да, така е! — повтори тя, докато в очите й припламнаха боязливи пламъчета. — Тя му принадлежи много повече, отколкото на мен!

— Вие сте нейна майка, госпожо — тихо каза доня Крус.

Принцесата вдигна към нея тревожния си, измъчен поглед.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Или просто ме утешаваш? Според теб да обичаш майка си е задължение, така ли? Чувствувам, че ако дъщеря ми ме обичаше по задължение, бих умряла!

— Но госпожо, госпожо! Та препрочетете страниците, в които тя говори за вас! Колко почтителна обич, колко нежност лъха от тях!

— Помислих за това, Флор, душице мила! Има обаче нещо, което ме възпира да прочета отново тези редове, които обсипах с толкова пламенни целувки. Дъщеря ми е строга. Когато изказва съмнението, че препятствието между нея и приятеля й е нейната майка, думите й стават остри като бръснач. Прочетохме го заедно, помниш какво казва тя. Говори за високомерни майки…

Силни тръпки разтърсиха тялото на принцесата.

— Но вие не сте от тези майки, госпожо — прекъсна я доня Крус, която внимателно я наблюдаваше.

— Бях такава! — изхлипа Орор дьо Кайлюс и закри лицето си с ръце.

В другия край на стаята Орор дьо Ньовер се размърда върху софата. От устните й се отрониха неясни слова. Принцесата трепна, после стана и прекоси стаята на пръсти, правейки знак на доня Крус да я последва, сякаш изведнъж бе почувствувала нужда да се опре на някого, да бъде закриляна.

Безпокойството, което непрестанно се долавяше в радостта й, страхът, угризенията, примирението — каквото и име да дадеше човек на непонятните опасения, които свиваха сърцето на клетата майка и нарушаваха пълнотата на щастието й, криеха в себе си нещо детинско й същевременно трогателно.

Тя се отпусна на колене до Орор. Доня Крус остана права в краката на приятелката си. Принцесата дълго съзерцава дъщеря си, сподавяйки с мъка риданията, които напираха да се откъснат от гърдите й. Орор беше бледа. Косата й, разчорлена от неспокойния сън, се бе разпиляла по постелята. Принцесата зачерпи с пълни шепи от този искрящ поток и затваряйки очи, притисна златистите кичури към устните си.

— Анри! — прошепна Орор насън. — Анри, приятелю мой!

Принцесата така пребледня, че доня Крус се спусна към нея, за да я подкрепи. Но Орор дьо Кайлюс я отблъсна и с плаха усмивка промълви:

— Ще свикна. Ах, да беше поне споменала и моето име в съня си!

Тя почака, но името си не чу. Орор спеше с полуотворена уста и се чуваше само мъчителното й дишане.

— Ще потърпя — въздъхна клетата майка. — Може би някой друг път ще сънува и мен.

Доня Крус коленичи пред нея. Госпожа дьо Гонзаг й се усмихваше и примирението придаваше на лицето й неземна красота.

— Знаеш ли, Флор — каза тя, — когато те видях за първи път, бях много изненадана, че сърцето ми не се устреми към теб, макар че ти си красива, при това с онази характерна испанска хубост, която вярвах, че ще открия у дъщеря си. Но виж това чело, виж! — Принцесата внимателно отхвърли гъстите кичури, закрили наполовина лицето на Орор. — Ти нямаш това — подхвана тя, докосвайки слепоочията на девойката. — Това може да го има само един Ньовер! Когато я видях и онзи човек ми каза: „Ето вашата дъщеря!“, сърцето ми нито за миг не се поколеба. Стори ми се, че от небето изведнъж се разнесе гласът на Ньовер, който също ми каза: „Това е дъщеря ти!“ — За миг тя замълча, взирайки се с жаден поглед в чертите на Орор, после продължи: — Когато Ньовер спеше, клепачите му падаха точно така, а много често около устните му съм виждала и ето тази гънка. В усмивката приликата е още по-очевидна. Ньовер беше много млад и мнозина не одобряваха малко женствената му хубост. Най-силно обаче ме порази погледът. О, в него наистина грееше възродилият се пламък на зениците на Ньовер! Доказателства! Жал ми става за тях с техните доказателства! Сам бог е отредил името ни на това дете. Не, не на Лагардер повярвах аз, а на сърцето си!

Госпожа дьо Гонзаг беше говорила съвсем тихо, но въпреки това, когато произнесе името на Лагардер, Орор едва забележимо потръпна.

— Събужда се — каза доня Крус.

Принцесата скочи на крака, обзета сякаш от внезапен страх. Когато видя, че дъщеря и всеки миг ще отвори очи, тя бързо се отдръпна от софата и с неестествен глас прошепна:

— Не, не веднага! Не й казвайте веднага, че съм тук! Трябва много да внимаваме!

Орор протегна ръце, после гъвкавото й тяло внезапно конвулсивно се изпъна, както често се случва при събуждане. Очите й се отвориха отведнъж много широко, погледът й пробягна по стаята и на лицето и се изписа удивление.

— А, Флор била тук! — възкликна. — Сега си спомням. Не съм сънувала значи! Тази стая не е същата, в която бяхме през нощта — продължи тя и притисна челото си с две ръце. — Нима все пак съм сънувала? Наистина ли видях майка ми?

— Да, видя я — потвърди доня Крус.

Очите на принцесата, която беше отстъпила чак до олтара, бяха пълни с радостни сълзи. Първата мисъл на дъщеря й беше за нея. Дъщеря й още не бе споменала Лагардер и тя от цялата си душа отправи благодарствена молитва към бога.

— Но защо се чувствувам тъй разнебитена? — попита Орор. — Всяко движение ми причинява болка, а дъхът просто разкъсва гърдите ми. Спомням си, че след тежкото ми боледуване в Мадрид, в манастира „Преображение господне“, когато бълнуването и треската преминаха, се чувствувах точно така. Главата ми беше празна, а върху сърцето си усещах някаква тежест. И винаги, когато се опитвах да мисля, пред очите ми пламваше ослепителен огън, а бедната ми глава заплашваше да се пръсне.

— Тогава ти имаше силна треска и беше много-много болна — отговори доня Крус.

Тя току поглеждаше към принцесата, сякаш искаше да й каже: „Ваш ред е да говорите. Елате!“ Но нерешителна, молитвено събрала длани, любуваща се отдалеч на дъщеря си, принцесата дори не помръдна.

— Не знам как да го опиша — прошепна Орор, — но като че ли някаква тежест просто смазва мисълта ми. Почти съм на границата да разкъсам мрака, обгърнал бедното ми съзнание, но не мога. Не, не мога! — Тя безсилно се отпусна на възглавницата и попита: — Да не би мама да ми се сърди?

Когато каза това погледът й внезапно се проясни. За миг тя почти осъзна положението, в което се намираше, но само за миг. Още по-непрогледен, мракът отново погълна мисълта й и искрицата разум, припламнала в прекрасните й очи, угасна.

При последните думи на дъщеря си принцесата силно трепна. С властен жест тя затвори устата на доня Крус, която понечи да отговори. Сетне притича с бързата и лека стъпка, която навярно бе имала по времето, когато, още млада майка, викът на нейното дете я бе заставял да се втурне към люлката му. Тя се приближи и като обхвана нежно с длани главата на дъщеря си, положи дълга целувка върху челото й. Орор се усмихна. Точно в този момент човек би могъл да прозре истината за загадъчната криза, която изживяваше съзнанието й. Орор изглеждаше щастлива, но щастлива с онова кротко и безучастно щастие, което всеки ден е все същото и то отдавна, много отдавна. Орор целуна майка си като дете, свикнало да дава и да връща всяка сутрин една и съща целувка.

— Сънувах те, мамо — прошепна тя, — и ти цяла нощ плака в съня ми. Защо Флор е тук? Та Флор изобщо си няма майка. Но колко неща могат да се случат за една нощ!

Борбата бе започнала отново. Разумът й полагаше отчаяни усилия, за да разсее мрака, но, победена, тя отстъпи пред болезнената умора, която я смазваше.

— Искам да те виждам, мамо — каза тя. — Ела при мен, вземи ме в скута си.

Принцесата, смеейки се през сълзи, седна на софата и притисна Орор в обятията си. Невъзможно бе да се опише онова, което изпитваше в този миг! Нима говорим език, на който бихме могли да порицаем или заклеймим този божествен грях: егоизмът на майчиното сърце! Принцесата притежаваше съкровището си изцяло; дъщеря и, немощна тялом и духом, се бе свила в скута й — просто дете, едно нещастно дете. Принцесата много добре виждаше, че Флор не може да сдържи сълзите си, но принцесата беше щастлива, обезумяла от радост; тя люлееше Орор в ръце и несъзнателно нашепваше някаква неизразимо нежна песен. И Орор гушеше глава в гърдите й. Гледката бе очарователна и същевременно покъртителна. Доня Крус извърна очи.

— Мамо — каза Орор, — навсякъде около мен блуждаят мисли, но не мога да ги хвана. Струва ми се, че точно ти ми пречиш да проумея. При все това ясно усещам в себе си нещо, което не ми е присъщо, нещо, което не съм самата аз. Знам, че с вас би трябвало да се чувствувам другояче, мамо.

— Ти имаш сърцето ми, рожбо, ненагледна моя рожбо! — отговори принцесата и в гласа й прозвуча неизречена молба. — Не търси нищо повече! Отдъхни си на гърдите ми. Бъди щастлива заради щастието, с което ме дари.

— Госпожо, госпожо! — прошепна доня Крус на ухото й. — Пробуждането ще бъде ужасно!

Принцесата с нетърпелив жест я отблъсна. Тя копнееше да се потопи изцяло в това измамливо блаженство, макар че то терзаеше душата й. Нужно ли беше да й напомнят, че всичко е просто сън!

— Мамо — поде отново Орор, — мисля, че ако ми поговориш, мракът пред очите ми ще се разсее. Да знаеш само колко страдам!

— Страдаш! — повтори госпожа дьо Гонзаг, притискайки я страстно към гърдите си.

— Да, много страдам! Страх ме е, мамо, ужасно ме е страх и не знам, не знам…

В гласа й имаше сълзи; изящните й пръсти трескаво притискаха челото й. Изведнъж принцесата усети някакъв вътрешен удар да разтърсва тялото, което държеше в обятията си.

— Ох! Ох! — проплака Орор. — Оставете ме! На колене, само на колене трябва да ви се любувам, майчице! Странно! Преди малко си помислих, че никога не съм напускала прегръдките ви!

Тя впи в майка си уплашени очи. Принцесата се опита да се усмихне, но лицето й изразяваше ужас.

— Какво ви е? Какво ви е, мамо? — извика Орор. — Нали сте доволна, че ме намерихте?

— Дали съм доволна? О, скъпо мое дете!…

— Да, така е, намерихте ме… аз си нямах майка…

— И бог ни събра, дъще, за да не ни раздели никога вече!

— Бог! — повтори Орор, вперила широко отворените си очи в пространството. — Бог! Сега не бих могла да му се помоля, не си спомням моята молитва.

— Искаш ли да я повторим заедно? — попита принцесата, която се вкопчи в тази възможност да отвлече вниманието на дъщеря си като удавник за сламка.

— Да, мамо. Почакайте! Има още нещо…

— Отче наш, който си на небето… — започна госпожа дьо Гонзаг, притискайки събраните длани на Орор между своите.

— Отче наш, който си на небето — повтори Орор като малко дете.

— Да се свети името ти — продължи майката.

Но вместо да повтори, Орор се вцепени.

— Има още нещо — прошепна тя, докато със сгърчени пръсти притискаше до болка плувналите си в пот слепоочия. — Още нещо… Флор! Ти го знаеш, кажи ми го!

— Сестрице… — избъбра циганката.

— Ти го знаеш! Знаеш го! — настоя Орор; тя премига и очите и се насълзиха. — Ох, няма ли кой да ми помогне? — Внезапно тя рязко вдигна глава и погледна майка си в очите. — Тази молитва, мамо — произнесе тя, наблягайки на всяка дума, — вие ли ме научихте на тази молитва?

Принцесата наведе глава и от устните и се отрони стон. Орор не откъсваше от нея пламтящия си поглед.

— Не, не сте вие — промълви тя.

Разсъдъкът й направи последно отчаяно усилие и от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вик:

— Анри! Анри! Къде е Анри?

Тя бе вече на крака и суровият й, надменен поглед пронизваше принцесата. Флор се опита да я хване за ръцете, но Орор я отблъсна с неподозирана, чисто мъжка сила. Принцесата плачеше, отпуснала глава на коленете си.

— Отговорете ми! — извика Орор. — Анри! Какво се е случило с Анри?

— Мислех единствено за теб, дъще! — изхлипа госпожа дьо Гонзаг.

Орор рязко се обърна към доня Крус.

— Убили ли са го? — попита тя с високо вдигнато чело, изгаряйки я с поглед.

Доня Крус не отговори. Орор се обърна отново към майка си. Принцесата се свлече на колене и простена:

— Сърцето ми късаш, дете! Имай милост към мен!

— Убили ли са го? — повтори Орор.

— Него! Винаги него! — кършейки ръце, извика принцесата. — В сърцето на това дете вече няма място за обичта на майка му!

Орор втренчено се взираше в пода.

— Не искат да ми кажат дали са го убили! — помисли тя на глас.

Принцесата простря ръце към нея, после рухна изведнъж възнак в несвяст.

Орор държеше ръцете на майка си; лицето й бе алено, в погледа й светеше неизмерима мъка.

— Вярвам ви, госпожо, кълна се в спасението си! — каза тя. — Вярвам, че не сте предприела нищо срещу него и толкоз по-добре за вас, ако наистина ме обичате така, както ви обичам аз. Защото ако бяхте предприела срещу него каквото и да било…

— Орор! Орор! — прекъсна я доня Крус и запуши устата й с ръка.

— Аз говоря, не заплашвам! — прекъсна я на свой ред госпожица дьо Ньовер с високомерно достойнство. — Аз и майка ми се познаваме едва от няколко часа и е добре да се гледаме открито в очите. Майка ми е принцеса, аз съм бедно момиче, но точно това ми дава правото да съм взискателна към нея. Ако майка ми беше някоя безпомощна, бедна и изоставена жена, не бих си позволила дори да се изправя, а бих й говорила само на колене.

Тя целуна ръцете на принцесата, която я гледаше с възхищение.

Колко красива бе в този миг, когато тревогата, която разяждаше сърцето й, но без да сломи нито за миг нейната гордост, озаряваше като ореол чистото и чело на девица! Да, девица, правилно казахме, но девица-съпруга, обладаваща цялата сила, цялото величие на зряла жена.

— За мен на този свят не съществува никой друг, дъще моя! — каза принцесата. — Не си ли до мен, аз съм безпомощна и изоставена. Съди ме, но ме съди с милосърдието, дължимо на страдащите. Упрекваш ме, че не сторих нищо, за да разпръсна мрака, който заслепяваше разума ти, но когато бълнуваше, ти ме обичаше и аз, да, вярно е, признавам, аз се страхувах от пробуждането ти!

Орор хвърли бегъл поглед към вратата.

— Нима се каниш да ме изоставиш? — ужаси се майката.

— Трябва! — отговори младата девойка. — Нещо ми подсказва, че в този момент Анри ме вика, че има нужда от мен.

— Анри! Все този Анри! — прошепна госпожа дьо Гонзаг с отчаяние. — Всичко за него, нищо за майката!

Орор впи в нея големите си пламтящи очи.

— Ако той беше тук, госпожо — тихо отговори тя, — а вие — някъде много, далеч и ви грозеше смъртна опасност, аз щях да му говоря единствено за вас.

— Нима е вярно? — извика очарована принцесата. — Наистина ли ме обичаш колкото него?

Орор се отпусна в ръцете й и промълви:

— Ах, защо не го познавахте по-рано, мамо?

Принцесата я обсипваше с целувки.

— Чуй ме — каза тя, — знам какво е да обичаш. Моят благороден и любим съпруг, който в този миг ме слуша, и споменът за когото изпълва тук всяко кътче, навярно се усмихва в нозете господни, прозирайки вдън душата ми. Да, обичам те повече, отколкото обичах Ньовер, защото любовта ми на жена се слива с майчината обич. Обичам те, но в теб обичам и него, Орор, надеждице едничка моя, щастие мое! И чуй, за да ме обичаш, ще го обичам и аз! Знам, Орор, че не би ме обичала, ако го отблъсна, пишеш го в дневника си. Тъй да бъде! Ще разтворя обятия за него.

Тя внезапно пребледня, тъй като погледът й случайно бе паднал върху доня Крус. Циганката веднага мина в будоара, чиято врата се намираше зад софата.

— Ще разтворите обятия за него! — повтори Орор. — Наистина ли, мамо!

Принцесата мълчеше; сърцето й лудо блъскаше в гърдите. Орор рязко се отскубна от обятията и.

— Вие просто не умеете да лъжете! — извика тя. — Той е мъртъв! Вие вярвате, че е мъртъв!

Но преди принцесата, рухнала безсилно в едно кресло, да успее да отговори, доня Крус се появи отново и препречи пътя на Орор, която се бе втурнала към вратата. Доня Крус беше с наметало и воал.

— Имаш ли ми доверие, сестрице? — попита тя. — Силите ти ще изневерят на твоята смелост. Всичко, което искаш да направиш, ще го сторя аз! — После се обърна към госпожа дьо Гонзаг и добави: — Моля ви, госпожо, заповядайте да запрегнат каретата.

— Но къде отиваш, сестрице? — възкликна Орор, внезапно премаляла.

— Госпожа принцесата ще ми каже къде трябва да отида, за да го спася! — отвърна циганката решително.

VI. Осъден на смърт

Доня Крус чакаше права до вратата. Майка и дъщеря стояха една срещу друга. Принцесата току-що беше заповядала да запрегнат каретата.

— Признавам, Орор — каза тя, — не се вслушах в съвета на приятелката ти. Знам, че го направи за твое добро и не и се сърдя. Но какво си беше въобразило това девойче?! Че забавям умишлено пробуждането на разума ти, за да ти попреча да действуваш?

Доня Крус неволно се приближи.

— Довчера аз бях враг на този човек — продължи принцесата. — И знаеш ли защо? Защото ми беше отнел дъщерята, защото привидностите недвусмислено обвиняваха: Ньовер е паднал под неговите удари!

Орор рязко вдигна глава, но погледът й остана забит в пода. Тя така пребледня, че майка й неволно пристъпи напред, за да я подкрепи, но девойката с жест я възпря и каза:

— Продължавайте, госпожо, слушам ви. По лицето ви виждам, че сте повярвала на клеветата.

— Прочетох дневника ти, дъще — отговори принцесата. — Каква по-красноречива защитна реч! Човекът, запазил тъй чисто едно двайсетгодишно сърце под покрива си, не може да бъде убиец. Този, който ми върна моята дъщеря такава, каквато едва ли се надявах да видя и в най-честолюбивите си мечти на любяща майка, може да бъде само човек с неопетнена съвест.

— Благодаря ви заради него, мамо. Това ли са единствените ви доводи?

— Не, разполагам също и с показанията на една почтена жена и нейния внук. Анри дьо Лагардер…

— Моят съпруг, мамо!

— Твоят съпруг, дъще — сниши глас принцесата, — не е убил Филип дьо Ньовер, той го е защитавал.

Изведнъж от цялата студенина на дъщеря й не остана и помен. Орор се хвърли на врата на майка си и покри лицето й с целувки.

— Това пак е за него! — промълви госпожа дьо Гонзаг с тъжна усмивка.

— Не, това е за теб! — буйно извика Орор и притисна устни към ръцете на майка си. — За теб, мила мамо, защото най-сетне те открих! За теб, която обичам, за теб, която ще обича и той! И какво направи?

— Писмото, което хвърля светлина върху невинността на Лагардер, е вече в регента — отговори принцесата.

— Благодаря! О, благодаря! — възкликна Орор. — Но защо тогава го няма?

Принцесата направи знак на Флор да се приближи.

— Прощавам ти, малката — каза тя и я целуна по челото. — Каретата е готова. Ти ще донесеш отговора на въпроса на дъщеря ми. Върви и се връщай по-бързо, ние те чакаме!

Доня Крус се отдалечи тичешком.

— Е, скъпа моя — обърна се принцесата към Орор и като я хвана за ръка, я поведе към софата, — обуздах ли високомерието си на знатна дама, което ти подложи на изпитание без изобщо да ме познаваш? Достатъчно покорно ли изпълнявам височайшите заповеди на госпожица дьо Ньовер?

— Вие сте добра, мамо… — започна Орор.

Те седнаха една до друга на софата. Госпожа дьо Гонзаг я прекъсна:

— Обичам те, това е всичко. Само допреди миг се страхувах от теб, но вече нищо не може да ме уплаши. Имам си талисман.

— Какъв талисман? — усмихна се младата девойка.

Известно време принцесата мълчаливо я съзерцаваше, после отговори:

— Да го обичам, за да ме обичаш.

Орор се хвърли в обятията й.

Междувременно доня Крус беше прекосила салона на госпожа дьо Гонзаг и вече наближаваше преддверието, когато до слуха й долетя силна глъчка. На стълбището се водеше ожесточена препирня. Нечий глас, който й се стори познат, вдъхновено ругаеше прислужниците и камериерките на госпожа дьо Гонзаг. Те, от своя страна, заели позиция от другата страна на вратата, упорито защитаваха входа на светилището.

— Вие сте пиян! — твърдяха лакеите, докато пискливите гласове на камериерките припяваха: — Панталоните ви са целите във вар, косата ви е пълна със слама! Няма що, чудесен костюм за пред принцесата!

— Мътните да ви вземат, негодници! — прогърмя гласът на нападателя. — Точно за вар и слама става дума, костюмът е без значение! Човек не придиря особено, когато идва оттам, откъдето идвам аз!

— Да не би да идвате от кръчмата? — гракна хорът на лакеите.

— Или от участъка? — писнаха камериерките.

Доня Крус се беше спряла, за да слуша.

— Нагла пасмина! — ревна гласът. — Веднага съобщете на господарката си, че братовчед й, маркиз дьо Шаверни, настоява да бъде приет незабавно!

— Шаверни! — повтори изумена доня Крус.

Защитниците на вратата изглежда се съвещаваха. Накрая, въпреки чудноватата му премяна и изпоцапаните му с мазилка кадифени панталони, те все пак бяха познали маркиза. А всеки знаеше, че маркиз дьо Шаверни е братовчед на Гонзаг.

Вероятно малкият маркиз намери разискванията им за прекалено дълги. Доня Крус чу шум от борба, последван от тъпите удари на стремглаво търкалящо се по стъпала човешко тяло. После вратата се отвори със замах и пред нея се появи гърбът на малкия маркиз, облечен в разкошния жакет на господин Пейрол.

— Победа! — извика той, отблъсквайки армията на защитниците от двата пола, която отново връхлетя отгоре му. — По дяволите, малко остана тези нехранимайковци да ме ядосат!

Той затръшна вратата под носа им и пусна резето. Обръщайки се, Шаверни видя доня Крус и преди тя изобщо да успее да се отдръпне или защити, той грабна ръцете й и със смях ги разцелува. Действията на малкия маркиз бяха винаги спонтанни. Нищо не беше в състояние да го учуди.

— Прелестно ангелче — каза той, докато девойката, развеселена и смутена едновременно, се освобождаваше от ръцете му, — цяла нощ ви сънувах! Но по силата на обстоятелствата тази сутрин съм прекалено зает, за да ви направя предложение според правилата. Затова съкращавам предварителните условия и веднага падам в краката ви, като предлагам сърцето и ръката си.

И той наистина коленичи насред преддверието. Предложението беше съвсем неочаквано, но и доня Крус не бе кой знае колко по-стеснителна от маркиза.

— Аз сега бързам — отговори тя, като се опитваше да остане сериозна. — Оставете ме да мина, моля ви!

Шаверни я изправи и я целуна най-чистосърдечно така, както Фронтен целува Лизет на сцената162.

— Вие ще бъдете най-прелестната маркиза на света! — извика той. — Ето че се разбрахме! И не мислете, че постъпвам лекомислено. По пътя много сериозно обмислих всичко.

— А моето съгласие? — възрази доня Крус.

— И за това помислих. Ако не се съгласите, ще ви отвлека. Да не говорим повече за решени неща! Нося изключително важни вести и на всяка цена трябва да се видя с госпожа дьо Гонзаг.

— Госпожа дьо Гонзаг е с дъщеря си и не приема — отговори доня Крус.

— С дъщеря си? — извика Шаверни. — С госпожица дьо Ньовер, вчерашната ми невеста? Очарователно дете, ей богу! Само че аз обичам вас и ще се оженя за вас, и то още днес! Чуйте ме добре, любима, говоря съвсем сериозно: трябва да бъда приет, на всяка цена да бъда приет, още повече щом госпожица дьо Ньовер е с майка си!

— Невъзможно!… — понечи да възрази циганката.

— За френските рицари няма нищо невъзможно! — сериозно заяви Шаверни.

Той грабна доня Крус в прегръдките си и открадвайки си мимоходом, както се казваше по онова време, половин дузина целувки, внимателно я отмести.

— Не знам пътя — добави той, — но богът на авантюристите ще ме води. Чели ли сте романите на Ла Калпрьонед? Не минава ли навсякъде човек, който носи писмо, написано с кръв върху батистена кърпичка?

— Писмо, написано с кръв! — повтори доня Крус и усмивката й начаса се стопи.

Шаверни беше вече в салона. Циганката се спусна подире му, но не успя да му попречи да отвори вратата на молитвената стая и да нахълта при принцесата съвсем ненадейно.

Тук маниерите на Шаверни видимо се промениха. В случай на нужда тези луди глави знаеха как да се държат.

— Госпожо благородна братовчедке — каза той, като се спря на прага и склони глава в почтителен поклон, — до днес не съм имал честта да ви изкажа коленопреклонно почитанията си и вие не ме познавате. Аз съм маркиз дьо Шаверни, братовчед на Ньовер по линия на госпожица дьо Шаней, моята майка.

При името на Шаверни Орор уплашено се бе притиснала към майка си. След маркиза на прага на стаята се появи и доня Крус.

— И какво дирите в дома ми, маркизе? — попита гневно принцесата и рязко се изправи на крака.

— Идвам да изкупя вината на един глупак, мой познат — отвърна Шаверни, отправяйки към Орор почти умолителен поглед, — на един безумец, който носи почти същото име като мен. И вместо да поднасям на госпожица дьо Ньовер извинения, които няма да бъдат приети, аз откупувам прошката й срещу едно писмо.

И той се отпусна на едно коляно пред Орор.

— Писмо от кого? — попита принцесата и смръщи вежди. Разтреперана и пребледняла, Орор вече се беше досетила.

— От кавалера Анри дьо Лагардер — отвърна Шаверни.

В същото време той извади от пазвата си кърпичката, върху която Анри с кръвта си беше написал няколко думи. Орор се опита да стане, но безсилно се отпусна обратно на софата.

— Да не би…? — започна принцесата, когато видя покритата с червени петна кърпа.

Шаверни гледаше Орор, която притичалата се доня Крус вече подкрепяше.

— Писмото наистина изглежда зловещо — каза той, — но не се плашете. Когато човек не разполага нито с мастило, нито с хартия…

— Жив е! — прошепна Орор и от гърдите й се откъсна дълбока въздишка на облекчение.

Тя вдигна красивите си, пълни със сълзи очи към небето и отправи гореща благодарност към бога. После взе от ръцете на Шаверни пропитата с кръв на Анри кърпичка и страстно я притисна към устните си.

Принцесата извърна глава. Това навярно бе последният бунт на нейната гордост.

Орор се опита да чете, но сълзите я заслепяваха, а освен това попилата кръв правеше написаните редове почти нечетливи.

Госпожа дьо Гонзаг, доня Крус и Шаверни се опитаха да й помогнат, но тези преплетени и разлати йероглифи останаха за тях пълна тайна.

— Аз, аз ще го прочета! — каза Орор, като избърса очите си със самата кърпичка.

И тя прочете следното: „До госпожа принцеса дьо Гонзаг. Нека още веднъж видя Орор преди да умра!“

За миг Орор остана неподвижна, сякаш в несвяст. После се обърна към Шаверни и попита:

— Къде е той?

— В затвора Шатле.

— Значи вече е осъден?

— Нямам представа. Знам само, че е в карцера.

Орор се отскубна от прегръдките на майка си.

— Отивам в Шатле — каза тя.

— До вас е вашата майка, дъще! — промълви принцесата и в гласа й прозвуча укор. — От днес нататък вашата майка е ваш наставник и помощник. Не от сърцето ви дойдоха тези думи; сърцето ви каза: „Мамо, заведете ме в затвора Шатле“.

— Как?! — избъбра Орор. — И вие сте съгласна…

— Съпругът на дъщеря ми е мой син — прекъсна я принцесата. — Ако умре, ще го оплаквам. Ако може да бъде спасен, ще го спася!

Тя първа се насочи към вратата. Орор се вкопчи в нея и покри ръцете и с целувки и сълзи.

— Бог да ви възнагради, мамо!

Изобилен и вкусен, обедът в регистратурата на Шатле се беше проточил. Маркиз дьо Сегре напълно заслужаваше славата си на човек вещ и оправен. Той бе чревоугодник с изтънчен вкус, образцов чиновник и съвършен благородник.

Помощниците му, от господин Бертьоло дьо Лабомел др младия Юсон-Бордьосон, слушател със съвещателен глас във Върховния съд, бяха добре охранени бонвивани с чудесен апетит, които се чувствуваха много по-добре на масата, отколкото на заседания.

Трябва да признаем, че второто заседание на извънредния съд беше продължило значително по-малко, отколкото обеда. От тримата свидетели, които трябваше да бъдат изслушани, двама, всъщност, не се бяха явили: споменатите Кокардас и Паспоал бяха избягали от затвора. Показания беше дал само господин Пейрол и представените от него доказателства срещу обвиняемия се оказаха толкова неоспорими и съкрушителни, че това доведе до изключително опростяване на процедурата.

В тези дни в Шатле всичко беше временно. Съдиите бяха лишени от всички удобства, които по-рано им предоставяше дворецът на Върховния съд. За дрешник маркиз дьо Сегре разполагаше с една тъмна стаичка в съседство с главната регистратура, разделена само с тънка преграда от нишата, където господа помощник-съдиите вкупом подготвяха тоалета си. Този факт беше още по-неприятен, като се има предвид, че условията, предоставяни на господа помощник-съдиите дори и в най-мизерните провинциални съдилища, бяха несравнимо подобри. Единствената врата-прозорец на регистратурата гледаше към моста, свързващ тухлената — или Новата кула, с крепостта на нивото на бившата килия на Шаверни. За да се върнат в затвора, осъдените трябваше да минат през тази зала.

— Колко е часът, господин дьо Лабомел? — попита иззад преградата маркиз дьо Сегре.

— Два, господин председател — отзова се помощник-съдията.

— Баронесата сигурно ме чака! По дяволите тези двойни сеанси! Помолете господин Юсон да види дали каретата ми е пред вратата.

Юсон-Бордьосон през глава се втурна надолу по стълбището. Така е, когато човек иска да направи сериозна кариера.

— Знаете ли — подхвана междувременно Перен Акьолен от Мезон дьо Вивил-ан-Форе, — този свидетел, господин Пейрол, се изразява много прилично. В противен случай щяхме да заседаваме поне до три часа.

— Той е човек на принц дьо Гонзаг — обади се Лабомел, — а принцът умее да подбира хората си.

— Има ли нещо вярно в това, което се говори, че господин дьо Гонзаг бил в немилост? — попита маркизът.

— Ни най-малко, ни най-малко! — отвърна Перен Акьолен. — Тази сутрин господин дьо Гонзаг е присъствувал съвсем сам на ставането от сън на негово кралско височество, а това е изключително благоволение.

— Негодник! Вагабонтин! Нехранимайко! Обесник! — развика се в този момент председателят дьо Сегре.

По този начин той приветствуваше появата на камериера си, който в замяна на това го крадеше.

— Внимавай! — предупреди го маркизът. — Отивам при баронесата и трябва да бъда безупречно сресан!

Но в момента, когато камериерът се канеше да се заеме със служебните си задължения, в общия будоар на господа помощник-съдии-те влезе един разсилен и попита:

— Приема ли господин председателят?

Маркиз дьо Сегре го чу през преградата и кресна колкото му глас държи:

— Няма ме, мътните ви взели! Пратете всички по дяволите!

— Но това са две дами — отвърна разсилният.

— Тъжителки? Вън! Как са облечени?

— И двете са в черно и със спуснати воали.

— Като за след загубен процес. Как дойдоха?

— В карета с герба на принц дьо Гонзаг.

— А, по дяволите! — възкликна маркиз дьо Сегре. — Макар че мен ако питате, Гонзаг изглеждаше доста смутен, когато свидетелствуваше пред съда. Но щом господин регентът… Нека почакат… Юсон-Бордьосон!

— Отиде да види дали каретата на господин председателя е пред портата.

— Никога не е на мястото си, когато човек има нужда от него! — изръмжа доволно маркизът. — Няма да го бъде тоя глупак! — После повиши глас: — Облечен ли сте, господин дьо Лабомел? Направете ми удоволствие и идете да правите компания на дамите. Ще бъда на тяхно разположение само след миг.

Бертьоло дьо Лабомел, който беше само по риза, нахлузи един торбест фрак от черно кадифе, прекара пръсти в перуката си и самоотвержено се нагърби с неприятното задължение.

— Ако баронесата не хареса как съм сресан, ще те изгоня! — заяви маркиз дьо Сегре на камериера си. — Ръкавиците ми! Карета с герба на Гонзаг… Кои ли може да са тези досадници? Шапката! Бастуна! Та ти просто плачеш да те разпнат на колелото за мъчения, негоднико! Каква е тази гънка на жабото ми? Веднага да ми намериш един букет за госпожа баронесата! Тръгвай пред мен, обеснико!

Господин маркизът прекоси общия будоар и леко кимна с глава в отговор на почтителния поклон на помощниците си. После влезе в залата на регистратурата със самодоволния вид на пълновластен господар на замъка. Напразен труд! Двете дами, които го чакаха в компанията на господин дьо Лабомел, по-ням от риба и по-вдървен от кол, дори не забелязаха изисканите му маниери. Господин дьо Сегре не ги познаваше, но едничката мисъл, която му мина през ум, беше, че в никакъв случай не са някои госпожички от Операта, които господин дьо Гонзаг обикновено имаше навика да покровителствува.

— С кого имам честта да разговарям, прекрасни госпожи? — попита той предвзето, опитвайки се, доколкото можеше, да играе ролята на благороден рицар.

Освободеният от задължението си Лабомел се върна в дрешника.

— Господин председател — отговори по-високата от забулените с черни воали жени, — аз съм вдовицата на Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер.

— Виж ти! — възкликна Сегре. — Но вдовицата на Ньовер се омъжи за принц дьо Гонзаг, доколкото ми е известно?

— Аз съм принцеса дьо Гонзаг — отвърна тя и в гласа й се долови презрение.

Председателят отмери три-четири церемониални поклона и се втурна към преддверието.

— Кресла, негодници! — кресна той. — Виждам, че някой ден ще се наложи да ви изгоня до един оттук!

Страховитият му глас предизвика суматоха сред пристави, прислуга, разсилни, писари, експедитори и сред, общо взето, всички плъхове, които мухлясваха в околните килии. Сред невъобразима гълчава бяха донесени дузина кресла.

— Няма нужда, господин председател — каза принцесата, която остана права. — Аз и дъщеря ми идваме…

— Ах, по дяволите! — прекъсна я господин дьо Сегре, като се поклони. — Същинска цветна пъпчица, ей богу! Не знаех, че негово височество принц дьо Гонзаг…

— Това е госпожица дьо Ньовер! — хладно произнесе принцесата.

Председателят разбиращо намигна и отново се поклони.

— Ние идваме — продължи принцесата, — за да доведем до знанието на правосъдието сведения…

— Позволете ми да ви кажа, че се досещам, прекрасна госпожо — прекъсна я отново маркизът. — Нашата професия изостря и изтънчва ума, ако мога тъй да кажа, по забележителен начин. Доста ни се чудят. С една дума: напълно достатъчно е да имаме нишката, за да разплетем цялото кълбо. Предполагам, че искате да представите нови доказателства за вината на онзи негодник…

— Господине! — извикаха принцесата и Орор в един глас.

— Излишно е, напълно излишно! — каза господин дьо Сегре и с предвзето изящество зарови ръка в жабото си. — Въпросът е приключен. Този окаяник няма да убие вече никого!

— Нищо ли не получихте от негово кралско височество? — глухо попита принцесата.

Орор се облегна на нея, готова всеки миг да изгуби съзнание.

— Абсолютно нищо, госпожо, пък и не беше нужно — отговори маркизът. — Каквото трябваше да се свърши, е свършено, и то както трябва. Има вече половин час, откакто присъдата е издадена.

— Не сте получил нищо от регента?! — повтори принцесата, поразена сякаш от гръм.

Тя чувствуваше как Орор трепери до нея.

— Но какво повече искате? — извика господин дьо Сегре. — Да го изтезават до смърт на площад Грев? Негово кралско височество не одобрява подобни екзекуции освен в случаите, когато трябва да послужат за назидание на спекулантите.

— На смърт ли е осъден? — прошепна Орор.

— А на какво друго, очарователно дете? Да не искате да го оставят на сух хляб и вода?

Госпожица дьо Ньовер безсилно се отпусна в едно кресло.

— Но какво му стана на милото съкровище? — попита маркизът. — Така е, госпожо, младите момичета никак не обичат да се говори за такива неща. Но, ще ме извините, надявам се. Госпожа баронесата ме чака, тъй че ще бягам. Щастлив съм, че можах лично да ви съобщя тези подробности. Бъдете така добра да уведомите негово височество принц дьо Гонзаг, че въпросът е решен веднъж завинаги. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване, така че още тази вечер… Целувам ви най-искрено ръка, госпожо. Предайте на господин дьо Гонзаг уверенията ми, че винаги може да разчита на своя предан слуга.

Той се поклони, завъртя се на пета и се отправи към вратата с леки приклякания, както по онова време изискваше приличието.

— Ето още една стъпка към председателството на касационния съд — мислеше си маркизът, докато слизаше по стълбите. — Принцеса дьо Гонзаг ми е в кърпа вързана.

Принцесата стоеше неподвижно, втренчила поглед във вратата, през която беше излязъл Сегре. Орор имаше вид на човек, поразен от гръм. Тя седеше в креслото изправена, вцепенена и с празен поглед. Освен тях, в залата на регистратурата нямаше жива душа. Майка и дъщеря нямаха желание нито да говорят, нито да си задават въпроси. Те се бяха превърнали буквално в статуи. Внезапно Орор протегна ръка към вратата, през която беше излязъл председателят. Вратата водеше към съдебната зала и изхода, използуван от магистратите.

— Ето го! — каза тя с глас, който сякаш не принадлежеше вече на живо същество. — Идва, познавам стъпките му.

Принцесата се ослуша, но не чу нищо. Тя погледна госпожица дьо Ньовер, която повтори:

— Идва, чувствувам го! О, как бих искала да умра преди него!

Изминаха няколко секунди, после вратата наистина се отвори и в залата влязоха двама тъмничари. Между тях, с гола глава и вързани отпред ръце, вървеше кавалерът Анри дьо Лагардер. На няколко крачки зад него пристъпяше един доминиканец с кръст в ръка. По страните на принцесата рукнаха сълзи. Орор гледаше със сухи очи, без да помръдва. При вида на двете жени Лагардер се спря на прага. После тъжно се усмихна и кимна с глава, сякаш благодареше.

— Само една дума, господине — обърна се той към полицейския пристав, който го придружаваше.

— Имам изрична заповед — отвърна приставът.

— Господине! — извика клетата майка и се хвърли към него. — Аз съм принцеса дьо Гонзаг и братовчедка на негово кралско височество. Не ни отказвайте!

Приставът учудено я погледна, после се обърна към осъдения и каза:

— Не мога да откажа нищо на човек, който ще умре, но побързайте!

После се поклони на принцесата и мина в съседната стая, последван от двамата пазачи и доминиканеца. Лагардер бавно пристъпи към Орор.

VII. Последна среща

Вратата на регистратурата остана отворена и от съседното преддверие долитаха стъпките на пазачите, но залата беше безлюдна. Тази последна среща нямаше свидетели. Орор се изправи в цял ръст, за да посрещне Лагардер. Тя целуна здраво вързаните му ръце, после му поднесе чело, тъй бледо, сякаш бе от мрамор. Лагардер притисна устни към него, без да пророни нито дума. Когато погледът на Орор попадна върху майка й, която плачеше встрани, сълзите най-сетне бликнаха и от нейните очи.

— Анри! Анри! — изхлипа тя. — Тук ли трябваше да се видим!

Лагардер я гледаше така, сякаш цялата му любов, цялата неизмерима обич, която бе същина на живота му години наред, се стремеше да се съсредоточи в последния му поглед.

— Никога не съм ви виждал толкова красива, Орор — прошепна той, — и никога гласът ви, тъй нежен, не е прониквал чак до дъното на душата ми! Благодаря ви, че дойдохте! Часовете на моя плен не ми се сториха толкова дълги, защото ги изпълвахте вие и скъпият спомен за вас бдя непрестанно до мен. Благодаря ви, че дойдохте, благодаря ви, ангел мой любим! Благодаря и на вас, госпожо, преди всичко на вас! — обърна се той към принцесата. — Вие можехте да ми откажете тази последна радост.

— Да ви откаже! — буйно извика Орор.

Затворникът премести поглед от гордото чело на дъщерята към склоненото чело на майката. Той веднага се досети.

— Не е хубаво това, Орор! — каза той. — Не трябва да бъде така. Това е първият укор, който устата и сърцето ми позволяват да ви отправя. Вие сте заповядала, не се и съмнявам в това, и майка ви безропотно се е подчинила. Не ме прекъсвайте, Орор — повиши тон Анри, — времето минава и нямам намерение да ви чета повече наставления. Обичайте майка си и я слушайте! Днес имате за извинение отчаянието си, но утре…

— Ако вие умрете, Анри — прекъсна го девойката решително, — утре аз ще бъда мъртва!

Лагардер отстъпи крачка назад и на лицето му се появи строго изражение.

— Имах една утеха, почти радост — каза той, — и тя бе, напускайки този свят, да си кажа: „Оставям делото си завършено и там, горе, Ньовер ще ми подаде ръка, защото ще е видял дъщеря си и жена си щастливи чрез мен.“

— Щастлива! — повтори Орор. — Без вас!…

Неестествен смях разтърси тялото й.

— Виждам, че съм се заблуждавал — продължи Лагардер. — Виждам, че нямам дори тази утеха, че вие ме лишавате и от последната ми радост! Оказа се, че съм работил цели двайсет години, но само за да видя творението си счупено в последния миг. Срещата ни продължи достатъчно. Сбогом, госпожице дьо Ньовер!

Принцесата незабелязано се беше приближила. Тя направи като Орор: целуна вързаните ръце на затворника, после едва чуто промълви:

— Вие! Нима точно вие заставате на моя страна?! — Тя притисна в обятията си премалялата Орор и продължи: — О, не я съсипвайте! Аз съм виновна, само аз! Моята ревност, високомерието ми…

— Мамо! Мамо! — проплака Орор. — Сърцето ми късате!

Двете безсилно се повалиха върху широкото кресло. Лагардер остана прав.

— Майка ви греши, Орор. — каза той. — Вие грешите, госпожо! Вашето високомерие и ревност бяха просто обич. Вие сте вдовицата на Ньовер, но забрави ли го дори за миг друг, освен мен? Има виновник, има един-единствен виновник и това съм аз!

Благородното му лице изразяваше дълбоко, мъчително вълнение.

— Чуйте ме, Орор — продължи той. — Моето престъпление беше мимолетно и имаше за извинение онази безумна, онази лъчезарна и хилядократно лелеяна мечта, която отваряше пред мен небесните порти. Но престъплението ми беше тежко, достатъчно тежко, за да заличи двайсет години всеотдайност. Макар и само за миг, но аз поисках да лиша майката от дъщеря й!

Принцесата наведе очи. Орор скри лице в гърдите й.

— Бог ме наказа! — възкликна Лагардер. — Бог е справедлив и аз ще умра!

— Никаква надежда ли няма? — извика принцесата, усещайки дъщеря й да отмалява в ръцете й.

— Ще умра — продължи Лагардер, — и то точно сега, когато моят тъй дълго подлаган на изпитания живот щеше да разцъфти като цвете. Но аз постъпих лошо и наказанието е сурово. Бог е още по-безпощаден към онези, които оскверняват добрите си дела с грешки. И с какво право ви подозирах, госпожо? Трябваше да ви я доведа веднага, да я въведа, радостна и усмихната, през парадната врата на двореца ви, трябваше да ви оставя да я прегръщате и целувате до насита. А после, после тя щеше да ви каже: „Той ме обича и аз го обичам!“ И аз щях да падна пред вас на колене.

Той коленичи. Орор го последва.

— И вие щяхте да го сторите, нали, госпожо? — довърши Лагардер.

Принцесата се колебаеше, но не да ги благослови, а да отговори.

— Да, мила моя — тихо каза Орор, — щяхте да го сторите така, както ще го сторите и в този предсмъртен час.

И двамата наведоха глави. Принцесата вдигна очи към небето и през сълзи извика:

— Боже всемогъщи, стори чудо! — После притисна главите им една към друга и като ги целуна, промълви: — Деца мои! Деца мои!

Орор стана и се хвърли в прегръдките на майка си.

— Сгодени сме вече два пъти, Орор — каза Лагардер. — Благодаря ви, госпожо! Благодаря, мамо! Не вярвах, че тук могат да се пролеят радостни сълзи! А сега, Орор — добави той и изражението му внезапно се промени, — трябва да се разделим!

Девойката пребледня като мъртвец. Тя почти беше забравила.

— Но не завинаги — усмихна се Лагардер. — Ще се видим поне още веднъж. Сега ви моля да се отдалечите, трябва да поговоря е майка ви.

Госпожица дьо Ньовер притисна ръцете на Анри към сърцето си и се отдръпна в нишата на един прозорец.

— Госпожо — обърна се затворникът към принцеса дьо Гонзаг, когато двамата останаха сами, — всеки миг тази врата може да се отвори, а имам да ви казвам още толкова неща. Вярвам, че сте искрена; вярвам, че ми простихте, но бихте ли удовлетворили горещата молба на един умиращ?

— Господине — отговори принцесата, — независимо от това дали ще живеете, или ще умрете, а вие ще живеете, дори ако за това е необходимо да дам и последната си капка кръв, кълна се в честта си, че няма да ви откажа нищо. Нищо! — повтори тя след кратка пауза на размисъл. — Опитах се да намеря поне едно нещо на света, което бих могла да ви откажа, но такова няма!

— Тогава чуйте ме и нека бог ви възнагради чрез обичта на любимото ви дете! Осъден съм на смърт, знам го, макар че все още не са ми съобщили присъдата. Досега няма случай някой да е обжалвал успешно безапелационните присъди на Огнения съд. Не, греша, такъв случай има: граф дьо Босю, осъден по времето на покойния крал заради отравянето на Есенския електор, беше помилван след като италианецът Грималди, на чиято съвест тежаха и други престъпления, призна вината си в едно писмо до госпожа дьо Ментьонон. Но нашият истински виновник никога няма да направи подобно признание. Всъщност, нямах никакво намерение да подхващам тази тема.

— Ако все пак има някаква надежда… — започна госпожа дьо Гонзаг.

— Не, надежда няма. Сега е три следобед; в седем е вече тъмно. Привечер оттук ще дойде да ме вземе конвой, за да ме отведе в Бастилията, а в осем часа ще бъда в двора за екзекуции.

— Разбирам ви! — извика принцесата. — По пътя, ако имаме приятели…

Лагардер поклати глава и тъжно се усмихна:

— Не, госпожо, не ме разбрахте. Ще ви обясня всичко най-подробно, тъй като не мисля, че ще се досетите за какво става дума. Между Шатле, откъдето ще тръгна, и вътрешния двор за екзекуции на Бастилията, цел на последното ми пътуване, ще спрем в гробището „Сен Маглоар“.

— В гробището „Сен Маглоар“?! — повтори разтреперана принцесата.

— Да — потвърди Лагардер и в усмивката му се долови горчивина. — Не е ли редно убиецът да поиска прошка на гроба на жертвата си?

— Вие, Анри?! — буйно извика принцесата. — Вие, защитникът на Ньовер! Вие, нашето провидение и спасител!

— Не говорете толкова високо, госпожо. Пред гроба на Ньовер ще има дръвник и топор. Преди да вляза в гробницата ще ми отсекат дясната ръка.

Принцесата закри лицето си с ръце. В другия край на стаята коленичилата Орор плачеше й се молеше.

— Несправедливо е, нали, госпожо? И колкото и неизвестно да е името ми, разбирате страха, който ме измъчва в предсмъртния ми час: да оставя след себе си позорен спомен!

— Но защо е тази безсмислена жестокост? — попита принцесата.

— Председателят Сегре каза: „Човек не може да убие един херцог и пер на Франция току-така, като първия срещнат! Трябва да дадем пример!“

— Боже мой, но убиецът не сте вие! Регентът няма да позволи…

— Регентът можеше всичко, но преди произнасянето на заключителната присъда; сега единствено самопризнанието на истинския виновник… Но да не говорим повече за това, госпожо, моля ви! Ето и последната ми молба: вие можете да направите така, че смъртта ми да се превърне в хвалебствен и всеопрощаващ химн за един мъченик. Вие можете да ме реабилитирате в очите на всички. Съгласна ли сте да го сторите?

— Дали съм съгласна? И още ме питате! Какво трябва да направя? Лагардер още повече понижи тон, но въпреки тази привидна осигуровка, когато продължи, гласът му трепереше:

— Стълбището на църквата се намира съвсем наблизо. Ако госпожица дьо Ньовер, облечена в булчинска премяна, бъде там, на прага; ако там има и един свещеник в церемониални одежди, и ако вие, госпожо, също бъдете там и предварително подкупената стража ми предостави няколко минути, за да коленича пред олтара…

Принцесата се отдръпна. Краката й се подкосиха.

— Уплаших ви, госпожо… — започна Лагардер.

— Довършете! Довършете! — подкани го тя с пресеклив глас.

— И ако свещеникът — продължи Лагардер, — със съгласието на принцеса дьо Гонзаг, разбира се, благослови съюза на кавалера Анри дьо Лагардер и госпожица дьо Ньовер…

— Кълна се в спасението си, това ще стане! — прекъсна го Орор дьо Кайлюс и сякаш изведнъж порасна.

Очите на Лагардер засияха. Устните му потърсиха ръцете на принцесата, но тя не му позволи. Орор, която се бе обърнала при шума, видя майка си да притиска затворника в прегръдките си. Това видяха и други, тъй като в същия момент вратата на регистратурата се отвори, за да даде път на пристава и пазачите. Без дори да им обърне внимание, госпожа дьо Гонзаг, обзета от силна възбуда, въодушевено продължи:

— И тогава кой би посмял да твърди, че вдовицата на Ньовер, носила траура цели двайсет години, е дала съгласието си за съюза на дъщеря си с убиеца на своя съпруг! Добре намислено, Анри, сине мой! Не казвайте нищо повече, разбрах ви!

Този път очите на затворника бяха пълни със сълзи.

— О, да, вие ме разбирате! — прошепна той. — И ме карате горчиво да съжалявам за живота! А аз си мислех, че губя само едно съкровище…

— Кой, кой ще посмее да го каже? — продължи принцесата. — Свещеникът ще бъде там, кълна се, и това ще бъде моят личен изповедник. Стражата ще ни даде време, дори ако затова трябва да продам всичките си накити и да заложа при лихварите венчалния пръстен, разменен в параклиса на Кайлюс! И след като съюзът бъде благословен, свещеникът, майката и съпругата ще последват осъдения по парижките улици. И тогава аз ще кажа…

— За бога, госпожо, мълчете! — прекъсна я Лагардер. — Вече не сме сами.

Приставът се приближи с жезъл в ръка.

— Господине — каза той, — аз превиших правата си. Моля да ме последвате.

Орор се хвърли към Анри, за да го целуне за сбогом. Принцесата бързо се наведе към затворника и прошепна на ухото му:

— Разчитайте на мен! Но нищо друго ли не може да се направи?

Замислен, Лагардер вече се обръщаше, за да последва пристава, когато изведнъж се сепна:

— Слушайте, това не е дори и шанс, но семейният съвет се събира в осем часа. По това време ще бъда някъде съвсем наблизо. Ако има някаква възможност да бъда въведен в присъствието на негово кралско височество по време на самото заседание…

Принцесата стисна ръката му без да отговори. Орор с отчаян поглед проследи Анри, своя приятел, когото пазачите отново заобиколиха, и до когото пак застана зловещата особа в доминиканско расо. Групата излезе през вратата, която водеше към Новата кула.

Принцесата хвана Орор за ръка и я поведе към изхода.

— Ела, детето ми — каза тя, — още не всичко е изгубено. Бог няма да допусне такава въпиюща неправда!

Ни жива — ни умряла, Орор дори не я чуваше. Принцесата се качи в каретата си и заповяда на кочияша:

— В Пале Роаял! В галоп!

В момента, когато каретата тръгна, една друга карета, спряла под самата крепостна стена, също потегли. От прозорчето й се разнесе развълнуван глас, който каза на кочияша:

— Ако не пристигнеш в Двора на фонтаните преди принцесата, ще те изгоня!

В дъното на втората карета, в отвратително настроение и в нов костюм, седеше господин Пейрол. Той също идваше от регистратурата, където беше бълвал огън и жупел след като две трети от деня беше прекарал в килията. На Траоарското кръстовище каретата му изпревари екипажа на принцесата и пристигна първа в Двора на фонтаните. Пейрол скочи на земята и профуча изневиделица през стаичката на метр Льо Бреан.

И когато госпожа дьо Гонзаг помоли да бъде приета от господин регента, тя получи рязък и категоричен отказ. Мина й през ум да издебне или влизането, или излизането на негово кралско височество, но времето напредваше и по-напред трябваше да изпълни обещанието, дадено на Лагардер.

Принц дьо Гонзаг беше сам в работния си кабинет, където го видяхме за първи път да приема доня Крус. Върху покритата с книжа маса лежеше голата му шпага. Той тъкмо обличаше, при това без помощта на камериерите си, една от онези леки ризници, които могат да се носят и под дрехите. Костюмът, който беше съблякъл, за да стори това, и който отново щеше да облече, бе официален костюм от черно кадифе без излишни декорации. Съсловният му орден висеше на облегалката на един стол.

В този момент, когато мъчителното занимание, на което се беше посветил, го притискаше в тежката си прегръдка, опустошителното въздействие на годините, което обикновено прикриваше изключително умело, ясно личеше върху лицето му. Черната му коса, която бръснарят не беше съумял да среше както трябва на слепоочията, разкриваше плачевно олисялото му чело и многобройните бръчки в ъгълчетата на очите. Сега високата му и иначе стройна снага се бе отпуснала съвсем по старчески и ръцете му трепереха, докато закопчаваше токите на ризницата.

— Той е обречен! — мълвеше принцът. — И регентът го допусна. Нима е чак толкоз равнодушен, или аз наистина успях да го убедя? Отслабнал съм горе — ризницата ми е много широка за гърдите; долу пък съм напълнял, прекалено тясна е за кръста ми. Нима това наистина е вече старостта?… Странно създание е един смехотворен, капризен, ленив и страхлив принц! Ако регентът не ме предвари, макар че съм възрастен от него, мисля, че скоро ще остана последният от тримата Филиповци! Той сбърка с мен, ей богу, сбърка! Настъпиш ли веднъж главата на враг, не си дърпай никога крака, особено ако врагът се казва Филип дьо Манту. Враг! — повтори той. — Такава е съдбата на всяко възвишено приятелство. Дамой, и Питий трябва да умират млади, тъй като в противен случай винаги ще намерят достатъчно поводи да се изколят един друг, когато им дойде умът в главата!

Най-сетне ризницата беше закопчана. Принцът облече жакета си, преметна съсловния орден през рамо и нахлузи фрака, след което собственоръчно се среса, преди да си сложи перуката.

— Ама че глупак е този Пейрол! — промърмори той и презрително сви рамене. — Сега ужасно му се ще да бъде я в Мадрид, я поне в Милано! Милиони натрупа, мошеникът му с мошеник! Добре е понякога да изкормиш някоя и друга такава пиявица. И ето ти бели пари за черни дни!

На вратата на библиотеката се почука леко три пъти.

— Влизай — каза Гонзаг, — от един часа те чакам!

Пейрол, който междувременно беше успял дори да се преоблече, извика още от прага:

— Не си правете труда да ме корите, ваше височество! Възникнаха някои непредвидени обстоятелства: току-що излизам от затвора Шатле. За щастие, с бягството си онези двамина разбойници безукорно изпълниха поръчението, с което ме бяхте пратили там: те така и не се явиха пред съда и единственият свидетел, който даде показания, бях аз. Всичко е наред. Само след час онзи демон ще се раздели с главата си. Тази нощ ще спим спокойно.

И тъй като Гонзаг нищо не разбираше, Пейрол накратко му разказа за премеждията си в Новата кула и за бягството на двамината учители по фехтовка и Шаверни. При това име принцът свъси вежди, но сега не беше време да се залисва с подробности. Пейрол му разказа и за срещата си с принцеса дьо Гонзаг и Орор в регистратурата на Шатле.

— Пристигнах в Пале Роаял само три секунди преди тях, но и те бяха напълно достатъчни — добави той. — Ваше височество ми дължи две акции от по 5250 ливри по днешен курс, които пъхнах в ръката на господин дьо Нанти, за да откаже аудиенция на дамите.

— Много добре — каза Гонзаг. — А останалото?

— Всичко е наред. Коне ще имаме в осем часа, но разполагаме с готови смени чак до Байон, чрез нарочни пратеници.

— Много добре — повтори Гонзаг и извади от джоба си един пергамент.

— Какво е това? — полюбопитствува довереникът му.

— Мандатът ми на таен пратеник с кралска мисия, подписан от Воайе д’Аржансон.

— Нима го е направил на своя глава? — удивен промърмори Пейрол.

— Те си мислят, че се ползувам с доверието на регента повече от когато и да било — подсмихна се Гонзаг. — Самият аз се погрижих за това. Но, за бога — възкликна той, — нима чак толкова грешат? Трябва наистина да съм бил много убедителен, друже Пейрол, щом регентът ме остави на свобода. Много убедителен! Падне ли главата на Лагардер, ще се издигна до такива висоти, че на всички ви предварително ще се завие свят. Регентът ще има да се чуди и да се мае как да изкупи днешните си подозрения. Но аз няма да му простя, а опита ли се да се държи прекалено отвисоко с мен, веднага щом Лагардер, този Дамоклев меч, престане да виси над главата ми, ще се поразшетам и — господ да му е на помощ! — в портфейла си имам предостатъчно сини, бели и жълти акции, за да пратя банката му по дяволите!

Пейрол утвърдително кимаше с глава, което бе негова роля и задължение.

— Вярно ли е, че негово кралско височество ще председателствува семейния съвет? — попита той.

— Аз го придумах — нагло излъга Гонзаг.

Той мамеше дори своите прокълнати души.

— Смятате ли, че можете да разчитате на доня Крус?

— Повече от когато и да било. Закле ми се, че ще се яви пред съда.

Пейрол продължаваше да го гледа настойчиво в очите. Гонзаг подигравателно се усмихна и промълви:

— Доня Крус може съвсем неочаквано да изчезне, но какво да се прави? Имам врагове, които са заинтересовани от това. Но фактът си е факт: детето е съществувало и това е напълно достатъчно; членовете на съвета вече я видяха.

— А дали…? — започна довереникът.

— Доста неща ще се случат довечера, друже Пейрол — прекъсна го Гонзаг. — Дори и да беше влязла при регента, госпожа принцесата ни най-малко нямаше да ме затрудни. Запазих всичките си привилегии, дори нещо повече — запазих свободата си, след като бях обвинен в убийство, при това несправедливо. Така на разположение ми остана един цял ден, за да си оплета кошницата. Без дори да подозира, регентът сам ми развърза ръцете. По дяволите, как бавно тече това време! А аз бързам, бързам!

— Ваше височество иска да каже, че е напълно уверен в победата си? — промълви Пейрол стеснително.

В отговор Гонзаг самоуверено се усмихна.

— Добре — настоя Пейрол, — но в такъв случай защо сте мобилизирали цялата си армия, та дори и запасняците? Видях в салона ви всички наши хора и при това, по дяволите, в пълно бойно снаряжение!

— Тук са по моя заповед — отвърна Гонзаг.

— Да не би да се опасявате, че може и до бой да се стигне?

— У нас, в Италия, дори и най-добрите пълководци никога не пропускат да подсигурят тила си — усмихна се принцът. — Щастието е нещо твърде непостоянно. Господата са моят ариергард. Отдавна ли чакат?

— Не знам. Видяха ме, че минавам, но нищо не ми казаха.

— Как изглеждат?

— Като бити псета, или наказани ученици.

— Никой ли не липсва?

— Никой, освен Шаверни.

— Приятелю Пейрол — каза Гонзаг, — докато беше в затвора, тук се случиха някои неща. Само да поискам и всички тук, до един, здравата щяхте да се поизпотите.

— Ако ваше височество благоволи да ми каже… — започна довереникът, вече цял разтреперан.

— Ще ми пресъхне устата, ако трябва да го повтарям два пъти — отсече Гонзаг, — тъй че ще го кажа пред всички.

— Желаете ли да предупредя господата? — живо попита Пейрол. Принцът го измери с подозрителен поглед и промърмори:

— Дявол да те вземе! Никак не ми се ще да те подлагам на изкушение, ще вземеш да избягаш. — Той позвъни и заповяда на появилия се прислужник: — Поканете благородниците, които чакат! — После се обърна към омърлушения Пейрол и добави: — Ако не се лъжа, онзи ден точно ти, друже, заяви в изблик на прилежание: „Ще ви последваме, ваше височество, ако ще и в ада!“ Натам сме се и запътили, да крачим поне весело!

VIII. Бивши благородници

В най-близкото обкръжение на негово височество принц дьо Гонзаг не бяха настъпили кой знае какви промени. Липсваше само Шаверни. В крайна сметка маркизът беше засвидетелствувал на принца частица истинска преданост.

Шаверни — премахнат, оставаше приятелят му Навай, съблазнен донякъде от неоспоримите качества на Гонзаг; оставаха Шоази и Hoce, благородници по произход и привичка. Обвързвайки се с принца, останалите се бяха вслушвали единствено в гласа на личния си интерес и амбиции. Тантурестият борсов посредник Ориол, Таран, барон Батц, а и другите биха продали Гонзаг за по-малко и от трийсет сребърника, макар че никой от тях не хранеше зла умисъл. Всъщност, сред тях изобщо нямаше злодеи. Те бяха просто измамени мошеници. Принцът ги беше приел такива, каквито бяха в действителност. Те бяха тръгнали по пътя на Гонзаг отначало доброволно, после — по принуда. Злото не им понасяше, но това, което най-вече охлаждаше ентусиазма на повечето от тях, беше опасността. И Гонзаг отлично го знаеше. Той никога не би ги разменил и срещу най-закоравели негодници. Те му бяха нужни точно такива.

Хранениците му влязоха в кабинета вкупом и това, което ги порази най-напред, беше унилата физиономия на довереника и високомерният вид на господаря му. Един бог знае колко догадки, колко предположения им бяха минали през ум за единия час, откакто чакаха в салона. Бяха изследвали едва ли не с лупа положението на Гонзаг. Неколцина бяха дошли дори с размирни намерения, тъй като отминалата нощ бе оставила в съзнанието им доста зловещи спомени, но в кралския двор упорито се носеше слухът, че благоволението на регента към принца е в своя апогей. Не му беше точно сега времето да загърбват слънцето.

В действителност, носеха се какви ли не слухове. Днес улица „Кенкампоа“ и Златния дом неимоверно много се бяха занимавали с особата на господин дьо Гонзаг. Говореше се, че негово кралско височество вече се е запознал с полицейските донесения, и че през изтеклата нощ на блудство, завършила с проливането на кръв, стените на павилиона са били прозрачни като стъкло. Но едно събитие засенчваше всичко останало: Огнения съд се бе произнесъл — кавалерът Анри дьо Лагардер беше осъден на смърт. Сред господата нямаше невежи и всички — кой повече, кой по-малко — бяха запознати с историята на миналото. Този Гонзаг трябва да беше наистина много могъщ!…

Шоази бе донесъл странна вест. Същата сутрин арестували маркиз дьо Шаверни в дома му и го натикали в една карета, придружавана от полицейски пристав и охрана: познати пътешествие, което осигуряваше достъп до Бастилията с помощта на паспорт, наречен кралска заповед за изгнание. Не бяха говорили много за Шаверни; всеки бе тук заради себе си. Но общото настроение просто се набиваше в очи: обезверено униние и силно недоволство. Всеки искаше да се спре преди безвъзвратно да е полетял по наклона. Тази вечер сред хранениците на Гонзаг може би нямаше човек, който да не бе дошъл с потайната мисъл да прекрати договора.

Пейрол беше казал истината; те до един бяха в пълно бойно снаряжение: стегнати за път, в ботуши с шпори и дълги бойни рапири. Свиквайки ги, Гонзаг беше настоял за такова облекло и това още повече засилваше измъчващите ги тревожни предположения.

— Братовчеде — каза Навай, който пръв прекрачи прага, — ето ни отново на вашите заповеди.

Гонзаг се усмихна и покровителствено му кимна с глава. Останалите се поклониха с обичайната почтителност. Принцът не ги покани дори да седнат. Той ги обгърна с поглед и процеди:

— Добре, виждам, че никой не липсва.

— Липсват Албре, Жирон и Шаверни — обади ce Hoce.

Настъпи гробна тишина; всички чакаха отговора на господаря. Гонзаг леко свъси вежди.

— Господата Албре и Жирон изпълниха дълга си — сухо произнесе той.

— Дявол го взел! — изруга Навай. — Надгробното слово е твърде кратко, братовчеде! Ние сме поданици само на краля.

— А колкото до господин дьо Шаверни — добави принцът, — той се оказа прекалено откровен, когато се напие, и аз го лиших от доверието си.

— Ще благоволи ли ваше височество да ни обясни какво разбира под „лиших го от доверието си“? — попита Навай. — Чухме да се говори за Бастилията.

— Бастилията е голяма — промълви принцът и усмивката му стана жестока, — там има място и за други.

В този момент Ориол на драго сърце би се лишил от новата си новеничка благородническа титла, поне от половината си акции и дори от любовта на госпожица Нивел, само и само за да се събуди от този кошмар. Пейрол стоеше до камината — неподвижен, омърлушен и безмълвен. Навай въпросително се спогледа с приятелите си.

— Господа — поде Гонзаг с неочаквано променен тон, — съветвам ви да не се занимавате повече с господин дьо Шаверни, пък и с когото и да било другиго. Предстои ви работа. Повярвайте ми, по-добре е да помислите за самите себе си.

Острият му поглед опипваше един по един присъствуващите, които неволно свеждаха очи.

— Братовчеде — тихо се обади Навай, — всяка ваша дума прилича на заплаха.

— Братовчеде — отвърна Гонзаг, — думите ми са от прости — по-прости. Заплашвам не аз, а съдбата.

— Но какво се е случило? — разнесоха се един през друг разтревожени гласове.

— Нищо особено. Просто идва краят на играта и имам нужда от всичките си карти.

Те неволно пристъпиха напред, но Гонзаг с властен жест ги възпря и обръщайки гръб на камината, зае позата на оратор.

— Тази вечер се събира семейният съвет — каза той. — Ще го председателствува лично негово кралско височество.

— Известно ни е, ваше височество — прекъсна го Таран, — и затова бяхме още по-учудени от факта, че настоявате да сме облечени така. Човек не се явява в подобен вид пред такъв форум.

— Така е — кимна Гонзаг, — но този път нямам нужда от вас на съвета.

Удивен вик се изтръгна от гърдите на всички присъствуващи. Те недоумяващо се спогледаха и Навай попита:

— Нима отново ще играят шпагите?

— Може би — уклончиво отвърна Гонзаг.

— Ваше височество — заяви решително Навай, — говоря само от мое име…

— Не говорете дори и от свое име, братовчеде! — прекъсна го принцът. — Знайте, че сте стъпили на хлъзгав мост и не е нужно дори да ви бутам, за да паднете. Предупреждавам ви, достатъчно е да престана да ви държа за ръка! Но ако въпреки всичко искате да говорите, Навай, изчакайте поне докато ви разясня в какво положение се намираме всички ние.

— Тъй да бъде — промърмори младият благородник, — ще изслушам по-напред обясненията на ваше височество, но аз също ви предупреждавам, че от снощи ние доста поразмислихме.

Известно време Гонзаг го гледа съчувствено, после сякаш се съсредоточи.

— Нямам нужда от вас на съвета, господа — повтори той, — тъй като сте ми нужни на друго място. Дворцовите премени и парадните шпаги не са ни най-малко подходящи за това, което ви предстои да свършите. Произнесена беше една смъртна присъда, но, мисля, известна ви е испанската поговорка: „Между устните и чашата, между топора и врата…“ Там палачът чака един човек.

— Господин дьо Лагардер — вметна Hoce.

— Или мен — студено произнесе Гонзаг.

— Вас?! Вас, ваше височество?! — чуха се изумени викове. Пейрол подскочи ужасен.

— Не треперете! — продължи принцът и се усмихна още по-надменно. — Не е работа на палача да избира. Но за да се справи човек с демон като Лагардер, който успя да си спечели могъщи съюзници дори в килията, аз знам едно-единствено средство: шест стъпки земя, която да покрие трупа му. Докато е жив, макар и с вързани ръце, но свободна мисъл, докато устата му може да се отваря и езикът да говори, едната ни ръка трябва винаги да е на шпагата, кракът — на стремето, а главите ни — на раменете!

— Главите ни?! — повтори Hoce и рязко се изправи.

— Кълна се във всевишния! — извика Навай. — Това е вече прекалено, ваше височество. До момента, в който говорите само за себе си…

— Бога ми, играта взе да става опасна! — избъбра Ориол. — Не издържам повече!

Той направи крачка към изхода. Вратата беше отворена и в преддверието на парадната зала на двореца се виждаха въоръжени гвардейци. Ориол припряно отскочи назад. Таран затвори вратата.

— Успокойте се, господа, това няма никакво отношение към вас — каза Гонзаг. — Тези юначаги са тук в чест на господин регента, пък и за да излезете оттук не е нужно да минавате през преддверието. Да, „главите ни“, — така казах, но вие май се докачихте?

— Отивате твърде далеч, ваше височество — отговори Навай. — Заплахите не могат да спрат хора като нас. Бяхме ваши верни приятели до момента, в който ставаше дума да следваме заедно път, който подобава на благородници, но сега работата изглежда опира До Готие Жандри и неговите шпагаджии. Сбогом, ваше височество!

— Сбогом, ваше височество! — присъединиха се към него в един глас и останалите.

Гонзаг горчиво се разсмя.

— И ти ли, Пейрол? — възкликна той, виждайки довереникът му да се шмугва сред бегълците. — О, колко вярно съм ви претеглил, господа! Добре, верни мои приятели, както каза господин дьо Навай, само думичка още. Къде отивате? Нужно ли е да ви напомням, че тази врата води право в Бастилията?

Навай вече протягаше ръка към дръжката на вратата, но рязко я отдръпна и се хвана за шпагата. Гонзаг продължаваше да се смее. Скръстил ръце на гърдите си, той единствен бе запазил спокойствие сред толкова объркани и уплашени лица.

— Та не виждате ли — поде отново той, пронизвайки всички и всеки с презрителния си поглед, — не разбирате ли, че очаквах точно това от вас, люде честни и почтени! Нима не са ви казали, че днес разговарях с регента на четири очи от осем сутринта до обед? Не усетихте ли, че вятърът на благоволението духа към мен, силен като ураган? Толкова силен, че може би ще ме повали, но, кълна се, преди мен ще повали вас, верни мои! И ако днес е сетният ми ден на могъщество, нямам за какво да се укорявам, използувах го наистина добре! Имената ви, всички ваши имена съставляват един списък И този списък се намира върху бюрото на господин Машо. Достатъчно е да кажа една дума и той ще съдържа само имената на знатни велможи; кажа ли обаче друга дума, списъкът ще включва единствено имена на изгнаници.

— Ще разчитаме на късмета си — каза Навай.

Но думите му прозвучаха твърде колебливо, докато останалите запазиха мълчание.

— „Ще ви последваме, ваше височество, ще ви последваме!“ — продължи Гонзаг, повтаряйки думите им, казани преди няколко дни. — „Ще ви последваме покорно, сляпо, безстрашно! Ще се сплотим около вас в свещен батальон!“ Кой си тананикаше тази песничка, чийто припев знаят всички предатели? Вие, или аз? Но ето че още при първия полъх на бурята аз напразно диря край себе си поне един войник от свещената фаланга! Къде сте, верни мои? Бягате? Не, още не, кълна се в бога! Аз съм зад вас и държа шпагата си готова, за да я забия в корема на бегълците. Мълчете, братовчеде Навай! — рязко повиши тон принцът, когато забеляза, че последният понечи да отвори уста. — Няма да ми стигне хладнокръвие, за да изтърпя наглите ви думи. Вие ми се предложихте до един доброволно и безусловно; аз ви приех и сега ще ви задържа. Xa-ха! Прекалено било, казвате! Xa-ха! Твърде далеч сме отивали! Xa-ха! Ще трябва май специално да ви избирам пътеки, за да благоволите изобщо да тръгнете нанякъде, благородници мои! Xa-ха! Препращат ме при Готие Жандри, но кой?! Вие, Навай, който живеете единствено по мое благоволение; вие, Таран, преситен от благодеянията ми; вие, Ориол, шут, който минава за мъж само благодарение на мен; и накрая всички вие, мои ласкатели, мои творения и роби, да, роби, тъй като ми се продадохте и аз ви купих!

Той се бе извисил над всички тях и очите му мятаха мълнии.

— Това не влизало в задълженията ви, казвате, така ли? — продължи той с още по-голямо вдъхновение. — Съветвате ме да говоря само за себе си? Кълна се в бога, добродетелни приятели мои, че точно това е вашето най-сериозно, най-важно и единствено в този момент задължение! Подхвърлих ви парче от баницата и вие алчно впихте зъби в него; толкоз по-зле за вас, щом баницата е била отровна! Хапката ви няма да бъде по-сладка от моята! Туй било възвишена нравственост, която ми е абсолютно чужда, тъй ли е, барон Батц, дървен философе? Защо тогава се вкопчихте в мен? Вероятно за да се издигнете също толкова високо, колкото и аз. Катерете се тогава, дявол да го вземе, катерете се! Не ви ли се зави свят? Катерете се, катерете се още, та чак до ешафода!

Силна тръпка премина сред присъствуващите. Очите на всички бяха вперени в страховитото лице на Гонзаг.

Ориол, чиито крака трепереха така, че се удряха коляно o коляно, несъзнателно повтори последната дума на принца:

— Ешафода!

Гонзаг му хвърли изпепеляващ поглед, пълен с неописуемо презрение, и грубо отсече:

— Ти, простако — на въжето! — После се обърна към Навай, Шоази и другите и подигравателно се поклони: — Но вие, господа, вие сте благородници…

Той не довърши фразата си и известно време мълчаливо ги изучаваше с поглед. После продължи, сякаш презрението му внезапно бе взело връх:

— Благородник — ти, Hoce, син на прост войник и сам незначителен борсов посредник? Шоази — благородник? Монтобер — благородник? Навай — и той ли? Ами барон Батц?

— Броклятие! — хлъцна немецът.

— Млък, палячо! Та погледнете се само, благородници мои, погледнете се и поне се посмейте като гадателите в древния Рим, без да се изчервявате до върха на ушите! Благородници — вие?! Не, обиграни банкери, боравещи по-умело с перото, отколкото с шпагата…

Изражението на лицето му рязко се промени. Той бавно пристъпи към тях. Нямаше човек, който да не направи крачка назад.

— Тази вечер тъмнината е все още недостатъчна, за да скрие бледността ви — снишавайки глас, отчетливо произнесе той. — Погледнете се — разтреперани, уплашени, притиснати като в капан между победата и поражението ми; моята победа, която ще бъде и ваша, и поражението ми, което ще ви смаже…

Гонзаг беше стигнал до вратата, водеща към преддверието, където бяха гвардейците на регента, и на свой ред хвана дръжката.

— Казах вече! — студено отсече той. — Разкаянието изкупва всеки грях и вие, струва ми се, сте обзети от благородни помисли; прекрачвайки прага на тази врата бихте могли да се превърнете и в мъченици. Да я отворя ли?

Мълчанието бе единственият отговор на въпроса му…

— Какво трябва да се направи, ваше височество? — попита първи Монтобер.

Гонзаг презрително ги измери с поглед един подир друг.

— И вие ли, братовчеде Навай? — попита той.

— Нека ваше височество заповяда — отговори младежът, пребледнял и с наведени очи.

Гонзаг му подаде ръка и се обърна към останалите с тон на баща, който неохотно мъмри децата си:

— Какви безумци сте! Вече сте в пристанището, а ще потънете само защото не ви достигат сили да загребете за последен път с весла! Послушайте ме и се разкайте! Какъвто и да бъде изходът от битката, аз вече съм се погрижил за вашето спасение: утре или ще бъдете първите хора в Париж, или, натоварени със злато и пълни с надежда, ще се намирате на път за Испания! Крал Филип ни чака и кой знае дали Алберони няма да катурне Пиренеите, но на страна, съвсем противоположна на онази, за която си мислеше Луи XIV! — Тук принцът направи кратка пауза и като погледна часовника си, продължи: — В този момент Лагардер напуска затвора Шатле на път за Бастилията, където трябва да се разиграе последното действие на трагедията. Той обаче няма да отиде там направо, тъй като присъдата постановява, че трябва да направи самопризнание и да поиска прошка на гроба на Ньовер. Срещу нас има само две жени и един свещеник, но тук шпагите ви са безсилни. Има и трета жена, доня Крус, която все още се двоуми на чия страна да застане, или поне аз така си мисля. Тя изгаря от желание да бъде знатна дама, но в същото време не иска на приятелката й да се случи нещастие. Жалък инструмент, който ще бъде пречупен! Двете жени са принцеса дьо Гонзаг и мнимата й дъщеря Орор. Нужна ми е точно Орор, затова и не попречих на заговора, който ще ни позволи да сложим ръка върху нея. Ето за какво става дума: майката, дъщерята и свещеникът чакат Лагардер в църквата „Сей Маглоар“; девойката е отново в булчинска премяна. Веднага се досетих, а и вие бихте го сторили на мое място, че се готви някаква комедия, имаща за цел да се злоупотреби с милосърдието на регента, нещо като венчавка in extremis163 след която вдовицата-дева ще се хвърли в краката на негово кралско височество. В никакъв случай не трябва да го допуснем! Ето и първата половина от задачата ви.

— Това е лесно — прекъсна го Монтобер, — достатъчно е да им попречим да разиграят комедията.

— Вие ще бъдете там и ще браните вратата на църквата, това е и втората част от задачата ви. Дори да предположим, че щастието ни измени и бъдем принудени да бягаме, разполагам с достатъчно злато за всички ви, залагам честта си, а освен това имам и кралско пълномощно, което ще ни отвори всички граници. — Принцът разгъна мандата и им показа подписа на Воайе д’Аржансон, след което добави: — Нужно ми е обаче нещо повече: трябва да отнесем с нас живия откуп, нашата заложница.

— Орор дьо Ньовер? — чуха се гласове.

— Помежду ви ще има само една църковна врата.

— Но зад нея, ако щастието ни измени, ще се намира несъмнено Лагардер! — обади се Монтобер.

— А пред Лагардер — аз! — тържествено произнесе Гонзаг, после, силно удари по шпагата си и заяви: — Дойде време да прибегнем и до нея. Моята шпага струва колкото неговата, господа. Тя е закалена в кръвта на Ньовер!

Пейрол извърна глава. Това направено на всеослушание признание недвусмислено му доказваше, че господарят му се е решил на отчаяна постъпка. Откъм преддверието долетя оглушителна глъчка и се разнесоха гласовете на разсилните:

— Регентът! Регентът!

Гонзаг отвори вратата на библиотеката.

— Хладнокръвие, господа! — каза той, стискайки ръце на заобиколилите го продажници. — След половин час всичко ще бъде свършено. Ако нещата вървят добре, ще трябва само да попречите на охраната да изкачи стълбището на църквата. Ако се наложи, обърнете се за помощ към тълпата и извикайте: „Светотатство!“ Това е една от думите, които никога не остават без последствия. Ако ли пък нещо не потръгне, внимавайте много за следното: от гробището, където ще ме чакате, се виждат прозорците на парадната зала на двореца ми. Дръжте ги винаги под око. Видите ли някой от тези свещници да се издига и спуска три пъти, разбийте вратата и атакувайте! Минута след сигнала ще бъда при вас. Разбрахме ли се добре?

— Разбрахме се — му отговориха.

— Последвайте тогава Пейрол, господа, той знае пътя. За гробището минете през парка на двореца.

Те излязоха. Останал сам, Гонзаг избърса челото си и изръмжа:

— Човек или демон, но с Лагардер е свършено! — После прекоси стаята на път за преддверието и като се спря пред едно огледало, добави: — Чудесен случай за такъв нищожен авантюрист! Главата на едно подхвърлениче, срещу главата на принц! Е, да вървим да теглим лотарията!

Зад затворената врата на църквата „Сен Маглоар“, принцеса дьо Гонзаг подкрепяше дъщеря си, цялата в бяло, с булчински воал и венец от портокалов цвят. Свещеникът бе облечен в церемониални одежди. Коленичила по-встрани, доня Крус се молеше. В тъмнината се различаваха фигурите на трима въоръжени мъже. Часовникът на църквата отброи осем часа и в същия миг отдалече долетя погребалният звън на „Сент Шапел“, възвестяващ тръгването на осъдения.

Принцесата почувствува, че сърцето и всеки миг ще се пръсне. Тя погледна дъщеря си. По-бяла и от мраморна статуя, Орор се усмихваше.

— Часът дойде, мамо — промълви тя. Принцесата я целуна по челото и прошепна:

— Знам, че трябва да се разделим, но все ми се струваше, че си на по-сигурно място, докато те държах за ръка.

— Госпожо — каза доня Крус, — ние ще бдим над нея. Маркиз дьо Шаверни се закле да умре, но да я защити!

— Гръм да ме порази дано! — промърмори единият от мъжете. — Туй гълъбче дори и намек не направи за нас, любезни ми!

Вместо да тръгне право към вратата, принцесата се приближи до групата, състояща се от Шаверни, Кокардас и Паспоал.

— Бог да ме убие! — рече гасконецът, без да й даде възможност дори да отвори уста. — Ето ви един дребничък благородник, който обаче е същи дявол, когато рече; той ще се бие пред очите на любимата си. Ние пък, тоз палавник Паспоал и аз, ще дадем живота си за Лагардер. Всичко е от ясно — по-ясно, гръм да ме порази! Вие си гледайте вашата работа!

IX. Мъртвият говори

Парадната зала на двореца на Гонзаг цяла сияеше в светлина. От двора долиташе тропотът на конете на савойските хусари; преддверието гъмжеше от гвардейци, докато охраната на вратите осигуряваше маркиз дьо Бониве. Очевидно бе, че регентът умишлено се бе постарал да придаде на това семейно тържество възможно най-много блясък и внушителност. Наредените на подиума кресла бяха заети в същия ред, както и по-предния ден: същите сановници, същите висши магистрати и знатни велможи. Но този път зад креслото на господин дьо Ламоаньон, в някакво подобие на трон, седеше регентът, заобиколен от Льо Блан, Воайе д’Аржансон и Тулузкият граф.

Същевременно местата на двете страни бяха разменени. Когато се появи госпожа принцесата, настаниха я до кардинал дьо Биси, който сега седеше отдясно на президиума. Господин дьо Гонзаг, напротив, седна пред една маса, осветявана от два свещника, на същото място, където преди два дни се намираше креслото на съпругата му. Така Гонзаг се оказа с гръб към завесата, прикриваща тайната вратичка, през която Гърбавия се бе вмъкнал по време на първото заседание, и точно срещу един от прозорците, гледащ към гробището „Сен Маглоар“. Тайната вратичка, чието съществуване церемониал-майсторите дори не подозираха, изобщо не се охраняваше.

От само себе си се разбира, че търговското обзавеждане, което доскоро по най-позорен начин петнеше това просторно и аристократично помещение, беше изчезнало безследно. Благодарение на завесите и картините, от него не бе останал и помен.

Принц дьо Гонзаг, който се появи преди съпругата си, почтително се поклони на председателя и на членовете на съвета. Забелязаха, че в отговор на приветствието му негово кралско височество свойски му кимна с глава.

По заповед на регента на вратата принцесата беше посрещната от Тулузкия граф, син на Луи XIV. Самият регент направи три-четири крачки, за да й целуне ръка.

— Днес ваше кралско височество не благоволи да ме приеме — каза принцесата.

Тя дори се спря, когато видя удивения поглед на Орлеанския херцог. Гонзаг ги наблюдаваше с крайчеца на окото, преструвайки се, че изцяло е погълнат от подреждането на книжата си, пръснати върху масата. Сред тях се намираше голям пергаментен плик, скрепен с три висящи печата.

— Ваше кралско височество — добави принцесата, — не благоволи също така да вземе под внимание писмото ми.

— Какво писмо? — едва чуто попита Орлеанският херцог.

Сякаш против волята й, погледът на госпожа дьо Гонзаг се насочи към нейния съпруг.

— Писмото ми вероятно е било задържано… — започна тя.

— Госпожо — припряно я прекъсна регентът, — още не всичко е загубено. Нищо не се е променило, тъй че действувайте смело така, както ви повелява вашата съвест. Отсега нататък вече никой не ще се изпречи помежду ни! — После се отдръпна от нея и на висок глас добави: — Днес е велик ден за вас, госпожо, а и не само по настояване на нашия братовчед Гонзаг пожелахме да присъствуваме на този семеен съвет. Най-сетне часът на отмъщението удари за Ньовер! Неговият убиец ще умре!

— Ах, ваше височество! — понечи да го задържи принцесата. — Ако ваше кралско височество беше получил писмото ми…

Регентът я придружи до креслото й.

— Ще удовлетворя всяко ваше желание — прошепна бързо той и оставяйки я, на висок глас добави: — Моля ви, господа, заемете местата си!

После на свой ред се върна на мястото си. Председателят дьо Ламоаньон прошепна няколко думи на ухото му.

— Според правилата! — отговори негово кралско височество. — Аз съм техен голям привърженик. Всичко ще се извърши точно по правилата и, надявам се, най-сетне ще можем да приветствуваме истинската наследница на Ньовер.

Казвайки това, той седна и нахлупи шапката си, предоставяйки ръководството на пренията на първия председател. Председателят даде думата на господин дьо Гонзаг. Имаше обаче нещо много странно. Вятърът духаше от юг и от време на време печалният звън, долитащ от „Сент Шапел“, ненадейно нахлуваше в залата толкова ясен, сякаш камбаната биеше в преддверието. Чуваше се и някаква неясна гълчава. Камбаната бе призовала тълпата и сега тълпата бе на своя пост по улиците. Когато Гонзаг стана, за да говори, звънът ненадейно гръмна, тъй ясен и мощен, че той се видя принуден известно време да мълчи. Отвън долетя приветственият вик на тълпата, за която подобна музика беше истинско развлечение.

— Ваше височество, господа — подхвана Гонзаг, — моят живот е бил изложен винаги на показ. Клеветите винаги са имали едно предимство срещу мен: никога не успявам да им се противопоставя, защото ми липсва умението да хитрувам. Съвсем наскоро ме видяхте да диря истината едва ли не с въодушевление. Напоследък обаче този благороден плам доста поизстина. Дотегнаха ми обвиненията срещу мен, отправяни потайно зад гърба ми. Дотегна ми всеки ден да се сблъсквам със сляпото подозрение, или с клеветата, гнусна и подла. Представих тук онази, която твърдя, а и продължавам най-настойчиво да твърдя, че е истинската наследница на Ньовер. Но ето че напразно я търся на мястото, където тя трябваше да седи. Негово кралско височество знае, че тази сутрин аз се отказах от правата си на неин настойник, тъй че няма никакво значение дали ще дойде, или не! Вече имам една-едничка грижа и тя е да покажа на всички на чия страна бяха искреността, достойнството и благородството в цялата тази история. — Тук принцът взе от масата големия плик и добави: — Ето доказателството, упоменато от самата госпожа принцеса: откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс. Тя се намира тук, под този троен печат. А сега нека така, както аз представям доказателствата си, и госпожа принцесата благоволи да представи своите.

Той отново се поклони на присъствуващите и седна на мястото си. Тук-там сред публиката се разнесе шепот. Този път Гонзаг не разполагаше с пламенната поддръжка на своите привърженици от първото заседание на съвета. Но и нужно ли беше? Гонзаг не искаше нищо повече, освен да докаже своята добронамереност. И ето, доказателството, материалното доказателство, което никой не можеше да опровергае, беше върху масата.

— Ние чакаме отговора на госпожа принцесата — каза регентът, подавайки се между председателя дьо Ламоаньон и маршал дьо Вилроа.

— Ако госпожа принцесата благоволи да ме упълномощи… — започна кардинал дьо Биси.

Орор дьо Кайлюс се изправи.

— Ваше височество — каза тя, — аз намерих дъщеря си, имам и доказателства за нейното раждане. Погледнете ме! Погледнете ме, всички вие, които сте виждали сълзите ми, и по радостта ми ще разберете, че наистина намерих детето си.

— Доказателствата, за които споменахте, госпожо… — обади се председателят дьо Ламоаньон.

— Тези доказателства ще бъдат представени на съвета — прекъсна го принцесата, — и то веднага, щом негово кралско височество удовлетвори молбата на вдовицата на Ньовер, която тя най-смирено му отправи.

— До този момент вдовицата на Ньовер не ми е отправяла никаква молба — прекъсна я регентът.

Принцесата впи в Гонзаг своя уверен поглед.

— Приятелството е нещо наистина възвишено и прекрасно — каза тя. — От два дни всички, които по един или друг повод се интересуват от мен, ми повтарят: „Не обвинявайте мъжа си, не обвинявайте мъжа си!“ Това, без съмнение, означава, че нечие високопоставено приятелство издига около господин принца непревземаема крепостна стена. Не искам никого да обвинявам, ще кажа само, че отправих до негово кралско височество една най-смирена молба, но че нечия ръка, не знам чия, е задържала писмото ми.

Междувременно върху устните на Гонзаг продължаваше да играе кротка, примирена усмивка.

— Какво желаете от нас, госпожо? — попита регентът.

— В писмото си аз се позовавах на друго приятелство, ваше височество — отговори принцесата. — Не обвинявах и не умолявах. В него исках да убедя ваше кралско височество, че самопризнанието и молбата за прошка на гроба не са достатъчни.

Изражението на Гонзаг се промени.

— В него аз твърдях пред ваше кралско височество — продължи принцесата, — че има и друга молба за прошка, по-внушителна, по-достойна и по-съдържателна, и го умолявах да се разпореди осъденият да изслуша присъдата си на колене тук, в самия дворец на Ньовер, пред държавния глава и този височайш съвет.

Гонзаг се видя принуден да притвори очи, за да скрие пламъка, ойто лумна в зениците му. Принцесата лъжеше. Гонзаг го знаеше най-добре от всички, тъй като писмото беше в джоба му; писмото, написано до регента и задържано от самия Гонзаг. В него принцесата уверяваше регента в невинността на Лагардер и тържествено се кълнеше в това, но нищо повече. Защо беше тази лъжа? Какво се криеше под тази дръзка хитрина? За първи път в живота си Гонзаг усети във вените му да нахлува онзи студ, който поражда непознатата и гибелна опасност. Под краката си той усещаше сякаш снаряд, който е готов всеки миг да избухне, но не знаеше къде да го търси, за да предотврати експлозията. Бездната беше никъде наблизо, но къде?! Бе нощ. Всяко необмислено движение можеше да го издаде. Принцът усети, че всички погледи са насочени към него и с огромно усилие на волята запази спокойствие. Просто чакаше.

— Но това е немислимо — възропта председателят дьо Ламоаньон.

Гонзаг едва не му се хвърли на врата.

— Какви доводи би могла да изтъкне госпожа принцесата?… — започна маршал дьо Вилроа.

— Аз се обръщам към негово кралско височество! — прекъсна го рязко принцесата, — Правосъдието изгуби цели двайсет години, докато открие убиеца на Ньовер; правосъдието е длъжник на жертвата, която толкова време чака отмъщението си. Дъщеря ми, госпожица дьо Ньовер, ще прекрачи прага на този дом едва след като получи пълно удовлетворение. А аз се отказвам от всяка радост, докато не видя суровия поглед на дедите ни, впит от висотата на семейните портрети в унижения, сломен и наказан престъпник!

Настъпи гробна тишина. Председателят дьо Ламоаньон отрицателно поклати глава. Но регентът все още не беше казал думата си. Регентът сякаш бе потънал в размисъл.

— Но какво, какво очаква тя от присъствието на този човек? — питаше се обезпокоен Гонзаг.

Под косата му избиваха капчици ледена пот. Той започваше искрено да съжалява за отсъствието на своите храненици.

— Какво мисли по този въпрос господин принц дьо Гонзаг? — попита ненадейно Орлеанският херцог.

Сякаш за да не остави у присъствуващите никакво съмнение какъв ще бъде отговорът му, Гонзаг равнодушно се усмихна.

— Ако изобщо мисля нещо — сви той рамене. — Пък и нужно ли е да изказвам мнение за една толкова странна прищявка, след като то би прозвучало като възражение срещу госпожа принцесата?! Като изключим забавянето що се отнася до изпълнението на присъдата, не виждам нито предимство, нито неудобство в това да бъде удовлетворено искането й.

— Забавяне няма да има — каза принцесата, които сякаш се вслушваше в долитащия отвън шум.

— Знаете ли къде да намерите осъдения? — попита Орлеанският херцог.

— Но ваше височество…! — понечи да възрази председателят дьо Ламоаньон.

— Престъпвайки понякога правилата, господине — сухо го сряза регентът, — всичко може да си дойде на мястото!

Вместо да отговори на въпроса на негово кралско височество, принцесата протегна ръка към прозореца. Отвън долетя глух многогласен вик.

— Осъденият не е далеч! — промърмори Воайе д’Аржансон. Регентът повика маркиз дьо Бониве и тихо му каза няколко думи.

Бониве се поклони и излезе. Принцесата се беше върнала на мястото си. Гонзаг оглеждаше присъствуващите с поглед, който мислеше за спокоен, но устните му трепереха, а очите му пареха непоносимо. В преддверието се разнесе дрънкане на оръжие. Всеки неволно се надигна от мястото си: толкова силно бе любопитството им, подклаждано от този дързък авантюрист, чиято история от два дни насам беше единствена тема на толкова разговори. Неколцина го бяха зърнали на бала на регента, когато негово кралско височество бе счупил шпагата му, но за мнозинството той беше просто един непознат.

Когато вратата се отвори и го видяха — красив като ангел, заобиколен от войници и с вързани на гърдите ръце, в залата се разнесе продължителен шепот. Регентът все така не откъсваше поглед от Гонзаг. Принцът дори не помръдна. Отведоха Лагардер пред съдиите. Подире му вървеше секретарят на съда с присъдата, от която, според закона, част трябваше да бъде прочетена пред гроба на Ньовер преди отсичането на ръката, и част — в Бастилията, преди изпълнението на окончателната присъда.

— Четете! — заповяда регентът.

Секретарят разгъна пергамента си. Присъдата гласеше следното:

— „…Чуй, обвиняеми, чуйте и вие, свидетели, чуй, кралски адвокате! Предвид уликите и възприетия съдебен ред, съдът осъжда господин Анри дьо Лагардер, именуващ себе си кавалер, уличен в убийството на високопоставената и могъща особа на принц Филип дьо Лорен-Елбьоф, херцог дьо Ньовер, на: 1) искане на прошка, последвано от обезобразяване чрез меч в нозете на статуята на упоменатия принц и властелин Филип, херцог дьо Ньовер, в гробището на енорията «Сен Маглоар»; 2) главата на упоменатия господин дьо Лагардер да бъде отсечена от ръката на палач в двора за екзекуции на затвора Бастилията, и т.н.“

След като прочете присъдата, секретарят застана зад войниците.

— Доволна ли сте, госпожо? — обърна се регентът към принцесата.

Тя се изправи толкова рязко и неочаквано, че Гонзаг несъзнателно я последва. Човек би казал, че се кани да отблъсне някакъв съкрушителен удар.

— Говорете, Лагардер! Говорете, синко! — извика принцесата, разтърсвана от неописуемо вълнение.

Сякаш гръм бе паднал сред присъствуващите. Всеки очакваше нещо изключително, нещо невероятно. Регентът бе скочил на крака и страните му бързо се наливаха с руменина.

— Трепериш ли, Филип? — процеди той, поглъщайки Гонзаг с очи.

— Не, по дяволите! Не! — отвърна принцът и дръзко вирна глава. — Нито сега, нито когато и да било!

Регентът се обърна към Лагардер и каза:

— Говорете, господине!

— Ваше кралско височество — произнесе осъденият със звучен и спокоен глас, — присъдата, произнесена срещу мен, не подлежи на обжалване. Дори вие не можете да ме помилвате, но аз и не искам милост! Ваш дълг е обаче да въздадете справедливост и аз искам справедливост!

Невероятно звучи, наистина, но човек ясно можеше да види как белите коси на всички тези внимателно, жадно слушащи старци, трепнаха. Дори председателят дьо Ламоаньон, поддал се неволно на всеобщото вълнение, тъй като в самия контраст между лицата на Лагардер и Гонзаг прозираше някаква чудовищна истина, та дори и той, почти несъзнателно, промълви:

— За да се отмени присъда на Огнения съд е необходимо признанието на истинския виновник.

— Ще го имаме! — отсече Лагардер.

— Побързай тогава, друже! — извика регентът. — Изгарям от нетърпение!

— Аз също, ваше височество — отговори Лагардер. — Позволете ми все пак да ви кажа, че винаги изпълнявам обещанията си. Бях се заклел в честта на името си, че ще върна на госпожа дьо Гонзаг детето, което тя ми беше поверила, и което спасих с риск за живота си, и аз удържах на думата си!

— И бъди хиляди пъти благословен! — промълви Орор дьо Кайлюс.

— Бях се заклел — продължи Лагардер, — да се предам в ръцете на правосъдието след двайсет и четири часа свобода и в уречения час аз предадох шпагата си.

— Така е — потвърди регентът, — и оттогава ви държа под око, пък и не само вас.

Зъбите на Гонзаг неволно изскърцаха.

— Самият регент бил в заговора! — помисли си той.

— И трето — заключи Лагардер, — бях се заклел, че ще докажа невинността си пред всички, като разкрия истинския виновник. Тук съм, за да изпълня последната си клетва!

Гонзаг продължаваше да стиска в ръка скрепения с три печата плик, който беше откраднал от дома на улица „Шантр“. В този момент той беше неговата шпага и същевременно щит.

— Ваше височество — рязко се намеси той, — комедията продължи твърде дълго, струва ми се!

— На мен пък ми се струва, че все още никой не ви е обвинил — прекъсна го язвително регентът.

— Да ме обвини? Този луд?! — възкликна Гонзаг, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение.

— Този луд ще умре — студено изрече регентът. — Думата на умиращите е свята!

— Тъй да бъде, ваше височество, млъквам, щом още не знаете колко струва неговата! — извика италианецът. — Но повярвайте ми, всички ние, колкото велики и благородни да сме, ние, господарите, принцовете и кралете, днес сядаме на престоли, чиито крака все повече и повече се клатят. От забавлението, което си позволява ваше кралско височество днес, някои могат да извлекат доста опасни и нежелателни за нас поуки. Нима мислите, че ще позволя на подобен негодник…

Лагардер бавно се обърна към него.

— …да застане срещу мен — продължи Гонзаг, — срещу един потомствен принц, при това без свидетели, без улики?!

Лагардер направи крачка към него и каза:

— Имам и свидетели, и улики!

— Къде са ви тогава свидетелите? — извика Гонзаг и обгърна залата с поглед.

— Не търсете — отвърна осъденият, — моите свидетели са двама! Първият е тук, и това сте вие!

Гонзаг се опита съжалително да се засмее, но само ужасяваща гримаса обезобрази чертите му.

— Вторият — продължи Лагардер, чийто студен втренчен поглед оплиташе принца като мрежа, — вторият е в гроба!

— Онези, които са в гроба, не говорят! — извика Гонзаг.

— Говорят, когато бог пожелае! — отвърна Лагардер.

В залата цареше мъртва тишина, тишина, от която сърцето се свива и кръвта се смръзва във вените. Не всеки би могъл да накара тези саркастични неверници да занемеят. Деветима от всеки десет присъствуващи биха посрещнали с недоверчив и пренебрежителен смях още в началото й тази защитна реч, която черпеше вдъхновение сякаш отвъд границите на естествения порядък. В тези времена съмнението царуваше пълновластно независимо от това дали биваше повърхностно, колкото да придаде известна живост на салонните разговори, или нахлузваше докторска тога, за да се перчи от висотата на нечие философско мнение. Призраци-отмъстители, отворени гробове, кървави савани — неща, които бяха принуждавали предишния век да умира от страх, а сега караха хората да се превиват от смях. Но говореше Лагардер! Драмата се дължи най-вече на актьора. Този мощен глас щеше да проникне чак до дъното на душите им и да раздвижи мъртвите или закърнели струни на тяхната чувствителност. Величествената и благородна красота на това бледо лице смразяваше всяка подигравателна усмивка. Тръпнеха от страх пред изгарящия поглед, под който се гърчеше заслепеният Гонзаг.

Лагардер, от висотата на своята вяра, можеше да не се плаши от тази язвителна мода; той беше напълно способен да призове призраци и духове насред самия осемнайсети век, пред двора на регента, та дори и пред самия регент! Сред присъствуващите нямаше човек, който да не се поддаде на обайващия ужас на тази чутовна борба, нямаше! Всички седяха стъписани, превърнали се цели в слух, и когато Лагардер направеше пауза, дъхът на всички тези измъчени гърди излизаше, за да премине в смаян шепот.

— Толкоз за свидетелите — продължи Лагардер. — Мъртвият ще проговори, кълна се и си залагам главата! А колкото до уликите, то те са в собствените ви ръце, господин дьо Гонзаг. Моята невинност се намира в този плик, скрепен с три печата. Сам вие представихте като доказателство този пергамент, инструмент на собствената ви гибел, и вече не можете да го оттеглите. Той принадлежи на възмездието, а възмездието ви притиска от всички страни! За да се сдобиете с това оръжие, което ще порази самия вас, вие се промъкнахте в дома ми като крадец, разбихте вратата ми, разбихте сандъка ми, вие, принц дьо Гонзаг!

— Ваше височество, накарайте този негодник да млъкне! — изхърка принцът и очите му се наляха с кръв.

— Защитавайте се, принце! — извика Лагардер със звучен глас. — И не искайте да ми затварят устата! Ще изслушат и двама ни — вас, както и мен, мен, както и вас, защото помежду ни стои смъртта и негово кралско височество каза: „Думата на умиращите е свята!“

Той стоеше пред принца с гордо вдигната глава. Гонзаг машинално взе писмото, което беше оставил на масата.

— Точно така! — възкликна Лагардер. — Време е! Счупете печатите… Счупете ги, ви казвам! Защо треперите? Вътре има един-единствен лист: актът за раждане на госпожица дьо Ньовер.

— Счупете печатите! — заповяда регентът.

Сгърчени, пръстите на Гонзаг неудържимо трепереха. Може би нарочно, а може би и случайно, Бониве и двама гвардейци се бяха приближили до него. Сега те стояха между масата и президиума, обърнали се и тримата към регента, сякаш очакваха заповедите му. Гонзаг още не се бе подчинил: печатите оставаха непокътнати. Лагардер направи втора крачка към масата. Очите му блестяха като стоманени остриета.

— Досещате се, принце, че там има и нещо друго, нали? — поде отново той, снишавайки глас, и всички неволно протегнаха врат, за да чуват по-добре. — Ще ви кажа какво има там. На гърба на листа има написани три реда, написани с кръв. Така говорят онези, които се намират в гроба!

Гонзаг потрепера от глава до пети и в ъгълчетата на устата му изби пяна. Навел се с цяло тяло над главата на Вилроа, регентът бе опрял юмрук в масата на президиума. Гласът на Лагардер глухо отекна сред безмълвното вълнение, сковало всички присъствуващи:

— Бог изчака цели двайсет години, за да разсее мрака. Бог не искаше гласът на отмъстителя да бъде глас в пустиня. Бог събра тук първите хора на кралството, начело с държавния глава. Часът дойде! В нощта на убийството Ньовер беше до мен. Това стана миг преди да започне битката. Той вече виждаше в мрака да блестят шпагите на убийците, които се промъкваха към нас от другата страна на моста. Ньовер прочете молитвата си, после със собствената си кръв написа върху този лист три реда, които предварително съобщаваха извършеното престъпление и името на убиеца.

Зъбите на Гонзаг неволно изтракаха. Той се отдръпна до края на масата. Сгърчените му пръсти сякаш искаха да смачкат плика, който отсега нататък вече ги изгаряше. Когато се приближи до първия свещник, той, без да сваля очи от Лагардер, го вдигна и свали три пъти. Това беше уговореният сигнал със съзаклятниците му.

— Вижте! — прошепна кардинал дьо Биси на ухото на господин дьо Мортьомар. — Той губи самообладание!

Никой друг не пророни дума. Всички бяха затаили дъх.

— Името е тук! — продължи Лагардер и вързаните му ръце едновременно се протегнаха, за да посочат плика. — Истинското име, изписано от край до край! Счупете печатите и мъртвият ще проговори!

Гонзаг, с блуждаещи очи и плувнало в пот чело, хвърли към президиума див поглед. Бониве и двамата гвардейци го скриваха от погледите на съдиите. Той се обърна с гръб към свещника и треперащата му ръка потърси пламъка. Пликът пламна. Лагардер видя това, но вместо да го издаде, продължи да настоява:

— Четете! Четете на висок глас! Нека всички чуят чие е името на убиеца — моето, или вашето!

— Но той изгаря плика! — извика Вилроа, който чу пращенето на пергамента.

Бониве и двамата гвардейци тутакси се обърнаха и в залата се разнесе всеобщ вик на негодувание:

— Плика, той изгори плика с името на убиеца!

Регентът се спусна към Гонзаг.

Лагардер посочи пепелта от плика, която се сипеше по пода, и каза:

— Мъртвият проговори!

— Какво беше написано там? — извика регентът, който просто не беше на себе си от вълнение. — Кажи бързо! Ще ти повярват, тъй като този човек се погуби сам.

— Нищо! — отвърна Лагардер, после с гръмовен глас повтори сред всеобщото изумление: — Там нямаше написано нищо, чувате ли, господин дьо Гонзаг? Нищо! Използувах просто хитрост и вашата гузна съвест се хвана в капана. Вие изгорихте плика, с който ви заплашвах като с улика. Вашето име го нямаше там, но вие току-що сам го написахте. Това беше гласът на мъртвия! Мъртвият проговори!

— Мъртвият проговори! — глухо повтори събранието.

— Налице е самопризнание на истинския виновник! — произнесе като че ли против волята си председателят дьо Ламоаньон. — Присъдата на Огнения съд може да бъде отменена.

До този момент регентът, задушавайки се от негодувание, беше мълчал. Внезапно той извика:

— Убиец! Убиец! Арестувайте този човек!

По-бърз от мисълта, Гонзаг измъкна шпагата си и като се стрелна край регента, нанесе яростен удар в гърдите на Лагардер, който извика и залитна. Принцесата го пое в ръцете си.

— Няма да се радваш на победата си! — изсъска Гонзаг, настръхнал като побеснял бик.

После се втурна назад, повали Бониве и като се обърна рязко, започна да отблъсква атаките на гвардейците, които връхлитаха отгоре му. Отбранявайки се, той бавно отстъпваше, притискан едновременно от десет шпаги. Гвардейците постепенно напредваха, но в момента, когато той опря гръб в завесата и си мислеха, че е вече в ръцете им, тя се разтвори и Гонзаг изчезна, сякаш пропадна вдън земя. От другата страна се чу шум от спускащо се резе.

Пръв връхлетя срещу вратата Лагардер. Той знаеше за съществуването й, тъй като сам я бе използувал в деня на първото заседание на семейния съвет. Ръцете му бяха вече свободни. Вероломният удар на Гонзаг беше прерязал въжетата на китките му и само леко го бе наранил. Вратата се оказа здраво залостена. Регентът тъкмо се разпореждаше да преследват беглеца, когато в дъното на залата се разнесе отчаян вик:

— Помощ! Помощ!

Разчорлена и с дрехи в пълен безпорядък, доня Крус се хвърли в краката на принцесата.

— Дъщеря ми! — извика Орор дьо Кайлюс. — Нещо лошо се е случило с дъщеря ми!

— Мъже… в гробището… — задъхваше се циганката. — Разбиват вратата на църквата. Ще я отвлекат!

В залата избухна оглушителна врява, но над нея, досущ като бойна тръба, се извиси един глас.

— Шпага! За бога, дайте ми шпага! — викаше Лагардер. Регентът тутакси извади своята и му я подаде.

— Благодаря, ваше височество! — извика Анри. — А сега отворете прозореца и извикайте на вашите хора да не се опитват да ме спират. Убиецът вече е взел преднина и горко на оногова, който се изпречи на пътя ми!

Той целуна шпагата, размаха я над главата си и изчезна като светкавица.

X. Възмездието

Нощните екзекуции, които се извършваха зад стените на Бастилията, не бяха задължително тайни екзекуции. Би могло по-скоро да се каже, че не бяха публични. С изключение на онези от тях, които историята изброява и удостоверява, че са извършени без съд и присъда, а само по кралска заповед, всички останали биваха логично последствие от някоя повече или по-малко легална съдебна процедура. Вътрешният двор на Бастилията беше всепризнато и законно място за смъртни наказания, както и площад Грев. Привилегията да реже глави там имаше единствено господин Париж164.

Немалко ненавист се беше натрупала срещу Бастилията, при това ненавист напълно оправдана, но онова, което парижкото простолюдие не можеше да прости на Бастилията бе, че го лишава от гледката на ешафода. Всеки, комуто се е случвало някоя нощ на екзекуции да мине оттатък ла Рокет, може да ни каже дали в наше време парижани са се отърсили от варварския си вкус към подобни зловещи емоции. Тази нощ Бастилията отново щеше да скрие от погледа им агонията на убиеца на Ньовер, осъден на смърт от Огнения съд на Шатле, но още не всичко беше загубено: самопризнанието на гроба на жертвата и отсичането на ръката от меча на палача също не бяха за изпускане. Поне това човек можеше да види.

Погребалният звън на „Сент Шапел“ беше сигнал за мълвата да плъзне из всички парижки квартали. По онова време новините не се разпространяваха по същите пътища, както в наши дни, но това не пречеше на парижани да бъдат още по-петимни да видят и да узнаят. Само след миг околностите на Шатле и двореца гъмжаха от народ, и когато процесията излезе през портата „Косон“, гледаща към „Сен Дени“ по цялото и протежение, навън в шпалир се бяха наредили не по-малко от десет хиляди любопитни. Никой не познаваше кавалера Анри дьо Лагардер. Обикновено в тълпата винаги се намира по някой, който да прикачи име на осъдения, но този път неведението беше пълно, макар че в подобни случаи то изобщо не пречеше на приказките, дори напротив, откриваше широко поле за предположения. Вместо едно име, което не знаеха, измислиха сто други. Догадките се рояха. Само за няколко минути всички политически, а и какви ли не други престъпления бяха приписани на този напет воин, който крачеше с вързани ръце до доминиканския си изповедник, заобиколен от четирима пристави от Шатле с голи шпаги в ръце. Доминиканецът с изпито бледо лице и пламтящи очи му сочеше небето със стоманения си кръст, който издигаше над главата си като меч. Отпред и отзад яздеха конни жандарми. Тук-там след тълпата вече се чуваше:

— От Испания идва. Алберони му платил хиляда четворни пистола, за да дойде да заговорничи във Франция.

— Охо, гледай го как се е заслушал в монаха!

— Вижте, госпожа Дюдуи, вижте само каква чудесна перука би излязла от хубавата му руса коса!

— Тъй де — важно обясняваха в друга група, — херцогиня дю Мен го прибрала в Со, та да си го има за личен секретар. Той трябвало да отвлече младия крал същата онази нощ, когато господин регентът представи балета си в Пале Роаял.

— И за какво му е притрябвал младият крал?

— Щял да го отведе в Бретания, после да тикне негово кралско височество в Бастилията и да провъзгласи Нант за столица на кралството…

Малко по-далеч също не се предаваха:

— Издебнал господин Ло в Двора на Фонтаните и се опитал да го ръгне с нож, тъкмо когато се качвал в каретата си…

— Каква беда, ако беше успял! Щеше да докара Париж до просешка тояга!

Когато процесията мина ъгъла на улица „Ла Феронери“, изведнъж се разнесе хоровият писък на група жени. „Ла Феронери“ беше продължение на улица „Сент Оноре“, тъй че госпожите Балао, Дюран, Гишар и другите клюкарки от улица „Шантр“ трябваше просто да се поразходят дотам. Всички едновременно познаха тайнствения гравьор, господаря на Франсоаз и малкия Жан-Мари Беришон.

— Ха сега де! — извика госпожа Балао. — Казвах ли ви аз, че тая работа ще свърши зле?!

— Трябваше веднага да го издадем — додаде Гишар. — Че то човек никога не можеше да разбере какво става в дома му!

— Колко нагъл вид има, боже милостиви! — възкликна Дюран.

Другите започнаха да си припомнят дребния гръбльо и красивата девойка, която пееше на прозореца. И всички до една възкликнаха в искрения порив на състрадателните си души:

— И дума да не става, сам си го е изпросил!

Тълпата нямаше възможност да изпреварва кой знае колко процесията, тъй като не знаеше накъде се отправя тя. Пристави и жандарми бяха неми. Винаги и във всички времена едно от любимите развлечения на тези тъй полезни чиновници, е било да предизвикват отчаянието на тълпите чрез високомерно-невъзмутимата си дискретност. Все още не бяха стигнали Халите и по-съобразителните бяха почти уверени, че осъденият отива на костницата „Свети великомъченици“, където се намираше позорният стълб. Но закритият пазар скоро бе отминат. Процесията тръгна по улица „Сен Дени“ и свърна едва на ъгъла с малката уличка „Сен Маглоар“. В същия миг избързалите напред зяпльовци забелязаха двата факела, осветяващи входа на гробището, и догадките продължиха да ги терзаят. Много скоро обаче затихнаха всякакви предположения, тъй като се случи нещо, което вече е известно на нашите читатели: по заповед на регента осъденият трябваше да бъде отведен в парадната зала на двореца Ньовер.

Цялата процесия влезе в двора на двореца. Тълпата зае позиции на улица „Сен Маглоар“ и търпеливо зачака.

Църквата „Сен Маглоар“, някогашен параклис на манастир със същото име, чийто монаси били прокудени в изгнание в „Сен Жак дю-О-Па“, превърната след това в изправителен дом, беше станала енорийска църква преди век и половина. Тя бе преустроена през 1630 година и първия камък бе положил сам Monsieur, братът на Луи XIV. И сега неголемият й кораб стърчеше насред най-голямото парижко гробище.

Болницата, разположена на изток, имаше също своя църква и това обстоятелство бе дало на криволичещата, уличка, която започваше от улица „Сен Маглоар“ и се изкачваше към улица „Урс“, името „Deux Eglises“165.

Гробището, заобиколено отвсякъде със зид, имаше три входа: главният бе откъм улица „Сен Маглоар“; вторият гледаше към улица „Deux Eglises“ а третият — откъм безименна задънена уличка, която зад църквата свиваше към улица „Сен Маглоар“, и на която бе разположен павилионът на Гонзаг. Освен това в оградата имаше и една дупка, през която минаваше процесията с мощите на Сен Жерве.

Входът на църквата, бедна и малко посещавана, която все още стоеше на мястото си в началото на нашия век, гледаше към улица „Сен Дени“ точно на мястото, където днес се намира домът под номер 166. Тя имаше и две врати към гробището. От няколко години вече не погребваха около самата църква. Простолюдието погребваше покойниците си извън очертанията на Париж. Само четири или пет знатни фамилии бяха запазили гробниците си в „Сен Маглоар“ н на първо място Ньовер, чийто параклис съставляваше част от родово имение.

Вече споменахме, че параклисът се намираше на известно разстояние от църквата. Той бе заобиколен от високи дървета и най-прекият път до него беше улица „Сен Маглоар“.

Бяха изминали не повече от двайсетина минути от влизането на процесията в двора на Гонзаговия дворец. В гробището цареше вече непрогледен мрак и оттам ясно се виждаха едновременно ярко осветените прозорци на парадната зала на двореца и прозорците на църквата, зад които мъждукаше слаба светлинка.

Вдясно от параклиса имаше празно място, засадено с възпоменателни дървета, които бяха избуяли свободно. То приличаше на сечище, или по-скоро на някоя от онези занемарени градини, които след няколко години започват да приличат на девствени гори. Точно тук се бяха спотаили и чакаха съучастниците на Гонзаг. В глухата уличка, която излизаше на „Deux Eglises“ също чакаха напълно готови за път коне. Навай стискаше главата си с ръце; Hoce и Шоази се бяха облегнали на един и същ кипарис. Ориол седеше на тревата и от време на време тежко въздишаше; Пейрол, Монтобер и Таран тихо разговаряха. Това бяха трите прокълнати души на принца, не по-предани от останалите, но по-компрометирани.

Надали бихме изненадали някого, ако кажем, че откакто бяха тук, приятелите на господин дьо Гонзаг доста свободно бяха разисквали възможностите за дезертиране. В душата си всички, от първия до последния, вече бяха скъсали веригата, която ги приковаваше към господаря им. Въпреки това те все още се надяваха на подкрепата му и се страхуваха от неговото отмъщение. Знаеха добре, че срещу тях Гонзаг ще бъде безмилостен. И до един бяха толкова дълбоко убедени в непоклатимия авторитет на Гонзаг, че поведението му им се струваше същинска комедия. Според тях принцът се беше престорил на обезпокоен, за да се възползува от възможността да им постегне юздите, а може би и да ги изпита.

Сигурно бе едно: ако наистина бяха повярвали, че Гонзаг е изгубен, в никакъв случай не биха стояли толкова дълго на този пост. Барон Батц, който се беше промъкнал покрай зида почти до двореца, им бе съобщил, че процесията се е спряла, а тълпата задръства улицата. Какво означаваше това? Нима мнимото самопризнание на гроба на Ньовер беше измислица на самия Гонзаг? Времето минаваше; доста минути бяха изтекли, откакто часовникът на „Сен Маглоар“ бе отброил девет без четвърт. В девет часа главата на Лагардер трябваше да падне на ешафода в Бастилията. Пейрол, Монтобер и Таран не изпускаха от очи прозорците на парадната зала, особено онзи, където светеше една изолирана светлинка, до която се открояваше високата фигура на принца.

На няколко крачки оттам, зад северната порта на църквата, стоеше друга група. Изповедникът на госпожа принцеса дьо Гонзаг се бе усамотил до олтара. Орор, все така на колене, приличаше на една от онези крехки статуи на ангели, които коленичат над главите на покойниците. От двете страни на вратата, неподвижни и с голи шпаги в ръце, стояха Кокардас и Паспоал; Шаверни и доня Крус тихичко разговаряха.

Веднъж или два пъти на Кокардас и Паспоал им се бе сторило, че долавят подозрителни шумове в гробището. И двамата имаха добро зрение, но колкото и да се бяха взирали през зарешетеното гише на църковната порта, не бяха забелязали нищо. От засадата ги делеше параклисът. Лампата, която постоянно гореше пред гроба на последния херцог дьо Ньовер, осветяваше вътрешността на свода и потапяше в още по-непрогледен мрак околните предмети.

Внезапно нашите двамина храбреци трепнаха; Шаверни и доня Крус се умълчаха.

— Марийо, майко божия! — отчетливо произнесе Орор. — Смили се над него.

Някакъв неясен, но съвсем близък шум ги бе накарал да наострят уши.

Стаилите се в засада храненици на Гонзаг се бяха размърдали. Пейрол, впил поглед в прозореца на парадната зала, бе промълвил:

— Внимание, господа!

И всеки беше видял изолираната светлина да се издига и спуска три пъти последователно. Това беше сигнал да нападнат вратата на църквата. Съмнение не можеше и да има, но въпреки това свещеният батальон на принца бе обзет от сериозни колебания. До този миг те дори не допускаха вероятността да настъпи кризата, чийто предвестник беше този сигнал. Дори сега, след като сигналът вече бе подаден, те все още не искаха да повярват в необходимостта да му се подчинят. Гонзаг, без съмнение, си играеше с тях. Гонзаг просто искаше да пристегне примката, която висеше на шиите им. И ето че все по-засилващото им се убеждение, че Гонзаг иска точно това, и то в часа на признатото си поражение, ги накара да се престрашат и подчинят.

— В края на краищата, става дума само за отвличане — реши се Навай.

— Пък и конете ни са на две крачки оттук — додаде Hoce.

— За един пердах човек не губи титлата си… — заключи Шоази.

— Напред! — извика Таран. — Негово височество трябва да намери работата свършена.

Монтобер и Таран носеха по един дебел железен лост. Свещеният батальон се втурна в атака: Навай — начело, Ориол, разбира се, в ариергард. Още при първия напън на лостовете мирната порта поддаде. Но зад нея нападателите се натъкнаха на второ препятствие: три голи шпаги. В същия миг откъм двореца долетя силен трясък, сякаш ненадеен съкрушителен удар бе смазал тълпата, струпала се на улицата. Нападатели и защитници размениха един-единствен удар… Навай рани Шаверни, който непредпазливо беше излязъл напред. Младият маркиз падна на едно коляно, притискайки ръка към гърдите си. Когато го позна, Навай отстъпи и хвърли шпагата си.

— И таз добра! — възмути се Кокардас, който се беше надявал на нещо по-добро. — Бог да ме убие, та покажете шпагите си най-сетне!

Никой не успя дори да отговори на това самохвалство. По моравата на гробището пробягаха припрени стъпки. Сетне връхлетя ураган. Същински ураган! Стълбището опустя за миг. Пейрол нададе вик на агония; Монтобер изхърка, а Таран протегна ръце, изпусна шпагата и рухна възнак. И въпреки това тук имаше един-единствен човек, по риза, без шапка и въоръжен само с една шпага.

Гласът му прогърмя в настъпилата гробна тишина:

— Онези, които не са съучастници на убиеца Филип дьо Гонзаг, да се оттеглят!

Нечии сенки се стопиха тутакси в мрака. Отговор не последва, но скоро след това се разнесе тропотът На устремно препускащи коне, който изкънтя по чакълестата уличка „Deux Eglises“, и затихна в далечината. Изкачвайки стълбището, Лагардер, защото това беше той, съзря лежащия възнак Шаверни.

— Мъртъв ли е? — извика той разтревожен.

— И дума да не става, моля ви! — отвърна малкият маркиз. — Дявол го взел, кавалере, никога досега не бях виждал да пада гръм… Цял настръхвам само като се сетя, че на онази улица в Мадрид… Що за човек сте вие?

Лагардер го потупа по рамото и стисна ръка на двамината храбреци. Миг след това Орор беше в обятията му.

— Пред олтара! — каза той. — Не всичко е свършило… Факли! Дайте факли!… Най-сетне ще удари часът, чакан цели двайсет години… Чуй ме, Ньовер, и виж своя отмъстител!

На излизане от двореца Гонзаг се беше озовал пред непреодолима преграда: тълпата. Само Лагардер би могъл да мине направо, подобно на глиган, през този човешки гъсталак. Лагардер мина, Гонзаг заобиколи. Ето защо, тръгнал последен, Лагардер пристигна пръв. Гонзаг влезе в гробището през отвора в стената.

Нощта беше толкова тъмна, че той едва намери пътя до параклиса. В момента, когато стигна до мястото, където, скрити в засада, трябваше да го чакат неговите спътници, сияещите прозорци на двореца неволно привлякоха погледа му. Той видя, че парадната зала е все така осветена, но безлюдна; на подиума нямаше жива душа, блестяха само позлатените кресла.

— Преследват ме… — помисли си Гонзаг, — но вече е късно! Когато очите му, заслепени от ярката светлина, се взряха отново в подобието на сечище, което го заобикаляше, изведнъж навсякъде започнаха да му се привиждат неговите спътници. В тъмнината всеки дънер прие човешка форма.

— Ей, Пейрол! — повика тихо той. — Наред ли е всичко?

Отговори му мълчание. Той замахна с дръжката на шпагата си срещу тъмната фигура, която беше взел за своя довереник. Шпагата срещна прогнилия дънер на един мъртъв кипарис.

— Никой ли няма? — промълви той. — Нима са заминали без мен? Стори му се, че нечий глас му отвръща: „Не“, но не беше сигурен, тъй като под краката му досадно силно шумоляха сухи листа. В далечината вече се чуваше неясна глъчка, която бързо се усилваше откъм страната на двореца. Гонзаг преглътна едно проклятие.

— Ей сега ще разбера! — извика той, заобикаляйки параклиса, за да се втурне към църквата.

Но внезапно пред него се изправи висока сянка и този път това не беше изсъхнало дърво. Сянката държеше в ръка гола шпага.

— Къде са? Къде са другите? — попита Гонзаг. — Къде е Пейрол?

Непознатият наведе шпагата си и като посочи към подножието на параклиса, отговори:

— Пейрол е тук!

Гонзаг се наведе и силно извика. Ръката му бе докоснала още топла кръв.

— Монтобер е тук! — продължи непознатият, като посочи кипарисовия гъсталак.

— И той ли е мъртъв? — изхърка Гонзаг.

— И той! — и като побутна с крак нечие неподвижно тяло, лежащо между него и Гонзаг, непознатият добави: — И Таран е тук… също мъртъв!

Глъчката все повече се усилваше. От всички страни долиташе шум на приближаващи се стъпки и светлината на факлите проблясваше сред гъсталака, все по-близка.

— Нима Лагардер ме е изпреварил? — процеди Гонзаг и зъбите му неволно изтракаха.

Той отстъпи назад, готвейки се несъмнено да побегне, но зад гърба му неочаквано се разля червеникава светлина, която изведнъж ярко освети лицето на Лагардер. Принцът се обърна и видя Кокардас и Паспоал да излизат иззад ъгъла на параклиса, всеки с факел в ръка. Трите трупа също изплуваха от тъмнината. Откъм църквата се приближаваха други факли. Гонзаг видя регента, придружаван от висшите магистрати и сановници, които допреди малко заседаваха в семейния съвет. После чу регентът да казва:

— Никой да не преминава оградата!… Поставете стража навсякъде!

— По дяволите! — нервно се изсмя Гонзаг. — Предоставят ни привилегията да се срещнем в двубой, както по времето на рицарите! Поне веднъж в живота си Филип Орлеански си спомни, че е син на герой… Тъй да бъде! Да почакаме секундантите!

Още не доизрекъл, и докато Лагардер отговаряше: „Тъй да бъде! Да ги почакаме!“, Гонзаг ненадейно се хвърли напред, насочил рапирата си в стомаха му. Но в някои ръце шпагата е като живо същество и има инстинкт за самосъхранение. Шпагата на Лагардер изсъска, парира удара, и нанесе ответен удар.

Гърдите на Гонзаг издадоха металически звън. Ризницата му беше изпълнила предназначението си. Шпагата на Лагардер се разлетя на парчета.

Без да отстъпи нито крачка, Лагардер с рязко движение на тялото избягна вероломното нападение на противника си, който не можа да се спре в устрема си и прелетя край него. В същото време Лагардер взе шпагата, която Кокардас му подаваше, държейки я за върха. Двамата противници бяха разменили местата си. Лагардер се намираше от страната на двамината учители по фехтовка, а Гонзаг, който в устрема си бе стигнал чак до входа на гробницата, стоеше с гръб към Орлеанския херцог, който се приближаваше заедно със свитата си. Те отново застанаха „ан гард“. Гонзаг беше опасен противник и при това трябваше да прикрива само главата си, но Лагардер като че ли си играеше с него. При втория сблъсък рапирата на принца излетя от ръцете му. Той понечи да я вдигне, но Лагардер я настъпи.

— Ах!… Кавалере!… — възкликна регентът, който беше вече съвсем близо.

— Ваше височество — отговори Лагардер, — нашите прадеди са наричали това „съд божи“. Днес вече нямаме вяра, но неверието, също както и заслепението, не би могло да угаси слънцето!

Регентът тихо разговаряше с министрите и съветниците си.

— Не е хубаво глава на принц да падне на ешафода — обади се председателят дьо Ламоаньон.

— Ето гробът на Ньовер — прекъсна го Анри, — и ние няма да го лишим от обещаната молба за прошка. Дължим му самопризнанието и разкаянието на престъпника. И той ще го получи чрез моята десница, но не подлагайки я под меча на палача!

Той вдигна шпагата на Гонзаг.

— Какво правите? — попита отново регентът.

— Ваше височество — отговори Лагардер, — тази шпага уби Ньовер, познавам я… Тази шпага ще накаже и убиеца на Ньовер!

Той хвърли рапирата на Кокардас в краката на Гонзаг и принцът, цял разтреперан, я грабна.

— Гръм да ме порази дано! — промърмори Кокардас. — Този път ще става, каквото ще става!

Семейният съвет бе образувал плътен кръг около двамата противници. Когато те застанаха, „ан гард“, регентът, може би без да осъзнава какво прави, взе факела от ръцете на Паспоал и го вдигна над главата си. Регентът! Регентът Филип Орлеански!

— Внимавайте с ризницата! — прошепна Паспоал зад Лагардер.

Предупреждението му беше напълно излишно. Изведнъж Лагардер се промени до неузнаваемост. Стройната му снага се извиси в цялото си великолепие; вятърът раздипли тежките кичури на разкошната му коса; очите му замятаха мълнии. Той принуди Гонзаг да отстъпи до вратата на гробницата, после шпагата изсъска във вихрения бляскав кръг на ответния удар от първа позиция.

— Ударът на Ньовер! — извикаха двамината учители по фехтовка.

Гонзаг рухна в краката на статуята на Филип дьо Лорен с кървава дупка на челото. Госпожа принцеса дьо Гонзаг и доня Крус подкрепяха олюляващата се Орор. На няколко крачки оттам един хирург превързваше раната на маркиз дьо Шаверни. Те стояха тук, под сводестата порта на църквата „Сен Маглоар“. Регентът и свитата му изкачваха каменното стълбище. Лагардер стоеше прав между двете групи.

— Ваше височество — каза принцесата, — ето наследницата на Ньовер, която утре, ако ваше кралско височество разреши, ще се казва госпожа дьо Лагардер.

Регентът взе ръката на Орор, целуна я и я сложи в десницата на Анри.

— Благодаря — прошепна той, обръщайки се към Лагардер, и погледна, сякаш против волята си, гроба на своя приятел от младини.

После гласът му, който вълнението бе накарало да трепне, укрепна и като погледна Лагардер в очите, той отчетливо произнесе:

— Граф дьо Лагардер, единствен кралят, пълнолетният крал, може да ви направи херцог дьо Ньовер.