Ханибал

Глава 1

Мустангът на Кларис Старлинг избумтя нагоре по входната рампа на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия на Масачузетс Авеню — главна квартира, взета под наем от преподобния Мун за по-икономично.

Ударната група чакаше в три превозни средства — най-отпред очукан микробус без обозначения, зад него двата черни фургона на командосите от специалния отряд, включени на ниски обороти в големия подземен гараж.

Старлинг измъкна тежката чанта с оборудването от колата си и изтича до първия микробус — бял, мръсен, с надписи РЕСТОРАНТ ЗА РАЦИ „МАРСЕЛ“ от двете страни.

Четирима мъже я наблюдаваха през отворените задни врати, докато приближаваше. Беше слабичка във възшироката униформа и се движеше бързо въпреки тежката чанта. Косата й блестеше на призрачната светлина на флуоресцентните лампи.

— Жени. Винаги закъсняват — отбеляза един полицай от вашингтонската полиция.

За операцията отговаряше специален агент Джон Бригъм от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.

— Не е закъсняла — възрази той. — Извиках я, когато получихме сигнала. Сигурно идва чак от Куонтико1… Ей, Старлинг, подай ми чантата.

Тя вдигна бързо ръка за поздрав.

— Здрасти, Джон.

Бригъм даде знак на навъсения цивилен шофьор и микробусът потегли навън в приятния есенен следобед още преди да затворят задните врати. Кларис Старлинг — ветеран в подобни операции — се мушна под окуляра на перископа и седна в задната част на микробуса, максимално близо до седемдесеткилограмовия блок сух лед, който служеше за климатична инсталация, когато се налагаше да дебнат, без да включват двигателя.

Вътрешността на стария микробус бе пропита с миризма на страх и пот — като в лудница, — която не може да се премахне по никакъв начин. Отвън му бяха слагали какви ли не емблеми. Сегашните мръсни избелели надписи бяха направени едва преди половин час. Дупките от куршуми, запълнени с кит, бяха доста по-стари.

Задните стъкла бяха затъмнени и през тях се гледаше само отвътре навън. Старлинг виждаше двата черни фургона на командосите. Надяваше се да не се наложи да прекарат часове, затворени в микробуса.

Щом се обърнеше към прозорците, мъжете започваха да я оглеждат. Специален агент на ФБР Кларис Старлинг на трийсет и две изглеждаше добре за възрастта си, дори в каки униформа.

Бригъм взе бележника си от предната седалка.

— Защо все теб изпращат на лов за говна? — попита той усмихнат.

— Защото не пропускаш да ме изискаш — отвърна тя.

— За тая работа наистина си ми нужна. Само че напоследък доста често те изпращат да гониш избягали от ареста. Имам чувството, че някой в гнездото на лешоядите не те обича. Ела да работиш при мен. Да ти представя моите момчета — агенти Маркес Бърк и Джон Хеър, а това е полицай Болтън от вашингтонската полиция.

Ударният екип, съставен от хора на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Администрацията за борба срещу наркотиците, командосите от специалния отряд и ФБР, беше най-добрият възможен продукт при съществуващите бюджетни ограничения във време, когато дори академията на ФБР беше затворена поради липса на средства.

Бърк и Хеър приличаха на агенти на ФБР. Полицаят от вашингтонската полиция Болтън имаше вид на съдебен пристав. Беше на около четирийсет и пет, дебел и подпухнал.

Кметът на Вашингтон след собствената си присъда за наркотици се напъваше да демонстрира безкомпромисно отношение към проблема и настояваше полицията да получава част от лаврите за всеки по-голям удар срещу наркодилърите в града. С това се обясняваше и присъствието на Болтън.

— Тайфата на Дръмго ще „готви“ тази вечер — обясни Бригъм.

— Ивелда Дръмго. Знаех си — отвърна Старлинг без ентусиазъм.

Бригъм кимна.

— Организирала е фабрика за „лед“ край рибния пазар Фелициана до реката. Нашият човек съобщи, че довечера ще обработва партида кристали. Освен това има резервация за Кайманските острови по-късно тази вечер. Повече не можем да чакаме.

Кристалният метамфетамин или „лед“, както го наричат на улицата, осигурява краткотрайно, но силно наркотично въздействие, а пристрастяването е убийствено.

— Дрогата е работа на Администрацията, но Ивелда ни е нужна заради обвинения в пренасяне на оръжия през границата на щата. В заповедта се споменават три автомата берета и няколко карабини. Освен това тя знае къде има още. Искам да се заемеш с нея, Старлинг. Вече си имала работа с госпожата. Момчетата ще ти бъдат подкрепление.

— За нас остана лесната работа — каза доволно Болтън.

— Мисля, че е по-добре да им разкажеш за Ивелда, Старлинг — обади се Бригъм.

Кларис Старлинг изчака, защото микробусът пресичаше железопътни релси и се раздрънча ужасно.

— Ивелда ще окаже съпротива — започна тя след това. — Няма вид на такава, някога е била манекен, но ще се бие с вас. Тя е вдовица на Дион Дръмго. Арестувала съм я два пъти по закона за борба с организираната престъпност, един път заедно с Дион. Последния път имаше деветмилиметров пистолет с три пълнителя, флакон нервнопаралитичен газ в чантата си и сгъваем нож в сутиена. Сега нямам представа с какво разполага. При втория арест я помолих учтиво да се предаде и тя се подчини. После в килията уби друга арестантка с дръжка от лъжица. Казваше се Марша Валънтайн. Така че не се знае… Трудно е да отгатнеш какво е намислила. Съдът тогава й призна самозащита. Първото обвинение отпадна, обжалва второто и се измъкна. Отпаднаха и няколко обвинения за незаконно оръжие, защото имала малки деца. А и мъжът й наскоро беше убит от бандата на Сплиф в престрелка на Плезънт Авеню. Както и да е. Ще я подканя да се предаде и се надявам да ме послуша… ще й устроим истинско представление. Но… слушайте ме внимателно… за да сложа белезниците на Ивелда Дръмго, ще ми трябва истинска помощ. Не толкова да ми пазите гърба, колкото да я притиснем както трябва. Господа, не мислете, че ще се наслаждавате на женски бой в кал между Ивелда и мен.

Някога Старлинг би благоговяла пред тези мъже. Сега на тях не им допадаха приказките й, а тя бе видяла твърде много, за да й пука.

— Ивелда Дръмго е свързана чрез Дион с клана Крип — отбеляза Бригъм. — Нашият човек твърди, че я пазят техни главорези. Крип държат дистрибуцията по цялото крайбрежие. Всъщност пазят я преди всичко от Сплиф. Нямам представа как ще реагират биячите на Крип, когато разберат, че сме ние. Общо взето, се стремят да не преминават границата.

— Също така трябва да знаете — продължи Старлинг, — че Ивелда е серопозитивна. Заразил я е Дион, от игла. Разбра го в ареста и превъртя. Същия ден уби Марша Валънтайн, после се нахвърли върху надзирателите. Ако не е въоръжена и реши да се бие, пазете се от телесните й течности, защото всичко може да се очаква от нея. Ако опитате да я хванете, ще плюе и ще хапе, ще ви залива с урина и фекалии, ако трябва, така че задължително носете маски и ръкавици. При качването й в полицейска кола внимавайте да няма игла в косата си, или нещо такова, и обездвижете краката й.

Физиономиите на Бърк и Хеър започнаха да се удължават. Полицай Болтън доби нещастен вид. Кимна с двойната си брадичка към оръжието на Старлинг — доста употребяван колт 45-и калибър с увита върху дръжката цветна лепенка, увиснал в кобура зад дясното й бедро.

— През цялото ли време го носиш зареден? — попита той.

— Зареден и готов — отговори Старлинг.

— Опасно е — отбеляза Болтън.

— Ела на стрелбището и ще ти обясня за какво става дума.

— Болтън — намеси се Бригъм, — тя беше шампион по стрелба с пистолет на службите три години поред, а аз й бях треньор. Не се безпокой за оръжието й. Как те нарекоха тогава онези каубои от екипа за спасяване на заложници, когато им натри носовете, Старлинг? Ани Оукли2?

— Отровата Оукли — отвърна тя и се извърна към прозореца.

Почувства се самотна и уязвима в този вонящ на пърчовина, пълен с мъже микробус. Мъжки дезодоранти, пот и кожа. Обзе я страх и вкусът му беше като метална монета под езика. Картина във въображението: баща й, който миришеше на тютюн и тръпчив сапун, бели в кухнята портокал с джобното си ножче с отчупен връх и й подава парченца. Задните светлини на колата му изчезват в тъмнината, когато тръгва на патрулната обиколка, която го уби. Дрехите му в шкафа. Ризата му за народни танци. Тъжни костюми за карнавал, увиснали на закачалките, като играчки на тавана.

Бригъм се обърна напред, после погледна часовника си.

— Ето какво е разположението — заговори той. Извади груба скица, надраскана набързо с дебел маркер, и неясен чертеж, получен по факса от Департамента по строителството. — Сградата на рибния пазар е на една линия с магазините и складовете покрай реката. Пряката, Парсъл Стрийт, опира в Ривърсайд Авеню на това площадче пред рибния пазар. Сградата на самия пазар стига до водата и по цялото й протежение отзад има кей, ето тук. Лабораторията на Ивелда е ето тук, на партерния етаж. Входът е отпред, до сенника на пазара. Докато приготвя стоката, ще я охраняват поне в радиус от три пресечки наоколо. Вече се е случвало да я предупредят навреме, за да изсипе дрогата в клозета. Така. Момчетата от третия фургон ще приближат с рибарска лодка откъм реката и ще влязат откъм кея точно в три часа. С този микробус ще можем да се приближим, без да ни забележат. Трябва да застанем пред вратата откъм улицата две минути преди началото. Ако Ивелда излезе откъм улицата, ще я пипнем. Ако остане вътре, ще нахълтаме отпред веднага след като онези ударят от другата страна. Момчетата от втория фургон, седем души, ще са подкрепление. Влизат в играта точно в три, освен ако не им дадем знак да действат по-рано.

— Как ще се оправим с вратата? — попита Старлинг.

— Ако е спокойно, ще я разбием с тарана — отговори Бърк. — Ако чуем стрелба, с „Ейвън“. — Той потупа пушката до себе си.

Старлинг бе виждала как става — „Ейвън“ беше осем сантиметров ловен патрон със слаб заряд и оловен куршум, с който се разбиваха ключалки, без да пострадат хората вътре.

— Къде са децата на Ивелда?

— Информаторът ни каза, че ги е завела в детската градина — отговори Бригъм. — Той е близък с нея. Доколкото можеш да си близък при безопасен секс.

Радиостанцията на Бригъм изчурулика в слушалките му и той се наведе към задните стъкла, за да огледа небето, доколкото се виждаше.

— Може да следи трафика — каза в микрофона и подвикна на шофьора: — От втората кола преди минута са видели новинарски хеликоптер. Ти видя ли го?

— Не.

— Дано да следи трафика.

Сухият лед, колкото и много да е, не може да охлади вътрешността на метален микробус в жарък ден, така че шест души да се чувстват комфортно, особено когато са с бронирани жилетки. Когато Болтън вдигна нагоре лактите си, ясно пролича, че пръскането с дезодорант не е като да вземеш душ.

Кларис Старлинг беше зашила подложки на раменете на униформата си, за да поемат тежестта на жилетката й марка „Кевлар“, дай боже непробиваема за куршумите. Беше с керамични плочки и на гърба, които тежаха допълнително, но трагичният опит бе доказал необходимостта им. Не беше никак безопасно да водиш екип за силово проникване, състоящ се от хора с различна степен на подготовка — изплашените неопитни новаци можеха да ти надупчат гърба като нищо.

На две мили от реката третият фургон се отдели и се насочи към брега, където чакаше рибарската лодка, а вторият дискретно изостана.

Кварталът явно западаше. Поне една трета от постройките бяха със заковани врати и прозорци, край бордюрите се виждаха изтърбушени автомобили на трупчета. Пред барчетата и магазините се мотаеха младежи. На тротоара деца си играеха около подпален матрак.

Ако Ивелда имаше охрана, то тя идеално се сливаше с пейзажа — по паркингите и пред магазините за алкохолни напитки беше пълно с мъже, които седяха и разговаряха в колите си.

Форд импала със свален гюрук, в който седяха четирима чернокожи младежи, се вмъкна в рехавото автомобилно движение зад микробуса и продължи бавно по улицата. Шофьорът рязко форсира двигателя, за да впечатли момичетата на тротоара. От бумтежа на касетофона им ламарините на микробуса завибрираха.

Старлинг огледа младежите внимателно през задните стъкла й реши, че не са опасни — бойните машини на шайката на Крип почти винаги бяха нормални по размери автомобили, достатъчно стари, за да не бият на очи, с трима или четирима души и свалени до долу задни стъкла. Баскетболен отбор в буик може да ти се стори опасен, ако не знаеш за какво става дума.

Докато чакаха на светофара, Бригъм свали капачето от окуляра на перископа и тупна Болтън по коляното.

— Огледай се и ми кажи дали не виждаш някоя местна знаменитост.

Горната част на перископа беше скрита под капака на вентилационния отвор. Затова с него се виждаше само странично.

Болтън завъртя прибора почти в пълен кръг, после се отдръпна от окуляра и разтри очи.

— Когато работи моторът, това нещо вибрира и не се вижда почти нищо — отбеляза той.

Бригъм провери по радиото какво става с екипа в лодката.

— Четиристотин метра надолу по течението — каза той на хората си. — Приближават.

Една пряка преди Парсъл Стрийт хванаха червен светофар и гледаха рибния пазар цяла вечност, както им се стори. Шофьорът се обърна назад и процеди през зъби:

— Май днес няма много желаещи да си купят риба. Ето, тръгваме.

Светна зелено и в 2,57, точно три минути преди уречения час, микробусът спря на удобно място край бордюра пред рибния пазар Фелициана. Шофьорът дръпна ръчната спирачка и отзад се чу щракането на механизма. Бригъм кимна на Старлинг и посочи перископа.

— Хвърли едно око.

Тя огледа тротоара. Под навесите, засенчващи тротоара, се виждаха маси и плотове, блестеше риба, полузаровена в лед, подредена на пасажи, раци размахваха щипки в просторни, открити в горната част резервоари, а омари се катереха един връз друг в съседен резервоар. Един хитър търговец беше закрил очите на по-големите си риби с влажни парцалчета, за да ги запази свежи до вечерта, когато щяха да наизлязат родените по Карибските острови мнителни домакини, за да душат и оглеждат.

Над масата за чистене на риба отвън се бе образувала цветна дъга — едър латиноамериканец режеше на парчета голяма акула с ловки движения на силните си ръце и я обливаше със силна струя. Кървавата вода се стичаше в канала и Старлинг чуваше шумоленето й под микробуса.

Шофьорът слезе, отиде до продавача на риба и го попита нещо. Онзи погледна часовника си, сви рамене и посочи едно ресторантче наблизо. Шофьорът се помота из пазара, запали цигара и бавно се запъти натам.

Огромен касетофон някъде наблизо бумтеше „Макарена“ и Старлинг знаеше, че никога вече няма да е в състояние да понася тази песен.

Вратата, която ги интересуваше, беше вдясно — двойна, метална, с метална каса и едно циментено стъпало.

Канеше се вече да свали око от перископа, когато вратата се отвори. Излезе едър бял мъж с хавайска риза и сандали. На гърдите му висеше голяма чанта. Едната му ръка беше скрита под нея. След него се появи слаб, жилав негър, преметнал през ръката си шлифер.

— Внимание! — предупреди Старлинг.

Зад мъжете се показа Ивелда Дръмго — хубавото й лице и изящната, дълга като на Нефертити шия се виждаха над раменете им.

— Ивелда излиза с двама мъже. Приличат на въоръжени — добави Старлинг.

Не успя да се отдръпне от перископа достатъчно бързо, за да направи място на Бригъм да мине, без да се блъсне в нея. Сложи си шлема.

— Първи отряд до всички — заговори Бригъм по радиото. — Сваляме картите. Сваляме картите. Излезе от тази страна, тръгваме. Трябва да ги притиснем до земята колкото може по-безшумно — добави той и изщрака със затвора на автомата си. — Лодката ще бъде тук след трийсет секунди. Да действаме.

Първа изскочи Старлинг. Ивелда се обърна рязко към нея и плитките й се завъртяха във въздуха. Мъжете изскочиха от микробуса, развикаха се:

— На земята, бързо, лягайте!

Ивелда излезе иззад двамата. На гърдите й, в носач с презрамки, висеше бебе.

— Чакайте, чакайте — каза тя на мъжете до себе си. — Не искам неприятности. Чакайте.

Тръгна напред с царствена походка, вдигнала бебето напред, докъдето позволяваха ремъците на носача. Одеялцето висеше надолу.

Остави й място да маневрира. Старлинг веднага прибра оръжието си и протегна ръце напред.

— Ивелда, не прави глупости. Ела при мен.

Зад гърба си чу рев на голям, осемцилиндров двигател, свирене на спирачки. Трябва да е подкреплението. Ивелда не й обърна внимание, тръгна към Бригъм, изпод одеялцето на бебето затрещя автомат и го разкъса. Бригъм се свлече на земята и прозрачният предпазител на шлема пред лицето му почервеня от кръв.

Едрият бял мъж пусна чантата. Бърк видя, че насочва автомат, и изстреля по него безопасния куршум за разбиване на ключалки. Онзи пусна един откос, който надупчи Бърк в слабините, под защитната жилетка, после се обърна към Старлинг. Тя извади светкавично пистолета си и проби две дупки в шарената му риза, преди онзи да осъзнае какво става.

Зад гърба си чу изстрели. Жилавият негър хвърли шлифера и се втурна назад, към сградата. В този момент нещо блъсна Старлинг отзад, като огромен юмрук, и спря дъха й. Обърна се и видя голям кадилак, явно колата на Крип, спрял по средата на улицата. Двама се бяха показали през прозорците от другата страна и стреляха над покрива на колата, през задния прозорец — още един. Куршумите плющяха наоколо, дим и огън от три дула.

Старлинг се метна на земята между две паркирали коли и видя Бърк, който потръпваше конвулсивно. Бригъм не мърдаше, около шлема му се бе образувала локва кръв. Хеър и Болтън стреляха някъде от отсрещната страна на улицата и куршумите им трошаха стъклата около нея. Експлодира спукана гума. Онези от кадилака се обърнаха към Хеър и Болтън и ги принудиха да се покрият. Старлинг, стъпила с единия крак в пълния с вода улей край бордюра, се надигна, за да види какво става.

Двама стрелци продължаваха да стърчат над покрива, шофьорът беше насочил пистолет със свободната си ръка. Четвъртият беше отворил задната врата и дърпаше Ивелда и бебето към колата. Голямата чанта беше у нея. Двигателят на колата изръмжа, шофьорът даде газ и колата потегли. Старлинг се надигна и го застреля в главата, отстрани. После стреля два пъти в единия от двамата стрелци и той падна назад. Извади празния пълнител и зареди нов, без да сваля поглед от кадилака.

Машината забърса редицата паркирани коли и спря със стържене на метал. Старлинг тръгна нататък. Вторият стрелец все още стърчеше над покрива с обезумели очи и се опиташе да си поеме въздух, защото гърдите му бяха притиснати между покрива на кадилака и една паркирана кола. Пистолетът му се плъзна по покрива и падна. През задния прозорец се показаха празни длани, после излезе мъж със синя кърпа на главата, вдигна ръце и хукна да бяга, Старлинг не му обърна внимание. Някъде отдясно изтрещя откос, онзи залитна напред и падна. Опита се да се изтърколи под една кола. Отгоре зачатка витло на хеликоптер. Някой крещеше пред рибния пазар:

— Долу! Не се надигай!

Хората се бяха свили под сергиите, водата от масата за чистене пръскаше във въздуха.

Старлинг продължи към кадилака. Нещо на задната седалка се раздвижи. Автомобилът се разклати. Бебето вътре пищеше. Изтрещяха още изстрели, задното стъкло се разби на парчета и падна. Старлинг вдигна ръка и извика:

— Спрете! Не стреляйте! Пазете вратата. Зад мен. Пазете металната врата!

— Ивелда! — Движение на задната седалка, бебето продължаваше да пищи. — Ивелда, покажи ръцете си през прозореца.

Ивелда Дръмго започна да се измъква. Бебето пищеше. „Макарена“ продължаваше да гърми от високоговорителите. Ивелда най-после се измъкна от колата и тръгна към нея — с леко приведена глава, притиснала бебето към гърдите си.

Бърк продължаваше да трепери конвулсивно помежду им, но сега по-слабо — беше загубил много кръв. Някой изтича до него, приклекна и притисна раната с ръка. Старлинг беше насочила пистолета си към земята, пред краката на Ивелда.

— Ивелда, покажи ми ръцете се! Хайде, моля те, покажи ми ръцете си.

Издутина под одеялото. Ивелда с плитките и тъмните египетски очи вдигна глава и я погледна.

— Я, това си била ти, Старлинг.

— Ивелда, недей. Помисли за бебето.

— Дай да разменим телесни течности, кучко!

Одеялото трепна, въздухът изтрещя. Старлинг вдигна пистолета и простреля Ивелда Дръмго малко над горната устна. Черепът й отзад се пръсна.

След малко се опомни — седеше на пътното платно, усещаше остра болка отстрани, на главата, не можеше да диша. Ивелда се беше свлякла напред, на колене, а кръвта й обливаше бебето. Писъците му бяха приглушени от тялото й. Старлинг припълзя напред и откопча ремъците на носача му. После бръкна в сутиена на Ивелда, извади сгъваемия нож и, без да го погледне, сряза носача, за да извади бебето. Беше обляно в кръв, хлъзгаво, беше й трудно да го задържи в ръце.

Вдигна глава и се огледа объркано. Видя водата над масата за чистене на риба и хукна натам с окървавеното дете. Избута ножовете и рибешката карантия на земята, сложи бебето на белия плот — тъмно бебе на белия фон, сред остатъците от риба, до главата на акулата, и започна да го мие от серопозитивна кръв. Собствената й кръв също капеше върху масата, смесваше се с кръвта на Ивелда и се стичаше в канала в един поток, солен като морето.

Водата пръскаше, фалшивата цветна дъга се появи отново като Божието обещание, знаме над делото на Неговия сляп гняв. Момченцето нямаше рани от куршуми. „Макарена“ продължаваше да бумти по високоговорителите, засвятка светкавица на фотоапарат, отново и отново, докато не се появи Бърк и не издърпа фотографа настрана.

Глава 2

Задънена улица в работнически квартал в Арлингтън, щата Вирджиния, малко след полунощ. Топла есенна вечер, валяло е. Въздушните маси се движат лениво, изтласквани от студения фронт. Мирише на влажна пръст и гнили листа, някъде свири щурец. Замлъква, защото го застига мощно бучене от петлитров мустанг с железни брони, който свива в уличката без изход, следван от полицейска кола. Двете машини стигат пред спретната къща-близнак и спират. Мустангът леко потреперва при угасването на двигателя. Когато отново настъпва тишина, щурецът изчаква малко, после пак подхваща мелодията си, последната преди студовете, последната за него изобщо.

От полицейската кола слиза федерален шериф, заобикаля от другата страна и отваря вратата, за да слезе Кларис Старлинг. Бял бинт придържа превръзката над едното й ухо. По шията й над зелената болнична блуза, с която е облечена, се виждат оранжеви петна от дезинфекционни разтвори.

Носи личните си вещи в найлонова чантичка с цип — малко ментови бонбони, ключове, документите й на специален агент от Федералното бюро за разследващи, пистолет с пет останали патрона, флакон нервнопаралитичен газ. В същата ръка носи колан с празен кобур.

Шерифът й подава ключовете от колата.

— Благодаря ти, Боби.

— Искаш ли двамата с Фейрън да останем малко при теб? Или предпочиташ да извикам Сандра. Не си е легнала още. Чака ме. Мога да я доведа, да не си сама…

— Не, ще се прибера, благодаря ти. Ардилия ще се върне всеки момент.

Шерифът се качва при партньора си в чакащата служебна кола и когато Старлинг влиза в къщата, двамата потеглят.

Стаята с пералнята в дома й е топла и мирише на омекотител за тъкани. Маркучите на машината и сушилнята са прихванати с найлонови лепенки за връзване на ръце. Старлинг оставя плика с вещите си върху пералната машина. Ключовете издрънчават върху металната повърхност. Изважда от барабана топка изпрани дрехи и ги слага в сушилнята. След това сваля униформения си панталон, болничната блуза и изцапания с кръв сутиен, пъха ги в пералнята и я включва. Остава по чорапи, бикини и револвер 38-и калибър в малък кобур на глезена. По гърба и ребрата й има синини, единият й лакът е ожулен. Дясното й око и бузата й са отекли.

Пералнята загрява и започва да се пълни с вода. Старлинг се увива в голяма плажна хавлия и отива във всекидневната. Връща се с два пръста бърбън „Джак Даниълс“ без лед, в стъклена чаша. Сяда на гумената подложка пред пералнята и се обляга на нея в тъмнината, докато машината пулсира и бълбука. Вдига глава и от гърдите й се откъсват няколко ридания, сухи, без сълзи. После идват и сълзите. Парещи сълзи в очите, надолу по лицето й.

Приятелят на Ардилия Мап я докара в 12,45 през нощта, след дълго пътуване от Кейп Мей. Тя се сбогува с него на прага и влезе. Отиде в банята и чу, че по тръбите тече вода, че пералнята работи.

Мина в задната част на къщата, в кухнята, която използваха заедно със Старлинг. Запали лампата. Надникна в стаята за пране, видя Старлинг, седнала на пода, с превръзка на главата.

— Старлинг! О, боже! — Коленичи до нея. — Какво е станало?

— Простреляха ми ухото, Ардилия. Оправиха ме в болницата. Моля те, не пали лампата.

— Добре. Ще ти направя нещо. Не съм чула нищо… в колата слушахме касетофона… Разкажи ми.

— Джон е мъртъв.

— Джон Бригъм!? — И двете си падаха по него, когато им беше инструктор по леки оръжия в академията на ФБР. Бяха се опитвали да разчетат татуировката му през ръкава на ризата.

Старлинг кимна и избърса очи с опакото на ръката си, като дете.

— Ивелда Дръмго и няколко души от бандата на Крип. Ивелда го уби. Улучиха и Бърк. Маркес Бърк от Бюрото по алкохола и тютюна. Бяхме заедно. Някой беше предупредил Ивелда. Един новинарски екип пристигна заедно с нас. Аз я убих. Не искаше да се предаде. Държеше бебето си. Стреляхме една срещу друга, тя умря.

Мап никога преди не беше виждала Старлинг да плаче.

— Ардилия, днес убих петима души.

Мап седна на пода до нея и я прегърна през раменете. Двете се облегнаха на пералнята.

— Какво стана с бебето на Ивелда?

— Измих го от кръвта. Огледах го, но не видях никакви рани по кожата му. В болницата казаха, че е здраво. След ден-два ще го дадат на майката на Ивелда. Знаеш ли какво беше последното, което ми каза тя, Ардилия? Каза ми: „Дай да разменим телесни течности, кучко!“

— Ще ти забъркам нещо — предложи Мап.

— Какво? — попита Старлинг.

Глава 3

Със сивкавата зора дойдоха вестниците и ранните сутрешни новини по телевизионните канали.

Когато чу, че Старлинг се е събудила, Мап отиде при нея с чиния кроасани и двете седнаха да гледат телевизия.

Си Ен Ен и другите мрежи бяха купили кадрите със запазени авторски права, заснети от хеликоптера на местната телевизионна станция. Бяха удивителни, показващи събитията от птичи поглед. Старлинг се вгледа в екрана. Трябваше да види още веднъж, че Ивелда е стреляла първа. Обърна се към Мап и видя гняв по кафявото й лице.

След това скочи на крака и изтича в банята, за да повърне.

— Трудно ми е да гледам — каза Старлинг, когато се върна с треперещи крака, пребледняла.

Както обикновено, Мап заговори направо по същество.

— Въпросът ти е какво мисля, след като знам, че си убила тази чернокожа жена с дете на ръце. Тя е стреляла първа. Аз искам ти да си жива. Само че, Старлинг, задай си въпроса кой всъщност е виновен. Що за задник изправи теб и Ивелда една срещу друг, на онова мръсно място, да разрешавате проблем с наркотици, като се стреляте с проклетите оръжия? Умно ли е това? Дано размислиш дали би искала да продължаваш да си маша в ръцете им. — Мап наля малко чай, за да подчертае казаното. — Искаш ли да остана с теб? Ще си взема почивен ден.

— Благодаря, но няма нужда. Обади ми се по-късно.

„Нашънъл Татлър“, най-облагодетелстваното издание от бума на таблоидите през деветдесетте, излезе с извънреден материал, който беше удивителен дори за собствените му стандарти. Някой го подхвърли пред вратата на къщата към десет сутринта. Старлинг отиде, за да види какво е паднало, и го видя. Очакваше най-лошото и го получи.

АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА, КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ — крещеше заглавието от седемдесет и два пункта. На трите снимки на първа страница се виждаше как Кларис Старлинг, с униформа, стреля с пистолет по време на състезание, Ивелда Дръмго, наведена над бебето си на улицата, с леко наклонена глава като на Мадона, с пръснат череп, и пак Кларис Старлинг, оставила бебето върху плот за чистене на риба, сред рибешка карантия, до отрязаната глава на акула.

Под снимките пишеше: Специален агент на ФБР Кларис Старлинг, застреляла серийния убиец Джейм Гъм, добавя най-малко още пет чертички върху цевта на пистолета си. Майка с бебе на ръце и двама полицаи сред убитите при провален полицейски обиск по сигнал за наркотици.

В материала се разказваше за кариерата на Ивелда и Дион Дръмго в света на наркотиците и за появата на бандата на Крип в раздирания от гангстерски войни пейзаж на Вашингтон. Споменаваше се военната служба на Джон Бригъм, изреждаха се и отличията му.

На Старлинг беше посветена цяла колона под снимка, на която беше с рокля с голямо деколте, усмихната, в някакъв ресторант.

Хората от „Татлър“ бяха успели да купят дори телефонния й номер от един от информаторите й и не спряха да звънят, докато тя не остави слушалката да виси на жицата. В работата си се обади по служебния мобифон.

Ухото и отеклата буза не я боляха много, ако не ги пипаше. Нямаше пулсиране. Държаха я две хапчета обезболяващо. Нямаше нужда от по-силните лекарства, който й бе предписал лекарят. Задряма, облегната на таблата на леглото, а „Вашингтон Поуст“ се свлече на пода. По ръцете й имаше остатъци от барут, по бузите й личаха засъхнали сълзи.

Глава 4

Спортният салон на ФБР в сградата Дж. Едгар Хувър беше почти празен в този ранен час. Двама мъже на средна възраст бягаха бавно по пистата на закрито. В единия край подрънкваше гладиаторът, няколко души играеха баскетбол и залата кънтеше от тропането на топката им.

Гласовете на двамата бягащи не се чуваха надалеч. Джак Крофорд беше дошъл да поспортува с директора на ФБР Тънбъри по негово настояване. Бяха изминали две мили и започваха да се задъхват.

— Блейлок от Бюрото по алкохола и тютюна ще трябва да се гърчи заради Уейко. Няма да е точно сега, но с него е свършено и той го знае — каза директорът. — Спокойно може вече да уведоми преподобния Мун, че напуска сградата.

Фактът, че Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия наема служебните си помещения от преподобния Мун, беше източник на безкрайни шегички във ФБР.

— И Фаридей ще го изритат заради Руби Ридж — продължи директорът.

— Не съм убеден — възрази Крофорд. Беше служил с Фаридей в Ню Йорк през седемдесетте, когато мафията беше обсадила оперативния отдел на ФБР на Трето авеню и 69-а улица. — Фаридей е свестен човек. Не той е измислил правилата за престрелки.

— Уведомих го вчера сутринта.

— Ще си отиде тихомълком?

— Да кажем, че ще запази привилегиите си. В опасни времена живеем, Джак.

И двамата бягаха с вдигнати нагоре глави. Леко ускориха темпото. С ъгълчето на окото си Крофорд забеляза, че директорът преценява физическата му форма.

— На колко стана, Джак? На петдесет и шест?

— Да.

— Още една година и подлежиш на задължително пенсиониране. Доста хора напускат на четирийсет и шест или петдесет, когато все още могат да си намерят някаква работа. Ти никога не си искал това. След смъртта на Бела искаше да работиш, за да забравиш, нали?

Крофорд не отговори в продължение на половин обиколка и директорът разбра, че е казал нещо нередно.

— Не го казвам с лека ръка, Джак. Онзи ден Дорийн спомена колко много…

— Все още имаме да довършваме някои неща в Куонтико. Искаме да оправим информационната система по Интернет, така че всяко ченге да може да я ползва. Виждал си го, отразено е в бюджета.

— Някога искал ли си да бъдеш директор, Джак?

— Не си падам по този вид работа.

— Така е, Джак. Ти не разбираш от политика. От теб не би станал директор. От теб не би станал Айзенхауер. — Махна му да спре, после застана до него, задъхан. — От теб би излязъл един Патън3 обаче. Можеш да преведеш хората през ада и да ги накараш да те обичат. Това е дарба, която аз не притежавам. Аз умея само да принуждавам. — Тънбъри се огледа бързо, взе хавлиената си кърпа от пейката и я метна на раменете си като съдийска тога. Очите му блестяха.

Някой хора се нуждаят от гняв, за да бъдат твърди, помисли си Крофорд, докато гледаше как се движат устните на събеседника му.

— По въпроса за смъртта на госпожа Дръмго и нейната лаборатория за наркотици… Държала бебето си в ръце… Комисията иска жертвоприношение. Иска кръв, жива плът. Също и медиите. Администрацията за борба срещу наркотиците трябва да им хвърли малко месо. Агенцията по алкохола и тютюна също. В нашия случай обаче може би ще се задоволят само с пилешко. Крендлър смята, че ще се успокоят, ако им дадем Кларис Старлинг, и ще ни оставят на мира. Съгласен съм с него. Администрацията и Бюрото ще го отнесат заради калпавото планиране на операцията. Старлинг обаче е натиснала спусъка.

— Стреляла е по убиец на ченгета. Онази жена е стреляла първа.

— Важни са снимките, Джак. Не разбираш ли? Хората не са видели как Ивелда Дръмго стреля по Джон Бригъм. Не са видели и как стреля по Старлинг. Това е без значение за тях. Двеста милиона души, половината от които гласоподаватели, видяха как Ивелда Дръмго е закрила бебето си с тяло, за да го предпази, а черепът й е пръснат. Не е нужно да ми го казваш, Джак… Знам, че Кларис беше твое протеже. Само че има много голяма уста и започна с фалстарт отношенията си с някои хора…

— Крендлър е нищожество.

— Изслушай ме и не казвай нищо, докато не свърша. И без това кариерата на Старлинг не беше кой знае какво. Ще получи административно уволнение, без усложнения, и нещата ще изглеждат така, сякаш е закъснявала за работа. С това ще успее да се устрои някъде. Джак, ти свърши много работа за ФБР, особено поведенческите изследвания. Доста хора смятат, че ако защитаваш интересите си малко по-добре, ще станеш много повече от шеф на секция. Заслужаваш го. Аз ще съм първият, който ще го спомене където трябва, Джак. Ще се пенсионираш като заместник-директор. Имаш думата ми.

— Тоест да стоя настрана от това, така ли?

— Джак, ако нещата се развиват нормално, ако в кралството има мир, ще стане точно това. Погледни ме.

— Да, господин Тънбъри?

— Не те моля. Това е пряка заповед. Стой настрана. Няма да е трудно. Понякога просто трябва да извърнеш глава. И аз съм го правил. Слушай… Знам, че е трудно. Знам как се чувстваш, повярвай ми.

— Как се чувствам ли? Чувствам се като човек, който има нужда от душ — каза Крофорд.

Глава 5

Старлинг беше добра, но не и педантична домакиня. Нейната част от къщата близнак беше чиста и винаги успяваше да намери каквото търси, но нещата някак си се събираха и трупаха — чисто, несортирано пране, повече списания, отколкото места, където да ги сложи. Винаги гладеше в последния миг, но понеже не си падаше по елегантното облекло, все някак се справяше.

Когато искаше ред, преминаваше през кухнята, която ползваха и двете, и отиваше в другата половина от къщата близнак, която беше на Ардилия Мап. Ако Ардилия беше там, възползваше се от съветите й, които винаги бяха полезни, макар че понякога пробождаха по-близо до кокала, отколкото й се искаше. Ако Ардилия отсъстваше, бяха се разбрали, че Старлинг може да седи сред абсолютния порядък на жилището й колкото си иска, стига да не оставя там каквото и да било. Днес беше там. Жилището бе от онези, чийто обитател винаги присъства, независимо дали е там физически, или не.

Старлинг се загледа в застрахователната полица на бабата на Ардилия, окачена на стената в ръчно направена рамка, точно както преди това бе висяла в къщата във фермата, където баба й живееше под наем, а после и в апартамента на родителите на Ардилия в детските й години. Баба й беше продавала зеленчуци и цветя и бе пестила центовете, за да плаща вноските, а после бе съумяла да вземе заем срещу изплатената полица, за да помогне на Ардилия да преодолее последното препятствие — колежа. Имаше и снимка — дребна възрастна жена, която не правеше и опит да се усмихне, с колосана бяла яка и мъдрост в черните очи под периферията на сламената шапка.

Ардилия чувстваше произхода си, черпеше сили от него всеки божи ден. Сега Старлинг опитваше да намери упование в своя, да се овладее. Лютеранският дом в Боузман я бе хранил и обличал, бе й дал приличен модел за поведение, но за това, от което се нуждаеше сега, трябваше да се съветва с кръвта си.

С какво разполагаш, ако си от бедно бяло семейство? При това от район, в който последствията от Гражданската война са престанали да се чувстват едва през петдесетте години на този век. Ако си от хората, които в университетските градчета често наричат „сини якички“ или снизходително „бедни бели пришълци от Апалачите“. Ако дори лишените от самочувствие средни класи на Юга, които не намират нищо достойно във физическия труд, наричат хората като теб „дървари“? В коя традиция да търсиш опора? В това, че си ги помлял от бой по време на Гражданската война? В това, че прадядо ти се е сражавал геройски край Виксбърг4, че едно кътче на Шайло5 винаги ще носи името му?

В това да успееш с каквото ти е останало, да постигнеш нещо с проклетите четирийсет акра земя и калното муле има много достойнство и смисъл, но трябва да си в състояние да ги видиш. Трябва сам да знаеш, защото никой няма да ти го каже.

Старлинг беше успяла в академията на ФБР, защото нямаше на какво друго да разчита. През по-голямата част от живота си бе оцелявала в най-различни институции, като ги бе уважавала и бе играла усърдно и добре по правилата. Винаги бе напредвала — печелеше стипендии, съставяше отбора. Това, че не напредваше във ФБР след блестящото начало, за нея беше ново и ужасно преживяване. Блъскаше се в стъкления таван като муха в бутилка.

Бе имала на разположение четири дни, през които да скърби за Джон Бригъм, застрелян пред очите й. Преди много време Джон бе поискал нещо от нея и тя бе казала „не“. След това я бе попитал дали биха могли да станат приятели — искрено, и тя бе отговорила „да“ — също искрено.

Трябваше да приеме факта, че самата тя бе убила пет души пред рибния пазар Фелициана. Пред очите й непрекъснато изникваше онзи бандит със смазания между колите гръден кош, който драскаше с нокти боята на покрива, докато пистолетът му се плъзгаше надолу.

Веднъж, за да намери облекчение, отиде в болницата да види бебето на Ивелда. Завари майка й, която бе прегърнала внука си и се готвеше да го отведе у дома. Възрастната жена я позна по снимките във вестника, подаде бебето на сестрата и преди Старлинг да разбере какво е намислила, я удари с всичка сила по лицето, откъм превръзката.

Старлинг не отвърна, а само я притисна до стъклената преграда на родилното отделение и задържа ръцете й, докато не се укроти — лицето й беше изкривено, притиснато в изпоцапаното с плюнки и пяна стъкло. Кръв потече по шията на Старлинг, от болката й се виеше свят. Зашиха ухото й отново, в спешното отделение, но отказа да предяви обвинения. Един от санитарите съобщи за инцидента на „Татлър“ и получи триста долара.

След това й се бе наложило да излезе още два пъти — за да уреди погребението на Джон Бригъм и за самото погребение в националното гробище Арлингтън. Бригъм нямаше близки роднини и в завещанието си бе пожелал тя да се погрижи за него.

Обезобразеното му лице налагаше затворен ковчег, но въпреки това тя бе направила всичко по силите си, за да изглежда добре — доколкото бе възможно. Беше поискала да го облекат в безупречната му военноморска униформа със Сребърната звезда и другите му отличия.

След церемонията шефът му й бе връчил картонена кутия с личните му оръжия, служебните му значки и някои неща от вечно претрупаното му бюро, включително и глупавата клатеща се птица, която пиеше от чаша.

След пет дни трябваше да се яви пред комисията, която можеше да я унищожи. Телефонът мълчеше — имаше само едно кратко съобщение от Джак Крофорд. Бригъм вече го нямаше, за да си говори с него.

Обади се на представителя си в Асоциацията на агентите от ФБР, той я посъветва по време на изслушването да не носи висящи обици и обувки с отворени върхове.

Всеки ден телевизията и вестниците се вкопчваха в историята със смъртта на Ивелда Дръмго и я изстискваха до краен предел.

Тук, в съвършено подредения дом на Ардилия Мап, Старлинг се опитваше да мисли.

Червеят, който те унищожава, е изкушението да се съгласиш с критиците си, да започнеш да се стремиш да се сдобиеш с одобрението им.

Някакъв шум се намесваше.

Опита да си припомни точните думи, казани в белия очукан микробус. Беше ли казала нещо повече от необходимото? Някакъв шум й пречеше.

Бригъм поиска от нея да разкаже на останалите за Ивелда. Беше ли проявила някаква неприязън, беше ли казала нещо обидно…

Някакъв шум й пречеше.

Дойде на себе си и осъзна, че се звъни на вратата на съседния апартамент. Вероятно репортер. Освен това очакваше призовка за делото по гражданския иск. Дръпна завесата на прозореца и видя, че пощальонът се е запътил обратно към пикапа си. Отвори вратата и го повика, като обърна гръб на репортерската кола от другата страна на улицата, от която снимаха с телеобектив, докато подписваше разписката. Пликът беше бледолилав, с лъскави като коприна нишки в хубавата хартия. Колкото и да й бе трудно да се съсредоточи, той й напомняше нещо. Влезе вътре в полумрака и погледна адреса — хубав почерк, като гравиран.

Над постоянното жужене на ужаса в ума й се извиси предупредителен крясък. Почувства как кожата на корема й потръпна, сякаш се бе поляла с нещо ледено.

Взе плика за ъгълчето и го отнесе в кухнята. Извади от чантата си чифт бели ръкавици за събиране на улики — винаги ги имаше подръка. Остави плика върху твърдата повърхност на кухненската маса и внимателно го опипа. Хартията на плика беше дебела, но въпреки това щеше да усети издутината, ако вътре имаше батерия за часовник, готова да взриви лист пластичен експлозив. Знаеше, че трябва да прегледа плика с флуороскоп. Ако го отвореше, можеше да си има неприятности. Неприятности. Да бе, дръжки!

Сряза плика с кухненски нож и извади един-единствен свилен лист. Знаеше кой го изпраща още преди да прочете подписа.

Мап беше наследила тигана на баба си и често го използваше. Имаше гладка черна повърхност, до която не се бе докосвал сапун. Старлинг го постави на масата пред себе си.

Майка ми мие кръвта от шапката на баща ми.

Баща ми бели портокал със старото си счупено джобно ножче и ни подава парченца.

Докато четеше, Старлинг чуваше същия глас, които и се бе подигравал, който я бе пронизвал и бе прониквал в живота й, който я бе просвещавал в строго охраняваното крило на психиатрията, когато й се наложи да изтъргува същността на живота си срещу важните неща, които Ханибал Лектър знаеше за Бъфало Бил. Металното грачене на този рядко използван глас все още звучеше в сънищата й.

На тавана в кухнята, в ъгъла, имаше нова паяжина. Старлинг се вгледа в нея, докато мислите й препускаха. Щастие и тъга. Тъга и щастие. Щастие заради помощта, защото бе видяла начин за излекуване. Щастлива и тъжна, защото пощенската служба, до чиито услуги бе прибегнал доктор Лектър, явно използваше евтина работна ръка — този път бяха използвали автомат, за да сложат клеймото. Джак Крофорд щеше много да се зарадва на писмото, както и шефовете на пощите и лабораторията.

Глава 6

Стаята, в която Мейсън прекарва живота си, е тиха, но притежава свой собствен тих пулс — съскането и въздишките на респиратора, който му осигурява въздух. Тъмно е, ако не се броят отблясъците на осветения аквариум, в който една змиорка непрестанно се огъва и върти на осмица, а сянката й се движи по стената като лента.

Сплетената коса на Мейсън е навита на кълбо върху гърдите му. Над него виси устройство с множество тръби и маркучи.

Дългият език на Мейсън се плъзва напред между зъбите, облизва края на тръбата. При следващото пулсиране той изпухтява в респиратора.

Веднага от високоговорител на стената отговаря глас:

— Да, сър?

— „Татлър“. — Началното „т“ се губи, но гласът му е дълбок и звучен. Глас за радио.

— На първа страница…

— Не ми го чети. Покажи ми го на екрана. — „П“, „м“ и „д“ липсват от речта му.

Големият екран на монтирания високо монитор оживява. Синкавият отблясък става розов, появява се червеното заглавие на „Татлър“.

АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА, КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ — прочита Мейсън през три бавни вдишвания с респиратора. Има възможност да увеличи изображението.

Само едната му ръка е извън завивките на леглото. Тя се движи като паяк — повече заради мърдането на пръстите, отколкото от силата на похабената китка. Тъй като Мейсън не е в състояние да върти главата си, за да погледне, показалецът и средният пръст се вдигат нагоре като пипала, а палецът, безименният пръст и кутрето придвижват дланта напред. Напипва дистанционното, с което може да увеличава образа и да прелиства страниците.

Чете бавно. Стъклената сфера над единственото му око просъсква по два пъти на минута, за да разпръсне влага върху очната ябълка без клепачи. Лещата често се замъглява. За основната статия и колоната са му нужни двайсет минути.

— Покажете ми рентгеновите снимки — каза, след като приключи.

Отне само миг. За да се вижда добре на монитора, под плаките имаше осветена отдолу маса. Видя човешка длан, видимо увредена. На втора снимка се виждаше дланта и цялата ръка. Залепена върху плаката стрелка сочеше стара фрактура на едната кост, горе-долу по средата между лакътя и раменната става.

Мейсън ги разглежда дълго, поемайки си често дъх.

— Сложете писмото — каза накрая.

На екрана се появи красив почерк, силно увеличен.

Скъпа Кларис — започна да чете Мейсън. — Следя с нестихващ интерес развитието на публичното ти опозоряване и срам… Самият ритъм на гласа събуди в него спомени, от които главата му се завъртя, завъртя се леглото му, завъртя се стаята, които отключиха неописуемите му сънища и накараха сърцето му да се разтупти. Машината долови възбудата му и започна по-бързо да пълни дробовете му с въздух.

Прочете го цялото, колкото и мъчително да беше — все едно, че четеше, докато яздеше кон. Мейсън не можеше да затвори окото си, но когато свърши, умът му се оттегли от видимия свят, за да размисли. Машината за дишане отново намали темпото. След малко той изпухтя в тръбата.

— Да, сър?

— Свържи ме с конгресмена Велмор. Донеси ми слушалките и изключи високоговорителя.

— Кларис Старлинг — каза гласно сам на себе си, когато машината за дишане му позволи да поеме въздух. В името нямаше трудни звуци и го произнесе много добре. Докато очакваше телефона, задряма за миг, а сянката на змиорката се виеше по чаршафите, по лицето му, по сплетената му коса.

Глава 7

Бъзардс Поинт6, седалището на ФБР за Вашингтон, се нарича така заради лешоядите, които са се събирали около съществувалата на това място болница по време на Гражданската война.

Днес са се събрали шефове от средните нива на Администрацията за борба с наркотрафика, Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и ФБР, за да решат съдбата на Кларис Старлинг.

Старлинг стоеше сама, върху дебелия килим в кабинета на шефа си. Усещаше как кръвта й пулсира под превръзката около главата й. Чуваше и гласовете на мъжете, приглушени от матовото стъкло на вратата на конферентната зала в съседство.

Върху вратата се вижда голяма емблема на ФБР с девиза: „Вярност, смелост, честност“, изработена от златно фолио.

Гласовете оттатък се извисяваха и снишаваха възбудено — когато не можеше да различи никакви други думи, Кларис съвсем ясно чуваше името си.

Пред прозорците, от другата страна на пристана за яхти, се разкриваше хубава гледка към Форт Макнеър, където са били обесени убийците на Линкълн.

Старлинг си спомни снимките на Мери Сърат7, които бе виждала — Мери минава покрай ковчега си и се изкачва на ешафода, застава с качулка на главата върху капака на пода, с привързана за глезените пола, за да се избегне всякакво неприличие, когато пропадне в дупката и мрака.

После чу, че в залата се разместват столове — мъжете ставаха. Започнаха да влизат в кабинета, един по един. Познаваше някои по физиономиите. Господи, дори Нунън! Заместник-директорът на целия отдел за разследвания.

И Пол Крендлър от Правосъдието с дългия му врат и заоблени уши, стърчащи високо на главата му като на хиена. Крендлър беше кариерист, сивият кардинал зад рамото на Генералния инспектор. Тъй като при нашумелия преди седем години случай бе заловила серийния убиец Бъфало Бил преди него, той бе използвал всяка възможност да залива с отрова личното й досие и да шепне в ушите на всички, които биха допринесли с нещо Старлинг да се издигне в служебната стълбица.

Никой от тези мъже не беше участвал в акция с нея, не бе връчвал заповеди за арест с нея, не се бе крил от куршуми заедно с нея. Не бяха чистили косите си от счупени стъкла.

Не я поглеждаха дълго време, после всички едновременно впериха очи в нея като глутница, която изведнъж насочва вниманието си към недъгавото животно в стадото.

— Седнете, агент Старлинг. — Шефът й, специален агент Клинт Пиърсол, разтри дебелата си китка, сякаш часовникът му причиняваше болка.

Без да я погледне в очите, посочи креслото, обърнато към прозорците. Мястото за разпити не е почетно.

Седмината мъже останаха прави. Силуетите им бяха черни на фона на светлите прозорци. Старлинг не различаваше лицата им, но виждаше краката и обувките им. Петима бяха с мокасини с дебели подметки и пискюлчета, каквито обичат провинциалните тарикати, които са се докопали до Вашингтон. И два чифта скъпи обувки, едните от магазина на Флоршайм. Миришеше на боя за обувки, нагрята от топли крака.

— В случай, че не познавате присъстващите, агент Старлинг, ще ви ги представя. Сигурен съм, че познавате директор Нунън. Това са Джон Елдридж от Администрацията за борба с наркотрафика, Боб Снийд от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Бени Холкоум е помощник на кмета, а Ларкин Уейнрайт е следовател от нашия отдел по професионалната отговорност. Пол Крендлър, познавате Пол, е тук неофициално от името на Генералния инспектор в Правосъдието. С присъствието си Пол ни прави услуга. Той е тук и не е тук, за да ни помогне да избегнем неприятностите, ако разбирате какво имам предвид.

Старлинг знаеше какво казваха в службата — федералните следователи са хора, които пристигат на бойното поле след битката и пробождат с щикове ранените.

Главите на някои от силуетите кимнаха за поздрав. Мъжете проточиха вратове и огледаха младата жена, над която се бяха скупчили. Няколко секунди всички мълчаха.

Пръв наруши мълчанието Боб Снийд. Старлинг го помнеше — от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия го бяха пуснали да се оправя с медиите, когато трябваше да се дезодорира катастрофата със сектата „Давидов клон“ в ранчото Уейко. Беше приятел на Крендлър и също го смятаха за кариерист.

— Агент Старлинг, знаете какво писаха вестниците и какво показа телевизията. Сочат ви като убиеца на Ивелда Дръмго. За жалост, може да се каже, че ви демонизират.

Старлинг не реагира.

— Агент Старлинг?

— Нямам нищо общо с отразяването на новините, мистър Снийд.

— Жената е държала бебето си в ръце. Разбирате какъв проблем създава това.

— Не беше в ръцете й, а в бебешка носилка пред гърдите й. Ръцете й бяха отдолу, под одеялото, и държаха оръжие.

— Видяхте ли протокола от аутопсията?

— Не.

— Но не отричате, че сте стреляли?

— Мислите ли, че ще отрека, само защото не сте открили куршума? — Обърна се към шефа от Бюрото. — Мистър Пиърсол, това е приятелска среща, нали?

— Разбира се.

— Тогава защо мистър Снийд има микрофон? В инженерния отдел престанаха да правят такива системи преди години. В джоба му има касетофон, който записва. Нима вече носим микрофони, когато посещаваме кабинета на колега?

Физиономията на Пиърсол почервеня. Фактът, че Снийд носи записващо устройство, беше най-долно предателство, но никой не искаше да му каже да го изключи и гласът му да бъде записан на лентата.

— Не се нуждаем от нахалството и обвиненията ви — обади се Снийд, пребледнял от гняв. — Дошли сме тук да ви помогнем.

— Да ми помогнете? За какво? Вашата служба се обади в Бюрото и ме ангажира, за да помогна на вас при тази акция. Дадох на Ивелда Дръмго две възможности да се предаде. Под одеялото на бебето си държеше оръжие. Вече беше застреляла Джон Бригъм. Бих се радвала, ако се беше предала. Не го направи. Стреля по мен. Аз стрелях по нея. Тя е мъртва. Може би трябва да си запишете какво показва броячът на магнетофона, за да намерите мястото по-лесно, господин Снийд.

— Знаели сте предварително, че Ивелда Дръмго ще бъде там, нали? — поинтересува се Елдридж.

— Предварително? Агент Бригъм ми каза в микробуса на път за там, че Ивелда Дръмго обработва стока в лабораторията си и че я охраняват. Той ми нареди да се справя с нея.

— Не забравяйте — обади се Крендлър, — че Бригъм е мъртъв, както и Бърк. Бяха дяволски добри агенти. Вече не могат нито да потвърдят, нито да отрекат каквото и да било.

Старлинг почувства, че стомахът й се обръща, когато чу Крендлър да произнася името на Джон Бригъм.

— Едва ли някога ще забравя, че Джон Бригъм е мъртъв, господин Крендлър. Той наистина беше добър агент и добър мой приятел. Фактът е, че той поиска от мен да се справя с Ивелда.

— Бригъм ви е дал тази задача, въпреки че преди това сте имали сблъсъци с Ивелда — отбеляза Крендлър.

— Стига, Пол — обади се Клинт Пиърсол.

— Какви сблъсъци? — попита Старлинг. — Арестувала съм я мирно и тихо. Преди това бе оказвала съпротива на други, които се бяха опитвали да я приберат. С мен винаги е била сдържана. Разговаряли сме… Беше умна и не ми е създавала неприятности. Надявах се и този път да е така.

— Вие заявихте ли гласно, че ще „се справите с нея“? — попита Снийд.

— Заявих, че приемам задачата.

Холкоум от кабинета на кмета и Снийд зашушукаха помежду си.

След малко Снийд изстреля патрона си:

— Агент Старлинг, имаме информация от офицер Болтън от вашингтонската полиция, че сте отправили обидни забележки по адрес на Ивелда Дръмго по пътя към мястото. Ще коментирате ли това твърдение?

— По инструкция на агент Бригъм обясних на останалите колеги, че Ивелда Дръмго е склонна към насилие, че обикновено е въоръжена и че е серопозитивна. Казах, че трябва да й дадем шанс да се предаде мирно и тихо. Поисках, ако се наложи, да ми окажат физическа помощ. Нямаше много кандидати за това, уверявам ви.

Клинт Пиърсол също реши да опита:

— След като колата на шайката на Крип се блъсна и единият от престъпниците избяга, вие видяхте, че колата се клати и чухте плача на бебето, нали?

— Пищеше — отвърна Старлинг. — Направих знак на останалите да не стрелят и излязох от прикритието си.

— Дори само това е достатъчно сериозно нарушение на правилата — обади се Елдридж.

Старлинг не му обърна внимание.

— Приближих се до колата подготвена. Пистолетът беше в ръката ми, насочен надолу. Бях готова да го използвам. Маркес Бърк умираше на улицата между нас. Някой изтича до него и опита да му помогне. Ивелда излезе с бебето. Аз й казах да ми покаже ръцете си. Извиках й нещо от рода на „Не прави това“.

— Двете сте стреляли. Тя веднага ли падна?

Старлинг кимна.

— Краката й се огънаха и тя се свлече напред на асфалта, върху бебето. Беше мъртва.

— Вие взехте бебето и изтичахте до водата. Проявили сте загриженост — отбеляза Пиърсол.

— Не знам какво съм проявила. Бебето беше цялото в кръв. Нямах представа дали и то е серопозитивно. За майка му знаех със сигурност.

— И си мислехте, че куршумът ви може да го е улучил, нали? — попита Крендлър.

— Не. Знаех къде е попаднал куршумът ми. Мога ли да говоря свободно, господин Пиърсол?

Той избегна погледа й и тя продължи:

— Цялата акция беше грозна и зловеща. Попаднах в ситуация, при която трябваше да направя избор — или да умра, или да стрелям по жена с дете. Направих избора си и това, което сторих, не ми дава покой. Застрелях жена, която носеше дете. Подобно нещо не би направило и животно. Може би пак трябва да си запишете показанията на брояча. Сега, когато признавам всичко. Ужасно съжалявам, че се оказах в такова положение. Ужасно съжалявам, че сега съм в това положение, и се чувствам гадно. — Пред очите й се появи падналият на улицата Бригъм и тя не се сдържа: — Гади ми се, като гледам как всички вие се опитвате да си измиете ръцете.

— Старлинг! — Пиърсол, ядосан, за първи път я погледна в очите.

— Знам, че все още не сте имали възможност да напишете доклада си — обади се Ларкин Уейнрайт. — Когато го разгледаме…

— Написах го — прекъсна го Старлинг. — Изпратих екземпляр и на Службата за професионална отговорност. Ако не искате да чакате, имам екземпляр в себе си. Написала съм всичко, което направих и видях там. Господин Снийд разполагаше с доклада ми през цялото време.

Виждаше нещата твърде ясно — познаваше този знак за опасност и съзнателно сниши глас.

— Акцията се провали по няколко причини. Първо, информаторът на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия беше излъгал, че бебето на Ивелда не е там, защото е искал акцията да се проведе на всяка цена — имало е насрочено заседание на голямото жури в Илинойс, за да се реши какво да пише в обвинителния му акт. Освен това Ивелда Дръмго знаеше, че ще отидем. Излезе с парите и наркотика. На пейджъра й още беше изписан номерът на WFUL-TV. Обадили й са се пет минути преди да се появим. Хеликоптерът на телевизионната станция пристигна там едновременно с нас. Изискайте по служебен път записите на телефонните разговори от WFUL-TV и разберете откъде имат информацията. Вероятно става дума за местни интереси. Ако информацията беше изтекла от Бюрото по алкохола и тютюна, както стана при Уейко, или от Администрацията за борба с наркотрафика, щеше да попадне в националните медии, не в някаква си местна телевизионна станция.

— Няма данни някой от градската управа или от полицията да е предал информацията — обади се Бени Холкоум от името на града.

— Изискайте записите и проверете — каза Старлинг.

— При вас ли е пейджърът на Ивелда? — попита Пиърсол.

— В Куонтико. Запечатан, в стаята за лични вещи.

В този момент изпищя пейджърът на заместник-директора Нунън. Той погледна номера, намръщи се, извини се и излезе от стаята. След малко се върна и повика Пиърсол при себе си.

Уейнрайт, Елдридж и Холкоум се загледаха през прозореца към Форт Макнеър, с ръце в джобовете — все едно чакаха новини пред интензивно отделение в болница. Пол Крендлър улови погледа на Снийд и му кимна да продължава.

Снийд отиде до Старлинг, опря се с ръка на облегалката на стола й и се надвеси над нея.

— Ако по време на следствието заявиш, че твоето оръжие е убило Ивелда Дръмго по време на външна задача на ФБР, Бюрото по алкохола и тютюна е готово да се съгласи на изявление, че Бригъм е поискал от вас да обърнете… особено внимание на Ивелда, за да я арестувате без инциденти. Убита е от вашето оръжие и отговорността за това ще трябва да поеме вашата служба. Така няма да има излишни спорове между агенциите ни относно правилата за употреба на личното оръжие, а ние на свой ред няма да споменаваме никакви обидни или неприязнени забележки, които сте правила в микробуса по адрес на Ивелда.

За миг Старлинг си представи как Ивелда Дръмго излиза през вратата, после пред колата, видя гордо изправената й глава и въпреки глупавата й смърт оцени решението й да вземе детето си и да се изправи лице в лице срещу нападателите си, вместо да побегне.

Старлинг се наклони към микрофона зад вратовръзката на Снийд и каза отчетливо:

— Нямам нищо против да заявя що за човек беше Ивелда Дръмго, господин Снийд. Беше много по-свястна от вас.

Пиърсол се върна без Нунън и затвори вратата.

— Заместник-директорът Нунън се върна в кабинета си. Господа, налага се да прекратя тази среща. Ще ви потърся по-късно по телефона.

Крендлър вдигна глава. Надуши политика и изведнъж наостри уши.

— Трябва да вземем някои решения — започна Снийд.

— Не, не трябва.

— Но…

— Боб, повярвай ми, не е нужно да решаваме каквото и да било. Ще ти се обадя по телефона. И… Боб?

— Да?

Пиърсол сграбчи жицата зад вратовръзката на Снийд и я дръпна с всички сила, така че отлепи лепенката от гърдите му и скъса копчетата на ризата му.

— Ако още веднъж влезеш в кабинета ми с такова нещо, ще те сритам по задника.

Когато излизаха, никой не погледна към Старлинг освен Крендлър. Тръгна към вратата, като плъзгаше краката си по пода, така че да не се налага да гледа къде стъпва, после се възползва от голямата подвижност на дългия си врат, за да се обърне към нея, подобно на хиена, която се навърта край стадо и избира жертвата си. По лицето му се изписаха няколко вида глад — в природата му беше едновременно да оценява бедрата й и да търси канап за провесване на шунката.

Глава 8

Отделът по поведенчески науки към ФБР се занимава със серийните убийства. Въздухът в помещенията долу в сутерена на сградата е хладен и неподвижен. През последните години неколцина дизайнери бяха опитвали да освежат подземното пространство, но резултатът не беше по-добър от козметика на труп.

Кабинетът на шефа продължава да е в първоначалния светлокафяв цвят, с карирани кафяви пердета на високите прозорци. Там, заобиколен от пъклените папки, седеше Джак Крофорд и пишеше на бюрото си.

На вратата се почука и той вдигна очи, за да види нещо, което винаги му бе приятно — на прага стоеше Кларис Старлинг.

Крофорд се усмихна и стана. Двамата със Старлинг често разговаряха прави — едно от неписаните официални правила, които бяха възприели в отношенията си. Не беше нужно да се ръкуват.

— Чух, че сте идвали до болницата — започна тя. — Съжалявам, че се разминахме.

— Радвам се, че те пуснаха толкова бързо — отвърна той. — Как е ухото ти?

— Добре е… ако човек си пада по карфиола… Казаха ми, че по-голямата част ще окапе. — Ухото й беше скрито под косата. Не му предложи да го види.

Помълчаха.

— Накараха ме да опера пешкира за акцията, за смъртта на Ивелда Дръмго и всичко останало. Бяха като хиени. После изведнъж спряха и се измъкнаха. Нещо ги прогони.

— Може би имаш ангел-хранител.

— Може би. Какво ви струваше?

Крофорд поклати глава.

— Затвори, моля те, вратата. — Намери книжна салфетка в джоба си и избърса очилата си. — Щях да го направя, ако можех. Не ми стигна куражът. Ако сенатор Мартин все още беше на поста си, щеше да имаш някакъв гръб… Те убиха Джон Бригъм в онази акция — просто го изхвърлиха на боклука. Щеше да е ужасно, ако бяха унищожили и теб.

Лицето на Крофорд пламна и тя си го спомни над гроба на Джон Бригъм в силния вятър, който духаше. Крофорд никога не беше говорил с нея за собствената си война.

— Но все пак направихте нещо, нали?

Той кимна.

— Направих нещо. Не знам доколко ще се зарадваш. Става дума за работа.

Работа. „Работа“ беше хубава дума в речника, който използваха помежду си, само двамата. Това означаваше конкретна бърза задача и въздухът сякаш се проясни. Никога не говореха — ако имаше как да го избегнат — за заплетената централна бюрокрация във Федералното бюро за разследвания. Двамата бяха като лекари мисионери, които нямат нерви за теология — съсредоточаваха се изцяло върху бебето, знаеха, но не го изричаха, че Бог няма да си помръдне пръста, за да помогне. Че не би изпратил дъжд, дори и да става дума за хиляди деца на туземци.

— Косвено, Кларис, твой благодетел е авторът на писмото, което получи наскоро.

— Доктор Лектър. — Отдавна бе забелязала, че Крофорд избягва да произнася името му.

— Същият. В продължение на толкова много години ни се изплъзва, нямахме надежда да го открием, а сега изведнъж ти пише писмо. Защо?

Бяха изминали седем години, откакто доктор Ханибал Лектър, доказано отнел живота на десет души, бе избягал от охраната в Мемфис, убивайки още пет души.

Сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Делото му във ФБР оставаше открито и щеше да е открито за вечни времена или поне докато не го заловяха. Така беше и в Тенеси, и в други юрисдикции. Вече обаче нямаше специални хора, натоварени с издирването му, при все че близките на жертвите не преставаха да ронят гневни сълзи пред властите в Тенеси и все още настояваха да се предприеме нещо.

Бяха се появили томове научни догадки за психиката му, повечето от които дело на хора, които през живота си не го бяха виждали. Имаше няколко работи на психиатри, които той бе направил за смях в научните издания и които бяха сметнали, че сега е безопасно да надигнат глава. Някои от тях твърдяха, че отклоненията в психиката му неизбежно ще го тласнат към самоубийство и че вероятността вече да е покойник е доста голяма.

Интересът към доктор Лектър, поне в киберпространството, беше до голяма степен жив. По тинестото дъно на Интернет теориите за Лектър никнеха като гъби, а твърденията, че е бил видян, изобилстваха като подобните твърдения за Елвис Пресли. Натрапници обсаждаха чат-пространствата, а в електронното блато в тъмната страна на Мрежата на колекционерите на ужасяващи мистерии се предлагаха полицейски снимки на извършените от него безумия.

След седем години от доктора имаше една-единствена следа — писмото му до Кларис Старлинг по времето, когато таблоидите я разпъваха на кръст.

По писмото нямаше отпечатъци от пръсти, но във ФБР до голяма степен бяха убедени, че не е фалшификат. Кларис беше сигурна в това.

— Защо го е направил, Кларис? — попита Крофорд, сякаш й се сърдеше. — Никога не съм претендирал, че го разбирам по-добре от онези тъпанари психиатрите. Затова ти ми кажи.

— Решил е, че случилото се с мен ще ме унищожи, ще ме разочарова до крайна степен в Бюрото, а той умира да гледа как се руши вярата, това е любимото му занимание. Подобно на рухналите черкви, които колекционираше. Най-много обичаше да гледа снимката на руините на онази църква в Италия, която се събори и затрупа възрастните жени по време на неделната молитва, а някой беше забучил най-отгоре коледно дърво. Аз го забавлявам, той си играе с мен. Докато го разпитвах, той обичаше да изтъква пропуските в образованието ми. Смята ме за простовата и наивна.

— А мислила ли си, че си пада по теб, Старлинг? — попита Крофорд, като говореше от висотата на собствената си възраст и самота.

— Мисля, че го забавлявам. Нещата или го забавляват, или не. Ако ли не…

— Не си ли чувствала, че те харесва? — настоя Крофорд на различието между мисъл и чувство както баптистът държи на пълното потапяне на младенеца при кръщаването.

— Още съвсем в началото на познанството ни той ми каза за мен самата неща, които си бяха самата истина. Смятам, че разбирането лесно може да се обърка с влизането в положението, защото толкова много ни се иска да ни влязат в положението. Може би съзряването е именно осъзнаването на това различие. Неприятно и гадно е да съзнаваш, че някой те разбира, без дори да те харесва. А най-лошо е когато си дадеш сметка, че разбирането е само оръдие на дебнещия те хищник. Нямам никаква представа какво изпитва доктор Лектър към мен.

— Кажи ми какво именно ти е казал, ако не възразяваш.

— Че съм амбициозно напористо селянче и очичките ми святкат като евтини стъкълца. Че нося евтини обувки, но имам вкус — съвсем малко.

— И това ти прозвуча като истина?

— Да. И може би още е вярно. Подобрих обаче състоянието на обувките си.

— Смяташ ли, Старлинг, че може би му е било интересно да разбере дали ще го издадеш, когато ти изпрати съчувствено писмо?

— Знаел е, че ще го издам, а ако не е знаел, е трябвало да го знае.

— Уби шест души, след като съдът го изпрати в лудницата — каза Крофорд. — Уби Мигс, задето те изпръска в лицето със сперма, после още петима, за да избяга. При сегашния политически климат, ако бъде хванат, инжекцията не му мърда.

Мисълта накара Крофорд да се усмихне. Той бе поставил основите на изследванията върху серийните убийства. Сега го очакваше задължително пенсиониране, а чудовището, което му бе създало най-много грижи, оставаше на свобода. Възможността доктор Лектър да бъде екзекутиран го изпълваше със задоволство.

Старлинг си даде сметка, че спомена Мигс само за да я накара да настръхне, да я върне към ужасните дни, когато опитваше да разпитва Ханибал Канибала в тъмницата на Балтиморската болница за психичноболни престъпници. Когато Лектър си играеше с нея, а в същото време в дупката на Джейм Гъм клечеше едно момиче и очакваше да умре. Обикновено Крофорд прибягваше до хватки за заостряне на вниманието, когато се канеше да заговори по същество — така и стана.

— Знаеш ли, Старлинг, че една от първите жертви на доктор Лектър все още живее?

— Богатият. Семейството му предложи награда.

— Да. Мейсън Върджър. Поддържат го с респиратор в Мериленд. Баща му умря тази година и му остави цялото си състояние, натрупано от месопреработващата промишленост. Старият Върджър освен това завеща на Мейсън един конгресмен и един член на Комисията за разследване на съдийски грешки към Камарата на представителите, който без благодетеля си просто не може да свързва двата края. Както и да е, Мейсън каза, че имал нещо, което може би ще ни помогне да открием доктора. Иска да говори с теб.

— С мен?

— С теб. Мейсън го поиска и изведнъж всички се съгласиха, че идеята е страхотна.

— Мейсън поиска да говори с мен по ваше внушение, нали?

— Искаха да си измият ръцете с теб, Старлинг, да те захвърлят като парцал. Щяха да те унищожат като Джон Бригъм само за да спасят кожата на неколцина бюрократи от Бюрото по алкохола и тютюна. Страх. Натиск. Вече само от това разбират. Накарах един човек да се обади на Мейсън и да му каже колко много ще се затрудни издирването на Лектър, ако те отстранят, а какво е станало после, на кого се е обадил Мейсън, не знам и не искам да знам. Най-вероятно на конгресмена Велмор.

Преди година Крофорд не би играл по този начин. Старлинг потърси с очи по лицето му признаци на лудостта, която понякога обзема хората при мисълта, че скоро трябва да се пенсионират. Усещането, че няма време. Не забеляза такива, но въпреки това й се видя уморен.

Старлинг знаеше, че още откакто бе завършила академията на ФБР, Крофорд се опитваше да я вземе при себе си в отдела по поведенчески науки. Сега, когато бе минала през толкова много задачи и беше ветеран в Бюрото, тя ясно си даваше сметка, че ранният й триумф при залавянето на серийния убиец Джейм Гъм бе част от провала й. Беше изгряваща звезда, спряна по пътя към висините. При залавянето на Гъм си бе създала поне един много силен враг и бе предизвикала завистта на немалко мъже колеги. Всичко това, заедно с известна доза несговорчивост, бяха довели до последвалите години, когато издирваше избягали затворници, преследваше бандити, ограбили банки, връчваше заповеди за арест. Общо взето, през повечето време бе гледала града над дулото на пистолета. Най-накрая бяха решили, че е твърде раздразнителна, за да работи в екип, и я бяха преместили в техническия отдел, за да монтира подслушвателни устройства на телефоните на гангстери и разпространители на детска порнография, да прекарва безкрайни самотни бдения пред специалната апаратура. Освен това винаги беше на разположение, ако някоя сродна агенция имаше нужда от надежден помощник. Беше жилава и силна, с пистолета беше прецизна и бърза.

Крофорд бе преценил, че това е шансът й. Беше убеден, че винаги е искала да преследва Лектър. Истината обаче не беше толкова проста.

Крофорд се вгледа в нея съсредоточено.

— Не си изтрила барута от бузата си — отбеляза той.

На скулата й все още се виждаха набитите под кожата частици изгорял барут от пистолета на Джейм Гъм.

— Не остава време — отвърна тя.

— Знаеш ли как наричат французите бенка на скулата като тази?

Крофорд разполагаше с огромна библиотека за татуировки, телесни символи и ритуални обезобразявания.

Старлинг поклати глава.

— Наричат я „courage“ или храброст — каза той. — Не е нужно да го махаш. На твое място не бих го направил.

Глава 9

Ферма „Мъскрат“, имението на семейство Върджър край река Съскехана в Северен Мериленд, притежава някаква вълшебна красота. Фамилията го бе купила през трийсетте години с пари от месопреработването, когато бе решила да се премести от Чикаго, за да е по-близо до Вашингтон. Тънкият усет за бизнес и политическите връзки бяха позволили на фамилията Върджър да печели търговете за снабдяване на американската армия с месо още от времето на Гражданската война.

Скандалът с „балсамираното“ говеждо по време на испано-американската война изобщо не се бе отразил на семейството. Когато Ъптън Синклер и останалите търсачи на скандали бяха разследвали кошмарните условия в една кланица в Чикаго, те бяха открили, че няколко работници на Върджър са били неволно разфасовани и продадени като свинска мас марка „Даръм“ — фаворит на пекарите. Вината не се лепна задълго върху семейство Върджър. Не бе пропаднал нито един правителствен контракт.

Фамилията избягваше подобни и много други скандали, като даваше пари на политиците — единственият удар за тях беше приемането на Закона за инспекция на месото през 1906 година.

Днес в предприятията на семейството се колят дневно около 86 000 говеда и приблизително 36 000 свине — количествата варират леко според сезона.

Ароматът на наскоро окосените ливади в имението и разцъфналите люляци, поклащани от ветреца, нямаше нищо общо с миризмата на кланица. Единствените животни бяха няколкото понита за децата и стадата смешни гъски, които пасяха по ливадите и поклащаха задниците си със скрити в тревата глави. Къщата, плевнята и прилежащата земя се намираха съвсем близо до средата на национален горски парк от шест квадратни мили, но щяха да си останат там за вечни времена по силата на специално разрешение, издадено от Департамента на вътрешните работи.

Както множество други изолирани имения на много богатите, и това не беше лесно да се намери от първия път. Кларис Старлинг подмина отклонението от главния път. Върна се назад и най-напред попадна на входа за доставки — голям портал, заключен с катинар и верига, във високата ограда, опасваща гората. Отзад се виждаше тесен път, който се губеше между дърветата. Нямаше домофонна уредба. Две мили по-нататък най-накрая откри къщичката на портиера, на стотина метра навътре, по хубава алея. Портиерът беше униформен и името й беше записано в дневника му.

След още две мили по великолепно поддържан път стигна до къщата.

Спря ръмжащия мустанг, за да изчака да пресече стадо гъски. На четвърт миля от голямата къща имаше красива плевня и от нея се изниза колона деца, яхнали шотландски понита. Основната сграда беше проектирана от Станфорд Уайт8 и се вписваше безупречно в околността. Изглеждаше солидна и разкошна — царство на приятни сънища. Старлинг почувства бодване под лъжичката.

Семейството бе проявило достатъчно разум, за да остави къщата такава, каквато е, с изключение на една-единствена пристройка, която не се виждаше отпред — модерно крило, щръкнала от източната страна като допълнителен крайник в уродлив медицински експеримент.

Старлинг паркира под козирката на входа. Изгаси двигателя и чу собственото си дишане. В огледалото видя конник. След малко чу копита по настилката зад колата и се измъкна навън.

От седлото слезе широкоплещеста особа с къса руса коса и подаде юздата на някакъв прислужник, без изобщо да го погледне.

— Отведи го в конюшнята — каза ездачът с гърлен, дрезгав глас. — Аз съм Марго Върджър.

Старлинг се вгледа и чак сега видя, че е жена. Протягаше ръката си направо от рамото. Имаше вид на културистка. Масивните й рамене под жилестия врат и гръдният й кош изпъваха фланелката. Очите й блестяха сухо и гледаха с раздразнение, сякаш не им достигаха сълзи. Беше с бричове за езда на диагонално райе и ботуши без шпори.

— Какво карате? — попита тя. — Стар мустанг?

— Модел осемдесет и осма.

— Петлитров? Все едно че е приклекнал на колелата си.

— Да. Това е рауш мустанг.

— Харесва ли ви?

— Много.

— Колко вдига?

— Не знам. Достатъчно, струва ми се.

— Страх ли ви е от него?

— Изпълва ме с респект — отговори Старлинг.

— Знаехте ли що за кола е, или случайно го купихте?

— Знаех достатъчно, за да го купя при една случайна разпродажба, когато го видях. По-късно научих повече.

— Мислите ли, че ще изпревари моето порше?

— Зависи от поршето, госпожице Върджър. Трябва да говоря с брат ви.

— Ще го почистят след около пет минути. Можем да започнем там, горе. — Бричовете за езда прошумоляха по едрите бедра на Марго Върджър и тя се заизкачва по стъпалата. Сламенорусата й коса беше достатъчно оредяла, за да накара Старлинг да се пита дали не взема стероиди и дали не й се налага да притиска клитора си с лепенка, за да не стърчи.

За Старлинг, която бе прекарала детството си в лютеранско сиропиталище, къщата приличаше на музей — огромни пространства с потъмнени греди на таваните, по стените множество портрети на важни на вид мъртъвци. На площадките имаше съдове от китайски емайл, а по коридорите бяха постлани дълги марокански пътеки.

Новото крило рязко се различаваше по стил. В модерната функционална пристройка се влизаше през двойна врата с матово стъкло, крайно неуместна в дъното на сводестия коридор.

Марго Върджър спря пред вратата и насочи към Старлинг блестящите си, пълни с раздразнение очи.

— За някои хора е трудно да разговарят с Мейсън — каза тя. — Ако се притесните или не можете да го понесете, след това ще ви кажа нещата, които сте забравили да го попитате.

Съществува едно чувство, което всички ние изпитваме, но все още не сме му дали име — щастливото предвкусване на възможността да изпитаме презрение. Старлинг го забеляза изписано на лицето на Марго Върджър.

— Благодаря — отвърна само.

За нейна изненада първото помещение след двойната врата беше голяма и добре оборудвана стая за игри. Две малки тъмнокожи момченца си играеха сред големи препарирани животни — едното караше велосипедче с три колела, а другото тикаше по пода камион. По ъглите бяха подредени всевъзможни играчки и велосипеди, а в средата имаше катерушки и други подобни върху покрит с меки подложки под. В единия ъгъл на стаята на старинен стол седеше висок мъж с бяла престилка, който четеше списание „Воуг“. На стените бяха монтирани няколко видеокамери — някои високо, други на височината на очите. Една от тях в ъгъла започна да следи Старлинг и Марго Върджър, а обективът й взе да се върти, за да намери фокуса.

Вече бяха отминали децата, но Старлинг усещаше присъствието им. Веселото им боричкане с играчките беше приятно.

— Мейсън обича да гледа децата — обясни Марго Върджър. — Те се ужасяват, като го видят, с изключение на най-малките, затова го прави по този начин. След това яздят понита. От детска градина за социално слаби са. В Балтимор.

В стаята на Мейсън Върджър можеше да се влезе само през банята — съоръжение, достойно за всеки балнеосанаториум, заемащо цялата ширина на пристроеното крило. Имаше вид на място за обществено ползване — стомана и хром, килим като в учреждение, душови кабини с широки врати, вани от неръждаема стомана с висящи над тях устройства за вдигане, навити оранжеви маркучи и големи стъклени шкафове с мехлеми от аптека „Санта Мария Новела“ във Флоренция. Във въздуха се усещаше дъх на пара, носеше се аромат на балсам и гаултерия.

Под вратата на стаята на Мейсън Върджър Старлинг видя светлина. Когато сестра му докосна дръжката, светлината угасна.

В ъгъла имаше кът за сядане, над който светеше силна светлина. Над канапето висеше прилична отпечатка на „Отминалите дни“ на Уилям Блейк — Господ мери с пергела си. Картината беше драпирана в черно, за да напомня за скорошната кончина на патриарха на фамилията. Останалата част от стаята тънеше в мрак.

От тъмнината долиташе шум на машина — ритмично въздишане.

— Добър ден, агент Старлинг — долетя механично усилен гърлен глас. Съгласните звуци почти липсваха.

— Добър ден, господин Върджър — обърна се Старлинг към тъмнината. На главата си усещаше топлината от лампата. Следобедът беше някъде другаде. Следобедът не влизаше тук.

— Седнете.

Ще трябва да го направя. Моментът е подходящ. Трябва да е сега.

— Господин Върджър, разговорът, който ще проведем, по същество е снемане на показания и ще трябва да го запиша на лента. Имате ли нещо против?

— Не. — Отговорът долетя между две въздишки на машината. — Марго, мисля, че вече можеш да ни оставиш.

Без да погледне към Старлинг, Марго се обърна и излезе сред шумолене на бричове за езда.

— Господин Върджър, бих искала да закрепя този микрофон към… дрехата ви или към възглавницата, ако не възразявате. Ако предпочитате, мога да повикам санитаря, за да го направи.

— Няма пречка… — каза гласът, минус „п“ и „ч“, после изчака силата на следващото механично издишване — … да го направите вие, агент Старлинг. Аз съм тук.

Не се виждаха никакви електрически ключове. Помисли си, че може би ще вижда по-добре, ако излезе от ослепителната светлина, затова тръгна в тъмнината към аромата на балсам и гаултерия, с протегната напред ръка.

Той запали лампата и тя установи, че леглото е по-близо, отколкото бе очаквала. Изражението на лицето й не се промени. Само ръката, която държеше малкия микрофон с щипка, леко се отдръпна назад — може би сантиметър.

Първата й мисъл беше нещо отделно от усещането в гърдите и стомаха й — установи, че особеностите в говора му се дължаха на пълната липса на устни. След това осъзна, че не е сляп. Единственото му синьо око я гледаше през нещо като монокъл, към който беше прикрепена тръбичка, която го овлажняваше, защото нямаше клепачи. За останалото хирурзите се бяха погрижили още преди години чрез изтегляне и присаждане на здрава кожа върху оголените кости.

Мейсън Върджър, останал без нос и устни, без мека тъкан по лицето, се състоеше сякаш от зъби, подобно на същество от дълбините на океана. Понеже сме свикнали с вида на най-различни маски, шокът от вида му идва със закъснение. Шокът идва от осъзнаването, че това е човешко лице, зад което се крие разум. Стомахът се обръща от мърдането на челюстта при говор, от движението на окото, когато се завърта към теб, за да те види. Да види твоето нормално човешко лице.

Косата на Мейсън Върджър беше хубава и, колкото и да е странно, най-трудно бе да гледаш именно нея. Черна, напръскана със сребро, сплетена на плитка, достатъчно дълга, да стигне до пода, ако се спусне. Сега беше навита на спирала върху гърдите му, над костенуркоподобната жилетка на респиратора. Човешка коса под моравата развалина, брънките на плитката блестяха като застъпващи се люспи.

Отдавна парализираното тяло на Мейсън Върджър се смаляваше до нищо към краката във високото болнично легло.

Пред лицето му висеше пултът за управление, подобен на хармоника или панфлейта от прозрачни пластмасови тръби. Той уви езика си около една от тях и със следващото движение на респиратора духна силно в нея. Леглото реагира с жужене, завъртя се леко към нея и издигна още малко главата му.

— Благодаря на Бога за това, което се случи — заговори Върджър след това. — То е моето спасение. Приехте ли Исус, госпожице Старлинг? Имате ли вяра?

— Израснах в силно религиозна атмосфера, господин Върджър. Имам това, което ми е останало от онова време — отговори Старлинг. — А сега, ако нямате нищо против, ще закрепя микрофона към възглавницата ви. Така няма да ви пречи, нали?

Гласът й звучеше прекалено рязко, като на медицинска сестра. Не й хареса. Видът на собствената й ръка до главата му също не й помагаше. Не й помагаше и пулсирането на пластмасовите тръбички, прокарани над костта, за да захранват лицето му с кръв — приличаха на преглъщащи червеи.

Слава богу, най-после успя да размотае кабела и да се върне до масата при касетофона и втория микрофон за самата нея.

— Специален агент Кларис М. Старлинг, служебен номер във ФБР 5143690. Следват показанията на Мейсън Върджър, номер на социалната осигуровка 475989823, дадени в дома му на датата, отбелязана по-горе, под клетва. Господин Върджър е уведомен, че му е гарантиран имунитет срещу съдебно преследване от прокурора на САЩ за област Трийсет и шеста, както и от всички други местни власти, за което е приложен общ меморандум, подписан и подпечатан. А сега, господин Върджър…

— Искам да ви разкажа за лагера — прекъсна я той при следващото издишване. — Едно чудесно изживяване от детството, към което по същество се върнах.

— Ще можем да поговорим за това по-късно, но мисля, че…

— Можем да поговорим сега, госпожице Старлинг. Това има отношение към всичко останало. Така открих Исус, а това е най-важното нещо, което ще ви кажа. — Изчака следващата въздишка на машината и продължи: — Това бе религиозен, християнски лагер, издържаше го баща ми. Плащаше всичко за сто двайсет и пет лагерници на брега на езерото Мичиган. Някои от онези деца бяха истински нещастници и бяха готови на всичко за парче шоколад. Може да съм се възползвал от това и да съм бил груб с тях, ако не искаха да вземат шоколада и да направят каквото искам… нищо няма да скрия, сега вече няма защо.

— Господин Върджър, нека прегледаме някои материали, които…

Той не я слушаше. Просто изчакваше машината да му даде въздух.

— Имам имунитет, госпожице Старлинг, и всичко е наред. Имам имунитет от Исус, имам имунитет и от прокурора, и от областния прокурор в Оуингс Милс. Алилуя. Аз съм свободен и сега всичко е наред, госпожице Старлинг. Аз съм с Него и всичко е наред. Той е възкръсналият Христос и в лагера го наричахме Риц, като баровския хотел. Осъвременявахме го. Риц. Никой не може да победи Риц. Служех му в Африка, алилуя, служех Му в Чикаго, славех името Му, служа Му и сега и Той ще ме вдигне от това легло, ще порази враговете ми и ще ги подкара пред мен и ще слушам плача на жените им. Всичко е наред. — Задави се в слюнка и млъкна. Тръбичките на лицето му пулсираха.

Старлинг стана, за да повика помощ, но гласът му я спря.

— Добре съм, всичко е наред.

Може би един директен въпрос щеше да свърши повече работа от опитите да го насочва.

— Господин Върджър, познавахте ли доктор Лектър, преди съдът да ви насочи към него за лечение?

— Не.

— И двамата сте участвали в борда на Балтиморската филхармония.

— Не, мястото ми беше дадено само заради парите, които им даряваме. На заседанията, когато трябваше да се гласува, винаги изпращах адвоката си.

— Не сте дали показания в процеса срещу доктор Лектър. — Вече свикваше да задава въпросите си така, че да съвпадат с ритъма на машината, за да има въздух да й отговаря.

— Казаха, че имат достатъчно доказателства да го осъдят шест пъти. Девет пъти. А той ги надхитри, като се изкара луд.

— Не той се изкара луд. Съдът го обяви за невменяем.

— Намирате ли тази разлика за съществена? — попита Мейсън.

С този въпрос за първи път почувства ума му — дълбок, потаен, съвсем различен от думите, които използваше.

Голямата змиорка, вече свикнала със светлината, се надигна от камъните на дъното на аквариума и отново започна неуморните си кръгове — виеща се кафява лента, красиво нашарена с бели точки.

Старлинг долавяше присъствието й с периферното си зрение.

— Това е Muraena Kidako — каза Мейсън. — Има още по-голяма в един аквариум в Токио. Тази е втората по големина. Наричат я жестока морена. Искате ли да видите защо?

— Не — отвърна Старлинг и обърна страницата на бележника си. — Значи по време на терапията, наложена ви от съда, поканихте доктор Лектър у дома си.

— Вече не се срамувам. Ще ви разкажа всичко. Сега няма проблем. За да ме пуснат след онези скалъпени обвинения в блудство, трябваше да отработя петстотин часа общественополезен труд в кучкарника и да се лекувам при доктор Лектър. Помислих си, че ако забъркам доктора в нещо, той няма да ме държи много изкъсо с терапията и няма да ме обади, ако понякога нарушавам изискванията на условната присъда или му се явя леко дрогиран.

— Тогава сте притежавали къщата в Оуингс Милс.

— Да. Казах на доктор Лектър всичко. За Африка, за Иди и всичко останало. Казах му, че някой път ще му покажа нещата си.

— Ще му покажете…?

— Разни вещи. Играчки. Ето там в ъгъла е преносимата гилотина, която демонстрирах на Иди Амин. Можеш да я качиш на джип и да я отнесеш навсякъде, дори в най-затънтеното село. Сглобява се за петнайсет минути. Осъденият може да вдигне ножа догоре с макара за около десет минути. Малко повече, ако е жена или дете. Не се срамувам от тези неща, защото съм пречистен.

— Доктор Лектър е дошъл в къщата ви.

— Да. Отворих му и бях облечен в кожени неща, нали разбирате. Гледах го, за да открия някаква реакция, но нямаше такава. Безпокоях се да не би да се изплаши от мен, но не се изплаши. Да се изплаши от мен, сега това ми се струва смешно. Поканих го на горния етаж. Показах му… бях осиновил две кучета от кучкарника, бяха ми приятели. И ги държах заедно в клетка с достатъчно вода, но без храна. Беше ми интересно какво ще се случи в крайна сметка. Показах му приспособлението си, знаете, автоеротичната асфиксия, така да се каже, обесваш се, но не наистина, докато… нали разбирате?

— Разбирам.

— Е, той, изглежда, не разбираше. Попита ме как става и аз му казах, че е странно един психиатър да не знае, а той отговори, и никога няма да забравя усмивката му, той отговори: „Покажи ми.“ Сега те пипнах, казах си аз.

— И му показахте?

— Не се срамувам от това. Учим се от грешките си. Пречистен съм.

— Моля продължете, господин Върджър.

— Свалих надолу примката пред голямото огледало, сложих си я, хванах въжето за освобождаване в едната ръка, а с другата започнах да лъскам бастуна, докато гледах каква ще е реакцията му, но той не реагира. Обикновено успявам да разгадая хората. Той седеше на един стол в ъгъла на стаята, кръстосал крака и сплел пръсти върху едното си коляно. После стана и бръкна в джоба на сакото си, елегантно като Джеймс Мейсън, когато вади запалката си, и ме попита дали искам малко амилов нитрат. Леле! — помислих си, ако ми даде едно хапче сега, ще трябва да ми дава цял живот, ако иска да запази разрешителното си за работа. Това е с рецепта. Е, ако сте чели доклада, знаете, че в хапчето имаше доста повече от обикновен амилов нитрат.

— Ангелски прах, някакви други амфетамини и малко хероин — кимна Старлинг.

— Страшна работа! Той отиде до огледалото, в което се гледах, срита го в долния край и взе едно парче счупено стъкло. Аз бях във въздуха. Той се приближи до мен, даде ми парчето, погледна ме в очите и каза, че може би искам да одера лицето си с него. Пусна кучетата. Те изядоха лицето ми. Казват, че минало доста време, докато свалят всичко. Аз не помня. Доктор Лектър ми прекърши врата с примката. После в кучкарника изпомпали стомасите на кучетата и намерили носа ми, но не успяха да го присадят.

Старлинг не съумя да пренареди книжата върху масата толкова бързо, колкото би трябвало.

— Господин Върджър, семейството ви е обявило награда след бягството на доктор Лектър в Мемфис.

— Да. Един милион долара. Милион. Разгласихме го по целия свят.

— Освен това сте обещали да платите за всяка свързана със случая информация, не само за обичайното откриване и залавяне. Би трябвало да ни предоставяте тази информация. Правехте ли го?

— Не съвсем, но и нямаше нищо, което да си струва да се предоставя.

— Откъде сте сигурен? Може би сте проследили някои от сведенията самостоятелно?

— Само доколкото да се убедя, че не вършат работа. А и защо да ви помагам? Вашите хора никога не са ни казвали каквото и да било. Получихме сведения за Крит, които не вършеха никаква работа, после от Уругвай, които не успяхме да потвърдим. Искам да разберете, че не става въпрос за отмъщение, госпожице Старлинг. Аз съм простил на доктор Лектър точно така, както Исус е простил на римските войници.

— Господин Върджър, в службата ми сте съобщили, че този път може би сте открили нещо, заслужаващо внимание.

— Погледнете в чекмеджето на крайната масичка.

Старлинг извади белите памучни ръкавици от чантата си и си ги сложи. В чекмеджето имаше голям кафяв плик. Беше корав и тежък. Извади рентгенова снимка и я вдиша към светлината. Беше на лява ръка, явно беше наранена. Преброи пръстите. Четири плюс палец.

— Вижте метакапралните кости. Нали знаете за какво говоря?

— Да.

— Пребройте кокалчетата.

— Пет.

— Ако броим и палеца, този човек е имал шест пръста на лявата ръка. Като доктор Лектър.

— Като доктор Лектър.

Ъгълчето, където трябваше да са отпечатани номерът и произходът на снимката, беше отрязано.

— Откъде ви попадна това, господин Върджър?

— От Рио де Женейро. Ако искам да науча повече, трябва да платя. Много пари. Можете ли да ми кажете дали това е ръката на доктор Лектър? Искам да знам дали да платя.

— Ще опитам, господин Върджър. Ще направя всичко възможно. Пазите ли опаковката, в която получихте това?

— Да. Марго я сложи в найлонов плик. Ще ви я даде. А сега, госпожице Старлинг, чувствам се уморен и имам нужда от малко грижи.

Едва излязла, Мейсън Върджър наду крайната тръба и каза:

— Кордел!

Санитарят от стаята за игри влезе и започна да му чете от една папка с етикет „Департамент по грижи за децата, Балтимор“.

— Казваше се Франклин, нали? Изпрати ми Франклин — нареди Мейсън и изгаси лампата.

Момчето застана само в ярко осветената част на стаята и се завзира в тъмнината.

— Ти ли си Франклин? — долетя гърленият глас.

— Франклин — отговори момченцето.

— Къде живееш, Франклин?

— С мама, Шърли и Стрингбийн.

— Стрингбийн през цялото време ли е с вас?

— Той идва и си отива.

— Идва и си отива значи?

— Да.

— Майка ти не ти е истинска майка, нали, Франклин?

— Осиновила ме е.

— Осиновявали са те и други, нали?

— Да.

— Харесва ли ти къщата ти, Франклин?

Детето се оживи.

— Имаме си маца. Мама прави кейк в печката.

— Откога живееш в къщата на мама?

— Не знам.

— Имал ли си рожден ден в нея?

— Веднъж имах. Шърли направи лимонада.

— Обичаш ли лимонада?

— Обичам.

— Обичаш ли мама и Шърли?

— Обичам, ъхъм, и маца.

— Искаш ли да живееш там? Не се ли страхуваш, когато си лягаш да спиш?

— Не се страхувам. Спя в стаята с Шърли, а тя е голямо момиче.

— Франклин, повече не можеш да живееш там с мама, Шърли и маца. Трябва да си отидеш.

— Кой казва?

— Властите. Мама са я уволнили от работа и вече не й позволяват да е осиновител. Полицията е намерила у вас цигара с марихуана. След тази седмица повече няма да можеш да виждаш мама. Няма да можеш да виждаш и Шърли, и маца.

— Не — каза Франклин.

— Или може би те просто не те искат вече, какво ще кажеш? Може би нещо при теб не е както трябва? Да не би да имаш възпаление или нещо противно? Мислиш ли, че кожата ти е твърде тъмна, за да те обичат?

Франклин вдигна тениската си и погледна малкото си кафяво коремче. Поклати глава. Плачеше.

— Знаеш ли какво ще се случи с маца? Как й е името?

— Никак. Маца й е името.

— Знаеш ли какво ще се случи с маца? Полицаите ще я вземат и ще я занесат в приюта за животни, а там лекарите ще й бият инжекция. Били ли са ти инжекции в детската градина? Със спринцовка с остра игла? Ще я забият в маца, маца ще я заболи и ще умре.

Франклин стисна долния край на тениската си и закри с него очите си. Мушна палец в устата си, а не го беше правил цяла година, откакто мама го бе помолила да не го прави.

— Ела тук — каза гласът от тъмното. — Ела при мен и ще ти кажа как можеш да спасиш маца от инжекцията. Искаш ли да бият на маца инжекция, Франклин? Не? Тогава ела тук.

Франклин тръгна към тъмнината, лапнал палец и облян в сълзи. Когато стигна на два метра от леглото, Мейсън духна в тръбата и запали лампата.

Поради някаква вродена храброст, поради желанието да спаси маца или защото си даваше сметка, че вече няма накъде да бяга, Франклин дори не трепна. Не избяга. Остана на мястото си и погледна лицето на Мейсън.

Ако Мейсън имаше чело, непременно щеше да го сбърчи при този разочароващ резултат.

— Можеш да спасиш маца от инжекцията, ако сам ти й дадеш малко отрова за плъхове — каза Мейсън. „П“ не се чу, но Франклин разбра. Извади палеца от устата си.

— Ти си стар и лош — каза Франклин. — И си грозен.

Обърна се и излезе от стаята през банята с навитите маркучи до стаята за игри. Мейсън го наблюдаваше на екрана.

Санитарят също поглеждаше към момчето, макар и да се преструваше, че чете списанието. Франклин вече не се интересуваше от играчките. Отиде под жирафа и седна с лице към стената — това беше единственото, което можеше да направи, за да не смуче палеца си.

Кордел го наблюдаваше внимателно, за да види дали плаче. Когато видя раменете на детето да се тресат, отиде при него и внимателно попи сълзите му със стерилни тампони. После постави мокрите тампони в чашата с мартини на Мейсън, която се охлаждаше в хладилника заедно с портокаловия сок и кока-колата.

Глава 10

Оказа се, че никак не е просто да се намери медицинска информация за доктор Ханибал Лектър. Предвид абсолютното му презрение към системата на медицинското обслужване и повечето от практикуващите лекари, не беше изненадващ фактът, че никога не бе имал личен лекар.

Балтиморската болница за душевноболни престъпници, където го бяха държали до злополучното му преместване в Мемфис, сега беше изоставена и сградата подлежеше на събаряне.

От щатската полиция на Тенеси, която последна бе отговаряла за Лектър, преди да успее да се измъкне, твърдяха, че изобщо не са получавали медицинското му досие. Полицаите, които го бяха довели от Балтимор до Мемфис, сега покойници, се бяха подписали, че получават затворника, но не и за каквито и да било медицински документи.

Старлинг прекара един цял ден пред телефона и компютъра, после лично претърси големите архиви за съхраняване на доказателства в Куонтико и централата на ФБР. Цяла сутрин тършува из прашните рафтове на балтиморската полиция, а после прекара влудяващ следобед сред некаталогизираната колекция от материали за Ханибал Лектър в мемориалната юридическа библиотека „Фицхю“, където времето спира, докато служителките правят опити да открият нужния ключ.

Най-накрая се сдобий един-единствен лист хартия — повърхностния медицински преглед, на който бе подложен доктор Лектър при първоначалното му арестуване от щатската полиция на Мериленд. Не беше приложен никакъв медицински картон за здравословното му състояние преди това.

Инел Коури бе надживяла кончината на Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници и сега работеше на значително по-добро място в Болничния борд на щата Мериленд. Не искаше да разговаря със Старлинг в кабинета си, така че се срещнаха в едно кафене на партера.

Старлинг бе свикнала да пристига на мястото на срещата по-рано, за да има време да го огледа от разстояние. Коури дойде точно на минутата. Беше на около трийсет и пет, възпълна и бледа, без никакъв грим или бижута. Косата й стигаше почти до кръста, както я бе носила в училище. Беше с бели сандали.

Старлинг взе няколко пакетчета захар от бара и изчака Коури да седне на уговорената маса.

Доста хора се заблуждават, че всички протестанти си приличат. Не е така. Както хората от Карибските острови могат съвсем точно да определят от кой друг остров са сънародниците им, Старлинг, отгледана от лютерани, хвърли един поглед на тази жена и си каза: Христова църква, може би назарянка.

Свали бижутата си — обикновена гривна и семпла златна обица на здравото си ухо — и ги прибра в чантата. Часовникът й беше пластмасов, с него нямаше проблем. Нямаше какво повече да направи за външния си вид.

— Инел Коури? Искате ли чаша кафе? — Носеше две кафета.

— Името ми се произнася Айнел. Не пия кафе.

— Ще изпия и двете. Искате ли нещо друго? Аз съм Кларис Старлинг.

— Не искам нищо. Ще ми покажете ли някакъв документ със снимка?

— Разбира се — отвърна Старлинг. — Госпожице Коури… може ли да ви наричам Айнел?

Жената сви рамене.

— Айнел, нужна ми е помощ във връзка с нещо, което всъщност не ви засяга лично. Просто ми трябва да открия едни документи от Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници, но не знам къде да ги търся.

Айнел Коури отговори натъртено, за да изрази гняв или възмущение:

— Вече обсъждахме този въпрос с борда, когато затваряха болницата, госпожице…

— Старлинг.

— Госпожице Старлинг. Ще се уверите, че нито един пациент не е напуснал без документите си. Ще се уверите също така, че нито една папка не е напуснала болницата, без преди това да е била одобрена от ръководството. Що се отнася до папките на починалите, оказа се, че Департаментът по здравеопазването не ги иска, Бюрото по статистиката също, така че, доколкото знам, мъртвите папки, тоест папките на починалите, останаха в Балтиморската щатска болница и след датата на моето напускане, а аз напуснах последна. Документите на отлъчилите се бяха изпратени в полицията и на местния шериф.

— Отлъчилите се?

— Така наричахме избягалите. Понякога се случваше с болните, на които беше гласувано доверие.

— Доктор Ханибал Лектър като отлъчил ли се водеше? Възможно ли е документите му да са попаднали при правоохранителните органи?

— Той определено не беше отлъчил се. Никога не сме го водили като избягал по наша вина. Когато това е станало, за него отговаряха други. Само веднъж слязох там долу и видях доктор Лектър. Показах го на сестра ми, която беше дошла с момчетата си. Като си спомня за това, усещам някакъв студ и отвращение. Той подтикна един от другите да хвърли по нас… — сниши глас — семе, разбирате ли?

— Да, чувала съм думата — отговори Старлинг. — Това случайно не беше ли господин Мигс? Имаше добра ръка.

— Изключила съм го от ума си. Вас си ви спомням. Дойдохте в болницата и разговаряхте с Фред… доктор Чилтън, после слязохте в онова мазе при Лектър, нали?

— Да.

Доктор Фредерик Чилтън, директорът на Балтиморската болница за душевноболни престъпници, бе изчезнал безследно по време на отпуската си малко след бягството на Лектър.

— Знаете ли, че Фред изчезна?

— Да, чух за това.

Очите на госпожица Коури веднага се наляха с искрящи сълзи.

— Беше мой годеник — каза тя. — Той изчезна, след това затвориха болницата и аз се почувствах така, сякаш покривът се е стоварил върху главата ми. Ако не беше моята църква, нямаше да го преживея.

— Съжалявам — поклати глава Старлинг. — Виждам, че вече имате добра работа.

— Но нямам Фред. Той беше добър, много добър човек. Ние се обичахме, а човек не намира любов всеки ден. Като ученик са го избирали за Момче на годината.

— И с право. Искам да ви попитам, Айнел, дали той държеше документите в кабинета си, или са били някъде в приемната, където е било бюрото ви…

— Бяха в стенните шкафове в кабинета му, а после, когато броят им нарасна прекомерно, взехме големи шкафове и ги сложихме в приемната. Разбира се, винаги бяха заключени. Когато се изнесохме оттам, в сградата временно настаниха метадоновата клиника и те разместиха доста неща.

— Попадала ли ви е някога папката с документите на доктор Лектър?

— Разбира се.

— Помните ли дали в нея имаше рентгенови снимки? Рентгеновите снимки отделно ли се пазеха или към досиетата?

— Към досиетата. Бяха по-големи от папките и това създаваше неудобства. Имахме рентгенов апарат, но не и постоянен рентгенолог, който да води отделен архив. Честно казано, не помня дали в неговата папка е имало снимки. Имаше електрокардиограма, която Фред показваше на хората. Доктор Лектър… дори не искам да го наричам „доктор“, бил целият оплетен с жиците на електрокардиографа, когато се нахвърлил върху горката медицинска сестра… Странното бе, че пулсът му изобщо не се беше повишил, когато го направил. Санитарите го откопчили от нея, но бяха измъкнали ръката му от ставата. За такова нещо би трябвало да му направят рентгенова снимка според мен.

— Ако се сетите къде може да са папките или си спомните нещо, нали ще ми се обадите?

— Ще направим цялостно издирване — отговори госпожица Коури, като произнесе фразата с видимо удоволствие, — но не мисля, че ще открием нещо. Много неща просто си останаха там. Не ги зарязахме ние, а онези от метадоновата клиника.

Чашките за кафе имаха дебели стени и човек трудно можеше да пие от тях, без да се накапе. Старлинг изчака Айнел Коури да се отдалечи с тежката си походка, преследвана от собствения си ад, после изпи половин чаша кафе със салфетка под брадичката.

Постепенно идваше на себе си. Знаеше, че й е писнало от нещо. Може би й беше писнало от липсата на вкус или, още по-лошо, от безстилието. От безразличието към неща, които са приятни за окото. Може би изпитваше жажда за стил. Дори стилът на една уличница беше по-добре от нищо — беше заявка за нещо повече, независимо дали искаш да я чуеш, или не.

Потърси в себе си снобизъм и реши, че няма за какво да снобее. След това, докато размишляваше на тема стил, си спомни Ивелда Дръмго, която действително имаше стил. При тази мисъл й се прииска да излезе на чист въздух.

Глава 11

И така, Старлинг се върна там, откъдето всичко бе започнало — Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници, вече изоставена. Старата кафява сграда, свидетел на толкова много страдания, беше със заковани прозорци, заключена с вериги, изпъстрена с графити и очакваше разрушителите.

Още преди директорът й доктор Фредерик Чилтън да изчезне, нещата вървяха на зле. Последвалите разкрития за разхищения и лошо управление, както и плачевното състояние на сградата, принудиха местните власти да спрат финансирането. Някои от пациентите бяха преместени в други щатски заведения, други бяха умрели, трети бродеха по улиците на Балтимор като торазинови зомбита вследствие на зле замислена програма за външно лечение, при която мнозина от тях измряха от премръзване по улиците.

Докато чакаше пред сградата, Старлинг си даде сметка, че най-напред бе опитала всички други възможности само защото не искаше да се връща отново на това място.

Пазачът, който трябваше да й отвори, закъсня с четирийсет и пет минути. Беше набит възрастен мъж с ортопедична обувка, която тропаше, и източноевропейска прическа, която може би му бе направена в домашни условия. Докато я водеше към страничната врата, която беше с няколко стъпала под нивото на тротоара, гърдите му свиреха. Ключалката беше разбита от мародери и вратата беше заключена с верига и два катинара. Около брънките на веригата имаше паяжина. Пазачът започна да търси ключовете и Старлинг забеляза, че в пукнатините по стъпалата е поникнала трева. Следобедното небе беше покрито от облаци, светлината бе матова, нямаше никакви сенки.

— Не познавам тази сграда добре. Само проверявам да няма пожар — обясни мъжът.

— Знаете ли дали вътре са складирани някакви документи? Шкафове, досиета?

Той сви рамене.

— След болницата тук няколко месеца беше метадонова клиника. Сложиха всичко в сутерена. Легна, малко чаршафи, не знам какво още. Там е лошо за астмата ми, защото има мухъл, много мухъл. Дюшеците на леглата са изгнили. Не мога да дишам там долу. Стълбите са стръмни за крака ми. Бих ви показал, но…

Старлинг щеше да се зарадва, ако имаше кой да я придружи, пък макар и той, но това щеше да я забави.

— Не, няма нужда. Къде да ви намеря после?

— Надолу по улицата, където преди беше Бюрото за шофьорски книжки.

— Ако не се върна до един час…

Той погледна часовника си.

— След половин час трябва да си тръгна.

Това вече минава всякакви граници.

— Ето какво ще направите. Ще ме изчакате на работното си място, за да ви върна ключовете. Ако не се върна до един час, ще се обадите на този номер тук на визитката и ще им покажете къде съм влязла. Ако ви няма, когато изляза — ако сте се прибрали у дома, лично ще потърся шефа ви сутринта, за да му се оплача. В добавка… в добавка ще ви изпратя проверка от Националната данъчна служба и имиграционните власти и… ясно ли е? Би ме удовлетворил само положителен отговор.

— Щях да ви изчакам, разбира се. Нямаше защо да ми наговорите всичко това.

— Много благодаря — каза Старлинг.

Пазачът се улови за парапета, за да се изкачи до нивото на тротоара, и тя чу отдалечаването на неравните му стъпки. Отвори вратата и попадна на първата площадка на аварийното стълбище. Сивата дневна светлина влизаше през големи зарешетени прозорци. Замисли се дали да заключи след себе си и реши само да завърже веригата на възел от вътрешната страна, така че да може да отвори, ако случайно загуби ключовете.

При предишните си посещения в сградата, за да разговаря с доктор Лектър, бе влизала през главния вход, така че сега й беше необходимо време, за да се ориентира.

Изкачи се до партерния етаж. Матовите прозорци още повече намаляваха отслабващата светлина и помещението тънеше в полумрак. С помощта на големия си фенер Старлинг откри електрическия ключ и запали лампата — три крушки, които все още горяха в разнебитения полилей. Скъсаният кабел на телефона се търкаляше върху бюрото на приемната.

Навсякъде личаха следи от вандали, действали с флакони боя — огромен триметров фалос с тестиси украсяваше стената на приемната задно с надпис ИЗДУХАЙ ГО.

Вратата на кабинета на директора беше отворена. Старлинг застана на прага. Точно тук бе дошла при първата си задача от ФБР, когато все още беше стажантка и вярваше във всичко, все още си мислеше, че ако си свършиш работата, ако те бива, ще те приемат независимо от расата, възгледите, цвета на кожата, етническия произход и дали си завършил престижен колеж. Тогава вярваше, че може да се справи.

Тук я бе посрещнал директорът на болницата доктор Чилтън и й бе протегнал мазната си ръка. Тук той бе подслушвал и продавал тайни, тук, след като бе решил, че е умен колкото Ханибал Лектър, бе взел решението, позволило на Лектър да избяга, проливайки толкова много кръв.

Бюрото на Чилтън все още беше в кабинета, но столът липсваше — беше достатъчно малък, за да бъде откраднат. В чекмеджетата нямаше нищо освен една смачкана опаковка от алка-селцер. Бяха останали два шкафа. Ключалките бяха елементарни и бившият агент от техническата служба Старлинг се справи за по-малко от минута. На дъното на едно чекмедже видя разложен сандвич в книжен плик, няколко формуляра на метадоновата клиника, освежител за дъх, шишенце тоник за коса, гребен и няколко презерватива.

Замисли се за подобното на тъмница подземие, в което доктор Лектър бе живял в продължение на осем години. Не искаше да слиза там долу. Би могла да се обади по мобилния телефон и да поиска от местната полиция да й изпратят някого. Би могла да се обади и в офиса на ФБР в Балтимор и да поиска да я придружи още някой агент. Беше късно обаче и нямаше как да избегне задръстванията във Вашингтон — с напредването на времето положението щеше да се влошава.

Облегна се на бюрото на Чилтън въпреки прахоляка и се опита да вземе решение. Наистина ли смяташе, че в мазето може да има останали папки, или просто я привличаше мястото, където за първи път бе видяла Ханибал Лектър?

Кариерата й в правозащитните органи я беше научила, че не е от търсачите на силни усещания, и би била щастлива, ако никога вече не изпита страх. Само че там долу би могло да има документи. Можеше да разбере само след пет минути.

Спомни си затръшването на железните врати зад гърба си при първото идване преди години. В случай че някой решеше да ги затръшне и сега, набра номера на оперативния офис на ФБР в Балтимор и каза къде е. Уговори се да се обади след час, за да ги уведоми, ако всичко е наред.

Лампите на вътрешното стълбище, по което Чилтън я бе повел тогава, работеха. Тук я бе спрял, за да й обясни мерките за безопасност при работа с Ханибал Лектър, и бе извадил от портфейла си снимката на медицинската сестра, чийто език доктор Лектър бе изял, когато бяха опитали да му направят медицински преглед. Ако наистина бяха измъкнали ръката му от ставата, докато са го усмирявали, непременно трябваше да има рентгенова снимка.

Лек полъх докосна врата й — изглежда, някъде имаше отворен прозорец.

На площадката видя опаковка за хамбургер от Макдоналдс и разхвърляни салфетки. Мръсна чаша, в която е имало боб. Нездравословна храна. Няколко въжеподобни лайна и салфетки в ъгъла. Светлината свърши в долния край на стълбите пред голямата желязна врата на отделението за склонни към насилие престъпници, чиито крила сега бяха широко отворени и закачени с куки за стената. Фенерчето й беше с пет батерии и хвърляше широк сноп ярка светлина.

Освети дългия коридор на бившето строго охранявано крило. В далечния край й се мярна нещо обемисто. Почувства се особено, когато видя вратите на килиите широко отворени. Подът беше осеян с опаковки от хляб и пластмасови чашки. На бюрото на санитаря се търкаляше кутия от газирана напитка, почерняла от употреба като лула за наркотици.

Старлинг щракна ключовете за осветлението зад бюрото. Нищо. Извади мобилния си телефон. Червената светлинка изглеждаше много ярка в тъмнината. Телефонът беше неизползваем в подземието, но не всички го знаеха.

— Бари — заговори тя силно в слушалката, — спри колата пред страничния вход. Донеси прожектора. Освен това, за да се изнесат нещата оттук, ще трябва количка… Да, да, слез. Чакам те. — След това извика към тъмнината: — Внимание, там вътре. Аз съм федерален агент. Ако живеете тук незаконно, свободни сте да си тръгнете. Няма да ви арестувам. Не съм тук заради вас. Можете да се върнете, след като свърша работата си. Това не ме интересува. Можете да се покажете. Ако опитате да ми попречите, ще пострадате сериозно, защото ще пробия задника ви с куршум. Благодаря за вниманието.

Гласът й отекна по празния коридор, в чиито килии толкова много хора бяха ревали до прегракване и бяха гризали решетките, докато останат без зъби.

Старлинг си спомни вдъхващото увереност присъствие на едрия санитар Барни. Странната вежливост, с която Барни и доктор Лектър се отнасяха помежду си. Сега нямаше никакъв Барни. Хрумна й нещо от училище и се напъна да си го спомни:

Градина с рози, точно така. Това тук със сигурност не беше градина с рози.

Старлинг, подтиквана от вестникарските статии напоследък да мрази освен самата себе си и своя пистолет, установи, че сега, когато се чувстваше несигурна, допирът с него е всъщност изключително приятен. Извади колта от кобура и тръгна напред. Беше много важно да наблюдава и двете страни, защото не биваше да допусне някой да се промъкне зад гърба й. Някъде капеше вода.

В някои от килиите имаше разглобени легла. В други имаше дюшеци. Водата се събираше в средата и Старлинг, която винаги пазеше обувките си, прекрачваше ту от едната страна на тясната локва, ту от другата. Спомняше си какво я бе посъветвал Барни преди толкова много години. Движи се в средата на коридора.

Малко по-нататък наистина видя шкафове за документи. Тъмнокафяви в светлината от фенерчето.

Ето я килията на Мигс, покрай която най-много мразеше да минава. Мигс, който шепнеше мръсотии и я пръскаше с телесни течности. Мигс, когото доктор Лектър бе убил, като го бе накарал да глътне мръсния си език. След Мигс в килията бяха сложили Сами — Сами, чиито поетични опити доктор Лектър беше окуражавал с изненадващо въздействие върху самия поет. Дори и сега чуваше как Сами реве стиховете си:

Тя още пазеше някъде надраскания с креда текст.

Сега килията беше натъпкана с дюшеци и завързани на бали чаршафи.

И, най-накрая, килията на доктор Лектър.

Солидната маса, на която четеше, все още беше завинтена за пода в средата на килията. Рафтовете, върху които държеше книгите си, ги нямаше, но подпорите им още стърчаха от стената.

Трябваше да се заеме с шкафовете, но нещо я теглеше към килията. Тук се бе състояла най-забележителната среща в живота й. Тук бе преживяла изненада, стъписване, страх.

Тук бе чула такива истини за себе си, че сърцето й бе закънтяло като камбана.

Искаше й се да влезе вътре. Искаше да влезе, както на човек му се иска да скочи от балкона или както го изкушават релсите при вида на приближаващия влак.

Старлинг освети наоколо с фенера си — видя гърбовете на шкафовете, близките килии. Любопитството надделя и я накара да прекрачи прага. Застана в средата на килията, в която доктор Ханибал Лектър бе прекарал осем години. Стоеше на мястото, където някога бе стоял той. Очакваше да се развълнува, но не се получи. Остави пистолета и фенерчето на масата му, внимателно, за да не се изтъркаля на пода, после се опря на ръце върху плота. Отдолу усети само трохи.

Общо взето, остана разочарована. Килията без обитателя й беше като захвърлена змийска кожа. Тогава си бе помислила, че е разбрала нещо — не беше задължително смъртта и опасността да дойдат, докато си в капан. Можеха да дойдат с дъха на любимия човек. Или през някой слънчев следобед, на рибния пазар, докато по високоговорителите гърми „Макарена“.

Стига толкова. На работа. Шкафовете бяха четири, с обща дължина около три метра, високи до брадичката й. Всеки имаше по пет чекмеджета, които се заключваха с обща ключалка, монтирана на най-горното. Не бяха заключени. Бяха пълни с папки, някои доста дебели. Имаше стари, с кафяви картонени корици, и по-нови, пластмасови. Папки със сведения за здравето на мъртъвци още от откриването на болницата през 1932 година. Бяха горе-долу подредени по азбучен ред. Зад някои от редовете с папки бяха натъпкани документи. Старлинг задържа големия фенер на рамото си, а със свободната си ръка затършува из папките. Съжали, че не е взела по-малък фенер, който да може да закрепи между зъбите си. Веднага щом се ориентира в подредбата на папките, прескочи няколко чекмеджета до буквата „Л“ и бам — Д-р Лектър, Ханибал.

Старлинг извади голямата папка с картонени корици и веднага я огъна, за да провери дали е достатъчно твърда, за да съдържа рентгенова снимка. Постави я върху другите папки, отвори я и видя медицинското досие на покойния И. Дж. Мигс. По дяволите! Мигс, изглежда, щеше да я тормози и от гроба. Остави папката върху шкафа и бързо отиде до буквата „М“, извади папката на Мигс и я отвори. Беше празна. Някаква техническа грешка? Някой е поставил документите на Мигс в папката на доктор Лектър? Прерови чекмеджето, за да намери досие без папка. Нямаше. Върна се при „М“. Осъзна, че нещо я притеснява все повече. Миришеше лошо и вече ставаше непоносимо. Пазачът беше прав — на това място беше трудно да се диша. Беше преровила половината чекмедже, когато разбра, че… вонята става все по-наситена.

Зад гърба си чу лек шум и рязко се обърна, готова за удар, с ръка върху пистолета. Лъчът на фенерчето открои висок мъж, облечен в парцали. Единият от големите му отекли крака беше стъпил във водата, едната му ръка бе отдалечена от тялото, в другата държеше парче от счупена чиния. Единият крак и двете му стъпала бяха увити в ивици от накъсани чаршафи.

— Здрасти — каза той с набъбнал от афти език. Старлинг усещаше миризмата на дъха му от два метра разстояние. Ръката й пусна пистолета и стисна флакона нервнопаралитичен газ.

— Здрасти — отвърна. — Моля ви, останете там, до решетките.

Мъжът не помръдна.

— Ти ли си Христа? — попита.

— Не — отговори Старлинг. — Не съм Христос.

Гласът. Спомняше си този глас.

— Ти ли си Христа? — Лицето му се кривеше.

Този глас. Хайде, спомни си.

— Здравей, Сами — каза тя. — Как си? Тъкмо си мислех за теб.

Какво знаеше за Сами? Информацията, за която ровеше набързо в главата си, не беше никак подредена. Сложил главата на майка си в дискоса за дарения, докато богомолците пеели „Дай на Господаря най-доброто от себе си“. Казал, че това било най-хубавото, което имал. Някаква баптистка църква. Сърдел се, каза доктор Лектър, задето Исус толкова закъснява.

— Ти ли си Христа? — попита той още веднъж, този път умолително. Бръкна в джоба си и извади доста дълъг фас. Сложи го върху парчето чиния и го протегна напред като дар.

— Сами, съжалявам, но аз не съм…

Сами изведнъж почервеня от яд, задето не е Христос, и гласът му загърмя по коридора:

Вдигна нагоре парчето от чиния като нож и запристъпва към Старлинг. Нагази във водата с двата крака, лицето му се изкриви, свободната му ръка не преставаше да опипва въздуха помежду им.

Старлинг усещаше твърдостта на шкафовете зад гърба си.

— МОЖЕШ ДА СИ С ХРИСТА… АКО СИ МНОГО ДОБЪР — изрецитира тя гръмко и отчетливо, сякаш се намираше много далече от него.

— Ъхъ — измънка Сами успокоено и спря.

Старлинг затършува в чантата си и извади шоколадовия си десерт.

— Сами, имам сникърс. Обичаш ли сникърс?

Той мълчеше.

Старлинг сложи шоколада върху един голям плик и го протегна напред.

Той отхапа първата хапка, преди да махне опаковката, изплю станиола и отхапа още веднъж, с което преполови сникърса.

— Сами, някой друг да е идвал тук?

Той не обърна внимание на въпроса й, а сложи остатъка от шоколадовия десерт върху парчето чиния и изчезна зад купчина стари дюшеци в някогашната си килия.

— Какво, по дяволите, е това? — Женски глас. — Благодаря ти, Сами.

— Коя сте вие? — извика Старлинг.

— Не ти влиза в скапаната работа.

— Тук ли живеете, със Сами?

— Разбира се, че не. Тук съм на любовна среща. Не можеш ли да ни оставиш сами?

— Мога. Отговорете на въпроса ми. Откога сте тук?

— Две седмици.

— Някой друг да е идвал?

— Идваха някакви прошляци, но Сами ги изрита.

— Сами защитава ли те?

— Опитай да ми направиш нещо и ще разбереш. Мога да ходя и да намирам храна, а той има безопасно място, където да я ядем. Доста хора щяха да се зарадват на такива условия.

— Включени ли сте в някаква програма? Искате ли да ви включат? Бих могла да ви помогна.

— Бил е вече. После пак се е върнал тук и подкарал като преди. Ти какво търсиш? Какво искаш?

— Търся едни папки.

— Щом не са тук, значи някой ги е задигнал. Много умна ли трябва да си, за да се сетиш?

— Сами! — извика Старлинг. — Сами!

Сами не отговори.

— Той заспа — каза приятелката му.

— Ако оставя малко пари, ето тук, ще купите ли нещо за ядене? — попита Старлинг.

— Не. Ще купя пиячка. Храна се намира, пиячка не се намира. Внимавай на излизане да не си закачиш дирника за дръжката на вратата.

— Ще оставя парите на бюрото — каза Старлинг. Искаше й се да побегне. Помнеше как си бе тръгвала след разговорите с доктор Лектър, спомняше си какви усилия полагаше, за да се владее, докато крачеше към спокойствието отвъд бюрото на санитаря Барни.

Излезе на осветеното стълбище и извади двайсет долара от портмонето си. Остави банкнотата на изподраскания плот и я затисна с празна бутилка от вино. После извади найлонова пазарска торбичка и сложи вътре празната папка от досието на Мигс и обложката от папката на доктор Лектър, в която бяха документите на Мигс.

— Довиждане. Довиждане, Сами — извика тя на човека, който бе обикалял наоколо, за да се върне отново в ада, който познаваше. Искаше й се да му каже, че Исус ще дойде скоро, но реши, че е твърде глупаво.

Качи се горе на светло, за да продължи търсенето си.

Глава 12

Ако по пътя към ада има спирки, те сигурно приличат на входа за линейки на болницата Мериленд-Мизерикордия. Сред заглъхващия вой на сирени, стенанията на умиращите, дрънкането на носилките, писъците и виковете, парата, която бълват зарешетените канали, оцветена в червено от големия неонов надпис „БЪРЗА ПОМОЩ“ и която нощем се издига нагоре като огъня на Мойсей, а денем се слива с облаците.

Барни излезе от парата и разкърши силните си рамене. Беше навел подстриганата си кръгла глава и крачеше по изпочупените плочи на тротоара на изток, към сутринта. Излезе от работа с двайсет и пет минути закъснение — полицаите бяха довели някакъв дрогиран сводник с огнестрелна рана, който обичал да бие жени, та главната сестра помоли Барни да поостане. Винаги ставаше така, когато докарваха буйстващ пациент.

Кларис Старлинг се втренчи в Барни изпод голямата качулка на якето си и го остави да се отдалечи на стотина метра по отсрещния тротоар, преди да метне обемистата си чанта през рамо и да го последва. Когато той подмина автобусната спирка и паркинга, тя въздъхна облекчено — щеше да е много по-лесно да го проследи пеша. Не знаеше къде живее, а трябваше да научи, преди той да я види.

Кварталът зад болницата беше спокоен, предимно работнически и многорасов. Квартал, в които е добре да заключиш кормилото на колата си, но няма смисъл да качваш акумулатора у дома за през нощта, а децата могат спокойно да играят на улицата.

След три преки Барни изчака някакъв микробус да освободи пешеходната пътека и сви на север по улица с неголеми къщи, някои от които с мраморни стъпала отпред и спретнати градинки. Малкото витрини на магазини бяха цели. Миеха стъклата. Скоро щяха да отворят и по улицата се виждаха доста хора. Барни се загуби от погледа й за известно време заради паркираните край тротоара камиони и тя продължи напред, но след малко установи, че е спрял. Беше се изравнила с него на отсрещния тротоар. Може би и той я бе видял — не беше сигурна.

Беше застанал с ръце в джобовете, с леко наведена глава, и гледаше изпод вежди нещо шаващо в средата на улицата. На платното лежеше умрял гълъб и едното му крило потрепваше от въздушните вихри на минаващите коли. Около него обикаляше друг гълъб, надигаше учудено глава при всяка стъпка с розовите си пръстчета и гукаше нежно. Обикаляше и обикаляше в кръг и зовеше другаря си. Минаха няколко коли и микробус, но птицата почти не им обръщаше внимание — измъкваше се в последния момент с къс полет.

Старлинг все още не знаеше дали Барни я е видял. Трябваше да продължи напред или да се издаде. Когато погледна крадешком встрани, видя, че санитарят е клекнал по средата на платното и е вдигнал ръка, за да предупреди колите.

Старлинг сви зад ъгъла, свали якето с качулката, облече пуловер, сложи си бейзболна шапка, измъкна от чантата голям сак за тенис, прибра другата чанта и якето в него, после излезе иззад ъгъла заедно с група жени.

Той държеше умрелия гълъб в ръце. Другият излетя нагоре и кацна на жиците. Барни остави умрялата птица на тревата край тротоара и приглади перата й. Вдигна глава нагоре, към другия гълъб, и каза нещо. Когато се отдалечи, гълъбът се спусна надолу и пак започна да обикаля около трупа на мъртвия си другар. Барни повече не се обърна назад. След малко се изкачи по стъпалата към една от сградите, стотина метра по-нататък, и започна да търси ключ в джобовете си. Старлинг спринтира по тротоара, за да го настигне, преди да влезе.

— Барни, здравей!

Той се обърна на стъпалата, не особено бързо, и я погледна. Беше забравила, че очите му са разположени неестествено далече едно от друго. Долови интелигентността в тях обаче и почувства, че помежду им се установява контакт. Свали шапка и разпусна косата си.

— Аз съм Кларис Старлинг. Помниш ли ме? Аз бях…

— Ченгето.

— Да, още съм ченге. Барни, трябва да говоря с теб. Неофициално. Искам да те питам някои неща.

Той слезе по стъпалата. Когато застана на тротоара пред нея, тя пак трябваше да го гледа отдолу нагоре. Не се чувстваше застрашена от ръста му, както би се чувствал един мъж.

— Ще се съгласите ли за протокола, полицай Старлинг, че не са ми прочетени правата? — Гласът му беше висок и дрезгав, като на Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан.

— Разбира се. Не съм ти прочела правата. Признавам го.

— Ще го кажете ли и на чантата си?

Старлинг отвори сака, наведе се към него и каза:

— Не съм прочела правата на Барни и той не знае какви са — сякаш в сака имаше някакво джудже.

— Малко по-нататък на тази улица правят много хубаво кафе — каза Барни. — Колко шапки носиш в този сак?

— Три — отговори Старлинг.

Покрай тях мина микробус с инвалидни регистрационни номера. Старлинг усети погледите на пътниците върху себе си, но сакатите често зяпаха жадно жените и имаха пълно право за това. На следващото кръстовище я изгледаха и някакви млади мъже от една кола, но не казаха нищо заради присъствието на Барни. Ако нещо се бе показало през някой прозорец, щеше да е нащрек моментално — все още очакваше отмъщението на шайката на Крип, но с нахалните погледи трябваше да се примири.

Когато влязоха с Барни в заведението, микробусът даде на заден в една пряка и после се върна в посоката, от която бе дошъл.

Трябваше да изчакат да се освободи сепаре в препълненото заведение — беше закусвалня, келнерът крещеше на готвача на хинди, а готвачът печеше месо на скарата с дълги щипки в ръка и виновно изражение на лицето.

— Хайде да хапнем — предложи Старлинг, когато най-накрая седнаха. — Чичо Сам плаща. Как я караш, Барни?

— Работата е добра.

— Какво работиш?

— Санитар.

— Мислех, че вече си станал лицензиран фелдшер или учиш медицина.

Барни сви рамене и протегна ръка към сметаната.

— Ще ти видят ли сметката, задето застреля Ивелда?

— Не знам. Ще видим. Познаваше ли я?

— Видях я веднъж, когато докараха мъжа й Дион в болницата. Беше мъртъв. Кръвта му бе изтекла още преди да го качат в линейката. Когато стигна при нас, от раните му вече течеше бистър физиологичен разтвор от системите. Тя не искаше да се отдели от него и се нахвърли върху сестрите. Аз трябваше да я… Знаеш. Хубава жена. И много силна. Сега обаче не я докараха…

— Не. Установиха смъртта на място.

— Така си и помислих.

— Барни, след като предаде доктор Лектър на хората от Тенеси…

— Те не се държаха добре с него.

— След като ти…

— И сега всички са трупове.

— Да. Хората от охраната му останаха живи три дни. Ти беше с доктор Лектър осем години.

— Всъщност шест. Постъпих, след като го бяха затворили.

— Как успя, Барни? Ако не възразяваш, че те питам, как успя да оцелееш край него? Едва ли е само защото си се държал добре.

Барни погледна отражението си в лъжицата — най-напред във вдлъбнатата страна, после в изпъкналата — и се замисли за миг.

— Доктор Лектър имаше чудесни обноски. Поведението му не беше вдървено и изкуствено, а непринудено и изискано. Тогава карах едни задочни курсове и той често ми помагаше. Това не означава, че не би ме убил при първа възможност. Това, че имаше някои добри качества, не означава, че нямаше лоши. Доброто и лошото съществуват едно до друго. Сократ го е казал много по-добре. И в зандан като онзи не можеш да си позволиш да го забравиш дори за миг. Ако си нащрек, всичко е както трябва. Доктор Лектър може би съжалява, че ми показа Сократ.

За Барни, неизтърпял недостатъците на официалното образование, Сократ беше ново преживяване, нещо като първа среща.

— Безопасността беше съвсем отделно от разговорите, нямаше нищо общо — каза той. — Мерките за сигурност не бяха персонално насочени към него дори когато се налагаше да не му давам пощата или да го връзвам, за да не буйства.

— Често ли разговаряше с доктор Лектър?

— Понякога минаваха месеци, без да каже и дума, понякога разговаряхме надълго и нашироко, предимно нощем, когато утихнат крясъците. Всъщност карах един задочен курс, но хабер си нямах от нищо, а той ми разкри цял един нов свят, в буквалния смисъл… Светоний, Гибън и прочие.

Барни взе чашата си. Върху ръката му имаше скорошна драскотина, дезинфекцирана с йод.

— Когато избяга, не ти ли е минавало през ум, че би могъл да се върне при теб?

Барни поклати голямата си глава.

— Веднъж ми каза, че по възможност предпочита да яде „недодяланите“. Наричаше ги „дървеняци“.

Барни се засмя — нещо рядко за него. Имаше малки бебешки зъби и усмивката му беше донякъде маниакална — точно като на малко дете, което прави гримаси.

Старлинг се запита дали не е стоял прекалено дълго в подземието при смахнатите.

— Ами ти? Беше ли те страх, когато научи, че се е измъкнал? Минавало ли ти е през ум, че може да дойде при теб?

— Не.

— Защо?

— Каза ми, че не би го направил.

Този отговор им се стори и на двамата странно удовлетворителен.

Донесоха пържените им яйца. И двамата бяха гладни и в продължение на няколко минути се хранеха мълчаливо. После…

— Барни, след като доктор Лектър беше преместен в Мемфис, поисках от теб да ми донесеш рисунките му от килията и ти го направи. Какво стана с останалите му неща? Книгите, книжата? Дори медицинските му документи не са в болницата.

— Беше голяма суматоха — отвърна Барни и удари солницата в разтворената си длан. — Невероятна суматоха, нали разбираш, в болницата. Уволниха ме. Уволниха много хора и всичко се разпиля. Никой не знае къде…

— Моля? — извика Старлинг. — Извинявай, не чух какво каза заради шума. Снощи научих, че „Речник на кухнята“ от Александър Дюма с бележките и подписа на доктор Лектър се е появил преди две години на някаква частна разпродажба. Купил го е колекционер за шестнайсет хиляди долара. Клетвената декларация за собственост на продавача е била подписана от някой си Кари Флокс. Познаваш ли такъв човек, Барни? Надявам се да е така, защото клетвената декларация е написана с почерка, с който е попълнена молбата ти за постъпване на работа в болницата, само че там подписът се чете като „Барни“. Същото е и в данъчната декларация. Съжалявам, че не чух какво каза преди малко, ще повториш ли? Колко ти дадоха за книгата, Барни?

— Около десет — отговори Барни и я погледна в очите.

Старлинг кимна.

— Според разписката десет и петстотин. Колко взе за онова интервю с „Татлър“, след като доктор Лектър избяга?

— Петнайсет бона.

— Страхотно. Браво на теб. Ти ли измисли всичките дивотии, които им наговори?

— Знаех, че доктор Лектър не би имал нищо против. Дори щеше да е разочарован, ако не си бях направил гаргара с тях.

— Преди теб ли е нападнал онази сестра в Балтимор?

— Да.

— Изкълчили са рамото му.

— Да, знам.

— Направили ли са му рентгенова снимка?

— Много е вероятно.

— Тази снимка ми трябва.

— Ммммм.

— Открих, че автографите на Лектър са два вида — с химикалка, преди затварянето му, и с креда или флумастер след това. Кредата е по-скъпа, но, предполагам, това ти е известно. Барни, мисля, че всички тези неща са у теб и смяташ постепенно да ги разпродадеш на колекционерите.

Барни сви рамене, но не каза нищо.

— Струва ми се, че изчакваш отново да се заговори за него. Какво всъщност искаш, Барни?

— Искам, преди да умра, да видя всички картини на Вермеер например.

— Не е нужно да питам от кого знаеш за Вермеер, нали?

— Разговаряли сме за много неща.

— А говорил ли ти е какво би направил, ако е на свобода?

— Не. Доктор Лектър не се занимава с хипотези. Той не вярваше в никакви силогизми, синтези, абсолюти.

— В какво вярваше?

— В хаоса. Дори не е нужно да вярваш в него. Той се вижда навсякъде.

Старлинг реши да му достави удоволствие.

— Казваш го така, сякаш си вярваш, а работата ти в болницата в Балтимор беше да поддържаш реда. Беше шеф на охраната. И двамата с теб пазехме реда. Доктор Лектър не можа да избяга, докато ти го пазеше.

— Вече ти казах как беше.

— Защото ти никога не отпускаше гарда си. Макар в известен смисъл се сближи с…

— Не се сближих! — прекъсна я Барни. — Той с никого не се сближава. Просто говорехме за неща от общ интерес. Поне на мен ми беше интересно да научавам какво ли не.

— Доктор Лектър подиграваше ли те, че не знаеш едно или друго?

— Не. А на теб подиграваше ли ти се?

— Не — отговори тя, за да пощади чувствата му, защото за първи път си даде сметка каква чест са били за нея подигравките от устата на чудовището. — Можеше да ми се надсмее, ако беше пожелал. Знаеш ли къде са нещата му, Барни?

— Има ли награда за който ги намери?

Старлинг сгъна книжната си салфетка и я мушна под ръба на чинията.

— Наградата ще е това, че няма да те обвиня във възпрепятстване на правосъдието. По-рано те оставих на мира, когато постави подслушвателно устройство в бюрото ми в болницата.

— То беше на покойния доктор Чилтън.

— Покойния? Откъде знаеш, че е мъртъв, Барни?

— Ами вече седем години от него ни вест, ни кост — отвърна Барни. — Не очаквам да се появи повече. Искам да те попитам… Какво всъщност искаш, специален агент Старлинг?

— Искам да видя рентгеновата снимка. Искам рентгеновата снимка. Ако има някакви книги на доктор Лектър, искам да ги видя.

— Да кажем, че намерим тези неща… Какво ще стане с тях после?

— Правата да ти кажа, не знам. От прокуратурата могат да задържат всички материали като веществени доказателства към следствието за бягството му. В такъв случай ще мухлясват в склада за съхраняване на доказателства. Ако прегледам вещите и не открия нищо полезно в тях, ще можеш да претендираш, че доктор Лектър ти ги е подарил. Той отсъства вече седем години, така че можеш да предявиш граждански иск. Той няма близки и роднини. Аз лично ще препоръчам да ти върнат всичко, от което нямаме полза. Все пак трябва да си наясно, че моите препоръки не са от тези, в които се претрепват да се вслушват. Вероятно никога няма да ти върнат рентгеновата снимка и медицинските документи, защото те поначало не са били негови, за да ги подарява на когото и да било.

— Ами ако ти кажа, че тези неща не са у мен?

— Нещата на Лектър ще станат непродаваеми в най-скоро време, защото ще пуснем бюлетин и ще уведомим пазара, че ще изправим пред съда всеки, който купи или скрие нещо от тези неща. Ще взема и заповед за обиск на апартамента ти.

— Още повече, че разбра къде живея.

— Мога да ти кажа само, че ако предадеш материалите, няма да имаш никакви проблеми, задето си ги взел, защото по същество си ги съхранил. Кой знае какво би станало с тях в противен случай. Но що се отнася до обещания, че ще си ги получиш обратно, не мога да ти обещая нищо със сигурност. — Старлинг бръкна в чантата си за по-голяма тежест. — Обаче, Барни, имам чувството, че не си станал лекар, защото нямаш право. Може би имаш минала присъда? Виждаш ли? Не съм изисквала досието ти, не съм ровила в миналото ти.

— Така е. Само си се ровила в данъчната ми декларация и молбата за работа. Трогнат съм.

— Ако имаш предишна присъда, може би прокурорът ще успее да вметне някоя добра дума където трябва и ще изчистят досието ти.

Барни попи устните си с парченце препечен хляб.

— Свърши ли? Нека се поразходим.

— Видях Сами. Помниш ли го? Дето го сложиха в килията на Мигс. Все още живее там — каза Старлинг, когато излязоха.

— Мислех, че онова място е набелязано за събаряне.

— Така е.

— Сами включен ли е в някаква програма?

— Не. Просто живее там в тъмното.

— Мисля, че е редно да кажеш за него където трябва. Диабетик е и ще умре, ако е оставен без грижи. Знаеш ли защо доктор Лектър накара Мигс да си глътне езика?

— Мисля, че знам.

— Уби го, защото те обиди. Но не се чувствай виновна… Вероятно щеше да го направи така или иначе.

Минаха покрай входа на Барни и стигнаха до тревата, където гълъбът все още обикаляше около трупа на убития си другар. Барни плесна с ръце да го прогони.

— Махай се! Стига толкова скръб. Ей сега ще дойде някоя котка.

Птицата отлетя. Не видяха къде изчезна.

Барни взе мъртвия гълъб. Трупчето с лъскавите пера се плъзна леко в джоба му.

— Знаеш ли, че доктор Лектър веднъж те спомена. Може би последния път, когато разговарях с него, или един от последните пъти. Искаш ли да знаеш какво каза?

— Разбира се — кимна Старлинг. Храната в стомаха й сякаш се раздвижи. Напрегна волята си, за да не се намръщи.

— Говорехме за наследеното, здраво вкоренено поведение. За пример даде гълъбите, които се преобръщат във въздуха, докато летят, и падат надолу към земята. Някои се спускат съвсем ниско до земята, други не толкова. Не можеш да чифтосаш два от тези, които се спускат съвсем ниско, защото потомството им ще се удари в земята и ще умре. Лектър каза: „Агент Старлинг е от тези, които се спускат до долу, Барни. Дано поне единият от родителите й не е бил такъв.“

Старлинг трябваше да се замисли, за да смели чутото.

— Какво ще правиш с гълъба? — попита.

— Ще го оскубя и ще го изям — отговори Барни. — Ела у нас да ти дам рентгеновата снимка и книгите.

Докато се връщаше с тежкия пакет към болницата и колата си, Старлинг чу гукането на скърбящия гълъб откъм дърветата само веднъж.

Глава 13

Благодарение на загрижеността на един луд и манията на друг Старлинг сега имаше това, което винаги бе желала — кабинет на сутеренния етаж в „Поведенчески науки“. Не беше приятно да получиш кабинет по този начин.

Старлинг никога не беше се надявала да попадне в елитния отдел веднага след завършването на академията на ФБР, но бе вярвала, че ще успее да си завоюва място там. Беше наясно, че преди това ще трябва да прекара няколко години на оперативна работа.

Беше добра в професията си, но не и в кабинетната политика и й бяха необходими години, за да осъзнае, че никога няма да се добере до заветното място в „Поведенчески науки“ въпреки желанието на шефа на отдела Джак Крофорд.

Една от основните причини си оставаше невидима за нея, докато — подобно на астроном, който открива черна дупка — не откри въздействието на Заместник-генералния инспектор Пол Крендлър върху телата около него. Все още не й бе простил, задето бе открила серийния убиец Джейм Гъм преди него и не бе понесъл вниманието на медиите към нея.

Веднъж й се бе обадил и дома през една дъждовна зимна вечер. Тя вдигна слушалката по хавлия, с пухени чехли на краката и увита в кърпа коса. Помнеше датата, защото беше първата седмица от операция „Пустинна буря“. По онова време беше в техническия отдел и тъкмо се бе върнала от Ню Йорк, където бе поставила „бръмбар“ за подслушване в лимузината на иракския посланик към ООН. Новото радио беше досущ като старото, само че предаваше разговорите на хората в колата към сателит на Департамента по отбраната, който летеше някъде горе. Беше доста рискована операция в частен сервиз и нервите й все още бяха изопнати.

За някакъв смахнат миг си помисли, че Крендлър се обажда, за да я поздрави, че се е справила добре. Помнеше тракането на дъжда по прозореца и гласа на Крендлър в слушалката, леко завален на фона на шумотевицата в някакъв бар.

Покани я да излязат. Каза й, че може да мине да я вземе след половин час. Беше женен.

— Не, господин Крендлър — каза тя и натисна бутона за запис на телефонния секретар. Машината изписука според изискването на закона и връзката прекъсна.

Сега, години по-късно в кабинета, който толкова бе желала да си спечели, Старлинг надраска името си върху парче хартия и го залепи със скоч на вратата. Не беше смешно. Скъса го и го хвърли в кошчето.

В поставката за входяща кореспонденция имаше един плик. Беше въпросник от книгата на рекордите „Гинес“, която се готвеше да я впише като жената полицай, убила повече престъпници от всички останали жени с нейната професия в историята на Съединените щати. Издателят обясняваше, че използва думата „престъпници“ преднамерено, защото всички покойници имали множество присъди за криминални престъпления, а трима имали заповеди за арест. Въпросникът отиде в кошчето при името й.

Вече втори час чаткаше клавишите на компютъра и издухваше от лицето си кичурите коса, когато Крофорд почука на вратата и надзърна в кабинета й.

— Старлинг, обади се Браян от лабораторията. Рентгеновата снимка на Мейсън и тази, която ти е дал Барни, съвпадат. Това е ръката на Лектър. Ще дигитализират изображенията и ще ги сравнят съвсем прецизно, но според него и сега няма никакво съмнение. Ще вкараме всичко това в секретното компютърно досие на Лектър.

— А Мейсън Върджър?

— Ще му кажем истината — отговори Крофорд. — И двамата сме наясно, че той не би споделил нищо с нас, освен ако не се нуждае от съдействие. Ако обаче опитаме да хванем следата му в Бразилия, тя ще се изпари.

— Ти ми каза да не я закачам и аз го направих.

— Тогава какво работеше?

— Снимката на Мейсън е дошла с DHL. От фирмата взеха баркода и информацията от етикета и определиха мястото, откъдето е пусната пратката. Хотел „Ибара“ в Рио. — Старлинг вдигна ръка, за да не я прекъсне. — Всичко това са източници в Ню Йорк. В Бразилия не са задавани никакви въпроси. Мейсън осъществява телефонните си връзки, или поне голяма част от тях, през централата на букмейкърски пункт в Лас Вегас. Можеш да си представиш колко разговори минават оттам.

— Не смея да попитам как научи всичко това.

— Съвсем законно — отвърна Старлинг. — Е, почти… Не съм поставяла подслушвател в дома му. Просто знам кодовете за достъп до телефонната му сметка, това е. Всички агенти от техническия отдел ги имат. Ако човек с неговото влияние реши да пречи на правосъдието, колко време ще трябва да се молим за прокурорска заповед? И какво можеш да му направиш дори ако го осъдят? Въпреки това използва централа на тотализатор.

— Разбирам — кимна Крофорд. — Комисията по хазарта на Невада би могла или да подслушва телефона му, или да притисне тотализатора да ни каже това, което искаме да знаем, а то е с кого разговаря.

Старлинг кимна.

— Оставих Мейсън на мира точно както ми каза.

— Разбрах вече — каза Крофорд. — Можеш да предадеш на Мейсън, че очакваме помощ чрез Интерпол и посолството. Обясни му, че трябва да изпратим там хора, за да започнем подготовка за екстрадиране. Лектър вероятно е извършил престъпления и в Южна Америка, така че е по-добре да го приберем, преди полицията в Рио да започне да рови досиета, в които пише canibalismo. Ако изобщо е в Южна Америка. Старлинг, гади ли ти се, когато разговаряш с Мейсън?

— Налага се да вляза в режим. Ти ми показа как става това, когато работехме по удавницата в Западна Вирджиния. Фредерика Бимел… Да, от Мейсън наистина ми се гади. Напоследък ми се гади от много неща, Джак.

Сама се изненада от себе си, та чак млъкна. Никога досега не се бе обръщала към шефа на секцията на малко име и това я стресна. Вгледа се в лицето му, което бе пословично трудно за разгадаване.

Той кимна и се усмихна тъжно.

— И на мен, Старлинг. Искаш ли таблетки за стомах, преди да говориш с него?

Мейсън Върджър не си направи труда да разговаря с нея. Някакъв секретар й благодари за съобщението и предаде, че Мейсън ще я потърси по-късно. Не го направи. За Мейсън Върджър, който беше няколко позиции по-нагоре от нея в списъка за получаване на информация, съвпадането на рентгеновите снимки не беше новина.

Глава 14

Мейсън научи доста преди Старлинг, че рентгеновата снимка, с която разполагаме на доктор Лектър, защото източниците му в Департамента на правосъдието бяха много по-добри от нейните.

Мейсън получи съобщението по електронната поща, подписано със „Символ 287“. Това е вторият компютърен псевдоним на представителя на правителството на САЩ, помощника на Партън Велмор в Юридическата комисия на Камарата на представителите. Кабинетът на Велмор беше уведомен от „Касиус 199“, втория компютърен псевдоним на Пол Крендлър от Департамента на правосъдието.

Мейсън се развълнува. Не бе допуснал, че доктор Лектър е в Бразилия, но сега беше ясно, че на лявата му ръка има пет пръста. Информацията пристигна заедно със сведения за нова следа, този път от Европа. Мейсън предполагаше, че източникът на информация работи в италианските правозащитни служби, и миризмата на Лектър сега изглеждаше по-силна откогато и да било досега.

Нямаше намерение да дели информацията си с ФБР. Беше изпреварил значително федералната агенция в издирването на Лектър благодарение на седемгодишните си неуморни усилия, достъпа до поверителни правителствени материали, множеството разпръснати листовки и големите си финансови възможности. Споделяше информация с ФБР само когато трябваше да се възползва от ресурсите им.

За да не буди съмнения, накара секретаря си да продължи да притиска Старлинг за нови подробности — обаждаше се й се поне по три пъти всеки ден.

Мейсън веднага изпрати пет хиляди долара на информатора си в Бразилия, за да продължи да следи източника на рентгеновата снимка. В Швейцария, във фонда за спешни случаи, изпрати значително по-голяма сума и беше готов да плати още веднага щом чуе каквото трябва.

Вярваше, че източникът му в Европа е открил доктор Лектър, но го бяха заблуждавали неведнъж и се бе научил да е по-предпазлив. Доказателствата щяха да се появят скоро. Дотогава, за да облекчи агонията от чакането, се отдаде на това, което щеше да направи, след като Лектър попаднеше в ръцете му. И това подготвяше отдавна, защото Мейсън бе станал специалист по страданието…

Предпочитаните от Бог начини за причиняване на страдание не ни удовлетворяват, нито пък могат да бъдат разбрани, освен ако невинността не Го отвращава. Явно се нуждае от малко помощ в насочването на слепите стихии, с които бичува земята.

Мейсън осъзна ролята си във всичко това през дванайсетата година от парализирането си, когато тялото му започна да чезне постепенно под завивките и когато разбра, че никога вече няма да се изправи. Помещенията за него във фамилното имение бяха готови и той разполагаше със средства, но те не бяха неограничени, защото патриархът на рода Молсън все още бе на власт.

Беше Коледа на годината, когато доктор Лектър успя да избяга. Поддал се на чувствата, които обикновено ни обземат на този празник, Мейсън горчиво съжаляваше, че не беше уредил убийството на Лектър в клиниката. Знаеше, че се разхожда някъде по земята, че най-вероятно се забавлява.

А самият Мейсън лежеше под респиратора под меко одеяло, край него медицинската сестра пристъпяше от крака на крак и й се щеше да може да поседне. Бяха довели в имението някакви бедни деца, за да пеят коледни песнички. С позволение на лекаря отвориха за малко прозореца на стаята му, а долу в студената свежа вечер децата държаха свещи и пееха.

Осветлението в стаята му беше изгасено и той виждаше звездите — едри, увиснали съвсем ниско на фона на черното небе.

Подигравката, стаена в този стих, го смаза. Как неподвижен ти лежиш, Мейсън!

Коледните звезди над имението продължаваха да мълчат все така задушаващо. Звездите не му казаха нищо, когато ги погледна с умоляващото си изцъклено око, когато им махна с пръстите, които можеше да движи. Ако се задушавам в космоса, мислеше, последното нещо, което ще видя, са красивите смълчани звезди, които нямат въздух. Задушаваше се и сега, защото респираторът не можеше да работи достатъчно бързо, трябваше да го чака, за да поеме дъх, жизнените му показатели, светещи в коледно зелено на екраните като връхчета, малки, вечнозелени връхчета сред черната гора на екраните. Връхче на сърдечния удар, систолично връхче, диастолично връхче.

Сестрата се изплаши, бе готова да натисне бутона за помощ, да посегне към адреналина.

Подигравката в този стих, как неподвижен ти лежиш, Мейсън.

Богоявление посред Коледа. Преди сестрата да успее да позвъни или да вземе лекарството, първите иглички на отмъщението докоснаха бледата му търсеща ръка, ръка като рак, и започнаха да го успокояват.

На Коледа причастия навсякъде по земята, вярващите са убедени, че чрез чудото на превъплъщението наистина ядат тялото на Христос. Мейсън започна да се готви за още по-внушителна церемония без никакви превъплъщения. Започна да подготвя съдбата на доктор Лектър — да бъде изяден жив.

Глава 15

Образованието на Мейсън беше странно, но идеално отговаряше на живота, който баща му бе предвидил за него и за задачата, с която се бе заел сега.

Като малък посещаваше пансион, на който баща му отпускаше щедри дарения и който си затваряше очите за честите отсъствия на Мейсън. Понякога в продължение на седмици старият Върджър се занимаваше със същинското образование на сина си — водеше го със себе си по оборите и кланиците, които бяха истинският стълб на състоянието му.

Молсън Върджър беше пионер в много области на говедовъдството и производството на месо, особено в областта на икономиите. Ранните му експерименти с евтина храна си остават ненадминати. Той добавяше към менюто на прасетата свинска четина, млени птичи пера и тор до степен, която навремето бе смятана за дързост. През четирийсетте го бяха смятали за безразсъден фантазьор, защото вместо вода даваше на свинете да пият помия от канавките, сгъстена от ферментирали животински нечистотии — за да наддадат по-бързо на килограми. Смеховете престанаха, когато потекоха печалбите и след това конкуренцията се надпреварваше да му подражава.

Но водещите му позиции в бранша не се изчерпваха с това. Бореше се храбро и със собствени средства срещу Закона за хуманни кланици единствено от гледна точка на икономиите, и съумя да запази дамгосването на говедата по главите, макар че това му бе струвало скъпо и прескъпо. Водеше Мейсън със себе си да наблюдава мащабните експерименти с оборите, докато изследваше колко дълго животните могат да стоят без храна и вода преди клането без сериозна загуба на тегло.

Тъкмо финансираните от него генетични изследвания най-накрая успяха да постигнат двойното омускуляване на белгийската порода свине, но без загубите в сланина, които измъчваха белгийците. Молсън Върджър купуваше животни за разплод от всички краища на света и финансираше немалко програми за селекциониране на животни в чужбина.

Кланиците обаче са преди всичко работа с хора и никой не разбираше това по-добре от Молсън Върджър. Бе успял да стресне профсъюзите, когато опитаха да отхапят част от печалбата му с искания за по-високи заплати и мерки за безопасност. В тази насока връзките му с организираната престъпност, които продължаваха повече от трийсет години, му послужиха отлично.

Мейсън по онова време много приличаше на баща си — тъмни лъщящи вежди над светлосините касапски очи, перчем, който се спускаше косо над челото, от ляво на дясно. Много често Молсън Върджър улавяше с обич главата на сина си в длани, просто за да я почувства, сякаш искаше да се увери в бащинството си — по същия начин беше в състояние да опипа главата на една свиня и по костната структура да определи генетичния й произход.

Мейсън усвояваше добре и дори след като нараняванията му го приковаха към леглото, беше в състояние да взема разумни решения за бизнеса. Идея на Върджър син бе да убеди правителството на Щатите и Обединените нации да изколят всички свине от местната порода на остров Хаити под предлог, че са застрашени от африкански свински грип. След това успя да продаде на властите големите бели американски свине, с които да се замени местната порода. Тези свине в условията на острова измряха почти веднага и трябваше да бъдат заменяни отново и отново с животни от запасите на Върджър, докато хаитяните не започнаха да развъждат издръжливите дребни коренояди от Доминиканската република.

Сега, след цял живот учене и трупане на опит, Мейсън се чувстваше като Страдивариус, който пристъпва към работната си маса, докато готвеше машините на своята мъст.

А каква златна мина от информация и ресурси имаше в останалия му без лице череп! Проснат в леглото си, композиращ наум като глухия Бетховен, Мейсън си спомняше как ходеше с баща си по изложенията на свине, как оглеждаха конкуренцията, как баща му винаги беше готов да извади малкия сребърен нож от джоба на жилетката си и да го забие в гърба на някое животно, за да провери дебелината на слоя сланина, как после се отдалечаваше от гневния писък, твърде достолепен, за да му поискат сметка, отбелязал с палец мястото, до което е потънал ножът.

Ако имаше устни, Мейсън щеше да се усмихне при спомена как баща му заби ножа си в едно расово прасе, което смяташе, че всички хора са му приятели, и как детето, което се оказа собственик на прасето, се разплака. Бащата на детето се втурна побеснял, но горилите на Молсън го изхвърлиха извън шатрата. Да, беше преживял и хубави, смешни неща.

По изложенията Мейсън бе виждал екзотични свине от всички краища на света. За новата си цел събра на едно място всичко, което някога бе виждал.

Започна селекционерската си програма непосредствено след просветлението по Коледа и я организира в Сардиния край италианския бряг. Избра мястото, защото беше усамотено и същевременно близо до Европа.

Мейсън вярваше — и с право, — че първата спирка на доктор Лектър след бягството му от Щатите е била Южна Америка. Беше обаче убеден, че човек с вкуса на доктор Лектър би се установил в Европа и затова години наред беше изпращал съгледвачи да следят кой посещава музикалния фестивал в Залцбург и много друга културни събития.

Ето какво изпрати Мейсън на свинегледачите в Сардиния, за да подготвят декорите за смъртта на доктор Лектър:

Гигантската горска свиня Hylochoerus meinertzhageni с шест цицки и трийсет и осем хромозоми, лакомо животно, всеядно като човека. В планините се срещат екземпляри с дължина два метра и тегло повече от двеста и седемдесет килограма. Тази огромна горска свиня беше основната нота на приготовленията му.

Класическият европейски глиган S. scrofa scrofa с трийсет и шест хромозоми в най-чистата му разновидност, без брадавици, само четина и остри глиги, едро, бързо и свирепо животно, което може да убие пепелянка с копитата си и да я излапа както се ядат спагети. Когато е възбудено, разгонено или защитава малките си, напада всичко, изпречило се пред очите му. Женските имат дванайсет цицки и са грижовни майки. В S. scrofa scrofa Мейсън съзря темата на своята музика, а в зурлата — достойно пъклено видение за последните мигове на доктор Лектър.

Свинете от остров Осабоу закупи заради агресивността им, а черната китайска свиня заради високите й нива естроген.

Фалшив тон прозвуча, когато взе породата „бабируса“ от Източна Индонезия, известна с дългите си глиги. Размножаваше се бавно, имаше само две цицки и при тегло от сто килограма струваше прекалено скъпо за размерите си. Но не бе загубено ценно време, тъй като имаше и други породи.

Мейсън нямаше голям избор. Почти всички породи имаха подходящи за целта зъби, общо четирийсет и четири — три чифта остри резци, един чифт удължени кучешки зъби, четири чифта предкътници и три чифта кътници, горни и долни, които можеха да строшат всичко.

Всяка свиня би изяла мъртвец, но за да изяде жив човек, трябва да премине през съответното обучение. Сардинците на Мейсън можеха да се справят със задачата.

Сега, след седем години усилия и множество поколения, резултатите бяха… забележителни.

Глава 16

След като всички действащи лица освен самия доктор Лектър бяха по местата си в планината Генаргенту на остров Сардиния, Мейсън насочи вниманието си към увековечаването на смъртта на доктора за поколенията, а и за да може самият той да се наслаждава, докато я гледа. Отдавна бе уговорил всичко, но сега вече беше настъпил моментът да даде сигнал за готовност.

Деликатните си телефонни разговори провеждаше през централата на своя спортен тотализатор в Лас Вегас и обажданията му просто се губеха като тънки нишки сред огромния обем информация, който минаваше оттам.

Гласът му с качества на радиоговорител, но без преградни и фрикативни съгласни, прелетя от Националния парк край Чесапийк до пустинята, после назад през Атлантика и стигна до Рим в един апартамент на Виа Архимеде зад хотел със същото име. Телефонът зазвъня дрезгаво, двойни позвънявания, както е в Италия. В тъмнината сънливи гласове:

— Cosa? Cosa c’e9?

— Accendi la luce, idiota!10

Нощната лампа се запалва. В леглото има трима души. Младият мъж най-близо до апарата взема слушалката и я подава на пълен по-възрастен мъж в средата. В другия край лежи двайсет и няколко годишно русо момиче. То надига сънливо глава към лампата и я отпуска отново.

— Pronto, chi? Chi parla?11

— Оресте, приятелю, обажда се Мейсън.

Едрият мъж се стяга, прави знак на младия мъж да му донесе чаша минерална вода.

— А, Мейсън, приятелю, извинявай, бях заспал. Колко е часът при теб?

— Късно е, Оресте. Помниш ли какво ти казах, че ще направя за теб, и какво ти трябва да направиш за мен?

— Да, разбира се.

— Дойде времето, приятелю. Знаеш какво искам. Искам да снимаш с две камери, по-качествен звук, отколкото в твоите порнофилми, и понеже ще трябва да си осигуриш електрозахранване, прави сметка генераторът да е далече от снимачната площадка. Освен това искам хубави кадри на природните красоти, за да ги използваме, когато монтираме, както и птичи песни. Искам утре да отидеш на мястото и да подготвиш всичко. Можеш да оставиш оборудването там, има кой да го пази. След това ще се върнеш в Рим и ще чакаш да те извикат, но трябва да си готов да тръгнеш най-късно два часа след като те известя. Разбираш ли? В Ситибанк в Световния изложбен център те чакат нужните средства.

— Мейсън, в момента правя…

— Искаш ли да го направиш, или не, Оресте? Каза, че ти е писнало от филми за чукане, убийства и исторически помии за РАИ. Наистина ли искаш да снимаш нещо сериозно, Оресте?

— Да, Мейсън.

— Тогава тръгни още днес. Парите са в Ситибанк. Искам да отидеш.

— Къде, Мейсън?

— В Сардиния. Със самолет до Калиари, там ще те посрещнат.

Следващият разговор беше до Порто Торес на източния бряг на остров Сардиния. Беше кратък. Нямаше много за говорене, защото машината там работеше отдавна и бе също толкова ефективна, колкото и сглобяемата гилотина на Мейсън. Беше и по-чиста в екологично отношение, макар и не толкова бърза.