Ханибал

Глава 17

Нощ в сърцето на Флоренция, старият град е изкусно осветен.

Палацо Векио се издига над тъмния площад, облян от светлината на прожектори, невероятно средновековен, сводестите му прозорци и бойници напомнят зъби на динен фенер, камбанарията се издига към нощното небе.

Прилепите ще гонят насекоми пред осветения циферблат на часовника до сутринта, когато ще полетят лястовичките и въздухът ще затрепти от камбанен звън.

Главен инспектор Риналдо Паци от Квестурата с черен шлифер на фона на белите статуи, застинали в пози на насилие и смърт, излезе от сенките на Лоджията и прекоси площада, а бялото му лице като слънчоглед се обърна към светлината на двореца. Стоеше на мястото, където бе изгорен реформаторът Савонарола, и гледаше нагоре към прозорците, зад които собствените му предци бяха срещнали зловещата си съдба.

Там от онзи висок прозорец е бил изхвърлен Франческо де Паци — гол, с примка около врата, за да умре в гърчове, докато се блъска в грубата стена. Архиепископът, обесен редом с Паци в златните си свети одежди, едва ли е предлагал някакъв духовен покой — с изцъклени очи, обезумял в смъртта си, той бе впил зъби в плътта на Паци.

Фамилията Паци бе унищожена в онзи съботен ден, 26 април 1478 година, заради убийството на Джулиано де Медичи и опита за убийство на Лоренцо Великолепния в катедралата по време на литургия.

Сега Риналдо Паци от рода Паци, който ненавиждаше властите не по-малко от предците си, опозорен и без късмет, бе дошъл на това място да реши как най-добре да се възползва от появилия се огромен шанс.

Главен инспектор Паци беше убеден, че е открил доктор Ханибал Лектър жив и здрав във Флоренция. Шансът бе да възвърне репутацията си и да се наслаждава на почестите в професията си, като залови злодея. Освен това имаше възможност да продаде Ханибал Лектър на Мейсън Върджър за повече пари, отколкото би могъл да си представи — ако този, когото подозираше, наистина бе Лектър. Разбира се, във втория случай Паци щеше да продаде и собствената си парцалива чест.

Не беше станал шеф на Квестурата безпричинно — навремето беше надарен и го бе тласкал вълчи глад за професионални успехи. Освен това носеше белезите от рани на човек, който, обладан от амбициите си, бе уловил дарбата си с гола ръка за острието.

Бе избрал тъкмо това място, за да хвърли жребия си, защото тук някога му се бе явило прозрението, което го бе направило известен и след това го бе провалило.

Италианското чувство за ирония бе силно развито у Паци — колко знаменателен бе фактът, че откровението го бе споходило точно под този прозорец, където може би все още витаеше гневният дух на предтечата му. На същото това място се появяваше възможността завинаги да промени съдбата на фамилията Паци.

Беше станал известен заради преследването на друг сериен убиец — Il Mostro, Чудовището. Заради него по-късно гарваните бяха започнали да кълват сърцето му. Преживяването му позволи да направи новото си откритие, но така или иначе краят на случая Il Mostro бе вгорчило вкуса в устата му и го бе направил склонен към опасни игри извън рамките на закона.

Il Mostro, Чудовището на Флоренция, бе дебнал влюбени двойки в продължение на седемнайсет години през осемдесетте и деветдесетте. Примъкваше се зад гърба им крадешком, докато се прегръщаха в някоя от многобройните алеи за влюбени, убиваше ги с малокалибрен пистолет и внимателно аранжираше труповете, като използваше цветя и разгалваше едната гръд на момичето. Правеше го по един и същи начин и човек, видял труповете, имаше чувството, че някъде вече е виждал всичко това. Дежа вю.

Освен това Чудовището си отрязваше анатомични трофеи от жертвите си, освен в един случай, когато бе убил двойка дългокоси немски хомосексуалисти, очевидно по грешка.

Общественият натиск върху Квестурата, за да залови Il Mostro, беше страхотен и бе принудил предшествениците на Риналдо Паци да напуснат заемания пост. Когато Паци стана главен инспектор, той приличаше на човек, който се бори с пчели — репортерите се тълпяха навсякъде, дори в кабинета му, когато бе възможно, а фотографите го дебнеха на Виа Дзара пред задния вход на Квестурата, откъдето излизаше с колата си.

Туристите във Флоренция от онова време си спомнят разлепените навсякъде плакати с едно-единствено втренчено око, което предупреждаваше влюбените двойки да се пазят от Чудовището.

Паци работеше като обладан от духове.

Беше се свързал с Отдела по поведенчески науки към ФБР за съдействие при изграждането на психологическия портрет на престъпника и бе изчел всички материали на Бюрото по въпроса.

Беше предприел активни мерки — в някои алеи и често посещавани места край гробищата имаше повече полицаи, отколкото влюбени. Жените в полицията се бяха оказали недостатъчно за целта. През топлите летни месеци се налагаше да пуска само мъже, единият с перука. Бяха пожертвани множество мустаци. За да даде пример, самият Паци обръсна мустаците си.

Чудовището беше предпазлив. От време на време нанасяше удар, но явно нямаше вътрешна нужда да го прави често.

Паци забеляза, че през изминалите години имаше дълги периоди, когато не се беше проявявал, а най-вече правеше впечатление една продължителна пауза от осем години. Паци се хвана за това. Мъчително, методично, с помощта на всички агенции, които успяваше да заплаши достатъчно, като конфискува компютъра на племенника си, за да го използва заедно с единствената машина на Квестурата, успя да състави списък на всички престъпници в Северна Италия, чиито престои в затвора съвпадаха с паузите на Чудовището. Бяха деветдесет и седем.

Паци взе едно бързо и удобно старо алфа ромео GTV на някакъв бандит, ограбил банка, и за месец навъртя с колата повече от пет хиляди километра. В края на краищата успя лично да разпита деветдесет и четирима от осъдените. Останалите бяха сакати или покойници.

На местопрестъпленията нямаше почти никакви следи, които да му позволят да стесни кръга на издирваните. Нямаше отпечатъци от пръсти, никакви телесни течности или други подобни.

При едно от убийствата, в Импрунета, бе открита една-единствена гилза. Беше 22-ри калибър, със страничен капсул, надраскана при изхвърлянето както при полуавтоматичен колт, вероятно модел удсман. Всички убийства бяха извършени със същото оръжие. По куршумите не личаха следи от заглушител, но все пак не беше изключено и да е имало.

Паци беше типичен представител на фамилията си, но преди всичко беше амбициозен. Освен това имаше млада и красива жена с вечно отворена човка. Усилията свалиха шест килограма от слабото му тяло. По-младите служители на Квестурата казваха, че е заприличал на койота от анимационните филмчета, дето вечно преследва онази бягаща птица.

Когато някакви млади тарикати заредиха в компютъра на Квестурата програма, която промени лицата на Тримата тенори в муцуни на магаре, свиня и козел, Паци гледа втренчено екрана толкова дълго, че неговата собствена физиономия накрая придоби магарешко изражение.

Над прозореца на лабораторията в Квестурата е окачена сплитка чесън, за да гони злите духове. След като бе постил и разпитал всички заподозрени без никакъв успех, Паци застана пред този прозорец и се загледа в прашния двор. Беше отчаян.

Мислеше за младата си жена, за елегантните й здрави глезени и за нежния пух в долния край на гърба й. Спомняше си как трептят гърдите й, когато си мие зъбите, и как се смее, когато забележи, че я гледа. Мислеше за нещата, които искаше да й даде. Представяше си как разопакова подаръците. Мислеше за жена си във визуални образи. Тя ухаеше и да я докосва беше вълшебно, но в паметта му винаги най-напред се появяваше визуално.

Замисли се за начина, по който му се искаше да изглежда в очите й и който нямаше нищо общо с настоящето — беше се превърнал в боксова круша за журналистите. На всичкото отгоре Квестурата във Флоренция се помещава в сградата на бивша психиатрична болница и карикатуристите се възползваха максимално от този факт.

Паци смяташе, че успехът идва в резултат на някакво вдъхновение. Зрителната му памет беше отлична и, както много хора, чието основно сетиво са очите, смяташе, че прозрението се явява като образ — най-напред нефокусиран, после все по-ясен. Размишляваше върху начина, по който повечето от нас търсят изгубен предмет — видът му се появява в представите ни и го сравняваме с това, което виждаме, като образът се освежава в паметта ни десетки пъти в минута и заема различни положения в пространството.

След това зад музея „Уфици“ избухна бомба — политически атентат, който за кратко привлече общественото внимание и накара Паци временно да изостави разследването около Чудовището.

Дори докато работеше по атентата, образите, създадени от Il Mostro, не го напускаха. Виждаше аранжираните трупове на Чудовището с периферното си зрение, както гледаме покрай предметите, за да ги видим в тъмното. Най-често си представяше двойката, която бяха намерили в каросерията на един пикап в Импрунета — старателно аранжираните трупове, гирляндите цветя, голата лява гръд на жената.

Един ранен следобед Паци излезе от музея „Уфици“ и тъкмо пресичаше улицата покрай Пиаца Синьория, когато пред очите му изникна образ от витрината на един продавач на пощенски картички.

Без да е сигурен от кое конкретно място се бе появил образът, той спря точно на мястото, където бе изгорен Савонарола. Спря и се огледа. Площадът бе пълен с тълпи туристи. Паци усети как по гърба му се плъзга студена вълна. Може би всичко беше само в главата му — образът, стъписването, привлякло вниманието му. Върна се откъдето беше минал и пак извървя същия път.

Ето го — малък, оплют от мухи, огънат от дъжда плакат с репродукция на „Пролет“ от Ботичели. Оригиналът на картината беше зад гърба му, в музея „Уфици“. „Пролет“. Нимфата, окичена с гирлянди отляво, с гола лява гръд, от устните й струят цветя, а бледият Зефир посяга към нея от гората.

Точно така. Труповете в каросерията на пикапа, окичени с цветя, цветя и в устата на момичето. Да. Да.

На това място, където предтечата му бе умрял, увиснал до стената, го осени идеята, образа, който търсеше и тя бе сътворена преди петстотин години от Сандро Ботичели — художникът, който срещу четирийсет флорина бе нарисувал обесения Франческо де Паци на стената на затвора „Баргело“ с примката и всичко останало. Как би могъл Паци да устои на подобно вдъхновение с толкова изтънчен произход?

Трябваше да седне някъде. Всички пейки бяха заети. Видя се принуден да падне дотам, че да покаже служебната си значка и да прогони от мястото му възрастен мъж, чиито патерици наистина не беше видял, докато старият ветеран не се изправи на единствения си крак, крещейки силно и грубо.

Паци се вълнуваше поради две причини. Фактът, че бе открил образа, който използваше Чудовището, беше сам по себе си победа, но много по-съществен бе фактът, че беше видял репродукция на „Пролет“ по време на разпитите на заподозрените престъпници.

Знаеше, че няма смисъл да изтезава паметта си. Изчакваше я, приканваше я, оставяше я да се рее свободно. Влезе в музея и застана пред оригиналната „Пролет“, но не се задържа дълго. Отиде на пазара, докосна муцуната на бронзов глиган, после се качи на колата и подкара към Ипокампо, облегна се на прашния капак на колата, вдъхна мириса на загрято масло от двигателя и се загледа в децата, които играеха футбол…

Най-напред във въображението му изникна стълбището, после площадката и горният край на плаката с репродукцията на „Пролет“, който постепенно се появява пред очите му, докато се изкачва по стълбите. Спомняше си много добре външната врата, но не и улицата, не и някакви лица.

Вещ в изкуството на разпита, заразпитва сам себе си, затършува вторичните сетива…

Когато видя плаката, какво чу?… Дрънчене на тенджери в кухнята на приземния етаж. Когато застана на площадката, пред плаката, какво чу? Телевизор. Телевизор във всекидневна. Робърт Стак в ролята на Елиът Нес от „Недосегаемите“. Усети ли мирис на готвено? Да, готвено. Някаква друга миризма? Видях плаката — НЕ. Не какво видя! Усети ли друга миризма? Все още усещах миризмата на загрятия двигател, на машинно масло… загрято от… Ракордо. Бързото каране по автострадата Ракордо… Къде? Към Сан Касиано. Чух и кучешки лай в Сан Касиано, крадец и изнасилвач на име Джироламо… не си спомням другото му име.

Точно в този момент, когато връзката се осъществява, когато финалният спазъм е загрял бушоните до червено, е най-голямото ни удоволствие. Риналдо Паци бе преживял най-прекрасния момент в живота си.

След час и половина Джироламо Тока беше арестуван. Жената на Тока замеряше с камъни малкия конвой, който отведе мъжа й.

Глава 18

Тока беше заподозрян-мечта. Като младеж, излежал девет години за убийството на мъж, когото заварил да прегръща годеницата му в някаква алея за влюбени. Освен това бе съден за сексуален тормоз над собствените си дъщери и други битови престъпления и бе излежал присъда за изнасилване.

Хората на Квестурата почти разрушиха къщата му, докато опитваха да открият някакви веществени доказателства. Накрая самият Паци намери гилза, докато претърсваше двора, и тя се превърна в едно от малкото физически доказателства, представени от прокуратурата.

Процесът се превърна в сензация. Състоя се в строго охранявана сграда, наречена „Бункера“, където през седемдесетте бяха съдили терористи, взривили флорентинската редакция на вестник „Ла национе“. Съдебните заседатели с церемониални ленти през гърдите, петима мъже и пет жени, осъдиха Тока почти без никакви улики само въз основа на предишните му прояви. Повечето хора смятаха, че е невинен, но мнозина твърдяха, че при всички случаи е перверзник и мястото му е в затвора. На шейсет и пет годишна възраст получи присъда от четирийсет години в затвора „Волтера“.

Следващите месеци бяха златни. Представител на фамилията Паци не се бе радвал на такова внимание във Флоренция от петстотин години, когато Пацо де Паци се бе завърнал от Първия кръстоносен поход и бе донесъл кремъци от Божи гроб.

Риналдо Паци и красивата му жена стояха до епископа в катедралата, когато при традиционния великденски ритуал същите тези кремъци бяха използвани, за да се запали реактивният двигател на модела на гълъб, който излиташе от църквата по специално опъната жица и пръскаше фойерверки за радост на тълпите.

Вестниците публикуваха всяка негова дума, когато благодари на служителите на Квестурата за упорития труд. Започнаха да търсят синьора Паци за модни съвети и тя изглеждаше прекрасно с дрехите, които я караха да носи модните дизайнери. Канеха ги по задушни приеми в домовете на влиятелните флорентинци. Веднъж Дори вечеряха в замъка на някакъв граф, сред рицарски доспехи.

Започнаха да споменават името му като възможен кандидат за политическа служба, хвалеха го достатъчно гръмогласно, за да се чуе въпреки пословичния шум на италианския парламент, инструктираха го да поведе съвместната борба с американското ФБР срещу мафията.

Тази инструкция, както и стипендията да учи и участва в семинари по криминология в университета в Джорджтаун, го отведоха във Вашингтон. Главният инспектор прекара много време в Куонтико в „Поведенчески науки“ и започна да мечтае да основе нещо подобно и в Рим.

И тогава, две години по-късно, дойде катастрофата. При по-спокойна атмосфера Апелативният съд, който сега не изпитваше никакъв обществен натиск, се съгласи да ревизира присъдата на Тока. Паци бе извикан у дома, за да присъства на разследването. Някогашните колеги, които бе оставил в Квестурата, точеха ножове за главата му.

Апелативният съд отмени присъдата на Тока и смъмри Паци. Съдиите казаха, че според тях самият той бил подхвърлил уликите.

Бившите му почитатели по високите места бягаха от него като от лоша миризма. Паци продължаваше да е важна фигура в Квестурата, но беше бита карта и всички го знаеха. Италианските власти са мудни, но брадвата много скоро щеше да се стовари.

Глава 19

Точно в това кошмарно време, когато очакваше брадвата да се стовари върху главата му, Паци видя за първи път човека, известен сред учените във Флоренция под името доктор Фел…

Риналдо Паци, изкачващ стълбите на Палацо Векио по маловажна работа — една от многото, които му възлагаха бившите му подчинени, докато се наслаждаваха на падението му. Паци виждаше само върховете на обувките си върху хлътналия камък, но не и чудесата на изкуството по покритите с фрески стени. Преди петстотин години предците му бяха влачени по същото стълбище, облени в кръв.

На площадката изпъна рамене, както подобава на мъж като него, и се насили да срещне погледите на хората от картините, някои от които му бяха кръвни роднини. Вече чуваше караниците от Салона на лилиите на горния етаж, където се провеждаше общо заседание на Комисията по изящните изкуства и директорите на галерия „Уфици“.

Днешната работа на Паци бе следната: беше изчезнал дългогодишният куратор на Палацо Капони. Битуваше мнението, че старецът е избягал с жена, с нечии пари или и двете. Не се бе явявал пред шефовете си в Палацо Векио на последните четири ежемесечни заседания.

Паци бе изпратен да продължи разследването. Главен инспектор Паци, който някога бе чел лекции на същите тези директори със сиви лица по въпросите за сигурността след бомбения атентат, сега трябваше да се яви пред тях в доста по-скромно положение и да им задава въпроси за любовния живот на куратора. Перспективата не го радваше.

Двата комитета се състояха от сприхави и неотстъпчиви люде. В продължение на години не бяха успели да се споразумеят дори по въпроса къде да провеждат заседанията си — никой не искаше да ходи на чужда територия. Поради това се срещаха във величествения Салон на лилиите в Палацо Векио и всеки смяташе, че помещението е достатъчно изискано за собствената му значимост и достойнство. След като започнаха да се събират там, вече отказваха да отидат където и да било другаде, независимо че в Палацо Векио в момента течеше ремонт и реставрация и на много места имаше скелета, машини и висящи предпазни платнища.

Професор Ричи, някогашен съученик на Риналдо Паци, беше във фоайето пред салона и се опитваше да укроти пристъп на кихане, причинен от гипсовия прах. Когато се възстанови достатъчно, вдигна просълзените си очи към Паци.

— La solita arringa12 — каза Ричи. — Спорят както обикновено. Идваш заради изчезналия куратор, нали? В момента се боричкат за мястото му. Солиато иска да назначат племенника му. Учените са впечатлени от доктор Фел, когото назначиха временно преди няколко месеца. Искат да го задържат.

Паци остави приятеля си да рови из джобовете си за носна кърпа и влезе в историческата зала със златни лилии по тавана. Върху две от стените бяха спуснати предпазни платнища и те донякъде заглушаваха глъчката.

Солиато, който искаше да назначи племенника си, имаше думата и я задържаше със силата на гръмовния си глас:

— В Капони има кореспонденция от тринайсети век. Може да се окаже, че доктор Фел ще държи в ръцете си, в своите неиталиански ръце, писмо, писано от самия Данте Алигиери. Ще го разпознае ли? Мисля, че не. Вие го изпитахте по средновековен италиански и не мога да отрека, че познанията му са възхитителни. За чужденец. Запознат ли е той обаче с личностите от предренесансова Флоренция? Едва ли. Какво ще стане, ако в библиотеката на Капони попадне на писмо от… от Гуидо де Кавалканти например? Ще го разпознае ли? Едва ли. Какво ще кажете, доктор Фел?

Риналдо Паци огледа присъстващите, но не видя никой, който да прилича на доктор Фел, макар да бе гледал снимката му само преди час. Не го видя, защото доктор Фел не беше седнал сред останалите. Паци най-напред чу гласа му, след това видя къде е.

Доктор Фел стоеше съвършено неподвижно до голямата бронзова статуя на Юдит и Холоферн с гръб към говорещия и присъстващите. Заприказва, без да се обърне, и беше трудно да се прецени откъде идва гласът — от фигурата на Юдит, вдигнала за вечни времена меч над главата на пияния крал Холоферн, уловен за косата, или от доктор Фел, строен и неподвижен до бронзовата скулптура на Донатело. Гласът му проряза шумотевицата както лазерен лъч разсича дим и присъстващите се смълчаха.

— Кавалканти отговаря публично на първия сонет на Данте в La Vita Nuova13, където той описва странния си сън за Беатриче Портинари — започна доктор Фел. — Възможно е Кавалканти да е коментирал и неофициално. Ако е писал на някой Капони, трябва да е Андреа, защото той е имал по-сериозни литератури интереси от братята си. — Доктор Фел се обърна към слушателите си, когато самият той прецени, че трябва да го стори след пауза, която накара всички освен него самия да се почувстват неловко. — Знаете ли първия сонет на Данте, професор Солиато? Знаете ли го? Кавалканти е бил очарован и си струва да му отделите време. Отчасти в него се казва:

Чуйте как превръща разговорния италиански език в музикален инструмент, наречен от него самия vulgari eloquentia:

Дори и най-свадливите флорентинци не биха могли да устоят на Дантевите строфи, отекващи в покритите с фрески стени, произнесени с чистия тоскански акцент на доктор Фел. Най-напред с аплодисменти, а след това и с възторжени възгласи и навлажнени очи членовете утвърдиха доктор Фел като куратор на Палацо Капони и оставиха Солиато да фучи. Паци не можа да разбере дали докторът се радва, защото той отново се обърна с гръб към присъстващите. Солиато обаче все още не бе казал последната си дума.

— След като е такъв специалист по поезията на Данте, нека изнесе лекция за Данте пред Кабинета. — Солиато просъска последното, сякаш говореше за Светата инквизиция — Нека се яви пред тях извънредно следващия петък, ако е в състояние да го направи.

„Кабинетът“, наречен така заради един богато украсен кабинет в двореца, беше малка група жестоки учени, провалили не една научна кариера, която често се събираше в Палацо Векио. Подготовката за явяването пред тях се смяташе за тежка задача, а самото явяване — за гибелно. Чичото на Солиато подкрепи искането, а зетят на Солиато поиска въпросът да се постави на гласуване, което сестра му вписа в протокола на срещата. Приеха предложението. Доктор Фел продължаваше да заема поста, но, за да го задържи, трябваше да удовлетвори учените от „Кабинета“.

Двете управителни тела вече имаха нов куратор за Палацо Капони, старият куратор не им липсваше особено, така че въпросите, които зададоха на низвергнатия Паци по въпроса, бяха припрени и нервни. Паци издържа възхитително.

Като всеки добър следовател той бе прецедил и пресял обстоятелствата във връзка с печелившите. Кой би спечелил от изчезването на стария куратор? Той бе ерген, уважаван учен, водил тих и спокоен живот. Единственото, което имаше, бе работата му, а с нея и правото да живее в таванското помещение на Палацо Капони.

Тук беше новият куратор, назначен от борда след изпит по история на Флоренция и староиталиански. Паци бе проверил формулярите за кандидатстване на доктор Фел и клетвените декларации за здравното му състояние.

Приближи се до него, когато членовете на борда събираха нещата си и се разотиваха.

— Доктор Фел?

— Да, комендаторе.

Новият куратор беше дребен и строен. Стъклата на очилата му бяха затъмнени в горния край, а дрехите му бяха много добре скроени дори за Италия.

— Питах се дали сте имали възможност да се запознаете с предшественика си. — Антените на опитния полицай са настроени на дължината на вълната, на която се излъчва страхът. Гледаше доктор Фел много внимателно и долови абсолютно спокойствие.

— Не, нямах тази възможност. Четох обаче няколко негови монографии от „Нова антология“. — Разговорният тоскански диалект на доктора беше също така чист, както и старинният. Ако имаше следа от акцент, Паци не бе в състояние да я долови.

— Знам, че полицаите, които първи са разследвали изчезването му, са търсили в замъка някакво писмо — прощално, предсмъртно, но не са открили нищо. Молбата ми е, ако попаднете на нещо такова сред книжата, нещо лично, колкото и да е маловажно, да ми се обадите.

— Разбира се, комендаторе Паци.

— Личните му вещи все още ли са в двореца?

— Прибрани са в два куфара с опис.

— Ще изпратя… Ще дойда да ги взема.

— Нали ще ми се обадите преди това? Така ще мога да деактивирам алармената система и да ви спестя време.

Този човек е твърде спокоен. По принцип би трябвало да се страхува от мен поне малко. Иска да му се обадя, преди да го посетя.

Разпитът преди малко беше разрошил перушината на Паци. Дързостта на този човек направо го вбеси.

— Доктор Фел, може ли да ви задам един личен въпрос?

— Ако дългът ви го изисква, комендаторе.

— На лявата ви ръка има сравнително скорошен белег.

— А на вашата има скорошна венчална халка. La Vita Nuova? — Доктор Фел се усмихна. Имаше дребни зъби, много бели. Докато Паци се съвземе от изненадата, преди да реши дали трябва да се обиди, или не, доктор Фел вдигна нагоре ръката с белега и продължи: — Синдром на кухата капрална кост, комендаторе. Историята е опасна професия.

— Защо не сте декларирали този синдром във формулярите за здравословното си състояние, когато кандидатствахте за работа тук?

— Бях останал с впечатлението, че подобни наранявания са важни само ако се искат допълнителни помощи за инвалидност. Аз нямам подобни претенции. Нито пък съм инвалид.

— Значи са ви оперирали в Бразилия, откъдето произхождате.

— Във всеки случай не беше в Италия. От италианските власти не съм получил нищо — отговори доктор Фел, сякаш беше убеден, че е отговорил изчерпателно.

Двамата излязоха от залата последни. Паци бе стигнал до вратата, когато доктор Фел го повика.

— Комендатор Паци?

Виждаше го като черен силует на фона на прозореца. Зад него в далечината се открояваше куполът на катедралата.

— Да?

— Мисля, че сте от рода Паци, прав ли съм?

— Да. Как разбрахте? — Паци очакваше да спомене някоя груба вестникарска статия.

— Напомняте ми една фигура от орнаментите на Дела Робиа във фамилния ви параклис в Санта Кроче.

— Да, Андреа де Паци, изобразен като Йоан Кръстител — кимна Паци не без удоволствие.

Риналдо Паци си тръгна и остави стройната фигура на доктор Фел в залата. Последното му впечатление беше изключителната неподвижност на този човек.

Скоро впечатленията му щяха да се обогатят.

Глава 20

Сега, след като сетивата ни са толкова загрубели за пошлото и вулгарното, би било интересно да видим какво все още ни се струва порочно. Кое все още е в състояние да разбуди съвестта ни, вечно готова да се подчинява — дотолкова, че да привлече вниманието ни?

Във Флоренция това беше една изложба, наречена „Зловещи уреди за изтезание“, и тъкмо там Риналдо Паци се срещна с доктор Фел за втори път.

Изложбата, в която бяха показани повече от двайсет класически инструменти за мъчения заедно с обширна документация, беше във внушителната Форте де Белведере — укрепление на Медичите от шестнайсети век, което охранява южната стена на града.

Експозицията се радваше на огромни, неочаквани тълпи посетители — възбудата подскачаше като пъстърва в обществените панталони.

Трябваше да продължи месец, но продължаваше вече шести месец и имаше същата посещаемост като галерията „Уфици“ и доста по-добра от някои по-малки музеи в града.

Собствениците, двама неуспели препаратори на животни, които навремето се прехранваха с карантията на обработваните екземпляри, станаха милионери и осъществиха триумфално турне из Европа с изложбата си и с новите си скъпи костюми.

Посетителите идваха, предимно по двойки, от целия континент, като се възползваха от удълженото работно време, за да обикалят между машините за болка и да четат на четири езика какъв е произходът им и как се използват. Илюстрации от Дюрер и други, наред с различни дневници от онези времена, просвещаваха тълпите в тънкостите на изкуството.

Ето английския текст на един от обяснителните надписи:

Изложбата „Зловещи уреди за изтезания“ не можеше да не предизвика интереса на задълбочените познавачи на най-лошото в човешкия род. Но най-лошото, истинската есенция на човешкия дух, не е в Желязната девица или различните остриета. Същинската грозота е изписана по физиономиите сред тълпата.

В полутъмната каменна зала под осветените, окачени на тавана клетки за прокълнатите, стоеше доктор Фел, истински познавач на лицевите изражения, уловил очилата си в ръката с белега, опрял едната им дръжка до устните си, и гледаше като в унес нижещите се пред него хора.

Риналдо Паци го видя там.

Изпълняваше втората неблагодарна задача за деня. Вместо да вечеря с жена си, трябваше да си пробива път през тълпата, за да разлепва нови предупреждения към влюбените двойки да се пазят от Чудовището на Флоренция, което все още беше на свобода. Същият плакат висеше и над собственото му бюро, поставен там от новите му началници редом със снимките на други издирвани лица от цял свят.

Двамата препаратори, които бдяха заедно над касата, нямаха нищо против да добавят малко съвременен ужас към сбирката си, но приканиха Паци да залепи плаката сам — явно никой от двамата не искаше да остави другия насаме с парите. Неколцина местни го разпознаха и с поздравите си го извадиха от анонимността на тълпата.

Паци закрепи плаката с кабарчета на едно табло за обяви на изхода, където щеше да привлече най-силно вниманието, и насочи към него специалната лампа. Вгледа се в лицата на излизащите двойки и си даде сметка, че много от тях са в размножителен период — не искаше да вижда повече аранжирани трупове, кръв и цветя.

Трябваше да поговори с доктор Фел — моментът беше подходящ да се отбие да вземе вещите на изчезналия куратор, след като се намираха толкова близо до Палацо Капони. Когато обаче отмести поглед от плаката на таблото, докторът беше изчезнал. Не беше и сред тълпата пред изхода. Там, където доскоро се намираше, под клетката за умъртвяване с глад, с нейния свит като ембрион скелет, който сякаш още молеше да го нахранят, се виждаше само каменната стена.

Паци се почувства раздразнен. Започна да си пробива път през тълпата, за да излезе, но не откри доктора.

Пазачът на входа го позна и не каза нищо, когато Паци прекрачи въжето и тръгна към неосветените части на укреплението. Приближи се до парапета и погледна на север, над река Арно. Стара Флоренция беше в подножието — виждаха се куполът на катедралата и Палацо Векио, осветени от прожекторите.

Древната му душа се гърчеше, пронизана от копието на нелепите обстоятелства. Градът сякаш му се подиграваше.

Американското Федерално бюро за разследване беше забило ножа в гърба му до кокала, защото бе казало пред медиите, че психологическият портрет на II Mostro, изготвен в Щатите, няма нищо общо с човека, арестуван от него. „Ла национе“ бе добавил, че Паци е „натикал Тока в затвора с фалшиви доказателства“.

За последен път Паци бе закачил плаката с Чудовището в Америка — това бе трофей, източник на гордост, който остана на стената на отдела за поведенчески науки. Беше го подписал по молба на агентите от ФБР, които знаеха всичко за него, възхищаваха му се, канеха го на гости с жена му.

Докато се взираше над парапета към старинния град, усещаше соления въздух на залива Чесапийк, виждаше жена си на брега с новите й бели мокасини.

В „Поведенчески науки“ имаха изглед от Флоренция, който му показаха като куриоз. Беше същият, който сега се разстилаше пред очите му, стара Флоренция от Белведере — най-хубавият изглед от града. Но не беше в цвят. Беше рисунка с черен молив, със светлосенки, подсилени с въглен. Рисунката не беше оригинал, а заден план на снимка. На преден план беше американският сериен убиец доктор Ханибал Лектър. Ханибал Канибала. Лектър беше нарисувал Флоренция по памет и рисунката висеше на стената на килията му в психиатрията — място, мрачно колкото това сега.

Кога идеята споходи Паци? Двата изгледа — истинската Флоренция пред очите му и споменът за рисунката. Поставянето на плаката преди минута. Плакатът на Мейсън Върджър на стената в собствения му кабинет с огромната награда и допълнителните сведения:

ДОКТОР ЛЕКТЪР ТРЯБВА ДА ПРИКРИВА ЛЯВАТА СИ РЪКА И НЕ Е ИЗКЛЮЧЕНО ДА ПОТЪРСИ ХИРУРГИЧЕСКА НАМЕСА, ТЪЙ КАТО ТОЗИ ТИП ПОЛИДАКТИЛИЯ, ИЛИ НАЛИЧИЕТО НА ДОБРЕ ОФОРМЕНИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЪСТИ, Е МНОГО РЯДЪК И СЕ РАЗПОЗНАВА ВЕДНАГА.

Доктор Лектър, уловил очилата с лявата си ръка.

Много подробна рисунка на същия изглед на стената на килията, обитавана от Ханибал Лектър.

Дали идеята се бе появила, докато гледаше града долу, или докато се взираше в тъмнината над него? И защо неин предвестник беше уханието на соления бриз на залива Чесапийк?

Странно за човек на зрителните възприятия, но връзката се появи в съпровод на звук — звук на капка, падаща в увеличаваща се локва.

Ханибал Лектър е избягал във Флоренция.

Кап.

Ханибал Лектър е доктор Фел.

Кап.

Вътрешният глас на Риналдо Паци му прошепна, че може да е полудял в клетката на нерадостната си съдба. Трескавият му ум може би чупеше зъбите си в металните решетки както скелетът в клетката за умъртвяване с глад.

Без да си спомня точно как, установи, че е стигнал до ренесансовата порта; водеща към Коста ди Сан Джорджо — тясна уличка, която се спуска стръмно надолу и след по-малко от километър стига до сърцето на стара Флоренция. Краката му го водеха надолу по стръмния паваж сякаш по своя собствена воля, крачеше по-бързо, отколкото искаше, взираше се напред, за да зърне човека на име доктор Фел, защото това бе пътят към дома му. Малко по-нататък по Коста Скарпучия, после, все надолу, излезе на Виа де Барди, край реката. Близо до Палацо Капони, дома на доктор Фел.

Задъхан от бързото спускане, Паци се прикри в един тъмен вход срещу двореца. Ако се появеше някой, щеше да се обърне и да се престори, че звъни.

Дворецът беше тъмен. Над голямата двойна врата се виждаше червената светлинка на видеокамерата. Не знаеше дали работи непрекъснато, или само когато някой натисне звънеца. Беше монтирана доста навътре, над закрития вход. Нямаше видимост към фасадата.

Изчака половин час, заслушан в собственото си дишане, но докторът не се появи. Може би беше вътре и стоеше на тъмно?

Улицата беше пуста. Паци я прекоси и застана близо до стената.

Много тих, съвсем тих звук отвътре. Наклони глава към студените решетки на прозореца и се ослуша. Клавир. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени много добре.

Паци трябваше да чака, да се спотайва и да мисли. Бе твърде рано за подгонване на плячката. Трябваше да реши как да действа. Не биваше пак да стане за посмешище. Заотстъпва заднишком към тъмнината от другата страна на улицата. Носът му изчезна последен.

Глава 21

Християнският мъченик Свети Миниато взел отрязаната си глава от пясъка на римския амфитеатър във Флоренция и я занесъл под мишница до планинския склон от другата страна на реката, където сега се издига величествената църква, съхраняваща мощите му, както твърди легендата.

Тялото на Свети Миниато, изправено или не, със сигурност е минало по старинната улица, където се намираме сега — Виа де Барди. Вечерта се спуска и улицата пустее, ветрилообразно нареденият паваж блести от зимния ръмеж, който не е достатъчно студен, за да отмие миризмата на котки. Стоим сред дворци, строени преди шестстотин години от принцовете търговци, силните на деня и заговорниците на ренесансова Флоренция. На един изстрел с лък от другата страна на река Арно са Синьория, където монахът Савонарола е бил обесен и изгорен, и величественият музей „Уфици“ с множеството увиснали по стените разпятия, като животни в кланица.

Тези семейни владения, притиснати едно в друго на тясната уличка, замразени от съвременната италианска бюрокрация, отвън напомнят затвори, но вътре има множество красиви пространства, просторни тихи зали, които никой никога не вижда, с тежки завеси от полуизгнила, нашарена от дъжда коприна, където с години висят по-маловажни творби на големите ренесансови майстори и виждат светлина едва когато завесите изгният и рухнат на пода.

Тук край нас е дворецът „Капони“ — прославена фамилия с хилядагодишна история, чиито представители си позволили да скъсат ултиматума на френски крал в лицето му и са дали един папа.

Сега прозорците на двореца са тъмни зад металните си решетки. Поставките за факли са празни. Зад старото напукано стъкло можем да видим дупка от куршум, останала от четирийсетте години. Приближаваме. Опираме глава о хладната решетка и се ослушваме като полицая. Чува се клавесин, съвсем тихо. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени не съвършено, но много добре, с разбиране към музиката. Може би лявата ръка свири едва доловимо по-твърдо.

Ако сте убедени, че нищо няма да ви се случи, бихте ли влезли? Бихте ли влезли в този дворец, потънал в кръв и слава, бихте ли тръгнали през оплетената в паяжини тъмнина към нежния, звук на клавесина? Алармената система не може да ни види. Полицаят, който дебне край входа, не може да ни види. Елате…

Тъмнината във фоайето е почти непрогледна. Дълго каменно стълбище, студеният парапет под плъзгащата се нагоре ръка, стъпалата, издълбани от толкова много крака през годините, нагоре към музиката.

Високата двойна врата към главния салон щеше да проскърца, ако трябваше да я отворим. За вас тя е отворена. Музиката долита от далечен ъгъл, там е и единствената светлина — светлина от много свещи, която се излива червеникава през малката врата на параклиса в единия ъгъл на помещението.

Тръгваме към музиката. В тъмнината долавяме присъствието на групи мебели, покрити с бяло, смътни силуети, които не стоят съвсем неподвижно на светлината от свещите, като заспало стадо. Таванът над нас изчезва в тъмнината.

Свещите хвърлят червеникави отблясъци върху клавесина и човека, известен на учените като доктор Фел — елегантен, с изправен гръб, отдаден на музиката, светлината блести в косата му и копринения домашен халат на баклавички, който лъщи като кожа на животно.

На вдигнатия капак на клавесина е изобразено пиршество — малките фигурки сякаш се тълпят в светлината от свещите над струните. Той свири със затворени очи. Не се нуждае от ноти. На поставката пред него, с форма на лира, е поставен един брой на американския таблоид „Нашънъл Татлър“, сгънат така, че да се вижда само снимката на първа страница — лицето на Кларис Старлинг. Нашият музикант се усмихва, приключва изпълнението си, повтаря сарабандата за собствено удоволствие и когато последните трептящи звуци утихват, отваря очи, накланя леко глава и се вглежда в снимката пред себе си. В зениците му се отразяват червени точици.

Става безшумно и занася американския таблоид в изящния параклис, строен преди откриването на Америка. Повдига вестника към светлината от свещите и го разгъва, а иконите по стените сякаш надничат над рамото му, за да четат, като че ли са на опашка в бакалница. Шрифтът е „Готик“, седемдесет и два пункта. Пише: АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА: КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ НА ФБР.

Той духва свещите и лицата около олтара, агонизиращи или блажени, потъват в мрак. Не му е нужна светлина, докато прекосява голямата зала. Доктор Ханибал Лектър минава край нас и усещаме лек полъх. Голямата врата проскърцва, чува се хлопване, което улавяме на пода. Тишина.

Стъпките се насочват към друга стая. Звуците тук резонират, стените ни се струват по-близо, таваните обаче са много високи — ехото се връща късно отгоре, а въздухът е пропит от мирис на пергамент, кожа и изгасени свещи.

Шумолене на хартия в тъмнината, проскърцване на стол. Доктор Лектър сяда на голямото кресло в прочутата библиотека на Капони. Очите му отразяват червеникавата светлина, но не блестят в червено в мрака, както се бяха клели някои от надзирателите му. Тъмнината е пълна. Той размишлява…

Вярно е, че доктор Лектър сам се бе погрижил да се освободи мястото, като отстрани стария куратор — проста задача, изискваща няколко секунди работа над стареца и скромен кофраж от две торби цимент, но също така е вярно, че след като пътят бе освободен, той бе защитил кандидатурата си честно, като бе демонстрирал пред комитета изключителните си лингвистични способности и бе превеждал от прима виста средновековни текстове на италиански и латински от най-гъсто изписаните с готически букви ръкописи.

Тук бе открил покой, който искаше да запази — откакто бе дошъл във Флоренция, не бе убивал, кажи-речи, никого, ако не се брой предшественикът му.

Смяташе назначаването си за преводач и куратор на библиотеката „Капони“ за сериозно завоевание по няколко причини:

Пространствата, високите тавани в двореца за него са нещо много важно, защото дълги години е бил затворен в килия. И нещо по-важно — усеща палацото в съзвучие със себе си, защото това е единствената сграда, която по размери и вътрешно оформление отговаря на представите му за дворец, каквато има от детството си.

В библиотеката — тази уникална колекция от ръкописи и писма, събирана от тринайсети век — има възможност да задоволи едно любопитство, което изпитваше спрямо самия себе си.

Доктор Лектър имаше основания да смята въз основа на разпокъсани стари семейни хроники, че е потомък на някой си Джулиано Бевизанге, страховита фигура от Тоскана през дванайсети век, а също така на Макиавели и Висконти. Това бе идеалното място, където можеше да проучи въпроса. Интересът му бе съвсем абстрактен и нямаше нищо общо с егото му. Доктор Лектър не се нуждае от конвенционални източници на самочувствие. Егото му, подобно на коефициента му на интелигентност и високо рационалния му ум, не може да се измери с конвенционални средства.

Всъщност сред психиатрите няма единно мнение по въпроса дали доктор Лектър може да бъде наречен „човек“. Колегите му психиатри, мнозина от които се страхуват от язвителното му перо в специализираните списания, отдавна го смятат за нещо съвсем друго. За удобство го наричат чудовище.

Чудовището седи в тъмната библиотека, умът му рисува цветове в черното пространство, в главата му витае средновековието. Размишлява за полицая.

Щраква електрически ключ, запалва се ниска лампа.

Сега виждаме доктор Лектър, седнал на дългата тясна маса от шестнайсети век в библиотеката „Капони“. Зад него има цяла стена с прегради, пълни с ръкописи, и големи, покрити с брезент рафтове отпреди осемстотин години. Пред него е струпана кореспонденцията на един министър на Венецианската република от четиринайсети век, притисната с отливка, правена от Микеланджело като етюд за рогатия му Мойсей, а пред мастилницата има преносим компютър, включен към Интернет и с възможност да търси информация чрез Миланския университет.

„Нашънъл Татлър“ аленее и синее сред бледожълтите и кафяви пергаменти и кожени подвързии. До него е флорентинското издание на „Ла национе“. Доктор Лектър взема италианския вестник и започва да чете последните му нападки срещи Риналдо Паци, предизвикани от изказването на говорител на ФБР, че психологическият портрет на Чудовището, изготвен в Бюрото, няма нищо общо с Тока. По-нататък се споменава стажът на Паци в Америка в известната академия в Куонтико и се казва, че при това положение е редно да допуска такива грешки.

Но доктор Лектър изобщо не се интересува от Чудовището, а от Паци. Жалко, че се натъква на полицай, обучаван в Куонтико, където случаят Ханибал Лектър е част от учебната програма.

Когато огледа лицето на Паци в Палацо Векио и се приближи достатъчно, за да го помирише, беше сигурен, че Паци не подозира нищо, макар и да попита за белега на ръката му. Не бе проявил и никакъв по-сериозен интерес към него във връзка с изчезването на куратора.

Полицаят го бе видял на изложбата на инструменти за изтезания. Щеше да е за предпочитане, ако го бе видял на изложба на орхидеи.

Доктор Лектър си даваше сметка, че в главата на полицая присъстват всички елементи, нужни, за да осъзнае истината, хаотично разбъркани сред милионите други неща, които знаеше.

Дали Риналдо Паци не трябва да последва куратора на Палацо Векио? Или може би е по-добре да намерят трупа му след мнимо самоубийство? „Ла национе“ ще се радва, че го е подтикнал да сложи край на живота си.

Не сега, каза си чудовището и насочи вниманието си към ръкописите.

Доктор Лектър не се безпокои. Наслаждава се на стила на Нери Капони — банкер и пратеник във Венеция през петнайсети век, — чете писмата му, от време на време на глас, за собствено удоволствие, в късната нощ.

Глава 22

Преди разсъмване Паци вече разполагаше със снимките на доктор Фел от разрешителното му за работа, както и с негативите от разрешителното му за престой в страната от архивите на полицията. Освен това разполагаше и с чудесните полицейски портрети, репродуцирани на плаката на Мейсън Върджър. Формата на главата съвпадаше, но ако доктор Фел беше доктор Ханибал Лектър, явно носът и скулите му са били обработвани — вероятно колагенови инжекции.

Ушите изглеждаха обещаващо. Подобно на Алфонс Бертион сто години по-рано, Паци се зае да ги изучава с увеличително стъкло. Изглеждаха същите.

На остарелия компютър на Квестурата той набра кода за достъп до програмата за задържане на опасни престъпници VICAP на ФБР и извика на екрана обемистия архив за доктор Лектър. Изруга бавния модем и се взря в нечетливия текст, докато буквите започнаха да подскачат пред очите му. Знаеше повечето факти по случая, но видя две неща, от които дъхът му секна. Едното ново, другото старо. В последната актуализация на файла се споменаваше рентгенова снимка и се посочваше, че доктор Лектър вероятно е оперирал ръката си. Другото беше сканираният ръкописен доклад на полицай от Тенеси, който твърдеше, че докато убивал охраната в Мемфис, доктор Лектър пускал на касетофон запис на вариациите „Голдберг“.

Плакатът, разпространен от богат американец на име Мейсън Върджър, жертва на Лектър, подканяше всички, които разполагат с информация, да се обадят на написания телефон на ФБР. Следваше стандартното предупреждение, че доктор Лектър може да е въоръжен и много опасен. Имаше и частен телефонен номер — точно под абзаца за огромната награда.

Самолетният билет от Флоренция до Париж е безумно скъп и Паци трябваше да го плати от собствения си джоб. Не можеше да разчита, че френската полиция ще му даде нужните сведения по телефона, без да задава въпроси, а не знаеше как иначе би могъл да си ги набави. Обади се на частния номер от плаката от автомат на Американ Експрес край Операта. Допускаше, че разговорът ще бъде подслушван. Паци говореше английски достатъчно добре, но си даваше сметка, че акцентът му ще издаде италианския му произход.

Гласът беше мъжки, американски, много спокоен.

— По какъв повод се обаждате?

— Може би разполагам с информация за Ханибал Лектър.

— Да, благодаря, че позвънихте. Знаете ли къде е той сега?

— Мисля, че да. Наградата все още ли е актуална?

— Да, актуална е. Какви доказателства можете да представите, че това е той? Моля да ме разберете правилно. Обаждат ни се много мошеници.

— Мога да ви кажа, че си е направил пластична операция на лицето и на лявата ръка. Все още може да свири вариациите „Голдберг“. Има бразилски документи.

Пауза. След това:

— Защо не се обадихте в полицията? Задължен съм да ви подканя да го сторите.

— Наградата остава ли в сила при всички обстоятелства?

— Наградата се дава за информация, която ще доведе до арестуването и осъждането му.

— Наградата ще бъде ли изплатена при… особени обстоятелства?

— Какво имате предвид? Награда за главата на доктор Лектър? Дали може да я получи човек, който в по принцип не би имал право на възнаграждение?

— Да.

— Стремим се към една и съща цел, така че изчакайте на телефона, докато направя предложението. Предлагането на награда за нечия смърт е в разрез със законите на Съединените щати и международното право. Моля, изчакайте, господине. Мога ли да попитам дали се обаждате от Европа?

— Да. Ще ви кажа само толкова.

— Добре. Изслушайте ме. Предлагам да се свържете с адвокат и да обсъдите въпроса за законността на този вид награди. Не предприемайте никакви незаконни действия по отношение на доктор Лектър. Мога ли да ви препоръчам адвокат? В Женева има един, който е много добър специалист по тези въпроси. Да ви дам ли безплатния му номер? Настоятелно ви препоръчвам да му се обадите и да бъдете искрен с него.

Паци купи карта за телефон и проведе втория си разговор от един универсален магазин. Отне му по-малко от пет минути.

Мейсън щеше да плати един милион щатски долара за главата и ръцете на доктор Лектър. Щеше да плати същата сума за информация, която доведе до арест. Беше готов да плати три милиона долара за доктора, ако го получи жив, без никакви въпроси, гарантирана дискретност. Условията включваха възможност за отпускане на авансова сума от сто хиляди долара. За да я получи, Паци трябваше да осигури годен за идентифициране отпечатък от пръст на доктор Лектър върху някакъв предмет. Тогава можеше да види, когато му е удобно, и остатъка от парите в швейцарски сейф.

Преди да излезе от магазина и да потегли към летището, Паци купи за жена си пеньоар от прасковено копринено моаре.

Глава 23

Как се държи човек, когато знае, че конвенционалното понятие за чест и достойнство не струва нищо? Когато е съгласен с Марк Аврелий, че мнението на бъдещите поколения няма да струва повече от мнението на сегашното? Възможно ли е в такъв случай да се държиш добре? Желателно ли е да се държиш добре?

Сега Риналдо Паци от фамилията Паци, главен инспектор от флорентинската Квестура, трябваше да реши колко струва честта му и дали има мъдрост, по-трайна от съображенията за чест.

Върна се от Париж навреме за вечеря и малко поспа. Искаше му се да се посъветва с жена си, но нямаше как, макар че присъствието й го успокояваше. След като дишането й стана равномерно, дълго лежа буден. Късно през нощта се отказа от опитите да заспи и излезе навън, за да се разхожда и разсъждава.

Алчността не е нещо непознато в Италия и Риналдо Паци бе погълнал доста с въздуха, който дишаше. Природното му желание да притежава и амбициите му обаче бяха допълнително изострени в Америка, където всяко влияние се усеща по-бързо, включително смъртта на Йехова и възшествието на Мамон.

Когато Паци излезе от сенките на Лоджията и застана на мястото, където Савонарола е бил изгорен жив на площад Синьория, когато вдигна очи към прозореца на обляния в светлина Палацо Векио, където бе умрял предшественикът му, той вярваше, че размишлява. Не беше така. Вече бе взел решението си. Постепенно.

Приписваме определен момент на решението, за да придадем по-голяма стойност на процеса като навременен резултат от рационална и съзнателна мисъл. Решенията обаче се състоят от смесени в едно чувства. Те по-често са комбинация, а не сума.

Паци беше взел решението още когато се качи на самолета за Париж. Беше взел решението и преди час, когато жена му в новия пеньоар беше отзивчива само по задължение. И малко по-късно, когато бе протегнал ръка, за да погали лицето й и да я целуне нежно за лека нощ, и бе напипал сълзи. Тогава, без да си дава сметка, тя бе захапала сърцето му.

Чест ли? Още една възможност да изтърпи дъха на архиепископа, докато палят ракетата в задника на гълъба от платно със свещените кремъци? За да го хвалят политиците, чийто частен живот познаваше повече от добре? Колко струваше да се прочуеш като полицая, заловил Ханибал Лектър? За един полицай похвалите имат кратък период на полуразпад. По-добре ГО ПРОДАЙ.

Мисълта го прониза, блъсна, остави го пребледнял и изпълнен с решимост и Риналдо със силно развитата зрителна памет хвърли заровете, две миризми се преплетоха в мисловното му обоняние — на жена му и на брега на залива Чесапийк.

ПРОДАЙ ГО. ПРОДАЙ ГО. ПРОДАЙ ГО. ПРОДАЙ ГО. ПРОДАЙ ГО. ПРОДАЙ ГО.

Франческо де Паци не бе ударил по-силно с ножа през 1478 година, когато бе притиснал Джулиано към пода на катедралата и в беса си бе пронизал собственото си бедро.

Глава 24

Картончето с пръстовите отпечатъци на доктор Ханибал Лектър е куриоз и почти култов предмет. Оригиналът е поставен в рамка и окачен на стената в секцията по идентифициране на ФБР. Както и при другите картончета на хора с повече от пет пръста, палецът и четирите поредни пръста са на предната страна, а шестият пръст е отзад.

Копия на това картонче обиколиха земята, когато докторът избяга, а отпечатъкът на палеца му се вижда, увеличен, на плаката на Мейсън Върджър с достатъчно подробности, за да може всеки дори минимално подготвен дактилоскопист да го идентифицира.

Свалянето на пръстови отпечатъци не е трудна работа и Паци знаеше как става това. Би могъл също така да направи грубо сравнение за собствено успокоение. Мейсън Върджър обаче искаше отпечатъци върху предмет, така че негови експерти да могат да ги изследват самостоятелно. Мейсън вече го бяха мамили с отпечатъци, взети преди години от старите места на ранните престъпления на доктор Лектър.

Но да вземе отпечатък на доктор Лектър, без той да се усети? Най-важното сега беше да не допусне докторът да се усъмни в каквото и да било. Този човек умееше да изчезва безследно и Паци щеше да остане на сухо.

Докторът рядко излизаше от Палацо Капони, а следващото заседание на комисията по изящните изкуства щеше да е чак след месец. Не можеше да чака толкова дълго, за да остави чаша вода пред него, пред всички членове, защото комисията обикновено не предлагаше такива глезотии.

След като беше решил да продаде Ханибал Лектър на Мейсън Върджър, трябваше да действа съвършено сам. Не можеше да си позволи да насочи вниманието на Квестурата към доктор Фел, като поиска официално разрешение да влезе в двореца, а сградата беше твърде добре защитена с алармени инсталации, за да успее да проникне в нея.

Кофата за боклук на доктор Фел беше значително по-чиста и по-запазена от останалите в околността. Паци купи нова кофа и посред нощ смени капака й с оригиналния капак от кофата на Палацо Капони. Галванизираната повърхност не беше най-подходяща за целта и след цяла нощ усилия успя да извлече кошмарна плетеница от отпечатъци, която по никакъв начин не би могъл да разплете.

На следващата сутрин се появи на Понте Векио със зачервени очи. В един магазин за бижута на стария мост купи широка, много лъскава сребърна гривна и покритата с кадифе стойка, която я придържаше на витрината. След това отиде в занаятчийския квартал южно от реката и накара друг бижутер да заличи името на производителя от гривната. Бижутерът му предложи да покрие среброто със специално вещество срещу потъмняване, но Паци отказа.

Кошмарният флорентински затвор „Солициано“, по пътя към Прато.

На втория етаж на женското отделение Ромула Ческу, приведена над голяма мивка за пране, изми гърдите си със сапун, после внимателно се подсуши и облече чиста, широка памучна риза. Друга циганка, която се връщаше от стаята за свиждане, мина покрай нея и й каза нещо на ромски. Между очите на Ромула се появи бръчица. Хубавото й лице запази невъзмутимото си изражение.

Позволиха й да слезе от етажа в осем и половина, както винаги, но когато приближи стаята за свиждане, една надзирателка я пресрещна и я отведе в уединена стая за разпити на партерния етаж. Вътре вместо медицинската сестра, която идваше обикновено, видя малкия си син в ръцете на Риналдо Паци.

— Здравей, Ромула — поздрави я той.

Тя веднага се приближи до високия полицай и той й подаде детето. То искаше да сучи и започна да се притиска към нея.

Паци посочи паравана в ъгъла.

— Отзад има стол. Можем да говорим, докато го кърмиш.

— Да говорим за какво, Dottore? — Италианският на Ромула беше поносим, също като нейния френски, английски, испански и ромски. Говореше спокойно — нелошите й актьорски данни не бяха успели да предотвратят тримесечната присъда за джебчийство.

Отиде зад паравана. В пелените на бебето беше скрит найлонов плик с четирийсет цигари и шейсет и пет хиляди лири — малко повече от четирийсет и един долара, в изпомачкани банкноти. Трябваше да вземе решение. Ако полицаят беше претърсил бебето, можеше да я спипа, когато прибира контрабандата, и да отмени всичките й привилегии в затвора. Замисли се за миг, загледана в тавана, докато бебето сучеше. Защо му е да го прави? И без това всичко беше на негова страна. Измъкна плика и го скри в бельото си.

— Тук само създаваш главоболия, Ромула — долетя гласът му от другата страна на паравана. — Кърмачките в затвора са само загуба на време и усилия. Има предостатъчно истински болни хора, за които да се грижат медицинските сестри, и без твоето бебе. Не ти ли става мъчно, когато свърши времето за свиждане?

Какво ли иска? Знаеше кой е — шеф, Pezzo da novanta, копеле деветдесети калибър.

Работата на Ромула беше да разчита всеки знак на улицата, а джебчийството беше последствие. Беше на трийсет и пет, свикнала с несгодите, сетивата й бяха като пипалцата на голяма нощна пеперуда. Този полицай — изучаваше го през паравана — изглежда спретнат, брачна халка, лъснати обувки, живее с жена си, но има добра прислужница — пластмасовата пластинка беше пъхната в яката на ризата му след като е била изгладена. Портфейл в джоба на сакото, ключове в десния преден джоб на панталона, пари в предния ляв, прилежно сгънати, вероятно стегнати с ластик. Онази му работа по средата. Слаб и мъжествен, с леко смачкано ухо и белег на челото от удар. Няма да иска секс — ако това е било намерението му, нямаше да й донесе бебето. Не е кой знае какво, но не е и изпаднал дотам, че да иска секс от затворнички. По-добре да не гледа пълните му с горчивина черни очи, докато бебето суче. Защо изобщо го беше донесъл? Защото иска да й демонстрира силата си, да й покаже, че може да й го отнеме. Какво иска? Информация? Беше готова да му разкаже всичко, което иска да чуе, за петнайсет цигани, които никога не са съществували. Добре, какво ще получа аз? Ще видим. Нека му покажем малко гола плът.

Тя излезе иззад паравана, без да сваля бебето от гърдата си.

— Горещо е — каза. — Ще отвориш ли прозореца?

— Мога да направя нещо повече, Ромула. Мога да отворя вратата. Знаеш го.

Тишина. Отвън се чуват постоянните шумове на Солициано, като непрекъснато тъпо главоболие.

— Кажи ми какво искаш. Някои неща бих направила с удоволствие, но не всичко. — Инстинктът й подсказваше безпогрешно, че ще я уважава повече след това предупреждение.

— Ще правиш, каквото правиш винаги — отвърна Паци. — Този път обаче искам да те хванат.

Глава 25

През деня наблюдаваха входа на Палацо Капони през високия, закрит с щори прозорец на апартамента отсреща — Ромула, една по-възрастна циганка, която й помагаше за бебето, може би братовчедка на Ромула, и Паци, който използваше всяка възможност да излезе от службата.

Дървената ръка, която Ромула използваше в занаята си, чакаше на един стол в съседната стая. Апартаментът беше на учител от близкото училище „Данте Алигиери“, който бе позволил на Паци да го използва през деня. Ромула бе настояла в малкия хладилник да има специален рафт за нея и бебето.

Не се наложи да чакат дълго.

В девет и половина сутринта помощничката на Ромула изсъска от стола край прозореца. Едното крило на масивната врата на двореца отсреща се отвори назад и на нейно място зейна черна бездна.

Появи се човекът, когото във Флоренция наричаха доктор Фел — дребен, строен в тъмните си дрехи, лъскав като норка, докато душеше въздуха от стъпалото и оглеждаше улицата в двете посоки. Натисна няколко бутона, за да активира алармената система, после затвори вратата с голямата дръжка от ковано желязо, достатъчно проядена от ръжда, за да не може от нея да се свалят отпечатъци. Носеше пазарска чанта.

Когато видя доктор Фел за първи път през пролуките на щорите, по-възрастната циганка стисна ръката на Ромула, сякаш да я спре, после я погледна в очите и рязко тръсна глава, без полицаят да забележи.

Паци веднага разбра накъде е тръгнал.

В кофата за боклук бе намерил опаковки от изискания магазин за хранителни стоки „Вера дал 1926“ на Виа Сан Джакопо, близо до моста Санта Тринита. Докторът тръгна в същата посока, докато Ромула се шмугна в костюма си, а Паци продължаваше да гледа през прозореца.

— Ще пазарува храна — отбеляза Паци. Не можеше да се стърпи да не повтори още веднъж инструкциите за Ромула. — Проследи го, Ромула. Изчакай го от тази страна на Понте Векио. Ще го хванеш на връщане с пълната торба. Аз ще съм на половин пряка пред него, така ще видиш първо мен. Ще съм наблизо, така че ако възникне проблем, ако те арестуват, ще се намеся. Ако отиде другаде, върни се тук в апартамента. Ще ти се обадя. Сложи този пропуск на стъклото на някое такси и ще можеш да дойдеш при мен.

— Ваше сиятелство — каза Ромула, като го повиши в сан с присъщата на италианците ироничност, — ако възникне проблем и някой друг ми се притече на помощ, не го закачай. Приятелят ми няма да открадне нищо, само го остави да избяга.

Паци не изчака да дойде асансьорът, а хукна надолу по стълбите. Беше с мазен работен комбинезон и шапка с козирка. Трудно е да проследиш някого във Флоренция, защото тротоарите са тесни, а човешкият живот на улицата не струва нищо. Край бордюра го очакваше очукан мотопед, към който бяха привързани десетина метли. Запали при първото ритване на стартера и се понесе напред по неравния паваж сред облак синкав дим, като подскачаше под инспектора като тичащо в тръс магаренце.

Паци не бързаше и нервните шофьори започнаха да му бибипкат в бесния трафик; купи си цигари, за да убие време — трябваше да изчака достатъчно дълго, за да разбере със сигурност накъде е тръгнал доктор Фел. В края на Виа де Барди започваше еднопосочната Борго Сан Джакопо, по която движението беше срещу него. Паци остави мотопеда на тротоара и продължи пеша, като едва си пробиваше път през тълпите туристи в южния край на Понте Векио.

Флорентинците казват, че „Вера дал 1926“ с богатото разнообразие от сирена и трюфели мирише като краката на Господ.

Докторът определено не бързаше да излезе от магазина. Избираше си трюфели — първите бели трюфели за сезона. Паци виждаше гърба му през витрината над красиво изложените шунки и тестени изделия. После отиде до ъгъла и се върна. Наплиска лицето си на чешмичката, която плюеше вода през мустаката глава с лъвски уши.

— За да работиш при мен — каза той на главата над студения объл корем, — трябва да обръснеш това.

Докторът най-сетне излезе с няколко леки пакета в чантата. Тръгна назад по Сан Джакопо, към дома. Паци го изпревари по отсрещната страна на улицата. Тълпата го изтласка от тесния тротоар и огледалото на една полицейска кола го блъсна болезнено по часовника на ръката.

— Stronzo! Analfabeta!14 — изкрещя шофьорът през прозореца и Паци се закани мислено да му отмъсти. Стигна до Понте Векио с четирийсет метра преднина.

Ромула стоеше в един вход, бебето беше закрепено в дървената ръка, другата беше протегната към минувачите за милостиня. Свободната й ръка беше скрита под широката й дреха, готова всеки момент да грабне поредния портфейл, за да го добави към повече от двестате други, които бе задигнала през живота си. Добре лъснатата сребърна гривна беше именно на тази ръка. Набелязаната жертва щеше да стигне моста всеки момент. Ромула щеше да го пресрещне, когато излезеше с тълпата на Виа де Барди, да свърши работата си и да се скрие сред хората, минаващи по моста. Някъде там, в тълпата, имаше приятел, на когото тя можеше да разчита. Не знаеше нищо за жертвата, не можеше да се довери и на полицая, че ще я отърве, ако нещо се случи. Жил Превер, записан в някои полицейски досиета и като Жил Думен или Роже Льо Дюк, но известен в района като Ньоко, чакаше сред тълпата до южния край на Понте Векио. Беше се смалил заради лошите си навици и черепът му започваше да прозира под кожата на лицето му, но иначе все още беше достатъчно жилав и силен, за да й помогне, ако нещо се обърка.

Беше с чиновнически дрехи и не биеше на очи, като от време на време надигаше глава над тълпата и се оглеждаше като прерийно куче. Ако набелязаната жертва хванеше Ромула, Ньоко щеше да се препъне, да падне върху него и да се заплете в двамата, извинявайки се многословно, докато Ромула се измъкне. Беше го правил и друг път.

Паци я отмина леко и застана на една опашка за плодови сокове, откъдето можеше да наблюдава улицата.

Ромула излезе от входа. Прецени с опитни очи хората между нея и слабата фигура, която приближаваше. Умееше чудесно да си пробива път през тълпата и бебето, закрепено върху умело изработената от дърво и брезент фалшива ръка, изобщо не й пречеше. Чудесно. Както правеше обикновено, щеше да целуне пръстите на ръката, която беше отвън, и да я протегне към челото му, за да остави целувката там. Със свободната си ръка щеше да започне да бърника близо портфейла, докато онзи да я улови за китката. След това щеше да се отскубне.

Паци й беше казал, че този човек не може да си позволи да я задържи, за да я предаде на полицията, че просто ще гледа да се отърве от нея. При всичките й опити да краде портфейли никой досега не беше прилагал насилие спрямо жена, която държи бебе. Жертвите често си мислеха, че някой друг отстрани се опитва да ги обере. Ромула на няколко пъти бе обвинявала невинни минувачи, за да не я хванат.

Тръгна с тълпата по тротоара, освободи скритата си ръка, приготви се. Виждаше набелязаната жертва сред поклащащото се поле от човешки глави на десетина метра разстояние. Приближаваше.

Madonna! Доктор Фел сменяше рязко посоката — измъкваше се от най-гъстата тълпа и се вливаше в потока от туристи по моста. Не се прибираше у дома. Ромула опита да се пробие път през многолюдието, но не успя да се добере до него. Зърна физиономията на Ньоко — все още беше пред доктора. Гледаше я въпросително. Тя поклати глава и Ньоко го остави да отмине. Нямаше смисъл той да пребърква джобовете му.

Паци изръмжа, сякаш вината бе нейна.

— Връщай се в апартамента! Ще ти се обадя! Нали имаш пропуск за такси за стария град? Върви!

Самият той грабна мотопеда и започна да го бута по Понте Векио над река Арно, мътна като нефрит. Мислеше, че е изпуснал доктора, но не — видя го на другия бряг под колонадата край Лунгарно. Надникна за миг над рамото на някакъв художник, после продължи забързано нататък. Паци реши, че се е отправил към църквата „Санта Кроче“, и продължи да го следва от разстояние през адския трафик.

Глава 26

Църквата „Санта Кроче“, седалище на францисканците. В огромната й вътрешност кънтят осем езика, докато ордите туристи се нижат след ярките чадъри на гидовете си и търсят в сумрака по двеста лири, за да платят осветяването — само за една безценна минута в живота си — на величествените фрески в параклисите, за да ги разгледат.

Ромула влезе през вратата и трябваше да спре край гроба на Микеланджело, докато очите й привикнат към сумрака. Когато установи, че е стъпила върху гроба на пода, прошепна: „Mi dispiace!“15 и бързо слезе от плочата. За Ромула тълпата от мъртъвци долу беше също толкова истинска, колкото и хората горе, може би дори по-влиятелна. Беше дъщеря и внучка на гледачки и медиуми, виждаше хората на пода и хората под пода като две групи, разделени от равнината на смъртта. Онези долу, бидейки по-умни и по-стари, имаха всички преимущества според нея.

Озърна се, за да разбере дали не я е видял клисарят — човек с големи предубеждения към циганите, и се прикри край първата колона под закрилата на „Кърмещата Мадона“ на Роселино, докато бебето сучеше от гърдата й. Паци, който дебнеше край гроба на Галилей, я откри там.

Посочи й с брадичка задната част на църквата от другата страна на нефа, където прожектори и забранени фотосветкавици прорязваха като мълнии тъмнината, докато тиктакащите автомати изяждаха монетите от по двеста лири и от време на време по някой австралийски четвърт долар.

Отново и отново Христос се раждаше, предаваха го и гвоздеите се забиваха, когато великите фрески се появяваха в ярката светлина и след това отново потъваха в задушната гъста тъмнина пред бавно пристъпващите поклонници с пътеводители, които не можеха да четат в мрака, а миризмата на пот и тамян се издигаше нагоре, за да се спече в горещината на прожекторите.

Доктор Фел работеше в лявата част на нефа в параклиса Капони. Величественият параклис Капони е в църквата „Санта Феличита“. Този тук, пресъздаден през деветнайсети век, интересуваше доктор Фел, защото чрез реставрацията можеше да надзърне в миналото. Сваляше графитен отпечатък на един надпис върху камък, който беше толкова изтрит, че не се виждаше ясно дори при косо осветление.

Докато го наблюдаваше през малкия си далекоглед, Паци разбра защо докторът е излязъл само с чантата за пазар — държеше инструментите си зад олтара на параклиса. За миг се замисли дали да не освободи Ромула — може би щеше да открие отпечатък по нещата му. Не, докторът беше с памучни ръкавици, за да предпази ръцете си от въглена.

Щеше да е трудно, в най-добрия случай. Техниката на Ромула беше предназначена за улицата, на открито. Циганката биеше на очи и един закоравял престъпник никога не би се изплашил от нея. Докторът най-малко от нея би хукнал да бяга. Не. Ако я хванеше, най-вероятно щеше да я предаде на клисаря, а Паци можеше да се намеси по-късно.

Този човек беше психопат. Ами ако я убие? Ако убие бебето? Паци си зададе два въпроса: щеше ли да се сбие с доктора, ако животът на Ромула е в опасност? Да. А беше ли готов да изложи циганката и детето и на по-малка опасност, за да получи парите? Да.

Просто трябваше да почакат, докато доктор Фел свали ръкавиците си и излезе да обядва. Докато се движеха из нефа, имаха време да разговарят шепнешком. Паци забеляза едно лице сред тълпата.

— Кой те следи, Ромула? По-добре ми кажи. Виждал съм тази физиономия в затвора.

— Това е приятелят ми. Ще му препречи пътя, ако се наложи да бягам. Не знае нищо. И за теб е по-добре. Няма да има нужда да се цапаш.

За да убият времето, се молиха в няколко от параклисите. Ромула шепнеше на език, който Риналдо Паци не разбираше, а той имаше да се моли за ужасно много неща, сред които брега на залива Чесапийк и нещо друго, за което не бива да се мисли в църква.

Над шумотевицата се разнесе нежното пеене на репетиращия хор.

Звън на камбана и стана време да затворят църквата за обяд. Появиха се клисари с ключове, за да опразнят пълните с монети каси.

Доктор Фел остави работата си и излезе иззад Пиетата на Андреоти в параклиса, свали ръкавиците и си облече сакото. Голяма група японци стояха озадачено пред светилището, останали без монети, все още неразбрали, че трябва да напуснат.

Паци сбута Ромула, без да има нужда. Тя разбра, че е време. Наведе се и целуна бебето по челото, както беше подпряно на дървената ръка.

Докторът приближаваше. Тълпата щеше да го принуди да мине близо до нея и циганката направи три големи крачки, за да го пресрещне, застана пред него, протегна ръка в полезрението му, за да привлече погледа му, целуна върховете на пръстите си и се приготви да остави целувката на бузата му, готова да действа със скритата си ръка.

Светлините блеснаха, защото някой бе намерил монета от двеста лири, и в момента, в който докосна доктор Фел, Ромула погледна лицето му, почувства се засмукана от червените точки в очите му, усети как мощният леден вакуум изсмуква сърцето й и ръката й изведнъж се отдръпна от неговото лице, за да прикрие лицето на бебето, и чу собствения си глас да казва:

— Perdonami, perdonami, signore.16 — Обърна се и избяга, а докторът остана загледан в нея продължително, докато светлините изгаснаха и той се превърна в силует на фона на свещите от параклиса. После излезе с бързи, леки крачки.

Паци, пребледнял от гняв, завари Ромула, опряна на купела да мие лицето на бебето със светена вода, да мие очите му, защото може би бяха видели доктор Фел. Злостните ругатни останаха неизречени, защото видя ужаса, изписан на лицето й.

В мрака очите й изглеждаха огромни.

— Това е Дяволът — рече тя. — Синът на утрото. Видях го.

— Ще те закарам обратно в затвора — каза Паци.

Ромула погледна лицето на бебето и въздъхна, въздишка толкова дълбока и примирена, че беше ужасно да я чуеш. Свали голямата сребърна гривна и я изми със светената вода.

— Още не — каза след малко.

Глава 27

Ако Риналдо Паци беше решил да изпълни дълга си на офицер от полицията, можеше да задържи доктор Фел и много бързо да установи дали това е Ханибал Лектър. Би могъл за някакъв си половин час да се сдобие със заповед да арестува доктор Фел в Палацо Капони и никаква алармена инсталация не би могла тогава да му попречи. По свое усмотрение щеше да има правото да го задържи, без да му предявява обвинение, толкова дълго, колкото е необходимо, за уточняване на самоличността му.

Снемането на отпечатъци от пръстите му в Квестурата щеше да покаже за около десет минути дали Фел и Лектър са едно и също лице. Пробите с ДНК щяха да потвърдят идентифицирането.

Паци обаче не разполагаше с всички тези средства. След като бе решил да продаде доктор Лектър, той се бе превърнал в ловец на глави, сам и извън закона. Сега не можеше да използва дори информаторите на полицията, защото те нямаше да се поколебаят нито за миг да издадат самия него.

Бавенето го изнервяше, но беше взел решението си. Трябваше да използва проклетите цигани…

— Ньоко ще го направи ли за теб, Ромула? Можеш ли да го намериш?

Бяха в гостната на апартамента на Виа де Барди срещу Палацо Капони, дванайсет часа след провала в катедралата „Санта Кроче“. Ниска настолна лампа осветяваше стаята до височината на кръста. В полумрака отгоре блестяха очите на Паци.

— Сама ще го направя, но без бебето — отвърна Ромула. — Ще трябва да ми дадеш…

— Не. Не бива да те вижда два пъти. Ньоко ще го направи ли заради теб?

Ромула седеше превита в дългата си пъстра рокля, пълните й гърди докосваха бедрата, главата й почти опираше в коленете. Дървената ръка се търкаляше на един стол. В ъгъла седеше по-възрастната циганка, която може би беше братовчедка на Ромула, и държеше бебето на ръце. Пердетата бяха спуснати. През пролуката Паци виждаше слаба светлина, на високите етажи на Палацо Капони.

— Мога да го направя. Мога да си променя външността така, че да не ме познае. Мога да…

— Не.

— Тогава Есмералда.

— Не. — Този глас долетя откъм ъгъла. Възрастната жена се обаждаше за първи път. — Готова съм да се грижа за бебето ти, докато умра, Ромула. Но никога няма да докосна Шейтан.

Паци едва разбираше италианския й.

— Ромула — каза той. — Погледни ме. Ньоко ще го направи ли заради теб? Тази вечер трябва да се върнеш в „Солициано“. Имаш да излежиш още три месеца. Не е изключено следващия път, когато извадиш парите и цигарите от пелените на бебето, да те хванат… Мога да ти издействам шест месеца отгоре за последния път, когато го направи. Няма да е никак трудно да направя така, че да те обявят за неспособна да упражняваш родителски права. Държавата ще ти отнеме бебето. Ако обаче получа отпечатъците, ще те освободят, ще получиш два милиона лири и досието ти ще изчезне, а аз ще ви помогна да получите австралийски визи. Ньоко ще го направи ли заради теб?

Ромула не отговори.

— Можеш ли да намериш Ньоко? — изпръхтя през носа си Паци. — Добре. Събери си нещата. Изкуствената ръка ще можеш да си получиш обратно от склада за лични вещи на затвора след три месеца или по някое време догодина. Това бебе ще трябва да отиде в болницата за изоставени деца. Възрастната жена ще може да го вижда там.

— Това бебе, комендаторе? Това бебе е мой син и си има име. Казва се… — Ромула поклати глава, сякаш не желаеше да каже името на сина си на такъв човек. Закри лицето си с длани, почувства как лицето и пръстите й пулсират и двата пулса се смесват. — Мога да го намеря — промърмори.

— Къде?

— Пиаца Санто Спирито, край фонтана. Палят огън, пият вино.

— Ще дойда с теб.

— По-добре недейте — възрази тя. — Това ще съсипе доброто му име. Бебето и Есмералда ще останат тук, така че ще се върна, няма защо да се тревожите.

Пиаца Санто Спирито, красив площад на левия бряг на река Арно, изглежда долнопробен след залез-слънце. Църквата е тъмна и заключена в този късен час, от „Казалинга“, популярното ресторантче, се разнася шум и всепроникващ мирис на готвено.

Край фонтана блещука малък огън, чува се циганска китара, която свири повече с ентусиазъм, отколкото с талант. Оказва се, че сред присъстващите има един добър певец на португалски народни песни. След като го откриват, смазват гърлото му с вино от няколко бутилки. Той започва с някаква песен за съдбата, но го прекъсват и настояват да изпее нещо по-весело.

Роже Льо Дюк, известен като Ньоко, седи на ръба на фонтана. Пушил е нещо. Погледът му е мътен, но въпреки това веднага забелязва Ромула, застанала зад хората край огъня. Ньоко купува два портокала от уличен търговец и двамата се отдалечават от песента. Спират под улична лампа, далеч от огъня. Тук светлината е по-студена от отблясъците на огъня, прошарена от последните листа на един клен. Светлината изглежда зеленикава върху бледото лице на Ньоко, сенките на листата приличат на синини от удари. Ромула се взира в него, улавя го за ръката.

В юмрука му изведнъж се появява нож като тънък лъскав език и той започва да бели портокалите — кората увисва надолу като дълга спирала. Подава й първия и тя лапва едно парче, докато той бели втория.

Говорят кратко, на ромски. В един момент той свива рамене. Ромула му подава мобилен телефон и му показва как да си служи с него. След миг в ухото му отеква гласът на Паци. Ньоко сгъва капачето на апарата и го прибира в джоба си.

Ромула сваля малък амулет от шията си, целува го и го окача на врата на дребния опърпан мъж. Той го поглежда, прави няколко танцови стъпки, сякаш свещеният лик го е опарил, и се усмихва на Ромула. Тя сваля широката сребърна гривна и я слага на китката му. Става му. Ръката на Ньоко не е по-дебела от нейната.

— Можеш ли да останеш с мен един час? — пита той.

— Да — отговаря тя.

Глава 28

Отново е нощ и доктор Фел е в голямата каменна зала в Белведере, където е изложението на машини за изтезания. Облегнал се е спокойно на стената под клетките на прокълнатите.

Регистрира аспектите на проклятието по оживените лица на воайорите, докато обикалят между инструментите и се притискат едни в друг със замъглени, изцъклени погледи, като перверзни допирани в обществен транспорт, с настръхнали коси, с настръхнали косми по ръцете, задъхани.

Онези, които дебнат доктора, са отвън.

Минават часове. Доктор Фел, който почти не обръща внимание на експонатите, сякаш не може да се насити на тълпата посетители. Неколцина долавят вниманието му към себе си, чувстват се неловко. Жените често го гледат с особено силен интерес, преди тълпата да ги принуди да продължат. Дребна сума, платена на двамата препаратори, позволява на доктора да остане колкото си иска — недосегаем зад въжетата, неподвижен край каменната стена.

Пред входа край парапета бдеше Риналдо Паци. Ръмеше. Той бе свикнал да чака.

Паци знаеше, че докторът няма да се прибере у дома пеша. Надолу по склона зад крепостта го очаква колата му — джагуар, елегантен Марк II на трийсет години, швейцарски номера, най-добрата кола, която Паци някога е виждал. Явно доктор Фел не се нуждаеше от заплата, за да се препитава. Паци запомни номерата, но не смееше да ги провери чрез Интерпол.

Ньоко чакаше на стръмната павирана Виа Сан Леонардо, между крепостта и колата. От двете страни на уличката се издигаха високи каменни стени, които защитаваха къщите зад тях. Беше намерил удобен вход с решетки, който му позволяваше да стои извън потока туристи, спускащи се от крепостта. На всеки десет минути мобилният телефон в джоба му започваше да вибрира безшумно и той трябваше да потвърждава, че е на мястото си.

На излизане от крепостта някои от туристите бяха прикрили главите си от дъжда с карти и пътеводители. Тесният тротоар беше препълнен и хората крачеха по уличното платно, бавеха малкото таксита, които се спускаха надолу от крепостта.

В сводестата зала с инструментите за мъчение доктор Фел най-накрая се отдели от каменната стена, вдигна очи нагоре към скелета в клетката за гладна смърт, сякаш двамата криеха някаква обща тайна, и си запробива път през тълпата към изхода.

Паци го видя очертан в рамката на вратата, а после осветен от фасадните прожектори. Тръгна след него на разстояние. Когато се убеди, че докторът отива към колата си, отвори мобилния телефон и предупреди Ньоко.

Циганинът надигна глава от яката си като костенурка — хлътнали очи, с череп, който се очертаваше под кожата отново както при костенурките. Вдигна ръкава си нагоре, изплю се върху гривната и я избърса с парцал. Сега, след като бе излъскана със слюнка и светена вода, Ньоко спусна ръкава си над гривната и я мушна под дрехата си, за да я запази суха, докато се взираше нагоре към възвишението. Оттам се спускаше колона поклащащи се глави. Ньоко си запробива път през потока от хора на улицата, откъдето можеше да вижда по-добре. Нямаше помощник и щеше да се наложи да се справи и с двете части от операцията сам — и блъсването, и посягането към джоба. Това не беше проблем, защото опитът трябваше да се провали. Слабият мъж се появи — близо до бордюра, слава богу. Паци беше трийсетина метра зад доктора и също се спускаше надолу.

Ньоко направи ловка маневра, за да се измъкне от средата на улицата. Възползва се от едно минаващо такси и отскочи уж за да му направи път. После се обърна, за да изругае шофьора, и се сблъска фронтално с доктор Фел. Ръката му веднага се мушна под сакото му и затършува, почувства как онзи сграбчва китката му със страхотна сила, после удар, после се отскубна, а доктор Фел дори не спря — продължи да крачи надолу по улицата. Паци дойде при него — отново в нишата пред решетестата врата — почти веднага след това. Ньоко се присви за миг, изправи се, дишаше тежко.

— Получи се — каза той. — Хвана ме както трябва. Опита се да ме удари по топките, но не улучи.

Паци приклекна на коляно и внимателно се зае да освободи гривната. Ньоко почувства нещо топло и мокро по крака си, а когато пристъпи от крак на крак, през малък прорез отпред на панталона му шурна топъл фонтан артериална кръв, която опръска Паци по лицето и ръцете, докато се мъчеше да свали гривната, придържайки я само за страничните ръбове. Кръвта се заразлива навсякъде, дори по лицето на Ньоко, когато се наведе да види крака си. Коленете му започнаха да се огъват. Опря се на портата, вкопчи се в решетката с едната си ръка и притисна парцала върху раната, за да спре кръвоизлива от срязаната бедрена артерия.

Паци със смразеността, която му бе присъща по време на акция, обърна Ньоко с гръб към тълпата, така че кръвта да пръска през прътите на решетката, после го сложи да легне на една страна. Извади мобилния телефон и заговори забързано в него, сякаш вика линейка, но не беше включил апарата. Разкопча дрехата си и я разпери като ястреб над плячката си. Тълпата продължаваше да се движи зад гърба му, без да му обръща никакво внимание. Паци свали гривната от ръката на Ньоко и я пусна в специалната кутия, която беше приготвил. Прибра в джоба си и мобилния телефон на Ньоко.

Устните на циганина се раздвижиха.

— Мадона! Колко е студено!

С усилие на волята Паци отдръпна отслабващата ръка на Ньоко от раната, задържа я, сякаш искаше да го успокои, и го остави да кърви. Когато се убеди, че е мъртъв, го остави легнал, с ръка под главата, като че ли спи, и се вля в движещата се тълпа.

На площада се вгледа в празното място за паркиране, на което допреди малко беше колата на доктор Лектър и което дъждът вече започваше да мокри.

Доктор Лектър — в мислите си Паци вече не го наричаше доктор Фел. Това беше доктор Ханибал Лектър.

Приемливо за Мейсън доказателство за това може би се намираше в джоба на шлифера му. Приемливото за Паци доказателство се стичаше от шлифера по обувките му.

Глава 29

Когато старата алфа ромео на Паци избръмча по кея, зорницата вече избледняваше над Генуа. Над пристанището подухваше студен вятър. Някой заваряваше нещо на товарен кораб, закотвен в края на кея, и оранжевите искри се сипеха в черната вода. Ромула остана в колата на топло с бебето в скута си. Есмералда седеше, свита на задната седалка, извила коленете си встрани, за да се побере в тясното пространство. Не бе проговорила, откакто отказа да докосне Шейтан.

Пиеха гъсто кафе от пластмасови чашки.

Риналдо Паци отиде до офиса на превозвача. Върна се, когато слънцето се бе издигнало доста високо и хвърляше оранжева светлина върху ръждясалия корпус на кораба „Астра Филоген“, чието товарене привършваше. Паци кимна на жените в колата.

„Астра Филоген“, двайсет и седем хиляди тона водоизместимост, плаваща под гръцки флаг, можеше законно да качи на борда си дванайсет души без корабен лекар за рейса до Рио. Оттам, обясни Паци на Ромула, ще се прехвърлят на друг кораб за Австралия, за което ще се погрижи касиерът на „Астра“. Пътуването е предплатено изцяло и парите не подлежат на връщане. В Италия смятат Австралия за привлекателна алтернатива, където човек може лесно да си намери работа, а освен това там има голяма циганска колония.

Паци бе обещал на Ромула два милиона лири, около хиляда двеста и петдесет долара, и й ги даде, сложени в дебел плик.

Багажът на циганките беше незначителен — малка пътна чанта и дървената ръка на Ромула, прибрана в калъф от флигорна.

През по-голямата част от следващия месец двете циганки щяха да са в открито море, без връзка със света.

Ньоко ще дойде, обясни Паци на Ромула за десети път, но не днес. Ще им остави писмо до поискване в централната поща в Сидни.

— Ще изпълня обещанието си към него така, както изпълних обещанието си към вас — каза им той, когато застанаха в подножието на трапа. Телата им хвърляха дълги сенки по грапавия асфалт на кея.

Когато се разделяха — Ромула вече се изкачваше по стълбичката с бебето в ръце, — възрастната жена проговори за втори път. Очите й, черни като каламатски маслини, се впиха в неговите.

— Дал си Ньоко на Шайтан — произнесе тя тихо. — Ньоко е мъртъв.

Наведе се сковано, както би се навела, за да заколи пиле на дръвника, и заплю сянката на Паци, после забърза нагоре по мостчето подир Ромула с детето.

Глава 30

Сандъчето за доставка на колети на DHL беше добре изработено. Дактилоскопистът, седнал на една маса в осветената част на стаята на Мейсън Върджър, внимателно разви винтовете с електрическа отвертка.

Широката сребърна гривна беше върху бижутерска поставка от червено кадифе и лежеше така, че да не се допира до нищо.

— Донеси ми я — каза Мейсън.

Снемането на пръстовите отпечатъци щеше да е много по-лесно в секция „Идентифициране“ на Балтиморския полицейски участък, където дактилоскопистът работеше през деня, но Мейсън плащаше много висок хонорар в брой и настояваше работата да бъде извършена пред очите му. Или пред окото му, както язвително си помисли дактилоскопистът, когато сложи поставката с гривната върху порцелановата чиния в ръцете на санитар.

Санитарят задържа чинията пред окото на Мейсън. Не можеше да я остави на гърдите му до навитата му коса, защото респираторът непрекъснато повдигаше и спускаше гръдния му кош.

По тежката гривна се виждаха капчици кръв. Няколко засъхнали трошички от кръвта бяха паднали в бялата порцеланова чиния. Мейсън се вторачи с единственото си изцъклено око. Нямаше лицеви мускули и лицето му не изразяваше нищо, но окото му блестеше.

— Обработи я — нареди той.

Специалистът разполагаше с копие от отпечатъците на доктор Лектър, свалени от картона му във ФБР. Шестият отпечатък, от задната страна на картона, не бе репродуциран.

Намаза гривната с черния прах между капчиците кръв. „Драконова кръв“ — марката специален прах за снемане на отпечатъци, която предпочиташе, бе много близка по цвят с цвета на съсирената кръв, така че работеше много предпазливо.

— Имаме отпечатъци — отбеляза той след малко, спирайки работа, за да избърше челото си от потта под горещите лампи над къта за сядане. Осветлението беше добро за снимане и той фотографира отпечатъците на място, преди да ги свали за микроскопското сравняване.

— Среден пръст и палец на лявата ръка, съвпадат шестнайсет точки. Биха минали в съда — каза той накрая. — Няма съмнение, това е нашият човек.

Мейсън не се интересуваше от съда. Бялата му ръка вече пълзеше по завивката към телефона.

Глава 31

Слънчева сутрин, пасище, дълбоко в планината Ганергенту, централна Сардиния.

Шестима мъже — четирима сардинци и двама римляни — работят под просторен навес, построен от отсечени в околността дървета. Дълбоката тишина на планината сякаш усилва слабите звуци, които мъжете издават.

Под навеса, окачено на греди, виси голямо огледало с позлатена рамка в стил рококо. Окачено е над солидна ясла за животни с две врати, едната от които води към пасището. Другата е разделена на две по средата, така че горната и долната част могат да се отварят и затварят поотделно. Мястото под тази врата е залято с бетон, но останалата част от яслата е покрита с чиста слама като ешафод за екзекуции.

Огледалото, чиято рамка е украсена с херувими, може да се накланя напред, така че да се вижда подът на яслата — като огледало в школа по готварство, което показва на учениците печката отгоре.

Режисьорът Оресте Пини и сардинецът на Мейсън — професионален похитител на име Карло, не си допаднаха още от самото начало.

Карло Деограчиас беше едър, червендалест, с алпийска шапка с глиганска четина върху лентата. Имаше навика да гризе хрущялите на два еленови зъба, които носеше в джоба на жилетката си.

Карло беше водещ специалист в древната сардинска специалност — отвличанията, както и професионален отмъстител.

Ако трябва да ви отвлекат срещу откуп, ще ви кажат богатите италианци, най-добре е да попаднете в ръцете на сардинци. Те поне са професионалисти и няма да ви убият по грешка или ако се паникьосат по някаква причина. Ако роднините ви платят, имате шанс да ви върнат ненаранен, неизнасилен и неосакатен. Ако не платят, роднините ви могат да ви очакват по пощата на парчета.

Карло не беше във възторг от сложните приготовления на Мейсън. Имаше опит в тези неща и дори бе хвърлял човек на свинете преди двайсет години — бивш нацист и мним граф, блудствал с децата от едно село в Тоскана, без да подбира момчета или момичета. Карло бе нает да свърши работата и бе отвлякъл перверзника от градината му, след което бе нахранил с него пет големи домашни прасета в една ферма под Поджо але Корти. Макар че не бе давал на животните храна цели три дни, нацистът се дърпаше, умоляваше и потеше толкова силно, с крака в яслата, че прасетата не смееха да започнат от гърчещите се пръсти на краката му, и Карло, с чувство за вина, че се налага да наруши сключеното споразумение, натъпка нациста с любимата салата на прасетата и преряза гърлото му, за да им угоди.

Иначе беше весел и енергичен човек, но присъствието на режисьора го дразнеше — Карло беше взел огледалото от един публичен дом в Калиари, негова собственост, по нареждане на Мейсън Върджър, по искане на този производител на порнография Оресте Пини.

Огледалото беше любимо помагало на Оресте, който бе използвал огледала в порнографските си филми и в единственото криминале, което някога бе правил в Мавритания. Вдъхновен от предупреждението, отпечатано върху огледалото за обратно виждане на колата му, бе решил да използва изкривени отражения, за да могат някои обекти да изглеждат по-големи, отколкото са в действителност.

Трябваше да използва две камери с много добър звук, както бе наредил Мейсън, и трябваше да се справи от първия път. Освен останалото Мейсън искаше едър план на лицето, непрекъснат кадър от началото до края.

На Карло му се струваше, че Оресте се разтакава безкрайно.

— Можеш да си останеш там и да ми каканижеш като жена — каза му Карло — или да гледаш тренировката и да ме питаш, ако нещо не разбираш.

— Искам да заснема тренировката.

— Добре. Приготви гадориите си и да започваме.

Оресте се зае с камерите, а Карло и трима мълчаливи сардинци се подготвиха за своята част.

Оресте, който много обичаше парите, винаги се изумяваше от нещата, които могат да се направят с тях.

На дълга дървена маса в единия край на навеса Матео, брат на Карло, отвори пакет стари дрехи. От тях избра чифт панталони и риза, а другите двама сардинци, братята Пиеро и Томазо Фалчоне, докараха под навеса носилка от линейка, на колела, които се въртяха трудно в тревата. Беше очукана и изпоцапана.

Матео беше подготвил няколко кофи мляно месо, няколко мъртви неоскубани пилета и гнили плодове, които вече привличаха мухи, както и кофи с говеждо шкембе и карантия.

След това Матео сложи чифт износени памучни панталони върху носилката и започна да ги пълни с месо, жълъди, пилета, месо и плодове. Взе чифт памучни ръкавици и също ги напълни с кайма и жълъди, като старателно натъпка пръстите. След това ги сложи на носилката, под крачолите на панталоните. Избра подходяща риза за ансамбъла, постла я в носилката, напълни я с шкембе и карантия, като дооформи контурите с хляб, след което я закопча и мушна долния й край в панталоните. Друг чифт ръкавици зае мястото до ръкавите. Пъпешът, който трябваше да служи за глава, беше мушнат в мрежа за коса, под която сложи кайма на мястото на лицето и две варени яйца за очи. Резултатът, когато приключи, приличаше на разплут манекен, но все пак не изглеждаше толкова зле, колкото някои самоубийци, хвърлили се от висок етаж, когато ги откарват на носилка. Като довършителен елемент Матео напръска ръцете и каймата върху пъпеша с много скъп афтършейв.

Карло кимна към кльощавия асистент на Оресте, който се бе подпрял на оградата и измерваше доколко навътре стига мачтата с микрофона.

— Кажи на гаджето си, че ако падне вътре, няма да скоча да го вадя.

Най-накрая всичко беше готово. Пиеро и Томазо сгънаха краката на носилката, така че да остане в най-ниското си положение, и я изтикаха до вратата на яслата.

Карло донесе от къщата магнетофон и отделен усилвател. Притежаваше голям брой ролки със записи, някои от които бе правил сам, докато режеше ушите на отвлечените, за да ги изпрати на близките им по пощата. Докато животните се хранеха, винаги им пускаше записите. Когато истинската жертва започнеше да пищи, нямаше да има нужда от тях.

Към колоните под навеса бяха прикрепени две очукани тонколони. Слънцето приятно огряваше поляната, която се спускаше полегато към гората. В тишината на деня се чуваше жуженето на бръмбар под тавана на навеса.

— Готови ли сте? — попита Карло.

Оресте включи едната фиксирана камера сам.

— Giramo! — извика той на оператора си.

— Pronti! — отговори той.

— Motore! — Камерите работеха.

— Partito! — Магнетофонът записваше.

— Azione!17 — Оресте ръгна Карло с лакът.

Сардинецът натисна бутона на своя магнетофон и се разнесоха злокобни писъци, хълцания, молби. Операторът трепна, но се овладя. Кошмарни писъци, но подходяща увертюра за муцуните, които се появиха от гората, привлечени от този сигнал, че вечерята ги очаква.

Глава 32

Еднодневно пътуване до Женева и назад, за да види парите.

Малкият самолет до Милано, свистяща турбовитлова машина на Аероспациале, се издигна над Флоренция в ранната сутрин, разклати се над лозята с раздалечени редове като недодялан архитектурен модел на Тоскана. Нещо в цветовете на пейзажа не беше наред — новите плувни басейни край вилите на богатите чужденци не бяха в очаквания син цвят. За Паци, който ги гледаше през прозореца на самолета, те бяха млечносини като око на англичанин, синьо, което никак не се връзваше с тъмните кипариси и сребристите маслинови дръвчета.

Настроението му се подобряваше с издигането на самолета — знаеше в сърцето си, че няма да остарее тук, да е зависим от прищевките на началниците си в полицията, да се опитва да се задържи на мястото си до пенсия.

Ужасно се бе притеснявал, че доктор Лектър ще изчезне, след като уби Ньоко. Когато отново видя светлината на работната му лампа в Санта Кроче, почувства нещо като избавление — докторът бе убеден, че е в безопасност.

Смъртта на циганина не предизвика никакви вълнения сред спокойствието на Квестурата. Всички вярваха, че инцидентът е свързан с наркотици. За щастие, по земята край него бяха открити захвърлени спринцовки — често срещана гледка във Флоренция, където спринцовките се раздаваха безплатно.

Отиваше да види парите. Паци бе настоял за това.

Риналдо Паци със силно развитата зрителна памет помнеше видяното изцяло — първия път, когато видя пениса си в ерекция, първия път, когато видя собствената си кръв, първата жена, която видя гола, първия юмрук, полетял към лицето му, за да го удари. Помнеше как веднъж се разхождаше безцелно и влезе в параклиса на една църква в Сиена и неочаквано погледна лицето на Света Катерина Сиенска — мумифицираната й глава с безупречно бялата забрадка, поставена в ковчеже с формата на църква.

Видът на три милиона долара имаше същото въздействие върху него. Триста пачки стодоларови банкноти с непоследователни серийни номера.

Адвокатът на Мейсън Върджър показа парите на Риналдо Паци в една строга малка стая, като параклис, в женевската банка „Креди Сюис“. Парите бяха докарани от хранилището в четири дълбоки метални касетки с месингови номера. „Креди Сюис“ освен това предостави и броячна машина, везни и служител, който да работи с уредите. Паци го освободи. Постави еднократно дланите си върху парите.

Риналдо Паци беше много добър следовател. Беше изобличавал и арестувал мошеници цели двайсет години. Докато стоеше край тези пари и слушаше условията, не долови нито една фалшива нотка — ако му дадеше Ханибал Лектър, Мейсън Върджър щеше да му даде парите.

Обля го приятна топла вълна, когато осъзна, че тези хора не се шегуват — американецът наистина щеше да му плати. Не си правеше никакви илюзии относно живота на доктор Лектър — продаваше го, за да го изтезават и убият. За негова чест, Паци признаваше пред себе си същността на това, което вършеше.

Нашата свобода струва повече от живота на чудовището. Нашето щастие е по-важно от неговото страдание, мислеше той със студения егоизъм на прокълнатите. Дали под „нашето“ разбираше обществото или само себе си и жена си? Сложен въпрос, може би с повече от един отговор.

В тази стая, излъскана, швейцарска, бяла като забрадка на монахиня, Паци положи окончателната клетва. Обърна се към парите и кимна на адвоката, господин Кони. Адвокатът отброи от първата касетка сто хиляди долара и му ги подаде.

След това господин Кони проведе кратък разговор по телефона и подаде слушалката на Паци.

— Това е наземна линия. Шифрована е — обясни той.

Американският глас, който Паци чу, имаше особен ритъм — изстрелваше няколко думи наведнъж, на един дъх, после следваше пауза, голяма част от съгласните се губеха. Звученето го объркваше, сякаш самият той се напрягаше да си поеме дъх заедно с говорещия.

— Къде е доктор Лектър? — започна гласът без никакви увертюри.

Паци, стиснал парите в едната, си ръка и телефонната слушалка в другата, не се поколеба.

— Изследва Палацо Капони във Флоренция. Той е… куратор.

— Моля ви, покажете документите си за самоличност на господин Кони и му подайте слушалката. Той няма да спомене името ви по телефона.

Господин Кони погледна някакъв лист, който извади от джоба си, и каза няколко предварително уговорени кодови думи на Мейсън, после върна слушалката на Паци.

— Ще получите остатъка от парите, когато доктор Лектър е в ръцете ни, жив — каза Мейсън. — Не е нужно вие да го заловите, но трябва да ни го покажете и да го вкарате в ръцете ни. Довечера ли се прибирате във Флоренция? Ще получите инструкции за среща край града, която ще се състои не по-късно от утре вечер. Ще се срещнете с човека, който ще залови доктор Лектър, и той ще ви каже какво да направите. Ще ви попита дали знаете къде има цветарски магазин. Ще му отговорите, че всички цветари са крадци. Разбрахте ли ме? Искам да му съдействате.

— Не искам доктор Лектър да е в моя… Не искам да е близо до Флоренция, когато…

— Разбирам какво ви безпокои. Не се бойте, няма да е близо.

Линията прекъсна.

След няколко минути оформяне на документи два милиона долара бяха поставени под условие — Мейсън Върджър нямаше право да ги тегли, но можеше да ги освободи в полза на Паци. Служител на „Креди Сюис“, извикан на срещата, обясни на Паци, че банката ще му удържи отрицателна лихва, за да открие депозитна сметка, ако конвертира парите в швейцарски франкове, и ще плаща капитализирана лихва само върху първите сто хиляди франка. Служителят връчи на Паци копие от Член 47 на Закона за банките и спестовните каси, който уреждаше въпросите на банковата тайна, и се съгласи да осъществи паричен превод до „Роял Банк“ в Канада или на Каймановите острови веднага след освобождаването на средствата, ако Паци желае това.

В присъствието на нотариус Паци даде пълномощия на жена си да се разпорежда с парите в случай, че той умре. След като приключиха, банковият служител му протегна ръка. Паци и господин Кони дори не се погледнаха, макар че адвокатът му каза „довиждане“ от вратата.

При последната отсечка от маршрута от Милано до Флоренция малкият самолет попадна на буря. Витлото откъм Паци беше като черен кръг на фона на тъмносивите облаци. Мълнии и гръмотевици раздираха небето, докато кръжаха над града, над катедралите и куполите в спускащия се здрач, тътен и огън, каквито помнеше от детските си години, когато германците взривяваха мостовете над Арно, когато пощадиха единствено Стария мост — Понте Векио. И за миг си спомни пленения снайперист, окован пред „Мадона с вериги“, за да се моли, преди да го застрелят.

Паци усещаше тътена на гръмотевиците в корпуса на самолета, докато машината се спускаше през озонирания от мълниите въздух към старинния град. Паци от древния род Паци, изпълнен с желания, стари като самия свят.

Глава 33

Риналдо Паци би предпочел да не изпуска от очи плячката си в Палацо Капони, но това беше невъзможно.

Вместо това трябваше да облече официалния си костюм и да се срещне с жена си на отдавна очакван концерт на Флорентинския камерен оркестър.

„Театро Пиколомини“ е умалено наполовина копие от деветнайсети век на величествения „Театро ла Фениче“ във Венеция, бароково бижу от позлата и плюш с херувимчета, които нарушават законите на аеродинамиката по разкошния таван.

Изяществото на залата е добре дошло, защото изпълнителите често се нуждаят от всичката подкрепа, която могат да получат.

Нечестно, но и неизбежно, музиката в града се оценява по безнадеждно високите стандарти на изобразителното изкуство в града. Флорентинците, подобно на повечето италианци, обичат качествената музика, но понякога изпитват глад за изпълнители.

Паци се настани до жена си по време на аплодисментите след увертюрата.

Тя му поднесе уханната си буза. Той почувства как сърцето му се уголемява в гърдите, докато я гледаше с вечерния й тоалет с достатъчно дълбоко деколте, за да усеща топлия аромат на гърдите й, уловила музикалната партитура в шикарната подвързия „Гучи“, която й беше подарил.

— Звучат сто процента по-добре с новия виолонист — прошепна тя в ухото на Паци. Този чудесен майстор на виола да гамба заместваше вбесяващо слабия си предшественик, братовчед на Солиато, който необяснимо изчезна преди няколко седмици.

Доктор Ханибал Лектър погледна от високата ложа, където беше сам, с безупречно вечерно облекло. Лицето и ризата му сякаш плуваха в тъмното пространство сред бароковите херувими. Паци го видя, когато запалиха за кратко осветлението след първата част. Преди да успее да извърне ще обаче, докторът завъртя глава като бухал и погледите им се срещнаха. Паци неволно стисна ръката на жена си, достатъчно силно, за да я накара да се обърне към него. След това се принуди да гледа само напред, към сцената. С опакото на ръката си, която беше в нейната, усещаше топлото бедро на жена си.

В антракта, когато, застанал на бара, се обърна, за да подаде на жена си чаша питие, доктор Фел вече беше при нея.

— Добър вечер, доктор Фел — поздрави го Паци.

— Добър вечер, комендаторе — отвърна докторът. Стоеше с леко наклонена глава и чакаше Паци да го представи.

— Лаура, позволи ми да те запозная с доктор Фел. Докторе, това е госпожа Паци, моята съпруга.

Госпожа Паци, свикнала да получава комплименти за красотата си, прие това, което последва, за очарователно, за разлика от мъжа си.

— Благодаря за привилегията, комендаторе — каза докторът. Червеният му заострен език се появи за миг, преди да се наведе към ръката на госпожа Паци, и може би приближи устните си повече, отколкото е прието във Флоренция. Във всеки случай достатъчно, за да усети тя дъха му.

Очите му се вдигнаха към нея, преди да се изправи.

— Струва ми се, че Скарлати ви допада особено, госпожо Паци.

— Да, така е.

— Приятно е да видиш някой да следи нотната партитура. Малцина го правят в наши дни. Мисля, че това ще ви заинтригува. — Той извади кожената папка, която държеше под мишница. Беше старинен нотен текст върху пергамент. — Това е от Театро Капраника в Рим, от 1688 година, когато е било написано произведението.

— Невероятно! Погледни това, Риналдо!

— Отбелязах върху паус различията от съвременната версия през първата част — обясни доктор Лектър. — Може би ще ви е интересно да проследите различията във втората. Мога да получа партитурата обратно от господин Паци. Не възразявате, нали, комендаторе?

Докато отговаряше, докторът впери в него дълбок пронизващ взор.

— Разбира се, че не, щом ще ти достави удоволствие, Лаура. — Миг размисъл. — Ще говорите ли пред Кабинета, докторе?

— Да. Още в петък вечер. Солиато просто няма търпение да ме види дискредитиран.

— В петък имам работа в стария град — кимна Паци. — Ще ви върна партитурата тогава. Лаура, доктор Фел трябва да пее пред драконите от Кабинета, за да получи вечерята си.

— Сигурна съм, че ще пеете много добре, докторе — каза тя и го погледна с големите си черни очи — в рамките на приличието, но на косъм.

Доктор Лектър се усмихна с дребните си бели зъби.

— Госпожо Паци, ако произвеждах „фльор дю сиел“, бих ви дал да носите най-хубавия диамант. До петък, комендаторе.

Паци се увери, че докторът се върна в ложата си, и не го погледна повече, докато не си махнаха за довиждане от разстояние на стъпалата на театъра.

— За рождения ден ти подарих „фльор дю сиел“ — каза Паци.

— Да, и много ми харесва, Риналдо — отвърна госпожа Паци. — Имаш безупречен вкус.

Глава 34

Импрунета е старинен град в Тоскана, в който са правени покривните плочи на флорентинската катедрала „Дуомо“. Гробището му се вижда от околните къщи на километри разстояние заради вечно горящите лампи край гробовете. Светлината не е силна, но е достатъчна, за да могат посетителите да намерят пътя си сред покойниците. Все пак, за да прочетеш епитафиите, ти е нужно фенерче.

Риналдо Паци пристигна в девет без пет с малък букет цветя, който смяташе да остави на произволен гроб. Вървеше бавно по чакълената алея между надгробните камъни.

Усети присъствието на Карло, макар да не го виждаше. Карло се обади от другата страна на гробница, по-висока от главата му.

— Знаеш ли къде има цветарски магазин в града?

Говореше като сардинец. Добре, може би ще си свърши работата както трябва.

— Всички цветари са крадци — отговори Паци.

Карло излезе забързано иззад гробницата, без преди това да надзърне.

На Паци му се стори див — нисък, закръглен и силен, с жилави крайници. Беше с кожена жилетка, а на шапката му имаше глиганска четина. Прецени, че собствените му ръце са с около шест сантиметра по-дълги от тези на Карло и че е малко по-висок от него. Реши, че тежат горе-долу еднакво. Единият му палец липсваше. Вероятно щеше да открие досието му в Квестурата за не повече от пет минути. И двамата бяха осветени от ниските лампи край гробовете.

— Къщата му има добра алармена система — каза Паци.

— Видях. От теб се иска да ми го посочиш.

— Утре, петък вечер, трябва да говори пред една комисия. Ще можете ли да се справите толкова бързо?

— Става. — Карло искаше да постави полицая в подчинено положение. — Ще вървиш ли до него, или ще се подмокриш от страх? Във всеки случай трябва да направиш това, за което ти се плаща. Да ми го посочиш.

— Внимавай какво дрънкаш. Ще направя всичко, за което ми се плаща, както и ти. Другата ти възможност е да прекараш старините си като задник за чукане във „Волтера“. Избирай сам.

По време на работа Карло беше също толкова неуязвим за обиди, както и за писъците на жертвите си. Разбра, че е сгрешил в преценката си за полицая. Разпери ръце.

— Кажи ми какво трябва да знам.

Направи крачка и застана до Паци, сякаш се покланяха заедно пред малката гробница. Мина някаква двойка и Карло свали шапката си. Двамата сведоха глави. Паци остави цветята пред вратата на гробницата и докато се навеждаше, усети миризмата от затоплената шапка на Карло — остър мирис, като наденичка от недобре кастрирано животно. Надигна се, за да избяга от миризмата, и отбеляза:

— Бърз е с ножа. Удря изотдолу.

— Има ли пистолет?

— Не знам. Не съм чувал някога да е използвал огнестрелно оръжие.

— Не ми се иска да го изваждам от колата му. Предпочитам да е на улицата и наоколо да няма много хора.

— Как ще го хванеш?

— Това е моя работа.

Карло мушна в устата си зъб от елен и задъвка хрущялите, като от време на време показваше зъба между устните си.

— Работата е и моя — настоя Паци. — Как ще го направиш?

— Ще го цапардосаме по главата, за да го зашеметим, после може да му бием инжекция. Ще трябва да проверя зъбите му, да не би да е скрил капсула с отрова или нещо такова.

— Трябва да изнесе лекция пред едни хора. Началото е в седем в Палацо Векио. Ако в петък работи в параклиса, в „Санта Кроче“, ще отиде за лекцията пеша. Познаваш ли Флоренция?

— Познавам я добре. Можеш ли да ми намериш пропуск за кола за стария град?

— Да.

— Няма да го хванем на излизане от църквата — каза Карло.

Паци кимна.

— По-добре след лекцията, тогава може никой да не го потърси две седмици. След лекцията имам повод да отида с него до Палацо Капони…

— Не искам да стане в дома му, на негова територия. Той познава обстановката, а аз не. Ще бъде нащрек. Пред вратата ще се огледа. Искам го на тротоара.

— Тогава чуй. Ще излезем от главния вход на Палацо Векио. Входът откъм Виа деи Леони ще е затворен. Ще минем по Виа Нери и ще пресечем реката по Понте але Грацие. Пред музея „Бардини“, от другата страна, има дървета, които засенчват уличното осветление. Там е безлюдно по време на училищната ваканция.

— Значи пред музея „Бардини“, но ако се появи сгоден момент преди това, ще действаме. Или ако се изплаши и опита да бяга. Може да бъдем с линейка. Ще останеш с него, докато не го ударим по главата, после ще изчезнеш по най-бързия начин.

— Искам да го изведете от Тоскана, преди да му се е случило каквото и да било.

— Вярвай ми, че ще го изведем от този свят. Напред с краката.

Карло се усмихна на шегата си и зъбът щръкна между устните му.

Глава 35

Петък сутрин. Малка таванска стаичка в Палацо Капони. Три от варосаните стени са голи. На четвъртата виси Мадона от тринайсети век, живописната школа на Чимабуе, огромна в малката стаичка, леко наклонила надясно глава като любопитна птица, а бадемовите й очи наблюдават малка фигура, заспала под картината.

Доктор Ханибал Лектър, привикнал с твърдите легла по затвори и психиатрии, лежи неподвижно на тясното легло с ръце на гърдите.

Очите му се отварят и той изведнъж е съвършено буден — сънувал е сестра си Миша, отдавна мъртва и храносмляна, и сънят плавно се е прехвърлил в действителността. Опасност тогава, опасност сега. Осъзнаването на опасността не пречи на съня му повече от убийството на джебчията.

Облича се за деня, строен и елегантен в тъмния копринен костюм, изключва сензорите за движение в горния край на слугинската стълба и се спуска надолу към големите пространства на двореца.

Сега е свободен да се разхожда из притихналите зали и от тази свобода почти му се вие свят след дългите години в подземната килия.

Точно както фреските по стените на Санта Кроче или Палацо Векио са наситени с разум, така и библиотеката „Капони“ пулсира с присъствие, докато доктор Лектър работи пред голямата стена, където са ръкописите. Той избира навити пергаменти, духва прахта и прашинките се тълпят в един слънчев лъч, сякаш мъртвите, които също вече са прах, се надпреварват да му разкрият собствената си и неговата съдба. Работи умело, но без да бърза излишно. Слага няколко неща в папката си, събира книги и илюстрации за лекцията си вечерта. Толкова много неща би искал да прочете.

Отваря преносимия компютър и чрез отдела по криминология на Миланския университет проверява страницата на ФБР в Интернет на адрес www.fbi.gov, както всеки би могъл да стори. Научава, че не е насрочено заседание на юридическата подкомисия във връзка с провалената акция на Кларис Старлинг. Не разполага с нужния код за достъп, за да види собственото си досие във ФБР. На страницата с най-търсените престъпници вижда предишната си физиономия редом с подпалвач и бомбен атентатор.

Доктор Лектър взема яркия таблоид от една купчина пергаменти и се вглежда в снимката на Кларис Старлинг на първа страница, докосва лицето й с пръст. Блестящото острие се появява в ръката му, сякаш е поникнало, за да замени шестия му пръст. Ножът се нарича „харпия“ и има назъбено острие, извито като нокът на животно. Срязва вестника със същата лекота, с която преряза феморалната артерия на циганина — острието бе влязло и излязло от бедрото му толкова бързо, че дори не се бе наложило да го бърше.

Доктор Лектър изрязва снимката на Кларис Старлинг и я залепва върху парче чист пергамент.

Взема химикалка и рисува на пергамента крилата лъвица, грифон с главата на Старлинг. Отдолу пише с характерния си калиграфски почерк: Някога замисляла ли си се, Кларис, защо филистимляните не те разбират? Това е така, защото ти си отговорът на гатанката на Самсон: ти си медът в лъва.

На петнайсет километра оттам, паркирали зад една висока каменна стена в Импрунета, за да не ги виждат, Карло Деограчиас преглеждаше оборудването си, докато брат му Матео и другите двама сардинци Пиеро и Томазо Фалчоне упражняваха хватки от джудо на меката трева. Братята Фалчоне бяха много бързи и силни — Пиеро бе играл за кратко в професионалния футболен отбор „Калиари“. Томазо навремето беше учил за свещеник и говореше сносно английски. Понякога се молеше заедно с жертвите им.

Белият микробус фиат на Карло с римски регистрационни номера беше нает законно. Бяха готови да залепят от двете му страни надписи OSPEDALE DELLA MISERICORDIA18. Стените и подът вътре бяха покрити с кече, в случай че обектът се разбунтува във вътрешността на микробуса.

Карло възнамеряваше да осъществи плана си точно както го искаше Мейсън, но ако нещо се объркаше и се наложеше да убие доктор Лектър в Италия, без да го заснеме, не всичко беше загубено. Карло знаеше, че би могъл да отреже главата и ръцете на доктор Лектър за по-малко от минута.

Ако се окажеше, че няма да разполага с това време, би могъл да вземе пениса му и някой пръст, които след ДНК-анализ щяха да послужат за доказателство. Щеше да ги опакова с лед и щяха да са в ръцете на Мейсън след по-малко от двайсет и четири часа. Това щеше да му осигури премия в допълнение към заплащането.

Зад седалките старателно бяха подредени моторна резачка, градинарски ножици с дълги дръжки, хирургически трион, няколко остри ножа, найлонови пликове със слепващи се отвори, менгеме, с което да задържат ръцете на доктора неподвижно, и кашон от DHL с предплатена такса за доставка, който предвиждаше главата на доктор Лектър да тежи шест килограма, а ръцете по един.

Ако Карло успееше да заснеме евентуално непредвидено клане на видеолента, той беше убеден, че Мейсън би платил допълнително, за да види как колят на живо доктор Лектър, след като изкашля един милион долара за главата и ръцете. За тази цел Карло бе осигурил добра видеокамера, източник на осветление и триножник и беше обучил Матео на основните принципи на работата с тях.

На оборудването за самото залавяне отдели не по-малко внимание. Пиеро и Томазо бяха много добри с мрежата, която сега беше сгъната внимателно като парашут. Карло беше подготвил също така спринцовка и пушка за приспиване на животни, заредена с достатъчно ацепромазин, за да повали животно с размерите на доктор Лектър за секунди. Карло бе казал на Риналдо Паци, че най-напред ще използва пушката, но всъщност ако се появеше възможност да забие спринцовката в бута или в краката на доктора преди това, от нея нямаше да има нужда.

Похитителите планираха да останат в Италия с жертвата си около четирийсет минути, колкото бяха нужни, за да стигнат до летището в Пиза, където щеше да ги очаква самолет, оборудван като линейка. Летището на Флоренция беше по-близо, но беше по-малко натоварено и кацането на частен самолет щеше да бие повече на очи.

За по-малко от час след това щяха да са в Сардиния, където комитетът по посрещането на доктора започваше да освирепява от глад.

Карло бе преценил всичко в интелигентната си, миришеща на лошо глава. Мейсън не беше глупак. Плащанията бяха преценени така, че Риналдо Паци да не пострада — Карло щеше да изгуби пари, ако убиеше Паци и опиташе да претендира за цялата награда. Мейсън не желаеше да си има неприятности заради убито ченге. Най-добре да го направи както го искаше Мейсън. Независимо от всичко обаче сардинецът го засърбяваше цялото тяло при мисълта какво би постигнал с няколко удара с триона, ако бе открил доктор Лектър сам.

Опита моторната резачка. Запали от първото дръпване.

Карло размени няколко думи с останалите и се отправи към града на малък мотопед, въоръжен само с нож, пистолет и спринцовка.

Доктор Ханибал Лектър влезе рано от шумната улица във Фармация ди Санта Мария Новела — едно от най-уханните места на света. Остана известно време с леко отметната назад глава и затворени очи, за да се наслади на ароматите на чудесните сапуни, лосиони и кремове, както и на съставките в работните стаи. Портиерът го познаваше, а служителите, които бяха склонни към известна надменност, гледаха на него с огромно уважение. Доктор Фел за целия си престой във Флоренция едва ли беше направил покупки за повече от сто хиляди лири, но ароматите и есенциите му бяха подбрани и комбинирани с чувствителност, която изненадваше и радваше тези търговци, които живееха от обонянието.

За да запази това удоволствие, доктор Лектър не бе променил носа си с никаква ринопластика, ако не се броят външните колагенови инжекции. За него въздухът беше обагрен с миризми, отчетливи и живи като цветове, и можеше да ги разделя на пластове и да ги смесва, сякаш самият той рисуваше. Тук нямаше нищо от затвора. Въздухът беше музика. Тук бяха в хармония белите сълзи на тамяна, очакващи екстракция, жълтият бергамот, сандаловото дърво, канелата, мимозата наред с основните тонове на истинската амбра, цибета, бобровата мас и есенция от кабарга.

Доктор Лектър някога хранеше илюзията, че може да усеща ароматите с ръцете си, със скулите и лактите си, че миризмите го пропиват изцяло. Че може да ги долавя с лицето и сърцето си.

Поради основателни анатомични причини мирисът събужда спомените много по-бързо от всички други сетива.

Тук доктор Лектър си спомняше — проблясъци, фрагменти, — докато стоеше под големите лампи в стил сецесион и дишаше, дишаше. Тук нямаше нищо от затвора. Освен… какво беше това? Кларис Старлинг, защо? Не беше парфюмът й „Л’ер дю тан“, който долови, когато тя отвори чантата си близо до решетката. Не беше това. Този парфюм не се продаваше в този магазин. Не беше и лосионът, който ползваше. Аха. Sapone di Mandorle. Фамозният бадемов сапун на Фармацията. Откъде помнеше миризмата? От Мемфис, когато тя стоеше пред килията му и той докосна пръста й, малко преди да избяга. Старлинг, тогава. Чистота, наситени фактури. Памук, изсушен на слънце, изгладен. Кларис Старлинг, тогава. Примамлива и вкусна. Отегчителна в усърдието си и абсурдна с принципите си. Бърза с вродения си ум. Мммммм.

От друга страна, лошите спомени за доктор Лектър бяха свързани с неприятни миризми, а тук, във Фармация ди Санта Мария Новела се отдалечаваше възможно най-много от вонящите черни тъмници под двореца на паметта му.

Противно на обичайната си практика, през този сив петъчен ден доктор Лектър купи голямо количество сапуни, лосиони и масла за баня. Някои от нещата взе със себе си, а останалите поръча да му доставят, като надписа етикетите с адреса собственоръчно с характерния си калиграфски почерк.

— Желае ли докторът да изпрати и бележка? — попита го служителят.

— Защо не? — отвърна доктор Лектър и мушна в пакета нарисувания грифон.

Фармация ди Санта Мария Новела е до един женски метох на Виа Скала, така че Карло, винаги много набожен, свали шапката си, за да се спотаи под статуята на Светата Дева край входа. Беше забелязал, че от въздушното налягане от вътрешната врата на фоайето външната врата трепва за секунда, преди някой да излезе. Това му даваше възможност да се прикрива всеки път, щом излезеше клиент.

Когато доктор Лектър излезе с тънката си папка, Карло се бе прикрил зад сергията на продавач на картички. Докторът тръгна по пътя си. Когато мина край статуята, главата му се изправи и ноздрите му се разшириха. Погледна лика на Светата Дева и помириса въздуха.

Карло си помисли, че може би го прави от набожност. Запита се дали доктор Лектър е религиозен, каквито често са лудите. Може би накрая щеше да успее да го накара да прокълне Господа — на Мейсън сигурно щеше да му достави удоволствие. Разбира се, преди това трябваше да изпрати набожния Томазо достатъчно далече, за да не чува.

В късния следобед Риналдо Паци написа писмо до жена си, в което включи и свой опит за сонет от дните, когато я бе ухажвал — тогава не й го беше дал, защото се бе почувствал неловко. Приложи кодовете, нужни да се освободят парите от банката в Швейцария, и писмо, което тя да изпрати на Мейсън в случай, че той реши да се отметне. Остави писмото така, че тя да го намери само ако започне да събира вещите му.

В шест часа отиде с малкия си мотопед до музея „Бардини“ и го заключи за железния парапет, от който последните посетители за деня, ученици и студенти, вземаха велосипедите си. Видя белия микробус, обозначен като линейка, и предположи, че може да е на Карло. Вътре седяха двама души. Когато Паци се обърна с гръб към тях, усети погледите им. Разполагаше с много време.

Уличното осветление вече беше запалено и той се отправи към реката, прикрит от полезните черни сенки на дърветата пред музея. Докато минаваше по Понте але Грацие, се загледа продължително в бавно течащата река и се отдаде на последните дълги мисли, на които щеше да има възможност да се радва. Нощта щеше да е тъмна. Добре. Ниски облаци се носеха на изток над Флоренция и почти докосваха високата кула на Палацо Векио, а усилващият се вятър извиваше във вихрушки прахоляка и превърналите се в пепел птичи курешки на площада пред Санта Кроче, накъдето се бе запътил Паци с натежали джобове — беретата 380, плоска гумена палка, нож, в случай че се наложеше да убие доктор Лектър веднага.

Църквата „Санта Кроче“ затваряше в шест, но клисарят пусна Паци през малка странична врата. Не искаше да пита човека дали доктор Фел работи, така че отиде да провери внимателно. Свещите, горящи при олтарите покрай стените, хвърляха достатъчна светлина. Тръгна по протежение на главния кораб, докато стигна до напречния неф. Свещниците му пречеха да види дали доктор Фел е в параклиса Капони. Тръгна бавно по десния неф. Оглеждаше се. На стената се очерта голяма сянка и за миг дъхът на Паци секна. Беше доктор Лектър, наведен над лампата си на пода, където сваляше отпечатъци от надписите. Вдигна глава, взря се в тъмнината като бухал, леко се обърна. Тялото му беше неподвижно, лицето му беше осветено отдолу, зад гърба му се извисяваше голямата сянка. След това отново се наведе и сянката се смали.

Паци усети как по гърба му под ризата се стича пот. Лицето му обаче беше студено. До срещата в Палацо Векио оставаше един час и той искаше да закъснее за лекцията.

В строгата си красота параклисът, построен от Брунелески за фамилията Паци, е една от гордостите на ренесансовата архитектура. Тук кръгът и квадратът са помирени. Това е отделна пристройка, извън светилището Санта Кроче, до която се достига единствено по сводеста галерия.

Паци започна да се моли в параклиса на фамилията Паци, коленичил на каменния под, под погледа на своето подобие високо горе. Имаше чувството, че кръгът от апостоли над главата му спира молитвите му, макар че може би бяха успели да се измъкнат през тъмната галерия зад него и да отлетят към небето и Бог.

Напрегна се и си представи добрите неща, които би могъл да направи с парите, които щеше да получи за доктор Лектър. Видя себе си и жена си да подават монети на малки просячета, някакъв медицински апарат, който даряват на болница. Видя вълните на Галилея, които много му напомняха вълните край залива Чесапийк. Видя изящната ръка на жена си, обхванала члена му, да го стиска, за да набъбне главичката още повече.

Озърна се, не видя никого и каза гласно на Бог:

— Благодаря ти, Отче, че ми позволяваш да отстраня това чудовище на чудовищата от твоята земя. Благодаря ти от името на душите, на които ще спестим страданията.

Дали Паци говореше в множествено число само за себе си, или то се отнасяше за сътрудничеството му с Бога, не бе ясно и отговорът не можеше да е еднозначен.

Една част от самия него, която не беше негов приятел, му каза, че той и доктор Лектър са съучастници в убийство, че Ньоко е тяхна обща жертва, тъй като Паци не бе направил нищо, за да го спаси, и бе изпитал облекчение, когато смъртта бе затворила устата му.

В молитвата има някаква утеха, каза си Паци, когато излезе от параклиса. Докато крачеше през тъмната галерия, имаше ясното чувство, че не е сам.

Карло чакаше под козирката на Палацо Пиколомини и просто тръгна с Паци. Почти не си размениха реплики. Минаха зад Палацо Векио и се увериха, че задният вход към Виа деи Леони е заключен, а капаците на прозорците над него са затворени.

В двореца можеше да се проникне само през главния вход.

— Ще излезем тук, ще слезем по стъпалата и ще заобиколим откъм Виа Нери — каза Паци.

— Ние с брат ми ще чакаме откъм Лоджията. Ще ви следваме на нужното разстояние. Другите са при музея „Бардини“.

— Видях ги.

— И те са те видели — каза Карло.

— Пушката за приспиване вдига ли много шум?

— Не много. Не е като пистолет, но все пак се чува. Ще падне веднага.

Карло не му каза, че Пиеро ще стреля от сенките пред музея, докато Паци и доктор Лектър са все още на светло. Не искаше Паци да се изплаши и да се отдръпне от доктора, като по този начин го предупреди преди изстрела.

— Трябва да потвърдиш на Мейсън, че си го хванал — каза Паци. — Тази вечер.

— Спокойно. Този задник ще се моли на Мейсън по телефона цяла нощ — отвърна Карло и погледна странично Паци с надеждата да го види смутен. — Първо ще му се моли да го пощади, а после ще се моли да умре.

Глава 36

Нощта се спусна и последните туристи бяха изгонени от Палацо Векио. Много от тях усещаха огромната маса на средновековния замък, издигаща се зад гърбовете им, и се обръщаха, докато се разпръскваха по площада, за да зърнат още веднъж озъбените му парапета високо над главите им.

Запалиха прожекторите, които обляха отвесния груб камък и изостриха сенките под високите бойници. Лястовиците се прибраха в гнездата си и излязоха прилепите, смущавани в лова си не толкова от светлините, колкото от високочестотните писъци на електрическите инструменти на реставраторите.

Безкрайните работи по реставрацията и поддръжката щяха да продължат още час, освен в Салона с лилиите, където доктор Лектър разговаряше с шефа на екипа по поддръжката.

Шефът, свикнал със свидливостта и навъсената взискателност на Комитета по изобразителни изкуства, намираше доктора едновременно вежлив и изключително щедър.

За броени минути работниците му прибраха техниката си, като придвижиха големите машини за лъскане на под и компресорите покрай стените, за да не пречат, и навиха електрическите кабели. Набързо подредиха сгъваемите столове за събранието на Кабинета — нужни бяха само дванайсет — и отвориха прозорците, за да проветрят залата от миризмата на боя, политура и материали за позлатяване.

Докторът бе настоял за истинска катедра и в бившия кабинет на Николо Макиавели, в съседство със салона, бяха намерили една почти колкото амвон и я бяха докарали с ръчна количка заедно с епидиаскопа на двореца. Малкият екран, който вървеше с апарата, не удовлетвори доктора и той им каза да го върнат. Вместо това предпочете да показва илюстрациите си в естествен размер на висящото бяло платно, което предпазваше една от реставрираните стени. След като изпъна гънките и го закрепи, установи, че платното ще свърши добре работа.

Отбеляза нужните места в няколко от обемистите томове, натрупани върху катедрата пред него, после застана пред прозореца с гръб към залата, докато членовете на Кабинета в прашните си черни си костюми започнаха да влизат и да заемат местата си. Мълчаливата скептичност на учените пролича, когато пренаредиха столовете си от полукръг, както бяха, в редица като на съдебни заседатели.

През високите прозорци доктор Лектър виждаше купола на катедралата, Дуомо, камбанарията на Джото, черна на фона на западното небе, но не и любимата на Данте кръщелня под тях. Насочените нагоре прожектори не му позволяваха да види тъмния площад и убийците, които го причакваха.

Когато тези най-утвърдени ренесансови и средновековни специалисти на света се настаниха на столовете си, доктор Лектър състави в ума си лекцията, която щеше да им изнесе. За това му бяха нужни малко повече от три минути. Темата беше Дантевият „Ад“ и Юда Искариот.

До голяма степен в съответствие със слабостта на Кабинета към предренесанса, доктор Лектър започна със случая на Пиер дела Виня, логотет на Сицилианското кралство, чиято алчност му извоювала място в Дантевия „Ад“. В продължение на половин час Лектър ги занимава с истинските средновековни интриги около падането на Дела Виня.

— Дела Виня е бил опозорен и ослепен, защото чрез алчността си предал доверието на императора — каза доктор Лектър, преди да премине към основната си тема. — Дантевият поклонник го открива в седмия кръг на ада, запазен за самоубийците. Подобно на Юда Искариот, той намира смъртта си на бесилото. Юда, Пиер дела Виня и Ахитофел19, амбициозният съветник на Авесалом, са свързани от Данте чрез алчността, която съзира у тях, и по-нататък чрез смъртта им, тъй като и тримата биват обесени.

Алчността и обесването са свързани в средновековния ум: Свети Джером пише, че самото презиме на Юда Искариот означава „пари“ или „цена“, а отец Ориген твърди, че „Искариот“ произлиза от староеврейската фраза „от задушаване“ и името означава „Юда удушеният“.

Доктор Лектър вдигна очи от подиума и погледна над слушателите си към вратата.

— Ааа, комендаторе Паци, добре дошли. Тъй като сте най-близо до вратата, ако обичате, угасете осветлението. Това, което ще кажа, ще бъде интересно за вас, защото в Дантевия „Ад“ се споменават двама представители на фамилията Паци. — Професорите от Кабинета се засмяха сухо. — Единият е Камичион де Паци, който убил свой роднина и очаква още един Паци… но не вас, а Карлино, който ще попадне още по-навътре в ада, защото е предал Белите гвелфи, политическата партия на самия Данте.

Малък прилеп влетя през един от отворените прозорци и започна да кръжи над главите на професорите — обикновено събитие в Тоскана, поради което никой не му обърна внимание.

Доктор Лектър продължи с лекторския си тон:

— Алчността и обесването, свързвани още от древността, се появяват отново и отново като образ в изкуството. — Натисна дистанционното в ръката си и на висящото от тавана бяло платно започнаха да се появяват картини.

— Това е първото известно изображение на Разпятието, гравирано върху ковчеже от слонова кост от Галия около четиристотната година след Христа. Тук виждаме и обесения Юда с лице, обърнато към клона, на който виси. А тук на тази мощехранителница от Милано, четвърти век, и на този диптих от слонова кост от девети век също виждаме увисналия на въжето Юда. Той продължава да гледа нагоре.

Малкият прилеп прелетя пред екрана, на лов за насекоми.

— На тази плоча от катедралата „Беневенто“ виждаме Юда да виси с вътрешности, които се изсипват навън, както лекарят Свети Лука го описва в Деяния на Апостолите. Тук виси, нападнат от харпии, а над него на небето е лицето на Каин. А тук е нарисуван от вашия Джото, отново с висящи вътрешности. И накрая, в изданието на „Ад“ от петнайсети век, трупът на Пиер дела Виня виси от кървящо дърво. Няма да си правя труд да споменавам очевидния паралел с Юда Искариот. Ала Данте не се нуждае от рисувани илюстрации — геният на Данте ни представя Пиер дела Виня вече в ада да говори прегракнало, сякаш се задушава, с кашляне и свистене, все едно, че все още виси. Слушайте го как говори за влаченето на собствения си труп, заедно с другите прокълнати, за да го обеси на трънливо дърво:

Обикновено бялото лице на доктор Лектър се зачервява, докато имитира за публиката си грачещия хриплив глас на агонизиращия Пиер дела Виня и с дистанционното управление редува изображенията на Юда и Пиер дела Виня върху голямото поле на провесеното бяло платно.

— И така, Данте напомня със звук за смъртта на Юда и смъртта на Пиер дела Виня, сполетяла ги заради едно и също престъпление — алчност и предателство. Ахитофел, Юда, вашият Пиер дела Виня. Алчност, обесване, самоунищожение, като алчността означава самоунищожение в същата степен, както и обесването. А какво казва анонимният самоубиец от Флоренция при терзанията си в края на песента?

При друг повод може би бихте искали да обсъдим Пиетро, сина на Данте. Невероятно, но той единствен от ранните коментатори на Песен тринайсета свързва Пиер дела Виня и Юда. Мисля, че би било интересно да се занимаем с дъвкането на Данте. Граф Уголино дъвче тила на архиепископа, Сатаната, с три лица, дъвче Юда, Брут и Касий, всички предатели като Пиер дела Виня. Благодаря ви за любезното внимание.

Учените изръкопляскаха възторжено, по свойствения си безшумен и прашен начин, а доктор Лектър се сбогува с тях, без да пали осветлението, с всекиго на име, с книгите в ръце, за да не трябва да се ръкува. Когато излизаха от притъмнелия Салон на лилиите, те сякаш носеха със себе си магията на лекцията.

Доктор Лектър и Риналдо Паци, сами в голямата зала, чуваха как учените коментират лекцията, докато се спускаха по стълбите.

— Според вас спасих ли работата си, комендаторе?

— Аз не съм учен, доктор Фел, но за всеки е ясно, че ги впечатлихте. Докторе, ако не възразявате, ще ви придружа до дома ви, за да прибера вещите на вашия предшественик.

— Побрани са в два куфара, комендаторе, а едната ви ръка вече е заета от дипломатическото куфарче. Ще можете ли да го носите?

— Ще повикам патрулна кола да ме вземе от Пиаца Капони. — Паци беше готов да настоява, ако се наложи.

— Добре — отвърна доктор Лектър. — Изчакайте ме само минутка, докато събера нещата си.

Паци кимна и отиде с клетъчния си телефон до един висок прозорец, без да сваля поглед от Лектър. Виждаше, че докторът е съвършено спокоен. От долните етажи се чуваше шум от електрически инструменти. Паци набра телефонен номер и когато Карло Деограчиас се обади, полицаят каза:

— Лаура, любов моя, скоро ще се прибера.

Доктор Лектър взе книгите си от катедрата и ги натъпка в една чанта. Обърна се към епидиаскопа, чийто вентилатор все още шумолеше. В лъча му танцуваха прашинки.

— Трябваше да им покажа това. Не разбирам как съм го пропуснал.

Доктор Лектър прожектира нова рисунка — гол мъж, увиснал между бойниците на двореца.

— Това ще ви заинтригува, комендатор Паци. Да видя дали ще успея да оправя фокуса.

Доктор Лектър се засуети около апарата, после се приближи до изображението на стената и черният му силует стана колкото обесения.

— Виждате ли го добре? Не може да се увеличи повече. Ето тук го е ухапал архиепископът. Отдолу е написано името му.

Паци не се приближи до доктор Лектър, но докато отиваше към стената, усети миризма на някакъв химикал. За момент си помисли, че е нещо, което използват реставраторите.

— Можете ли да разчетете буквите? Пише „Паци“, следва доста грубо стихотворение. Това е вашият прародител Франческо, увиснал на стената на Палацо Векио под тези прозорци — каза доктор Лектър. Гледаше Паци в очите, през светлия лъч помежду им. — И в тази връзка трябва да ви призная — сериозно се замислям дали да не изям жена ви.

Доктор Лектър мята голямото бяло платно върху Паци, Паци започва да размахва ръце, за да открие главата си, доктор Лектър го улавя за врата отзад със страшна сила, притиска напоена с етер гъба към платното върху физиономията му.

Риналдо Паци е силен и се съпротивлява с оплетени в платното ръце и крака, успява да напипа пистолета си въпреки всичко, докато двамата се сгромолясват на пода, опитва се да насочи беретата зад гърба си под задушаващото го платно, натиска спусъка и се прострелва в бедрото, докато потъва във въртяща се чернота…

Изстрелът на малкия пистолет трийсет и осми калибър не беше по-силен от чукането и стърженето на долните етажи. Никой не дойде да провери какво става. Доктор Лектър затръшна голямата двойна врата на Салона с лилиите и я заключи…

Паци дойде на себе си — гадеше му се, задушаваше се, все още усещаше вкуса на етера в гърлото си и тежест в гърдите.

Установи, че е все така в Салона с лилиите и че не е в състояние да се движи. Риналдо Паци беше завързан прав в защитното платно от стената с въже, неподвижен като стенен часовник, за тежката ръчна количка, с която работниците бяха донесли катедрата. Устата му бе залепена с лепенка. Притискаща превръзка спираше кръвотечението от огнестрелната рана на бедрото му.

Докато го гледаше, облегнат на катедрата, доктор Лектър си спомняше за себе си, завързан по подобен начин, когато го придвижваха из психиатрията на ръчна количка.

— Чувате ли ме, синьор Паци? Поемете няколко пъти дълбоко въздух, когато можете, за да се избистри главата ви.

Докато говореше, доктор Лектър не бездействаше. Беше докарал в залата голяма машина за лъскане на под с дебел оранжев кабел и сега завързваше примка за бесене в края с щепсела. Пластмасовата изолация проскърцваше, докато навиваше кабела традиционните тринайсет пъти около примката.

Дръпна леко, за да завърши бесилото, и го остави върху катедрата. Щепселът стърчеше от намотките от страната на примката.

Пистолетът на Паци, пластмасовите белезници, съдържанието на джобовете и на куфарчето му бяха върху подиума.

Доктор Лектър започна да преглежда книжата. Мушна под ризата си папката със своето разрешително за работа, разрешителното за престой, снимките и негативите на новата си физиономия.

Намери и партитурата, която бе дал на госпожа Паци. Взе я и почука с нея по зъбите си. Ноздрите му се разшириха и той приближи лице до лицето на Паци.

— Лаура, ако мога да я наричам Лаура, сигурно използва много хубав крем за ръце вечер, господине. Разкошен. Първо хладен, после топъл. Аромат на портокалови цветове. Лаура. Портокал. Мммммм. Не съм хапвал нищо цял ден. Всъщност черният дроб и бъбреците стават за вечеря веднага… още тази вечер… Останалото месо обаче ще трябва да виси седмица при сегашното хладно време. Не четох прогнозата, а вие? Приемам, че това означава „не“. Ако ми кажете това, което искам да знам, комендаторе, нямам нищо против да си тръгна, без да се нахраня. Госпожа Паци ще остане невредима. Ще ви задам въпроса и след това ще видим. Можете да ми се доверите, макар че ви е трудно да го направите, познавайки себе си.

В театъра видях, че ви е станало ясно кой съм, комендаторе. Подмокрихте ли се, когато се наведох над ръката на госпожата? След като полицията не дойде, стана ясно, че сте ме продали. На Мейсън Върджър ли? Мигнете два пъти, ако отговорът е „да“. Благодаря. Така си и мислех. Един път се обадих на телефонния номер от вездесъщия плакат. Обадих се далеч оттук, просто на шега. Неговите хора отвън ли чакат? Аха. И единият от тях мирише на развалена глиганска наденица? Разбирам. Казахте ли на някого от Квестурата за мен? Един път ли мигнахте? Така и предполагах. А сега искам да помислите малко и да ми кажете кода за достъп до VICAP-компютъра в Куонтико. — Доктор Лектър отвори ножа си. — Ще сваля лентата от устата ви, за да ми го кажете. — Вдигна ножа. — Не се опитвайте да викате. Мислите ли, че ще можете да се въздържите?

Паци бе прегракнал от етера.

— Кълна се, че не знам кода. Не мога да си го спомня целия. Ако отидем до колата ми, там имам книжа…

Доктор Лектър завъртя Паци така, че да вижда стената срещу епидиаскопа, и отново започна да превключва картините — Пиер дела Виня обесен, Юда обесен, с увиснали навън вътрешности.

— Как предпочитате, комендаторе? С червата вън или вътре?

— Кодът е в бележника ми.

Доктор Лектър вдигна бележника пред очите на Паци и започна да го прелиства, докато не откри кода, записан между телефонните номера.

— Можете да се включите?

— Да — изхриптя Паци.

— Благодаря ви, комендаторе. — Доктор Лектър наклони количката малко назад и я избута до високите прозорци.

— Изслушайте ме! Имам пари, човече! Ще ви трябват пари, за да избягате. Мейсън Върджър никога няма да се откаже. Никога. Не можете да се приберете у дома за пари. Онези следят къщата.

Доктор Лектър сложи две дъски от скелето като рампа към ниския праг на прозореца и избута количката с Паци на балкона отвън.

Паци усети студения вятър върху мокрото си лице. Заговори бързо:

— Никога няма да се измъкнете от сградата жив. Имам пари. Имам сто и шейсет милиона лири в брой. Сто хиляди щатски долара! Нека се обадя на жена си. Ще й кажа да вземе парите и да ги остави в колата ми пред двореца.

Доктор Лектър взе примката от катедрата и я изнесе навън. Другият край беше омотан здраво около няколко скоби в корпуса на тежката машина за лъскане на подове.

Паци продължаваше да говори:

— Когато дойде, ще ми се обади по мобилния телефон и ще остави парите. Имам полицейски пропуск, така че може да докара колата до самия вход долу. Ще направи каквото й кажа. Ауспухът ще пуши, ще можете да погледнете оттук, за да сте сигурен, че ключовете са вътре.

Доктор Лектър наклони Паци над парапета, който стигаше до бедрата му.

Пред очите на полицая беше площадът — през светлината на прожекторите виждаше мястото, където е бил изгорен Савонарола, където се бе зарекъл да продаде доктор Лектър на Мейсън Върджър. Вдигна очи нагоре към ниските облаци, оцветени от прожекторите, и се надяваше тъй много, че Бог го вижда.

Долу е кошмарна посока и той не можеше да не се втренчи натам, към смъртта, с безумната надежда прожекторите някак си да дадат плътност на въздуха, да го повдигнат, да може да се закачи за лъчите светлина.

Оранжевата гумена изолация на кабела студенееше на врата му. Доктор Лектър беше застанал плътно до него.

— Ариведерчи, комендаторе.

Светкавичен удар с ножа харпия в корема, второ рязко движение, за да паднат въжетата, с които бе вързан за количката, после Паци се наклони напред и полетя през парапета, повлече оранжевия кабел, земята се устреми към него с бясна скорост, устата му, освободена да крещи, а вътре в салона машината за лъскане на подове се плъзна към прозореца, блъсна се в парапета и рязко спря. Главата на Паци се дръпна нагоре, вратът му се прекъсна, вътрешностите му се изсипаха.

Паци и червата му се люлеят пред грубата стена на осветения дворец, гърчат се в спазми, но той не се задушава, мъртъв е и хвърля огромна сянка върху каменната повърхност, люлее се, а червата му се люлеят под него в по-малка, по-бърза дъга, мъжеството му стърчи напред през срязания панталон в постмортална ерекция.

Карло се втурва от входа, където е чакал, Матео е до него, хукват през площада към вратата на двореца, блъскат туристите, двама от които са насочили видеокамери към фасадата му.

— Това е номер — обади се някой на английски, когато Карло мина покрай него.

— Матео, дръж задната врата. Ако излезе оттам, просто го убий — каза Карло и извади мобилния телефон, без да спира да тича. Връхлита в двореца и хуква нагоре по стълбите на първия етаж, после втория.

Голямата врата на салона е леко открехната. Карло връхлита, насочва пистолета си към проектираната на стената фигура, изтичва на балкона, за секунди претърсва кабинета на Макиавели.

По мобилния телефон се свързва с Пиеро и Томазо, които чакат в микробуса пред музея.

— Отидете пред дома му, пазете отпред и отзад. Просто го убийте.

Карло набра отново.

— Матео?

Телефонът зажужа в горния джоб на Матео, докато чакаше задъхан пред заключения заден вход на двореца. Беше огледал покрива, тъмните прозорци, бе опитал вратата, стиснал пистолета под сакото си. Включи телефона.

— Да.

— Какво виждаш?

— Вратата е заключена.

— Покривът?

Матео вдигна поглед нагоре, но не достатъчно бързо, за да види как капаците на прозореца непосредствено над него се отварят.

Карло чу шумолене и вик в слушалката и веднага хукна надолу, спъна се на площадката, веднага скочи на крака и продължи покрай пазача на двореца, който сега бе застанал отвън между статуите от двете страни на входа, към задния вход на двореца, като разбута няколко двойки. Там отзад беше тъмно, мобилният телефон скимтеше в ръката му като животинче. Някаква фигура, обвита сякаш в бял саван, претича слепешката през улицата пред него, блъсна се и събори един мотопед, падна, пак стана, качи се на тротоара и се удари в бронираното стъкло на витрината на някакъв магазин, отскочи и пак хукна слепешката, призрак в бяло, пищейки.

— Карло! Карло!

По разкъсаното бяло платно, което го покриваше, се разстилаха големи червени петна. Карло улови брат си, сряза пластмасовата лента със закопчалка, която пристягаше платното върху главата му, заприличала на кървава маска. Откри Матео и видя, че е накълцан през лицето, по корема, дълбоко в гърдите, твърде дълбоко, за да изсмуче раната. Карло го остави за миг, колкото да изтича до ъгъла и да се огледа, после отново се върна при брат си.

Зазвучаха сирени, Пиаца Синьория се изпълни с проблясващи светлини. Доктор Ханибал Лектър си оправи маншетите и се отправи към едно кафене на близкия площад Джудичи. Край бордюра бяха спрени мотори и мотопеди.

Приближи се до един млад мъж с кожени дрехи на мотоциклетист, който тъкмо палеше голям „Дукати“.

— Млади човече, отчаян съм — каза доктор Лектър с тъжна усмивка. — Ако не съм на Пиаца Белосгуардо след десет минути, жена ми ще ме убие. — Показа на младежа банкнота от петдесет хиляди лири. — Ето колко според мен струва животът ми.

— Само това ли искаш? Да те закарам?

Доктор Лектър разпери ръце.

— Само това.

Бързият мотоциклет се понесе между колите по Лунгарно. Доктор Лектър седеше свит зад младежа, нахлупил на главата си резервната каска, която миришеше на спрей за коса и парфюм. Мотоциклетистът знаеше къде отива — отклони се от Виа де Серальи към Пиаца Тасо и от Виа Вилани по единствения тесен проход покрай църквата „Сан Франческо ди Паола“, който води към виещия се път нагоре към Белосгуардо, хубавия жилищен район на хълма, който гледа от юг към Флоренция. Двигателят на мотоциклета отекваше в каменните стени от двете страни на улиците със звук на раздиран плат, приятен за доктор Лектър, когато се накланяше на завоите и се справяше с миризмата на спрей за коса и евтин парфюм от каската си. Накара младежа да го остави на входа на пиаца Белосгуардо, недалеч от дома на граф Монтауто, където е живял американският писател Натаниъл Хоторн. Мотоциклетистът мушна заработеното в горния джоб на коженото си яке и скоро червената светлина на мотоциклета му се изгуби надолу по криволичещия път.

Доктор Лектър, въодушевен от возенето, извървя още четирийсет метра до черния ягуар, измъкна ключовете иззад бронята и запали двигателя. Дланта му беше леко ожулена, защото ръкавицата му се бе извадила, когато метна бялото платно върху Матео и скочи върху него от първия етаж на двореца. Намаза мястото с италианския антибактериален препарат цикатрин и веднага се почувства по-добре.

Доктор Лектър порови из касетките си, докато двигателят загряваше. Реши да слуша Скарлати.

Глава 37

Турбовитловият самолет, оборудван като линейка, се издигна над червените покриви и се насочи на югозапад към Сардиния, над наклонената кула на Пиза, която надникна над крилото при един рязък завой, какъвто пилотът не би направил, ако на борда имаше жив пациент. На носилката, предназначена за доктор Ханибал Лектър, лежеше изстиващото тяло на Матео Деограчиас. По-големият му брат Карло седеше до трупа с вкоравени от кръв дрехи.

Карло Деограчиас накара санитаря, да сложи на ушите си слушалки и да пусне музика, после извади мобилния си телефон и позвъни в Лас Вегас, откъдето сляпото декодиращо устройство препрати гласа му към брега на Мериленд…

За Мейсън Върджър нощта и денят са почти без разлика. Случи се така, че спеше. Дори светлината на аквариума беше угасена. Главата му беше извита на една страна на възглавницата, единственото му око беше вечно отворено като очите на голямата змиорка, която също спеше. Чуваше се единствено равномерното съскане и пухтене на респиратора и мекото бълбукане на опреснителя на водата в аквариума.

Над тези постоянни звуци се издигна друг — мек и нетърпелив. Жуженето на най-тайния телефон на Мейсън. Бялата му ръка се придвижи напред с помощта на пръстите като рак и натисна бутона. Говорителят беше под възглавницата, микрофонът близо до останките от лицето му.

Мейсън най-напред чу шума на самолетните двигатели, после сантименталната мелодия „Gli Innamorati“.

— Слушам. Говори.

— Тук е кървава баня.

— Разказвай.

— Брат ми Матео е мъртъв. Ръката ми е върху трупа му. Паци също е мъртъв. Доктор Фел ги уби и се измъкна.

Мейсън не отговори веднага.

— Дължиш ми двеста хиляди долара за Матео — каза Карло. — За семейството му.

Сардинците винаги настояват за компенсации в случай на смърт.

— Разбирам.

— Около Паци ще се разсмърди.

— Най-добре е да се пусне дума, че Паци не е бил чист. Чист ли беше?

— Не знам, като изключим това. Ами ако го свържат с теб?

— Ще имам грижата.

— Аз трябва да се погрижа за себе си каза Карло. — Работата е дебела. Става дума за главен инспектор от Квестурата, не мога да замажа положението с пари.

— Ти не си направил нищо, нали?

— Не сме направили нищо, но ако Квестурата свърже името ми с тази работа… Мадона миа! Ще ме следят до гроб. Никой няма да иска да получава пари от мен, няма да мога и да пръдна на улицата. Ами Оресте? Той знаеше ли кого щеше да заснеме?

— Не мисля.

— Квестурата ще разбере кой е доктор Фел най-късно утре или вдругиден. Оресте ще събере две и две и ще получи четири, щом види новината, просто от съвпадението във времето.

— Оресте е добре платен. Той е безопасен за нас.

— За теб може би. Тук обаче го чака дело за порнография, другия месец в Рим. Сега вече има какво да предлага за размяна. В случай че не си наясно, трябва да вземеш мерки. Оресте нужен ли ти е?

— Ще поговоря с него — отвърна Мейсън внимателно с гласа си на радиоговорител. — Карло? Оставаш ли в играта? Сега и ти искаш да откриеш доктор Фел, нали? Трябва да го намериш заради Матео.

— Да, но за твоя сметка.

— Тогава продължавай да поддържаш фермата. Намери качествени ваксини срещу свински грип и холера за свинете. Намери клетки за транспортиране. Имаш ли валиден паспорт?

— Да.

— Имам предвид истински, не някой боклук от Трастевере.

— Имам.

— Ще ти се обадя.

Когато прекъсна връзката в бучащия самолет, Карло неволно натисна бутона за автоматично набиране. Телефонът на Матео иззвъня силно в мъртвата му длан, която го стискаше в трупен спазъм. За миг на Карло му се стори, че брат му ще вдигне апарата до ухото си. След това си даде сметка, че Матео не може да отговори, и изключи апарата си. Лицето му се сгърчи и санитарят извърна очи, за да не го гледа.

Глава 38

Дяволските доспехи с рогатия си шлем са чудесен образец на италианското въоръжение от петнайсети век, които висят от 1501 година, окачени високо в селската църква „Санта Репарата“, южно от Флоренция. В добавка към рогата, които са от дива коза, остропръстите дълги ръкавици са забодени там, където би трябвало да са краката, за да напомнят копитата на дявола.

Според местната легенда младият мъж, който някога носил доспехите, минал покрай църквата и споменал напразно името на Светата Дева, а след това не успял да свали доспехите, докато не се помолил на Девата за прошка. Подарил доспехите на църквата в знак на благодарност. Присъствието им е внушително, а през 1942 година, когато артилерийски снаряд избухнал в църквата, доказали и здравината си.

Доспехите, чиято външна повърхност е покрита с подобен на филц прашен слой, гледат към малкото светилище долу, в което сега се отслужва литургия. Димът на тамяна се издига нагоре, минава през празното забрало.

Присъстват само трима души — две възрастни жени, облечени в черно, и доктор Ханибал Лектър.

Всички те вземат причастие, макар че доктор Лектър докосва чашата с устните си някак неохотно. Свещеникът ги благославя и се оттегля. Жените си тръгват. Доктор Лектър продължава молитвата си, докато остава сам.

От нишата на органа може да се протегне над парапета между рогата и да повдигне забралото на шлема на Дяволските доспехи. Вътре, окачен на корда с рибарска кукичка за ръба на лицевата броня, виси малък пакет в ризницата, където би трябвало да е сърцето. Доктор Лектър го изважда внимателно.

В пакета има бразилски паспорт, най-добро бразилско производство, документи за самоличност, пари, чекова книжка, ключове. Слага пакета под мишница, под връхната си дреха.

Доктор Лектър рядко изпитва съжаление, но сега съжалява, че напуска Италия. В Палацо Капони имаше неща, които би искал да открие и прочете. Би желал да свири на клавесина и може би да композира. Би могъл да приготви нещо за ядене на вдовицата Паци, когато тя преодолее скръбта си.

Глава 39

Докато кръвта все още капеше от провесеното тяло на Риналдо Паци върху горещите прожектори долу, където цвърчеше и пушеше, полицията повика противопожарната охрана да го свали.

„Помпиерите“ използваха специалния си камион със стълба и, както винаги практични, не бързаха да свалят Паци, защото знаеха със сигурност, че е мъртъв. Задачата беше деликатна — трябваше да повдигнат висящите вътрешности до трупа и да увият всичко в мрежа, преди да прикрепят въжето за спускане.

Когато тялото стигна до протегнатите ръце на тези, които го очакваха долу, „Ла национе“ се сдоби с отлична снимка, която надомни на мнозина читатели за картините на големите майстори, изобразяващи Свалянето от кръста.

Полицаите оставиха примката на врата му, докато свалят от нея отпечатъци от пръсти, след това срязаха дебелия електрически кабел в средата, за да запазят възела цял.

Мнозина флорентинци сметнаха, че тази смърт е демонстративно самоубийство, че Риналдо Паци сам е завързал ръцете си, както правят самоубийците в затворите, без да обръщат внимание на факта, че краката му също са завързани. Още през първия час местното радио съобщи, че Паци си е направил харакири с нож, преди да се обеси.

Полицаите всъщност разбраха веднага за какво става дума — срязаните въжета на балкона, ръчната количка, липсващият пистолет на Паци, показанията на очевидците, видели как Карло се втурва в Палацо Векио, и окървавеният, увит в бял плат човек, тичащ слепешката отзад, бяха достатъчно доказателство, че Паци е бил убит.

След това италианската общественост реши, че Паци е бил убит от Чудовището — Il Monstro.

Квестурата започна с нещастния Джироламо Тока, преди време осъден като Чудовището. Арестуваха го у дома му и го откараха отново, под акомпанимента на писъците на жена му. Алибито му се оказа непробиваемо. По същото време бе седял на чаша рамацоти пред очите на свещеника. Тока беше освободен във Флоренция и се наложи да се върне в Сан Касиано с автобус на свои разноски.

През първия час беше разпитан персоналът на Палацо Векио, след това започнаха с членовете на Кабинета.

Полицаите не успяха да открият доктор Фел. Към обяд в събота вниманието се насочи към него. В Квестурата си спомниха, че Паци бе натоварен да разследва изчезването на предшественика му.

Чиновник от полицията съобщи, че неотдавна Паци е поискал разрешителното му за престой. Досието на Фел, включително снимките, негативите и пръстовите отпечатъци, беше издадено срещу разписка с фалшиво име, но попълнена очевидно с почерка на Паци. Архивите в Италия все още не са напълно компютъризирани и разрешителните се съхраняват в управленията по места.

От имиграционните власти бе получен номерът на паспорта на доктор Фел и се оказа, че такъв документ не е издаван в Бразилия.

Въпреки всичко полицията все още не беше установила истинската самоличност на доктора. Свалиха отпечатъците от примката на обесения, от катедрата, от ръчната количка и от кухнята в Палацо Капони. При наличието на толкова много художници портретът на доктора бе направен за минути.

В неделя сутринта италианско време дактилоскопист от италианската полиция щателно, точка по точка, бе установил, че отпечатъците от катедрата, примката и кухненските прибори на доктор Фел от Палацо Капони са на един и същи човек.

Пръстовият отпечатък от плаката, окачен в Квестурата, не беше изследван.

Отпечатъците от местопрестъплението бяха изпратени в Интерпол в неделя вечерта и по етапен ред бяха получени в централата на ФБР във Вашингтон заедно със седем хиляди други комбинации отпечатъци, открити при престъпления. При обработката с автоматизираната система за класификация на пръстови отпечатъци находката от Флоренция се оказа съвпадение с такъв магнитуд, че в кабинета на заместник-директора, отговарящ за секцията по идентифициране, се разнесе звуков сигнал. Дежурният офицер от нощната смяна видя как от принтера изпълзяха физиономията и отпечатъците на доктор Ханибал Лектър и се обади на шефа си у дома. Той пък се обади на директора и след това на Крендлър от Правосъдието.

Телефонът на Мейсън иззвъня в 1,30 през нощта. Мейсън се направи на изненадан и заинтригуван.

Телефонът на Джак Крофорд иззвъня в 1,35. Той изсумтя няколко пъти и се претърколи в празната, обитавана от призраци половина на брачното легло, където някога спеше покойната му жена Бела. Там беше по-хладно и му се струваше, че така разсъждава по-добре.

Кларис Старлинг научи последна, че доктор Лектър отново е извършел убийство. След като затвори телефона, остана дълго време будна в леглото. Поради някаква причина, която не проумяваше, очите й пареха, но не плачеше. В тъмнината над възглавницата виждаше лицето му. Разбира се, това беше старото лице на доктор Лектър.

Глава 40

Пилотът на въздушната линейка не искаше да се приземи през нощта на късата необорудвана писта край Арбатакс. Кацнаха в Калиари, заредиха с гориво и изчакаха да съмне, после отново излетяха нагоре над крайбрежието при величествения изгрев, който хвърляше фалшива руменина върху мъртвото лице на Матео.

На пистата в Арбатакс ги очакваше камион с ковчег. Пилотът започна да спори за заплащането си и Томазино се намеси, преди Карло да го цапардоса по физиономията.

След три часа път през планината стигнаха у дома.

Карло отиде сам до грубия дървен навес, който бяха сковали с Матео. Там всичко беше готово, камерите чакаха, за да заснемат смъртта на доктор Лектър. Карло застана под съграденото от ръцете на Матео и видя отражението си в голямото огледало над яслата. Видя талпите, които заедно бяха рязали, спомни си големите силни ръце на брат си с бичкията и от гърдите му се изтръгна вик, достатъчно силен, за да отекне в дърветата. От храсталаците край планинското пасище се показаха зъбати зурли.

Пиеро и Томазино, и те братя, го оставиха с мъката му.

Птички чуруликаха из планинската ливада.

Оресте Пини излезе от къщичката — с едната си ръка закопчаваше панталоните си, с другата размахваше мобилния телефон.

— Значи изпуснахте Лектър. Кофти късмет.

Карло сякаш не го чу.

— Слушай, не всичко е загубено — продължи Оресте Пини. — Нещата могат да се уредят. Мейсън е на телефона. Съгласен е и на симулация. Нещо, което да покаже на Лектър, когато го залови. Ние сме готови. След като има и труп… Мейсън каза, че бил на наемник, когото си цанил. Достатъчно е да го движим под оградата, когато дойдат прасетата, и да пуснем записа с писъците. Ето, говори с Мейсън.

Карло се обърна и изгледа Оресте, сякаш е паднал от луната. Най-накрая взе мобилния телефон. Докато говореше с Мейсън, лицето му се проясни и сякаш спокойствието му се възвърна.

Карло затвори капака на телефона и извика:

— Гответе се.

След това поговори с Пиеро и Томазино и тримата пренесоха ковчега под навеса.

— Това не трябва да е много близо, за да не влезе в кадър — предложи Оресте. — Първо ще заснемем как животните се разхождат наоколо и ще продължим оттам.

Щом видяха раздвижването около навеса, първите свине излязоха на открито.

— Giriamo! — извика Оресте.

Втурнаха се напред — диви свине, кафяви и сребристи, високи до чатала на човек, с едри гърди, дълга четина, бягащи с бързината на вълк с малките си копита, с умни очички на пъклените муцуни, мощни вратни мускули под стърчащата нагоре четина, способни да повдигнат човек на острите си глиги.

— Pronti! — викна операторът.

Не бяха яли от три дни и заприиждаха нови и нови, несмутени от хората зад оградата.

— Motore! — извика Оресте.

— Partito! — обади се операторът.

Глиганите спряха на десетина метра от навеса. Оглеждаха се, риеха в редица от копита и глиги. Бременната свиня беше в средата. Тръгнаха напред като нападатели и Оресте вдигна пръсти, за да очертае кадъра.

— Azione! — изрева той на сардинците. Карло се приближи зад него и го сряза нагоре над цепката на задника, накара го да изкрещи от болка, после го сграбчи за хълбоците и го хвърли с главата надолу в яслата, а глиганите връхлетяха. Оресте опита да се изправи, надигна се на коляно, но свинята го блъсна и го събори. Останалите връхлетяха с грухтене и квичене, два глигана захапаха лицето му, откъснаха челюстта и я сцепиха, сякаш беше агнешка костица. Въпреки всичко Оресте почти успя да се изправи, но пак го събориха, този път по гръб, с открит корем, размахал ръце и крака над гърбовете на животните. Оресте ревеше без челюст, неспособен да произнесе членоразделни думи.

Карло чу изстрел и се обърна. Операторът бе изоставил камерата си и бе опитал да избяга, но не достатъчно бързо, за да се спаси от ловната пушка на Пиеро.

Прасетата вече се бяха заели за работа, заразнасяха карантията.

— Azione, виж ми задника — рече Карло и се изплю на земята.