Ханибал

Глава 89

Кларис Старлинг лежи в безсъзнание на голямо легло в ленени чаршафи, покрита с юрган. Ръцете й под ръкавите на копринена пижама са върху завивките, привързани с копринени шалове дотолкова, че да не достигат до лицето й и да предпазят инфузионната игла във вената й.

В стаята има три светли точки — ниската лампа с абажур и червените точици в зениците на доктор Лектър, който я наблюдава.

Седи в кресло, пръстите му са свити под брадичката. След малко става и мери кръвното й налягане. С малко фенерче проверява зениците. Протяга ръка под завивките, напипва крака й, изважда го изпод завивката и с върха на ключ стимулира стъпалото й. Изправя се за миг, видимо потънал в размисъл, държи крака й, сякаш е малко животинче.

От производителите на упойващи стрелички е научил какво съдържат. Тъй като втората е попаднала в костта, не вярва, че е получила пълна двойна доза. Крайно внимателно й дава стимулиращи вещества.

Между манипулациите на Старлинг седи в креслото с голям бележник с груби листа и прави изчисления. Страниците са изпълнени със символите на астрофизиката и физиката на елементарните частици. Срещат се и множество опити в областта на струнната теория. Малцината математици, които могат да проследят разсъжденията му, биха казали, че уравненията му започват брилянтно, но после западат, обречени от нереални въжделения: доктор Лектър иска времето да се върне, нарастващата ентропия повече да не може да бележи посоката на времето. Иска пътят да бъде сочен от нарастващ порядък. Иска млечните зъби на Миша да излязат от тоалетната. Зад трескавите му изчисления е отчаяното желание да намери място за Миша на света, може би мястото, което сега е заето от Кларис Старлинг.

Глава 90

Сутрин стаята за игри във ферма „Мъскрат“ е обляна в жълта слънчева светлина. Големите препарирани животни с очи-копчета наблюдават тялото на Кордел, което сега е покрито.

Дори в разгара на зимата една голяма черна муха беше открила трупа и се разхождаше по чаршафа там, където се бе просмукала кръвта.

Ако Марго Върджър имаше представа на какво активно напрежение се подлагат главните действащи лица при убийствата, представляващи голям интерес за медиите, може би нямаше да натъпче змиорката в гърлото на брат си.

Решението да не опитва да разчиства боклуците в „Мъскрат“, а просто да се покрие, докато отмине бурята, се бе оказало мъдро. Никой жив човек не я беше видял на местопрестъплението, когато Мейсън и останалите бяха убити.

Нейната версия бе, че през цялото време е спала в къщата, в която живееше с Джуди, и че я е събудило кошмарното обаждане на смяната на Кордел в полунощ. На мястото се появи малко след първите служители на местния шериф.

Главният следовател от службата на шерифа, детектив Кларънс Франкс, беше доста млад мъж с близко разположени очи, но не беше толкова глупав, колкото Марго се бе надявала.

— В този асансьор не може да влезе всеки, нужен е ключ, нали? — попита я Франкс. Двамата с Марго седяха неловко на канапето в стаята на Върджър.

— Така е, ако са влезли оттук…

— Те? Госпожице Върджър, смятате ли, че не е бил само един човек?

— Нямам представа, господин Франкс.

Беше видяла трупа на брат си, все още оплетен в змиорката, покрит с чаршаф. Някой бе изключил респиратора. Криминалистите вземаха проби от водата в аквариума и капките кръв по пода. В ръката на Мейсън видя кичура на доктор Лектър. Все още не го бяха открили. Криминалистите й приличаха на Туидълдум и Туидълди31.

Детектив Франкс пишеше нещо в бележника си.

— А кои са онези, другите хора? Имат ли близки?

— Работим по въпроса — отвърна Франкс. — Можем да проследим три оръжия.

Всъщност полицаите не бяха сигурни колко души са умрели в обора, тъй като свинете бяха отмъкнали в гората част от останките за по-късна закуска.

— В хода на разследването може да се наложи да поискаме от вас и вашата постоянна компаньонка да се подложите на тест с полиграф, тоест детектор на лъжата. Ще се съгласите ли, госпожице Върджър?

— Господин Франкс, ще направя всичко, за да бъдат заловени тези хора. Що се отнася до въпроса ви, обадете ни се на мен и Джуди, когато имате нужда от нас. Трябва ли да говоря със семейния адвокат?

— Не, ако нямате какво да криете, госпожице Върджър.

— Да крия? — Марго успя да пусне сълзи.

— Моля ви, длъжен съм да върша всичко това.

Франкс стана, за да сложи ръка на масивното й рамо, но размисли.

Глава 91

Старлинг се събуди в миришещия на свежест полумрак и някак си инстинктивно усети, че е край морето. Раздвижи се леко в леглото и почувства дразнещи болки по цялото си тяло. После отново потъна в безсъзнание. Когато отново се събуди, чу глас, който й говореше тихо. Предлагаше й топла чаша. Тя отпи от нея и вкусът беше подобен на билковия чай на бабата на Мап.

Ден и отново вечер, аромат на свежи цветя в къщата, веднъж остро бодване с игла. Като пукотевица от далечни фойерверки на хоризонта трещят останките от страха й, но не приближават, изобщо не приближават. Беше в градината на окото на урагана.

— Събуждаш се. Събуждаш се спокойна. Събуждаш се в приятна стая — каза гласът. Чу тиха камерна музика.

Чувстваше се много чиста, кожата й беше ароматизирана с мента, някакъв мехлем, който създаваше усещане за дълбока приятна топлина.

Старлинг отвори широко очи.

Доктор Лектър стоеше на разстояние от нея, неподвижен, както седеше в килията, когато го видя за първи път. Вече сме свикнали да го виждаме без окови. Не се ужасяваме от това, че е свободен в присъствието на друго смъртно същество.

— Добър вечер, Кларис.

— Добър вечер, доктор Лектър — отвърна тя, без всъщност да има представа за времето.

— Ако се чувстваш неудобно, това е заради натъртванията, които получи при едно падане. Ще ти мине. Все пак искам да съм сигурен за едно нещо… Би ли погледнала към светлината, ако обичаш? — Приближи се до нея с малко фенерче. Миришеше на свежо изпрани дрехи.

Насили се да задържи очите си отворени, докато преглеждаше зениците й. След това той отново отстъпи назад.

— Благодаря. Ето там има много хубава баня. Искаш ли да изпробваш краката си? Чехлите са до леглото. Боя се, че се наложи да използвам обувките ти.

Беше будна и небудна. Банята наистина беше приятна, обзаведена с всички удобства. През следващите дни й се наслаждаваше продължително, но не си правеше труд да погледне отражението си в огледалото — толкова далеч беше от самата себе си.

Глава 92

Дни на разговори. Понякога чуваше себе си и се питаше кой говори, тъй добре запознат с мислите й. Дни на сън, силни бульони и омлети.

И един ден доктор Лектър каза:

— Кларис, сигурно ти писна от тези нощници и пижами. В гардероба има дрехи, които може би ще ти харесат… Ако искаш да ги носиш, разбира се. — И със същия тон: — Оставих личните ти вещи, чантата, пистолета, портмонето в най-горното чекмедже на скрина, ако ти потрябват.

— Благодаря, доктор Лектър.

В гардероба имаше най-различни рокли, панталони, една блещукаща дълга вечерна рокля с мъниста в горната част. Имаше панталони и пуловери от кашмир, които й харесваха. Избра кашмира и мокасини.

В чекмеджето видя колана с празния кобур, заради загубения 45 калибров пистолет, но кобурът за глезен беше до чантата й и в него все още беше мушнат по-малкият автоматик. Пълнителят беше зареден, без патрон в цевта, както го носеше на крака си. Ножът също беше в канията. Ключовете от колата бяха в чантата.

Старлинг беше себе си и не себе си. Когато се питаше за събитията, имаше чувството, че ги наблюдава отстрани, виждаше се от разстояние.

С радост видя колата си в гаража, когато доктор Лектър я заведе при нея. Погледна чистачките и реши, че трябва да ги смени.

— Кларис, как според теб ни проследиха до супермаркета хората на Мейсън?

Тя вдигна поглед към тавана и се замисли.

След по-малко от две минути откри антената, минаваща на кръст между задната седалка и задното стъкло, а после проследи жицата до скрития предавател.

Изключи го и го отнесе в къщата, уловила го за антената, сякаш носеше плъх за опашката.

— Много хубава джаджа. Нова — отбеляза тя. — И качествена инсталация. Сигурна съм, че по него ще намеря отпечатъците на господин Крендлър. Може ли един найлонов плик?

— Могат ли да го засекат от самолет?

— Вече е изключено. Не могат да го търсят със самолет, освен ако Крендлър не признае, че го е използвал. Знаете, че не го е направил. Мейсън е използвал хеликоптера си.

— Мейсън е мъртъв.

— Мммммм — извърна глава Старлинг. — Ще ми посвирите ли?

Глава 93

През първите дни след убийствата Пол Крендлър се люшкаше между отегчението и надигащия се страх. Уреди да му докладват пряко от оперативния офис на ФБР в Мериленд.

Не смяташе, че евентуална ревизия на счетоводните книги на Мейсън може да го изложи на риск, защото движението на парите от Мейсън до собствената му тайна банкова сметка беше прекъснато достатъчно сигурно на Каймановите острови. Сега без Мейсън той имаше големи планове, но не и наставник. Марго Върджър знаеше за парите и знаеше също така, че е компрометирал поверителността на тайните файлове на ФБР за Лектър. Марго трябваше да държи устата си затворена.

Безпокоеше го предавателят в колата на Старлинг. Беше го взел от техническия отдел в Куонтико без подпис, но името му фигурираше в дневника на посетителите през същия ден.

Доктор Домлинг и едрият фелдшер Барни го бяха виждали в „Мъскрат“, но само в легитимна роля — с Върджър бяха разговаряли за това как да заловят Ханибал Лектър.

Всеобщо облекчение настъпи на четвъртия ден след убийствата, когато Марго Върджър пусна на детективите на шерифа новозаписаното съобщение на телефонния си секретар.

Полицаите стояха като хипнотизирани в спалнята, втренчени в леглото, което споделяше с Джуди, заслушани в гласа на демона. Доктор Лектър злорадстваше за смъртта на Мейсън и уверяваше Марго, че е настъпила безкрайно бавно и болезнено. Марго ридаеше, закрила очи с ръка Джуди я подкрепяше. Най-накрая Франкс я изведе от стаята и каза:

— Няма нужда да го слушате още веднъж.

С намесата на Крендлър записът беше отнесен във Вашингтон, където звукова експертиза доказа, че гласът е наистина на доктор Лектър.

Най-сериозното облекчение обаче за Крендлър дойде вечерта на четвъртия ден след телефонно обаждане.

Потърси го самият конгресмен Партън Велмор от щата Илинойс.

Крендлър бе разговарял с него само няколко пъти, но гласът му беше добре познат от телевизията. Самият факт на обаждането вече вдъхваше увереност. Велмор беше член на съдебната подкомисия в Конгреса и притежаваше забележителен нюх за лайна — щеше да се отдръпне от Крендлър в мига, в който надушеше, че нещо с него не е наред.

— Господин Крендлър, знам, че сте познавали много добре господин Мейсън Върджър.

— Да, сър.

— Каква проклета трагедия. Този садистичен кучи син съсипа живота на Мейсън, осакати го, а после дойде отново и го уби. Не знам дали сте наясно, но един от избирателите ми също загуби живота си в тази трагедия. Джони Моли беше дългогодишен служител на закона в щата Илинойс и служеше на хората.

— Не, сър, не знаех това. Съжалявам.

— Работата е там, Крендлър, че трябва да продължаваме напред. Благотворителната дейност и дълбокият интерес към обществената политика на Върджър ще продължат. Това е по-важно от смъртта на един-единствен човек. Разговарях с няколко души от Двайсет и седми район и представители на фамилията. Марго Върджър ме уведоми за вашата готовност да служите на обществото. Удивителна жена. Изключително практична. Много скоро ще се срещнем, неофициално и спокойно, за да поговорим какво можем да направим през ноември. Искаме да се присъедините към нас. Ще успеете ли да дойдете на срещата?

— Да, господин конгресмен. Несъмнено.

— Марго ще ви се обади, за да ви съобщи подробностите. Ще стане през следващите няколко дни.

Колтът, 45-и калибър, регистриран на името на покойния Джон Бригъм, понастоящем собственост на Кларис Старлинг, предизвика значително публично неудобство за ФБР.

Старлинг се водеше изчезнала, а не отвлечена, защото нямаше жив свидетел на отвличане. Дори не беше агент на активна служба. Беше агент, временно отстранен от работа, с неизвестно местонахождение. Беше пуснат бюлетин за колата й, с фабричния и регистрационния номер, но без специално да се изтъква кой е собственикът.

Издирването на отвлечени изисква много по-големи усилия от органите на закона, отколкото издирването на изчезнали лица. Тази класификация толкова разядоса Ардилия Мап, че тя написа молбата си за напускане. Все пак после размисли и реши, че ще е по-добре, ако работи отвътре. Непрекъснато се улавяше, че отива в другата половина на двойното жилище, за да търси Старлинг.

Установи, че файлът за доктор Лектър в Националната програма за залавяне на особено опасни престъпници, както и файловете в Националния информационен център по престъпността, са удивително статични. Към тях добавяха само тривиални факти. Италианската полиция най-накрая бе успяла да открие компютъра на доктор Лектър. Сега карабинерите го използваха, за да играят на него в стаята за почивка. Машината автоматично беше изтрила цялата информация в момента, в който карабинерите натиснали първия клавиш.

След изчезването на Старлинг Мап додяваше на всички влиятелни хора в Бюрото, до които имаше достъп.

Никой не отговаряше на множеството й обаждания в дома на Джак Крофорд.

Обади се в „Поведенчески науки“ и й оттам й казаха, че Крофорд все още е в болницата „Джеферсън Мемориал“ с болки в гърдите.

Не го потърси там. Той беше последният ангел на Старлинг във ФБР.

Глава 94

Старлинг нямаше усещане за времето. През дните и нощите бяха разговорите. Чуваше се как говори, без да млъкне, много минути, и слушаше.

Понякога се смееше на самата себе си, защото чуваше непринудени откровения, които при нормални обстоятелства биха я ужасили. Нещата, които самата тя казваше на доктор Лектър, често я изненадваха, понякога бяха безвкусни от гледна точка на нормалната чувствителност, но винаги му казваше истината. Доктор Лектър също говореше. С нисък равен глас. Изразяваше интерес или я насърчаваше, но никога не се изненадваше и не я упрекваше.

Разказа й за детството си, за Миша.

Понякога, за да започнат разговорите си, гледаха заедно някой ярък предмет. Почти винаги в стаята имаше само един източник на светлина. Яркият предмет се променяше всеки ден.

Днес започнаха с отразеното петно светлина върху едната страна на чайника, но с напредването на разговора им доктор Лектър сякаш долови, че са достигнали неочаквана галерия в ума й. Може би чуваше борба на троли от другата страна на някаква стена. Смени чайника със сребърна тока от колан.

— Той е на баща ми — каза Старлинг и плесна с ръце като малко дете.

— Да — кимна доктор Лектър. — Кларис, искаш ли да поговориш с баща си? Баща ти е тук. Искаш ли да говориш с него?

— Баща ми е тук? Ей! Разбира се!

Доктор Лектър улови слепоочията й в дланите си, за да й даде цялото присъствие на баща й, от което тя имаше нужда. Вгледа се дълбоко, дълбоко в очите й.

— Знам, че искаш да говориш с него насаме. Аз ще изляза. Можеш да наблюдаваш токата, а след няколко минути ще го чуеш да чука на вратата. Става ли?

— Да, супер!

— Добре. Просто ще трябва да почакаш няколко минути.

Леко убождане с най-тънката игла — Старлинг дори не погледна надолу — и доктор Лектър излезе от стаята.

Тя гледа токата, докато не се почука два пъти, и баща й влезе такъв, какъвто го помнеше — висок, с шапката в ръце, с пригладена с вода коса, както идваше на масата за вечеря.

— Ей, малката, по кое време вечеряте тук?

Не беше я прегръщал цели двайсет и пет години, от смъртта си, но когато я притегли към себе си, усещаше шевовете на ризата му по същия начин, вдъхваше миризмата на силен сапун и тютюн, долавяше огромният обем на сърцето му.

— Ей, малката, да не си паднала? — Също както някога, когато се бе опитала да яхне една коза заради облог. — Много добре се справяше, докато тя не се завъртя толкова бързо. Ела в кухнята да видим какво ще намерим.

На масата в лятната кухня от нейното детство има две неща — целофанов пакет кокосови сладки и плик портокали.

Баща й отвори джобното ножче със счупения връх и обели два портокала, кората се нави върху покривката. Седнаха на кухненските столове с кожени облегалки, той раздели портокалите по на четири и започнаха да ядат — едно парче той, едно тя. Плюеше семките в ръката си и я държеше в скута си. Баща й беше висок, както седеше на стола, също като Джон Бригъм.

Дъвчеше повече на едната страна, отколкото на другата, защото един от страничните му резци имаше коронка от бял метал, каквито са правели зъболекарите в армията през четирийсетте. Блестеше, когато се смееше. Изядоха два портокала и по една сладка, разказаха си две смешки. Старлинг беше забравила приятното хрускане на кокоса. След това кухнята се стопи и заговориха като възрастни хора.

— Как я караш, малката? — Въпросът беше сериозен.

— Нагазили са ме доста сериозно в работата.

— Знам. Такава е тази кабинетна пасмина. По-големи нещастници не са се раждали. Не си застреляла никого без нужда.

— Убедена съм в това. Има и друго.

— Не си излъгала за това.

— Не съм.

— Спаси онова малко бебе.

— Размина му се.

— Много се гордеех с теб.

— Благодаря.

— Скъпа, трябва да тръгвам. Пак ще си поговорим.

— Не можеш ли да поостанеш?

Той сложи ръка на главата й.

— Не, малката. Никой не може да остане колкото му се иска.

Целуна я по челото и излезе от стаята. Тя видя дупката от куршум в шапката му, когато й махна, висок, от прага.

Глава 95

Явно Старлинг обичаше баща си толкова, колкото човек е способен да обича, и беше готова да се бие и за най-малкото петно върху паметта му. Въпреки това в разговорите с доктор Лектър и под влиянието на силно хипнотично вещество и под хипноза тя каза следното:

— Все пак съм му много сърдита. Как така се оказа зад онази проклета дрогерия посред нощ, сам срещу онези две отрепки, които го убиха? Не успял дори да зареди старата ловджийска пушка и те му видели сметката. Нищо и никакви боклуци, а го убили. Не е знаел какво прави. Така и не се научи на нищо.

Би ударила всеки, дръзнал да каже подобно нещо.

Чудовището помръдна на стола си. Аха, най-накрая стигнахме до това. Ученическите спомени вече ставаха отегчителни.

Старлинг опита да залюлее краката си от стола като малко дете, но бяха твърде дълги.

— Разбираш ли? Работеше на онова място, правеше каквото му казваха, обикаляше със скапания часовник на нощен пазач и след това умря. А мама миеше кръвта от шапката му, за да го погребе с нея. Кой дойде у дома, при нас? Никой. След това имаше много малко кокосови сладки. С мама чистехме хотелските стаи. Хората оставяха мокри презервативи върху нощните шкафчета. Убиха го и той ни изостави, защото беше прекалено глупав. Трябваше да каже на онези градски скапаняци да си натикат тази работа в задниците.

Неща, които не би казала никога, неща, прогонени от висшия й мозък.

От началото на познанството им доктор Лектър я бе дразнил с баща й, наричаше го „нощен пазач“. Сега се превърна в Лектър защитника на бащината й памет.

— Кларис, той никога не е желал друго, освен щастието и благосъстоянието ти.

— Желанията в едната ръка, лайната в другата и чакай да видиш коя ще се напълни първо — отговори Старлинг. Този лаф от сиропиталището би трябвало да прозвучи особено безвкусно от устните на привлекателно лице, но доктор Лектър изглеждаше доволен, дори насърчен.

— Кларис, ще те помоля да дойдеш с мен в една друга стая — предложи доктор Лектър. — Баща ти те посети по начина, по който ти можеше да се справиш. Видя, че въпреки желанието ти да го задържиш, той не можа да остане с теб. Той те посети. Сега е време ти да го посетиш.

Надолу по коридора в една спалня за гости. Вратата беше затворена.

— Почакай малко, Кларис.

Той влезе вътре. Тя остана в коридора с ръка върху дръжката на вратата. Чу палене на кибритена клечка. Доктор Лектър отвори вратата.

— Кларис, знаеш, че баща ти е мъртъв. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Да.

— Ела и го виж.

Костите на баща й бяха подредени върху двойното легло — дългите кости и ребрата, покрити с чаршаф като нисък релеф, като направена от деца фигура на снежен ангел.

Черепът, почистен от дребните мършояди в океана, изсушен и избелен, почиваше върху възглавница.

— Къде е звездата му, Старлинг?

— Селото си я взе. Казаха, че струвала седем долара.

— Ето това е той, целият. В това го е превърнало времето.

Старлинг погледна костите. Обърна се и бързо излезе от стаята. Не беше отстъпление и Лектър не я последва. Чакаше в полумрака. Не се боеше, но долови завръщането й с наострени уши като коза, край която дебне хищник. В ръката й предмет от лъскав метал. Значка. Значката на Джон Бригъм. Остави я върху чаршафа.

— Какво означава за теб значката, Кларис? В обора ти простреля една такава.

— Означаваше всичко за него. Той толкова разбираше. — Последната дума прозвуча изкривено, устните й се извиха надолу. Взе черепа на баща си и седна на другото легло, по бузите й потекоха топли сълзи.

Като малко дете хвана края на пуловера си, притисна го към лицето си и се разрида, горчиви сълзи закапаха, кап, кап, по темето на бащиния й череп, в скута й, металният му зъб блестеше.

— Обичам татко, той беше толкова добър с мен, както само той умееше. Това бе най-хубавото време, което съм преживяла.

Истина, не по-малка сега, отколкото преди да даде воля на гнева си.

Когато доктор Лектър й подаде салфетка, тя просто я стисна в юмрука си, така че той трябваше да избърше лицето й.

— Кларис, ще те оставя тук с тези останки. Останки, Кларис. Изпищи мъката си в дупките за очите, но няма да чуеш отговор. — Сложи ръце от двете страни на главата й. — Това, което ти е нужно от баща ти, е тук, в главата ти, и зависи от твоите преценки, не неговите. Сега ще те оставя. Искаш ли свещите?

— Да, ако обичаш.

— Когато излезеш, вземи само онова, което ти е наистина необходимо.

Чакаше във всекидневната пред огъня. За да минава времето, свиреше на теремина, движеше празните си ръце в електронното му поле, за да създава музиката, движеше ръцете, които бе положил върху главата на Старлинг, сякаш дирижираше музиката. Долавяше присъствието й зад себе си известно време, преди да свърши изпълнението.

Когато се обърна към нея, усмивката й беше кротка и тъжна, ръцете й бяха празни.

Доктор Лектър винаги търсеше закономерност.

Знаеше, че като всяко разумно същество Старлинг от най-ранния си жизнен опит е формирала матрици, рамки, спрямо които е оценявала по-късните възприятия.

В разговорите си с нея през решетките на килията преди толкова много години той бе установил важна за нея матрица — клането на агнетата и конете в ранчото, където бе живяла. Тя бе белязана от тяхното страдание.

Вманиаченото издирване на Джейм Гъм беше подтиквано от страданията на жертвата му.

Беше спасила самия него, Лектър, от изтезания поради същата причина.

Добре. Закономерно поведение.

Доктор Лектър винаги търсеше ситуационните паралели и вярваше, че Старлинг вижда в Джон Бригъм добрите качества на баща си — и наред с добрите качества на баща й горкият Бригъм беше получил и сексуално табу. Бригъм, а вероятно и Крофорд, притежаваха добрите качества на баща й. Къде тогава бяха лошите?

Доктор Лектър претърси останалата част от тази раздвоена матрица. Чрез хипнотични техники, значително променени, той откриваше в личността на Кларис Старлинг корави и упорити възли като чворове в дърво и стари рани, все още възпламеними като смола.

Стигна до картина с безмилостна яркост, много стара, но и добре поддържана, с много детайли, която пронизваше мозъка й с първичен гняв като мълния в центъра на буря.

По-голямата част беше свързана с Пол Крендлър. Негодуванието й от несправедливостите, които бе изтърпяла по негова вина, беше заредено с гнева към баща й, който тя никога, никога не би могла да признае. Не можеше да прости на баща си, че е умрял. Беше изоставил семейството си, беше престанал да бели портокали в кухнята. Беше обрекъл майка й на четката и парцала. Беше престанал да прегръща Старлинг с гръмко биещо сърце, като сърцето на Хана, когато я е яздела нощем.

Крендлър беше образ на провалите и негодуванието. Можеше да го вини. Но можеше ли да му се противопостави? Или Крендлър, както и всеки друг авторитет и табу, беше получил властта да натика Старлинг в кутийката, която според доктор Лектър беше нейният дребен живот с нисък таван?

Един знак на надежда за него: въпреки че значката се бе отпечатала в нея, тя все още можеше да пробие такава значка с изстрел и да убие носещия я. Защо? Защото бе отдадена на действието, защото бе идентифицирала носещия значката като престъпник и бе направила преценката предварително, като бе неутрализирала отпечатания образ на значката. Означаваше ли това, че има място за Миша в Старлинг? Или просто това беше поредното добро качество на мястото, което Старлинг трябваше да освободи?

Глава 96

Барни, отново в апартамента си в Балтимор, отново в ежедневието си в „Мизерикордия“, беше на смяна от три до единайсет. Отби се за купичка супа в кафенето на път за вкъщи, така че, когато отключи пътната врата и запали лампата, вече наближаваше полунощ.

Ардилия Мап седеше на масата в кухнята. Беше насочила черен полуавтоматичен пистолет в центъра на лицето му. По големината на черната дупка на цевта Барни прецени, че е 40-и калибър.

— Седни, фелдшере — каза Мап. Гласът и беше пресипнал, а очите около тъмните зеници изглеждаха оранжеви. — Придърпай стола си тук и го опри назад в стената.

Повече от големия пистолет в ръката й го притесни другият, оставен върху подложката за сервиране пред нея. Беше колт удсман 22-ри калибър, със залепена за цевта пластмасова бутилка от безалкохолно питие за заглушител.

Столът изпъшка под тежестта му.

— Ако краката на стола се счупят, недей да стреляш — каза той. — Вината няма да е моя.

— Знаеш ли нещо за Кларис Старлинг?

— Не.

Мап взе пистолетът от масата.

— Барни, не се шегувам. В момента, в който преценя, че ме лъжеш, столът ти ще потъмнее, вярваш ли ми?

— Да. — Барни знаеше, че е истина.

— Ще те попитам пак. Знаеш ли нещо, което би ми помогнало да открия Кларис Старлинг? В пощата ми казаха, че са препращали кореспонденцията ти в продължение на един месец в имението на Мейсън Върджър. Какво, по дяволите, е това, Барни?

— Работех там. Грижех се за Мейсън Върджър и той ме разпитваше за Лектър. Не ми хареса и напуснах. Мейсън беше копеле.

— Старлинг я няма.

— Знам.

— Може да е отвлечена от Лектър, може да са я изяли прасетата. Ако я е отвлякъл той, какво ще направи с нея?

— Ще бъда откровен с теб… не знам. Бих помогнал на Старлинг, ако можех. Защо да не й помогна? Някак си я харесвах, а и тя ме оневини. Погледни записките или докладите й…

— Направих го. Искам да разбереш нещо, Барни. Това е еднократно предложение. Ако знаеш нещо, по-добре ми го кажи сега. Ако някога, колкото и късно да е, разбера, че си премълчал нещо, което е можело да ми помогне, ще се върна тук и този пистолет ще бъде последното, което ще видиш. Ще пречукам големия ти грозен задник. Вярваш ли ми?

— Да.

— Знаеш ли нещо?

— Не. — Последва най-дългата тишина, която си спомняше.

— Стой неподвижно, докато изляза.

Барни си легна след час и половина. Лежеше в кревата, загледан в тавана, челото му, голямо като на делфин, беше ту потно, ту сухо. Малко преди да изгаси лампата, отиде в банята и извади от несесера си малко огледалце за бръснене от неръждаема стомана, произведено за Морската пехота.

Отиде в кухнята, отвори електрическото табло на стената и залепи огледалото с лепенка за вътрешната страна на вратата.

Не можеше да направи нищо повече. В съня си се стряскаше като куче.

След следващата смяна донесе от болницата комплект за вземане на проби от изнасилени.

Глава 97

Доктор Лектър не можеше да се разгърне истински в къщата на германеца, без да смени обзавеждането. Цветята и параваните помагаха. Цветовете изглеждаха интересно на фона на масивните мебели и просторната тъмнина — контрастът беше старинен, завладяващ, като пеперуда, кацнала върху рицарска ръкавица.

Отсъстващият хазяин явно имаше болезнена слабост към Леда и лебеда. Разновидовата двойка беше представена ни повече, ни по-малко от четири бронзови скулптури с различно качество — най-добрата беше копие на Донатело — и осем картини. Една от тях доставяше особено удоволствие на доктор Лектър — на Ан Шингълтън, с гениална анатомична изразителност и неприкрита жар в сношението. Останалите покри с драперии. Кошмарната колекция от бронзови ловни статуи на хазяина също беше покрита.

Рано сутринта докторът старателно подреди маса за трима, като я оглеждаше от всички възможни ъгли, с език, изплезен до долната част на носа му. Смени свещниците два пъти, отказа се от релефните салфетки за сервиране и ги смени с цяла покривка, за да направи овалната маса за вечеря по-управляема.

Тъмният неприветлив бюфет приличаше по-малко на самолетоносач, когато постави върху него високите съдове от сервиза и лъскавите медни уреди за затопляне. Доктор Лектър дори издърпа няколко от чекмеджетата и сложи в тях цветя — получи се ефект на висящи градини.

Видя, че в стаята има твърде много цветя и че трябва да добави още, за да стане всичко както трябва. Твърде много е твърде много, но прекалено много е както трябва. Върху масата постави две групи аранжирани цветя — нисък овал от пинии в сребърно блюдо, бели като кокосови сладки. И висок букет от ирландски камбанки, холандски ириси, орхидеи и лалета, които покриваха голяма част от повърхността на масата и създаваха интимна обстановка.

До чиниите от сервиза се вихреше малка ледена буря от кристал, но сребърните блюда бяха в уреда за претопляне и щяха да бъдат сложени в последния момент.

Първото ястие щеше да е приготвено на масата, така че се погрижи за спиртниците, медния тиган, тигана за сос и тигана за запържване, подправките, триона за аутопсии.

Щеше да донесе още цветя на връщане. Кларис Старлинг не се обезпокои, когато й каза, че излиза. Предложи й, ако иска, да поспи.

Глава 98

На петия ден след убийствата Барни се избръсна следобед и тъкмо слагаше на лицето си спирт с потупване на дланите, когато чу стъпки по стълбището. Почти беше време да тръгва на работа.

Решително чукане. На вратата стоеше Марго Върджър. Носеше голяма дамска чанта и малък сак.

— Здравей, Барни. — Изглеждаше уморена.

— Здравей, Марго. Влизай.

Предложи й стол до кухненската маса.

— Искаш ли кока-кола? — След това си спомни, че беше блъснала главата на Кордел в хладилника, и съжали за предложението си.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Добре ли си, Марго?

— Да, струва ми се — отговори тя.

— Изглежда, нямаш никакви тревоги. Ако съдя по това, което пишат.

— Понякога си мисля за разговорите ни, Барни. Можеше да ми се обадиш.

Той се запита дали чукът е в дамската чанта или в сака.

— Мога да ти се обадя само ако реша да проверя как я караш, ако нямаш нищо против. Не искам нищо, Марго, ти се държа както трябва с мен.

— Човек… знаеш как е… трябва да мисли за недовършените работи. Не че имам какво да крия, но…

Барни разбра тогава, че е взела спермата. Той можеше да й създаде проблем, след като обявяха бременността, ако изобщо успееха да я постигнат.

— … Мисълта ми е, че смъртта му беше дар божи. Няма да си кривя душата за това.

Говореше бързо и Барни разбра, че набира инерция.

— Може би ще изпия една кола — каза тя.

— Преди да ти я донеса, ще ти покажа какво имам за теб. Повярвай ми, мога да премахна тревогите ти и това няма да ти струва нищо. Няма да се бавя. Ей сега.

Барни взе отвертка от една кутия с инструменти на плота. Можеше да го направи, обърнат странично към Марго.

На стената в кухнята имаше две табла с бушони. Всъщност едното беше заменило другото в старата сграда и само дясното работеше по предназначение.

Пред електрическите табла Барни трябваше да се обърне с гръб към Марго. Отвори лявото табло, бързо. Сега можеше да я наблюдава в огледалото, което беше залепил на вътрешната страна на вратата. Марго мушна ръката си в голямата дамска чанта. Мушна я, но не я извади.

Той свали четири винта и измъкна от кутията стария панел с бушоните. Отзад в издълбаната стена имаше празно пространство.

Барни бръкна внимателно вътре и издърпа пластмасов плик. Когато извади съдържанието му, чу как дишането на Марго за миг секна. Беше познат, зловещ предмет — маската, която в Балтиморската болница за психичноболни престъпници бяха принуждавали доктор Лектър да носи, за да не хапе. Това бе последната и най-ценна вещ от колекцията вещи на доктора, която Барни бе събрал.

— Ау! — възкликна Марго.

Барни постави маската на масата върху лист намаслена хартия с лицето надолу, под ярката лампа. Знаеше, че никога не бяха позволявали на доктора да почиства маската. Около отвора за устата имаше люспи засъхнала слюнка. Закопчалките на каишките бяха отскубнали косми от косата му заедно с корените.

Барни хвърли поглед на Марго и се убеди, че за момента всичко е наред.

Извади от кухненския шкаф комплекта за освидетелстване на изнасилени. Малката пластмасова кутия съдържаше тампони за почистване на уши, стерилна вода, марли, празни шишенца.

Безкрайно внимателно той свали люспите от слюнка с навлажнен тампон за уши и го пусна в едно шишенце от лекарствени хапчета. След това извади космите и ги сложи в друго шишенце.

Постави палеца си върху две парченца безцветна лепенка, така че да останат отчетливи отпечатъци, и залепи капачките на шишенцата. Сложи ги в найлонов плик и ги подаде на Марго.

— Да кажем, че се забъркам в нещо, загубя разсъдъка си и реша да се захвана с теб… Примерно да разкажа на полицията някаква история, за да се отърва от някакви обвинения срещу мен. Тук имаш доказателство, че най-малкото съм бил съучастник в убийството на Мейсън Върджър или дори че съм го извършил аз. Осигурих ти ДНК.

— Преди да се раздрънкаш, ще поискаш имунитет.

— И може би ще ми дадат за участие в заговора, но не и за реално участие в нашумяло убийство. Ще ми обещаят да не ме закачат, а после ще ме прецакат, когато разберат, че съм помогнал. Всичко е в твоите ръце.

Барни не беше напълно сигурен във всичко това, но му се струваше, че звучи доста убедително.

Освен това тя можеше да остави ДНК-то на доктор Лектър върху безжизнения Барни по всяко време, когато станеше нужда, и двамата го знаеха.

Марго го изгледа продължително със светлосините си касапски очи.

Остави сака на масата.

— Тук има много пари — каза тя. — Достатъчно, за да разгледаш всички картини на Вермеер по целия свят. — Изглеждаше някак замаяна и странно щастлива. — В колата ми е котката на Франклин, така че трябва да тръгвам. Франклин, мащехата му, сестра му Шърли, някой си Стрингбийн и Бог знае кой още ще дойдат в „Мъскрат“, след като Франклин излезе от болницата. Платих петдесет долара, за да взема тази шибана котка. Живееше в съседната къща до старата къща на Франклин под ново име.

Не прибра найлоновата торбичка в чантата си. Взе я в свободната си ръка. Барни предположи, че не иска той да види другата й алтернатива в чантата.

На вратата й каза:

— Мислиш ли, че мога да получа целувка?

Марго се изправи на пръсти и го целуна бързо по устните.

— Това е достатъчно — рече стеснително. Докато слизаше, стъпалата скърцаха под тежестта й.

Барни заключи вратата и дълго стоя, опрял глава в студения хладилник.

Глава 99

Старлинг се събуди от звуците на далечна камерна музика и пикантна миризма на готвене. Чувстваше се чудесно ободрена и гладна. На вратата се почука и влезе доктор Лектър с черни панталони, бяла риза и вратовръзка. Носеше дълъг пластмасов плик за костюм и топло капучино за нея.

— Добре ли спа?

— Много добре, благодаря.

— Главният готвач ми каза, че ще вечеряме след час и половина. След един час ще пием коктейлите. Реших, че това може би ще ти хареса.

Окачи плика на гардероба и излезе, без да каже нищо повече.

Старлинг не погледна към гардероба, преди да вземе продължителна вана, след това отвори плика и това, което видя, й достави удоволствие. Беше дълга вечерна рокля от бяла коприна с тясно дълбоко деколте под великолепен, украсен с мъниста жакет.

На тоалетката имаше чифт обици с висулки от полирани смарагди без ръбове. В тях имаше много огън за камъни, полирани без ръбове.

Косата й никога не създаваше проблеми. Винаги се чувстваше много добре в дрехите си. Макар и да не беше свикнала с такива рокли, не се задържа дълго пред огледалото — само погледна дали всичко е както трябва.

Германецът, собственик на къщата, беше направил камините огромни. Във всекидневната Старлинг завари да гори голям пън. Приближи се до топлата камина сред шумолене на коприна.

От ъгъла долита музика — клавесин. Доктор Лектър свири с бяла официална папийонка. Той вдига очи, вижда я и дъхът му секва в гърлото. Пръстите му също престават да се движат, все още разперени над клавишите.

Тоновете на клавесина заглъхват веднага и във внезапно настъпилата тишина във всекидневната и двамата чуват как той си поема дъх.

Пред камината чакаха две питиета. Доктор Лектър се зае с тях. „Лиле“ с резенче портокал. Подаде едната чаша на Старлинг.

— Дори и да те виждам всеки ден, завинаги ще те запомня каквато си днес. — Тъмните му очи я улавяха цялата.

— Колко пъти си ме виждал? Без аз да знам?

— Само три пъти.

— А тук?

— Тук е извън времето и каквото видя, докато се грижа за теб, не е компромис с правото ти на личен живот. То ще отиде на свое собствено място заедно с медицинските ти данни. Признавам, че наистина ми е приятно да те гледам, когато спиш. Ти си много красива, Старлинг.

— Външният вид е случайност, доктор Лектър.

— Ако хубостта се раздаваше по заслуги, пак щеше да си красива.

— Благодаря.

— Не казвай „благодаря“. — Лекото помръдване на главата му е достатъчно, за да прогони раздразнението — като чаша, хвърлена в огъня.

— Казвам това, което мисля — отвърна Старлинг. — Може би щеше да ти хареса повече, ако бях казала „Радвам се, че мислиш така“. Това щеше да е донякъде префърцунено, но също толкова вярно.

Тя вдигна чашата под равния си прериен поглед, без да крие нищо.

В този момент на доктор Лектър му мина през ума, че въпреки всичките си познания и проницателност никога не би могъл да я предскаже напълно или изобщо да я притежава. Би могъл да храни гъсеницата, би могъл да шепне в какавидата. Това, което щеше да се излюпи, следваше своята собствена природа и бе извън обсега му. Запита се дали под роклята не е сложила на глезена си пистолета.

Тогава Кларис Старлинг му се усмихна, смарагдите уловиха пламъците на огъня и чудовището се изпълни със задоволство от собствения си изтънчен вкус и хитрост.

— Кларис, вечерята въздейства върху вкуса и обонянието, двете най-стари сетива и най-близки до центъра на ума. Вкусът и обонянието се намират в част на ума, която има предимство пред състраданието, а състраданието няма място на моята маса. В същото време в кората на главния мозък играят, подобно на чудеса от светлина по свода на църква, церемониите, гледките и разговорите по време на вечеря. Това може да е много по-занимателно от театъра. — Приближи лицето си до нейното, прецени очите й. — Искам да разбереш, Старлинг, какво богатство внасяш ти и на какво имаш право. Разглеждала ли си отражението си напоследък? Мисля, че не. Съмнявам се, че изобщо някога го правиш. Ела във фоайето, застани пред голямото огледало.

Доктор Лектър взе голям свещник от полицата над камината.

Високото огледало беше чудесна антика от деветнайсети век, но леко помътняло и прорязано от фини пукнатини. Беше от френския замък „Во-льо-Виконт“ и само Бог знаеше какво е видяло.

— Виж, Кларис. Тази божествена гледка си ти. Тази вечер за известно време ще виждаш себе си от разстояние. Ще виждаш това, което е справедливо, ще виждаш това, което е истина. Никога не ти е липсвал куражът да казваш каквото мислиш, но са ти пречели задръжки. Ще ти кажа още веднъж. На тази маса няма място за състрадание. Ще забележиш, че ако бъдат разменени забележки, неприятни в момента, контекстът може да ги превърне в празни приказки или в нещо безумно смешно. Ако се кажат неща, които са болезнено верни, тогава тази истина е само преходна и ще се промени. — Той отпи глътка от чашата си. — Ако почувстваш, че в теб напъпва болка, тя скоро ще разцъфти в облекчение. Разбираш ли ме?

— Не, доктор Лектър, но запомних какво каза. По дяволите самоусъвършенстването. Искам една приятна вечеря.

— Това мога да ти обещая.

Усмихна й се — гледка, от която някои се плашат.

Сега никой не гледаше отражението в замъгленото огледало — гледаха се един друг през пламъците на свещите, а огледалото гледаше тях.

— Виж, Кларис.

Тя забеляза червените искри, проникнали дълбоко в очите му, и усети възбудата на дете, приближаващо далечен панаир.

Доктор Лектър извади от джоба на сакото си спринцовка с тънка като косъм игла и без да погледне, само по чувство, я заби в ръката й. Когато я извади, малката рана дори не прокърви.

— Какво свиреше, когато влязох? — попита тя.

— „Ако царуваше любовта“.

— Много е старо, нали?

— Писал го е Хенри VIII около 1510-а година.

— Ще ми посвириш ли? — попита тя. — Ще го довършиш ли сега?

Глава 100

Течението от влизането им във всекидневната раздвижи пламъците на свещите. Досега само беше минавала през трапезарията и й беше приятно да я види преобразена. Светла, подканяща. Кристалът повтаряше пламъците на свещите над снежнобелите салфетки, пространството беше намалено до интимни размери с преграда от цветя, която закриваше останалата част от масата.

Доктор Лектър беше извадил приборите от уреда за затопляне в последната минута и докато Старлинг проучваше мястото си, усети в дръжката на ножа някаква почти трескава топлина.

Доктор Лектър наля вино и й поднесе само миниатюрен ордьовър за начало, една-единствена стрида „Белон“ и хапка наденичка, защото трябваше да поседи на половин чаша вино и да се наслади на Старлинг в контекста на масата за вечеря.

Височината на свещниците беше точно колкото трябва. Пламъците осветяваха дълбочината на деколтето й и не се налагаше да бди над ръкавите й.

— Какво ще вечеряме?

Той вдигна показалец към устните си.

— Никога не питай. Ще развалиш изненадата.

Разговаряха за подрязването на пера от гарга и ефектът им върху звука на клавесина и тя само за миг си спомни как една гарга преди много време ограби служебната количка на майка й на балкона на една хотелска стая. От разстояние прецени, че този спомен няма нищо общо с настоящото приятно време, и целенасочено го избута настрани.

— Гладна ли си?

— Да!

— Тогава ще преминем към първото блюдо.

Доктор Лектър донесе един поднос от бюфета и го остави на мястото до своето, после докара количка за сервиране. Тук бяха тиганите му, спиртниците, подправките в малки кристални купички.

Запали спиртниците и започна с бучка масло „шарант“ в медния тиган за сосове — разтопи го, като го въртеше на дъното, изчака да стане кафяво като лешник, после го издърпа настрани върху стойката.

Усмихна се на Старлинг. Зъбите му бяха много бели.

— Кларис, спомняш ли си какво казахме за приятните и неприятните забележки, за нещата, които могат да са смешни в даден контекст?

— Това масло ухае разкошно. Да, спомням си.

— А спомняш ли си кого видя в огледалото? Колко прекрасна беше тя?

— Доктор Лектър, ако не възразявате, че го казвам, всичко това ми напомня за детска игра на въпроси и отговори. Спомням си чудесно.

— Добре. Господин Крендлър ще се присъедини към нас за първото ястие.

Доктор Лектър премести голямата цветна преграда на бюфета.

Заместник-генералният инспектор Пол Крендлър, от кръв и плът, седеше на другия край на масата на солиден дъбов стол, с подлакътници. Крендлър отвори широко очи и се огледа. Около главата му беше лентата, с която тичаше, и бе облечен в много приятен погребален костюм със зашити за предната част риза и вратовръзка. Тъй като дрехата беше отворена отзад, доктор Лектър бе успял да я увие, така да се каже, около него и да покрие няколкото метра солидна лепенка, която го държеше привързан за стола.

Клепачите на Старлинг може би се спуснаха леко надолу, а устните й се присвиха, както понякога на стрелбището.

Сега доктор Лектър взе чифт сребърни клещи от бюфета и махна лепенката, покриваща устата на Крендлър.

— Още веднъж добър вечер, господин Крендлър.

— Добър вечер. — Крендлър сякаш не беше съвсем на себе си. На мястото пред него беше поставен малък супник.

— Бихте ли пожелали добър вечер на госпожица Старлинг?

— Здравей, Старлинг. — Лицето му сякаш се проясни. — Винаги съм искал да те гледам как се храниш.

Старлинг го измери с очи от разстоянието, сякаш тя беше мъдрото старинно огледало, което наблюдава всичко.

— Здравейте, господин Крендлър. — Вдигна очи към доктор Лектър, който се занимаваше с тиганите. — Как успя да го хванеш?

— Господин Крендлър беше тръгнал на важна среща във връзка с бъдещето му в политиката. Марго Върджър го покани, за да ми направи услуга. Нещо като танто за танто. Господин Крендлър направи крос до площадката за кацане в парка „Рок Крийк“, за да се качи на хеликоптера на Върджър, но вместо това се повози с мен. Бихте ли искали да кажете молитвата, преди да се нахраним, господин Крендлър? Господин Крендлър!

— Молитва ли? Да. — Крендлър затвори очи. — Отче наш, благодарим Ти за благодатта, която ще получим, и ще я използваме, за да Ти служим. Старлинг е голямо момиче, за да се чука с татко си, дори и за южнячка. Моля Те, прости й за това и я доведи в службата ми. В името на Христа, амин.

Старлинг забеляза, че по време на молитвата доктор Лектър държеше очите си набожно затворени.

Тя се чувстваше жизнена и спокойна.

— Пол, трябва да ти кажа, че и апостол Павел не би се справил по-добре. И той е ненавиждал жените.

— Този път наистина се провали, Старлинг. Никога няма да те възстановят.

— Това, което вмъкнахте в молитвата, предложение за работа ли беше? Не съм срещала такава тактичност.

— Кандидатирам се за Конгреса. — Крендлър се усмихна язвително. — Отбий се в предизборния ми щаб, може да ти намеря някаква работа. Ще помагаш в офиса. Умееш ли да пишеш на компютър и да водиш архив?

— Разбира се.

— Умееш ли да пишеш под диктовка?

— За това използвам програми за разпознаване на глас — отвърна Старлинг и продължи с разсъдъчен тон: — Моля да ме извините, че говоря по работа на масата, но мисля, че не сте достатъчно бърз, за да се прокраднете в Конгреса. Човек не може да компенсира липсата на второразредна интелигентност с това, че играе мръсно. По-дълго ще оцелеете като момче за всичко на някой голям мошеник.

— Не ни чакайте, господин Крендлър — подкани го доктор Лектър. — Изпийте бульона си, докато е топъл.

Вдигна към устните му затворения супник със сламка. Крендлър направи гримаса.

— Тази супа не е много добра.

— Всъщност това са разбити магданоз и мащерка — отвърна докторът. — И е на масата по-скоро заради нас, отколкото заради вас. Отпийте още няколко глътки и оставете течността да зациркулира из тялото ви.

Старлинг като че ли преценяваше някакъв въпрос, вдигнала длани като везната на Правосъдието.

— Знаете ли, господин Крендлър, всеки път, когато ме гледахте злобно, имах натрапчивото чувство, че съм направила нещо, за да го заслужа. — Тя раздвижи дланите си нагоре и надолу, сякаш мереше. — Не го заслужавах. Всеки път, когато записвахте нещо негативно в личното ми досие, аз се възмущавах, но въпреки това проверявах себе си. Подлагах се на съмнение за момент, опитвах се да успокоя микроскопичния сърбеж, който ми казваше, че тате знае най-добре. Вие не знаете най-добре, господин Крендлър. Всъщност нищо не знаете. — Старлинг отпи глътка от великолепното бяло бургундско и се обърна към доктор Лектър: — Обожавам това вино. Мисля обаче, че трябва да го извадим от леда. — И пак насочи вниманието си като добра домакиня към госта: — Винаги ще си останете… глупак, недостоен за внимание — отбеляза тя с приятен тон. — Но говорихме достатъчно за вас на тази приятна маса. Тъй като сте гост на доктор Лектър, желая ви приятен апетит.

— Коя си ти изобщо? — попита Крендлър. — Ти не си Старлинг. Петното е на бузата ти, но ти не си Старлинг.

Доктор Лектър добави ситен лук към запърженото масло и в момента, в който ароматът се разнесе из въздуха, добави смлени зрънца от Capparis spinosa. Свали тигана от огъня и сложи другия. От бюфета взе голяма кристална купа с леденостудена вода и сребърен поднос и ги постави до Пол Крендлър.

— Имах планове за тази голяма уста — рече Крендлър, — но сега вече никога не бих я взел на работа. Кой изобщо те назначи?

— Не очаквам от вас да промените отношението си изцяло, подобно на Свети Павел — отбеляза доктор Лектър. — Не сте на път към Дамаск, дори не сте се запътили към хеликоптера на Върджър.

Доктор Лектър свали лентата от главата на Крендлър както се сваля гумената лента от кутия черен хайвер.

— Единственото, което искаме от вас, е да държите ума си отворен.

Внимателно с две ръце доктор Лектър вдигна горната част от главата на Крендлър, сложи я върху подноса и го остави на бюфета. От чистия разрез не потече и капка кръв — кръвоносните съдове бяха умело затворени под местна упойка половин час преди вечерята в кухнята, когато беше отрязан черепът.

Методът, използван от доктор Лектър при разрязването на черепа, беше заимстван от древната египетска медицина с тази разлика, че той разполагаше с трион за аутопсии с резец за черепи, ключ за отваряне на череп и по-добри упойки. Самият мозък не усеща болка.

Розово-сивият овал на мозъка на Крендлър се подаваше над ръба на черепа.

Застанал над Крендлър с инструмент, напомнящ лъжица за вадене на сливици, доктор Лектър извади част от предните полукълба, после още една, докато станаха четири. Крендлър гледаше нагоре, сякаш следеше какво става. Доктор Лектър остави парченцата в купата с ледена вода, леко подкиселена с резен лимон, за да ги втвърди.

— „Искаш ли да танцуваш на звезда?“ — внезапно запя Крендлър. — „Да отнесеш у дома късче лунна светлина.“

В класическата кухня мозъкът се накисва, после се подсушава и се охлажда една нощ, за да се втвърди. Когато се приготвя съвсем пресен, трудното е да не се допусне разпадането му на пихтиеста маса.

С удивителна сръчност доктор Лектър постави втвърдените парченца в чиния, отъркаля ги леко в брашно с подправки и после в галета.

Смля пресен черен трюфел в соса и изстиска малко лимонов сок.

След това бързо запържи парченцата, съвсем малко, колкото да станат равномерно кафяви от всички страни.

— Мирише страхотно — каза Крендлър.

Доктор Лектър извади запържените парченца мозък върху канапета от хляб в чинии и ги заля със соса с настърган трюфел. Завърши с цели зърна Capparis spinosa, със стъбла и един-единствен цвят кресон, за да постигне височина.

— Как е? — попита Крендлър, отново зад цветята. Говореше невъздържано силно, както правят хората с лоботомия.

— Отлично, наистина — отговори Старлинг. — Никога досега не съм вкусвала такива подправки.

Доктор Лектър реши, че блясъкът от масления сос по устните й е особено вълнуващ.

Крендлър запя зад цветята предимно детски песнички — просто подканяше да му направят забележка.

Без да му обръщат внимание, доктор Лектър и Старлинг започват да говорят за Миша. Старлинг знаеше за съдбата на сестра му от предишните им разговори, но сега Лектър говореше с известна надежда за евентуалното й завръщане. Тази вечер Старлинг не смяташе, че е неразумно да се очаква това завръщане.

Изрази надежда да се запознае с Миша.

— Не би могла дори да отговаряш на телефона в офиса ми. Говориш като елементарна провинциална путка — изкрещя Крендлър през цветята.

— Виж дали ще ти заприличам на Оливър Туист, когато поискам ОЩЕ! — отвърна Старлинг и доктор Лектър едва се сдържа да не се разсмее.

След повторното сервиране беше изконсумирана по-голямата част от предния мозък, почти до средата. Крендлър вече правеше само несвързани забележки относно предметите непосредствено пред очите му и зарецитира монотонно някакво сладострастно стихотворение, наречено „Блясък“.

Погълнати от разговора си, Старлинг и доктор Лектър не бяха по-обезпокоени, отколкото биха били, ако компания на съседна маса в ресторант пееше, за да поздрави някого за рождения му ден, но когато Крендлър повиши тона до непоносимост, доктор Лектър взе арбалета си от ъгъла.

— Искам да чуеш звука на този струнен инструмент, Кларис.

Изчака Крендлър да млъкне за момент и изстреля една стрела през високите цветя.

— Точно тази височина на тона на тетивата, ако я чуеш отново в някакъв контекст, означава пълната ти свобода, покой и независимост — отбеляза доктор Лектър.

Задната част на стрелата, с перата, стърчеше откъм видимата за тях страна на цветята и леко помръдваше с темпото, повече или по-малко, на диригентска палка, дирижираща сърце. Гласът на Крендлър замлъкна моментално, а след няколко удара престана да се движи и стрелата.

— Това е „ре“ под „до“ в средната октава, нали? — попита Старлинг.

— Точно така.

След миг гърлото на Крендлър изгъргори. Това беше само спазъм на гласните струни поради повишената киселинност на кръвта му, защото беше мъртъв съвсем отскоро.

— А сега да преминем към следващото ястие — каза доктор Лектър. — Малко сироп, за да освежи небцето преди яребиците. Не, не, не ставай. Господин Крендлър ще ми помогне да разтребя, ако го извиниш.

Всичко стана изключително бързо. Зад преградата от цветя доктор Лектър просто изстърга чиниите в черепа на Крендлър и ги нареди в скута му. Върна на мястото й горната половина на черепа, улови въжето, завързано за ниската количка под стола му, и го изтегли в кухнята.

Там доктор Лектър презареди арбалета си. За удобство оръжието се захранваше със същия акумулатор, с който работеше и трионът за аутопсии.

Кожичките на яребиците бяха хрупкави, птиците бяха напълнени с гъши пастет. Доктор Лектър разказа за Хенри VIII като композитор, а Старлинг — за създаваните с помощта на компютър машинни звуци, реплики на приятни честоти.

— Десертът ще бъде сервиран във всекидневната — обяви доктор Лектър.

Глава 101

Суфле и по чаша „Шато д’Иким“ пред камината във всекидневната, готово кафе на масичката до лакътя на Старлинг.

Танцът на огъня в златистото вино, букетът му над дълбоките стонове на горящия пън.

Говореха за чаените чаши и за времето, за правилото на безпорядъка.

— И така, започнах да вярвам — говореше доктор Лектър, — че на този свят трябва да има място за Миша, много добро място, освободено за нея, и започнах да мисля, Кларис, че най-хубавото място на света е твоето.

Светлината от огъня не проникваше в дълбините на деколтето й така задоволително, както светлината от свещите, но пък играеше чудесно върху костите на лицето й.

Тя се замисли за миг.

— Искам да те попитам нещо, доктор Лектър. Ако за Миша е нужно добро място на света, не казвам, че не е, какво му е на твоето място? То е изцяло запълнено и съм сигурна, че никога не би й отказал каквото и да било. С нея бихме могли да сме като сестри. И ако, както казваш, в мен има място за баща ми, защо в теб да няма място за Миша?

Доктор Лектър изглеждаше зарадван, макар и да не можеше да се каже дали заради идеята или заради ума на Старлинг. Може би беше някак смътно разтревожен, че е изградил повече, отколкото е очаквал.

Докато Старлинг оставяше винената чаша на масата до себе си, бутна чашата с кафе и тя се разби пред камината. Не погледна към нея.

Доктор Лектър наблюдаваше парчетата. Бяха неподвижни.

— Не смятам, че трябва да вземеш решение на минутата — продължи Старлинг. Очите и обиците й блестяха. Огънят въздъхна, топлината му проникваше през тъканта на роклята й, яви й се спомен: Доктор Лектър преди много, много време бе попитал сенатор Мартин дали е кърмила дъщеря си. В неестествената неподвижност на Старлинг движение на бижута: в един миг множество прозорци в ума й се подравниха и тя прозря далеч отвъд собствения си опит.

— Ханибал Лектър, майка ти кърмила ли те е? — попита тя.

— Да.

— Чувствал ли си някога, че трябва да отстъпиш гръдта на Миша? Чувствал ли си, че от теб се иска да се откажеш заради нея?

Пауза.

— Не помня, Кларис. Ако съм се отказал, направил съм го с радост.

Кларис Старлинг бръкна дълбоко в деколтето си и извади гърдата си, която бързо щръкна от хладния въздух.

— Не се налага да се отказваш от тази — каза тя. Без да сваля поглед от очите му, взе с показалеца си капка „Шато д’Иким“ от устата си и гъстата сладка капка увисна на зърното на гърдата й като смарагд и затрептя с дишането й.

Той дойде бързо при нея, коленичи пред стола й и наведе към млечнобялата й рокля тъмната си гладка глава.

Глава 102

Буенос Айрес, Аржентина, три години по-късно:

Барни и Лилиан Хърш се разхождаха близо до Обелиска на авеню „9 юли“ в ранната вечер. Госпожица Хърш е лектор в Лондонския университет, в творчески отпуск. С Барни се запознаха в Мексико Сити. Харесват се и пътуват заедно вече две седмици — в началото ден за ден, после им става все по-забавно. Не могат да се отегчат един от друг.

Пристигнаха в Буенос Айрес твърде късно, за да отидат в Националния музей, където временно е изложена картина на Вермеер. Мисията на Барни — да види всички картини на Вермеер на света — забавляваше Лилиан Хърш и не пречеше на доброто прекарване. Вече беше видял една четвърт от картините, оставаха още много.

Търсеха някое приятно ресторантче, където да хапнат на открито.

Пред „Театро Колон“, великолепната опера на Буенос Айрес, бяха паркирани лимузини. Спряха да погледат как влизат любителите на оперното изкуство.

Представяха „Тамерлан“ с отличен състав, а оперната публика на Буенос Айрес си струва да се види.

— Барни? Ще издържиш ли една опера? Мисля, че ще ти хареса. Аз ще се кихна.

Допадаше му как използва жаргона.

— Ако ме преведеш през това, аз ще се кихна — отвърна Барни. — Мислиш ли, че ще ни пуснат?

В този момент един мерцедес майбах, тъмносин и сребрист, прошумоля край бордюра. Портиерът забърза, за да отвори вратата.

Слезе слаб елегантен мъж с бяла папийонка и в официален костюм и подаде ръка на спътничката си. Видът й накара тълпата около входа да зашушука с възхищение. Косата й — платиненорус шлем, облечена с прилепнала вечерна рокля в коралов цвят, повторена отгоре с тюл. Смарагди проблясваха в зелено на шията й. Барни я зърна само за миг над главите на хората, после тя и кавалерът й потънаха във входа.

Барни разгледа мъжа по-добре. Главата му беше пригладена като видра и имаше властно извити вежди като на Хуан Перон. Походката му го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе в действителност.

— Барни! Барни? — извика Лилиан Хърш. — Когато дойдеш на себе си, ако изобщо дойдеш, кажи ми, моля те, дали искаш да отидем на опера. Ако, разбира се, изобщо ни пуснат вътре неглиже. Ето, казах го, макар и да не е съвсем точно. Винаги съм искала да кажа, че съм неглиже.

Когато Барни не попита какво значи неглиже, тя го изгледа косо. Той винаги питаше, за всичко.

— Да — отвърна той разсеяно. — Ще се кихна.

Имаше много пари. Внимаваше как ги харчи, но не беше стиснат. Така или иначе разполагаха с билети само високо горе, сред студентите.

Барни си даде сметка за височината и във фоайето взе под наем театрален бинокъл.

Огромната зала е смесица от италиански ренесанс, френски и гръцки стилове, богато украсена с червен плюш, месинг и позлата. Сред публиката проблясваха бижута като фотосветкавици по време на бейзболен мач.

Преди да започне увертюрата, Лилиан му разказа либретото, тихо, на ухо.

Откри ги — платиненорусата дама и придружителят й, като оглеждаше залата с бинокъла малко преди осветлението да угасне. Току-що бяха минали през златните завеси на богато украсената си ложа до сцената. Дамата седна и смарагдите на шията й заблестяха.

При влизането й в операта Барни бе успял да зърне само десния й профил. Сега имаше възможност да разгледа и левия.

Студентите наоколо, ветерани на тези високи места, се бяха запасили с всевъзможни прибори за гледане. Един от тях носеше толкова дълъг телескоп, че опираше в косата на човека от предния ред. Барни размени с него бинокъла си, за да разгледа далечната ложа. Беше трудно да я открие с тесния зрителен ъгъл на телескопа, но, когато я откри, двойката се оказа удивително близо.

На скулата на жената имаше бенка, която французите наричат courage. Погледът й се плъзна по залата, по техния балкон, продължи нататък. Изглеждаше оживена и владееше до съвършенство розовите си устни. Наведе се към компаньона си, каза му нещо и двамата се засмяха. Сложи ръка върху неговата и улови палеца му.

— Старлинг — прошепна Барни под нос.

— Какво? — попита Лилиан тихо.

Беше му много трудно да изчака края на първото действие. Веднага щом запалиха осветлението в антракта, той отново вдигна бинокъла. Господинът взе висока чаша с шампанско от подноса на келнер, подаде я на дамата и взе една за себе си. Барни се вгледа в профила му, във формата на ушите.

Проследи дългите ръце на жената. Бяха открити, без никакви характерни белези и — опитното му око забеляза — с добър мускулен тонус.

Докато Барни ги наблюдаваше, главата на господина се обърна, сякаш за да долови далечен звук, в неговата посока. Вдигна към очите си театрален бинокъл. Барни можеше да се закълне, че е насочен към него. Закри лицето си с програмата и се отпусна надолу в стола, за да не изглежда прекалено висок.

— Лилиан — каза той, — искам да ми направиш една голяма услуга.

— Ммм? — отвърна тя. — Ако е като другите, предпочитам най-напред да чуя.

— Да си тръгнем, щом угасят светлините. Да отлетим заедно за Рио още тази вечер. И не ме питай защо.

Единственият Вермеер, който Барни никога не видя, беше този в Буенос Айрес.

Глава 103

Да проследим ли красивата двойка от операта? Добре, но много предпазливо…

Към края на хилядолетието Буенос Айрес е във властта на тангото и нощта има пулс. Мерцедесът със свалени стъкла, за да се чува музиката от танцовите клубове, минава с мъркане през квартал Реколета към авеню „Алвеар“ и изчезва в двора на изящна постройка в стил сецесион, недалеч от френското посолство.

Топло е и късната вечеря е сервирана на терасата на последния етаж, но прислугата си е отишла.

Моралът на прислугата в тази къща е много висок, но освен това цари и желязна дисциплина. На прислужниците е забранено да се качват на последния етаж преди обяд. Или след като сервират първото ястие за вечеря.

На масата за вечеря доктор Лектър и Кларис Старлинг често разговарят на други езици освен родния английски на Кларис. В колежа тя е учила френски и испански, които е усъвършенствала, открила е, че има и добър слух. Често говорят на италиански. Тя намира странна свобода във визуалните нюанси на този език.

Понякога танцуват. Понякога не довършват вечерята си.

Отношенията им до голяма степен са свързани с проникването в Кларис Старлинг, което тя жадно приветства и окуражава. Свързани са и със самото участие на доктор Лектър, което се простира далеч отвъд границите на собствения му опит. Възможно е Кларис Старлинг да го плаши. Сексът е величествена структура, към която добавят нови елементи всеки ден.

Дворецът на паметта на Кларис Старлинг също е в процес на изграждане. Той има някои общи зали с двореца на паметта на доктор Лектър — той я е откривал там няколко пъти, — но нейният дворец се разраства самостоятелно. Пълен е с нови неща. Там тя може да посещава баща си. Там има и пасище, където е Хана. Там е и Джак Крофорд, когато реши да го види, приведен над бюрото — след като го изписаха от болницата и стоя у дома месец, болките в гърдите му се върнаха отново една нощ. Вместо да повика линейка и да преживее всичко отначало, предпочете просто да потърси утеха в другата половина на леглото — на покойната му жена.

Старлинг научи за смъртта на Крофорд при едно от редовните посещения на доктор Лектър на Обществената страница на ФБР в Интернет, за да се полюбува на своето подобие сред снимките на десетте най-търсени престъпници. Снимката, която публикува Бюрото, е на лицето му отпреди две промени.

След като прочете съобщението за смъртта на Джак Крофорд, Старлинг през по-голямата част от деня се разхожда сама и с радост се върна у дома за вечеря.

Преди година бе накарала да инкрустират един от смарагдите й в пръстен и да гравират отвътре „АМ-КС“. Ардилия Мап го бе получила в опаковка, която не можеше да се проследи, заедно с бележка: Скъпа Ардилия, аз съм добре и повече от добре. Не ме търси. Обичам те. Съжалявам, че те изплаших. Изгори това. Старлинг.

Ардилия взе пръстена и отиде край река Шенъндоа, където някога тичаше Старлинг. Ходи дълго, стиснала гневно пръстена в ръка, ядосана, със зачервени очи, готова да го захвърли във водата, представяше си как проблясва във въздуха и цопва. Най-накрая го сложи на пръста си и мушна юмрук в джоба. Мап не плака много. Ходи дълго, докато се успокои. Когато се върна при колата, вече беше тъмно.

Трудно е да се каже какво си спомня Старлинг от някогашния си живот, какво е решила да запази. Медикаментите, които я поддържаха първите дни, отдавна не участват в живота им. Нито пък продължителните разговори в стая с един-единствен източник на светлина.

От време на време доктор Лектър целенасочено пуска на пода чаша за кафе, за да се счупи. Удовлетворен е, когато вижда, че не става отново цяла. От много месеци не е виждал Миша в сънищата си.

Някой ден може би чашата ще стане цяла. Или някъде Старлинг може да чуе тетива на арбалет и да се събуди против волята си, ако изобщо някога спи.

А сега ще се оттеглим, докато танцуват на терасата — мъдрият Барни вече е напуснал града и трябва да последваме примера му. И за двамата ще е фатално, ако ни открият.

Можем да научим само толкова и да останем живи.