Ханибал

Глава 77

Красотата на пневматичната пушка беше в това, че с нея можеше да се стреля от вътрешността на микробуса, без всички наоколо да оглушеят — не се налагаше цевта да се показва през прозореца, та хората да я видят.

Огледалното стъкло щеше да се отвори само няколко сантиметра и малката подкожна игла щеше да полети напред и да вкара дозата ацепромазин в мускулите на гърба или задника на доктор Лектър.

Щеше да се чуе само леко пукване като чупене на клонка — никакъв гърмеж или писък на куршум, които да привлекат вниманието.

Според отработения план, когато доктор Лектър започнеше да се свлича, Пиеро и Томазо, облечени в бели престилки, щяха да му „помогнат“ да се качи в микробуса и да уверят всички любопитни минувачи, че ще го откарат в болницата. Щеше да говори Томазо, защото беше учил английски в семинарията, макар че някои звуци не му се отдаваха много добре.

Мейсън беше прав, като съобщи на сардинците най-вероятните дата за отвличането на доктор Лектър. Макар и да се бяха провалили във Флоренция, тях ги биваше много повече от останалите в залавянето на живи хора и вероятността да доведат доктор Лектър жив беше най-голяма.

Мейсън позволи по време на операцията да има само още един пистолет освен пневматичната пушка — на шофьора, помощник-шерифа Джони Моли от Илинойс, в момента в отпуск, човек на Мейсън от много време. Италианският беше майчин език на Моли. Като човек беше склонен да се съгласява с всичко, което кажеше жертвата, преди да я убие.

Карло и братята Пиеро и Томазо носеха мрежа, пневматичната пушка, флакон нервнопаралитичен газ, различни приспособления за връзване. Предостатъчно.

Бяха заели позиция през деня на пет преки от къщата на Старлинг в Арлингтън, на място за паркиране на инвалиди, на оживена търговска улица.

Микробусът имаше надписи МЕДИЦИНСКИ ТРАНСПОРТ ВЪЗРАСТНИ ГРАЖДАНИ. На огледалото отпред висеше знак, че микробусът вози инвалиди, номерата също бяха инвалидни. В жабката носеха фактура от сервиз за скорошна подмяна на бронята — ако някой ги спреше и се усъмнеше в инвалидния номер, щяха да кажат, че в сервиза са объркали броните и така да спечелят известно време. Регистрацията и истинските номера на превозното средство бяха законни. Също като стодоларовите банкноти за подкуп, сгънати в документите.

Мониторът, залепен с лепенка за арматурното табло и включен в цокъла на запалката, показваше картата на квартала, където живееше Старлинг. Същият сателит за глобално позициониране, който показваше къде се намира микробусът, показваше и колата на Старлинг — червена точка пред дома й.

В 9 сутринта Карло позволи на Пиеро да хапне нещо. В 10,30 дойде редът на Томазо. Не искаше и двамата да са с пълни стомаси едновременно, защото можеше да се наложи да се тича продължително. На обяд също се хранеха в различно време. Томазо ровеше в хладилната чанта, за да намери сандвич в ранния следобед, когато чуха писукането.

Карло завъртя вонящата си глава към монитора.

— Потегля — каза Моли и запали двигателя.

Томазо затвори хладилната чанта.

— Тръгва. Тръгва… Тръгва нагоре по Тиндъл към главната улица.

Моли се включи в трафика. Радваше се на лукса да може да кара три преки след Старлинг, така че да не може да ги види.

От друга страна, Моли също не видя стария сив пикап с коледна елха в каросерията, който сви по улицата една пресечка след Старлинг.

Шофирането на мустанга беше едно от малкото удоволствия, на които Старлинг можеше да разчита. Мощната кола без блокираща система на спирачките беше доста трудна по хлъзгавите улици през по-голямата част от зимата. Когато пътищата бяха чисти, беше приятно да настъпиш осмицата малко повече на втора и да слушаш музиката на ауспусите.

Мап, световна шампионка по събиране на купони за отстъпки в магазините, й беше дала дебела пачка за хранителни продукти, към които бе закрепила списъка за пазаруване. Със Старлинг щяха да правят задушен пушен свински бут, печено телешко и още два вида меса, задушени в глинени съдове. Другите щяха да донесат пуйка.

Празнична вечеря за рождения ден беше последното нещо, което й се правеше, но нямаше как да не се съгласи, защото Мап и изненадващо много жени агенти от ФБР, някои от които познаваше само бегло и не харесваше особено, бяха готови да я подкрепят в тежкото време.

Тежеше й мисълта за Джак Крофорд. Не можеше да го посети в интензивното отделение, не можеше дори да му се обади. Оставяше му писма на регистрацията — смешни картинки и най-разведряващите послания, които бе в състояние да измисли.

Разтоварваше се от мисълта за сполетялото я нещастие, като си играеше с мустанга — превключваше на по-ниска скорост с междинна газ, използваше компресията на двигателя, за да убие скоростта при завоя към паркинга на супермаркета, като само докосна спирачките, за да видят шофьорите отзад, че спира.

Наложи се да обиколи паркинга четири пъти, докато намери свободно място — не беше заето, защото някой го беше запушил отпред с количка за покупки. Тя слезе и я премести. Когато паркира и слезе от колата, някой вече беше взел количката.

Намери друга количка пред входа и тръгна с нея към супермаркета.

Моли видя на екрана на монитора как Старлинг завива и спира. През прозореца виждаше големия корпус на супермаркета, който приближаваше вдясно.

— Влиза в магазина.

Сви към паркинга. Видя колата й след няколко секунди. Видя и млада жена да бута количка за покупки към входа.

Карло насочи бинокъла към нея.

— Това е Старлинг. Прилича си на снимките. — Подаде бинокъла на Пиеро.

— Искам да я снимам — каза Пиеро. — Вариообективът ми е подръка.

От другата страна на прохода имаше свободно място за коли на инвалиди. Моли изпревари голям линкълн с инвалидни номера. Шофьорът натисна гневно клаксона.

Сега през задното стъкло на микробуса се виждаха стоповете на мустанга на Старлинг.

Може би защото беше свикнал да оглежда колите, Моли първи забеляза стария пикап в далечния край, близо до оградата на паркинга. Виждаше се само задният капак на каросерията. Посочи го на Карло.

— Дали има менгеме отзад? Нали така каза онзи от магазина за вино? Не виждам заради шибаното дърво. Carlo, c’e una morsa sul camione?27

— Да, има. Вътре няма никой.

— Да я наблюдаваме ли в магазина? — Томазо рядко задаваше въпроси на Карло.

— Не. Ако го направи, ще го направи тук — отговори Карло.

Най-отгоре в списъка бяха млечните произведения. Старлинг прегледа купоните за намаление, избра сирене за печеното и някакви полуготови хлебчета, които трябваше само да се стоплят. Няма специално да меся тесто за хлебчета за тази тайфа. Беше стигнала до щанда за месо, когато се сети, че е забравила да вземе масло. Остави количката и се върна.

Когато отново стигна до щанда за месо, количката й я нямаше. Някой беше извадил покупките й и ги беше сложил на близкия рафт. Беше задържал купоните и списъка за пазаруване.

— По дяволите! — изруга Старлинг достатъчно силно, за да чуят околните. Огледа се. Никой наоколо не държеше в ръце пачка купони. Въздъхна дълбоко. Би могла да застане край касата и да следи дали някой няма да извади списъка й, ако все още е закачен за купоните. По дяволите, няколко долара! Не позволявай това да развали деня ти.

Край касите нямаше свободни колички за пазаруване. Старлинг излезе навън, за да потърси на паркинга.

— Ето го! — Карло го видя да се задава между колите с бързата си лека походка. Доктор Ханибал Лектър беше с палто от камилска вълна, с филцова шапка, носеше подарък — следствие на абсолютна прищявка. — Madonna! Отива при колата й! — Тогава ловецът у Карло взе връх и той започна да контролира дишането си, да се готви за изстрела. Еленовият зъб, който премяташе в уста, се показа за миг между устните.

Задното стъкло на микробуса не се отваряше.

— Дай на заден и застани с твоята страна към него — нареди Карло.

Доктор Лектър спря пред дясната страна на мустанга, после промени решението си и мина откъм волана — може би имаше намерение да го помирише. Огледа се и извади шперца от ръкава си.

Микробусът застана странично. Карло беше готов да стреля. Натисна бутона на електрическия прозорец. Нищо.

— Mogli, il finestrino!28 — каза Карло с неестествено спокоен глас.

Вероятно беше включена предпазната система за деца. Моли започна да я търси.

Доктор Лектър мушна шперца и отключи колата на Старлинг. Приготви се да седне вътре.

Карло изруга, дръпна страничната плъзгаща се врата малко назад и вдиша пушката. Пиеро се отдръпна, за да не му пречи, микробусът се разклати точно когато пушката изчатка.

Стреличката излетя и се заби във врата на доктор Лектър през колосаната яка на ризата му. Упойката действаше бързо, дозата беше голяма и беше попаднала на критично място. Той опита да се изправи, но коленете му не го държаха. Пакетът се изплъзна от ръцете му и падна под колата. Успя да извади нож от джоба си и да го отвори, докато се свличаше между вратата и колата. Упойката превръщаше крайниците му във вода.

— Миша — произнесе той и зрението му се замъгли.

Пиеро и Томазо се метнаха към него като големи котки и го притиснаха към асфалта, докато не се убедиха, че е в безсъзнание.

Старлинг, която буташе втората количка с покупки през паркинга, чу изчаткването на въздушната пушка и веднага разбра какво е — наведе се инстинктивно, докато хората наоколо продължаваха да се разхождат в неведение. Трудно можеше да прецени откъде дойде звукът. Погледна към колата си, видя как краката на някакъв човек изчезват в микробус и реши, че е обир.

Посегна към колана си, където вече нямаше пистолет, и хукна напред между колите, към микробуса.

Линкълнът с възрастния шофьор се беше върнал и искаше да влезе на мястото, запушено от микробуса, натискаше клаксона и заглушаваше виковете на Старлинг.

— Чакай! Спри! ФБР! Спри или ще стрелям! — Може би щеше да успее да зърне номера.

Пиеро видя, че тя приближава, и светкавично преряза стъблото на вентила на предната лява гума на колата й с ножа на доктор Лектър, после скочи в микробуса. Микробусът се друсна върху една тревна площ и се понесе към изхода. Тя успя да види номера. Записа го с пръст върху прахта на капака на една кола.

Ключовете бяха в ръката й. Чу съскането на въздуха в отрязания вентил, когато стигна до колата си. Виждаше покрива на микробуса близо до изхода.

Почука на стъклото на линкълна, който сега свиреше на нея.

— Имате ли мобилен телефон? Аз съм от ФБР. Моля ви, имате ли мобилен телефон?

— Продължавай, Ноел — каза жената в колата и ощипа мъжа по крака. — Това е някакъв номер, не се забърквай.

Линкълнът се отдалечи.

Старлинг отиде до един обществен телефон и набра 911.

Помощник-шерифът Моли измина петнайсет преки с максимално позволената скорост.

Карло извади стреличката от врата на доктор Лектър и изпита облекчение, защото от раната не рукна кръв. Под кожата имаше хематом колкото четвърт долар. Инжекцията би трябвало да се разпространи равномерно в голяма мускулна маса. Кучият му син можеше да пукне, преди да го довършат прасетата.

В микробуса не разговаряха — чуваше се само тежкото дишане на мъжете и пукането на полицейския скенер под арматурното табло. Доктор Лектър лежеше на пода с хубавото си палто. Шапката беше паднала от главата му, на яката му се виждаше ярко кърваво петно, беше елегантен като фазан в клетка на касапин.

Моли влезе в един закрит паркинг и се изкачи на третия етаж, където бързо свали надписите от микробуса и смени номерата.

Не беше нужно да се безпокои. Разсмя се, когато полицейският скенер улови бюлетина. Телефонистката от 911 явно не беше разбрала какво й казва Старлинг и вместо „сив микробус или минибус“ беше обявила за издирване „сребрист автобус“. В интерес на истината не беше чула правилно само една цифра от фалшивия регистрационен номер.

— Също както в Илинойс — отбеляза Моли.

— Видях ножа и се изплаших да не се самоубие, за да се отърве от това, което го чака — каза Карло на Пиеро и Томазо. — Ще съжалява, че не го е направил.

Когато проверяваше останалите гуми на колата си, Старлинг видя пакета на асфалта под колата.

Бутилка „Шато д’Иким“ за триста долара, бележката, написана с познатия почерк: Честит рожден ден, Кларис.

Едва тогава си даде сметка какво е видяла.

Глава 78

Старлинг знаеше цифрите, които й бяха нужни, наизуст. Да се прибере у дома и да говори по своя телефон? Не. Бързо назад при автомата, грабна лепкавата слушалка от ръката на някаква млада жена, извини й се, пусна монетите, жената тръгна да търси охраната на магазина.

Старлинг се обади в „Бъзардс Поинт“ на екипа за реагиране на вашингтонския оперативен офис.

Хората там я познаваха много добре — беше служила с тях години наред и я свързаха с кабинета на Клинт Пиърсол. Старлинг пускаше монети с едната си ръка, с другата се бранеше от бодигарда на магазина, който отново и отново искаше от нея да се легитимира.

Най-накрая чу познатия глас на Пиърсол.

— Господин Пиърсол, преди пет минути видях трима мъже, може би четирима, да отвличат доктор Ханибал Лектър от паркинга на „Сейфуей“. Изпуснаха гумата ми и не можах да тръгна след тях.

— Да не би това да е автобусът от полицейския бюлетин?

— Не знам за никакъв автобус. Беше сив микробус с инвалидни номера. — Старлинг продиктува номера.

— Откъде знаеш, че е бил доктор Лектър?

— Той… Оставил ми е подарък, намерих го под колата си.

— Ясно.

Пиърсол замълча и Старлинг се възползва от паузата, за да продължи:

— Господин Пиърсол, знаете, че зад всичко това стои Мейсън Върджър. Не може да е друг. Никой друг не би го направил. Този човек е садист, ще изтезава доктор Лектър до смърт и ще иска да гледа. Трябва да започнем наблюдение на всички превозни средства на Върджър и да стартираме процедура при главния прокурор в Балтимор, за да получим заповед за обиск.

— Старлинг… Боже мой, Старлинг, ще те попитам само веднъж… Сигурна ли си, че си видяла точно това? Помисли малко. Помисли за всичките хубави неща, които си направила тук. Помисли за клетвата, която си дала. Оттук няма връщане назад. Какво точно видя?

Какво да му кажа? Не съм истеричка. Това е първото нещо, което казват истериците. В този момент си даде сметка колко малко е останало от доверието на Клинт Пиърсол към нея и от какъв евтин материал е било направено.

— Видях трима мъже, може би четирима, да отвличат мъж от паркинга пред „Сейфуей“. На мястото намерих подарък от доктор Лектър, бутилка „Шато д’Иким“ от годината на раждането ми с бележка, написана с неговия почерк. Описах превозното средство. Докладвам за всичко това на вас, Клинт Пиърсол, „Бъзардс Поинт“.

— Започвам разследване за отвличане, Старлинг.

— Ще дойда при вас. Можете да ме назначите временно и да отида с екипа.

— Не идвай. Не мога да те пусна да влезеш.

За жалост Старлинг не успя да се измъкне от паркинга на супермаркета преди пристигането на арлингтънската полиция. Бяха нужни цели петнайсет минути, за да запишат данните на микробуса правилно. Показанията й взе едра полицайка с тежки лакирани обувки. Кочанът с квитанции за глоби, флаконът с нервнопаралитичен газ, пистолетът и белезниците стърчаха под различни ъгли на кръста й, отворите за проветрение на якето й зееха. Жената се чудеше дали в графата „месторабота“ да запише „ФБР“ или „няма“. Когато Старлинг я ядоса, защото предугаждаше въпросите й, служителката започна да се бави още повече. Когато Старлинг й посочи следите от зимни гуми в тревната площ, където микробусът се беше блъснал в разделителната преграда, се оказа, че никой не носи фотоапарат. Показа на полицаите как да използват нейния.

Отново и отново, докато повтаряше наум отговорите си, Старлинг си казваше: Трябваше да тръгна след тях, трябваше да тръгна след тях. Трябваше да изритам онзи задник от линкълна и да тръгна след тях.

Глава 79

Крендлър чу още първото съобщение за отвличането. Обади се на източниците си и след това позвъни на Мейсън по безопасен телефон.

— Старлинг видя отвличането, а това не беше предвидено. Свърза се с оперативния офис във Вашингтон и препоръча заповед за обиск на имението ти.

— Крендлър… — Мейсън изчака да си поеме дъх или може би беше ядосан. Крендлър не можеше да прецени. — Вече се оплаках на тукашните власти — шерифа и прокурора, че Старлинг ме тормози. Обажда ми се късно през нощта и ми отправя нечленоразделни заплахи.

— Истина ли е?

— Не, разбира се, но не може да докаже, че не го е правила, и това ще размъти водата допълнително. Не е проблем да спра заповед за обиск в нашата област и нашия щат. Искам обаче да се обадиш на щатския прокурор и да му напомниш, че тази истерична кучка ме преследва. С местните мога да се справя, повярвай ми.

Глава 80

Когато най-накрая се освободи от полицаите, Старлинг смени гумата и се прибра у дома при собствения си телефон и компютъра. Мобилният телефон на ФБР й липсваше жестоко и все още не се бе снабдила с друг.

На телефонния секретар имаше съобщение от Ардилия: „Старлинг, сложи подправките на месото, затвори капака на тавата и я сложи във фурната на бавен огън. НЕ СЛАГАЙ още зеленчуците. Спомни си какво стана миналия път. Ще съм заета, по дяволите, до към пет часа.“

Старлинг включи лаптопа и опита да се свърже с файла на програмата за задържане на особено опасни престъпници, но се оказа, че няма достъп не само до нея, но и до цялата компютърна мрежа на ФБР. Достъпът й до информацията беше по-малък отколкото на който и да било провинциален полицай.

Телефонът иззвъня. Беше Клинт Пиърсол.

— Старлинг, тормозила ли си Мейсън Върджър по телефона?

— Никога, кълна се.

— Той твърди, че си. Поканил е тамошния шериф да обиколи имението му, всъщност настоял е да го направи, и в момента шерифът е на път за там. Няма и няма да има никаква заповед. Не успяхме да открием нито един друг свидетел на отвличането освен теб.

— Имаше един бял линкълн с възрастна двойка. Господин Пиърсол, защо не проверите покупките с кредитна карта от супермаркета по времето, когато това се случи? Тези продажби се регистрират и по време.

— Ще стигнем и до това, но…

— … ще е нужно време — довърши Старлинг.

— Старлинг?

— Да, сър?

— Между нас да си остане. Ще те държа в течение за важните неща, но искам да стоиш настрана. Докато си отстранена, не си служител на закона и не би трябвало да разполагаш с информация. В момента си господин Никой.

— Да, сър, знам.

В какво се взираме, докато вземаме решение? Нашата цивилизация не е мисловна, ние не вдигаме очи към възвишенията. През повечето време, докато вземаме важни решения, съзерцаваме линолеума на пода в някой учрежденски коридор или шепнем припряно в някоя чакалня с телевизор, който бълва глупости.

Старлинг, която търсеше нещо, какво и да е, мина през кухнята и отиде в половината на Ардилия. Вгледа се в навъсената снимка на баба й — тази, която правеше чая. Вгледа се в застрахователната полица на баба Мап, окачена в рамка на стената. Половината на Мап изглеждаше така, сякаш в нея живееше Мап.

Върна се в своята половина. Тя изглеждаше така, сякаш никой не живееше в нея. Какво беше окачила в рамка? Дипломата от Академията на ФБР. Не беше оцеляла снимка на родителите й. Беше живяла без тях дълго време и те съществуваха само в паметта й. Понякога чувстваше докосването им — в аромата на закуската или някоя миризма, в дочут разговор или позната фраза. Най-силно долавяше присъствието им в чувството си за правда и неправда.

Коя, по дяволите, беше тя? Кой изобщо някога я бе признавал?

Ти си воин, Кларис. Можеш да бъдеш толкова силна, колкото желаеш да бъдеш.

Старлинг разбираше желанието на Мейсън да убие Ханибал Лектър. Ако го бе направил сам или бе наел някого, за да го направи, щеше да го понесе — Мейсън имаше основателна причина.

Не би могла обаче да изтърпи мисълта, че ще го изтезава до смърт — бягаше от нея както някога, преди толкова много време, бягаше от клането на агнетата и конете.

Ти си воин, Кларис.

Фактът, че Мейсън щеше да направи това с мълчаливото съгласие на хората, положили клетва да осигуряват спазването на закона, беше почти толкова отвратителен, колкото и самото деяние.

С тази мисъл взе простичко решение:

Светът няма да е такъв, докъдето стига обхватът на протегнатата ми ръка.

Осъзна, че се е качила на стол и протяга ръка нагоре.

Свали кутията, която й беше донесъл есента адвокатът на Джон Бригъм. Имаше чувството, че оттогава е минала цяла вечност.

Съществува някаква дълбока традиция и мистичност, когато някой завещае личното си оръжие на оцелял другар по оръжие. Свързано е със запазването на стойностите отвъд смъртта на отделния индивид.

Хората, които живеят в спокойно време, защото други са го направили такова, трудно биха проумели това.

Кутията, в която бяха пистолетите на Джон Бригъм, сама по себе си беше стойностен подарък. Вероятно я беше купил от Изтока, когато е бил в морската пехота. Махагонова кутия със седефени орнаменти. Самите оръжия говореха за Бригъм повече от всичко останало — добре износени, добре поддържани, безупречно чисти. Колт 45 М1911А1 и „Сафари Армс“ — умалена разновидност на колта, за да може да се носи незабелязано. Имаше и нож с назъбено острие. Старлинг разполагаше с кобури. Служебната значка на Бригъм от ФБР беше закрепена на махагонова плочка. Значката му от Администрацията за борба с наркотрафика беше в кутията, неприкрепена към нищо.

Старлинг свали значката на ФБР от плочката и я мушна в джоба си. Големият колт отиде в кобура отзад на колана й, под якето.

По-късия пистолет закопча на единия си глезен, ножа — на другия. Извади дипломата си от рамката и я сгъна, за да я прибере в джоба си. В тъмнината някой би могъл да я вземе за заповед. Докато сгъваше дебелата хартия, не беше самата себе си и това я радваше.

Още три минути пред лаптопа. От Интернет изтегли карта на ферма „Мъскрат“ и околната гора в голям мащаб и я разпечати. Вгледа се за миг в месната империя на Мейсън и прокара пръст по очертанията.

Подкара мустанга и големите ауспуси залепиха мъртвата трева за земята, когато изкара колата от алеята, за да посети Мейсън Върджър.

Глава 81

Имението „Мъскрат“ е обгърнато от тишина както при някогашен шабат29. Мейсън е възбуден, ужасно горд, че е успял да осъществи всичко това. Мислено сравнява постижението си с откриването на радия.

От училище най-добре помнеше илюстрирания учебник по физика — това бе единствената книга, достатъчно голяма, за да му позволява да мастурбира в час. Докато го правеше, често гледаше снимка на мадам Кюри и сега си мислеше за нея и за тоновете уранинит, които е сварила, за да получи радия. Усилията й, мислеше си, много наподобяваха неговите.

Мейсън си представяше доктор Лектър — резултатът от толкова дълго търсене и сериозни разходи — да свети в тъмното като епруветката на мадам Кюри в лабораторията й. Представяше си как коремите на прасетата, когато отидат да спят заситени в гората, също ще светят като електрически крушки.

Беше петък вечер, почти се беше стъмнило. Помощният персонал си беше отишъл. Никой от работниците не бе видял микробуса да пристига, защото не беше минал през главния вход, а по противопожарния път през националната гора, който Мейсън използваше за доставки. Шерифът и хората му бяха приключили с повърхностния си оглед и си бяха отишли много преди микробусът да спре в обора. Сега на главния вход имаше охрана и в имението бяха останали само най-доверените служители:

Кордел беше на мястото си в стаята за игри — смяната му щеше да дойде в полунощ. Марго и помощник-шерифът Моли, все още със служебната си значка, с която бе приспал бдителността на местния шериф, бяха при Мейсън, а екипът от професионални похитители имаше работа в обора.

До края на неделния ден всичко щеше да е приключило. Уликите щяха да са изгорени или да се разлагат в стомасите на шестнайсетте свине. Мейсън си помисли, че би могъл да нахрани змиорката с някой деликатес от доктор Лектър. Може би носът му. След това с години щеше да наблюдава кръвожадната лента, вечно виеща се на осмица, и да си дава сметка, че този символ на безкрайността ще означава: Лектър, мъртъв завинаги, мъртъв завинаги.

В същото време Мейсън осъзнаваше, че е опасно да получиш точно това, което искаш. Какво щеше да прави, след като убие доктор Лектър? Би могъл да проникне в някои домове за сираци и да измъчва деца. Би могъл да пие мартини, приготвено със сълзи. Откъде обаче щеше да идва истинското удоволствие?

Реши, че е глупаво да помрачава този велик момент със страхове за бъдещето. Изчака механизмът да навлажни окото му, изчака да се проясни предпазното стъкло, после духна в тръбата, с която управляваше всичко — по всяко време можеше да включи видеомонитора и да погледне наградата си.

Глава 82

Мирис на горящи дървени въглища и нормалните миризми на животни и хора в обора на Мейсън. Огнени отблясъци по дългия череп на състезателния кон Летяща сянка, празен като провидението, наблюдаващ всичко зад капаците на глазниците си.

Червените въглени в огнището припламват със съскането на духалото, докато Карло нагрява парче желязо, вече почервеняло като череша.

Доктор Ханибал Лектър виси на стената под конския череп като ужасяващ олтарен орнамент. Ръцете му са изпънати настрани и са здраво завързани за масивен дъбов кръст от теглич за конска каруца. Кръстът минава по гърба на доктор Лектър като хомот и е закрепен за стената с халка, изработена от Карло. Краката му не достигат пода. Завързани са върху панталоните като навито месо за печене, с въже, увито на спирала. Всяка навивка е завързана на възел за съседните. Няма вериги или белезници — нищо метално, което би повредило зъбите на прасетата и би ги обезкуражило.

Когато желязото в пещта се нагорещява до бяло, Карло го слага на наковалнята с клещите и го удря с чука, докато се превърне в окова. Искрите летят навсякъде в полутъмното помещение, отскачат от гърдите му, отскачат от гърдите на доктор Ханибал Лектър.

Телевизионната камера на Мейсън — някак странна сред допотопните инструменти — наднича към доктор Лектър от паякоподобния си метален статив. Върху тезгяха има монитор. В момента е тъмен.

Карло нагрява оковата още веднъж и тича с нея навън, за да я прикрепи към повдигана, докато все още е гореща и податлива. Ударите на чука му отекват в големия обем на обора, ударът и ехото — ДАН-дан, ДАН-дан.

Горе от сеновала се носи пращене и писукане — Пиеро е хванал на къси вълни репортаж от някакъв мач. В Рим „Калиари“ играе срещу омразния „Ювентус“.

Томазо седи на плетен стол, пневматичната пушка е подпряна на стената до него. Тъмните му свещенически очи не се отделят нито за миг от лицето на доктор Лектър.

Томазо долавя промяна в неподвижността на завързания мъж. Промяната е едва доловима, от безсъзнателност към неестествен самоконтрол, може би само звукът на дишането му се е променил.

Томазо става от стола си и вика:

— Събуди се!

Карло се връща в стаята със седлата, еленовият зъб се показва от устата му, после пак се скрива. Носи чифт панталони, натъпкани с плодове, зеленчуци и пилета. Отрива панталоните в тялото на доктор Лектър, в подмишниците му.

Като внимава да не доближи ръката си до лицето му, Карло улавя косата на Лектър и вдига главата му.

— Buona sera, Dottore.

Телевизионният монитор изпращява, екранът просветва и се появява физиономията на Мейсън.

— Запалете светлината над камерата — нарежда той. — Добър вечер, доктор Лектър.

Докторът отваря очи за първи път.

На Карло му се струва, че от очите на демона хвърчат искри, но може би това е отражението на огъня. Прекръсти се, да не му е уроки.

— Мейсън — каза докторът към камерата. Зад Мейсън доктор Лектър виждаше силуета на Марго, черен на фона на аквариума. — Добър вечер, Марго — добави с учтив тон. — Радвам се да те видя отново.

Говореше съвършено ясно. Може би беше буден от доста време.

— Доктор Лектър — чу се дрезгавият глас на Марго.

Томазо отиде при прожектора над камерата и го запали.

Силната светлина ги заслепи за миг.

— Докторе — заговори Мейсън с плътния си глас на радиоговорител. — След двайсет минути ще дадем на прасетата първото ястие, което ще бъдат краката ти. След това ние с теб ще си устроим парти по пижами. По това време може би вече ще носиш къси панталонки. Кордел ще те поддържа жив дълго…

Мейсън продължаваше да говори, Марго се наведе, за да види какво става в обора.

Доктор Лектър погледна в монитора, за да се увери, че Марго го наблюдава. След това с металически, напрегнат глас, прошепна на Карло:

— Брат ти Матео сигурно вече мирише по-лошо и от теб. Напълни гащите, когато го разпрах.

Карло бръкна в задния си джоб и извади електрически остен за добитък. Ярко осветен от прожектора на камерата, замахна с остена към главата на доктор Лектър. Улови го за косата с една ръка, натисна бутона на дръжката и приближи инструмента до лицето му, докато между двата електрода прескачаше високоволтовата дъга.

— Еби си майката — изпсува Карло и опря електродите в окото на доктор Лектър.

Доктор Лектър не издаде нито звук — звукът дойде откъм високоговорителя. Мейсън изрева колкото му позволяваше дъхът, а Томазо напрегна сили, за да издърпа Карло настрани. Пиеро слезе от сеновала да помага. Двамата успяха да накарат Карло да седне на плетения стол и да го задържат.

— Ако го ослепиш, няма да видим пукната пара — изреваха двамата едновременно в двете му уши.

Доктор Лектър регулира щорите в двореца на паметта си, за да намали ослепителния блясък. Аххххх. Опря лицето си до хладния мраморен хълбок на Венера.

После се обърна към камерата и каза ясно:

— Няма да взема шоколада, Мейсън.

— Кучият му син е смахнат — обади се шериф Моли. — Обаче и Карло е същата стока.

— Слез долу и стой помежду им — нареди Мейсън.

— Сигурен ли си, че нямат оръжие? — попита Моли.

— Нали те наех, за да се оправяш в трудни положения? Нямат. Само пневматичната пушка.

— Нека отида аз — намеси се Марго. — Ще ги спра, ако решат да се правят на големи мъже. Италианците уважават майките си, а и Карло знае, че аз боравя с парите.

— Изнесете камерата навън и ми покажете прасетата — нареди Мейсън. — Вечерята е в осем.

— Не съм длъжна да остана за вечеря — каза Марго.

— О, да, длъжна си — отвърна Мейсън.

Глава 83

Марго пое дълбоко въздух пред обора. След като беше готова да го убие, би трябвало да е готова и да го погледне. Усети вонята на Карло, преди да отвори вратата на склада със седлата. Пиеро и Томазо стояха от двете страни на доктор Лектър. Гледаха Карло, седнал на един стол.

— Buona sera, signori — поздрави Марго. — Приятелите ти са прави, Карло. Ако сега му направиш нещо, няма да има пари. А стигнахте толкова далече.

Карло не изпускаше от поглед лицето на доктор Лектър.

Марго извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер на осветената клавиатура и го подаде на Карло.

— Дръж — каза му. — Прочети какво пише.

На дисплея се бе изписало „Банка Стойбен“.

— Това е банката в Калиари, сеньор Деограчиас. Утре сутринта, когато това свърши, когато го накарате да плати за храбрия ви брат, ще набера този номер, ще кажа кода си на банкера и ще му наредя: „Предайте на сеньор Деограчиас остатъка от парите, които пазите за него.“ Банкерът ще потвърди по телефона. Утре вечер в самолета на път за вкъщи ще бъдете богати хора. Семейството на Матео също. Ако обаче доктор Лектър не види собствената си смърт, ако не може да види как прасетата идват, за да изядат лицето му, няма да получите нищо. Бъди мъж, Карло. Отиди да докараш прасетата. След половин час, когато започнат да гризат краката му, ще чуеш как пищи.

Карло отметна глава назад и пое дълбоко въздух.

— Piero, andiamo! Tu, Tomaso, rimanii.

Томазо седна на плетения стол до вратата.

— Всичко е под контрол, Мейсън — обади се Марго пред камерата.

— Искам да взема носа му с мен в стаята. Кажи на Карло — отвърна Мейсън. Екранът угасна. Излизането на Мейсън от стаята му беше свързано с големи усилия за него самия и за хората около него. Тръбите трябваше да се свържат с контейнерите на носилката му за пътуване, респираторът трябваше да се захрани с акумулаторите.

Марго погледна доктор Лектър.

Раненото му око се беше подуло и затворило под обгорелите белези в двата края на веждата.

Отвори здравото си око. Беше в състояние да запази на лицето си усещането за хладина от мраморния хълбок на Венера.

— Харесва ми ароматът на този крем, Марго. Прохладен, лимонов. Благодаря ти, че дойде.

— Точно това ми казахте първия ден, когато ме въведоха в кабинета ви. Тогава течеше първото предварително следствие на Мейсън.

— Това ли съм казал? — Току-що завърнал се от двореца на паметта си, където бе прегледал всичките си разговори с Марго, беше сигурен, че е така.

— Да. Аз плачех, страх ме беше да ви разкажа за Мейсън и мен. Страх ме беше и да седна. Вие обаче изобщо не ме поканихте да седна… Знаехте, че имам шевове, нали? Разхождахме се в градината. Помните ли какво ми казахте?

— Че вината ти за това, което се е случило…

— … не е по-голяма, отколкото ако бясно куче ме е ухапало по задника, това казахте. Тогава ме успокоихте, при следващите сеанси също, и ви бях благодарна известно време.

— Какво друго ти казах?

— Че сте много по-особен, отколкото аз някога мога да бъда — промълви тя. — Че няма нищо лошо в това да си странен.

— Ако опиташ, ще си спомниш всичко, което някога сме си говорили. Спомни си…

— Не ме молете сега. — Думите й се изплъзнаха, не искаше да го каже по този начин.

Доктор Лектър се раздвижи леко и въжетата проскърцаха.

Томазо стана и отиде да провери дали всичко е наред.

— Attenzione alia bocca, Signorina. Пазете се от устата.

Марго не знаеше дали Томазо има предвид устата на доктор Лектър или думите му.

— Марго, мина много време, откакто те лекувах, но искам да поговорим за заболяванията ти. Само за момент, насаме.

Насочи здравото си око към Томазо.

Марго се замисли за момент.

— Томазо, би ли ни оставил за малко?

— Не. Съжалявам, синьорина. Мога обаче да застана отвън и да оставя вратата отворена.

Томазо се качи с пушката на сеновала и продължи да наблюдава доктор Лектър оттам.

— Никога не бих те притеснявал с молби, Марго. Би ми било интересно да разбера защо правиш това. Ще ми кажеш ли? Може би си започнала да вземаш шоколада, както обича да се изразява Мейсън, след като си се борила с него толкова дълго? Не е нужно да се преструваме, че отмъщаваш за лицето му.

Тя му каза за Джуди, за това, че искат бебе. Отне й по-малко от три минути. Изненада се колко лесно можеха да се резюмират проблемите й.

Чу се далечен звук — цвърчене, после писък. Отвън край оградата, с която беше разделил отворения край на обора, Карло се занимаваше с магнетофона — готвеше се да извика дивите прасета от горското пасище с отчаяните писъци на жертви, отдавна умрели или откупени от роднини.

Ако доктор Лектър чу, не го показа с нищо.

— Марго, смяташ ли, че Мейсън просто ще ти даде това, което ти е обещал? Ти го молиш. Помогнаха ли ти молбите, когато те разкъсваше? Това е същото като да вземаш шоколада и да го оставяш да прави каквото си иска. Той обаче ще накара Джуди да изяде сиренето, а тя не е свикнала с това.

Марго не отговори, но челюстите й се стегнаха.

— Знаеш ли какво ще стане, ако, вместо да пълзиш пред него, просто стимулираш простатата му с електрическия остен на Карло? Виждаш ли го? Ето там, на тезгяха.

Марго понечи да се надигне.

— Изслушай ме — просъска докторът. — Мейсън ще ти откаже. Знаеш, че ще трябва да го убиеш. Знаеш го от двайсет години. Знаеш го, откакто те накара да захапеш възглавницата и да не издаваш нито звук.

— Да не би да казвате, че ще го направите заради мен? Никога не бих могла да ви се доверя.

— Разбира се, че не. Можеш обаче да си сигурна, че никога няма да отрека, че съм го направил аз. Всъщност терапевтичният ефект за теб ще е много по-голям, ако го убиеш лично. Спомни си, че ти го препоръчах още когато беше дете. От професионална гледна точка това е катарзисът, който трябваше да ти препоръчам. Сега си достатъчно зряла. Какво значение може да има за мен обвинението в още едно убийство? Наясно си, че ще трябва да го убиеш. И когато го направиш, законът ще проследи парите — ще стигне до теб и новороденото бебе. Марго, аз съм единственият друг възможен извършител. Ако умра преди Мейсън, кого другиго ще заподозрат? Можеш да го направиш когато пожелаеш, а аз ще ти изпратя писмо, в което ще ти разкажа с каква радост съм го убил със собствените си ръце.

— Не, доктор Лектър, съжалявам. Твърде късно е. Направила съм вече своите планове. — Погледна лицето му със сините си касапски очи. — Мога да го извърша и след това да спя спокойно. Знаете, че мога.

— Да, знам. Винаги съм харесвал това у теб. Ти си много по-интересна… Много по-способна от брат си.

Тя стана да си върви.

— Съжалявам, доктор Лектър, ако това изобщо има някакво значение.

Преди да стигне вратата, той я попита:

— Марго, Джуди кога ще има отново овулация?

— Какво? След два дни, струва ми се.

— Имаш ли всичко друго, от което се нуждаеш? Съдинки, апарат за бързо замразяване?

— Разполагам с цялото оборудване на една клиника по безплодие.

— Направи нещо за мен.

— Да?

— Наругай ме и откъсни кичур от косата ми, отстрани на главата, ако нямаш нищо против. С малко кожа. Занеси го в къщата. Сложи го в ръката на Мейсън. След като умре. Когато се прибереш в къщата, кажи на Мейсън да ти даде това, което искаш. Чуй какво ще ти отговори. Аз съм тук, ти си изпълнила своята част от сделката. Дръж косата ми в ръка и му кажи да ти даде това, което искаш. Чуй какво ще ти отговори. Когато се изсмее в лицето ти, ела пак тук. Трябва само да вземеш пушката с упойката и да стреляш по този зад теб. Или да го удариш с чука. Той има джобен нож. Просто срежи въжетата на едната ми ръка и ми дай ножа. И се махни. Аз ще свърша останалото.

— Не.

— Марго?

Тя сложи ръка на дръжката на вратата, готова да устои на всякакви увещания.

— Все още ли можеш да счупиш орех?

Тя бръкна в джоба си и извади два. Мускулите на ръката й се издуха и черупките се пропукаха.

Докторът се засмя.

— Отлично. Цялата тази сила само за някакви си орехи. Можеш да предложиш орехи на Джуди, за да преодолее вкуса на Мейсън.

Марго се върна при него. Изражението й беше ледено. Заплю го в лицето и откъсна кичур коса недалеч от темето му.

Когато излизаше, тя го чу да си тананика.

Докато крачеше към осветената къща, парчето кървав скалп бе залепнало за дланта й, а косата висеше между пръстите — дори не беше нужно да ги свива.

Размина се с Кордел — той караше количка за голф с медицинско оборудване, за да подготви пациента.

Глава 84

От надлеза на магистралата в северна посока край изход 30 Старлинг виждаше осветената къща на портиера, първия пост на ферма „Мъскрат“. Беше решила, докато шофираше към Мериленд: щеше да влезе по задния път. Ако опиташе да мине през парадния вход без документи и без заповед, местните шерифи щяха да я придружат до границата на областта или до областния затвор. Докато отново се освободеше, всичко щеше да е приключило.

По дяволите разрешението. Стигна до изход 29, доста зад „Мъскрат“, и се върна назад по служебния път. Беше черен и изглеждаше много тъмен след светлините по магистралата. Вдясно беше насипът, а вляво имаше канавка и висока телена ограда, зад която чернееше националната гора. На картата беше отбелязан застлан с чакъл противопожарен път, който се разклоняваше от черния на около миля по-нататък, далеч от къщата на портала на имението. Там беше спряла погрешка при идването си тук първия път. Според картата противопожарният път водеше до фермата. Засече разстоянието по километража. Струваше й се, че мустангът ръмжи по-силно от обикновено, въпреки че караше почти без газ.

След малко видя на светлината от фаровете тежкия портал от метални тръби, с бодлива тел в горния край. Надписът ВХОД ЗА ДОСТАВКИ, който бе забелязала при първото си идване, сега липсваше. Пред крилата на портала и над дренажната тръба под пътя бяха прорасли буренаци. Видя, че неотдавна са били смачкани от нещо. На едно място се беше образувал пясъчен нанос и върху него ясно личаха следи от зимни гуми. Дали бяха като онези, които бе видяла на паркинга пред супермаркета? Не знаеше дали са същите, но много приличаха.

Порталът беше заключен с верига и никелиран катинар. Никакъв проблем. Старлинг се озърна. Нямаше жива душа. Незаконно проникване. Чувстваше го като престъпление. Провери колоните на вратите, за да види дали няма алармена инсталация. Нямаше. Стисна фенерчето между зъбите си и с помощта на два щифта отвори катинара за по-малко от петнайсет секунди. Вкара колата през портала, спря доста по-нататък между дърветата и се върна да затвори. Прокара веригата между железните прътове с катинара отвън — отдалеч всичко изглеждаше нормално. Остави свободните краища на веригата вътре, така че, ако се наложи, да може да отвори портала с колата, без да слиза.

Измери разстоянието с палец по картата и прецени, че до къщата остават около две мили през гората. Подкара по тъмния тунел под дърветата. Нощното небе прозираше само понякога над главата й. Превключи на втора и пак продължи почти без газ, само на габарити. Опитваше се да вдига колкото може по-малко шум. Чуваше как сухите буренаци стържат пода на автомобила. Когато измина малко по-малко от две мили, спря. Изключи двигателя и чу как в мрака грачи гарга. Гаргата я беше яд на нещо. Молеше се на Бога да е гарга.

Глава 85

Кордел влезе в склада с конските сбруи енергично, като палач, натоварен с банки и висящи от тях маркучи за инфузионни разтвори.

— Самият доктор Ханибал Лектър — каза той. — Толкова ми беше нужна маската ви за нашия клуб в Балтимор. С приятелката ми държим специално заведение, оборудвано като тъмница, с кожи и камшици.

Остави нещата върху тезгяха до наковалнята и мушна един ръжен в огнището да се нагрява.

— Имам една добра и една лоша новина — продължи Кордел с бодрия глас на медицинска сестра край пациент, с лек швейцарски акцент. — Мейсън каза ли ви каква е програмата? Програмата е следната… След малко ще го сваля тук и прасетата ще изядат краката ви. След това ще изчакате до утре, когато Карло и братята му ще нахранят с вас прасетата, като започнат от главата, така че да изядат най-напред лицето ви, както кучетата са изяли лицето на Мейсън. До последния момент ще ви поддържам жив с кръвопреливане и турникети. Песента ви наистина е изпята. Това е лошата новина.

Кордел погледна към камерата, за да се увери, че е изключена.

— Добрата новина е, че не е необходимо всичко това да е по-лошо от едно отиване на зъболекар. Вижте това, докторе. — Кордел вдигна спринцовка с дълга игла пред очите му. — Да поговорим като медицински лица. Мога да отида зад вас и да ви бия гръбначна инжекция, след която няма да чувствате нищо от кръста надолу. Ще можете да затворите очи и да се опитате да не чувате. Ще усещате само някакво теглене и бутане. После, след като Мейсън се е повеселил за вечерта, мога да ви дам нещо, от което сърцето ви просто ще спре. Искате ли да го видите?

Кордел извади флакон с павулон и го задържа достатъчно близо до здравото око на доктор Лектър, за да го види, но и достатъчно далеч, за да не бъде ухапан.

Отблясъците от огъня играеха по доволната му физиономия, очите му пламтяха щастливо.

— Имате много пари, доктор Лектър. Всички го казват. Аз знам как стават тези неща, защото и аз прехвърлям пари тук и там. Човек може да тегли, да ги движи, да прави каквото си иска с тях. Мога да прехвърлям парите си по телефона и се обзалагам, че и вие можете.

Кордел извади от джоба си мобилен телефон.

— Ще се обадим на банкера ви, вие ще му кажете кода, той ще ми потвърди и аз ще се погрижа за вас. — Вдигна нагоре спринцовката. — Пръс, пръс. Отговорете.

Доктор Лектър промърмори нещо с наведена глава. Кордел успя да чуе само думите „куфар“ и „сейф“.

— Хайде, докторе, след това просто ще заспите.

— Нерегистрирани стотачки — промълви доктор Лектър и гласът му заглъхна.

Кордел се наведе още по-близо и доктор Лектър изви врат максимално напред, хвана веждата му с малките си остри зъби и откъсна доста голямо парче, защото Кордел отскочи инстинктивно назад. Доктор Лектър изплю веждата в лицето му, сякаш беше люспа от грозде.

Кордел почисти раната и й сложи лепенка, която му придаде странен вид.

Взе спринцовката.

— Жалко за пропуснатото облекчение — каза той. — Преди изгрев-слънце ще гледате на всичко това по друг начин. Знаете, че имам стимул да се отнеса с вас по другия начин. И ще ви накарам да почакате.

Взе ръжена от огъня.

— Сега ще ви закача където трябва — продължи Кордел. — Ако се съпротивлявате, ще ви изгоря. Усещането е това.

Докосна зачервения край на ръжена до гърдите на доктор Лектър и изгори зърното му. Наложи се да изгаси разрастващия се по ризата му огнен кръг.

Доктор Лектър не издаде никакъв звук.

Карло вкара повдигача в помещението на заден ход. Пиеро и Карло вдигнаха заедно масивния кръст, докато Томазо следеше какво става, готов да реагира с въздушната пушка. Завързаха кръста за предната част на повдигача, после стегнаха краката на доктор Лектър за вилките.

Кордел заби по една инфузионна игла с клапан за спиране в ръцете на доктор Лектър. Трябваше да се качи на бала сено, за да може да закачи бутилките с кръвна плазма високо в горната част на повдигача. После се отдръпна и огледа доволно работата си. Доктор Лектър представляваше странна гледка, разпнат, със системи за венозно преливане във всяка ръка, като пародия на нещо, но Кордел не можеше да си спомни какво точно. След това взе турникети с плъзгащ се възел и ги сложи над коленете му, като завърза краищата им с въже така, че да могат да се стегнат през оградата и доктор Лектър да не умре от загуба на кръв. Още беше рано да ги затегнат, защото Мейсън щеше да побеснее, ако разбереше, че крайниците му са изтръпнали.

Беше време да свалят Мейсън и да го сложат в микробуса. Машината, паркирана зад обора, беше изстинала. Сардинците бяха оставили обяда си вътре. Кордел изруга и изхвърли хладилната им чанта навън. Трябваше да почисти шибаното купе с прахосмукачка. И да го проветри, защото тъпите сардинци бяха пушили вътре, въпреки че им беше забранил. Бяха сложили запалката на мястото й, а захранващият кабел на монитора се люлееше над арматурното табло.

Глава 86

Преди да отвори вратата, Старлинг изгаси плафона в купето на мустанга и отвори багажника.

Ако доктор Лектър беше тук, ако успееше да го залови, може би щеше да се наложи да го закара до областния затвор в багажника, окован с белезниците за китката и глезена. Разполагаше с четири чифта белезници и достатъчно дълго въже, за да го овърже като прасе, за да не рита. По-добре да не мисли за физическата му сила.

Когато стъпи на чакъла, усети, че е замръзнал. Старата кола изпъшка, когато пружините се освободиха от теглото й.

— Не можеш да не се оплачеш, нали, старче? — промърмори тя на колата си под нос. Изведнъж си спомни как разговаряше с Хана, кобилата, която отведе през нощта, когато колеха агнетата. Не затвори вратата на колата докрай. Прибра ключовете в плътния джоб на панталоните си, за да не дрънчат.

Нощта беше ясна, имаше четвъртина луна и можеше да се движи под открито небе без фенерче. Опита края на пътя — чакълът беше неравен и нетрамбован. Щеше да е по-безшумно да ходи по средата, в отъпканите следи от гумите, с леко наклонена глава, вперила поглед напред, за да види накъде се вие пътят. Имаше чувството, че нагазва в меката тъмнина, чуваше хрущенето на чакъла под краката си, но не виждаше земята.

Трудният момент настъпи, когато вече не виждаше мустанга, но все още долавяше близостта му — не й се искаше да го изоставя.

Изведнъж се превърна в жена на трийсет и три, с разбита кариера, невъоръжена, сама нощем в гората. Виждаше себе си съвсем ясно, виждаше бръчиците около очите си. Отчаяно й се прииска да се върне при колата. Следващата й крачка беше колеблива, спря, чу дишането си.

Гаргата се обади отново, вятърът разклати оголените клони над главата й и тогава се разнесе писък, който раздра нощта. Беше толкова ужасен и отчаян, извиси се, притихна, завърши с молба за смърт, с такъв съкрушен глас, че я побиха тръпки. И отново писъкът.

Още щом го чу, Старлинг замръзна на място, а вторият я накара да продължи тичешком през тъмнината. Пистолетът все още беше в кобура. С едната си ръка държеше изгасеното фенерче, другата беше протегнала напред. Не, няма да го направиш, Мейсън. Няма. Бързо! Бързо! Установи, че може да следва отъпканата следа, ако се вслушва в стъпките си. След малко пътят сви покрай някаква ограда — яка ограда от метални тръби, висока два метра.

Долитаха ридания и молби, писъците се усилваха, а някъде пред Старлинг от другата страна на оградата нещо в храсталаците се раздвижи, превърна се в тропот, по-лек от конски, по-бърз. Дочу познато грухтене.

Писъците на агония се приближиха, несъмнено човешки, но за секунда наред с виковете чу равномерно пищене — микрофония. Явно беше запис или глас, пуснат през усилвател. Между дърветата се появи светлина, видя обора. Старлинг опря лице в студените тръби на оградата, за да погледне оттатък. Видя как се втурват напред продълговати силуети, високи докъм бедрата й. От другата страна на едно голо място, широко към четирийсет метра, имаше обор, чиято голяма двойна порта беше разтворена. В края оборът беше преграден, а на оградата имаше врата, разделена на две половини в средата, над която висеше огледало с богато украсена рамка, отразяващо светлината в светъл правоъгълник на земята. На голото място пред обора беше застанал набит мъж с шапка и голям радиокасетофон, запушил едното си ухо с длан, а от апарата се носеха писъци и ридания.

От храсталаците започнаха да излизат дивите свине — жестоки муцуни, бързи като вълци, дългокраки и силни, настръхнали, рошави.

Карло хукна към оградата, мина през вратата и я затвори, когато прасетата все още бяха на трийсет метра от него. Спряха в полукръг и зачакаха, вечно озъбени заради големите си глиги. Стояха като футболисти, които очакват топката да влезе в игра, втурваха се напред, пак спираха, грухтяха, чаткаха със зъби.

Старлинг беше виждала прасета и преди, но не такива. Притежаваха някаква ужасяваща красота, бързина, елегантност. Наблюдаваха вратата на обора, бутаха се, пристъпваха напред, връщаха се назад, но винаги обърнати към отворения край на обора.

Карло метна нещо през рамо и се скри вътре.

Микробусът се появи във вътрешността на обора на заден ход. Старлинг веднага разпозна сивата машина, която спря под ъгъл спрямо оградата. Кордел слезе и отвори плъзгащата се странична врата. Преди да изгаси вътрешното осветление, Старлинг зърна вътре Мейсън, подпрян на възглавници, с респиратора, с навита на гърдите му коса. Място на първия ред. Над вратата светнаха прожектори.

Ниският набит мъж вдигна нещо от земята до себе си, което в първия момент Старлинг не можа да разпознае. Приличаше на долна част на човешко тяло — крака. Ако наистина беше така, значи мъжът беше много силен. За миг си помисли, че това са останките на доктор Лектър, но краката се огъваха неестествено по начин, какъвто ставите не биха позволили.

Можеше да са краката на Лектър само ако костите му са били натрошени. Карло извика нещо назад към обора и Старлинг чу, че заработи двигател.

Появи се повдигачът. Караше го Пиеро. Доктор Лектър беше вдигнат високо с вилицата, ръцете му бяха вързани отстрани на дървен кръст, с движението на повдигача се поклащаха банки с инфузионен разтвор. Беше твърде високо, за да види настървените свине, да разбере какво го очаква.

Повдигачът се придвижваше съвсем бавно, сякаш беше част от някаква ужасна процесия. Карло крачеше от едната му страна, от другата — Джони Моли, въоръжен.

Старлинг веднага забеляза значката му на помощник-шериф. Беше звезда, а не като значките на местните шерифи. Бяла коса, бяла риза. Шофьорът на микробуса по време на отвличането.

От купето се разнесе дебелият глас на Мейсън. Изтананика нещо и се изсмя.

Прасетата, свикнали на шума, не се бояха от машината, а сякаш я приветстваха.

Повдигачът спря недалеч от оградата. Мейсън каза на доктор Лектър нещо, което Старлинг не чу. Лектър не помръдна с глава, с нищо не показа, че е чул. Беше по-високо дори от Пиеро в кабината. Към Старлинг ли погледна? Тя не разбра, защото вече тичаше покрай оградата, покрай обора, към задната врата, през която беше влязъл микробусът.

Карло пусна натъпканите панталони зад оградата. Прасетата се втурнаха напред едновременно, но на всеки крачол имаше място само за две, които избутваха останалите назад. Дърпаха, ръмжаха, разкъсваха мъртвите пилета от крачолите, тръскаха глави, наоколо хвърчаха вътрешности — гъмжило от четинести гърбове.

Карло беше сложил в панталоните само три пилета и няколко марули, колкото да раздразни апетита на прасетата. Направиха ги на парцали почти веднага и насочиха малките си лакоми очички към преградата, с потекли лиги.

Пиеро смъкна вилицата на повдигача почти до земята. Горната част на вратата засега щеше да предпази жизненоважните органи на доктор Лектър. Карло свали обувките и чорапите му.

— Малките прасенца, грух-грух-грух — извика Мейсън от микробуса.

Старлинг приближаваше зад тях. Те гледаха в обратна посока към прасетата. Тя отмина вратата към склада с конски сбруи и излезе в средата на обора.

— Внимавайте да не му изтече кръвта — обади се Кордел от микробуса. — Имайте готовност да затегнете турникетите, когато ви кажа.

Почисти предпазното стъкло пред окото на Мейсън с парченце плат.

— Нещо да кажете, доктор Лектър? — долетя дълбокият глас на Мейсън.

Пистолетът изтрещя в затвореното пространство на обора, гласът на Старлинг:

— Горе ръцете, не мърдайте! Изгаси мотора!

Пиеро сякаш не разбра.

— Fermare il motore — преведе доктор Лектър услужливо.

Чуваше се единствено нетърпеливото квичене на прасетата.

Старлинг забеляза само един пистолет на бедрото на белокосия мъж със звездата. Кобур, който се отваря с едно движение на палеца. Най-напред ги накарай да легнат.

Кордел скочи зад волана на микробуса и го подкара. Мейсън му се разкрещя. Старлинг се обърна рязко натам, видя с периферното си зрение движението на белокосия и се завъртя към него. Онзи изкрещя „Полиция!“ и извади пистолета си да я убие. Старлинг го простреля два пъти в гърдите с два бързи изстрела.

Неговият 357 калибров пистолет изхвърли трийсет сантиметра пламък към земята, помощник-шерифът се олюля назад, падна на колене, погледна към гърдите си, към изкривената значка, изкривена от едрокалибрения куршум, пронизал сърцето му.

Моли падна назад и повече не помръдна.

Томазо, в склада за конски принадлежности, чу изстрелите, грабна пневматичната пушка, качи се на сеновала и пропълзя в края, от който се виждаше другата част на обора.

— Правете каквото ви казвам! — нареди Старлинг с непознат за самата нея глас. Действай бързо, докато все още са стъписани от смъртта на Моли. — На земята! Главите насам!

— Girati dall’ altra parte30 — обади се доктор Лектър откъм повдигача.

Карло вдигна поглед към Старлинг, видя, че е готова да го убие, и легна неподвижно. Тя закопча белезниците с една ръка — китката на Карло за глезена на Пиеро и глезена на Пиеро за китката на Карло. През цялото време държеше пистолета насочен към ушите им.

След това извади ножа от канията на глезена си и отиде до повдигача.

— Добър вечер, Старлинг — поздрави я той, когато застана пред него.

— Можете ли да ходите? Краката ви здрави ли са?

— Да.

— Виждате ли добре?

— Да.

— Ще ви развържа. Моите уважения, докторе, но ако опитате да ми свиете някой номер, ще ви застрелям на секундата. Ясно ли е?

— Напълно.

— Правете каквото трябва и ще оцелеете.

— Думи на протестант.

През цялото време Старлинг действаше. Ножът беше остър. Откри, че назъбеното острие реже по-добре гладкото ново въже.

Дясната му ръка беше свободна.

— Ако ми дадеш ножа, ще довърша.

Тя се поколеба. Отдръпна се на безопасно разстояние и му подаде късата кама.

— Колата ми е на неколкостотин метра оттук на чакъления път.

Трябваше да наблюдава и него, и мъжете на земята.

Доктор Лектър освободи единия си крак. Зае се с другия — трябваше да среже всяка намотка отделно. Не виждаше легналите на земята Карло и Пиеро.

— Не се опитвайте да избягате, когато се освободите. Няма да стигнете до вратата. Ще ви дам два чифта белезници — каза Старлинг. — На земята зад вас има двама души. Накарайте ги да припълзят до повдигача и ги оковете за него. След това оковете себе си.

— Двама? — попита той. — Внимавай, трябва да са трима.

Още преди да довърши, стреличката от пневматичната пушка на Томазо излетя като сребърна нишка под ярката светлина на прожекторите и се заби в гърба на Старлинг. Тя се обърна рязко, вече замаяна, опита се да открие целта, макар че пред очите й притъмняваше, видя цевта на ръба на сеновала и стреля, стреля, стреля. Томазо се изтърколи назад, обсипан от трески, нагоре към прожекторите се понесе синкав дим. Старлинг стреля още веднъж, престана да вижда. Коленете й се огънаха, но въпреки всичко протегна ръка към колана си за нов пълнител.

Пукотевицата сякаш още повече оживи свинете. Виждаха мъжете на земята в подканящи пози, грухтяха и квичаха, притискаха се към оградата. Старлинг падна по очи, а празният пистолет издрънча край нея, отворен. Карло и Пиеро вдигнаха глави да видят какво става и запълзяха мъчително към трупа на Моли, към пистолета и ключовете му за белезници. Чуха, че Томазо зарежда пневматичната пушка горе на сеновала. Имаше още една стреличка. Старлинг стана и се приближи до ръба, затърси с очи доктор Лектър от другата страна на повдигача.

Томазо беше на ръба на сеновала, нямаше да има къде да се скрие.

Доктор Лектър взе Старлинг на ръце и тръгна заднишком към вратата в преградата, като се стремеше да се прикрива зад повдигача, докато Томазо напредваше внимателно, мереше крачките си по ръба на сеновала. Стреля, но стреличката, предназначена за доктор Лектър, се заби в пищяла на Старлинг. Доктор Лектър освободи резетата на вратата в преградата. Пиеро грабна трескаво връзката ключове на Моли, а Карло се метна към пистолета, и тогава прасетата се втурнаха към вечерята, която се опитваше да се надигне. Карло успя да стреля, едно прасе падна, но останалите го стъпкаха и се нахвърлиха върху двамата с Пиеро, върху трупа на Моли. Прииждаха още.

Когато прасетата се втурнаха в обора, доктор Лектър беше зад вратата със Старлинг в ръце.

Томазо видя как лицето на брат му се превърна в кървава пихтия. Хвърли пушката в сеното. Доктор Лектър, изправен като танцьор, излезе иззад вратата със Старлинг на ръце и тръгна бос между прасетата, през морето от четинести гърбове. Някои от тях, включително и една бременна женска, се обърнаха към него и наведоха тави за нападение.

Доктор Лектър също се обърна към тях и когато не доловиха страх, отново се върнаха към лесната плячка на земята.

Никой от къщата не се притече на помощ. След като стигна до дърветата на служебния път, доктор Лектър спря, за да извади стреличките от тялото на Старлинг и да изсмуче раните. Тази в крака й бе попаднала в костта и се бе изкривила.

В храсталаците наблизо шумоляха прасета.

Той свали обувките на Старлинг и ги сложи на собствените си боси крака. Стягаха му. Остави пистолета на глезена й, така че да може да го достигне, ако се наложи.

Десет минути след това портиерът на главния вход вдигна очи от вестника си, защото чу раздиращ рев като от витлов изтребител, който напада с картечницата си. Беше петлитров мустанг, който минаваше по прелеза на шосето с 5800 оборота на двигателя.

Глава 87

Мейсън вие и скимти да го приберат в стаята му, скимти както някога, когато по-малките момчета и момичета му се съпротивляваха и успяваха да му ударят някой и друг шамар, преди да ги притисне с теглото си.

Марго и Кордел го качиха с асансьора в неговото крило и го сложиха на леглото му, после превключиха апаратите на постоянно захранване.

Мейсън беше по-бесен от всякога и кръвоносните съдове пулсираха над оголените кости на лицето му.

— По-добре да му дам нещо — каза Кордел, когато влязоха в стаята за игри.

— Още не. Известно време трябва да мисли. Дай ми ключовете на хондата си.

— Защо?

— Някой трябва да слезе там долу да види дали някой е останал жив. Искаш ли да отидеш?

— Не, но…

— Ще вкарам колата ти в склада за конски принадлежности. Микробусът не може да мине оттам. Дай ми шибаните ключове.

Слезе долу, на алеята. Томазо подтичваше откъм гората през празното пространство, озърташе се назад. Мисли, Марго. Погледна часовника си. 8,20. Смяната на Кордел ще дойде в полунощ. Има време да повикам хора от Вашингтон с хеликоптера, за да почистят. Подкара през тревата към Томазо.

— Аз опитал хване, прасе бутнало… Той… — Томазо показа с жестове как доктор Лектър носи Старлинг. — … жената. Отишли в шумна кола. Тя има… due — вдигна нагоре два пръста — freccette. — Посочи долната част на крака си. — Freccette. Dardi. Забил. Бам. Due freccette. — Показа как е стрелял с пушката.

— Стрелички — подсказа Марго.

— Стрелички може прекалено много наркотик. Тя може умряла.

— Качвай се — отсече Марго. — Трябва да отидем да проверим.

Марго вкара колата през двойната странична врата, през която Старлинг бе влязла в обора. Квичене, грухтене, настръхнали четинести гърбове. Марго продължи напред, като натискаше непрекъснато клаксона, докато успя да види останките от трима души, които вече не можеха да бъдат разпознати.

След това влязоха в склада за конски принадлежности и затвориха вратата след себе си.

Марго си даде сметка, че Томазо е единственият, останал жив, освен Кордел, който я е виждал в обора.

Може би и Томазо си бе помислил същото. Стоеше на безопасно разстояние от нея, не отделяше от лицето й интелигентните си черни очи. По бузите му имаше сълзи.

Мисли, Марго. Не искаш никакви неприятности със сардинците. Те са наясно, че ти оперираш с парите. Ще те очистят за секунда.

Марго бръкна в джоба си и погледът на Томазо проследи ръката й.

Извади мобилен телефон. Набра Сардиния, банкера у дома му, в два и половина сутринта. Поговори кратко с него и подаде телефона на Томазо. Той кимна, отговори, пак кимна и върна апарата. Парите бяха негови. Изкачи се на сеновала и взе чантата си заедно с палтото и шапката на доктор Лектър. Докато прибираше нещата, Марго взе електрическия остен, провери напрежението, скри го в ръкава си. Взе и чука за подковаване.

Глава 88

Томазо закара Марго до къщата с колата на Кордел. Разбраха се да остави хондата на дългосрочен паркинг на международното летище „Дълес“ във Вашингтон. Марго му обеща да погребе останките на Пиеро и Карло колкото може по-добре.

Той чувстваше, че трябва да й каже нещо, и се съсредоточи да намери думите на английски.

— Синьорина, свинете, трябва знае, свинете помага на Dottore. Стои назад от него, обикаля го. Те убива брат мой, убива Карло, но стои назад от доктор Лектър. Мисли те него обожават. — Томазо се прекръсти. — Не трябва гони повече.

И през целия си дълъг живот в Сардиния Томазо щеше да го разказва по този начин. На шейсет години щеше да твърди, че доктор Лектър, с жената на ръце, е излязъл от обора, понесен от свинете.

След като колата изчезна по служебния път, Марго се загледа в осветения прозорец на Мейсън. Видя сянката на Кордел, която се движеше по стените, докато той се суетеше около брат й, докато включваше мониторите за дишането и пулса му.

Мушна дръжката на чука за подковаване отзад под колана си и пусна отгоре му задната част на якето си.

Когато Марго слезе от асансьора, Кордел излизаше от стаята на Мейсън с някакви възглавници.

— Кордел, направи му мартини.

— Не знам дали…

— Аз знам. Направи му мартини.

Кордел остави възглавниците на канапето и коленичи пред хладилника.

— Има ли някакъв сок там? — попита Марго и се приближи зад него. Стовари чука за подковаване с всичка сила върху основата на черепа му и чу пукване. Главата му се блъсна в хладилника, отскочи и Кордел падна назад, с втренчени към тавана очи. Едната му зеница се разширяваше, другата — не. Марго обърна главата му настрани и отново стовари чука. Слепоочието му хлътна с два сантиметра, от ушите му потече гъста кръв.

Марго не почувства каквото и да било.

Мейсън чу, че вратата на стаята му се отваря, и обърна натам окото си под защитното стъкло. Светлината беше слаба и беше задрямал за миг. Змиорката също спеше под камъка.

Едрото тяло на Марго изпълни рамката на вратата. Затвори я.

— Здрасти, Мейсън.

— Какво стана долу? Защо се забави толкова, мамка му?

— Всички долу са мъртви, Мейсън. — Марго застана до леглото му, откачи кабела на телефона и го хвърли на пода. — Пиеро, Карло, Джони Моли са мъртви. Доктор Лектър се измъкна и взе със себе си онази жена, Старлинг.

Мейсън изруга и между зъбите му се появи пяна.

— Изпратих Томазо да си върви у дома и му дадох парите.

— Какво? Ти, скапана кучко, слушай какво ще ти кажа! Ще разчистим боклука и ще започнем отначало. Имаме на разположение почивните дни. Не е нужно да се безпокоим за това, което видя Старлинг. След като Лектър я е взел, можем да я смятаме за труп.

Марго сви рамене.

— Мен не ме видя.

— Обади се във Вашингтон и докарай тук четири от онези копелета. Покажи им малкия багер… Кордел! Ела веднага! — просвири Мейсън в тръбите си. Марго ги бутна настрана и се наведе над него, за да може да вижда лицето му.

— Кордел няма да дойде, Мейсън. Кордел е мъртъв.

— Какво?

— Убих го в стаята за игри. А сега, Мейсън, ще ми дадеш това, което ми дължиш. — Свали страничната преграда на леглото, вдигна навитата сплетена коса и дръпна завивката от тялото му. Краката му вече не бяха по-големи от франзели. Ръката му — единственият крайник, който можеше да движи — заопипва телефона. Респираторът продължаваше да пухти в постоянния си ритъм.

Марго извади от джоба си неспермициден презерватив и го вдигна пред окото му, за да го види. От ръкава си извади електрическия остен.

— Помниш ли как плюеше на патката си за смазка? Може би ще успееш да отделиш малко слюнка? Не? Тогава аз?

Мейсън започна да крещи, когато респираторът му позволяваше — поредица магарешки ревове, но всичко свърши за половин минута, при това успешно.

— Ти си мъртва, Марго. — Прозвуча като „нарго“.

— О, Мейсън, всички ще умрем. Не знаеш ли? Тези тук обаче няма да умрат — рече тя и закрепи топлия контейнер под блузата си. — Движат се. Усукват се. Ще ти покажа как. Ще ти покажа как се усукват… Ще ти кажа и покажа.

Марго взе релефните гумени ръкавици за бъркане в аквариума.

— Мога да осиновя Джуди — обади се Мейсън. — Ще стане моя наследничка, бихме могли да направим попечителски фонд.

— Разбира се, че бихме могли — отвърна Марго и извади един шаран от страничния аквариум. Взе стол от къта за сядане и свали капака от големия аквариум. — Само че няма.

Наведе се и бръкна с големите си ръце във водата. Задържа шарана близо до дупката в камъка и когато змиорката се показа, я сграбчи зад главата със силната си длан, после я извади от аквариума и я вдигна над главата си. Беше дълга почти колкото нея, виеше се, празничната й кожа блестеше. Стисна я и с другата си ръка и когато се огъна, успя да я задържи, впила грапавите ръкавици в тялото й.

Слезе внимателно от стола се приближи до Мейсън със змиорката в ръце — главата й беше като метчик, зъбите чаткаха като телеграфен ключ, извити назад, зъби, от които никоя риба не можеше да се спаси. Сложи я на гърдите му върху черупката на респиратора, задържа я с една ръка, с другата започна да омотава около нея плитката на Мейсън.

— Ето така, Мейсън — обади се тя. — Усукват се.

После със свободната си ръка натисна челюстта му надолу, с цялата си тежест, той напрегна сили, доколкото ги имаше, но най-накрая устата му се отвори с хрущене.

— Трябваше да вземеш шоколада — каза Марго и натъпка муцуната на змиорката в устата му. Острите като бръснач зъби се впиха в езика му, както ловяха рибите, и челюстта не пускаше, упорито не пускаше, а тялото й се огъваше и виеше, омотано около плитката му. От носа на Мейсън потече кръв, давеше се.

Марго ги остави сами — Мейсън и змиорката. Шаранът плуваше в аквариума. Овладя се и седна на бюрото на Кордел, където остана, докато кривите на мониторите не се изравниха.

Когато се върна в стаята на Мейсън, змиорката все още мърдаше. Респираторът се вдигаше и спускаше, издуваше въздушния мехур на змиорката, изпомпваше кървава пяна от дробовете на Мейсън. Марго изплакна електрическия остен в аквариума и го прибра в джоба си.

След това извади от пликче в джоба си кървавия кичур коса и кожа на доктор Лектър. Издраска скалпа с ноктите на Мейсън — змиорката мърдаше и й пречеше, — после заплете косата в пръстите му. Най-накрая сложи един косъм върху гумените ръкавици зад аквариума.

Излезе, без да погледне мъртвия Кордел, и се прибра у дома при Джуди с топлата плячка, прибрана там, където щеше да се запази топла.