Ханибал

Глава 41

Около Мейсън Върджър се бе възцарила съпричастна тишина. Служителите му се отнасяха към него, сякаш бе изгубил бебето си. На въпроса как се чувства, отговори:

— Така, сякаш съм платил много пари за умрял макаронаджия.

След като поспа няколко часа, Мейсън поиска да пуснат деца в стаята за игри и да поговори с няколко от най-разстроените, но в момента нямаше нито едно разстроено дете, а доставчикът му в гетата на Балтимор не разполагаше с достатъчно време, за да разстрои други.

След като това се провали, накара помощника си Кордел да осакатява декоративни шарани и да ги дава на змиорката, докато тя не можеше да яде повече и се скри в камъка си под порозовялата вода, в която плуваха безброй златисти късчета.

Опита се да тормози сестра си Марго, но тя отиде във фитнес залата и часове наред не обръщаше внимание на повикванията му по пейджъра. Единствено тя от фермата Мъскрат си позволяваше да пренебрегне Мейсън.

Във вечерните новини по телевизията в събота, преди да стане ясно, че убиецът е доктор Лектър, показаха кратък, силно орязан любителски филм, запечатал смъртта на Риналдо Паци. Нефокусирани участъци спестяваха на зрителите анатомичните подробности.

Секретарката на Мейсън веднага започна да звъни по телефона, за да осигури оригинално копие на видеозаписа. Получиха го с хеликоптер четири часа по-късно.

Видеозаписът имаше интересна история.

Единият от двамата туристи, снимал Палацо Векио в момента на смъртта на Риналдо Паци, се бе изплашил и бе изтървал камерата си точно при падането. Другият беше швейцарец и бе заснел хладнокръвно целия епизод, дори с панорама нагоре по изпъвания спазматично кабел.

Любителят оператор, патентен чиновник на име Вигерт, се бе притеснил, че полицията ще му отнеме филма и италианската телевизия РАИ ще го получи безплатно. Беше се обадил веднага на адвоката си в Лозана и бе запазил правата си над записа, след което бе продал правото за излъчване на Ей Би Си на база брой излъчвания, след война на наддавания. Правата за печатно тиражиране бяха откупени най-напред от „Ню Йорк Пост“, а след това от „Нашънъл Татлър“.

Записът веднага зае полагащото му се място сред класическите кошмарни зрелища — Запрудър22, убийството на Лий Харви Осуалд и самоубийството на Едгар Болгър, но Вигерт щеше да съжалява горчиво за тези прибързани продажби, преди доктор Лектър да е обвинен в убийството.

Това копие на любителския филм на швейцареца беше пълно. На него се виждаше как семейство Вигерт прилежно обикаля топките на Давид в Академията часове преди събитията в Палацо Векио.

Мейсън, който изгледа записа с изцъкленото си око, не се интересуваше особено от парчето месо, което му бе струвало толкова скъпо и което бе увиснало на електрическия кабел. Краткият исторически урок, който „Ла национе“ и „Кориере дела сера“ изнасяха във връзка с двамата представители на фамилия Паци, увиснали от един и същи прозорец през интервал от петстотин и двайсет години, също не го интересуваше. Това, което прикова вниманието му и което пускаше отново и отново, беше панорамата нагоре по кабела към балкона, където на фона на слабата светлина отвътре се виждаше размазан силует, който махаше с ръка. Махаше на Мейсън. Доктор Лектър махаше на Мейсън само с китка, както се маха на малко дете.

— Чао — отговори Мейсън в тъмнината. — Чао.

Дълбокият глас на радиоговорител трепереше от ярост.

Глава 42

Идентифицирането на доктор Ханибал Лектър като убиец на Риналдо Паци даде възможност на Кларис Старлинг да се занимае с нещо сериозно, слава богу. Тя фактически се превърна в свръзка на ниско ниво между ФБР и италианските власти. Добре, че имаше възможност да съсредоточи усилията си в една задача.

След престрелката при неуспешния арест светът на Кларис Старлинг се беше променил. Тя и другите оцелели след случилото се пред рибния пазар Фелициана бяха поставени в нещо като административно чистилище в очакване на доклад на Департамента на правосъдието до малката юридическа подкомисия на Камарата на представителите.

След като намери рентгеновата снимка на Лектър, Старлинг прекарваше времето си в Националната полицейска академия в Куонтико като висококвалифициран заместник на колегите, които бяха в отпуск.

През есента и зимата Вашингтон бе завладян от скандал в Белия дом. Разпенилите се реформатори изразходваха повече слюнка, отколкото бе нужна, за жалкото дребно прегрешение, а президентът на Съединените щати изяде повече от полагаемата му се порция публични лайна, за да избегне импийчмънта.

При тези обстоятелства незначителният проблем с провала край рибния пазар Фелициана беше избутан настрана.

С всеки изминал ден у Кларис Старлинг нарастваше една мрачна увереност — федералната служба за нея никога вече нямаше да бъде същата. Тя беше белязана. По лицата на колегите й се прокрадваше предпазливост, когато имаха работа с нея, като че ли носеше някаква зараза. Старлинг беше достатъчно млада, за да се изненадва и разочарова от подобно поведение.

Чувстваше се добре, когато имаше какво да прави — исканията на италианците за информация относно Ханибал Лектър валяха, понякога в два екземпляра — втория й го препращаха от Държавния департамент. И Старлинг отговаряше с желание — изпращаше файловете от досието на Лектър по електронната поща или задръстваше телефонните линии с факсове. С изненада откри колко много материал се е появил след бягството на доктора преди седем години.

Малката й стаичка в сутерена на „Поведенческите науки“ беше препълнена с книжа — гъсто изписани факсове от Италия, изрезки от италиански вестници.

Какво ценно би могла да изпрати на италианците? Те се бяха хванали за достъпа, осъществен от единствения компютър на Квестурата, до досието на Лектър няколко дни преди смъртта на Паци. С него италианската преса възстановяваше репутацията на Паци, като твърдеше, че тайно е работел върху залавянето на Лектър, за да измие петното от честта си.

От друга страна, Старлинг се питаше каква информация около престъплението на Паци би била полезна в Съединените щати, в случай че Лектър се върнеше там.

Джак Крофорд не идваше често в службата и тя не можеше да се възползва от съветите му. Той през по-голямата част от времето беше в съда и с наближаването на пенсионирането му започнаха да търсят мнението му за множество открити дела. Вземаше и много болнични, а когато в края на краищата се появяваше в кабинета си, и се струваше все по-отчужден. Мисълта, че няма да може да се съветва с него, я караше да изпада в паника.

През годините, прекарани във ФБР, беше видяла много. Знаеше, че ако доктор Лектър извършеше ново убийство в Щатите, тромпетите на пръднята ще прозвучат в Конгреса, в Департамента на правосъдието ще се надигне вълна от допълнителни догадки и играта на „хвани ме — прееби ме“ ще започне с нова сила. Първо щяха да си изпатят митницата и граничният контрол задето са го пуснали да влезе в страната.

Юрисдикцията на мястото, където е извършено престъплението, щеше да изиска всички материали на ФБР, свързани с Лектър, и дейността на Бюрото щеше да се прехвърли към съответния местен клон. След това, когато Лектър се проявеше другаде, всичко щеше да се премести наново. Ако го заловяха, властите щяха да се сбият за похвалите така, както бели мечки се бият край окървавен тюлен.

Работата на Старлинг беше да подготви нещата за евентуалното идване на Лектър, независимо дали това ще стане или не, като се абстрахира от всички досадни опасения за онова, което щеше се случи около разследването.

Зададе си един прост въпрос, който би прозвучал банално на кариеристите от Вътрешния кръг: как да постъпи така, както се бе клела да постъпва? Как да защити гражданите и да го залови, когато се появи?

Доктор Лектър явно разполагаше с пари и добри документи. Умееше да се крие. Чудесен пример беше първото му скривалище непосредствено след бягството в Мемфис — хотел с четири звезди край клиника по пластична хирургия в Сейнт Луис, в който половината от гостите бяха с превързани физиономии. Беше си направил превръзка и бе живял в охолство с парите на мъртвец.

Сред стотиците документи бяха и сметките от рум-сървиса в хотела — астрономически. Бутилка „Батар-Монтраше“ за сто двайсет и пет долара. Вероятно се бе чувствал много добре след годините, прекарани на затворническа храна.

Бе поискала копия на всички документи от Флоренция и италианците й ги бяха изпратили. Качеството им беше ужасно — сякаш бяха правени със сажди.

И нямаше никакъв порядък. Личните книжа на доктор Лектър от Палацо Капони. Няколко бележки за Данте с познатия му почерк, бележка до чистачката, касова бележка от магазин за хранителни продукти „Вера дал 1926“ за две бутилки „Батар-Монтраше“ и tartufi bianchi. Отново вино и… какво е онова другото? С помощта на италианско-английския речник научи, че tartufi bianchi са бели трюфели. Обади се на готвача в един много добър вашингтонски италиански ресторант и го попита за тях. След пет минути се наложи да се извини и да затвори, докато онзи превъзнасяше вкуса им.

Вкусът. Вино, трюфели. Вкусът във всичко, това беше обединяващата нишка в живота на доктор Лектър в Америка и в Европа, в живота му като преуспяващ психиатър и чудовище, което се крие. Лицето му може и да се беше променило, но не и вкусовете му, а той не беше човек, който би се отказал от удоволствията.

Вкусът за нея беше деликатна тема, защото тъкмо в тази сфера я бе засегнал доктор Лектър, когато я похвали за чантата и се подигра на евтините й обувки. Как я бе нарекъл? Чистичко, излъскано, пъргаво селяндурче, нелишено от вкус.

Тъкмо вкусът липсваше в институционалното й ежедневие с неговата утилитарна обстановка.

В същото време вярата й в техниката умираше и отваряше място за нещо друго.

Старлинг нямаше доверие в техниката. Вярата в нея е религия на опасните професии. За да се изправиш срещу въоръжен престъпник в престрелка или да се биеш с него в калта, е нужно да вярваш, че съвършената техника и усилените тренировки ще гарантират непобедимостта ти. Но това не е така, особено в престрелките. Може всички шансове да са на твоя страна, но ако участваш в достатъчно на брой престрелки, рано или късно ще те убият.

Старлинг знаеше това от личен опит. След като бе започнала да се съмнява в религията, наречена техника, накъде би могла да се обърне?

В горестта си, в разяждащата еднаквост на дните, започна да се вглежда във формата на нещата. Започна да се доверява на собствените си вътрешни усещания за нещата, без да ги облича в количественост или да ги ограничава до думи. Някъде по това време забеляза промяна в навиците си за четене. Преди прочиташе какво пише под снимката и едва тогава разглеждаше самата снимка. Не и сега. Понякога вече изобщо не четеше какво пише отдолу.

Години наред беше чела модни списания скришом, с чувство за вина, сякаш бяха порнография. Сега започваше да признава пред самата себе си, че в тези снимки има нещо, което предизвиква у нея глад. В скривалището на ума си, подкован от лютераните против покваряващата ръжда, имаше чувството, че се отдава на приятна перверзия.

Щеше да стигне до своята тактика при всички случаи с течение на времето, но й помогна промяната в самата нея — тя я подтикна да стигне до идеята, че вкусът на доктор Лектър към редките неща, неща, които могат да се открият из малките пазарчета, може да се окаже гръбната перка на чудовището, която пори повърхността и го прави видимо.

Може би, ако изтегнеше компютърни списъци с клиенти и ги сравнеше, щеше да успее да разшифрова някоя от променящите се самоличност на доктора. За да го направи, трябваше да познава предпочитанията му. Трябваше да го познава по-добре от всеки друг на света.

За кои неща съм сигурна, че харесва? Харесва музиката, виното, книгите, храната. Харесва мен.

Първата крачка в развиването на вкус е в това да пожелаеш да се довериш на собственото си мнение. В областта на храната, виното и музиката Старлинг трябваше да следва прецедентите на доктора, да се вгледа в нещата, които е ползвал в миналото. Поне в една област обаче беше равна с него — автомобилите. Беше луда по автомобилите и всеки, който видеше колата й, щеше да го разбере.

Преди падението си доктор Лектър бе карал бентли със свръхкомпресия. Не с турбокомпресия, а свръхкомпресия. Конструиран по поръчка бутален компресор, така че да няма забавяне на турбината. Тя веднага си даде сметка, че пазарът на направените по поръчка бентлита е толкова малък, че появата му там би била сериозен риск.

Каква кола би си купил сега? Старлинг разбираше какво му харесва — форсиран, мощен осемцилиндров V-образен двигател с ниски обороти и стабилен ход. Какво би могъл да намери на пазара?

Без съмнение джагуар XJR със свръхкомпресия. Старлинг разпрати факсове до дистрибуторите на тази марка из цялата страна и поиска ежеседмични сведения за продажбите.

Какво друго харесваше доктор Лектър, за което тя знаеше много?

Харесва мен, помисли си.

Колко бързо бе реагирал при неприятностите й. Дори бе използвал пощенска кутия, за да й пише, което бе забавило писмото допълнително. Жалко, че нямаше начин да го проследят по автомата за таксуване — беше на такова публично място, че всеки би могъл да го използва.

Колко време беше нужно, за да стигне „Нашънъл Татлър“ до Италия? От това издание беше научил за неприятностите й — един брой беше открит в Палацо Капони. Дали скандалният таблоид имаше Интернет-страница? Освен това ако е разполагал с компютър, би могъл да научи за престрелката от публичната Интернет-страница на ФБР. Какво би могла да научи от компютъра на доктор Лектър?

Сред личните му вещи в Палацо Капоне не се числеше компютър.

Въпреки всичко видя нещо. Извади снимките от библиотеката в двореца. Ето го красивото бюро, върху което й бе писал. Върху бюрото имаше компютър. Преносим, марка „Филипс“. На следващите снимки го нямаше. С помощта на речника Старлинг с мъка успя да съчини факс до Квестурата във Флоренция със запитване каква е съдбата на личния компютър на доктор Лектър.

И така стъпка по стъпка Кларис Старлинг започна да преследва доктор Лектър по коридорите на неговия вкус с повече увереност в крачките си, отколкото се полагаше да има.

Глава 43

Кордел, помощникът на Мейсън Върджър, веднага разпозна почерка, защото в рамка на бюрото си имаше образец. Бланката и пликът бяха от хотел „Екселсиор“ във Флоренция, Италия.

Подобно на все повече заможни американци в ерата на бомбените атентати, и Мейсън имаше флуороскоп, подобен на онези, които използват пощите в Америка.

Кордел си сложи ръкавици и провери писмото. Флуороскопът не показа наличие на жици или батерии. В строго съответствие с инструкциите на Мейсън направи копия на писмото и плика на копирен апарат, като боравеше с пинцети, а преди да вземе копията и да ги занесе на Мейсън, смени ръкавиците си.

С познатия калиграфски почерк на доктор Лектър беше написано:

Когато прочете писмото, Мейсън сякаш остана без дъх. Изчака удобния за самия него момент и каза нещо на Кордел, което онзи не успя да чуе. Помощникът се наведе над Мейсън и бе възнаграден с фонтан от плюнки, когато Мейсън проговори пак:

— Свържи ме с Пол Крендлър. И със Свинаря.

Глава 44

Същият хеликоптер, който всеки ден доставяше ежедневниците на Мейсън Върджър, докара и Пол Крендлър, заместник-помощника на генералния инспектор.

Злокобното присъствие на Мейсън, тъмната му стая, съскащия и въздишащ апарат и вечно движещата се змиорка бяха достатъчни да накарат Пол Крендлър да се почувства неуютно, но сега на всичкото отгоре му се налагаше да гледа отново и отново видеозаписа от смъртта на Паци.

Седем пъти гледа как семейство Вигерт обикаля статуята на Давид и как Паци полита надолу, докато червата му се изсипват. На седмия път Крендлър очакваше червата също да изпаднат.

Най-накрая силните светлини на тавана над мястото за сядане се запалиха, нагряха темето на Крендлър и заблещукаха през оредяващата му късо подстригана коса.

Членовете на рода Върджър разбират от свинство повече от всеки друг, така че Мейсън започна с това, което Крендлър искаше за себе си. Заговори от мрака, изреченията му бяха отмерени от тактовете на респиратора.

— Няма нужда да слушам… цялата ти платформа… колко пари ще са нужни?

Крендлър искаше да разговаря с Мейсън насаме, но в стаята не бяха сами. Широкоплещеста фигура с невероятни мускули се издигаше като тъмен силует на фона на слабо осветения аквариум. Мисълта, че ще ги слуша бодигард, притесняваше Крендлър.

— Предпочитам да разговаряме само двамата. Ако не възразяваш, кажи му да излезе.

— Това е сестра ми Марго — отвърна Мейсън. — Може да остане.

Марго излезе от тъмното. Колоездачните й гащи шумоляха.

— О, извинете — каза Крендлър и се надигна от стола.

— Здравейте — поздрави Марго, но вместо да улови протегнатата му ръка, взе два ореха от купичката на масата, стисна ги в юмрука си, докато изпращяха силно, и се върна в полумрака пред аквариума, където по всяка вероятност ги изяде. Крендлър чу как черупките падат на пода.

— Добре, да чуем — рече Мейсън.

— За да махна Льовенщайн от Двайсет и седми район, минимум десет милиона долара. — Крендлър кръстоса крака и погледна някъде настрани в тъмнината. Не знаеше дали Мейсън го вижда. — Това ще ми е нужно само за медиите. Мога обаче да ти гарантирам, че е уязвим. Разполагам със сведения.

— Каква е историята му?

— Ще кажем само, че поведението му е било…

— Пари или путка?

Крендлър се почувства неудобно, че Мейсън използва тази дума пред Марго, но на самия Мейсън, изглежда, това не правеше впечатление.

— Женен е, но има връзка със съдия от щатския Апелативен съд. Има няколко решения в полза на негови сподвижници. Тези решения вероятно са съвпадение, но ако телевизията го осъди, друго не ни трябва.

— Съдията жена ли е? — попита Марго.

Крендлър кимна. Все още несигурен дали Мейсън го вижда, добави гласно:

— Да, жена е.

— Жалко — отбеляза Мейсън. — Щеше да е по-добре, ако беше обратен, нали, Марго? Все пак ти самият не можеш да хвърлиш калта. Не може да дойде от теб.

— Разработили сме план, който предлага на гласоподавателите…

— Не можеш самият ти да хвърлиш лайното — настоя Мейсън.

— Просто ще направя така, че комисията да знае накъде да гледа. Така че улучи ли Льовенщайн, лайното ще полепне по него. Ще ми помогнеш ли?

— Мога да ти помогна с половината.

— Пет?

— Нека не подхвърляме просто така „пет“. Нека го кажем с цялото уважение, което му се полага: пет милиона долара. Бог ме е благословил с парите и с тях искам да изпълня волята Му. Ще ги получиш само ако Ханибал Лектър падане в ръцете ми. — Мейсън пое въздух. — Ако това се случи, ти ще станеш господин конгресмен Крендлър, избран в Двайсет и седми район, чист и свободен, и единственото, което ще искам от теб, ще бъде да се противопоставиш на законопроекта за хуманно клане на добитъка. Ако ФБР пипне Лектър, ако ченгетата го открият някъде и му сложат смъртоносната инжекция… ще ти кажа: „Беше ми приятно да се запознаем.“

— Ако някоя местна юрисдикция го пипне, вината няма да е моя. Или пък ако хората на Крофорд извадят късмет и го заловят.

— В колко от щатите със смъртно наказание може да бъде осъден доктор Лектър? — попита Марго. Гласът й беше дрезгав, но плътен като на Мейсън от хормоните, които вземаше.

— Три. И в трите го чакат многократни предумишлени убийства.

— Ако го арестуват, искам да го съдят на щатско ниво — рече Мейсън. — Без дивотии за отвличане, нарушаване на граждански права и така нататък. Искам да получи доживотна присъда и да лежи в щатски кафез, а не във федерален затвор със строг режим.

— Нужно ли е да питам защо?

— Не, освен ако не искаш да ти кажа. Това не е в обсега на закона за хуманно клане — отвърна Мейсън и се изкиска. Говоренето го бе изтощило и той махна на Марго.

Тя мина под светлината и започна да чете от бележника си:

— Искаме да получаваме всичко, при това преди да са го видели от „Поведенчески науки“; искаме докладите на „Поведенчески науки“ веднага щом ги внесат; искаме кодове за достъп до Програмата за залавяне на особено опасни престъпници VICAP и Националния информационен център по престъпността.

— Всяко свързване с Програмата ще трябва да става от обществен телефон — каза Крендлър на мрака, сякаш Марго не съществуваше. — Как ще го направите?

— Мога да го направя — отговори Марго.

— Тя може — прошепна Мейсън в тъмнината. — Пише програми за упражнения с фитнес-машини. Това е малкият й бизнес, благодарение на който не се налага да живее на гърба на брат си.

— ФБР има затворена система и част от нея е зашифрована. Ще трябва да влизате в мрежата през външен телефон точно както ще ви кажа, с портативен компютър, програмиран в Департамента на правосъдието — каза Крендлър. — В такъв случай, ако Програмата VICAP скрие в компютъра код за проследяване, ще стигнат само до Департамента на правосъдието. Купете бърз преносим компютър с бърз модем от някой голям магазин, платете в брой и не изпращайте по пощата никакви гаранционни карти. Купете и допълнителен твърд диск за компресирани файлове. Не се включвайте към Интернет с него. Компютърът ще ми трябва за една вечер, а когато свършите с него, пак ще ми го дадете. Ще ви се обадя. Е, това е.

Крендлър стана и събра книжата си.

— Не съвсем, Крендлър — спря го Мейсън. — Лектър може и да не се покаже. Има предостатъчно пари, за да се крие цял живот.

— Откъде са тези пари? — попита Марго.

— Като психиатър е имал богати пациенти — отговори Крендлър. — Успял е да накара някои от тях да му прехвърлят големи суми и акции и ги е скрил много добре. Данъчните не са успели да ги открият. Ексхумираха труповете на двама от благодетелите му, но не откриха нищо. Няма следи от отрова.

— Значи не могат да го поставят натясно, защото има пари — рече Мейсън. — Трябва да го подмамим да излезе. Мисли как.

— Вероятно знае откъде е дошъл ударът във Флоренция — отбеляза Крендлър.

— Разбира се, че знае.

— Значи ще иска теб.

— Не съм сигурен — отвърна Мейсън. — Той ме харесва такъв, какъвто съм. Мисли, Крендлър.

Мейсън започна да тананика.

Крендлър чуваше тананикането му, докато излизаше от стаята. Мейсън често тананикаше химни, когато кроеше планове: Разполагаш с чудесна стръв, Крендлър, но ще говорим за това, след като внесеш в сметката си компрометираща сума пари — когато станеш моя собственост.

Глава 45

В стаята на Мейсън остава само семейството — брат и сестра.

Мека светлина и музика. Северноафриканска музика — струнен инструмент „уд“ и барабани. Марго седи на канапето, навела глава, лактите на коленете. Би могла да мине за чукохвъргачка, която си почива, или щангистка, отдъхваща след тренировка в салона. Диша малко по-бързо от респиратора на Мейсън.

Мелодията свършва и тя става, отива до леглото му. Змиорката подава главата си от дупката в изкуствения камък, за да види дали от сребристото й вълнисто небе и тази вечер няма да валят шарани.

— Буден ли си? — пита Марго с най-тихия си глас.

След миг Мейсън вече присъства зад вечно отвореното си око.

— Време ли е вече да поговорим — съскащо дишане — за това, което иска Марго? Седни тук, на коляното на Дядо Коледа.

— Знаеш какво искам.

— Кажи го.

— С Джуди искаме да си имаме бебе. Искаме да имаме бебе с кръвта на Върджър, наше бебе.

— Защо не си купите някое китайче? По-евтини са от прасенцата.

— Добра идея. Може и това да направим.

— Какво пише в завещанието на татко… На наследник, потвърден като мой потомък от лабораторията „Селмарк“ или друга подобна, чрез тестване на ДНК, завещавам цялото си състояние при смъртта на обичания ми син Мейсън. Обичан син, Мейсън. Това съм аз. В случай че няма наследник, единствен бенефициент ще бъде Южната баптистка конвенция със специфични клаузи, засягащи университета „Бейлър“ в Уейко, Тексас. Ти наистина ядоса татко с това лизане на катерици, Марго.

— Може и да не повярваш, Мейсън, но въпросът не е в парите. Е, поне не изцяло. Ти не искаш ли наследник? Това ще бъде и твой наследник. Мейсън.

— Марго, защо не намериш някой симпатяга и не го изчукаш? Не е като да не знаеш как става.

Мароканската музика отново се усилва, натрапчивите мотиви се повтарят, изпълват ушите й като гняв.

— Увредих се, Мейсън. Яйчниците ми са дистрофирани от всичките неща, които вземах. Освен това искам и Джуди да участва. Тя иска да стане рождена майка. Мейсън, ти каза, че ако ти помогна… Обеща ми малко сперма.

Мейсън размърда рачешките си пръсти.

— Можеш да се самообслужиш. Ако е още на мястото си.

— Мейсън, не е изключено да имаш жизнеспособна сперма и бихме могли да я извлечем безболезнено.

— Да извлечем безболезнено жизнеспособна сперма? Май си разговаряла с някого.

— Бях в клиниката по безплодие. Всичко това е напълно дискретно. — Лицето на Марго омекна дори в студената светлина от аквариума. — Бихме могли да сме много добри родители, Мейсън. Посещаваме учебни групи по родителско поведение. Джуди произхожда от голямо, толерантно семейство, а има и клуб в подкрепа на жените родители.

— Когато бяхме малки, знаеше как да ме накараш да се изпразня. Стрелях като миномет с лентов механизъм, при това бързо.

— Когато бяхме малки, ти ми причиняваше болка. Причиняваше ми болка и ми изкълчи лакътя, като ме караше да правя другото… И досега не мога да вдигна повече от четирийсет килограма с лявата ръка.

— Ами отказваше да вземеш шоколада. Казах, че ще говорим за това, сестричке, когато приключим с тази работа.

— Нека само ти направим изследванията — настоя Марго. — Лекарят може да вземе безболезнена проба…

— За каква болка ми говориш? Та аз и без това не усещам нищо. Можеш да ми го смучеш, докато посинееш, и пак няма да е както беше първия път. Вече съм карал хора да го правят и нищо не се получава.

— Докторът може да вземе безболезнена проба просто за да провери дали имаш подвижни сперматозоиди. Джуди вече взема кломид, следим цикъла й, предстои много работа.

— През цялото това време не съм имал удоволствието да се запозная с Джуди. Кордел твърди, че била кривокрака. Откога сте гаджета?

— От пет години.

— Защо не я доведеш? Може да се… сработим, така да се каже.

Северноамериканските барабани удрят за последен път и заглъхват, в главата на Марго отеква тишината.

— А защо не се скачиш сам към Департамента на правосъдието? Защо сам не отидеш в някоя телефонна кабина с шибания си компютър? Защо не платиш още сребърници за залавянето на оня, дето направи от лицето ти кучешка храна? Каза, че ще ми помогнеш, Мейсън.

— Ще ти помогна. Просто трябва да изберем подходящия момент.

Марго счупи два ореха в юмрука си и пусна черупките върху завивката на Мейсън.

— Недей да мислиш прекалено дълго.

Велосипедните й гащи прошумоляха, когато излизаше от стаята, като пара под налягане.

Глава 46

Ардилия Мап готвеше, когато беше в настроение, но когато готвеше, резултатите бяха изключително добри. По произход беше комбинация от Ямайка и Гула, а в момента приготвяше предварително изсушено на топъл въздух пиле и чистеше семената на огромна чушка, която внимателно държеше за дръжката. Отказваше да плаща по-скъпо за нарязани пилета и беше ангажирала Старлинг да се труди със сатъра и дъската за рязане.

— Ако оставиш парчетата цели, Старлинг, няма да се напоят с подправките, както ако са по-ситни — обясни тя не за първи път. — Ето така — добави, взе сатъра и нанесе такъв удар по гърба на пилето, че по престилката й полепнаха костици. — Как така си изхвърлила шийката? Веднага върни тази прелест обратно.

Минута по-късно:

— Днес се отбих в пощата. Изпратих обувките на майка ми.

— И аз ходих в пощата. Можех да ги занеса вместо теб.

— Чу ли нещо там?

— Не.

Мап кимна — не беше учудена.

— Едно пиленце ми каза, че следят пощата ти.

— Кой я следи?

— Поверително нареждане на инспектора по пощите. Не го знаеше, нали?

— Не.

— Ами научи го по друг начин, без да разкривам приятелчето си в пощата.

— Добре. — Старлинг остави сатъра за момент. — Божичко, Ардилия.

Беше ходила в пощата, беше купила марки на гишето, без да разбере нищо по лицата на служителите, повечето от които чернокожи. Познаваше някои от тях. Очевидно някой се опитваше да й помогне, но рискът беше голям, защото за подобно нещо можеше да има съдебно преследване, можеше да загуби и пенсията си. Явно този някой имаше по-голямо доверие на Ардилия, отколкото на Старлинг. Наред с тревогата усети и някакво задоволство, че чернокож й прави услуга. Може би това беше израз на мълчаливо одобрение, че е застреляла Ивелда Дръмго при самозащита.

— А сега вземи този пресен лук и го смачкай много добре заедно с перата, с дръжката на ножа, и ми го дай тук — нареди Ардилия.

Когато свърши черната работа, Старлинг изми ръцете си, отиде в безупречната всекидневна на Ардилия и седна. След малко дойде и самата Ардилия, като още бършеше ръцете си с кърпата за съдове.

— Що за лайна са това? — попита тя.

Винаги преди да се заемат с нещо наистина страшно, двете ругаеха невъздържано — нещо като вариант на подсвиркване в тъмното от края на столетието.

— Да пукна, ако знам — отвърна Старлинг. — Кой е кучият син, който гледа писмата ми, това е въпросът.

— Моите хора могат да се доберат само до Инспектората на пощите.

— Не е заради престрелката. Не е заради Ивелда — разсъждаваше Старлинг. — Щом четат пощата ми, трябва да е доктор Лектър.

— Но ти си им предала всичко, което ти е изпратил. Нали си начисто с Крофорд?

— Точно така, по дяволите! Ако ме проверява СПО на Бюрото, ще разбера за какво става дума, струва ми се. Ако е от Правосъдието, не знам.

Департаментът на правосъдието и неговото подразделение ФБР имат отделни Служби за професионална отговорност (СПО), които на теория си сътрудничат, но често влизат в конфликти. Тези конфликти в службите бяха известни като „надпикаване“ и агентите, оказали се по средата, нерядко се давеха. В добавка генералният инспектор в Правосъдието, политическо лице, имаше право по всяко време да се намеси и да поеме всеки по-деликатен случай.

— Ако знаят какво е намислил Ханибал Лектър, ако мислят, че е наблизо, редно е да те предупредят, за да се пазиш. Старлинг, понякога имаш ли чувството… че е наблизо?

Старлинг поклати глава.

— Той не ме притеснява особено. Не и по този начин. Минава много, без дори веднъж да се сетя за него. Познато ти е това оловно чувство, това тежко сиво чувство, когато очакваш нещо с ужас, нали? Дори това го няма вече. Струва ми се, че просто ще знам, ако възникне проблем.

— Въпросът е какво ще направиш, Старлинг. Как ще реагираш, ако изведнъж го видиш пред себе си най-неочаквано? Обмислила ли си този въпрос? Ще му извадиш ли пищов?

— С бързината, с която успея да го измъкна от гащите си.

Ардилия се засмя.

— А после?

Усмивката на Старлинг изчезна.

— Ще зависи от него.

— Можеш ли да го застреляш?

— За да запазя карантията си на мястото й? Шегуваш ли се? Господи, дано да не се случва, Ардилия. Ще се радвам, ако отново го затворят, без никой да пострада, включително той самият. Ще ти кажа нещо обаче… Мисля си, че ако изобщо някога го склещят натясно, бих искала и аз да съм там.

— Не си го и помисляй.

— Ако съм там, шансовете му да се измъкне жив са по-големи. Аз няма да го застрелям, защото ме е страх от него. Той не е човекът вълк. Просто ще зависи от самия него.

— Страх ли те е? Дано да те е страх достатъчно.

— Знаеш ли кое е страшно, Ардилия? Страшно е, когато някой казва истината. Бих искала да отърве смъртоносната инжекция. Ако това стане и го въдворят в някоя психиатрична болница, научният интерес към него е достатъчно силен, за да му осигурят добро лечение. И няма да има никакви проблеми със съкилийници. Ако беше затворен, щях да му благодаря за писмото. Не бива да се ликвидира човек, който е достатъчно смахнат, за да казва истината.

— Трябва да има някаква причина да следят пощата ти. Имат съдебно нареждане, което е някъде под ключ. Още не ни следят, иначе щяхме да забележим. Тези кучи синове обаче са напълно способни да не ти кажат, ако той се появи, дори ако знаят. Пази се утре.

— Господин Крофорд щеше да ни уведоми. Онези не могат да организират каквото и да било във връзка с Лектър, без да го държат в течение.

— Джак Крофорд е бита карта, Старлинг. Не ти се иска да го повярваш, но е така. Ами ако са решили да ти скроят нещо? Задето много говориш, задето не пусна Крендлър да бръкне в гащите ти. Ами ако някой е решил да те орезили? Ей, сега вече наистина трябва да си пазя източника.

— Можем ли да направим нещо за приятелчето от пощата? Трябва ли?

— Кой мислиш, че ще дойде на вечеря?

— Браво, Ардилия!… Чакай малко, мислех, че аз съм канена на вечеря.

— Можеш да си отнесеш порцията вкъщи.

— Благодаря.

— Няма проблем, момиче. Удоволствието е мое.

Глава 47

Когато Старлинг беше малка, тя се премести от дъсчена къща, която стенеше от вятъра, в солидната тухлена сграда на лютеранското сиропиталище.

В паянтовата къща от най-ранното й детство имаше топла кухня, в която понякога споделяше портокала на баща си. Само че смъртта знае къде са малките къщи, чиито обитатели вършат опасни неща срещу мизерни пари. Баща й излезе от онази къща, за да отиде на нощен патрул, и повече не се върна.

Старлинг напусна онази къща върху кобила, която трябваше да бъде заклана, докато убиваха агнетата, и намери нещо като убежище в лютеранското сиропиталище. Оттогава се чувстваше сигурна в институционалните постройки, големи и солидни. Лютераните наистина бяха пестеливи на топлина и портокали и щедри на Исус, но правилата си бяха правила и ако играеш по тях, нямаш проблеми.

Когато нещата опираха до анонимна надпревара или работа на улицата, тя знаеше, че може да си осигури надеждно място. Нямаше обаче дарбата да се оправя в институционалните игри.

Сега, когато слезе от стария си мустанг в началото на деня, високите фасади на Куонтико вече не бяха голямата сива тухлена пазва на нейното убежище. През маранята над паркинга дори и входът й се стори крив.

Искаше да види Джак Крофорд, но нямаше време за това. Снимките на Хоугънс Али започваха още с изгряването на слънцето.

За разследването на престрелката пред рибния пазар Фелициана беше нужно да се заснеме възстановка на събитията, да се провери всеки изстрел, всяка траектория.

Старлинг трябваше да играе самата себе си. Микробусът, който използваха, беше същият, дупките от куршуми бяха замазани с кит, но не бяха боядисани. Отново и отново трябваше да изскачат от старата бричка, отново и отново агентът, който играеше Джон Бригъм, падаше по очи, а другият, който играеше Бърк, се гърчеше на земята. Целият процес, при който използваха шумни халосни патрони, я изтощи напълно.

Приключиха в ранния следобед. Старлинг остави специалното си оборудване и отиде при Джак Крофорд в кабинета му.

Отново се обръщаше към него с „господин Крофорд“, а той изглеждаше все по-разсеян и дистанциран от всички.

— Искаш ли алка-селцер, Старлинг? — попита я, щом я зърна на прага на кабинета си. Крофорд пиеше немалко количество хапчета — за подсилване, за тонус, аспирин. Лапаше ги в определен ред от дланта си и отмяташе глава назад, сякаш бяха глътка алкохол.

През последните седмици беше започнал да окача сакото от костюма си в кабинета и си слагаше един пуловер, който бе изплела жена му Бела. Сега изглеждаше много по-стар, отколкото беше баща й в нейните спомени.

— Господин Крофорд, някой отваря писмата ми. Не го бива за тази работа. Имам чувството, че ги разлепят на пара от чайник.

— Пощата ти е под наблюдение, откакто ти писа Лектър.

— Просто преглеждат пликовете на флуороскоп. Нямам нищо против, но все пак имам право да чета личната си поща. Никой не ми е казал нищо.

— Не го прави нашият отдел.

— Не е и кварталният полицай, господин Крофорд, а някой достатъчно високопоставен, за да има право да издейства секретна заповед.

— В същото време обаче смяташ, че аматьори отварят писмата ти? — Тя мълча достатъчно дълго, за да има време той да добави: — И по-добре, защото иначе нямаше да забележиш, нали, Старлинг?

— Да, сър.

Той присви устни.

— Ще проуча въпроса. — Подреди флаконите с хапчета пред себе си. — Ще говоря с Карл Шърмър от Правосъдието. Ще оправим нещата.

Шърмър беше бита карта. Носеха се слухове, че ще се пенсионира до края на годината — всички приятели на Крофорд излизаха в пенсия.

— Благодаря, сър.

— Сред студентите ти има ли някой обещаващ? Някой, за когото си струва да се борим да дойде при нас?

— Още не мога да кажа за криминологията… Стесняват се от мен при сексуалните престъпления. Има двама много добри стрелци.

— Такива имаме повече, отколкото ни трябват. — Погледна я бързо. — Нямах предвид теб.

В края на този ден, през който бе пресъздавала смъртта му, Кларис Старлинг отиде на гроба на Джон Бригъм в националното гробище Арлингтън.

Сложи ръка на надгробния камък, все още грапав от длетото. Изведнъж почувства върху устните си конкретното усещане, когато целуна челото му за последен път, студено като мрамор, леко грапаво от пудрата, когато се приближи до ковчега и сложи в ръката му под бялата ръкавица последния си медал от състезанията по стрелба.

Сега листата в Арлингтън падаха и покриваха земята. С ръка върху надгробния камък на Джон Бригъм, загледана в акрите с гробове, Старлинг се питаше още колко ли като него бяха погубени от глупостта, себичността и пазарлъците на износени старци.

Независимо дали вярваш в Бога, или не, ако си воин, Арлингтън за теб е свято място и не е трагедия да умреш, трагедия е да умреш напразно.

Чувстваше се свързана с Бригъм и връзката не беше по-слаба, защото така и не бяха станали любовници. Коленичила край гроба му, си спомни: попита я нещо, деликатно, и тя каза „не“, а после я попита дали могат да бъдат приятели и тя каза „да“ — беше искрена.

Коленичила в Арлингтън се замисли за далечния гроб на баща си. Не го бе посещавала, откакто завърши първа колежа и отиде да му го каже. Питаше се дали не е време да отиде пак.

Залезът зад черните клони на Арлингтън беше оранжев като портокала, който бе яла с баща си. Далечният звук на тръба я накара да потрепери, камъкът студенееше под ръката й.

Глава 48

Виждаме го през парата на дъха си, в ясната нощ над Нюфаундленд — ярка точка, увиснала в Орион, която бавно се придвижва напред, Боинг 747, който се движи на запад и преодолява вятър, чиято скорост е сто мили в час.

В задната част, където настаняват пътниците от организираните групи, са петдесет и двамата участници в екскурзията „Фантазия в стария свят“ — обиколка на единайсет страни за седемнайсет дни, — които се връщат в Детройт и Уиндзър, Канада. Място за раменете по петдесет сантиметра. Място за задниците по петдесет сантиметра. Това е с пет сантиметра повече от онова, с което са разполагали робите при транспортирането им от Африка.

На пасажерите се връчват леденостудени сандвичи с хлъзгаво месо и топено сирене, а вдишването на пръдните и издишванията на останалите в икономично пречиствания въздух силно напомня принципа за угояване на добитъка и свинете със собствените им отпадъци, въведен от месопроизводителите през петдесетте години.

Доктор Ханибал Лектър е в средата на средния ред в задната част на самолета, от двете му страни има деца, а в края на реда седи жена с бебе. След толкова много години в килии и окови доктор Лектър не обича ограничените пространства. Компютърната игра в ръцете на момчето до него писука непрестанно.

Както мнозина други, пръснати из салона с най-евтините места, доктор Лектър също носи яркожълта значка с ухилена физиономия и червен надпис CAN-AM TOURS и както мнозина други е с ерзац спортно елече, за да му топли. Елечето му е с емблемата на „Торонто Мейпъл Лийфс“ — хокеен отбор. Под дрехите към тялото му са закрепени доста пари в брой.

Доктор Лектър е с групата от три дни, след като е купил мястото в Париж от брокер на отменени в, последния момент резервации. Мъжът, който би трябвало да седи на това място, бе заминал за Канада в ковчег, след като сърцето му не бе издържало изкачването до купола на катедралата „Св. Петър“.

Когато кацнат в Детройт, доктор Лектър трябва да премине през паспортен контрол и митница. Сигурен е, че властите по всички по-важни летища в западния свят са предупредени и го очакват. Там, където снимката му не е залепена на стената в гишето за паспортен контрол, може да бъде извикана на екрана на компютъра с натискане на едно копче — навсякъде по света.

При всичко това той се надява да има късмет — снимките, с които разполагат властите, да са на предишното му лице. Фалшивият паспорт, с който е влязъл в Италия, няма съответно досие в страната, която го е издала, за да се вземе оттам актуална снимка. В Италия Риналдо Паци се беше опитал да улесни собствения си живот и да задоволи Мейсън Върджър, като бе иззел досието на доктора от полицията, включително снимките и негативите, с които бяха издадени разрешителните на „доктор Фел“ за работа и престой в страната. Доктор Лектър ги беше открил в чантата на Паци и ги бе унищожил.

Ако Риналдо Паци не му е правил снимки тайно, беше много вероятно никъде по света да няма фотография на сегашното му лице. Не беше чак толкова различно от старото — малко колаген, добавен около носа и на скулите, променена коса, очила, но бе достатъчно различно, за да не го забележат, ако не му обърнат специално внимание. За белега на дланта си бе намерил траен козметичен оцветител.

Очаква паспортната служба на летище „Детройт Метрополитън“ да раздели пристигащите пътници на две опашки — американски паспорти и други. Беше избрал град с оживено международно летище, така че опашката с „други“ да е многолюдна. Самолетът бе пълен с канадци. Доктор Лектър смята, че ще може да мине със стадото, стига стадото да го приема. С тези туристи е обиколил няколко исторически места и галерии, летял е с тях в евтината част на самолета, но все пак има граници — не бе в състояние да яде заедно с тях самолетната помия.

Уморени и с подбити крака, отегчени от събеседниците и дрехите си, туристите забиват носове в кутиите с храна, махат от сандвичите си марулите, почернели в хладилника.

Доктор Лектър не иска да прави впечатление и ги изчаква да се преборят с това жалко препитание, изчаква ги да отидат до тоалетната и да заспят — повечето. Някъде далеч отпред прожектират стар филм. Той продължава да чака с търпението на питон. Малкото момче до него е заспало над компютърната си игра. Почти навсякъде из широката кабина светлините за четене гаснат.

Тогава и едва тогава доктор Лектър се оглежда предпазливо и изважда изпод седалката пред себе си собствения си обяд от елегантна жълта кутия, украсена с кафяво, от „Фошон“, парижката кулинарна фирма. Завързана е с две копринени панделки в съчетаващи се цветове. Доктор Лектър се е снабдил с чудесен ароматен пастет от гъши дроб с трюфели, смокини от Анатолия, чиито дръжки още сълзят, където са били откъснати. Има малка бутилка от любимото си „Сент Естеф“. Копринената панделка пада с шепот.

Доктор Лектър се кани да опита една смокиня, ноздрите му се разширяват, за да вдъхнат аромата, пита се дали да я приеме само на една разкошна хапка или наполовина, когато компютърната игра до него изписуква отново. Без да обръща глава, доктор Лектър скрива смокинята в дланта си и поглежда детето на съседното място. От кутията се носи аромат на трюфели, гъши пастет и коняк.

Момчето души въздуха. Тесните му очи, блестящи като на гризач, се плъзват към обяда на доктор Лектър. Говори с пронизителния глас на дете, което е свикнало да се състезава за всичко с братя и сестри.

— Ей, господине, ей, господине. — Няма да млъкне.

— Какво има?

— Това да не е някакво специално ядене?

— Не е.

— Какво има там тогава? — Детето обръща изцяло глава към него. — Дай да опитам.

— Много бих искал — отговаря доктор Лектър, като отбелязва мислено, че вратлето на момчето под голямата му глава е с дебелината на свинско бон филе, — но няма да ти хареса. Това е черен дроб.

— Лебервурст! Жестоко! Мама дава. Ммаааамоооо! Противоестествено дете, което обича черен дроб и или хленчи, или крещи.

Жената с бебето в края на реда се сепва и се събужда. Седалките на предния ред проскърцват и пътниците се обръщат назад да погледнат през пролуките между облегалките.

— Вижте, опитваме се да поспим…

— Мааамооо, може ли да си хапна от самвича му?

Бебето в скута на мама се събужда и ревва. Мама мушка пръст под пелените му, отзад, получава отрицателна проба и пъха в устата на бебето залъгалка.

— Какво се опитвате да му дадете, сър?

— Черен дроб, госпожо — казва доктор Лектър колкото е възможно по-тихо. — Не съм му дал…

— Лебервурст, най обичам, той каза, че ще ми даде малко, искам…

Последната дума се превръща в пронизителен писък.

— Господине, ако ще давате нещо на детето ми, може ли преди това да го видя?

Стюардесата, с подпухнало от прекъснатата дрямка лице, застава до жената с плачещото бебе.

— Всичко наред ли е тук? Желаете ли да ви донеса нещо? Да претопля мляко?

Жената вади пълен биберон, запушен с капачка, и го подава на стюардесата. След това пали лампата за четене и докато търси гумичката, говори гръмогласно на доктор Лектър:

— Бихте ли ми го подали? Щом го предлагате на сина ми, трябва да го видя. Не искам да ви обидя, но стомахът му е капризен.

Редовно поверяваме децата си на чужди хора в детски градини и забавачници. В същото време се чувстваме виновни и възпитаваме у децата страх от непознати. В такива моменти едно истинско чудовище трябва да внимава, дори ако е безразлично към децата като доктор Лектър.

Той подава кутията на „Фошон“ на майката.

— Я какъв хубав хляб — казва тя и го бучва с пръста, с който бе проверила пелената.

— Госпожо, можете да го вземете.

— Не искам алкохола — отвръща тя и се озърта в очакване на смях. — Не знаех, че позволяват да си носиш алкохол. Уиски ли е? Позволено ли е да се пие в самолета? Ще задържа тази панделка, ако не ви трябва.

— Господине, не можете да отворите алкохола на борда на самолета — казва стюардесата. — Ще задържа бутилката и ще можете да си я получите на слизане.

— Разбира се. Много ви благодаря — отговаря доктор Лектър.

Той можеше да преодолее обстановката. Можеше да накара всичко да изчезне. Писукането на компютърната игра, хъркането и пърденето бяха нищо в сравнение със зловещите писъци, които беше чувал в отделенията за буйстващи. Седалката не беше по-тясна от усмирителна риза. Както бе правил много пъти в килията си, доктор Лектър облегна глава назад, затвори очи и се оттегли, за да потърси облекчение в тишината на своя дворец — място, което е много красиво в по-голямата си част.

В този кратък период от време металният цилиндър, устремил се на изток срещу вятъра, съдържа дворец с хиляда стаи.

Както веднъж посетихме доктор Лектър в двореца на рода Капони, така и сега ще влезем с него в двореца на паметта му…

Фоайето е Норманският параклис в Палермо — строг, красив и безвременен, а за преходността ни единствено напомня черепът, гравиран на пода. Освен ако не бърза много да получи информация от двореца, доктор Лектър често спира тук, както прави и сега, за да се наслади на параклиса. Отвъд него, далечна и сложна, светла и тъмна, се простира огромната структура, сътворена от доктор Лектър.

Дворецът на паметта му е мнемонична система, добре позната на древните учени, чрез която са били запазени много знания през средните векове, когато вандалите са горили книгите. Подобно на учените преди него, и доктор Лектър съхранява огромен обем информация, свързана чрез ключове с различните предмети в хилядите стаи, но за разлика от древните той използва двореца си и за нещо друго — понякога живее там. Прекарал е години сред изящните му колекции, докато тялото му е било овързано в отделението за буйстващи, докато писъците караха решетките да вибрират като струни на пъклена арфа.

Дворецът на Ханибал Лектър е огромен дори за средновековните разбирания. Като илюстрация в осезаемия свят по големина и сложност с него може да се сравнява дворецът „Топкапъ“ в Истанбул.

Настигаме го, когато бързите крачки на паметта му го отвеждат в Голямата зала на годишните времена. Дворецът е построен по правилата, открити от Симонид от Хиос и доразвити от Цицерон четиристотин години по-късно — той е просторен, с високи тавани, обзаведен с предмети и изображения, които са живи, поразителни, понякога ужасяващи и абсурдни, често красиви. Витрините са добре разположени в пространството и добре осветени като в хубав музей. Високите стени обаче не са в неутрален цвят като стените в музеите. Подобно на Джото, доктор Лектър е покрил стените на своя ум с фрески.

Решил е, докато е в двореца, да вземе адреса на Кларис Старлинг, но не бърза да го направи, така че спира в подножието на голяма стълба, където са бронзовите статуи от Риаче. Тези велики бронзови воини, приписвани на Фидий, извадени от морското дъно в наши дни, са в центъра на изпълнено с фрески пространство, което може да извика целия Омир и целия Софокъл.

Доктор Лектър би могъл да накара бронзовите лица да говорят като Мелеагър, стига да поиска, но днес желае само да ги погледа.

Хиляда стаи, километри коридори, стотици факти, свързани с всеки предмет от обзавеждането на всяка стая — приятен отдих очаква доктор Лектър винаги когато реши да се оттегли тук.

Ето какво обаче е общото между нас и доктора: в подземията на сърцата и мозъците ни дебне опасността. Не всички зали са красиви, светли и високи. В пода на ума има дупки като в пода на средновековна тъмница — вонящите ублиети, наречени така на името на забравата, килиите с форма на бутилка с каменни стени, закрити отгоре с маскирани капаци. Нищо не може да се измъкне оттам спокойно, за да ни донесе облекчение. Трус, предателство на стражите и искриците на паметта възпламеняват отровните газове — неща, държани там с години, изведнъж излитат на свобода, готови да избухнат в болка или да ни подтикнат към опасно поведение…

Следваме го, докато крачи с бързи леки стъпки по коридора, който е създал сам, страховит, чудесен, сред аромат на гардении, в потискащото присъствие на огромна статуя, светлина от картини.

Пътят му минава вдясно покрай бюст на Плиний и нагоре към Залата с адресите — стая, в която в строго определен ред са поставени скулптури и картини, добре осветени и на разстояние, както препоръчва Цицерон.

Ах… в третата ниша от вратата доминира присъствието на една картина — Свети Франциск подава в устата на момиче пеперуда. На пода пред картината има изображение, цветно, върху мрамор:

Парад на националното гробище Арлингтън, предвождан от Исус, трийсет и три годишен, който шофира форд модел Т, 27-а година, в каросерията е Дж. Едгар Хувър по балетна пачка и маха на невидима тълпа. Зад него крачи Кларис Старлинг с карабина Енфийлд 308 на рамо. На доктор Лектър сякаш му става приятно, че я вижда. Преди години бе взел домашният й адрес от Асоциацията на съвипускниците на Университета на щата Вирджиния. Съхранява адреса и сега, за свое собствено удоволствие, извиква цифрите и името на улицата, където живее Старлинг:

Доктор Лектър може да се движи из огромните зали на своя дворец на паметта с неестествена скорост. С рефлексите и силата си, с контрола над ума и неговата бързина, той е добре въоръжен срещу физическия свят. Но в ума му има места, които не може да посещава без риск, места, където логическите правила на Цицерон, на подреденото пространство и светлината не са приложими…

Решил е да посети колекцията си от древен текстил. За едно писмо, което ще напише на Мейсън Върджър, трябва да прегледа конкретен текст на Овидий за ароматните масла за лице, който е прикрепен към тъканите.

Продължава нататък по килимената пътека към залата със становете и текстила.

Главата на доктор Лектър е облегната на седалката на Боинга, очите му са затворени. Главата му леко се поклаща с друсането на самолета в турбулентните потоци.

В края на реда бебето е приключило със съдържанието на биберона, но все още не спи. Лицето му се зачервява. Майката чувства как малкото телце се напряга под одеялцето, после се отпуска. Няма съмнение какво се е случило. Не е нужно да бърка с пръст под пелените. На предния ред някой казва: „Божичко!“

Към застоялата миризма на физкултурен салон в пътническата кабина се добавя още един пласт. Малкото момче, което седи до доктор Лектър, привикнало с навиците на бебето, продължава да яде обяда от „Фошон“.

Капаците под двореца на паметта се отварят, ублиетите издишат зловещата си воня…

В устремения напред самолет, когато главата му леко се поклаща на облегалката, доктор Лектър е увиснал между последния си спомен за Миша, как прекосява снега, и звука на брадвата. Задържан е там, а не може да го понася. В тесния свят на самолетната кабина се разнася кратък вик — висок, пронизителен, силен, — изтръгнал се от потното му лице.

Пътниците отпред започват да се обръщат, някои са се събудили от сън. От предния ред изръмжават:

— Хлапе! За бога, какво ти става!? Боже мой!

Очите на доктор Лектър се отварят, гледат право напред. Една ръка го докосва. Ръката на малкото момче.

— Кошмар ли сънува? — Детето не е изплашено, не се интересува и от оплакванията на предната седалка.

— Да.

— И аз често сънувам лоши сънища. Не ти се смея.

Доктор Лектър поема няколко пъти въздух, главата му е все така залепена за облегалката. След това самообладанието му се връща, сякаш някакъв покой се спуска от челото надолу по лицето му. Навежда глава към детето и казва съучастнически:

— Прав си да не ядеш тази помия. Никога не я яж.

Авиолиниите вече не предлагат хартия за писане и пликове за писма. Доктор Лектър, овладял се напълно, изважда хотелска бланка от джоба на сакото си и започва да пише на Кларис Старлинг. Първо нарисува лицето й. Скицата в момента е в частна колекция в Чикагския университет и е на разположение на учените. На нея Старлинг прилича на дете и косата й, като косата на Миша, е залепнала за скулите от сълзи…

Виждаме самолета през парата на дъха си, ярка светла точка на ясното нощно небе. Виждаме как минава покрай Полярната звезда, далече отвъд точката, след която връщането е невъзможно, насочен по дъгата, която ще го отведе в Новия свят, утре.

Глава 49

Купищата книжа, папки и дискети в кутийката на Кларис достигаха критичната маса. Молбата й за повече пространство остана нечута. Стига толкова. С безразсъдството на прокълнатите тя се настани в голямо помещение в мазето на Куонтико. То беше заделено за фотолаборатория на „Поведенчески науки“ веднага щом Конгресът отделеше малко средства за тази цел. Нямаше прозорци, но пък имаше предостатъчно рафтове и понеже беше предназначено за фотолаборатория, на мястото на вратата висяха две плътни завеси за затъмняване.

Някой анонимен съсед по кабинет изработи надпис с готически букви — КЪЩАТА НА ХАНИБАЛ — и го закачи с карфица за завесата. От страх да не изгуби стаята, Старлинг прибра надписа от вътрешната страна.

Почти веднага откри цяла съкровищница полезни лични материали в Наказателно правната библиотека на Колумбийския колеж, където поддържаха читалня с материали за Ханибал Лектър. В колежа се пазеха оригинални документи от медицинската и психиатричната му практика, както и протоколите от процеса и гражданските искове, заведени срещу него. При първото си посещение Старлинг трябваше да чака четирийсет и пет минути, докато служителките търсеха безуспешно ключа от читалнята. При второто си отиване завари безразличен студент да отговаря за читалнята и купища некаталогизиран материал.

Търпението на Старлинг не търпеше промяна към добро през четвъртото десетилетие от живота й. С помощта на шефа на отдела Джак Крофорд, подкрепен от прокуратурата, тя успя да се снабди със съдебна заповед цялата колекция на колежа да се прехвърли в подземието й в Куонтико. Щатските полицаи извършиха операцията с помощта на един-единствен микробус.

Съдебната заповед предизвика вълни, както се очакваше. В крайна сметка тези вълни докараха Крендлър…

В края на две дълги седмици Старлинг успя да подреди библиотечните материали в своя импровизиран информационен център „Лектър“. Късно в петък вечерта изми лицето и ръцете си от прахоляка, угаси лампата и седна на пода в ъгъла, вперила поглед в претрупаните с книжа рафтове. Може би бе задрямала за момент…

Събуди я миризма и изведнъж разбра, че не е сама. Миришеше на боя за обувки.

Стаята беше полутъмна и Пол Крендлър крачеше покрай рафтовете бавно, като се взираше в книгите и снимките. Не си бе направил труд да почука — на завесите не можеше да се чука, но Крендлър така или иначе нямаше склонността да чука, особено в подчинените му институции. Тук в мазето на Куонтико се чувстваше определено като благотворител в бедняшки квартал.

Едната стена беше заделена за престоя на доктор Лектър в Италия — имаше огромна снимка на Риналдо Паци, увиснал с изкормени черва от терасата на Палацо Векио. Срещуположната стена беше посветена на престъпленията на доктора в Съединените щати и на нея доминираше полицейската фотография на убития преди години от доктор Лектър ловец. Тялото му беше окачено на кука и имаше всички рани от средновековните илюстрации на „Раненият човек“. Много папки с дела бяха струпани по рафтовете заедно с гражданските искове срещу доктор Лектър от семействата на жертвите.

Личните книги на доктор Лектър от времето на медицинската му практика също бяха тук, подредени точно както някога в кабинета му. Старлинг бе проучила стари полицейски снимки с увеличително стъкло и си бе направила труда да подреди книгите по същия начин. Голяма част от светлината в помещението идваше от рентгенова снимка на черепа на доктора, поставена върху осветено отзад стъкло на стената. Другата светлина идваше от компютъра върху едно бюро в ъгъла. В момента на екрана се въртеше скрийнсейвър, наречен „Опасни създания“. От време на време компютърът изръмжаваше.

Край машината бяха струпани резултатите от издирванията й. Събираните с мъка късчета хартия, разписки, разбити по пера сметки, които показваха как доктор Лектър е живял в Италия и Америка, преди да бъде изпратен в болницата. Беше нещо като импровизиран каталог на вкусовете му.

Върху един плосък скенер вместо маса беше наредила сервиза за един човек, оцелял от подредбата в дома му в Балтимор: порцелан, сребро, кристал, снежнобели салфетки, свещник — един квадратен метър елегантност на фона на гротескните фигури по стените.

Крендлър взе голямата винена чаша и я чукна с нокът. Никога не бе докосвал плътта на престъпник, никога не се бе борил с престъпник на живо и смяташе доктор Лектър за нещо като плашило за медиите и възможност за себе си. Виждаше собствената си фотография сред подобна експозиция в музея на ФБР, след като Лектър умре. Разбираше огромната стойност, която можеше да има за една кампания. Крендлър почти беше опрял носа си в рентгеновата снимка на обемистия череп на доктора и когато Старлинг го заговори, се стресна и зацапа повърхността на снимката с мазнина от носа си.

— Мога ли да ви помогна, господин Крендлър?

— Защо седиш там на тъмно?

— Размишлявам, господин Крендлър.

— От Капитолия искат да знаят какво правим във връзка с Лектър.

— Правим ето това.

— Разкажи ми, Старлинг. Въведи ме в картинката.

— Няма ли да предпочетете господин Крофорд да…

— Къде е той?

— Господин Крофорд е в съда.

— Струва ми се, че изпуска двата края, ти нямаш ли това чувство?

— Не, сър, нямам го.

— Какво правиш тук? От колежа вдигнаха пушилка, когато взехте нещата от библиотеката им. Това можеше да се уреди по-дипломатично.

— Тук сме събрали всичко, което успяхме да намерим за доктор Лектър. Предмети и документи. Оръжията му са на съхранение в „Огнестрелни оръжия и инструменти“, но имаме дубликати. Тук са и остатъците от личния му архив.

— Какъв е смисълът? Какво правите всъщност? Преследвате престъпник или пишете книга? — Крендлър млъкна за момент, за да запише остроумието в речниковия си фонд. — Ако например някой висш републиканец от Комисията по съдебните пропуски ме попита какво правиш ти, специален агент Старлинг, за залавянето на Ханибал Лектър, какво трябва да му отговоря?

Старлинг запали всички лампи. Видя, че Крендлър все още си купува скъпи костюми, но пести от вратовръзки и ризи. Кокалчетата на косматите му китки се показваха изпод маншетите на ръкавите му.

Тя се загледа за миг през стената, отвъд стената, навън към вечността, и се овладя. Насили се да гледа на Крендлър като на упражнение в полицейската академия.

— Знаем, че доктор Лектър има много добри документи за самоличност — започна тя. — По всяка вероятност притежава най-малко още една солидна самоличност. Той внимава с тези неща. Няма да допусне глупава грешка.

— Давай по същество.

— Има култивиран вкус, понякога екзотичен по отношение на храна, вино, музика. Ако дойде тук, ще иска да си набавя тези неща. Не би се лишил от тях. С господин Крофорд прегледахме сметките и разписките, останали от живота на доктор Лектър в Балтимор, преди да бъде арестуван, както и документите, които успя да ни изпрати италианската полиция, и заведени дела от кредитори след ареста му. Изготвихме списък на нещата, които харесва. Например през месеца, когато е предложил панкреаса на флейтиста Бенджамин Распай на членовете на борда на Балтиморския филхармоничен оркестър, доктор Лектър е купил два кашона бордо „Шато Петрюс“ по три хиляди и шестстотин долара единият. Купил е и пет кашона „Батар-Монтраше“ по хиляда и сто долара всеки, както и множество други не толкова скъпи вина. Поръчал е същите марки от рум-сървиса в Сейнт Луис след бягството си, после ги е поръчвал от „Вера дал 1926“ във Флоренция. Тези марки са доста редки. Проверяваме вносителите и търговците и следим кой купува цели кашони. От „Айрън Гейт“ в Ню Йорк е поръчал първокачествен пастет от гъши дроб по двеста долара за килограм, от стридения бар на гара „Гранд Сентрал“ е взел зелени миди от Жиронд. Угощението за борда на филхармонията е започнало с тези миди, последвани от агнешки дреболии, и както можете да прочетете тук в списание „Таун енд Кънтри“… — Тя започна да чете бързо: — Забележително тъмно на цвят лъскаво рагу, чиито съставки не бяха разкрити, върху шафранен ориз. Вкусът беше странно вълнуващ с величествени басови тонове, които се получават единствено при внимателно изпаряване на течността. Досега не е ясно коя е жертвата в това рагу. След това продължава… Описват се приборите и всичко останало в най-големи подробности. Проверяваме чрез квитанциите от кредиткартите покупките на порцелан и кристал.

Крендлър изсумтя.

— Ето тук от този граждански иск става ясно, че все още дължи пари за полилей „Щойбен“, а компанията „Галеацо“ в Балтимор го съди, за да си вземе неизплатеното бентли. Следим продажбите на бентли, нови и на старо. Също и продажбите на ягуари със свръхкомпресия. Свързахме се с дивечовите ресторанти и ще следим покупките на глиганско месо, ще направим същото и с червенокраките яребици седмица преди да ги доставят от Шотландия.

Старлинг написа нещо на клавиатурата, погледна някакъв списък, после се отдалечи от компютъра и почувства дъха на Крендлър твърде близо зад гърба си.

— Поисках средства, за да се купи съдействието на най-големите черноборсаджии на билети от Ню Йорк и Сан Франциско, за да осигурим билета за премиери — има няколко оркестъра и струнни квартети, които той особено обича. Предпочита да седи на шестия или седмия ред и винаги до пътеката. Разпратих най-добрите му портрети, с които разполагаме, в Линкълн Сентър в Ню Йорк и във вашингтонския Кенеди Сентър, както и в повечето големи концертни зали. Може би ще ни помогнете със средства от вашия бюджет, господин Крендлър? — Понеже той не й отговори, Старлинг продължи: — Проверяваме новите абонаменти на няколко списания за култура, за които е бил абониран в миналото — антропология, лингвистика, математика, музика.

— Наема ли садо-мазо проститутки или нещо от този род? Мъжки проститутки?

Старлинг долови, че въпросът му доставя удоволствие.

— Не, доколкото ни е известно, господин Крендлър. Преди години са го виждали да ходи на концерти в Балтимор с много хубави жени, някои от които са се занимавали активно с благотворителна дейност. Научихме рождените им дни и ги следим за подаръци. Нито една от тях не е пострадала, доколкото ни е известно, и никоя не се съгласи да говори за него. Нямаме представа какви са сексуалните му предпочитания.

— Винаги съм смятал, че е хомосексуалист.

— Защо, господин Крендлър?

— Ами всички тези префърцунени работи… Камерна музика и женски храни. Не искам да кажа нищо лошо за тези хора, ако случайно им симпатизираш или имаш такива приятели. Главното, което искам да запомниш, Старлинг, е, че искам да ми сътрудничиш. Не искам да има отделни губернии. Искам копия от всички документи, от всяка информация, от всяка следа. Разбираш ли ме, Старлинг?

— Да, сър.

На вратата каза:

— Надявам се наистина да си ме разбрала. Може би това е шанс да подобриш положението си тук. Така наречената ти „кариера“ се нуждае от всяка възможна подкрепа.

Бъдещата фотолаборатория вече беше оборудвана с вентилационна уредба. Без да сваля поглед от лицето му, Старлинг я включи, изсмука миризмата на афтършейва му и боята за обувки. Крендлър мина през завесите на вратата, без да каже „довиждане“.

Въздухът пред Старлинг затрептя като мараня над стрелбище. В коридора Крендлър чу гласа й:

— Ще ви изпратя, господин Крендлър.

Чакаше го кола с шофьор. Все още беше на такова ниво в йерархията, че му се полагаше обикновен „Меркюри Гранд Маркиз“.

Преди да успее да се качи в колата, вече отвън, Старлинг каза:

— Почакайте, господин Крендлър.

Крендлър се обърна към нея учуден. Може би имаше нещо. Гневна капитулация? Сетивата му се изостриха.

— Тук сме навън — продължи Старлинг. — Няма подслушвателни устройства, освен ако вие не си носите. — Обзе я непреодолимо желание. Когато работеше с прашните книжа, носеше широка дънкова риза върху плътно прилепнала памучна фланелка.

Не бива да го прави. Майната му.

Откопча ризата и я разтвори.

— Виждате ли? Не нося никакви машинки. — Не носеше и сутиен. — Това може би ще е единствената възможност да поговорим насаме и искам да ви попитам нещо. Работя от години и при всяка възможност забивате нож в гърба ми. Каква е причината, господин Крендлър?

— Добре дошла си да дойдеш да поговорим… Ще ти отделя време, ако искаш да разгледаме…

— Говорим сега.

— Сама си отговори, Старлинг.

— Защото не искам да се виждаме извън работата? Или защото ви казах да отидете у дома при жена си?

— Не се самозалъгвай, Старлинг… Този град е пълен с провинциални путки.

Качи се в колата и тупна с ръка по таблото. Голямата машина потегли. Устните му се движеха, защото съжаляваше, че не го е казал докрай: „Провинциални путки като теб.“ В бъдеще го очакваха — беше убеден в това — множество политически речи и искаше да изостри вербалното си карате, да усвои още по-добре умението да хапе с думи.

Глава 50

— Казвам ти, може и да стане — проговори Крендлър към хриптящата тъмнина, където лежеше Мейсън. — Преди десет години и дума не можеше да става за подобно нещо, но сега тя е в състояние да прехвърля списъци с клиенти през компютъра както лайното минава през гъска. — Той се размърда под арката светлина над канапето.

Силуетът на Марго се очертаваше пред аквариума. Вече беше свикнал да сквернослови пред нея и дори му доставяше удоволствие. Можеше да се обзаложи, че Марго умираше да има хуй. Искаше му се да каже „хуй“ пред нея и измисли как да го направи.

— Ако знаеш как е подредила нещата и колко добре е запозната с предпочитанията на Лектър. Вероятно ще може да ти каже и от коя страна си носи хуя.

— Като стана дума за това, Марго, извикай доктор Домлинг — каза Мейсън.

Доктор Домлинг чакаше в залата за игри отвън, при големите животни. Мейсън го виждаше на екрана как изучава плюшения скротум на жирафа, до голяма степен по начина, по който семейство Вигерт бе обикаляло статуята на Давид. На екрана изглеждаше много по-дребен от играчките, сякаш се беше свил, за да може по-лесно да пропълзи в нечие детство, различно от неговото собствено.

В светлината над къта за сядане на Мейсън физиологът изглеждаше сух и много чист, но имаше пърхот. Беше преметнал косата си над плешивия скалп, а на верижката на ръчния му часовник висеше медальон-ключе на „Фи Бета Капа“, дружеството на изтъкнатите учени. Седна срещу Крендлър с вид на човек, който познава стаята.

Във фруктиерата с плодове и орехи имаше червива ябълка, обърната с дупката на червея към него. Доктор Домлинг я обърна на другата страна. Очите му зад дебелите очила проследиха Марго с удивление, граничещо с тъпотата, когато тя дойде до маста, взе още два ореха и отново се оттегли на мястото си край аквариума.

— Доктор Домлинг оглавява Факултета по психология в университета Бейлър. Той е декан на катедрата, финансирана от моето семейство — обясни Мейсън на Крендлър. — Попитах го какво би мото да свързва доктор Лектър и агента на ФБР Кларис Старлинг. Говорете, докторе.

Домлинг гледаше напред, като че ли беше на свидетелската банка в съда. Обърна се към Мейсън, сякаш там седяха съдебните заседатели. Крендлър веднага долови опита му на съдебен експерт, който дава показания срещу две хиляди долара на ден.

— Господин Върджър е запознат с квалификацията ми. Вие желаете ли да я чуете? — попита той.

— Не — отговори Крендлър.

— Прегледах бележките, които тази жена Старлинг е водила по време на разговорите си с Ханибал Лектър, писмата му до нея и материала, който ми предоставихте с обща информация за двамата — започна докторът.

Крендлър се сепна и Мейсън го успокои:

— Доктор Домлинг подписа споразумение за конфиденциалност.

— Кордел ще покаже диапозитивите на монитора, когато са ви нужни, докторе — обади се Марго.

— Най-напред малко предварителни сведения. — Домлинг погледна записките си. — Знаем, че доктор Ханибал Лектър е роден в Литва. Баща му бил граф, титлата е от десети век, майка му е от видната италианска фамилия Висконти. По време на немското отстъпление от Русия преминаващи нацистки танкове обстрелвали имението им край Вилнюс от пътя, убили родителите му и повечето слуги. След това децата изчезнали. Били са две — Ханибал и сестра му. Не знаем какво е станало със сестрата. Същественото в случая е, че Лектър е сирак, също като Кларис Старлинг.

— Което аз ти казах — обади се Мейсън нетърпеливо.

— Но до какво заключение стигнахте? — попита доктор Домлинг. — Не смятам, че става дума за някакво взаимно съчувствие между двама сираци, господин Върджър. Тук не можем да говорим за симпатия. Тя няма място. А милосърдието се въргаля окървавено в прахта. Изслушайте ме. Това, че и двамата са сираци, дава възможност на доктор Лектър по-добре да я разбере и в крайна сметка да я контролира. Всичко тук опира до контрола. Старлинг, както ми казахте, е отраснала по сиропиталища и досега не е имала стабилна лична връзка с мъж. Живее със своя някогашна състудентка, чернокожо момиче.

— Много е вероятно връзката им да е сексуална — намеси се Крендлър.

Психологът дори не го удостои с поглед — предположението му бе автоматично отхвърлено.

— Никога не се знае със сигурност защо някой живее с някой друг.

— Това е едно от скритите неща, както пише в Библията — каза Мейсън.

— Старлинг изглежда доста апетитно, ако си падаш по пълнозърнестия хляб — додаде Марго.

— Мисля, че тя привлича Лектър, а не обратното — отбеляза Крендлър. — Виждали сте я… Студена като умряла риба.

— Смятате ли, господин Крендлър? — попита Марго с присмех в гласа.

— Мислиш ли, че е обратна, Марго? — намеси се Мейсън.

— Откъде, по дяволите, мога да знам? Каквато и да е, не го споделя с околните, това е моето впечатление. Мисля, че е костелив орех, но си беше сложила маска на добро момиче. Не бих казала обаче, че е студена риба. Не разговаряхме дълго, но това е впечатлението ми. Беше, преди да имаш нужда от моята помощ, Мейсън. Изгони ме, помниш ли? Не мога да кажа, че е студена като риба. Момиче като нея трябва да спазва дистанция, защото наоколо гъмжи от задници, които непрекъснато те свалят.

Крендлър остана с впечатлението, че погледът на Марго се задържа върху него прекалено дълго, независимо че тя беше в тъмното и виждаше само силуета й.

Колко странни бяха гласовете в тази стая… Внимателният бюрократичен говор на Крендлър, педантичният магарешки рев на Домлинг, дълбоките резониращи тонове на Мейсън с липсващите съгласни и грубият нисък глас на Марго, която говореше с присвити устни като недоволно от юздата си пони. И като фон на всичко това придиханията на машината, подаваща въздух на Мейсън.

— Имам представа за личния й живот — допълни Домлинг — във връзка с очевидния й комплекс по отношение на бащата. Ще се върна на това след малко. Сега ще разгледаме трите документа на доктор Лектър, свързани с Кларис Старлинг. Две писма и рисунка. Рисунката е на часовник-разпятие, който е измислил, докато е бил в психиатричната болница. — Доктор Домлинг вдигна очи към екрана. — Диапозитивът, ако обичате.

Някъде извън стаята Кордел показа удивителната скица на поставения високо монитор. Оригиналът е въглен върху амбалажна хартия. Копието на Мейсън е правено на хелиограф и линиите са сини като натъртено.

— Опитал се е да патентова това нещо — продължи Домлинг. — Както виждате, Христос е разпнат върху циферблата на часовника, а ръцете му се въртят, за да показват времето, подобно на часовниците с Мики Маус. Интересното тук е, че клюмналата напред глава е с лицето на Кларис Старлинг. Нарисувал е скицата по време на разговорите им. Ще покажем и снимката на тази жена, за да се убедите. Кордел ли беше името? Кордел, покажете, моля, снимката.

Нямаше съмнение — главата на Исус беше на Старлинг.

— Друга аномалия е фактът, че фигурата е прикована към кръста през китките, а не дланите.

— Това е правилното — обади се Мейсън. — Трябва да се приковават през китките и да се използват големи дървени шайби, иначе плътта се разкъсва и те падат от кръста. С Иди Амин го установихме от личен опит, когато той реши да пресъздаде всичко в Уганда един Великден. Приковахме нашия Спасител през китките. Всички рисувани разпятия са погрешни. Грешка при превода между староеврейските и латинските Библии.

— Благодаря — каза доктор Домлинг неубедено. — Разпятието явно представлява унищожен обект на преклонение. Обърнете внимание, че ръката, която показва минутите, е на шест и стеснително прикрива половите органи. Другата ръка показва малко след девет. Това девет е ясна препратка към часа, в който се смята, че е бил разпнат Христос.

— А когато обединим шест и девет, обърнете внимание, получаваме шейсет и девет, доста популярна сексуална поза — не се стърпя Марго.

— А сега да разгледаме писмата на доктор Лектър до Кларис Старлинг. Кордел, ако обичате. — Доктор Домлинг извади лазерна показалка от джоба си. — Виждате, че почеркът, красиво ръкописен, сякаш гравиран, изпълнен с писалка с широк писец, е толкова равен, че сякаш е дело на машина. Подобен почерк можем да срещнем при средновековните папски вули. Красив е, но същевременно плашещо равномерен. Тук няма нищо спонтанно. Този човек планира. Написал е първото писмо малко след бягството си, при което е убил петима души. Да зачетем текста.

Доктор Домлинг намести очилата на носа си и се прокашля.

— Това е класически пример за авункулат… В специализираната литература все по-често го наричат „авункулат на Домлер“. Вероятно ще бъде включен в следващото издание на „Наръчника за диагностика и статистика“. На обикновен език може да се дефинира като заемане на поза на мъдър и загрижен покровител, с цел да се постигне лична облага. От записките по случая разбирам, че въпросът за агнетата е свързан с преживяване от детството на Кларис Старлинг, клане на агнета в ранчото в Монтана, където е била осиновена — продължи доктор Домлер със сухия си глас.

— Разменяла е информация с Лектър — обади се Крендлър. — Лектър е знаел нещо за серийния убиец Бъфало Бил.

— Второто писмо, писано седем години по-късно, на пръв поглед съдържа думи на утеха и подкрепа — каза Домлинг. — За да я измъчва, споменава родителите й, които тя явно боготвори. Нарича баща й „нощен пазач“, а майка й „камериерка“. След това им приписва чудесните качества, които тя лесно може да си въобрази, че са притежавали, а след това използва същите тези качества, за да оправдае собствените й професионални провали. Очевидно иска да й стане приятно. Тук става дума за контрол. Мисля, че Старлинг може да изпитва трайна привързаност към баща си — имаго, — което й пречи да встъпва с лекота в сексуални връзки и може да я тласне по някакъв начин към доктор Лектър чрез прехвърляне на качества, а той в перверзността си веднага би се възползвал. Във второто писмо отново я подканя да му се обади чрез лична обява и дава кодово име.

Боже мой! Този няма ли да млъкне! Несвъртането и скуката бяха мъчение за Мейсън, защото не можеше да шава на мястото си като другите хора.

— Добре, чудесно, браво, докторе — прекъсна го той. — Марго, открехни малко прозореца. Имам нов източник за Лектър, доктор Домлинг. Познава както Старлинг, така и Лектър, и ги е виждал заедно. Той се е въртял около Лектър повече от всеки друг и искам да поговорите с него.

Крендлър се размърда на канапето, а вътрешностите му се разбълникаха, защото виждаше накъде отиват нещата.

Глава 51

Мейсън каза нещо по уредбата и в стаята влезе висок мъж. Тялото му беше мускулесто като на Марго и беше облечен в бяла престилка.

— Това е Барни — обяви Мейсън. — Отговарял е за отделението за буйстващи луди в Балтиморската болница за душевноболни престъпници през шестте години, когато Лектър е бил там. Сега работи за мен.

Барни предпочиташе да остане в тъмното пред аквариума, до Марго, но Домлинг го искаше под лампата. Настани се до Крендлър.

— Барни значи? Е, Барни, каква е професионалната ти квалификация?

— Завършил съм училището за медицински сестри.

— Значи имаш разрешително да практикуваш сестринската професия. Браво. Това ли е всичко?

— Имам бакалавърска степен по хуманитарни науки от Американския задочен колеж — отговори Барни безизразно. — Също и сертификат, че съм посещавал занятията в школата за погребални науки „Къминс“. Аз съм квалифициран асистент в морга. Занимавах се с това нощно време, докато учех в школата за медицински сестри.

— Значи по време на ученето в школата сте работили като асистент в морга?

— Да. Отнасях телата от местопрестъпленията и помагах при аутопсиите.

— Преди това?

— Бях в морската пехота.

— Разбирам. И докато сте били на работа в Балтиморската щатска болница, сте виждали Кларис Старлинг и Ханибал Лектър да взаимодействат… искам да кажа, виждали сте ги да разговарят, така ли е?

— Струваше ми се, че те…

— Нека започнем с това, които сте видели, а не с това, което ви се струва, че сте видели. Можем ли да го направим?

Мейсън се намеси:

— Той е достатъчно умен, за да даде мнението си. Барни, нали познаваш Кларис Старлинг?

— Да.

— Шест години си общувал с Ханибал Лектър.

— Да.

— Какво имаше между тях?

В началото Крендлър разбираше с усилие високия дрезгав глас на Барни, но въпреки това именно той зададе уместния въпрос:

— Лектър държеше ли се по-различно от друг път, когато разговаряше със Старлинг?

— Да. На повечето други посетители изобщо не отговаряше — отвърна Барни. — Понякога отваряше очи само колкото да обиди поредния професор, дошъл да се рови в мозъка му. Дори разплака един от тях. Беше доста груб със Старлинг, но й отговаряше много по-често, отколкото на останалите. Беше му интересна. Интригуваше го.

— С какво?

Барни сви рамене.

— Не виждаше почти никакви жени. Тя си е хубавичка…

— Не ми е нужно мнението ти по този въпрос — прекъсна го Крендлър. — Това ли е всичко, което знаеш?

Барни не отговори. Загледа се в Крендлър, сякаш лявото и дясното полукълбо на Крендлъровия мозък бяха две залепени едно за друго кучета.

Марго счупи още два ореха.

— Продължавай, Барни — подкани го Мейсън.

— Бяха искрени един с друг. Така той обезоръжаваше събеседниците си. Човек оставаше с впечатлението, че никога не би паднал толкова ниско, че да излъже. Доктор Лектър й каза някои неприятни неща за самата нея, после някои приятни. Тя беше в състояние да понесе лошите и после още повече да се радва на хубавите, защото знаеше, че не са празни приказки. Той я намираше за чаровна и забавна.

— Можете ли да отсъдите какво е било „забавно“ за доктор Лектър? — попита доктор Домлинг. — Въз основа на какво, фелдшер Барни?

— Въз основа на начина, по който се смееше, доктор Тъплинг. В школата имахме специална лекция, озаглавена „Лечение и приветлива атмосфера“.

Или Марго изсумтя, или звукът долетя от аквариума зад нея.

— Спокойно, Барни — каза Мейсън. — Разкажи ни останалото.

— Да, сър. Понякога с доктор Лектър разговаряхме до късно през нощта, когато всичко утихваше. Говорехме за лекциите, които слушах, и за други неща. Той…

— А случайно да сте завършили задочно психология? — реши да попита Домлинг.

— Не, сър. Не смятам психологията за наука. Доктор Лектър също. — Барни продължи веднага, преди респираторът да даде възможност на Мейсън да го упрекне. — Мога само да повторя това, което ми каза той… Че вижда в какво се превръща тя, че е чаровна като малко зверче, което един ден ще порасне и ще се превърне… в нещо като големите котки, лъвовете и тигрите. В нещо, с което вече не можеш да си играеш. Казваше, че била упорита като зверче. Имала всички оръжия, в момента съвсем незабележими, но растящи, обаче засега умеела единствено да се боричка с други зверчета като нея. Това го забавляваше. Много е показателно как започна всичко. В началото той се държеше с нея учтиво, но много бързо й даде да разбере, че вече може да си ходи. После, когато тя си тръгна, друг един затворник хвърли в лицето й сперма. Това разстрои доктор Лектър, почувства се неудобно. Това бе единственият път, когато го видях разстроен. Старлинг също го долови и опита да го използва срещу него. Възхищаваше се на духа й, ако питате мен.

— Какво беше отношението му към другия затворник, който е хвърлил спермата? Имаха ли някакви взаимоотношения?

— Не съвсем — отговори Барни. — Доктор Лектър просто го уби същата нощ.

— Били са в отделни килии — учуди се доктор Домлинг. — Как го е направил?

— Три килии по-нататък, на отсрещната страна — поясни Барни. — Посред нощ доктор Лектър поговори малко с него и после му каза да глътне езика си.

— Значи Кларис Старлинг и Ханибал Лектър станаха… приятели? — попита Мейсън.

— В рамките на формалните отношения — отвърна Барни. — Разменяха информация. Доктор Лектър й подсказваше неща за серийния убиец, когото тя търсеше, а тя му се отплащаше с лична информация за самата нея. Доктор Лектър казваше, че имала повече кураж, отколкото било полезно за нея. Казваше, че е „прекалено ревностна“, и смяташе, че може да се приближи прекалено много до ръба, ако смята, че задачата й го изисква. Веднъж също така каза, че била „прокълната с вкус“. Нямам представа какво имаше предвид.

— Доктор Домлинг, какво иска той? Да я чука, да я убие, да я изяде или какво? — изброи Мейсън възможностите, които виждаше.

— Вероятно и трите — отговори доктор Домлинг. — Не бих се наел да предскажа порядъка, в който би извършил тези неща. Това е същността на онова, което мога да ви кажа. Няма никакво значение, че таблоидите и таблоидният манталитет искат да придадат романтичен привкус на цялата история в духа на „Красавицата и Звяра“. Целта му е нейното падение, да я накара да страда, да я убие. Реагирал е два пъти. Когато е била унизена със спермата в лицето и после, когато вестниците са я дъвкали, след като е застреляла онези хора. Явява се в ролята на ментор, но всъщност го възбужда бедата й. Когато историята на Ханибал Лектър бъде написана, а това ще стане, случаят ще бъде определен като поредния авункулат на Домлер. За да го привлече, тя трябва да е изпаднала в някаква беда.

Върху гумоподобното пространство между очите на Барни се появи бразда.

— Може ли да добавя нещо, господин Върджър, след като зададохте въпроса? — Не изчака да получи разрешението. — В болницата доктор Лектър реагира, когато видя, че тя успя да се овладее, когато избърса лицето си и направи каквото трябва. В писмата си я нарича „воин“ и отбелязва, че е спасила детето в престрелката. Възхищава се и уважава куража и самодисциплината й. Самият той казва, че не смята да я посещава. Едно от нещата, които никога не прави, е да лъже.

— Точно това е таблоидният манталитет, който имах предвид — каза Домлинг. — Ханибал Лектър не е способен на чувства като уважение или възхищение. Не изпитва топлота или привързаност. Това е една романтична заблуда и тя ясно показва опасностите на недостатъчното образование.

— Доктор Домлинг, не ме помните, нали? — попита Барни. — Аз бях на смяна, когато вие опитахте да разговаряте с доктор Лектър, подобно на толкова много други. Вие бяхте този, който си тръгна разплакан. След това той анализира книгата ви в „Американски психиатричен журнал“. Не се учудвам, че статията му ви накара да се разплачете.

— Достатъчно, Барни — прекъсна го Мейсън. — Погрижи се за обяда ми.

— Няма нищо по-лошо от недопечен самоук човек — отбеляза доктор Домлинг, когато Барни излезе.

— Не ми беше казал, че си говорил с Лектър, докторе — рече Мейсън.

— Той беше в кататоничен ступор, нямаше какво да измъкна от него.

— И това те е накарало да се разревеш?

— Не е вярно.

— Отхвърляш казаното от Барни?

— Заблуден е не по-малко от момичето.

— Вероятно и самият Барни си пада по Старлинг — намеси се Крендлър.

Марго се изсмя достатъчно силно, за да я чуе Крендлър.

— Ако искате Кларис Старлинг да стане привлекателна за доктор Лектър, покажете му я, изпаднала в беда — каза доктор Домлинг. — Нека бедата, в която се намира, му подскаже какви беди той може да й причини. Когато я види ранена по някакъв символичен начин, ще се възбуди по същия начин, както ако я гледа да мастурбира. Когато лисицата чуе писък на заек, веднага се притичва, но не на помощ.

Глава 52

— Не мога да ти доставя Кларис Старлинг — каза Крендлър, когато Домлинг си отиде. — Мога да ти кажа къде е и с какво се занимава, но не съм в състояние да контролирам разпределението на задачите във ФБР. Ако Бюрото я пусне като примамка, можеш да си сигурен, че ще я пазят както трябва.

Крендлър боцна с показалец тъмнината около Мейсън, за да подчертае думите си.

— Не можеш да се намесиш в подобна акция. Не можеш да прескочиш охраната и да отмъкнеш Лектър. Засадата ще засече твоите хора за нула време. Второ, Бюрото би предприело активни мерки само ако той й се обади отново или има доказателства, че е наблизо. И преди й писа, но така и не се появи. За подобна операция ще са нужни поне дванайсет души, а това е много скъпо. Щеше да е по-добре, ако не я беше отървал от горещия стол, на който я насадиха заради престрелката. Ако сега опиташ да върнеш нещата и отново да я атакуваш за същото, ще се забърка голяма каша.

— Щяло, било, можело — рече Мейсън, като положи старания за „ж“ и „щ“. — Марго, погледни миланския вестник „Кориере дела сера“ от събота — деня, след като Паци беше убит. Прочети най-горната от личните обяви. Чети на глас.

Марго вдигна гъсто изписания текст към светлината.

— На английски е, адресирана до, А. А. Аарон. Гласи: „Предай се на най-близките власти, враговете са близо. Хана.“ Коя е Хана?

— Така се е казвала кобилата, която Старлинг е имала като малка — обясни Мейсън. — Това е предупреждение за Лектър от Старлинг. В писмото си той й казва как да се свърже с него.

Крендлър скочи на крака.

— По дяволите! Няма как да знае за Флоренция! Щом знае, значи е наясно, че съм ти показвал нещата.

Мейсън въздъхна и се попита дали Крендлър е достатъчно умен, че от него да излезе полезен политик.

— Тя не знае нищо. Аз пуснах обявата в „Ла национе“, „Кориере дела сера“ и „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. На другия ден, след като погнахме Лектър. Така в случай, че не успеем, Лектър ще си мисли, че Старлинг е опитала да му помогне. Чрез нея пак щяхме да имаме връзка с него.

— Никой не я е засякъл.

— Никой. Освен може би самият Ханибал Лектър. Не е изключено да й благодари… с писмо, лично, кой знае? А сега ме слушай. Още ли четеш пощата й?

Крендлър кимна.

— Разбира се. Ако й изпрати нещо, ще го видиш преди нея.

— Слушай ме внимателно, Крендлър. Обявата беше пусната и платена така, че Кларис Старлинг да не може да докаже, че не я е пуснала тя, което е престъпление. Това е преминаване на границата. С това можеш да я пречупиш, Крендлър. Знаеш, че Бюрото не дава пет пари за теб, ако си аут. Все едно си празно място. Няма да може да получи дори разрешително за носене на оръжие. Никой няма да я наблюдава освен мен. Лектър също ще знае, че е сама. Преди това ще опитаме някои други неща. — Мейсън млъкна, за да поеме въздух, после продължи. — Ако не се получи, ще последваме съвета на Домлинг. Ще я сполети „беда“ с тази обява… Беда, глупости! С това можеш да я скършиш надве. Задръж си половината с путката, това е моят съвет. Другата половина е прекалено напориста, дявол да я вземе. Ох! Не исках да богохулствам.

Глава 53

Кларис Старлинг тича през падналите листа в един от обществените паркове във Вирджиния, на час път от дома си — любимото й място, съвършено безлюдно в този делничен ден, ден на много нужна за нея почивка. Пътеката й е позната, минава през гористите хълмове край река Шенъндоа. Въздухът е затоплен от ранните слънчеви лъчи по върховете на възвишенията, но в падините внезапно е студен, а понякога е топъл на лицето й и студен в краката й едновременно.

Земята напоследък не й се струва толкова стабилна, когато ходи — усеща я по-стабилна, когато бяга.

Старлинг тича в светлината на деня, в танцуващите проблясъци през листата, пътеката на места е пъстра от слънчевите лъчи, на места е раирана от сенките на стволовете. Някъде пред нея две сърни и елен се сепват и подплашено освобождават пътеката само с един грациозен скок, после белите им опашки просветват в сумрака на гората като знаменца. Старлинг се изпълва с радост и също подскача.

Неподвижен като фигура от средновековен гоблен, Ханибал Лектър седи върху падналите листа на склона над реката. Вижда сто и петдесет метра от пътеката, бинокълът му е защитен от отблясъци с ръчно направен сенник от картон. Най-напред вижда подплашените сърни, които хукват покрай него нагоре по хълма, после за първи път от седем години вижда Кларис Старлинг от плът и кръв.

Изражението на лицето му не се променя под бинокъла, но ноздрите му се разширяват и мощно поемат въздух, сякаш могат да доловят миризмата й от такова разстояние.

Обонянието му долавя мирис на сухи листа с привкус на канела, гниещите листа отдолу, дъх на горски мъх, на заешки барабонки от няколко метра, дълбоката миризма на разкъсана катерича кожа, но не и миризмата на Кларис Старлинг, която би различил навсякъде. Видя как сърните се подплашиха от нея, виждаше ги как тичат дълго след като се бяха скрили от погледа й.

Беше в полезрението му по-малко от минута, бягаше леко, земята не й се съпротивляваше. На гърба си имаше малка раничка с бутилка вода. Беше осветена отзад и лъчите на ранното сутрешно слънце размиваха контурите й, сякаш по кожата й имаше цветен прашец. Докато движи бинокъла след нея, улавя слънчев отблясък, който за миг го заслепява, и няколко минути след това вижда петна. Тя изчезва, защото пътеката започва да се спуска. Последна се скрива главата й, а косата, вързана на тила, подскача като опашка на белоопашат елен.

Доктор Лектър остана на мястото си, не направи опит да я последва. Образът й продължаваше да бяга в главата му. Щеше да е там, докато той желаеше. Първия път от седем години, когато я виждаше наистина, а не на снимка в таблоидите, ако не се броят зърнатите отдалече очертания на главата й в автомобил. Излегна се назад върху листата с ръце зад тила и се загледа в оредяващите листа на клена над главата си, които потрепваха на фона на небето — толкова тъмно, че изглеждаше почти лилаво. Лилави, лилави, гроздовете див мускат, които бе откъснал, докато се изкачваше насам, бяха лилави, вече посбръчкани, а не сочни прашни зърна, и изяде няколко, смачка няколко други в дланта си и облиза сока като децата, с широко разперени пръсти. Лилаво, лилаво.

Лилав патладжан в градината. В ловната хижа нямаше топла вода в средата на деня и бавачката на Миша занесе очуканото бакърено корито в зеленчуковата градина, за да затопли на слънцето водата за къпане на двегодишната му сестричка. Миша седеше в коритото сред зеленчуците, под топлите слънчеви лъчи, заобиколена от бели зелеви пеперуди. Водата в коритото едва достигаше до пълните й крачета, но замисленият й брат Ханибал и голямото куче бяха инструктирани да я наблюдават неотлъчно, докато бавачката влезе вътре, за да донесе кърпа.

Ханибал Лектър будеше страх у някои от слугите, страх с напрегнатостта си, с преждевременните си знания, но не плашеше старата бавачка, която си знаеше работата, не плашеше и Миша, която слагаше бебешките си, подобни на звездички длани на бузите му и се смееше в лицето му. Миша протегна ръце покрай него и улови патладжана, защото обичаше да го гледа, огрян от слънцето. Очите на Миша не бяха кафяви като на брат й Ханибал, а сини, и докато гледаше патладжана, сякаш попиваха цвета му, сякаш потъмняваха от него. Ханибал Лектър знаеше, че този цвят е нейна страст. След като я внесоха вътре и помощничката на готвачката дойде с мърморене да изхвърли водата от коритото в градината, Ханибал клекна до лехата с патладжани, докато мехурите от сапунената вода, изпъстрени с отражения, жълти, лилави, се пукаха върху рохкавата пръст. Извади от джоба си ножче и преряза дръжката на един патладжан, после излъска топлия от слънцето зеленчук с носната си кърпа и го занесе в стаята на Миша, където го остави така, че тя да го види. Миша обичаше тъмнолилавия цвят, цвета на патладжана, до края на живота си.

Ханибал Лектър затвори очи, за да види още веднъж сърните и елена, които бягаха пред Старлинг, да види как тя приближава на подскоци по пътеката сред златното сияние от слънчевите лъчи, само че не видя този елен, а другия, малкото еленче със забитата в него стрела, което се дърпа от въжето около вратлето му, докато го водеха към брадвата, малкото еленче, което изядоха, преди да изядат Миша, и повече не можеше да стои на едно място, стана с все още лилави от гроздето ръце и устни, извити надолу като гръцка маска. Погледна към пътеката след Старлинг. Пое дълбоко въздух през ноздрите си и попи пречистващия аромат на гората. Втренчи се в мястото, където бе изчезнала Старлинг. Пътеката, по която бе минала, сякаш беше по-светла от заобикалящата я гора, сякаш тя бе оставила след себе си по-светло място.

Изкачи се бързо до билото и се спусна от другата страна към паркинга на близкия къмпинг, където бе оставил пикапа си. Искаше да се махне от парка, преди Старлинг да се върне за колата си, паркирана на две мили оттам на главния паркинг, близо до будката на горските, затворена за сезона.

Докато тя дотичаше до колата си, щяха да минат най-малко петнайсет минути.

Доктор Лектър спря до мустанга и остави двигателя на пикапа да работи. Вече бе имал няколко възможности да огледа колата на паркинга пред един продоволствен магазин недалеч от дома й. Именно лепенката на стъклото на старата кола — целогодишен пропуск с намаление за този парк, го бе накарала да се насочи към това място и той веднага си купи карта на парка и я разучи на спокойствие.

Колата беше заключена, увиснала над колелата си, сякаш спеше. Беше му забавна. Едновременно капризна и изключително надарена. От никелираната дръжка на вратата, макар и да се наведе достатъчно близо, не долови никаква миризма. Извади тънкия си стоманен шперц и го мушна в пролуката над ключалката. Аларма? Да? Не? Щрак. Не.

Доктор Лектър седна в колата, в купето, което беше наситено с Кларис Старлинг. Воланът беше дебел и покрит с кожа. В средата беше изписана думата МОМО. Погледна думата с леко наклонена глава като папагал и устните му произнесоха тихо: МОМО. Отпусна се назад, затвори очи, вдъхна въздух с повдигнати вежди, като че ли слушаше концерт.

След това, все едно, че имаше своя собствена воля, се появи розовият връх на езика му като малка змия, която иска да се измъкне от устата му. Без да променя изражението си, сякаш не осъзнаваше движенията си, доктор Лектър се наведе напред, откри покрития с кожа волан по миризмата и прокара извития си език по окръжността, като почувства с езика си хлътнатините за пръстите от обратната страна. Усети вкуса на кожата горе, вдясно, където е държала дланта си. След това отново се облегна и прибра езика си и затворената му уста се раздвижи, сякаш дегустираше вино. Пое дълбоко въздух и го задържа в дробовете си, излезе и заключи мустанга на Кларис Старлинг. Не издиша въздуха, задържа го в устата си и белите си дробове, докато старият му пикап не излезе от парка.

Глава 54

Аксиома на поведенческите науки е, че вампирите са териториални, докато канибалите кръстосват цялата страна.

Номадското съществуване никак не привличаше доктор Лектър. Това, че толкова дълго успяваше да се крие от властите, до голяма степен се дължеше на качеството на дългосрочните фалшиви самоличности, на грижливостта, с която ги поддържаше, и на това, че разполагаше с пари. Хаотичните и чести придвижвания нямаха нищо общо с това.

С две отдавна установени самоличности, всяка с отличен кредитен рейтинг, плюс още една за управление на превозни средства, за него не бе никак трудно да си обзаведе гнездо в Съединените щати само седмица след пристигането си.

Беше избрал щата Мериленд, на около час с кола от ферма „Мъскрат“, имението на Мейсън Върджър, и на разумно разстояние от музиката и театрите на Вашингтон и Ню Йорк.

Нищо от това, с което видимо се занимаваше, не привличаше вниманието и двете му основни самоличности можеха да издържат на рутинна проверка. След като посети единия от двата си сейфа в Маями, нае за една година от един германски лобист приятна усамотена къща на брега на залива Чесапийк.

С помощта на два телефонни поста, които прехвърляха разговорите в евтин апартамент във Филаделфия, беше в състояние да си осигури блестящи препоръки винаги когато се нуждаеше от такива, без да напуска удобното си ново жилище.

Бързо се сдобиваше от спекулантите с първокласни билети за всички концерти, балетни и оперни постановки, които го интересуваха, като винаги плащаше в брой.

Сред желаните качества на новия му дом беше двойният гараж с работилница и солидна, спускаща се отгоре врата. В него доктор Лектър държеше двете си возила — пикап шевролет на шест години, с рамка от тръби над каросерията и монтирано менгеме, който бе купил от един бояджия и водопроводчик, и ягуар с четири врата, със свръхкомпресия, на изплащане от една холдингова компания в щата Делауеър. Пикапът даваше възможност за промяна на вида всеки ден. В каросерията или върху тръбната рамка можеше да сложи стълба, тръби от ПВЦ, газова бутилка, скара за барбекю.

След като уреди новия си дом, той си почерпи душата с една седмица музика и музеи в Ню Йорк и изпрати каталози на най-интересните изложби на братовчед си, големия художник Балтюс във Франция.

От „Сотби“ в Ню Йорк си купи два чудесни музикални инструмента — и двата голяма рядкост. Първият беше фламандски клавесин от края на осемнайсети век, почти копие на инструмента от 1745 година в Смитсоновия институт, с горна поставка за Бах, достоен заместник на чембалото, с което бе разполагал във Флоренция. Другата му покупка беше ранен електронен инструмент, теремин, създаден през трийсетте години от самия професор Теремин. Тереминът отдавна вълнуваше доктор Лектър. Като малък сам си беше измайсторил един. Свири се с движения на празни ръце в електронно поле. С жестове се събужда гласът му.

Сега, след като се беше установил, можеше да се забавлява…

След прекараната в гората сутрин доктор Лектър се прибра в комфортното си убежище на мерилендския бряг. Гледката — Кларис Старлинг бяга по горската пътека, застлана с нападали листа — вече е напълно запазена в двореца на паметта му. За него тя е източник на удоволствие, до който можеше да стигне за по-малко от секунда, веднага след фоайето. Вижда как Старлинг бяга и — толкова качествена беше зрителната му памет — може да търси в гледката нови подробности, да чува топуркането на сърните нагоре по склона, да вижда загрубелите им стави, стръкчетата трева, полепнали по корема на най-близкото животно. Тази гледка е съхранена възможно най-далече от малкото ранено еленче…

Отново у дома, отново у дома. Вратата на гаража се спуска с леко бръмчене след пикапа му.

Когато вратата се отвори още веднъж към обяд, от гаража излезе черния ягуар. Докторът беше облечен за града.

Доктор Лектър много обичаше да пазарува. Отиде направо в „Хамакър Шлемър“, доставчици на луксозни домашни и спортни аксесоари, както и на готварски пособия, и прекара там дълго време. Все още в горско настроение, измери с рулетка три големи кошници за пикник — плетени, лакирани, със зашити кожени каиши и месингови орнаменти. Най-накрая се спря на средната по размер, защото трябваше да побере прибори само за един човек.

В кошницата имаше термос, чаши, сервиз от здрав порцелан, прибори от неръждаема стомана. Продаваха кошницата само с аксесоарите. Длъжен си да ги купиш.

След това се отби в „Тифани“ и „Кристофъл“ и смени тежките чинии от кошницата с фин френски порцелан, украсен с раздвижени орнаменти с листа и птички. От „Кристофъл“ купи сребърните прибори от деветнайсети век, които предпочиташе, в стил „Кардинал“, със знака на производителя върху лъжиците и стилизираната френска миша опашка на обратната страна на дръжките. Вилиците бяха дълбоко извити, широки, а ножовете тежаха приятно в дланта. Усещането, когато ги държиш, напомняше добър пистолет за дуел. При кристала докторът се поколеба по отношение на големината на чашите си за аперитив и избра заоблени като камбани чаши за коняк, но при винените не хранеше никакви съмнения. Избра „Райдел“, които купи в два размера, и двата достатъчно широки, за да има място за носа.

Пак от „Кристофъл“ купи няколко покривки от сметаненобял лен и красиви салфетки с малка дамаска роза като капка кръв, избродирана в ъгъла. Сториха му се интересни и купи шест, за да има за смяна, докато използваните се перат.

Купи две хубави газови горелки, като тези, които използват в ресторантите, за да готвят край масите, чудесен меден тиган за задушаване и втори, пак меден, универсален, за да приготвя сосове, и двата произведени за фирмата „Деи-лерин“ в Париж, както и две телени бъркалки. Не успя да намери кухненски ножове от въглеродна стомана, които предпочиташе пред тези от неръждаема стомана, нито пък някои от ножовете за специални цели, които бе принуден да остави в Италия.

Най-накрая се отби в една фирма за медицински материали, недалеч от болницата „Мърси“, където успя да купи изгодно почти нов трион за аутопсии „Страйкър“, който идеално се побра в отделението за термоса в кошницата за пикник. Все още беше в гаранционен срок и се продаваше в комплект с две остриета за череп и с ключ за череп, така че той почти изцяло си попълни кухненските принадлежности.

Френските прозорци на доктор Лектър са отворени и пропускат вътре свежия вечерен въздух. Заливът се простира сребристосивкав под луната и движещите се сенки на облаците. Той си е налял вино в кристална чаша от новите и я е оставил на поставката за свещи край клавесина. Букетът на виното се слива със соления въздух и доктор Лектър може да му се наслаждава, без да сваля ръце от клавиатурата.

Беше притежавал виргинали, клавесини и други клавирни инструменти. Предпочита звука на клавесина. Тъй като не е възможно да променяш силата на получаваните с помощта на перце звуци, музиката идва като преживяване, внезапно и цялостно.

Доктор Лектър гледа инструмента, отваря и затваря длани. Пристъпва към новопридобития клавесин като към привлекателна непозната, с лека остроумна забележка — свири „Зелена расте зелениката“, мелодия, написана от Хенри VIII.

Окуражен, опитва „Соната в си бемол мажор“ от Моцарт. Все още не са се сближили с клавесина, но начинът, по който клавишите реагират на пръстите му, подсказва, че скоро ще са заедно. Вятърът се усилва и пламъкът на свещите започва да трепти, но очите на доктор Лектър са затворени за светлината, лицето му е леко повдигнато, докато свири. Сапунени мехури се разхвърчават от ръчичките на Миша, подобни на звезди, когато ги размахва в коритото, и след като се впуска в третата част, Кларис Старлинг бяга, бяга, чува се шумолене в краката й и в оредяващите корони на дърветата и животните се подплашват пред нея, елен и две сърни, и подскачат по пътеката, както сърцето подскача. Изведнъж земята става студена и парцаливите мъже довеждат малкото еленче от гората, в тялото му е забита стрела, животното се дърпа на омотаното около врата му въже, мъжете го теглят, за да не го носят до брадвата, музиката млъква над окървавения сняг, доктор Лектър стиска ръбовете на стола пред клавесина. Диша дълбоко, душа дълбоко, вдига ръце над клавишите, насилва се да изсвири една фраза, после втора, която издрънчава до стихване.

Чуваме от гърлото му да се изтръгва тънък усилващ се крясък, който притихва внезапно като музиката. Седи дълго с наведена над клавишите глава. Става безшумно и излиза от стаята. Не е възможно да разберем къде е в тъмната къща. Вятърът отвън набира сила, гаси свещите с порив, после свири в струните на клавесина в мрака — ту случаен тон, ту писък от далечни времена.

Глава 55

Изложението „Оръжия и ножове от Средноатлантическия регион“ в аудиторията на Военния мемориален комплекс. Огромна площ, покрита с маси, равнина от оръжия, предимно пистолети и бойни карабини. Червените точки на лазерните мерници проблясват по тавана.

Малцина истински любители на живота сред природата посещават подобни изложби на оръжия, защото не са по вкуса им. Сега огнестрелните оръжия са черни и изложбите на оръжия са мрачни, безцветни, безрадостни като вътрешния пейзаж на много от онези, които ги посещават.

Погледнете тълпата — навъсена, гледаща накриво, гневна, като увита в яйчена черупка, с насмолени сърца. Тези хора най-много застрашават правото на гражданина да притежава огнестрелно оръжие.

Оръжията, които им допадат, са нападателни карабини за масово производство, евтино направени от калъпи, за да осигурят огнева мощ на невежи и необучени войски.

Сред бирените шкембета, увисналите бели тлъстини на въоръжаващите се домоседи, крачи доктор Лектър, величествено слаб. Огнестрелните оръжия не го интересуват. Отива веднага при щанда на водещия производител на ножове, който присъства на изложението.

Името на търговеца е Бък и той тежи сто и петдесет килограма. Бък продава най-различни уж старинни мечове и копия от средновековието и варварските времена, но излага и най-добрите истински ножове и гумени палки, така че доктор Лектър бързо съзира повечето от нещата в списъка си — неща, които се е наложило да зареже в Италия.

— Желаете ли нещо? — Бък има дружелюбни бузи, дружелюбни устни и жлъчни очи.

— Да. Искам онази харпия, ето там, един прав „Спайдърко“ с назъбено десетсантиметрово острие и онзи сгъваем нож за дране в дъното.

Бък събра нещата.

— Искам и хубавия трион за рязане на дивеч. Не този. Хубавия. Може ли да пипна тази плоска кожена палка… черната… — Доктор Лектър оцени пружината в дръжката. — Ще я взема.

— Нещо друго?

— Да. Искам „Спайдърко Сивилиан“, но не го виждам.

— Малко хора знаят за него. Зареждам само по един.

— Аз не искам повече.

— Редовната му цена е двеста и двайсет долара. Аз ви го давам за сто и деветдесет с канията.

— Добре. Имате ли кухненски ножове от въглеродна стомана?

Бък поклати масивната си глава.

— Ще трябва да търсите на старо по вехтошарските сергии. Аз лично оттам си купувам. Могат да се точат върху дъното на чиния.

— Опаковайте ми ги и ще дойда след пет минути да ги взема.

Малцина искаха от Бък да прави опаковки и той започна пакетирането с повдигнати вежди.

Всъщност това изложение не беше изложба, а базар. Имаше няколко маси с прашни оръжия от Втората световна война, които започваха да изглеждат древни. Можеха да се купят карабини М-1, противогази с напукани стъкла, манерки. Имаше и щандове за нацистки оръжия. Човек можеше да купи дори истинска кутия с „Циклон Б“, ако е по вкуса му.

Нямаше почти нищо от Корейската и Виетнамската война и съвсем нищо от „Пустинна буря“.

Много от посетителите бяха с маскировъчни дрехи, сякаш само за малко се бяха върнали от фронтовата линия, за да посетят изложбата, маскировъчни дрехи имаше и за продан, включително пълен костюм за максимално прикриване на снайперист или ловец с лък — голяма част от изложението беше посветена на ловните лъкове и арбалети.

Докато разглеждаше маскировъчния костюм, доктор Лектър усети, че току зад гърба му има униформи. Взе ръкавица за стрелба с лък и се обърна, за да разгледа емблемата на производителя на светлината. Видя, че двамата полицаи край него са от Отдела за дивеч и риболов на щата Вирджиния, който имаше щанд, посветен на опазването на природата.

— Дони Барбър — каза по-възрастният от двамата горски и посочи с брадичка. — Ако някога успееш да го изправиш пред съда, обади ми се. Много ми се ще да извадя този кучи син от гората веднъж завинаги.

Бяха вперили погледи в мъж на около трийсет в другия край на изложението на лъкове. Беше с лице към тях, гледаше видеозапис. Облечен бе в маскировъчен костюм, завързал якето си на кръста за ръкавите. Кафявата памучна фланелка беше без ръкави, за да се виждат татуировките му, а на главата си носеше обърната наопаки бейзболна шапка.

Доктор Лектър се отдалечи бавно от двамата униформени и продължи да разглежда експонатите. Спря пред щанд с лазерни мерници в съседната редица и през окачените горе кобури видя трептящия видеозапис, който бе приковал вниманието на Дони Барбър.

Лов на елен с лък и стрела.

Явно някой извън кадър дразнеше елена покрай някаква ограда в гората, докато ловецът нагласяше лъка си. Той имаше микрофон, за да се чува. Дишането му се ускори. Прошепна в микрофона:

— По-добре от това няма да застане.

Когато стрелата го удари, еленът се сви и се блъсна в оградата два пъти, преди да прескочи жицата и да избяга.

Докато гледаше, Барбър сумтеше и клатеше глава при забиването на стрелата.

След това видеоловецът се зае да корми елена, като започна от това, което нарече анус.

Дони Барбър спря видеото и го върна отново на забиването на стрелата, после пак и пак, докато човекът зад щанда не му каза нещо.

— Майната ти, задник — изръмжа в отговор Дони Барбър. — От теб няма да купя и лайно.

От съседния щанд купи няколко жълти стрели с кръстосани режещи пера на върха. На щанда имаше кутия, от която щеше да се тегли награда, и с покупката си Дони Барбър получи фиш за попълване. Наградата беше разрешително на двудневен лов на елени.

Дони Барбър попълни фиша и го пусна през процепа на кутията, после, без да върне химикалката на продавача, се загуби с продълговатия си пакет в тълпата млади мъже с маскировъчни дрехи.

Както жабешките очи регистрират всяко движение, така и очите на търговеца реагираха при всяко спиране на движението на тълпата. Мъжът, застанал сега пред него, беше напълно неподвижен.

— Това ли е най-добрият ви арбалет? — попита доктор Лектър.

— Не. — Продавачът извади кутия изпод тезгяха. — Това е най-добрият. По-лек е за носене и е по-компактен. Тетивата се натяга с електрически мотор или ръчно. Нали знаете, че ловът с арбалети е забранен във Вирджиния, освен ако не сте инвалид? — попита продавачът.

— Брат ми загуби едната си ръка и много му се ще да убие нещо с другата — отговори доктор Лектър.

— Разбирам.

За пет минути докторът купи чудесен арбалет и две дузини специални стрели, къси и дебели.

— Опаковайте ми ги — нареди доктор Лектър.

— Попълнете този фиш и може да спечелите право на лов. Два дни на много добро място — обясни търговецът.

Доктор Лектър попълни фиша за лотарията и го мушна в процепа на кутията.

Веднага щом продавачът се зае с друг клиент, той се върна при него.

— Забравих да напиша телефонния си номер на фиша за лотарията — каза. — Може ли?

— Разбира се, няма проблем.

Доктор Лектър отвори капака на кутията и извади най-горните два фиша. Попълни своя с фалшивите данни и дълго се взира в другия. Премигна веднъж, като щракане на фотоапарат.

Глава 56

Фитнес-салонът във ферма „Мъскрат“ е целият в никел и черно, обзаведен с пълен комплект машини „Наутилус“, щанги, оборудване за аеробика и бар за сокове.

Барни беше почти привършил упражненията си и сега отпускаше на велоергометъра, когато си даде сметка, че не е сам. Марго Върджър събличаше анцуга си в ъгъла. Отдолу беше с еластични гащета, тясна фланелка и сутиен за спортуване. Добави и специален пояс за вдигане на тежести. Чу дишането й, докато изпълняваше комплекса за загряване.

Барни въртеше педалите без никакво съпротивление и бършеше главата си с кърпата, когато Марго се приближи до него между две групи упражнения.

Погледна ръцете му, погледна и своите. Бяха горе-долу еднакви.

— Колко можеш да вдигнеш от пейката? — попита го тя.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. И още как.

— Може би към сто и деветдесет.

— Сто и деветдесет? Съмнявам се. Съмнявам се, че можеш да вдигнеш сто и деветдесет.

— Може и да сте права.

— Имам сто долара, които твърдят, че не можеш.

— Срещу?

— Срещу сто долара, какво си мислиш? Аз ще пазя да не я изпуснеш.

Барни я погледна и сбърчи подобното си на гума чело.

— Дадено.

Започнаха да слагат тежестите. Марго преброи тези, които Барни бе поставил в неговия край на щангата, сякаш би могъл да я измами. Той отговори, като преброи нейните.

След това легна на пейката, а Марго застана над главата му с впитите си гащета. Мястото, където се срещаха коремът и бедрата й, беше изпъкнало като бароков орнамент. Торсът й сякаш стигаше до тавана.

Барни се намести, почувства пейката под гърба си. Краката на Марго миришеха на охлаждащ крем за тяло. Ръцете й бяха поставени леко върху щангата, с коралови лакирани нокти, твърде добре оформени, за да са толкова силни.

— Готов ли си?

— Да.

Вдигна щангата нагоре към лицето й, наведено над него. Не му беше трудно. Остави щангата на стойката. Марго извади парите от сака си.

— Благодаря — каза Барни.

— Аз клякам повече от теб — отвърна тя.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Аз пикая прав.

Масивният й врат пламна.

— И аз мога.

— Сто долара? — попита Барни.

— Направи ми един плодов коктейл.

На бара имаше фруктиера с плодове и ядки. Докато Барни правеше коктейлите в миксера, Марго взе два ореха и ги счупи в юмрука си.

— Можеш ли да счупиш само един орех, без, да има в какво да го притиснеш? — попита Барни. Счупи Две яйца в ръба на миксера и ги пусна вътре.

— Ти можеш ли? — на свой ред попита Марго и му подаде един орех. Барни го задържа в отворената си длан.

— Не знам — отвърна той и разчисти мястото на бара пред себе си и един портокал падна откъм страната на Марго. — Прощавайте.

Тя го вдигна от пода и го върна във фруктиерата.

Големият юмрук на Барни се сви. Погледът на Марго се премести от юмрука към лицето му, после обратно, докато мускулите на врата му се изпъваха от напрежението, а физиономията му почервеня. Барни започна да трепери, нещо в юмрука му се пропука. Лицето на Марго се удължи. Треперещата му ръка се премести над миксера, чу се хрущене и в съдината на миксера потекоха яйчен жълтък и белтък. Барни включи машината и облиза върховете на пръстите си. Марго не се удържа и се засмя.

Барни наля питиетата в чаши. От другия край на салона приличаха на щангисти от различни категории.

— Смяташ ли, че трябва да правиш всичко, което правят мъжете?

— Без някои от глупостите.

— Искаш ли да опиташ мъжко приятелство?

Усмивката на Марго изчезна.

— Само не си прави майтап с мен, Барни.

Той поклати голямата си глава.

— Изпробвай ме.

Глава 57

Кларис Старлинг продължаваше ден след ден да напредва пипнешком по коридорите на вкуса на доктор Лектър и събраните в „Къщата на Ханибал“ сведения ставаха все повече и повече.

Рейчъл ДюБери беше малко по-възрастна от доктор Лектър и някога била активен покровител на Балтиморския симфоничен оркестър. Освен това се оказа красавица, както се убеди Старлинг от снимките във „Воуг“ от онова време. Оттогава беше оставила зад гърба си двама богати съпрузи. В момента името й беше госпожа Франц Розенкранц, съпруга на текстилния магнат. Свърза я светският й секретар.

— Сега само изпращам пари на оркестъра, скъпа. Твърде далече сме, за да се занимавам активно — каза госпожа Розенкранц, по баща ДюБери, на Кларис Старлинг. — Ако става дума за някакъв данъчен въпрос, ще ви дам телефона на счетоводителите си.

— Госпожо Розенкранц, когато сте вземали активно участие в бордовете на филхармонията и на училището „Уестоувър“, сте познавали доктор Ханибал Лектър.

Дълга тишина.

— Госпожо Розенкранц?

— Предпочитам да запиша телефонния ви номер и да ви се обадя през централата на ФБР.

— Разбира се.

След това разговорът продължи.

— Да, имах светско познанство с доктор Ханибал Лектър преди години и заради това пресата ме дебне непрекъснато. Беше удивително очарователен мъж, много особен. Можеше да накара всяко момиче да настръхне, ако ме разбирате добре. Бяха ми нужни години, за да повярвам, че е имал и друга страна.

— Правил ли ви е някакви подаръци, госпожо Розенкранц?

— Винаги ми изпращаше писма за рождения ден, дори след като го арестуваха. Понякога и подаръци, преди това. Той прави най-прекрасните подаръци.

— И е организирал невероятна вечеря за рождения ви ден. Реколтите на вината са били специално подбрани във връзка с рождената ви дата.

— Да — отвърна госпожа Розенкранц. — Сузи я нарече „най-забележителния прием след «бала в черно и бяло» на Труман Капоти.“

— Госпожо Розенкранц, ако чуете нещо за него, ще се обадите ли във ФБР на номера, който ще ви дам? Бих искала да ви попитам и още нещо, ако не възразявате… Имате ли някакви особени годишнини, свързани с доктор Лектър? И… госпожо Розенкранц… налага се да ви попитам за рождената ви дата.

Осезаема хладина по телефонната линия.

— Мислех, че за вас не е проблем да се сдобиете с тази информация.

— Така е, госпожо, но има несъответствие в датите от социалната ви осигуровка, акта за раждане и шофьорската книжка. Датите са съвсем различни. Извинете ме, но се опитваме да свържем покупките на скъпи предмети с рождените дни на известните познати на доктор Лектър.

— „Известни познати“. Сега съм известна позната. Какъв ужасен израз. — Госпожа Розенкранц се засмя. Беше от поколението на коктейлите и цигарите, гласът й беше дълбок. — Агент Старлинг, на колко години сте?

— На трийсет и две, госпожо Розенкранц. Два дни преди Коледа ще стана на трийсет и три.

— Ще кажа само, че се надявам през живота си и вие да имате „известни познати“. Помагат да минава времето.

— Да, госпожо. А рождената ви дата?

Най-накрая госпожа Розенкранц сподели вярната информация, като уточни, че това е „датата, която е известна на доктор Лектър“.

— Ако позволите, госпожо, разбирам промяната на годината, но защо сте променили месеца и деня?

— Исках да съм Дева. Така повече си подхождахме с господин Розенкранц. Тогава ме ухажваше.

Хората, с които доктор Лектър се бе срещал след арестуването му, гледаха на него по друг начин.

Старлинг бе спасила дъщерята на сенатор Рут Мартин, Катрин, от зловещото мазе на серийния убиец Джейм Гъм и ако сенатор Мартин не беше изгубила следващите избори, сега можеше да й бъде от голяма полза. По телефона беше мила с нея, разказа й какво прави Катрин, поинтересува се какво ново има при нея.

— Никога не си искала нищо от мен, Старлинг. Ако имаш нужда от работа…

— Благодаря, сенатор Мартин.

— Що се отнася до проклетия Лектър, разбира се, че ще уведомя Бюрото, ако чуя нещо за него, и ще оставя номера ви тук, до телефона. Чарлси знае как да се оправя с пощата. Не очакваш да се свърже с мен. Последното нещо, което тази гадина ми каза тогава в Мемфис, беше „харесва ми костюмът ви“. Той постъпи крайно жестоко с мен, както никой друг. Знаете ли какво ми каза?

— Знам само, че ви е подразнил.

— Когато Катрин я нямаше, когато бяхме отчаяни и той каза, че разполага с информация за Джейм Гъм, започнах да го умолявам да помогне, а той ме погледна със змийските си очи и ме попита дали съм кърмила Катрин. Искаше да знае дали съм я кърмила с гърдите си. Отговорих му, че съм я кърмила. Тогава той каза: „Много се ожаднява от кърменето, нали?“ Изведнъж си спомних всичко — как я държах като бебе, жаждата, търпението, докато се нахрани, всичко това ме прониза както нищо дотогава, а той просто изпи болката ми.

— С какво бяхте?

— С какво… извинете, не разбрах.

— С какъв костюм бяхте. Този, който Лектър е харесал.

— Да си помисля… тъмносин „Живанши“, мъжка кройка — отговори сенатор Мартин, донякъде раздразнена от приоритетите на Старлинг. — Когато отново го тикнете зад решетките, елате да се видим, Старлинг. Ще пояздим заедно.

— Благодаря, сенаторе. Няма да забравя.

Две телефонни обаждания, по едно за всяка от двете страни на доктор Лектър. Едното показваше чара му, другото — змийските люспи. Старлинг записа:

Реколти вино, свързани с рождените дни, което вече бе включено в програмата й. Отбеляза си към списъка скъпи стоки да добави „Живанши“. След малко записа и кърмене, без да е наясно защо точно, но нямаше време да разсъждава, тъй като червеният телефон започна да звъни.

— „Поведенчески науки“ ли е? Опитвам да се свържа с Джак Крофорд. Аз съм шериф Дюмас от област Кларъндън, Вирджиния.

— Шерифе, аз съм асистентка на Джак Крофорд. Днес той е в съда. Бих могла да ви помогна. Аз съм специален агент Кларис Старлинг.

— Трябваше да говоря с Джак Крофорд. Тук в моргата имаме един човек, обработен за месо. С вашия отдел ли би трябвало да говоря?

— Да… А това ме… Да, сър, с нашия отдел. Ако ми кажете точно къде се намирате, ще тръгна незабавно и ще уведомя господин Крофорд веднага щом приключи с даването на показания.

Мустангът на Старлинг имаше достатъчно мощен двигател, за да потегли на втора със свирене на гуми и да накара морския пехотинец от охраната да се намръщи, да размаха заканително пръст и да се стърпи да не се усмихне.

Глава 58

Областната морга на Кларъндън в Северна Вирджиния е свързана със сградата на болницата с малко коридорче с вентилатор на тавана и широки, херметически затварящи се двойни врати, за да се улесни достъпът на мъртвите. Пред външната врата сега стоеше един помощник-шериф, за да не допусне вътре петимата репортери и оператори, които се тълпяха около него.

Старлинг застана зад репортерите, повдигна се на пръсти и вирна високо служебната си значка. Помощник-шерифът я забеляза, кимна й и тя си запробива път напред. Зад гърба й засвяткаха фотосветкавици, осветиха я с прожектор.

В залата за аутопсии беше тихо — чуваше се само подрънкването на метални инструменти при слагането им в подносите.

Имаше четири маси за аутопсии от неръждаема стомана, всяка с везна и мивка. Две от масите бяха покрити с чаршафи, издигнати нагоре в причудливи форми от останките, които прикриваха. Край масата до прозореца се провеждаше рутинна аутопсия, но патоанатомът и асистентката му явно вършеха нещо много деликатно, защото не вдигнаха очи, когато тя влезе.

Изведнъж запищя електрически трион и след миг патоанатомът внимателно отдели горната част на някакъв череп, вдигна в дланите си мозъка и го постави в тавичката на везната. След това прошепна теглото в микрофона на ревера си, огледа органа, побутна го с пръст, скрит под ръкавицата. Когато най-накрая забеляза Старлинг зад рамото на асистентката си, тръсна мозъка в отворения гръден кош на трупа, запрати гумените ръкавици в близкото кошче, като момче, което стреля с прашка, и заобиколи масата, за да дойде при нея.

От ръкостискането му по тялото й сякаш преминаха зловещи тръпки.

— Кларис Старлинг, специален агент от ФБР.

— Аз съм доктор Холингсуърт, съдебен лекар, болничен патоанатом. Главен готвач и мияч на посуда. — Холингсуърт имаше искрящи сини очи, лъскави като обелени яйца. Без да сваля поглед от Кларис, каза на асистентката си: — Марлийн, извикай шерифа от реанимацията в кардиологията и свали чаршафа от този труп, ако обичаш.

Доколкото Старлинг знаеше от опит, съдебните лекари обикновено бяха интелигентни, но нерядко проявяваха глупост и непредпазливост в обикновените разговори и обичаха да се фукат. Холингсуърт проследи погледа й.

— Питате се за мозъка ли?

Тя кимна и разпери ръце.

— Не е проява на небрежност, специален агент Старлинг. Просто правим услуга на погребалния агент, като не слагаме мозъка обратно в черепа. В този случай ковчегът ще е отворен и ще има дълго бдение, няма начин по възглавницата да не се разтече мозъчен материал, така че натъпкваме черепа с памперси или с каквото друго разполагаме и пак го затваряме отзад, като го зашиваме над двете уши, за да не се плъзне. Опечалените получават цял труп и всички са доволни.

— Разбирам.

— Кажете ми тогава дали разбирате това — рече той.

Асистентката му зад гърба на Старлинг беше свалила чаршафите от другите маси.

Старлинг се обърна и видя нещо, което щеше да запомни за цял живот. Един до друг върху двете съседни маси от неръждаема стомана лежаха елен и човек. От елена стърчеше жълта стрела. Стрелата и рогата бяха повдигали чаршафа като рейки на палатка.

По-къса и по-дебела жълта стрела беше забита в главата на мъжа и стърчеше над двете му уши. Все още беше с част от облеклото си — обърната с козирката назад бейзболна шапка, закована за главата му от стрелата.

Когато го видя, Кларис почувства, че я напушва смях, но го потисна толкова бързо, че би могъл да се изтълкува като израз на силен потрес. Подобното положение на двете тела, странично, а не в анатомична поза, показваше, че са били разфасовани почти по един и същи начин — бон филето и филето бяха извадени старателно и професионално, заедно с крехкото месо под гръбначния стълб.

Еленова козина върху неръждаемата стомана. Главата беше леко повдигната от рогата, опрени на металната подложка-възглавница, окото беше бяло, изцъклено, сякаш искаше да види ярката стрела, която го бе убила. Съществото, проснато върху собственото си отражение, на това място, където цареше педантичен ред, изглеждаше по-диво, по-чуждо на човека, отколкото би могъл да изглежда един елен в гората.

Очите на мъжа бяха отворени, от сълзните му канали се бе процедила кръв като капки сълзи.

— Странно изглеждат заедно — отбеляза доктор Холингсуърт. — Сърцата им имаха еднакво тегло. — Погледна Старлинг и видя, че е добре. — При мъжа има една разлика обаче. Ето тук късите ребра са отделени от гръбнака и дробовете са измъкнати през прорезите. Приличат на криле, нали?

— „Кървавият орел“ — промърмори Старлинг след миг мълчание.

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Аз също — каза Старлинг.

— Значи има име? Как го нарекохте?

— „Кървав орел“. Описано е в литературата, която имаме в Куонтико. Това е ритуално жертвоприношение на викингите. Прави се разрез през късите ребра на гърба и дробовете се измъкват навън, после се сплескват като крила. През трийсетте години в Минесота е имало неовикинг, който е правел същото.

— Вие виждате доста неща. Нямам предвид точно това, тук, но от този род.

— Понякога е така.

— Това донякъде е извън моето амплоа. Тук се сблъскваме предимно с обикновени убийства, застреляни и прободени с ножове, но все пак искате ли да чуете мнението ми?

— Да, разбира се. Много.

— Мисля, че мъжът, името му е Дони Барбър, е убил елена незаконно, вчера, ден преди началото на сезона… Знам, че еленът е умрял тогава. Стрелата отговаря на останалото му въоръжение. Започнал е да го разфасова набързо. Все още не съм изследвал кръвта по ръцете му, но си личи, че е на елена. Тъкмо е започнал да сваля плешките, през куп за грош… ето вижте тези груби разрези тук… Точно тогава са го изненадали страховито с тази стрела през черепа. Тя е същият цвят, но е друг вид. Няма нарез в края. Можете ли да познаете каква е?

— Прилича на стрела за арбалет.

— Вторият човек, може би този с арбалета, е довършил обработката на елена, справил се е доста по-добре, след което, Боже мили, е разфасовал и човека. Вижте колко прецизно е отделена кожата, колко решителни са разрезите. Нищо не е увредено или похабено. И Майкъл ДиБейки24 не би могъл да го направи по-добре. Няма следи от сексуален акт и при двата трупа. Били са нарязани просто заради месото.

Старлинг опря юмрук до устните си. За момент патоанатомът си помисли, че целува някакъв амулет.

— Доктор Холингсуърт, черните дробове липсват ли?

Той отговори след миг, втренчил се в лицето й над очилата си.

— Черният дроб на елена липсва. Черният дроб на господин Барбър явно не се е оказал на висотата на изискванията. Бил е частично изрязан и огледан, има разрез точно по вената. Дробът е цирозирал и обезцветен. Все още е в тялото, искате ли да го видите?

— Не, благодаря. А панкреасът?

— Панкреасът? Да, и двата липсват. Агент Старлинг, все още никой не е споменал името, нали?

— Не — отговори Старлинг. — Още не.

Двойната врата въздъхна и влезе слаб, обрулен от вятъра мъж със сако от туид и памучни панталони.

— Как е Карлтън, шерифе? — попита Холингсуърт. — Агент Старлинг, това е шериф Дюмас. Брат му е горе в интензивното отделение на кардиологията.

— Държи се. Казват, че е стабилизиран, каквото и да означава това — отговори шерифът и извика към вратата. — Ела тук, Уилбърн.

Дюмас стисна ръката на Старлинг и й представи другия мъж.

— Това е Уилбърн Муди, лесничеят.

— Шерифе, ако искате да сте по-близо до брат си, можем да се качим горе — предложи Старлинг.

Дюмас поклати глава.

— Няма да ме пуснат да го видя най-малко още час и половина. Не се обиждайте, госпожице, но търсех Джак Крофорд. Той ще дойде ли?

— Не може да се измъкне от съда. Когато се обадихте, тъкмо даваше показания. Мисля, че ще се обади всеки момент. Оценяваме факта, че ни се обадихте толкова бързо.

— Старият Крофорд ми преподаваше в Националната полицейска академия преди сума ти години. Невероятен тип. Е, щом е изпратил вас, сигурно си знаете работата. Искате ли да започнем?

— Ако обичате, шерифе.

Дюмас извади бележник от джоба на сакото си.

— Този индивид тук със стрелата в черепа е Дони Лио Барбър, бял, от мъжки пол, на трийсет и три, живее в каравана в къмпинга за каравани край Камърън. Не можах да установя да е работел някъде. Преди четири години бил уволнен от военновъздушните сили за провинение. Има сертификати за работа по корпуса и двигателите, издадени от Федералната администрация по въздухоплаването, по едно време е бил и авиомеханик. Глобяван за произвеждане на изстрел в очертанията на града, също и за незаконно проникване в гората през миналия ловен сезон. Признал се за виновен за бракониерство на елени в област Съмит. Кога беше това, Уилбърн?

— Минаха два ловни сезона. Отнехме му разрешителното и преди няколко дни го получи отново. Известен ни е. Не си прави труда да преследва животното, след като го застреля. Ако не падне, просто чака друго и… Веднъж…

— Кажи ни какво стана днес, Уилбърн.

— Карах по шосе Четирийсет и седем и на около миля от моста към седем часа сутринта ме спря старият Пекман. Дишаше тежко и се държеше за гърдите. Само отваряше и затваряше уста, не можеше да говори, и сочеше към гората. Тръгнах натам и след не повече от сто и петдесет метра в гъсталака видях Барбър, опрян на едно дърво, със стрела в главата, както и този елен, също със забита в него стрела. Бяха вкочанени поне от предния ден.

— Вчера рано сутринта, бих казал — намеси се доктор Холингсуърт. — Като вземем предвид колко е хладно.

— Сезонът се открива тази сутрин — продължи горският. — Дони Барбър беше тръгнал с преносима пусия за дърво, но още не я беше монтирал. На пръв поглед като че ли е искал да се подготви за днес. В противен случай значи е отишъл да бракониерства. Не знам защо си е взел лъка, ако е искал само да намери място за пусията. След това се е появил този хубав елен и Дони просто не е устискал. Виждал съм и други хора да го правят. Често се случва. Когато се е заел да разфасова елена, се появил другият. Няма никакви следи, защото след това се изсипа порой, като че ли се продъни небето…

— Затова направихме снимки и прибрахме труповете — поясни шериф Дюмас. — Гората е собственост на стария Пекман. Дони е имал редовно разрешение за лов за два дни, подписано от Пекман. Днес е първият ден. Пекман винаги продаваше едно разрешително на година. Рекламираше го чрез някакви брокери. В джоба на Дони имаше писмо, в което го поздравяваха, че е спечелил правото на лов. Документите са мокри, госпожице Старлинг. Не искам да кажа нищо лошо за нашите момчета, но не знам дали няма да е по-добре да изследвате за отпечатъци от пръсти във вашата лаборатория. Когато отидохме там, всичко беше мокро, включително и стрелите. Гледахме да не ги пипаме.

— Ще вземете ли стрелите, агент Старлинг? — попита доктор Холингсуърт. — Как искате да ги извадя?

— Хванете ги с щипци и ги срежете до кожата. Останалата част избутайте от другата страна. Аз ще ги закача за дъската за веществени доказателства със специални телени бодове — отговори Старлинг.

— Не мисля, че е имало борба, но може би ще искате проби от материала под ноктите?

— Бих ги изрязала, за да направим изследване на ДНК. Не е нужно да се отделят по пръсти, достатъчно е да се знае от коя ръка са.

— Можете ли да направите PCR-STR тест?

— Да, в главната лаборатория. Ще имаме резултати след три-четири дни.

— А можете ли да изследвате кръвта на елена? — попита лесничеят Муди.

— Не. Можем само да определим, че е животинска.

— Ами ако намерите месото на елена в нечий фризер? — продължи лесничеят. — Нали ще трябва да установите дали е от това животно, или не? Дори на нас понякога ни се налага да изследваме кръвни проби на животни, за да установим дали са от един или друг екземпляр. При делата за бракониерство. Всеки елен е различен. Не бихте си го помислили, нали? Трябва да изпратим проби в Портланд, Орегон, в тамошната служба по дивеча и рибата, и ако имаме достатъчно търпение, те ще ни кажат. Ще напишат нещо от рода на „Това е елен номер едно“ или „Елен А“, заедно с дълъг идентификационен номер, защото животните нямат имена. Доколкото на нас ни е известно.

Старлинг харесваше набръчканото, обрулено от вятъра лице на Муди.

— Ще го наречем „Безименен“, господин Муди — предложи тя. — Това, за Орегон, е полезна информация, може да се наложи да работим с тях. Благодаря ви — усмихна му се тя и той се изчерви и започна да мачка фуражката си.

Когато тя се наведе, за да потърси нещо в чантата си, доктор Холингсуърт я огледа заради удоволствието, което му доставяше. Докато говореше със стария Муди, лицето й за миг се проясни. Бенката на бузата й много напомняше изгорял барут. Искаше му се да я попита, но размисли.

— В какво сложихте документите? — попита тя шерифа. — Нали не в найлонов плик?

— В дебели книжни пликове. Те не могат да увредят нещата кой знае колко. — Шерифът разтри тила си и вдигна очи към Старлинг. — Знаете ли защо се обадих на вашия отдел? Защо исках да дойде Джак Крофорд? Радвам се, че дойдохте вие, защото си спомних коя сте. Никой извън тази стая не е произнасял думата „канибал“, защото в момента, в който се чуе, репортерите ще изпотъпчат цялата гора наоколо. Засега знаят само, че вероятно става дума за инцидент по време на лов. Може би са разбрали, че трупът е обезобразен, но не знаят, че е бил разфасован за месо. Няма кой знае колко много канибали, агент Старлинг.

— Така е, шериф. Не са много.

— Работата е свършена професионално.

— Да, така е.

— Може би си мисля за него, защото непрекъснато го пишат по вестниците. Смятате ли, че може да е Ханибал Лектър?

Старлинг видя как един паяк с дълги като конци крачета и кръгло топчесто тяло се скрива в канала на празната маса за аутопсии.

— Шестата жертва на доктор Лектър е ловец с лък — рече тя.

— Изял ли го е?

— Не, него не. Оставил го провесен на закачалка, целия в рани. Искал е да прилича на една средновековна медицинска илюстрация, която се нарича „Раненият човек“. Интересува се от средновековието.

Патоанатомът погледна белите дробове, разстлани по гърба на Дони Барбър.

— Казахте, че това е някакъв ритуал.

— Така мисля — отвърна Старлинг. — Не знам дали го е направил доктор Лектър. Ако е той, знам, че за него обезобразяването не е фетиш, не е нещо, без което не може да мине.

— Какво е тогава?

— Прищявка — каза тя и вдигна очи, за да види дали не ги е отвратила с точната дума. — Това е прищявка и тази е причината да бъде заловен последния път.

Глава 59

Лабораторията за изследване на ДНК беше нова, миришеше на ново, а служителите й бяха по-млади от Старлинг. Ще трябва да свикна с това, помисли си тя с неприятно чувство под лъжичката. Много скоро щеше да остарее с още една година.

За двете стрели, които Старлинг донесе, се разписа млада жена, на чиято табелка, закачена на горното джобче на престилката, пишеше, А. БЕНИНГ.

А. Бенинг имаше известен опит в боравенето с веществени доказателства, което пролича от облекчението, което се изписа по лицето й, когато видя, че двете стрели са закрепени както трябва в куфарчето на Старлинг.

— Нямате представа какво виждам понякога, когато отварям тези неща — каза А. Бенинг. — Надявам се, разбирате, че няма да стане за пет минути.

— Разбирам — кимна Старлинг. — Не разполагаме с контролни генетични материали от доктор Лектър. Избягал е преди много време, а предметите, които пазим, са замърсени. Пипани са от твърде много хора.

— Лабораторното време струва прекалено скъпо, за да изследваме всяка проба, примерно четиринайсет косъма от хотелска стая. Ако ми донесете…

— Първо ме изслушайте — прекъсна я Старлинг. — Ще говорите после. Поисках от италианската полиция да ми изпрати четката за зъби, която според тях е принадлежала на доктор Лектър. Възможно е по нея да са се запазили епителни клетки от устната кухина. Направете RFLP и RST, кратък, двоен повтор. Стрелата от арбалет е била под дъжда, така че по нея няма да откриете кой знае какво, но погледнете тук…

— Извинете, не мислех, че сте наясно…

Старлинг успя да се усмихне.

— Не се безпокойте, А. Бенинг, ще се разберем много добре. Вижте сега, и двете стрели са жълти. Стрелата за арбалет е жълта, защото е боядисана на ръка. Не е боядисана лошо, но все пак повърхността е на ивици. На какво ви прилича това тук под боята?

— Може би е косъм от четката.

— Може би. Само че е извит и в единия край има нещо като луковица. Може да е и миша.

— Ако това е фоликул…

— Точно така.

— Мога да направя PCR-STR едновременно в три цвята, от една и съща отправна точка на гела, и да ви осигуря три участъка от ДНК. За съда са нужни дванайсет участъка, но след ден-два ще знаем с голяма сигурност дали е бил той.

— Знаех си, че ще ми помогнете, А. Бенинг.

— Вие сте Старлинг. Тоест специален агент Старлинг. Не исках да прозвучи както прозвуча, но наистина полицаите непрекъснато ни носят увредени доказателства. Това няма нищо общо с вас.

— Знам.

— Мислех, че сте по-възрастна. Всички момичета… жени… тук знаят за вас, всички знаят, но вие сте някак… — А. Бенинг погледна встрани — някак специална за нас. — Вдигна малкия си месест палец. — Желая ви късмет с Другия. Ако не възразявате, че го казвам.

Глава 60

Икономът на Мейсън Върджър, Кордел, беше едър мъж с едри черти, които биха могли да минат и за хубави, ако лицето му беше по-оживено. Беше на трийсет и седем и никога вече нямаше да има правото да работи в здравеопазването на Швейцария или на каквато и да било друга служба там, изискваща контакт с деца.

Мейсън му плащаше голяма заплата, за да ръководи неговото крило, да се грижи за храненето му и за него самия. Беше установил, че на Кордел може да се разчита и че е способен на абсолютно всичко. Кордел беше гледал на видео жестокости, докато Мейсън разговаряше с малки деца, жестокости, които биха докарали всеки друг до пристъп на бяс или сълзи.

Днес Кордел беше доста загрижен за единственото свято за него нещо — парите. Почука както обикновено два пъти на вратата и влезе в стаята на Мейсън. Беше съвсем тъмна, ако не се брои слабата светлина на аквариума. Змиорката разбра, че е влязъл, и се показа от дупката си с надежда.

— Господин Върджър?

Секунда, докато Мейсън се събуди.

— Трябва да ви кажа нещо. Тази седмица се налага да платя допълнително в Балтимор на същия човек, за когото разговаряхме преди. Не става дума за непредвидени обстоятелства, но би било благоразумно. В началото на седмицата онова негърче Франклин се нагълтало с отрова за плъхове и било в критично състояние. На мащехата си казва, че вие сте му предложили да отрови котката, за да не я измъчват в полицията. Дало котката на съседите, а самото то изгълтало отровата.

— Това е абсурд — отвърна Мейсън. — Нямам нищо общо с това.

— Разбира се, че е абсурд, господин Върджър.

— Кой се оплаква? Жената, от която вземаш хлапетата ли?

— На нея трябва да се плати веднага.

— Кордел? Да не би да си посегнал на това хлапе? В болницата не са намерили в него нищо, нали? Знаеш, че ще разбера.

— Не, сър. Във вашия дом? Никога, кълна се. Знаете, че не съм глупак. Обичам работата си.

— Къде е Франклин?

— В болницата „Мизерикордия“ в Мериленд. Когато го изпишат, ще отиде в дом за сираци. Жената, която го е гледала, била заличена от списъка на дома за осиновяване заради пушене на марихуана. Тя се оплаква от вас. Може да се наложи да се справим с нея.

— Наркоманка. Не би трябвало да е сериозен проблем.

— Тя не знае към кого да се обърне във връзка с това. Струва ми се, че трябва да пипаме внимателно, с кадифени ръкавици. Социалната служителка иска онази да си затвори устата.

— Ще помисля за това. Плати на социалната служителка.

— Хиляда долара?

— Постарай се само да разбере, че няма да получи нищо повече.

Легнала на канапето в стаята на Мейсън, с втвърдени от изсъхнали сълзи бузи, Марго Върджър чу разговора между брат си и Кордел. Беше се опитала да спори с Мейсън, но той заспа. Явно смяташе, че е излязла. Отвори уста, за да диша безшумно, като се съобразяваше със свистенето на респиратора. Когато Кордел излезе, в стаята за миг проникна сива светлина. Марго продължи да лежи на канапето. Изчака почти двайсет минути, докато помпата отново влезе в ритъма на съня на Мейсън, и едва след това излезе. Змиорката я видя, но не и Мейсън.

Глава 61

Марго Върджър и Барни прекарваха доста време заедно. Не говореха кой знае колко, но гледаха футбол в стаята за почивка, различни сериали и концерти по образователния канал, следяха „Аз, Клавдий“. Когато Барни пропусна някои епизоди заради смяната си, поръчаха видеозаписите.

Марго харесваше Барни, харесваше й това, че се отнасяше с нея както би се отнасял с някой от приятелите си. Той беше единственият й познат, който се държеше по този начин с нея. Беше много умен и у него имаше нещо неземно. Това също й харесваше.

Марго имаше добро хуманитарно образование, а беше завършила и компютърни науки. Самоукият Барни изказваше мнения, които варираха между детински наивното и задълбоченото. Тя беше в състояние да му даде контекст. Образованието на Марго беше широка открита равнина, дефинирана от разума. Тази равнина обаче почиваше върху манталитета й подобно на света върху костенурките според древните представи.

Марго Върджър накара Барни да си плати заради шегата, че клякала, за да пикае. Беше убедена, че краката й са по-силни от неговите, и времето доказа, че е права. Престори се на затруднена при по-малките натоварвания и го подлъга да се обзаложи с нея на клякания — така си върна стоте долара. В добавка се възползва от по-малкото си килограми и го победи на набирания с една ръка — можеше да заложи само на дясната си ръка, защото лявата й беше много слаба след нараняване в детството й, получено след сбиване с Мейсън.

Понякога нощем след смяната му при Мейсън двамата тренираха във фитнес-салона и се пазеха един друг при пейката за вдигане на тежести. Тренираха здравата при почти пълна тишина, ако не се брои дишането им. Понякога само си пожелаваха „лека нощ“, когато тя вземаше нещата си в спортния сак и се прибираше в семейната резиденция, в която персоналът нямаше право да ходи.

Тази вечер отиде в модерния фитнес-салон направо от стаята на Мейсън, със сълзи в очите.

— Ей! — каза Барни. — Какво ти е?

— Семейни глупости. Добре съм — отговори Марго.

След това тренира като демон — твърде големи тежести, твърде много повторения.

Барни отиде при нея, за да вземе една щанга, и поклати глава.

— Ще счупиш нещо — каза.

Марго все още се потеше на велоергометъра, когато Барни реши, че е време да прекрати. Отиде в банята, застана под душа и остави горещата вода да отмие в канала умората от дългия ден. Банята беше обща, с четири душа. Освен над главата душове имаше също на височината на кръста и бедрата. Барни обичаше да пуска два душа и да насочва струята им към едрото си тяло.

Скоро го обгърна гъста пара, която го изолира от всичко наоколо — освен шума на водата върху главата му. Обичаше да размишлява под душа. Облаци пара. Облаците. Аристофан. Доктор Лектър му разказваше за гущера и Сократ. Хрумна му, че преди да попадне под острието на подобната на чук логика на доктор Лектър, някой като Домлинг би могъл да го манипулира колкото си иска.

Почти не обърна внимание, когато чу, че някой пуска още един душ. Продължи да се трие. Другите от персонала също използваха фитнес-салона, но предимно рано сутрин и в късния следобед. Мъжко правило е да не обръщаш внимание на другите къпещи се в общата баня след упражненията, но Барни се питаше кой може да е. Надяваше се да не е Кордел, от когото го побиваха тръпки. Рядко някой използваше банята през нощта. Кой, по дяволите, беше това? Обърна се, за да остави водата да облее врата му. Облаци пара, фрагменти от човека до него се появяваха между кълбата като накъсани фрески върху измазана стена. Масивно рамо, после крак. Елегантна ръка трие мускулест врат и рамо, червени нокти, ръката на Марго. Лакирани нокти на краката, краката на Марго.

Барни наклони глава назад към пулсиращата пара на душа и пое дълбоко въздух. Фигурата в съседство продължаваше да се къпе съвсем делово. Сега миеше косата си. Това беше плоският корем на Марго, ребрата й, малките й гърди върху силните гръдни мускули, зърната, щръкнали под силната водна струя, това бяха слабините на Марго, издадени напред, а това трябва да е путката й, оградена от добре оформен рус пънкарски гребен.

Барни напълни дробовете си с въздух и го задържа доколкото можа. Усещаше как проблемът приближава. Тя блестеше като кобила, напомпана до крайност от тренировката. Когато интересът му стана очевиден, се обърна с гръб към нея. Може би щеше да се преструва, че не я забелязва, докато тя не реши да си тръгне.

Водата от съседния душ спря. Сега обаче долетя гласът й:

— Хей, Барни, какви са шансовете на „Пейтриътс“?

— Мисля, че ще победят. — Погледна я през рамо.

Стоеше съвсем близо до струята на душа му. Лицето й сега изглеждаше свежо, сълзите ги нямаше. Марго имаше чудесна кожа.

— Ще заложиш ли тогава? — попита го тя. — В офиса на Джуди са се събрали доста пари от залози.

Барни не беше в състояние да обръща повече внимание. Пънкарският й гребен, обсипан с капчици, обрамчил розовия цвят. Лицето му пламна и той получи силна ерекция. Беше объркан и смутен. Обля го ледено чувство. Никога не го бяха привличали мъже. Марго обаче въпреки всичките й мускули не беше мъж и той я харесваше.

А и що за дивотия, да влезе с него в банята? Без да се замисля, сложи голямата си длан на лицето й.

— За бога, Марго — каза пресипнало.

Тя погледна надолу.

— Дявол да го вземе, Барни! Недей…

Барни проточи врат и се наведе напред в опит да я целуне където и да било по лицето, без да я докосне с члена си, но я докосна, тя се отдръпна, погледна надолу и видя лепкавата, мътна течност, увиснала в дъга между него и корема й, и стовари върху широките му гърди юмрук, достоен за боксьор средна категория. Краката му се огънаха и Барни се стовари тежко върху пода на банята.

— Шибано копеле! — просъска тя. — Трябваше да се сетя! Педал! Вземи тази гадост и си я заври в…

Барни се изправи, излезе от стаята с душовете, облече се мокър и си тръгна. Без да каже дума.

Барни живееше в отделна сграда, някогашна конюшня, сега превърната в гараж, с полегат покрив, с апартаменти в таванските помещения. Късно през нощта седеше пред преносимия компютър и работеше по кореспондентски курс по Интернет. Почувства пода да вибрира, сякаш по стълбите се качваше някой дебелак.

Леко чукане на вратата. Когато отвори, видя Марго с дебел пуловер и скиорска шапка на главата.

— Може ли да вляза за малко?

Барни погледна към краката си за момент, после се отмести.

— Барни, слушай, съжалявам за онова там — заговори тя. — Изплаших се някак. Искам да кажа, стъписах се, после се изплаших. Харесваше ми да сме приятели.

— И на мен.

— Мислех си, че можем да сме обикновени приятели.

— Марго, престани. Казах, че ще бъдем приятели, но аз не съм шибан евнух. Ти влезе при мен в банята. Стори ми се привлекателна, какво очакваш да направя? Влезе в банята и видях накуп две неща, които наистина ми харесват.

— Мен и една путка — каза Марго.

Изненадаха се, че се разсмяха заедно.

Тя направи крачка напред и го прегърна със сила, която би смачкала по-слаб мъж.

— Слушай, ако можех да имам мъж, сигурно щеше да си ти. Аз обаче не си падам по това. Наистина. Не си падам сега, няма да си падам никога.

Барни кимна.

— Знам. Просто не можах да се овладея.

Постояха малко така, прегърнати, без да говорят.

— Искаш ли да опитаме да сме приятели? — попита Марго след малко.

Барни се замисли за момент.

— Да. Но трябва да ми помогнеш. Ето за какво става дума… Аз ще положа сериозни усилия да забравя какво видях в банята, а ти няма да ми го показваш повече. Няма да ми показваш и циците си. Какво ще кажеш?

— Мога да бъда добър приятел, Барни. Ела утре в голямата къща. Джуди готви, аз също.

— Да, но може би не готвиш по-добре от мен.

— Ще видим.

Глава 62

Доктор Лектър вдигна бутилка „Шато Петрюс“ към светлината. Беше я вдигнал и сложил във вертикално положение предния ден, в случай че имаше утайка. Погледна часовника си и реши, че е време да отвори виното.

Именно това доктор Лектър смяташе за сериозен риск, по-голям, отколкото обичаше да поема. Не желаеше да е припрян. Искаше да се наслаждава на цвета на виното в кристална гарафа. Ами ако извади тапата твърде рано и чак тогава реши, че не бива да хаби свещения дъх на виното при преливането в гарафата? Светлината разкри лека утайка.

Извади тапата много внимателно, все едно, че правеше трепанация, и сложи бутилката в устройството за наливане, което чрез винт и манивела я накланяше много бавно и плавно. Остави морския въздух да действа известно време, след това щеше да реши.

Запали няколко буци груби дървени въглища в камината и си приготви напитка — „Лиле“ с резен портокал върху лед, после се замисли за блюдото, което подготвяше вече няколко дни. В подготовката на бульона доктор Лектър следва вдъхновените насоки на Александър Дюма. Само преди три дни, когато се връщаше от гората за лов на елени, беше добавил към съставките една угоена гарга, която се тъпчеше с плодове на хвойна. Малките черни пера отплаваха в спокойните води на залива. Големите пера запази, за да направи от тях перца за клавесина.

Сега доктор Лектър смачка няколко зрънца хвойна и започна да запържва дребен лук в меден тиган. С почти хирургически възел той притегна букет подправки с памучна нишка, пусна ги в тигана и ги заля с бульон.

Бон филето, което извади от керамичния съд, беше потъмняло от маринатата и капеше. Подсуши го внимателно, после изви заострения край назад, за да може диаметърът да е еднакъв по цялата дължина на месото.

След време огънят беше готов — жаравата беше достатъчно гореща, подравнена. Филето засъска и над градината се понесе синкав дим, сякаш под ритъма на музиката, която звучеше от тонколоните на доктор Лектър. Беше пуснал вълнуващата композиция на Хенри VIII „Ако цареше истинска любов“.

Късно през нощта с обагрени от червеното „Шато Петрюс“ устни, с чаша жълтеникаво „Шато д’Иким“ на поставката за свещи, доктор Лектър свири Бах. В ума му Старлинг бяга през листата. Сърните хукват пред нея нагоре по склона, покрай него. Бягат, бягат, той е на Втора вариация от вариациите Голдберг, светлината от свещите танцува върху движещите му се длани — трепване в мелодията, проблясък от кървав сняг и мръсни зъби, този път само миг, който свършва с ясен звук, плътно чат, стрелата от арбалета пронизва черепа… И отново приятната гора, лееща се музика, Старлинг, очертана като с цветен прашец, изчезва от погледа, малката й опашка подскача като опашка на елен, и без повече прекъсвания той свири вариацията до края и томителната тишина след това е наситена като „Шато д’Иким“.

Доктор Лектър вдигна чашата си към светлината на свещта. Пламъкът проблесна отзад както слънцето проблясва във водата, а цветът на виното е цветът на зимното слънце върху кожата на Кларис Старлинг. Рожденият й ден е скоро, мисли си докторът. Замисли се дали съществува бутилка „Шато д’Иким“ от годината на раждането й. Може би трябваше да подготви подарък за Кларис Старлинг, която след три седмици щеше да е живяла колкото Христа.

Глава 63

В момента, когато доктор Лектър вдигна чашата си към свещта, А. Бенинг, останала до късно в лабораторията, вдигна последния гел към светлината и се вгледа в електрофоретичните линии, осеяни с жълти, сини и червени точки. Пробата беше от епителна клетка, получена от четката за зъби, донесена от Палацо Капони с дипломатическа пратка от Италия.

— Хъм, хъм, хъм — промърмори тя и набра номера на Старлинг в Куонтико.

Отговори Ерик Пикфорд.

— Здравейте, мога ли да говоря с Кларис Старлинг?

— Отиде си, аз съм дежурен. С какво мога да ви помогна?

— Можете ли да ми дадете някакъв номер, на който да я потърся?

— Говоря с нея по другата линия в момента. За какво става дума?

— Кажете й, че се обажда Бенинг от лабораторията за ДНК изследвания. Косъмът от стрелата и клетките от четката за зъби съвпадат. Доктор Лектър е. Кажете й да ми се обади.

— Дайте ми вътрешния си. Разбира се, ще й каже веднага. Благодаря.

Старлинг не беше на другата линия. Пикфорд се обади на Пол Крендлър у дома.

Старлинг не се обади на А. Бенинг в лабораторията и лаборантката се почувства доста разочарована. В края на краищата беше останала там дълго след края на работното време. Когато се прибра у дома, Пикфорд още не се беше обадил на Старлинг.

Мейсън научи един час преди нея.

Разговорът с Крендлър беше кратък. Не бързаше, изчакваше дишането. Умът му беше много бистър.

— Време е да отстраним Старлинг, преди да решат да действат и да я пуснат като примамка. Днес е петък, имаш на разположение двата почивни дни. Залавяй се за работа, Крендлър. Подскажи на жабарите за обявата във вестника и я разкарай от играта, време е да си върви. И… Крендлър?

— Ще ми се да можеше само да…

— Направи каквото ти казвам и когато получиш следващата картичка от Каймановите острови, под марката ще пише съвсем различна цифра.

— Добре, ще… — заговори Крендлър, но линията прекъсна.

Краткият разговор беше много уморителен за Мейсън.

Преди да се отдаде на неспокоен сън, повика Кордел и му нареди:

— Докарай прасетата.

Глава 64

Физически е по-трудно да се премести полудива свиня срещу волята й, отколкото да отвлечеш човек.

По-трудно е да уловиш прасе, а едрите са по-силни от човек и не могат да бъдат заплашени с пистолет. Ако искаш да запазиш целостта на стомаха и краката си, трябва да се съобразяваш с глигите.

Глиганите кормят инстинктивно, когато се борят с двуноги — хора и мечки. Не е в природата им да връхлитат върху краката, но могат бързо да усвоят това поведение.

Ако искаш да запазиш екземпляра жив, не можеш да го зашеметиш с електрошок, защото свинете често получават фатална коронарна фибрилация.

Карло Деограчиас, повелител на свинете, притежаваше крокодилско търпение. Беше експериментирал с упояването на животните със същия ацепромазин, който смяташе да използва върху доктор Лектър. Сега знаеше точно каква доза е нужна, за да се приспи стокилограмов глиган, и през какви интервали трябва да се повтаря, за да не се събуди в продължение на четиринайсет часа без някакви трайни последствия.

Тъй като компанията на Върджър беше едър вносител и износител на животни и дългогодишен партньор на Департамента на земеделието в различни експериментални програми за селекциониране, пътуването на свинете мина съвсем гладко. Ветеринарният служебен формуляр 17–129 беше изпратен по факс във Ветеринарно-растителната инспекция в Ривърдейл, Мериленд, според изискванията, заедно с клетвени декларации от Сардиния и 39 долара и петдесет цента такса за петдесет епруветки замразена сперма, които Карло искаше да донесе.

Разрешителните за свинете и спермата бяха върнати по факс почти веднага, заедно с документ за освобождаване от нормалната карантина на Кий Уест във Флорида за свинете и потвърждение, че бордови инспектор ще ги освободи на международното летище Балтимор-Вашингтон.

Карло и помощниците му, братята Пиеро и Томазо Фалчоне, сглобиха сандъците. Бяха чудесни, с плъзгащи се врати в двата края, с пясък на пода и мека облицовка. В последния момент си спомниха, че трябва да опаковат и огледалото от публичния дом. Рамката в стил рококо около отразените глигани необяснимо радваше Мейсън на фотографиите.

Карло много внимателно упои шестнайсет свине — пет глигана, отгледани в една и съща ясла, и единайсет женски, неразгонени, една бременна. Когато притихнаха, ги огледа отблизо. Опита с пръсти върховете на зъбите и острите им глиги. Повдигаше ужасните им муцуни с дланите си, взираше се в малките изцъклени очи, вслушваше се в дишането им, за да се убеди, че дихателните пътища са чисти, накрая завърза краката им. След това ги замъкна до сандъците върху брезент и затвори плъзгащите се врати.

Камионът заръмжа надолу по склона на планината към Калиари. На летището ги очакваше товарен самолет на Каунт Флийт Еърлайнз — специализирани превозвачи на състезателни коне. Този самолет обикновено превозваше в двете посоки американски животни за състезанията в Дубай. Сега на борда имаше само един кон, качен в Рим. Конят нямаше да е спокоен, докато надушваше миризмата на дивите свине — започна да цвили и да рита тясната ясла, докато екипажът не се видя принуден да го разтовари. Това силно увеличи разходите на Мейсън, който трябваше да превози животното до собственика му изцяло за своя сметка и да плати компенсация, за да избегне съдебен процес.

Карло и помощниците му пътуваха в херметизирания товарен отсек заедно със свинете. На всеки половин час над бушуващия океан Карло обикаляше прасетата едно по едно и слагаше длан върху четинестите им гърди, за да почувства пулса на дивите сърца.

Колкото и да са гладни, не може да се очаква шестнайсет прасета да изконсумират доктор Лектър изцяло, на едно хранене. Кинорежисьорът им беше отнел цял ден. Мейсън искаше първия ден Лектър да наблюдава как ядат краката му. През нощта щяха да го свържат на системи, за да дочака следващия сеанс.

Мейсън беше обещал на Карло един час с Лектър в промеждутъка.

При второто хранене свинете можеха да го изядат изцяло — лицето, карантията, мускулите — за около час, след като първата смяна, по-едрите екземпляри и бременната женска, се оттеглеха заситени и допуснеха останалите. Тогава обаче и бездруго вече забавната част щеше да е приключила.

Глава 65

Барни никога не беше стъпвал в обора. Влезе през една странична врата под редовете седалки на трибуните около демонстрационния ринг. Опустяла и притихнала, ако не се брои гукането на гълъбите под стрехите, малката арена все още таеше някакво очакване. Зад катедрата за водещия търговете се простираше самият обор. Големи двойни врати водеха към конюшнята и помещението за сбруята.

Барни чу гласове и се обади:

— Тук съм!

— При седлата, Барни, тук. — Дълбокият глас на Марго.

Складът имаше жизнерадостен вид — с окачени по стените юзди и хомоти, различни по форма седла. Миризма на кожа. Топлата слънчева светлина, която струеше през прашните прозорци, непосредствено под стрехите, още повече засилваше миризмата на кожа и слама. В единия край високо горе беше сеновалът.

Марго подреждаше конските гребени и юздите. Косата й беше по-светла от сламата, очите й бяха сини като ветеринарен печат върху месо.

— Здрасти — поздрави Барни от вратата. Реши, че помещението е някак театрално, специално подредено заради децата. С височината си и косите лъчи от прозорците напомняше църква.

— Здрасти, Барни. Остани при нас и ще хапнем след двайсетина минути.

Джуди Инграм се провикна от сеновала:

— Бааарнииии! Добро утро. Само почакай да видиш какво имаме за обяд! Марго, искаш ли да ядем навън?

Марко и Джуди имаха навика да решат в събота затлъстелите шотландски понита, които държаха заради децата. Винаги си вземаха кошница храна като за пикник.

— Да опитаме от южната страна на хамбара, на слънце — отвърна Марго.

Бяха в чуруликаво настроение. С дългия си болничен опит Барни знаеше, че прекаленото чуруликане не вещае добро за чуруликащия.

В помещението със сбруите биеше на очи голям конски череп, закован високо на стената, с юзда и капаци на очите, драпиран със състезателния флаг на Върджър.

— Това е Летящата сянка. Спечели в Лодгпоул през петдесет и втора. Баща ми не е имал друг шампион — обясни Марго. — Беше прекалено стиснат, за да го даде да го препарират. — Вдигна очи към черепа. — Много прилича на Мейсън, нали?

В ъгъла имаше пещ с комин и духало. Марго беше запалила вътре малък огън с дървени въглища, за да разсее хлада. Отгоре къкреше нещо, от което се носеше миризма на супа.

На тезгяха имаше пълен комплект инструменти за подковаване. Тя взе специалния чук с къса дръжка и масивна глава. Със силните си ръце и мощния гръден кош Марго спокойно би могла да подковава конете, можеше да бъде и ковач с щръкнали гръдни мускули.

— Ще ми хвърлиш ли одеялата? — извика Джуди отгоре.

Марго грабна няколко сгънати одеяла за постилане под седлото и с едно мощно движение на ръката ги запрати в дъга нагоре към сеновала.

— Добре. Ще се измия и ще донеса нещата от джипа. Ще ядем в и петнайсет, нали? — каза Джуди, докато слизаше по стълбата.

Барни усети погледа на Марго и не огледа задника на Джуди. Бяха сложили конски одеяла върху бали слама, за да седят на тях. Марго и Барни се настаниха.

— Не видя понитата — рече Марго. — Откараха ги в конюшнята в Лестър.

— Чух камионите тази сутрин. Защо?

— Мейсън така реши. — Кратка пауза. Обикновено мълчанието не ги смущаваше, но не и сега. — Е, Барни, човек стига до определен момент, когато повече не може да говори, освен ако не предприеме нещо. Там ли сме?

— Като при любовна авантюра — отвърна Барни. Тъжната аналогия увисна във въздуха.

— Авантюра — повтори Марго. — Имам за теб нещо много по-хубаво. Знаеш за какво говоря.

— До голяма степен — отвърна Барни.

— Ако обаче решиш, че не искаш нищо да правиш, а то въпреки всичко се случи, даваш ли си сметка, че никога не би могъл да се върнеш при мен, за да ме упрекваш? — Тя удари дланта си с чука, може би разсеяно, без да сваля от него сините си касапски очи.

Барни бе виждал доста изражения през живота си и бе останал жив благодарение на способността си да ги разчита правилно. Видя, че Марго не се шегува.

— Знам.

— Същото е, ако предприемем нещо. Ще бъда много щедра веднъж, само веднъж, но това ще е достатъчно. Искаш ли да знаеш колко?

— Марго, нищо няма да се случи, докато съм на смяна. Не и докато вземам парите му, за да се грижа за него.

— Защо, Барни?

Той сви рамене, седнал върху балата.

— Сделката си е сделка.

— Наричаш това сделка? Ето кое е сделка — каза Марго. — Пет милиона долара, Барни. Толкова, колкото трябва да получи Крендлър, ако предаде ФБР, ако те интересува. Става дума за това, че трябва да вземем достатъчно сперма от Мейсън, за да може Джуди да забременее. Става дума и за още нещо. Барни, знаеш, че ако вземеш спермата на Мейсън и го оставиш жив, той ще те настигне. Няма къде да се скриеш от него. Ще те хвърли на шибаните прасета.

— Ако направя какво?

— Какво има, Барни? Semper Fidelis25? Както пише на ръката ти.

— Когато приех да ми плаща, казах, че ще се грижа за него. Докато работя за него, няма да му причиня нищо лошо.

— Не е нужно да правиш каквото и да било… освен медицинските неща след смъртта му. Не мога да го пипна там. Може да се наложи да ми помогнеш за Кордел.

— Ако убиеш Мейсън, ще получиш само една доза — отбеляза Барни.

— Ще имаме пет кубика и дори при сравнително нисък брой живи сперматозоиди ще можем да направим пет опита за оплождане. Можем да го направим и ин витро. Семейството на Джуди е много плодовито.

— Не помисли си, че би могла да купиш Кордел?

— Не мога. Никога няма да спази уговорката. Думата му не струва нищо, така че рано или късно ще ме изпорти. Ще трябва да го очистим.

— Всичко си обмислила.

— Да. Ти, Барни, контролираш стаята на медицинските сестри. Апаратурата следи състоянието му и записва всичко на лента, знае се какво става всяка секунда. Има телевизионна камера, която показва стаята, но без видеозапис. Ние… аз ще мушна ръка под черупката на респиратора и ще блокирам гръдния му кош. Апаратурата ще показва, че респираторът продължава да работи. Когато кръвното налягане и пулсът му започнат да се променят, ти можеш да се втурнеш и да го съживяваш колкото си искаш. С тази малка подробност, че случайно няма да ме забележиш. Просто ще притискам гърдите му, докато умре. Правил си достатъчно аутопсии, Барни. По какво разбират, че има задушаване?

— Кръвоизливи зад клепачите.

— Мейсън няма клепачи.

Беше чела по въпроса и бе свикнала да купува всичко и всички.

Барни я погледна в очите, но с периферното си зрение следеше движенията на чука, когато отговори:

— Не, Марго.

— Ако ти бях дала да ме чукаш, щеше ли да го направиш?

— Не.

— Ако аз те бях начукала, щеше ли да го направиш?

— Не.

— Ако не работеше тук, ако не носеше отговорност за състоянието му, щеше ли да го направиш?

— Сигурно не.

— Това етичност ли е или пъзльовщина?

— Не знам.

— Хайде да се разберем. Уволнен си, Барни.

Той кимна, не особено изненадан.

— И… Барни… — Тя вдигна показалец към устните си. — Шшшшшшт. Дай ми думата си. Нужно ли е да казвам, че мога да те убия и в Калифорния? Нужно ли е?

— Няма защо да се тревожиш. Аз съм този, който трябва да се тревожи — отвърна Барни. — Нямам представа как Мейсън се освобождава от хората си. Може би просто изчезват.

— И ти няма защо да се тревожиш. Ще кажа на Мейсън, че си се разболял от хепатит. Не знаеш кой знае колко за делата му, освен че се опитва да помогне на закона… Пък и той знае, че те държим в ръцете си, така че ще те остави на мира.

Барни се зачуди кой от двамата би бил по-интересен за доктор Лектър като пациент — Мейсън Върджър или сестра му.

Глава 66

Вече се беше мръкнало, когато дългият сребрист камион спря пред обора в „Мъскрат“. Закъсняваха и всички бяха станали раздразнителни.

В началото всичко бе тръгнало добре на летището. Инспекторът подпечата документите за внос на шестнайсетте свине. Беше специалист по свинете, но никога не беше виждал такива животни.

След това Карло Деограчиас надникна в каросерията на камиона. Беше за превоз на живи животни и миришеше на такъв — в процепите между талпите имаше остатъци от множество предишни обитатели. Карло не позволи да разтоварят сандъците. Самолетът чакаше, докато ядосаният шофьор, Карло и Пиеро Фалчоне набавят друг камион за превоз на животни, по-подходящ за сандъци, след това, докато намерят автомивка с парна инсталация и почистят с пара каросерията.

След като стигнаха до портала на имението, последва още една досадна дреболия. Портиерът провери тонажа на камиона и не ги пусна да минат, защото декоративният мост нямало да издържи. Отпрати ги към служебния път през гората. Докато пълзяха последните две мили, клоните на дърветата стържеха по брезента на каросерията.

Карло хареса големия чист обор в „Мъскрат“. Хареса и малкия повдигач, с който внимателно пренесоха сандъците в яслите на понитата.

Когато шофьорът на камиона взе електрическия си остен, за говеда и понечи да изпържи един от глиганите, за да провери доколко дълбоко е упоен, Карло сграбчи инструмента от ръката му и така го изплаши, че онзи не посмя да си поиска остена.

Карло щеше да остави свинете да се съвземат от упойката в полумрака и нямаше да отвори сандъците, преди животните да станат на крака и да възвърнат бдителността си. Боеше се, че тези, които се събудят първи, могат да похапнат от дрогираните сънливци. Когато не дремеха едновременно, всяка полегнала фигура привличаше вниманието им.

Пиеро и Томазо трябваше да бъдат още по-внимателни, след като свинете изядоха режисьора Оресте и по-късно замразения му асистент. Хора не можеха да стоят при свинете в яслите или на открито. Животните не заплашваха, не чаткаха със зъби както правят глиганите, а просто наблюдаваха хората с ужасяващата решимост на дива свиня и пристъпваха напред, докато се приближат достатъчно, за да нападнат.

Карло с не по-малка решимост не се успокои, докато не проучи с помощта на електрическо фенерче оградата около горското пасище на Мейсън. С джобното си ножче разрови почвата под дърветата и я разгледа. Откри жълъди. Преди смрачаване, докато приближаваха с камиона, беше чул сойки и си бе помислил, че може да има жълъди. Наистина, наоколо растяха бели дъбове, но не бяха много. Не искаше свинете да намират храна по земята както в откритата гора.

Мейсън бе преградил отворения край на обора със солидна преграда и двойна врата като онази, която Карло имаше в Сардиния.

Защитен от преградата, сардинецът можеше да ги храни с дрехи, натъпкани с мъртви пилета, агнешки крачета и зеленчуци.

Прасетата не бяха опитомени, но не се страхуваха от хора и шумове. Дори Карло не можеше да влезе при тях. Прасетата не са като останалите животни. Притежават искричка интелигентност и ужасяваща практичност. Тези тук просто обичаха да ядат хора. Бяха бързи като африкански биволи, нападаха като овчарски кучета и докато обикаляха край пазачите си, сякаш обмисляха злокобно нападение. Пиеро за малко да пострада, когато опита да измъкне една риза с цел да я използват още веднъж.

Никога преди не беше имало такива прасета — по-големи от европейските глигани и не по-малко свирепи от тях. Карло смяташе, че ги е създал самият той. Знаеше, че това, което щяха да направят, злото, което щяха да ликвидират, ще е единствената препоръка, която ще му е нужна за отвъдното.

В полунощ всички спяха в обора. Карло, Пиеро и Томазо спяха, без да сънуват, на сеновала в помещението със седлата, свинете грухтяха в клетките си, започваха да движат елегантните си малки крака и да препускат в сънищата си, някои шаваха върху чистия брезент. Черепът на състезателния кон Летящата сянка, осветен от отблясъците на огъня в пещта, наблюдаваше всичко това.

Глава 67

Атаката срещу агент на Федералното бюро за разследвания с фалшивите доказателства на Мейсън беше голям скок за Крендлър. От всичко това леко му се виеше свят. Ако главният прокурор разбереше истината, щеше да го смачка като хлебарка.

Ако не се броеше собственият му риск, ликвидирането на Кларис Старлинг за него нямаше същата тежест, каквато би имало ликвидирането на някой мъж. Мъжете трябваше да издържат семейства — самият Крендлър издържаше семейство, колкото и алчни и неблагодарни да бяха членовете му.

Пък и Старлинг несъмнено трябваше да си отиде. Ако я оставеха да действа, тя щеше да тръгне по следата с дребнавите домакински умения на жена и щеше да открие Ханибал Лектър. Ако това станеше, Мейсън Върджър нямаше да даде на Крендлър нищо.

Колкото по-рано й отнемеха правомощията и я пуснеха като примамка, толкова по-добре.

Крендлър и друг път бе слагал край на чуждия професионален напредък по пътя си нагоре от щатски прокурор, занимаващ се с политика, и по-късно в Правосъдието. От опит знаеше, че е много по-лесно да навредиш на кариерата на жена, отколкото на мъж. Ако жена получи повишение, което не би трябвало да й се полага, най-ефикасният начин е като кажеш, че го е постигнала, легнала по гръб.

Би било невъзможно да обвини Старлинг в подобно нещо и да изглежда правдоподобно. Всъщност, помисли си той, едва ли има някоя, която повече от нея да има нужда от едно ебане насила, отзад. Понякога си мислеше за това, когато човъркаше с пръст в носа си.

Крендлър не беше в състояние да обясни неприязънта си към Старлинг. Тя беше нещо органично, част от него, в която не бе в състояние да проникне. Място с калъфи по столовете, централен полилей на тавана, дръжки на вратите и прозорците и момиче с коса като на Старлинг, но не с нейния разум, с бикини около единия глезен, което го пита какво, по дяволите, става с него, защо не го направи, да не е нещо сбъркан? Нещо сбъркан? Нещо сбъркан?

Ако не знаеш що за путка е Старлинг, разсъждаваше Крендлър, работата й, черно на бяло, бе далеч по-добра, отколкото подсказва протичането на кариерата й — трябваше да го признае. Наградите, които бе получавала, бяха удовлетворително малко и като добавяше по капка отрова от време на време, Крендлър бе съумявал да повлияе достатъчно на комисията по професионално развитие на ФБР, за да блокира няколко хубави назначения, които би трябвало да получи, а независимостта и голямата й уста бяха подпомогнали каузата му.

Мейсън не желаеше да изчака разследването за рибния пазар Фелициана. Нямаше гаранция, че след края на това разследване Старлинг би изяла лайната. Очевидно смъртта на Ивелда Дръмго и останалите беше резултат на изтекла информация. Цяло чудо, че Старлинг бе успяла да спаси малкото копеле, бебето. Още едно гърло на гърба на обществото. Нямаше да е никак трудно да откърти струпея от раната, но нямаше гаранция, че ще се справи със Старлинг.

Идеята на Мейсън беше по-добрият вариант. Щеше да я премахне от пътя за нула време. Моментът също беше подходящ.

Една от аксиомите на Вашингтон, доказвана по-често и от Питагоровата теорема, беше, че в присъствието на кислород една звучна пръдня с очевиден виновник може да прикрие множество по-малки изпускания в същата стая, стига да са почти едновременни.

Тоест скандалите около президента отвличаха вниманието на Департамента на правосъдието достатъчно, за да може Крендлър да накисне Старлинг. Мейсън искаше доктор Лектър да види новината в пресата. Крендлър обаче трябваше да нагласи нещата така, че да приличат на случайно стечение на обстоятелствата. За щастие наближаваше събитие, което щеше да му послужи добре — рожденият ден на ФБР.

Крендлър поддържаше съвестта си питомна, за да може да му дава опрощение.

Сега тя го утешаваше: ако Старлинг загуби работата си, най-много лесбийската бърлога, в която живее, да остане без голямата сателитна чиния и да не гледат спорт. В най-лошия случай освобождаваше пътя на едно откачило се бордово оръдие да падне зад борда, за да не застрашава никого повече.

Ако „откачилото се оръдие“ падне зад борда, корабът ще престане да се клати, разсъждаваше той, удовлетворен и успокоен, сякаш сборът от двете морски метафори беше равен на едно логическо уравнение. Това, че именно клатещият се кораб кара оръдието да се движи, изобщо не го безпокоеше.

Крендлър се отдаваше на най-разюзданите фантазии, които въображението му позволяваше. Сега за свое собствено удоволствие си представи Старлинг като старица — препъваше се в циците си, добре оформените й бедра — покрити със сини капиляри и на буци, влачи мръсно пране надолу по стълбите и извръща лице от петната по чаршафите, работи за храна и подслон в долнопробен хотел, собственост на две стари космати лесбийки.

Представяше си и какво ще й каже след триумфалното „елементарна путка като теб“.

Въоръжен с проникновенията на доктор Домлинг, искаше да застане близо до нея, когато я обезоръжат, и да промърмори, без да движи устни: „Твърде си стара да продължиш да се чукаш с татко си, дори за бял боклук от Юга.“ Повтори изречението наум, замисли се дали да не си го запише в бележника.

Крендлър разполагаше с инструмента, времето и отровата, нужни, за да унищожи кариерата на Старлинг, а когато се зае с това, шансът и пощата от Италия му помогнаха неимоверно.

Глава 68

Гробището „Батъл Крийк“ край Хъбард, Тексас, през декември е малка драскотина в лъвската на цвят кожа на Тексас. Вятърът там духа в момента, ще духа винаги. Не можеш да го дочакаш да спре.

Новата част от гробището има плоски обозначения, така че е лесно да се коси тревата. Днес над гроба на момиче, което има рожден ден, танцува балон с формата на сребристо сърце. В по-старата част на гробището косят тревата по пътеките редовно, а между гробовете — само когато могат. В пръстта са примесени смачкани парченца траурни ленти, стъбла от изсъхнали цветя. В самия край на гробището има купчина гниеща тор, където изхвърлят старите цветя. Между тази купчина и балона се вижда трактор с багер отзад, който боботи на празни обороти, зад волана седи млад чернокож мъж, на земята отстрани има още един, който закрива кибритена клечка с длан, за да запали цигара…

— Господин Клостър, исках да присъствате, когато правим това, за да видите за какво става дума. Сигурен съм, че ще убедите опечалените да не гледат — каза господин Грийнлий, директор на погребален дом „Хъбард“. — Ковчегът… Пак искам да ви поздравя за добрия вкус… Ковчегът ще бъде достатъчно достойна гледка, така че няма нужда да виждат повече. С радост ще ви направя отстъпка за него, като на колега. Собственият ми баща, вече покойник, почива в съвсем същия ковчег.

Кимна на багериста и кофата на машината отхапа парче от буренясалия хлътнал гроб.

— Сигурен ли сте за надгробния камък, господин Клостър?

— Да — отговори доктор Лектър. — Децата ще направят общ камък за майка си и баща си.

Продължиха да стоят мълчаливо, вятърът изпъваше крачолите на панталоните им, докато багерът не спря на около шейсет сантиметра дълбочина.

— По-добре да продължим с лопатите — предложи господин Грийнлий.

Двамата работници скочиха в изкопа и започнаха да изгребват пръстта с умели, отработени движения.

— Внимателно — предупреди господин Грийнлий. — Ковчегът не е много хубав. Няма нищо общо с този, който ще получи сега.

Евтиният ковчег от пресован картон наистина беше хлътнал над обитателя си. Грийнлий и копачите му разчистиха пръстта наоколо и подпъхнаха под дъното, все още здраво, парче брезент. Извадиха ковчега и го качиха в каросерията на един пикап.

На подпряна на „магарета“ маса в гаража на погребалния дом свалиха капака на ковчега и откриха едър скелет.

Доктор Лектър го огледа бързо. Куршум бе пробил късото ребро над черния дроб, високо в лявата част на челото имаше хлътнала пукнатина и дупка от куршум. Черепът, покрит с плесен и остатъци, се виждаше само частично. Високите хубави скули бе виждал и преди.

— Земята не оставя кой знае какво — отбеляза господин Грийнлий.

Около костите се виждаха изгнили останки от панталони и каубойска риза. Седефените копчета на ризата бяха паднали между ребрата. На гърдите беше оставена голяма каубойска шапка от Форт Уърт. В периферията имаше вдлъбната драскотина, на лентата се виждаше дупка.

— Познавахте ли покойния? — попита доктор Лектър.

— Купихме погребалния дом и това гробище като разширение на групата ни през 1989-а — отговори господин Грийнлий. — Сега живея тук, но главният офис на фирмата ни е в Сейнт Луис. Искате ли да се опитаме да запазим дрехите? Мога да осигуря и костюм, но не мисля, че…

— Не — прекъсна го доктор Лектър. — Почистете костите. Никакви дрехи освен шапката, колана и ботушите. По-дребните кости от дланите и стъпалата сложете в торбички и ги опаковайте в най-хубавата си копринена плащаница заедно с едрите кости и черепа. Не е нужно да ги подреждате, просто опаковайте всичко. Надгробният камък компенсира ли усилията ви по препогребението?

— Да. Просто подпишете тук. Ще ви дам копия от другите документи — отговори господин Грийнлий силно зарадван, че е успял да продаде ковчега. Повечето директори на погребални домове биха пренесли костите в кашон и биха продали на опечалените свой ковчег.

Доктор Лектър притежаваше безупречни документи за разкриването на гроба в пълно съответствие с Кодекса за здраве и безопасност на Тексас, раздел 711.004, и беше сигурен в това, защото ги бе изготвил сам, като бе изтеглил нужните формуляри и изисквания от Интернет страницата за бързи юридически справки на тексаската асоциация на областите.

Двамата работници, доволни от мощния товарен механизъм в каросерията на пикапа, нает от доктор Лектър, натовариха новия ковчег и го закрепиха с ремъците редом с единствения друг предмет в каросерията — изправен картонен шкаф за окачване на дрехи.

— Това е добра идея, да си носите гардероб — отбеляза господин Грийнлий. — Така церемониалният костюм не се мачка като в куфар.

В Далас докторът извади от шкафа калъф за цигулка и сложи в него копринения вързоп с кости — шапката и черепът в нея се побраха идеално в долния край.

Захвърли ковчега край гробището „Фиш Трап“ и върна взетия под наем пикап на летище „Далас-Форт Уърт“, където регистрира калъфа за цигулка в директен полет за Филаделфия.