Хартиената кукла

12

Отлетях за Атланта на следващата сутрин, взех влак от изхода на летището до терминала, свалих си куфара от конвейерната лента, наех кола и се упътих на югоизток по шосе 20 към Алтън. По-голямата част от пътя ми минаваше през Джорджия, като Алтън се падаше точно през линията в западната част на Южна Каролина, не твърде далеч от Аугуста. Пристигнах там в около два и половина следобед, като слънцето тежко и стабилно напичаше през дърветата, насадени край главното шосе.

Центърът на града беше оживен. Той заемаше място колкото два големи жилищни блока в ширина и шест в дължина. Първата сграда вляво беше триетажен, облицован с бели дъски хотел със зелена табела, на която със златни букви пишеше „Алтън Армс“. Срещу хотела като се пресече улицата имаше аптека с барче, а до него — магазин за мъжко облекло. Манекените на витрината бяха облечени като в провинциален клуб в сини блейзери с качулки и карирани жилетки. Имаше няколко долнопробни ресторанта, магазин за прежди и голямо съдилище в стил Фолкнър, направено от камък. Колите бяха паркирани с предниците си към тротоара, както обикновено правят в малките градчета и никога в големите градове.

Паркирах с предната част към тротоара пред хотела Алтън Армс и заобиколих една хрътка, заспала на слънцето върху горещия цимент. Езикът й висеше навън, а кожата й потрепваше, като че ли сънуваше, че е диво куче в източноафрикански равнини, което се мъче да се отърве от мухата цеце.

Във фоайето на хотела имаше климатична инсталация и от него се влизаше в ресторанта, ограден с дъбови перила, като се изкачваше едно стъпало. В единия край на стаята имаше камина, достатъчно голяма, за да се опече американски лос на нея, а вляво от входа се намираше рецепцията, зад която стоеше приятна експедитивна на вид жена с посребрена коса и младежко лице.

Външният й вид заблуждаваше. Беше експедитивна като руски колхоз, въпреки че по всяка вероятност беше по-приятна. Отне й двайсет минути да ме регистрира и още десет да ми намери ключ за стаята. Докато успя да свърши всичко това, аз вече си бях подпрял ръцете на гишето и поставил глава върху тях. Не й стана забавно.

— Моля, господине — каза тя. Правя всичко възможно.

— Не звучи ли това обезкуражително? — възкликнах.

Най-накрая се добрах до стаята си. Поставих самобръсначката и четката за зъби на рафта в банята, сложих чиста риза на шкафа, мушнах деветмилиметровия си Браунинг в колана зад бедрото, където гънките на сакото ми щяха да го скрият. Хубаво нещо е това автоматичния пистолет. Тъй като е плосък, не изисква някаква специална промяна в дрехите, за да може да се носи удобно.

Бях обмислил възможността да рискувам да дойда в Алтън, Южна Каролина, без пистолет. Но едно от Спенсъровите най-добри правила при разплитане на престъпления е, никога не отивай невъоръжен, когато разрешаваш случай на убийство. Така че аз го бях набутал под ризата, обух чисти чорапи и проверих щателно чантата си. Вероятно щях да имам нужда от тази проверка.

Попитах едно учтиво цветнокожо момче в зелената униформа на портиер, което се разхождаше във фоайето на хотела пред централната веранда, как да стигна до академията на Каролина. Хрътката още беше там, лежейки неподвижна на слънцето, но се беше обърнала на другата страна, така че вече знаех, че е жива.

Академията на Каролина представляваше три бели сгушени къщи, разположени сред много зеленина и цветни лехи от другата страна на главната улица зад търговския център. Директорката беше висока, костелива, белокоса жена със силен нос и малка уста. Беше облечена в дълга бяла тънка рокля със светлосин широк платнен колан с висящи краища. Обувките й също бяха светлосини.

— Аз съм д-р Полин МакКалъм — каза тя.

Опитваше се да бъде твърда и експедитивна, но южнокаролинския й провлечен говор провали опита. Стисна ми ръката твърдо и експедитивно, и посочи към стола с изправена облегалка пред бюрото си.

— Казвам се Спенсър — представих се и й подадох една от визитните си картички. — Опитвам се да получа представа за произхода и живота на една от бившите ви ученички, Оливия Нелсън, която е учила при вас в края на петдесетте, началото на шейсетте години, предполагам.

На малката табелка с име на бюрото пишеше „Полин МакКалъм, доктор по образователните науки“. Офисът й имаше овална форма с голям прозорец в ниша, който гледаше към тенис кортовете. На стените имаше снимки на завършващите класове, облечени в бели рокли.

— Коя година е започнала да учи при нас г-ца Нелсън? — попита д-р МакКалъм.

— Не знам — вдигнах рамене. — Родена е през 1948 година и е завършила колежа през 1969 година.

— Така че трябва да е започнала през 1953 година, ако е преминала пълния курс на обучение, и да е завършила през 1966 година.

Тя стана и отиде до една библиотека вляво от бюрото си и започна да преглежда подвързаните със синя кожа годишници, които я изпълваха. На тенис кортовете имаше група млади жени в бели роклички за тенис. Инструкторката имаше хубав тен и силни крака и дори оттук можех да видя мускулите на ръцете й. Всяка една от младите жени се изреди да прави лек сервис. Повечето от тях отблъскваха топката с желание, но тромаво, като че ли ракетата беше твърде тежка за тях. Топката рядко се връщаше през мрежата.

— Надявам се, че това не е вашия отбор по тенис — рекох.

— Мис Полард е много добра треньорка — повиши тон д-р МакКалъм. — Но това е час по физическо възпитание. Всички наши момичета са задължени да имат физическо три часа седмично.

Тя извади годишника на академията за 1966 година от библиотеката, отвори го и прелисти страниците със снимки на завършили ученици.

— Да — каза тя, — ето я. Оливия Нелсън. Сега като гледам снимката, си я спомням. Хубаво момиче. От много добро семейство.

Мина зад бюрото и ми подаде годишника. Взех го и погледнах снимката.

На нея беше тя, същият тесен нос с драматични ноздри, същата тънка уста, даже тогава оформена с червило. Осемнайсетгодишна, в профил, с коса вързана на дълга опашка, облечена в бяла блуза с висока яка. Нямаше и намек за Виетнам или наркотици или цялата-власт-на-народа в лицето й. Това не беше лицето на някой, който е слушал Джими Хендрикс, нито пък е пушил трева, нито пък е излизал на среща с момчета, които пееха, „Хей, не, няма да отидем ние там“. Бавно наведох глава, като я гледах.

Надписът под снимката показваше, че хобито й са били конете, любимото й място Кентърбъри Фармс, а амбицията й да стане първото момиче, което е победило с кон Дърби.

— Какво представлява Кентърбъри Фармс? — попитах.

— Конюшня за състезателни коне тук, в Алтън. Г-н Нелсън, бащата на Оливия, беше много изтъкната личност в състезателните среди.

— Какво можете да ми кажете за нея?

— Какво искате да знаете? — застана нащрек д-р МакКалъм.

— Тя стана жертва на неразгадано убийство в Бостън — обясних.

— Но вие не сте от полицията?

— Не, работя за съпруга й.

Тя се замисли за момент. Вън момичетата продължаваха неуспешните си опити да се научат да играят тенис, въпреки че г-ца Полард не изглеждаше обезсърчена.

— Не мога да си спомня много за нея — каза д-р МакКалъм. — Тя беше от проспериращо и влиятелно семейство, но, да си кажем истината, повечето от нашите момичета произхождат от такива семейства. Беше добра ученичка, мисля. Дипломата й ще ни каже точно, ще уредя да ви направят копие, но не си спомням нищо особено за нея.

Спря за момент, погледна към тенис кортовете и се усмихна.

— Разбира се, куриозното е, че си спомням най-добре лошите ученици — рече. — Те са тези, с които прекарвам най-много време.

— Вие тогава директорка ли сте била? — попитах.

— През 1966? Не. Бях шеф на катедрата за съвременни езици — отговори тя. — Не си спомням да съм имала в класа си Оливия Нелсън.

— Има ли нещо, за което да можете да се сетите и което да хвърли някаква светлина на убийството й?

Д-р МакКалъм поседя тихо за момент, като гледаше навън, покрай мен. Навън момичетата в бели рокли настървено удряха топките за тенис в мрежата.

— Не — каза бавно тя, — не знам нищо. Но, разберете, не си я спомням ясно. Бих могла да ви свържа с нашата секретарка по учебната част, когато се върне от отпуска.

Приех предложението и взех името и телефонния й номер. Поговорихме още малко, но не открих нищо. Станах, ръкувахме се и си тръгнах. Като минавах по извиващата се пътечка можех да чуя ударите на ракетите за тенис.

— Вие и аз, г-це Полард — промърморих по посока на инструкторката.