Хартиената кукла

37

Намирах се в детективската стая на шерифския отдел на областта Алтън и разговарях с красивата полицайка, която ме бе тормозила преди. Казваше се Фелисия Будро и беше детектив втори ранг.

— Работата много не ми хареса — каза тя, — но и ти си бил полицай. Знаеш, че се правят много неща, които не ти харесват особено.

— Е, вече не съм полицай — обясних. Тя сви рамене.

— Знаеш ли кой ни прати по следите ти на първо място?

Кимнах.

— Сенатор Робърт Стратън — отвърнах.

— От Масачусетс?

— Точно този — казах, — поне никога не съм гласувал за него.

— И какъв е бил неговият проблем? — попита тя.

— Разследвам едно убийство — заговорих търпеливо. — Стратън е спял с жертвата.

— И се е боял, че името му ще изскочи на бял свят?

— Да.

— И какво от това? — попита тя. — Нали точно с това се занимават в сената. Нали и те спят?

— Той иска да се кандидатира за президент — рекох.

— Разбира се — отвърна тя. — Да му се поднесе по-хубаво легло, за да си вкарва в него мадамите.

— Кой пусна опашката след мен? — попитах.

Тя поклати глава. Седеше с крака на бюрото, кръстосани при глезените. Показваше се дългата гладка хубава линия на бедрата. Беше облечена в светлосиви панталони върху черни боти и блуза на цветя с големи ръкави. Пистолетът й в кобур, някакъв деветмилиметров вид, лежеше на бюрото до портмонето й. Всички вече ползваха деветмилиметрови.

— Ти тук в Алтън ли си израснала? — заинтересувах се.

— Да.

— Познаваш ли Оливия Нелсън?

— Момичето на стария Джек Нелсън? — попита Фелисия.

— Да. Разкажи ми за нея.

— Какво има за разказване. Богато хлапе, с около десет години по-голяма от мен. Бащата е легендата на града, може би дори легендата на областта. Голяма къща, състезателни коне, добри училища, слуги, ловджийски кучета, бърбън и скъпа вода.

— Какво стана с нея? Фелисия се ухили.

— Скандалът на града — обясни тя. — Записа се в американското дружество за оказване помощ на развиващите се страни. Омъжи се за някакъв африкански принц с родови белези по лицето. Старият Джек не можа да го преглътне.

— А какво стана с майка й? — поинтересувах се аз.

— Майка й ли?

— Да. Всички говорят за баща й. От никого не чувам нищо за майка й.

— Имаше и майка — замислено каза Фелисия.

— Това е добра новина — зарадвах се аз.

— Беше един вид благовъзпитана, бих казала. Елегантна фина жена, която не обичаше да има кални кучета в къщата си и ненавиждаше факта, че съпругът й през по-голямата част от времето идва на вечеря с конски лайна по ботушите си.

— Това вече е наистина благовъзпитание — възхитих се аз.

— Да, трудно е да се опише. Но тя беше винаги като някой, който си мисли, че би трябвало да живее в Париж и да чете романите от авторите, които сега са модерни там.

— Пруст — рекох.

— Разбира се.

— Какво се случи с нея? — попитах.

— Самоуби се.

— Кога?

— Аз водих разследването. Чакай да видя. Хиляда деветстотин… и осемдесет и седма, на края на годината. Почти на Коледа. Спомням си, че работихме в извънработно време по това самоубийство точно преди празниците.

— 1987 година — казах замислено аз.

— Да. Това говори ли ти нещо?

— Това е годината, когато е рухнал пазара — рекох, — октомври 1987 година.

— Мислиш, че се е самоубила, защото е загубила парите си на стоковата борса?

Поклатих глава.

— Не ми се струва да е била от този тип хора — отвърнах. — Знаеш ли защо го е направила?

— Не. Прибрала се е в стаята си, погълнала е достатъчно количество хапчета за сън за да мине номера и се е наливала с бяло вино, докато й подействат. Не е оставила бележка, но няма основание да се съмняваме, че не е това, което изглежда.

Тя стана и наля две чаши кафе от автомата на кантонерката. Добави малко сметана и захар, попита ме как го пия и сложи по малко и в моята чаша. След това донесе чашите до бюрото си и ми подаде едната. Сивите й панталони й прилягаха съвсем гладко като се движеше.

— Какво ще кажеш за Черил Ан Ренкин? — попитах.

— Твоят лейтенант, как му беше името?

— Куърк.

— Да, твоят лейтенант Куърк разпитваше наоколо за нея. Аз не си я спомням.

— Той разговаря ли с теб?

— Не. Шерифът каза да стоим надалеч от него. Никой не искаше да разговаря много-много с него.

— Как така разговаряш сега с мен?

— Шерифът нищо не каза за теб. Вероятно не допуска, че ще имаш смелостта да се върнеш пак тук.

— На стената на кръчмата в конюшнята имаше снимка на Черил Ан Ренкин — казах аз. — Много приличаше на Оливия Нелсън. Жената, която работеше там, каза, че това е Черил Ан Ренкин и че тя й е майка. Сега снимката е изчезнала и жената също.

— Не знам много по този въпрос — отвърна Фелисия. — Хората, които работят в тази кръчма, идват и си отиват. Плащат им на час, не ги водят по документи и никой не им държи сметка кои са и какви са. Ако можеш да пържиш ядене в мазнина, значи си нает.

— Ако се опитваше да научиш нещо за нещата в този град, към кого би се обърнала?

— За тази Черил Ан ли?

— За каквото и да е, за Черил Ан, Оливия, Джек, жена му, Боб Стратън, за който и да е. Единственото нещо, което знам със сигурност тук е, че ти си правиш косата в Бейтсбърг.

— И че е страхотна — рече тя.

— И че е страхотна.

И двамата пийнахме по малко кафе, което беше брутално лошо.

— Един приятел ми каза, че бих могъл да поговоря с домашните прислужници — рекох. — Тези, които работят по всички къщи, по всички офиси. Те чистят точно пред всички врати и си разказват разни неща едни на други.

Фелисия пийна още малко от отвратителното кафе и направи физиономия.

— Опитвала съм и това-каза тя. — Никакъв смисъл, не искаха да ми кажат нищо. Точно както няма да искат да ти кажат и на теб. Ще те изслушат внимателно, ще кажат „Да, гос-не“, ще кимнат, ще ти се усмихнат и няма да ти кажат нищо.

— Свикнал съм — кимнах. — Всички раси, вероизповедания и цветове отказват да ми казват някои неща.

— А когато го направят, те лъжат — рече тя.

— Особено това — потвърдих аз.