Хартиената кукла

27

Хоук подскачаше на въже в малката стая за бокс, която Хенри Симоли пазеше в иначе модернизирания палат, открит преди няколко години като пристанищен козметичен клуб на здравето. Това беше жест към мен и Хоук, но в по-голяма степен беше жест към дните, когато Хенри се боксираше с хора като Сенди Седлър и Уили Пеп.

Сега Хенри си имаше търговски директор и директор по здравословните въпроси и физическата пригодност, координатор на членството, счетоводител и личен мениджър, а клубът приличаше малко на фризьорски салон от типа За За. Но Хенри все още приличаше на свит юмрук и все още пазеше стаичката за бокс, където само той, аз и Хоук някога бяхме тренирали.

— Всяко движение е картина — казах.

Хоук извърши няколко вариации и няколко пъти смени скоростта на скачането.

— Никога не съм виждал ирландец да прави това — рече той.

— Расизъм — отвърнах. — Никога не ни е била давана възможност да танцуваме за няколко пенита.

Хоук се ухили. Тренираше в боксови шорти и високи обувки. Беше без риза, горната част на тялото и обръснатата му глава лъщяха от пот като полиран оникс.

— Сюзън още ли има нужда от наблюдение?

— Мисля, че вече не — отвърнах. — Кого използвахте?

— Повечето пъти мен. Хенри седя веднъж и Белсън взе една смяна.

— Белсън?

Хоук кимна. От ритъма на въжето знаех, че на ум си тананика „Суийт Джорджия Браун“.

— Тя ви е разгадала — казах.

— Никога не съм си мислил, че не е умна — рече Хоук. — Но не съм се и опитвал да го скрия особено.

— Знаеш ли нещо за случая? — попитах.

— Нищо. Куърк само се обади и каза, че Сюзън има нужда някой да я наглежда.

Кимнах и продължих да тренирам върху тежката торба, обикалях около нея, като непрекъснато клатех главата си и я удрях шеметно с различни комбинации. Не беше като истински бой, но помагаше да се координират движенията, така че ако на човек се случеше да попадне в истински бой, мускулите му да могат сами да действат. Хоук играеше различни ритми върху скоростната торба и ние от време на време си разменяхме местата. Никой от нас не проговори, но когато правехме смените, го вършехме синхронизирано, така че движението на скоростната торба никога да не спира и торбата с формата на човешко тяло да може да запази комбинациите си. Тренирахме, докато имахме сила, след това отидохме в сауната, поседяхме, взехме си по един душ и се отправихме към офиса на Хенри, където имаше бира в хладилника.

Хенри се беше заредил с Кетъмаунт Голд тези дни, аз си отворих една бутилка и си вдигнах краката на масата. Хоук седна до мен. Разказах му малко за случая на Оливия Нелсън. През прозореца на Хенри се виждаше мазния покрив на пристанището, а вълните изглеждаха тъмни и лъскави. Фериботът си проправяше път през вълните от пристана на Роу, като се запътваше към летище Лоугън.

— Знаеш ли нещо за сенатора Робърт Стратън?

— Не.

Хоук беше облечен в джинси, каубойски ботуши и бяла копринена риза. Носеше големия си магнум 44, който ползваше, затъкнат под лявата си мишница в нещо, което приличаше на кобур за рамо от змийска кожа.

— Знаеш ли нещо за жена на име Оливия Нелсън? — попитах.

— Не.

— И аз също — въздъхнах.

— Ако бях на твое място — каза Хоук, — и трябваше да се върна в Южна Каролина, щях да разговарям с някои от черните ни братя и сестри. Те работят в къщите на белите хора, виждат някои неща, чуват някои неща, защото белите не ги смятат за хора.

— Ако те се съгласят да разговарят с мен — отвърнах.

— Само им кажи, че си бял либерал от Бостън. Те ще ти бъдат благодарни за тази възможност — увери ме Хоук.

— И също, че съм голям почитател на Майкъл Джексън — рекох.

Хоук ме погледна продължително:

— По-добре запази това за себе си.

След това поседяхме тихичко и си пиехме бирата, като гледахме как вечерта се спуска над водата.