Хартиената кукла

34

Леонард Бейл имаше офис в Иксчейндж Плейс, огромен черен стъклен небостъргач, който бе построен зад закърнялата фасада на старата Бостърска стокова борса на Стейт Стрийт. Поддържането на фасадата бе обявено от човека, който се грижи за развитието на града като грижа за запазване на старинните сгради. В резултат се бе превърнало в голямо нарушение на данъчните такси за същия този човек.

— Лаудън загуби почти всичко през октомври 1987 година, когато пазарът тръгна надолу — рече Бийл. — При нормални обстоятелства не бих говорил така откровено за положението на даден клиент. Но Лаудън… — Бийл поклати глава.

— Той има проблем, нали? — попитах.

— И то голям — отвърна Бийл. — И не става въпрос само за пари.

— Не знаех, че брокерите казват фрази от сорта на „не става дума само за пари“.

Бийл се ухили.

— Да бъдеш добър брокер означава да се грижиш за клиента си пълноценно — отвърна той. — Това е бизнес от сферата на обслужването.

Бийл бе човек с квадратна фигура и светеща чисто плешива глава. Беше облечен в хубав костюм. Приличаше на човек, който е играл много хандбал.

— Загубил си е парите през 1987 година ли? — попитах аз.

— Да. Ако трябва да си кажа истината, не му помогнах. Бях един от многото хора, които не бяха в състояние да прочетат правилно завъртването на пазара. Не мислех, че ще хлътне така дълбоко. Но той главно загуби парите си поради невнимание.

Винаги настояваше самият той да се грижи за тях. Предполагам, че това му осигуряваше някакво занимание. Караше го да ходи в офиса си в девет часа сутринта и да се прибира в къщи в пет следобед, да си пийне коктейл, да вечеря със семейството си. Нали знаеш как стават тези неща? Като Норман Рокфелер. Но не го биваше много в мениджърството и когато се случи белята, той бе главно на ръба.

— И трябваше да излезе насреща с пари в брой — рекох.

— Да.

— И защо се е случило така, че е бил на ръба? — попитах. — Бях останал с впечатлението, че богатството му е неизчерпаемо.

Бийл сви рамене и погледна навън през прозореца, през залива Бей към реката. Небето беше ярко синьо и на места имаше бели облаци. Някъде по средата на това разстояние можех да видя парка Фенуей, празен и зелен.

— Семейство Рокфелер на ръба ли са? — попитах. — Харвардския университет ли са завършили?

Погледът на Бийл бавно се върна към мен.

— Никой от тях не е бил женен за Оливия — каза той.

— Тя толкова много ли е харчила?

— Някой го е правил. В по-голяма степен отколкото е позволявала сумата на капитала.

— И затова той е започнал да го подрива — рекох. Бийл кимна.

— Първият сигурен признак на приближаване на бедствието за богатите — рече той. — Богаташите не изкарват парите си с труд. Техният капитал им печели пари вместо тях. Ако започнат да го делят на части, той им докарва по-малки приходи и тогава, тъй като имат по-малки приходи, те захапват по-голяма хапка от капитала си, след което получават още по-малки приходи и така нататък.

— Той ли ти каза това?

— Не — отвърна Бийли. — От него не можеш да откопчиш ни една дума като че ли устата му е заключена с катинар. Доколкото се отнася до него, тя е била съвършена. Децата са съвършени. За Бога, синът е арогантен малък главорез и гангстер, а Лаудън се държи като че ли е самият Том Сойер. Откупва го с пари от всяка беля, в която изпадне. Или поне го правеше в миналото.

— А дъщерята?

— Не знам. Липсата на новини по всяка вероятност е добра новина. Лаудън никога не е говорил много за нея, така че вероятно тя не е изпадала в беда.

— И той е икономически банкрутирал от 1987 година?

— Банкрутирал е — рече Бийли — и става все по — и по-банкрутирал.

— От какво живеят? — попитах. — Имат две деца в колеж, имение на хълма, представителен офис. Как правят този номер?

Бийли поклати глава.

— От ръба, на който се намират — отвърна той.