Хартиената кукла

23

Чух ги да идват и седях на леглото, когато светлините светнаха и шест души от тях влязоха в килията ми. Четирима бяха в униформи на заместници на шерифа от областта Алтън с полицейски палки, двама бяха цивилни. Приятелката ми с прическата и бадемовидните очи не беше с тях. И шестимата бяха мъже.

Един бабаит в костюм от три части на сини райета, каза:

— Стани на крака, задник такъв!

Това не беше нов подход, да нахлуят внезапно, след часове изолация, докато още спя и да ми извадят душата от страх, като ми задават въпроси. Седях на ръба на койката си с отпуснати в скута си ръце и го погледнах. Жилетката му зееше на кръста, като откриваше два инча лошо напъханата в колана риза да стърчи отгоре.

— Веднага се изправи на гадните си крака! — изрева той.

— Ако искаш да носиш костюм с жилетка — казах, — трябва да си го ушиеш при добър шивач. В противен случай жилетката ти се отваря и не е красиво, зее.

Г-н Жилетков изви глава и двама помощник-шерифи ме изправиха със сила на крака. Аз му се ухилих.

— Седни! — каза Жилетков и ме блъсна с двете си ръце.

Не седнах. Заклатих се малко, но успях да се удържа на крака. Жилетков врътна глава и същите двама помощник-шерифи, които ме изправиха на крака, поставиха по ръка на всяко едно от рамената ми и ме блъснаха да седна. Не поддадох. Жилетков сви юмрук и ме удари в стомаха. Беше бавен. Имах време да си свия стомаха и да го предпазя от целия удар. Но ме разклати достатъчно, за да могат помощник-шерифите да ме накарат да седна. Седнах.

— При кого тренираш? — попитах. — При Мери Бейкър Еди ли?

Той не знаеше коя е Мери Бейкър Еди, но се опита да не го покаже. Партньорът му, облечен в летен костюм и сламена шапка с периферия, обградена с цветна лента, застана подпрян до отсрещната стена с кръстосани ръце. Никой не показа значката си.

— Не ни пука дали си умен тарикат или не — каза партньорът му. — Ние ще те отървем от тази твоя черта. Рано или късно, за нас това няма значение. Ще те отървем от всички тарикатщини и ти знаеш, че сме в състояние да го направим — имаше мек, почти равнодушен глас без никакви признаци на местен акцент.

Беше прав. Можеха да го направят и аз го знаех. Всеки може да бъде принуден да отстъпи със сила; всичко е въпрос на време и техника, а ако имате време, техниката най-накрая ще се появи. Обаче това не означаваше непременно, че трябва да е скоро.

— Бихме искали да знаем — каза партньорът, — какво правиш ти тук наоколо и какво си открил за Оливия Нелсън.

— Вие, приятели, случайно да си носите значките или нещо друго? — попитах.

С напълно равен и лишен от всякакво чувство на хумор глас, партньорът каза:

— Значки ли, нямаме вонящите ти значки. Какво откри за Оливия Нелсън?

— Учила е в академията на Каролина. Обичала е конете — казах.

Тук под съдилището, в стаята без прозорци, не се чуваха никакви други звуци, само гласовете ни и дишането на заместник-шерифите. Без абажур, силната крушка от тавана светеше право върху нас.

— И какво още? — попита партньорът.

Той остана съвършено неподвижен до стената в поза, която вероятно беше практикувал хиляда пъти. Ръцете прегънати, шапката нахлупена над очите така, че лампата отгоре да запази лицето му в сянка.

— Това е всичко — рекох. В стаята настъпи тишина.

Партньорът се отдели от стената и се запъти към мен. Г-н Жилетков му отстъпи мястото си и застана до стената. Другите хористи заместник-шерифи стояха неподвижни, докато двамата направят рокадата. Партньорът протегна ръка към най-близко стоящия до него помощник-шериф и му шляпна полицейската си палка в ръката.

— Дълбоко си затънал, задник такъв — каза партньорът, — на път си да се удавиш.

Беше едър човек с високи квадратни рамене и широка отпусната уста.

— Не приличаш на заместник-шериф от областта Алтън — рекох.

— Без майтап — изхили се партньорът и ме удари силно по лявото коляно с палката. Болката си издигна нагоре и после слезе надолу по крака ми.

— Ще ти помогна да мислиш по-добре — каза той. — Може би си чул нещо, хм, свързано с правителството?

— Като какво например? — попитах и той отново ме удари по коляното.

Почувствах вътрешността на главата ми да почервенява и от седнало положение го ударих с юмрук в слабините, които се намираха на нивото на очите ми. Той изрева, преви се на две и залитна назад. Палката му падна на бетоновия под. Помощник-шерифите ме хванаха. Жилетков се отдели от стената, заел положение за стрелба, като държеше в ръка малък пистолет. Партньорът му стоеше превит на две. Знаех какво прави, бореше се с повръщането, което се надигаше в него на приливи.

— Сложете му белезници — кресна Жилетков. — Приковете го с белезници за решетките.

Помощниците се поколебаха. Жилетков прибра пистолета си, наведе се и взе полицейската палка, която партньорът му беше изпуснал.

— Не сме се договаряли за това — каза един от помощниците. Беше мускулест тип с пясъчна коса, ръце на лунички и голям неподстриган мустак.

— Правете каквото ви казвам — изръмжа Жилетков. — Това е правителствен въпрос.

— Ти казваш това — каза единият помощник. — Но аз не съм видял никакъв шибан документ да го докажеш.

— Никога ли не си закачал някого с белезници за врата на килия преди? — попита Жилетков.

— Разбира се, но шерифът не обича много да се гаврим с бели хора, освен ако е крайно наложително.

— Иди се шибай с шерифа — изруга Жилетков.

— Шерифът също така не обича хората да го псуват на тема шибане.

— Добре — каза Жилетков. — Добре. Но това е важно. За националната сигурност на страната. Трябва да открием какво знае той. И бързо трябва да направим това.

Партньорът му беше успял да се добере до стената и се бе навел с глава срещу нея, като се опитваше да диша дълбоко.

— Шерифът на теб се обади, нали? — каза той, като процеждаше думите си между вдишванията и издишванията. — Това е между него и нас.

Помощникът кимна, погледна другите помощник-шерифи и сви рамене. Пъхна палката под лявото си рамо и извади чифт белезници от задната част на колана си.

— Трябва да го направим — ми каза той. — По лесният или по трудният начин предпочиташ?

Отговорих:

— Мисля, че по трудния.

Помощникът отново сви рамене, извади палката изпод мишницата си и в този момент Мартин Куърк влезе в килията. Всички спряха по средата на действията си и го зяпнаха. Беше безупречно облечен както винаги. Син блейзер, бяла оксфордска риза, вратовръзка на кафяви и морско сини райета, кафява декоративна носна кърпа и сиви панталони. Носеше значката си в лявата си ръка. Държеше я така, че всички да могат да я видят.

Партньорът се беше изправил, все още дишаше тежко и се беше обърнал така, че сега се облягаше на стената с гърба си.

— Кой по дяволите сте вие? — попита той.

— Детектив лейтенант Мартин Куърк, командир на отдел убийства, Бостън, Масачусетс, от полицията.

— Ние сме по средата на разпит, лейтенанте — каза партньорът, — и, както знаете, тук не е Бостън.

Беше възстановил контрола над дишането си, но все още се облягаше на стената. И когато се движеше, го правеше стегнато. Куърк го погледна. Имаше нещо в погледа, с който го изгледа. Не беше просто опасен. Бях виждал този поглед в много очи. Беше повече от това. Беше презрителна увереност, че ако се намери някаква причина да го направи, той ще те убие и ти нямаш никакво участие във взимането на това решение. При всичкия си стегнат контрол и хубаво ушитите дрехи, и семейните снимки на бюрото му, Куърк носеше в себе си лудост, която беше ужасяваща за другите, когато я пуснеше навън. Тук, в мазето на съдилището на областта Алтън, тази лудост не само се подаде навън, но и се изля с цялата си сила и мощ.

— Пет пари не давам какво правите вие, мръсни лайнари такива — каза Куърк и това, което се виждаше в погледа му, се усещаше и в гласа му. — Искам този тип и съм дошъл да го взема.

Жилетков, който не беше уловил погледа и бе твърде глупав, за да долови нотките в гласа му, заговори, като все още ме гледаше.

— Хей, лейтенант — рече той, — жилаво лайно, нали? Той е наш затворник и ние сме по средата на разпит. Защо не почакаш отвън? А?

Куърк отиде пред Жилетков и застана на един инч разстояние от лицето му.

— Искаш ли да се шибаш с мен, мръсен швестер? — меко попита.

Жилетков отстъпи назад, като че ли нещо го беше бутнало. Куърк се огледа из килията.

— Преди да сляза тук, в това шопарско въргалище, разговарях с министъра на правосъдието в Бостън, който ме свърза с министъра на правосъдието в Колумбия. И двамата знаят, че съм тук.

Той ме погледна и поклати глава.

— Хайде да тръгваме — рече.

— Разбира се — отговорих.

И ние излязохме бавно от килията и тръгнахме надолу по коридора под грозните лампи на тавана, изкачихме се по някакви стълби и влязохме в офиса на шерифа на областта Алтън. Куърк изиска личните ми вещи, в това число и пистолетът и ние слязохме без да бързаме, по стъпалата на съдилището, където слънцето грееше през арковидните дървета и падналите на земята листа образуваха безбройни шарки като шаваха насам натам по прашната улица.