Хартиената кукла

5

Къщата беше много тиха и неподвижна. Лекият шум на климатичната инсталация я правеше още по-неподвижна и само звукът от тиктакането на часовника в друга стая нарушаваше тишината.

Оставих семейната история настрана и отворих папката с документи по убийството на Оливия Нелсън, която Куърк ми беше дал. Седнал на зеленото кожено канапе в тихата стая на нейния почти празен дом прочетох описанието на следователя на смъртта на Оливия Нелсън. Прочетох рапорта от местопрестъплението, страниците с резюмета от разпитите, документите с чекове. Прегледах всичко. Не научих нищо полезно. Не бях и очаквал да науча. Просто бях методичен в работата си, защото не знаех какво друго да направя. Куърк беше приготвил всичко, което имаше по случая, а в крайна сметка то се оказваше едно нищо.

Оставих папката, станах и се разходих из къщата. Тя беше богато украсена в стила на един определен период. Нямаше нищо, което да не е в дадения стил или да не си подхожда. Стигнал до върха на стълбите, завих надясно и се отправих към господарския апартамент. Ченгетата вече бяха отбелязали, че семейство Трип имаха отделни спални и бани. Спалните се свързваха с обща всекидневна. В нея имаше избеляло канапе на червени райета във викториански стил, два прави стола, покрита с кожа маса с дебели крака пред прозореца. Имаше един екземпляр на „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин. Изглеждаше чисто нов. Беше подвързан с червена кожена подвързия, която си подхождаше с цвета на кожената покривка на масата. До стената срещу прозореца имаше голям махагонов шкаф с богато украсени месингови панти. Отворих го. Беше празен. Стаята беше уютна като зъболекарски кабинет. Преминах през всекидневната и влязох в спалнята й. Тя явно си беше чисто нейна: голям балдахин на четири колони, подобен на тези в кралските спални покриваше леглото й, покрито със старинна дантелена кувертюра, тежко падащи събрани драпирани завеси с цвета на старо злато, дебел килим с цвета на слонова кост, на стената в подножието на леглото имаше голям натюрморт от деветнайсти век, представляващ зелени круши в синя и бяла купа. Чекмеджетата на скрина й бяха пълни с пуловери, блузи и по-екзотично бельо, отколкото бях очаквал. Имаше малка стаичка, пълна с дрехи, напълно подходящи за стълба на обществото на Бийкън Хил. Имаше може би около трийсетина чифта обувки. Кутията й за бижута беше пълна. Кутията за гримове също.

Седнах на леглото й. Седем възглавници бяха внимателно подредени, както ги бе оставила последния път, когато е била тук, или прислужницата ги е подредила така тази сутрин. Ослушах се в тишината. Навън беше прохладен ден и климатичната инсталация се беше самоизключила. Не чувах тиктакането на часовника. Чувах само тишината и, колкото повече слушах, толкова повече я чувах. Нищо не се движеше. Никой не прошепна „Икономът е убиеца.“

Станах, минах през стаята, през всекидневната и отидох в спалнята на Лаудън Трип. Тя беше подредена в същия стил, както и останалата част от къщата. Стилът, създаден от нея или от декоратора й. С тази разлика, че нямаше балдахин, леглото с четири колони около него беше същото като нейното. На масичката до леглото имаше дебела книга с меки корици — последния роман на Скот Търоу. До него лежеше дистанционното управление за телевизора. Имаше натюрморт на стената и абсолютно същият шкаф както в стаята на Оливия, поставен на същото място. Отворих го. В него беше телевизорът с голям екран, свързан през отвор отзад с електрическите и кабелни изводи. На долния рафт бяха подредени списания: Спортс Илюстрейтид, Форбс, Тайм, две стари притурки на Ню Йорк Таймс и телевизионният справочник за тази седмица. Другите стаи бяха безлични и съвършено подредени. Детските — също. На третия етаж имаше стаи за гости.

Върнах се в хола, взех снимката на Оливия Трип и седнах на канапето, облечено в сатен и я разгледах. Беше блондинка с къса свободно пусната коса, както ходят богатите бели англосаксонски протестантки. Кожата й имаше здравословен вид, като на човек, който спортува. Очите й бяха раздалечени. Носът й беше прав и доста тесен с драматично разширяващи се ноздри. Беше се опитвала да удебели тънките си устни с помощта на молив. На врата си носеше перлен гердан. Приличаше на жена на около четирийсетгодишна възраст.

Била е на четирийсет и три, когато е починала. Не е запланувала смъртта си, не е имала време да се подготви, разхождала се е, добре облечена, може би с вкус на шоколадова бисквита в уста, може би е мислила за децата си или за съпруга си, или за секс, или й се е спяло, или за някоя важна работа, а може би се е опитвала да си спомни думите на някоя песен на Хари Белафонте. И някой се е появил иззад сянката, без лице, мълчалив в тихата лятна нощ, с дълъг чук в ръка. Въоръжен, като дивак от каменната ера. Но това тепърва предстоеше. Лицето от скъпия портрет не показваше дори и намек за предстоящите събития. То ме гледаше спокойно, безличностно, изпразнено от съдържание.

— Какво, за бога, сте се загледали?

Вдигнах очи. Бяха децата.