Харун и морето от приказки

10.ЖЕЛАНИЕТО НА ХАРУН

Докато Харун и Ако стояха на площадката, непрогледният мрак, създаден от хилядите „тъмнеещи тела“, внезапно се разсея и на негово място настъпи мътен здрач. Хатам-шуд искаше да тормози пленниците си, като им демонстрира пределите на своята мощ. Сега вече Харун и Ако виждаха къде стъпват и започнаха да се спускат в търбуха на грамадния кораб. Наобиколилите ги чупвали си надянаха елегантни супермодерни тъмни очила, за да виждат по-добре в нарастващата, макар и относителна светлина. „Сега приличат на чиновници, които се правят на рок звезди“ — помисли Харун.

Под палубите Тъмният кораб представляваше огромно пещероподобно помещение, опасано на различни нива от пешеходни пътеки, съединени със стълби. Освен това беше пълно с машинария. И то каква!

— Прекалено Сложна За Описание — промърмори Водният Джин.

Въздухът бе изпълнен с бумтене на машини и скърцане на бъркачки, трясъци на повдигачи и блъскане на сита, бръмчене на изстисквачки и думкане на замразители. Хатам-шуд ги чакаше на една висока площадка, като подмяташе мозъка на хупото Обаче от едната си ръка в другата. Още щом Харун и Ако (и стражата им, естествено) се приближиха, той се зае да им обяснява сухо всичко наоколо.

Харун се насили да го слуша, но от гласа на Жреца вееше такава скука, че на човек тутакси му се приспиваше.

— Това са Бъркачки на Отрова — заразправя Хатам-шуд. — Налага се да произвеждаме огромни количества разнообразни отрови, защото всяка приказка в Океана трябва да бъде умъртвена по различен начин. Жизнерадостната приказка — като я направиш тъжна. Изпълнената с действие драма — като я направиш мудна. За да направиш на пух и прах тайнствената история е необходимо и най-глупавата публика да се досети от самото начало кой е престъпникът. А за да оскверниш любовната история, достатъчно е да я превърнеш в разказ за омразата. Погубването на трагедията изисква тя да предизвиква безпомощен смях.

— А за да погубиш Океан от Приказки — промърмори Водният Джин, — ти трябва само един Хатам-шуд.

— Говори каквото искаш — каза му Жрецът, — докато още можеш.

И продължи със своите ужасяващи разкрития:

— Лично аз изнамерих, че всяка история си има анти-история. С други думи всяка приказка, а следователно и всеки Приказен Поток, притежава своя сянка. Ако тя бъде изсипана в разказа, двете взаимно се изключват и готово! Край на историята… Ето, пред вас е доказателството, че съм открил начин да се синтезират тези анти-истории, тези приказки-сенки. Да! Аз ги забърквам тук на място, в лабораторни условия, и произвеждам най-концентрираната отрова, на която не е в състояние да противостои нито една от приказките в драгоценния ви Океан. Виждате колко е гъста тук отровата — същински петмез. Това е защото всички приказки-сенки са наблъскани плътно една до друга. Оттук те постепенно ще се стекат към Потоците на Океана и всяка анти-история ще тръгне да издирва своята жертва. Всеки ден синтезираме и изливаме в Океана нови и нови отрови. Всеки ден убиваме нови приказки. Много скоро Океанът ще е мъртъв — студен и пуст. Когато черният лед окове повърхността му, моята победа ще е пълна.

— Но защо така ненавиждащ приказките? — не се стърпя Харун. — Те са забавни…

— Светът обаче не е създаден за Развлечения — отвърна Хатам-шуд. — Той е за Контролиране.

— Кой свят? — наложи си да попита Харун.

— Твоят свят, моят свят, всички светове — получи момчето в отговор. — Те съществуват, за да бъдат Управлявани. А вътре във всяка приказка, във всеки Поток на Океана се крие по един приказен свят, който аз изобщо не съм в състояние да Управлявам. Ето защо.

Жрецът посочи огромните замразители, където се съхраняваха отровите — анти-приказките — при необходимата ниска температура. После им показа филтриращите машини, пречистващи всички примеси и замърсявания в отровите, за да бъдат те стопроцентово чисти, стопроцентово смъртоносни. Обясни им защо в производствения процес е включено престояване на отровите горе в казаните — „като всяко добро вино и анти-приказките подобряват своите качества, ако ги оставиш да «подишат» известно време на открито, преди да ги излееш в океана“. След единайсет минути обяснения Харун спря да слуша. Вървеше подир Хатам-шуд и Ако по високия пешеходен пасаж, докато стигнаха друга част на кораба, където чупвалите съединяваха огромни странни парчета от материал, който много приличаше на твърда черна гума.

— А тук — каза Жрецът (и нещо в гласа му накара Харун да се заслуша) — сглобяваме нашата Запушалка.

— Каква Запушалка? — възкликна Ако и в мислите му се зароди ужасяваща идея. — Да не би…

— Не може да не сте забелязали огромния кран горе на палубата — продължи Хатам-шуд с монотонния си глас. — Значи сте видели и веригите, които се губят навътре във водите. В противоположния край на тези вериги гмуркачи-чупвали много скоростно сглобяват най-голямата и най-ефикасна Запушалка за самия Първоизточник, за Извора на Добруването, от който произлизат всички приказки и който се намира точно под кораба, на дъното на Океана. Докато той не е запушен, в Океана ще се вливат свежи, неотровени, подновени Приказни Води и нашата работа ще бъде незавършена. Но щом го запушим! О, тогава Океанът ще изгуби съпротивителните си сили спрямо моите анти-истории и краят ще настъпи много бързо. И след това, Водни Джине, какво ще правите вие, гъпитата? Единственото, което ще ви остане, е да се предадете във властта на Безабан!

— Никога — отвърна Ако, но не прозвуча много убедително.

— Как се гмуркат чупвалите безнаказано в отровените води? — попита Харун.

Хатам-шуд се усмихна сухо.

— Виждам, че пак започна да се интересуваш от нашия разговор. Отговорът е в защитното облекло. Тук в този шкаф се съхраняват множество отровоустойчиви костюми.

И той ги поведе покрай монтажната площадка на Запушалката към друга зона, заета изцяло от най-голямата машина на целия кораб.

— А това — заяви Хатам-шуд и допусна в монотонния си глух глас нотка на неподправена гордост — е нашият Генератор.

— За какво служи? — попита Харун, който поначало не си падаше много по точните науки.

— Превръща механичната енергия в електрическа посредством електромагнитна индукция — поясни Хатам-шуд и добави: — Щом като държиш да разбереш.

Харун ни най-малко не се смути.

— С други думи това е източникът на твоята сила? — настоя момчето.

— Точно така. Виждам, че образованието на Земята не е в пълен застой.

В този миг се случи нещо крайно неочаквано.

През един отворен илюминатор само на няколко крачки от Жреца, в Тъмния Кораб започнаха да нахлуват с изключителна бързина твърде странни кореноподобни израстъци — огромна безформена растителна маса, сред която се забелязваше едно — единствено люляково цвете. Сърцето на Харун подскочи от радост.

— М… — понечи да каже, но си прехапа езика. Мали бе избегнал пленничеството (както Харун научи по-късно), като приел формата на купчина безжизнени коренища. Бавно се носел по повърхността на Океана към Тъмния Кораб, а щом го стигнал, използувал смукачите си (някои от съставящите го растения били пълзящи), за да се изкатери по външната му страна. Сега, след драматичното си нахълтване, той за нула време прие обичайната си Мали-форма, но из кораба се разнесе тревога.

— Нашественик! Нашественик!

— Включете мрака! — изкрещя Хатам-шуд и обичайното му блудкаво държание се смъкна от него като карнавална маска. Мали се втурна с пълна скорост към Генератора. Преди „тъмнеещите тела“ да бъдат включени, той вече бе стигнал гигантската машина, след като ловко се изплъзна на няколкото чупвалски стражи. Зрението им не беше на висота поради мътната здрачевина (и въпреки ултрамодните тъмни очила). Без да се мае нито миг, Плаващият Градинар подскочи високо във въздуха, при което тялото му се разсипа на множество части, и взе да мята коренища и стъбла по целия генератор. Те проникнаха във всяка негова бурмичка и винтче.

Въздухът се изпълни с грохот и поредица от гръмки трясъци — навсякъде просвяткваха къси съединения, трошаха се зъбчати колела, могъщият Генератор се разтресе като болно животно и замлъкна. Енергийното захранване на кораба веднага се прекъсна и дрънчилници спряха да дрънчат, бъркачки спряха да бъркат, поправячи спряха да поправят, изстисквачки спряха да изстискват, замразители спряха да замразяват, преносвачи на отрова спряха да пренасят и наливачи на отрова спряха да наливат. Цялата операция бе прекратена.

— Ура за Мали! — извика Харун. — Браво, майсторе! Страхотен си!

Многобройната чупвалската стража се нахвърли върху Градинаря, започна да го скубе с голи ръце, да го сече с брадви и мечове… Но за същество, устояло на концентрираните отрови, които Хатам-шуд изливаше в Океана, такива удари — бълха го ухапала. Той не се отдели от генератора, докато не се увери, че от него нищо не става, и както стоеше вкопчен в машината, запя със своя грубоват Градинарски глас през люляковата си уста:

„Хайде — каза си Харун, като видя, че вниманието на Хатам-шуд е съсредоточено изключително върху Плаващия Градинар. — Хайде, Харун, твой ред е. Сега или никога.“

„Дреболията в случай на извънредни обстоятелства“ или Отхапи-фенерът все още беше под езика му. Той бързо го стисна между зъби и го захапа силно.

Светлината, която бликна от устата му, би засенчила дори слънцето! Всички чупвали наоколо бяха заслепени и въпреки дадените обети да не отронват звук се разпищяха и разпсуваха, като закриваха очи с ръце. Дори Хатам-шуд отстъпи назад от ярката светлина.

Харун действуваше с бързина, каквато не бе предполагал, че може да развие. Извади отхапи-фенера от уста и го вдигна високо над главата си. Светлината проникна навсякъде в огромния търбух на необятния кораб. „Яйцеглавите от Дом П2С3О явно си знаят работата“ — възхити се момчето и хукна да бяга, защото време за губене нямаше. На минаване покрай Жреца Хатам-шуд протегна свободната си ръка и грабна мозъчната кутия на хупото Обаче. Продължи да тича, докато се добра до шкафа със защитното противоотровно облекло за чупвалските гмуркачи. Вече бе изтекла една минута.

Харун пъхна мозъка на хупото в джоба на нощницата си и започна да си нахлузва един от защитните костюми. Захапи-фенера постави на едно перило до себе си, за да освободи и двете си ръце. „Как се облича това чудо?“ — изстена той отчаяно, защото дрехата не се поддаваше лесно. (А и дългата червена нощница на морави петна само пречеше.) Секундите минаваха безвъзвратно.

Колкото и да бе зает с костюма, Харун все пак забеляза няколко неща — първо, че Хатам-шуд лично бе сграбчил Водния Джин за синята брада и го скубеше безмилостно. И второ, нито един от чупвалите нямаше сянка! Това можеше да означава само едно — че Хатам-шуд бе научил най-преданите си последователи, — членовете на Съюза на Затворените с Цип Устни, как да се отделят от сенките си. „Значи всички тук са сенки! — проумя той. — Корабът, Затворените с Цип Устни, самият Хатам-шуд… Всички и всичко е от втвърдена Сянка с изключение на Ако, Мали, хупото Обаче и мен.“

Третото нещо, което му направи впечатление, бе следното: докато ярката светлина на Отхапи фенера заливаше вътрешността на Тъмния Кораб, той целият като че ли потръпна за миг и стана по-малко твърд, по-сенчест. Чупвалите също потръпнаха, краищата им се поразмазаха, те започнаха да губят своята триизмерност… „Ех, защо не изгрее слънцето! До един ще се стопят, ще станат плоски и безформени като сенки — каквито са всъщност!“ — мислеше Харун. Но за слънце и дума не можеше да става в този сумрачен здрач, а секундите изтичаха и тъкмо когато двете минути светлина свършваха, Харун дръпна ципа на гмуркаческия костюм, сложи си специалните очила и се хвърли с главата надолу през най-близкия илюминатор, право в отровения Океан.

В мига, в който докосна водата, го облада ужасяващо чувство на безпомощност. „Какво ще правиш, Харун? — попита сам себе си. — Да не смяташ да плуваш чак до Гъп?“

Дълго, дълго време потъва надолу във водите на Океана и колкото по-навътре навлизаше, толкова по-бистри ставаха Приказните Потоци и по-добре се виждаше.

Видя Запушалката. Множество гмурци-чупвали се трудеха около нея — завинтваха допълнителни парчета. За щастие, бяха прекалено заети, за да го забележат… Запушалката беше колкото един футболен стадион, с приблизително овална форма. Краищата й обаче бяха назъбени и неравни, защото я правеха по мярка точно да Първоизточника, Извора на Добруването и двете форми — на Запушалката и за Първоизточника — трябваше идеално да съвпаднат.

Харун продължи да пада надолу… и изведнъж, о чудо на чудесата, зърна самия Първоизточник.

Изворът на Добруването представляваше дупка или пропаст или кратер в морското дъно и през тази дупка, докато Харун гледаше, извираше с бълбукане от самото сърце на Кахани искрящ поток чисти, незамърсени приказки и разкази. Потоците бяха тъй многобройни, тъй разноцветни, и понеже всички едновременно струяха от Първоизточника, Харун ги оприличи на огромен подводен фонтан лъчиста бяла светлина. В този миг момчето разбра, че ако успее да попречи на Запушването, в крайна сметка всичко ще се оправи и ще си дойде на мястото. Подновените Приказни Потоци ще пречистят замърсените води и черните планове на Хатам-шуд ще се провалят.

Беше достигнал крайната точка на своето гмуркане и когато започна да се издига нагоре към повърхността, обзе го едно-единствено страстно желание: „Ах как искам, как искам да направя нещо.“

В същия миг съвсем случайно ръката му докосна костюма за гмуркане и той усети издутина в джоба на нощницата си. „Странно — рече си. — Сигурен съм, че сложих кутията с мозъка на Обаче от другата страна.“ И изведнъж се сети какво има в този джоб. Нещо, което е било там през цялото време, напълно забравено, от първия миг, когато пристигна в Кахани. Мълниеносно му стана ясно, че все пак ще може да направи нещо.

Изплува с едно „пльок“ на повърхността и свали очилата, за да си поеме няколко глътки въздух (като същевременно внимаваше да не би отровните води да напръскат лицето му.) За късмет — „Крайно време беше да ми провърви“ — каза си Харун — беше изплувал точно до трапа, към който бе завързано лишеното от мозък хупо Обаче. В това време изпратените от Хатам-шуд да го издирят се бяха запътили в противоположна посока — през поляната към джунглата от буренаци — с фенерчета, към които имаше завинтени „тъмнеещи тела“, за да виждат по-добре. Дълги прожектори непрогледна чернота прорязваха джунглата от коренища. „Чудесно — рече си Харун. — Дано ме търсят там още дълго време.“ Измъкна се от водата и стъпи на трапа, смъкна ципа на костюма за гмуркане и извади мозъчната кутия на хупото.

— Не ме бива много за инженер, Обаче — мърмореше на себе си, — но да видим дали ще успея да го включа обратно.

За щастие чупвалите бяха забравили да завинтят отново капака на главата на хупото. Харун предпазливо се покатери върху механичната птица, повдигна капака и надзърна вътре.

Имаше три празни гнезда в мозъчната кухина. Момчето веднага намери съответните точки на мозъчната кутия, с които трябваше да ги свърже. Обаче кое с кое? „Е, да става, каквото ще става“ — рече си той и включи трите както му падне.

Хупото се изкикоти, изкряка и нададе поредица от други тревожни за слуха звуци. След което се разпя:

Харун се паникьоса: „Явно съм ги съединил неправилно и той направо откачи“, но на глас рече:

— Моля те, хупо, по-тихо!

— Виж, виж! Мишка! Тихо, тихо! Дай й препечен хляб със сиренце — продължи да дрънка глупости хупото. — Лесна работа!

Харун бързо измъкна трите връзки и им смени местата. Този път хупото взе да се изправя на задни крака като див мустанг, та момчето незабавно разедини и новите връзки, защото имаше опасност да бъде хвърлено в Океана. „Дано имам късмет третия път“ — каза си то, пое дълбоко въздух и отново се залови за работа.

— Какво прави досега? — упрекна го познатият глас на Обаче. — Всичко е наред вече. Да тръгваме. Бррръм!

— Задръж, Обаче — прошепна Харун. — Седи тук и се преструвай, че си още безмозъчен. Трябва да свърша една друга работа.

И чак сега, най-сетне, той бръкна в другия джоб на нощницата си и измъкна оттам малкото кристално шишенце със златна запушалка. То още беше наполовина пълно с вълшебна златиста течност, която Ако Водният Джин му беше дал преди много, много време — поне така му се струваше. Желателна Вода. „Колкото по-силно желаеш, толкова по-добре действува — му каза тогава Ако — Потруди се както трябва и Желателната Вода също ще се потруди за теб.“

— Може да ми отнеме повече от единайсет минути — прошепна Харун в ухото на Обаче, — но ще го направя като хората. Ти само гледай, хупо!

С тези думи той отвинти златната капачка и изпи Желателната Вода до последната капка.

Видя само златна светлина, която го обгърна като шал… „Искам — напъна мислите си Харун Халиф?, като стисна силно очи и съсредоточи в желанието си всяка фибра на своето същество, — искам тази луна Кахани да се завърти и вече да не бъде половината на светло, а другата половина на тъмно… Искам да се завърти още сега така, че слънцето да освети Тъмния Кораб — ярко, горещо, пладнешко слънце.“

— Страхотно пожелание — откликна с възхита хупото. — Ще стане крайно интересно. Противопоставяш силата на своята воля на Процеса Прекалено Сложен За Обяснение.

Минутите минаваха — една, две, три, четири, пет. Харун лежеше, изтегнат върху гърба на хупото, забравил времето, забравил всичко освен желанието си. В джунглата от буренаци търсачите-чупвали решиха, че достатъчно вече са дирили напразно и тръгнаха обратно към Тъмния Кораб. Тъмнинните лъчи на фенерчетата им прорязваха здрача. Най-случайно един от тези лъчи „затъмни“ хупото. Още минути изминаха — шест, седем, осем, девет, десет.

Изминаха единайсет минути.

Харун беше все тъй изтегнат, с плътно стиснати очи, съсредоточен.

Тъмен лъч от чупвалско фенерче попадна върху него. Съскането на групата търсачи се запени над водите. Те препуснаха в галоп на тъмните си морски кончета към Обаче и Харун.

И точно тогава, с мощен тласък и още по-могъщо разтърсване, се сбъдна желанието на Харун Халиф?.

Луната Кахани се обърна — бързо, както поиска момчето по време на желанието си, защото време за губене нямаше — и слънцето изгря, по-скоро бързо се издигна в небето точно над главите им. Там си и остана.

Ако в този миг Харун се намираше в Гъп, той може би с удоволствие би наблюдавал ужаса на Яйцеглавите в Дом П2С3О. Грамадните суперкомпютри и гигантските жироскопи, контролиращи поведението на Луната, за да се запази Вечният Ден, Непрестанната Нощ и Ивицата на Здрача помежду им, направо откачиха и накрая избухнаха на парчета.

— Този, който извърши това — докладваха ужасените Яйцеглави на Моржа, — притежава сила, каквото дори не можем да си представим, камо ли да контролираме.

Ала Харун не се намираше в Гъп, чиито жители се втурнаха на улиците, зинали от изумление, тъй като над града им за пръв път от незапомнени времена се спусна нощ, а звезди и Млечният път изпълниха небето. Не, Харун се намираше на гърба на хупото Обаче и в този миг отваряше очи, за да зърне ярката светлина, струяща по водите на Океана и по Тъмния Кораб.

— Можеш ли да си представиш! — възкликна той. — Аз го направих! Аз успях да го направя!

— Нито за миг не съм се съмнявал — отвърна хупото Обаче, без да помръдне човка. — Да завъртиш цялата луна със силата на волята си? Лесна работа, рекох си аз.

Край тях започнаха да стават странни неща. Чупвалите-търсачи, препускащи към Харун на тъмните си водни кончета, се разпищяха и разсъскаха в мига, в който ги настигна слънчевата светлина… а после и те, и конете им се замъглиха по краищата и започнаха като че ли да се топят, да потъват в отровения, смъртоносно киселинен Океан, постепенно се превърнаха в обикновени сенки, докато накрая изчезнаха със свистене…

— Виж! — извика Харун. — Виж какво става с кораба!

Слънчевата светлина беше лишила от черно магьосничество Жреца Хатам-шуд. Сенките не са в състояние да запазят твърдостта си в ярката светлина и самият огромен кораб бе започнал да се топи, да губи очертанията си, като планина от сладолед, оставена по погрешка на слънце.

— Ако! Мали! — разкрещя се Харун и въпреки предупрежденията на Обаче хукна по трапа (който омекваше с всяка измината минута) към потръпващата палуба.

Докато стигне палубата, тя вече беше тъй лепкаво-мека, че Харун сякаш се движеше в разтопена смола или лепило. Воини-чупвали пищяха и се мятаха диво насам-натам, топяха се пред очите на Харун и се превръщаха в локви от сянка, след което напълно изчезваха, защото в мига, в който слънцето разруши магията на Хатам-шуд, никоя сянка не можеше да оцелее, ако не е прикрепена към някого или нещо, ако не е нечия сянка. Обаче Жрецът или по-точно неговата овеществена Сянка никъде не се виждаше.

От казаните на палубата се изпаряваше отрова, а самите казани се топяха като черно масло. Дори гигантският кран, към чиито огромни вериги бе окачена Запушалката, залиташе и вибрираше в ослепителната дневна светлина.

Водният Джин и Плаващият Градинар висяха над два от отровните казани на въжета, преметнати около кръста и после завързани за повдигачите над самите казани. В мига, в който Харун ги зърна, въжетата се скъсаха (те също бяха усукани от сянка), при което Ако и Мали цопнаха в зловонните казани. Харун извика от мъка.

Отровата обаче се беше изпарила от слънцето, а самите казани бяха толкова омекнали, че пред смаяния Харун Водният Джин и Мали разчупиха с голи ръце огромни парчета от тях и се измъкнаха навън. Казаните и палубата приличаха на топено, сирене.

— Да се махаме оттук — предложи Харун и останалите го последваха надолу по огъващия се под краката им, топящ се трап. Ако и Харун се метнаха на гърба на хупото, а Мали стъпи върху водата до тях.

— Изпълнихме си мисията — радостно обобщи Харун. — Хупо, с пълна скорост напред!

— Брръм! — съгласи се хупото Обаче, без да помръдне човка, и забърза по-надалеч от Тъмния Кораб, по посока на прохода, прорязан от Мали в джунглата от буреняци. Изведнъж се разнесе твърде съмнителен звук, от мозъчната кухина на хупото замириса на изгоряло и то се закова на място.

— Изгоря му бушон — поясни Ако. Харун се вцепени от ужас.

— Изглежда не съм го свързал правилно. А пък си мислех, че така добре съм се справил. Сега вече от него нищо не става, завинаги го съсипах.

— Хубавото на механичния мозък — успокои го Водният Джин — е че може да се оправи, ремонтира, дори смени с нов. В Гъп за всичко си има запасни части. Само да можем да върнем хупото там и ще бъде като нов, тип-топ, екстра категория.

— Де да можем всички да се върнем някъде — каза Харун.

Носеха се свободно по повърхността на Океана в Старата Зона и нямаше никакви изгледи за помощ. След всичко, което преживяха, реши Харун, това просто не беше справедливо.

— Ще ви бутам докъдето мога — предложи Мали и тъкмо се залови за работа, когато се разнесе странен пльокащ звук и Тъмният Кораб на Жреца Хатам-шуд окончателно се стопи. А Запушалката, както си бе недовършена, падна безобидно на дъното на Океана и не успя да запуши Първоизточника. От него щяха да бликат свежи истории и така един ден Океанът щеше да е отново чист, а всички приказки, дори най-старите, щяха да имат вкус на съвсем нови.

Мали не бе в състояние повече да ги бута и се отпусна, изтощен до крайност, върху гърба на хупото. Беше превалило пладне (луната Кахани бе започнала да се върти „нормално“) и те се понесоха по Южния Полярен Океан. Чудеха се какво да правят сега.

Точно тогава водата забълбука, запени се и Харун различи с огромно облекчение множеството усмихнати усти на Многоустите Риби.

— Гупи! Бага! — радостно ги приветствува той, а те отвърнаха:

— Край на тревогите, свърши това бреме!

— Оттук ще ви измъкнем ний за нула време!

И като взеха юздите на хупото в усти, Бага и Гупи повлякоха компанията надалеч от Старата Зона.

— Какво ли е станало с Хатам-шуд — попита по едно време Харун.

Водният Джин самодоволно сви рамене.

— Спукана му е работата, в това поне съм сигурен. Да не говорим за Жреца. И той се е стопил като всички останали. Завесата падна за него, край на предаването, било, каквото било, чао, бамбино или с други думи — хатам-шуд.

— Не забравяй, че това беше само неговата материализирана Сянка — изтъкна благоразумно Харун. — А другият Жрец, „истинският“, вероятно в същия този миг води битка с генерал Китаб, пажовете, Мудра и баща ми… и Фарфар?.

„Фарфар?, Фарфар? — промълви само на себе си, — дали съм ти липсвал, поне малко?“

Онова, което се наричаше „Ивицата на Здрача“, сега се къпеше в последните слънчеви лъчи.

„Отсега нататък Кахани ще бъде една нормална луна — мислеше Харун, — с дни и нощи, както й се полага.“ В далечината на североизток той зърна, огрян от залязващото слънце за пръв път от много векове, брега на Чупландия.